ЗА ОТКРИТИЯТА НА ДИМИТЪР ЙОЦОВ ВЪВ ФЕРДИНАДОВИЯ АРХИВ В КОБУРГ

Фердинанд Сакскобургготски управлява България в продължение на 31 години. Той вкарва страната ни в две балкански и в една световна войни. Авантюристичното му управление довежда страната ни до две национални катастрофи, в резултат на които народът ни е обезкръвен и извън държавните граници остават огромни български територии, населявани от над 2 000 000 българи. А от старата територия е откъсната и Южна Добруджа. И днес наследниците на озлочестените ни сънародници от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини продължават да проклинат Фердинандовата династия. 

Побягналият монарх замъква със себе си в изгнание богатства, ценности и архиви, на голяма част от които следите им се губят.

В Централния държавен архив постъпи незначителна част от замъкнатите от Фердинанд документи, представляваща част от архивите на Тайната канцелария на двореца, Интендантството, Министерство на външните работи, Министерство на войната и т.н. Установено е че едни от най-важните документи от външнополитически споразумения и договори, които е трябвало да бъдат на съхранение в държавните ни учреждения са заминали с Фердинадовата плячка. Тук са били вероятно и тайните договори и споразумения, които монархът е получил правото да сключва без да се отчита пред когото и да било след промяната на Търновската конституция и според изменения след Независимостта на България член 17.

Димитър Йоцов

Вече почти четвърт век не стихва спорът около автентичността на открития препис на Фердинандови записки до царуващия му син Борис III в архива на бившия български дипломат, служител в Българската Екзархия, професор във Военното училище и историк и публицист Димитър Йоцов, съхраняван в Централния държавен архив. Досега записките на Фердинанд бяха публикувани неколкократно – първо от акад. Иван Радев, втори ги публикува покойния мой колега и приятел Тодор Димитров, трети проф. Филип Панайотов, четвърти отпечата големи откъси от тях покойния вече журналист Стефан Продев, петата тяхна публикация беше едно анонимно фототипно издание на книгата на Т. Димитров, което се разпространяваше чрез РЕП и най-накрая последен шести по ред аз ги отпечатах, след като направих сравнение с техния ръкопис в архива.

Твърденията, че Димитър Йоцов ги бил измислил и публикувал веднага след 9 септември 1944 г., за да обслужват референдума за републиката не отговарят на истината. След 9 септември 1944 г. Д. Йоцов издава не тези записки, а романа си „Коронованите конспиратори“, отнасящ се за турския султан. Йоцов издава тази книга през 1945 г. като използва псевдонима си „Раксин Столетов”. Тя, макар и трудно, но се намира в големите български библиотеки, а за нея и за псевдонима на Д. Йоцов пише и Иван Богданов в различните издания на речника си за българските псевдоними. В нея авторът, Д. Йоцов, който в началото на века се намира в Цариград като секретар на Българския екзарх Йосиф добре познава нравите и обичаите в двореца на Босфора и разказва за тях. Макар и не за Фердинанд-Лисицата, но този роман е наистина любопитно четиво и заслужава да бъде издаден и прочетен. Явно че историкът и дипломат Йоцов е бил и добър разказвач, но не и фалшификатор. Сред неговите книги заслужава да се посочат още историята на град Враца, биографията на граф Н. П. Игнатиев, книгата му за д-р Константин Стоилов, за Българската екзархия, книгите му по тракийския и македонския въпрос. Всичко написано от него е резултат на дълги дирения в архиви и библиотеки. Това ще забележите веднага като разгърнете неговите книги.

Богат е и неговият личен архив, съхраняван в Централния държавен архив, където са запазени неговите останали в ръкопис събирани документали материали за биографията на Фердинанд, която така и остава ненаписана, а и завършената и непубликувана биография на големия държавник д-р Константин Стоилов. В личния му архив се съхранява и огромния му и богат дневник и спомени, които все още стоят непубликувани, от които също ще излязат и други сензации. В архива на Димитър Йоцов се съхраняват и други негови преписи от Фердинандовия архив, сред които има и писма на Стефан Стамболов.

Сега ви предлагам два кратки откъса от старателно водения дневник от Димитър Йоцов за срещите с Фердинанд в Кобург. Те бяха за първи път публикувани от моя покоен приятел Тодор Димитров като приложение в книгата му, но за съжаление така и останаха незабелязани. При една по-нататъшна публикация на пълния текст на този изключително ценен дневник на Димитър Йоцов ще се разкрият още подробности за неговите срещи и впечатления от бившия монарх.

Напоследък се споменава, че Димитър Йоцов бил писал и публикувал тези записки по поръчка на тайните комунистически служби, което се установявало от неговото досие. Ако наистина съществува такова досие би било добре то да бъде оповестено, за да се види дали тези твърдения са верни.

Но сега от тези кратки части от неговия дневник (от 1920 и 1921 г.) ще ви дадат възможност да се убедите, че от този ценен архив, завлечен от Фердинанд са липсвали още приживе на бившия монарх огромни количества документи, които вероятно по най-категоричен начин биха изобличили престъпленията срещу народа и държавата ни този злосторник.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ДИМИТЪР ЙОЦОВ

СПОМЕНИ ЗА ПРИЕМИТЕ НА ФЕРДИНАНД В КОБУРГ (1920-1921 г.)

 

25 юни 1920 г.

На 25 юний 1920 г. бях вече четвърти път на гости у цар Фердинанд в Кобург.

В началото на юлий 1920 г. проектирах да направя едно пътешествие в Италия и преди заминаването ми за Рим писах на цар Фердинанд, че бих желал да го видя. Това бе четвърта та ми среща с него от абдикацията му.(1)

Пристигнах с експреса от Берлин-Мюнхен в Кобург на 24 юний вечерта, в Лихтенфел, гдето царят беше изпратил автомобила си, за да ме отведе в Кобург.

В хотела ме чакаше генерал Стоянов(2), който ми съобщи програмата за моето пребиваване в града. В осем часа бяхме в операта в една ложа срещу оная на царя с принцесите Евдокия и Надежда(3) и княз Кирил,

Последният дойде във време на паузата в нашата ложа, гдето бяхме със Стоянов, отец Иван и секретаря Паоли. Той ми съобщи, че след представлението ще бъдем всички на вече ря в палата "Аугуста".

Царската трапеза в палата "Аугуста" в Кобург съвсем не прилича на ония пищни и луксозни вечери, които Фердинанд даваше в Софийския дворец или в Евксиноград; Кобург, как то и цяла Германия, бяха още под режима на съестните ограничения и карти. Продоволствията бяха още все тъй оскъдни, както през време на войната,

- Властите, обаче - казваше Стоянов - са много внимателни към царя. Той прави много благодеяния на града и провинцията и заради това от време на време му отпущат повече про визии, отколкото се предвижда по картите.

Цар Фердинанд беше пристигнал в Кобург със специален влак, композиран от неговите спални и салонни вагони, към които имаше прикачени няколко държавни вагони. В последните бяха нахвърлени преди абдикацията много сандъци и ба гажи на царското семейство. Голяма част от дворцовата архива беше пренесена в Кобург. Тя се намираше в желти [бухчи], които наредени в долния етаж на двореца в стаите, които служеха за канцеларии, чакаха своя майстор да ги разучи и по тях да изясни ония съдбоносни моменти от историята на Бъл гария, които на няколко пъти заплашваха да втикнат страна та ни в лабиринта на забвението.

Въпреки всичката своя предупредителност цар Фердинанд забрави да вземе от България само една ценност - за която ще говорим по-късно.

Аз видях седем такива сандъци, прошарени с печати на двореца; обаче част от тях по-късно попаднаха, кой знае по какъв канал, в домът на едно доверено лице на царя, в Бер лин. Между документите, които тия сандъци съдържаха, има ше и огромна преписка, писма, рапорти, фотографии от емигрантската епоха, както и плановете и интригите на емигрантите в Русия през време на Стамболовия режим.

По тия документи може да се види каква страшна полицейска служба е бил организирал цар Фердинанд за личната си охрана, която служба в миниатюра напомня сложния и чу довищен апарат на Хамидовата полиция. Бедният генерал Стоянов, въпреки неговата душевна босота, все пак беше една пречка за известни фаворити на царя и ето защо неговото от странение от Кобург премахна и последната пречка, щото Фер динанд да бъде обкръжен от фаворити от типа на Изет Паша(4) или Фехим Паша(5), в ноктите на които един ден той сам, не е изключено, да отдаде последното си дихание.

Така е за съжаление в повечето дворци, гдето фаворитите и служителите образуват желязна стена около монарха и го правят височайши пленник.

Но на въпроса.

След вечерята минахме в Червения тъй наречен салон, пре пълнен със стари мебели стил 18 век, в същия тоя салон, где то през февруари 1919 година царят ме прие за пръв път, увит в няколко одеяла, върху един стол-кресло, подвижен. Тогава той беше зле заболял от подагра и не можеше да ходи. Обле чен в походна офицерска куртка цвят каки, по гърдите му ви сеше ордена за храброст IV степен. Еполетите бяха смъкнати.

И сега звучат в ушите думите му на френски:

- Je ne suis plus Rien, je ne suis qu`uo banit de mon pays! Banis, banis!(6)

Трагичният тон, с който произнасяше тия думи, кънтеше в малкия салон; те бяха последвани от един малък шум зад креслото му. Тогава само забележих, че зад това кресло има ше едно полицейско куче, което втренчи черните си очи в мен. Няколко секунди две човешки очи се кръстосаха с две кучеш ки очи и като че ли искаха да мерят своите сили. Кучето сви опашка и глава и остана до края на аудиенцията като умряло.

Ако царете имат пороци, на първо място трябва да поставим страха. Но ако те по натура са страхливи, то и прибли жените им, верни на една фатална традиция, успяват да създадат тоя порок или тая слабост; това се прави с преднамерената цел да демонстрират една преданост, която предпаз ва по-скоро тях от дизграция. Спомням си, че всеки стъкмен във фантазията на ревностните полицаи комплот против царя - като тоя например, фабрикуван от Червенаков в Швейцария в 1917 г. - биваше последван от един истински комплот против джоба на цар Фердинанд или против резервите в българската хазна. Натоварен в 1917 г. с една поверителна мисия в Швейцария от Радославов, аз можах да се убедя колко се злоупот ребяваше с лековерието на правителството тогава, с предразсъдъците в Двореца в София и колко грешни български пари се раздаваха на разни пройдохи, които се кичеха с името "аген ти на охраната". Червенаков, тогава в качеството си на военен аташе в Швейцария, попадна в мрежата на международни авантюристи и иска от правителството 100 000 зл[атни] франка да предотврати комплота.

Кайзера имаше нужда да узнае това, което по официален път не можеше да се научи, и заради това той успя да вмъкне в Двореца в София един германец и една германка с предназначението да наблюдват какво се върши в палата и да узна ват интимните взглядове на Фердинанд по балканските работи, особено политиката му по отношение на Турция.

Кайзера протежираше отначало Фердинанд; по негова инициатива и с негово посредничество Фердинанд възвърна връзката си с австрийското правителство и с Франц Йосиф(7), които бяха недоволни отначалото за гдето той прие българс ката корона, без да сондира предварително австрийския двор. Когато обаче кайзерът предприе своята дипломатическа офанзива в Цариград и изпрати там най-ловкия германски дипло мат бар[он] Биберщайн(8), последния не закъсня да констатира, че личната политика на Фердинанд е една пречка за германските планове и методи на Ориента. Германският посланик в Цариград обърна вниманието на кайзера с обстойни изложе ния, че Фердинанд си служи с Македонския въпрос като с един опасен инструмент против сигурността на Турция, което мо же да измени в отрицателна посока германските планове и за ради това той обърна вниманието на кайзера и успя да го убеди да откаже всяка подкрепа на Фердинанда. Сам Биберщайн не обичаше Фердинанд и не пропущаше случай да критикува не говата политика дори открито. Тъй Биберщайн в един разго вор с покойния Екзарх Йосиф I(9) беше се изразил, че политиката на Фердинанда може да компрометира завинаги усилията на Екзархията да създаде от българското население в Турция един сериозен и здрав държавен елемент, който би почувствувал по-късно ползата от една привилегия. "Революционните" аспирации на Фердинанд, прибавил Биберщайн, ще предизвикат изтреблението на българското население в Македония и ще да дат възможност на другите съседни държави да засилят позициите си със своята пропаганда и по тоя начин, като направят тая страна невъзможна нито за самостоятелна провинция, ни то за анексиране от България, ще отдалечат за дълго време разрешаването на Македонския въпрос. (Из дневника на Д. Йоцов (1906 г.) Цариград. В това време авторът на тая книга беше секретар на Екзарха.)

Историкът на Българската Екзархия и на нейната национална политика в Македония и Тракия ще има възможност да разтвори по-ценни материали за оная епоха и ще ни даде яс на картина за борбата, която се развиваше глухо между Екзар ха и Фердинанд, които стояха на противоположни разбирания по нашия национален въпрос в Македония.

 

Седми разговор с цар Фердинанд в Кобург на 17 и 18 март 1921 г.

Царят ме прие в трапезарията на "Августа" палат, заобиколен от брата си княз Филип и княгините Евдокия и Надеж да. Княз Кирил дойде да ме вземе в долния етаж, където бях останал да чакам няколко минути преди 7 1/2 часа.

След като разменихме няколко думи с царя, той ме представи на брат си, когото не познавах дотогава. Бях го видял само на 20 януари 1912 година в Двореца в София по случай приема в чест на пълнолетието на престолонаследника тогава, Борис.

На трапезата имаше 16 души, включая и царското семейство. Цар Фердинанд беше в особено разположение. През всич кото време на вечерята той говореше, като съвсем непринудително пренасяше разговора от един предмет на други, било около спомени за неговите пътешествия в Италия, Южна Франция и Далмация, било около семейни спомени. Цар Фердинанд има силна памет и извънредно дедуктивен ме-тод в разговорите. Би казал човек, че при всички случаи, кога то той ще се покаже пред множество хора, па било даже и за случаи, гдето с един или с малък кръг гости да говори, той е разучавал старателно всички въпроси, които умело докарва на тема за разговора и проявява такава ерудиция и леснота на разказването, че на пръв поглед човек остава просто поразен от логиката на тоя монарх и от изобилната и омайна картинност, която той умее да нарисува пред своите събеседници.

Монарсите, когато имат съзнанието, че са такива, следо вателно чувствуват императивната нужда да омайват и внушават страхопочитание, монарсите се подчиняват на един особен вид социални закони, на които ние, обикновените хора, мис лители или публицисти, делови хора или бюрократи, сме иг норирали даже съществуванието им. Те са роби не само на протокола за пред света, но са роби още и на едно интимно чувство, което им диктува необходимостта да се поставят всякога на няколко стъпала по-високо със своята компетентност и такт.

В това отношение цар Фердинанд е един артист, какъвто втори път няма може би да се роди, защото той съчетава в се бе си контрасти, които воюват един срещу други и които позволяват на един тъпак психолог да проникне без мъка в сложния лабиринт на неговата душа и да види резултата от тоя постоянен конфликт на противоположни настроения, кой то конфликт, един път открит, служи на другите за урок да ви дят своите слабости, а в същото време да снеме маската на един сфинкс от плът и настроения.

Кайзер Вилхелм II минува тоже за един голям артист-комедиант в политиката и в живота, обаче ако Фердинанд и Вилхелм в това отношение имат допирни точки, те се различават като небето от земята във вънкашното си държание и в ресур сите на тяхното политическо и културно приготовление.

Има голямо значение за един владетел с какви хора той е всекидневно в контакт, с какви хора той разменя мисли и оформява своя характер и своите държавнически възгледи, каква среда въобще упражнява влияние върху неговите чувства, мис ли и желания. Вилхелм имаше около себе си един великолепен щаб от цвета на германската интелектуална и военна аристок рация, от оная интелектуална аристокрация, която гледаше на императорския престиж като на божествен дар на германците и се стараеше да отъждестви волята на владетеля с идеалите и напредъка на Германия. Чисто национална династия, оная на Хохенцолерите(10), се постави начело на три вида армии: арми ята на оръжието, армията на стопанското могъщество, арми ята на мисълта и науката. Щабовете на тия три армии съставляваха върховния конвент на германския престиж, те бя ха връзката между държавния глава и народа и народът вървя към големи вътрешни, стопански и културни успехи. Днес, когато Кайзера го няма в Германия, тази конюнктура на жи вота не е променена; и днес са споени здраво връзките между разните тия фактори на напредъка и благодарение само на тая историческа традиция Германия можа в кратко време да изцери рани, които за по-слабохарактерни народи отдавна щяха да представляват една отвратителна гангрена.

Фердинанд избягваше антуража на българите. Той избягваше българските държавни мъже, за които си беше съставил мнение, което Вилхелм имаше пък за него, мнение, което гер манският император често изказваше в писмата си до Нико лай II. Но ще имаме случай другаде да говорим за това.

Но цар Фердинанд обичаше да се окръжава от почитатели-чужденци, които той сам подбираше, като почнете от най-висшето общество на Берлин, Виена, Будапеща, Торино, Париж, Мюнхен и свършите дори с келнерите по хотелите - осо бено на хотел „Бристол" - и маса тъмни личности, които се продаваха, за да служат на международния политически шпионаж.

Има ли нужда да бъде осветлен по известни научни въпроси, за които се изисква търпеливо и дългогодишно занима ние, цар Фердинанд си устройва бърже едно пътешествие зад граница на сметка на България, отива в Мюнхен, гдето беше тъй нареченото негово културно седалище и там поканва зна менити германски учени, университетски професори, които в късо време го ориентирват върху това, което го интересува. Даже по въпроси, засягващи българската фауна, българската флора, геологията и историята на Балканите той не търсеше никога българските учени, не се съветваше никога с нашите професори, които за него бяха „учени-парвенюта", а прибяг ваше пак към чужденците, преимуществено езуитите. Истори ята на България той я изучаваше от едно езуитско съчинение, написано на италиански и озаглавено Il Regnio degli slavi(11), на писано с доктринерните схващания на езуитите. По техничес ки въпроси, по финансови въпроси той предпочиташе винаги германците. Неговите чести пътувания из Германия и инког нито слизане в Берлин му служеха да се среща с известни банкери, които бяха на дъното на всичките финансови афери, които бяха негови homes de confiance(12), които го информира ха върху сделките на кайзера и на германските финансии на Ориента. Той имаше в съседство с гарата на “Фридрихщрасе” в един от великолепните там хотели своите срещи, който му устройваше не българският пълномощен министър - често пъти игнорирващ, че владетелят на България е в Берлин, - но един метр д'хотел от „Бристол", от дълго време негов доверен чо век.

Мюнхен и въобще Бавария бяха неговата главна кварти ра. Там се чувствуваше той в своя елемент, там беше неговото истинско отечество, гдето намираше не само почести и внимание от многобройни познати и приятели около баварската династия, но Мюнхен беше за него и един пантеон, в който той намираше контакт с науката и политическата информация. Баварците и баварската аристокрация не обичаха династията на Хохенцолерите. От тях Фердинанд можеше много да узнае. Католиците в Бавария имаха особено разположение към тоя католически монарх, който успя в православна България поради своята воля и религиозна сдържаност да създаде толкоз благоприятни условия за католицизма в България и да манифестира дори при всеки благоприятен случай особена неприя зън към българското духовенство и към неговите висши началници. Тъй например в разговор с папския нунций той не се посвени да изругае Българския екзарх заради това, че последният проявявал чрезмерна амбиция и че му бъркал в него вите планове в Македония. Пред него той неведнъж е давал да се разбере, че политическото разрешение на Македонския въп рос би се ускорило в полза на България, ако не му пречеше толкоз Екзархията и ако унията се създаде с оглед да отслаби влиянието и авторитета на Екзарха.

Разбира се, представителят на Папата, по-далновиден в последствията от една подобна авантюра в Македония, е да вал да се разбере, че няма нищо по-опасно за сигурността у един народ с фанатизирано религиозно чувство, каквото имат българите в Македония, от вънкашни усилия да го отклонят от традициите му.

На трапезата аз бях от дясната страна на принцеса Евдокия, с която разменяхме банални фрази без никакво значение. Аз адмирирах скромното държание на тази принцеса, у коя то, външно, имаше един естествен и деликатен маниер. Тя го вореше малко, но внимаваше на всичко, което й се говори, и аз мисля, че под маската на нейната естествена скромност се крие една друга душевна природа, непроницаема за обикнове но око. Няма нищо комплицирано в нейния разговор и отношение, но в нейния ум има цял лабиринт на съзнание и амби ция, които й придават истинска царска осанка, ако щастието й един ден я повика да играе роля в политиката. Има нещо от тънкия усет на принцеса Клементина в погледа и усмивката на Евдокия. Не е трудно да забележи човек, че тя преживява ед на драма, драмата на цялата династия, драмата, която бучи като сахарски ураган в душата на баща й, драмата, която пре живява брат й, оставен самичък в Софийския дворец, обкръ жен от хора, на които той не смее нито да се повери, нито да разчита и се е оставил на провидението то да определи участ та му като цар на България.

В Кобург тя не се чувствува у дома си. Все пак тя обича България, тя милее да се върне в България, гдето погледът й за пръв път видя животворното слънце над България. Една да ма, която често я виждаше в Кобург и която се мъчеше да раз сее у нея тъгата й за България, като й представляваше тая страна в най-черни краски, каквито един чужденец би дръзнал да изсипе върху нашето бедно отечество, получи като отговор следните думи, които принцеса Евдокия й каза на френски:

- Tesez vous! Vous ne savez pas ce que c`est la Bulgarie; c`est mon pays!(13)

И тая стара интригантка, която и при други случаи разказваше интересни на, всеки случай епизоди из секретния, ин тимния живот на Двореца в София - особено за отношенията на цар Фердинанд с Елеонора - тая стара интригантка замлък на и не се опита по-нататък да интригува против България. България е давала много пъти чувствителен урок на чужден ци, които са се гаврили с нейната доброта и гостоприемство, но колко много чужденци има още, които под маската...

ЦДА, ф. 139 к, оп. 1, а. е. 85, л. 1-25. Оригинал. Ръкопис.

-----------------

БЕЛЕЖКИ:

(1) Цар Фердинанд абдикира на 3 октомври 1918 г. Манифеста за абдикацията му в полза на неговия син княз Борис Търновски вж. в Българските царе в Народното събрание, с. 410.

(2) Става дума за генерал Алекси Стоянов, флигел адютант на цар Фердинанд и цар Борис III, дъновист и привърженик на Всемирното бяло братство.

(3) Княгиня Надежда (1899-1958), българска княгиня, дъщеря на цар Фердинанд и Мария Луиза; омъжва се за вюртенбергския херцог Албрехт- Ойген.

(4) Ахмед Изет Паша, турски генерал и държавник, министър на войната (1913–1914), началник на Генералния щаб на турската армия, командващ турските войски в Кавказ през Първата световна война, велик везир и министър на войната (14 октомври 1918 – 4 март 1919).

(5) Вероятно става дума за Хашим Бей Фехми, член на Управителния съвет на младотурската въоръжена организация “Тешкиляти Мюселлиха”.

(6) (фр.) - Аз не съм нищо вече, аз съм изгонен от мо ята страна! Изгонен, изгонен!

(7) Франц Йосиф (1830–1916), австрийски император и крал на Унгария.

(8) Барон Маршал фон Биберщайн, германски посланик в Цариград.

(9) Екзарх Йосиф I (Лазар Йовчев), (1840, Калофер - 1915, София), секретар на Българската екзархия в Цариград, ловчански митрополит (1876-1877), български екзарх (1877-1915), полага големи грижи за възстановяването и укрепването на просветното и църковното дело в Македония и Одринско.

(10) Хохенцолерни, династия пруски крале (1701-1918) и гер мански императори (1871-1918).

(11) (ит.) - Царството на славяните.

(12) (фр.) - доверени хора.

(13) (фр.) - Замълчете! Вие не знаете какво е България; това е моята страна.