ЛОВЧАНСКИЯ МИТРОПОЛИТ АНТИМ ЗА ПОЯВАТА И РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ХРИСТИЯНСТВОТО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ОТ СЕРДИКИЙСКИЯ СЪБОР ДО ОФИЦИАЛНОТО МУ ПРИЕМАНЕ ПО ВРЕМЕТО НА ЦАР БОРИС-МИХАИЛ

ПРОДЪЛЖЕНИЕ № 4

Сега нашите читатели ще имат възможност да прочетат шестата и последна глава от книгата на Ловчанския митрополит Антим (1937-1939) (д-р Антим Шивачев) „Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до Св. Цар Бориса (Принос към най-старата история на християнската църква в Балканския полуостров)“ (София, 1929 г.). С този текст приключвам представянето на този наш бележит църковен деец и учен, с надеждата че неговото творчество ще достигне до повечето българи, милеещи както за нашето минало, така и за истината за нашия народ като един от най-ранните християнски народи.

Тази глава обхваща един петвековен период от нашата българска история - времето от провеждането на Сердикийския събор до приемането на християнската религия като официална държавна религия по време на управлението на българския цар Борис – Михаил. Със сериозното и задълбочено познаване на античните и средновековните извори и автори, както и с възможностите и постиженията на българската и световната наука през третото десетилетие на миналия ХХ век архимандрит Антим доказва, че християнстовото като религия по нашите земи никога не е прекъсвало своето съществуване от утвърждаването му от родения по нашите земи император Константин Велики до официалното му приемане на държавна религия през Първото българско царство.

Голямо място е заделено в неговото изследване и на разпространението на християнството из българските земи и по времето на другия бележит римски държавник император Юстиниан Велики, също роден по нашите земи, който е и създател на Първа Юстиниана.

Тази глава от изследването на архимандрит Антим е също така, както и останалите части на изследването му сериозно постижение в областта на българската църковна, политическа и културна история.

Авторът проследява разпространението и утвърждаването на християнството, както сред българските владетели и аристокрацията, така и сред обикновения народ. Подробно той се спира и на управлението и разпространението на християнството при българските владетели Кубрат, Тервел, Крум и Омуртаг. С голяма стойност в изследването и тези части, посветени и на мястото на Средновековна България между Източната и Западната църква, както и на начините на разпространението на християнството в Първото българско царство, без да пропуска да отбележи и за неговото преследване от отделни български владетели.

И тук авторът се уповава на постиженията на съвременната му наука и преди всичко на изследванията на водещи чуждестранни и наши учени, каквито са Голубински, Успенски, Лебедев, Робертсон, Вл. Соловьов, Шкорпил, Шафарик, Х. Гелцер, А. Василиев, Киперт, Момзен, Гибън, Калинка, Чертков, Дворник, Константин Иречек, Марин Дринов, Богдан Филов, Гаврил Кацаров, Йордан Иванов, М. Поснов, Д. Цухлев, Е. Спространов, Георги Баласчев, Малицки, Н. Начев, Н. Станев, Ив. Пастухов и др. Архимандрит Антим използва критично и постиженията и откритията на българската археология.

Към книгата си бъдещият Ловчански митрополит Антим прилага и доста богатата библиография с литературата, която му е послужила в изследването. Поради технически причини тук тя не е поместена.

И тази глава е представена цялостно без каквито и да било съкращения, добавки, допълнения и корекции, независимо че днешната наука може да се похвали с редица постижения, допълващи изследването на Ловчанския митрополит Антим.

Цочо В. Билярски

 

* * *

Константин Велики

Юстиниан I

Цар Борис - Михаил

 

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО МЕЖДУ СЛАВЯНИТЕ И У БЪЛГАРИТЕ ДО СВ. ЦАР БОРИСА.

Ние видяхме до сега произхода и развоя на Христовото учение, от най-старо време на появата му в Балканския полуостров. Последният, в началото на шестия век, в по-голямата си част, бива заселен със славяни, които не само с неодолима сила се затвърдяват там, но постепенно почват и те да приемат християнството, тъй като то било вече господствуваща вяра, а църквата по онова време била добре уредена с многобройна йерархия.

Както е известно от историята(1), старобългарската държава се е образувало главно от два елемента, различни един от друг: а) от словенските или славянските племена, които още в края на петия и началото на шестия век започнали да навлизат в силно опустошените северни европейски области от византийската империя и постепенно да засядват в Мизия, Тракия, Илирия, Македония и пр. и б) от онова българско войнишко племе, което отдавна се беше отделило от воложко-камските българи и се заселва отначало в укрепената от самата природа местност между реките: Днестър, Прут, Дунав и крайбрежието на Черно море. От тези си жилища българите често нахлували в Мизия и Тракия за плячка, докато през 679 год., след като са разбили византийските войски в самата им родина, преминали отсам Дунава, покорили окончателно византийската област, между Дунава, Балкана и Черно море, където са живели седем славянски племена(2), които са плащали данък на Византия, и завладели Варненското пристанище, важен до тогава търговски и стратегически пункт за Византия.(3)

Славянските, или словенски племена, които са влезли в състава на старобългарската държава, след като са се настанили на Балканския полуостров, с течение на времето, изучили, особено от византийците, твърде много неща. Те намерили там стари градове и завладели жителите. Християнските общини в укрепените градове, обаче, се запазили. От тия общини излизат първите проповедници, някои от които с риск на живота си проповядвали Словото Божие на славяните и постепенно успявали да спечелят мнозина за християнството, които и покръствали.

Особено от 493 г. насетне, славяните започнали да нахлуват масово и се пръснали из всички земи на юг от Дунава, Македония и Тракия. Тогава именно и император Анастаси (491–518 г.), за да осигури и запази Цариград от техните нападения, издигнал известната в историята голяма стена, която започвала от Дерхова на Черно море, минавала посред днешното българско село Курфали и продължавала до Силиврия, на Егейско море.(4)

За нападенията на славяните в Балканския полуостров, които водели формени войни с Византия, свидетелствува сирийският църковен писател Йоан Ефески от 584 год., като пише:

„На третата година след смъртта на Юстинияна и стъпването на престола на победоносния Тиберия, проклетият словенски народ се явил и завзел всичката Елада, околностите на Солун и цялата Тракия. Те завоювали много градове и крепости с огън и меч, опустошавали и грабили страната и господствували там съвършено свободно, както у дома си. Това се продължило четири години, докато императорът воювал с персите. Вследствие на това, те се разпореждали в страната до тогава, докато Бог ги изпъдил от там. Техните грабежи се разпространили до самата външна страна (Анастасиевата стена). Всичките императорски стада станали тяхна плячка. И до днес те живеят без грижа и без страх в римските провинции, като грабят, убиват и горят. Те са обогатели, имат злато и сребро, цели стада коне и множество оръжия. Те умеят да владеят оръжието по-добре от самите ромеи (византийците).(5)

През цялото царуване на Юстинияна II Ринотмет (Безносни), славяните постоянно обезпокоявали със своите нападения империята, като успели да се настанят между тритях морета, или както тогавашният историк Прокопи казва: „Илирия, цяла Тракия, цялата страна на Йонийско море и чак до предградията на Цариград, сетне Гърция, Херсон биваха опустошавани почти всяка година от славяни през всичкото Юстинияново царуване и техните жители страдаха от неописуеми теглила“.(6)

А император Константин Багрянородни не се свени да изповяда истината, че цялата страна се ославянила.(7)

Своето военно изкуство, което в нищо не отстъпвало на византийците, те проявили при обсадата на гр. Солун, на който шест пъти с обсадни машини нападнали, за да го превземат.(8) По тоя случай, високопреосвещенният Филарет Харковски говори, че славяните, които живели предимно в Македония, често нападали на Солун. Обаче, небесният защитник на тоя град св. м. Димитри чудесно е опазил града от техните нападения. Описанията на тия нападения от славянските езичници не указват ясно какво влияние са имали чудесата на Солунския светител върху техните религиозни вярвания. Те дават, обаче, да се разбере, че тия нападения са ставали причина мнозина от славяните да повярват в Христа. В историческото описание на петото нападение, напр., направо се говори, че един славянин, над когото е станало чудо от св. Димитрия, приел християнството.(9)

Мнозина от историците свидетелствуват, че византийското правителство, в желанието си да направи безопасни славяните за империята, е полагало грижи и старания за тяхното постепенно християнизиране, макар то да било и частично, та по такъв начин те да станат полезни и добри съседи.(10) Такива свидетелства имаме и за българите оттатък Дунава, с които византийската империя, както бележи и един наш историк, се стараела да подържа най-близки и приятелски отношения. От сведенията на патриарха Никифора, както и от онези на летописеца Йоана Никиу (египетски епископ), се научаваме, че дори един от предшествениците на Кубрата, трябва да е бил Оркан, – както мисли Баласчев, – (етиопският препис на хрониката от Йоана го нарича Kuornaka), а историците Пастухов и Стоянов направо отбелязват, че е бил Оркан, вуйчо на Кубрата, се явил в 618 год. в Цариград, заедно с болярите, жените си и копиеносците, навярно, негови телохранители. Те всичките са били тържествено приети от императора, от византийските сановници с жените им и са били покръстени в двора. И след като получили богати дарове и санове, а самия български хан „Кириос“ почели с титлата патрици, били изпроводени от императора дружелюбно, според хунските обичаи.(11). А нашият бележит историк проф. д-р В. Н. Златарски пише, че още през първата година (52 г.) от царуването на императора Юстиниян I (527-565 г.) българо-кутригурският владетел (ρήε) Грод се явил в Цариград и приел християнството, като се покръстил, при което императорът му станал кръстник. Юстиниян щедро обдарил новопокръстения си кръщелник и го изпроводил в земята му, като били завързани търговски и мирни сношения между ромеи и българо-кутригури.(12)

Това събитие трябва да се счита, като твърде важно за нашите основатели на държавата, тъй като още от тогава старите българи влезли в роднински връзки с византийския двор и писателят патриарх Никифор казва, че са ги осиновили чрез приемането тайнството на кръщението. Значи не е бил Борис първият български владетел, който е приел християнството, а неговите предшественици.

От тогава, – според нашият историк Баласчев, – аристокрацията на българското княжество, което се намирало оттатък Дунава: Княжение обону страноу Доуная, имала е възможност да вкуси нещо повечко от плодовете на византийската култура. По известията на Йоана Никиу, Кубрат бил дори отхранен в Цариград и възпитан в християнски дух. Той е бил оставен във византийския двор, навярно, от чича си Оркана, когато последният се беше явил в Цариград и бил покръстен от императора Хераклия I (610-641 г.).

От същите исторически източници узнаваме, че около 619 г. Кубрат посетил Цариград, дето неговата свита се покръстила и сключил със същия император съюз срещу персите и аварите.

Всичко туй говори, че сношенията на Заддунавското българско княжество с Византия трябва тогава да са станали съвършено приятелски. Императорът, за да създаде неприятел на аварите, който е бил техен съсед, надарил българския господар с нечути благодеяния, и то първо Оркана, а по-късно Кубрата.(13)

Между туй, и славяните, които са се настанили като господари в Мизия, Тракия и Македония, постепенно почнали да приемат християнството, както вече се каза, бидейки едни в подчинено положение спрямо Византия, една напълно християнска държава, а други от славяните, макар и независими, се намирали под непосредственото влияние на високата византийска християнска култура. Императорите от своя страна полагали големи грижи да използуват славяните за свои политически цели. Те давали уговорено количество пари на ония славянски главатари, които стояли по границата и се задължавали да пазят Византия от нахлуването на външни неприятели. А около 564 г. голяма наемна славянска войска е помагала на гърците във войните им.(14)

Така е могло да проникне всред славяните християнството, било чрез напусналите военната служба наемни войници славяни, или чрез завърналите се пленници, които прекарвали повече време като християни във Византия. Надгробният каменен надпис на славянина Хилбуда (+534), войвода при Юстинияна, показва, че покойникът, убит от съотечествениците си на Дунава, е бил християнин, раб Божи (δούλος τού θεού).(15)

Българският учен Йордан Иванов, като говори за славяните и техните нападения в Тракия и Македония, казва, че след утихване на кръвопролитията между гърци и славяни около Солун, към 680 г. е станало едно важно събитие, което до сега още не е станало достояние на историческата наука. Думата ни е за приемане на християнството от цял славянски край в Македония, именно цялата област около р. Брегал-ница.(16)

Историците казват, че Византия е държала в Мала Азия голям славянски лагер. Там много от славянските войници били покръствани и след като се връщали у дома си, ставали носители на християнството между своите съотечественици. Много славянски главатари началствували над императорските войски, което говори, че славяните наводнили били вече отдавна полуострова и се настанили компактно в цели области. За това имаме ценни исторически документи.

Тъй, например, Мойсей Хоренски, който е живял в петия век, в своята география казва: „Тракия е съпределна с Далмация за тези, които отиват към изток. Тя обема в себе си пет малки области и една твърде голяма област, която населяват 25 славянски рода“.(17) А известията, които говорят за произхода на императора Юстинияна и на неговите родители, свидетелствуват, че тоя знаменит император е бил славянин. Неговите родители живели в упоменатото вече от нас с. Ведрияна около Кюстендил. Баща му се наричал Управда, а майка му и сестра му Бегленица. Той се родил в 482 г. възпитал го Теофил (+534 г.). Вуйчо му Юстин го повикал от селото му в Цариград, който много по-рано дошъл тук с двама свои съселяни от Ведрияна.(18) Те са били, като всички славяни, снажни и с голяма телесна сила, поради което постъпват в двореца като императорски телохранители. Когато Юстин бил на 68 годишна възраст, успял да стане император на Византия (518-527 г.). Този юначен славянин, както казват историците, заменил земледелското орало с императорски скиптър и, макар да е бил неграмотен, бил благочестив човек и голям закрилник на православието, по повод на което и влиза в писмени сношения и с Римската църква (519 г.). Със своята кротост и доброта той е бил обичан цар в държавата си и полагал грижи и старания да се християнизират славяните.(19)

Историците говорят, че във византийските войски които се сражавали против персите, е имало и много славяни.(20) Някои от тях са били дори и военачалници, като напр. Доброгост, Всегръд, Татимир и др., които командували гръцките войски против персите (555–559 г.). Такъв е бил и Велизари (Велизар), който е бил съотечественик на Юстинияна Велики от същите места, някъде от около Кюстендил и София. Той става командуващ византийската армия, когато последният става император (527–565 г.), който е може би едничкият от византийските императори, най-много заслужил във всяко отношение на църквата и християнството.(21)

Ние вече видяхме, че когато българите минали Дунава в 679 или 680 г. и се настаняват между Дунава, Балкана и Черно море в Мизия, те покоряват находящите се там седем славянски племена. Българите, обаче, като по-малобройни, били претопени от славяните, на които приели езика, нравите, обичаите и начина на живота им, а дори наедно с тях по-късно приемат и самото християнство и съвършено са се преродили и стават един словено-български народ.(22)

В тия и др. области на Балканския полуостров, в които са били заселени предимно тези славяни, се срещат в V, VI, VII и VIII в.в. доста епископи на християнската църква, както за това свидетелствуват и историческите паметници.(23)

Всички тия архиереи изпращали всред славяните с християнизаторска мисия множество проповедници, които със своя високонравствен живот и самоотвержена проповед за Евангелието, имали голям успех между новопросветените, разкривайки им на техен роден език основните начала на Христовото учение.

В туй отношение, обаче, църквата е имала по-голям успех между ония славяни, които са се намирали предимно в околностите на старохристиянските културни центрове, а именно: Одесос, Маркианопол, Никопол, Сердика, Филапопол, Скут, Филипи, Адрианопол, Хераклия, Траянопол, Месемврия, Томи, Солун и др. Всичките тия градове са имали отдавна добре уредена църковна организация и се радвали на възвишен християнски живот. Особено това се вижда от историята на християнската църква в Балканския полуостров към средата на шестия век, когато тая уредба и организация бива още повече засилена, както за това свидетелствува и каталогът на Епитафия Кипърски, в който само за Тракия са отбелязани пет митрополити, подчинени на Цариградския патриарх. Техните седалищни градове са били: Ираклия или Хераклия, Филипопол, Траянопол, Адриянопол и Маркиянопол.

Към юрисдикцията на същия Цариградски патриарх спадали и 15 архиепископи със следните седалищни градове: Одесос, Томи, Виза, Мрония, (Maronea), Максимаянопол (до гр. Гюмурджина)(24), Аркадиопол (Люле Бургасъ), Херония (при Мряморно море), Никопол, Анхияло, Силиврия, Апрон (на з. от гр. Родосто), Кимфало, Яйну, или Яна (навярно при Бунар Хисар), Друзипара и Месемврия.(25) Всички тия градове, както ни е известно, били свързани със стари римски пътища.

А под юрисдикцията на горе споменатите митрополити се намирали 18 епископи в градовете: Пания (Перинтос на Мраморно море), Галиполи, Турул (Чорлу), Херония, Кила (Кюла), Райдеста (Родосто), Диоклетианопол (Хисаря), Севастопол (смесвано и с Анастасиопол), Диоспол, Перо (Фере), Созопол, Плотинспол (до р. Казълдере до гр. Димотика), Цоида, Никея (Никица сега гр. Хафса), Нова (Novae – Свищов), Трамариска (Тутракан), Доростол (Силистра), Аврито (отсетне гр. Плиска) и Скария.(26)

По-късно вече епископствата в Тракия, Мизия и Добруджа били още повече увеличени, като някъде дори удвоени и утроени.

А в Източна Илирия са влизали около 120 епархии и епископии в разни градове и паланки, намиращи се под юрисдикцията на Солунския екзарх, който пък от своя страна бил подчинен на римския престол.(27)

Всичко това говори за един напреднал християнски живот и голяма църковна организация, която вече съществувала на Балканския полуостров. Ако да не са се намирали между славяните, които живеели в тая страна, християни и то значително много, едва ли би имало нужда от толкова епископи с такава църковна организация навсякъде. Дори според Прокопия и Ватиканския летопис на Манасия (1340–1360 г.), в началото на шестия век в Мизия, Тракия и Добруджа (Малка Скития), които били населени от болшинството си със славяни и вече християни(28), последните са били толкова напреднали в чистотата на Христовото учение, че се явяват ярки защитници и на православието. Така, например, когато императорът Анастаси (491–578 г.), бидейки монофизит, почнал да покровителствува в Византия привържениците на Евтихиевата ерес и взел явно страната на монофизитите, като почнал да гони от Цариград всички епископи, които са били привърженици на православното учение, християнското население от Тракия, Мизия и Добруджа почнало да се вълнува и се приготвило за война, начело с водителя на православните Виталиян, против императора, за да го принуди да потвърди светостта на четвъртия Халкидонски събор (451 г.)

По тоя случай ето що пише византийският писател Теофан:

„Тая година (6005=505) Виталиян, синьт на Патрикола, комитът на федератитe, събрал в Скития и Мизия и др. области православни и ги подбудил против безбожния Анастасия.

Тая година (6006=506) Виталиян, имайки със себе си множество хуни и българи, след като завзел Тракия, Скития и Мизия, окупирал Анхиало и Одесос (Варна), хванал Кирила, военачалника на Тракия, и плячкосвайки, стигнал чак до Византия–Цариград. Тъй като не искал да влезе в града, установил своя лагер в Состеней.(29)

Същото историческо събитие се описва и от Малала, писател от шестия век, който казва:

„Във времето на същия император (т.е. Анастасия) почна да властвува тракиецът Виталиян, както се разправя, заради изгонените владици и превзел Тракия, Скития, и Мизия дори до Одесос (Варна) и Анхиало, като водел със себе си много хуни и българи.(30)

Виталиян е поискал да се свика църковен събор в Хераклия (Битоля), който да разгледа разногласията между него и императора Анастасия. В това свое искане, той е бил подпомогнат от Теодориха Велики, който накарал тогавашния римски епископ Ормизда да прати свои представители на тоя църковен събор.

За тоя събор говори и същият, споменат по-гopе писател Теофан, който бележи:

„Римският епископ Ормизд, накаран от Теодориха, който обичаше Виталияна, изпрати епископа Евдокия и архидиякона Виталияна в споменатия събор в Хераклия“.(31)

По тоя случай, историята знае и едно писмо до императора Анастасия от гореспоменатия папа, в което, между друго, се казва:

„Тъй като се вижда, че в скитските области се е появило някакво съмнение относно православната вяpa, то наше смирение заблагоразсъди да се събере досточим в Хераклеотана на провинцията Европа (in Неracleotana civitae provinciae Europae) събор, за да се постигне съгласие на душите и след като се разгледа цялата истина, да стане по ясно известна нашата вяpa, така че след туй да няма никакво съмнение или разногласие“.(32)

В това отношение интересно е за нас и друго едно историческо свидетелство, относно споменатите религиозни вълнения, описано от Комес Марцилиян, писател от шестия век, който бележи:

„Император Анастаси успя да си измени думата спрямо Виталияна и му определи за наследник Руфина. Цариградският архиерей Илия, иерусалимлянин, който беше заточен от същия император, умря. Освен туй и православните илирийски свещенослужители Лавренти Охридски, Домнио Софийски, Алцис Никополитански (Превезки), Гаян Нишки и Евангел Пауталийски (Кюстендилски), бидейки под надзор, Анастаси заповяда да се върнат на своите катедри. Епископите Алцис и Гаян починаха във Византия и бидоха погребани в един гроб. Домнио и Евангел, от страх от православната илирийска войска, веднага са били повърнати в собствените им седалища. Само Лавренти, при все че бил заточен, е бил задържан, поради постоянното му проповядване на православната вяра. Той пооздравял, откато дошъл в Цариград, защото в седмата година от своето боледуване, поради своята вяра, същият тоя Лавренти, с милостта Христова, оздравя в седалището на Козма и Дамяна и можа да стане на краката си, да усили ходенето си, след което невредим се завърна в своето отечество, дето живя повече от 80 години в спокойствие“.(33)

Император Анастаси, обаче, умира наскоро (518 г.), без да изпълни обещанието, което дал – че ще възстанови православното учение.(34)

Че действително славянското население, което е влязло в състава на старобългарската държава, е било в голямата си част християнско, показва спорът между Византия и Рим в Цариградския събор (867 г.), по въпроса за българската църква и кому трябвало да бъде подчинена. Представителите на източните патриарси поддържали, че новата българска църква трябва да бъде в зависимост от Цариградския патриарх, защото страните, които българите покорили със славянско население, като преминали Дунава, последното било християнизирано от гръцката църква и подчинено на Цариградския патриарх. Същото нещо потвърдили и българските делегати пред събора: „Когато ние завладяхме отечеството си от гърците, намерихме в него не латинско, а гръцко духовенство, Nos illam patriam a Graecorum potestate armis evicimus, inqua non Latinos, sed graecos sacerdotes reperimus.(35)

Че наистина славянитe, които образували българския народ, са били някъде преимуществено християни, показва и едно решение на Трулския поместен събор (691 г.), което строго забранява на християните от Източната църква да празнуват езически празници, на-речени „Kalendae reota“ и „Brumalia“ т.е. да празнуват Коледа и Русали и на всяко новолуние да кладят пред къщите си огньове, които и да прескачат. Това решение се отнася за славянитe, които и като приели християнството, не се отказали от своите езически празници и традиции.(36) По същия случай и славянският историк Мациевски, забелязва, че славянитe, които населявали някои области на Византийската империя, като приели християнството, не могли да се откажат от езическитe обичаи и празненства, като Коледа и др., които остават и отсетне, макар да са били християни и добиват у тях чисто национално значение и характер.(37) Тия обичаи съществуват у нас, българите, и до ден днешен в Източна Тракия. Дори има обичай, че когато се яви болестта „шап“ по добитъка, на новолуние, рано сутринта, когато са изгасени всички огньове, цялото мъжко население, наедно с добитъка, отдалечава се на голямо разстояние от селото на края на селското землище и там, по първобитен начин, чрез търкане на две сухи дървета и прахан, се запалва голям огън, който прескачат селяните и цeлия добитък прекарват през тоя огън.

Историците, като бележат за войнитe на славянитe и българитe, които водели против византийците, казват, че българите в сраженията са си служили с примки от въжета и халки, наричани от тях аркан. С тях ловили неприятелски пленници, какъвто е бил случая със залавянето с такава примка живи византийските военачалници Констанциола, Аскума и Годила. Последният успял да избяга. Констанциола бил откупен срещу 1000 жълтици, а Аскума, който бил военачалник на Тракия, бил задържан от българите, като техен сънародник, макар и покръстен от император Юстиниян в истините на християнската вяра.(38)

За такава примка, употребявана у старите българи, говори и църковният историк Созомен, описвайки християнизаторската дейност на св. Теотим, епископ Томски, всред славянското езическо население в днешна Добруджа, често разорявано от нападенията на българите и хуните. „Един варварин, – пише същият историк, – като предполагал, че Теотим е богат, един път се решил с хитрост да го отведе в плен. За тая цел, той си приготвил въже с примка (аркан). Когато епископът проповядвал, варваринът застанал недалеч от него, облегнал се на щита си и търсил случай да хвърли примката на врата му и да го отвлече подир коня си. Когато, обаче, вдигнал ръката си да извърши това, последната останала неподвижна, протегната във въздуха. Ръката се отпуснала, след като епископът простил престъпника и се помолил за него.“(39)

Славяните в Македония, които, както видяхме, не веднъж се опитвали да превземат столицата на тая страна – гр. Солун, със своите смели нападения и по море смущавали византийските търговски парахо-ди и имали дързостта да се явят със своето знаме дори и пред Цариградското пристанище.(40) За това император Юстиниян II решил да ги смаже. Отначало той се отправил към България и сполучил да раз-бие пограничните постове. След това отправя войските си срещу славяните в Македония.

Последните, за които писателят Маврики казва, че само когато са в опасност се сдружават, побързали да повикат на помощ съседните славянски племена. Обаче, всички тия славяни не могли да противостоят на добре обучените редовни византийски войски и били разбити от Юстинияна, който преселил в Азия около 30 000 души от тях.(41) Голяма част от славяните на Балканския полуостров, който бил наводнен от тях, с течение на години на някои места се покръствали и претопявали в гърци, но все пак запазили своите наименования на реки, планини и селища. Погърчването на славяните в полуострова щяло да продължи, ако да не бяха българите, които спират това гръцко влияние.

Наистина, Юстиниян разбил славяните в Македония и успял да възстанови морското и сухопътно съобщение между Цариград и Солун. Обаче, за тях отмъстили българите, които причакали войските на Юстинияна при теснините на Хераклия, когато се връщал като победител на славяните и ги разбиват. Императорът едва успял да спаси живота си и посрамен се завръща в Цариград.(42)

Не се минало много време и събитията във Византия така се стекли, че значението на България се издигнало много. Леонти изпратил на заточение в Херсонес Юстинияна. Последният, обаче, с лодка по течение на Дунава успява да отиде в България и да моли помощта на царя Тервеля (701–721 г.). Българският владетел не само го приел много любезно и с почести в българския лагер, дето прекарал есента и зимата, но през пролетта в 705 година Тервел с голяма войска и с 15 000 кавалерия потегля за Цариград. Без някоя сериозна съпротива, българските войски стигнали до стените на византийската столица и се разположили там на лагер. С помощта на свои привърженици, Юстиниян, без да чака Цариград да се предаде, тайно се промъкнал в него, завзел без особена съпротива властта и не дал възможност на българите да влязат в града и да станат господари на положението.

Като успял да се повърне на престола, Юстиниян побързал да се освободи и от своя съюзник, след като изпълнил, обаче, уговорените предварително условия. Той възнаградил Тервеля, в знак на признателност, със скъпоценни подаръци, надянал му царска хламида и го провъзгласил за кесар. Това събитие се предава от византийския писател Никифора (Nicephor, Hist. р. 29) със следните думи: „Юстиниян отишъл в лагера на българите, наметнал на Тервеля царска хламида и го провъзгласил за кесар. След това той заповядал да издигнат едно до друго две възвишения, на които седнали двамата господари, а войската, по заповед на императора, трябвало да мине край тях и да им се покланя“. А според Лексикографа Суида, туй тържество станало в самия Цариград, в една от най-важните зали на цариградския дворец, за което той ето как бележи: „Тервел сложи на земята щита, който той носеше във военно време, и камшика, с който си служеше, когато яздеше, а императорът покри и двата с пари. И като сложи копието си на земята и сетне го изправи, покри това пространство до върха на копието с копринени дрехи и платове. И като изпълни ковчези със злато и сребро, даваше на войниците, като пълнеше дясната ръка със злато, а лявата със сребро“. Също така Юстиниян отстъпил на българите територията на юг от Балкана, която по късно захванали да наричат Загоре (705 г.)(43). По тоя случай византийските писатели бележат, че някои от българските гости на свитата са били спечелени за християнската вяра, та се върнали освен със земни, още и с небесни дарове.(44)

Скоро, обаче, Юстиниян нарушил договора и обявил война на България, като бива разбит при Анхиало (708 г.). Българите взели, освен другата плячка, и множество гръцки пленници, които, според летописците, указали голямо влияние върху изменението на религиозните им понятия.(45) А в 712 г., след втората детронация на Юстинияна, българите стигнали до Босфора, опустошили околностите на Цариград до самите Златни врата. Те заловили много от жителите на тоя град, когато последните били на веселие зад Пролива. На връщане, като опустошавали Тракия, те завели в България много християнски пленници. Но и византийският император Константин Копроним в 755 г. навлиза в България и се връща с много пленници. Така също и в 774 г., когато българите нападнали Византия и навлезли в областта Берзития, в Тракия, били разбити от императора, който се завърнал в Цариград с множество пленници.(46) Всички тия войни и размяна на пленници са имали своето значение и за разпространението на християнството между българите. Летописците дори разправят, че българският владетел Цериг или Телерих, който бил умен и храбър полководец, поради вътрешни раздори, бил принуден да избяга в Цариград в 773 г. Тогава бил император Лъв, син на Константина Копронима, който го приел много радушно. Телерих приема християнството, получава чинът на патрици и се оженва за братовчедката на императрицата Ирина. Сам императорът го възприел от св. купел.(47) По тоя случай църковният писател Барони, като привежда думите на св. апостол Павла: „С вяра Мойсей като порасна, отказа се да се нарича син на Фараоновата дъщеря и предпочете да страда с народа Божи“. (Евр. 11. 24–26), сравнява тоя български владетел с Моисея и казва, че Телерих е дал велик пример за жива вяра, като предпочел да бъде по-скоро Христов служител, отколкото повелител на един многочислен и победоносен народ.(48) Все по същия случай, бележи и българският историк Н. Станев, че византийците не търпели езичници да живеят в столицата им. Когато някой български пратеник се застоявал в Цариград, ромеите го убеждавали да се покръсти. Тъй постъпвали с всички българи бежанци в Цариград и с откараните пленници.(49)

Частичното разпространение на християнството у българите се е засилило значително много, особено през време на цар Крума (803–914 г.), който е бил един от най-силните и умни владетели на България, неуморим и непоколебим пълководец, носител и създател на българското надмощие в началото на деветия век. През неговото царуване българската държава обемала в себе си земите на славяните от р. Тиса и Влашко до Днестър, ония по Тимошка и Моравска долини, дори и долинитe по р. Сава, Драва и в Панония. Той е водил войни най-вече против аварите(50) и византийците, освободил македонските славяни и затвърдил и разширил южните граници на България откъм Византия.

Паметна остава в историята предизвикателната война на византийския император Никифор, който предприема в 811 г. опустошителен поход в България, достига до столицата Плиска, превзема я, и всичко заловено е предал на сеч, плен и пожар. В тоя поход гърците са си послужили и с наемни славянски дружини из ония славяни, които впоследствие Крум освободил от византийското робство и опекунство. Обаче, гръцките войски са били причакани в Балкана от цар Крума и там съвършено разбити. Сам император Никифор пада убит на бойното поле с множество войници и отбор пълководци. „В тая ужасна битка, – разказва византийският хронист Теофан, – се опропасти християнският военен цвят и се изгуби всичкото оръжие и царски вещи. Да даде Бог, щото християнин да не чуе повторно подобни страшни думи за тъги и радости“.(51) Историците, обаче, отбелязват, че в състава на българските войски е влизал и византийският бежанец от Цариград Спатари Евтими, покръстен арабин, изкусен механик, който е бил много полезен на българите, особено при построяването на обсадни машини за превземане гръцките крепости в Тракия.(52) А в гръцката армия се намирал славянският войвода и християнин Николай, който е взел участие в съдбоносната битка против българите.

В сказанието на Харатейския миней на Пшинския монастир от 14 век, между другото, се казва:

„Преподобни Николай от началото бил войник, а после и началник на войници. Когато император Никифор обявил война на българите, Николай се отправил със своите войници за бойното поле. Той бил славянин, особено българин и началник на славянските дружини. За империята това е било естествено: тя обикновено във време на война събирала волнонаемни славянски дружини, както и още в 711 г. Византия наела 3000 души българи за защита на империята. Също и при Никифора, когато правил усилен набор на войската, без славянски доброволни дружини, гърците не могли да преминат. – Така и блаженият (пълководец) Николай се отправил в поход със славянските дружини.

На съня ги праведният войвода вижда как вземащите отначало гърци връх над българите почват да губят и да биват избивани от последните и че той се спасява от смъртта. Щом се събудил, ужасен скочил от постелката си и почнал да се моли.

Войната става точно така, както праведният пълководец я видял на съня си. Българите завземат всички планински теснини и заграждат изходите им със засек. Те запалили лесовете по горите и през нощта се спуснали по равнината на гъсти маси. За гърците нямало спасение от тука. Войската им била изтребена. Всичките военни началници паднали, а също така бил убит и император Никифор. Син му Ставраки сполучил да избяга от всеобщото изтребление. Но понеже бил тежко ранен, той приживял само една година. Обозът, оръжието и държавната хазна и съкровищата на императора станали собственост на българите.

Праведният пълководец Николай, като видял, че се изпълнило видението му, възблагодарил на Господа за своето спасение. Направо от полесражението, със сълзи за падналите войници, той се отправил за в монастир. Тук той приел схима и усърдно служил на Господа. Успехите в духовните му дела били такива, че той станал един от великите прозорливи отци.“(53)

От тоя исторически паметник се вижда, че славяните през времето на цар Крума не само са били християни, но те давали пълководци и подвижници на вярата Христова.

Историците отбелязват, че през месец октомври 812 г. цар Крум, след като опустошил обширни земи в Тракия и Македония, обсадил Месемврия, и веднага изпратил своя делегат Драгомира да сключи договор с Византия при същите условия, които имали сила при Тервеля, а именно: 1. Определяне на границите: 2. плащане на България данък; 3. уреждане търговски въпроси и 4. разменяване на пленниците. Същевременно българският владетел съобщавал с писмо на императора по своя делегат, че ако Византия не приеме условията му, ще разруши Месемврия, като град от важно значение за империята.

По тоя случай в Цариград трябвало да се свика съвет, който да се занимае с исканията на Крума. Трите точки били приети от гърците. Щом станало, обаче, дума за предаването на византийските и българ-ските бежанци, които били приели християнството и били вече настанени из обширните области на империята, в сената се появили несъгласия. Императорът и една част от заседателите били наклонни да се съгласят с исканията на българския владетел, като изтъквали критическото положение на империята. Обаче, известният в църковната история прочут настоятел на Студийския монастир в Цариград Теодор Студит, който играел голяма роля и в борбата против иконоборците, държал една блестяща реч за длъжността на държавата и църквата към своите поданици. Със своето красноречие и голямо влияние, той убедил сенаторите, че е безчовечно да се предадат на езичници било избягалите от България християни, или пък ония, които са приели християнството и са дошли при тях да търсят защита от жестокия си господар.

Заради туй, че била отхвърлена от гърците тази точка, преговорите с Драгомира били прекъснати. Цар Крум, след 15 дневна обсада, превзел град Месемврия, силната черноморска крепост и най-важно пристанище, отдето обикновено гърците направлявали на-паденията си против българите.(54)

На следната година войските на цар Крума предприемат настъпление и достигнали до самите стени на Цариград, дето и днес в местността Егри Капу, при старите византийски крепости и стени, същестаува, Булгар Капусу, т.е. врата на българите, там дето и цар Симеон е достигнал с войските си.

През тия войни, когато цар Крум е бил страшилище за Византия, множество християнски гръцки пленници са били откарвани в България. Летописците отбелязват, че българите завзели без бой градовете: Верея (Боруй град Стара Загора) и Анхиало. Крепостите Проват, Никея (сегашния град Хафса, Одринско), Филипопол (Пловдив), Филипи (около Драма) и цялата Струмска област при българските нападения били масово напускани от населението, от страх да не би да бъде проселено оттатък Дунава. А там били образувани по това време цели християнски колонии от пленници, на чело с епископите и духовенството им, за които и по-нататък ще се спомене.

Някои историци твърдят, че тия пленници са разпространявали най-вече християнството в България. Те са били родом от Македония и Тракия, които в онуй време са били заселени изключително от славяни, а особено Македония.(55) Византийските писатели бележат, че между тия християнски пленници, които Крум откарал оттатък Дунава, се намирал наедно с родителите си и Васили Македонянин, който по-сетне бил и византийски император.(56)

Сведения за тия християнски пленници в България, които били същевременно и благовестници Христови в тая страна, намираме и у византийския летописец Симеон Магистър, който, като списва подробно как цар Крум нападнал с многобройна войска на Цариград и за опита на гърците да убият чрез измама и засада тоя български владетел, казва:

„И като стана всичко туй, Крум се разсърди и заповяда на сутринта да изгорят и опустошат цялата местност. И като започнаха да палят, изгоряха всички църкви срещу града, които бяха големи и които подновиха Ирина, Никифор и Михаил (императори). Също и монастирите, и палатите, и къщите и предградията бидоха опустошени“.

След като описва опустошенията на българските войски в Тракия, летописецът продължава:

„Оттук българите се завърнаха нагоре по течението на р. Еврос (Марица) и опустошиха всички укрепления малки и големи до Одрин. Тук намериха, че градът се държи още, продължиха обсадата за много деня и като не успяха нищо с обсаждането, поставиха стенобитни машини и бомбардираха крепостта. Обсадените, притеснени силно, като нямаха надежда за помощ от никъде и като умираха от глад, се пре-дадоха. Те взеха всички в плен (на брой 12 000 без жени и деца), заедно с покъщнината им, и ги преселиха в България оттатък реката Дунав. (С тях наедно се намирал и епископ Мануил)“.(57)

Същият летописец съобщава и за други християнски пленници, откарани от войските на Крума в България през зимното нападение на последния, което е станало същата година (813 г.).

„Излезнаха българите, 30 000 облечени всецяло в желязо. И като стигнаха до Аркадиопол (Люле Бургаз), минаха реката Ригия (Ергене), застигнаха много народ и го взеха в плен. Преди да прекарат плячката (трофеите) и пленените, вале много дъжд в продължение на 8 деня и нарасна водата на реката и бликна като море.(58) Българите, като не можеха да минат на среща, останаха 15 деня и държаха пленените. Обадиха тогава на императора Льва да им помогне. Но той не се яви, нито излезе от града, нито пък изпрати другите на помощ. Като се подобри времето и се намали водата на реката, българите накараха пленниците да отрежат дървета и да построят мост и тъй минаха с плененитe, които достигаха до 50 000, наедно с женитe и децата. Те взеха всичкия им имот, товариха го на кола и като прибраха всичките крави, волове и овце, се върнаха во България“.(59)

Всичките тия пленници от една страна и славяните християни от друга създавали голяма пропаганда за християнството в България. Дотогава славяните не се ползували с еднакви права с българите, макар да образували един народ и една държава. Крум, обаче, наредил за напред тe да бъдат равноправни с българите и да получават държавни служби, да се ползуват с повишения, земи и пр., според заслугите, които всеки имал към държавата. С това тоя велик владетел спечелил любовта на всички славяни.

Между туй, християнството вземало такива широки размери в България, че приемникът на внезапно починалия Крум, неговият син Омортаг (814–831 г.)(60), който се боял да не би целият български народ да приеме християнството, дал заповед да се гонят и преследват християнитe. Той наказвал особено пленените византийци, които разпространявали своята вяра между бедното и просто население. По тоя случай, гръцкият писател Константин Порфирородни пише, че когато жителите на гр. Одрин били заведени в България, оттатък Дунава, както пленници, наедно с архиепископа си Емануила, последния не само не отстъпил в нищо от правилата на отечествената си вяра, но положил старания и да я разпространи между българите. И, наистина, той успял мнозина от тях да обърне към истинската вяpa Христова и на много места хвърлил наедно с другите си съучастници на плена семето на християнското учение.(61)

Писателите от същият век говорят, че под ведомството на Одринския архиепископ Емануил се е намирал и епископът на гр. Агатоник. Според най-новите изследвания на историците, както вече видяхме това, тоя град, който в по-старо време се е наричал и Субзипара, се е намирал на мястото на сегашните развалини над село Ходжакьой, които и до сега се казват Къзлар касаба (Момин град) на с.з. от гр. Одрин. Обаче съвсем не е сегашният град Т. Пазарджик, както някои историци погрешно мислят, само поради това, че в средните векове в тоя последен град е пребивавал и светителствувал известно време един от епископите на др. гр. Агатоник. А това е бил Агатоникийският или Левкийски епископ, чието седалище се намирало някъде около Белово до селото Раковица, дето и сега има там развалини и монастирище.(62)

Омортаг несправедливо е наречен от някои историци „български Диоклетиян“, поради своята свирепост спрямо християните.(63) Най-новите исторически данни говорят, че тоя български владетел, наистина, е предприел гонение, но само против проповедниците на християнството, не обаче изобщо против всички християни, които са били доста много в България през време на неговото царуване. В числото на ония, които са пострадали мъченически за разпространението на вярата Христова всред българите по това време, са били: Одринският епископ Емануил, Дебелтският архиепископ Георги, Никейският (Хафса – Одринско) епископ Лъв, епископ Петър свещеник Парод, духовниците Гавраил и Сиония (вероятно тоже епис-копи), полководците Лъв и Йоан и 377 други мъченици, чийто имена не се знаят.(64)

Всичките тия мъченици са влизали в числото на пленниците, откарани в България още през времето на цар Крума. Тия християнски пленници са били в 817 г., според историците, все още в България и са получили свобода да се върнат в отечеството си в същата година, когато се е сключил мирът между гърци и българи.(65) Тогава, следователно, и са пострадали мъченически за вярата гореспоменатите проповедници на християнството в България, паметта на които Св. Православна църква възпоменава на 22 януари. По тоя случай, в житията на светиите е ка-зано: „В този ден е паметта на св. св. мъченици Мануила, Георгия, Петра, Леонтия, Сиония, Гавраила, Леонта, Парода и други на брой 377, в царуването на Лъва Арменски, пленени из Тракия от българите и погубени за Христа чрез различни смъртни страдания, защото българите бяха още в езическо нечестие, непросветени със св. Кръщение“.(66) За мъченика Петър се казва също, че бил славянин и родом от гр. Мъглен.

Някои историци поддържат, че тия мъченици са пострадали много по рано от 817 г. и то около 814 г., когато Омортаг приема властта над България от чичо си Цоко, брат на Крума, който като пълководец в армията на последния, е обсаждал Одрин и е имал право по българския обичай да наследи дори и престола.(67)

Цар Крум не е гонил християните, както до сега се поддържа от някои историци, черпещи своите сведения за това само от някои стари гръцки минеи. В числото на последните и е нашият историк Д. Цухлев, който по тоя въпрос се позовава на известни исторически изследвания, между които и тия на проф. Сирку, „К истории изправления книг“ т. I, стр. 465 и проф. Ламанский, „О нектор. славянских рукоп.“, стр. 109, занимаващи се с един пролог на игумена Митрофана (ръкопис от 1383 г. на Петербургската пуб. импер. библиотека, № 58, л. 135, 6 юлия 23): „памят скончавшися в болгарех братия нашия“.

Сказанието на тоя пролог, заимствано от гръцките минеи и пролози, въз основа едно съобщение на Конст. Порфирородни, предадено от Теофана и повторено от Кедрина(68) е предадено и в един арабски синаксар, който се намира в монастиря „Св. Екатерина“ на Синай под № 417 (по каталога на англичанката Gipson), открит за пръв път от известния руски учен А Васильев.

В това сказание, между другото, се казва:

„В този ден (23 юли) се поменуват нашите братя християни, умрели в българската земя в дните на цар Никифора, който потеглил с войска в деветата година от своето царуване против българите.

Случило се, че българите в една нощ нападнали на тяхната войска, убили царя и много други предводители. Ония, които са попаднали в плен живи, са били положени на множество мъки, за дето не са пред-почели да се отрекат от Господа нашего Ииуса Христа и се увенчали с мъченически венци“.(69)

От всичко това се вижда, че тия сказания на старите минеи и пролози, върху които и се позовават известни историци, не говорят сами по себе си за никакво систематическо гонение на християнството през времето на цар Крума. Напротив, историята установява, че през неговото царуване България е зачитала езика, вярата, нравите и обичаите, а е пазила и правата на всички граждани. Само брат му Цок е бил противник на християнството, което смятал религия на гърците и своята ненавист към християнската вяра предал на младия български цар и негов племенник Омортаг. В тоя период от време се захваща и гонението против християните, особено против проповедниците между последните, което някои писатели несправедливо приписват и на цар Крума. А има дори и едно запазено изображение, навярно въз основа на това гръцко сказание, според един кожен ръкопис от X–XI век, което представлява как Крумов войник убива с меч един християнин. Тая картина която представлява копие от оригиналната, намираща се в един латински монастир „Monasterio Monte Crypte Forratae“, не далеч от гр. Рим, биде издадена в цветни бои, преди повече от 20 год. от историка Г. Баласчев, която и ние сега възпроизвеждаме.

През времето на Крума и неговия наследник Омортага, влиянието на християнството в България почнало да се чувства в обществения и държавен строй. В гръцките минеи писани, през времето на византийския император Василия Българоубиец, към пролозите от 22 януари, между друго, е отбелязано и следното:

„Когато наследи властта над българите Цок, най-безбожния, изведе всичките затворници християни, стратеги, презвитери, диякони и миряни и ги застави да се отрекат от християнството, защото българите не бяxa християни. А те като не склониха, едни обезглави, а други, като изтезава различно и безмилостно, ги изби“.(70)

В житието на „св. петнадесет Тивериололски мъченици“ се разправя също, че някой си Кинамон или Кинам, византийски пленник, се намирал в числото на ония пленници, които Крум завел в България, когато превзел Одрин. При раздялата на пленниците той се паднал на Омортага. Кинам бил обикнат от своя господар и от всички други, тъй като се отличавал с прекрасни душевни и телесни качества.

Едно само го е наскърбявало, че той се отличавал от тях по религията. За това варваринът употребил всичките старания да го отлъчи от Христа. За пръв път той изпитал неговата вяра по следния начин:

„След като извършил едно бляскаво жертвоприношение и приготвил при това разкошен обед, Омортаг заповядал на благородния Кинам да седне наедно и да обядва с другите началници. Но той, научен от апостола Павла, или по-право, като помнел, че на вярващите в Христа не е позволено да пият чашата Господня и чашата бесовска (1 Кор. 10, 20), отхвърлил предложението да обядва с тях наедно.

След като владетелят употребил всевъзможни мерки да го склони да се откаже от християнската си вяра и не успял, най-сетне го затворил в тъмница. Кинам стоял в затвора до смъртта на Омортага“.(71)

В същото житие се казва още:

„Като умрял Омортаг, оставил трима синове. Най-големият се казвал Енравот или Боян. Вторият – Звиница, а третият Маломир. На последния се паднала властта на баща им.

След смъртта на Омортага, когато Маломир вече заема царския престол, Боян поискал от брата си, щото пленникът Кинам да бъде освободен и изпратен при него. Последният, попитан от Бояна, защо е претърпял такива мъчения, отговорил: Заради вярата Христова, която е висше благо за един християнин“.

„Поради това – казва се в житието, – Боян като че ли ранен в сърцето със сладкото копие на любовта към най-сладкия Иисуса, възприел славата на най-мъдрия Кинама и пламнал от стремеж към Христовата вяpa. Езичникът се убедил в светостта и божествеността на това учение и приел св. кръщение. От тогава молитва и пост и добри благочестиви дела занимавали обикновено Бояна. Маломир като се научил за постъпката на брата си, че станал християнин, повикал го и му заявил, че го очаква наказание и смърт, ако не се откаже от новата си вяpa. Но Боян отговорил, че нищо не може да го отлъчи от любовта Божия нито с огън, нито с меч. – След това той бил осъден на смърт.

Когато отивал на мястото, дето щял да бъде умъртвен, мъченикът се изпълнил с Дух Святи и захванал да пророчествува за бъдещето на своя народ и държава.

Вярата, – казал той, – за която аз се лишавам сега от живота, ще се разпространи по цялата българска земя. На всяко мяcтo из нейнитe краища ще бъде издигнат кръстът Господен, а идолитe и капищата ще бъдат срутени“.

След това мъченикът за вярата Христова бил посечен с нож и така свършил живота си.(72)

Това мъченичество на един из членовете на владетелското семейство е било само от полза за Християнската църква в България, защото то е карало изповедниците на вярата с още по-голяма ревност и мъжество да се жертвуват за нейното величие и тържество. Има дори запазени паметници, които говорят, че и самият тогавашен наследник на българския престол бил склонен към християнството.(73) Според друго едно историческо свидетелство, за това разпространение на християнството между членовете на царския двор у българите и за неговото влияние върху последните, е донесъл официално на папа Николая I, пратеникът на Людвика Немски, Констанският епископ Соломон II, съобщавайки, че сам князът на българите желае да се обърне към вярата и вече много от последните станали християни.(74)

Пророчеството на пострадалия за тържеството на вярата Христова български княз Боян се изпълнило, защото не се минало много време и християнството, наистина, става господствуваща религия в цялата българска държава. Множество християни, които по-рано били гонени и убивани за вярата си, сега излизат свободно и с радост да проповядват навсякъде из страната спасителните истини на християнската вяра.

Цар Борис (852-888 г.) е бил оня прозорлив и мъдър български владетел, който в 864 г. приел наедно с целия народ Христовото учение. С това той поставил основния камък на българската славянска християнска култура и просвета. Той е турил основите на българската християнска държава и в това негово гениално дело блещи през всички векове на историята творческата му държавна мисъл за бъдещето на България и нейния напредък и преуспяване.

Публ. в Архим. д-р Антим Шивачев, Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до Св. Цар Бориса (принос към най-старата история на християнската църква в Балканския полуостров). София, 1929, с. 81-117.

---------------

БЕЛЕЖКИ:

(1) Ср. „История на българите“ – Пастухов–Стоянов, стр. 33; също и Проф. К. Иречек, История на българите, Търново, 1886, стр. 157–171.

(2) Stritteri, Memoria Popul., t. II, p. 503; Theophanis Chronogr., p. 236–237; Проф. д-р В. H. Златарски, обаче, в своето изследване върху „Основаването на бълг. царство“, мисли, че, българите не са ги покорили, а влезли с тях в съюз, като ги третирали като федерати, ср. п. п. П.С.П., 1903, кн. 5–6, стр 335–336.

(3) Г. Баласчев, Старобългарското ханство, София. 1902, стр. 4.

(4) Ср. п. п. д-р Б. Филов, Анастасиевата стена при Чаталджа, в сп. „Отечество“, 1915 г., кн. I, стр. 9–12.

(5) Chronique de Jean, q. 429–430; Schonfelder, Die Kirchengeschite des Johanes von Ephesus, Munchen, 1862; Г. Баласчев, Старобълг. ханство, стр. 10.

(6) Procop. Historia Arcana, р. 108.

(7) Konst. De Thematibus, II, 6; Йордан Иванов, Северна Македония, София, 1906, стр. 36–37; Съчинения на М. Дринов, под редакцията на проф. В. Н. Златарски, т. II,  София, 1911, стр. 14. Т. Успенски, Изв. рус. арх. института в Константинопол, т. XIV, 1909, стр. 38.

(8) Йордан Иванов, Северна Македония, София, 1906, стр. 37.

(9) Еп. Филарет, Св. вм. Димитри Солунски, славяночтения в импер. общ. истор. и др. 1848, № 6, стр. 42.

(10) История Русск. Шевирева, т. I, стр. 70.

(11) Г. Баласчев, Бележки върху веществ. култура на старо- българ. ханство, София, 1902, стр. 16; Sant. Nicephor, Ed. Bonnae, 1817, p. 14; Пастухов–Стоянов, История на българите, стр. 36; Theophanis chronogarphia, р. 119–120, IV, t. Согр. Byzant. Hist. Johann. Malagas, ed. Bannae, p. 431–433.

(12) Проф. В. H. Златарски, История на Първото бълг. царство, София, 1918, стр. 47.

(13) Пастухов–Стоянов, История на българите, стр. 36; Г. Баласчев, Вещест. култура и пр., стр. 16–17.

(14) Шафарик, Слазянския древностн, прев. Богдянскаго, т. II, стр. 546.

(15) С.П.С.П. LXII, 64.

(16) Ср. п. п. Йордан Иванов, Северна Македония, София 1906, стр. 61.

(17) Mosis Chorenensis, Hist. Armenicae libri III et Epitvme Geograph. London, p. 347.

(18) Гл. Йордан Иванов, Северна Македония, София, 1906 стр. 21.

(19) Histoire de la decad. et de la chut de L'Emp. Rom de Gibbon, t. II, p. 202–205.

(20) Stritteri, Memor. populorum, t. II, p. 31–32.

(21) Histoire Rom de Gibbon, t. VII, p. 329.

(22) Шафарик, Славянския древностн. Прев. Богдянскаго, т II, стр. 267–268.

(23) Le Quien, Oriens Christianus, p. 116–1129; Const. Porphyrogen. De Thematiaibis, t. II, p. 53; Л. Л. Погодин, Из иcтopии славянскпх передвпжении, C. Пб. 1931, стр. 51 и др.

(24) К. Иречек, Княжество България, ч. II, стр. 389.

(25) De Boor, Nachtrage etc. в Zeitschrift fur Kirchengeschichte, Bd. XII, S. 531.

(26) Gelzer, Ungedruckte und ungenuegend veroffentl. Texte... 534–542; гл. п. п. „Христ. Мисъл“, г. II, кн. II–X, Д. Цухлев Църков. организация на Балк. п-в.

(27) Лепорский, История Тесалон. Экзарх, стр. 302–303.

(28) Stritteri, Memor. populobuarm, t. II, р. 506; Шафарик, Славянския древности, т. II, стр. 255, 256–257; Соколов, Из древей историй болгар, стр. 80.

(29) Theophan. I. ed. Bonn. р. 242–247; ср. също Чертков, О переводe Манасеиной летописи, стр. 40 и др.

(30) Jon Malalas, ed. Bonn. p. 402.

(31) Theophan Chronogr. I, ed. Bonn. p. 107–111, 248; Cedrin. Histor. libr. I, p. 285; Чертков, O Манасииной летописи, стр. 39–41 и др.

(32) Epistolae et Decreta Hormisdae Papae.

(33) Patrol. Migne, p. 939; cp. също Tomaschek, Zur Kunde der Haemus–Halbinsel, Wien, 1882, S. 27; Йордан Иванов, Северна Македония, стр. 12 и др.

(34) Чертков, О Манасииной летописи, стр. 48; ср. п. п. Зеноновият енотикон, който е приведен в историята на Евагрия, кн. III, гл. 14.

(35) Anastasi Bibliotiecari Historia de vitis Romanorum, Migne (in Vita Papae Adrian I); cp. също Дж. C. Робертсон, История христ. церкви, т. I, стр. 859.

(36) Mansi, Sacr. Concil. t. XI, p. 987; Theodor. Balsamon, ap. Concil. VI, can. 62, etc. Шафарик, Славян. древности, т. I, стр. 293–294; И. Н. Смирнов, Очерк культурной истории южных славян, стр. 48–49; М. Дринов, Съчинения, т. I, стр. 217–-218 и др.

(37) Мациевский, История первобитной церкви у славян, прев. О. Евецкий, Варшава, 1890, стр. 22–210.

(38) Ср. Г. Баласчев, Вещест. култура на старо-бълг. ханство, стр. 25.

(39) Созомен, Церк. история, кн. 7, гл. 76.

(40) Йордан Иванов, Север. Македония, София, 1906, стр. 37; ср. и Съчин. на М. Дринов, под редакц. на проф. В. Н. Златарски, т. II, стр. 14; К. Иречек, История на бълг., стр. 114-115; Соколов, Из древ. истор. болгар, стр. 42–65 и 80; Const. Porphyrogen. De Thematibus, t. II, p. 53; А. Л. Погодин, Из история славянских передвижении, С. Пб. 1901, стр. 62.

(41) Ср. Пастухов–Стоянов, Историята на българите, стр. 39.

(42) Гл. Г. Баласчев, Веществ. култура на старо-бълг. ханство, стр. 28.

(43) По тоя въпрос проф. В. Н. Златарски е направил специални изследвания, в които установява, че това е било една доста обширна област, известна под името Загоре или Загора, с пространство между Балкана, Сакар планина и Демир Капия, в Странджа, ср. п. п. „М.С.Б.Н.“, кн. XXIV, Известия за българи и пр., стр. 69 –70.

(44) Stritteri. Memoria populorum. t. II, § 24, р. 512, 513; Соколов, Из древ. пстор. болгар, стр. 78; Проф. д-р К. Иречек, Княжество България, т. II, 701–702.

(45) Stritt. Memoria, р. 520, 529-530.

(46) Ibid, р. 518.

(47) Ibid, р. 529–532; Theophon. Chron. ed. Bonnae, p. 698; Пастухов–Стоянов, История на българитe, стр. 40; Г. Баласчев, Вещест. култура на старо-бълг. ханство, стр. 29; ср. също моята кн. „Християнството на Балк. п-в, София, 1927, стр. 30.

(48) Baronius, Аcta Sanctorum, t. V, p. 484–486.

(49) H. Станев, История на бълг. народ, София, 1917, стр.41.

(50) За историята на аварите, тяхното християнизиране и из-чезване от световната история вж. п. п. моята докторска дисертация по история Geschtchte der Avaren, Czernowitz, 1914.

(51) Theophan. chron., p. 329–330; Г. Баласчев, Старо-бълг. ханство, стр. 44; ср. също и моята кн. Христ. на Балк. п-в, стр. 32.

(52) Ср. Проф. К. Иречек, История на българите, Търново, 1886, стр. 179.

(53) Извест. Академ., VII, 154–156, Филарет Черниговски. Приложение. Памет на преподоб. О. нашего Николая българина, бивши гръцки полководец. Житие на светиите, прев. Н. Жеков, Търново, стр. 343–348.

(54) Ср. п. п. Проф. В. Н. Златарски, Из старата история на българитe, в сп. „Бълг. Сбирка“, 1935, кн. 1, стр. 21–23 и моята кн. Християн. на Балк. п-в, стр. 34.

(55) Гл. Г. Баласчев, Старо-бълг. ханство, стр. 46; Пастухов –Стоянов, История на българите, стр. 45 и др.

(56) Stritteri Memor. Popul. t. II, p. 553. В историческата наука отдавна още съществува спор и различие в мненията на учените, относно произхода и народността на тоя бележит император. Тъй напр. някои историци, като се почне още от патриарха Фотия, са считали Василия Македонянина за арменец и роден някъде из Одринско от родители преселници от Армения. По тоя въпрос ср. п. п. Niceta Paphlagonis, Vita S. Jgnati, Migne, Patrol, t. 105, p. 565–568; Hergenroter, Photius, Regensburg, 1867. t. II. S. 248–259; H. Gelzer, Abris der byzantinischen Geschichte, S. 974; K. Krumbacher, Geschichte der Bisantinischen Literatur, 1897 и др. А друга група учени поддържат, че император Васили е бил по произход славянин. ср. п. п. Дж. С. Робертсон, История христ. церкви, т. I, стр. 861; Шафарик, Слав. древности, т. II, стр. 29, G. Hertzberg, Geschichte Griechenland, I Teil, Gotha, S. 229; Geschichte der Byzantiner und das Osmanischen Reiches, Berlin, 1883, S. 146–148; Качановский, Разысквания по поводу старинной золотой медали и пр. (Вестн. Европы, ч. 125, июль–август, 1822), стр. 192–193; Чертков, Очерк древнейшей истории славян, 1851, стр. 103–109. Съчин. М. Дринов, под редакц. проф. В. Н. Златарски, т. I, стр. 16, дето бълг. историк казва, че бил от словено-български род от с. Белипра. А известният руски учен А. Васильев смята, че майката на императора е била славянка, а бащата – арменец из Одринско, ср. А. Васильев, Византийский временник, т. XII, стр. 165.

(57) Гл. п. п. Г. Баласчев, Старобълг. ханство, 1902, стр. 51.

(58) Река Ергене, около която има много помашки и до скоро български села, и днес зимно време залива цялата едноименна долина до гр. Енос надолу към р. Марица, дето и се влива.

(59) Гл. моята кн. Християнството на Балк. п-в, 1927, стр. 36.

(60) Историята установява, че Омортаг е бил един от най- енергичните български владетели. Той използувал вътрешните размирници и затруднения на Византия, на която указал и активна помощ, като извлякъл чрез това известни облаги. (Гл. Prof. D-r F. Dvornik, La vie de St. Gregorie le Decapolite etc. Paris, 1926, p. 34.) Омортаг сключил с империята 30 годишен мир, по силата на който се осигурявали за България новите териториални военни придобивки още от времето на баща му. Историците отбелязват, че по тоя случай бил сключен нужния договор, като българските пратеници положили клетва по християнския обичай на византийците, поставяйки ръцете си върху кръст и Евангелие.

След като осигурил границите и затвърдил международното положение на България, тоя способен владетел обърнал голямо внимание на благоустройството на столицата си – Плиска която укрепил здраво с двойни стени още в 821 г., като построил в нея разкошен дворец и го украсил с колони и два бронзови лъва. Тук е бил построен и голям езически храм, който по-сетне бил превърнат в придворна християнска църква.

Старата Омортагова крепост, във времето на цар Симеона към 893 г. се указва малка и непригодна за новото й назначение, защото градът пораснал и бил обграден с нова вънкашна стена, поради което и дворецът на Омортага бил разширен и приспособен за новите нужди.

Направените в последно време нови археологически разкопки в стария град Преслав, хвърлят особена светлина върху тогавашната стара българска култура. Те ни дават същевременно ясна представа и за една от църквитe, която това лято е вече напълно разкрита и очистена от насипа, който до сега я покриваше. Стените са запазени на една височина от 3–3,5 м. и ни дават отлична представа за първоначалната форма и украса на тоя християнски храм.

По план, – според описанията на нашия археолог д-р К. Миятев, – постройката е съвършено необикновена: това е кръгла ограда с 12 ниши и отвора околовръст. Пред нишите са се редели колони от чист мрамор, а над всичко това се е издигал един огромен купол. Западната фасада на църквата е била украсена с две кули, а пред тях се е простирал обширен двор, чиято ограда представя декоративна колонада с по една полукръгла ниша между всяка колона. Тук е бил получен чуден декоративен ефект от съчетанието на най-скъпите за онова време художествени средства. Около 40 бели и пъстроцветни колони са се издигали в храма и пред него. Блясъкът на полирани зелени, розови и жълти мрамори, покриващи пода и стените, се е смесвал със златото и дълбоките тонове на стъклените мозайки, за да предаде на цялата храмова вътрешност вид на неземна красота. Иконостасът, амвонът по средата на храма, троновете на царя и на членовете на неговото семейство, свещниците и разни други храмови мебели – всичко това е било от скъп, изкусно изработен мрамор. За да имаме пълна представа за разкоша на храма, трябва да прибавим към тази картина и многото инкрустирани с глазирани плочки мраморни корнизи, които са подражавали на източните инкрустации със скъпоценни камъни. Най-после, особено място в украсата на храма заема и керамичната облицовка на нейната вънкашност, която чрез това е пъстрела с хубави орнаментни мотиви и фигурни изображения. Нека споменем на край, че в храма се намерили много богати гробове, а освен това и най-старите известни до сега български надписи.“ (Ср. п. п. Д-р Кр. Миятев, Разкопките в Преслав в. „Зора“, от 23 октомври 1928 г. стр. 2.)

(61) Theophan. Comtinuatus ed. Bonnae (De Basilio Maced.), p. 216, 217; Stritteri, Memor. Popul. p. 557–558.

(62) Cp. п. п. Г. Баласчев, Старобълг. ханство, стр. 58; гл. и моята кн. Християн. на Балк. п-в, стр. 37.

(63) Cp. М. С. Б., кн. VIII, стр. 377.

(64) Stritteri, Mem. Popul., р. 563; Theophan. Constlnuatus, ed. Bonnae (De Basilio Maced.), p. 217. Аcta Sanctorum. Januar. t. II, p. 441–442; Съчин. на M. Дринов, под редакцията на проф. В. Н. Златарски, т. II, стр. 17; Проф. д-р К. Иречек, История на българите, стр. 182–183.

(65) Kalendarie Ecclesia, Аssemani, Romae, 1755, t. II, р. 343–349.

(66) Жития на светиите, прев. Н. Жеков, Пловдив, 1905, ч. I. стр. 367.

(67) Г. Баласчев, Старобълг. ханство, стр. 56.

(68) Theophan. Constinuatus, ed. Bonnae, p. 216, 217, Stritt. Memor. popul., p. 577, 578.

(69) Ср. п. п. Д. Цухлев, История на бълг. църква, т. I, стр. 188–189.

(70) Ср. също Cedrenus, t. 33 (24815); Зонара, 2163 (LIII.XV.98).

(71) Theophan. Migne, Patrol, t. III, p. 126.

(72) Ibid, t. CXXIV, р. 191; Соколов, Из древ. истории болгар, стр. 149; Проф. д-р К. Иречек, История на българите, стр. 184; Голубинский, История прав. церквей, 6, 21 и др.

(73) Ср. Палаузов, Век царя Симеона, стр. 17.

(74) Migne Patrol, t. I, p. 199; Epistolae et decreta papae Nicolai, p. 879; M. Соколов, Из древ. истории болгар, стр. 149; Дж. С. Робертсон, История християнской церкви, 1890, т. I, стр. 859.