РАЗКАЗЪТ НА ТОМА КАРАЙОВОВ ЗА НАСТАНЯВАНЕТО НА СРЪБСКИТЕ ВОЙСКИ В СКОПИЕ ПРЕЗ 1912 Г.

За Балканските войни има огромна по обем литература и едва ли все още има нещо неясно около тях. Публикувани са и документите отнасящи се за нейната подготовка, развитие, противопоставяне на съюзниците, както и последиците от тях. Хиляди са публикуваните страници на спомени и дневници на държавници, политици и участници във войните. Разполагаме вече на български език и с пълното издание на Карнегиевата анкета, но все още на български език от чуждестранните цветни книги, макар и не в пълния и вариант, е единствена Руската оранжева книга. Станаха известни и части от книгата със сръбски дипломатически документи на сръбския дипломат д-р Милан Богичевич.

 

Но все пак в България най-непознати са страниците посветени на участието във войната на Сърбия, Гърция, Черна гора и Турция, а що се отнася до техния втори етап и на Румъния. Но известно е, че историческите изследвания на сръбски, гръцки и черногорски историци са изпълнени с хвалебствия по отношение на действията и ходовете на техните „гениални“ държавници, политици, дипломати и пълководци, на които се дължат победите на бойните полета и на дипломатическите маси. Всеизвестен е още и каламбурът, че историята се пише от победителите, а България и в Балканските и в двете световни войни беше на страната на победените. И по принцип краят на войните се отбелязва от победителите, докато наскоро в страната ни беше отбелязан краят на Първата световна война с чествания, та дори и с възстановки и живи картини. Интересно, на кой перверзен мозък в осакатената ни Родина му хрумна да празнува втората национална катастрофа като победа?!

За щастие от „героичния и победен“ поход на сръбските войски към Македония и навлизането им в Скопие, когато българската армия се сражава с основните сили на Турската империя на Тракийския фронт, разполагаме с автентичния разказ на известния български дипломат и македоно-одрински деец Тома Карайовов (1868, Скопие – 2 декември 1950, София). В тези кървави седмици от началото на Балканската война той се намира в родното си Скопие по свои дела и е не само свидетел, но и участник в събитията.

От неговия разказ ще се уверите, че действията на турците – петвековния поробител на народа ни са по-кавалерски и хуманни за разлика от нахлуващите без бой нови поробители на народа ни от север.

Този разказ на Тома Карайовов в много отношения е продължение на по-предишен негов спомен за създаването и дейността на Съюза на българските конституционни клубове, на които той е създател и ръководител.

Текстът на спомените на Тома Карайовов ви предлагам в неговия пълен вариант без каквито и да било съкращения и добавки.

Сигурен съм, че този спомен на родения в Скопие български дипломат и революционер Тома Карайовов ще бъде интересен за сегашните македонски политикани, както и за всички останали македонски сърбомани, тъй като те трябва да са наясно с произхода си.

Цочо В. Билярски

ТОМА КАРАЙОВОВ

СПОМЕНИ ОТ ПРЕДИ 30 ГОДИНИ

ПРЕДАВАНЕТО НА СКОПИЕ НА СРЪБСКАТА ВОЙСКА ПРЕЗ 1912 ГОДИНА

Към средата на септемврий 1912 г. тръгнах от София за Скопие с турски паспорт при пълна увeреност за предстоящата война. Аз преживях там мобилизацията на турската войска, нейното оттегляне и разложение след битката при Куманово, настъпилото безредие в града от една грабителска тълпа, възстановяването на мира от сегашния мюфтия в Скопие Саид ефенди и от мене и предаването на града на сръбската войска, в което взех непосредствено участие.

Какво ме накара да се изложа на такова рискувано пътуване с турски паспорт в толкова размирното време – още повече, защото, както ще се види от по-нататъшния ми разказ, аз бях отбелязан с най-черни краски в младотурския тефтер – и как се развиха драматичните събития около предаването на града и няколко дена след това под сръбска власт – ето това ще състави предмета на долните редове.

Както е известно, през юлий 1908 г. младотурците с техния преврат наложиха на Хамида конституцията на Митхат паша от 1876 година. По примера на последния младотурците искаха да предотвратят европейската намеса за налагане на автономията в полза сега само на Македония. Нагаждайки се към новите условия, нашата народна борба в Турция трябваше да напусне революционния път и да влезе в новата законност в очакване на нейното истинско развитие. С тая цел се създадоха конституционните клубове, задачата на които беше да групират нашия народ за новата политическа борба в една организация, нагодена към създадените условия.

Отзовавайки се на позива на своя дълг и на тоя на близки другари, които бяха заминали вече за Македония, аз напуснах службата си в легацията в Рим, за да съучаствувам в ръководството на конституционните клубове, които се създадоха в 1908 г., след прогласяване на конституцията в Турция. От тоя момент аз излагах себе си, заедно с всички тогавашни дейци, не само на рисковете за личната безопасност, но и на случайностите на съдбата относно материалното съществуване. Но тогавашните настроения на нашето поколение не оставяха място за лични сметки и съображения. Дългът стоеше на първо и единствено място. Лично аз, решавайки се да подам оставка от длъжността ми в Рим, разсъждавах така: след като моите връстници и идейни другари Груев, Делчев и много други сложиха главите си, аз не можах да не пожертвувам службата си и важни други изгоди, свързани тогава с нея, когато дългът ме зовеше в Македония.

Животът на нашите конституционни клубове – а с тях и на нашата работа в Турция – беше прекратен след едно тяхно съществуване от около 15 месеца. През лятото на 1909 г. младотурското правителство издаде закон, по силата на който националните политически организации трябваше да се саморазтурят и, ако те това не направеха сами в определен срок, подлежаха на разтуряне от властта насилствено. Така бидоха разтурени нашите клубове поради нашия отказ да се съобразим със закона.

През лятото на 1909 г., когато казаният по-горе закон щеше да бъде внесен в парламента, един от членовете на комитета, мой приятел, се опита да ме убеждава да замина за чужбина „на почивка“. Това беше едно деликатно заплашване. След като благодарих за приятелското предупреждение, аз се обърнах към моя събеседник със следните думи: – „Несиб бей, в Македония умряха хиляди българи. Ако умре още един, българският народ няма да се затрие“. Почти веднага след това аз заминах за Цариград и същият приятел дойде там подир мене. Тука той ми предложи от името на великия везир и на министъра на външните работи за кратко време длъжността пълномощен министър в Брюксел или посланик в Мадрид, за да послужи тая длъжност като преход за връщането ми в Цариград като сенатор и държавен министър. След заплашването идваше опитът за купуване на моята съвест, който опит удари на камък, както и в първия случай със заплашването.

Както вече казах, последва разтурянето на клубовете, напущането на Турция от нас, моето задочно осъждане от Солунския окръжен съд и оправданието ми от апелативния. Въпреки това оставането ми в Турция не бе безопасно, а връщането ми в България за по-дълго престояване се смяташе неудобно по политически съображения. За да се излезе от тия несгоди, наложи се моето заминаване за чужбина, което да се използува и за осветление на чуждия свет. Обещания за материална издръжка не липсваха, но колкото те по-лесно се даваха, толкова по-мъчно се изпълняваха. Поради тая причина аз се принудих да продам в началото на 1911 г. една част от бащиното наследство, бидейки в Петроград. В навечерието на войната аз догризвах остатъците от тая продажба. Това обстоятелство и наближаването на войната, което се знаеше от някои поверителни шушукания, ме принудиха да приема рискуваното пътуване за Скопие, където в много малко време аз успях да продам и остатъка от бащиното наследство.

* * *

Но докато аз издам крепостните актове, обяви се мобилизацията от двете страни на границата и визирането на моя турски паспорт за обратен път в такова време бе невъзможно. Единственото нещо, което можах да извърша в краткото време между мобилизацията и започването на войната, бе едно пътуване до манастира Лешок, Тетово, Гостивар и изворите на Вардар, което бяха устроили някои от консулите заедно с нашия, сега покойник Добрев, и към които се присъединих и аз. В предчувствието, че ще изгубя родния край, това пътуване се отражаваше в душата ми с мистиката на едно последно поклонение на изворите на Вардар, който символизира цялата страдическа страна.

Духовете у мохамеданското население бяха вече възбудени. По пътя на манастира Лешок нашите коли дойдоха в някакво стълкновение с арнаутска група, която отиваше към Скопие. Хората веднага се хванаха за револверите си. Нашите многобройни гавази веднага заредиха пушките и ги насочиха към озлобените хора. Опасността, пред която бидоха изправени, и още по-голямата, която ги очакваше в тяхното въображение от страна на властта поради стълкновението им с консулите, изстуди тяхната ярост. След кратки преговори на арнаутски с нашите гавази всичко се свърши с мир.

След нощуване в Лешок и Тетово ние се озовахме през Гостивар в с. Вруток и изворите на Вардар. Шосето за Гостивар върви почти по права линия. Отдясно се издига величественият Шар, а отляво възвишенията на Суха гора. По величието си тоя изглед не се различава в нищо от кой и да е красив изглед в Алпите. Но има една разлика между нашия и чуждия алпийски изгледи, която произхожда от нашата благодатна южна почва и от силното слънце. Към тия два природни елементи се прибавя третият: водата и влагата, с които големият резервоар на Шар вечно снабдява Тетовското и Гостиварското полета. Дърветата тука имат исполински изгледи, а в царевиците се изгубва цел възседнал конник.

Трябва да види човек изворите на Вардар, за да повярва, как от едно толкова малко пространство от подножието на един месецоообразен, низък хълм може да блика наведнъж толкова много вода, която веднага образува едно малко езеро. Наоколо се издигат постепенно все по-високи хълмове, нахвърлени от природата в безредие и без изход, за да образуват пълния планински характер на местността. Малко по-настрана от изворите навремето се издигаше една прихлупена къщурка – текето на шейха на това красиво място. При шума на нашите коли той и неговите събеседници излязоха навън. Нашите гавази с вида и с езика си дадоха на хората да разберат важността на посетителите. Ние бяхме приветствувани любезно, почерпиха ни с кафе и шейхът даже се остави да бъде фотографиран от английския консул. Тоя шейх заслужаваше фотографията. Рядко в живота си аз съм виждал да блика от възрастен човек толкова здрава и природна сила: исполинско тяло, което придобива още по-големи очертания поради широко наметнатия му кожух. Макар и пълен, набит от мускули и тлъстина, той е прав като свещ. Глава съответна на тялото, цяла червена, върху един необикновено дебел врат. От тая величествена фигура се излъчваха съзнание за неговото физическо и духовно надмощие, самообладание и спокойствието на правоверния мохамеданин, удвоено от това на шейха.

* * *

Наскоро след връщането ни в Скопие мобилизацията беше в своя разгар. Дипломатическите сношения бяха на скъсване. Тия моменти съвпаднаха с турския Байрам, с който по протоколно задължение консулите трябваше да поздравят валията. Моят добър и незабравим приятел Добрев също така трябваше да изпълни това формално задължение. Валията, за щастие, беше сам в кабинета си, когато влезе Добрев при него. Той предаде поздравленията, по покана зае мястото си, но сега настъпи една минута на ледено мълчание. И двамата усещаха всичкия фалш на протоколните предписания. Когато двете държави се готвеха да се хвърлят в борбата на живот и смърт, каква искреност можеше да има в благопожеланията, които представителите на тия държави трябваше да си разменят взаимно? ... С една лека, добродушна усмивка, която беше свойствена на тоя добър човек, Добрев пръв заговори на красивия турски език, който той владееше отлично: „Паша ефенди хазретлери, как и къде ли ще се поздравяваме идната година на Байрама?“ Валията разбра намека и се усмихна.

Галиб паша, човек добър и добродушен, прие мисълта на Добрева с усмивка и така се подхвана и продължи разговора между двамата събеседници, които се разделиха като добри приятели.

* * *

Впрочем, като е думата тука за валията, честта и добрият спомен ме задължават да отдам почит на предпазните мерки, които той взе – толкова в името на държавната сигурност, колкото и в името на обществената. В тия моменти, когато страстите бушуваха със своята вихрена сила, изстъпленията от мохамедани срещу християни не бяха изключени, а също можеше да се смета възможно и образуването на чети, които да бъркат на движението на войските. За да се избегне тая двойна опасност, по разпореждане на валията, над 200 души градски и селски първенци се намериха в Скопския затвор. На 13 октомврий с.ст., когато сръбските войски бяха още много далеч от града, тия хора видяха свободата си по разпореждането на руския консул и отидоха при семействата си здрави и невредими. Впрочем, през тия страшни дни редки и единични бяха изстъпленията на оттеглящата се редовна и нередовна турска войска.

* * *

Моите впечатления от мобилизацията бяха от най- печалните. Първото тежко последствие, което се обрушва върху населението в Турция – особено върху християнското – е реквизирането на добитъка: на пазара в града стражари грабят от ръцете на селяните добитъка, без да могат тези да получат какъвто и да е оправдателен документ. Арнаутите, запасни и доброволци, бяха със своите дрехи, с тънки цървули, без шинели, без раници и без матерки за вода. Всичкото им въоръжение и обмундироване се състоеше от една пушка – система „Мартини“ и от два патрондаша, прехвърлени на кръст през рамената. Войската беше по-добре снабдена, но между младите школувани офицери имаше и стари, които като че не бяха виждали действието на скорострелната артилерия. На дюкяна на един мой приятел такъв един офицер разказваше, как той зад батареята си щял да седне на килим с шише коняк пред себе си и така щял да командува огъня на оръдията му. Вярваше ли тоя човек в своето самохвалство, искаше ли да сплаши нас, или искаше да покрие своя страх ? ... На всеки случай обстоятелствата, че турската артилерия, въпреки по-добрите й позиции, биде жестоко смазана при Куманово от сръбската, която реши изхода на боя, и поголовното бягство на войската след заповедта на Фетхи паша за стратегическо отстъпление показват негодността на турския офицерски кадър и на войската.

* * *

На северозападния боен театър Турция биде нападната от две сръбски армии – едната действуваща срещу Косово, другата срещу Куманово – и една българска с Рилската дивизия, действуваща по направление Щип – Кочани. Ядрото на турската войска от три дивизии редовна войска и доброволци беше съсредоточено при Куманово. На останалите две места действуваха по-слаби части. В една неделя двете сръбски армии успяха да се съединят в Скопие – един действително вихрен успех. Турската войска, деморализирана и разкъсана, се оттегли към Прилеп и Битоля, където нейният командуващ генерал, Фетхи паша, до преди обявяването на войната дългогодишен пълномощен министър в Белград, намери своята смърт.

Сражението при Куманово се водеше на 8, 9 и 10 октомврий. Подир обед в четвъртък, на 11, слух се пръсна в Скопие, че пристигат влакове със сръбски пленници. Много свят отиде към гарата. Но когато през моста към военната болница се проточи дълга върволица тежко ранени турски войници на носилки – пострадали повечето от шрапнели – турците с наведени глави се върнаха обратно. Това беше първият знак на униние и на отпаднал дух у тях.

Първото реално въздействие от изгубената битка върху първенците турци от Скопие беше тяхното съвещание в общината за поведението, което трябва да държат. По молбата на кмета на града, Решад бей, същия ден след обед стана среща при руския консул, като доайен на консулското тяло, между консулите и първенците върху условията за предаването на града и гаранциите за населението.

През последния ден, петък, 12, това чувство се засили още повече. Положението беше неудържимо за самата гражданска и военна власт. Валията беше решил да замине, като беше предал властта на кмета Решад бей, на Саид ефенди и на едного от първенците, х[аджи] Ибрахим бей. При минаване на колата през моста, която руският консул бе поставил в разположение на валията, за да го закара до Тетово, някой фанатизиран войник убива секретаря на валията и ранява файтонджията на консула. През време на тия изстрели 7 гаубици се намират пред гарата с намерение да вземат влак и да бягат. В своята уплаха офицери и войници вземат тия изстрели за неприятелско нападение, отрязват каишите на конете и, възседнали на тях, кой как може поеха пътя за Порече. Излязъл на брега на Вардар да узная причината на стрелбата, и днес е пред мене картината на бягащите в кариер конници по стръмния път на планината Водно, оставили зад себе си един облак от прах по целия им път от гарата до подножието на планината.

Петък е важен ден в много отношения. След заминаването на валията в града беше пристигнал Фетхи паша със своя щаб. Макар и с разбита войска – в Куманово неговата заповед за стратегическо отстъпление се обърна в бягство – той имаше съзнание за неговата отговорност и поиска да брани Скопие. Това негово намерение разтревожи голяма част от турските първенци, които, както казах вече, бяха се събрали в общината за съвещание. Преговорите с консулите и тоя ден продължават. Изхождайки от възприетото общо мнение за предаването на града без бой, консулите са обещали да гарантират безопасността на турското население, ако то се държи мирно към християнското. Това обещание е било потвърдено и писмено от английския консул до мюфтията Арслан ефенди. И след тая гаранция няколко души от първенците са били за съпротива до край, но мнозинството се наложило и дори предложило сам Фетхи паша заедно с мюфтията да предаде града и останалата войска на сърбите. Но пашата искал да го измени в смисъл на мнението, изказано от малцинството с едно ново съвещание в общината, поканите за което трябвало да напише Санд ефенди, сегашният областен мюфтия, на любезността на когото дължа сведенията, изложени в тия редове, и който случайно срещнал на коне Фетхи паша и щаба му на улицата и тука разменили мисли относно положението. Докато Санд ефенди стигна в общината и изпълни поръчението, Фетхи паша направил, съвместно с всички присъствуващи офицери около него, една нова преценка на положението. В разискванията са взели участие всички офицери, последвало и редовно гласуване като в някое обикновено гражданско събрание: 96% от офицерите са гласували за отстъпление. След това всички на конете си заминали по пътя за Тетово, придружени само от най-верните войници.

Кои причини предизвикаха промяната на решението на Фетхи паша и на офицерите му?

Към отделните случки, които описах по-горе и които характеризират картината на разложението и подсказват моралната и техническа слабост общо на офицери и войници, нека прибавя още и следното: при Куманово турската войска изгуби около 70 оръдия с всички снаряди, там и от там до Скопие, както и във водите на Вардар, бидоха изоставени и хвърлени много десетки хиляди пушки, милиони патрони и друго снаряжение. Хиляди войници хвърляха по пътищата и във Вардар оръжието и униформата си и бързаха да се преоблекат в гражданските си дрехи, за да се откъснат от ядрото на войската.

* * *

В ония тревожни дни аптеката на един арменец, която беше до моста от лявата страна на Вардар, служеше като клуб, в който се стичаха хора от всички народности, жадни за новини. Аз посещавах тоя клуб, но посещавах и чаршията. След като бях видел състоянието на турската войска, за мене не оставаше никакво съмнение относно изхода на войната. Снабден с една австрийска карта, аз вярно налучках движението на съюзните войски към Македония. Аз се утвърдих още повече в моите предвиждания след разговорите, които имах с руския, френския и английския консули, на които изложих моите схващания. При тия разговори аз изтъквах още необходимостта те да действуват пред властите и турските първенци срещу възможни изстъпления, които, ако еднъж започнат, не се знае къде ще свършат и дали с нещо ще могат да се ограничат и спрат.

Една характерна подробност за английската политика. Английският консул беше цял във възторг от войната и от нейния изход. Предвкусвайки насладата от предстоящото влизане на цар Фердинанда и на българските войски в Цариград, които, според него, трябваше да запушат Проливите за изхода на Русия, той пееше някаква песен в спомен от борбата на маврите в Испания. След изгонването на мохамеданите от Западна Европа той се радваше, че те ще бъдат изгонени и от Източна. Лично на мене той предлагаше кореспондентството на няколко английски вестници заедно със своето покровителство, което аз отказах.

В петък към 4–5 часа от аптеката-клуб, където се намирах, няколко души под ред ме извикаха навън, за да ми съобщят че из града се разнасял слух, какво тая нощ турците щели да се отдадат на клане. Аз успокоих моите съграждани най-главно със съображението, че без подстрекателството на първенците такова нещо е невъзможно, защото в противен случай те първи ще платят със своя живот подобни изстъпления. Впрочем, добавих аз, който се страхува за семейството си, нека дойде у мене в къщи, където аз ще уредя добра и въоръжена отбрана. Давайки това обещание, аз се надявах, че руският консул няма да откаже да ме снабди с оръжие. Моята надежда не ме излъга. Моят братовчед Ал. Буквич, който беше драгоман на консулството, изпрати три пушки и един гавазин. Неговата и моята къща бяха съседни и се сношаваха с вратничка. Трите пушки бяха разпределени между гавазина, пок[ойния] наш инспектор П. Тополов и мене, всеки от които имаше да отбранява по една определена позиция. Така, събраните в нашите две къщи 60–70 жени и деца останаха под нашата защита.

Призори шумът и движението откъм Вардар ми се сториха засилени. Отидох в къщата на моя братовчед, която е от тая страна, за да видя какво става. По една стълба бях се покачил на стената на сегашния бул. „Ад. Хитлер“. Първите ми впечатления бяха страхотни. Двуколки, които волчетата едва влачеха в дълбоката кал, натоварени с жени и деца и с по някое котле, окачено на ритлите, се движеха напред и се блъскаха едни други. Есенният студ след ония проливни дъждове идваше да прибави своето действие, вледеняващо тялото, върху онова, с което страхът беше замразил душите на тия бежaнци. И ето влачи се още по-страшната картина, която и днес, след 30 години, е за мене като едно от най-страшните и най-тъжните ми видения през живота. Под командата на млад офицер едва се движат, влачени от немощните коне по отделно ракла и оръдие. Излязъл от съседното редифско управление, стар офицер се опитва с поставен въпрос да разбере от младия си другар нещо за положението. Тоя въпрос прониза като нагорещено желязо душата на последния и той зарида с висок глас, в който прозвучаха следните пълни с отчаяние думи: „Бащичко, не питай! Изгориха ни! унищожиха ни! Водите на Вардар не могат да ни умият. В морето, в морето да идем да се удавим, да се удавим!“ И риданието продължи нататък, смесвано с общата глъчка. Слязох от стълбата, отидох да легна, понеже вече се зазоряваше и никаква опасност не ни застрашаваше. Към умората от всенощното бдение сега се прибави и едно дълбоко, безкрайно вълнение от човешкото нещастие. Клепачите ми вече не се затвориха, защото, ако и да виждах турската държава разнебитена и победена, след станалото през изтеклите дни и след преживените сцени състраданието за тия неизказани и безпределни човешки бедствия се оказа за мене по-силно от всяко друго чувство на злорадство ...

През нощта между петък и събота решението за предаването на града беше окончателно оформено с посещението, което Решад бей, кметът на града, направи на руския консул, когото помоли да се предаде това решение на командуващия сръбските войски. Това биде изпълнено заранта в събота от консулите, техните гавази и Решад бей, които са срещнали княз Александра и щаба му на средата на пътя между Скопие и Куманово в местността Бучук.

* * *

Ако петък, 12 октомврий, бе денят на все повече и повече изчезващата турска власт в Скопие, събота, 13, бе денят на започващата анархия и грабеж. Към 9 ч. заранта аз отидох в къщата на пок[ойния] Гьоро Китинчев, отдавна вече изтъкнат като първенец на града и в 1915 г. пръв негов кмет, в която длъжност сега достойно го наследява неговият син Спиро. Тука научих две важни новини: първата, че на калето било издигнато бяло знаме, и втората, че върху вилаетското управление и казармите се обрушила една грабителска тълпа. Първата, както и предполагах, се оказа неточна. Нашите хора, които бяха донесли новините и които жадуваха да видят час по-скоро изчезването на турската власт, не бяха успели да забележат червения полумесец върху бялото поле на знамето, което се издигаше над болницата в калето. Грабежът ме възбуди силно, защото сега вече съзирах наближаването на опасността от по-широки и тежки безредия. Тръгнах да ида горе, за да видя какво става. Но покойният Гьоро, когото свръзваха дълбоки връзки на почит и признателност към моя баща и който хранеше към мене една съответна любов, се изпречи на пътя ми и не ме напускаше. Дадох му дума, че ще се върна веднага и след това ще размислим двамата какво има да се прави.

Горе, на височината, между калето и вилаетското управление, пред очите ми се изпречи една отвратителна и потресна картина: в калта се валяха, разхвърлени, официалните книжа на управлението и всевъзможни други неща. На единия край стоеше една купчина, 15–20 души, наши млади хора, от които се осведомих за станалото и които, след като ме предупредиха за опасността, за да не ме оставят сам, дойдоха с мене към вратата на вилаетското управление, пред която, слабо притворена, стоеше плахо стражар с пушка при нозе, а насреща му една тълпа ръмжеше, за да навлезе пак вътре. Сега аз забравих обещанието, което бях дал на моя приятел Гьора, не помислих и за това, че се лишавам дори от едно джебно ножче, но след като си проправих път до стражара, с висок глас му заповядах в името на закона да стреля на моя отговорност срещу всеки, които би се опитал да насили вратата, защото, прибавих, който във време на война се отдава на грабеж, той е осъден на смърт без всяка процедура и тая смъртна присъда ще бъде изпълнена било от турската войска, ако тя се върне, било от неприятелската, ако тя дойде. След тия мои закани отсреща при мене дойде един ходжа с хубава бяла чалма и с мило лице. Когато той се научи от мене кой съм аз, шепнешката ми каза да се пазя, че тия хора може да ме убият и че още стотини други се нахвърлили горе в казармите и неговият брат Саид ефенди не може да ги отстрани от там. В отговор на това аз пак с висок глас извиках: който от тия крадци смee, нека излезе насреща ми! Аз отивам в казармите да помагам на Саид ефенди за възстановяване на реда. Като по чудо никой не мръдна. Аз тръгнах, последван от гвардията на моите предани съграждани.

На средата на пътя между управлението и казармите една нова покъртителна сцена. Стар арнаутин, сигурно бежанец, къс, сух, с малка прошарена брадичка, ме спря и ми отправи следния въпрос: „Чакай, бе ефенди! Какво стана това наше царство, бе ефенди?“ Едва изговорил последните думи, той зарида истерично, повтаряйки ги, и малкото тяло на стареца, разтърсено от това вълнение, залитна да падне. Подкрепих го, утеших го с обещанието, че вероятно царските войски ще се върнат пак, а ако това не стане, то личната безопасност и редът ще бъдат сега запазени от нас, а след това от войските, които ще дойдат – които и да са те. Бедният старец! Неговата скръб за изгубеното висше благо и днес бушува в душата ми .... 8–9 месеци след това в 1913 г. и 6 години и втори път в 1918 г; и аз като него щях да се питам в обзелото ме помрачение денем и през безсънните нощи: как стана и нашата катастрофа!?...

В казармите ние скоро се справихме с грабителите: бялата чалма на Саид ефенди, символ на морален авторитет, и моите млади другари, които аз въоръжих веднага с държавни пушки със заповед да си служат само с приклада и с ножа, без да гърмят, се сляха в едно цяло и се наложиха на безредието. Прикладите свършиха добра работа: първите срещнати грабители, които опитаха по гърбовете си действието им, така жално ревяха, че изплашиха останалите в казармите, които, за да се спасят, чупеха стъклата и бягаха през прозорците.

В казармите и на възвишението не остана жива душа освен стражарите. Саид ефенди и ние около него тръгнахме надолу. Пред старото турско кметство Саид ефенди, който беше на кон, намери още един друг за мене. Тука ние намерихме и един телялин, когото Саид ефенди подкара с нас.

Второто проявление на нашата власт бе еврейската махала, където бяха укрити много стоки, разграбени от митницата при гарата. Ние потърсихме равина, за да му предадем заповедта на валията и на консулите относно запазването на реда и заплашването със смърт срещу непокорните. По понятни причини равинът не се намери. Някои наивници от насъбралата се около нас еврейска тълпа, изплашени от нашата закана, че ще се върнем да обискираме къщите, за да търсим ограбените неща и да налагаме веднага смъртно наказание, ни запитаха: къде да предадат тия неща до нашето връщане?... Тука ние вече слушахме една честа стрелба, която идваше от срещната страна на Вардар, за където се упътихме и ние. Но дошли до края на моста, ние усетихме отделни куршуми да съскат около нас. Стрелбата идеше от турското училище, което тогава беше на площада между Народната банка и Военния клуб сега. Макар и с фес на главата, но заострената ми тогаз брадичка ме издаваше за християнин. С това си качество аз представях добра прицелна точка за бушуващите чувства на мъст. Но аз имах един добър гърмоотвод срещу тая опасност: това бе чалмата на Саид ефенди, до когото аз бях прилепил здраво своя кон.

Сега настъпи момент на колебание. Саид ефенди, добър и благ човек, като не искаше да ме излага на тоя риск, обърна се към мене с въпроса: „Карайовов ефенди, накъде сега?“ Моят отговор беше на устата ми, защото за един миг пред мене изпъкна картината на страшните боеве по тракийските полета. Смъртта бе за предпочитане пред бягството и пред риска в тоя момент.

„Саид ефенди, за нас няма назад, а само напред“, казах аз. Телялинът подаде носа си през улицата, извика няколко пъти заповедта на валията и на консулите. Стрелбата захвана да редее и ние шибнахме конете напред. При вида на Саид ефенди бежанците от училището слязоха долу и с дълбока почит го поздравяваха.

На какво се дължеше тази необикновена почит?

Може би на това, че между тия хора е имало и бойни другари на Саид ефенди, който, начело на няколко стотин доброволци, изпълни своя отечествен дълг на турски родолюбец със защитата на Качанишкия проход. А може би още и на оная славна традиция, която той има в своя род. Неговият баща, Идриз ефенди, минаваше за светия между мохамедани и българи. На времето той вдигна на крак в една внушителна демонстрация целия град срещу прочутия валия Хафъз паша поради една скандална афера и поради поддръжката, която пашата, по заповед на султана, даваше на сръбската пропаганда. Идриз ефенди успя да се наложи колкото се отнася до отстранението на Хафъз паша от властта, но и него по-късно го чакаше тръненият венец на мъченик: в една нощ той биде грабнат от полицията и заедно със семейството заточен в началото в далечния гр. Битлис, а след това в Коня, където и умря, а семейството му можа да се върне обратно едва след прогласяване на конституцията в 1908 година.

От тука ние тръгнахме към военния склад при гарата, към митницата и на края излязохме на площада пред гарата, където един неизвестен любител направи една снимка от нас.

Картината, която срещнахме от тук нататък, беше от най-печалните: из калната улица се валяха размотани при бягството и потънали в нечистотията скъпи копринени платове, цели топове и всевъзможни други стоки, задигнати от митницата. Пред военния склад бе все същата грабителска тълпа, която при наближаването ни захвана да бяга. Тая тълпа беше се нахвърлила най-вече на брашното. Една стара жена, придружена от друга по-млада, вероятно нейна дъщеря, правеше безнадеждни усилия пред нас да вдигне цял чувал брашно. Бягащата тълпа се спря и в желанието си да почерпи смелост от упорството на жената срещу нашите увещания и заповеди да остави брашното и си иде дебнеше сгодата, за да се върне с още по-голяма стръв към своето пакостно дело. Място за колебание нямаше: след трикратно предупреждение аз скочих от коня, блъснах старата, която залитна и падна. При тая сцена Саид ефенди се трогна и ми извика: „Карайовов ефенди, остави я, грехота е!“ И аз сам веднага усетих греха. Вдигнах старата с няколко утешителни думи, които бяха в същото време и молба за прошка, и я отпратих. Това подействува чародейно на наблюдаващата тълпа, която, подгонена от нашите въоръжени другари, се прибра по къщите си. След като затворихме склада, поставихме наш часови пред вратата и отидохме към митницата, за да се натъкнем на нова подобна сцена с наши селяни, слезли от околните села, за да ограбят новите пушки, система „Мартини“. Цял влак такива пушки и патрони стоеше изоставен. Нашите хора блъскаха в чувалите по 5–10 пушки наведнъж. Увещанията, че отсега нататък пушки не им трябват, и че новата власт ще им ги отнеме, не помагаха. Най-после и тяхното упорство биде сломено от моята блъсканица и от прикладите на нашите въоръжени другари. От тука се намерихме на площада пред гарата, където бидохме удостоени с фотографирането.

Цял обладан от преживяните досега сцени, аз вървях раздвоен в себе си между тежките и груби необходимости на длъжността, която бях поел доброволно, между страхотните последствия на безредието и между благодатните на мира и законността. И сега неволно в ума ми възкръсна цялото съдържание на „Песента на камбаните“ от Шилера и особено толкова пригодният за случая стих: „Свещен ред, благодатен син на небето, ти който равните свързваш в свобода, ти който градове основаваш“... Да, свещен е редът. Но необходимостите на историята искат от време навреме да изкарат от пожарищата на безредието мир, свобода и напредък. Но щеше ли тогавашната война да донесе тая благодат за изстрадалите балкански народи?...

От тука ние минахме в българската махала, съседна с мухаджирската. Тука трябваше да раздаваме правосъдие. Стар турчин се оплака, че негов съсед българин му взел кравата, срещу която му дал на сила две меджидии – равни на 8,50 лв. – сигурно за да оформи грабежа в законна продажба. Потърсихме грабителя, но вместо него излезе жена му. Следствието, присъдата и изпълнението се извършиха в 2–3 минути. Жената призна факта, турчинът върна парите, а нашите момчета, придружени от жената, изведоха кравата, която пое истинският й стопанин.

По-нататъшното наше посещение беше за турските махали по левия бряг на Вардар. Тука спокойствието и редът бяха образцови. Примирението, което вярата налага на мохамеданина, и обществената дисциплина, която е свойствена на турчина, когато той иска да си я наложи, бяха в пълната си сила днес. Всяка къща имаше своето бяло знаменце. Тишината не беше смутена от нищо. Познати турци – на Саид ефенди и мои – излизаха на улицата, за да разменят впечатления и получат утеха. Заповедта на валията и обещанието на консулите обезпечаваха живота, имота и честта на мирното население и при новия ред – такива бяха нашите успокоителни уверения, които жадно се поглъщаха.

Беше около три часа, когато ние свършвахме тая последна инспекция. В изминалите 4–5 часа дъждовете като из ведро на няколко пъти ни обливаха. Аз бях цял мокър. Истинката и вълненията предизвикаха едно силно главоболие. Едвам слязох пред моята къща от коня, който предадох на полицейския агент – наш спътник от последния момент. Гвардията ни от нашите младежи биде постепенно освобождавана от нас, защото в турската махала ние вече нямахме нужда от нея. И със Саид ефенди се разделихме другарски и приятелски, за да се срещнем след три дена в една приятелска къща, където трябваше да дадем израз на разочарованието и негодуването от новия ред.

След като се подкрепих у дома само с една чаша мляко, отидох в митрополията, за да уредим от там, в съгласие с турските първенци, които заседаваха постоянно в общината, безопасността на града през настъпващата нощ. Но при обсъждане на необходимите мерки ние трябваше да се откажем от тях, защото един сръбски кавалерийски поручик с един разезд войници обикаляше улиците. Нашите хора, които го спираха, отправяха му въпроса: идат ли и български войски и на какво разстояние са от града. Отговорът на поручика беше, че идат отзад.

* * *

През време на нашите съвещания в митрополията се получи една бележка от сръбския владика, който канеше нашия да излезем да посрещнем „съюзнишките войски“. Малко по-късно нашата група с владиката на чело се отправи към изхода на града откъм Куманово и близо при железопътния мост се срещнахме със сръбския владика и неговата група, като ние застанахме начело на посрещаните, след нас идваше сръбският владика с групата му, а подир тях мюфтията и равинът. След продължително чакане същият поручик от първия разезд слезе пред нас от коня си и, след като запита кой е сръбският владика, предаде следната заповед: „По заповед на главнокомандуващия, Н[егово] Вис[очество] кн[яз] Александра, моля ви да разпоредите да се отслужи в старата Душанова черква тържествен молебен по случай осъществяването на Велика Сърбия“. Ние се спогледахме с владиката и тия думи заледиха нашите сърца. Не след много всички посрещани трябваше да минем от другата страна на пътя под предлог, че там калта е по-малко, а всъщност, за да може сръбският владика да се постави начело на посрещаните. Такъв обрат веднага извърши съобщението за създаването на Велика Сърбия.

При смрачаване начело на една многобройна свита на коне се зададе кн[яз] Александър блед, с изпито лице, какъвто беше създаден от природата. Сега мене ми се видя още по-бледен – сигурно поради голямото вълнение, от което беше обладан. Нервно скочи от коня, целува ръка на сръбския владика, който му отправи поздравленията си за сръбската войска, и след това прие поздравленията на нашия владика в името на „съюзническите войски“. Нашият владика с няколко души от първенците, след кратко съвещание на мястото тука, се отправиха за молебена в черквата, а аз се прибрах в къщи.

За посрещането бяха излезли почти всички българи: юнашкото дружество и духовата музика бяха отишли много далеч. Тяхното посрещане е било с „ура!“ и с „Шуми Марица“. Но след като бе се източила цялата кавалерия и не видяха български войници, унили, със скрити под дрехите им инструменти, те се прибраха по домовете си, минавайки по глухи странични улици на предните турски махали.

При влизането на кавалерията в града неприятните сцени се заредиха. В черковната двуетажна къща на бул. „Ад. Хитлер“, която сега не съществува, тогава живееше нашият училищен инспектор П. Тополов. От балкона на тая къща неговите деца ревяха: „Да живее цар Фердинанд, да живее България, ура!“ Един офицер спира коня си и заканително вика: „Не ура, а живио крал Петър!“ Войници, захласнати от хубостта и големината на града, спират и питат: „Тия махали сръбски ли са?“ Отговорите са еднообразни, че махалите са турски и български и че сърбите живеят размесени между тях. Недоволството е голямо от тая истина.

Настъпи нощта, гражданите се прибраха у дома си при увереността, че поверяват своя живот и имот на християнската войска – и толкова повече, защото градът се предаде без бой при такова задължение на консулите пред турските първенци. За жалост, действителността беше съвършено обратна. Когато заранта хората споходиха чаршията и дюкяните, останаха изумени и гръмнати от видяното; много български дюкяни – и предимно тия, които имаха ценни стоки – бяха разбити и ограбени. Между многото такива нека спомена дюкяна на пок[ойния] Тома Крайчев, който търгуваше с вълнени платове от България и биде ощетен с повече от 200 лири.

В следните 1–2 дена се установиха полицейски участъци в частни къщи, в които се заредиха изтезанията и убийствата на турци и арнаути. В понеделник, на 15, градът осъмна с една ужасна картина: от каменния мост надолу, на брега на Вардар бяха прострени по трима убити турци – всичко шест души, които едва късно след обед бяха вдигнати от там. Защо беше тоя показ на груба, жестока сила? Турците бяха безусловно мирни и нямаше никаква нужда от тия мерки за заплашването им. Ако трябваше да се обуздава някой, това бяха всички сръбски власти – духовни, граждански и военни – и особено сръбските четници.

Тия насилнически средства за бързо посърбяване на страната скоро се отправиха и към българите: българските знамена биваха насила сваляни от къщите и хвърляни в калта, техните дюкяни бидоха ограбени, псувните по техен адрес зачестиха. Нашите селяни, подтикнати да грабят своите съселяни мохамедани и чифлиците на беговете, дойдоха да търсят нашия съвет, който им се даде в смисъл да чакат изхода на войната.

Картината в града се помрачаваше от опасността да избухне една епидемия, понеже хиляди бежанци от Косово и Кумановско зъзнexa гладни и на открито пред джамиите. Аз разбирах, че това духовно и материално състояние може да се отрази зле и на благополучния изход на военните действия, а то може да компрометира морално и самата цел на войната. С тия свои разсъждения аз се явих при руския консул, на когото припомних дадената от консулите гаранция на турските първенци за запазване на живота, имота и честта на населението, която гаранция представяше и условието от двустранния договор за предаването на града без бой. Аз заключих моето изложение с въпроса: какво ще бъде положението на консулите, ако военното щастие се обърне в полза на турската войска и турското население макар и временно пак стане господар на града?

Всичко това и особено последният въпрос смути добряка московец, който ми обеща веднага да се съвещава с другарите си. На другия ден, 17, аз бях извикан от него, за да чуя решението: от името на консулското тяло мене ми се предложи длъжността кмет на града. Моят отговор бе, че няма да откажа нито честта, нито дълга да служа за доброто на града и на съюзническото дело, но боя се, че моята кандидатура ще бъде отхвърлена от сръбската военна власт. Ако ли тя се приеме от нея, тогава ще приема длъжността под следните условия: бежанците да се настанят под покрив, като им се обезпечи прехраната поне с хляб, всички лекари в града да се мобилизират и да се възложи на тях хигиената на града, военната власт да отпусне една достатъчна сума, която да се изразходва под неин контрол за най-належещите нужди: брашно и други. Какво е ставало след това между консулското тяло и военната власт аз не зная. Но на 18 в града пристигна бившият консул Гаврилович, който пое управлението на окръга и на града и с това моята кандидатура, както предвиждах, пропадна.

На 20, една неделя след заемането на града, пристигна крал Петър, придружен от Ж. Балугджича, мой познат от Солун от времето на конституционните клубове. Него срещнах случайно на моста и накратко му описах създаденото несносно положение на българи и турци и двойната опасност от него за войската в по-нататъшните й движения и за нравствената цел на войната. Балугджич се обърна към мене с краткия отговор: „Томо, (ние бяхме с него още от Солун по сръбски обичай на „ти“) земята, в която ще стъпи сръбски крак, ще бъде сръбска. Който иска да живее на нея като сърбин, е добре дошъл“. „А който не иска, отвърнах аз, трябва да си иде. Живоине, ще ми направиш голяма приятелска добрина, ако ми доставиш едно позволително за отиване в София“. Подир три дена позволителното беше в ръцете ми. Към първия влак, който потегли от Скопие с пленници, биде прикачен и един пощенски вагон, добре отоплен. Придружен от един познат детектив, аз пътувах до Цариброд с голяма предупредителност и улеснения от страна на властите. Една последна подробност. Влакът спре на първата гара след Скопие, тогава Аджарлари. Тука дойде да се представи полицейският чиновник, оставен в селото. На запитването на моите спътници от вагона, какви са селяните: сърби или българи, той без стеснение отговори: „Те казват да са бугараши, но аз скоро ще им превия вратовете, за да станат сърби“. Както е известно, това превиване на вратовете продължи за най-голямо нещастие на всички балкански народи, изтощени и изтощаващи се от толкова вражди и толкова войни от 30 години насам! ...

Публ. в сп. „Военноисторически сборник“, г. XVII, кн. 55, септември 1943, с. 174-190.