ЛОВЧАНСКИЯ МИТРОПОЛИТ АНТИМ ЗА СЕРДИКИЙСКИЯ СЪБОР И ПОЯВАТА И РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ХРИСТИЯНСТВОТО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

ПРОДЪЛЖЕНИЕ № 3

Този материал, който ще имате възможност да прочетете е продължение на предишните два текста и е посветен отново на свикването, провеждането и решенията на Сердикийския събор. Той е представлява глава пета от изследването на архимандрит д-р Антим Шивачев (по-късно Ловчански митрополит Антим) „Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до Св. Цар Бориса (принос към най-старата история на християн ската църква в Балканския полуостров)“ (София, 1929).

Авторът и тук заделя много място за проучването историята на днешната наша столица като световен християнски център и любимо място на римските императори, както с прекрасната си природа, многобройните минерални извори и средищното място което заема. Архим. Шивачев още в самото начало цитира думите на родения в нашите краища римски император Константин Велики „Сердика е моят Рим“.  

Въз основата на богат документален материал и огромната, дори за онова време литература, е проследено и възстановено до най-малки подробности не само свикването, работата и решенията на Втория вселенски християнски събор, но и неговото място сред другите църковни събори.

Сред изследователите, трудовете на които използва критично архим. Антим са тези на едни от най-изявените световни историци на християнството и теолози, както и на работили по тази тематика български историци, сред които са проф. Константин Иречек, проф. Богдан Филов, проф. Гаврил Кацаров, проф. Йордан Иванов, проф. М. Поснов, Д. Цухлев, Е. Спространов, Георги Баласчев и др.

Главата е богато илюстрирана с надписите от времето на древна Сердика, открити по време на археологически разкопки.

И в тази глава бъдещият Ловчански митрополит Антим поставя нашите земи и сегашната наша столица на централно място в християнския свят и то още в първите години, когато след Миланския едикт християнството е признато за една от водещите религии в Римската империя, на която нашите земи и прадеди са неразделна част, а катедралата „Света София“ е построена само три години след издаването на Миланския едикт.

Текстът на пета глава се публикува цялостно без каквито и да било съкращения, промени и добавки. Единствено сме изпуснали фотосите от римските надписи от Древна Сердика, поради технически причини.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

МЯСТОТО НА СЕРДИКИЙСКИЯ СЪБОР. ПОЯВА И РАЗВОЙ НА ХРИСТИЯНСТВОТО В СОФИЯ И ДРУГИ БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ

 

Както се каза, един от бележитите старохрис тиянски епископи, който е вземал живо участие в Сердикийския (Софийски) събор, е бил и Протоген. Не се знае, обаче, от историята, кога именно е било разпространено християнството в сегашната столица в България и дали преди Протогена е имало Софийски епископи. Знае се само, че София (Сердика, Триадица) поради местоположението си в центъра на Балканския полуостров, на кръстопът на важни пътища, по само то си естество, е била предназначена да играе важна роля още в старо време. Не напразно император Константин Велики, който бил родом от Ниш, обичал да живее в тоя хубав град, обграден с живописни и величествени планини (1), като казвал: „Сердика е моят Рим“; той дори се носил с мисълта, да пренесе тука столицата на Римската империя, додето най-после избрал за тая цел Византиум.(2) Преданието казва, че християнската вяра е почнала да прониква в тоя град още в апостолско време. А в легендарната листа на 72 последователи ученици на Христовото учение се казва: „Μετά Κλήμεντος ϰαί τϖν λοιπϖν, δς ϰαί πρϖτος ές Σλλήνων`επιοτευσε τω Χριστψ ϰαί μετέπειτα επισϰοποϛ Σαρδιϰος έγένετο“. „Климент, който пръв от езичниците повярвал в Христа, после станал епископ на Сердика“.(3). Оба-че, според нашия историк Г. Баласчев, както и според френския църковен историк проф. д-р Ж. Цайлер, научната критика като счита подозрително туй легендарно известие, приписвано на Доротея Тирски, не приема, че Климент, „когото споменува апостолът“, е бил действително първият епископ на Сердика, и че е имало още тогава християни в града и изобщо в далечната римска провинция Средиземна Дакия, чиято столица е станала Сердика.(4)

Според същия наш историк и критическите про учвания, християнството е било слабо разпространено в тази област дори през третия век подир Христа (5), макар християни да е имало много по рано. А проф. Д-р Б. Филов, като счита малката църква „Св. София“ с долния мозаичен под за първата християнска църква, която е била издигната в София, казва:

„Долната мозайка трябва да датира в началото от царуването на Константина Велики (312–337 год.). Трябва, обаче да се забележи, че църквата би могла да бъде съградена и по-рано. Известно е, че преди още християнството да бъде признато за официална религия, християните са могли да извършват на опре делени обществени места своето богослужение. Такива места са били преди всичко циметриалните църкви, дето църковната служба, свързана с култа на мъртвите, не се хвърляла тъй силно в очи. Понеже и нашата църква, както видяхме, е била циметриална, то тя би могла да бъде построена още през третия век, когато в София трябва да е имало вече достатъчно християни“.(6) А и самият Г. Баласчев бележи, че що се отнася до началото на четвъртия век, проникването на християнството в Сердика намира вече пълна подкрепа, защото в житието на първия тракийски мъченик св. Александър Друзипарски четем, че той, като минал през Сердика на 313 година, конвоиран от римския трибун Тибериян, бил посрещнат извън града от християните, които вкупом „притекоша к нему и припадаше к ногам еги“ (7)... Също и проф. Д-р Г. И. Кацаров казва, че вече в третия век в сегашната българска столица е имало голяма християнска община.(8)

Това твърдение на големия български учен ни се вижда най-правдоподобно. Дори ние смятаме. че хри стиянството ще да е проникнало тука и по-рано още, а именно към края на втори век, защото, според изследванията на проф. Йордан Иванов, Сердика, по силата на местоположението си, още от много стари времена се е радвала на напредък и благоденствие, за щото е била важен кръстопът, поради което и много понятно е, че Христовото учение е било възприето тук още от най-стари времена, без да поддържаме преданието, че то съществувало в сегашната българ ска столица още от апостолско време. През тоя град, както видяхме, е минавал главният път, който е съединявал Сингидунум (Белград) с Византиум и който е свързан от народното предание с името на императора Траяна.(9)

За голямото значение на християнството в Сер дика още от най-старо време, ние имаме вече ред данни и нови исторически паметници чрез разкопките и старитe археологически находки.

Не ни е известно, обаче, дали още в третия век сердикийскитe християни с имали свои епископи или не. Знае се само, че освен Мелитон, който основал църква в Сердика (София), три години подир провъзгласяването на християнството за държавна вяра в Римската империя, и в Сердика се настанил първият официален епископ Протоген, за когото вече се спомена, който на времето си се славил като голям учен и водил дори полемика с един философ в Рим.

Той също е присъствувал на Никейския събор и бил натоварен от събора да предаде на всичките съседни църкви определенията на последния. В не гово време, както вече се писа, е бил свикан в 343/344 събор, значението на който е имало вселенски характер.(10)

Относно точната дата на свикването, обаче, на Сердикийския събор историческите данни са разногласни, поради което и проф. д-р М. Поснов в своето специално изследване върху Сердикийския събор, се е постарал да установи точно времето на свиква нето на последния. „Историците – Сократ и Созомен, – забелязва гореспоменатият църковен историк, - твърде определено указват на 347 год., през която станал съборът, като казват: „Единадесетата година след смъртта на бащата на двамата августовци (т.е. Констанас и Констанци); през време на събралия се в Сердика събор консулствували Руфин и Евсевий“.(11)

Но празничните послания на св. Атанасия, на мерени от Куретона (Cureton) в половината на де ветнадесетия век в сирски превод и така издадени в 1852 год., а след това препечатани от Ларсова на немски език(12), в своето твърде древно предисло вие указват на 343 г., като време на началото на съборните заседания. A Mansi още в 18 век, въз основа на фрагмента, намерен от С. Мафея, счита годината на Сердикийския събор 344. Това мнение на мерило косвено и пряко потвърждение и в предго вора към празничните послания на св. Анастасия. Там относно 343 г. се казва пряко: „в тази година имало събор в Сердика“; за 344 год. се забелязва, че тогава св. Атанаси прекарал в Ниш, а в 345 г. в Аквилея, и само относно 347 г. определено се казва, че тогава Атанаси написал пасхалното послание, намирайки се в Александрия(13), дето той при стигнал в 346 год., като прекарал две години, след свършването на събора в преписка с Констанция.(14) Тези обстоятелства, – заключава проф. д-р М. Поснов, – явно изключват 347 год. като година на Сердикийския събор. Въз основа на гореказаното, сега изобщо е прието да се счита времето на Сердикий-ския събор 343 година – от месец ноемврий до февруарий 344 г.(15)

По въпроса, къде именно са се състояли засе данията на Сердикийския събор, в историята нямаме точни данни. Казва се само и от Цайлера, че заседа нията са станали в една църква. Проф. д-р М. Поснов, занимавайки се тоже с тоя въпрос, казва: „В София има стара църква със същото име – „Св. София“. Не се ли е състоял Сердикийският събор в нея“.(16) Според Шкорпил, археологията установява остатъци и от други църкви, които съществували в Сердика.(17). А според преданието, за което говори проф. д-р Г. И. Кацаров, Сердикийския събор се е състоял в една голяма църква извън града, местоположението на която не е известно.(18)

Ние смятаме, че тая църква се е намирала някъде около местността, между къщата на сегашния м[инистъ]р-председател А. Ляпчев и Прошековата пивоварна фа брика, защото има запазено между народа за това и предание, според което там някъде се намирала дру га църква и в нея се е състоял Сердикийският съ бор, а не в сегашната църква „Св. София“. Също та ка и проф. д-р Б. Филов, който е правил по въпро са специално изследване, заявява: „Този събор няма нищо общо с нашата църква. Доколкото се знае, по не по предание, той се е състоял даже не в самия град, но в една голяма църква извън града, раз валините на която са се виждали чак до 17-ия век.(19)

Обаче проф. д-р М. Поснов, като упоменава че някои историци указват като място на заседания та църквата „Св. Георги“ на улица „Цар Калоян“(20), – решително се противопоставя на мнението, че заседанията на събора са ставали в някой храм извън града. „Трудно е за нас, – заявява той, – да допуснем, че още при Константина Велики, т.е. наскоро след Миланския едикт, е могла да се появи „една голяма църква извън града“ – и именно град твърде малък. Наистина, епископ Павлин успял през това време, във второто десителетие на четвъртия век, да построи хубава църква във финикийския град Тир. Но това събитие било тъй необикновено, че Евсеви не го просто отбелязва, а подробно говори за него в началото на десетата книга на сво ята църковна история. Тук има – продължава същият професор, – още едно общо съображение. Ако в Сердика е имало друга никаква църква, извън града, освен „Св. София“, то нейните основи биха били наме рени, тъй като в околностите на София са направени разкопки по всички направления. Поради това. нам се струва напълно естествено, да считаме „малката църква с долния мозаичен под“, каквато археолозите намират под настоящия храм „Св. София“ – за място на съборните деяния на сердикийските отци. „Голямата църква извън града“, възможно е, – казва професор д-р М. Поснов, – именно да е била „Св. София“. Центърът на града се намирал, според мнението на археолозите, дето сега е площадът „Св. Неделя“, църквата „Св. Георги“, градската баня.(21)

Ние мислим, че проф. д-р М. Поснов не е прав в своите предположения, а по вероятно е, че заседанията на Сердикийския събор ще да са ставали в друга някоя църква, извън града, както за това говори и проф. д-р Г. И. Кацаров, и както ние указ ваме упомената, местност, или и другаде някъде, толкоз повече, че именно най-новите археологически изслед вания доказват съществуването в най-старо време и на други храмове в Сердика. А също и проф. д-р Б. Филов изрично подчертава, че съборът се е състоял в една църква, извън града, развалините на която се виж дали чак до 17-я век.(22) Същият именит наш археолог говори, че още в четвъртия век на запад ната част на града, дето сега е издигната грандиозна та постройка на Софийската окръжна палата, се нами рала друга църква. На това място е намерен капител от пясъчник, на едната страна на който е изоб разена Христовата монограма във венец; от страни – буквите А и ω.(23)

Ние изтъкнахме вече, че столицата на тогавашната римска провинция Средиземна Дакия – Сердика е би ла християнизирана още от първите времена на апостолския век. А че вече в четвъртия век християн-ската община в тоя град е имала многобройни чле нове, свидетелствува също и обширният некропол около храма „Св. София“. Намерените тук каменни сар кофази, проф. д-р Б. Филов поставя в трети и чет върти в.в.; по-голямата част от градените (плоски и сводести) гробници се отнасят към четвъртия век. Непосредствената околност на църквата е била така гъсто осеяна с гробници, че в петия век некрополът трябвало да бъде продължен в по-далечни от църквата места, или пък в други части на градската околност.

И действително, – както отбелязва и проф. Кацаров, – гробници подобни на тия при „Св. София“, са били намерени и на други места в града. Така на ул. „Гурко“ се откри сводеста гробница, извътре изписана, която произхожда от 4-6 в. сл. Хр.(24) А в 1894 год. на западния край на ул. „Позитано“ в София се намери също сводеста гробница(25), недалеч от която се на мериха два старохристиянски надписа, а именно: Единият се чете:

„Hic positus est Demetrius Diaconus“, т.е. „Тук е положен Димитри Диякон“.

А другият надпис се чете така:

„Decius hie Famulus… Andr[e]ae +“, т.е. „Деци тук (почива) раб на (св.) Андрея.“

Според изследванията на проф. д-р Г. И. Кацаров, във втория ред на надписа след Famulus се виждат незначителни следи от букви, може би S.С.; Добруски, ц. м. чете S(an)c(t)i; такова съкращение на ду мата sanctus често се среща: ср. CLXII. 2486; Hubner, Inscr. Hispac, Christ, стр. 115;

Seure (Rev. arch. 1919, II, 351) заключава от тоя надпис, че в Сердика е имало църква на св. Андрея, в която служил споменатият в тоя надпис Деци.(26)

През 1897 г. пак на ул. „Позитано“ излязоха други три надписа, от старохристиянско време, а именно:

„+ Nocentianus repacis[c]et.“, т.е. „Ноцентиян почива.“

„Hic r[eg]uiesce – + Joannes filius. Georgi inlustris“, т.е. „Тук почива Йоан, син на знатния Георгия“(27)

„+ Hic requiescet vir beatissimus Theuprepius episcop[us] +“, т.е. „Тук почива най-блаженият епископ Теупрепи“.

Най-после през 1906. год., пак на същата тая улица, се намериха още два надписа, а именно:

„Hic requiescit Corpus viri religiosi Leoni: presbyteri +“, т.е. „Тук почива тялото на духовния мъж презви тера Леониана.“

А другият надпис, в началото и в края на който е издълбан по един кръст, се чете:

„+ Jc requiescit corpus viri religiosi Buraidi presbyteri +“, т.е „Тук почива тялото на духовния мъж, призвитера Бураида.“

Поради всичко това, гореспоменатият именит наш историк и археолог с положителност приема, че около мястото на улица „Позитано“ е бил разположен старохристиянски некропол, като поставя и всички тия надписи в четвъртия до шестия век.(28)

Друг един старохристиянски надпис на една четвъртита плоча от варовник, намерена на ул. „Граф Игнатиев“ през 1914 г., се чете:

„+ Constantia – nus [h]is est postius ut requiescatin celi +“, т.е. „Тук е поставен (погребан) Констанциан, за да почива на небето.“

При полагане основите на Духовната академия (сега Богословски факултет) на ю.из. ъгъл на пло щада „Св. Неделя“ е била намерена тоже от старохристиянско време една тухла с надпис, подобен на кой то, според изследванията на проф. Кацаров, е намeрен и върху тухла, произходяща от една гробница в катакомбата на св. Себастиян в Рим (от 4-я век сл. Хр.)(29)

Същият тоя учен смята, че старохристиянският надпис, намерен през 1907 г. на изток от храма „Св. Александър Невски“, при полагане основите на художествената академия, принадлежи към края на третия или в началото на четвъртия век сл. Христа. Надписът се чете:

„D(is] M[anibus], Jnnocentissimo et dulcissimo filio Julio Dafni dio qui vixit in seculo mensium quinque onofito. Laurentius et Maximilla parentes contra votum posuerunt.“, т.е. „На подземните богове. Ha най-невинния и най-сладкия си син Юлия Дафнидия, който живя на тоя век пет месеца, на новопокръстения поставиха (тоя паметник) въпреки желанието си родителите Лавренти и Максимила.“

Проф. Кацаров, в своите исторически и археологически изследвания, е забелязал, че между старохристиянските сердикийски надписи преобладават латин ските. Напротив, в по-старите езически надписи от-ношението е обратно: гръцките са в голямо изобилие, латинските твърде малко.(30)

Тъй, например, през 1911 на ю.-из. от апсидата на църквата „Св. София“ е открит саркофаг с гръцки надпис, който, според проф. Филов, датира от края на третия или началото на четвъртия век, след Христа. Надписът се чете:

Ο ϰλεινος στρατιάρ(χη)ς (ϰα)ί Θεουλάτρις ενϑάδε ϰείτε Ϳουλιανος γλυϰερός τ(υ)χών Βιόοτν, т.е. „Славният военноначалник и раб Божи по-чива тука, Юлиян, дочакал щастливо края на жи вота“.(31)

Всички тия исторически паметници говорят, че още в първите няколко века на християнството, столицата на тогавашната римска провинция – Средиземна Дакия е била достатъчно християнизирана и вече към края на третия век тя е имала една многобройна християнска община с всички запазени духовни традиции и оби чаи, предадени на църквата по апостолско приемство.

В актовете на Сердикийския събор се говори и за Рециарската епархия(32), която се представлявала в тоя събор от двама нейни викарни епископи, а имен но: Аквийския Виталис и Кастро Мартинския Молв. Самият кириарх на епархията, обаче, чието име е не известно, не е присъствувал на събора. Причините за неотиването му на събора, – както за това пише и св. Видинският Митрополит Неофит, – ако е бил здрав, навярно, са били арианските вълнения, които са обхванали през това време някои епархийски области в Тракия. За тоя Рециарски митрополит, ако е бил жив тогава, или за неговия приемник Паладия, (346-381) едно известие от 381 г. говори, че той присъствувал на свикания през тая година събор в Аквилея (Италия). Тук той е бил съден и отлъчен от църквата, заради арианство. Заедно с него били отлъчени: Авксенти Доростолски, Улфила Никополски, Секундиян Мизийски и митрополит Максим, с неизвестно седалище.(33)

Друг известен епископ в историята на христи янската църква на Балканския полуостров от старохристиянско време е бил св. Никита, епископ Ремизиански (Бяла Паланка до Пирот(34), който в цър ковно отношение е бил подчинен на Софийския (Сердикийския) митрополит. Той е бил родом от Пирот и проповядвал християнството в Тракия между бесите, даките, готите и скитите отвъд Дунава и светителствувал между 378 и 431 година.(35) Тоя архиерей се знае, че е участвувал и в Антиохийския събор 341 г., и е известен и като църковен писател, който съставил Competentibus ad baptismum instructionis libri sex, от които само петата книга е запазена до наши времена. Учените историци Харнак, Цан и Барн приписват на него и Explanatio symboli – паметник от висока историческа ценност и значение.(36) А според Лепорски, той е и действителният автор на песнопе нието „Те Deum“ (Тебе Бога хвалим), приписвано погрешно до сега от някои историци на зап. църква на св. Амвросия Медиолански.(37)

Историкът Цайлер, като говори за ползотворна та християнизаторска дейност в Балканския полуостров на тоя бележит църковен архипастир, между друго, казва:

„Павлин Нолански, чийто приятел е бил Наки та, говори за него с похвала на много места в съ чиненията си и в специална за това поема. Нищо не доказва по-добре доверието, с което се е ползувал още приживе Никита, колкото това общение между него и приятеля му Амвросия и Августина.

Павлин изобразява Никита, живущ посред вар варите. Той развил своята ревност посред различни населения и върху територия, която надминава диоцеза на Пиротската епархия. Нашествията, като разрушавали множество катедри, особено в Прибрежна Дакия, тряб ва да са разширили и неговата юрисдикция, нещо ко ето му позволявало да простре своя глас на по-голямо число племена. Между последните се срещат и та кива, които не принадлежат на новодошлите на полу острова: Павлин му отдава чест за обръщането на бесите. Последните били траки, от дълго време по даници на империята, но останали, според бл. Иеронима, полудиви. Между тях се намирали и плавачите на злато (auri leguli), в съседните рудници на Ниш, към които се отправило апостолството на Никита. Но, освен тях, неговото апостолство засегнало скити и готи, за които говори Павлин, и които споменува Иероним. Тези варвари се научили да изповядват пра вославието и да водят спокоен и чист живот. Мъжки и женски монастири се издигали в местности без особена важност до тогава, решително доказателство на забележителен религиозен разцвет за това време в тая страна(38), или както сам светителят Павлин буквално казва: „Дивите беси станали мирни и трудолю биви, покорни на истиннаго Бога. Между тях процъфтял християнски живот. Непроходимите и обливани до това време с кръв родопски планини, чрез уче нието на Иисуса Христа, станали хранилище на монашес ки живот с множество благоустроени монастири и места на християнски подвижници“.(39)

Всичко това е било резултат от възвишената християнска проповедническа дейност на св. Никита.

Църковната история знае от старохристиянско вре ме също така и близосъседната епископия на гр. Наис (Naisos), който се намирал на мястото на днешната крепост на гр. Ниш, разположен на левия бряг на р. Нишава, поради което тая епархия се нарича още и Нишавска. Един от кириарситe на тая епархия, а имен но епископ Гауденци, е взел участие и в Сердикийския събор (303/304 г.). А друг един неин епископ Бонос, който бил в преписка и със св. Амвросия Медиолански, изпаднал в еретическо учение за св. Дева Мария, че и след раждането на Спасителя, тя имала и други деца, поради което е бил съден и осъден от епископския събор на Македония, с чийто решения се е занимал и папа Сирики.(40)

Капуанският църковен събор, който се занимал с това еретическо учение за св. Богородица, в 392 г. е възложил на споменатия епископ Никита да замине за гр. Наис (Ниш) и да увещае своя събрат Боноса да се откаже от лъжеучението си.(41)

В 397 г. тоя велик църковен архипастир заминал за Рим и на връщане се е отбил в гр. Нол, дето направил посещение на своя приятел блаж. Па влина, който, според историческите сведения, искал да го задържи при себе си за по-продължително време, като един свят и благочестив мъж, но последният прибързал да се завърне при паството си. След няколко години, обаче, епископ Никита наново ходил в Нол, по случай праздника на св. Филиска. През време на всички тия свои пътувания тоя светител навсякъде проповядвал върху възвишените истини на Христовото учение, предпазвайки вярващите от ереста на Евтихия и др.

Румъните считат св. Никита и за свой апостол, като му приписват основаването и на няколко монастира в тяхната страна, по който въпрос пише и румънският историк Когалничано.(42) Но с право, нашият църковен историк Д. Цухлев и др. някои уче ни, отричат това твърдение, като не почиваще на ни какви положителни исторически данни, които да свидетелствуват, че някога тоя велик светител и проповедник на християнството на Балканския полуостров е проповядвал последното в Молдава и Влашко.(43)

Други известни епископи на църквата в Балкан ския полуостров от старохристиянско време са след ните:

Мартири, епископ на Маркианополската катед ра, който светителствувал във време на Втория вселен ски събор (381 г.). За тоя архиерей историкът Созомен, бележи: „сам царят, като го видял и беседвал, се произнесъл за него много ласкаво“. Въобще, той бил на времето си известен пастир, който с благочестие светителствувал в Църквата.(44)

Еразъм, който проповядвал Христово учение в страните около Охридското езеро и придобил епис копски чин. За неговия живот и дейност ние нямаме други сведения, освен онова, което се знае от не говата служба, поместена в един среднобългарски миней, писан през 1453 г. някъде в Охридско, според изследванията на Е. Спространов. (45) Тоя светител пострадал мъченически през времето на Диоклетиана (284–305 г.), а възможно и през Максимияна (285-310 г.).

Зосим, епископ Лихнидски, който светителству вал през първата половина на четвъртия век и участвувал в Сердикийския събор.(46)

Също така са известни в църковната история и следните епископи на гр. Берия (Бер в Македония), а именно:

Геронти, който е присъствувал на събора в гр. Сердика (343/344 г.).

Лука, който е взел участие в Разбойническия събор в гр. Ефес (446 г.).

Антони, епископ Лихнидски, който взел участие в Ефеския събор (431 г.) и по него отправил спе циално писмо до императора Лъва.(47)

Порфири, епископ на гр. Филипи, който участвувал и в Сердикийския събор.(48)

Флавиян, Филипийски епископ, който взел уча стие в Ефеския събор (431 г.), като заместник на Руфа, Солунски митрополит.(49)

Созонт, светителствувал тоже на Филипинската катедра и взел участие в Ефеския Трети вселенски събор (431 г.) и на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.).(50)

Църковната история знае също така още следните епископи в Македония от старохристиянско време:

Паригори, епископ на Скопие (Скупи – Σϰοΰποι), на р. Аксиос (Вардар), главен град на римската провинция Дардания, която епархия още твърде рано била въздигната в митрополия. Тоя архиерей е взел участие в Сердикийския събор (343/344 г.). Неговият престолен град играл голяма роля в историята на църквата, тъй като и диоцезът на епархията е бил твърде голям и на нея са били подчинени няколко епископи.

В числото на последните е и тая на града Улпияна (Ούλπιανά) сегашният град Липлян, в южния край на Косово поле, на р. Ситница, която се влива в Ибър, втичаща се в р. Западна Морава. Неговият епископ Македони е присъствувал също така на Сердикийския събор.(51)

Палади, епископ Дионски (до сегашното село Малатрия), който присъствувал на Сердикийския съ бор (343/344 г.).

Евсеви, епископ Доверски (до сегашния Азрет Хисар на с. от Солун), който присъствувал на Ефеския събор в 431 г. и на Халкидонския в 451 г.(52)

Максинин, епископ Сириополски (Серски), кой то тоже е присъствувал на същите два събора.(53)

Йоан, епископ на град Партикопол (по дол ното течение на р. Струма), който взел участие в Сер дикийския събор.

Ермоген, епископ Касандрийски (до сегашното с. Пинака), който присъствувал на Ефеския събор.(54)

Евгари, епископ Хераклийско-Линкестийски (Пелагония-Битоля), който присъствувал на Сердикийския събор.(55)

Ахала, епископ на Лариса, участвувал в Пър вия Вселенски събор и бил известен в Църквата по своята ученост. Обаче в списъка на св. св. Никейски отци фигурира епископ Клавдиян.(56)

Александър, епископ на същата катедра, взел участие в Сердикийския събор.(57)

Хамена, епископ на гр. Ипата (или Нови Патр), който тоже присъствувал на събора в Сердика.(58)

Клеоник, епископ Тивски (на з. от Воло), при съствувал на Първия Вселенска събор (325 г.).

Мойсей, епископ на същата катедра, участвувал в Сердикийския събор в 343/344 г.(59)

През царуването на император Константин Ве лики (+337 г.) и син му Констанция (337–361 г.), кой то бил император на Източната част на империята, в Одрин светителствувал Евстрорни, епископ Адрианополски, когато, вероятно, тая епископия е била въздигната в митрополия, на която били подчинени девет епископи.

За тоя архиерей знаменитият църковен отец св. Атанаси Велики пише в своите съчинения и го на рича мъж свят и добродетелен. Обаче той бил с императорски указ изгонен от престолния си град, тъй като и императрицата Василина била против него, за дето се е борил против ариянството и опровергал ариянскитe заблуждения на Евсевия, бивш Никомидийски, а от 338 год. Цариградски епископ (+342 г.) и близък на императорския двор.(60)

Също така арияните успели да изгонят из Тра кия, чрез специален указ на императора Констанция, и Теодула, епископ Траянополски.(61) Същата е била съдбата и на Олимпия, епископ на гр. Енос, при ус тието на р. Марица, известен като голям противник и борец против ариянските заблуждения, които по туй време са проникнали и на Балканския полуостров и са предизвикали вълнения в църквата и били предмет на разискванията в Сердикийския събор в 343/344 г. На тоя събор въпросният архиерей се отличил със своята непоколебимост и твърдост в защи та на православието. Същевременно той подкрепил настойчиво мнението на Аеция, епископ Солунски, по силата на което съборът да реши, щото гонимите ар хиереи, или такива, които са заставени да напуснат своите епархии, да се продължи срока на отсъствието им. С това решение на Сердикийския събор се от странявали домогванията на противниците и ариянския императорски указ на Констанция, по силата на който и Олимпи е бил отстранен от престолния си град Енос.(62)

Други епископи, известни през тоя исторически период на Христовата църква, са били:

Север, епископ Кабилейски (до сегашния гр. Ямбол), който присъствувал на Сердикийския събор.

Тимотей, епископ Анхиалски, тоже присъству вал на споменатия събор в гр. Сердика.(63)

Фили, епископ Томски, пострадал при импера тора Ликиния, който е наследил императора Галерия в 311 год.

За развоя на християнството и църковната уредба в Скития (сегашна Добруджа) ние нямаме особени исторически данни. Само църковният историк Созомен пише, че във време на императора Теодосия II (до 450 г.) в тая област е съществувала единствена упоменатата по-гope епископия в гр. Томи (Тόμης), чийто епископ се наричал такъв за цяла Скития до вре-мето на императора Лъва I (457-474 г.).(64)

Макар в първата половина на четвъртия век в Македония, Тракия, Мизия, Дардания и пр., както видяхме, да се срещат доста християнски епископи, там все още е имало и доста езичници. Това се вижда от житието на „15-тях Тивериополски мъченици“(65), които са пострадали за вярата Христова през време то на Юлияна Отстъпника (361-363 г.).

Както е известно, тоя император се заема с го ляма ревност да възстанови езичеството и да прави притеснения на християните. Авторът на поменатото житие, който се смята бл. Теофилакт, епископ Ох ридски(66), говори, че когато е дошла и в гр. Никея заповедта на Юлияна, за да се преследват христия ните, тогава много от последните напуснали града, напуснали имуществата си и се отдалечили в пустини. Други заминали за Солун. Между тях е бил и епис коп Теодор, който е участвувал и в Никейския събор. (325 г.) Но когато и тук се започва гонение, то гава някои християни отишли в гр. Тивериопол, който славяните нарекли Струмица. Тук един от тях, на име Тимотей, станал епископ на града, а други - свещеници и монаси“. Въодушевени от любов към Хри стовата вяра, тия благочестиви хора прекарали тук свят ангелски живот, поучавали са, – както се каз ва в поменатото житие, – денем и нощем в зако на Господен и посвещавали жителите със светлината на истинското Богопознание. Най-сетне, Промисълът Божи ги прославил и с чудеса. По тая причина, те до толкова успели в проповядването на Словото Бо жие, щото малко време до мъченичеството им в Тивериопол и в околността нямало вече нито един езичник“.(67)

Юлиян бил последният езически император. Всич ки императори след него са вземали решителни мерки против езичеството. Обаче християнството само по себе си е било така силно разпространено, че импера тор Валентиниян в указа си от 368 г. нарекъл езичеството Religio paganorum т.е. вяpa на простаците. През негово време собствено по градовете вече и не съществувало никакво езичество.(68)

Когато Теодоси Велики става в 392 г. император на цялата римска държава, издава манифест, според който да служи някой в империята на езическите бо гове, считало се за такова голямо престъпление, какво то ако той докачи царското достойнство на императора. С това той нанесъл последен удар на езичеството в тогавашната обширна Римска империя. Особено в източната част на държавата, а следователно и на Балканския полуостров, почти никъде вече нямало езичници.(69)

Историците свидетелствуват, че вече в lV-тия и V-тия в.в. християнската вяpa достига своята пълна ши рина и сила на Балканския полуостров, когато и цър квата добила уредбата си в главни черти и устроила йерархията си. От сега нататък църковната история знае вече в по-големи подробности и развоя на въз вишеното Христово учение в тая страна. Във време на Юстинияна Велики, който бил забележителен госпо-дари в гражданската и църковна история (527-565 г.), езичеството се вестявало вече като рядко изключение.

Когато се спомена още за Сердикийския събор (343/344 г.), ние видяхме, че по това време Сердикийският епископ Протоген е бил видна личности.

Като говори за неговото светителствуване и важна историческа роля, която играл тогава, нашият учен историк Г. Баласчев пише(70), че времето на неговата смърт не ни е известна. Също не знаем и имената на неговите непосредствени заместници почти за цял век.

„Едва към 424 г. ни става известно, – продъл жава същият учен, – което се потвърдява и от френският историк Цайлер, че Сердикийската катед ра е била заета от епископа Юлияна, защото до него е адресирано писмото от папа Целестина I, изпратено до митрополитите на областта Илирия. През 431 г. Юлиян присъствувал на Ефеския вселенски събор, свикан, както е известно, против учението на Нестория.(71) Юлиян Сердикийски се числял към оная гру па епископи, които протестирали за ненавременното откриване на събора, който се открил по заповеди на Кирила Александрийски, без да се съгласи да почака пристигането на патриарха Йоана Антиохийски и Сирий ските епископи. В събора Юлиян е действувал заедно с малцинството. Тогава Солунският епископ Руф му писал, за да го предпази от всичко, с кое то е рискувал да посегне върху учението на Никейския събор. Но Руф не успял да го убеди да си измени поведението. Вследствие на привързаността към несториянството, Юлиян бил предаден на анатема от събора в Ефес и заточен, по заповед на импе-ратора Теодосия. Неговите заместници, остават неиз вестни дори до грозното нещастие, което сполетяло на пълно разцъфналия град. През бурята на преселяването на народите, хунитe във времето на Атила, 447 г., между множество други градове, разрушили до основа и нашия град Сердика. Но столичният град на тога вашна средиземна Дакия скоро бил подновен, защото към 458 г. епископският престол бил зает от Зосима.(72). Той присъствувал и в Халкидонския Четвърти Вселенски събор (451 г.). Историята ни говори, че той изказал в тоя събор своето мнение относно осъждането на монофизитското учение. Подир убий ството на православния Александрийски патриарх Протериус от монофизититe, епископ Зосим получил циркуляра, изпратен от императора Лъва (458 г.) до всички митрополити и епископи, с цел да узнае дали са решени да поддържат постановленията на Халки донския събор и да ги попита какво би трябвало да стане с наследството на същия убит патриарх Протериус.(73)

В своите изследвания върху историята на сердикийските епископи, историкът Г. Баласчев говори, че за цял половин век ние не знаем кой е епископствувал в Сердика. Знае се само, че към началото на шестия век на престола намираме епископа Дом ино.(74) Последният се намирал в обтегнати отноше ния с Цариградския двор и то пак поради учението на Халкидонския събор, което император Анастаси бил отхвърлил. През 516 год., както за това и по-нататък ще говорим, тоя епископ насмалко останала да бъде изгонен от катедрата си. Същата година епископ Зосим, заедно с другите четирима Илирийски епископи, бил повикан в Цариград, за да бъде упражнен натиск върху тях, тъй като се забелязвало – при все че след 476 год. бил настъпил свършекът на Римската империя – между илирийското духовенство да има влечение към римския папски престол, който държел за православието и от който Илирия зависела в църковно отношение. Тогава, според известията на съвременните историци, на Сердикийския и на Пауталийския (Кюстендилския)(75) епископ Евангел било раз решено да се върнат на катедрите си, защото импе ратор Анастаси, който бил монофизит и отявлен противник на православните, се страхувал да не избухнат бунтове между илирийските войски в Пауталийско и Сердикийско, тъй като последните били ревнителни на праволавието и бдели за епископите си.(76)

За да се прекратят по-нататъшните църковни спорове между Рим и Цариград, император Юстиниян учредил в Илирия между 535 и 545 год., с разрешението на папа Вигилия, нова архиепископия, наречена Първа Юстинияна, която замествала Римския престол.(77)

Тази архиепископия е узаконена от тоя велик император в глава трета на неговата нувела CXXXVI, в която се казва: „Блаженият архиепископ на Първа Юстинияна, моето отечество, ще има под своя юрисдикция двете Дакии (зад Дунава и отсам Дунава със столица Сердика), Превалитания, Дардания, Горна Мизия и част от Панония. Епископите в тия страни ще бъдат посвещавани от него, а тоя ще бъде посвещаван от неговия синод (proprio concilio) и в тия нему подчинени страни тоя ще заместя апостолския престол, според както установи светейшият папа Вигили.(78)

По въпроса къде се е намирал седалищният град на тая архиепископия, историците са на различ ни мнения. Тъй, например, тогавашният историк Прокопи в 558 год. пише, че съществувал град Пър-ва Юстинияна близо до с. Таверзиум (до сегашното с. Таваличево) и Ведрияна, родно място на императора, който бил голям и многолюден град с множество гра мадни постройки и с всички удобства и изобилия, до-стойни за главен град на цялата Илирийска страна, на която определи Илирийския архиерей, като пръв по важността си между градовете в областта.(79) Други учени, между които Енгел(80) и Вилтч(81) са го отъждествявали със стария македонски град Лихнид до Охрид, като вземат, навярно, повод и основание от един стар исторически паметник, в който се казва: „А Лихнидските епископи, и по достойнство и по територия увеличени премного, се нарекоха архиеписко пи на Първа Юстинияна, и тях, след разрушаването на този град от българите, наследиха Охридските архиепископи.(82) А трети са смятали Призрен, други -  града Скопие и пр. Обаче и до сега историческата на ука още не е установила точното място на столицата на Първа Юстинияна, макар, по всичко изглежда, за най-вероятно, че тоя голям град се е намирал око ло мястото на сегашния Кюстендил, или някогашния град Пауталия. Това се потвърждава особено и от проф. Йордан Иванов, който е разследвал разкопките, правени през 1904. г. до сегашния Кадин мост на р. Струма, на пътя между Кюстендил и Дупница, дето и се е намирало родното село на императорите Юстина и Юстинияна, наречено Ведрияна, упоменавано и от Прокопия. И до днес населението в тоя край со чи някогашния „Гулям град“, развалините на това място, които датират от края на седмия, или началото на осмия век.(83). На всеки случай, въпросът остава за историята още открит и спорен между учените.

От момента на учредяването Първа Юстинияна, Сердикийският епископ в църковно отношение зависел вече от архиепископа на последната, а не от Римския папа.

От сега нататък ние не знаем от историята имената на Сердикийските епископи и, едва към средата на шестия век, ние намираме името на едного от тия епископи. Той се наричал Базиликус и се проявил, – както за това пише и нашият историк Г. Баласчев, по случай новата криза в Църквата, известна под името на „Тритех глави“, далечен отзвук на несториянски и монофизитски разпри. Преди или след Базилиска, трябва да се постави един епископ на Сердика, чието име ни е известно от разкопки те на ул. „Позитано“, за които вече се упомена. Това е именно надписът, който гласи: – Тук почива най-блаженият епископ Теупрепи“.(84) Само по палеографията, тоя надпис се отнася от учените към шестия век. Като последен епископ на Сердика до идване то на славяните в Средиземна Дакия се явява Феликс, който светителствувал към края на шестия век.(85) Папа Григори Велики му е отправил на 594 год. писмо, в което му напомня за онова, което е длъжен спрямо епископа на Първа Юстинияна. В това писмо, между друго, споменатият римски първосвещеник казва: „Получихме известие, че твое братство не желае да се покорява на нашия брат Йоана, архиепископ на Първа Юстинияна, както това е по реда си. Поради туй, ние те увещаваме да отхвърлиш високо мерието си, да се смириш и непрестанно да се покоряваш на твоя разпоредител (ordinatori), упоменатия наш брат и архиепископ, за да не бъдеш наказан с districtam canonicamque disciplinae correctionem imponere“.(86)

Историята отбелязва големите заслуги за църква та в Балканския полуостров и усърдната дейност между паството на друг един Сердикийски епископ. Той се наричал Евтими, който светителствувал в Сердика, вероятно, след разрушението на гр. Първа Юстинияна и на архиепископията му от славяните. Той е взел активно участие в Седмия Вселенски събор 787 г. и бил голям поборник на православието. За него се знае също така, че във времето на императора Никифора (802-811 г.). Тоя архиепископ бил преследван от иконоборците. Заради неговата бележита твърдост и непоколебимост в истините на правосла вието в тия най-тежки времена за църквата, св. Теодор Студит, като пише за него, нарича го „щит и опора на вярата“.(87)

Публ. в Архим. д-р Антим Шивачев, Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до Св. Цар Бориса (принос към най-старата история на християн ската църква в Балканския полуостров). София, 1929, с. 48-81.

 

БЕЛЕЖКИ:

( ) Ср. К. Иречек, Княжество България, прев. С. Аргиров, т. II, стр. 6; Diona Cassia, Fragm. hist. Graec. IV, p. 199.

(2) Проф. Г. И. Кацаров, Материали за историята на София, кн. I, стр. 2.

(3) Synax. С. Р., р. 787.

(4) J. Zeiller, Les origines chretiennes, Paris, 1918, p. 155–156.

(5) Ср. в. „Слово“, 1923, бр. 433.

(6) Гл. Д-р Б. Филов, Софийската църква „Св. София“, 1913, стр. 58.

(7) Ср. в. „Слово“, 1923, бр. 433, ср. и Melanges d’archeologie et d’histoire, XXXVI, 1916, p. 36–38.

(8) Нашето сп. „Духовно-общ. преглед“, 1918, бр. 5, стр. 141.

(9) Гл. „Средновековна София“ от проф. Йордан Иванов, стр. 31 и „София в древността“, проф. Г. И. Кацаров (в Юбил. книга на София, 1928.) стр. 17–18.

(10) Гл. моята кн. „Християнството на Балк. п-в“, София, 1927, стр. 12.

(11) Сократ, II, 21; Migne. ср. Созомен, III, 12; Проф. д-р М. Поснов, Сердик. събор, стр. 4.

(12) Larsow, Die Festbriefe des hi. Athanasius, S. 3; cp. n. n. J. Zeiller, Les lorigines, chretienens, p. 228–229.

(13) Larsow, Die Festbriefe des hi. Athanasius.

(14) Historia ar. ad monachos, (Migne XXV, c. 247); cp. Apologia ad Constantiam n. 4. Migne XXV c. 601. Руск. прев. ч. II, стр. 44 J. Zeiller, Les origines chretiennes, p. 230–231.

(15) Д-р М. Поснов, Сердик. събор, стр. 4.

( 6) Ibid, стр. 4.

(17) Шкорпил, М.С.Б.И., с. 46.

( 8) Ср. п. п. сп. „Духовно-общ. преглед“, 1918, бр. 5, стр. 141.

(19) Проф. д-р Б. Филов, Софийската църква „Св. София“, 1913, стр. 145.

(20) Д-р М. Поснов, Сердик. събор, стр. 5.

(21) Ibid, стр. 5.

(22) Проф. д-р Б. Филов, Соф. църква „Св. София“, стр. 145.

(23) Проф. д-р Г. И. Кацаров, в кн. Материали за история та на София, кн. V, стр. 38; Извест. на бълг. арх. дружество, кн. V стр. 223.

(24) Проф. д-р Г. И. Кацаров, Старохрист. надписи в кн. Материали за историята на София, V, стр. 39; Известия на бълг. арх. друж., I. стр. 23; Е. Kalinka, Ant. Denkm. in Bulgarien, S. 233, 234: Д-р Б. Филов, „Св. София“, стр. 102.

(25) М. С. Б., XII, 327.

(26) Проф. д-р Г. И. Кацаров, в кн. Материали за истор. на София, V, стр. 47.

(27) Подробни обяснения на тия надписи вж. Ibid, стр. 47.

(28) Ibid, 39.

(29) Comptes rendus de L’Acad. des Jnscr. 1886, XIV, p. 197; Проф. д-р Г. И. Кацаров, Старохристиянски надписи в кн. „Материали за историята на София“, V кн., стр. 50.

(30) Ibid, стр. 40, 48–49.

(31) Проф. д-р Б. Филов, Соф, църква „св. София“, стр. 66 също и Проф. д-р Г. И. Кацаров, Материали за историята на София, кн. V, стр. 46.

(32) Това е днешната Видинска епархия. Престолният й град Рециария (Ratiaria), свързан с известния стар римски път, е бил на мястото, дето сега е с. Акчар (Видинско). Градът е бил с великолепни постройки, хубави храмове и водопроводи ср. Проф. К. Иречек, Княжество България, прев. С. Аргиров, Пловдив, 1899, ч. II, стр. 280; J. Zeiller, Les origines, chretiennes, p. 598; B. +. H., Видинска епархия, 1924, стр. 8.

(33) Ibid, стр. 9.

(34) Oriens Christ, t. IV, р. 30; М. Соколов, Из древ. истор. болгар, стр. 101–102.

(35) Brandenhewer, les peres de l’Eglise, t. Ill, p, 270; Hieronim. Epist. 60 ad. Vallaris.

(36) Das Apostol. Symbol., Bd. II, Leibzig, 1901, S. 440; Theo Literatur, 1901, № 7. S. 197.

(37) Лепорский, Истор. Тесал. Экзарх., стр. 336–337; ср. п. п. Д. Цухлев, История на бълг. църква, т. I. стр. 47.

(38) J. Zelller, Les origines chretiennes dans Ies provinces danubiennes de 1’Empire Romain, Paris, 1918, p. 549–557; K. Стоянов, Произходът на християнството в дунавските провинции, София, стр. 12.

(39) Paulini, poema v, 206–208; 246–252; М. Соколов, Из древней истории Болгар, С. Пб. 1879, стр. 101; Митрополит Филарет, Святые южних славян, стр. 104–107.

(40) Проф. д-р К. Иречек, обаче, погрешно смята, че тоя епископ е бил Сердикийски. Вж. Княжество България, т. II, стр. 6; същата грешка прави и Marius Mercator; ср. J. Zeiller, Les origines chretiennes, p. 159, 176, 291, 344–351; Epist. Siricil ad Anysium etc. per Hllyircum; Mansi, Concil Sacrorum, t. Ill, p. 674 и др.

(41) Филарет, Святне южных славян, стр. 108.

(42) Когалничано, История на Дакия, в Порфирия, История Атона, III, стр. 341.

(43) Ibid, стр. 341; Д. Цухлев, История на бълг. църква, т. I. стр. 48–49.

(44) Созомен, Истор. церк., стр. 489–491.

(45) Ср. п. п. Е. Спространов, Св. мъченик Еразъм, „Църк. в.“, 1903, бр. 26, стр. 5–6.

(46) Orlens Christ, t. II, р. 285,

(47) Mansi, Concil. Sacrorum., t. III, p. 619.

(48) Лепорский, Истор. Тесал. Экз., стр. 306.

(49) Mansi, ... t. IV. р. 1047.

(50) Лепорский, стр. 306.

(51) Dr К. Jerecek, Die Heerstrasse, S. 22.

(52) Oriens Christ, t. Ii, p. 71; Pauly, Real-Encyklopadie der klasischen flltertums etc. Bd. II, p. 1190.

(53) Лепорский, стр. 307.

(54) Ibid, стр. 307; Pauly, В. V, S. 1178.

(55) Лепорский, стр. 308.

(56) Сергий, Полный месяцослов Востока, т. II, 137.

(57) Pauly, В, IV, S. 786; Лепорский, стр. 310.

(58) Oriens Christ, t. II, р. 131; Лепорский, стр. 313.

(59) Pauly, В, VI, S. 1785.

(60) Le Quien, Oriens Christ, р. 117.

(61) Ibid, р. 1193; гр. Траянопол (Traianopolis), сега в развалини, се намира на с. от гр. Дедеагач, или някогашния гр. Doriscus. Тая епископска катедра е играла важна роля в християнизирането на Родопската област, поради което се наричала още и Родопска епархия (έπαρχία Ροϑοπης). Тя била въздиг ната скоро и в митрополия, като към III–IV в. имала подчи нени на себе си 11 епископи, някои от които заемали вътрешността на Родопите, отечеството на бесите и по течението на р. Арда, дето по-сетне живеели и смолените. По силата на това ис торическо обстоятелство и в най-ново време, според новото църковно-админ. разпределение, е открита и Родопско-Смолненската епархия, ср. К. Иречек, Княжество България, ч. II. стр. 389–390, 391–392; гл. и Д. Цухлев, История на бълг. църква, ч. I, стр. 74–75.

(62) Le Quien, Oriens Christ, р. 1201; сп. „Бълг. Книжици“, Ц-град, 1859, кн. II, стр. 307; гл. и моята кн. Християнството на Балк. п-в, София, 1927.

(63) Gams, Series episcop., р. 428; Проф. д-р К. Иречек. Княжество България, ч. II, стр. 792.

(64) Mansi, Sacr Concil, t. VI, p. 517; Gelzer, Jahrbucher fur Prot. Theologie № 3, S. 342.

(65) Theophylactus, Bulgariae archiepiscopus, Martyrium ss. quindecim illustrium martyrum qui imperanti impio Juliano Apostata Tiberiopoli, qua Strumitza bulgarice dicitur, passi sunt. t. IV, Patrol. Migne, t. 126, p. 497; M. Соколов, Из истор. древ. болгар, стр. 247.

(66) Някои учени, между които и Г. Баласчев, отричат, че бл. Теофилакт да е автор на това житие.

(67) Проф. д-р К. Иречек, Християнският елемент в топографската номенклатура в „Периодич. Списание“, кн. 55–56, Со фия, 1899, стр. 243–245; ср. също и моята кн. Християнството на Балк. полуостров, София, 1927, стр. 15; За християнството в Струмишкия край ние имаме ценни изследвания и от българския историк проф. Йордан Иванов, който ни говори за епископ ското седалище в гр. Брагала, чийто епископ Дардани фигу рира и в актовете на Халкидонския събор, в 451 г. (ср. Лепорски, стр. 310). Когато славянитe заседнали в Македония, име то на гр. Брагала става Брегалница. За това имаме необоримо свидетелство и у Теофилакта, който пише името, както се е про изнасяло – Вραγαλνιτξα (Theophylactus, Bulgarie archiepiscopus, t. IV; Patrol. Migne, t. 126). Споменатият наш учен, като се спира на тая епископия и прави едно сравнение, по тоя случай, и с названието на гр. Струмица и реката при него, казва:

„С изричното горньо известие за съществуване на християни и епископия в Брегалница, редовете в Успението на Кирила потомъ җԑ шдь въ Брѣгальницу и обрѣтъѿ словѣнскаго ԑзика нѣколико крщԑнѣ се оправдават най-много защото е немислимо няколковековната Брегалнишка епископия, да не е успяла да посее християнското семе между пришелците славяни. Кирил Кападокийски след това е разширил още по-вече новата вяра, та когато тукашният край попадна под бъл гарското царство, на Бориса, новият господар на Брегалница, не оставаше друго освен да съгради черкви за заварените сла вяни християни и да въздигне старото епископство (през 870-871), което до тогава съществувало под славянско княжество (кнѧԑниԑ словѣньско). Theophylactus, Bulgarie archiepiscopus, t. IV, col. 201; Йордан Иванов, Северна Македония, София, 1906, стр. 73–74.

(68) Ср. моята кн. Християнството на Балк. п-в, стр. 15.

(69) Histoire de la deccd. et de la chute de I’Empr. Rom. de Gibbon, p. 348–357.

(70) Гл. в. „Слово“, бр. 433. Г. Баласчев, Няколко старохристиянски епископи на гр. Сердика (София) през IV–VII в.

(71) Ibid, стр. 433; ср. също Syn. adv. Trag. Jren. c.c. 13, 22, 190; Mansi, Sacrorum Conciliorum collects, t. V, p. 776; J. Zeiller, Les origines chretiennes, Paris, p. 156–157.

(72) Mansi, р. 523.

(73) в. „Слово“, бр. 433.

(74) гл. също Marcell. Chron. a. 516, Migne, Patrol. Gr. Paris, t. LI, p. 939; Лепорский, Истор. Тесалон. Экзарх. стр. 158–169.

(75) Гр. Пауталня (Παυταλία) разположен на дясната страна на горното течение на р. Струма, наречен в средните векове Велблудж, а по сетне Кюстендил, играл важна роля в историята, поради местоположението си, свързан с римския път, ср. Prof. Dr К. Jrecek, Die Heerstrasse, Prag, S. 27.

(76) Patrol. Migne, t. LI, p. 939; Лепорский, История Тесалон. Экзарх., стр. 158–159; Tomaschek, Zur Kunde der Haemus–Halbinsel, Wien, S. 27 и др.

(77) Cp. моята кн. Християнството на Балк. п-в, стр. 18.

(78) Corpus juris civilis, Vol. III. Navelae, Berolini, 1895, p. 655–665; De Canonnes et des collections canonique de I’Eglise etc. Paris, Durand, 1858.

(79) Procop. De Aedificus, libr. VI, c. 1, Paris, p. 6S; cp. също Йордан Иванов, Първа Юстинияна в прилож. на „Църк. в.“, 1933, кн. X–XII, стр. 131–132; Историкът Прокопи свидетелствува, че император Юстин (518–527) бил роден в крепостта Ведрияна, поради което носел и прозвище Ведриянски – Ϳουστίνος ό εϰ Βεϑεριανής (Procop. Anecdota, VI). Същият историк казва: „Близо до с. Таверзиум се намира крепостта, наречена Ведрияна. В това село се родил всемирният владетел цар Юстиниян (527–565). Procop. De Aedificus, VI, ср. Йор дан Иванов, Северна Македония, София, 1906, стр. 22–23; ср. и А. Николаев, Древняя история восточные народи, С. Пб. 1903, стр. 84.

(80) Engel, Geschichte der Bulgaren, 1897, S. 251.

(81) Wiltsch, Handbuch der kirchl. Geographie und statistik, Berlin, 1876, Bd. I, S. 199.

(82) Jllyric. Sacrum, t. VIII, р. 158.

(83) Йордан Иванов, Северна Македония, стр. 23; J. Zeiller, L’es origines chretiennes, p. 196.

(84) Извест. на бълг. арх. дружество, I, 23.

(85) Ср. Г. Баласчев, Няколко старохристиянски епископи на гр. Сердика (София) през IV–VI век, в. „Слово“, 1925, бр. 433.

(86) Epistol. ad. Felicem episcop. Serdicae; Mansi, Sacr. Concil t. IX, p. 1189; Migne, Patrol, t. LXXVII, р. 731.

(87) Ср. Сергий, Месецослов Востока, т. II, стр. 400–401; Шафарик, Славянския древности, т. II, стр. 293; Д. Цухлев, Исто рия на бълг. църква, т. I, стр. 171 и др.