ЛОВЧАНСКИЯ МИТРОПОЛИТ АНТИМ ЗА ПОЯВАТА И РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ХРИСТИЯНСТВОТО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ДО СЕРДИКИЙСКИЯ СЪБОР

ПРОДЪЛЖЕНИЕ № 2

В творчеството си Ловчанският митрополит Антим (1937-1939) утвърждава твърдо тезата за разпространението на християнството по българските земи още от най-дълбока древност и то векове преди официалното му приемане по времето на цар Борис – Михаил.

В този материал ви предлагам текстовете на следващите две глави от книгата на Ловчанския митрополит Антим (д-р Антим Шивачев) от книгата му „Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до Св. Цар Бориса (принос към най-старата история на християнската църква в Балканския полуостров)“ (София, 1929 г.).  Това са трета и четвърта глави - „Апостолски приемници и християнски църкви във вътрешността на по-луострова“ и „Ереси и църковни събори на Балканския полуостров“. Те са хронологическо продължение на предния му разказ и достигат до свикването на Сердикийския събор в 343 г. в сегашната наша столица. Авторът проследява разпространението на християнството по нашите земи, като се спира и на ролята на отделни негови апостоли. В строго научния си разказ митрополит Антим излага не само повода за свикването на Втория вселенски събор – борбата с появилото се арианство и другите ереси в християнската църква. Архимандрит Антим на базата на богат изворов материал, включително и надписите от археологическите находки от времето на римската колонизация по нашите земи и особено на територията на антична Сердика. На много от откритите надписи от края на XIX и началото на XX век авторът прилага и фотоси.

Според неговите проучвания на Сердикийския събор присъстват 170 епископи, представители на 35 римски провинции. За да изложи своята теза му служат както изследванията на западни и руски историци и теолози, така и на водещи по онова време български историци и археолози, сред които изпъкват имената на проф. Гаврил Кацаров, проф. Богдан Филов, Георги Баласчев, проф. Константин Иречек, проф. М. Поснов и др.

Убедени сме, че прецизната изследователска работа на бившия Ловчански митрополит Антим ще бъде стимул за проучване научното творчество на този наш виден църковен деец и историк.

Авторовият текст се публикува изцяло без каквито и да било съкращения и добавки. Единствено е нормализиран правописа, при което са заменени остарелите и неизползвани вече букви.

Цочо В. Билярски

* * *

АПОСТОЛСКИ ПРИЕМНИЦИ И ХРИСТИЯНСКИ ЦЪРКВИ ВЪВ ВЪТРЕШНОСТТА НА ПОЛУОСТРОВА

Приемниците на апостолите и епископите от първи и втори век продължавали с ревност да разпространяват Словото Божие във вътрешността на Македония, Тракия, Мизия, Добруджа и други части на Балканския полуостров. По бележити от йерарсите, които са известни в историята от тоя период, са:

Ерма, епископ Пловдивски, за когото св. апостол Павел упоменава в посланието си до римляните (16, 14).(1)

Мелитон, който основал църква в Сердика (София), дето е светителствувал като епископ, по свидетелството на някои историци, и св. Климент, след което е заел папския престол в Рим.(2) Мелитон Сердикийски е известен в църковната история и със своите ред литературни трудове и апология, която написал в защита на християнството. Той вземал живо участие и в разрешението на повдигнатия от църквата въпрос за времето на празнуването на Пасхата.(3)

По туй време бил издаден против християните и един императорски едикт (указ), чиято автентичност, обаче, се оспорвала още от съвременниците, в който се казвало:

„Като намираме, че ония, които в нашите времена се наричат християни, са нарушители на законите, заповядваме да ги търсят и, като ги уловят, да ги разпитват и, ако не се съгласят да принесат жертва на нашите богове, да се подлагат на разни мъчения“...

В запазената, по тоя случай, апология изпратена от Мелитон Сердикийски до императора Антонина (138–161 г.). Тоя учен църковен архипастир, защищавайки истинността и животворните начала на Хрис-товата вяра, между другото, казва: „Обвиняват ни, че сме причина за упадъка на империята, понеже сме привличали на нея гнева на небето, когато империята не е била така добре от царуването на Августа! Само Нерон и Домициан са повдигали против нас гонения. Останалите императори, между които и, баща ти, Адриян, са бивали благосклонни към нас. Не можем, прочее, да не вярваме, че ти, мъдростта на когото се превъзнася навсякъде, не ще постъпиш с нас нечовеколюбиво.

„Безсрамните доносници и искателите на чуждото, като намират в това за себе си известен доход, явно разбойничествуват, денем и нощем ограбват жителите, които в нищо не са виновни. И ако това се прави по твоя заповед, нека се постъпва така. Обаче справедливият цар никога не ще пожелае да върши несправедливи деяния. В тоя случай, с удоволствие ние приемаме честта да отиваме на смърт, но само за едно те молим: най-напред сам да узнаеш твърдостта и устойчивостта на гонените и после да решиш, дали те са достойни за смърт и наказание, или заслужават да се радват на свобода и спокойствие.

Ако ли, прочее, това определение и новият едикт (указ), за който не заслужават дори и неприязнените варвари, не са издадени от тебе, ние още повече те молим, да не ни презираш посред толкова явно грабителство“.(4)

Друг апостолски приемник е бил Онисим епископ на гр. Берия, за когото св. апостол Павел пише до Колосяните, че изпраща Тихика заедно с Онисама, верния и възлюблен наш брат, който е от вас. (Колос. 4–9). Тоя светител пострадал мъченически в Рим около 109 г.(5)

Карп, епископ на същия град, който по мнението на нашия историк Т. Бурмов (6), се намирал на с. и от Пловдив, а според други историци, е сегашната Стара Загора, или пък което е по-вярното гр. Бер (Кара Ферие). (7) Тоя архиерей е бил ученик на апостола Павла, който и го поставил за епископ на гр. Берия. За него говори апостолът в посланието си до Тимотея, комуто поръчва: „Кога дойдеш, донеси фелона(8), що оставах в Троада у Карпа, и книгите особено кожените (2 Тим. 4, 13). Според свидетелството на Ликиена, този апостолски мъж в своята проповед за християнството, както за туй се говори и в гръцките минеи, е изоблечавал евреите, като им доказвал, че Иисус Христос, Когото тe разпнали мъченически на кръст, е истинският Бог и Творец на вселената. Поради това последнитe са се възбудили против него и жестоко са го убили.(9)

Историята знае така също и епископа на гр. Одис или Одесос (Варна) на име Ампилий, поставен за архиерей от св. апостол Андрея. Той е светителствувал и в гр. Хераклия. За него говори и апостол Павел в посланието си до римляните: поздравете обичния ми в Господа Ампилия (Римл. 16, 8). Тоя апостолски мъж пострадал мъченически за вярата и за проповедта си против езическите идоли във Варна.(10)

Във втория век църковната история споменува и за Елий Публий Юлий, епископ на гр. Дебелт Debeltum(11), близо до Черно море, както и за Сотас, епископ Анхиалски, който е бил против монтанистите(12) и голям ревнител на истинското православно християнско учение, както за това свидетелствува и самият гореспоменат епископ: „Елий Публий Юлий, епископ на колонията Дебелт в Тракия, призовавам за свидетел Бога, Който живее на небето, че блаженний Сотас, епископ Анхиалски, искаше да изгони нечистия дух на Прискила, но лицемерите не го оставиха.“(13)

В последната четвърт на втория век се говори в църковната история и за епископа на Аксиопол (между Расова и Черна вода) и на гр. Томи (Кюстенджа), разположен на южната страна на река Дунав, близо до устието й, в Малка Скития (Добруджа). Тоя епископ е кръстил във вярата Христова родителите на мъченика Астиона. В гр. Томи са пострадали и много други мъченици за християнството.(14) За съществуването и по-нататъшната уредба на епископията в гр. Томи говори и църковният историк Созомен (Hist. Eccl., Lib. VI, с. 21).

В стария град на Северна България Маркианопол (до с. Девня – Варненско), който е бил столица на българските царе, историята тоже знае последователи на християнството още през втория век, когато е пострадала през Антониновото царуване св. Метелина, за която, както се говори в житиетата на римските мъченици, че когато мъченицата е била доведена, за да се поклони на сила на идолите, последните паднали. Историята не знае, кой е бил първият християнски епископ на Маркианопол. От съборните актове на Никейския събор, обаче, се знае че Пист, епископ Маркианополски, е взел участие и подписал решенията на тоя Първи Вселенски събор (325 г.).(15)

Християнството е било разпространено през втория век и в гр. Доростол (Силистра), дето е имало вярващи още в първи век. Тук пострадали за вярата доста християнски мъченици, между които Юлия и Хезехия и св. Дасий Доростолски който е пострадал през царуването на Диоклетиана (284–305).(16) Преди няколко години ученият белгийски епископ, Франц Кюмон, издаде житието на тоя светия.(17)

Относно мъченичеството на Дасия, в свръзка с проникването на християнството на тоя град и неговата околност, ние имаме сведения от мнозина историци, между които и Ж. Цайлер, който, говорейки за исто-рията на църквата от старохристиянско време край дунавските провинции, отбелязва, че макар да е имало християни, до първата половина на III в. сл. Хр. не е имало там нито една добре организирана църква.(18) А в последно време по тоя въпрос писа, макар и мимоходом, и младият наш учен Я. Тодоров, който издаде специален свой труд върху историята на гр. Силистра.(19)

Автентичността на мъченичеството на св. Дасия е неоспорима. Не само откритото от Кюмона житие потвърждава това: друг един документ, обяснен, още по-късно, макар да е бил известен по-рано, разпръсва всяко съмнение, както върху историческата действителност на Дасия, тъй и върху мястото на мъченичеството му, което е гр. Силистра. Това е надписа на неговия саркофаг, забелязан преди няколко години от Кюмона върху анконската катедрала в Италия: ευταΰτα ϰαταϰείται ό άγίος Лάϭιος ένεγχδείς άπό Лωροστόλου (тук почива свети Даси, пренесен от Силистра).(20)

Църковният писател Тертулиян говори, че в негово време (т.е. 200 години след Р. Хр.) Евангелската истина, освен много други страни, е била озарила вече и Дакия.(21)

А според нашия учен историк проф. М. Дринов, под Дакия тогава се разбирало сегашната българска земя между реките Морава, Тимок и Искър.(22)

Известни са така също в историята със своята християнска-просветна дейност апостолскитe сътрудници и мъченици за вярата св. св. Иенен, Ирин и Пин, ученици на Андрея Първозванни, които разпространявали Словото Божие между населението от Скития до северните страни. За тяхната дейност и мъченическа смърт узнаваме от един наш синаксар от 1340 година, намиращ се в Московската синодална библиотека № 7. В тоя християнски паметник, между друго, се говори: „Тии светии беаша от скития северскыя страны, оученицч светааго апостола Андрея, и оучяще о имени христовe многыя от поганых бращая (обращающе) к правеи вepе и кръщахъся (кръщахоу) того же ради яти быша (ети быше) от поганскаго княза и много нъдими быша отвръщи са Христа и пожрети идолом, и не покоришъся. Бивши же зиме люте и рекам всем премрызышим от мраза и не тъкмо человеком по врьхоу леда ходити, но и колем (и волом). Поставиша врьхоу леда древеса велика, яко и с самем корением, и тоу привязаша стыя; воде же вьзьвльшиса и ледови пробива ящоуса (прегибающюсе) по малоу и дошедша до выия етых и от многи я лютости предаша светая и блаженая своя душа господеви“.(23)

За разпространението пък на християнството в Долна Мизия (Плевенско, Свищовско, Търновско и пр.) още през царуването на императора Адрияна (117-138 г. сл. Хр.) се учим от сведенията на обширното житие на каменозидарите св. Флора и Лавра. По този интересен за нас християнски паметник говори историкът Г. Баласчев, че се намира във Ватиканската библиотека под № 1671. Той е писан на пергамент и още неиздаден, поради което и изследователитe не са имали възможност да използуват съдържанието му. За това и споменатият наш историк казва, че тия от нашит научни или църковни институти, които разполагат с средства, желателно е, да се погрижат за издаването на този важен паметник за старохристиянското време в българските земи.(24) На всеки случай, тоя паметник свидетелствува, че още във втория век ние имаме следи от християнство в споменатите наши страни.

Всеки, който изследва историята на църквата от епохата на най-старохристиянското време в Балканския полуостров, вижда че Христовото учение най-напред се разпространявало по крайморието на полуострова между гърците, па и между римските колонисти, които живеели и във вътрешността на страната. По-късно вече Словото Божие си пробива път и между местното население и то отначало между ония, които били романизувани и еленизувани, намиращи се в тогавашните по-културни центрове, а най-после между простота маса на чистите туземци, като е следвало, както се каза вече още в началото на книгата, сферата на римските пътища, защото по тях имало по лесни съобщения и търговски сношения.(25)

За разпространението на Христовото учение в полуострова в значителна степен са спомогнали и гоненията, които римската езическа власт предприела, като мнозина от пастирите и проповедниците в тия гонения със самоотвержение приемали мъченичеството за вярата си, а други от тях, за да се запазят от преследванията на езическата градска тълпа, са отивали по селата, където разпространявали Словото Божие и там образували нови християнски общини. Тези и много други проповедници на Евангелието, имената на които не са се запазили, са били и първите епископи в градовете на Полуострова, а епископствата им – първите центрове на вярата, нравствеността и просветата. Така също мнозина от простата селска маса, идвайки в тия градове да си накупят нужните за тях неща или да продават своите земледелчески и други про-дукти, и в тия търговски операции, те имали възможност да чуят и да се запознаят с основните начала на християнството. А и обичаят на църквата, Словото Божие да се изяснява от пастирите на прост и лесно достъпен език, е най-много спомогнал, щото християнството в първите 3–4 века да пусне дълбоки корени и да се затвърди всред простото население на Балканския полуостров.(26)

Към края на втория век църковната история знае тракийски и други епископи освен във Византинум (Цариград) и ред приморски градове, още и в Ираклия или Хераклия(27), Филипопол, Стоби(28), Скупи (в Дардания), Ацриянопол, Друзипара, Епибата и др.(29)

Един от най важните градове във вътрешността на полуострова, в който още от ранно време прониква християнството, е бил и гр. Пловдив (Филипопол, Тримонциум, Пулпудава). Той е стар град в тая страна. Неговите стени и антични паметници свидетелствуват, че още в дълбока древност столицата на Тракия е играла важна роля в историята.

Още през римското владичество Пловдив се бил издигнал до голям разцвет, какъвто той никога не е имал през своето многовековно съществуване. Колко голямо е било значението на тоя град за Рим и римското господство на Балканския полуостров показват, между другото, още и следните названия, които до сега са известни от надписите в онова време, а именно: „Най-блестяща метрополия на тракийската провинция“(30), или само „най-блестяща метрополия“(31), каквато е станал във времето на Септимия Севера (193-211)(32)

Пловдив се е намирал и на големия кръстопът от и към разни страни в равнината и полуострова. Освен главния римски път от Средна Европа за Азия, тоя град е бил съединен с главни военни и търговски пътища през Стара планина за Мизия, Дунава и Черно море, а на юг и югозапад през Родопите за Централна и Източна Македония и за бреговете на Бяло море.(33)

Поради това и тоя град е играл голяма роля и в най-старата история на християнството, особено през първите няколко века от неговото съществуване, което си води началото още от апостолско време, от Ерма (Римл, 16, 14).(34)

Първоначалното разпространение на Христовото учение между тракийците е станало от самите апостоли и техните приемници, какъвто е бил Ерма, епископ Пловдивски, за когото се спомена вече, и ред други благовестници на Евангелието, насаждано тук и от основанитe във втория и трети век с Тракия, Мизия, Дакия, Дардания и Добруджа християнски църкви със свои презвитери и епископи.

Един от известните тракийски епископи от тоя период е бил и св. Филип Хераклийски, който пострадал мъченически за християнството, наедно със своите другари: свещеник Север и дякон Хермес, всички тракийци.(35) Цели седем месеца тия мъченици прекарали в тъмницата на гр. Аристомах, отдето били преведени от езическата власт в гр. Адрианопол (Одрин) и там претърпели своята мъченическа смърт. В житието им се разправя, че след умъртвяването на св.св. Филип и Хермес, телата на последните били хвърлени от езичниците в река Марица. Обаче одринските християни се впуснали с ладии по реката и успели да намерят телата на светите мъченици, като им отдали големи почести. Това обстоятелство характеризира самоотвержеността на тия последователи на Христовото учение в Тракия по онова време.

Други мъченици на християнството, които са станали жертва на гоненията в тая страна в същата епоха, са били: св.св. Евсевий, Климент, Климентина, Теодота, Филимон, Григорий, Виктор, Гем, Евтихи, Плавт, Едикт, Евтика, Феликс, Хермоген, Агнеста, Юлии и много други още мъченици от диоцеза на църквата в Хераклия, пострадали за вярата през 262 г. От същата епархия, както е известно, е бил и св. Тодор Стратилат, паметта на когото особено се почита от всички християнски народи на Балканския полуостров.(36)

По тоя начин Христовото учение постепенно взема широки размери в полуострова и вече в четвъртия век числото на християнските епископи се увеличава доста, особено в Тракия и Македония, които играят и голяма роля в живота и развоя на църквата. Само в Македония се знаят по това време девет души епископи. А според свидетелството на известния берлински професор и германски църковен историк А. Харнак, в Мизия и изобщо във вътрешността на Македония християнството вече в третия век е пуснало здрави корени. А в Източна Тракия в началото на четвъртия век, половината от населението е било вече християнско. Особено в по-големите градове, числото на християните е било доста увеличено. В гра-довете изобщо, новата вяpa е намирала по-благоприятна почва, отколкото в селата.(37)

 

ЕРЕСИ И ЦЪРКОВНИ СЪБОРИ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

 

Църковната история знае, че в четвъртия век наред с православното християнство на полуострова се появявали и разни ереси, които причинявали голямо зло и сътресения в живота на цялата църква.

Както е известно, пръв, който със своето еретическо учение е нарушил мира в църквата и възбудил едно голямо и пакостно движение в нея и на Балканския полуостров е бил Арий, александрийски свещеник. Той е бил човек с богословско образование, но горд и честолюбив. Когато в 312 г. умира александрийския епископ Ахил, Арий се надявал, че ще бъде избран за негов приемник, Обаче останал излъган, защото съборът на епископите избрал Александра, който е бил тогава известен и по учеността и по светостта на живота си. Оскърбен от това, Арий търсел случай да си отмъсти на Александра. Обаче като не могъл да намери в живота на последния нищо, в което да го очерни, решил да дири грешки в учението му, като сам, по тоя случай, изпаднал в ерес понеже почнал да учи за неравенството на Сина Божия с Бога Отца, а именно: „Син Божий, – казвал Арий, – не е вечен и не е безначален. Той не е Бог по същество, а само по име. Той е най-съвършеното от сътворените същества и е сътворен от Бога Отца преди всичките векове, а после Той сътворил всичкото по волята на Бога Отца“.(38)

След дълги спорове, най-после на Първия Вселенски събор в Никея в 325 год., в който взели участие и епископите от цялата империя на брой 313 души, освен свещениците и дяконите, бил установен църковният догмат за единосъщието на Бога Отца и Сина и съставен символът на вярата.

Още в 318 година, след събора на Александрия, Арий бил лишен от свещенически сан от епископа Александра и отлъчен от Църквата.(39) Обаче, той си спечелил много последователи и съмишленици из средата и на самите епископи, между които Евсеви Никомедийски и Евсеви Кесарийски. При все това на Вселенския събор в Никея и двамата подписали установения догмат и ариянската ерес била осъдена като Арий и съмишлениците му били пратени от императора Константина Велики на заточение. От тогава, обаче, започва продължителна борба между пра-вославни и арияни, която се пренася и в църквите на Балканския полуостров, дето тоже е имало доста епископи-арияни.

Страната на арияните взели мнозина от влияелните придворни чиновници и измолили от императора да върне Ария от заточение, в което и успели, но скоро еретикът внезапно умрял (336 г.).

След смъртта на императора Константина Велики (+337 г.) тримата му синове се събрали в Панония и дали позволение на заточените епископи да се завърнат. Особено Балканският полуостров по това време почнал да става театър на една политическа религиозна акция, която щяла да има отзвук върху цялата Църква и тук се решава съдбата на ариянството.(40)

Някои от последующите императори, като напр. Констанци и Валент, били привърженици на ариянството и предприемат гонение на православните и техните епископи. В туй гонение пострадали и мнозина от епископите на полуострова, както това ще се види по-нататък, и изгубили катедрите си. Според тогавашните историци – летописци, гонението е било толкова ожесточено, че православните страдали повече, отколкото християните търпели мъки във време на гоненията от езическите императори. При това и самите християни чрез тия взаимни гонения станали за присмех и подигравки от езичниците дори и на театралните сцени.(41)

До колко, обаче, отвращението към ариянството е съставлявало част от умствения живот на епохата, показва следният исторически факт: В един гръцки надпис, на една каменна плоча, съхранявана в Народния музей в София, от Пауталия (Кюстендил) се четат от това време тия редове: „ϊσιϑι πιστεύων ομοοδσιον, είναι Ϳησούν ϰυδαλίμης τριάδος ϰτίσεως τ`άϰτιστον έταίρον. έί δ`έτέρα φρονέεις, έϰτός προδυρων σε μενειν δεί“.

„Ако желаеш да влезеш в тоя дом, качвай се по пътя, влез, вярвайки, че Иисус е единосъщен на Тройца и несътворен съдружник на творението. Ако ли мислиш иначе, трябва да останеш вън от предверието“.(42)

Най-ярки защитници на православието в това време са били: св. Атанаси Велики, Васили Велики, Григори Богослов. Познат е в историята от това време също така и видният Солунски епископ Александър, който е взел участие и в Никейския събор. На тоя епископ съборът е възложил да предаде на църквата в Македония всички определения и постановления на отците от последния. Епископ Александър е бил един от най-смелите защитници на св. Атанаси Велики против ариянските му врагове. Той е взел участие така също и в Иерусалимския събор.(43) Наред с него е известен също тъй, като поборник на православието, и Протоген Сердикийски.

Във време на ариянските гонения, главните противници на Ария, между които и Атанаси Велики, били низвергнати в събора на Тир (335 г.), а Маркел Анкирски – на събора в Цариград (366 г). На събора в Антиохия (341 г.) евсевияните съставили четири формули за единството, при което най-важната дума όμοοϑσιος – единосъщен била изпусната, като приемали вместо единосъщен, богоподобен, или подобосъщен (όμοιοϑσιος).

Между туй, Западната църква е държала твърдо за решенията на Никейския събор и в 340–341 год. в Рим се свиква събор, в който папата повикал източните епископи, но те не се явили. Тук св. Атанаси Велики бил припознат за православен и законен епископ на Александрия, но евсевияните не искали да вземат това под внимание.(44)

Тъй като препирните не се прекратявали, нуждата наложила двамата императори–братя да се споразумеят за нов събор. Той е бил свикан, по искане на западния император Констанс, в Сердика (София) в 343 год., като град, който се намирал тогава в негово владение. С тоя събор се е желало да се омиротвори църквата от ариянските спорове и се вземе общо решение както за Атанасия Александрийски, яркия и самоотвержен защитник на православните догмати, така и за вероучението изобщо.(45)

Сердикийският събор извършва серията на онези събори, които са ставали с цел да настъпи спокойствие и мирно развитие в живота на църквата. Западните епископи тръгнали за Сердика (София) начало с Осия Кордовски, който имал доверието на императора Константина Велики и председателствувал Никейския събор. Никой повече от него не бил в течение на разприте и по-квалифициран да третира с източните епископи въпроса за православното вероучение. Последните пътували заедно, водими от двама високи императорски сановници, а именно; Мусиана Комита и Исихия Кастрисия. Те неохотно дохождали в Сердика. Но императорите братя искали да направят последен опит за помирение, та казаните епископи трябвало да засвидетелствуват своята добра воля на императора Констанция.(46) И тук на тоя Сердикийски събор, в който най-живо участие в решенията му е взел епископ Протоген, се решава съдбата на православието, което възтържествува над ариянските заблуждения. Поканени в 342 год. около 170 епископи, пристигнали в Сердика в 343 год.(47), но не са се събрали наедно: 90 души от тях се сгрупирали около Осия Кордовски и 80 стояли настрана. Половината от епископите, които се наредили около Осия, произхождали от гръцка и латинска Илирия, т.е. от Дунавските провинции и от целия Балкански полуостров. Тук са били: Валент Искърски (близо до сегашното с. Гиген), Гауденци Нишки, Паригори Скопски и Протоген Софийски, който бил покрай Осия Кордовски, един от шефовете на събора и присъствувал тоже на Никейския събор, в който бил натоварен да предаде от събора на всички съседни Църкви неговите определения.

Историците отбелязват, по тоя случай, само провинциите и страните на архиереите, които са участвували в Сердикийския събор, а именно: Рим, Испания, Галия, Италия, Африка, Сердикия, Панония, Мизия, Дакия, Норик, Тусция, Дардания, Стара Дакия, Македония, Тесалия, Ахайя, Епир, Тракия, Родопи, Палестина, Арабия, Крит и Египет.

Бл. Теодорит пък упоменава за участието на епископи и от други още градове и страни, а именно: Азия, Кария, Витиния, Хелеспонт, Фригия, Писидия, Кападокия, Памфилия, Ликия, Понт, Втора Фригия, Киликия, Цикладските острови, Тебаида, Либия и Галатия.(48)

А св. Атанасиа Велики пише, че на Сердикийския събор са присъствували епископите на повече от 35 провинции.(49)

Според историческите изследвания на Цайлера, в тоя събор, Осия се опитал да нареди нещата най-помирително и приятелски, като обещал дори на евсевияните, че Атанасии Велики, макар и оневинен, не ще заеме своята катедра в Александрия, а ще остане в Испания. Всичко било, обаче, напразно. Източните епископи арияни упорствували в своя сепаратизъм: до като западните съборни архиереи заседавали в една от тогавашните църкви(50), ариянските епископи не се дори и явили там, а направили свое събрание в императорския палат и като видели, че са малцинство напуснали събора и образували свой събор във Филипопол (Пловдив, в 344 г.).(51) А друг един историк, по тоя случай пише, че председателят на църковния събор – Осия Кордовски и православните епископи настоявали, щото източните – техни събратя, последователи на ариянството, да не напущат събора и на всеки случай да се решат на нещо. „Атанаси и другите тук присъствуващи, – казвали православните епископи, – се наемат да докажат, че вие сте клеветници. Ако се боите от осъждане, – защо сте дошли тука?“ Последното предупреждение и покана са били направени, когато ариянствуващите епископи съобщили, че си отиват, по случай победата на императора Констанция над персите, за да вземат участие в предстоящето тържество и да споделят уж своята радост с императора. В същност, обаче, всичко това е било само благовиден предлог да напуснат събора. Председателят на последния, по тоя случай, побързал да им отправи специална писмена покана, в която казвал: „Елате да се оправдаете от обвиненията, които ви се хвърлят, от клеветите, които ви се преписват. В противен случай, знайте че съборът ще ви осъди, като виновни, и ще обяви Атанасия и находящите се тук с него като невинни. „Но източните епископи, чувствувайки себе си виновни, предпочели да напуснат Сердика, отколкото да се съобразят и изпълнят исканията в пратеното им писмо.(52)

Като се събрали във Филипопол (Пловдив), те обявили за свалени (dammna mus) девет души епископи, между събралите се в Сердика, като почвали с Атанасия Велики и Маркела Анкирски и свършвали с Осия Кордовски и папа Юлия. „След това, – както пише и проф. д-р М. Поснов, – те наново издали антиохийската четвърта формула, като я допълнили с анатемизми против предполагаемите савелиянски заблуждения на Атанасия и Маркела. „Като съставили такива определения, забелязва Созомен (III, 11), източните известили за това на всички епископи“.

Между това, Сердикийските отци като изчерпали всички възможности да обсъждат църковните дела с източните епископи на един събор, били принудени да открият своите заседания в тяхно отсъствие.(53)

След грижливото разглеждане на всички обвинения, отправени срещу Атанасия Велики, Маркела и Асклепия от източните архиянски епископи, те били признати за чисти и във вярата и в живота. Техните противници – Григори Александрийски, Васили Анкирски, Квинтилян Газки, Теодор Тракийски, Акаки Кесарийски и др. – предавали се на анатема както за клевета, така и за „ариевото безумие“; нека никой да не ги нарича ни епископи, ни християни(54). След това и във връзка с него пристъпили към разсъждение за вярата. В несравненото свое болшинство, съборът решил изключително да се придържа от Никейския символ на вярата и, за избягане на съблазни, дори да не се правят опити за неговото разяснение“.(55)

Публ. в Архим. д-р Антим Шивачев, Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до Св. Цар Бориса (принос към най-старата история на християнската църква в Балканския полуостров). София, 1929, с. 26-48.

 

БЕЛЕЖКИ:

(1) Le Quien, Oriens Christianus, p. 1157.

(2) Гете, Hcropin църкви, т. I, стр. 396–397.

(3) Ср. п. п. Д. Цухлев, История на бълг. църква, т. I, стр. 16.

(4) Евсевий, Церк. история кн. IV, гл. 26.

(5) Лепорский, История Тесалон. Екзарх., стр. 306.

(6) Сп. „Бълг. Книжици“, Ц-град, 1859, кн. 2, стр. 304.

(7) Старото название на Стара Загора е било Бероя (Верея Августа Траяна, Борунград). Когато във времето на император Траяна за провинцията Тракия и Дунавските крайнини почва една цветуща епоха, особено след успешните войни против даките (101–-102 и 105–106 г. сл. Хр.). тогава и Стара Загора била създадена като един нов град с хубаво благосъстояние и бил наречен от тоя император Augusta Traiana. Към третия век вече християнството взема тук широки размери с добре устроена християнска община, за което можем да съдим и по житието на св. Александър Друзипарски, който минал под римски конвой през тоя град през 313 г., посрещнат добре от християните. Един от архиереите на тоя град бива избран и за цариградски патриарх. Това е бил Демофил. За него пише гръцкият църковен историк Захари Матеос, че когато арияните произвели смут по причина ръкоположението на Евагрия за ц-ски патриарх (371 г.), император Валент, боейки се от общо въстание и метежи, и като видял че привържениците на ариянството имат голяма сила, изпратил Евагрия на заточение в гр. Виза, в Тракия, а Старозагоркият епископ Демофил станал патриарх в Цариград, като разстройвал църквата дори до царуването на Теодосия Велики, който след смъртта на Валента, станал император (379 г.). При тоя благочестив владетел на Византийската империя, Демофил бил свален от патриаршеския престол, и вместо него става патриарх Григорий I (379 г.) ср. Исторический список патриархов святой н великой церкви Христовой (на гръцки напечатана в Навила от Захария Матеос) С. Пб. 1862, стр. 12–13. Ср. De Boor, Nachtrage zu den Notitiale Episcopatum, в Zeitschrift fur Kirchengeschichte, № 700; K. Иречек, Княжество България, ч. II, стр. 162. Momsen, Romische Geschichte, V, 281; Проф. д-р Г. И. Кацаров, Материали за историята на София, кн. I, стр. 18.

(8) Думата фелон, цръковно богослужебна дреха, е фалшиво преведена в протестан. библия с думата япунджак, и то не без умисъл, защото протестантите нямат йерархия, като са се отклонили от истинската апостолска църква.

(9) Le Quiens, Oriens Christ, t. I, p. 1165; сп. „Бълг. Книжици“, Ц-град, 1859, кн. II, стр. 304.

(10) Le Quien, Oriens Christ, t. I, p. 9. 10, 195–196; сп. „Бълг. Книжици“, 1895, кн. II, стр. 305; М. Соколов, Из древней историй болгар, С. Пб., 1879, стр. 97. Освен с тия названия гр. Варна се е наричал и Тибериопол. Тоя град е възникнал от самостоятелна стара колония. Той е играл важна роля в появата и развоя на християнството в Добруджа, проповядвано от св. Андрея и негови сътрудници. Той е бил свързан със стар римски път, който отивал за Маркиянопол (до с. Девня), Мелта (Чомаковци на р. Искър, вж. Шкорпил, Плиска-Абоба), Монисипиум–Монтензиум (Жеравица, Кутловица), Кипровакум (Кипровец, Чипровец), Наис (Ниш).

Поради неговата важност, и към времето на императора Юстиниян Велики гр. Варна е бил издигнат и в митрополия и се наричал „Oδνσσός μητρόπολίς“, като дотогава било прието за митрополия на епархията да бъде гр. Маркиянопол. Името Варна се споменува за пръв път в началото на V. век от летописеца Теофан, който говори, че градът е бил превзет от българите, след като последните нанесли победа над армията на императора Константина Погоната. За християнизирането и епископията на тоя град ср. De–Boor Nachtrage zu den Notitae Episcopatum в Zeitschrift fur Kirchengeschichte, S. 586–587; както и J. Zeiller, Les orlgines chretiennes, Paris, 1918, p. 165–166.

(11) Гр. Дебелт се намирал близо до с. Якезли (Бургаско) Неговият епископ присъствувал и на VII-ия Всел. събор в Никея (в 787 г.). Според тая древно-пресиявша епископия и Църковнонародният събор при новото църковно-админ. разпределение откри нова Бургаско-Дебелтска епархия. За тоя стар град ср. Д. Harnak, Mission und Husbreitung des Christentums Bd. II, S. 199; Също проф. д-р Г. И. Кацаров, Материали за историята на София, кн. V, 1921, стр. 37 и др.

(12) Монтанизмът има особен характер измежду ересите от II и III в., които църковната история знае. Църковният историк Евсевий поставя неговия произход в 173 г., а други около 150-та година (Euseb. Chron. ар. Hieron. VIII, р. 630). Това учение не е било и ерес, а по-скоро разкол. То отхвърляло участието на разума в делото на вярата и изисквало сляпа вяра във всичко и достигало до суеверие. Основателят Монтан, който бил р. от Мизия, живял във Фригия във II-та половина на втория век и бил строг до фанатизъм ревнител на благочестието и проповедник за 1000 годишното царуване на Месия. Той си приписвал дори пророчество и се сдружил с две жени, богати и състоятелни, – Прискила и Максимила, които като него говорели безсмислено и несвързано, смятайки себе си за пророци и изпадали в изстъпление и екзалтация. Ср. п. п. Дж. С Робертсон, История христ. церкви, т. I, стр. 66–79; Д-р К. Иречек, Княжество България, т. II, стр. 792.

(13) Истор. Евсев., руск. прев. т. I, стр. 300.

(14) Le Qulen, Oriens Christ, t. 1. 1231–1232; сп. „Бълг. Книжнцн“, Ц-град, 1859, кн. II, стр. 306; гл. също Harnack, Mission und Husbreitung des Christentums S. 491; M. Соколов, Из древ. историй болгар, стр. 96; J. Zeiller, Les origines chretiennes, Paris 1918, p. 171.

(15) Д-р K. Иречек, Княжество България, ч. II, стр. 849; Oriens Christ, t. I, p. 1217. Тоя град е бил създаден от времето на императора Траяна, ср. п. п. Проф. д-р Г. И. Кацаров, Материали за историята на София, 1910, кн. I, стр. 18; De Boor, S. 568–587.

(16) Oriens Christ, t. I, p. 1217, 1100; сп. „Бълг. книжицп“, 1859, кн. II. стр. 306 и др.

(17) Гл. Analacta Bollandiana, XVI, 1897, а също и Н Delehaye, Saints de Thrace et de Mesie.

(18) J. Zeiller, Les origines chretiennes dans les provinces Danubiens de Temp re romain, Paris, 1918, p. 37.

(19) Гл. Я. Тодоров, Durostorum, София, 1927, стр. 34-52; както и литературата за това: Аcta S. Dash, Fr. Gumont, Аnalecta Bollandiana, XXVII, 1908, p. 869; W. H. Roscher, Аusfuhrliches Lexikon der griechischen und romischen Mythologie (s. v. Saturnus от Wissova, стр. 440 и Nilson в Аrchiv fur Religionswissenschaft, Studien zur Vorgeschichte des Weihnachtsfest, Bd. S. 83, W. Weber, Das Kronfest in Durostorum в Аrchiv fur Religionswissenschaft, t. XIV, S. 316-341 и др.

(20) J. Zeiller, Les origines chretiennes, p. 112; K. Стоянов, Произходът на християнството в Дунавск. провинции, София, 4–5; Histoire de I’Eglise par l`Abbe Rohrbacher, t. V, p. 578.

(21) Tertulian, b. Chrvnographia, ed, Venetiis, 1734, p. 116. С право казва църковният историк Робертсон, че Тертулиян е бил може би най-знаменитият човек, какъвто църквата знае от апостолско време насам. Той е най-големият представител из ония християнски историци на III в., в съчиненията на който наред с изложението на събитията, се крие богат битов материал, незаменим за историята на културата. Наедно с това всички съчинения на Тертулияна са проникнати с дълбок идеализъм. В това отношение, тоя църковен писател се явява пълна противоположност на своя съвременник – известен богослов – философ Ориген. Докато последният чрез мистично-алегористич. тълкувания на Св. Писание се стреми да материализира християнското вероучение, Тертулиян, наопаки, се спира на умозрителната страна на въпросите и се придържа буквално в началата на християнските догми. Той владеел добре и гръцкия език, който бил тогава езикът на науката, и писал някои свои съчинения на гръцки език. Тертулиян заслужил по-голяма слава като историк на църквата, отколкото като философ, но, за съжаление, от 202. г. нататък, той изпаднал в монтанизъм и си останал такъв до самата си смърт (+ 223 г.) ср. п. п. Дж. С. Робертсон, История христианской церкви, т. I, стр. 70-71 и 140-141.

(22) Съчинения на М. Дринов, т. II, стр. 9.

(23) Ср. Ламанский, О некоторых Славянских рукописах в Белград, Загреб и Вене, в Зап. Императ. Академ. Наук, т. VI, № 1; С. Пб. 1884, стр. 110–111; Д. Цухлев, История на бълг. църква, т. I, стр. 16.

(24) Гл. Г. Баласчев, Веществената култура на старобългар. ханство, София, 1932, стр. 63.

(25) Н. А. Начев, Св. Борис–Михаил, Варна, 1901, стр. 3.

(26) Ср. п. п. Д. Цухлев, История на бълг. църква, т. I, стр. 17.

(27) Църковното предание казва, че св. апостол Андрей, преди още да проповядва Евангелието във Византиум на Босфора, той бил просветил вече с началата на християнството жителите на гр. Хераклия (Ираклия), дето един от неговите сътрудници и апостолски мжж Ампнлнн е бил отначало там епископ, а по-сетне в гр. Одесос (Варна). Поради това и епископът на тоя град (Хераклия), който след време става екзарх и в църковно отношение бил под юрисдикцията на Тракийския митрополит, е имал на първо време предимство по чест пред оня на гр. Византиум. (Исторический список епископом св. и великой Церкви Христовой, С.Пб., 1857; Le Quien, Oriens Christ. t. 1, p. 9-10; 195-196; Thomasianus Vetus et nova ecclesiae disciplina t. 1, c. 10, p. 74.)

В 326 г. император Константин Велики, обаче, направя тоя град столица на Римската империя и го нарекъл Константинопол. От тогава до Втория Вселенски събор, 381 г., архиереят на Новия Рим, както почнала да се нарича новата столица при бреговете на дивния и чаровен Босфор, не е имал широка територия и диоцез, върху който да упражнява своята юрисдикция. Едва на тоя събор Цариградският архиепископ получава и титлата Патриарх и става равен на тримата дотогавашни известни патриарси, а именно Римския, Антиохинския и Александрийския, като му се дава второ място по чест след римския първосвещеник. А на Четвъртия Вселенски събор (Халкидонски), 451 г., Цариградският патриарх се изравнява с последния и от към чест.

С издигането на Цариградския патриарх, неговото управление добило пълна организация. (Гл. п. п. Проф. Jepoм. Павел, О дложностях и учреждениях по церковному управлению в древней восточной церкви“, 1857; Съчинения М. Дринов, т. II, стр. 10–11; Neander, Rllgemelne Kirchengeschichte, Gotha, S. 501 и др.)

От най-старо време и до днес, обаче, при избирането на Цариградски патриарх, в деня на интронизацията му, последният получава патриаршеския жезъл от ръцете на Хераклийския митрополит, като най-стар по апостолско приемство. ( T. Барсов, Константинопольский патриарх, стр. 29; ср. също Еп. Неофит Велички, Пастирско Богословие с каноническо право, София, 1910, стр. 98.).

(28) Стоби, стар исторически град на част от Македония, между сегашните Градско и Разаман, свързан с важния римски път и столица на някогашната автономна римска провинция Macedonia Salutaris. Историкът Малх, (Маlchus, Excerpta, ed. Bonnei, p. 247), говори, че при нашествията на готитe, особено в 479 г. Стоби е бил съвършено разрушен. Той е бил първият македонски град, който водителят на готите Теодорих срещнал по пътя си от Тракия през Хераклия (Битоля) за Дурацо, Тоя град е играл известна роля и в историята на християн. църква в Балкан. п-в. Неговата епархия била въздигната след време и в митрополия. Знаят се също и някои от архиереите на Стобската епархия, а именно: Вудий, който взел участие в I-вия Всел. Събор (325 г.); Николай, присъствувал на Халкидонския събор (451 г.) Йоан, който е присъствувал на VI-ия Всел. събор (680 г.) и Маргарит, който тоже взел участие в Тулския събор (680) ср. п. п. J. Zeiller, Les origines chretinnes, p. 144, и 160, както и нашето сп. „Духовно-общест. преглед“, бр. 6, стр. 171–174; К. Иречек, Княжество България, т. II, стр. 628 и Лепорский, История Тесалоник. Экзархата, стр. 310, Йордан Иванов, Северна Македония, стр. 59.

(29) Гр. Друзипара е родното място на първия тракийски мъченик св. Александър Друзипарски, наричан още и Римски. Тоя град се намирал на пътя, който се отделял от Via Egnatia, между сегашните села Каръщарян и Месини, разположени в равнището от Люле Бургаз за Чорлу. Ср. Хр. Милев, Карта на I-вото Бълг. царство, стр. 33; също и Проф. д-р Г. И. Кацаров, Материали за историята на София, кн. V, стр. 37.

(30) Dumont, Melanges d’Archeologie, п. 3 от времето на Гордина; Добруски, С. Б. М., XVI и XVII, стр. 101, 101.

(31) Dumont, п. 42, п. 62.

(32) Проф. д-р Г. И. Кацаров, Приноси към историята на древността, стр. 124; Ст. Н. Шишков, Пловдив в своето минало, 1927, стр. 39.

(33) Ibid, стр. 46.

(34) Филипополската епархия е обхващала един диоцез от доста обширна област в Тракия, поради което се наричала още Σπαρϰια Θρακης. Нейната църковна организация, обаче, се развивала доста бавно. Като столица на старата Тракийска провинция, митрополитът на гр. Пловдив към V–VI в.в. е имал под свое ведомство пет епископи отвъд Стара планина и четири в Тракия. Впоследствие, обаче, към VI–VII в.в. ония, които са били зад Балкана, минали към Мизийския митрополит, а четиритях тракийски епископии са станали осем, с цел да се християнизират по-лесно славяните, които били вече заселени в тия места, както това ще се види по-нататък. Ср. Gelzer, Zur Zeitbestimmung etc. в Jahrbucher fur Protest. Theologie, S. 535.

(35) Филарет, Святые южных славян, стр. 50–56, Zeiller, Les origines chretiennes, p. 119; Ср. п. п. Д. Цухлев, История на Бълг. църква, т. I, стр. 19–22.

(36) Филарет, Святые южных славян, стр. 54.

(37) А. Harnack, Mission und Husbreitung des Christentums in der ersten drei Jahrhundert, 1 Аufl. p. 488; сп. „Духовно-Общ. преглед“, I, II, 1918, стр. 140. Проф. д-р Г. И. Кацаров, Старохристиян. надписи в кн. Материали за историята на София, 1921, кн. V, стр. 37.

(38) Ed. Shwarz, Zur Geschichte des Аthanasius, VII. S. 309; Дж. C. Робертон, История християнской церкви, т. II, стр.188; Еп. Йоан, История Вселен. Соборов, С. Пб., 1906, стр. 30; Hefele, Konzlliengeschichte, I, S. 261–262.

(39) Созомен, Църк. Истор., I, 15; Migne, Patrologia gr. s.t., LXVIII, c. 905; ср. п. п. Проф. М. Поснов, Първият Вселен. Ник. Събор в Годишн. на Соф. университет, VI, 1920, стр. 1-90.

(40) Zeiller, Les origines chretiennes. Paris, 1918, p. 220; К. Стоянов, Произходът на християнството в дунавските провинции, стр. 5.

(41) Гл. Евсевий, Живот на Константина, т. II, 6; Socrat, Histor. Eccles., t. I, 7; Theod., Hist. Ecl., t. I, 6.

(42) Cp. E. Kalinka, Аntike Denkmaler in Bulgarien, no 232, p. 194–195; cp. също J. Zeiler, Les origines chretiennes dans Ies provinces danubiennes, Paris, 1918, p. 195; K. Стоянов, Произходът на християнството в дунавските провинции, стр. 5.

(43) Гл. моята кн. Християнството на Балк. п-в, стр. 10.

(44) Теодорит, Церк. истор., ч. II, стр. 4; Apologia contr. arian., 2, 20, 36; Проф. д-р М. Поснов, Сердик. събор, стр. 7.

(45) Ibid, стр. 12.

(46) J. Zeiler, Les origines chretiennes dans Ies provinces danubiennes, р. 231-232; K. Стоянов, Произходът на християнството в дунавските провинции, стр. 5-6.

(47) Че наистина са били 170 души епископи и пр., ср. п. п. изследването на тоя въпрос от Проф. д-р М. Поснов в Годишника на Соф. Университет – Богосл. факултет, т. IV, 1926-1927, стр. 110.

(48) Ср. също Hefele, Konzilien Geschichte, р. 533–542.

(49) Аtanasius, Аrian ad Monchos; Mansi, Sacr. Concil., VI, p. 1210.

(50) За мястото на заседанията ще видим п. п. по-нататък. Б.а.

(5 ) J. Zeiler, Les origines chretiennes dans Ies provinces danubiennes, р. 236; К. Стоянов, Произход на християнството, стр. 6–7; ср. и моята кн. Християнството на Балк. п-в, стр. 13; ср. също Проф. д-р М. Поснов, Сердик. събор, стр. 12–13.

(52) Гете, История церкви, стр. 141–142.

(53) Проф. д-р М. Поснов, Сердик. събор, стр. 13.

(54) Ibid, стр. 14.

(55) Ibid, стр. 14.