ПРЕЗ 1914 Г. ГРИГОР ВАСИЛЕВ РАЗКРИВА И ЗАКЛЕЙМЯВА ВИНОВНИЦИТЕ ЗА ПЪРВАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА

През 1919 г., когато българското общество отново поставя въпроса за виновниците за двете национални катастрофи Григор Василев (24 юни 1883 г., с. Радово, Трънско - 7 ноември 1942 г., София) издава един доста дебел том с парламентарните си речи за времето от 1914 до 1918 г. Те представляват изключително ценен извор не само за неговата дейност като народен представител, но и за ролята на Демократическата партия в Народното събрание през този важен период от нашата история.

 

С особена стойност е една от най-ранните му речи през април 1914 г. като депутат от опозиционната тогава Демократическа партия. Тази реч Гр. Василев произнася пред Парламентарната изпитателна комисия за Балканските войни. Речта на този бележит български парламентарен оратор е базирана не само на богат фактически материал, но и на личните му впечатления от воденето на Балканските войни, в които той е участник, а не страничен наблюдател, както редица от останалите парламентаристи.

По време на Балканските войни (1912-1913) Гр. Василев, заедно с проф. Никола Милев служи в щаба на Втора армия в Оперативното отделение и в Разузнавателната секция. През двете войни той има възможност да се срещне и разговаря с редица български военноначалници, разговори, които той записва в дневника си. По този начин ни оставя живи образите на ген. Никола Жеков, ген. Никола Иванов, ген. Михаил Савов, ген. Радко Димитриев и редица други. През 30-те години Гр. Василев съобщава във вестниците, че въз основа на водения си дневник от Балканската война наскоро ще издаде книга, която така и не вижда бял свят, а и в личния му архив няма запазен такъв ръкопис. За съжаление може би и тази идея, както и редица други негови идеи, е останала само като едно добро намерение, без да бъде реализирано. Въпреки това нашата история разполага с публикувания вече негов дневник („Бележки от деня“) и парламентарните му речи, посветени на събитията около Балканските войни.

На 1 август 1913 г. Тодор Александров от името на ЦК на ВМОРО му изпраща писмо, с което съобщава, че е включен в делегация на ЦК в състав: проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, проф. Димитър Михалчев и проф. Никола Милев, която да представи пред европейските страни искането на организацията за автономия на Македония с цел да се запази националността на македонските българи. На членовете на делегацията е издадено поименно пълномощно, в което е отбелязана целта на делегацията: „гарантиране от Великите сили автономия на тая страна в полза на всичките населяващи я народности”. След завръщането си от тази мисия Гр. Василев прави опит да докладва за нея на цар Фердинанд, но той не го приема. Този въпрос, както и участието му във войните, също така са засегнати в тази значителна и по своя обем реч.

Последвалата Балканските войни първа национална катастрофа довежда до униние българската интелигенция. Гр. Василев става инициатор и издател на сп. „Народ и армия”. В редактирането му участват заедно с Гр. Василев офицерите Коста Николов, Борис Дрангов и Стефан Стефанов, както и неговият съученик писателят Йордан Йовков. На списанието сътрудничат Теодор Траянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов и др. Изхождайки от тесните си класово-партийни позиции, акад. Владимир Топенчаров в своята „История на българската журналистика” го характеризира като списание с „реваншистки профил”, което е издавано от „средите на широките социалисти”. Топенчаров отбелязва, че „довчерашният общоделец” Гр. Василев „вече остава в обществения и политическия живот на България като открит шовинист”. Но обвиненията на Топенчаров са насочени не само срещу Гр. Василев, но и срещу всички редактори и сътрудници. Обективна оценка на списанието и на целия кръг около него дава писателят Константин Константинов в спомените си „Път през годините”: „Целта на редакцията бе да ободри българската интелигенция след всичките нещастия, връхлетели народа, и да я импулсира за една обновителна, патриотична работа. И списанието извърши бляскаво задачата си.”

Списанието излиза в 20 книжки през 1913 и 1914 г. Уводната статия в бр. 1 от ноември 1913 г. е написана от Гр. Василев и представлява програма на списанието, която се приема от редакторите и от сътрудниците му. В нея се казва, че „Народ и армия” ще се опита да допринесе нещо към общите усилия за подема на българския народ. С издаването на списанието неговите редактори си поставят две основни задачи: „Първо, да стане архив, в най-добрия смисъл, на войната. Всички светли и тъмни страни на българския поход до Чаталджа и Криволак ще бъдат изнесени с очевидно за всички безпристрастие и при пълна свобода на мненията. Истината по войната без никакви украшения, без никакви спестявания, ще излезе наяве.” Втората задача е „да бъде орган за здрава гражданска и военна мисъл, като ратува за силна, добре организирана, добре снабдена и най-главно умно командувана войска, която да може винаги да се опира на народната политика.” В уводната статия се разкрива и смисълът на неговото наименование. Там е подчертано, че „Балканската война доказа, ако е нужно това да се потвърдява, че единствената гаранция за победата е сливането на народа с армия... Народ и армия, това трябва да бъде неразделно единство.”

По време на издаването на списанието „Народ и армия” през януари 1914 г. Гр. Василев преминава от партията на широките социалисти в редовете на Демократическата партия. Афинитетът на Гр. Василев към Демократическата партия и към нейните лидери се чувства в неговия дневник още от 1908 г. Той неведнъж е обвиняван от широките социалисти за нарушаване на партийната дисциплина и за изказванията си по македонския въпрос, а Кръстю Раковски пише на 31 декември 1911 г. във в. „Напред”: „И след изборите в 1908 г. Гр. Василев беше с демократите против партията.”

Преминаването му в редовете на Демократическата партия оставя известна горчилка сред неговите бивши съпартийци, които никога не пропускат случая да го обвинят в Народното събрание или в печата като „ренегат” и да му напомнят често неговото политическо непостоянство с цел да го уязвят или дискредитират.

Още през същата 1914 г. Гр. Василев е избран за русенски народен представител и почти без прекъсване до края на живота си е избиран непрекъснато.

Речта му за Балканските войни и за първата национална катастрофа е една от първите му парламентарни речи. В нея той без много да се церемони изкарва виновниците за националната катастрофа, сред които на първо място е негодният за главнокомандващ цар Фердинанд, помощник-главнокомандващите генерали Михаил Савов и Радко Димитриев, Военното министерство, Главната квартира и началник-щаба, като не на последно място поставя двете правителства на народняци и прогресивно-либералите, начело с Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев.

Макар, че Парламентарната анкета е проведена по време на управлението на либералната коалиция, начело с д-р Васил Радославов, Гр. Василев не спестява критиките си и към нея, влизайки в спор с нейните представители и предимно с д-р Никола Генадиев и Димо Кьорчев. Заслужават внимание и думите на оратора и по отношение на безумната идея на социалистите за Балканската федерация и то в един толкова важен момент от нашата история – войните за освобождението на българите в Македония и Тракия и обединението на българските земи.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

АНКЕТА НА ВОЙНИТЕ 1912-1913

(В ЗАСЕДАНИЕТО ОТ 28.IV.1914 Г.)

Гр. Василев (от трибуната): Г-да! Ако аз излизам да говоря след г. Малинова от името на демократическата група, то е, защото на мене е възложено да развия пред вас въпроса за анкетата досежно ръководството на военните действия и изобщо цялата война. В двете предложения на десницата и левицата тоя въпрос е засегнат, обаче в дебатите, които аз слушах до тоя момент, той почти никак не беше развит и във всеки случай не беше добре поставен. Преди всичко въпросът, който трябва да занимава българския парламент в тоя случай, е: може ли и бива ли анкетата да стигне до ръководството на военните действия; ако тя стигне дотам, може ли да се простре по-нататък – до ръководството на военните действия от отделните армии, ако искате, от отделните дивизии? По моето мнение това е необходимо. Преди всичко нашата анкета трябва да изнесе един материал, който е достъпен за цялото мисляще общество. Не е вярно, че въпросите на войната могат да се разглеждат само от специалисти. Има една грешка в българския живот досега. Това е, че парламентът, от една страна, е държал към армията едно поведение на голяма опозиционност, на големи подозрения и твърде често справедливи подозрения, а, от друга страна, онези, които са управлявали, са вотирали кредитите за армията на сляпо доверие, без да бъдат достатъчно осведомени, без да бъдат сигурни за това, което тук неколкочленна комисия ще им прочете за състоянието на складовете на армията в даден момент. Ние имаме зад себе си войната. Аз дължа да заявя – това е моето отдавнашно убеждение, – че войната между Турция и България идваше с една историческа необходимост. Всичките приказки, че можеше българо-турските отношения да се развият инак, без война, падат със самия факт на войната. Аз няма да се впущам в исторически обяснения, но във всеки случай 10 години наред аз съм поддържал, че тая война иде, че България трябва да се приготви за нея, че македонският въпрос иначе не може да бъде разрешен. И на края на моята реч, аз ще се спра на така наречената Балканска федеративна република – това, което е един нов мираж, твърде странен след онази действителност, която ние имаме зад себе си. Тоя мираж нямаше да се появи, ако не беше катастрофата. Нямаше да има кураж у някои от левицата да повдигнат отново този въпрос и нямаше даже да има осъждане на войната, защото има мнозина от левицата, които са одобрявали войната – не съм бил само аз, който съм понел отговорността за моето убеждение и винаги съм готов да я понеса – защото има мнозина, казвам, от тях, които са били за войната и са разбирали, че тя се налага, налага се по силата на нещата, а не защото Гешов и Данев са войнствени и са я желали – най-малко тези две партии са били войнствени и не за тяхна чест, а защото не разбираха развитието на България и на балканския въпрос. И аз ще си позволя да поддържам, че народняшката и цанковистката партия имат един основен грях, дето те до войната не са се занимавали с македонския въпрос и са знаели твърде малко по него. Г. Данев – ще ми позволи тая бележка – пътуваше често до Цариград, до Солун, за да се срещне с валиите, с отделни хора, но г. Данев след завръщането си от Македония си позволи да даде едно интервю във в. „Русское слово“, в което заявяваше, че причината за лошото положение в Македония – това са македонците, които са дали гръб на младотурците.

Д-р С. Данев: Аз нямам обичай да се изповядвам пред журналисти.

Гр. Василев: Това е истина, г. Данев, и аз мога да го подкрепя с хиляди доказателства, с живи свидетели от Македония и от вашия вестник, и от всички ваши речи.

От десницата: Това е вярно.

Н. Бракалов: Имаше го във всички вестници.

Гр. Василев: Но, г-да, аз не искам да се впускам в този въпрос, от това гледище да търся сметка за всекиго поотделно, за всичките партии, какво те са мислили преди войната. Имаше главно две мнения: едни, които я очакваха, които я допускаха, които даже я желаеха; друга една половина на общественото мнение, която казваше, че войната няма да дойде, като напр. г. Янко Сакъзов, който в надвечерието на войната със своя подпис писа: „Аз съм сигурен засега, че войната няма да дойде, щом е на власт цар Фердинанд и г. Гешов.“ Това беше неговото искрено убеждение – аз не мога да го укоря за това, – но той се е излъгал, той беше лош пророк. Войната трябваше да дойде. И ако войната беше свършена другояче, както тя до известно време се развиваше, аз съм убеден, че конкуренцията в този парламент щеше да бъде тъкмо на обратната страна: да се надпреварват да си приписват заслуги за войната. Е добре, тази война, която свърши с погром, аз съм я желал, аз съм я проповядвал, аз съм я считал за необходима.

Прочее, може ли парламентът днес, след свършването на войната, да поиска сметка от своята главна квартира, от ръководителите на българския народ във военно време? Може, не само може – трябва. Това е абсолютно необходимо. Българският народ действително в тази война надмина всички очаквания и на неговите приятели, и на неговите неприятели. Аз не искам да прибавя нещо към тези венцехваления на нашия народ. Трябваше човек да го види предан, мълчалив, самоотвержен да отива на война, в боя като на едно обикновено занятие, като по един елементарен дълг, който не изисква никакви фрази, никакъв подтик, никаква облага. И действително трябваше човек да не познава нашия народ, за да не знае, за да не допусне тия негови добродетели. Аз имах тая смелост една неделя преди войната да напиша в един софийски вестник, че войната иде и в тази война, въпреки големите усилия, които турската армия ще положи, тя не ще може да устои на неудържимия напор на българския войник. Това аз го вярвах, защото вярвах още, че нашият народ, въпреки неговата неохотност да манифестира, да декламира и да говори големи думи, е бил винаги внимателен към това, което става в Македония. Когато този народ се намираше около Одрин, когато той се намираше по пустите полета на Чаталджа, той мислеше за Македония, без твърде много да приказва за нея, защото той знаеше, че е отишъл на Чаталджа за Македония, а не за Цариград на цар Фердинанда.

В България, г-да, във времето на тази война се създадоха две положения, които са съвършено неестествени: преди всичко функцията на помощник-главнокомандующия. Тук е г. военният министър, човек с големи боеви заслуги, някои от които аз ще си позволя по-нататък да цитирам, но аз смея да твърдя, защото съм добре осведомен, какво в никоя война досега не е имало такова разчленение, каквото създаде България, не е съществувала тази организация на ръководството, каквото създаде България. Разбира се, една армия трябва да има главнокомандующ; разбира се, в конституционните страни обикновено главнокомандующ е държавният глава; в негово име излизат присъдите, в негово име стават още твърде много работи; той утвърждава законите; в негово име трябва да бъде и командуването на войската, както е и в мирно време. Но във всеки случай това е една обикновена конституционна фикция. Държавният глава може да няма хабер от война, може да няма характер, да няма нужните познания, да няма нищо от това, което да му е необходимо, за да може да води и командува в една война, и въпреки всичко той се нарича главнокомандующ.

Но, г-да, след главнокомандующия идва една личност, която е подготвена, която е професионално издигната, за да може да ръководи войната. Това е началникът на щаба. Обаче какво търси тук помощник-главнокомандующият? В коя война имаше помощник-главнокомандующ? Какви са правата на помощник-главнокомандующия? По силата на кой закон той е назначен за такъв? Какви са отношенията между помощник- главнокомандующия и началник-щаба? Никой нищо не знае. Това беше една комедия твърде печална за нас, която се разиграваше във войната отначало докрай. Аз твърдя и мога да докажа, че до свършването на главното сражение при Бунархисар и Люле Бургас фактически командующ беше генерал Фичев. Никакво участие в тази част на войната няма генерал Савов освен на един ням свидетел при началник-щаба. По-нататък обаче генерал Савов поема в своите ръце командуването и тогава каква е задачата на генерал Фичева? Да стои в своя щаб и нищо да не върши. Едно постоянно съревнование, едно постоянно взаимно подозрение, едно постоянно преследване, едно постоянно интригуване – това беше Главната квартира. Трябва да го признаем, трябва да кажем истината – войната е преминала, ние търсим нашето бъдеще. При това, г-да, аз съм може би един от най-големите оптимисти в тази зала – въпреки всичко станало аз вярвам на нашето бъдеще и искам да ми позволите да ви развия тая моя вяра, да ви я обоснова.

Прочее държавният глава по силата на конституцията, по силата на една фикция може и трябва да бъде главнокомандующ, докато няма един закон, който да урежда този въпрос. Във всеки случай назначаването на помощник-главнокомандующ беше едно дело непростително.

Д. Кьорчев: За кого?

Гр. Василев: За правителството.

Д. Кьорчев: Така – говорете ясно.

Гр. Василев: Но престъплението не е само туй. Защо беше избран от г.г. Гешов и Данев за помощник-главнокомандующ тъкмо генерал Савов? Преди всичко той беше подсъдим. И представете си един човек, който носи в гърдите си обвинението на народа, обвинението на парламента, в същото време вие му възлагате съдбата на този народ. Това беше едно престъпление на правителството. Но правителството не започна с него. Правителството се роди в престъпление по отношение на Военното министерство. Г.г. Гешов и Данев бяха министри на г. генерал Никифорова. Вие помните речта на г. Малинова тогава в „Нова Америка“; тя не беше реч празна, не, той влагаше в нея една здрава мисъл, една голяма мисъл и тя е, че българският дворец иска да сменява министрите, както си ще, и това не му биде позволено, а г.г. Гешов и Данев отидоха охотно да приемат г. генерал Никифорова за военен министър, след като той е бил уволнен по неспособност като дипломатически агент в Берлин. Едва ли бихте могли да намерите по-неспособен генерал от Никифорова измежду българските генерали, които и тъй не блещят твърде много, и да го поставите за военен министър. Това е факт, това е общопризнато, това е преди всичко мнението на българското офицерство, честно и неподкупно. Защо вие го поставихте начело на армията?

А. Ботев: Защото е царски любимец.

Гр. Василев: Съвършено вярно, защото е царски любимец, това исках да кажа. Защо поставихте генерал Савова за помощник-главнокомандующ?

А. Ботев: По същата причина.

Гр. Василев: По същата причина. Защо поставихте генерал Фичева за началник-щаба на действующата армия? По същата причина.

Д. Кьорчев: А защо вие ходихте в двореца?

Гр. Василев: Защото, когато се върнахме от странство с г. Михалчева и цялата делегация, отишла там по изричната молба на г. Генадиева, ние го търсихме осем пъти да му дадем доклад за нашата мисия и не го намерихме, той не ни прие. От двореца ни молиха, мене и г. Михалчева, настоятелно. Дотогава никой друг път не съм стъпил в двореца и в това време не бях нито социалист, нито демократ.

Ю. Юрданов: Само борец против личния режим.

Гр. Василев: Това беше лично мое дело. Аз отидох да дам един доклад за положението в Европа.

Д-р Н. Генадиев: Да не мислите, че хората не знаят какво сте говорили там, та да разправяте сега.

Гр. Василев: Аз говорих там против вас, говорих против генерал Фичева, говорих против генерал Савова. Вие, когато отидохте в Париж, на въпроса на Жореса какво е положението на династията казахте: „Нима мислите, че аз ще отида да се компрометирам pour le roi?“

Д-р Н. Генадиев: Кой, аз?

Гр. Василев: Да.

Д-р Н. Генадиев: Вие разправяте басни, които и в кръчмите хората не разправят. Нито аз съм говорил това пред Жореса, нито Жорес е човекът, пред когото се говори това.

Гр. Василев: Да, обаче това вие там не го разбрахте. Вие правихте съвсем друга алюра. Впрочем аз съм готов на една анкета с вас по този въпрос.

И. Ангелов: Аз казах какво беше ти в Главната квартира при генерал Иванова, тъй че много голяма чест ти правят, дето ти отговарят.

Гр. Василев: Аз няма да ви направя тая чест.

Г-да! Ако аз ви говоря за назначението на генерал Фичева и генерал Савова като помощник-главнокомандующ и като началник-щаба, то не е само така, без причина. Никога не биваше в такъв момент да се вика начело на армията генерал Савов, защото върху него тежи едно подозрение. Това е един въпрос, който съществува. Друг е въпросът по-нататък как генерал Савов е изпълнил своята задача. Аз съм готов тоя въпрос да разгледам с твърде много документи, но не е там работата.

И. Ангелов: Документи, които ти дава генерал Иванов.

Гр. Василев: Те са документи от Главната квартира и Военното министерство. Аз ги притежавам всичките. Вие не можете даже да ги разберете, не сте дорасли, за да ги разберете.

Председателят: Моля, това е въпрос, който не интересува анкетата.

Гр. Василев: Г-да! Още преди войната, в навечерието й, генерал Никифоров заяви в Министерския съвет – г.г. Теодоров и Данев трябва да ме опровергаят или да потвърдят това, – че България не е готова да воюва, а генерал Фичев добави, че България не може да мобилизира, че България не може да се бие. И същите тези хора вие ги поставихте начело на армията! Единият представлява армията в София, а другият тръгва с армията да я ръководи. Ето вината на правителството. Аз не мога да обвинявам тук генерал Фичева защо е приел този пост, нито генерал Никифорова защо е станал военен министър. Това е такава дребна лична вина, че не ме интересува. Обществената вина, голямата отговорност я носят онези, които управляват. И тук аз поддържам една мисъл, по която бих желал да чуя мненията особено на заинтересованите и на онези, които са под анкета. Смятат ли те, че може да се води война, в която да няма единство, в която да няма една ръка, да няма една воля, да няма една мисъл? Може ли да се раздели, властта на две, на три и по-нататък? Това е невъзможно. Г. Данев и г. Гешов трябваше да проучат поне Френско-пруската война. Този, който воюваше там, това бе Бисмарк. Молтке бе един професионален воин, за нищо непитан освен може ли да извърши дадена работа, определена по място и време. Така беше и по отношение на французите. Има два-три случая, станали исторически, които българските министри трябва да научат. Германците бяха разбили австрийците при Садова. Императорът иска да напредва, Генералният щаб иска да напредва, всичко загубва ума си; остава един Бисмарк...

Д-р И. Момчилов: Но не балканският.

Гр. Василев: ... който се противопоставя, който не позволява нито на императора, нито на военните, нито на другите министри да се бъркат в работите. Той ги заплашва даже със средства, които ни изглеждат смешни. Той казва, че ще се хвърли от прозореца, той плаче в една стая, истерически плаче, по цели часове той се заключва, не приема никого, но не им позволява да напреднат. Въпреки всичката съблазън да влезнат германските офицери във Виена, той ги възпре и наложи своето мнение немилостиво. Още по-интересен е Бисмарк в Париж, във Версай. Париж е обсаден. Немците искат да влязат непременно в Париж. Между Бисмарка, императора и другите присъствующи от германските държавни глави се повдига въпрос за обединение на Германската империя и в залите на Версай Бисмарк се противопоставя, щото императорът да вземе титлата „император на Германия“ – empereur de l’Allemagne; той му дава само титлата „германски император“. Е добре, дни наред Бисмарк се бори, императорът го неглижира, отбикаля го, среща го в градината и не го поздравява, отива при генералите. Бисмарк се въздържа и не прави въпрос от това. Идва престолонаследният принц, увещава го, моли го, идват германските принцове, за които Бисмарк не иска да се дава тая титла на пруския крал, и му казват: „Ние сме съгласни, ние мислим като Негово величество.“ Въпреки това Бисмарк казва: „Аз не мисля така, аз ще наложа своето.“ И след дълги борби Бисмарк налага своето: дава на императора тази титла, която той благоволява. Това е елементарно нещо. Една война има дадена цел; тая цел да бъде постигната с дадени средства. Един може само да ръководи това дело. Щом са повече от един, работата е изгубена, работата е предварително изгубена. Това е очевидно. Е добре, намираме ли ние в управлението на г. г. Гешова и Данева поне един случай, дето да видим българския президент по-силен от царя, по-силен от Главната квартира, по-силен от един поне генерал? Не. Такъв случай няма. Има заканвания: „Ние се противопоставяхме“, и т.н., се празни приказки, които не струват нищо в политиката. Какво вие сте мислили да направите – това ние не знаем, но ние знаем положително, че вие останахте на власт, след като турският велик везир Кямил паша поиска мир; и вие казвате, че сте искали мира, но не го наложихте. Вие отидохте на Чаталджа въпреки, казвате, вашето желание. Вие водихте преговори за Одрин, не знаем защо. Вие обявихте втората война; на 16 юни почнаха действията, до 2 юли стоите на власт. Какво правите? – Пазарлъци: „царят се изменил“, „царят кандиса“, „ние кандисахме“, „сега решихме друго нещо“ и т.н. Тук няма една мисъл, една идея, един ум, който да обедини действията на дипломацията и армията и да е сигурен, че може да постигне идеалите на българския народ, на един народ, който няма при това лоши идеали, който е толерантен. Вие виждате от тази трибуна един депутат от друга народност, от друго вероизповедание, който ви говори във всичката свобода, и това не е нещастие. Напротив, какъвто ще да бъде Едхем Рухи, той е представител от този парламент, той е представител от партията на г. Радославова, ние ще го слушаме и той ще гласува наравно с най-добрия между нас. Е добре, този народ, който не искаше чужда земя, който искаше само права за своите сънародници и казваше, че ще понесе всички жертви безропотно, вие не умяхте да го използувате, вие не умяхте да отговорите на неговото собствено желание, вие не оценихте нито неговата кръв, нито неговото благородство. Вие го оставихте в едногодишно терзание, за да изолирате България отвсякъде и да повикате всичките нейни неприятели на грабеж и плячка.

Аз искам, г-да, да пристъпя към самото ръководство на военните действия. Трябва да направя големи резерви. Може би да има документи, неизвестни на мен, може би да има осветления едностранчиви. Едно нещо трябва да ми вярвате. Аз търся само истината и съм готов не само веднага да се поправя, ако съм погрешил, то съм готов във всеки случай да поискам даже извинение, ако действително по неволя, съвсем несъзнателно съм заблуден или искам да ви заблуждавам. Но има големи въпроси, по които няма нужда от никакъв генерален щаб, от никакви специални военни познания, особено след тая война, наблюдавана от всички участвуващи в нея, за да можем да разберем колко негодно е ръководена нашата армия при всичките нейни добродетели. Има, г-да, един въпрос, който трябва да бъде подробно разделен и разграничен в България. Армията, казват, изпълнила своя дълг. Не, това не е вярно. Изпълниха своя дълг всички войници – максимум изпълнение; изпълниха своя дълг голямо число дребни офицери, изпълниха своя дълг голямо число по-големи, средни и висши офицери. Но армията в нейното висше командуване не е изпълнила своя дълг, могла е да направи много повече от това, което е сторила. И ето ви доказателства за това.

Преди всичко една фатална дата в това ръководство е 8 и 9 октомври 1912 г. На 5 октомври Втората армия нахлу в турска територия, малко след нея – Първата армия, след ден и половина – Третата армия. Всички се спускат на юг. Минават се три дена. Началникът на щаба на действующата армия в Стара Загора издава инструкция, лична поверителна, до командующи армиите, с която им определя маршрута за едно евентуално отстъпление и подробно указва за всяка дивизия, за всяка армия как да отстъпи. Наистина, формално погледнато, генерал Фичев има право да дава инструкции, обаче действието на тая инструкция, която още не е заповед, вие ще видите след малко.

Министър Ж. Бакалов: Правителството тогава е искало интервенция.

Гр. Василев: Много ви благодаря, г. министре, за това осветление – че правителството е искало интервенция.

Министър X. Попов: То е факт.

Гр. Василев: Съгласен съм, приемам това. То само подкрепя моето положение. И какво става? На Селиоглу Първата софийска дивизия се отличи със своите подвизи. През нощта на 9 октомври генерал Кутинчев дава заповед за отстъпление и връща армията 8 км назад. Защо? Никой не знае. Турците са разбити, 12 техни оръдия с раклите са паднали в наши ръце. Армията е във възторг, единодушно всички войници и техният щаб искат да се върви напред. Генерал Кутинчев, без никому нищо да съобщи, дава заповед да се върви назад, да се върне дивизията. И тя се връща 8 км назад. И така се изгубва тая нощ. На другия ден трябва наново да се вземат тези 8 км и колкото могат, да продължат. И като се има предвид, че една армия – не говоря за дивизия или полк – може да вземе средно дневно 15 км, ние имаме с туй точно едно денонощие загубено.

По-нататък в развитието на военните действия вие ще имате един нов голям въпрос като последствие на това закъснение. Първата армия на главното сражение закъсня, закъсня твърде много. Че тя е могла да бъде навреме на своето място, няма никакво съмнение, върху това всички са единодушни. Тя закъсня – по чия вина? По вина на командующи армията, в свръзка с вината на генерал Фичева. Тя трябваше да се яви на 15 октомври, тя се яви на 16 подир обяд – с едно закъснение повече от 24 часа. Но това беше извънредно важно. От друга страна, още след падането на Лозенград започва полемиката между командующи Третата армия и Главната квартира. Главната квартира, заповед: „Стойте, окопайте се.“ Третата армия казва: „Трябва да вървим, противникът отстъпва в паническо бягство, трябва да го следваме.“ Не, дава ви се изрична заповед: „Стойте на местата си.“ Така се изгубват 11, 12 и 13 октомври. Три дена се изгубват в полемика между Главната квартира и командующия Третата армия. Главната квартира аргументира със сведения, които получила от Берлин и не знам как си: командующият Третата армия аргументира с това, което вижда: „Оставете тоя Берлин, оставете вашите сведения, аз виждам неприятеля, а вие го сънувате в Стара Загора.“ „Не, това не ви се позволява.“ И се позволява след три дена. Е хубаво. Идваме на главното сражение. Има ли в него вина? Да. Голяма вина. Първата армия е в закъснение не по вина на войниците, не по вина на непосредствено командующите офицери; аз говоря за висшето командуване. А Третата армия е влязла в един бой непосилен.

Председателят: Гр. Василев! Аз съм длъжен да ви припомня, че тези думи не се отнасят до предложението за анкета. Затуй бъдете по-кратък в туй отношение и минете върху същността на въпроса.

Гр. Василев: Тези въпроси, г. председателю, отнеха 60 000 души жертви. Вие искате да анкетирате войната и не ми позволявате да спомена за боевете при Люле Бургас и Бунархисар.

Председателят: Не му е мястото, г. Василев.

П. Генадиев: Всичко това, което казахте, открай докрай е невярно.

И. Ангелов: Вие приказвате глупости.

Гр. Василев: Аз за вас двама не говоря.

Председателят: Моля ви се, г-да!

Часът е 8. Длъжен съм да сондирам Народното събрание желае ли да се продължи заседанието, докато свърши г. Василев речта си.

Гр. Василев: Аз имам още дълго да говоря – най-малко час и половина.

(Заседанието се вдига.)

(В ЗАСЕДАНИЕТО ОТ 29 АПРИЛ 1914 Г.)

Гр. Василев (от трибуната): Г-да! Понеже вчера от десницата имаше някои възражения и се изказваше недоверие в моите думи по отношение инструкцията от Главната квартира към трите армии да бъдат готови за отстъпление, аз съм длъжен да ви посоча, че разполагам с препис, заверен от общата Главна квартира под № 429, издаден на 8 октомври 1912 г. в Стара Загора: Лично поверително до командующи армиите. В тая инструкция, отправена до трите армии, Главната квартира ги предупреждава, че идат или се предполага да идат срещу тях големи турски сили откъм Димотика и Кърджали и по този начин възможно е да ги отхвърлят на изток, да ги отрежат от базата им и да ги унищожат. Дават се подробни упътвания за отстъпление. Така (чете):

„Осмата Тунджанска дивизия да отстъпва по десния бряг на Марица постепенно, като се постарае да задържи колкото е възможно по-дълго време противника по височините на с. Яджалии.

Двете бригади от IX Плевенска дивизия да отстъпят по левия бряг на р. Марица по направление на Търново Сеймен, а останалата бригада от същата дивизия и бригадата от III Балканска дивизия да отстъпят по направление на Соуджак, Каваклии, Явусдере, като се задържат упорито и като дадат възможност на Първата армия да отстъпи към Къзълагач.

Хасковският отряд да отстъпва към Каяджик и да отбранява тази преправа. При настъпване срещу него на значителни сили той не трябва да влиза в упорен бой, а да действува демонстративно.

Целта на поверената ви армия в такъв случай ще бъде да отбранява Търновосейменската укрепена позиция, за да осигури десния фланг и тила на действующата армия.“ – Подписали: Фичев и Нерезов.

Аз съм длъжен още да прибавя към тая инструкция, че днес получих автентични документи, какво сведенията до Главната квартира за турската армия, настъпваща против нашата южна граница в посока към Димотика и Кърджали, не са от нашия берлински военен аташе. Не само това. Нашият берлински военен аташе не еднократно, а много пъти е предупреждавал и обяснявал на нашата Главна квартира, какво такава армия не съществува; напротив, главните турски сили са концентрирани на югоизток от Одрин на няколко прехода. Тъй щото, ако снощи аз казах, че по берлински сведения генерал Фичев дава инструкции за отстъпление, заповеди за окопаване, за спиране и спъване на военните действия, то тези берлински сведения не само не са български, а, напротив, те са против нашия военен аташе в Берлин. И едно странно нещо, което анкетата ще трябва да установи – аз трябва да ви заявя, че четох тези телеграми днес в техните черновки, – е, че ще излезе наяве позорният факт, какво ръководителят на армията се вслушва в сведения, с които го подвеждат, и не се съобразява със сведенията, които му дава неговият подчинен и в които изрично му казва, че се стремят да го подведат по тоя начин.

Едно подобно нещо има с одринската крепост; може би нататък аз ще се върна върху този въпрос. Главната квартира получава сведения от гръцки източник – един екземпляр от които аз съм превеждал лично от немски език, – в които сведения...

К. Панайодов: Няма значение това.

Гр. Василев: Има голямо значение, ако имате търпение да ме изслушате. Оставете ме свободен да говоря. Аз няма да питам вас има ли или няма значение.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля ви се, г. Василев! Няма да питате никого. Малко време ви остава, имайте това предвид.

Гр. Василев: Остава ми час и половина. Вземете мерки да не ми пречат, защото тогава ще има да говоря два часа и половина.

От десницата: Ааа!

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля ви се, г-да, недейте пресича оратора.

Гр. Василев: Сведенията за Одрин, за одринската крепост, дадени от гръцки източник, Главната квартира противопоставя на сведенията, с които разполага българският Генерален щаб и които сведения впоследствие се оправдаха. И след като щабът на II армия представя плана за атаката на Одрин съобразно с всички сведения, с които разполагаха нашият щаб и знатоци на тая крепост, Главната квартира, недоверявайки на собствените си сведения, изпраща тоя екземпляр от гръцка страна, за да иска изменение на плановете, назначава комисия от генералите Ценов, Вазов и Янков, от които нито един нямаше хабер от одринската крепост, и ги натоварва да разискват този въпрос, по който нищо не знаят, само и само да може да се достигне друго решение от това, което беше решение на щаба на II армия.

Д-р Б. Вазов възразява нещо.

Гр. Василев: Бъдете спокоен, г. Вазов. Там, дето вашият брат има някаква заслуга, аз ще я призная.

Д-р Б. Вазов: Нека каже г. министърът дали нищо не са знаяли.

Председателствующ д-р С. Иванчов звъни.

Гр. Василев: Г. министърът не може да ме опровергае. Той ще отговори на своя ред.

X. Бояджиев: Такъв капацитет като г. Василева кой ще опровергае.

Гр. Василев: Сведенията от гръцки източник бяха, че фортовете са бетонирани, а те не бяха бетонирани, че има фугаси, а такива нямаше, и още триста залъгалки, които естествено бяха направени, за да се бият българите около Одрин цели десет месеца, да не атакуват веднага крепостта и гърците да могат да си осигурят Македония. И на тая въдица генерал Фичев се залови. Така ни играха гърците и на Чаталджа, по същия начин играха Данева и в Лондон.

И. Ангелов: Значи според вас трябваше Одрин по-рано да се атакува.

Председателствующ д-р С. Иванчов звъни: Моля ви, г. Ангелов, не прекъсвайте.

Гр. Василев: Аз идвам, г-да, до голямо сражение, който въпрос парламентарната анкета ще трябва да изследва. Аз вече посочих нещо по това. Твърде късно Главната квартира се съгласява с Радко Димитриева да му позволи настъпление. Три дена се изминават в безполезно спиране на нашата армия, приготвена за бой, изпратена вече на бой, и в същото време й се пречи да развие своите сили, да изпълни своята задача. Това са 11, 12 и 13 октомври. По-нататък Главната квартира отстъпва, както винаги в такива случаи; настъплението продължава. При голямото сражение Радко Димитриев настоява Първата армия да усили хода си, да влезе по-скоро в бой, да завие по дясното рамо и да пресече пътя на отстъпващите турски войски, които от 18 октомври започват да се оттеглят, и аз дохождам до решителния пункт. Вече IV дивизия без никаква покана, по инициативата на нейния дивизионер г. генерал Бояджиев, пробива турския център и по този начин спасява положението на III армия. В самата книга на Махмуд Мухтар паша ясно е казано, че V дивизия е отстъпила, a IV дивизия го е разбила и е докарала поражението на турците.

Н. Атанасов: На 17 пише в брошурката.

Гр. Василев: На 18 въпросът е свършен, затуй говоря за 18. Именно на 18 октомври Радко Димитриев, в съгласие с Кутинчев, се отнася към Главната квартира и иска позволение I армия да настъпи, на което Главната квартира му отговаря: „Да се отправиш моментално в селото си, взема ти се I армия, няма да настъпваш, а ще се окопаеш.“ И това продължава на 19, когато V дивизия още води бой, това продължава на 20, когато III армия води бой, това продължава и на 21. На 21 Главната квартира отново повтаря своята заповед: българската армия да се спре, да стои, за да могат турците да се измъкнат. Едва на 22 г. Фичев и Главната квартира се съгласяват да позволят напредването на българската войска. И трябва да признаем, задачата на българската армия при главните сражения не е достатъчно изпълнена, не за това, че тя нямаше героизъм, не защото нямаше войници и непосредствени началници, а защото я командуваше една Главна квартира страхлива, една Главна квартира негодна, една Главна квартира от любимци и протежета.

X. Бояджиев: Че кой да знае да им постави генерал Иванова!

Гр. Василев: Аз не говоря за генерал Иванова. Аз говоря за генерал Радко Димитриев при главното сражение и няма защо по всеки повод да изливате дребната си злоба. Бъдете почтен към хора, които отсъствуват.

X. Бояджиев: С неговата мисъл и от негово име говорите.

И. Ангелов (към г. Гр. Василев): Изглежда, че ти си най- големият любимец на тия военни.

Гр. Василев: Аз съжалявам, че болшинството прави такива възражения...

И. Ангелов: Фактът, че поддържаш какво трябвало по-рано да се атакува Одрин, показва колко си военен.

Гр. Василев: ... или по-право, стамболовистите от болшинството, както иска да каже г. Радославов; и то е съвършено вярно.

Министър-председател д-р В. Радославов: Не съм казал такова нещо.

Гр. Василев: Но какво има за изследване от една парламентарна анкета при този голям бой? Ние сме длъжни да проверим документите; ние трябва да установим по чия вина голямото сражение при Бунархисар, Люде Бургас не се свърши от военна точка достатъчно добре за България: турците отстъпиха, но те можеха да бъдат пленени, можеше да няма Чаталджа, можеше да няма атаката на Одрин, можеше да няма войната в Македония. Това е съвършено вярно и не може българският парламент, който прави анкета на войната, да изпусне из предвид големия бой, възела на всички по-нататъшни военни действия, причината може би на всички по-нататъшни нещастия. Това ние трябва да разберем, вещите лица и документите ще установят това и вие тогава ще видите, че действително българската Главна квартира е била съвсем неспособна за задачата, която е имала да извърши. И в това отношение косвено, но твърде силно стои отговорността на правителството, което не е имало куража или не е оценявало хората, с които е искало да си послужи, с които е искало да действува.

Аз няма да говоря по-нататък за предложението на Кямил паша. Това е вече политическата страна на въпроса. Аз там няма да се впускам, но идвам на Чаталджа. Чаталджанското сражение беше ли необходимо? Може би от военна гледна точка, след бунархисарското сражение, да беше необходимо, но от политическа гледна точка дали то беше необходимо? Не вярвам. Най-после то беше решено и всичко беше готово за влизане в Цариград. То бе възложено на Главната квартира. Какво става всъщност? На Чаталджа пристига генерал Савов със своя щаб, трима офицери – Нерезов и Найденов. Те обсъждат въпроса с Радко Димитриев. Радко Димитриев предоставя на генерал Савова да поеме фактически командата на двете армии, а сам той да бъде освободен, за да отиде към III армия и от непосредствена близост да ръководи действията й на Чаталджа. Генерал Савов се измъква. Един човек, който иска да бъде помощник-главнокомандующ, който за пръв път става главнокомандующ – защото до Люле Бургас той нямаше никакво ръководство, – избягва задачата, която му се налага по елементарна необходимост. Той трябваше да направи това. Има две армии пред себе си, има свой щаб, хора, готови да вървят, план съвършен няма, освен да остане на мястото; а вместо това той оставя другите, взема трена и тръгва за Лозенград. Грешката на Чаталджа е по-нататък в генерал Сарафова.

Министър д-р П. Динчев: В генерал Савов ли?

Гр. Василев: Аз не зная, г. Динчев, дали сте изучили всички документи по войната. Бих бил много любопитен да ви изслушам.

Генерал Сарафов всред боя дава един неверен доклад. Той телеграфира, че няма сили на разположение, а всъщност той като дивизионер е разполагал с около 25 дружини небутната здрава войска. Той иска помощ от V дивизия на генерал Христов, и започва се полемика между двамата генерали, Христов и Сарафов. Генерал Христов казва: „Аз не давам войска, защото генерал Сарафов има войска; не е вярно това, което казва той“; генерал Сарафов пък казва: „Аз съм в едно положение на невъзможност да продължавам по-нататък, искам помощ“. В това трагично положение започва се кавга между двамата дивизионери; действията на Чаталджа при неуспеха поради липсата на достатъчно артилерия, вследствие холерата и при тези донесения на двамата генерали трябваше да се преустановят. Успехът бе на страната на турците. Ние можем да разправяме, че не сме разгромени, то е вярно; че турците не можаха да минат нашите позиции – и това е вярно; обаче ние не постигнахме целта, която поставихме на армията. Там почва грешката на правителството. Правителството не искаше да преговаря за мир, а преговаряше само за примирие. Друга също голяма грешка, по която г. Данев трябваше да ни осветли, е, че нашите делегати по преговорите бяха съвършено меки. Аз съм чувал това, трябва да чуем по-нататък г. Данева да ни каже вярно ли е, че генерал Савов е предлагал да подпишем примирие на всяка цена, даже без позволение за преминаване тренове през Одрин за продоволствие на войската, а г. Данев е искал да се вмъкне това условие, защото не е смеял да поеме отговорността за тоя протокол за примирие. Това е тяхна работа, там аз не съм сигурен. Обаче сигурна е грешката на г. Данева, дето пренесе тия преговори от Чаталджа в Лондон, и то да се започнат 10 дена след подписване на примирието – а те фактически почнаха, както г. Данев знае, 13 дена след подписване на примирието: преговорите почнаха на 3 декември, а примирието беше свършено на 20 ноември. Е добре, вие имате цяла армия, изпратена на Чаталджа, с изключение на малка част, оставена около Одрин, вие имате холера, вие имате изтощение, вие имате грамадни жертви. При това положение как смеете вие, когато имате насреща си турци, хора способни в политиката, хора, които знаят винаги да протакат, хора, които си разбират интересите и от пет века насам живеят за сметка на своята дипломация, а не за сметка на своите собствени сили, да пренасяте преговорите на хиляди километри, за да може с течение на месеци да преговаряте и да нямате никакви изгледи да свършите с тия преговори?

Още повече г. Данев на Чаталджа се показа премного коректен към гърците и твърде лош българин, най-малко твърде непредпазлив, защото той нямаше защо непременно да държи сметка за всеки каприз на гърците, за всеки каприз, бих казал, на съюзниците. Съюзът си е съюз, но то не значи пренасяне България в жертва на една комбинация, която е временна и в много отношения противоестествена, която е съюз за ограбване на територия, а не съюз за автономия на Македония, което беше искреното желание на нашия народ.

X. Бояджиев: Г. Малинов друго говореше.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля, моля! Еднъж завинаги спрете с тия прекъсвания.

Гр. Василев: Тук му е мястото да кажа няколко думи по така наречения одрински въпрос. Аз почнах с тая инструкция, обаче след инструкцията на щаба дойде изрична заповед със забележка да се изпълни буквално и тая заповед искаше отстъплението на българските войски към българска територия. На това всички до един се противопоставят – и щабът на II армия, и офицерите от бригадите и дивизиите: всички оцениха тая заповед като една безумна заповед. И след дълги борби, които продължиха три дена, генерал Фичев се съгласява най-сетне да телеграфира: „Понеже охранението на вашия десен фланг е от компетентност и в тежест на вашата II армия, дава ви се инициативата да го пазите, както намерите за добре.“ Започнаха разтакания на бригадите от левия бряг на Марица към десния, от Кадъкьой към Корашли, Юнушче и т.н. Всичко това внасяше едно закъснение, всичко това разколебаваше духа на войниците. Аз притежавам много телеграми, в които се казва на Главната квартира: недейте постъпва по тоя начин, защото вие просто убивате ентусиазма на войската, на народа. На 9 октомври стана сражението при Юруш. То беше толкова славно, колкото онова при Селиолу. На 10 октомври падането на Одрин беше възможно, на 11 октомври – също. И това не е фраза: в моите документи – ако някой се съмнява, ще ги прочета – стои, че самата комисия, изпратена в ноември или декември, констатира, че Одрин е могъл да падне в началото на войната.

И. Ангелов: Това е вярно.

Гр. Василев: Г. Ангелов е толкова добър да не откаже истината.

И. Ангелов: Цялата одринска войска е била към с. Петра, ама ако знаехме.

Гр. Василев: Не само това е вярно. Вие бихте казали, че всичко е вярно, ако знаехте документите, с които аз разполагам.

Ho, г-да, този въпрос е свършен. Одрин не падна едновременно с Лозенград, а това можеше да стане, защото източните турски войски бягаха в паника към Одрин, западните също бягаха, от север бяха разбити при Кайпа – турската армия беше разбита на три места. Аз имах случаи да гледам дневника на един интелигентен грък от Одрин, свършил няколко класа, в който дневник на едно място той бележи: „Чудни са тези българи и тяхната тактика: набият ни и след това се оттеглят, а ние все ги чакаме в Одрин.“ Този дневник, писан с молив, беше заловен при боевете; има стотина страници, пише за цялата война и е твърде интересен. В щаба има един превод от него.

Е добре, това се свърши, идва примирието, започват се преговорите за мир, прекъсват се и на 21 януари военните действия се подновяват. Одринският въпрос остава неразрешен, в Македония в течение на месеци сърби и гърци се окопават, нашата войска при Одрин стои в бездействие, а от 21 януари тя ежедневно дава жертви. Щабът на II армия винаги настоява за атака. През месеците януари, февруари и март Главната квартира винаги е отказвала тая атака. В м. януари става прочутият съвет при Чермен между държавния глава, няколко души министри – сигурно там е бил и г. Гешов – и няколко генерали. Генерал Радко Димитриев поддържаше, че Одрин не може да се атакува, доколкото той знае положението, но направи резерва, че той може криво и недостатъчно да е осведомен и трябва да се пита II армия. Аз дължа да подчертая, че в тоя съвет Главната квартира на България не даде свое мнение, а доколкото даде мнение, то беше да внесе един смут и страх у министрите и присъствующите.

Д. Кьорчев: Има писмен протокол.

Гр. Василев: И той говори това.

Д. Кьорчев: Не говори това.

Гр. Василев: Аз имам свидетелството на министри и генерали по тоя съвет. Аз нямам тоя протокол.

Д. Кьорчев: Той е от всички генерали.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля ви се, г. Кьорчев, на реда си ще отговорите.

Гр. Василев: Е добре, в месеците януари и февруари щабът на II армия настоява за атака. Главната квартира казва: „Атака не може да стане.“ И, г-да, има една телеграма, която аз не мога да не прочета. Завързва се спор между Главната квартира и между щаба на II армия какво е състоянието на войските около Одрин и дали Одрин може да бъде атакуван. На един въпрос при възобновяване на действията щабът на II армия отговаря, че състоянието на войските е добро, във всеки случай надминава това, което е у турците, че атаката на Одрин може да стане, когато Главната квартира пожелае, и че тя ще свърши за два дена.

И. Ангелов: Коя дата?

Гр. Василев: Към 21 януари. Ще ви дам на разположение делото. Важното е – и сега ще видите това още един път, – че на 6 февруари без повод от щаба на Втората армия Главната квартира телеграфира (чете): „6 февруари 1913 г., в 4 ч. 20 мин. До командующия II армия в Мустафа паша. Според сведения от положителни източници, които имам за духа на хората от южния сектор, особено на тия от източния, е твърде много упаднал, заради това, преди да се решите на каквито и да било настъпателни операции, вземете най-енергични мерки да се провери това състояние на духа на частите и се поправи, като между много други средства, които ще трябва да се упражняват за случая, не ще бъде без тази, ако на войниците се оповести, че държавата се е загрижила за прехраната на домашните им и за набавянето на добитъка, който им е бил отнет или унищожен преди войната. Нещо повече, на семействата на загиналите в тая война държавата предлага да раздаде даром земя от завоювания неприятелски край.“ (Смях между представителите в левия център.)

К. Сидеров: Кой е подписал?

Гр. Василев: „Подписал помощник-главнокомандующ генерал-лейтенант Савов.“ Ето отговора на щаба на II армия (чете): „7 февруари 1913 г., 1 ч. преди пладне, Мустафа паша, Димотика, помощник-главнокомандующ. 2810. Духът на войниците не е такъв, какъвто беше по-рано, и това е твърде понятно. Преди примирието ние напредвахме с цел да стесним разположението на противника и да доведем работата до окончателно разрешение въпроса на Одрин чрез атака. С това наше напредване ние се доближихме твърде близко до фортовия пояс, дето ни и завари примирието. С възобновяването на военните действия, ние продължаваме да стоим под огъня, без сами да нанасяме поражение на противника. Това положение не може да бъде ободряюще духа. По втория въпрос, който се засяга в телеграмата относително стесняването на блокадната линия, то той не е нов и не е неизвестен на щаба на действующата армия и ако това не беше така, то никакво бомбардиране не можеше да се предприеме още на 8 ноември преди примирието и никакво бомбардиране не можеше да се извършва и сега с възобновяването на военните действия по изричната заповед от щаба на действующата армия.“

Министър-председател д-р В. Радославов: Всичко това вярно ли е?

Гр. Василев: Това са точни преписи от официални телеграми.

И. Ангелов: Г. Григор Василев! Нито щабът на армията, нито Главната квартира знаеха духа на армията, която беше при Одрин, защото нито от Главната квартира имаше човек там, нито генерал Иванов обикаляше войските.

Председателствующ д-р С. Иванчов звъни.

Гр. Василев: Аз съм за една най-щателна анкета на II армия и преди всичко на генерал Иванова. Г. военният министър прави една анкета, аз съм готов да поддържам неговата и вашата, но аз ви моля да бъдем еднакво строги към всички, начиная с генерал Иванова.

И. Ангелов: Ни един път не дойде да ни обиколи.

Гр. Василев: Прочее м. февруари преминава в кавга дали II армия може да атакува или не. В края на м. февруари генерал Савов отива при генерал Киркова на южния сектор. До неговото отиване генерал Кирков е за атаката на Одрин, а след неговото отиване е против. По-нататък генерал Савов вика в Димотика генерал Вазова, който беше винаги съгласен с щаба на II армия за атаката; генерал Вазов след срещата си с генерал Савова се връща от Димотика разочарован и угнетен. В началото на м. март генерал Савов идва в Ортакчи при генерал Иванова и казва: „Атаката е невъзможна, никой няма да ви я разреши; аз мисля за вас, Николай Иванич, не мисля за себе си.“ Обаче от София правителството иска от Главната квартира някакви успехи, тъй като минава цял месец след прекъсването на преговорите и в Европа започват да не вярват в българската военна сила. Тогава генерал Савов по една необходимост се решава да разреши атаката на предните позиции на Одрин, да се вземе Маслака, Демиркапу...

И. Ангелов: И Бааларсъртъ.

Гр. Василев: ... и Бааларсъртъ, и добавя генерал Савов, че се дава заповед за атака на предните позиции. На 10 март тая заповед се предава на цялата армия около Одрин. На 11 резултатът е: започване на настъплението. На 12 в 9 ч. сутринта всичко е свършено, взети са предните позиции, взети са в плен топове, картечници и 800 души пленници. Е добре, аз искам да се изследва, аз искам да се отговори възможно ли е Главната квартира на България, след като на 12 март получава сведения, че предните позиции са паднали сутринта и като чува в Димотика, че се атакува Одрин, да мълчи, да не отговаря 30 часа и най-после да съобщи: „Пленете Шукри паша.“ Генерал Савов в продължение на 30 часа стои в Димотика, той слуша бомбардировката, слуша атаката, слуша всичко, но не казва нито „вървете“, нито „стойте“.

Н. Команов: Защото имаше вътре 70 души немски офицери.

Гр. Василев: Той казва: „Чупете си главата, както искате, аз не отговарям.“ И на сутринта на 13 март, когато му се съобщава, че крепостта е паднала, той телеграфира: „Търсете Шукри паша, за да се не предаде на сърбите.“ (Смях.)

И. Ангелов: А какво трябваше да прави Главната квартира?

Гр. Василев: Главната квартира трябваше, както е редът на войните, както всеки разумен човек ще го разбере, моментално след получаване известието за падането на предните позиции да си определи мнението и да каже „стойте“ или „напредвайте“. Главната квартира, която е на 30 км от Одрин, не може да стои със скръстени ръце и да не каже своето мнение.

Но което е най-интересно, след като Одрин падна, г. генерал Савов си послужва с една много интересна фалшификация. Г. генерал Савов след падането на Одрин отправя окръжна телеграма до другите армии, в която, като излага заповедта най-напред за превземането на предните позиции, идва до атаката на Одрин, казва: „Като паднаха предните позиции, издаде се следующата къса и енергична заповед от главнокомандуващия: „Да се атакува фортовата линия“ – заповедта на генерал Иванов, само че вместо командующ II армия той поставя своето име, главнокомандующ. Напусто трябваше да говоря с мнозина офицери, че генерал Савов не е дал такава заповед – никой не вярваше. Савов, героят на Одрин, Савов, който си наемаше хора пред „Св. Крал“, които да го вдигат на ръце и да го носят на 13 март във Военния клуб... (Ръкопляскане от левия център и крайната левица.)

Д-р К. Провадалиев: И вие бяхте наемник за това.

Гр. Василев: Никога не съм бил никому наемник и най- малко на Савова.

И. Ангелов: Още на 10 март вечерта, когато дадоха заповед за атакуване на Одрин, нашият полкови командир ни събра и каза така: „Предната позиция Маслак ние ще я вземем, честта нам се падна. Ако ни се удаде, ще вървим на Айваз Баба. Значи, ние всички знаехме още на 10 март, че ако вземем предните позиции, ще отидем на Айваз Баба.

Гр. Василев: Всички сектори, както е винаги, по инстинкт знаеха, че това трябваше да се извърши, а само Главната квартира не знаеше това и изрично го запрещаваше.

Д-р С. Кехлибаров: Това не е вярно.

Гр. Василев: Г. Кехлибаров! Не бъдете толкоз чувствителен по работи, за които не сте напълно осведомен. Не са достатъчни само Вашите чувства, а трябва да имате необходимите познания.

Д-р С. Кехлибаров: Аз бях лично там; бях участник и зная.

Гр. Василев: Вие можете да бъдете където искате, това не е достатъчно. (Глъчка.)

Председателствующ д-р С. Иванчов (звъни): Моля, не прекъсвайте и тишина.

Гр. Василев: Около Димотика имаше кордон, не един, но три кордона, за да пазят Главната квартира да не я плени Шукри паша. Постоянно имаше телеграми: „Спасете ни от една вилазка.“ На 1 януари войската беше напусто разтакана около Одрин, за да пази Главната квартира. Тя си послужи и с друга войска – с една кавалерийска част от източния сектор, – за да бъде запазена.

И. Ангелов: Всички генерали се пазеха.

Гр. Василев: Аз зная, че твърде малцина от българските генерали заслужават своя чин, но ние не одобряваме, в интереса на истината, вашата тенденция да ги приравнявате по безобразия. Щом почувствувате, че вашият фетиш Савов е изобличен, веднага започвате атака против всички генерали.

И. Ангелов: Аз не съм на това мнение.

Гр. Василев: Е добре, анкетата ще установи кой има заслуги и кой няма. Има генерали с големи заслуги, на които трябва да се поклоним.

И. Ангелов: Генерал Иванов нали?

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля, г-да, не прекъсвайте, защото няма да свършим, ако го прекъсвате.

Гр. Василев: Аз още не съм споменал името на генерал Иванова. Ако го споменах, предизвикан от вас, то беше, за да искам анкета против него. Но недейте по тоя начин да искате да спасявате нашия сигурно загубен генерал.

Б. Каракашев: Кажете кой е казал това, което лансирате сега.

Д-р И. Момчилов: Савов не е наш.

Гр. Василев: И Генадиев казваше „не е наш“, обаче сега са солидарни, защото има държавен съд.

Д-р И. Момчилов възразява нещо.

Гр. Василев: Г-да! Аз ще премина на втората война. Но преди да премина на втората война, аз ще ви прочета телеграмата на щаба на Втората армия след падането на Одрин до двореца, за да ви убедя, че действително атаката на Одрин не е заповядана от Главната квартира, но, напротив, тази атака е била против мнението на Главната квартира. (Чете.) „София, Двореца, за Негово величество главнокомандуващия...“

И. Ангелов: Какъв интерес има да я четете!

Гр. Василев: Почакайте малко, ще видите. (Чете.) „... Въпреки мнението на мнозина, че крепостта Одрин е непревзимаема, Одрин падна.“ Мнението на „мнозина“ – това са преди всичко Савов и Фичев. Аз няма да ви цитирам цялата телеграма, но аз съм присъствувал при написването на телеграмата и помня всички моменти.

X. Янков: Ти адвокат ли си на Иванова?

Гр. Василев: Минавам на втората война. Безспорно, г-да, отговорността за пренасянето на българската армия от изток на запад пада всецяло на българското правителство от това време. Никакъв Савов, никакъв Фичев не могат да бъдат отговорни за това, че българската армия е напуснала Чаталджа и е отишла при Султантепе. Това е всецяло вина на правителството, защото правителството поставя дадената цел. То трябва да знае каква работа евентуално ще върши нашата армия, то знае нашите противници, то знае и нашите приятели. Разбира се, то трябваше да се осигури от страна на Турция и тогава да повика войската на запад. Правителството трябваше да знае, че е възможно, веднъж разположена армията срещу Сърбия и Гърция, без заповед да дойде войната. То трябваше да знае, че всички изненади са възможни там, където има концентрирани една срещу друга две армии след едногодишно изтощение. Но идваме на самата война. Нашата войска беше разделена на пет армии. Четвъртата армия, която беше срещу сърбите, е най-силната. Тя е дадена в ръцете на кого? – На генерал Ковачева. Защо? – Това знае г. Данев, това знае г. Гешов. Но какви заслуги има г. Ковачев през време на войната? Никакви. Той не бе видял война. Булаирският бой няма нищо общо с генерал Ковачева. Напротив, ако имаше възможност да го управлява, той сигурно щеше да го загуби. (Смях в крайната левица.) Той има заслуги само със своето отсъствие. Защо го издигнахте на този голям пост, да командва най-силната армия на България?

От десницата: Кой го издигна? Обърнете се нататък към левицата и говорете.

Гр. Василев: Аз говоря за правителството. Изглежда, че вие гледате, но не разбирате.

X. Бояджиев: Или вие не можете ясно да се изказвате.

Гр. Василев: Аз ще искам, г-да, да се проверим от анкетата вярно ли е, че генерал Савов в Одрин е казал на Радко Димитриева: „Оставям за командующ на Четвъртата армия генерал Ковачева, тъй да се каже, и той да се издигне, понеже ти много се издигна.“

И. Вълчев: Някой ви е подиграл.

И. Ангелов: Откъде имате тия сведения?

Гр. Василев: От Радко Димитриев.

И. Ангелов: Ами документите?

Гр. Василев: От архивата на Военното министерство. Те са официални преписки, ако искате, даже заверени. Анкетата ще ги провери. Но имайте елементарно доверие в един депутат, който говори първата си реч в парламента. Нищо не ви пречи да ме опровергаете, да ме изобличите, но това щастие само няма да имате. (Смях в левицата.)

И. Ангелов: Вие говорите за официални документи, но когато са ги писали, са лъгали.

Гр. Василев: Анкетата ще ни каже как е било възможно, щото българската армия от Чаталджа да се размеси и разбърка през време на втората война до неузнаваемост. Изпращат напр. Радко Димитриев в Третата армия, в която няма човек от неговата Трета армия. Бригади размесени, хора непознати, войници разместени, няма никакви интелектуални, морални, нито поне лични връзки между командующите и техните войски. Кой разпръсна войската от Видин до Кавала? Какъв беше планът на действията? Ежедневници, които всеки ден се продават по улиците и кьошетата, сега разправят, че имало велик план, само че този план никой не го знаел. Плановете се пишат, те са достояние на щабовете, те трябва да бъдат установени. Не е имало никакъв план! Имало е една лудост в един неуравновесен генерал, който е мислил, че всичко може да върши. Това е мнението на българския Генерален щаб в неговите три четвърти. Аз не смея да цитирам имена, но вие ще видите скоро, когато цялото наше съзнателно офицерство ще се изкаже, че то ще дойде до това мнение. Аз съм се постарал предварително да го събера и изразя. Те смятат, че няма никакъв план, никаква идея, никакъв здрав смисъл в това разположение, което се даде на нашата армия против сърбите и гърците. Катастрофата дойде от Втората и от Четвъртата армия, защото Първата, Третата и Петата армия пет дена чакаха. Как дойде катастрофата? Във Втората армия, г-да, не е имало по-малко доблест, отколкото в другите български армии. Аз ще искам да премахна едно заблуждение, вредно за всички нас, вредно за нашето национално достолепие. Аз зная положението твърде добре, защото съм бил на самото място. Е добре, срещу гърците България разполагаше с три бригади от българската действующа армия: бригадата на X дивизия – 16-и и 25-и полк при Негован, бригадата при Кукуш от III балканска дивизия – от 29-и и 32-и полк, бригадата при Дойран от 41-и и 42-и полк под шефството на един от най-добрите български офицери – Бог да го прости! – полковник Каварналиев. Това е цялата армия на България от действующата българска войска, противопоставена срещу гърците, които разполагаха с 13 дивизии от по три полка, в пълен състав, добре починали, с 10 пъти по-силна скорострелна, най-модерна и най-добрата на Балканите, артилерия. Нека г. военният министър, когато му дойде ред да говори, ме опровергае. Аз го моля за подкрепа, защото това е самата истина. Какво имаше още? Драмската и Серска бригада, комплектувани от населението, повече откъм Серско и Драмско, без национално съзнание, без военно обучение, което не знае пушка да държи, още по-малко да издържи топовните гърмежи. Аз го видях, те бягаха поголовно, един през друг.

От левия център: Вярно!

Гр. Василев: Но българският войник от действующата армия не е бягал, това трябва да го признаете. Петев бягаше, той биде осъден, но българският войник от 16-и, 25-и, 29-и, 32-и, 41-и и 42-и полк не е бягал за негова чест и за обща чест на парламента и страната.

X. Бояджиев: Освен генерал Иванов.

Гр. Василев: Ще ви кажа и за него. И за вашата злоба ще кажа.

И. Ангелов: И за Ангиста кажете.

Гр. Василев: Ангиста е един дребен случай. Минава Каварналиев, намира сблъскване, набива гърците и оставя местните войски да ги гонят.

И. Ангелов: Ангиста трябваше да отвори очите на генерал Иванова, защото тогава се констатира, че Серската бригада не може да действува, да се сражава, и благодарение на 42-и полк, който случайно минаваше там, той спаси положението. Тогава генерал Иванов трябваше да разбере, че с тази войска не може да воюва, и трябваше да иска помощ.

Председателствующ д-р С. Иванчов (звъни): Моля, г. Ангелов.

Гр. Василев: Генерал Иванов вие забравяте – имаше за началник-щаба един от най-бляскавите офицери – полковник Жеков. Не само тогава, но много по-рано щабът на Втората армия искаше помощ от Савова, но той ругаеше този щаб. Тези телеграми ние ще искаме да бъдат проверени от българския парламент. (Възражение от десницата.) Но почакайте да констатирам положението. Срещу шест действителни полка на България, които не броеха напълно по три хиляди щика, или общо около 17–18 хиляди души, ние имахме насреща гръцката армия – минимум 130 хиляди души. Аз разполагам тук, г-да, с бележки, държани на гръцки и френски език на самото място по картата, под трясъка на картечниците и гранатите и ще установя чрез сведенията на гръцкия телефон, прихванат от нас, колко гръцки дивизии бяха, когато ни обявиха война, и как бяха те разположени. Аз съобщих пръв на България, че гърците ни обявяват война. Повярвайте, че тази наша войска беше храбра, че на 19 юни, когато гръцкият крал с окръжна телеграма, написана на френски и гръцки, обяви войната против България и даде заповед на своята армия да се движи в две посоки: Негован-Серес, Солун-Дойран, в този момент ние разполагахме само с три непълни бригади, с около 17–18 хиляди души, а гърците имаха 130 хиляди души. (Обаждат се: вярно!) Повярвайте, че в течение на трите дена – 19, 20 и 21, – когато надвечер вече започна катастрофата, тази армия, тези три бригади дадоха три четвърти от състава си убити, ранени и пленени от войниците и офицерите. И аз ви питам, какво искате вие, сериозни хора, представители на народа, какво искате повече от тези три бригади – да дадат три четвърти от хората си в жертва на гърците?

(Председателското място заема подпредседателят г. д-р И. Момчилов.)

Н. Алтимирски: Не е въпросът за бригадите.

Я. Команов: Кои съображения са ги заставили да оставят неизвадена от Солун четвъртата дружина от 14-и полк?

Гр. Василев: По заповед на правителството и на Главната квартира Солунската дружина трябваше да бъде оставена в Солун на заколение.

И. Янулов: Най-тежкото престъпление.

Гр. Василев: Думата е на г. Данева и на Савова; но аз твърдя, че щабът на Втората армия искаше и питаше по какъв начин да се изтегли дружината от Солун.

Д. Джанкардашлийски говори нещо.

Председателствующ д-р И. Момчилов: Нямате думата, г. Джанкардашлийски. Оставете оратора да говори.

Гр. Василев: Е добре, на 19, 20 и 21 тази слаба армия дава три четвърти от състава си жертви. Какво вие искате от останалата една четвърт? Да запази един фронт срещу гърците от 160 километра. Тогава никой нищо не разбира, това човешки е невъзможно, няма подобен пример в историята и затова няма да се спирам върху това бледословие и върху този престъпен въпрос. Трябваше да се отстъпи. Но, казвате вие, защо генерал Иванов при Ангиста не поиска помощ от София? Не при Ангиста, но по-рано от Ангиста той поиска помощ. VIII дивизия напусна Одрин, тя беше от Втората армия, но отиде към Щип-Кочани. Главната квартира я отне, Иванов протестира, Савов отговаря: „Вместо VIII дивизия ще получите друга, тя ще бъде II дивизия.“ Дохожда II Тракийска дивизия. Подир известно време на Савова му скимнало да прави от Ковачева голям човек. Взема II дивизия. „Ще ви дам друга, почакайте.“ Най-после, между 12 и 15, минава VI дивизия от Видин. Ах, тая прелестна дивизия, пътувала 25 дена без почивка, изтощена до последна степен. Ние я срещаме, минавайки през Серес, с пълна надежда. Аз познавам маса офицери в нея и тя бе нашата надежда, нашето спасение. Аз молех за почивка и вино на тази войска. Всички казаха: ще стане. Минаха 2-3 дена, от София идва една телеграма, тя подкоси целия щаб: „Не ви се дава VI дивизия, тя се придава на IV армия.“

Д-р Д. Димитров: Половината. Едната бригада бе на Дойран, другата на Щип.

Гр. Василев: Кога отидохте на Дойран, кажете ми датата?

Д-р Д. Димитров: Същия ден, когато Дойран падна.

Гр. Василев: Това, което аз говоря, аз го твърдя положително. Чакайте да ви обясня.

Д-р Д. Димитров: Вие кой знае къде сте били. Аз бях в строя.

Гр. Василев: Защото сте били в строя, затуй не сте осведомен добре по този въпрос. Не се безпокойте. Аз съм чел телеграмата. Аз съм я получил. VI дивизия бе придадена от началото изцяло към IV армия.

Д~Р Д- Димитров: Не е вярно! След това при Пехчево се би.

Гр. Василев: Чакайте две минути. Аз твърдя пред парламента и утре, без да говоря, ще представя 10 екземпляра препис от тая телеграма. VI дивизия беше изцяло придадена към IV армия.

Д-р Д. Димитров: Аз твърдя, че това не е вярно и че заминава за Дойран. (Глъчка.)

П. Генадиев: Бил е в щаба писар. Затуй знае.

Гр. Василев: Тъкмо в тази война бях доброволец и по собствено желание отидох на боевата линия. Аз превеждах тия телеграми – те са 50 през целия ден.

Д-р Д. Димитров възразява. (Глъчка.)

Председателствующ д-р И. Момчилов: Моля, г-да, пазете тишина и не прекъсвайте оратора.

Гр. Василев: Не знам името на този, който ме прекъсва, но не ме интересува дали сте дивизионен, полкови или ефрейтор. Интересува ме истината, а тя е следующата: на 15 и 16 юни VI дивизия се придава на IV армия. Но в това време, когато тя пътува безполезно към Струмица, безполезно и престъпно за България, в това време – 19, 20 и 21 стават боевете. Вследствие съобщението на Иванова не вече до Савова, а до Радко Димитриева една бригада от VI дивизия се повръща от Струмица и през Дойран се изпраща да пази Костурно. Вие си въображавате, че като сте носили еполети, никой друг не може да приказва по тия работи. Вие може да ме атакувате, но което зная, ще ми позволите да го развия. VI дивизия не беше придадена никога на II армия. Една бригада беше придадена твърде късно, а тази VI дивизия беше предназначена – сега е време да го кажа – да вземе Солун и тя щеше да го стори, ако на 12, 13 юни, както беше обещано, беше дадена на II армия. Планът беше готов и беше в София. На телеграмата на Савова: „Можете ли да превземете Солун“ – отговориха: „Можем, дайте обещаните дивизии, а сега, както сме, не само не можем да настъпваме, но даже не можем да се отбраняваме.“ Това е казано изрично в телеграмата, която съм виждал. Е хубаво, катастрофата при Негован, при Кукуш и при Дойран се дължи изключително на нашето малко число, но по героизъм тия шест полка, които бяха там, аз не ги поставям по-долу, мога да ги поставя по-горе от полковете, които взеха Одрин. Не отричам устрема към Одрин – това беше блестяще дело, – но трябваше човек да види как една войска, навикнала само да побеждава, връщайки се от Чаталджа, не можеше да си въобрази, че гърците ще я разбият. Вие трябва да си поставите тоя въпрос чрез ума на нашия селянин от Драгоман, Орхание, Ямбол и Видин. Те не можеха да разберат, те не искаха да вярват, че гъркът може да настъпи, че може да ги бие, а между това в протежение на 16 км при Негован имахме 7 дружини, когато срещу нас настъпват три дивизии по 3 полка – 9, по четири хиляди – 36 хиляди. И аз ви питам, какво съпротивление е възможно? Боевете траяха три дена. Но на 21 след пладне аз видях паниката, аз видях началото на катастрофата на България. На 21 към 4-5 часа сл. пл. нашата войска трябваше поголовно да отстъпва. Защо? Защото полковник Петев начело беше избягал. Още на 19 аз молих генерал Иванова чрез специална телеграма на мой риск да не му дава заповед за отстъпление, но той му промени позициите 6 км назад. И г. военният министър ще ми позволи една индискретност. В неговата анкета стои въпросът: защо не е взета в съображение телеграмата на доброволеца Григор Василев, дадена от самото място на боя? Е добре, това не стана, позволи се отстъпление. Но след три дена никакво съпротивление не беше възможно: гърците напредваха, не беше човешки възможно да се противостои на една артилерия много по-голяма, на една войска, четири пъти по-многочислена.

И по въпроса за артилерията аз помня две-три телеграми. Аз помня много добре как генерал Иванов искаше скорострелна артилерия, протестираше, че му беше взета от Дойран и изпратена към Щип. Генерал Савов казваше: „То е моя работа.“ Той ни беше обещал крепостна артилерия – не изпрати. Нито едно обещание не изпълни, както е правил през целия си живот, както всеки знае, който го познава.

Що се касае до Четвъртата армия, изключителната може би причина за нашия погром, това е генерал Ковачев и неговият щаб, които трябва да разпределят помежду си своите отговорности. Но това, което е сигурно, то е, че ако имахме в Щип и Радовиш един генерал, който обича войската си, който да е смел, елементарно схватлив и разумен, ние щяхме да бием, нямаше да бъдем бити. На 24 през нощта генерал Ковачев вече съобщаваше не само в София, а и на генерал Иванов за своята катастрофа. Генерал Иванов беше в Петрич. Понеже са много любопитни от десницата как генерал Иванов е напуснал Серес и отишъл в Петрич и защо е пътувал с трен и автомобил, ще ви кажа, че при нашия ляв фланг на Орляк имаше едвам 1000 души здрави войници, а имахме три дивизии насреща си. Идват три доклада: един направих аз, един Хумбаджиев и един Стефанов. Генерал Иванов и щабът решиха, че трябва да се напусне Серес, за да отидат в Демирхисар, защото нашата войска, доколкото я имахме при Дойран и при Кукуш, още не бе така разбита, а при Серес имахме едва 1000 души. И който е военен човек или поне е бил на война, ще ви каже: нищо по-естествено от това. И да ви кажа, кавгата в щаба беше защо по-рано не се оттеглихме, защо по-рано не отидохме при десния, а не при левия фланг. Но чакаха VI дивизия, която взеха отново въпреки всички очаквания. На 21 през нощта става събиране на щаба при отворени прозорци, съобщава се на губернаторството – генерал Иванов живееше при самия губернатор, – съобщава се на офицерите, на полицията: щабът отива в Демирхисар. Всички с кола, багажи отиват на гарата, а други по шосето. Тренът се композира четири часа и след час и половина пристига в Демирхисар и чакаме там три часа. Жеков е болен. Иванов страшно разстроен от катастрофата, пият само по едно кафе. Понеже службата им от Демирхисар не може да бъде осигурена, защото през Круша планина могат да отрежат телеграфа, решават да отидат в Петрич. В Петрич има холера. Там им казват, че не могат да установят съобщение през Струмица за Дойран, защото там е обикновен път. И тогава те решават да се върнат от Петрич обратно в Демирхисар. Но в това време питат по апарата и от Демирхисар не отговарят. Това става на 22 заранта. Паниката от 21, която ние успяхме да спрем на Орляк – и аз имам участие в тая работа, – се разпростряла, без някой да я иска и желае, и отишла в Серес, от Серес отишла по пътища и шосета и помита всичко, което е срещнала. Паниката не е създадена от нас.

X. Янков: От генерал Иванов.

Гр. Василев: Аз ви излагам работата, а вие спите и пак повтаряте като онзи папагал, който знае само едно име. (Смях в цялата левица.) На 22 юни в Петрич комендантът с Иванова и Жекова отиват в пощата и Демирхисар не отговаря. Това е доказателство, че Демирхисар не е вече в български ръце, и въпреки това отиват към Демирхисар. Но тогава от Демирхисар идват български войски, артилеристи, обозни, спират автомобила на Иванова и казват: „Демирхисар не е наш: дойдоха гърците и го взеха.“ На тоя разговор не съм присъствувал непосредствено, но бях така отстрана, може би на стотина-двеста метра, и чух, че се говори – точно какво се говори, не знам. Но резултатът от този разговор от тях и българските войници и подофицери беше тоя: „Демирхисар не е наш, ще отидем в Петрич и там ще стоим“, и се връщаме в Петрич. Стоим сума време. Там имаше наш склад, имаше болни и ранени войници, които отиваха към частите си, „слабосилни“ ги наричаха, ако си спомням добре думата. Наредиха една команда и казаха: „Ще отидете да пазите моста на Струма“; изпратиха колкото войска имаше. А Иванов и Жеков казаха: „За нас не остава, освен да отидем при този, който може да ни спаси; при нашата войска, събрана отдясно, Беласица не позволява, Демирхисар е в гръцки ръце, ще отидем по долината“ – г. Чернопеев я знае...

X. Чернопеев: За Струмица.

Гр. Василев: За Струмица. – ... и отиваме в Струмица. Дават телеграми до своите части, съобщават се със София, съобщават се с Ковачева и в Струмица им съобщават, че Демирхисар е в наши ръце, че там имало някаква случайна паника; и се връщат същия ден от Струмица пак в Петрич и в Петрич стоят следния ден и още един ден – три дена наред. Прочее какво искате вие да кажете; прочее защо не приказвате определено, конкретно, с дати, с лица, ами сте си навили на пръста от Савова и от вашите хора, които ви вдъхновяват: „бягството на Втората армия, бягството на Втората армия“, и така си отива!

Председателствующ д-р И. Момчилов: Г. Григор Василев. Никой не ви казва нищо, никой не ви обижда; защо се отправяте така към г.г. представителите?

Някой от десницата: Много нахално!

Гр. Василев: При анкетата, г-да, на военните действия и тяхното ръководство през втората война ние искаме да знаем кой е дал заповедта от 16 юни, такава или инаква е заповедта, кой нареди, щото заповедта на 16 юни да се отнася само до Четвърта и Втора армия, а Първата, Третата и Петата да стоят със скръстени ръце? Това някакъв принцип на стратегията ли е, г. Кьорчев?

Д. Кьорчев: Защо се обръщате към мене бе?

Гр. Василев: Понеже постоянно защищавате Савова. (Общ смях.) Ако се обиждате, искам извинение.

X. Бояджиев: Един ренегат, един тип като вас само може да говори така. Ние не сме за подигравка и мезе на него.

Председателствующ д-р И. Момчилов: Г. Григор Василев! Защо се обръщате към г. Кьорчева! Това обръщение не е съобразно с парламентарния ред. Тук той не е представител на г. генерал Савова.

Гр. Василев: Кой принцип на изкуството диктуваше три армии да стоят със скръстени ръце, да чакат на 17, на 18, на 19, на 20 и на 21 юни? Аз искам да зная кой беше този план, който е обусловил само действието на двете армии, когато трите армии стоят в спокойствие и не действуват.

По-нататък ние искаме да знаем кой даде заповедта от 18 юни. И там има два въпроса. Правителството спира военните действия и ние искаме да знаем, от една страна, Главната квартира като ръководяща военните операции съобщила ли е на правителството, обърнала ли му е вниманието колко опасно е от военна гледна точка да спираме една армия, без да знаете дали ще се спре противникът. Ние искаме да знаем, от друга страна, самото правителство поставило ли си е този въпрос и как го е разрешило, как посмея правителството да поиска от Главната квартира спирането на военните действия, без да бъде осведомено върху ефекта и последствията на тая негова заповед, до които тя може да доведе. И по-нататък да проследим действията на генерал Ковачева, да проследим действията на съединените армии, да дойдем до изменението на плана и т.н.

Д. Кьорчев: Гр. Василев! Позволете ми едно лично обяснение само за една минута.

Председателствующ д-р И. Момчилов: Г. Кьорчев! Нямате право да прекъсвате.

Д. Кьорчев: Г. ораторът ми задава един въпрос пред цялата камара: „Такава ли е военната стратегия“, и аз искам думата за лично обяснение.

Председателствующ д-р И. Момчилов: Седнете там! Нямате право. Аз направих бележка на г. Василева, че тук няма представители нито на Савова, нито на Иванова, а е български парламент.

Д. Кьорчев: Да се обясним.

Председателствующ д-р И. Момчилов: Савов нито е стамболовист, нито е някакъв друг. Той е български генерал и всички български генерали подлежат на анкета и ще бъдат под анкета; а вие, г. Григор Василев, престанете да предизвиквате.

Д. Кьорчев: Г. Григор Василев ми каза...

Председателствующ д-р И. Момчилов: Нямате думата.

Д. Кьорчев: Моля ви се, една дума за лично обяснение. - Г. Григор Василев ми каза, че аз съм човекът, към който той може да се обърне, защото съм защитник на генерал Савова. Какво е това безумие? Вие елате на себе си!

Председателствующ д-р И. Момчилов: Нямате думата.

Д. Кьорчев: Ако съм защитник на генерал Савова, аз съм легален негов защитник, със законно пълномощно. Аз не съм човекът, който прави интриги около реномето на един банкрутирал генерал! Защо ме закачате?

Гр. Василев: Аз защищавам истината, а вие сте достатъчно платен, за да се съмнявам във вашите думи.

И. Ангелов: Ти не защищаваш истината, а само един човек. Аз за тебе имах по-друго мнение, че няма да вливаш партизанщина във войската.

Гр. Василев: Съжалявам, ако сте имали по-друго мнение за мене.

И. Ангелов: Всички генерали трябва да отидат под анкетата - това трябва да се знае...

Гр. Василев: Безспорно.

И. Ангелов: ... безразлично какви са те.

Т. Луканов: Вашето предположение за анкета не ги засяга.

И. Ангелов: Не е вярно; как не ги засяга? То се отнася преди всичко за войната.

Я. Сакъзов: Дали ще го поддържате; вие трябва да го поддържате.

И. Ангелов: Аз го поддържам. Вие не сте ме чули тогава. Най-важното, което искам, то е за войната.

Я. Сакъзов: Улавям ви за думата. Ще вдигате ли ръка за това?

И. Ангелов: Разбира се.

Я. Сакьзов: Ама не само вие, и комшиите ви.

Председателствующ д-р И. Момчилов: Моля, г-да, без пререкание.

Гр. Василев: И така, г-да, аз искам да формулирам набързо и по-общо въпросите на парламентарната анкета относително цялата война. Първият въпрос е за Главната квартира, кой е главнокомандующ, какви са неговите права, кой е помощник на главнокомандующия, как е избран, кой е началник-щабът и какво е неговото съотношение с другите органи. Аз искам да се анкетират делата на всички командующи армии; аз искам да зная какво е било отношението между министър-председателя и главнокомандующия...

Д-р П. Табурнов: Нали казваше, че знаеш?

Гр. Василев:... защо министър-председателят беше толкова далече от Главната квартира, когато Бисмарк беше непосредствено в нея, защо Главната квартира беше толкова далече от бойната линия, когато Молтке беше непосредствено в нея и еднъж рискуваше да бъде пленен. Аз искам да знам какви са служебните отношения между командующите на армии, командующите на дивизии и Главната квартира. Ние имаме, г-да, един грамаден комплекс от нетърпими отношения: Савов против Фичев, Фичев против всички, Савов против Радко, Радко против Кутинчева, Кутинчев против всички, Иванов против Фичев, Фичев против Савова, Сарафов против Христова и т.н.

X. Бояджиев: Интриганти има около тях.

Д-р Й. Фаденхехт: И Рачо Петров.

Гр. Василев: Безспорно, Рачо Петров беше командующ армия – и той е вътре. Аз не мога да изброявам всички, но казвам какво е общото положение.

По-нататък, г-да, аз искам да се изследва въз основа на какви данни главните командующи лица заеха своите постове в надвечерието на войната, защото аз твърдя, че в надвечерието на войната списъците за назначението на командующите армии, на началниците щабове, дивизионерите се закъсняват. Твърде много закъснение имало и това е направило впечатление. Аз искам да се изследва този въпрос.

Аз искам анкета на цялата служба на генералщабното ведомство, в особеност анкета за началниците на гари, за генералщабните офицери, които са напускали своите строеви части или са отказвали да отидат в строя.

М. Такев: Тъй.

Гр. Василев: Аз искам анкета за фаворизацията по отношение на назначенията и на освобожденията от служби, които освобождения през течение на цялата война бяха станали една много развита и много доходна професия, индустрия.

Я. Сакъзов: От Министерския съвет.

Р. Маджаров: Да е само от Министерския съвет!

(Председателското място заема изново подпредседателят г. д-р С. Иванчов.)

Гр. Василев: Аз искам анкета за духа и дисциплината на армията в течението на войната. Ние ще искаме обяснението на този въпрос. Ние искаме да знаем защо българската армия, така въодушевена в началото, със същия състав в края на войната се бунтуваше в някои свои части, на отделни места, в отделни части, по отделни въпроси тя се бунтуваше. Това е безспорно. Ние сме против бунта, ние сме против неподчинението, но ние искаме да знаем колко има от истината там, че имало агитатори, колко има от истината, че началниците не са знаяли да държат своите части, колко има от истината, че те се дължат на продължението на войната и начина на нейното ръководство. Но ние искаме да знаем на какво се гради военната дисциплина и военният дух, защото ние сме, които трябва оттук да дадем подтик за тяхното закрепване и да бъдем сигурни в един бъдещ случай. Аз искам анкета за действията на всички офицери, включително полковите командири. Ние ще искаме анкета дали българските офицери пленници са дали своето оправдание, защото, доколкото зная, и военните устави, и военното изкуство искат от офицерина пленник да се застреля, ако той не може друго да направи; за всеки случай да се обясни и да се оправдае, иначе той е подсъдим, той е под подозрение. Аз искам анкета на санитарната служба и по този параграф, г-да, позволете ми една минута. Аз няма да ви говоря за отделни случаи – те са хиляди, – но аз искам да констатирам, че една голяма част от нашите лекари не само са неспособни за работа, не само неумело работят и работят пет пъти по-малко от средния лекар на Европа, но една голяма част от тия лекари нямаха чувство на човешко състрадание към войниците. (Ръкопляскане от десницата и левия център.) Аз имах случай да говоря с един лекар от София, известен, ползуващ се с всеобщо уважение, без да е партизанин, за когото чух най-добри отзиви през време на войната, и аз го питах какво мисли по целия въпрос. Да ви кажа ядката на неговото мнение. Знаете ли какво ми отговори? „Това, което ме кара да се червя – казва той, – това, което не ми позволява да работя, да спя, то не е, че нашите лекари не могат да работят – ние нямаме медицински факултет, нямаме практика, зле се учим и т.н., – не е това, че малко работят, защото изобщо в България свободните професии не работят много, малко работят, но това, което ме порази и което ме погнуси, то е липсата на човешко чувство: те не обичат своя войник, не му състрадават, не му съчувствуват, когато го боли, когато умира.“ Това е едно автоматично, едно бездушно отношение към войниците и ние искаме да разберем де е основата на това човешко презрение, бих казал, на лекарите, на пазителите на народното здраве и на това на нашата армия след тези нейни подвизи и тъкмо в това време, когато тя ги вършеше. Разбира се, тук влиза какво е направило правителството, за да бъде България готова във време на войната да лекува своите войници, защо поръча късно всичко, каквото е потребно, защо то е скъпо на санитарния материал, но е щедро, когато се касае до доставчиците, роднини на генерал Никифорова, роднини на някои други влиятелни хора, роднини на Фичева – и това го подчертавам, вие ще си ги спомните...

Д-р И. Момчилов: И на Франгя.

Гр. Василев: И на Франгя, с голямо удоволствие да ви кажа – и на Франгя. (Смях от крайната левица.) Аз искам анкета на интендантската служба как е била осигурена храната на войника, облеклото му, снаряжението му, паричното му доволствие, как са вършени разходите в тая война. Аз искам анкета по снабдяването на армията с бойни припаси и оръжия, как тук до войната комисиите, които проверяваха, докладваха, че всичко е благополучно, и как после се оказа, че не е благополучно. Аз си спомням как правителството в м.м. август и септември преди войната постоянно се колебаеше между мисълта да воюва и да не воюва, но как на всички молби на известни кръгове в София да поръча пушки то не ги поръча; поръча ги по-късно, за да плати по-скъпо, и, от друга страна, за да не бъде сигурна работата тъкмо в най-важния момент. Аз искам да зная кое възпрепятствува на България да купи тия пушки, които се раздадоха на опълчението в София и на други някои части, които се поръчаха след войната – кое беше препятствието, за да не се поръчат те в септември, в юли, в юни, даже в май. Аз искам и вярвам, че всички ще искате, щото доставките през време на войната да бъдат най-внимателно изследвани. Може би и г. Гендович ще ни бъде полезен по този въпрос. (Голям смях в крайната левица и левицата.)

Председателствующ д-р С. Иванчов (звъни): Недейте оскърбява.

Гр. Василев: Това не е оскърбление. Той е едно вещо лице.

X. Гендович: Ще ви бъда полезен, ще ви уясня всичко от трибуната.

Гр. Василев: Ние искаме още една анкета – за материалното състояние на армията до войната. Ние искаме да знаем точно с какво сме разполагали, какво ние сме изразходвали, с какво ние оставаме. И това е един грамаден въпрос, но аз не мога да го развия, понеже председателството няма да ми позволи да направя това. Ние искаме анкета за функцията на военния министър до войната и през време на войната; какво е той вършил – тоя така самонаречен „шеф на тилната армия“, който поздравляваше бойната армия от време на време. Ние искаме да знаем неговото отношение към Главната квартира, неговото отношение към ръководството на войната, доколкото се касае до нейното снаряжение и доставки, и т.н. Ние искаме да знаем с какво е бил той полезен или вреден.

Р. Маджаров: Заявлението му го има в камарата – „не го слушат“. То е зарегистровано в XV обикновено Народно събрание.

Гр. Василев: Анкетата трябва да изнесе назначенията и службите на персонала в тила. Ние видяхме генерали и полковници началници на гари, коменданти на села, на етапи и пр., и пр.

Г. Кирков: На кашкавал: да броят торби.

Гр. Василев: Това беше един грамаден баласт. Ние искаме да ги преброим, ние искаме да ги увековечим, ние искаме да зарегистрираме пред бъдещето техните грамадни заслуги, ние искаме да зарегистрираме техните жертви пред олтаря на отечеството, за което те получаваха твърде големи, твърде тежки заплати. (Ръкопляскане от левия център.)

М. Турлаков (не се чува): ...и сетне го направиха комендант на Баба Ески, само да получава голяма заплата.

Гр. Василев: Полковник Спасов ли е причината?

М. Турлаков: Не зная.

Гр. Василев: Той е протеже на генерал Фичева; за него аз имам специален материал. (Смях в левицата.)

Анкетата трябва да засегне реквизицията, нейните органи, нейните функции, цените на продуктите, покупките, формалностите, които се извършват, и т.н. Няма да ви говоря върху този въпрос; той е популярен и ясен и анкетата се налага. Ние искаме една проверка за деятелността на наборните комисии през време на войната. Г-да! Даже след войната наборните комисии, напр. в София, не функционираха добре, функционираха престъпно. Аз моля г. военния министър да вземе бележка от това: от 3 хиляди души, подлежащи на набор – говоря с кръгли цифри, нямам точно извлечение, то ще ми дойде наскоро, – взети са едва няколко стотици, ако се не лъжа, триста души. 10%, а 90 % не са взети.

Д. Драгиев: В провинцията и в селата вземат всички.

Гр. Василев: Да, в селата вземат 99 %. Та ние искаме анкета върху работите на наборните комисии през време на войната и след туй ще дойде въпросът за работите им след войната. Ние искаме да знаем какво стана с военната плячка и военните трофеи, които българската армия е взела, какво се е очутило по домовете на комендантите, по домовете на полковниците и т.н.

Някой от левия център: За килимите ще говорите ли?

Гр. Василев: Аз не говоря против офицерството, но трябва да призная с истинска горест на душата, че голяма част от висшето офицерство гледаше на войната като на предприятие. (Ръкопляскане от левия център.)

Аз искам да зная как правителството и Главната квартира са разбирали своята задача по отношение ръководството на българската и чуждата преса, цензурата, нейните органи и нейните действия. И не е само това, r-да, че те лишиха народа от свободата да изказва мнението си. Уверявам ви, има нещо по-страшно.

Т. Луканов: Предателство.

Гр. Василев: И това по-страшно нещо е, дето допуснаха чужденци да предателствуват. Разбира се, че не са го направили съзнателно, но, г-да, в една война никой може би съзнателно не предателствува – те са един на милион или на 5 милиона. Въпросът е за неумението, въпросът е за глупавата деятелност, за безогледството. Ей това ние искаме да проверим.

Т. Луканов: Ако знаеха, че заплатата им ще бъде по-голяма, като го направят несъзнателно, и съзнателно щяха да го направят.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля, г. Луканов.

Гр. Василев: Искам да кажа само две думи върху това доколко анкетата ще трябва да се спре до 4 юли, понеже от десницата има едно стремление, когато се пусне анкетата в ход, да се внимава и към 3 юли вечерта да й се тури френ. Не. Анкетата трябва да продължи не върху всичко, но има няколко крупни въпроса – има въпрос за Букурещ, има въпрос за Цариград. Аз не мога и не искам днес да говоря върху политиката на правителството. То е негова работа – ще ни даде осветление, ние ще го изслушаме и ще се произнесем върху неговата външна политика от 4 юли насам – то е друг въпрос, но има конкретни въпроси, които подлежат на анкета. Аз искам да зная как се водиха преговорите в Цариград, искам да зная кой беше първият делегат, искам да зная от г. Радославова вярно ли е, не генерал Савов е подарил Димотика на турците.

Министър Ж. Бакалов: Че тя беше в ръцете на турците.

Гр. Василев: Не искам да говоря повече по този въпрос сега.

Министър Ж. Бакалов: Предложение за анкетиране против г. Радославовия кабинет няма.

Гр. Василев: Не е въпросът за анкета на г. Радославова – анкетата не е поставена на лична почва, – но ние говорим за погрома на нацията, а тоя погром се развива, той се спира твърде късно – оставете окото на анкетата да погледне малко далеч, отколкото е погледнал календарът.

Министър X. Попов: Това конституционно ли е?

Гр. Василев: Напълно конституционно.

Министър X. Попов: Тогава трябва да си дадем оставката.

Гр. Василев: Аз не съм имал случай още да споря с г. министъра на правосъдието по конституционни въпроси. (Смях в крайната левица.) Но от това, което е станало досега, струва ми се, че има доста много възражения, които могат да му се направят.

Министър X. Попов: Малко разбирате конституцията.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля, без пререкания.

Гр. Василев: Аз свършвам със същата мисъл, с която г. Малинов завърши своята реч. Анкетата е важна за нашето бъдеще. Не е преимуществено инстинктът ни да съдим, който ни ръководи; важното нещо е да осигурим едно добро бъдеще на България. И понеже аз говорих за анкетата преимуществено от военна гледна точка, ще си позволя да кажа две думи по въпроса за бъдещето на нашата армия в свръзка винаги с това, което съм говорил. Българската армия трябва да бъде силна, трябва да бъде до максимум силна. Аз не съм съгласен по тоя въпрос нито с крайната десница, нито с крайната левица. Аз зная мнението и на двете страни; те ще си мотивират своето мнение; из искам да ми позволите свободата да развия своето мнение.

К. Пастухов възразява нещо.

Гр. Василев: По този въпрос, г. Пастухов, вие мислите точно като нас, само че ние го казваме, а вие не го казвате. (Смях в левицата.)

Председателствующ д-р С. Иванчов: Гр. Василев! Вие искате да развиете вашата мисъл по организацията на нашата армия – не му е времето сега.

Гр. Василев: Не е това въпросът, г. Иванчов.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Говорете по въпроса в свръзка с анкетата.

Гр. Василев: Дайте 5 минути.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Давам.

Гр. Василев: Именно в свръзка с анкетата. То е, г-да, урокът от анкетата по отношение на армията. Понеже предложителите на анкетата от крайната левица говориха тук за фалита на националистическата политика и милитаризма, от десницата говориха противното нещо, от Земледелския съюз говориха по същия въпрос, позволете и на мене 5 минути да кажа, без да злоупотребя с вашето търпение.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Говорете.

Гр. Василев: Е, добре. Аз искам да посоча само общата линия на нашето гледище по отношение армията. Тя трябва да бъде засилена, до максимум засилена, защото даже ако се съгласим на това, че бъдещето на Балканите е балканската федеративна република, което не е вярно, даже ако се съгласим на това, че България трябва да се откаже от всякакъв реванш и от всякакво внимание какво става в Македония или в Добруджа, даже да се откаже от всякаква агресивна мисъл, ние сме длъжни да бъдем до максимум силни военно, за да може България да бъде гарантирана от оня напр. дележ, който готви тройният балкански съюз – en attendant, федеративна република на Балканите. (Смях в левицата.) Е, добре. България трябва да бъде силна. Но ако днес в армията започна брожение, което г. военният министър много добре познава, за което даже му се правиха питания, ако днес в България има едно неясно схващане за бъдещето, ако унинието се размесва с неумението да разберем какво става у нас, ние сме длъжни да намерим един прозорец към бъдещето. Този прозорец е само в силната армия и в демократическа България.

От десницата: Бреййй!

Гр. Василев: Аз съм напълно съгласен с г. Киркова, когато накрая в своята реч той посочи необходимостта от демократическите реформи. Ако те посочат пет, готови сме да прибавим още пет или десет; ние сме готови да ги прокараме заедно с него, даже и без него. Но не е само това, което каза г. Кирков. Армията трябва да бъде силна...

Г. Кирков: И демократична.

Гр. Василев: Да, и демократична – това щях да кажа.

X. Бояджиев: И с военен министър г. Григор Василев.

Гр. Василев: Аз не съм кандидат за военен министър.

X. Бояджиев: Много разбирате.

Гр. Василев: Не бих ви взел за ординарец.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля без обиди, г. Василев, за да не ви прекъсват.

Гр. Василев: Прекъсват ме.

Я. Сакъзов: Гр. Василев! Една армия демократична и една армия силна – това е наше мнение, а не ваше. (Общ смях.)

От десницата и десния център: Вярно!

X. Бояджиев: Г. Сакъзов! Това е ваше мнение, но той го пренесе в другия лагер.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля ви, г-да, тишина. Всички сме съгласни за силна армия; да не продължаваме вече по тоя въпрос.

Я. Сакъзов: Първо демократична и само тогава силна. (Смях.) Да не бъде армия на генерал Савова, да не бъде на генерал Фичева или на вашия цар.

Председателствующ д-р С. Иванчов: Моля, г. Сакъзов! Гр. Василев! Продължете и завършете с този въпрос.

Гр. Василев: Искам да направя една бележка върху това, че когато дойде въпросът за военния бюджет и за организацията на армията, ние ще чакаме същата ревност, на която ние сме готови, и от крайната левица, да засилим армията и да я демократизираме. Но аз искам в два пункта да ви скицирам защо българската армия в нейното главно командуване беше негодна, защо дойде катастрофата от военна гледна точка. Защото, г-да, България купува за 26 милиона лева 81 скорострелни батареи „Шнайдер“. Един топ български струва 233 хиляди лева, а в същото време, малко след това, един топ сръбски, по-модерен, от същата фирма, струва 127 хиляди лева.

От крайната левица: Ц-ц-ц!

Гр. Василев: Един шрапнел български струва 58 лв., а един шрапнел сръбски – 47 лв. Разликата в доставката на топовете, във вреда на България, е от 8 милиона лева – и то само при тая доставка – и 750 хиляди лева само за тая доставка на шрапнели. Аз искам да зная защо българската армия да няма възможност, да няма право и да няма умение да си достави тези неща поне на същата цена, както са ги доставили сърбите.

К. Пастухов: Тя е свикнала от старо време се скъпо да купува – затова.

Гр. Василев: В покупката на пушките от времето на Савова и от демократическо време има почти същата разлика в грамаден процент. Е добре, ние искаме преди всичко честност в армията, ние искаме да премахнем корупцията, ние искаме армията да бъде демократизирана, да бъде просветена. И вие нямате право да давате нито един вот, който ще оправдае или който ще насърчи корупцията в България и в нейната армия. (Ръкопляскане от левицата и от левия център.)

Н. Команов: Види се, сърбите нямат пари колкото нас, да дават.

Гр. Василев: Ние турихме известен финансов контрол във военното министерство; той трябва да бъде задълбочен. Поставиха се за дивизионни счетоводители цивилни лица; тия цивилни лица в сметководството на армията трябва да бъдат увеличени. Всички гранати, доставени от времето на Савова, са се оказали негодни, защото са напълнени с шнайдерит, който не доизгаря и който не дава добри резултати. Това вещество трябваше да бъде заменено с тротил, който даде своя ефект при Одрин и други места. Същото нещо, същата промяна трябваше да стане в запалките и детонаторите, които в Савово време не действуваха и се замениха в 1909 г. със система „Омега“, много по-съвършена. Едно голямо количество от хеповите патрони се пълнеха с нов барут.

Някой от десницата: Защо говорите по тоя въпрос сега? Защо е анкетата?

Гр. Василев: Защо е анкетата? Анкетата е, за да се установи бойната готовност на армията. И по тоя въпрос аз именно говоря, защо бойната готовност на армията не е била на нужната висота.

България има пред себе си две задачи. Едната задача е да пристъпи немедлено към своите вътрешни реформи, насочени да я заздравят, да я излекуват от минали рани, да я засилят чрез една повсеместна и широка демокрация. От друга страна, България трябва да издигне своята армия до височина, която да бъде недосегаема. Ние не можем да бъдем гарантирани, че тая армия ще бъде полезна, ако тя не ни доведе до едно усилване на нашата мощ, до нашата мощ вътрешна и спрямо нашите съседи. Ако беше възможно да се осигурим с хубави формули, с гласуване хубави резолюции, аз съм първият, който бих се отказал от това мнение. Но това не е възможно. Ние виждаме Румъния да не иска федеративна република, ние знаем Сърбия и Гърция в съюз против нас. Колко струва песента, че в Сърбия и Гърция левите, подобно на нашата крайна левица, щели да гласуват за федеративна република и въпросът да се свърши? Не, българското племе не е обединено. Не само не е обединено, но трябваше тук един депутат, представител на турската народност, да ни напомни положението в Македония. Една голяма част от нашия народ е в безправие. Което имахме при турците, ние го нямаме сега. Аз не правя политика на ухажване към господата от турската парламентарна група: те са български депутати. Но аз искам да хвърля един въпрос към Турция. Вярно е, че ние не бяхме доволни от турския режим в Македония, но също така е вярно, че сръбският и гръцкият режим е пет пъти по-лош от турския. България не може да понесе това. И когато г. Кирков в края на своята реч се отдаде на своето чисто национално чувство, той ви успокои с туй, че сърбите, гърците и румъните заедно с нас са подписали в Букурещ своята смъртна присъда.

Г. Кирков: Разбира се.

Гр. Василев: Аз не съм дотам песимист. Г. Кирков е предсказвал и много по-страшни неща, а и те пак не са се случвали. (Смях.)

Г. Кирков: Ба-ба!

Гр. Василев: Но във всеки случай нашият оптимизъм, който ми се струва е по-близък до нашата действителност, се базира върху една здрава основа. Ние искаме един народ просветен, един народ добре управляван, един народ нареден икономически, нареден културно. И тогава, аз съм убеден, нашият народ няма да откаже, даже в някои свои крайни представители, помощта и вота си за големи кредити за силна армия, обаче при гаранцията, че това въоръжаване на армията няма да води нашите генерали към „Славянска беседа“ и към погроми, а ще ги заведе към тяхното достойно място, да командуват въоръжената мощ на възобновена и демократизирана България. (Ръкопляскане от левицата.)

Публ. в Гр. Василев, Парламентарни речи, 1914-1918, София, 1919, с. 17-66.