ЛОВЧАНСКИЯТ МИТРОПОЛИТ АНТИМ РАЗКАЗВА ЗА РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ХРИСТИЯНСТВОТО ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

Един от най-важните въпроси в българската политическа и културна история, както и в църковната история, която не може да се отдели от общата история е въпроса за възникването и разпространението на християнството по българските земи до времето на св. цар Борис – Михаил. Този въпрос възниква доста често след откритията из нашите земи по време извършването на археологическите разкопки вече в продължение на век и половина.

Още повече, че един от най-запазените паметници от онези ранни години, с който се гордеем ние българите, е софийската катедрала „Света София“, в която е проведен през 343-344 г. Вторият вселенски събор - Сердикийският. В София, както и на териториите на които се е простирала през вековете средновековната българска държава могат да се открият както запазени, така и останките на стотици храмове в ранната история на нашите земи. Прави впечатление, че и днес по време на археологическите разкопки много често се установява, че строените църковни храмове през Първата и Втората български държави са базирани върху основите на християнски храмове от ранните векове на появата и разпространението на християнството.

На тези въпроси е посветена книгата на архимандрит д-р Антим Шивачев „Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до Св. Цар Бориса (принос към най-старата история на християн.ската църква в Балканския полуостров)“, която той завършва по време на празника Въведение Богородично през 1928 г., но отпечатва през следващата 1929 г. По времето когато работи върху този си труд д-р Шивачев е  ректор на Свещеническото училище при Бачковския манастир.

Наистина днес църковната история има забележителни постижения в изследването на ранното християнство по нашите земи, но смятам че читателите заслужават да се запознаят с този ранен труд на нашия бележит църковен изследовател, представляващ днес библиографска рядкост.

Сега ще имате възможност да се запознаете с първите две въвеждащи глави от този му труд, в които той проследява историята на римската колонизация по нашите земи, както и на появата на християнството по тях.

С голяма стойност е главата, посветена на историческите свидетелства за най-старите следи на християнството в Балканския полуостров и по-специално по нашите земи и то погледнато в исторически план, независимо от промените в историческата география, извършени през следващите векове.

Едни от най-сериозните извори на автора са не само постиженията на науката по негово време, но  преди всичко безспорните свидетелства, намиращи се в Светата Библия.

Сега читателите ще се срещнат и със сведения за античните градове, много от които са изчезнали днес по нашите земи, по които са проповядвали и разпространявали християнството апостол Павел и още редица от 70-тях апостоли.

Може би този труд д-р Шивачев ще предизвика в читателите редица важни въпроси за нас българите, на които науката все още дължи отговори.

Само с няколко изречения искам да отбележа най-важните моменти от живота на този бележит църковен историк и деец. Д-р Антим Шивачев (със светско име Никола С. Шивачев) е роден на 21 ноември 1884 г. в Одринското село Булгар Еникьой. Д-р Шивачев е сред възпитаниците на Одринската българска гимназия „Д-р Петър Берон“. Той защитава докторат по философия в Черновиц с труда си „История на аварите“, написан на немски език. Д-р Шивачев е учител-възпитател в Софийската духовна семинария и преподавател във Военното училище в София. Във Военното училище той започва да издава и редактира сп. „Духовно-обществен преглед“ и участва в редактирането на излизащия на немски език вестник „Дойче Балкан Цайтунг“.

Д-р Шивачев е предстоятел на храмовете „Св. Александър Невски“ и „Св. Стефан“ в Цариград като последователно е ректор на Бачковското свещеническо училище и Софийската духовна семинария и протосингел на Софийската митрополия. От 1931 г. е ръкоположен за Траянополски епископ. Д-р Шивачев е един от най-авторитетните главни редактори на в. „Църковен вестник“ и сп. „Духовна култура“, издания на Светия Синод.

От 26 октомври 1937 г. до смъртта си на 4 март 1939 г. д-р Шивачев е Ловчански митрополит. Митрополит Антим е инициатор и на построяването на извисяващия се днес в центъра на Ловеч катедрален храм „Св. Св. Кирил и Методий“. Митрополит Антим е член на българските научни дружества – Археологическото, Историческото, Славянското, Тракийския институт, както и на редица други български и чуждестранни научни институти, културно-просветни институции и благотворителни организации.

Ловчанският митрополит Антим е погребан до олтара в стария катедрален храм „Света Троица“ в Ловеч.

Цочо В. Билярски

 

АРХИМ. Д-Р АНТИМ ШИВАЧЕВ, РЕКТОР НА СВЕЩЕНИЧЕСКОТО УЧИЛИЩЕ ПРИ БАЧКОВСКИЯ МОНАСТИР
ХРИСТИЯНСТВОТО НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ.
ПОЯВА И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ПЕТ ВЕКА И В БЪЛГАРИЯ ДО СВ. ЦАР БОРИСА (принос към най-старата история на християн.ската църква в Балканския полуостров)

СОФИЯ, 1929

 

ПОЯВА И ПЪТ НА ХРИСТИЯНСТВОТО В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

 

Едва ли има в световната история въпрос, който така много да е занимавал хората на нау.ката, както въпросът за християнството, неговата поя.ва и влияние върху общочовешкия напредък и преуспяване.

И с право е подчертал един съвременен хри.стиянски историк, че учението на Иисуса Христа се явява в историята на човечеството като една Богооткровена религия и единствената мощна жизнена творческа сила в света. С появата си още в историята, то е вдъхнало на разкапалия се древен мир нов нравстен дух и създава във всяко отношение нова ера за човечеството.(1) По свидетелството на самата история, християнството се явява в тогавашния мир като едно универсално явление, като съвсем нов духовен мироглед и една религия от необходима спасителна потребност за обнова на човечеството по пътя на една гигантска еволюция и многовековна борба и страдания, чрез които се наложи и възприе от целия тогавашен свят. ( 2)

За възприемането и разпростанението му, обаче, в голяма степен са спомогнали самите пътища изобщо в тогавашната обширна Римска империя и частно на Балканския полуостров, по които пътища са минали апостолите и техните ученици и сътрудници.

Поради това, необходимо е в общи черти да се опише историята на старитe пътища в полуострова, които свързвали разните тогавашни първи християнски центрове и огнища за постепенното разпространение на християнството в цялата страна.

Преди всичко, ние знаем, че още старият гръцки историк Херодот (род. около 484 пр. Хр.)(3), а след него и Тукидит (460–400 г. пр. Хр.)(4), който е бил тракиец, е оставил за науката ценни материали от.носно историята и пътищата из Балканския полуостров. От съчиненията на последния се учим, че още в тракийско време, полуостровът е бил прошарен с пътища. Той ни съобщава, че Одриското тракийско царство в разцвета на своето съществуване (450–350 г. пр. Хр.) е било гъсто населено и че в държавата в онова време имало вече населени търговски центро.ве, които въртели голяма търговия с гръцките край.морски колонии. Между тия последните и вътрешнит градове съществували пътни съобщения, по които пъ.туването е било свободно и гарантирано(5).

Римляните се появяват на Балканския полуостров след Втората картагенска война (218–201 г. пр. Хр.) и са го завладели в продължение на 250 години. Te са били принудени тая новоучредена римска провинция да разпределят на отделни стратегства (войводства)(6) и да направят съвсем нови и здрави пътища в ця.лата страна, които според изследванията на историка проф. К. Иречек, строили чрез местното население по принудителен начин, под надзора на войската и под ръководството на държавни чиновници, техници, като гледали да направят пътуването удобно и безприпятствено.(7)

Известният руски историк и философ Владимир Соловьов в своите изследвания, в туй отношение, отбелязва, че без тогавашната култура, която към появата на християнството е била вече в упадък, без римската държава и римските военни пътища, строени из цялата вътрешност на обширната световна импе.рия, делото на евангелската проповед не би могло, навярно, да се извърши така скоро и в такива широки размери. Гръцкият език и понятия, станали общи до.стояния само благодарение войните на Александра Ма.кедонски и пълководцитe му, спомогнали тоже в известен смисъл за възприемане Христовото учение. Още 250 години преди Рождество Христово в Алек.сандрия били преведени свещените еврейски книги на гръцки език, с което и езичниците впоследствие лесно могли да се запознаят с това учение. Римска.та монархия, наречена Pax Romana, била достигната чрез вековни войни. Тая държава била пазена от го-леми легиони, както това е било и в Балканския полуостров, за които се строили онези военни пътища, по които отпосле минавали апостолите и техните сътрудници, за да разпространяват евангелската проповед и благовестие по света. „Во всю землю, казва се в Св. Писание, – изиде вещание их и в конци вселенния глаголи их“. Тая „всичка земя“ и „краища на вселената“ били само оня градиозен широк кръг (orbis), който бил описан около гр. Рим от неговото кърваво желязо.(8)

Това всемирно господство на Рим, – говори друг един изследовател – и политическото обединение под неговата власт на всички почти известни тогава стра.ни и народи, заедно с разпространението и господст.вото на гърцкия и латинския езици между образованите класи, представлявали благоприятни условия за разпро.странението на това ново царство – Християнската църква. Проповедниците на учението Христово, не излизай.ки от империята, знаейки само латински или гръцки език, могли да сеят семето на християнската проповед между всички народи, които влизали в състава на империята.(9)

Още след покоряването на Илирия и Македония (168 г. пр. Хр.) и когато тия страни били присъединени към римската държава, римлянитe трябвало да се нагърбят и със защитата им от нападенията на северните съседи.(10) Те построили прочутия път Via Egnatia, който съединявал важното пристанище на Адриатическо море, Дирахиум (Дурацо, Драч, Епидамнос) с Византиум (по-сетнешния Константинопол, Цариград) на Босфора, избран за столица от императора Константин Велики.(11) Пътят минааал през градо.вете: Скамба (Албанопол, Елбасан), Лихнид (до Охрид), Хераклия-Линкестийска (Пелагония, Битоля), Едеса (Воден), Пела, Терма (Тесалоник, Солун), Аполония, Аргилус, Амфипол, Неапол (Христопол), Кавала), Гопирос, Абдера (Полистилион), Персулис (Максимианопол), Микалито, Темфира Кипсала (Хитсала), Бизант (Родосто), Перинт (Хераклия при Егея), Селимврия (Силиврия), Атира (Биюк Чекмедже) за Византиум (Цариград).(12)

В първите години на Нероновото царуване (54-68 г. сл. Хр.) е бил построен важния път, който минавал през средата на Тракия, Горна Мизия и нататък за Италия през Панония. Тоя път се е отделял от Via Egnatia при Хераклия и от там е минавал през Цурулон (Чорлу), Друзипара (според историческитe изследвания на Хр. Милев и Г. Кацаров, между се.гашните села Каръщарян и Мисини(13), Бергула (Аркадиопол, Люле Бургас), Буртудизум (Българо фигон, Баба-Ески), Ортодизон (Никея, Никица, Хафса), Ускудама (Орестиас, Адрианопол, Одрин), Бурдипта (око.ло с. Левке, Свиленградско), Кастра-Рубрис или Субзипара (Агатоники)(14), Арзум при с. Мусач–теке (сега Калугерово), Пизус (Близмос), Карасура (при с. Тюрк Мешели), Ранилум (при с. Оризово), Перенболи (под с. Герен), Сирнота (на р. Стряма при с. Маноле), Пулпудава (Филипопол, Тримонциум, Пловдив)(15) Зирмис (над Т. Пазарджик), Бона Мансио (Хисарлъка на из. от с. Ветрен). От Бона Мансио нататък според изследванията на К. Иречек, Хр. Милев и др. пътят следвал през прохода Суци (Траяновите врата), Хеличе (Ихтиман), Спаратон (Акарел), Багагаца (Нови хан), Сердика (Средец, Триадица, София), Мелдия (на з. от Сливница), Туридис (Пирот), Ремесияна (Бяла паланка), Наис (Ниш), Хорей Марги (Разни Чуприя, Виминакиум (Браничево, Пожаревец) и от там за Сингидунум (Белград). Тук пътят минавал по мост на р. Сава и продължавал нататък през Срем и Панония.(16)

Друг важен и стар път, построен от римляните бил тоя, който вървял по десния бряг на Дунава, от Сингидунум (Белград) и се свършвал при устието на св. Георги – Черно море.

От св. Георги към Византиум (Цариград) минавал друг път, който съединявал градовете покрай брега на Понтос Евскинос (Черно море).

Освен тия пътища, цялата вътрешност на Бал.канския полуостров е била прошарена с пътища, по-важни от които са били: пътят, който почвал от старата Абдера (Полистилион) на Егейско море, по те.чението на р. Върба (Косинтос) и р. Арда през Филипол (Пловдив), Диоклатианопол (Бялятово-Хисара) Субрадице (край Балкана), Монтемно (Троянския проход), Ад-Радице, Состра, Мелта, Ескос на Дунава и от там по моста минавал за в Дакия.

Друг един път почвал от Ескос и минавал по Геридава, Никопол Ад Иструм (Ад–Емум), през Търновската клисура и е отивал на Акранос (Кронос, Крън)(17), Бероя (Верея, Августа Траяна, Боруй град, Ст, Загора) (18), Кастра–Рубрис, Адрианопол (Одрин).

Трети път минавал от Дръстър (Доростол, Силистра), през Паламате, Маркианопол (Девня), Панисус (на река Камчия), Соатрис, до Казалер, Термопол, Аква–Калиде, Айтоските бани, Дебелт (до се-гашното с. Якезли край Бургаз), Тарподизум, Адрианопол, Дидимотихон (Димотика), Плотинопол, Зирмнос за Енос при устието на река Марица.

Четвърти път минавал от Рациария (с. Акчар на Дунава) през Монтенензиум (Кутловица), Сердика (София), Пауталия (Велбужд, Кюстендил), от гдето пътят се разделял на две: единият е минавал през Астибус (Щип), Транопара, Стоби за Хараклия – Линкестийска (Битоля), а другият, – според изслед.ванията на проф. Йордан Иванов, – минавал по течението на р. Стримон (Струма), като почвал от нейния 70 метров дълъг гранитен мост до сегаш.ното с. Долна Гращица, продължавал по долината на това село и Горна Гращица, като стигал с. Таваличево (Таврезиум) и до крепостта Брудня (Ведрияна), родни места – първото на Юстинияна, а второто на вуйчо му – Юстина и от там продължавал през Серес, Драбескус (Дрибоск, Драма), Филипи за Неапол (Кавала).(19)

Друг един път е минавал от Солун по те.чението на р. Аксиос (Велика-Вардар) по река Лим и отивал за Босна и нататък.

Всички тия пътища от Егейско море към Дуна.ва са били просечени с други успоредни пътища от Черно море към Адриатическо море.(20)

Много от тия стари градове и селища, някои от които в сегашно време не съществуват и са в развалини, свързани със споменатите стари римски пътища, малко или много, са свързани с появата и развоя на християнството в Балканския полуостров още от най-древно време, защото победоносното шес.твие на Христовото учение в тая страна следвало по сферата на тия пътища.

 

ИСТОРИЧЕСКИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА НАЙ-СТАРИТЕ СЛЕДИ НА ХРИСТИЯНСТВОТО В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

 

Балканският полуостров, който, както видяхме, още от дълбока древност е бил прошарен навсякъде с пътища, се явява, по своето местоположение, като кръстопът между Близкия Изток и Западна Ев-ропа. Той обхващал, особено в южните си предели, още в старо време, най-просветени и цветущи културни места на Европа, поради което е бил и предмет на сериозно внимание от страна на Христовата Църква още в първите години на нейната поява.(21)

Историята ни свидетелствува, че християнството, на.истина, прониква на Полуострова още от времето на римското владичество. Семената на Христовото учение са били хвърлени тука от самите апостоли още от първите времена на Църквата.

В туй отношение, освен чужди историци, също и нашият историк проф. М. Дринов е правил свои частични обстойни изследвания. (22)

Първият, който е турил в Балканския полу.остров началото на благодатното Христово Царство, е бил св. апостол Павел, както това се вижда от книгата „Деяния Апостолски“ (16 и 17 гл.) и както сам той го.вори за това в посланието си до римляните: „Със си.лата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирия“. (Римл. 15, 19) По тоя случай, бл. Теодорит свидетелствува, че тоя велик апостол е проповядвал христянството не само в Македония, но и в Тракия. (23) В Македония той проповядвал в 50 година след Христа, основал християнска община в гр. Филипи и пътувал наедно с евангелист Лука, който говори в „Деяния Апостолски“ за това така:

„И като отминаха Мисия, слязоха в Троада. През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни! След това видение, веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като отпътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки. а на другия ден – в Неапол(24), а от там в Филипи който в тая част на Македония е първия град, римска колония.(25) В тоя град престояхме няколко дни (Деян. 16, 8–12; Коринт. 11, 9; Филип. 4-15).

Освен атостол Павла, в Балканския полуостров е проповядвал словото Божие така също и св. апостол Андрей, след като е възвестил Евангелието във Витиния, Понт и Византиум и достигнал дори до Дунава и Никопол.(26)

В житието на светия Апостол се казва, че жребият му се падна да отиде да проповядва във Визан.тийските и Пропонтийските страни в Халкидон, Византиум, Тракия и Македония дори до Черно море досежно Дунава, до Тесалия и Елада.

„След като отиде в много други страни, отпътува (около 36 г. сл. Р. Хр.) за в гр. Византиум в Тракия, гдето пръв проповядва Христа, научи мнозина и им постави църковни презвитери. И Стахия, когото споменуза св. апостол Павел в посланието си до ри.мляните (16, 9), им ръкоположи за епископ. А сам си той, като понасяше болести и трудове за Христово.то благовестие, обходи Понт, Черно море, Скития (До.бруджа и Южна Русия) и пр. Той ходи още и в Рим и се върна в гръцката земя Епир и пак дойде в Тракия, дето укретяваше християните и им поставяше учители и епископи.(27)

Известният църковен писател Ориген (200–258 г.) тоже свидетелствува, че св. апостол Андрей е проповядвал християнството по крайбрежието на Черно мо.ре всред скитите. А св. Доротей (307–322г.) говори по определено за тая проповед, като бележи: „Андрей, брат на апостола Петра, обходил цяла Византия, Тракия и Скития и проповядвал Евангелието.“ (28)

Френският съвременен историк на християнство.то д-р Ж. Цайлер в своята история отбелязва (29), че от едно място на „Църковната история“ от Евсевия (30) се вижда, че апостол Андрей Първозваний е просветил с християнската вяра скити (Θϖμας μέυ ώς ή παράδοσις περιέιχει, μήν Παρμιαν εϊληχεν, Ανδρέας δέ δην Σϰυθίαν). В названието Скития, според бясненията и на един наш стар историк, влизала по онова вре.ме и днешна Добруджа, защото Овидий, заточен в Кюстенджа, се оплаква, че е бил изпратен между скитите.(31)

И руският църковен историк архиеп. Макарий пише за съществуването на стари предания и истори.чески свидетелства, според които св. апостол Андрей е проповядвал християнството освен в Тракия, още в Голяма и Малка Скития (Добруджа), дето са възни.кнали още от негово време християнски общини със свои презвитери и епископи.(32)

Също така и св. Иполит Портоенски (+222 г.) свидетелствува, че апостол Андрей след като про.повядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патрос Ахейски, дето бил разпнат на маслинево дърво и там погребан в 67 или 68. г.(33)

Св. Епифаний говори, че и св. евангелист Лука е проповядвал Словото Божие в Македония, като сътрудник на апостола Павла, който е бил придружаван и от следните други лица, както за това се го.вори и в Деянията Апостолски. Придружаваха го до Асия Соипатър Пиров, Бериец, а от солунчани Аристарх и Секунд, Гаий от Дервия и Тимотей и Асицийте Тихик и Трофим. Тези отидоха напре и ни чакаха в Троада“. (гл. 20, 4–6).

Великият апостол на християнството, който пръв от ладията си осяенявал с кръстно знамение сините води на класичното Егейско море, благославял живописнитe му брегове, наедно със своитe сътрудници (Деян. апост. 19, 29; 20, 1–3), е положил големи грижи да разпространи Христовото учение между населението в крайбрежието на Македония, като навсякъде е образувал християнски общини. Така, напр., освен спомена.тите до сега места, той посетил и основал още християн.ска община в гр. Амфапол, който е бил стара гръц.ка колония и се намирал към южния край на сегаш.ното Тахинско езеро на около 5 километра от Стримунския залив, свързан с упоменатия от нас по-рано стар римски път Via Egnatia. (34) Също така св. апостол Павел, наедно със Сила, е минал по същия път за в Аполония и Солун, дето проповядвал на населението Христовото учение и основал църкви, или както се казва в Св. Писание: „Като минаха през Амфипол и Аполония, дойдоха в Солун, дето имаше иудейска синагога. Павел, по свой обичай, влезе при иудеитe и три съботи наред им говореше от Писа.нията за Христа. И някои от тях повярваха и се при.съединиха към Павла и Сила – голямо множество богобоязливи елини, а също и не малко видни жени“. (Деян. апост. 17, 1–5). Споменът за божественото красноре-чие на тоя всемирен алостол в столицата на Маке.дония живee и сега още в народното съзнание. Пре.данието и днес посочва мраморния камък в двора на джамията Хортач (бивша църква „Св. Георги“), от дето св. апостол Павел проповядвал животворното християнство на солунянитe. (35)

Бл. Теодорит, като говори за благовестието на тоя велик апостол в Македония, казва че за да затвърди добре основаните от него църкви в тая стра.на, той не само лично проповядвал в тях, като ня.колко години наред ги е посещавал, но и по-сетне когато не му е било възможно да стори това, апостол Павел изпращал специални послания, чрез които поддържал животворната вяpa в новите християни, или пък специално изпращал за тая цел своите постоян.ни спътници и сътрудници: Тимотея, Сила, Тита и др. (36)

Семето на християнството, посето в Балканския полуостров от самите св. апостоли и техните сътруд.ници, пада на добра земя и дава богата почва. (37) То е подействувало силно върху населението на тая страна, която почнала бърже да се християнизира. Това се виж.да и от значителното число епископи, които историята знае тука още от първите времена на апостолския век.

Ползотворната дейност на всички тия служители Христови е имала за резултат бързото издигане и про.цъфтяване на християнските общини в Македония. Особено Солунската община в това време заемала първо място между всички и, поради добрата и образ.цова нейна уредба, св. апостол Павел я нарекъл Църква, като похвалява, по тоя случай, усърдието на вярващите в делото Христово. „Непрестанно, – казва тоя първовърховен апостол, – помним делото на вашата вяра, труда на вашата любов и търпението на надеждата Ви в Господа нашего Иисуса Христа пред Бога и Отца нашего. Каква благодарност, наистина, можем възда Богу за вас, за всичката радост, с която се радваме, поради вас пред нашия Бог. Вие станахте подражатели нам и Господу, като при много скърби приехте словото с радост от Духа Светаго, тъй че станахте образец за всички вярващи в Маке.дония и Ахайя. Защото от вас проехтя Словото Господне не само в Македония и Ахайя, но и навред се понесе славата за вашата вяра“ (1 Солун. 1. 3. 6-8; 3. 9.).

Църковната история знае следните тогавашни епископи:

1. Силуан, сътрудник на апостола Павла и епископ в Солун.

2. Аристрах, поставен от същия апостол за пръв епископ на гр. Солун, пострадал мъченически за вярата Христова през времето на Нерона (54–68 г ). За Аристарх споменува и св. апостол Павел в по-сланието си до Колосяните: „Поздравлява ви Аристарх, който е затворен заедно с мене“ (4, 10).

3. Освен Сосипатър, известен е и Каий или Гаий, според преданието, втори Солунски епископ, за когото се говори в посланиото до римляните. Той е бил един от числото на 70-тях Христови апостоли.

Солунската църква трърде бързо се изгига във вто.ри и трети век и става известна в историята вече като фактор на възвишен християнски живот. И когато гонението на Църквата още в първия век през времето на императора Нерона засегнало и нея, тя дава из средата си редица духовни пастири и мъченици за вярата Христова. Тогава пострадали, освен епископ Аристарх, за когото вече се спомена, още и много други християни от диоцеза на Солунската църква, която да.ла и в последующитe времена цял сонм мъченици за тържеството на християнството. Само през царува.нето на Максимина (235–238 г.) историята отбелязва, че са пострадали за вярата: Агатон, Дгапий, Хионий, Ирина, Касия, Филип, Евтихий, Ансихия, Йоан, Тимотей, Боян, Варин, Варин, Мирон, Саил, Сепан, Флет Араб, Мария, Нина, Кара, Трурия, Бублаза, Гозия и др. Така също през това време е пострадал освен св. Димитрия, който е бил управител на Со.лунската област и усърдно покровителствувал хрис-тияните, още и св. Ахил, епископ на гр. Солун, който пострадал за християнството на 26 октомврий 306 год. (38)

В четвъртия век вече ние виждаме Солунската църква да заема първостепенно място в Македония, под чието ведомство влиза и Филипийската църква, която, както е известно от историята, е била организирана от евангелист Лука, останал във Филипи, след заминаването на апостола Павла, и Евангелистът продължил тая своя организаторска дейност до 58 година сл. Христа. (Деян. 16, 12–40).

Пръв, който е останал като светител след евангелиста Лука тука, е бил Епафродит, назначен за епископ на Филипи (Драмско), според свидетел.ството на св. Йоан Златоуст и бл. Теодорит, от самия апостол Павел.(39) Тоя светител се славел с големи християнски добродетели. Той сам ходил в Рим и носил милостиня на апостола в тъмницата, отдето последният не представа да мисли за всички филипийци, като пише: Мисля за всинци ви, защото ви имам на сърце, и кога съм в окови, и кога защищавам и утвърждавам благовестието, понеже всички вие ми сте съучастници в благодатта". (Фи.лип. 1, 7).

Апостол Павел похвалява християнските каче.ства на членовете на Филипийската църква, като ги насърчава във вярата и добродетелите, благодарейки им и за изпратената милостиня:

„ Аз твърде много се зарадвах в Господа, – пише той, – за дето вече отново почнахте да се гри.жите за мене. Казвам това, не защото се нуждая, по.неже се научих да се задоволявам с каквото имам. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява. При все това, добре сторихте, като взехте участие в моята скръб. А знаете и вие, филипяни, че в начало.то на благовестието, когато излязох из Македония нямаше нито една църква, която да ми даде, или от, която да приема нещо, освен вас еднички; защото и в Солун, и веднаж и дваж ми пращахте за нуждите ми. Получих всичко и имам излишно; преизпълних се с блага, като приех пратения от вас по Епафродита дар, който е мирис благоуханен, жертва прият.на, благоугодна Богу“ (Филип. 4, 10–23).

След Епафродита, църковната история знае ка.то епископ на Филипи и Ераст сътрудник на апос.тола Павла и един от 70-тях апостоли. За него пише и св. евангелист Лука, че бил изпратен от великия апостол наедно с Тимотея на проповед в Македония и пр. да напомнюват неговите пътища в Христа, както той учи навред във всяка църква (Деян. 19, 20; Рим. 16, 23).

Преданието за светителството на тоя епископ в гр. Филипи, както и за мъченическата му смърт, е за.пазено и в римския мартиролог.(40)

Олимпиад, който е бил тоже от числото на гореспоменатите 70 апостоли, ръкоположен от св. апо.стола Павла, и светителствувал също на епископската катедра в гр. Филипи.(41)

Ваталис, който се упоменава в посланието до филипийците, приписвано на Игнатия Антиохийски.(42)

Поради това, че вярващите в тая страна, прос.ветени с християнството от най-великия между апосто.лите, се отличавали, както видяхме, с възвишен хри.стиянски живот, филипийската църква или епископия, – както за това отбелязва и един наш историк, – към втори до четвъртия век била издигната в Митрополия, която имала вече подчинени на себе си седем епископи, и със седалище в градовете: Θεωρίον Полистилион (Старата Абдера)(43) Βελιϰείας (Велица или Величка), Христопол (днешна Кавала), Смолене (по горното те.чение на р. Арда), Кесаропол (може би Неврокоп) и Анакторопол (днес Елевтерополис при морето, близо до гр. Кавала.(44) „Епископите на тези градове, които са били мъже, проникнати с апостолски дух и ревност разпространили християнството далеко във вътрешността на полуострова“.(45)

Църковната история знае такива християнски епис.копи, които самоотвержено проповядвали Словото Бо.жие още в апостолско време и в други краища на Балканския полуостров.

Между тях е известен, например, и сътрудникът на св. апостола Павла – Иасон, който е бил един от 70-тях апостоли, и за когото се говори в Деяния апостолски (гл. 17б) и в посланието до римляните (гл. 56, 21). Той е проповядвал Евангелието в Македония и светителствувал в тогавашната римска провинция – Стари Епир, като епископ Кокирски. Пострадал мъ.ченически за вярата Христова в първия век в гр. Керкира на Йоническо море.

Един от неговите приемници е бил и епископ Алитодор, който присъствувал на Първия Вселенски събор в Никея (325 г.).

А на бреговете на Адриатическото море, в гр. Епидамнос, (Дирахиум, Дурацо, Драч), свързан с прочутия римски път Via Egnatia, е светителствувал Аполос тоже сътрудник на апостола Павла, и един от 70-тях апостоли. Отначало той бил епископ в Коринт (1 Кop. 3, 5–6). За него пише и св. евангелист Лука в Деяния Апостолски, че бил евреин, родом от Александрия, мъж красноречив и силен в Писанията (гл. 18, 24).

Ние вече имахме случай да сюменем, че св ап. Павел е проповядвал Евангелието не само в Маке.дония, но достигнал и до Илирия (римл. 15-19), наре.чена по-късно Нов Епир. Някои историци допущат дори, че преди още тоя велик апостол да дойде в тая страна и благовествува там Словото Божие, още в 58 г. сл. Христа, в гр. Дурацо имало вече основана християнска община от 70 семейства. А Йерусалимският ръкопис отбелязва, че пръв епискпоп на тоя град е бил Кесар, който бил тоже от числото на 70-тях апостоли.(46)

Негов заместник, като епископ на гр. Дурацо, е бил вероятно Астий, който пострадал мъченически, бидейски разпнат на кръст в тоя град, през вре.мето на императора Траяна (98–117 г.).

А в гр. Авлона е светителствувал като епископ Елевтерий, който бил обърнат в християнството наедно с майка си Евантия от св. апостола Павла. Тоя велик църковен архипастир и апостолски мъж претърпял мъченическа смърт през времето на император Адрияна (117–138 г.). Историците отбелязват, че наедно с него, а може би и по-късно, пострадал мъченически в гр. Авлона и св. Донат.(47)

Християнството е било разпространено твърде рано и в един от най-важните илирийски градове, а именно Никопол (Первеза). Тоя град бил основан от Августа. В него св. ап. Павел прекарал послед-ната зима от живота си, както сам той говори за това в посланието си до Тита (3 гл. 12).

Църковната история огбелязва, че Никопол е дал един от бележитите папи на древността, а именно Елефтерий, който заел папския престол в Рим от 177 до 186 година. От същия град е бил тоже и папа Каий (283–296), който бил внук на им.ператора Диоклетияна.

Историците подчертават, по тоя случай, че когато той светителствуват на чело на църквата в Рим, в същото време пък неговият чичо е стоял на чело на империята.

„Фактът, дето един внук на императора Дио.клетияна беше папа, – говори и един изследовател – а неговата жена Приска и дъщеря му Валерия беха християнки, показва че почти целият императорски двор са били християни, поради което самият император не е трябвало да помага на езичеството и да гони християнството. Неможейки, обаче, да управлява сам, той се заобиколил от хора, които го принудили да преследва християните. И така той свързва името си в историята като един от най-върлите гонители на Християнската църква.(48)

Публ. в Архим. д-р Антим Шивачев, Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до Св. Цар Бориса (принос към най-старата история на християн.ската църква в Балканския полуостров). София, 1929, с. 7-26.

 

БЕЛЕЖКИ:

(1) Гл. Prof. D-r О. Pfleiderer, Die Entstehung des Christentums, Berlin, 1911; също и моята кн. „Религиозни проблеми“, 1922, стр. 70.

(2) Виж. Проф. Гефкен, Вступление хриспянства в греко-римский мир, С.Пб. 1908, стр. 5–13.

(3) Херодот, както го е нарекъл Цицерон, е баща на историята, който се явява и теолог, понеже споделя религиозния мироглед на съвременниците си, вярва в чудеса и оракули и пр. Според него съдбата на отделни лица и на цели народи е в божията ръка. ср. п. п. проф. д-р Г. И. Кацаров, Приноси към историята на древността, София, 1920 г., стр. 20.

(4) Thucydidis Historiae, Lipsiae II, р. 95–97 и превода в „Пер. Спис.“, LXIII.

(5) Хр. Милев, Карта на I-вото бълг. царство, Пловдив, 1909, стр., 30, Christ, Geschichte der gr. Ltieratur, p. 452.

(6) Гл. Ptolomoei Geographia, III.11,6; също проф. Д-р Г. И. Кацаров, Принос към старата история на София, кн. 1, София, 1910, стр. 15; Йордан Иванов, Северна Македония, София, 1906, стр. 9.

(7) Хр. Милев, Карта на I-вото бълг. царство, Пловдив, 1909, стр. 30–31.

(8) Собрание сочинения Вл. Соловьева, Оправдание добра, т. VII. С.Пб., стр, 4J3-404;

(9) П. И. Малицки, Истор. на христ. църква, прев. М. Попов. Ч. 1, София, 1928, стр. 11.

(10) Проф. Д-р Г. И. Кацаров, Материали за историята на София, кн. 1, 1910, стр. 10.

(11) Ibib, стр. 2; D-r К. Jrecek, Heerstr. S. 25.

(12) Гл. Хр. Милев, Карта на първото бълг. царство, Пловдив, 1909, стр. 32.

(13) Ibid, стр. 33, Проф. д-р Г. И. Кацаров, Старохристиян. надписи в кн. Материали за историята на София, кн. V, 1921, стр. 37.

(14) Гр. Агатоники и неговото местоположение са били проучвани освен от К. Иерчек, Г. Баласчев, още и от Хр. Ми.лев, който намира, че неговите развалини са над с. Ходжакьой при Бунарчевската река (Харманлийско) около Сакар планина и сега се нарича Къзалар касаба (Момин град), гл. не.говата кн. „Карта на I-то бълг. царство, стр. 33.

(15) Ephrem, Epigraph. 4,894, р. 8 и 9; De Thracia provin. Rom. 42; Проф. д-р Г. И. Кацаров, Принос към историята на древността. София, 1920, стр. 112.

( 6) D-r К. Irecek, Die Heerstrasse. Prag, 1877, S. 7–63; Xp. Милев, Карта на I-вото бълг. царство, стр. 34;

(17) Гр. Крън се намирал на южните склонове на Ст. планина, на около 5 клм. източно от с. Шипка. Тоя град в по-късни времена е играл известна роля и в нашата история, като столица на деспота Елтимира (1290-1310), ср. п. п. Хр. Милев, Карта на Търновското царство във време на Асеновци (1185–1257 г.). Плов.див, 1909, стр. 28–29; също Шкорпил, Археологич. изследвания в Тракия, стр. 39, сп. „Родина“, 1900, кн 2–6.

(18) Ср. Dumont, Melanges d’archeologie, р, 293; Проф, д-р Г. И. Кацаров, Приноси към историята на древността, стр. 125.

(19) Йордан Иванов, Северна Македония, София 1906, стр. 20–21.

(20) Хр. Милев, Карта на Първото българско царство, стр. 35.

(21) Гл. Н. Д. Начев, Време и живот на Св. Борис-Михаила, Варна, 1901, стр. 2; Д. Цухлев, Историята на Българ. църква, т. I, София, 1910, стр. 9.

(22) Виж. Съчин. проф. М. Дринов, под редак. на В. Н. Златарски, София 1911, т. 1, стр. 8–25; М. Соколов, Из древней истории болгар. С. Пб., 1879 и др.

(23) Сп. „Бълг. Книжници“, Цариград, 1859, бр. 10, стр. 303.

(24) Неапол е бил близо до сегашния гр. Кавала, но бил разсипан в VI-VII в. от разни варвари, а жителите му основа.ли нов град до морето на мястото на сегашния гр. Кавала ср. „Църк. в.“, год. VI, стр. 355; Д. Цухлев, История на Бълг. църк, т. I, стр. 11.

(25) Гр. Филипи, който е бил свързан със стар римски път, е описан от мнозина историци, които са посещавали развалините му в Драмското поле на юг от гр. Драма до с. Филибеджик. Тоя град е съществувал още преди Филип Македонски под името Кренидес и спадал към Тракия. Когато Филип Македонски го превзел, нарекъл го на свое име. А император Октавий в 42 год. преди Христа, когато нанесъл победа над Брута и Касия, го е обявил за римска провинция и го преименувал на Августа Юлия Филипска. Ср. Kiepert Generalkarte von der europaischen Turkei, Berlin, Paulis A. Real-Encyklopadisghe Altertumswissenschalt, Bd. V, S. 147 и др.

(26) Le Quien, Oriens christianus, t. 1, p. 1094.

(27) Житие на светиитe, прев. Н. Жеков, т. I, стр. 484-485. Ср. също „Исторический список епископов св. и великой церкви Христовой. С. Пб., 1862, стр. 3–4.

(28) Corp. Histor. Bysant, t. V, р. 349.

(29) J. Zeiller, Les origines chretiennes dans les provinces danubiennes, de l’Empire Romaine, Paris, 1918, p. 28.

(30) Eusebii, Histor Eccles. libr. III, cap. I.

(31) Гл. К. Стоянов, Пронзход на христянството в дунавските провинции, София, стр. 4.

(32) Аpxиeп. Макарий, История русской церкви, т. I, С. Пб., 1868, стр. 8–9.

(33) Maxima Bibl., Veterum Patrum, t. III, р. 265; Д. Цухлев, Ис-тория на Бълг. църква, 1911, стр. 10.

(34) Kiepert, Generalkarte, Paulis A., Peal-Encyklopadie, t. I. p. 1949; Лепорский, История Тесалоник. Екзархата, С. Пб. 1901, стр. 308; също и Д. Цухлев, История на Бълг. църква, стр. 10.

(35) Тоя град е играл голяма роля в старохристиянско време, като място на множество християнски мъченици и средо.точие на християнска просвета и благотворителност. Разположен на едно хубаво местоположение в дълбочината на го.лемия Солунски залив, при устието на р. Вардар, той има от към морето живописен вид. И сега се вижда там бившият акропол и много други старинни паметници, остатъци от триумфалната арка на Марк Авревли, величествената коринтска коло.нада и др.

(36) Гл. сп. „Бълг. Книж“. Цариград, 1859, бр. 10, стр. 303.

(37) Съчинения М. Дринов, II, София, 1911, стр. 9.

(38) Д. Цухлев, История на Бълг. църква, т I. стр. 13.

(39) Le Quien, Oriens Christ., р. 67; Свещ. д-р Вл. Гете, История церкви, С. Пб., 1872, т. I, стр. 276–277.

(40) Mart. Rom., р. 367; Лепорский, История Тессал. Екзарх., стр. 306.

(41) Тоя град е бил свързан със стария римски път Via Egnatia. Така също и следващите по-долу градове тоже били свързани с тоя прочут път, свързан с християнизирането на Балканския полуостров, ср. Д-р К. Jrecek, Die Heerstrasse., р. 7–60; Хр. Милев, Карта на Първото бълг. царство, стр. 32.

(42) Oriens Christ., т. I, р. 676.

(43) Йордан Иванов, Северна Македония, София, 1906, стр. 58–59.

(44) Проф. К. Иречек, Княжество България, прев. С. Аргиров, Пловдив, 1899, т. II, стр. 390–391.

(45) Ср. и Д. Цухлев, История на Бълг. църква, т. I, стр. 14.

(46) L е Quien, Oriens Christiaans, t. II, p. 240; Pauly, Real-Encyklopadie der klassiscnen Аltertums, Bd. II, S. 2419 и др.

(47) Cp. п. п. „Църк. в.“, 1905, бр. 31, стр. 365.

(48) Ср. Ed. de Pressanse, Hist. des trois premiers siecles de I’Eglise chretienne, Paris, 1888; Wiesler, Christenverfolgungen der Caesaren bis zum dritten Jahrhundert, 1878.