ИНТЕРВЮ НА ИТАЛИАНСКИЯ ЖУРНАЛИСТ АНТОНИО ПИТАМИЦ С ВОДАЧА НА ВМРО ИВАН МИХАЙЛОВ

Този месец се навършиха 28 години от смъртта на един от най-бележитите български революционери Иван Михайлов (1896-1990). С неговата смърт много от противниците на неговото дело и на българската идея се надяваха, че с тях вече е свършено. Определено може да кажем и да твърдим, че той ни остави огромното си творчество – спомени, книги, брошури и безброй статии, в които отстоява безкомпромисно българската истина. Творчеството му е до голяма степен познато, но все още има и малко познати негови статии, а архивното му наследство почти е непознато, въпреки някои постижения и в тази насока.

Може би най-опасни за враговете на България и на българите са неговите публични изяви. Мястото, където те са помествани са главно македонската революционна преса, като най-големия брой от тях са отпечатани на страниците на вестник „Македонска трибуна“.

Едно от най-впечатляващите негови интервюта е това, което отпечатва италианското списание „Илюстрована история“, излизащо в Милано, по-късно препечатано и в българския вестник „България“. То е една от неговите изяви в последната година от неговия живот. Интервюто Ив. Михайлов дава пред италианския журналист Антонио Питамиц. В това интервю великият българин разкрива редица истини и тайни, обгръщащи историята на българската революционна организация – ВМРО. Може би най-интересни са думите на революционера за организирането и изпълнението на Марсилския атентат, когато революционерът-терорист на ВМРО Владо Черноземски наказва югославския крал Александър Карагеоргиевич след слизането му от парахода в Марсилското пристанище.

По-долу ще имате възможност да прочетете това забележително интервю, към което са приложени и снимките на интервюиращия журналист с революционера, както и снимките илюстриращи думите на Ив. Михайлов, запечатали последните мигове от живота на крал Александър и френския министър на външните работи Барту. Сред тях са и снимките на атентатора, който изпълнява смъртната присъда над злодея, както и на убития Владо Черноземски.

Преди да прочетете това забележително интервю ще имате възможност да си припомните най-важните моменти от биографията на революционера, както и негов текст за публичните изяви на водачите на ВМРО.

Водачът на ВМРО Иван Михайлов е автор на четири тома със спомени, десетки книги и брошури, голям брой интервюта и стотици статии. Имаше времена когато творчеството на Ив. Михайлов беше недостъпно за нас и се преследваха тези, които го четяха и разпространяваха. Сега можем да кажем, че то е достъпно и се издава и преиздава и въпреки многото издания, книгите му много бързо отново стават библиографска рядкост.

Иван Михайлов Гаврилов е роден на 27 август 1896 г. в махала Ново село на гр. Щип. Най-напред учи в родния си град, а след това в Солунската българска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий", която напуска само дни преди началото на Междусъюзническата война (1913 г.), когато градът попада окончателно в гръцки ръце. Същата година той продължава обучението си в Скопската сръбска гимназия, която завършва през 1915 г.

През Първата световна война (1915-1918 г.) Ив. Михайлов е чиновник в Щипската община и за кратко време в края на войната служи в българската армия. След демобилизирането си постъп¬ва да учи право в Софийския университет, като същевременно е привлечен да работи и като секретар на Задграничното представителство на Вътрешната македонска рево¬люционна организация (ВМРО) в София, под прякото ръководство на своя бележит съгражданин Тодор Александров. В автобиографията си Ив. Михайлов отбелязва, че „отто-гава насам времето и усилията си съм посветил на македонското освободително движение". В началото на 1920 г. той създава Македонското студентско дружество „Вардар" в Софийския университет и става пръв негов председател. Благодарение на личните си качества Ив. Михайлов успява да привлече огромен брой млади и всеотдайни привърженици на революционната идея, в името на която почти всички залагат живота си. Неговите спо¬мени са един паметник на тези хиляди млади българи, които не пожалиха себе си за свобо¬дата на отечеството.

Наскоро след загубата, която претърпява организацията с убийството на Т. Александров на 31 август 1924 г., Ив. Михайлов влиза в Централния й комитет,  като е избран за негов член с огромно болшинство на VІ Общ конгрес в началото на 1925 г. Като такъв той остава до самата си смърт през 1990 г., подписвайки се като “член в ЦК на ВМРО от 1924 г. до днес”. Времето през което Ив. Михайлов стои начело на ВМРО е един от най-тежките периоди в нейното съществуване – води се борба както с новите поробители на Македония, така и с фракционното противопоставяне в самата организация и в освободителното движение. Ив. Михайлов ръководи лично акцията по наказването на убийците и виновниците за убийството на Т. Александров, като в тази битка са избити освен тях и много дейци от левицата и от опозицията в движението. До известна степен той променя утвърдилата се десетилетна четническа тактика на организацията, но успява да я върне отново към принципа за вътрешността. Практикуват се широко атентатите и терористичните акции от специално подготвени терористи на ВМРО, с които не само се наказват поробители и ренегати, но и се постига голям пропаганден ефект, впечатляващ целия свят с изпълненията и жертвоготовността на терористите. И на следващите общи конгреси на ВМРО – Седмия (1928) и Осмия (1932) Ив. Михайлов е избран за член на Централния й комитет. През този период под негово ръководство постепенно се измества и целта на организацията – автономията се заменя с борба за независима Македония, поради променилите се условия и разпокъсването на Македония от мирните договори. Въпреки това и в последния устав на ВМРО, приет от Общия конгрес през 1928 г. като цел отново е записана автономията. Член 1 от Устава на ВМРО гласи: “ВМРО има за цел да обедини разделена Македония в нейните географски граници и да извоюва пълна политическа автономия (самоуправление) за нея.” След години един от най-близките хора на Ив. Михайлов публициста и поета Христо Огнянов ще отбележи, че “Иван Михайлов е олицетворение на идеята за независима Македония”.

На 25 декември 1926 г. Ив. Михайлов се венчава за Мелпомена (Менча) Кърничева, която става негов неотлъчен другар в живота и борбата до самата й смърт през 1964 г. Тя беше терориста на ВМРО, който наказа със смърт Тодор паница, убиеца на Ив. Гарванов и Б. Сарафов. За нея той пише: „тя беше кротка, скромна и човечна; умна, волева и юначна; възвишена по дух и по сърце. Ако любовта значи жертва - тя цял живот жертвуваше за Македония."

На 19 май 1934 г. в България е осъществен преврат на Политическия кръг „Звено" с помощта на Военния съюз и поддръжката на някои привърженици на протогеровистката ВМРО. Правителството на Кимон Георгиев разтурва и забранява Вътрешната македонска революционна организация, като подлага на преследвания и арести нейните дейци. Пред опасността да бъде заловен и убит, водачът на ВМРО Ив. Михайлов заедно със съпруга¬та си, поемат пътя на тежката и принудителна емиграция, която продължава за него до края на живота му в Рим на 5 септември 1990 г. Преди да напусне границите на страната през юни 1934 г., Ив. Михайлов нарежда с окръжно на дейците на ВМРО да не оказват никаква съпротива на българските военни власти и да предават доброволно оръжието си.

Четири месеца след преврата Ив. Михайлов и съпругата му се укриват в България. След 12 септември 1934 г. преминават границата и се установяват в Турция. Около четири месеца пребивават в гр. Кастамону, три години в Анкара и осем месеца на ост¬ров Буюк Ада (Принкипо). Правителството на Югославия, след убийството на сръбския крал Александър Карагеоргиевич, настоява многократно пред турските власти Ив. Михайлов да бъде екстрадиран и да му бъде предаден. В защита на водача на ВМРО се обявяват около седемдесет най-видни пред¬ставители на македонската емиграция в България. Те настояват пред министър-председателя на Турция Исмет Инюню Ив. Михайлов и съпругата му да бъдат третирани като политически емигранти, а не като затворници, и да им се разреши безпрепятствено да напуснат Турция, без да бъдат предадени на Югославия или Гърция.

Следва продължително дипломатическо раздвижване, при което югославските власти, използувайки включително политическия и дипломатически шантаж, се стремят да им бъде предаден Ив. Михайлов. В това време водачът на ВМРО и съпругата му правят необходимото да напуснат Турция. Единствено Полша им дава политическо убежище. Прехвърлянето на Ив. Михайлов е осъществено с активното участие на полския пълно¬мощен министър в София Адам Тарновски и полския консул в Цариград Войчех Рихлевич. Но инициативата за това прехвърляне е преди всичко на А. Тарновски, който е в много близки отношения с редица политически дейци в България, свързани и с Ив. Михайлов и ВМРО. Тарновски съобщава на полското правителство на 4 август 1938 г., че българското правителство не възразява срещу изда-ването на виза на Ив. Михайлов за Полша. Във връзка със заминаването му за Полша от Ив. Михайлов са поискани да представи заедно с необходимите по прехвърлянето документи и кратка автобиография, която той пише в Цариград на 9 август 1938 г. Скоро след получаването на визата той отпътува със съпругата си с полския кораб „Левант", който тръгва от Цариград и минава през Кайро. Накрая, след продължително пътуване, те пристигат на 1 октомври 1938 г. в полското пристанище Гдиня. Преди да замине, той е трябвало да направи декларация пред А. Тарновски, че се задължава „да не се занимава с политика в Полша". Първоначално на Ив. Михайлов и съпругата му е забранено да пребивават във Варшава, а да живеят в околностите й, в радиус от 100 км. След окупацията на Полша от Германия (септември 1939 г.) се преместват да живеят във Варшава, която напускат през февруари 1940 г.

През времето, когато живее в Турция и Полша, Ив. Михайлов работи върху книга¬та си „По трънливия път на македонското освободително дело", която завършва в Полша и е отпечатана през 1939 г. За написването на тази му малко позната досега за българския читател книга той се запознава с огромна литература по този въпрос, като впечатленията си от някои автори и произведения споделя в писмата си до своя приятел инж. Христо Станишев, бивш председател на Върховния македоно-одрински комитет и председател на Великия македонски събор.

Книгата „По трънливия път на македонското освободително дело" Ив. Михайлов отпечатва под псевдонима си „Брегалнишки", като на титулната страница е отбелязано, че се „печата като ръкопис". Тя е писана в един тежък момент за развитието на маке¬донското революционно и легално движение, изкуствено спъвани от българските прави¬телства след 1934 г., съчетано с личните затруднения, които изпитва семейството на революционера. В книгата Ив. Михайлов се стреми да покаже връзките между македон¬ското движение и политико-обществените фактори в свободна България още от времето, когато са създадени легалната и нелегалната македоно-одрински организации (1893 и 1895 г.). След деветнадесетомайския преврат от 1934 г., когато правителство на Политическия кръг “Звено” и Военния съюз забранява и разтуря ВМРО, Ив. Михайлов поема пътя на политическия емигрант, който продължава през целия му по нататъшен живот до самата му смърт в Рим на 5 септември 1990 г. Този път започва в Турция (1934–1938), преминава през Полша (1938–1940), Унгария, Германия, Хърватско (1941–1944), Австрия, Испания и Италия. И в емиграция Ив. Михайлов ръководи ВМРО, полага грижи за Македонския научен институт, Македонските патриотически организации в САЩ и Канада, Македонското дружество “Тодор Александров” в Брюксел и поддържа тесни връзки с българската политическа емиграция в Европа и Америка и с българи от трите дяла на Македония. За него през този период на емиграция пропагандата се превръща в една от най-важните задачи в борбата за освобождението на поробените части на Отечеството. Издава и редактира вестниците “Независима Македония” и  “Македония”, води радиочас на български език в Испания и подпомага по всякакъв начин в. “Македонска трибуна”. Провежда анкета сред съратниците си в борбата, която му помага при написването на четирите тома със спомени и десетки брошури и статии.

Когато се заговори за творчеството на Ив. Михайлов в съзнанието на всички първо изплуват четирите обемисти тома с неговите спомени, тази “енциклопедия на македонското освободително движение”, както сполучливо ги нарече Христо Огнянов и книгите му “Македония – Швейцария на Балканите”, “ВМРО”, “Сталин и македонския въпрос” и “По трънливия път на македонското освободително дело”. Поради недостатъчните тиражи досега е малко позната брошурата му “Македонската освободителна борба и преврата от 19 май 1934 год.”, печатана първоначално като отделни статии на страниците на в. “Македонска Трибуна” и през 1936 г. публикувана  цялостно  от МПО в САЩ. И днес последователи на твърдата ръка в политиката правят опити да търсят и да внушават идеите на деветнадесетомайци в съвременната политика, подложени на критика още от Ив. Михайлов. Не искам да се спирам на този въпрос подробно, но не може да не се напомнят някои от големите вреди, които той нанесе – прекратено беше действието на Търновската конституция, партиите бяха разтурени и забранени, нанесе се сериозен удар върху българския парламентаризъм и бяха ликвидирани легалните и нелегални националноосвободителни организации на македонци, тракийци, добруджанци и западнопокраинци, въведена беше жестока цензура, като бяха спрени излизалите десетилетия издания на политическите партии и революционни организации, започнаха да търсят и намират почва модерните за онова време тоталитарни и антидемократични идеологии. С брошурата му “Как се бранеше народа в Македония”, печатана преди също в САЩ от редакцията на в. “Македонска Трибуна” са напомнят славни моменти от борбите на македонските българи, за национална и църковна независимост. Може би малко хора знаят, че една от ранните и сериозни критики срещу сталинистката теория по националния въпрос е не от кабинет учен, а от Иван Михайлов и то по времето, когато този експеримент с народите от Източна Европа набираше скорост. Става дума за книгата му “Сталин и македонския въпрос”. Макар, че е издавана неколкократно, тя все още остава непозната. Първоначално е печатана като поредица от статии във в. “Македонска Трибуна”, последвана в две задгранични издания (на български през 1947 г. и на английски през 1948 г.). В отечеството тя също има досега две издания и една публикация като подлистник в списание. В тази основна книга на Ив. Михайлов, от български национални и от общочовешки позиции македонският революционер по най-категоричен начин громи всички принципи, които Сталин застъпва още през 1913 г. в брошурата си “Марксизмът и националния въпрос”. Тук бих искал да повторя паралелът, който може да се направи между двамата революционери, представители на различни идеологии. Когато Сталин пише брошурата си в началото на 1913 г. и я издава под псевдонима си “К. Сталин”, е хвърлен в затвора от руските власти. Аргументираната критика срещу него Ив. Михайлов пише в нелегалност и в емиграция, като я подписва с псевдонима си “Македоникус”. И двете книги първоначално излизат като поредица от полемични статии, а след това са отпечатани като брошури. Книгата на Ив. Михайлов е най-големият български удар срещу теорията на сталинизма по националния въпрос, превърнала се в продължение на десетилетия не само в догма, но и в действителна заплаха за потиснатите народи по света. След книгата му “Сталин и македонският въпрос” и статията му “Предателството на Българската комунистическа партия към българщината” с брошурата си “Цола Драгойчева пише “история”...”, Ив. Михайлов продължава по най-аргументиран начин да отстоява истината по българския национален въпрос, служейки си с конкретни факти от дейността на ВМРО през времето от 1923 до 1925 г. Не напразно критиката му е насочена срещу брошурата “Из моите спомени. На класови интернационалистически позиции” и спомените “Повеля на дълга” на висшия функционер на  БКП Цола Драгойчева. Спомням си как през втората половина на 70-те години те се издаваха и преиздаваха и се изучаваха и обсъждаха на всякакви нива в рамките на тогавашната политическа просветна година, на ОФ-събрания и на открити и закрити партийни събрания. След тази книга, която беше предхождана от справката на БАН по македонския въпрос, сборниците с документи за Македония и новите издания на проучванията на Васил Кънчов и проф. Йордан Иванов интересът към македонския въпрос беше възроден и започна открито да се говори и пише по него, макар че съществуваха рамки за позволеното. Стана нещо немислимо доскоро. Издадени бяха инкриминираните и забранени изследвания и мемоари на Христо Силянов и проф. Любомир Милетич. Спомените на Ц. Драгойчева бяха колективен труд на учени и партийни функционери. Макар положителната роля, която изиграха за момента спомените в България, в тях има и много неточности и левичарски внушения, резултат от “класово-интернационалистичните позиции” на мемоаристката, която теоретизира и върху важния въпрос за марксизма и националния въпрос.  Именно това и неточностите накараха Ив. Михайлов да влезе в аргументиран спор с Ц. Драгойчева, нещо което вече беше правил и към неточностите и манипулациите в Димо Казасовите спомени. Новите идеи, извикани от новите условия на борбата намират място, както в брошурата му за Деветнадесетомайския преврат, така и в статията “За самостойна Македония”, която печата в “Македонска трибуна” през 1947 г. Като най-характерни примери могат да се посочат статиите му “Ако съм българин, не съм ли македонец?” и “Изкористваната “свещена простота”, които както показва нашето съвремие е добре да бъдат прочетени отново, защото “свещената простота” и днес завладява нови позиции, от двете страни на югозападната ни граница.

В емиграция Ив. Михайлов ръководи ВМРО, полага грижи за МПО в САЩ и Канада, Македонското дружество “Тодор Александров” в Брюксел и поддържа тесни връзки с българската политическа емиграция в Европа и Америка и с българи от трите дяла на Македония. За него през този период на емиграция пропагандата се превръща в една от най-важните задачи в борбата за освобождението на поробените части на българското Отечеството.

Издава и редактира вестниците “Независима Македония” и  “Македония”. Провежда анкета сред съратниците си в борбата, която му помага при написването на четирите тома със спомени, книги и десетки брошури и стотици статии.

Умира в Рим на 5 септември 1990 г.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ИВАН МИХАЙЛОВ
ИЗЯВЛЕНИЯ И СРЕЩИ С ЧУЖДЕНЦИ НА ЧЛЕНОВЕ ОТ ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ

 

Бидейки равноправни и равноотговорни, членовете на Централния Комитет можеха да дават публични изявления, стига да се държат с рамките на одобрените от ВМРО становища.

Читателят може би ще се запита: защо преди 1924 г. почти изключително само Т. Александров е говорил пред чужди журналисти, изнасял е изобщо открито позициите на организацията пред общественото мнение? В същност до известна степен това са вър¬шили и колегите му, специално Протогеров; но в много по-ограничен размер. По силата на редица обстоятелства името и авторитета на Александров бяха се наложили всред българщината, в самата Македония, а и пред чуждия свят. Такова явление виждаме и във време на турския режим. Винаги е имало Централен комитет от трима равноправни членове. Но най-често и тогава се е случвало един от членовете да се явява като по-меродавен изразител на идеите и тактиката на ВМРО. Беше време даже когато такъв беше главно Христо Матов, а и д-р Хр. Татарчев, в качеството им на зад¬гранични представители, назначени от Централния комитет. Хората приемаха декларациите им като напълно съвпадащи с волята и мисълта на ВМРО.

Подир загубата на Т. Александров редица обстоятелства допринесоха, щото най-често мене да търсят – като член в Централния комитет – чужди журналисти, за да чуят каквото ги ин¬тересуваше относно нашата борба. Но идваха и при по-първите хора на нашите легални организации. Чужденци твърде често се информирваха и от редакцията на в[естни]к ,,Ла Маседоан" в Женева, дока-то той излизаше; а в Америка – от Централния комитет на органи¬зираната там македонска емиграция.

Първият чуждестранен журналист, който се яви при мене след като през 1925 година бях избран в Централния комитет, беше Болеслав Тахауер, аташе за културни въпроси и по печата при Унгарската легация в София. Той се бе срещал по-рано и с 7 Александров. Цели десетилетия г. Тахауер остана неизменен приятел на нашата кауза; готов да й услужи с всичко, което бе по силите му. Нашето движение е имало множество чужденци приятели: но от категорията на Болеслав Тахауер се броят на пръсти.

След него наскоро поиска среща – чрез Задграничното ни представителство – Л. Неманов, отдавнашен сътрудник на проф. Павел Милюков и също така от по-рано познат на Тодора. Неманов публикува в чужбина описание за срещата.

И другаде е казано, че благоприятно писа няколко пъти за македонската кауза германският журналист г. Валтер Брел, когото лично съм виждал.

Спомням си, че един път бяха пожелали да ме видят група германски студенти, които са посетили Балканите във връзка с някакъв международен студентски конгрес. Тия ентусиазирани млади хора бяха чели известия за борбата на ВМРО; всички говореха с ентусиазъм и възхищение, задето ние, македонските борци, първи и така решително сме се опълчили срещу Версайлската политическа сис¬тема. Някои измежду тях изказваха мнение, че борба като нашата трябвало да се започне и в Германия. Други пък съвсем искрено признаваха, че независимо от адмирациите спрямо нашите усилия, официална Германия се стреми да подържа колкото е възможно по-добри отношения с Югославия, главно по икономически съобра¬жения. Така че, никак не е сигурно дали Македония ще бъде под¬крепена по някакъв начин от германците за премахване на роб¬ството й. Все пак, явни бяха недоволствата и в Германия за ло¬шото третиране на националните малцинства.

По едно време поиска среща друг един германец, за когото ми писаха приятели от България. Оказа се, че това е г. Вернер Щорм, установен в София, и минаващ като старейшина на немците националсоциалисти в България. Приказвахме дълго с тоя приятен човек. За втори път го видях в чужбина близо четиридесет години по-късно; това бе година-две преди той да се помине.

Потърсен бях и от друг млад немец, пътуващ към Бал¬каните, под име Хагер. А след него се обади още един млад чо¬век, който ми остави като подарък прекрасен географски атлас. Имах впечатление, че той пътуваше с някаква специална мисия; в плана му влизаха срещи с много лица и в България.

Посещавали са ме, но по-рядко, и италианци. Запомнил съм имената на двама души – г. Бонавентура Калоро и г. Феруччо Кабалцар. Мнозина италиански журналисти писаха в полза на нашата кауза, а почти всички италиански вестници поместваха известията за разви-ващата се в Македония борба. Най-много, обаче, е популяризирал нашето освободително движение в Италия между двете световни войни г. Жорж Нурижан, с когото през 1933 година и лично се срещнах. Той издаде и книги на италиански език върху македон¬ския въпрос.

* * *

Кореспондент на ,,Нойе Цюрихерцайтунг" помести на 9 октомври 1927 г. известие за срещата му с члена от Централния Ко¬митет Ал. Протогеров. Правилно бе казано в това изявление, че на¬шата борба не е дело на една терористическа група, а на целия потиснат народ. Изтъкнал бе също, че нашата цел е независима Македония. Между скоба казано, огромното мнозинство между нас не вярвахме в искреността на тия му думи, – относно независима Ма¬кедония.

* * *

В[естни]к ,,Свобода или Смърт" от 22 април 1928 г. предаде изнесеното в ,,Чикаго Дейли Нюс" описание за среща на балканския му кореспондент с члена от ЦК Иван Михайлов. И във в[естни]к ,,Македонска Трибуна" от 3 май с.г. намираме подробно описание за тая среща. Кореспондентът беше израсналият в Америка Стоян Христов от Костурско, проявил се като доста добър писател, чийто разкази биваха помествани и в големите американски вестни¬ци. За да си обясним защо журналистите са търсили повече Иван Михайлов, т.е. как се е подсилвало любопитството им, достатъчно е да прочетем и преценки като следната, която Стоян Христов е дал в обширното си известие относно Михайлов: ... „Той е вдъхнал нов живот в Революционната организация и неговото име е станало прочуто из цяла Югоизточна Европа. Той е станал една легенда"... Впрочем, официалното насочване на общественото вни¬мание повече към мен, отколкото към другите двама мои колеги от Централния комитет, бе извършено от задграничните представители Баждаров, Пърличев и Томалевски; те бяха издали комюнике до пресата, с което известяваха, че Общият конгрес на ВМРО след смъртта на Т. Александров, свикан през февруари 1925 г., е избрал мене единодушно, а двамата ми колеги Протогеров и Попхристов с мнозинството на делегатските гласове. Още тогава забелязах на нашите задгранични представители, че е извършена нетактичност и дори голяма грешка, защото такова публично известие ще засили още повече завистта и подозрителността на Протогеров; а това само ще усложни моята задача в Централния комитет и други наши замисли за доброто развитие на ВМРО до следващия конгрес. Споменавам, че можеше да се избегне прибързаното съобщение на Задграничното представителство с подобен несполучлив текст. А отделен въпрос е каква е била неафишираната, мълчалива преценка всред редовете на нашите борци, всред нашата младеж, и изобщо в преобладающето мнозинство на македонската общественост поотделно за всекиго от тримата новоизбрани членове в Централния комитет. В изявлението пред Стоян Христов изрично съм подчертал, че Македонската организация не е оръдие на никоя държава. Все по липса на място не се впускам тук в подробности.

* * *

Голямата германска телеграфна агенция ,,Телеграфен Унион" помести изложение на своя пратеник, който се е срещал с Иван Михайлов и разговарял за характера и целите на ВМРО. Вестник ,,Свобода или Смърт " от 5 ноември 1928 година препечати това изложение.

Покрай другите засегнати въпроси, кореспондентът се е спрял бегло и на разприте, които през същата година се бяха появили с така наречените протогеровисти. Доста логично е писал в ста¬тията си, че ,,Протогеров навсякъде беше известен под титлата „генерал Протогеров"; това показва, че той дължеше отчасти своята популярност не на принадлежността си към ВМРО, но на своята дейност като офицер в българската армия. Той винаги се чувству¬ваше на първо място като такъв. Отиваше в това до там, че покровителствуваше в македонските окръзи на България клонове на бъл¬гарските националистически организации, които се поставят в рязко противоречие с македонските автономисти ...".

* * *

Унгарският в[естни]к ,,Пестер Лойд" от 15 февруари 1930 г. публикува дълъг разговор на свой кореспондент с Иван Михайлов.

Същият унгарски в. „Пестер Лойд" от 17 януари 1934 г. в уводна статия пише във връзка с преговорите, които се водиха около сключването на Балканския четворен пакт, между другото:

„Между въпросите, които сега смущават мирната атмос¬фера на Балканите и чието разрешение не е спънка за Балканския пакт, един от най-важните е македонския въпрос. Този въпрос добива актюелност поради това, че с оглед на пред¬стоящото сключване на Балканския пакт, казва думата си г. Иван Михайлов с един манифест на ВМРО. Въпросът е, дали изказаните в манифеста на Михайлов очаквания на македонците ще се сбъднат. С това македонският въпрос не би се разрешил, но би могъл да се насочи към мирни и нормални пътища, което от само себе си би било голямо събитие".

* * *

Под заглавие „ Македонец предлага мир" в[естни]к ,,Ню Йорк Таймс" от 5 септември 1930 г. писа:

„Иван Михайлов, многоизвестният лидер на македон¬ските революционери, публикува във вестниците една декларация, в която се подчертава, че македонците желаят да продължат борбата за свободата на Македония на парламентарни (легални) начала.

Ако това не се позволи, казва Михайлов, те ще продължат борбата с всички революционни средства".

В[естни]к „Македонска Трибуна" от 11 с.м. бе писал: „Преди 15 дни една друга телеграма пак до в[естни]к „Ню Йорк Таймс" съобщава, че от Велики сили е направено давление върху българското правителство, за да направи всичко възможно за арестуването на Иван Михайлов. Тая акция от Велики сили стана след избухването на адски машини в Маке-дония и Шумадия. Усилената борба на македонските революцио¬нери загрижва отговорните държавници за мира на Балкана и без да издират истинската опасност за тоя мир и робството в Македония и него да премахнат, те смятат, че ще предотвратят усложнения на Балкана, като премахнат ВМРО или някой от нейните водители".

* *  *

Много пъти органът на ВМРО „Свобода или Смърт" е писал статии, изразяващи становищата на организацията по важните въпроси относно Македония. Поместени са в същия вестник и различни съобщения за по-второстепенни въпроси, които са имали връзка с македонските обществени работи.

* * *

,,Големият Бостонски вестник „Крисчан Сайънс Монитор" от 24 октомври 1930 г. печати изложение от своя софийски кореспондент, в което се дава отзив за статията на Мван Михайлов, печатана в софийски вестници, която ние дадохме във в[естни]к ,,Маке¬донска Трибуна".

Като казва, че Иван Михайлов е лидер на ВМРО и че на него се приписват всички терористически акции, вършени в Македония под властта на сърбите, дописката продължава: ,,В своята статия господин Михайлов казва, че българите в Македония под властта на сърби и гърци са подложени на един ужасен процес на насилствено асимилиране, на което македонците могат да се противопоставят само чрез оръжие, поради това, че всички начини за легално съпротивление са отнети на македонския народ. Ако маке¬донците не се противопоставят с всички средства, които имат на свое разположение, заявява г. Михайлов, те ще бъдат унищо¬жени като българи".

(„Македонска Трибуна", 30 октомври 1930 г.).

* * *

В[естни]к „Македонска Трибуна" от 14 юли 1932 г. предаде описа-нието от проф. Джан Бейклес за срещата му, която е имал с Иван Михайлов и в която са били засегнати редица въпроси около робството в Македония и нашата освободителна борба.

* * *

На 25 август 1932 г. „Македонска Трибуна" даде пак дълго съобщение за сказката на професор Джан Бейклес пред конференцията на политическия институт в Уйлямстаун, в Масачузетс, състояла се на 18 с.м. И в този случай г. Бейклес съвсем пра¬вилно, но и съчувствено, е изложил какво е положението в Маке¬дония, и какво преследва ВМРО. Македонското движение има големо основание да бъде признателно на проф. Бейклес, който докрай остана защитник на погазената в Македония правда.

* * *

В[естни]к „Македонска Трибуна" от 16 февруари 1933 г. предаде целия разговор, воден от кореспондент на „Хърватски Лист” и „Даница Хърватска", (от 31 януари с. г.) излизащ в Ню Йорк, с Ив. Михайлов. В разговора са засегнати редица подробности свързани с идеята за независима Македония.

* * *

В[естни]к „Македонска Трибуна" от 25 януари 1934 г. съобщава:

„Виенският кореспондент на „Чикаго Дейли Нюс" съоб¬щава, че ВМРО е издала една декларация, в която се казва на каква база може да се постигне траен мир на Балканите. В декларацията между другото се пише, че ВМРО е готова да посрещне всяко братско сътрудничество между балканските на¬роди за установяването на мира на Балканите, стига от страна на Югославия и Гърция да се зачетат и гарантират правата на малцинствата в техните държави. Не стане ли това, про-дължава декларацията, революционните акции ще продължат.

Тази декларация е била издадена от страна на ВМРО във връзка със станалите напоследък дипломатически разговори и срещи, които се водиха на Балканите".

* * *

Вестник „Ню Йорк Таймс" от 21 януари 1934 г. пише във връзка с конференцията на Малкото съглашение, открита през сжъщия месец в Загреб:

,,Проблемът за сключване на един балкански пакт доми¬нира в югославянската и румънската политика и д-р Бенеш (чехословашкият министър на външните работи) се опитва да склони и България да се присъедини; обаче, София до днес отказва да стори това.

Последният миролюбив манифест, отправен от лидера на Вътрешната Македонска Революционна Организация, Иван Михайлов, който приема сключването на един балкански пакт, ако той гарантира политическите и културни права на македонските малцинства в Югославия и Гърция, дава надежден изглед на преговорите".

* * *

Вестник „Македонска Трибуна", излизащ в Индианаполис, дава известие за книгата ,,Герои и атентатори", публикувана на англий¬ски от Стоян Христов. В глава първа тази книга се занимавала с Иван Михайлов. Христов на едно място пишел: „Вие не можете да промените възгледите на Михайлов. Може да му приказвате и той ще слуша. Обаче, той е мислил само едно нещо в продължение на десет, на двадесет години – автономията на Македония. То се е отпечатало в ума му, оформило е физиономията му в една брон¬зова непреклонност".

,,Македонска Трибуна" съобщава, че в[естни]к ,, Ню Йорк Сън" от 19 април 1935 година е поместил обширен отзив за тая книга, от г. Джеймс Грей. На 5 май „Ню Йорк Таймс" публикувал също отзив за книгата, написан от г. Уалтер Литълфилд, един от политическите редактори на вестника. Г-н Литълфилд на¬рича Югославия с име ,,Велика Сърбия", означава я като разгле¬зено дето на Парижката мирна конференция; и казва, че спрямо сръбското управление турците се явяват много по-добри – той ги на¬рича, при сравнението си, „ангел-хранител". Г-н Литълфилд няколко пъти открито е защитил македонската кауза. В отзива си той отбелязва, че Т. Александров е убит от хората на Ал. Протогеров и на Москва, и че начело на революционната борба застава Ив. Михайлов.

И в[естни]к „Ню Йорк Хералд Трибюн" е дал рецензия за същата книга на 5 май, от писателя Луис Адамик. Относно описанието, което Стоян Христов е дал на Иван Михайлов, г. Адамик казва, че е един съвършен портрет.

* * *

Не вярвам, че с казаното до тук съм изчерпил всички мои разговори, които са били публикувани в чуждата преса. И не мога да си ги спомня всички.

* * *

Но правени са срещи, както е ясно от казаното по-горе, и с лица от разни чужди страни, без да е писано върху това във вестници.

Измежду чужденците, които проявяваха особен интерес към македонската кауза, едвали не на първо място требва да поставя ун-гарците. Известно е каква великолепна пропаганда срещу Версайлските договори вършеше самата унгарска държава. Така че, политиците и журналистите на Маджарско смятаха, че македонските борци са в същност първите ревизионисти след 1919 г. Затова, когато имаха и най-малката възможност, унгарски общественици и отговорни лич¬ности пожелаха и лично да разговарят с хора от македонското движение.

Освен споменатия г. Болеслав Тахауер, при мене са идвали за запознаване и разговор и следните унгарци: Шандор де Киш, пълномощен министър в София; Лайош де Руднай, пълномощен министър в София; Константин Бакай, военен аташе в София; Ернест де Кьолей, военен аташе в София; Евгений де Рускай, военен аташе в София (него съм виждал и в чужбина). Също в чужбина имах случай да се запозная с г-н Де Хори, унгарски пълномощен министър в Рим; той минаваше като един от най-добрите маджарски дипломати.

* * *

През 1933 г. идва да се срещнем г. Анри Герню, за когото дру¬гаде е казано вече, че е бивал министър на просветата във Франция и председател на общото сдружение за правата на човека и граж¬данина. Придружаван беше от запасния полковник Коста Николов и проф. Венелин Ганев, който в началото на комунистическото управление бе в България един от регентите. За тази среща нищо не бе писано публично. Г-н Жорж Десбон по-късно ме уверяваше, че мисията на г. Герню при мене – за която бил помолен от френ¬ското Външно министерство – е имала една определена задача – да провери дали ВМРО е наклонна да се откаже от своята борба срещу Югославия; и дали възприема идеята за интегрална Югославия, в която би влезнала и България.

Г. Герню не постави открито пред мене въпросите. Но схванах в разговора, че искаше да чуе как преценявам споменатата идея. Отговорих му, че Македония желае да бъде свободна и независима. И че ВМРО ще остане вярна на този идеал при всички условия.

* * *

Сред нашия потиснат народ и сега е налице убеждението, че най-справедливо е онова решение на македонския въпрос, което ВМРО е предлагала още при своето зараждане и не е било мъчно да се реализира. На това гледище останаха непоколебимо и голямо число хора между интелигенцията, между мислящите среди, специално и всред ония, които заемаха по-малки или по-големи отговорни места в освободителното движение.

Ако се постави въпрос за мене лично, отговарям, че от първия час на моето участие в нашето дело и до този момент стоя на същата позиция.

Убеждението ми съм имал случай да изнасям и в статии. Такива съм писал най-често анонимно, особено откакто се намирам в емиграция, но понякога съм излизал и с подписани статии.

За пръв път съм защитил нашето становище за самостоя¬телно дело и за независима Македония в една обширна статия, насо¬чена срещу онези, които прислонени при чужда политика, започнаха с опити за подравяне на македонскит организации след Първата световна война. Статията бе публикувана през 1923 г. или в първите месеци на 1924 г. (не си спомням точно). Още бе жив Т. Алек¬сандров. Научих още тогава, че събралите се във Виена няколко души българи, в услуга на Третия комунистически интернационал, остро са се произнасяли против мене, отдавайки статията на мен, макар да бе подписана с псевдоним.

Преди това, бях написал един преглед на развилите се през Илинденското въстание сражения; поместен бе в първия брой на студенсткото ни списание ,,Илинден".

След като бях вече в Централния комитет на ВМРО, ня¬колко пъти съм излизал с подписани статии, все във връзка с политиката и тактиката на ВМРО. В момента добре си спомням за две от тях. Едната бе изпратена до в[естни]к ,,Македонска Трибуна" в Индианаполис, който бе започнал наскоро да излиза; озаглавена бе ,,Две думи за нашите позиции". Появи се в казания вестник на 9 юни 1927 г. Цитати от нея бяха дадени и в ,,Свобода или Смърт" от 15 юли с.г. Атакувах сръбската теза, че на Шумадия била не¬обходима Вардарската долина по стопански причини. Поставях тоя въпрос: по стопански причини ли Сърбия денационализирва с огън и меч българското население в Македония? Изтъквах, че и Гърция се заблуждава като смята, че няма да има македонски въпрос ако от южните околии на нашата родина бъдат прогонени българите; и заключавах, че македонският въпрос няма да загуби от своята острота даже и като се опитват да се споразумяват помежду си Сърбия и Гърция с България. Що се отнася до средствата на нашата отбранителна борба, те ни се налагат от самите поробители.

Във връзка с тази статия се появиха коментари в сръбски и гръцки вестници.

Другата статия, която си спомням, бе публикувана в бр. 119 от м. септември 1930 г. на в. „Свобода или Смърт". Тя бе написана по случай шест години от смъртта на Т. Александров и бе озаглавена „Революционният метод в македонското освободително движение". Между другото, казано бе там и следното: „Ако турците продължа¬ваха да владеят Македония и след 1912 година, те щяха да назовават македонските българи със същото име, с което ги наричаха в продължение на 500 години".

На друго място в статията пишех: ,,Нека си спомним нещастната 1918 година. Тогава вярващите в бъдещето на българщината, които биха могли да одобрят какъвто и да е риск и жертва за едно родолюбиво дело, трябваше да се търсят с фенер в Бъл¬гария". Казано бе и това: ,,... Поради македонското революционно движение българската държава не могла да изпълни дълга си спрямо страдащия в Македония българин. Никой от ония, които искрено и сериозно следят развитието на македонския въпрос, няма да по¬вярва в това. Българските правителства всякога са длъжни и сво¬бодни да се застъпват за правата на македонските българи, стига да имат съзнанието и куража за това. От факта, че последните, би¬дейки тъй зле поставени, предпочитат да теглят рисковете на една революционна борба, отколкото да загинат, произхожда едно още по-голямо право и основание за българските правителства да правят съ¬ответни постъпки. Но ако те, вместо да изпълняват дълга си, осъждат македонците за борбата им, следва ли да се приеме, че послед¬ните, за да угодят на българските правителства, би трябвало да търпят робството като стадо, за да повярва всеки, че те са се вече денационализирали, или че и никога не са били българи? …" В статията е казано още:

,,... Най-неоправдано и най-безсмислено си остава за нас неодобрението, което иде от сляпата партизанщина в България. Тая партизанщина има непростим грях и пред свободния българин за това, че в продължение на 50 години се лута в омагьосан кръг, неспособна да създаде, даже след страшната катастрофа от 1918 г., единство поне по съдбоносните за нацията въпроси на външната по¬литика. А нейният най-тежък грях към Македония е това, че от 1893 година насам тя не е чужда на всички пречки, които подкопават единството и силата на македонското дело".

Писал съм върху идеите на македонското движение и в следните брошури и книги, които публикувах:

а) ,,Превратът от 19 май 1934 г. в България и македонското движение" под псевдоним Балканикус.

б) „Сталин и македонския въпрос". Книгата е печатана на бъл¬гарски и на английски език в Америка, под псевдоним Македоникус.

в) ,,Македония – Швейцария на Балканите". Печатана е под ис-тинското ми име в Америка на български и на английски език.

г) „По трънливия път на македонското освободително дело''. Книгата е печатана на български с псевдоним Брегалнишки.

д) Брошурата (от начало статия) „Нашата 1903 година". Печатана е с истинското ми име в сборника на нашата американска емиграция по случай 50-годишнината на Илинденското въстание и 60-годишнината от създаването на ВМРО.

е) „ВМРО". Малка книжка, в която се прави бегъл преглед на македонското освободително движение. Печатана бе през време на Втората световна война на български език, анонимно. За пръв път бе публикувана на части, в едно хърватско списание в Загреб.

ж) ,, Спомени - І – Младини". Печатана с моето име в Италия през 1958 г., на български език.

з) „Спомени - ІІ – Освободителна борба (1919-1924 г.)", печатана на български през 1965 г. в Брюксел.

Смятам, че – според силите ми – и чрез тези писания, както и чрез други, които са излизали изпод перата на мнозина на¬ши общественици, фактически е водена борба в името на идеите, които ВМРО написа на своето знаме още в първите дни на появяването й. Всички отклонения от мисълта за независимост докарваха несполуки за нашия народ, комплицирваха македонския въпрос и разпокъсваха Македония.

Публ. в Ив. Михайлов, Спомени – ІІІ. Освободителна борба (1924-1934 г.). Лувен, Белгия, 1967, с. 970-979.

 

* * *

 

55 ГОДИНИ СЛЕД АТЕНТАТА В МАРСИЛИЯ КОНСПИРАТОРЪТ Е НАМЕРЕН
ИНТЕРВЮ С ИВАН (ВАНЧЕ) МИХАЙЛОВ

ЯНУАРИ 1990 Г.

 

Една от най-оспорваните фигури в новата българска история е Иван (Ванче) Михайлов. Немалко политически убийства са свързани с личността му и ръководената от него организация. Животът и дейността на Ванче до ден-днешен са една голяма загадка. Ето защо даваме възможност на читателите да се запознаят с интервюто, взето от италианския журналист Антонио Питамиц и публикувано в януарското приложение “Илюстрована история” на списание “Епока”, което отпечатваме с незначителни съкращения.

Това е първото интервю, което Ванче Михайлов дава след убийството на югославския крал Александър Първи през 1934 г.(1) Неговите коментари на историческите факти в редица случаи противоречат на познатите оценки. Отделяме им място като думи на очевидец и непосредствен участник. Вестникът е готов да публикува и други мнения по повдигнатите въпроси.

Той бе между заклетите противници на Югославия, още когато тя се появи след Първата световна война, и на нейния крал Александър І Карагеоргевич. Бе водач на една от най-силните иредентистки организации на Балканите – Вътрешната македонска революционна организация, която от 1893 г. води борба на македонците против турците, а от 1913 г. – срещу Сърбия, която бе заграбила Македония за сметка на България след войните от 1912-1913 г., сърбизирайки я чрез насилие.

В Македония ВМРО имаше една народна база, а в България своите убежища. Там тя бе така силна, че двадесетте години стана като държава в държава, с разклонения в администрацията, във войската, в правителството.

Казва се Иван Михайлов, наричан Ванче. Ръководи ВМРО в периода между двете войни. В Сърбия го смятаха за престъпник. Македонските българи под сръбска власт го почитаха като техен защитник срещу сръбския хегемонизъм. В България бе ценен като патриот, в чиято защита при един насочен срещу него процес непринудено се явиха над 200 души адвокати, поради което процесът изобщо се отложи. Михайлов бе един от най-популярните балкански революционери, когато се водеше борба за откъсване на Македония от Югославия заедно с Анте Павелич, водача на Хърватското национално движение на усташите, който преследваше същата цел за Хърватско.

Борбата на Михайлов и на Павелич против Белград бе провеждана с всички средства, включително и тероризма – без избор на ударите, до убийството на крал Александър І, убит в Марсилия през 1934 г. от доверен на Михайлов човек, даден на хърватите на Павелич, които още от 1928 г. бяха “осъдили” крал Александър, след убийството на хърватския водач Степан Радич в Белградския парламент от близък на двореца човек. Ранен от полицията и линчуван от тълпата, той занесе в гроба тайната на истинския си произход. Мина в историята като Петер Келеман, последно от многото фалшиви имена, употребени за заблуждаване на европейската полиция, между които се прикрива даже истинското, известно от българската полиция. Кралеубийството в Марсилия застраши Европа с едно ново Сараево. Замеси фашистка Италия и Унгария на Хорти(2), където усташите имаха лагери за обучение. И понеже се случи в момент на сближение на Мусолини с Франция, покровителка на Югославия, върху Марсилия падна сянката на Хитлеровата Германия.

Михайлов “изчезна” от балканската сцена в 1934 г., след като българските военни взеха властта в София и обявиха извън закона Македонски легален комитет и ВМРО, която бе свързана с него. Дори и Втората световна война и последвалият следвоенен период на Балканите, удобен случай за едно разчистване на сметките на хърватите и македонските българи със сърбите, не го върна на сцената. Оттогава се смяташе за умрял. Михайлов обаче живее от 40 години в един град в Западна Европа, където го срещнахме. Това е първото интервю, което дава след кралеубийството в Марсилия, специално за “Илюстрована история”. 93-годишен, свикнал на конспиративен живот, той дава отговори, заменяйки полуистини с истини – тоя вещ балкански революционер, какъвто е.

- Господин Михайлов, нека се спрем веднага върху атентата в Марсилия. Оня, който застреля югославския крал Александър, беше ваш човек. Той бе назован от френската полиция като Петер Келеман. Това беше едно от неговите много други фалшиви имена. Как се казваше всъщност?

- Всъщност името му е това, което публично изнесе българската полиция, т.е. Владимир (Владо) Георгиев Черноземски. За мене и нашите другари той си оставаше само Владо.

- Между вас и хърватите на Анте Павелич имаше антисръбски и антиюгославски “пакт за обща дейност”. Когато “даде на заем” Черноземски на Павелич, той (Черноземски – б.н.) знаеше ли за каква акция е предназначен?

- Подписан пакт за обща борба на македонските българи и хърватите не съществуваше и не съществува. Но съществуваше, а и днес съществува същото положение на отбрана и нападение срещу сръбските акции и машинации във вреда на хърватите и българите в Македония.

Самоотбраната е силен инстинкт. Когато сърбите стреляха в Белградския парламент срещу хърватските депутати,(3) Анте Павелич по инстинкт се озова като гост на македонската емиграция в София и бе посрещнат с една истинска експлозия на радост. Тогава представители на голямата македоно-българска емиграция и Павелич известиха на света, че македонските българи и хърватите ще вървят заедно срещу сръбската тирания.(4) Веднага след това Белград осъди на смърт Павелич. Нека припомним, че при тоя случай Павелич не направи споразумение с ВМРО, а само с легалния Национален македонски комитет, в който влизаха и лица, които бяха членове на българския парламент.

- Вие не отговорихте на въпроса: знаеше ли Черноземски за коя акция бе определен?

- Черноземски бе оставен на разположение на хърватите на Павелич за всяка акция, която би била насочена против Югославия, в рамките на общата борба за освобождение на двата народа от хегемонията на Белград. Крал Александър беше – като аксиома – един от възможните обекти.

- Вие и Павелич обсъждахте ли убийството на Александър?

- Между мене и Павелич не е дискутирано никога специално убийството на Александър. Но за нас двамата беше естествено приемливо, че Александър ще свърши така, както стана.

- Вие казахте, че не е имало подписан пакт между Вас и Павелич. Но хора на ВМРО обучаваха хървати в унгарския лагер Янка Пуста.

- ВМРО никога не е делегирала свои хора за инструктори при хърватите в Янка Пуста или другаде. Мога да кажа това, защото ако аз не съм знаел за това, никой друг не би го знаел. Ако случайно някой млад македонски студент е посетил Унгария, това е станало без мое знание.

- Къде бяхте в деня на атентата?

- Тридесет дни преди смъртта на сръбския крал аз се намирах в Цариград. Там останах три-четири седмици. В това време успях да схвана, че Турция като че ли бе приела искането на Белград да ми се попречи за моето отпътуване към Запада. Трябваше да напуснем Цариград по препоръка на турската полиция, за да отидем в Кастамону, тъй като ми казваха, че там имало хубави гори, подходящи за здравословното състояние на жена ми. Току-що пристигнали в Кастамону, един полицай ни извести, че крал Александър е бил убит в Марсилия. Веднага си помислих: кралят направи всичко възможно, за да не отида към Запада, но както се видя, една висша сила го е възпрепятствувала да помисли за друго нещо. След този факт бяхме преместени на десетина километра от Анкара. Там останахме повече от две години. Сетне бяхме преместени на остров Принкипо, близо до Цариград. Оттам след една година най-после тръгнахме за Полша и последователно се премествахме в още пет други европейски страни. от 1949 г. се установихме в една от тях. Югославското правителство беше много ядосано заради свободата, която ми бе предоставена, а още повече задето правителството на Анкара отказа да ме предаде на Югославия.

- Вие споменахте за една “висша сила”. Тази “висша сила” е наричана Черноземски. А това в Марсилия значи е едно убийство.

- Имах случай да пиша, че извършеното от Владо Черноземски не може да се нарече убийство. Това бе така ясно за всеки, който знаеше нещо за режима на крал Александър и плановете, начертани от Белград. Владо бе изпълнител на наказанието, заповядано от проклятието, потоците сълзи и кръв на македонските българи, хърватите, албанците и на други граждани и селяни от другите народности в Югославия, между които и доста сърби. Македонските българи и мнозинството от другите народности на Югославия се зарадваха при известието за смъртта на сръбския крал. Майка ми, която живееше в Сърбия, бе придружена от моя брат, за да види в Белград, в музея, револвера, с който бе убит. Гледайки го, е казала: “Да му цъфти ръката!” Ясно е, че благословията бе за онзи, който уби краля. Зад убийството на Александър стоят безбройните престъпления, негови и на режима му. Що се отнася до сръбския народ, аз нямам нищо против него.

- Една от релативните тези относно кралеубийството в Марсилия, недоказана с документална основа е, че зад него стои нацистка Германия. Какво вярно има в това?

- Преди няколко години “Македонска трибуна”, орган на нашата емиграция в Америка, опроверга едно известие, съобщено от някакъв вестник, в което се поддържаше, че аз съм бил срещнал един германец в Париж, за да уговорим убийството на югославския крал. Не си спомням другите измислени подробности. Не знам кой и за какво е измислил тази лъжа. Никога не съм се срещал с някакъв германец, нито в Париж, нито другаде. Никога не съм имал подобен разговор във връзка със споменатия от вас въпрос.

Още в 1912 г., при Балканската война, когато пристигна в Скопие, откъдето турците отстъпиха, Александър Карагеоргиевич, тогава сръбски престолонаследник, показа своя лош нрав и окупаторски инстинкт пред народа и народните първенци в Македония. Когато едно момиче се доближи, за да го поздрави с добре дошъл от името на народа, който се бе събрал да го посрещне, Александър го запита: “Каква си ти?”. Момичето отговори: “Българка”. Александър Карагеоргиевич в отговор й залепи една плесница. Тази срамотна и трагична постъпка бе знак за началото на дългата низа от морални и материални насилия, унижения и продължителни опити за сърбизиране, на които бяха подлагани македонските българи във Вардарска Македония. ВМРО бе единствената морална и материална защита на народа в Македония. ВМРО достигна в самата му канцелария в Белград най-важния ръководител на сръбския терор срещу македонските българи – Жика Лазич(5). Един негов служител, когото той смяташе за предан, го застреля в момента, когато той бе седнал пред работната си маса.(6) Но остана жив. Когато комунистите дойдоха на власт, дадоха му пенсия заради заслугите му към сърбизма.

Незнаейки как другояче да защитят своя режим, сърбите решаваха, че не те, а онези, които се противопоставяха, са престъпници. За отмъщение сръбската полиция посегна върху живота на моя баща и брат – двама измежду най-миролюбивите граждани в град Щип. Тогава направих изявление пред един журналист, че ВМРО няма да падне до нивото на сръбската интелигенция, която вдъхновяваше убийствата на много македонци.

- Исторически е установено, че Павеличевото усташко движение беше подпомагано от италианското правителство. Бяхте ли и вие, македонците, подпомагани?

- ВМРО беше подпомагана от нашия народ. И понякога, но твърде рядко от македонските български емигранти. Не съм никога нито видял, нито узнал за някаква помощ към ВМРО даже от България или от която и да е друга държава. ВМРО никога не е имала бази на италианска земя, както бе с хърватите. Не съм имал никакви връзки, нито някакъв контакт с правителството на Мусолини, нито лично, нито чрез посредници.

- Независимостта на Македония, както и тая на Хърватско, означаваше разпадане на Югославия. Означаваше триумфа и на политиката на Мусолини на Балканите. Вие това ли искахте?

- Разгромяването на Югославия го желаеха всички включени в нея народи, освен сърбите.

- Итало-германското нападение през 1941 г. доведе до това разпадане. Македонската част от Югославия се присъедини към България. Но с победата на Титовата съпротива Македония остана в Югославия. И стана една република на федерацията. За първи път след освобождението от турско иго македонците имат тяхна държава. Македонският въпрос е разрешен. Не смятате ли, че известни периодични иредентистки апели относно югославска Македония от страна на българските среди, специално академични, са вече анахронизъм?

- Македонските българи, мнозинството в тази страна, желаят или една независима Македония, като Швейцария, или обединение с България по силата на своето мнозинство. Македонските българи обаче постоянно подканват малцинствата на другите народности в Македония да се борят за една независима македонска държава. Аз одобрявам едно от решенията, тук споменати. Никоя от народностите в Югославия не е желала, нито някога се е борила за тази “югославска” държава. Югославска народност не съществува. Съществуват обаче различни народности с вековна своя история: словенци, хървати, сърби, българи, албанци, босненски мюсюлмани, аромъни, черногорци и прочее. Тито бе изпратен в Югославия от други, за да играе възложената му от тях роля. Последните събития потвърждават казаното. Що се отнася до македонските българи от Македония, те не всички се намират в границите на днешна Югославия. Много от тях се намират като емигранти в България, сетне други 300 хиляди в Пиринска Македония; сетне онези в Америка, Австралия и другаде. Така че българските академици не само не са вън от историята, но са тъкмо в нейния център, що се отнася до интереса им към Македония. След 1945 г., когато македонските българи видяха, че остават под Белград, една организация, съставена предимно от млади студенти и гимназисти, подготви тайно петиция с искане към ООН за независима Македония. Бяха открити, арестувани и осъдени на 6 до 14 години затвор. За да сърбизира македонските българи, комунистическият режим в Белград създаде “македонски език и народност”, дефинирани в 1966 г. от френския социолог Ги Еро като “несъществуващи и създадени, за да объркват понятията на хората”.

- Писано е, че във ВМРО Вие сте представлявали националистическо крило, враждебно на другото крило, което е било за федерация на България с Русия. Така че сте убили неговия шеф Александър Протогеров.

- Във ВМРО не съществуваха две партии в загатнатия от вас смисъл. Протогеров бе мой равноправен колега в ЦК на ВМРО. Бе амбициозен, с аспирации за власт във ВМРО и в страната, но нямаше ръста на революционер. Мъчно би било да му се вярва. От един момент нататък бе изключен от политическите решения на ЦК и от борбата. Научаваше за тези работи от вестниците. Протогеров бе наказан от ВМРО преди всичко като инспиратор за убийството на Тодор Александров, главния двигател на ВМРО. Не съм аз, който уби Протогеров. Но аз бях този, който заповяда Протогеров да бъде наказан.

- Историята на България пое друг път, различен от оня, който очаквахте. Тя стана комунистическа страна. Българо-македонският национализъм бе победен. Това бе поражение и за Вас, нали?

- Аз не съм останал вън от историята. Живея в свободния свят и продължавам да работя за моя народ. Комунизмът бе наложен, както знаете, насила на нашия свободолюбив народ, както и на други народи. Така, че ако нещо важно трябва да остане вън от историята, това е комунизмът. В Америка имаме организации, които продължават да работят за една независима Македония, където българската националност да бъде призната.

- В следвоенния период Вашето име се срещаше често в публицистиката, отнасяща се до балканската и европейската история. Но след четиридесетте години за Вас не се чуваше и не се говореше. Вярвахме, че сте починал. Как и къде живеехте?

- Една година преди войната прекарах в Полша. Видях влизането на немските войски във Варшава. Спомням си похвалата, която Хитлер направи публично за полския войник. След това отидох в Унгария. Когато Хърватско стана независима държава, бях гост на старите ми хърватски приятели. Там останах до края на войната. Към края на войната германците ми предложиха да проглася и да застана начело на една македонска държава. Отидох в Скопие и там отказах, изявявайки, че не желая да поемам пред моя народ отговорност, която можеше да доведе евентуално до възможни кръвопролития при настъпващия комунизъм. Този отговор не хареса много на германците, но те приеха, че Михайлов правилно изпълнява дълга си към своя народ. Видяхме колко невинни жертви докара комунизмът след войната.

- Въоръжената и терористична борба, която Вие водехте, смущаваше България и Югославска Македония, но без резултат. След толкова години какво мислите за тероризма?

- Казвате, че терористическите акции, които сме вършили срещу поробителите, не са дали резултат. На много места по света и днес – заради една или друга цел – се прибягва до терористически акции. Чрез терористически акции много народи целят преди всичко да поставят или да поддържат открит един национален или политически въпрос. А дадена национална кауза може да се подкрепя в същото време и чрез един или друг вид пропаганда. Що се отнася до ВМРО, тя никога не е прибягвала до терор. Тя се е стараела да наказва само индивидуално провинените.

Антонио Питамиц

Публ. в сп. “Storia illustrata”, Milano, del 21 gennaio 1990, p. 46–51 и във в. “България”, г. І, бр. 0, С., 14 април 1990 г., с. 4-5.

----------------

(1) Това твърдение не отговаря на истината. Че това е така, говорят поместените преди него интервюта.

(2) Миклош (Николаус) фон Нагибаня Хорти (1868-1957),  унгарски военен и политически деец, регент, адмирал.

(3) Сърбинът Пуниша Рачич през 1928 г. убива в Белградската скупщината Ст. Радич и др. представители от Хърватската селска партия.

(4) Става дума за постигнатата договореност за съвместни действия на представителите на хърватската народност в Югославия д-р Анте Павелич и Густав Перчец с Македонския национален комитет “да обединят усилията си и чрез обща борба да съкрушат непоносимия гнет на Белград”. На 20 април 1929 г. в София е подписана следната декларация: “През време на братското посещение, което хърватският народен представител д-р Анте Павелич и градският застъпник Густав Перчец, направиха на Националния комитет на макед[онската] емигрантски организации в България, от двете страни се констатира, че невъзможния режим, на който са подложени Хърватско и Македония, им налага еднакво да координират своята легална дейност за извоюване на човешки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимост на Хърватско и на Македония.

По този случай двете страни заявяват, че в бъдаще те ще напрегнат и обединят усилията си за постигане тези идеали на двата братски народа.

София, 20.ІV.1929 г.

Подписали:

Д-р Анте Павелич, Густав Перчец

Макед[онски] нац[ионален] комитет:

Председ[ател]: Д-р К. Д. Станишев; Подпредсед[ател]: Л. Киселинчев и Н. Якимов; Секретари: В. Ив. Василев, В. Думев и Н. Габровски; Членове: Г. Кондов, М. Димитров, Б. Антонов, Ив. Хаджов и С. Нанев.»

С писмо № 3928 от 21 април 1929 г. НК на Съюза на македонските емигрантски организации в България до Тиквешкото македонско братство се съобщава за постигнатото споразумение с хърватските представители д-р А. Павелич и Г. Перчец за съвместни действия: Писмото има следното съдържание:

“Вчера между представителите на Хърватско и Националния комитет се постигна братско споразумение, изразено в следната декларация: "През време на братското посещение, което хърватският народен представител д-р Анте Павелич1 и градският застъпник на град Загреб Густав Перчец направиха на Националния комитет на македонските емигрантски организации в България, от двете страни се констатира че невъзможният режим на който са подложени Хърватско и Македония, им налага еднакво да координират своята легална дейност за извоюване човешки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимост на Хърватско и на Македония. По тоя случай двете страни заявяват, че в бъдеще те ще напрегнат и обединят усилията си за постигане тези идеали на двата братски народа.

Д-р Станишев

[Печат: Национален комитет на българската секция. Съюз на македонските емигрантски организации. Клон в България"]”

С обща декларация за съвместна работа излизат и задокенските организации на македонските българи и хърватите ЦК на Съюза на МПО в САЩ и Канада и ЦК на Хърватската Кола в САЩ и Канада, която озаглавяват “Ръка за ръка! Хървати и македонци в Америка срещу общия противник”.

(5) Живоин (Жика) Лазич, началник на Отделение на Обществената безопасност в Министерство на вътрешните работи, министър на вътрешните работи на СХС кралство.

(6) Става дума за терориста на ВМРО Иван Момчилов.