СЪРБОМАНИТЕ ОТНОВО НАДИГАТ ГЛАВА

(ОЩЕ ЕДИН ПЪТ ЗА РЕЗОЛЮЦИЯТА НА КОМИНТЕРНА ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС)

Поводът за този материал е не нещо ново, а да се припомнят някои моменти около приемането на резолюцията на Комунистическия интернационал и налагането на теорията за македонската нация през януари 1934 г. Тази резолюция е не само известна но и вече многократно публикувана и анализирана. Едва ли има някой, занимаващ се сериозно с македонския въпрос да не я познава и да не е наясно с механизмите около нейното създаване и приемане, както и с участниците в нейното изработване, внасяне в Балканския секретариат на Коминтерна. Но за съжаление явно има и такива, които не познават не само документите на Коминтерна, но и сериозните изследвания по темата. Не изключвам, че последните изяви по отношение на съществуването на македонска нация и език са дело и на манипулатори, злосторници или некомпетентни любители на историческото четиво.

 

З. Тодоровски и Ц. Билярски в кафенето срещу паметника на Александър Македонски – Скопие, 16 август 2011 г.

З. Тодоровски и Ц. Билярски пред скулптурната група на основателите на ВМОРО – Скопие, 16 август 2011 г.

Ц. Билярски представят пред македонските медии дневникът на Кръстю Мисирков в Института за македонска история в Скопие – 2006 г.

З. Тодоровски и Ц. Билярски на брега на Тиквешкото езеро – 17 август 2011 г.

 

Но да се върна малко по-назад във времето. През август 2011 година тогавашният началник на Архив на Македония Зоран Тодоровски, днес покойник, ни покани да му гостуваме за 2-3 дни в Скопие. Още първата вечер, на 16 август 2011 г. имахме възможност да чуем едно твърдение, което повтаряше в общи линии позицията на сърбоманската историография в Македония. Бяхме в едно от многото кафенета около Скопския площад, в близост до впечатляващите със своята безвкусица скулптори, скулптурни групи и все още недовършената триумфална арка. На нашата маса не знам откъде се появи един скопски младеж, пописващ на българо-македонски патриотарски теми, някои от които се печатаха и в България. Още тогава беше ме впечатлила констатацията му, че в Македония най-обидното било да си българин или гей. Това му твърдение нямаше нищо общо с македонската действителност, която донякъде ми беше позната в развитие още от април 1966 г., когато за първи път бях в Македония. Този младеж много бързо се намеси в разговора ни и най-категорично ни заяви, че за Македония всички злини и беди идвали от София. С това му изказване той наистина отново ме впечатли и аз го попитах, а от Белград само добрини ли идват. Той нещо смутолеви и много скоро ни напусна след като си изпи кафенцето.

Бях позабравил за това ни последно пътуване до Скопие и за думите на този младеж, но напоследък изплуваха в съзнанието ми четейки, а и слушайки по нашите медии откъси от спомените на един неуспешен и провалил се македонски министър-председател.

Управлението на този потомък на Крали Марко, (когото неповторимият ресенчанин Симеон Радев определя като „хвалопръд и пияница“), беше натоварено с много очаквания, които така и не се сбъднаха. Доколкото се вижда от популяризирания откъс на огромните му спомени и от подетите коментари от информационни агенции и журналисти, той нито за миг не открива никаква роля на Белград при налагането на македонската нация и език на населението около Вардара, а точно обратното. За него най-виновни са Българската комунистическа партия и нейните тогавашни ръководители Васил Коларов и Георги Димитров, изпълняващи най-високи ръководни длъжности в Комунистическия интернационал в Москва. Това му твърдение веднага беше поето от и български агенции, както и от някои телевизионни водещи и бързо беше тиражирано в медийното пространство и в дискусионни студиа, от некомпетентни манипулатори. Който любопитства и сега може да прочете тези коментари, в които се твърди, че не Коминтерна, а БКП налага политиката на македонизация.

Преди тридесетина години по подобен начин чрез тритомното издание на своите спомени, а и на многократното издаване на съкратен вариант на тях висшата партийна функционерка Цола Драгойчева ни поднасяше своите, а и на партията виждания и решения по македонския въпрос. Тогава водачът на ВМРО Иван Михайлов без много да се церемони публично излезе със статии във в. „Македонска трибуна“ и с брошурата си „Цола Драгойчева пише история“. За съжаление Цола Драгойчева така и не беше натикана в ъгъла, където й беше мястото, тъй  като комунистическата пропаганда беше все още изключително силна, а и цензурата не допускаше други мнения освен партийното. Но въпреки това словото на Ив. Михайлов успя да си пробие път и да достигне до не малко българи. Днес го няма Ив. Михайлов да постави клеветниците на мястото им.

Нямам ни най-малко намерение да защитавам БКП, още повече че греховете и престъпленията на комунизма и БКП по отношение на народа ни са не само известни, но и отдавна порицани и то не само от Ив. Михайлов, а и огромната документация по този въпрос е отдавна оповестена, както от руски, така и от български историци. Дори може да се отбележи, че първите лястовички на истината се появиха и в Македония. Но явно, че това, което е направено досега е непознато нито на бившия скопски министър-председател, нито на нашите журналисти.

Когато на 11 януари 1934 г. е приета резолюцията на Балканския лендерсекретариат (БЛС) за налагането на македонската нация чрез балканските комунистически партии нито Васил Коларов, нито Георги Димитров ръководят Коминтерна, а Георги Димитров все още се намира в германския затвор „Моабит“ след Лайпцигския процес. Георги Димитров пристига в Москва на 27 февруари 1934 г. заедно с другите двама подсъдими Благой Попов и Васил Танев, когато резолюцията е вече приета и утвърдена. По време на заседанието на БЛС не присъства никой от най-висшите български комунистически ръководители. Дотогава БЛС се ръководи от чехословашкия комунист Бохумил Шмерал, а заседанията се ръководят от двама поляци, единият от които е новият ръководител на БЛС полякът Хенрих Валецки и от своя страна Валецки натоварва своя приятел поляк да изработи резолюцията. Къде са Полша и тогавашна Чехословакия и къде са Балканите и Македония?! За читателите ще припомня още, че след пристигането на Г. Димитров в Москва Коминтернът му налага да отговаря за Китай и за Китайската комунистическа партия! Или с две думи казано, всеки в ръководството на КИ работи и ръководи, това от което не разбира, или това в действителност е т.нар. принцип на всеобщата некомпетентност.

Та, зрънцето истина в спомените на провалилия се скопски политик и в изявленията на нашите журналисти е толкова малко та трудно би могло да избуи сред огромната документация по въпроса и да обори с празни приказки и твърдения истината.

Тук искам да цитирам думите на всесилния Й. В. Сталин на срещата с българските комунистически и държавни лидери Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов в присъствието на Й. Б. Тито на 5 юни 1946 г. в Москва, за да видите колко е „напреднала и се е развила идеята за македонска нация“ в съзнанието и действията на БКП и на нейните лидери дванадесет години по-късно. Дословно думите на Сталин към присъствуващите са от неговия нетърпящ възражения монолог: „Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България. Тито се оказа по-гъвкав от вас – може би, защото живее в многонационална държава и трябваше да даде равноправие на народите. Автономията ще бъде стъпка към възстановяването на Македония, с което при сегашната обстановка може да не се бърза. Иначе в съединението на македонския народ всичката заслуга за автономията на Македония ще остане на Тито, и вие ще бъдете критикувани. Изглежда, че се боите от Кимон Георгиев, ангажирали сте се много пред него, та не искате да дадете автономия на Пиринска Македония. Че нямало развито още македонско съзнание у населението, това нищо не значи. И в Белорусия нямаше такова съзнание, когато я обявихме за съветска република. А сетне се оказа, че действително има белоруски народ. Не трябва да се боите толкова от Кимон Георгиев.“

И по-нататък „заслугите“ на БКП за разправата й с възстановяващата се по онова време ВМРО и за налагането на македонската нация и език са известни, а документите са публикувани и достъпни, но трябва да бъдат прочетени. Известна е и съдбата на тримата послушковци пред кремълския сатрап – Георги Димитров има-няма три години след тази среща вече тежко болен отива на лечение в СССР и много бързо е „излекуван“ и пратен на оня свят, Трайчо Костов, обвинен в предателство и договаряне с Тито зад гърба на Димитров е съден по бързата процедура по набързо скалъпен процес, осъден е на смърт и скоропостижно обесен, а месеци по-късно и Васил Коларов отпътува за оня свят. Три години след това ги последва в Пъклото и кремълския кормчия, докато белградският злодей Й. Б. Тито необезпокояван продължи да безчинства над българите във Вардарска Македония, без да крие апетитите си и за другите дялове от българска Македония.

От този свят няколко седмици по-късно след Сталин си отива Димитър Влахов. През 1970 г. в Скопие излизат от печат неговите спомени. По време на заседанията на Балканския лендерсекретариат Влахов не само присъства, но и силно повлиява върху решенията, както и при изработването на неговата резолюция. Целият механизъм около нейното създаване, приемане и налагане е разказан на страниците на тези обширни спомени. За личността и дейността на Димитър Влахов е писано и вече едва ли има нещо неясно около него. В ония години, когато съдбата на македонските българи се решава в Москва, Влахов вече като агент на зловещата КГБ е все още член и на БКП. Като руски агент той е в основата и на изработването на Майския манифест от 1924 г., нанесъл толкова вреди на революционното и легалното македонско движение. След 1944 г., той вече като член на Съюза на югославските комунисти заема в Скопие и Белград най-висши македонски и югославски длъжности, а неговият син Густав Влахов като югославски генерал е адютант на Тито. След отделянето на Вардарска Македония от Югославия Густав Влахов не се завърна в Македония, а до самата си смърт остана да живее в Белград.

За нашите читатели предлагам да прочетат приложеният по-долу откъс от не достатъчно познатите спомени на Димитър Влахов около изработването и приемането на резолюцията по македонския въпрос от януари 1934 г., както и пълния текст на самата резолюция. Тези спомени, наскоро след излизането им от печат, в България са подложени на сериозна критика от Юрдан Анастасов, Васил Сеизов и Васил Хаджикимов.

В сайта „Сите българи заедно“ преди време беше отпечатан и друг мой материал, свързан с тази резолюция, в който може да намерите още подробности около нейното налагане. (Вж. „РЕЗОЛЮЦИЯТА НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ИНТЕРНАЦИОНАЛ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС ОТ ЯНУАРИ 1934 Г. - ВРЪХ В ЛЪЖАТА И МАНИПУЛАЦИИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ И СВЕТОВНИЯ КОМУНИЗЪМ И ПОРЕДЕН УДАР СРЕЩУ НАРОДА НИ“)

В заключение бих искал да припомня на македонския политик-мемоарист и на нашите журналисти известния анекдот за художника и обущаря, който няма да разказвам, тъй като съм убеден в тяхната образованост и интелигентност.

Цочо В. Билярски

 

Димитър Влахов

 

 

* * *

 

РЕЗОЛЮЦИЯ НА КОМИНТЕРНА ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС И ВМРО (ОБ)
МОСКВА, 11 ЯНУАРИ 1934 Г.

 

СЕКРЕТНО

I. В условията на изостряне на международните и класовите противоречия, на непосредствена опасност от нови войни и на назряване на революционна криза македонското нац. рев. движение, възглавявано от ВМРО (об.), играе роля на важен революционен фактор и съюзник на работническата класа, селячеството и всички потиснати националности в борбата за събаряне господството на буржоазията и помешчиците в трите поробващи Македония държави (България, Югославия и Гърция).

Разделянето на Македония, което беше основа на съглашението между България, Сърбия и Гърция в тяхната война против Турция (1912 г.), и станалият веднага спорен въпрос, довеждайки до нова война на Сърбия, Гърция и др. против България (1913 г.), в следвоенния период се явява постоянна причина за изостряне на противоречията и борбата между тези три държави за господство над цяла Македония и за излаз на Егейско море.

От друга страна, големите империалистически държави превърнаха Македония в плацдарм за военни действия през световната империалистическа война и използват в настояще време македонския въпрос за засилване на своите позиции на Балканите. По такъв начин Македония е едно от огнищата на предстоящата империалистическа война.

Господстващите над Македония държави провеждат грабителска икономическа политика, която разорява трудещите се маси, бесен терор и национален гнет. Македонското селячество страда от недостиг на земя. Крупното земевладение със значителни феодални остатъци никъде не е ликвидирано. В югославската, гръцката и българската част така наречените безстопанствени земи (останали след турците) бяха частично завладени от буржоазията и кулаците, частично използвани за колонизация, като изкупните плащания лягат като бреме върху получилите земя селяни, при това в Югославия и Гърция тази колонизация се провеждаше изключително в полза на сръбските и гръцките елементи. В селата на Югославска Македония се заселиха компактни маси сръбски военни, които представляват ударни отряди на сръбския империализъм срещу македонското селячество. В Гръцка Македония бяха заселени голямо количество гръцки бежанци от Турция и хиляди македонци бяха масово изселени в България и Турция. Постоянно задълбочаващата се аграрна криза, увеличаването на данъците, отказът на каквато и да било финансова помощ от страна на държавата доведоха до пълно разоряване и обедняване на дребното и средното селячество и на дребните занаятчии.

Господстващите нации на трите разделили Македония империалистически държави обосновават националния гнет чрез отричане на националните особености на македонския народ чрез отричане съществуването на македонска нация. Гръцкият шовинизъм заявява, че кореното славянско население от завладяната от него част от Македония се състои от пославянчени в миналите векове елини, които трябва насилствено „да се върнат” към гръцката култура, като им се забранява да говорят и да се учат на техния роден език. Великосръбските шовинисти, позовавайки се на наличието на сръбски примеси в езика на местното македонско население, обявяват това население за едно от „племената” на единната югославска нация и насилствено го сърбизират. Накрая българският шовинизъм, използвайки близостта на македонския език с българския, ги обявява за българи и с това оправдава окупационния режим в Петрички окръг на Македония и грабителската си политика по отношение на цяла Македония. Водейки борба против разделянето и поробването на македонския народ, против всички видове национално, културно, социално и икономическо угнетяване, ВМРО (об.) е длъжна да разобличава истинския смисъл на всички софизми, отричащи на македонците характера на нация, и да не допуска тяхното проникване в собствената й среда.

Българският фашизъм, опирайки се на буржоазните и кулашките елементи сред македонците и македонската емиграция, използва двете крила на фашистката ВМРО, ръководени от Михайлов и Шанданов. Въоръжените банди на ВМРО бяха щурмов отряд в преврата на Цанков. Всички правителства след преврата, включително и сегашното, ги използваха и използват в борбата срещу работническата класа на България и срещу трудещите се македонци. „Михайловистите” се ползват със специални привилегии чак до правото да налагат специални данъци в Петрички окръг. Българските фашисти поддържат лозунга на „михайловистите” за обединяването на цяла Македония от България. Ролята на „михайловистите” като открити агенти на българската буржоазия и на италианския фашизъм не се е изменила, независимо от това, че на последния конгрес на македонските братства (пролетта на 1933 г.) те се изказаха за независимост на Македония.

Засилването на недоволството и борбата на масите, разприте вътре в българската буржоазия доведоха през 1928 г. до разцепление на фашистката ВМРО и създаването на втора ВМРО, начело с Шанданов (т.нар. протогеровисти). Като се ориентира към Югославия под лозунга за югославска федерация, тази група се явява също агентура на буржоазията, намирайки поддръжка сред някои български буржоазни и правителствени групировки. За извоюване на влияние сред масите те използват растящото недоволство на македонските и българските трудещи се от „михайловистите”. Чрез „лява” фразеология и терористична борба срещу „михайловистите” те се опитват да удържат масите от прехода им към масова революционна борба за национално и икономическо освобождение.

Това особено положение на Македония, националният гнет и експлоатацията на широките трудещи се маси на македонците, тяхното активно участие в борбата, а също така интересите на трудещите се маси, на първо място на работническата класа, от господстващите над Македония нации придават на възглавяваната от ВМРО (об.) революционна борба на македонските трудещи се за освобождение значение на важен фактор. Борбата за обединена независима македонска република на трудещите се е дело не само на македонските трудещи се маси, но и на борещите се под ръководството на компартиите работническа класа и селячество в България, Югославия и Гърция.

ІІ. В своето развитие и дейност ВМРО (об.) далече не е използвала всички възможности за организационно обхващане и политическо ръководство на нац[ионално]-рев[олюционното] движение и борбата на трудещите се в Македония.

В България, въпреки известен напредък, ВМРО (об.) далече изостава от идеологическото влияние и от подема на активността на масите, работейки преди всичко сред македонската емиграция, без да прави достатъчно усилие да се укрепи в Петрички окръг (македонската част на България). В най-обширната - и по територия, и по количество на населението, сръбска част на Македония, където някога организациите на ВМРО (об.) бяха най-силните, не се водеше достатъчно активна и системна работа за възстановяване на организациите и на връзките на ръководството с тях. В гръцката част не се води почти никаква работа.

За това състояние на нещата са отговорни, на първо място, компартиите, не изключвайки Българската КП, основно ръководеща ВМРО (об.), които недооценяват значението и ролята на ВМРО (об.) като нац[ионално]-рев[олюционна] организация и не съумяха да установят необходимите отношения с нея.

Българската КП недостатъчно ръководеше ВМРО (об.) за превръщането й в масова нац. рев. организация, недостатъчно й помагаше да се изяви, недостатъчно ръководеше комфракциите в низовите организации на ВМРО (об.). Югославската и Гръцката КП дълго време не водеха никаква работа с ВМРО (об.).

Компартиите са длъжни да отделят за работа във ВМРО (об.) необходимото количество партийци македонци, да организират и ръководят комфракциите, както в центровете, така и по места, без да прилагат методите на командуване и като съблюдават правилата на конспирация, да изяснят в партиите ролята на ВМРО (об.) и на нац[ионално]-рев[олюционното] движение и да популяризират в масите македонската нац[ионално]-рев[олюционна] борба.

ІІІ. ВМРО (об.) е длъжна да стане масова организация на трудещите се на цяла Македония, ръководеща ги в борбата за своето национално освобождение и обединение, против поробващите ги българска, сръбска и гръцка буржоазия и помешчиците и техните фашистки правителства.

ВМРО (об.) е длъжна да организира и всекидневно да води борба против всички и всякакви прояви на национален гнет, против всякакви изключителни закони, за право на роден език във всички държави и обществени учреждения, за свобода на училищата, на изданията и т.н. на роден език. Тази борба против нац. гнет трябва да бъде тясно свързана с борбата против цялата система на политически терор и икономическа и социална експлоатация, против данъчното бреме, против колонизацията и прогонването на македонските селяни от тяхната земя, за завземане на помешчическата и държавна земя и разпределението й между селяните. В тази борба централен лозунг на ВМРО (об.) трябва да бъде лозунгът за правото на нацията на самоопределение до отделяне и завоюване на независима обединена македонска република на трудещите се.

ВМРО (об.) е длъжна да води решителна борба преди всичко в България против „михайловистите”, като съучастници в поробването на македонските трудещи се и явни наемници на българската буржоазия, срещу прилагания от тях терор, организирайки против тях масов отпор и самоотбрана. Едновременно ВМРО (об.) е длъжна точно да се разграничава от „шандановци” и да разобличава с конкретни факти тяхната предателска роля в нац[ионалното] македонско движение и техните методи на борба.

ВМРО (об.) е длъжна да внедри в съзнание на масите на трудещите се македонци, че единствени техни съюзници в борбата за освобождение са работническата класа, селячеството и другите угнетени от общия враг националности, че само съвместната постоянна борба с тях ще обезпечи националното освобождение и обединение на Македония.

ЦДА, мф. 62 б, к. 45-48. Фотокопие на оригинала на руски език. Машинопис. Публ. с известни неточности от Димитър Генчев в сп. „Времена”, 1992 г., кн. 1, с. 102-105. Върху първата страница на оригинала на резолюцията има следните бележки и печати: „2047/7/кп, 23.11.1934 „5”; „Балк[ански] ЛС№ 815, 25 февруари 1934.”; „Утвърдена на засед[ание] на Политсекрет[ариата] от 11 януари 1934 г. Протокол № 207.”

 

* * *

 

ДИМИТЪР ВЛАХОВ
Из „СПОМЕНИ“

По това време, есента на 1933 година, се върна от България Георги Караджов, за когото говорих по-рано, но вече доста надут, с големи претенции, бидейки, известно време нелегален в България. Караджов докладва на представителството ни за състоянието на нашата организация в България и неговият доклад беше по-скоро формален, защото той не ни даде нищо ново, което да не знаехме до тогава за положението в България и в Пиринска Македония. Той поиска да замине за Москва, за да докладва там за положението в България, а и сред македонската емиграция и македонците в Пиринска Македония, и наскоро той получи разрешение да замине за Москва. По същото време за Москва поискаха аз да замина там, за да обсъдим бъдещата политика на нашата организация и за съставът на нейното бъдещо ръководство.

Караджов замина за Москва. След известно време и аз, след като получих необходимото разрешение, заминах за там през Дюнкерк, Копенхаген, Стокхолм, Або, Хелзинки, Москва. С пристигането в Москва ние започнахме да се съвещаваме. Преди това българските комунистически дейци имаха свое съвещание с Балканския секретариат на КИ, който по това време се ръководеше от полския комунист, член на Полската социалистическа партия Валецки. На това съвещание Васил Коларов ни покани както мене, така и Караджов (Рилски) да присъствуваме като слушатели. И ние присъствахме там. На съвещанието се разгледаха много въпроси, които засягаха БКП. На това съвещание участваха Васил Коларов, Искров, Павлов, член на ЦК на БКП, дошъл от България, Трайчо Костов, Станке Димитров, който един от видните членове на БКП, Антон Иванов и още няколко други дейци. Фактически ръководител на съвещанието беше Искров, който беше много коректен. На съвещанието се разгледаха въпроси от изминалата дейност на партията и тактиката, която комунистите трябва да провеждат в бъдещата своя дейност в България. На съвещанието не участвуваше Вълко Червенков, когато аз на следващия ден го срещнах – той дойде в хотела където бях отседнал и му предадох някои работи, които беше изпратила жена му от Париж за децата им и му съобщих, че имаше съвещание; той ми отговори, че нищо не е знаел за това съвещание, никой не му е съобщил за това. За забелязване беше, че както Коларов така и Антон Иванов, бъдещият секретар на ЦК на БКП, мълчаха, не взеха никакво участие. Главните говорители бяха ръководителите на БКП, а те бяха така наречените след това левосектанти, които към 1937/1938 г. бяха ликвидирани, след като Димитров се върна от Лайпциг в Москва, като троцкисти, неприятели на работническото и социалистическото движение. Всички присъствуващи от това ръководство лица бяха по-късно ликвидирани и само Трайчо Костов, който известно време след това съвещание замина за България със задача да проведе новата линия на партията, т.е. линията която Димитров и Коларов искаха да се проведе, само той, казвам, остана жив, и се ползваше с голямо влияние сред новото ръководство на Българската комунистическа партия: Димитров, Коларов, Станке Димитров, Белов, Вълко Червенков, всички те живееха в Москва. Впечатлението с което останах от това съвещание беше, че Коларов, Станке Димитров – за Антон Иванов не говоря, защото той не каза нито една дума по време на съвещанието, бяха в отбрана, мълчаха, а главно говореха Искров, Трайчо Костов и Павлов и техните предложения се приемаха от събранието.

Тука трябва да отбележим, че Христо Кабакчиев не участваше на това съвещание, макар да беше теоретикът и третия човек в партията, след Коларов и Димитров, и неговата роля в дейността на Българската комунистическа партия беше сведена до нула.

Все по същото време Комунистическият интернационал провеждаше свой пленум. И ние, македонските дейци, Караджов и аз, бяхме поканени да присъствуваме в продължение на повече от една седмица на заседанията на този пленум. На пленума на Комунистическия интернационал се четоха доклади и се приемаха резолюции. Васал Коларов представи доклад за международния аграрен институт, а Тодор Павлов дойде от България като представител на ЦК от вътрешността, изнесе доклад за положението в България и политиката, която водеше БКП в своята борба против правителството там.

След като завърши пленумът на КИ Балканският секретариат получи ново ръководство в лицето на Богумил Шмерал, известен като десничар в Чешката комунистическа партия. Самият секретариат в едно от своите заседания реши да постави на разглеждане пред Изпълнителния комитет на КИ нашия македонски въпрос, организирайки предварително в една от залите на Коминтерна събрание на балканските комунисти, които в този момент се намираха в Москва, т.е. комунисти, които бяха или студенти, или аспиранти в Комунистическия университет за националните малцинства (КУМС) или в Ленинската школа – тя беше по-висша школа за комунистически дейци или лица, които работеха в разни учреждения. На това събрание присъствуваше доста народ, но за отбелязване е, че между този народ не бяха нито Коларов, нито Антон Иванов, нито Станке Димитров, нито Вълко Червенков. Тука, на събранието се говореше за македонския въпрос и специално за съществуването или несъществуването на македонската нация. Отсъствието на тези лица, за които говоря по-горе, ме наведе още тогава на мисълта, че тези хора не признават, че съществува македонска нация и че са противници на нейното оформяне и развитие.

Между другото тука трябва да отбележим, че водачът на Септемврийското въстание от 1923 година Гаврил Генов от Берковско, не само че приствуваше на събранието, ами и взе думата, за да подкрепи тезата, че македонска нация съществува и съобразно това балканските комунисти би трябвало да окажат нужното съдействие за улесняването и подпомагането на нейното по-нататъшно развитие. На събранието говориха още Искров, аз, Караджов и други лица. Караджов беше от тези лица които с неудоволствие приемаха тази констатация и съвсем не им се искаше тя да бъде приета на едно голямо публично събрание на балканските комунисти.

Междувременно въпросът вече беше назрял и Балканският секретариат при КИ трябваше открито да си каже мнението по него, още повече че въпросът за формирането на македонската нация и за евентуалното разработване на литературния македонски език се повдигат вече между самите македонци в страната.

Тука ще отбележа и това, че някои от присъствуващите направиха забележка, че ако ние приемем констатацията за съществуването на македонска нация и заработим в това направление, много македонски деятели ще се откъснат от нас и ще предпочетат да преминат към македонските фашисти Иван-Михайловци или към другото фашистко крило, последователите на Протогеров. (Тези две терористични организации взаимно се гонеха и самоизтребваха, в същото време, особено първите от тях, убиваха и дейци привърженици на ВМРО (Об.), макар и да стояха на една и съща позиция.) Такива случаи, да не се приема съществуването на македонската нация и да не искат да се изработи литературен македонски език, имахме ние сред македонската емиграция в България, главен представител, на които се явяваше Васил Хаджикимов, който открито мина в лагера на михайловистите, а който може би и беше изпратен от тях да влезе в нашата организация в България. И този човек, както споменах по-рано, бидейки в ръководството на нашия областен комитет в България имайки възможност да знае кои лица участвуват в тази организация, предаде цял един списък на наши дейци направо на българското правителство, този човек стана предател, а може би е бил такъв още когато е влязъл в нашата организация и поради лекомислието на Караджов беше вкаран в нейното ръководство.

Споменах по-рано, че самият КИ искаше да бъде разгледан македонския въпрос на едно от съвещанията на едно от съвещанията на нейния Изпълнителен комитет. И един ден ми бе съобщено, че такова съвещание ще се състои. И то се състоя. Преди да се състои това съвещание, тясното ръководство на този комитет беше вече установило своето мнение по въпроса, включително и по въпроса за македонската нация, и беше натоварило Балканския секретариат да изработи съответната резолюция. Валецки, който още продължаваше ръководи Балканския секретариат натовари един от своите сътрудници, негов приятел, също така поляк, който, може да се каже, че нямаше и понятие от македонския въпрос да изработи съответната резолюция. Аз бях човекът, който по-отблизо го запознах с македонския въпрос и му помогнах да изпълни възложената му задача. Този човек написа проект за резолюция, която трябваше да бъде разгледана на заседанието на Изпълнителния комитет на КИ, за което говорих по-горе. В тази резолюция, която ние публикувахме в „Македонско дело“ през 1934 година се констатира, че съществува македонска нация. В нея се говори за задачите, които стоят пред комунистическите партии на Балканите, за да подпомогнат революционното движение в Македония, а също така в нея се поставят задачи, които предстои да се изпълнят от македонските революционери и специално от ВМРО (Об.).

На това заседание, освен ръководителите на Изпълнителния комитет на КИ, с изключение на Мануилски, присъствуваха като гости и балкански комунисти, които по това време следваха в КУМС и в Ленинската школа. Между югославските другари се сещам беше и Родолюб Чолакович. На събранието освен членовете на КИ никой друг не взе думата освен мене, който се явих на това събрание в качеството си на представител на ВМРО (Об.).

Ще отбележа един малък детайл, който ми направи впечатление, а това беше, че по времето когато Васил Коларов говореше и защитаваше позициите, които имаше БКП по отношение на македонския въпрос, Валецки, който изглежда беше в лоши отношения с Коларов – често се случваше да има нетърпимост между членовете на едно и също ръководство, която те трудно можеха по време на заседанията да прикриват, - правеше често забележки, при това доста злъчни на Коларов. Особено между някои от членовете тази нетърпимост стигаше до враждебност между тях и до заставането, често в ущърб на самата работа, на противоположни позиции.

Публ. в Д. Влахов, Мемоари. Скопие, 1970, с. 355-358.