БЪЛГАРСКАТА ЛЕГЕНДА ЗА ЖИВОТА НА СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ

(АНАЛИЗИТЕ НА ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР МИЛЕВ)

Научната дейност и творчеството на видния наш езиковед, лексикограф и преводач проф. Александър Милев (16 септември 1904, Годеч – 16 април 1980, София) е позната. Стотици са днес неговите ученици и последователи.

Той е и един от преводачите и анализаторите на житията на св. св. Кирил и Методий и на св. Климент Охридски.

През 1954 г. проф. Милев предлага нов прочит на пространното житие на св. Климент Охридски на страниците на печатния орган на Българската православна църква в. „Църковен вестник“. Той припомня за читателите, че това житие на българския просветител е сътворено от Охридският архиепископ гъркът Теофилакт Охридски по каноните на източноправославната църква на житията на светците. Проф. Ал. Милев отбелязва също така, че това житие е известно в науката и като „българската легенда“ и до голяма степен авторът му го съставя и въз основа на домашни, неизвестни днес, български свидетелства. За съжаление и ученият подчертава, че изложените факти от Теофилакт Охридски все още не са намерили потвърждение и от други извори.

Нашите читатели ще забележат тук разсъжденията на учения върху изложените факти, че архиепископ Методий е покръстил самолично тогавашния български владетел княз Борис, приел след покръщаването си името на византийския император Михаил.

В това житие е лансирана като година на покръстването по-късната 869 г., която не съвпада с приетата от науката 865 г.

Проф. Ал. Милев предлага по точки на тогавашните читатели и другите будещи въпроси сведения, съдържащи се в „българската легенда“.

Тази малко позната статия на видния наш учен предлагаме на нашите читатели и за да отбележим и годишнината от рождението на проф. Милев на 16 септември. Същевременно тя е един достоен отговор на ширещите се и днес фалшификации от политици, държавници и псевдоученици от близки и далечни страни.

Цочо В. Билярски

* * *

ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР МИЛЕВ

БЪЛГАРСКАТА ЛЕГЕНДА ЗА ЖИВОТА НА ДВАМАТА СОЛУНСКИ БРАТЯ

В науката българска легенда се нарича пространното гръцко житие на св. Климент Охридски, вече признато за дело на архиепископ Теофилакт Охридски (умрял 1107 г.). Думата легенда в средните векове значи „житие, животопис, биография“. Буквалното значение на латин-ската дума легенда е „което трябва да се чете“. Понеже житията на заслужили църковни деятели са се чели през време на богослужение или при тържества и празници на тази угодници и учители, то думата е получила и това си преносно значение. Сегашното съдържание на ду-мата: „сказание, приказка, недействителен разказ“ е от по-късно време и почива върху съдържанието на много от житията, които често съ-общават невероятни описания.

Българската легенда е твърде интересен исторически паметник. Въз основа на него се установяват много неща от нашето минало, известни са ни някои подробности за живота и делото на свети Кирил, Методий и на техните ученици, най-много за живота, обществената и литературна дейност на св. Климент.

Гръцкият текст досега е издаван много пъти. Като се почне от първото издание на Алаций през 1665 до последното на Туницки през 1918 има повече от осем .издания на целия текст или на части от него. Има много преводи на руски, сръбски, чески и на български. Първият български превод е направен още през 1858 г. от епископ Партений Зографски, вторият от Матов (1885 г.) и третият от Д. Ласков, издание на Св. Синод през 1916 г. Освен тези преводи в Българската академия на науките се пази в ръкопис превод от проф. В. Златарски, а в Плов-дивската народна библиотека има превод на един свещеник от 1875 г. Може да се спомене и преводът на първите 6 глави на проф. Ал. Теодоров Балан и печатаният през 1942 г. превод на семинарския учител д-р В. Сл. Киселков., Всичко това говори за важността и значението на житието.

Житието е написано на византийски гръцки език и може да се посочи като образцово литературно произведение в гръцката агиографска литература. Авторът е опитен майстор на гръцкия език, отличен богослов и много добър познавач на класическата литература. Стилът е изискан и богат със сравнения и фигури. Той владее отлично богословската книжнина, знае в подробности и точно целия Ветхи и Нови завет и затова често цитира Писанието. Което е твърде интересно, той не само цитира Писанието, за да подкрепи някоя, своя мисъл, но често изказва свои мисли с текстове от Библията или чрез преразказване на отделни места от нея. На два пъти той свободно цитира места от Демостен и от „Илиадата“.

Житието е написано на византийски, като авторът е използувал старо славянско житие.

Това ясно личи от съдържанието на легендата, в която на отделни места авторът говори в първо лице и подчертава, че е бил ученик на Климента. От друга страна авторът на запазеното славянско житие на Наум Охридски пише, че той се заел да състави животопис на последния, за да не остане и този отец незачетен. Това ясно говори, че същият е вече бил написал житие на Климента.

Сегашният гръцки текст е разделен на 29 глави от известния славист Франц Миклошич. Руският богослов Муретов раздели житието на 108 подглави, които са възприети и в превода на Ласков. Туницки, известен професор от Московската духовна академия, направи ново подразделение и вместо 108 подглави въведе 80. В първите шест глави се говори за двамата солунски братя.

Житеписателят започва патетично с цитати от псалмите на цар Давид, че ще каже нещо важно и интересно, за да го запомнят слушате-лите. След това прави увод, в който опровергава схващането на някои свои съвременници, които смятали, че свети хора имало в дълбока древност, а съвременността не благоприятствувала за свет живот. От изложението му пък щяло да стане ясно, „че природата на хората си е една и съща, но само желанието ни се е извратило“. Неотдавна са живели двамата братя Кирил и Методий и техните ученици. За пръв път се споменават светите седмочисленици. Тези свети мъже, за които той ще разкаже на слушателите и на читателите си, са просветили българската земя. Методий веднага е наречен Моравски архиепископ, а Кирил е характеризиран като много опитен в езическата и християнска философия.

Славянският род, т.е. българският, не знаел гръцки език и за това не познавал Писанието. Двамата братя решили да изнамерят славянска азбука. Тяхната мъка била голяма, понеже българската земя била „тъмен край“, в който не светел светилникът на писанията. След молитва към Св. Дух те изнамерили азбуката, превели Писанието от гръцки на български език и преподавали на способните си ученици божественото учение. Между тези ученици били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава, а на друго място вместо Сава е споменат Лаврентий.

Веднага след това в житието се говори, че двамата братя се отправили за Рим, понеже знаели, че апостол Павел показвал на апосто-лите своите дела, та и те да покажат на тогавашния папа Адриан делото на своя труд. Описал е посрещането: папата с всички епископи и свещенослужители излязъл да ги посрещне, възрадвал се на превода, поставил го в олтаря и говорил много нежни думи на двамата братя. Ръкоположил посочените от тях ученици за поддякони, дякони и свещеници, а Методий ръкоположил за епископ на Моравия. В духа на витийската реч се подчертава, че Методий се смятал за недостоен, но най-после се съгласил, защото не било редно достойният да стои на страна, както е нередно и недостойният да заема мястото на способния. Великият римски архиерей въвел Кирила в олтара и там служил заедно с него. Нo Кирил скоро почувствувал края на живота си, приел великата схима и след като живял десет дни като схимник, умрял. Погребението му станало много тържествено, а на гроба му станали чудеса, с което Бог засвидетелствувал голямата слава, която го чакала на небето.

Методий оплакал брата си, помолил се над гроба му и поел пътя за своята Моравска епархия. Там той се показал истинен епископ, както е описан образът на епископа от ап. Павел. Тука той се занимавал с учителска дейност. Едновременно поучавал моравския княз Ростислав, панонския Коцел и българския княз Борис, който живял по времето на византийския император Михаил и когото Методий бил направил още по-рано свое духовно чедо. От това личи, че авторът смята Методия като пряк участник в покръстването на Борис. По времето на Борис се покръстил и българският народ в 869 г. Годината не съвпада с годината в другите извори.

Твърде голямо място е отделено на борбата, която Методий водил със западните привърженици на т.н. иопаторска ерес — учеиието, че Св. Дух произхожда от Отца и Сина. В духа на времето след разделянето на църквата авторът представя тази ерес като душегубителна. Методий се бори против нея, макар че новият моравски княз Светополк да защищава това учение. Методий предсказал точно времето на смъртта си и подобно „на Павла или по-добре на моя Иисус“ той свикал учениците си и им говорил да се пазят от ересите, да бъдат мъдри и кротки. Предсказанието пък на смъртта било най-точно и сигурно доказателство за изпълнение на всичко, казано от него, защото щом вярно предсказал смъртта си, то щяло да бъде вярно и това, което казал на княза за собствената му държава и съдба.

С това свършват дадените сведения от Теофилакт за живота на двамата братя. Те са твърде откъслечни. Нищо не съобщават за произхода на Кирил и Методий, за тяхното семейство, за образованието им, за различните мисии, с които са били натоварвани от византийския двор. Не съобщават и много подробности, които ние знаем от други жития. Но в сведенията на българската легенда има данни, които не се срещат в другите извори или пък се срещат в по-друга форма. Нови и непознати от другите извори са следните сведения:

1. Житиеписателят съобщава, че Кирил е бил въведен от папата в „святая святих“ (в олтаря), за да служи. От това личи, че Кирил е имал сан на свещеник или епископ, според автора. Сведения в тази насока не ни дават простряниите жития на двамата братя;

2. Авторът не съобщава нищо за превода на богослужебни книги, за славянската литургия и въвеждането на славянски език като език на християнското богослужение. Явно е, че той принадлежи към триезичната ерес, която признава само три езика достойни за богослужебни цели. Това се обяснява с народността на Теофилакт и тогавашното политическо положение. Известно е, че Теофилакт е бил грък, който през целия си живот е страдал, че е пратен на „заточение“ като охридски архиепископ. По това време (края на 11 и началото на 12 век) България е била под византийско робство. Славянският език, който е бил въведен и за църковни нужди и на който се е служило до падането ни под византийско робство, сега е бил заменен с гръцки език по политически причини — за бързо асимилирано на подчинените области. Теофилакт служи на тази политика. Той не изпуска случай да хвали гръцкия език, който е „прекрасен във всяко отношение“, а да се изказва с пренебрежение за славянски, който е груб, необработен и варварски;

3. В житието е изтъкнато, че княз Борис бил покръстен лично от Методий. Това сведение не се намира в други извори. То обаче е било предмет на научно обсъждане и не е изключено Методий да е покръстил Бориса при някое от своите пътувания за Византия от Моравия. Това за сега не е доказано, но сведенията на българската легенда са много категорични в тази насока;

4. Годината на покръстването е дадена 869, и не съвпада с приетата от нашата наука, 865 година въз основа на други многобройни извори. Впрочем годината на покръстването на българския народ не е една и съща в различните ръкописи, в които е запазено и самото житие. Например в запазените три светогорски ръкописа на житието-, които съдържат непълния текст, годината на покръстването на българския народ е дадена 862.

В житието има още много други преинтересни сведения за нашата история, за живота и делото на св. Климент и т.н., но те не са предмет на тази статия.

Публ. във в. „Църковен вестник“, София, 22 май 1954, год. 55, с. 8-9.