БИОГРАФИЯТА НА СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ ОТ АКАДЕМИК ИВАН ДУЙЧЕВ

Наскоро, на 27 юли се навършиха 1102 години от смъртта на великият български просветител Св. Климент Охридски. Въпреки, че нашите читатели познават неговите жития от Дмитрий Хоматиан и Теофилакт Охридски, както и написаното от нашите най-добри историци и изследователи на българската литература и култура, все още има позабравени текстове в които се отдава почит към светеца-просветител. Един такъв позабравен и неиздаван повторно текст, доколкото ми е известно, е написан от акад. Иван Дуйчев. 

През 1941 г. Иван Дуйчев, тогава доцент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, публикува в едно луксозно издание биографията на Свети Климент Охридски. Минали са само няколко години от големите чествания през 1938 г. на 50-годишнината на Софийския университет, през която са отпечатани редица юбилейни издания, а честванията са отразени в пресата. С най-голяма стойност са публикуваните тогава кратка и разширена история на Софийския университет, написани от проф. Михаил Арнаудов (1939), алманахът на Софийския университет (1940), както и биографията на патрона на университета Св. Климент Охридски.

В тази днес непозната биография на Св. Климент Охридски младият тогава учен написва един завладяващ разказ, базиран на известните жития на българския просветител и малко познати средновековни български и византийски извори. Покрай биографията на светеца Ив. Дуйчев се докосва и до великото дело на Светите Седмочисленици, разказвайки за сътвореното от тях и за техния подвиг при отстояването и утвърждаването на правото на българите да имат своя азбука и книжнина, както и да отправят молитвите си към Бога на родния си език. С уменията на блестящ разказвач Ив. Дуйчев излага на достъпен език борбата на Светите братя Кирил и Методий и на техните ученици срещу триезичната догма. Разказвайки за живота и делото на Свети Климент Охридски той припомня на читателите и важни моменти от биографиите и делата преди всичко на Светите братя, както и на Свети Наум. Авторът не отминава и заслугите на великите български владетели княз Борис-Михаил и неговият син Симеон Велики, благодарение на които делото на Светите Седмочисленици можа да обхване не само всички български земи, но и да се пренесе извън границите на Отечеството. Той споменава и за направеното от тях чрез Свети Климент в най-югозападните български краища, отдавайки и заслуженото на тези български владетели за създаването и дейността на тогавашните български книжовни школи – Преславската и Охридската. Авторът е категоричен, базирайки се и на изворите, че Светите братя и техните ученици са родом българи, от което твърдение той няма да отстъпи през целия си живот на учен и гражданин.

Книгата на акад. Ив. Дуйчев и до днес не е изгубила своето значение, в което читателите само ще се убедят.

Тук ви я предлагаме в пълния неин вариант, без каквито и да било съкращения и добавки.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ИВАН ДУЙЧЕВ

СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ

През втората половина на IX век се извършили събития от съдбоносно значение за съществуванието на българския народ. В 865 год. българският княз Борис I (852–889) се покръстил и въвел християнството като общопризнато и единствено вероизповедание в своята държава. Само няколко години по-рано българските славяни от Солун Константин-Кирил и Методий съставили славянската азбука и превели на езика на македонските славяни светите книги. Тези две дълбоки промени били осъществени независимо една от друга, но се намирали в тясна връзка помежду си. Времето –неумолим съдник на всяко човешко дело – наскоро ги съчетало в единство и така обезпечило на векове тяхната бъднина. Наистина, Византия допуснала създаването на славянската писменост. Но това тя сторила не с оглед на балканските славяни, а с цел да утвърди по-здраво своето духовно и политическо влияние в държавата на моравския княз Ростислава. Относно балканските славяни византийската империя се надявала да ги подчини на своето културно и политическо влияние и да може, по този начин, да ги претопи народностно. Но и в българската държава потребата от народностна писменост се почувствувала веднага след покръстването. Християнизирането на българските славяни изисквало създаването на славянска църковна книжнина. Само проповедта на роден език могла да разкрие в пълнота и точност тайните на новата вяра пред новопокръстените. Без това семената на Христовата вяра щели да попаднат по повърхността и едва ли биха дали добър и траен плод. Тези чисто делови съображения относно проповедта на християнството се засилвали още повече с оглед на запазването на догматическата чистота на новата вяра. Само скрепената писмено верска проповед и богослужба могли да бъдат запазени от промени и извращения. Онзи, който дръзвал „да напише беседа на вода“, по думите на житиеписеца на св. Кирила, лесно можел „да си придобие име на еретик“.

Създателите на славянската азбука и на първите славянски книжовни творби заминали в 863 год. за Моравия, но вероятно тяхното дело не е останало непознато на българските славяни. Княз Борис, безсъмнено, е знаел за голямото откритие, а неговите поданици по разни пътища ще да са пренесли и използували новите писмени знаци. Това, естествено, е засилвало у владетеля желанието да въведе славянската писменост в държавата си. Опитът с гръцката църковна книжнина и с гръцкото богослужение наскоро показал, без съмнение, своите отрицателни и вредни последици: вярата оставала неразбрана, а проповедта на чужд език представяла народностна опасност. Прозорливият княз не останал глух на тези прояви. Поради това, осведомен за славянското писмо и убеден от опит в неговата важност, княз Борис приел със сърдечна готовност и с чест учениците на светите братя, когато тe били изгонени от Моравско в 885 год., след смъртта на св. Методия. Само Провидението докарало пред българския княз людете, от които се нуждаел толкова много. Учениците на св.св. Кирила и Методия се оказали най-добрите и желани помощници в голямата и решителна промяна, предприета от Бориса. Без тяхното съдействие стремежът на българския княз да разпространи и утвърди новата вяра, да славянизира държавата си и да спомогне за народностното обособение на своя народ били обречени на неуспех. Но когато българският владетел приел прокудените от Моравско ученици на славянските първоучители, той сам с това си придобивал вечна слава: той спасявал делото на св.св. Кирила и Методия! Преследвано и гонено жестоко, делото на славянските равноапостоли едва могло да се закрепи всред моравци, чехи и поляци и оставило незначителни следи у тях. В пределите на българската държава се приютили след жестоките гонения първите ученици и помощници на св.св. Кирила и Методия: Климент и Наум. Приети като познайници и желани гости, те незабавно се заловили на работа. Така, предназначеното за по-далечна славянска страна дело на св.св. Кирила и Методия сега отново се намерило в своята родина... Климент и Наум продължили и затвърдили с всеотдайна служба начинанието на своите учители. Чрез това те станали за българския народ онова, що били за общославянското племе св.св. Кирил и Методий.

Колкото познато и значително е далото на първия ученик на солунските братя, толкова оскъдни са вестите за неговата личност. С иноческа скромност той избягва да споменува каквото и да бъде за себе си в своите писания. Според изричното указание на охридския архиепископ Димитрия Хоматиан, Климент е произхождал от български род. Роден към 836–841 год., Климент от младини се посветил на духовен живот. „От майчина утроба, подобно на Самуила, бе отреден Богу и от младенец прегърна боголюбивия живот“, разказва за него житиеписецът. Съдбата го привела твърде рано към славянските първоучители и целият му по-нататъшен живот се свързал с тях. По-късно той придружавал Методия до сетните му дни, та затова е казано, че „познавал неговия живот като никой друг“. Но изглежда, че първите стъпки на Климента ще да са били свързани именно със св. Кирила. Забележителна е, в тази насока, възхвалата на св. Кирила, съставена от Климента: там той, като преплита благодарности за себе си и за своя народ, е изплел богато славословие на своя учител и наставник: „...Ублажавам твоите устни, о преблажени отче Кириле: чрез тях на моите устни духовна сладост се източи. Ублажавам многогласния твой език, чрез който зарята на трибезначалното божество, като възсия за моя народ, прогони греховния мрак. Ублажавам многопресветлото твое лице, озарено от Светия Дух, чрез което богоразумната светлина възсия за моето лице и биде изкоренена многобожната измама. Ублажавам златозарните твои очи, чрез които неразумната слепота биде премахната от моите очи и светлината на богоразумието възсия...“. Може да се предполага, прочее, че младият Климент ще да е бил покръстен в новата вяра от солунските братя. Той наскоро ги последвал в монастира. Вероятно Климент е участвувал заедно със своите наставници в делото за съставянето на славянската азбука и първоначалния превод на светите книги. През 861 год. братята се завърнали от пратеничеството си в земята на хазарите и донесли със себе си мощите на св. Климента, открити в Херсон. Изглежда, че тогава младият за тях – пише житиеписецът – царският човек едни откупи, а други взе така, отведе ги в Константиновия град и каза за тях на цар Василия (Македонец, 867–886). И пак ги поставиха в техните чинове и санове – презвитери и дякони – както бяха по-рано, и им дадоха заплати. И никой не умре в робство, но едни се упокоиха в Цариград, покровителствувани от царете, а другите, като дойдоха в българската земя, починаха във велика чест“. Епископ Методий предрекъл на Моравската земя злочестини заради нейните ереси и гоненията на православието. Предсказанието се сбъднало. „Не след много години, съобщава житиеписецът на св. Наума, дойдоха маджарите ..., оплениха тяхната земя и я опустошиха. Ония, които маджарите не плениха, то те избягаха в България ...“. Византийски писател от X век потвърждава това преселение на моравци в българската земя.

Но в България дошли не само тези носители на славянската книжнина и на православието. Към пределите на българската държава се запътили и онези най-видни Методиеви ученици, които били изгонени от Моравско в крайдунавските области: Климент, Наум, Ангеларий ... „Христовите изповедници, разказва Теофилакт Охридски, като знаеха думите на Господа, Който повелява на преследваните от един град да бягат в друг, се устремиха към България, за България мислеха и се надяваха България да им даде успокоение. Но не можеха да стигнат и в нея, ако не скриваха пътя си. Поради това те се стараеха ничие око да не ги види, ако и да изпитваха лишения от храна и одеяния“.

Но кое е подтикнало учениците на светите братя да се насочат именно към българските земи? Първите Методиеви помощници Климент и Наум се стремели с такова усърдие към България като към своя родна земя. Родени в някои от южните македонски покрайнини – някога ромейски земи, а сега обединени в границите на българската държава – те са смятали с право България за своя родина. Освен това, България е била единствената голяма славянска държава, съпределна на Моравско. Държавата на княз Бориса е била във връзки с Моравия и затова учениците на св. Методия са познавали добре положението в България. Още при хан Омуртага (814–831) западните граници на българската държава са се простирали до устието на реката Тиса и до долното течение на река Сава. Така, за Климента и неговите придружници не било трудно да достигнат до българските предели. „Когато стигнаха бреговете на Дунава и видяха силното и непроходимо течение, те свързаха три дървета с липово лико и, закриляни от висша сила, преминаха реката, като избягнаха потопа на ересите чрез дървета и се спасиха по божие усмотрение. Като стигнаха Белград – този премного бележит крайдунавски град – те се явиха пред Боритаркана, който тогава управляваше града. Той пожела да узнае и те му съобщиха всичко за себе си. Когато узна тези неща, той разбра, че това са велики и близки Богу мъже. Той реши, че трябва да изпрати странниците при княза на България Бориса, – чийто подвоевода бе – защото знаеше, че Борис жадува за такива мъже. След като ги остави да отпочинат малко, той изпрати на княза многоценния дар, като му извести, че те са такива мъже, каквито той търси със силно желание“ ...

Пристигналите през есента 885 год. в България ученици на св. Методия били приети най-радушно. Те идвали в българската държава като в своя родина, а българският княз ги посрещнал като желани гости. „Когато те се явиха пред Бориса, разказва житието на св. Климента, те бяха приети с чест и както подобава за люде почетни и божествени. Той ги разпита за съдбата им и те разказаха всичко отначало до край, без нищо да пропуснат. Като чу това, князът премного благодари Богу, че изпраща такива Свои служители за благодетели на България, че дарява (на неговата държава) за учители и устроители на вярата не обикновени люде, а изповедници и мъченици. После им даде одежди, свойствени на свещеници, и, като ги удостои с всяка почит, повели да им се дадат жилища, отредени за първите му приятели. Той им даде всичко потребно в обилие, понеже знаеше добре, че когато мисълта се отвлича в грижи за някоя малка телесна потреба, това премного откъсва от службата Богу“ ...

Добрият прием, както и признанието на белградския управител, че българският владетел „жадувал за такива мъже“, показват убедително, че княз Борис вече отдавна е познавал делото на славянските просветители. Той е чувствувал нужда не единствено от славянски книги, но също и от славянски учители и проповедници на вярата. Тази нужда е била чувствувана живо не само от княза, но е била известна и на неговите служители. Към тези общодържавни съображения се прибавяла личната верска ревност на българския княз. Житиеписецът разказва, че той усърдно и жадно беседвал с носителите на славянската писменост. „Той имаше силно желание да беседва всекидневно с тях и да научава от тях за древните истории и житията на светците и да му бъде четено от техните уста Писанието“. Славянските просветители намерили в двора на българския княз по-усърдни слушатели за своето слово и проповед, отколкото в двора на Ростислава и Коцеля. Славянската проповед и четенето на Светото Писание на роден език били жадно изслушвани от княз и боляри. При светителите идвали също, по думите на житиеписеца, и онези български първенци, които се отличавали по „своя знатен род и по своето богатство“. „Те идваха при светците като деца при учители, разпитваха за всички неща, които се отнасяха до спасението, и, като черпеха от тези непрекъсващи извори, сами пиеха и раздаваха на своите домашни от този поток“. Всички молели просветителите да посещават домовете им. Светците, обаче, отбягвали човешките множества, а, освен това, князът ревниво ги пазел в своя двор. Само малцина се удостоявали с високата чест да приемат в своите домове скъпите гости. Като дава подобни указания за пребиваването на Методиевите ученици в българската столица, охридският архиепископ Теофилакт е желаел, очевидно, да изтъкне голямата чест, която им е била оказвана там. Те могли да се отлъчват от царския двор само с позволение на владетеля. По-сетне светителите били пръснати по някои болярски домове, докато се уреди тяхната по-нататъшна съдба. В дома на болярина Часлав бил изпратен Ангеларий. Вероятно изтощен от преживените страдания, Ангеларий наскоро починал.

След като Методиевите ученици прекарали известно време в българската столица, княз Борис решил да изпрати Климента в Македония. По този начин той се надявал да даде възможност на светия мъж да се „отдаде изцяло на божието дело“. В 886 г. Климент бил пратен в областта Кутмичевица – очевидно днешна Западна Македония и Южна Албания. „Климент бе изпратен като учител в Кутмичевица, като беше дадена повеля на всички жители на тази област да приемат с почит светеца, да му дават всяко обилие блага и да го удостояват с дарове“ ... Управителят на областта, на име Добета, бил задължен да оказва щедро съдействие на светителя. Князът, освен това, дарил на Климента три от най-великолепните къщи в града Девол (в Югоизточна Албания, на р. Девол, изчезнал днес), както и „места за почивка“ в Охрид и Главеница (в Югозападна Албания, към Авлона, също изчезнал днес град).

Учениците на славянските първоучители се явили в българската столица във време, когато се създавала българската народност. Югозападните български земи, населени с многобройно и чисто славянско население, били присъединени към българската държава едва няколко десетилетия по-рано. Гранични на ромейската империя, тези области били изложени на силно византийско влияние. Езикът и вярата са били главните устои на средновековните държави в Югоизтока. Тъкмо поради това българският княз се постарал да изпрати в македонските земи един от най-видните представители на старобългарската книжовност: само по този начин могла да се утвърди духовната връзка на тези области с българската държава. Ако княз Борис се е решавал да отлъчи от себе си първия Методиев ученик и да го изпрати в тези далечни от столицата земи – това показва най-убедително, какво голямо значение е отдавал българският владетел на македонските области. Може би в този стремеж към Македония да се е проявявал и копнежът на Климента към родните покрайнини. Но светителят отивал там като изпълнител на царската воля и представител на българския княз. Той трябвало да действува там с щедрата подкрепа на своя княз. Времето най-добре потвърдило дълбоката предвидливост на българския владетел и показало плодотворността на всички усилия, положени от любимия Методиев ученик. Свети Климент със своята дейност положил непоколебимите основи на онова народностно единство между северните и югозападните български земи, което се оказало по-силно от всички изпитания в продължение на едно цяло хилядолетие. Учител на православието и проповедник на роден език, той се явил един от първите създатели на българското народностно единство. Затова един от неговите житиеписци с право го назовава „сътрудник на владетелите и водач на целия български народ към благочестие“.

Климент останал в Македония през последните години от царуването на княз Бориса и през цялото кратковременно управление на княза вероотстъпник Владимира. В продължение на тези седем години той проявил неуморна и всестранна просветна дейност. Докато Наум пребивавал в столицата на българския княз и уредил там дейна книжовна школа, от която излезли някои от най-видните писатели на времето, Климент ратувал за разпространение и утвърждение на Христовата вяра и на славянската писменост всред жителите на македонските покрайнини. Обграден с почести от страна на българския владетели, Климент, без „да се възгордее и надценява“, се отдал още по-усърдно на работа – защото, по думите на неговия житиеписец, не желаел „да измами владетеля в надеждите, които възлагал върху него“. Той се грижел, преди всичко, да привлече към Христовата вяра непокръстените: затова „той възвестявал велегласно на езичниците божието спасение и изобщо с всички беседвал за спасителните повели на Христа и за божествените догми…“ Освен това, той се занимавал с просветна и книжовна дейност. Според думите на житиеписеца, Климент обучавал на славянската писменост малки и големи. „Никога не го видяхме празен, пише за него житиеписецът, защото дене и нощя или обучаваше деца и то по различни начини, като на едни показваше образа на буквите, на други пък разясняваше смисъла на написаното, а на трети управляваше ръцете да пишат, или пък се отдаваше на молитва, занимаваше се с четене или пишеше книги. Понякога вършеше и двете неща едновременно: пишеше и разясняваше на децата нещо от науките ...“. Едновременно с това той предавал по-висше знание на по-подготвените от своите ученици, чийто брой бързо нараствал. Така неговите ученици станали „отлични измежду всички по своя живот и своето учение“. Според свидетелството на архиепископ Теофилакта, Климент „имал по всяка област някои немалцина избраници измежду другите свои ученици – защото тези наброявали до три хиляди и петстотин – и с тях повечето прекарвал и им разкривал дълбините на Писанието. Нас пък смирените и недостойните – заявява за себе си онзи неизвестен Климентов ученик, от чието съчинение е черпил сведения Теофилакт – той бе приближил към себе си повече от другите, поради своето благоволение, и винаги прекарвахме с него и го следвахме във всички неща, които вършеше, говореше и поучаваше за едните и другите ... Измежду своите първи ученици „учителят на вярата“ избирал свещеници за разните селища на царството. „Измежду тях той поставяше четци, поддякони, дякони и свещеници, разказва за Климента архиепископ Теофилакт. Във всяка област той постави по триста ученици, които не получаваха заплата и не плащаха данъци на княза, но бяха воини на Бога и отредени да дават, или по-добре да връщат дан Нему“. С тази своя дейност св. Климент се явил като един от първите просветители на българския народ. През нашето средновековие образоваността е била съсредоточена почти изключително в ръцете на духовенството. Най-бележит представител на тази висша българска наука е бил именно св. Климент. Родоначалник на цялото българско образователно дело, св. Климент е основоположник на училищата за най-просто знание, както и на средищата за най-висша българска образованост. И всичко това е било извършено от него преди повече от хилядолетие, когато безграмотността се е ширела в разни страни и когато дори владетели на силни държави не са умеели да подпишат своето име ... Тъкмо поради тази ценна културна дейност на св. Климента, той е избран за светец покровител на най-висшето учебно заведение в България – Софийския Университет, който е назован на негово име.

В 889 год. княз Борис-Михаил се отрекъл от властта, отстъпил престола на своя първороден син Владимира и приел иночество. Новият княз, обаче, не последвал политиката на своя баща. Изглежда, че той пожелал да промени установената от княза покръстител вяра. В 893 год. инокът Борис напуснал своята обител, свалил недостойния владетел и поставил на престола третия свой син Симеона.

Дълбоко образован и прозорлив, Симеон можал правилно да прецени дейността на Климента и на другите славянски просветители. Като монах той сам работил с тях в монастирите край българската столица за обогатяване на старобългарската книжнина. Надарен с творческа воля, новият владетел се заел да затвърди и да разшири делото на славянската просвета, като изтъкне на челни места дейците на славянската писменост. Още в същата година, когато заел престола, Симеон позовал при себе си Климента и го въздигнал епископ. „Когато мълвата прослави Климента и все повече увеличаваше неговата слава като човек, който бе поставил на сърцето си въздигане, тя завладя напълно и цар Симеона и го превърна в почитател на добродетелта на учителя. Царят позова светеца, влезе в беседа с него и като получи освещение от самия му външен изглед, – защото блаженият с вида си вдъхваше почит дори и на враговете, – той възхвали много страната на българите и ублажаваше своето царство, загдето е било удостоено с такова благо от Бога“. След като се посъветвал с някои от своите приближени, – които също уважавали Климента „като баща“ – царят заповядал да бъде въздигнат за „епископ на Дремвица и Велика“. Така Симеон не само оценил достойно Климента, но като го въздигнал епископ, той поставил начало на славянизацията на българската църковна йерархия. Осъществяването на голямата промяна за славянизиране на българската държава и за утвърждение на славянската писменост било възможно и мислимо само при наличността на ръководно българско духовенство. Ясно било, че за създаване на народностна църква е било необходимо, преди всичко, родно духовенство. Докато църквата в България се намирала в ръцете на духовници гърци – всички опити да се прокара пълна славянизация в държавата били суетни. Създаването на българската народностна църква и прокарването на славянската писменост и славянското богослужение са били промени твърде мъчни, главно поради отсъствието на подготвени личности. В продължение на своята дългогодишна дейност като учител в македонските покрайнини, Климент можал да подготви многобройно българско духовенство за онези области. Сега той сам бил въздигнат за „пръв епископ на български език“ – сиреч, свещенослужител на роден език.

Епископската титла на св. Климента – така както е посочена в нашите исторически извори – представя някои мъчнотии за разрешение. Може би тя не е засвидетелствувана точно в житието на св. Климента, съставено от архиепископ Теофилакта Охридски? Учените са изказали различни мнения относно местонахождението на Климентовата епископия. Ясно е, обаче, че тази епископия е обгръщала земи в Македония и се намирала недалече от мястото на първоначалната Климентова дейност – около Девол и Охрид. Според най-приемливите предположения, с името „Дремвица“ е било означено епархийско средище, а името „Велика“ означавало областта. В средновековието с името „Велика“ е била назовавана реката Вардар, докато днес с това име се нарича само горното течение на р. Треска. Вероятно през средновековието областта по средното течение на р. Вардар е носела името „Велика“ и там ще да е била епископията на Климента, със средище „Дремвица“. Това средище ще да се е намирало в областта към Кавадарци, гдето съществува още и днес село Дебрища.

Назначението на Климента за епископ го подтикнало към още по-усилена дейност. „Когато той получи епископството – разказва неговият житиеписец – той направи от висотата на сана подставка за възвисяването към Бога и прибави към предишните трудове многобройни други“. Епископ Климент действувал като истински народен пастир, като ръководел духовно своите люде в целия им живот. Той работел за духовното издигане на своето паство и на подчиненото си духовенство. „Когато Симеон увеличи за Климента честта, той му увеличи скръбта, пише архиепископ Теофилакт. Като намери, че народът от тази област е съвсем невежествен в божественото слово и в Писанията и е незапознат с онези неща, които украсяват църквата и устройват народа в духа на благочинието и порядъка, той не даде сън на очите си, нито дрямка на клепките си, но направи своя храна и услада грижата за народа. И той винаги поучаваше и винаги нареждаше, оправяше незнанието, уреждаше безредието, бидейки всичко за всички, според нуждата на всекиго. На духовенството той обясняваше църковния ред, псалмопението и молитвите, така щото духовниците от неговата епископия в нищо не отстъпваха на тези из някоя от прославените епископии, а дори се увенчаваха с най-похвални добродетели спрямо всички други“. За своя народ св. Климент бил духовен баща и благодетел. Той проповядвал Христовата вяра и същевременно бил „баща на сираците и помощник на вдовиците, като всячески се грижел за тях; вратата му била винаги отворена за всеки беден и странник не оставал да нощува вън“.

Епископ Климент полагал грижи за всестранното културно издигане на населението в своята епархия. Колко бащински са били тия грижи, може да се съди особено от занимливото сведение на Теофилакта Охридски, че св. Климент се стараел да подобри и стопанското състояние на своите пасоми. „Няма нищо ново в това, че той се стараеше, пише Теофилакт Охридски, да насочи човешките души към по-голяма кротост и човещина. Понеже цялата българска страна тогава бе обрасла с диви дървета и се чувствуваше недостиг от плодни дървета, той я обдари и с това благо, като пренесе от земята на гърците всякакъв вид плодни дръвчета и посредством присаждане облагороди дивите“... Чрез тази своя дейност епископ Климент наистина можал да стане – по думите на Писанието – „всичко за всички“.

Особено плодотворна, обаче, била дейността на еп. Климента в полето на книжовното творчество. Когато в 893 год. той бил въздигнат от цар Симеона за епископ, на негово място като учител и ръководител на българската книжовна школа в Охрид и Девол бил изпратен Наум. Двамата духовни събратя отново поели задружно работа. Верската проповед и богослужението на живия роден език могли да бъдат извършвани само с помощта на църковна книжнина на български език. Онова, което учениците на славянските първоучители донесли със себе си из Панония и Моравия, съвсем не било достатъчно. Пълното славянизиране на просветата и на богослужението изисквало много по-голям брой книжовни творби. Климент, опрян на своя богат книжовен опит, придобит при някогашното сътрудничество в книжовната дейност на светите братя, ревностно се заловил за делото. Така той съставил – като преводи или самостойни творби – редица поучителни и похвални слова. Тези Климентови слова, някои от които представят общи образци за чествуване на празници или възхвала на светци, издават сръчен и добър книжовник. Климент съставил също някои жития, между които на първо място трябва да се отнесат, с голяма вероятност, пространните жития на св.св. Кирила и Методия. С тази своя дейност Климент се мъчел да умножи бедната още старобългарска книжнина и да замести употребяваната до това време църковна гръцка книжнина, която оставала недостъпна за българите. „Той съзираше грубостта на народа и пълното невежество в разбирането на Писанията и това, че мнозина свещеници българи трудно разбираха гръцките писания, с чиито букви се занимаваха колкото да знаят да четат, та поради това бяха непросветени, – пък и на български език нямаше никакво похвално слово. И така, като съзнаваше това, той се погрижи и в това отношение и разруши с умение стената на невежеството. Той състави за всички празници прости и ясни слова, които нямаха нищо трудно и сложно за разбиране, но бяха достъпни дори за най-простия българин. Чрез тях той кърмеше душите на най-простите, като поеше с мляко онези, които не можеха да се докоснат до по-твърда храна. Така той стана нов Павел за новите коринтяни българите“.

Със съдействие на еп. Климента и по повеля на българския владетел в македонските покрайнини били поставени възспоменателни каменни надписи, в които се възвестявало за покръстването на българския народ. „Каменни стълбове могат да се видят в Главеница, запазени и до днес, – пише през XIII в. архиепископ Димитрий Хоматиан в своето кратко житие на свети Климента, – на които са издълбани надписи, които съобщават за приобщението и въдворението на народа към Христа“. Един такъв надпис е намерен чак в Югозападна Албания, в с. Балши – област, която тогава е била населена с гъсто славянско население и е влизала в пределите на Климентовата епископия. В тоя надпис се съобщава, че „князът на България Борис, преименуван Михаил“ се покръстил „заедно с дадения му от Бога народ“.

Учениците на светите братя донесли в България при своето идване книги, написани с глаголическата азбука. Книжовната дейност в продължение на няколко десетилетия показала ясно неудобствата и трудностите в употребата на тази първоначална славянска азбука. Изглежда, че именно това подтикнало Климента да се потруди да състави въз основа на гръцкото унциално писмо нова, по-ясна и по-достъпна азбука. „Измисли и други начертания на буквите, по-ясни, отколкото ония, които изнамери мъдрият Кирил – съобщава за Климента архиепископ Хоматиан – и чрез тях написа цялото боговдъхновено Писание, възхваляйте слова, житията на мъчениците и светците и свещените песни...“. Новата азбука на Климента намерила одобрението на българските книжовници. В нашите исторически паметници се споменува, че тридесет години след покръстването на българите в България е била извършена голяма книжовна промяна, която се назовава с името „преложенiе книгъ“. Тази промяна се тълкува обикновено в смисъл, че тогава е бил направен нов превод на Светото Писание и на богослужебните книги и че те са били приложени в употреба, като са били заместени дотогавашните византийски книги. Според едно по-приемливо тълкувание, голямата книжовна промяна, извършена в България през 894 год., – значи, през първата година от епископството на Климента – се е състояла именно в това, че първоначалното глаголическо писмо е било заместено с „кирилицата“. А тази кирилица – основа на нашето днешно писмо – е именно азбуката, съставена от свети Климента. Създадената от еп. Климента азбука бързо се разпространила и наложила, като изместила на много места напълно глаголицата на свети Кирила. Народното предание, обаче, поради утвърдената голяма почит към славянския първоучител, приписало тази по-разпространена вече славянска азбука на свети Кирила. Новата Климентова азбука била назована поради това, вместо по името на своя създател, с името на св. Кирила – „кирилица“. Отглас от голямата книжовна промяна е запазен, очевидно, и в писанието на съвременния на тези събития български писател Черноризец Храбър. Основната цел на неговото съчинение „За азбуката“ е не само да защити славянската азбука и славянската книжнина от нападките на „триезичниците“, но също и да докаже една нова и рядка за средновековието мисъл – мисълта за постепенното усъвършенствуване. Чрез доказването на тази мисъл той е искал, естествено, да оправдае и защити не само изправянето на Кирило-Методиевата книжнина, но също и замяната на старата глаголица с по-усъвършенствуваната Климентова азбука. Тъкмо в тази смисъл трябва да се тълкуват думите на Черноризеца Храбър, че още и в негово време – в края на IX век – славянската азбука и славянската книжнина „се нагласявали“ от книжовниците в България.

Неоценими са, прочее, заслугите на свети Климента за развоя на българската книжнина. Ако една от най-важните прояви на Симеоновото царуване е именно бляскавият разцвет на старобългарската книжнина, то това се дължи предимно на Климента, Наума и по-младите ученици на славянските равноапостоли. Столицата Преслав и градът Охрид, благодарение на Наума и Климента, се издигнали като главни средища на българската книжнина. Из Преславската и Охридската школа излезли повечето от ония книжовни творби, които представяли най-големите богатства на старобългарската книжнина, били пренесени по-късно всред другите славянски православни народи и всред румъните и напомняли за българското име и за българската култура дори в най-тежките времена, които българският народ преживял. Делото на св. Климента бележи началото на самобитната българска духовна култура, на българската книжнина и на българския книжовен език. С книжовна дейност, с проповеди и просвета това дело било толкова здраво утвърдено, че могло да устои на вековете.

Последните години на свети Климента преминали в упорит труд. През 900-та година Наум напустнал учителството и се оттеглил в монастир. Не много по-късно – в 905 год. – светителят можал да съгради „със средствата и по повелята на благочестивия български цар Борис-Михаила и неговия син цар Симеона“ своя монастир при Охридското езеро. Изглежда, че по това време и свети Климент, изтощен от труд и обременен от годините, пожелал също да напусне своето епископство и да се оттегли в своя монастир „Св. Пантелеймон“. Той поискал позволение от българския цар да стори това. Владетелят, който не желаел да лиши своята църква от напътствията на стария свещенослужител, едва го склонил, с молби и увещания, да не напуска своя сан. Наистина, някои от учениците на Климента и Наума вече се издигнали и достигнали епископска длъжности, но техният брой бил толкова малък за обширното Симеоново царство ... През 910 г. починал в своя монастир свети Наум, и епископ Климент положил със собствените си ръце в гроба останките на своя стар сътруженик. Няколко години по-късно – на 27 юлий 916 год. – в дълбока старост починал и епископ Климент.

Българският народ не забравил своя учител и духовен пастир. Не минало много време, и той бил причислен към лика на българските светци. Най-жив останал споменът за него именно в ония земи, гдето той прекарал в неуморен труд и всеотдайна служба на своя народ цели три десетилетия. Народът дълго разказвал, разказва и днес предания за „златния свети Климент“, а майки кръщават и до днес своите младенци по името на светеца-просветител и закрилник. В дни на мъка и радост очите са обърнати молитвено към лика на светеца. За неговите мощи и за неговите образи се разказва, че извършили не едно чудо над болни и недъгави. Но светецът „светилник на българския народ“ извърши именно в наши дни своето най-велико чудо: той запази своите чада в югозападните български земи от народностно обезличаване! Той им даде сили да доживеят, въпреки всички страдания, тия светли дни, когато отново са обединени с всички свои братя по българските земи – така, както е било някога, в негови дни!

Публ. в Ив. Дуйчев, Св. Климент Охридски. София, 1941, 24 с.