МАКЕДОНИЯ В БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

(ЕДНА МАЛКО ПОЗНАТА КНИГА НА АКАД. ИВАН ДУЙЧЕВ)

Името и творчеството на един от най-големите български историци академик Иван Дуйчев (1907-1986) е познато не само сред нашата общественост и научните среди, но и далеч зад границата на Родината ни. Така също в сайта „Сите българи заедно“ не веднъж е имало оповестени материали както за него, така и от неговото творчество. Досега на български, а и на редица от европейските езици са публикувани голяма част от неговите изследвания по българска, византийска и балканска история, както и по църковна история, библиография и документознание. Това което прави впечатление в неговото творчество е задълбочеността на изследователя при проучването на даден проблем и събитие, но и преди всичко ерудицията му на изследовател и сериозността при боравенето с историческите извори и научна литература .

Благодарение на големия учен в научен оборот са вкарани доскоро неизвестни документи, открити от него в чуждестранни архиви, библиотеки и музеи и днес те все още са незаменима база за нови проучвания. Ненадминати и досега са неговите документални издания, каквито са двата тома „Из старата българска книжнина“ (1943, 1944), „Миниатюрите на Манасиевата хроника“, „Болонския псалтир“, съвместното издание на житията на Св. Св. Кирил и Методий, както и корпуса от чуждестранни документи за българската история.

Същевременно не трябва да забравяме и неговият жест, както и на съпругата му, след тяхната смърт домът им, огромната му библиотека и архив да останат като дарение за родната наука. Там днес се помещава Центъра за славянски и византоложки проучвания. В богатия му архив се съхраняват и значително число непубликувани негови трудове, личния му дневник и огромната му кореспонденция с едни от най-големите светила в световната медиевистика, византология, българистика и славяноведение, съвременници и близки приятели на бележития наш учен.

Идеята да публикуваме в няколко тома тази изключително ценна кореспонденция, която ученият води на няколко езика, пропадна поради чиновническа немарливост и несериозно отношение на некомпетентни служители към тази идея.

За съжаление приживе аз имах възможност само един път да слушам негова лекция за разпръснатостта на българските архивни документи, ръкописни и старопечатни книги извън границите на България, както и за недъзите на нашата пропаганда. Втори път имах щастието да се срещна с големия учен, когато той трябваше да даде експертна оценка на старобългарски и византийски ръкописи, преди да бъдат приети на държавно съхранение.

Въпреки, че огромната част от неговото научно творчество е позната, но все пак има и негови книги, които бяха в продължение на десетилетия сред инкриминираната и забранена българска литература, които до голяма степен са причината и за преследването му като учен след 9 септември 1944 г. На първо място това са двете му книги „Македония в българската история“ (1941) и „Страници из българското минало“ (1944). Днес те са библиографска рядкост и не са познати на широката общественост.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с изключително стойностната му книга „Македония в българската история“, която той пише по времето на Втория Великден през 1941 г., когато германските и италианските войски освобождават Вардарска и Егейска Македония. Освен непреклонната и категорична позиция по Македонския въпрос и отстояването на историческата истина, читателите ще се сблъскат и с гражданската позиция на големия българин и учен Иван Дуйчев. Подобен случай на излагане на един научен и злободневен въпрос, на базата на солидните му познания на архиви и литература едва ли може да бъде посочен. Изводите на големия учен и познавач на Македонския въпрос, до които ще се докоснете, са че Македония е българска е земя в продължение на столетия, а населението й в огромното си болшинство, според всички чуждестранни известни статистики е българско.

Акад. Дуйчев пише тази си книга като доцент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и като доскорошен асистент и продължител на делото на другия виден български историк проф. Петър Мутафчиев.

Книгата ви предлагам в пълния неин вид, без каквито и да било съкращения и промени.

Цочо В. Билярски

 

* * *

МАКЕДОНИЯ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

От Иван Дуйчев

 

УВОД

Свидетели сме на страшна и непозната за миналото гигантска борба, всред която, като из хаоса, с кървави мъки и жертви, се ражда един нов свят. Людете от миналото не биха могли да повярват това, което виждаме ние днес, а бъдните поколения ще си спомнят за нашето време, като за време на най-дълбок и коренен прелом в световния ред. Новите придобивки на човешкия дух съкратиха времето и простран-ството и днес всички, далечни и близки народи, участвуват в тази световна борба и съдбата им зависи от нейния развой. Днес разсъдителният човешки дух е готов да отхвърли всякакви чудеса и, все пак, той трябва да се преклони пред чудото на своите собствени постижения и рожби. Несломимите и железни войски нa Велика Германия, заедно с храбрите потомци и наследници на някогашната Римска империя, рушат пред очите ни с невиждана храброст и шеметен устрем устоите на стария, изгнил свят, за да изградят върху неговите развалини един нов по-справедлив, по-добър, по-траен свят... Тия неустрашими и свръхчовечно храбри воини разрушиха с един замах гнилите прегради на стария свят в Югоизтока. Днес победни германски знамена се веят по всички кътове на Балканския полуостров и възвестяват свободата на онези, които дълго бяха страдали и очаквали този ден... Тези нови кръстоносци донесоха свободата на Добруджа, зе-мята, гдето бе създадена първобългарската държава, на нашето Беломорие, което ни открива пътищата към топлия юг и ширните морета, на многострадалната македонска земя, която е дала най-ценните приноси на българската култура и на българската държавност и е по-ложила, в течение на векове, най-скъпи жертви за отстояване на българщината от всякакви чужди заплахи. Осъществена е мечтата, за която се бориха и загинаха не само нашите деди и бащи и по-връстни братя в неотдавнашните войни, но и всички онези безчетни родолюбци, които загинаха в борбата за освобождение и обединение на българските земи и на българския народ в неговата цялост. Тия жертви с изкупени днес и всички усилия с възнаградени.

В 1878 година бе освободена и обединена само част от българската народност. В продължение на около половин век българската държава води няколко кървави войни за освобождението на останалите под чужда власт български земи. Въпреки жертвите, въпреки неуспеха, българският народ не можеше да изостави борбата и да се примири с откъсването на Македония от Родината. Хиляди връзки свързват македонскитe земи с другите български области в единство. Македония представлява несъмнено по своето географско положение извънмерно важен дял от общите български земи. Тя е разположена в средата на южната част на Балканския полуостров. Реки и планински възвишения са очертали границите на тази област. Източната граница върви по долината на реката Места, стига водораздела на Родопската верига северно от върха Крушово и свършва при върха Мусала. Северната граница върви по Рила и Осогово до върха Патерица, продължава западно по вододелните планини между Вардара и Българска Морава до Шар планина и стига до реката Черни Дрин, северно от Дебър. На запад Македония се отделя от Албания с планинската верига западно от реката Черни Дрин и Охридското езеро, обхваща целия басейн на това езеро, както и басейна на Преспанското езеро, после следва водоразделите на реките Девол и Бистрица, Осум и Воюса, докато стигне до планините Грамос и Пинд. Южната граница се определя от вододелните планини между реките Бистрица и Санатария (в Тесалия), стига до морето и по морския бряг достига до устието на реката Места. В тези си граници Македония обгръща едно пространство от 65 000 кв. клм., с население (до Световната война) общо 2 600 000 жители.

Тези македонски или южнобългарски области са свързани неразривно със севернобългарските области. Не съществува отделна „македонска народност“ и никога в миналото не е съществувала. Цялото минало на Македония е свързано с миналото на севернобългарските земи. В течение на вековете тези две области на общото българско Отечество са обединени с една обща историческа съдба, общ език, обща култура, най-сетне с общи страдания и радости. Тази общност в живота на севернобългарските и македонските области може да се проследи от най-древни времена, през цялото средновековие и ново време, та до наши дни. Тази историческа и народностна общност обяснява и в същото време оправдава най-добре всички усилия и жертви на българските родолюбци за освобождение и обединение на македонските земи в пределите на обединената и цялостна българска държава.

 

СРЕДНИ ВЕКОВЕ

Поселването на славянските племена на Балканския полуостров през втората половина на VI и първата половина на VII век определило до голяма степен бъдещите народностни отношения в тези земи. Така назованите среднодунавски славяни се поселили в областта между Източните Алпи, по реките Сава и Драва, албанските планини и реката Ибър. Тези племена по-късно се обособили като сръбска, хърватска и словенска народност. Същинските сръбски племена заемали по това време пространство сравнително много по-ограничено, отколкото днешна Сърбия — именно в „долините на Лим, Ибър и западна Морава“. В източната и югоизточна част на балканските земи, сиреч в областите Мизия, Тракия, Македония и Гърция, се заселили многобройни славяни, които постепенно се обособили като български славяни. Византийските писатели са ни оставили имената на някои от тези български славяни: седем неназовани племена в Долна Мизия; севери в Източния Балкан; тимочани и моравци по Тимок и Морава; струмци по Долна Струма; смоляни по Горна Арда и Места, в южните склонове на Родопите; другувити, сагудати и рънхини в околностите на Солун; бързити в Средна Македония, между Велес и Охрид (днешните „бърсяци“); ваюнити и велегезити в Епир и Тесалия; езерци и милинги в Пелопонес. Границата между българските и сърбо-хърватските славяни е вървяла от устието до изворите на Морава, после на югозапад до Адриатика при Шкодра. Българските славяни се отличавали с употребата на звуковете шт, жд, ѣ-я, носовките ѫ-он, ѧ-ен в своя език. Запазените местни названия с отликите на този български изговор най-красноречиво посочват пределите на разпространение на българските славяни: Пешта (вместо сръбското Пеħ), Срем (сиреч Срям, днешна Митровица), Смендерево (днешно Смедерево), Лесковец (сиреч Лясковец), Хътетово (днешно Тетово), Призрен (сиреч Призрян), Дреновьск в Албания и други. Множеството славянски местни имена в днешните гръцки земи спадат, в най-голяма част, към говора на долнодунавските или български славяни. Поселените в тези земи български славяни постепенно, в течение на векове, били елинизувани или изтребени, но все пак оставили не малко следи от езика си в топографската номенклатура.

Насочени към юг, тези славяни не веднаж се опитвали да завоюват най-големия град в днешна Македония — Солун. Те нападнали и обсаждали града към 581-4, 586, 609 год. ... Обединени в отделни пле-мена, те не можели да окажат здрав отпор на византийската империя и поради това съществувала голяма опасност да попаднат под силното нейно политическо и културно влияние и да бъдат претопени и унищо-жени. Неочаквано събитие през втората половина на VII век спасило славянските племена от тази опасност. През 680 год. преминал Дунава, заедно със своята дружина първобългари от турански произход, Исперих и основал в земите на Североизточна България първобългарската държава. Сравнително малобройните, но войнствени първобългари успели да създадат силна и здраво организирана държава и по този начин поставили начало на държавното обединение на балканските славяни. Съотношението в броя на първобългари и славяни предопределило по-нататъшната съдба на новооснованата държава. Постепенно първобългарският елемент се претопил всред по-многобройното славянско население, като оставил известни следи в държавния и духовен живот на новосъздаващата се българска народност. Славянизираната по този начин българска държава се явила като естествен обединител на сродните по произход долнодунавски племена. Едновременно със създаването на първобългарската държава на Испериха, друг първобългарски вожд, на име Кубер, опитал да обе-дини държавностно българо-славянските племена в Македония. Поселен в Битолското поле, Кубер желаел, с помощта на славянското племе другувити, да завоюва града Солун и там да установи седалището на своето княжество. Начинанието не успяло. Но това не променило народностния състав на населението в македонските земи.

Потребни били десетилетия за заздравяването на основаната от Испериха първобългарска държава, преди тя да започне своето разширение към по-южните земи. Византийската империя опитала да се противопостави на това чрез походи „против Славиния (сиреч населената с гъсто славянско население Македония) и България“ (сиреч държавата на Испериха в северно-българските области). През първия век от съществуването на първобългарската държава, българските владетели се ограничавали да вършат нападения в южните земи. Младата държава трябвало да изживее редица външни опасности, да се справи с вътрешни неуредици... Но едва закрепнала, първобългарската държава наченала своето разширение към юг и югозапад, всред сродните славянски племена. Това разширение е било леко, безбойно и почти незабелязано — нещо, което се обяснява именно с племенното родство между славяните в севернобългарските и в македонските земи. Отпорът е бил незначителен и е идвал, очевидно, само откъм Византийската империя, която се е стараела да препятствува на това обединение на долнодунавските славяни. Византийските хронисти съобщават, че в 773 год. българският хан Телериг изпратил войски да присъединят славянското племе бързити към първобългарска държава. Ако са били присъединени още тогава бързитите, това означава, че в пределите на държавата са минали и земите от Средна Македония, областта между Велес и Охрид. В 789 год. първобългарите проникнали в областта на река Струма, гдето обитавали струмци. Нов опит за проникване в същата посока бил направен през 808 год. при царуването на хан Крума (802-814). На следната година българските войски обсадили и превзели важната византийска крепост Сердика (днешна София), като по този начин си обезпечавали свободния достъп към македонските земи. Византийският император Никифор I (802-811) напразно опитвал да разреди и отслаби славянското население в някои области чрез поселване на ромеи от други части на империята, та по този начин да осуети възможността от бързо и леко присъединяване към първобългарската държава.

През деветия век било постигнато, благодарение на усилията на отделните български владетели, пълното обединение на българо-славянските племена в пределите на засилената вече държава. Победите на хан Крума над византийците и голямото поражение на императора Никифора I през м. юлий 811 год. увеличили обаянието на първобългарския владетел всред славянските племена. При хан Омуртага (814-831) българските войски, за да държат в покорност някои западни българо-славянски племена, воювали чак до Горна Панония и по течението на река Тиса. Западната българска граница се е простирала до устието на реката Тиса и достигала до средното течение на река Сава. Хан Пресиан (836-852) продължил разширението на дър-жавата към земите на македонските славяни. Византийските летописци говорят за някакъв поход на българския владетел към Солун. Един византийски житиеписец разказва, че по това време било извършено въстание на славяните в Македония, станали кръвопролития и опустошения. Вследствие на тези съгласувани действия между българската държава и македонските славяни, българският владетел можал без трудности да присъедини делата днешна Средна и Западна Македония, както и областта по течението на реката Струма. Сега за първи път българската държава влязла във враждебни отношения със сръбските племена, които обитавали в областта на река Рашка, в старата Раса, и се намирали в зависимост от Византийската империя. Едновременно с това разширение към югозапад, българският владетел разпрострял властта си и към земите на Беломорието. Един възпоменателен каменен надпис, поставен от хан Пресиана в пределите на древния град Филипи (на изток от Кавала), споменува за поход на българския пълководец кавхан Исбула, по повеля на владетеля, в областта на славянското племе смоляни, между реките Струма и Места и брега на Бялото море.

Когато княз Борис (852-889) поел властта, той бил вече господар на обширна държава, в която били обединени почти всички българо-славянски племена. Този владетел има извънредни заслуги за приобщаването на включените в държавата славянски племена и за изграждането на българската народност от смесицата на първобългари и славяни. Един наш летописен паметник свързва самото възкачване на Бориса на българския престол с македонските земи. Незнаен летописец разказва за княз Бориса, че „приел царството на река Брегалница“. Този княз въвел християнството като общопризната вяpa в държавата. Несъмнено е, че тази решителна реформа в живота на българския народ е била наложена до голяма степен с оглед именно на славянското население в пределите на българската държава, както и извън нея. Християнизирането на славянските племена представлявало за Византийската империя най-доброто средство да ги укроти и да ги подчини на своето духовно, а оттук и политическо влияние. Покръстените славяни естествено са тежнеели към Византийската империя. След покръстването на Бориса и въвеждането на християнството като общопризната вяра, тази опасност се премахвала и се създавала нова, незиблема връзка между всички български славяни и столицата Плиска, гдето управлявал искрено вярващ владетел. Една нова спойка за заздравяването на това дело била създадена пак от македонските славяни, именно онези, които изградили старобългарската книжнина. Наистина, нито няколкото обсади на славяните, нито опитите на Кубера за завладяването на Солун — най-важния град в Средна Македония — могли да се увенчаят с успех. Но това, което не било по-стигнато с оръжие, било осъществено постепенно и по мирен начин. Настанените в околностите на Солун български славяни постепенно прониквали, в течение на времето, в града и се установявали там като мирни поселници. По този начин в началото на IX век Солун бил силно славянизиран. Колко голямо е било това славянско проникване в първия град на Византийската империя може да се съди от признанието на един византийски император, който, по думите на житиеписеца, заявил, че „всички солунци говорят чисто по славянски“. Именно из средата на това многобройно, но попаднало под силно културно влияние на Византия, славянско население в града Солун, излезли двамата братя Константин — Кирил и Методий, създателите на старобългарската писменост. Какви са били тежненията в школата на светите славянски апостоли се вижда най-добре от обстоятелството, че учениците на Кирила и Методия, след претърпените гонения и вражди по чужди земи, се отправили, водени от чувство на родствена връзка, към пределите на българската държава. Българската столица станала истинско средище за разпространение на старобългарската книжовност всред северно-българските и южно-българските славяни. Според житиеписеца, учени-ците на светите братя пристигнали в намиращия се под българска власт град Белград с надежда, че „България ще им даде успокоение“, били отведени в българската столица, а оттам разпратени по разните области на царството. Дейността на двама от първите ученици на славянските апостоли — Климент и Наум — е най-тясно свързана с македонските земи. В цялото наше средновековие държава и църква са били свързани в общо цяло и затова св. Климент и св. Наум действували в маке-донските земи, преди всичко, като представители на българския владетел и изпълнители на неговата воля. Охрид бил седалище на двамата славянски просветители, а тяхната дейност е обгръщала всички днешни македонски, па даже по-западни области към морето. Словото на тяхната проповед е чертаело пределите на българската народност. Летописецът разказва, че след покръстването българският княз повелил да бъдат поставени надписи, на които било „издълбано писмо, което бележи за приобщението и въдворението на целия му народ в Христа“. Един такъв надпис е намерен в с. Балши, в Югозападна Албания, и в него се съобщава, че „князът на България Борис, преименуван Михаил“ се покръстил „заедно с дадения му от Бога народ“. Създадената в Охрид книжовна школа и Преславската школа положили основата на богатата старобългарска книжнина.

През царуването на цар Симеона (893-927) границите на българската държава били разширени и единството на славянските племена в държавата утвърдено още повече. Цар Симеон продължил с голямо усърдие делото на своя баща. Новият владетел оказал щедра подкрепа на славянските просветители в Македония. Житиеписецът на св. Наум разказва, че светителят построил в 905 год. своя голям монастир при Охридското езеро „със средствата и по повелението на благочестивия български цар Борис Михаила и сина му Симеона“. Усилията на българския владетел са били насочени да утвърди властта си в южните части на полуострова. През 904 год. българите опитали да заемат града Солун и да го населят. Византийското правителство се принудило да направи известни отстъпки на българския цар и да го отклони от това начинание. На около двадесетина километра северно от Солун, при селото Наръш, е намерен каменен надпис, поставен там през 904 год. по повеля на българския цар, за да се означи, че „там е границата между българи и ромеи“. Слабото сръбско княжество се намирало при царуването на цар Симеона в пълна зависимост от българския двор. Няколко опита за противодействие били леко по-тушени. Цариградското правителство използувало сърбите, за да може да препятствува на българския владетел в неговите застрашителни походи в земите на Византийската империя.

В огромната Симеонова държава, която се простирала на юг до старата Елада и на югозапад до Адриатическото море, настъпил упадък при царя Петра (927-969). В 972 год. източната част на българската държава попаднала под властта на византийците, но западната част на царството се отцепила и повела самостойно борба за отстояване на своята независимост и за прогонване на чуждите завоеватели. Това Западно българско царство, в което влизали земите на запад от ръката Искър до Срем (Митровица), днешна Македония и южноалбанските области, приютило последните защитници на българската свобода. Познати са трагичните, но несравнимо славни борби на Самуила и на неговите братя. Македонските земи са били средището на Западната българска държава. Още в първите години на своето управление Самуил се насочил към южните области и нападнал Тесалия, заел града Лариса и присъединил цялата област към държавата си. Наскоро той успял да завоюва и Епир. Едновременно с това той трябвало да защищава, в 986 год., града София от нападенията на византийците. Наскоро след това българският цар можал да завоюва града Драч и да разпростре владенията си чак до Адриатика. Но българският владетел се оказал безсилен да спре ударите на византийците. В тази отчаяна борба е осветено името на всички македонски градове. Най-сетне, след като сломил страшната съпротива, император Василий II заел и града Охрид, в който, по думите на летописеца, „се издигали дворците на българските царе и богатствата им се пазели в съкровищница“ и триум-фално се завърнал в столицата си. Победителят на „оная България, която се сметала непристъпна, обширна и непревзимаема“, по думите на един византийски автор, приел гордото прозвище „българоубиец“ в спомен на това, че разгромил Западнобългарската държава на Самуила.

Всички византийски автори от онова време не оставят в своите описания никакво съмнение върху народностния характер на тази десетилетна борба: българи от Македония се борили за независимостта на българското царство. Сам императорът „българоубиец“ е бил принуден при уредбата на завоюваните земи да признае правата на българското население. Той оставил управлението на заетите земи на един „наместник на България“. От земите на заробената българска държава били образувани четири теми: тема България, в която влизала цяла днешна Македония, без Солунско и Серско; Драчка тема, Сремска тема и Подунавие. Така, в продължение на повече от два века, днешните македонски области запазили названието „България“, докато с наименованието „Македония“ в средновековието се назовавали изобщо земите на днешна Тракия и днешна Източна Македония, между реките Струма и Марица. В земите на тема България се съсредоточил и църковният живот на българския народ. След завоюването на Източното българско царство от византийците в 972 г., седалището на Българската патриаршия било пренесено в останалите още свободни български области — първом в Средец (дн. София), после във Воден, Мъглен, Преспа, докато най-сетне, при покорението на страната от Василия II в 1018 год., българският патриарх се намирал в престолния град Охрид. Византийският император признал приемствеността на Охридската патриаршия спрямо Преславо-Доростолската българска патриаршия и утвърдил нейните правдини, като издал за това нарочни свои разпоредби. Според волята на императора, главата на Охридската българска църква имал под своята власт, като „архиепископ на цяла България“, почти всички земи, владени от цар Петра и цар Самуила, сиреч земите на Източното и Западното българско царство. Охридската архиепископия-патриаршия, въпреки настъпилите промени в политическото положение на полуострова и  въпреки накърнението на нейните правдини, останала да съществува до 1767 година и представяла през векове най-доброто признание за народностния характер на земите, над които е владеела.

Големите страдания и неуспехи в борбата против византийците не сломили духа на българското население в завоюваните земи. Необходимо е да се изтъкне, че по-късно движенията за освобождение пламнали тъкмо в онези земи, гдето бил жив споменът за подвизите на последните защитници на българската свобода при цар Самуила. През 1040 година в Белград бил провъзгласен за „цар на България“ внукът на Самуила Петър Делян. Когато той и неговите привърженици се спуснали по долината на Морава към сърцето на днешна Македония с вестта, че е „свален вратният ярем на ромейската власт“, въстаническото движение намерило най-широк отглас всред населението. Без труд минали в ръцете на въстаниците редица македонски градове — първом Скопие, назован „главен град на България“, защото там пребивавал византийският наместник на българските области. В същото време в Драчката област друг български първенец повдигнал въстание. Въстаниците се обединили и се насочили към южните земи чак до Тесалия и Беотия. Въпреки първоначалните успехи, въстанието не успяло. Един от участниците в потушаването на това въстание, именно норвежкият княз Харалд Хардрат, който бил на византийска служба, получил в спомен на тези борби прозвището „разорител на България“. Няколко десетилетия по-късно, в 1072 год., избухнало второ въстание и то пак в Македония. Според свидетелството на византийските автори, в Скопие се събрали „първенците на България“, начело с Георгия Войтеха, и обявили въстанието. Синът на Зетския княз, Константин Бодин, бил провъзгласен за „цар на българите“. Новият „цар на България“, както го назовават другаде, успял още в началото да завладее града Скопие, а след това войските на въстаниците се спуснали към юг. Този повторен опит за освобождение също така не успял. Но въстанията през 1040 и 1072 год. били най-красноречивите прояви за будния дух на българското население в земите на Западното българско царство. Южноиталийските нормани при нашествията им в южните части на Балканския полуостров не веднаж се сблъсквали с тамошното българско население. Ученият византийски църковник Теофилакт, глава на Охридската църква и „архиепископ на България“, в края на XI и началото на XII в., в своите писма също се оплаква от своите пасоми българи, всред които е трябвало, против волята си, да живее в продължение на много години. Той не веднаж говори за „овчите кожуси на българите“ и се оплаква, че е бил принуден „вече от години да пребивава в земята на българите“.

Въстанието за възстановяване на Второто българско царство в 1185 год. започнало, наистина, в североизточните български земи, но братята Асеневци наскоро се обърнали към югозапад за освобождение и обединение и на останалите български области. Съвременен византийски писател изрично отбелязва, че главната задача на братята освободители била „да обединят господството над мизите (сиреч над българите от Северна България) и над българите (сиреч над жителите на тема България, или днешна Македония) в едно, както е било някога-си преди“, с други думи, да освободят и обединят всички български земи в тяхната цялост. В 1195 год. освободителните войски се появили в „бъл-гарските покрайнини при Серес“. В продължение на години господарувал в крепостта Просек край Вардара (при днешна Демир Капия) и над околните земи българският болярин Добромир Хриз, който създавал не малко грижи и затруднения на византийските войски. При царуването на цар Калояна (1197-1207) българите трябвало да отстояват правата си над Поморавието, Браничевската и Белградската област, които влизали в пределите на българската държава. В преписката на цар Калояна с папа Инокентия III (1196-1216) е запазено едно писмо от 1203 год., което е подписано от неколцина висши български църковници, между които епископът на Скопие Марин, епископът на Ниш Кирик и епископът на Прищина Авраам. Усилията на цар Калояна са били насочени повечето към борба против Латинската цариградска империя. В 1207 год. той се отправил към югозапад и обсадил града Солун. Предателска ръка на цареубиец осуетила възможността да бъде зает градът от българските войски.

Само няколко време по-късно българската държава, при царуването на цар Иван Асена II, могла отново да върне в своите предели всички свои югозападни земи. След поражението на епирския деспот Теодор Комнин при Клокотница (при дн. с. Семизче, Хасковско) през м. март 1230 год., българският цар можал леко да разпростре властта си над югозападните земи. Иван Асен II в извънредно кратко време и почти безбойно си възвърнал Одрин и Димотика, областта между долните течения на реките Места и Марица, градовете Сер, Битоля, Прилеп, заедно с околността до Горна Тесалия, и на запад до морето... „Цялата земя от Одрин до Драч превзех, гръцка още и албанска и сръбска“, съобщава сам българският цар в един свой надпис. Лекото разширение на българската държава в тия области се обяснява с народностния състав на населението. Сръбското княжество се намирало под покровителството на българския цар. В прочутата своя грамота, дадена на търговците от Дубровнишката република, Иван Асен II им дава права за внос, износ и пренос „до която и земя или област да дойдат“, до Браничево или Белград, в Скопската, Прилепската или Дяволската област (на запад от Охрид)...

Слабите и неопитни приемници на Иван Асена II не могли след неговата смърт (починал в 1241 год.) да запазят завещаната им от великия български цар държава в нейните предели. Засилената Византийска империя откъсвала една след друга южните и югозападни български области, като се възползувала от вътрешната слабост в българската държава и от династичните борби за престола. Така били загубени македонските градове. При възкачването на Теодора II Ласкариса (1254-1258) на византийския престол българите побързали да си възвърнат отнетите земи. Появата на българските войски в тези области била достатъчна, за да преминат те отново под българска власт, защото, според изричното признание на съвременен византийски автор, „тамошните жители били българи и на драго сърце преминавали на страната на своите единоплеменници, като отхвърляли игото на другоплеменниците“. Сами ромеите трябвало да признаят, че тези области били населени с българи, и поради това, въпреки подчинението на тези земи под византийската власт, „тази покорност не успяла още да закрепне и те били винаги тайно враждебни на византийците“.

В 1257 год. бил избран от българските боляри за цар управителят на Скопската област Константин Тих. По този начин към българското царство отново се присъединявали западните земи, или, както той сам ги назовава в една своя грамота, издадена на Виргинския манастир при Скопие, „Долна земя“ (сиреч югозападните български земи), в противовес на „Горна земя“ (северобългарските земи). Пределите на държавата се простирали по това време до Тетовско и Прилеп. Последните десетилетия на XIII век донесли тежки изпитания за българския народ; отвън страната била застрашена от страшните татарски нападения, а вътре започнали да бушуват междуособни борби. Вниманието на народ и управници било отправено към тези страшни външни и вътрешни опасности и никой не можел да се заеме с отбраната на югозападните български земи.

Тъкмо в този период на вътрешна слабост на българската държава и загриженост на българските владетели за отбрана на страната от външни врагове, сръбските крале се възползували да насочат войските си към югозападните български земи и да се появят за първи път в днешните македонски области. До това време в Македония не е имало никакви сърби. След 1246 год., когато бил убит българският цар Калиман, малолетният наследник на Иван Асена II, южните български земи преминали под властта на Византийската империя. Сръбските крале се възползували умело от междуособиците във Византия, за да сложат ръка на някои от македонските градове. В тяхното настъпление към Македония се долавят няколко отделни етапа. Сръбският крал Милутин през 1282 год. нахлул в северномакедонските земи и в непродължително време заел цялата област от Кюстендил до Тетово. През пролетта на следната година, без да срещне някакво противодействие, сръбският крал завладял Поречието, Кичевско и Дебърско. При избухналите във Византия вътрешни борби, сърбите завзели през 1328 г. крепостта Просек, а навярно и градовете Щип и Велес. Никой в България към края на XIII в., когато над страната висяла татарска опасност, не можел да мисли да защити тези български земи от сръбските нападения. Засилената през първите три десетилетия на XIV век българска държава не била по-честита в това дело. Наскоро след поражението на българския цар Михаил Шишман в битката при Велбъжд (Кюстендилско) в 1330 год., сръбските войски, възползувани от измяната на византийския пълководец Сергиан, завзели в 1334 год. Прилеп, Охрид и Струмица. Избухналата във Византия голяма междуособица между императора Иван V Палеолог и Иван Кантакузен през годините 1342-1345 представила нови нечакани възможности на сърбите в стремежите им към македонските земи. Сръбският крал Стефан Душан (1331-1355) подпомогнал узурпатора Иван Кантакузен срещу обещанието да получи някои македонски градове. В 1342 год. Душан заел чрез откуп града Воден. Едновременно с това починал владетелят на областта от Струмица, Щип и Рила, Хрельо и земите му били присъединени към сръбската държава. Сръбският владетел се възползувал от залисиите на две борещи се във Византия партии и в продължение на две години, именно през 1344-1345 г., можал да заграби и останалите земи от Източна и Южна Македония, изоставени без всякаква защита. Но сръбският крал е знаел добре народностния състав на тези завоювани земи. Затова той в своята официална титла се назовава „цар на сърби, гърци и българи“ или пък „цар на всички сърби и гърци и на българските страни“ ... Очевидно, владението на завоюва-ните македонски земи му давало право да носи тази титла, но това представлявало, от друга страна, най-красноречиво официални признание за народността на населението в заетите от сърбите земи, гдето те се чувствували винаги чужденци. Самото население на ма-кедонските земи търсело сгоден случай да се освободи от сръбското владичество. Така, през 1350 год. представители от различни македонски градове, между които Скопие, гдето сръбският владетел установил седалището си, се явили при Иван Кантакузена с предложение „да го приемат и да изгонят сърбите“, защото, очевидно, предпочитали всяко друго чуждо владичество пред сръбското.

Но през втората половина на XIV век на Балканските земи се появили новите завоеватели — турците. През 1353 год. те преминали през Дарданелите към европейския бряг, наскоро заели Галиполи и започнали да проникват все по-навътре в полуострова. Турското настъпление отбелязало края на сръбското владичество в Македония. Създаденото от Стефан Душана сръбско княжество бързо се разпаднало след неговата смърт. В македонските земи се образували три самостойни княжества, в които към 1366 год. управлявали: Вълкашин и синът му Марко, прочут в нашите народни песни под името „Крали Марко“, в Западна Македония; Углеш в Югоизточна Македония, и Северна Македония, гдето управлявала Евдокия Деяновица със синовете си Константин и Драгаш. Вълкашин, Марко и Деяновци, като владетели на земи с българско население, са представени в историческите извори и в народното предание на българи, па и дори на сърби, като български господари. През 1371 год., след убийството на Углеша в битката при Чирмен (при Марица), турците заели Източна Македония. Вълкашиновият син Марко и Константин Деянов били принудени да признаят върховенството на турците. Двамата загинали, като турски васали, в битката при Ровине в 1394 год. и Западна и Северна Македония преминали под властта на турците. Това представя крайният хронологически предел на всякакво сръбско господство в Македония. Естествено, това кратковременно и, в най-голямата си част, твърде слабо и чисто външно проникване на сърбите в македонските земи не е било в състояние да промени народностния състав и тежненията на населението, което не загубило своя български характер. Напротив, каточели чуждото владичество и страданията го калили и укрепили още повече в неговото народностно самосъзнание.

Това българско самосъзнание на населението в македонските земи не закъсняло да се прояви през всички времена на вековното турско владичество.

 

ТУРСКО РОБСТВО

Множество свидетелства на наши и чужди извори посочват българщината на населението в Македония, останало незасегнато в етническо отношение и след времето на турското завладяване. Така например, през 1591 год. венецианският пратеник Лоренцо Бернардо посетил, на път за Цариград, града Струга. Той отбелязва, че градът е бил населен с българи от източноправославно изповедание. При по-нататъшното си пътуване той стигнал в Битоля, който по неговите думи е също „български град“. Турският пътешественик Хаджи Калфа говори за областта на Костур, Битоля и Охрид, като населени с българско население. Няколко ценни свидетелства притежаваме от софийския католишки архиепископ Петър Богдан — един от най-видните представители на българското католишко движение, което преживяло своя разцвет през XVII век. В един свой доклад от 1640 год. Петър Бог-дан определя така границите на българските земи: „България сега се нарича всичко онова, което по-рано се е наричало Горна Мизия, и част от Долна Мизия, цяла Тракия, въпреки че сега около Галиполското море се говори гръцки език, и по-голямата част от Македония и цяла Морава до Охрида и до границите на Албания и на Гърция и на Сърбия, а към изток се простира до Черно Море; от север пък Дунав я дели от Влашко и Молдава...“ В няколко други свои доклади архиепископът изтъква, че реката Морава образува западната граница на българските земи. „Царство Сърбия, по-рано назовавано Горна Мизия или Дардания... има за граници: от изток царство България, от което го дели реката Морава, по-рано назовавана Чиаброс…“ Петър Богдан е знаел добре, че през средновековието, в края на Първото българско царство, „царското седалище първом е било в Охрид“. Съществуването на Охридската архиепископия, ако и погърчена по това време, е било доказ за това. Петър Богдан изтъква, че „сега там има Охридска патриаршия, а древните люде не са поставяли патриаршия там, гдето не е имало царско седалище“. Архиепископ Петър Богдан е съставил и един исторически опит върху миналото на града Охрид и в него съобщава: „Както е сега, градът е в царство България и е нейн главен град; днес всички онези, които се намират в града, са българи и те управляват и служат в този град; това (право) им е отстъпено от турците, когато завладели гореказания град“. Петър Богдан поставя града Охрид извън границите на сръбските земи и, за да покаже, „колко далече отстои градът Охрид от границите на Сърбия“, той посочва няколко съчинения и географски карти. Българското католишко движение проникнало през XVII век в северните и южните български земи и историята на това движение потвърждава още веднаж единството на българската народност по всички тези земи. За епископи и архиепископи на католиците в Македония не веднаж са били поставяни католици от севернобългарските покрайнини. През 1650 год. бил въздигнат в чин католишки епископ на Призрен българският францисканец Франческо Соимиров, родом от градеца Чипровец в Северозападна България. През пролетта 1656 год. епископ Соимиров бил назначен за католишки архиепископ на Охрид. На информативния процес за неговото назначение, извършен в Рим в началото на м. февруарий 1656 г. било заявено от призованите свидетели, че „градът Охрид се намира в България, на брега на езерото Лихнида и е средище на една доста населена област“. В един документ от 1659 година се дават сведения за града Скопие и се казва, че „в града Скопие, град български, е архиепископ монсиньор Андрея Богдан“. Един руски войник прекарал в турски плен известно време през втората половина на XVII век, като дава сведения за някои македонски градове, споменува, че околностите на града Скопие са населени с българско население. Един книжовен българин, избягал в Австрия през 1689 год. поради опасения от турците, отбелязва в няколко бележки, датирани към 1704-1706 година, че е бил родом „от българските земи, от местото Кратово“. Родоначалникът на новата българска историография, монахът Паисий, е тясно свързан с Македония и в своето съчинение няколко пъти е изтъкнал, че македонските покрайнини принадлежат към България. Тридесет години по-късно, именно в 1792 година, неговият приемник иеромонах Спиридон, който съставил нова история на българския народ, също поставя града Скопие в пределите на България. Всички тези свидетелства, към които могат леко да се прибавят още много и много други, посочват ясно, че дори и в най-тъмните времена от съще-ствуването на българския народ под турско робство, когато не е имало никаква българска държава, съзнанието за народностното единство на българските земи в тяхната цялост не е било нито най-малко затъмнено и намерило отглас в множество исторически документи от домашен и чужд произход.

 

МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

През XIX век българският народ преживя разцвета на своето народностно Възраждане. В тежките борби за извоюване на духовна свобода от подтисничество на гръцкото духовенство, както и в бунтовническите движения за освобождението на страната от турска робия, Македония заема челно място. Из македонските покрайнини изпъкнали първите просветители и новобългарски книжовници, първите борци против гръцкото духовенство и против чуждата власт. Населението на Македония бе в допир с гърци, албанци, турци и сърби и това изостряло извънмерно неговото народностно чувство и подпомагало за народностна обособеност. Този буден народностен дух на българщината всред македонското население спомогнал премного да се поддържа вечно жива старата книжовна традиция. Както през средновековието едни от най-ценните паметници на старата българска книжнина са създадени в македонските покрайнини, така и сега, в времето на народностното Възраждане, там се появили първите български книжовници. През 1741 год. роденият от Дойран българин Христофор Жефаров, „ревнител на българското отечество“, издал във Виена прочутата „Стематография“, сиреч гербовете на южнославянските народи и образите на техните светци. Хаджи Яким Кърчовски от Кичево издал през 1814 год. първата книга на народен български език, озаглавена: „Повест за страшното и второ пришествие Христово“, написана на „най-прост български език, за ползуване на най-прости и некнижни люде“. Няколко години по-късно Хаджи Яким напечатал друга своя книга „Митарства“. Книгата е била издадена с помощта на българите от Щип, Кратово, Крива Паланка и „останалите български градове“. През същата година Кърчовски напечатал още една книга, озаглавена „Чудеса на пресветата Богородица“, написана „на български език“. Почти по същото време един друг книжовник от Македония, монахът Кирил Пейчинов, родом от Тетово, издал, през 1816 год., книгата „Огледало“, написана „за потреба и полза на препростия и некнижен български език на Долна Мизия“. Книгата е била издадена благодарение помощта на „Коста Стошича, поп от града Призрен“. В 1838 год. архимандрит Теодосий от Дойран основал първата българска печатница в Солун. Кирил Пейчинов напечатал в тази печатница през 1840 година втората своя книга, озаглавена „Утешение на грешните“. В предговора към тази книга е казано, че събраните от Пейчинова материали са били „преведени с тълкуване на простия български език на Долна Мизия, от Скопие и Тетово, та да я чете и простият народ“. Особени заслуги за развоя на новобългарската книжнина има и Недялко Бойкикев, от с. Кучевища (Скопско), познат под духовното му име Натанаил. През 1835 год. той превел в Самоков на български език Евангелието, както и тълкуванията на някои гръцки църковни писатели. През 1839 год. той превел „на прост и кратък български език за разумение на простия народ“ друго съчинение с религиозно съдържание и го напечатал в българската солунска печатница на архимандрита Теодосия Синаитски. Заминал наскоро за Русия и там влязъл вън връзка с нашите възрожденци. През 1856 год. той основал Българското благотворително дружество в Одеса, което проявило такава обширна дейност по-късно в свръзка с нашите освобожденски борби. През 1857 год. ученият книжовник положил началото, в Цариград, на първото българско списание с научен характер, под надслов „Български книжници“. Само две години по-късно той участвувал в основаването на Българското книжовно дружество, от което в ново време се разви сегашната Българска академия на науките и изкуствата. В 1874 год. той бил въздигнат за охридски митрополит. Неговият съвременник, Райко Жинзифов, роден в 1839 год. във Велес, е един от първите лирици в новобългарската книжнина. Неговите стихотворни опити, обаче, имат повече цена като отражение на неговата личност и на родолюбивите му идеи, а не толкова със своите художествени качества. След като учителствувал няколко години в някои македонски градове (Прилеп и Кукуш) той заминал за Русия и основал през 1860 год. в Москва литературното списание „Братски труд“. Същевременно той сътрудничил на всички тогавашни български издания, както и на някои руски периодични издания. След едно пътуване по македонските покрайнини, той напечатил в един сборник, издаден „в полза на славяните от Балканския полуостров, пострадали от войната и турското насилие“, статия „Из бележките на пътешественик по Македония в 1866 година“. Трябва да се прочетат някои от неговите стихове, за да се види искреността на чувството, когато той заявява; „аз българин съм, българин съм аз, българи живеят в тази страна“, когато приканва към борба „за народност и за правдина, за бащин, за майчин език“, защото „Охрид и Търново вече са надали вик: Македония, тази чудна страна, няма да бъде гръцката“. В други стихове той пожелава българската реч да „се шири, да се разнася в България Горна и Долна, от Вардара до Дунава“... Извънредно занимлива е личността на Йордан Хаджиконстантинов Джинот, родом от гр. Велес. Неговото силно народностно самосъзнание е открито изразено в собствените му признания. През 1851 год. той пише: „И ако ме пита някой: школски човек ли си или си българин, аз веднага отвръщам: българин съм! Защото не е честно за моето славяно-българство да върша зло и лукавство; истинският българин не лъже, не завижда, не се лени, не лицемери, не блудствува, за печена кокошка вярата си не променя ...“ За него народностната му принадлежност се свързва с проявите на една висша нравственост. „Заради това съм българин, пише той, и моето благородно българство не ми позволява да не бъда добър, за това имам вяра, надежда и любов ...“ „Аз съм българин, плача за нашите изгубени българи, които са в Долна Мизия. За това сме длъжни ние да се жертвуваме за пресладките наши братя българи!“ Главната заслуга на този разпален родолюбец е неговата просветна дейност в разни македонски средища. Двамата братя Димитър и Константин Миладинови, родом от Струга, посветили всичко в служба на народната просвета и заплатили с живота си за своето родолюбие. Това са били, безсъмнено, едни от най-просветените българи на своето време. Получил добро гръцко образование, по-възрастният от братята Димитър преживял прелом в своите идеи, когато се запознал с теориите на бележития немски учен от началото на миналия век Фалмерайер, който поддържаше мисълта за пълното изчезване на античните гърци под влиянието на новодошлите славяни и албанци в земите на древна Гърция. Като преподавател в Охрид, Кукуш, Струга и другаде, Димитър Миладинов е оставил най-дълбоки следи след себе си и е допринесъл за укрепване на народностното самосъзнание на населението. През 1861 год. двамата братя биват погубени от Гръцката цариградска патриаршия в един от цариградските затвори. В същата година в Загреб, благодарение на щедрата подкрепа на хърватския архиепископ Йосиф Щросмайер, бива издаден извънредно важният за проучването на българското народно творчество сборник „Български народни песни“, събрани от братя Миладинови. Ученик на Димитра Миладинов е бил известният книжовник Григор Пърличев, автор на една гръцка поема, увенчана на годишния конкурс в Атина през 1860 год. с почетна награда. Въпреки съблазните да бъде подпомогнат щедро, ако премине напълно към гърцизма, Пърличев се завърнал в родния си град Охрид и се отдал на работа за народната просвета. Оставената от Пърличева автобиография представя трогателна и занимлива изповед на пламенен родолюбец, който е требвало да пренесе безбройни страдания заради своите идеи. Друг един охридчанин, именно Кузман Шапкарев, роден през 1834 год., също има големи заслуги за събиране на български народни умотворения. Той се проявил и като добър книжовник и педагогически писател.

Всички тези български книжовници из Македония, както и мнозина други, са били едновременно и народни учители в различните македонски селища. По този начин тяхната книжовна дейност е имала непосредствен и жив отглас в живота на населението в тези покрайнини. Така тези ратници на перото придобиват, покрай творчеството си в полето на книжовността, и големи заслуги за образователното дело в Македония, а ведно с това, и за укрепване на народностното самосъзнание на тамошното българско население. Българското народностно възраждане е свързано с разцвета на народното образование. Македония първа даде пример в това поле на дейност. Там се отворили първите училища, там изникнали първите педагогически български писатели. Духовникът Неофит Рилски, роден от Банско (Североизточна Македония) е един от първите ратници в това отношение. Той ръководил в Габрово първото образцово българско училище и съставил първата граматика на новобългарския език, както и превел за пръв път на съвременен език Новия Завет. Неофит Рилски е един от най-познатите и видни български възрожденци. „Съграждайте първом училища, а сетне църкви и монастири. Печатайте първом на нашия, български език необходимите за училищата книги, че сетне Новия и Стария Завет“, съветвал Неофит Рилски, ако и сам да бил духовник. Други негови съвременници придобили големи заслуги за откриването и поддържането на училища. В някои македонски градове имало български училища от незапомнени времена. Такъв е бил градът Скопие, гдето през втората половина на XIX век учителствувал Йордан Хаджиконстантинов Джинот, който въвел нова програма в преподаването. Във Велес също е имало стари килийни училища. През 1870 год. в този град учителствувал известният български писател Васил Попов, родом от същото място, а през 1873 г. там е учителствувал един от първите български педагози — Йосиф Ковачев. Добре уредени български училища имало също в градовете Прилеп и Щип. В Битоля е имало българско училище още в началото на XIX век. В 1843 год. там е учителствувал Димитър Миладинов. Особено е процъфтяло българското просветно дело в Солун. В града още към 1833 г. е имало килийно училище, уредено от монаха Исая. Децата се учели на църковнославянско писмо, но нямали книги и това е станало, между другото, една от подбудите за откриване на българската печатница в този град. Тази печатница е била първата българска печатница в цялата турска държава. През 1866 г. в Солун било открито българското училище, ръководено от Славка Динкова, дъщеря на познатия македонски родолюбец Константин Държиловец. Очевидно, това е станало една от причините турското правителство да нареди издаваният от него в града Солун вестник „Селяник“ (Солун) да започне от 1868 г. да се списва и на български, та по този начин било официално признато съществуването на многобройно българско население в тази покрайнина. През 1880-1881 г. в Солун е била открита българска мъжка гимназия, която до 1913 год., когато бе унищожена от гърци и сърби, бе един от първите наши просветни центрове. В продължение на 33-годишното си съществуване, гимназията е дала образование на 5820 ученика от различните краища на българските земи: от Солунския, Скопския и Битолския вилаети, от Тракия и Северна България. През същото време в Солун е съществувала и българска девическа гимназия, която в продължение на 33 години е дала образование на 678 девици. От солунските български училища са излезли едни от най-видните духовни първенци на съвременна България. Но български училища са съществували не само в големите македонски градове, но и в множество села. Просветното дело в македонските области се разраснало особено през втората половина на XIX век, след направените в турската държава нововъведения в полза на поробеното християнско население.

Пробуденото народностно самосъзнание на българското население в македонските земи е намерило израз и( в борбите за църковна независимост през миналия век. Съзнанието, че езикът е най-здравата народностна връзка, е потикнало българите от Македония първи да наченат борба против гръцкото духовенство за богослужение на български език, а по-късно и за своя родна църковна йерархия. Това са били първите стъпки в освобождението от гръцкото духовно робство, което, поради прокарваните от гръцкото духовенство политически мегалоелински идеи, е представяло не по-малка опасност и тежест за българския народ. На града Скопие се пада голямата заслуга, че там е наченала борбата против гръцкото духовенство: през 1829 год. българите от Скопие първи поискали да им бъде назначен българин за епископ! Едва по-късно някои други български градове последвали примера на скопяни и така постепенно се разраснало движението против гръцкото духовенство по всички български краища. Към 1849 год. жителите на Охридската и Серската епархия, както и на града Преспа се борели против гръцкото духовенство. През 1860 год. българите от Пирот успели да прогонят гръцкия владика в града. Жителите на Враня също прогонили временно своя владика грък. В Кукуш през 1858 год., когато там учителствувал Димитър Миладинов, един светогорски монах за първи път отслужил богослужбата на църковнославянски език. Борбата на жителите на този град против гръцкото духовенство се разраствала извънредно много и представя една от най-занимливите страници из нашата църковна история през миналия век. Те прогонили гръцкия владика и поискали владика българин. Когато Цариградската гръцка патриаршия изпратила в града не българина, когото желаело населението, а друг грък, жителите на града решили да скъсат напълно с патриарха. Срещу обещанието да получат владика българин, те се съгласили да сключат уния с Римската църква. Тази постъпка на населението на града Кукуш посочила ясно на всички, че тамошните българи държели премного на своя роден език и на своята българска народност, като били готови да пожертвуват за миг дори и своето православие, което ги поставяло в зависимост и подчинение спрямо Гръцката патриаршия. Жителите на града подали молба до папа Пий IX, като му изложили своите искания. Тази тяхна молба е най-красноречивият документ за събудения български дух на населението на града. Населението се оплакало на папата, че „нашият български народ“ понася особено много страдания „от това развратно гръцко духовенство“. С цел да запазят „вярата си цяла и неповредима“, както я били „приели от предците“, те се отричали от гръцкото духовенство и приемали върховенството на папата. Те молели да не се правят никакви промени в църковните обреди и „в състоянието на нашите свещеници и в езика, на който ще се правят църковните молитви..., който език е старият български или славянски език“. Те настоявали: „архиепископът и духовенството, които ще управляват епархията и енориите, трябва да са всички българи“. Този „български език с народните си букви и характери ще бъде всякога главният език и основата на учението на младежите“. Едва след постъпките за преминаването на населението на града Кукуш към унията Цариградската гръцка патриаршия се съгласила да назначи в града искания владика българин. По същото време се борели против гръцкото духовенство и жителите на града Охрид. През 1858 год., поради настояванията на гърците, било закрито българското училище в града. През 1860 год. жителите на 14 охридски махали и на 60 околни села подписали и изпратили едно дълго прошение в Цариград. Подписаните „жители на Охридската епархия, като чисти българи, без никакъв смес“, изтъквали, че „поради праведното решение на църковния ни въпрос, чрез което се освободи поробената някога народна наша и самостоятелна църква, се освети званично въведението на гонения наш народен език в църкви и училища, се въздигна българският народ от смъртна сянка към живот.“ Чрез своето послание те заявявали, че са „чисти българи не само по селата, но и в града“. Малко преди това, на 15 април 1860 год., българското духовенство в Цариград отхвърлило върховенството на Цариградската патриаршия и обявило българската църковна независимост. Към това дело пръв се присъединил бившият Велешки митрополит Авксентий. Отцепването от Гръцката патриаршия намерило одобрението на населението в севернобългарските и южнобългарските земи. Но с това борбата не бе завършена и не бяха задоволени всички искания на българското православно население. Цялата борба се е водела, за да се извоюват църковни правдини на всички обединени български земи, не само на отделни области. Поради това не бил приет проектът, предложен от цариградския патриарх Григорий VI от 1867 год., според който се допускало създаването на автономна българска църква само за севернобългарските земи — между Дунава и Стара планина, като се изключвали Тракия и Македония. Българите са заявявали „или Тракия и Македония или нищо“, като предлагали да се определи за седалище на обединената българска църква Търново или Охрид. Възродената българска народност намирала проява, преди всичко, в това единство на българската църква. Най-сетне през м. февруарий 1870 год. турското правителство връчило на българите проект, според който се установявала автономна българска църква, под името Екзархия. По този начин турското правителство признало за първи път официално съществуването на отделна българска народност, в нейните етнографски граници, със самостойна църква. Със същия султански акт се определяли географските граници на новоустановената Българска екзархия, в която, с оглед на народността на населението, трябвало да влизат и епархиите Нишка, Пиротска, Велешка. Освен това, допущало се произвеждането на народно допитване в останалите области за присъединение към Екзархията, като това могло да стане, ако се получи съгласието поне на две трети от населението. Последното постановление задавало най-големи грижи на Цариградската патриаршия, защото тя съзнавала, че при допитване до народа, ще се присъединят и останалите вън от Екзархията македонски земи. В началото на 1871 год. бил свикан в Цариград български църковен събор, на който присъствували, заедно с представителите от севернобългарските и тракийски земи, също и лица от разни македонски градове: Скопие, Велес, Пирот, Струмица, Битоля, Воден, Охрид, Ниш, Враня, Неврокоп .... Сега всички усилия на бъл-гарите се насочвали към искането да се получи приложение на тази точка от проекта, с която се предвиждало произвеждане на народно допитване за присъединение и на другите македонски покрайнини към Българската екзархия, — нещо, на което турското правителство не се е съгласявало и затова постоянно отлагало решението на въпроса. Когато най-сетне в 1872 год. правителството се съгласило да бъде извършен плебисцит в две епархии — Скопската и Охридската, населението от тези две епархии с почти пълно мнозинство се произнесло за присъединение към Екзархията и избрало свои владици. През 1874 год. в Македония имало трима български владици: в Охрид, Велес и Скопие.

Но по това време изникнали нови въпроси в свръзка със съществуването на българския народ: въпросите за неговата политическа свобода. Това представяло завършек на продължителните борби на българските революционери. В тези борби за политическа свобода българите от Македония взели най-живо участие още от самото начало. Събудените македонски българи са били в връзка с революционерите от севернобългарските земи. В бунтовническите чети са участвували не малък брой българи от Македония. Първенците на българското освободително движение са поставяли като крайна цел на своите жертви освобождението както на севернобългарските, така и на южнобългарските земи. В едно писмо от 1871 год. апостолът на българското освободително движение Васил Левски писал, че в обсега на тази революционна дейност трябва да се включат и Тракия и Македония. През август 1872 г. Левски съобщил, че помощникът му Димитър Общи бил поискал пълномощно да отиде да действува в Македония. В разни места се говори за общи революционни действия с българите в Македония. В едно писмо на революционер се изказва опасение, че някоя чужда сила искала да разедини българите на три части: България, Тракия и Македония..., „та да може после лесно да ни подчини под себе си“. Революционерът Панайот Хитов в писмо от края на 1871 год. изказал намерението си да действува за бунт в Битоля. На общото събрание на българските революционери, станало в Букурещ през пролетта 1872 год., било потвърдено, Васил Левски „да бъде главен апостол на цяла България, Тракия и Македония“. И наистина, той е бил във връзка с лица от Охридско, от Пирот и другаде. Във Втората българска революционна легия, учредена в Белград, е имало също няколко души от Македония: от Крушево, Велес, Прилеп... Изобщо за водачите на българското освободително движение било несъмнено единството на всички български земи и те си поставили за цел пълното освобождение на всички български краища в тяхната цялост. Когато в България било повдигнато прочутото Априлско въстание, въстанали също и родолюбците от земите край Брегалница, в областите Малешево и Пиянец.

В края на 1876 год. в Цариград се събра конференция на представителите на Великите европейски сили, за да обмислят някои мерки за облекчаване положението на подчиненото на Турция християнско, главно българско, население. На тази конференция било решено, между другото, областите, населени с преобладаваще българско население, да бъдат отделени и в тях да „се въведе местна административна автономия“. Според това решение, ако и да са били изключени няколко области, гдето е имало значително турско и гръцко население, в пределите на България, очертани въз основа на народностното начало, трябвало да влязат, между другото: санджаците Ниш, Скопие, Битоля, голяма част от санджака Сяр, каазите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур. Този проект не бил приет от Турция и няколко време по-късно Русия обявила война за освобождението на българите от турското господство. Войната завършила с подписването на така назования Сан-Стефански мир от 19 февруарий 1878 год. Българската държава била възобновена в етнографските граници на българската народност. В пределите на България требвало да влезе цяла Македония. Член 6 определя границите на нововъзобновеното българско княжество: „(граничната) линия ще върви по западната граница на каазата Враня до веригата на (Скопска) Църна гора. Като се обръща към запад, линията ще следва западните граници на каазите Куманово, Качаник, Тетово, до планината Кораб; оттам по реката Велещица до съединението й с Черни Дрин. Като се отправи на юг по Дрин и после по западната граница на каазата Охрид към планината Лин, границата ще следва западните предели на каазите Корча и Старово, до планината Грамос. След това, през Костурското езеро, граничната линия ще стигне реката Мегленица, и, като следва течението й и мине на юг от Енидже Вардар, ще се отправи през устието на Вардар и реката Галик към селата Парга и Сарайкьой; от там, през средата на езерото Бешик до устието на реките Струма и Места и по морския бряг до Буругьол ..Берлинският конгрес отхвърлил тези граници на Княжество България и македонските земи отново били оставени под турската власт, въпреки признанието за българщината на тяхното население. Българското население в тези земи не могло да понесе равнодушно мисълта за новото робство. Още през м. май 1878 год., македонските българи, узнали за постъпките на гърци и турци за намаление на границите на Българското княжество, очертани от договора в Сан Стефано, изпратили от Солун въззив до Великите европейски сили. Те изтъквали, че населението в Македония е от бъл-гарска народност и умолявали да не бъде оставено извън границите на българската държава. „Целият български народ се зарадва, като видя, пишат те, че желанията му се изпълниха и нуждите му се задоволиха и ние всички българи в Македония, с голямо нетърпение чакахме, по силата на Сан-Стефанския договор, освобождението си от още бленуващото над нас турско варварство. Но наместо това виждаме, за голямо съжаление, че местните власти, от една страна, и гръцкото духо-венство, от друга, с различни средства изнудиха от някои наши невинни братя подписи, за да ги злоупотребят, като уверят Великите сили поръчителки, че уж сме били гърци и сме желаели само подобрено положение, а не присъединението ни към новоурежданото Българско княжество. Това безнаказано подиграване с подписите ни, сиреч с народното ни име и чувство, дълбоко наскърби всички ни...“ Те изказвали желание да се назначи комисия, която да установи тяхното истинско желание: „да се определи, ако би било нужно, една комисия, която ще може най-здраво и най-безпристрастно да изпита и да се увери на мястото, че нашите желания и нужди са общи и неразлъчни от тези на нашите братя българи, които населяват Мизия и Тракия...“ Подписали се представители на „македонските българи“ „от разни общини от Македония“: Велес, Струмица, Скопие, Прилеп, Тиквеш, Гевгели, Кукуш, Солун, Тетово, Воден, Щип, Серес, Драма, Демир Хисар и др. През 1879 год. македонските българи повдигнали първото въстание против тази нова неправда. Новите времена обаче трябваше да донесат на това население нови и много по-страшни страдания, вместо многочаканата свобода. Сега към македонските земи, в които нямаше никакво сръбско население, се насочваха не само въжделенията на гърци, но и на сърби. По това време Сръбското кралство не можеше по-вече да мисли за разширение към северозапад, към Далмация или Босна, защото там то щеше да срещне отпора на една велика сила, та се насочи към западнобългарските и македонски земи. До това време сърбите не бяха обръщали никакво внимание на Македония и не веднъж бяха признавали българщината на тамошното население. Достатъчно е да се посочи свидетелството на видния сръбски книжовник от миналия век Стефан Веркович, който през март 1878 год. писал на руския славист В. И. Ламански, че според „природното неприкосновено право“ Скопският и Нишкият санджаци са български и че „нечутите безобразия на сърбите се простират до това, че те никак не се стесняват да лъжат пред целия свят, като казват: сърбин из Ниш, сърбин из Пирот, сърбин из Лесковец, сърбин из Враня, Куманово, Воден, Скопие, Велес, Дебър, Кюстендил, Самоков, Видин и т.н. Ако посочените (градове) принадлежат по език на сърбите, тогава може да се каже, че на света няма българи, и, следователно, трябва да им се даде (на сърбите) целият Балкански полуостров...“ Сръбският учен предлагал да се „определят границите според истината: гдето се чува сръбски език — да бъде сръбско, гдето се чува български език — да бъде българско...“

Но въпреки всичко българското население от Македония бе осъдено да живее още десетилетия под робия, дважди по-тежка от преди. Една част от по- събудените жители се преселиха в свободна България и взеха най-дейно участие в нейния политически и културен живот. Едновременно с това в самата Македония бяха образувани тайни комитети, които трябваше да се борят с всички средства за освобождението на страната от чуждото робство. През 1893 г. бе основана в Македония Вътрешната революционна организация, с уча-стието на Даме Груев, Гоце Делчев, Христо Матов и др. В 1894 год. в София бе основан Върховният македонски комитет, под председателството на Трайко Китанчев, родом от Ресенско. На следната година в Източна Македония избухна едно значително българско въстание. През 1902 г. избухна ново въстание, а през 1903 год. пламна голямото Илинденско въстание под водителството на Борис Сарафов и Даме Груев. Всички тези вълнения привлякоха вниманието на чуждите сили. Под техният натиск над Македония бе установено управление под международен контрол. Проектите за реформи в управлението на тези земи бяха осуетени с идването на младотурската партия на власт, вследствие на преврата в Турция през юний 1908 год.

През февруарий 1912 год. България подписа съюзен договор със Сърбия и бе начената Балканската война, която бе водена от страна на България главно за освобождението на Македония. През май 1913 год., обаче, Сърбия и Гърция сключиха тайно споразумение, за да попречат на България да заеме Македония. Малко по-късно, след големите победи на българските войски, България сключи мир с Турция. Сега вече тя трябваше да се справи със съюзницата си Сърбия, която бе изневерила на сключените по-рано договори. Начена Междусъюзническата война. Нападната от няколко страни, България бе принудена да сключи мир, при което Добруджа й бе отнета от Румъния, а Македония от Сърбия и Гърция. Не много след това избухна Великата световна война. В съюз с Германия, Австро-Унгария и Турция, България успя бързо да освободи македонските земи от подтисничество на сърби и гърци. Радостта, обаче, трая кратко. След приключването на войната Сърбия и Гърция бяха щедро възнаградени, като им бяха отстъпени чисто български земи. Сега тези „сили победителки“ се възползуваха от възможността да подложат българското население в заграбените области на страшни мъчения, та да го претопят или изтребят и заменят със свои поселници. Новото време не бе видяло никога по-варварски терор от този, който прилагаха сърбите и гърците спрямо българите от Македония. В тази страна, гдето до това време и през вековете населението бе чисто българско в своето мнозинство, всичко българско требваше да бъде унищожено, заличено, погубено. През последния полувек една редица статистики на чужденци бяха установили многобройността и преобладанието на българското население над всички други жители в Македония. Някои от тези статистики отричаха напълно съществуването на каквото и да е сръбско население в македонските земи. Според изчисленията на княз Черкаски (1877 год.), на официалната гръцка статистика от 1878 год., на официалната турска статистика от 1881 год., на сръбския учен Стефан Веркович (от 1889 год.), на немския учен проф. Г. Вайганд (1898 год.), на гърка Кл. Николаидес (1899 год.) и на редица други безпристрастни изследвани, в Македония не бе имало никакво сръбско население. Напротив, посочваше се съществуването на известен брой гърци, румъни, турци и албанци. Преобладаващото мнозинство, обаче, винаги бяха българите. Така например, броят на българите според княз Черкаски бе 872 700 души, срещу 124 250 гърци и 516 220 турци; според Ст. Веркович, българите бяха 1 317 131 души, срещу 222 740 гърци и 240 264 турци. Според по-нови изчисления, именно от 1920 год., в Македония имаше при общ брой на населението 2 342 524 жители, 1 103 111 българи, срещу 267 862 гърци и 548 225 турци. Според данните на един американски изследвач (Леон Доминиан), обнародвани през 1917 год., броят на българите по това време е бил още по-голям - 1 172 136 души. Естествено това многобройно и калено във вековни борби за отстояване на своята народност българско население в македонските земи не можеше да бъде унищожено или претопено дори и при най-страшните мъчения и преследвания, които поробителите на тия земи бяха в състояние да измислят.

Вятърът гаси слабия, а засилва силния огън. Силното народностно чувство е крепяло това българско население по всички покрайнини на Македония в продължение на векове и го спаси от изчезване и прето-пяване и през последното робство, най-тежко от всички.

Днес това българско население от поробените до вчера български земи посреща с искрена радост и сърдечна благодарност войските на Велика Германия и на приятелска Италия, които го освободиха от дългото робство и му дадоха възможност да се обедини в единна и силна българска държава, която обгръща земите от Дунава до Бялото море, от Черноморието до Морава и до бреговете на Охридското езеро ...

Публ. в Ив. Дуйчев, Македония в българската история. Издание на Македонския научен институт. София, 1941, 44 с.