140 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕР САВА МИХАЙЛОВ

Една от най-светлите личности в македоно-одринското революционно движение е гевгелийският войвода Сава Михайлов. През неговия кратък живот той се проявява като педагог из различни краища на Македония, но и като един от най-дейните революционни работници и умел агитатор. С. Михайлов участва в преговорите между ВМОРО и Върховния комитет, където устоява на върховисткия натиск, отстоявайки твърдо позициите на ВМОРО.

Той заедно с Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстю Асенов е сред ръководителите на една от най-успешните акции на ВМОРО – отвличането на мис Елен Стон. По време на аферата, а и по-късно С. Михайлов се проявява и като човек притежаващ и дипломатически качества. Той е сред най-доверените хора на ръководителя на четите на Вътрешната организация Гоце Делчев, който го изпраща за войвода в родния му Гевгелийски край.

 

Сава Михайлов Йосифов е роден на 25 декември 1877 г. в село Мачуково, Гевгелийско. Първоначално учи в родното си село, а след това се прехвърля в Цариград. През 1895 г. завършва Солунската българска гимназия „Св.св. Кирил и Методий“. Макар, че в спомените си той не споменава, но вероятно става член на ВМОРО още като ученик в гимназията, тази Алма Матер за македонските българчета, където и учителите в нея са сред най-активните български революционери.

Преди да грабне пушката и да поведе чета, Сава Михайлов учителствува в Тиквешията – Кавадарци и Неготино, в Гевгели и Горна Джумая.

След като се получава решението за въстание на Солунския общ конгрес на ВМОРО от януари 1903 г. С. Михайлов подготвя заедно с Аргир Манасиев Гевгелийския район за въоръжената борба. През време на Илинденско-Преображенското въстание С. Михайлов е войвода на чета, а след неговото потушаване се прехвърля в България. Тук той е поканен от проф. Любомир Милетич да му разкаже спомените си за революционната му дейност, които той успява да запише и публикува по-късно. В София през 1904 г. С. Михайлов подпомага най-активно организационната дейност на задграничните представители д-р Христо Татарчев и Христо Матов и изпълнява редица тайни мисии на организацията.

Въпреки проявените си качествата и на организатор, С. Михайлов отново поема пътя на пряката революционна дейност като се прехвърля в Македония начело на неголяма чета. Определеният район за действие на четата е отново родния му Гевгелийски край.

На 1 март 1905 г. четата е открита в местността Голяма Рудина над село Смол от турска потеря и след няколкочасово сражение всички четници загиват, а войводата С. Михайлов, за да не попадне в ръцете на турците се самоубива.

По-долу ще имате възможност да прочетете пълният текст на спомените на С. Михайлов, които той разказва пред проф. Л. Милетич по време на пребиваването си в София. Това, което ще направи впечатление на читателите е разказът на войводата за противопоставянето на българи срещу българи, т.е. на върховисти срещу вътрешни, една борба която сериозно отслаби революционните и съпротивителните сили на народа ни в един период когато се активизират сръбската и гръцка въоръжени пропаганди в борбата им срещу македонските българи и на практика най-дейно подпомагат турските власти в техния поход срещу народа ни.

Към спомените на С. Михайлов е включен и краткия словесен портрет на войводата, направен му от интервюиращия го проф. Л. Милетич.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

СПОМЕНИ НА САВА МИХАЙЛОВ

ПРЕДГОВОР.

Сава Михайлов, родом от Гевгелийско, свършил Солунската гимназия, случва се народен учител в Джумайско тъкмо в разгара на борбите между Вътрешната организация и Върховния комитет. Повлиян от Делчева, Михайлов, както сам казва, си поставил за начало да брани самостоятелността на Вътрешната организация. И той докрай упорствува в това на¬правление, работейки в съгласие със Сандански, Черньо Пеев, Кръсто Асенов и др., с които еднакво спо¬деля и грижите да се набавят на всяка цена нужнитe на организацията парични средства, поради което участвува и в аферата с Мис Стон. Сава Михай¬лов минаваше за много честен деец и голям идеалист, високо ценен и от Делчева. Не може да има съмнение, че и в борбата си с върховистите той се е водил само от чисто принципни побуждения според тогавашното общо разбиране на революционните работи в средата на вътрешните дейци. За историята на фаталната междуособица между двете революционни крила личната преценка на Михайлова касателно свър¬заните с нея събития е важна.

И като организатор вътре Михайлов се отли¬чава с голяма прямота и решителност в обноските и действията си. За подготовката на общото въстание в 1903 г. той неуморимо се грижи въпреки неблаго¬приятните условия, които особено се усилили след со¬лунския атентат. По време на въстанието Михайлов е един от последните, който се прибира отсам границата за да споделя с множеството си другари по оръжие тежката скръб за понесените жертви. Запознах се с него при особен случай, когато през зимата 1903 година по инициативата на неколцина доброжелатели в полза на освободителното движение се правеха в София напразни опити да се примирят двете те¬чения – върховисти и централисти. В една среща с Делчева, когото за пръв и последен път тогава видях, ставаше дума по въпроса за помирението; поканих го да присъствува на едно събрание от по-видни представители на емиграцията, за да се намери най-сетне един modus vivendi между външните и вътрешните дейци. Делчев споделяше добрите ни желания, но и не скриваше съмнението си в успеха на примирителния почин. Обеща най-сетне да вземе уча¬стие в събранието, като каза, че ако не дойде лично, ще изпрати да го заместя едно лице, в което може да имаме пълна вяра като в него самия. На събра¬нието вместо Делчева се яви Сава Михайлов. Не поз¬навайки подробно предишните събития, които той бе преживял в стълкновения с хора на Върховния комитет, не можах тогава добре да преценя мотивите, поради които Михайлов крайно недоверчиво се отнасяше спрямо представителите на противната страна, между които беше и запасният тогава генерал Цончев. Помня добре спокойното, но внушително държане на Михайлова и голямото значение, което присъствуващите отдаваха на всяка негова дума. И когато на края на заседанието уж се дойде до едно споразумение и се състави помирителен протокол, който оставаше на другия ден да се подпише от предста¬вителите на двете страни, Сава Михайлов заяви, че той приема постигнатото споразумение, но е уверен, че другата страна няма да го изпълни. Той излезе прав, – на другия ден Цончев и другарите му се отрекоха от споразумението и отказаха да подпишат протокола, за което на времето се направи и едно печатано пове¬рително съобщение до емиграцията.

След Илинденското въстание се срещнахме със Сава Михайлов („Савата“) като стари познати и този път по-добре се разбирахме. Михайлов беше много елегично настроен и изкъсо предаваше спомените си. Той предчувствуваше, че ще загине, както и стана, по¬неже считаше за свой дълг да продължи да работи за освобождението на своите братя оттатък Рила, то¬гава станали още по-нещастни след кървавите после¬дици на въстанието. У мене той остави впечатление на характерен мъж с благородни пориви и твърди принципи.

Л. М.

 

I.

БИОГРАФИЧНИ ДАННИ. – С. МИХАИЛОВ, КАТО УЧИТЕЛ В С. КАВАДАРЦИ ВЛИЗА В ОРГАНИЗАЦИЯТА. – В ГЕВГЕЛИЙ МИХАЙЛОВ РЪКОВОДИ УПРАВИТЕЛНОТО ТЯЛО. – ДОШЪЛ ВРЕМЕННО В СОФИЯ, СХВАЩА ОПАСНОСТТА ЗА ОРГАНИЗАЦИЯТА ОТ СТРАНА НА ВЪРХОВИСТИТЕ И СЕ ЗАРИЧА ДА СЕ БОРИ С ТЯХ. – МИХАЙЛОВ В ДЖУМАЙСКО СЕ СРЕЩА СЪС САНДАНСКИ И ЧЕРНЬО ПЕЕВ. – ЗАЛАВЯНЕТО НА МИС СТОН.

 

Името ми е Сава Михаилов, роден съм в 1877 г. декемврий, в с. Мачуково, Гевгелийско. Първоначално образование получих в родното си село, а от 1 включ. до IV клас се учих в Цариград, в класното училище през 1889–1892 год. Продължих образованието си в Солунската гимназия от V–VII клас през 1892/1893–1895 год.) Назначен бях учител в с. Кавадарци през учебн. година 1895/1896, сетне бях една година учител в с. Ракита (Кайлярско), от там в Тиквеш и в Неготин през 1897 година, когато стана Винишката афера, после в с. Богданци (Гевгелийско) 1898/1899, а в града Гевгелия през 1899/1900, и в Джумая 1900/1901 г. до Коледа. Тогава минах в четата на Чернопеев и на Сандански, до получването парите за Мис Стон, – сетне стоях в София до 24 януарий 1902 г. заедно с Кръсто Асенов и Сандански. Обратно за Македония заминах със Сандански в Пирина на априлий 6, гдето останах до края на май, и пак в София до 10 яну¬арий, когато заминах заедно със Сарафова през Кюстендил–Кочанско със своя чета от 10 души за Гев¬гелийско. Стигнах благополучно там на 20 февруарий; в Малешевското се срещнах с Кръсто Асенов и заедно с него заминах; занесохме материал, 10–12 товара динамит и оръжие в Гевгелийско. От там заминахме в Кукушко и в Солун през март с Кръсто. Върнах се назад в Гевгелийско и там останах и през време на Илинденското въстание като районен началник.

Още ученик в Цариград, когато прочетох „Под игото“ в Министерския сборник, вече смътно се захвана да се заражда у мене идеята за независимост от турцитe, но по-същински – в седмия клас в Солун, гдето имахме ученически кръжок и знаехме, че нещо се работи. Знаехме напр., че Дамян Груев, който беше тогава в Щип, работи нещо против турците, но че има никаква организация, нищо не зна¬ехме. В VII кл. имах другар Дочков Страшимир, родом от Цариград (сега живеят в Сливен; Доч¬ков сега свърши по медицина в Берлин). Той ми повлия, имаше свободолюбиви идеи изобщо против тиранията. Получаваха се тайно вестницитe „Глас Ма¬кедонски“, „Право“, „Автономия“, „Другар“, „Социалист“. Ко¬гато заминах за Кавадарци като учител, още не бях посветен по делото. И учителят ми Димитър Мирчев ми влияеше, даваше ми книги с революционно съдържание, напр. „Записките“ на Захария Стоянов, Ботева и вестници. В Кавадарци вече имаше устроен комитет още в 1894 год. Дамян, минавайки за Щип, беше минал през Кавадарци и беше основал нещо като комитет. Заварих петима учители и две учителки. От тях само един беше посветен и беше член на комитета, а другитe членове бяха един търговец, Иванчо Мишев Велков, и един тенекеджия, Глигор. Местният комитет беше тричленен. Имаше още двама учители във Вароша, – Пане Иванов и Иванчо Минчев, родом тамошни, които бяха посветени. Аз в разго¬ворите с тях усетих, че те са посветени, можех полека-лека да ги узная, силно желаех да се заработи в тая посока и много мъчно ми беше, че крият от мене, че си шушукат. Тогава идваше вестник „Бунтовник“, хектографирано издаван в Солун от Цен¬тралния комитет, гдето беше и Груев като инспектор на солунските училища. Един от другарите, Иванчо Мишев беше като председател на комитета. Той ми съобщи най-сетне, откри ми всичко, понеже се бе уверил в мене. Прочете ми и правилника, а фор¬мална клетва даже не ми поискаха. От тогава съм член на организацията, сир. от края на 1895 година.

Понеже главният учител в Кавадарци беше екзархийско оръдие, беше усетил, какъв съм, и бе¬ше доложил. Кънчев тогава беше училищен инспектор. Като за наказание ме преместиха в с. Ракита. Тук нямаше нищо още, – в цяло Кайлярско идеята беше съвсем чужда. В Ракита имаше още само една учителка. Пръв път наредихме тук един общ за цялата каза комитет, в който влизаха момчета и от селата Палеор, Емборе и Конюй,– все учители, тамкашни. Влизаха и още няколко души работници от Ракита и от споменатите села. Устрои се по правилника да се дават членски вносове. Гръцко-турската война попречи малко на организирването, положи се само основата. Основаха се комитети и в селата Дебрец и Налбанткьой (Биралци). Емборе е тук център на черковно-училищното дело. Селото Кайляри е чисто турско. Осно¬ваха комитетите учители; запознах се с тях и те приеха. Само учителите в Емборе не се подадоха. Сетне един от учителите и друго момче, селянин, приеха. Бях в сношение с Пере Тошев в Битоля. Кореспондирахме шифровано с химическо мастило. Шифърът ми го даде той. Тошев беше в сношение с Централния комитет в Солун.

Не ми се искаше да стоя дълго в Ракита, исках да бъда в класно училище, в града, за да мога по¬вечко да работя. Дадох си оставката. Назначиха ме главен учител в Неготин във второкласното училище по настояването на общината в Кавадарци. Тук имаше комитет. Дейността състоеше в организиране и уве-личаване членовете на организацията.

Минах във второкласното училище в голямото село Богданци (Гевгелийско). И тук вече имаше основан комитет от един мой бивши другар от Со¬лунския педагогически курс, който преди мене две го¬дини беше учителствувал тук, именно когато аз бях в Кавадарци. Членовете вече почнаха да си набавят пушки, имаше вече кримки, пренесени от България. На бедните добри работници се даваха пушки, доста¬вени от Централния комитет. Наши хора от Гевге¬лийско ги подзимаха от комитетски хора в Струмишко, по канал. Състоятелните си доставяха турски пушки, повече система Гра.

Като минах в града Гевгелий, бях член на районното ръководително тяло. Председателят Андон Костов, от Дойран, беше главен учител. Още член беше Аргир Манасиев от с. Cеxoвo (Гевгелийско) – учител. Тогава се случи Валандовската афера. Ние то¬гава в Гевгелийско (1898–1899) имахме вече чета; – тя е една от първите чети. Солунски, компромитирани работници, прости хора, – терористи, извършили в Со¬лун някои работи – забегнеха в Гевгелийско. Четата ходеше по селата и служеше като изпълнителна власт на ръководителното тяло. Присъединиха се към чета¬та и момчета от Гевгелийско, – едни компрометирани, а други от желание да водят независим, горски живот. Четата пораства на 12 души, сетне се раздели на две и на три чети, та една замина в Енидженско. По-после дойде в Гевгелийско Михал Попето от четата на Делчев (На 1898 г. Делчев с чета е бил заедно с Бозуков в Пирина). И той дойде с малка чета, 5–6 души, и почна да действува в духа на организацията. По селата четата вършеше агитация, разбира се, отначало с предпазване – само в къщите на посве¬тените. Минах в Джумая вече като районен ръководител по искането на Централния комитет.

Тогава Вътрешната организация беше в най-голямата си сила. Сарафов беше начело на Върховния комитет. Дойдох по Коледа в София и тук с Гьорче Петров в един разговор разбрах, че Сарафов тъкми да посегне на Вътрешната организация. Разбрах, че Са¬рафов от чисто славолюбие иска да увенчае своята деятелност с движение, понеже беше вече вто¬рата му година на комитетствуване и клонеше към па¬дане та естествено у него се е развивало желание „славно“ да свърши. Това го схванахме като твърде опасна игра, зло за Организацията и изобщо лошо та аз се нагърбих да вляза в споразумение със съсед¬ните на Джумайско районни началници (в Малешевско и Разлога), за да се опрем на едно евентуално посягане от Сарафова. Имаше мрежа. Предупредих ги, но Со¬лунската афера се случи, падна Сарафов и дойде смесеният комитет Михаиловски-Кепов и Цончев. Когато се избираше Цончевият комитет, аз бях дошел през ваканцията в София; тук бяха Гоце и Гьорчо. С Делчева добре се опознах в Джумая, там той дохожда с ревизионна чета, дохожда у дома. Срещнахме се в едно село с четата му, а той, преоблечен селски, дойде и у дома ми. Още тогава бях убеден в съгласие с Делчева и Гьорчо, че не бива да се доверяваме на Цончева, като предвиждахме, че ще искат пак като Сарафова да завладяват Вътрешната организация. И още тогава си турихме за начало да браним самостоятелността на Вътрешната организация, всякак да упорствуваме да не се приемат в Джумайско никакви чети без знанието и съгласието на де¬легатите на Организацията. След туй в септемврий се върнах в Джумая. Още нямаше никакви Цончеви чети, имаше само една организационна чета в Джумайско начело с Чернопеев. Аз се завърнах в Джумая на 17 август.

Мислехме, още по-преди – на Петровден, как да намерим пари. Имахме план за един бег в Джумая, Сюлиман бег, но тогава и сетне през юлий месец не сполучихме да го уловим. Когато на 17 минах аз, Чернопеев вече се намираше къде Банско, вече планът за улавянето на Мис Стон е бил приготвен и само още чрез мене се допитаха до Делчева и Гьорчо, какво ще кажат, да се залови ли Мис Стон. Делчев и Гьорчо не вярваха, че ще се вземат големи суми за Мис Стон и за туй Гьорчо не беше съгласен да се залавя. Аз заминах на 17 с Кръсто Асенов и с няколко момчета, отидохме в Банско и им съобщихме, че Делчев се колебае. При все това на своя отговор¬ности се извърши залавянето. Кръсто Асенов (род. от Сливен, братов син на Хаджи Димитра) отиде с че¬тата и с Мис Стон, аз се върнах в Джумая. До тогава Дончо го смятахме като разбойник. Ние бяхме събрали доста пари вътре за пушки та трябваше да доставим оръжието. А пък като се ангажирахме с Мис Стон, трябваше да употребим тия пари, за да изкараме до край аферата Мис Стон. Имаше големи разноски. Цялата чета трябваше да се издър¬жа на свои разноски, – бяха 10–12 души. Селяните не знаеха, с изключение на два-трима, кои са ги заловили и пр. Поради туй, че закъсня доставката на обещаното оръжие, бяxa се явили недоволство и недоверие, и Дончо употреби случая да интригува за¬едно с агенти на Цончевия комитет в пограничните места. Сееха се интриги против Вътрешната органи¬зация. Аз бях още в Джумая, дохажда в с. Логодаш (Джумайско) една генералска чета под водителството на Миял Лазаров (род. от България, запасен унтерофицер). Дойдоха селяни и ни казаха, че дошла една чета, която не познават. Кръсто, преоблечен в селски дрехи, се срещнал с тая чета и разбрал, че е дошла от името на Цончевия комитет без съгласието и знанието на нашия комитет.

 

II

ПЪРВО СТЪЛКНОВЕНИЕ С ВЪРХОВИСТСКА ЧЕТА. – АГИТАЦИЯ ПО СЕЛАТА ПРОТИВ ВЪРХОВИСТИТЕ. – МИХАЙЛОВ ПРИНУДЕН ДА СТАНЕ НЕЛЕГАЛЕН, ПОСТЪПВА В ЧЕТАТА НА ЧЕРНЬО ПЕЕВ. – ХАРЧЕНЕТО НА ПАРИТЕ, ВЗЕТИ ЗА МИС СТОН. – МИХАЙ¬ЛОВ ВРЕМЕННО СЕ ВРЪЩА В БЪЛГАРИЯ.

 

Това беше в края на октомврий 1901 год. Кръсто ми съобщи това с писмо и ме питаше, как да постъпим. Пазарен ден се погоди. Аз заръчах на ра¬ботниците от три села (Селище, Покровник, Кърджево) да си вземат пушките и да се сберат в Селище на едно място. Отидох аз с един работник от Джумаята и с 30 души въоръжени в с. Логодаш, гдето в една къща беше се спряла върховистката чета. Посрещна ни Кръсто и заедно отидохме в къщата, гдето бяха те. Още като ни видяха, изтръпнаха. Питахме ги, защо са дошли, кой ги е изпратил. Напомнихме им реда на Вътрешната орга¬низация, че не може да се търпи вътре чета, която не ра¬боти в духа на Организацията и от името на Централ. комитет. Предложихме й да си предаде оръжието и да се върне назад. Предаде си доброволно оръжието. Оставихме им на някои, които имаха, револверитe и с наши момчета ги изпратихме до границата назад.

От друга страна Дончо се бешe загнездил в Петричко и напираше всякак да си пробие път и в Джумайско. Пращаше заканителни писма до селяните и до мене в града, че щял да изгори всички, че щял да ни избие, ако не върнем пушките, взети от четата, която обезоръжихме в с. Логодаш, и пр. След моето заминаване през август и Делчев беше заминал през Малеш в Струмишко и от там в Битолско. Тогава след Делчева беше заминал и Хальо с чета от страна на Цончева. С Хальо беше и Иванчо Карасулията. Те отишли до Струмишко и скоро се върнаха назад. Вътрешната организация им правила спънки, отказали вътрешнитe да им съдействуват и затова скоро се върнаха назад. Имаше слухове, че имали намерение и Делчева да застигнат и да го уловят. От заканванията на Дончо, от друга страна и туй, че не можахме да устоим на думата си да доставим пушки о време, забележи се едно колебание между селяните. Тогава по-силно се заговори и за Централния комитет от една страна и за Върховния комитет на Цончев от друга. Понеже четата беше заета с же¬ните и не можеше да обикаля по селата, аз бях принуден да напускам града и да обикалям някои села. Свиках даже общо събрание на всички селски ръководители в с. Лешко, гдето им обясних, какво гони Вътрешната организация и за какво се домогва Върховният комитет. Представях им работата така, че ако се поддадем на Върховния комитет, могат не¬говите хора, било подбутнати от правителството на България и главно от княза (както през 1895 година, когато нашите хора бяха играчка на княза), или пък по лични свои побуждения да направят някое дви¬жение вътре и с туй да осуетят та да не може да стане нещо сериозно за свободата на македонците, за която Вътрешната организация се подготовлява. И изново се убедиха ръководителите и обещаха да не се поддават на върховистите. Това беше през ноемврий м. 1901 година. В това събрание един от селските ръководители, Смилян Димитров, ръководител в с. Падеж, който бил в тайно споразумение с Върховния комитет, най-много настояваше против Върховния ко-митет, като казваше, че който се отдели от Вътреш¬ната организация, трябва да бъде убит и пр. Но след една седмица, когато оная обезоръжена в с. Логодаш чета, повторно изпроводена от Цончев, преми¬нала границата, същият Смилян я приел у себе си и й указал съдействие. След малко време същият с едно писмо ми заявява, че те се отказват вече от Централния и се присъединяват към Върховния коми¬тет, а събраните за пушки пари, предадени от тях на мене, да им се повърнат. Аз му писах, като му напомних, какво е говорил в събранието и го заплаших да се опомни, защото инак ще бъде убит. Наближи Коледа. Вече и в града се явиха недоволни от Вътрешната организация, понеже на сила им се бяха искали пари, а всъщност не бяха съгласни да се работи, бяха хора търговци та се обявили против нас и в полза на В.К. Указа се още, че голяма част от селските ръководители в Джумайско бяха злоупотре¬били с парите, събирани за оръжие, и от страх да не им се иска сметка, наклонни се указаха да се прехвърлят към страната на В.К. И казаният Сми¬лян – също. И в с. Тросково, гдето Дончо нападна четата с женитe, и там ръководителят се беше поддал по същитe причини: той не бe даже никак внесъл пари на Ц.К.

На Коледа бидох и аз предаден. Бяxa под¬хвърлили едно писмо на 24.XII къде къшлата, и един турски офицерин го намира и го дава на едно българче, симитчия, да го прочете. То съдържало: „Ако искате да знаете, где са женитe, и ако искате да знаете, кой е тук комитетски човек, хванете главния учител Сава Михайлов и още Петър Китанов (търговец), Никола Чевеята (механджия) и Лазо Покровнички (земледелец)“. Тези двамата бяxa работници, – Лазо и Никола бяxa взели участие при залавянето на женитe. Случи се, че симитчийчето било наш човек та рекло, че не може да чете писмото, и скоро обажда на Чевеята за това. Аз, щом се научих за туй, забягнах в четата на Чернопеев и Сан¬дански. Час и половина от Джумаята държахме женитe в Селище и Покровник. Това бешe на Коледа, а на 18 януарий получихме паритe и пуснахме женитe. Когато забягнах в четата, те бяxa с Чернопеева, а аз със Сандан¬ски, Кръсто и неколцина момчета се грижехме да вземем паритe. Паритe ги донесохме тук със Сандански и Кръсто. Делчев не беше дошел та му писахме да дойде. Бяхме взели решение да не държим паритe у себе си, а да се събере едно събрание от вътрешни дейци и да се реши, кому да се поверят паритe. Най-голямо доверие имахме у Делчева. Сумата беше 14 500 турски лири, тежаха до 80 оки. Минахме в България от Разлога през Доспат, през Аврамов проход на Бельово. Вървяxмe с момчета до 15 души, с пушки; куриери от организацията ни служеха, намирахме въоръжени и в България. Оставихме ги в Бельовската гора със Сандански, а аз и Кръсто денски тръгнахме за Пловдив, купихме дрехи и чанти за всички, и се върнахме в Бельово, преоблякохме се. Като се връщахме за Бельово, куриерите бяха ги вече върнали да си идат за Разлога, полицията ги беше заловила, но нищо не изказаха. Стигнахме като търговци в София и чакахме Делчева. Делчев беше получил във Воденско известие, че са получени парите, и беше се упътил та чак след един месец дойде. Става събрание. Определи се една комисия, която ги харчеше. Изпратиха се пари и в Разлога, в Джумайско, в Солун и в Би¬толя. Тук трябваше да се въоръжават момчета и да се изпращат вътре, в пограничните райони главно и да се борят против върховистите. Благодарение на тези пари ние можахме да противодействуваме и да се закрепим, защото тогава бяхме останали съвсем без пари.

Стоях тук до края на март, когато се взе решение да заминат всички вътре, а да останат тук само делегатите. Избраха се нови делегати: Стефанов Димитър (от княжеството), Делииванов (от Кукуш) и Делчев. За жалост цялото лято се изгуби в борба с върховистите.

Аз заминах с четата на Сандански. Докато ние тук имахме събрание и се разправяхме с парите, върховистите бяха успели да се промъкнат в Джумая. Нашето събрание се състоеше от дейци от вътрешността, които се намираха в София: Чернопеев, Сандански, Гьорчо, Малешевски, Аргир, Чучков, Стефа¬нов, Делииванов. Цялата сума се остави на раз¬положение на комисията, а на момчетата от четата се купи само по един револвер. Изобщо много малко се похарчи.

Взе се решение, голяма част от парите да се употреби за оръжие, но борбата с върховистите ни отвлече и отидоха по нея много пари та не се достави толкова оръжие, колкото мислехме.

Със Сандански отидох в Джумайско, а Чернопеев и Кръсто бяxa пак там, от дясната страна на Струма, а ние от лявата. Трябваше да се борим да отвърнем нашите от връзките с Цончева. Само с убеждение действувахме. Заварихме вече чети на Върховния комитет, чета на капитан Стоянов в Джу¬майско, от лавата страна, а от другата беше Пашалията. Искахме среща с тях, но не се съгласяваха именно тя да стане пред селяните. Избягваха срещите. Имаше опити да ни предават. Ходихме по селата в Джумайско, Разлога, Мелнишко. Върнах се в нача¬лото на юний сам в София. Делчев беше тук. Останах тук до 10 януарий (1902 година). Върховистите бяха взели връх. Аз бях един от четиричленната комисия, избрана като контрола над харченето на парите. И Кръсто беше тук до септемврий, ранен пре¬карвайки някои момчета през границата, и се цереше тук.

 

Ill

МИХАЙЛОВ ЗАМИНАВА С ЧЕТА В ГЕВГЕЛИЙСКО ДА ВЗЕМЕ УЧА¬СТИЕ ВЪВ ВЪСТАНИЕТО. – СОЛУНСКИЯТ АТЕНТАТ ПОПРЕЧВА ДА СЕ ДОСТАВЯ ОРЪЖИЕ. – ПРЕДПРИЕМАТ СЕ ПОКУШЕНИЯ ПО ЖЕЛЕЗНИЦАТА. – ХВЪРЛЯНЕ НА ВЪЗДУХА МОСТА ПРИ ГЕВГЕЛИ. – ДВЕ СРАЖЕНИЯ С ВОЙСКАТА. – НЕСПОЛУЧЛИВО ВТОРО ПОКУШЕНИЕ ПО ЖЕЛЕЗНИЦАТА. – КРАЙ НА ВЪСТАНИЕТО.

 

От тук заминах на 10 януарий през Кюстендил със Сарафова и с Андон Кьосето. Минахме гра¬ницата на 24 януарий. Сарафов си предложи услугите и стана събрание от дейците тука, като се взе пред¬варително мнението и на Централния комитет. Сара¬фов се прие като единица да работи както всеки работник. Сарафов бeшe склонил да върши, каквато работа му определи Централният комитет вътре. Когато Сарафов тръгна, беше определен като районен началник с чета (35 души, които организацията му ги даде) в Малешевско и Петричко. Аз се разделих със Сарафова в плинината Готен (на границата между Струмишко, Малешевско и Разлога). Заминах за Гевгелийско. Там беше вече Аргир. Отидох с 9 души. Материалът, който закарахме, състоеше от динамит и пушки – сръбски маузерки и берданки, купени по за 28–30 лева. Отивах повече с намерение да се правят само терористически акции. Аз по отношение на въстанието се държах в резерва и казвах, че там ще ида и ще видя, ако има почва за въстание, ще въставам, ако не, ще се задоволявам само с терористически поку-шения. Стигнахме къде 20 февруарий в с. Смоквица. Тук се срещнахме с Аргира. Заварихме Аргировата чета доста намалена (5–6 души) и още една генерал¬ска чета на Иван Карасулията (тамкашен). Тия две чети се гонеха една друга. Последният, като по-стар тука деец, беше и по-силен. Организацията не беше доволна от него поради разбойническите му инстинкти. Бяxa заловили един бег, още в Сарафово време, взели 1200 лири и само 200 лири дадоха на комитета. Сетне Централният комитет ги изпрати в България, но Сарафов ги взе в закрила, в казармата, разгалиха се тия хора, научиха се на пари и преминаха към Цончева.

Аз гледах да се постигне едно примирение. В района почти нямаше никакво оръжие, но се казваше, че щели да дойдат пушки за Гевгелийско. След един месец ни се извести, че дошли пушки от Гърция и че се отворил канал от Солун та да ги приберем. Бяха до 75 пушки. Ние ги приехме от Езерото. Имаше на¬дежда още и други пушки, до 300, да се вкарат от Гърция. Ходихме по всичките села заедно с Аргира. Четата беше до 20 души. Всичките български и влашки села бяxa верни на организацията. Общи събрания ста¬ваха. Дела се разглеждаха даже и за разводи. Гдето имаше пушки, ги упражнявахме в стрелба. Въобще в Гевгелийско не забележих готовност да отидат да се бият. Инак четата се приемаше добре, предател¬ство нямаше. Солунският атентат ни изненада при всичко, че се очакваше в случай че се открие. Солун¬ският атентат пресече пътя на доставката на оръжие от Гърция. След това вече не можахме от никъде да докараме оръжие. Останахме всичко със 100-тина пушки в района. Четите взеха да се увеличават. Карасулията уж се помири с Аргира, ала пак си я караше, както си знаеше. Двете чети, моята и Аргировата се увеличиха до 80 души. Бяxa избягали до 10 души от Гевгелия, от Солун много момчета след атентата дойдоха в четата, така че всички пушки бяха ангажирани в четите. И Карасулията имаше до 20 души. По селата нямаше нито една пушка. На 28 юний съоб¬щиха, че на 6 юлий ще се дига въстание, като се каза, че ще се чака втора заповед. Сетне се отложи за 20 юлий. Датата ми се съобщи две седмици преди въста-нието. Като ми се съобщи, събрахме се с Аргира да се посъветваме, какво да се прави, че хората ще правят въстание. Решихме, че друго ние не може да вършим освен по линията да направим по някоя пакост на турцитe. До тогава не беше се среща¬ла четата с турци та никакво сражение не бе ста¬нало. В деня на въстанието бяхме поотделно получили известия с Аргира. Бях съвсем край Гевгелия. Аз се готвех да хвърля един мост на железницата, като мислех, че същото нещо ще направи и Аргир. Дойде куриер от него, в което ми съобщи, че за сега нищо не можем направи, но ще трябва да се приготвим та с задружни сили да извършим нещо по-сериозно. Отложих и аз докато се срещнем. То стана на 25 юний при с. Хума. Тук взехме решение да развалим моста при Гевгелия. На 28 това се извърши нощем къде 10 ч. вечерта. Имаше наблизко стража, ние набли¬жихме с цялата чета, за да пази тя на пътя откъм Гев¬гелия, в случай че се яви стражата, и отиваме некол¬цина, туряме динамит под моста и под релсите на 900 метра. Взривът стана след като се отдалечихме. Фитилите бяха запалени същевременно, но пукотнята на 20-тина места последва неедновременно, така че пукотнята беше страшна. Целият мост (до 20 метра) отиде на въздуха. Турците скоро го поправиха, сир. ту-риха греди. Имахме желание да хвърлим един трен, но обърнаха треновете само денем та не можеше нищо да стане. Искахме да разрушим моста при Демир Капия, но един ден преди това ни предадоха от се¬лото Клисура (Тиквешко). Хляб заръчахме, но аскер донесоха. Един влах, кръчмар, е главно виновен. Сражавахме се до 3 часа след обед (24 август). Изгубихме 6 момчета. Лошо ни бяха предали. Имахме и бомби, повече собствено изделие, – в шишета от бира, обковани с тенекия или стягани с въже. Сражението се случи в гора. Бяхме двете чети до 55 души. Едно момче, ранено, после умре. Пробихме си път. Дойде кукушка чета в Гевгелийско и тръгнахме, около 180 души, наедно. При с. Ошин пак се срещнахме с аскер. На 25 септемврий беше тогава. Между клисурското сра¬жение и това се измина почти месец, през което време силни потери кръстосваха на тълпи по 1000–1500 души. Тия потери изтезаваха, биеха населението да каже ко¬митите. Потерата ни гонеше. Онова сражение на 25 септемврий излезе сполучливо за нас, не загубихме ни едно момче, а доста турци са паднали. Не ги оста¬вихме да наближат повече от 300–400 метра та пад¬наха много. След туй аз с няколко момчета заминах да хвърля пощенския трен, и то когато с него минава войска, ала нямаше кой да ни каже, кога ще мине войска. Най-сетне рекохме, какъвто и да е трен. Турнахме петардите, ето го трена при с. Смоквица, мина, и нищо, – калпави петарди. Опитахме с електрически експлозив. През м. октомврий чакахме, и тъкмо крайният вагон докато да мине, експлодира; крайният вагон се разкъса, и мина тренът. Вагонът бил пълен с жито. Мина без жертви, и ние бяхме доволни, че само ефект се постигна. Почнаха треноветe пак да циркулират само денем. Това бе последният наш атентат.

Със същите 7–8 души трябваше да минем през Вардар, за да вземем дрехи. Беше 7 ч. (в края на октомврий). Тъкмо щял да мине един трен с войски и затова турцитe турнали засада на 1/2 час далеч от линията по пътищата. Налетяхме на една такава засада, съвсем близу бяхме, с ръце да ни хванат. Гърмяха много, но не удариха никого, и ние се отървахме без за¬губи. Върнахме се назад при другите. Получи се из¬вестието да се прекъснат неприятелските действия, и ние спряхме. Почна да пълни всички села аскер по 150–120 души. Сняг падна. Рекохме да се намалят четите. Потеглихме за България. Аз пристигнах тук с 6 души, а Аргир по-сетне с 40 души. Карасулията пък тъй също с чета – още преди мене.

Публ. в Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт. Кн. VII. Движението отсам Вардара и борбата с върховистите. По спомени на Яне Сандански, Черньо Пеев, Сава Михайлов, Хр. Куслев, Ив. Анастасов Гърчето, Петър Хр. Юруков и Никола Пушкаров. Съобщава Л. Милетич. София, 1927, с. 73-96.