75 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА БЕЛЕЖИТИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕР И УЧЕН НИКОЛА ПУШКАРОВ

Може би малцина са тези, които знаят, че видният учен Никола Пушкаров, основоположник на науката за българското почвознание е и прочут македонски революционер.

Никола Петков Пушкаров е роден на 14 декември 1874 г. в Пирдоп. Негов учител е големият български педагог и културен деец Тодор Влайков.

През 1901 г. Н. Пушкаров завършва естествени науки във Висшето училище в София (по-късно Софийски университет) и учителства ва различни места из страната. Още като студент се свързва с Гоце Делчев, който освен че е ръководител на четите на ВМОРО, но е и задграничен представител на организацията в София.

 

От най-ранни години Пушкаров жадува да посвети живота си на борбата на поробените българи от Македония и Одринско и се включва във ВМОРО. По негово настояване пред Г. Делчев той получава назначение като учител в Българското педагогическо училище в Скопие. Скопие и Скопско е един от най-невралгичните райони в борбата на организацията със сръбската въоръжена и културна пропаганда, в борбата срещу която се включва и Н. Пушкаров. Освен учителската си дейност Пушкаров е и председател на Скопския окръжен революционен комитет.

Неговият окръг изпраща делегат на Солунския общ конгрес на ВМОРО, който се провежда през януари 1903 г. На взетото решение за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание Пушкаров се подчинява и започва усилена подготовка за бъдещите революционни действия. Най-сериозно се усеща недостига на оръжие за въстанието, който недостиг частично е преодолян благодарение на Пушкаровите грижи.

През въстанието Н. Пушкаров предвожда чета, която извършва редица терористични акции по железопътните линии и мостове.

След неуспеха на въстанието Пушкаров се връща в България където учителства в Пловдив, Видин и София. Покрай работата си на педагог той хвърля и значителни сили и за проучването на българските почви и поставя основите на родното почвознание.

Като учен Н. Пушкаров е автор и на редица трудове от областта на почвознанието и земеделието. По негово предложение към Министерството на земеделието е създаден Почвен отдел, на който той е назначен за негов началник (1911), а след завръщането му от специализация в Германия е назначен за директор на Земеделската опитна станция. По-късно работи и в Земеделския изпитателен институт.

Въпреки сериозните му научни занимания Н. Пушкаров не се откъсва и от македоно-одринското революционни движение, а известно време е редактор на изданията на ВМОРО, а след войните за национално освобождение и обединение е сред дейците на възглавяваното от Димо Хаджидимов, Гьорче Петров и Михаил Герджиков Временно представителство на обединената бивша ВМРО.

Заради политическата му убеждения Пушкаров нееднократно е преследван и уволняван.

Негова съпруга е родената в Струга революционерка учителката Славка Чакърова.

Никола Пушкаров умира на 18 февруари 1943 г. в София.

Като един от най-видните български учени почвоведи Института за почвознание носи неговото име.

По-долу ще имате възможност да прочетете неговите спомени за участието му в революционните борби в Скопско, разказани наскоро след въстанието пред проф. Любомир Милетич, които той публикува през 1917 г.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

СПОМЕНИ НА НИКОЛА ПУШКАРОВ

 

ПРЕДГОВОР.

 

Никола Пушкаров, родом от България (Пирдоп), още като ученик е имал неодолимо желание да вземе участие в македонското освободително движение. Под влиянието на Делчева, Пушкаров скланя да отиде в Скопье, гдето организационното дело е изисквало още много системна работа. Пушкаров сериозно се предава на за-дачата си и от Скопие заедно с другаритe си, учители, между които са били Д. Галев и Илия Ращанов от Велес и др., простира агитацията си и по околните градове – Тетово, Куманово, Кочани, Кратово и Паланка. И Пушкаров се натъква на противодействието на върховиститe та дейността му в голяма част се отклонява към борбата с подирнитe. Благодарение на обстоятелството, че под влиянието на Пушкаровата агитация районите от Скопския окръг не пострадали от турците след потушаването на Кресненското въстание на върховистите, имало е възможност поради това да се продължи революционната агитация по Скопско и постепенно да се набавя оръжие. При още съвсем слаба подготовка, изненадва ги солунското решение за въстание, което в тоя революционен окръг не е можело по казаната причина да се осъществи. Както и по други райони, и тук се ограничават само с организуване на малки чети, колкото евентуално да защищават населението от башибозука. Сам Пушкаров в началото на юлий 1903 г. застава начело на една чета, за състава на която той в спомените си дава подробни данни, както и за агитационните си обиколки по Кратовско и пр. По време на въстанието Пушкаров извършва атентат на митницата в Зибевче и друг по железницата и моста при с. Новачене. След едно сражение с турска войска Пушкаров успява да се оттегли и с много премеждия да се прехвърли на българска територия.

Колкото и да са непълни данните в спомените на Пушкарова, те са ценни, понеже за движението в Скопския революционен окръг имаме до сега малко събрани по-подробни сведения.

Л. М.

 

I.

ПУШКАРОВ ОЩЕ КАТО ГИМНАЗИАЛЕН УЧЕНИК Е ИМАЛ ВЛЕЧЕНИЕ ДА ОТИДЕ ЧЕТНИК В МАКЕДОНИЯ. – СЛЕД КРАТКО УЧИТЕЛСТВУВАНЕ В ГР. ПИРДОП, ПУШКАРОВ ОТИВА УЧИТЕЛ В СКОПЬЕ. – ПОСВЕТЕН В ДЕЛОТО НА РЕВОЛЮЦИОННАТА ОРГАНИЗАЦИЯ, П. СТАВА НЕИН РЕВНОСТЕН ДЕЕЦ. – П. ПРОТИВОДЕЙСТВУВА НА ВЪРХОВИСТИТЕ И НАСЕЛЕНИЕТО НЕ ВЗЕМА УЧАСТИЕ В КРЕСНЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ.

 

Родом съм от България, от град Пирдоп, сега на 29 години. До 3 клас се учих в Пирдоп; сетне в гимназиите в София, Пловдив, и Севлиево следвах до 6 клас, после в Търново и във Варна свърших със зрелостен изпит. Постъпих във Висшето училище по естествените науки и свърших курса в 1901 година. Преди да постъпя във Висшето училище бях две години основен учител в с. Мирково (Пирдопско), именно през 1897–1898 година. Още като свърших гимназията в 1895 г. исках да отида с някоя чета в Македония. Тогава заминаваха чети та и аз с още двама другари тръгнах и дойдох пеш в София, за да постъпя в комитетска чета. За да не ни узнаят, спахме две нощи в метоха „Св. Петка“, докато брат ми, офицерин-артилерист, Стоян Пушкаров, не ме намери та ме повърна обратно в Пирдоп. И другарите останаха, не отидоха. Един от тях, Вълчо Добрев, сега е студент във Висшето училище, юрист. След това учителствувах в Мирково, после постъпих, както казах, във Висшето училище. Не бях запознат с Македонския въпрос и дори ненавиждах македонските студенти, карах се с тях като ги упреквах, че патриотствуват само на думи, а не отиват да работят вътре. Свърших с намерение да учителствувам в Македония. По настояването на Т. Влайков (мой бивши учител) отидох в Пирдоп и станах учител една година. В туй време се усили движението в Македония. В Пирдоп действувах по читалището, организирвах учителски сказки, имах разпри с инспектора Панчев, обвиняван бях в анархизъм и пр. Още през юлий м. 1902 дадох заявление в Екзархията и бидох назначен в Скопье. Исках за Битоля, именно заради „сърбоманския въпрос“, за който мислех, че само вреда принася на делото та не исках да се занимавам с него. Делчев ме съветваше да приема в Скопье и да се заловя с чисто революционната работа, като оставя на страна казания въпрос. Отидох.

В началото, докато стоях там, още старите бяха там ръководители, Думев и Танев. Последният се занимаваше само по сръбско-българската разпря, от която аз стоях на страна. Думев скоро, след един месец, биде преместен в Одрин, а Танев стана директор в Девическата гимназия в Солун. Тогава аз останах само с учителя Димитър Ганчев (род. от Русчук, свършил в Женева по есте-ствените науки) и учителя Галев Димитър от Велес. Ганчев не беше посветен в революционното дело; не са го приемали, не му доверявали. Думев предал „делата“ на Димитър Галев. Аз и Танчев поискахме от Галева да ни посвети в делото и сполучихме в това. В туй време от Серес дойде Илия Ращанов, родом от Велес, учител по химия, свършил във Висшето училище, мой съученик. Станахме четирма. Галев ни предаде шифъра, адресите до Солун и ни посочи един-двама хора, до които можеха да се адресират писма. Други десетина души, посочени от Галева, се указаха сетне дейци само по сърбоманский въпрос, – повече богати търговци в града. Тия, като видяха, че аз и другарите ми работим в революционна посока, полека-лека се дръпнаха и заявиха, че не искат да работят по делото. Захванахме да се срещаме с хора от покрайнините на града, повече преселени от селата, – занаятчии, бакали, кондураджии – все млади хора, и им проповядвахме. Срещахме се често. Почнахме да викаме на тайни срещи учителите от околните градове – Тетово, Куманово, Кочани, Кратово и Паланка. От Щип отделно и самостоятелно кореспондирахме направо с Централния комитет в Солун. По-сетне се установиха връзки с Щип за доставка на оръжие. В туй време се дигна Цончевото въстание. Не се очакваше въстанието. Мислехме, че нашите чети ще успеят да се възпротивят на Цончевите чети. Хората на Цончев чрез войводата Стефан, който има братовчед в Кочани, успяха да влязат в Кочанско. И в някои села изкараха селяните дори и на сила да се присъединят към тях. Откъм Кратовско селата най-много се възпротивиха и угрозяваха на тоя войвода, че ще го обезоръжат и ще го изпратят назад, а той им угрозяваше, че ще им изгори селата. Имаше той вече някои привърженици, които с помощта на братовчеда си беше придобил. Тогава вътрешните в Кочанския район имаха само една малка четица от 13 души под началството на Симеон Молеров. Четата на Молерова ходеше по дирите на върховистите, разубеждаваше селяните да не се повличат, но избягваше сблъсквание, главно защото беше слаба. От Кочани постоянно се оплакваха в Скопье против върховистите и питаха, какво да правят. Отговаряше им се, ако е възможно, с помощта на четата и на селяните да ги обуздаят. В града Кочани почти всички, освен братовчеда на Стефан войвода, богаташ търговец, бяха с Вътрешната организация, а по селата беше същото. Върховистите по селата имаха привърженици сам приятелите и длъжницитe на Стефановия братовчед. Върховистите агитираха като казваха: „Вие недейте слуша учителите, защото те ви лъжат да стоите мирно, за да могат по-дълго време да си останат учители. Те не могат нищо да ви дадат, а ние на границата имаме цели складове пушки, които ще ви дадем, а като въстанете, ще помогне и българската войска“. Братовчедът на Стефан войвода беше дълбоко уверен в тия обещания и дори и аз в Скопье убеждавах да се съгласим на туй и казвах, че ще гледам, щом се върна в Кочани, да накарам братовчеда на Стефан войвода да пренесе оръжието от границата и да се въоръжим. Симеон Молеров през туй време биде заграден от турците в с. Драгобраща, и много се съмнявахме, че е бил посочен от някого от върховистите. Той успя жив да се промъкне след усилено сражение, което трая цял ден и в което паднаха 7 души от четата му, между тях и най-добрият деец и юнак, Ангел Винишки, родом от с. Виница. Във време на въстанието в Кочанско, гдето върховистите бяха успели по казания начин да привлекат някои хора, целият район остана мирен. Вътрешните мислеха, че върховистите са агенти на българското правителство. Разсъждавахме тъй: „Не е възможно върховиститe да не знаят, докъде е достигнала подготовката вътре, и щом тe при все туй дигат въстание, трябва да действуват под побуждения от страна на българското правителство, а главно по исканието на княза“. Духът на населението беше възбуден; наелектризирано беше населението, ала още не беше подготвено за същинска революция. Знаехме, че няма оръжие. Оръжието беше до негде в значително количество само в Битолско, а отсам Вардара оръжие много малко имаше: в Кочанско имаше малко – до 400 пушки, – обаче повече служеше само за спънка на селяните, защото те още не знаеха да боравят с това оръжие. Така че с такава подготовка беше немислимо да се дига въстание. В Кратовско, Куманово, Паланечко и Скопско никак нямаше оръжие, освен тук-таме по някоя частна пушка. В Тетовско хората си имаха от старо време пушки (тетовски мартини, гръцки пушки и др.), – турците не бяха им прибрали пушкитe, понеже живеят между арнаути. Te са добри стрелци, добри да действуват отделно, единично, а не в маса. Мислехме, че ще трябва да се поизучат само за масово движение.

 

II.

ОРГАНИЗАЦИОННАТА ДЕЙНОСТ В СКОПСКО УСПЕШНО СЕ ПРОДЪЛЖАВА. – СЪБРАНИЕ НА РЪКОВОДИТЕЛИТЕ ОТ РАЙОНА ПО ВЪПРОСА ЗА ОБЩОТО ВЪСТАНИЕ. ИЗКАЗВА СЕ ОТРИЦАТЕЛНО МНЕНИЕ. – СЛЕД ВЗЕТОТО РЕШЕНИЕ В СОЛУН ДА ИМА ВЪСТАНИЕ, ПУШКАРОВ СЕ ПРИГОТОВЛЯВА ПОНЕ ЗА ЧАСТИЧНИ ТЕРОРИСТИЧНИ АКЦИИ; ОБРАЗУВА НОВА СВОЯ ЧЕТА С ПО-ОПИТНИ БОРЦИ.

 

След Кресненското въстание районитe от Скопския окръг не пострадаха от турците, никакви обиски не станаха. Турците като че ли не искаха да преследват, да възбудят духовете. Даже и след разбиването на Молеровата чета преди Коледа пушките на убититe момчета в Скопье донесоха мирно и тихо, без да преследват някого. Докъде нова година аз и другаритe действувахме да спечелим повече хора и да влезем в сношение с околните села. Поставихме ръководители, каквито от по-напред нямаше. Тe бяха повече учители и по-интелигентни селяни, които идваха в Скопье на пазар. По-мъчно се подаваха селата от Черногорията, защото сръбската пропаганда тук бе хванала корен. Нямаше добри учители по селата, – назначени бяxa повече такива, които бяха способни да се гонят със сръбските учители, а и митрополията пречеше. Потребно беше направо да се сношаваме със сръбските учители по Черногорията. С помощта на хектографирания вестник „Освобождение“, който почнахме да издаваме в началото на декемврий 1902 г., успяхме да придобием някои от търговците и по-интелигентнитe младежи в Скопье. Успяхме да влезем в по-близки сношения и с някои сърбомански селски учители, които идваха в града. Всичко туй се пазеше в тайна от сръбския консул, на когото гледахме като на турски шпионин. Имаше и в града някои, които се сърбееха. През туй време купувахме оръжие само от града, купихме до 40–50 пушки за терористичните дружинки. Имахме 3 дружинки – една си стоеше само в града и само нощно време излизаше и вън от града в Скопската околия; втората дружинка се намираше в Каршияка, сир. в няколкото села от среща реката, а третата дружинка се навърташе в Черногорията – в селата Черешново, Любанци, Мирковци и др. Терористичните дружинки се изпращаха според нуждата в състав от 4 до 8 души против турските зулуми, напр. да отърват някоя мома, да накажат някой поляк, някой шпионин. Така напр. едно овчарче беше една нощ без причини убито в Черногорията от кехаята. Дружинката, без да чака заповед, сама се събира и убива кехаята.

В града дружинката събираше пари – с добром, но и с принуждение, според инструкции от Ц.К. за събиране пари. Парите се държаха в окръжна каса. По селата ръководителите събираха пари. Скопската дружинка понякога биваше изпращана и в Тетово, до когато там бяха без своя дружинка, до февруарий месец. Преди да се реши въстанието, поискан беше един делегат от Скопско за тайния конгрес в Солун.

Събрахме се в Скопье да се обсъди въпросът за въстанието, след като се поискаха сведения и мнение от районитe. На събранието присъствувах с четиримата си другари, между които бяxa: Кирил Стоянов, основен учител, родом от Маврево (Гостиварско) и Димитър Иванов (от Охрид), учител в духовното училище. Избрахме за делегат Димитър Ганчев с решение да се действува за отлагане поне за една година. На конгреса в Солун на 30.ХII.–1.I.1903 г. присъствували делегати от всички окръзи, най-вече от Битолско и околностите на Солунско, от гдето имало вместо по един по повече делегати. На конгреса се взело решение за въстание. Скопският делегат е бил против и подписал най-сетне, защото и другите под-писали. Ала одринският тогавашен делегат, Лазар Димитров, сега казвал, че и Ганчев е бил за въстание (Ганчев сега е затворен в Скопье от 28.IV.1903, след Солунската афера). Само Лазар Димитров единствен е бил против. След като е взето решението и съобщено от Скопье, се отговори в Солун, че сме възмутени от това решение, защото не сме готови, и че е дори немислимо да се дига тук въстание. Отговориха ни, именно Гарванов на Ращанова, който бе ходил в Солун, че съзнават, какво не е възможно масово въстание, но смятали, че ще могат стана някой терористични акции, напр. че ще могат се изпрати до 500 души от Черногорията да нападнат Скопье, а пък от вътре дейците с бомби и динамит да спомогнат да се разруши една част от града. Ала нито 20 грама динамит не получихме. После, като видяхме, че не може да се действува масово, решихме да организираме във всеки район по една-две четици, които да бранят населението от башибозука. Пушки си доставяхме от Тетовско, мартинки и Гра. Хора имаше, искахме сама инструктори, някои унтерофицери, но и това не получихме, даже молихме от съседните райони да ни пратят по едно-две опитни момчета за инструктори. И това не направиха. В стаята си аз вечерно време обучавах момчета и то двама с пушка, а други с дървета, да се прицелват и пр. Повече от две пушки не можех да държа в къщи. В туй състояние бяхме до края на февруарий 1903 г.

В началото на март, 7 души от града и 4-ма от селата ги въоръжихме и ги пуснахме като четници на чело с Велко Мандаровчето (сега е в София). Но още на втория ден се върнаха назад, – не знаяли какво да правят. Тогава амнестираха затворниците, между които имаше един на име Кочо от Дебърско, по-преди ходил с чета, та като по-опитен го взехме и го направихме като войвода. С него начело излезе четата по селата и стигна до април там, без да знае какво да прави и къде да иде. В това време дойде една чета от България, организирана от вътрешните в Кратовско под водителството на Диме Стоянов, Берберчето, (род. от Велес, бил берберин в Скопье, после живял в България). Беше добър работник в Скопско преди Винишката афера и като терорист се беше отличил. Четата на Диме захвана да обикаля селата и да ги организира, да узнава местата. Едно писмо от Централния комитет искаше сведения за стратегическите места в района. Като видях, че скопската чета не може сама да върши нещо, предписах й да се събере с четата на по-опитния Диме та заедно да походят. Това трая до края на март.

Тогава аз дойдох в София да взема динамит, бомби и 10–20 души опитни хора. Това беше през великденските празници. Върнах се назад с чета от 18 души, като неин началник. В София стоях почти два месеца та се завърнах в началото на юлий. Бях служил войник преди да постъпя във Военното училище при брата си, офицер, та все по нещо разбирах. В четата ми влизаха: Ангелов Милан, основен учител, родом от Прилеп, бил по-напред учител в Струмишко, затворен, пуснат, от Скопье дошъл в София заедно с мене; Александър Андонов, род. от Пирдоп, учител в Кочани до началото на март; Христо Шалдев, род. от Гумендже, Солунско, бил студент в Петербург в духовната академия, дошъл нарочно да се бие за Македония; Димитър Боянов, младши унтерофицер, род. от княжеството (от Търновско); Тодор Николов, род. от Търновско, свършил унтерофицерски курс, непроизведен в унтерофицер, защото бил социалист; Диме Баев (войник, от Търновско). И тримата бяxa избягали от Ломския полк за да идат в Македония; Роман Стефанович, родом от Тифлис, русин, ученик от V гимназиален клас в Тифлис, нарочно избягал и дошъл да иде в Македония; Лазо Куледжията, родом от Велес, кантонер по турските железници. Останалите бяха все македонци от Кумановско, от Щипско. Аз първом постоях в Кратовско, гдето още почти нищо не беше приготвено. Внесени бяха пушки от вътрешнитe делегати, 70 пушки (кримки, бердани и мартинки), но скрити в гората, а селяните не знаеха даже за тях, ако и да бяха внесени от преди един месец.

 

III.

ПУШКАРОВ СЕ ГРИЖИ ДА ДОСТАВИ ОРЪЖИЕ ПО СЕЛАТА, А СЪЩО И ДИНАМИТ И БОМБИ. – ПО ВРЕМЕ НА ОБЩОТО ВЪСТАНИЕ П. ХВЪРЛЯ НА ВЪЗДУХА МОСТА НА ЖЕЛЕЗНИЦАТА ПРИ СЕЛО КОЖЛЯ. – ТУРЦИТЕ ИЗТЕЗАВАТ СЕЛЯНИТЕ. – СРАЖЕНИЯ С ТУРСКИ ПОТЕРИ. – СЛЕД ДЪЛГИ СКИТАИИЯ И БОРБИ ПУШКАРОВ СЕ ОТТЕГЛЯ ПРЕЗ КУМАНОВСКО КЪМ ВРАНЯ И ПРИСТИГА В БЪЛГАРИЯ.

 

Селяните бяxa необучени, в много села четата не беше стъпвала ни веднъж. Аз обиколих някои села, особено тия, през които щяxa да минават други чети подир мене за Прилепско. В тия села нищо не бeшe подготвено: нямаше и ръководители, хората не знаеха, какво да правят. Селянитe ме пocpeщaxa добре, макар че не бяxa посветени. От града Кратово младежитe искаха десетина пушки, за да въстанат. Организувах по селата, каквото можах, назначих ръководители, виках от града младежи (с четата наближавах до града) и ги увещавах да не въстават, да стоят мирно докато преминат другитe чети та най-сетне да въстанат и тe (уж „по плана“).

След 25 дена аз се спуснах в Скопско със седем товара динамит и бомби (100 килограма динамит и до 200 бомби). Стигнах до селото Кожля край Вардар и там складирах материала, като смятах по-малко, по-малко да го препратя в Скопье и от част във Велес. При Кожля има хубави варовити скали и пещери. От Централния комитет дойде между туй окръжно, кой с каквото оръжие има да излиза в четата да се бие. Преди туй още от Кратово бях писал в Скопье да се въоръжат около 25 души като градска чета и същевременно писах да не обръщат внимание на никакви наставления и окръжни от Ц.К., понеже за нашия район тe не важат, тъй като не е подготвен с оръжие. Въстанието щеше да става на 6-ти юлий. Окръжното от Ц.К. заповядваше да излязат да се бият всички, които имат оръжие. Четата в Скопье, без да ме дочака, вследствие на окръжното от Ц.К. излязла на чело с Андрей Кожухаров (род. македонец, учител негде в Македония и завърнал се къде Великден в Скопье). В града бяха останали само учителките, моми, – Славка Чакърова, (род. от Струга), Люба Кюпева (от Велес) и Янка Каневчева (от Охрид). Те и по-напред вземаха участие около редактирането на вестника, а сега, като останаха само те, бяха се заели с всичко, – поддържаха кореспонденцията, пращаха дрехи, цървули и др. Аз не можах да се срещна с Кожухарова. Изпратих им в Скопье до 30 килограма динамит в самарите на добитъците: сламата отзад извадихме и натуряхме динамитови фишеци. Изпратих им часовници и циянов водород,–силна отрова, която действува отровително дори само като се разлее, за да се пръсне в някои джамии та да помислят, че чума е донесена. Часовниците бяха прости будилници, приспособени от мене по особен начин, за да се произведе експлозия в известно време. Премахнах кобилицата, която движи чукчето, като оставих спирачката на зъбчестото колело; направих туй, за да се спуска пружината на чукчето изведнъж с голяма сила, с тази сила да счупи едно тънко стъкълце, напълнено със сярна киселина, която като се пръсне възпламенява бертолетовата сол, смесена със захар. Всичко беше вътре поставено в кутията на часовника; от вън чрез една дупка е прокаран фитил, който се подпалва от бертолетовата сол, а на края му е капсула, поставена в динамита. Часовникът се навива на известно време. Приспособих повече такива часовници и ги оставих в комитета в София, а със себе си взех 5. С един от тия, оставени в София, сетне се извърши атентатът на митницата в Зибевче.

Когато изпратих всичко туй в Скопье, учителките ми съобщиха, че е безполезно да изпращам тези материали, защото градската чета е била излязла, нямало кои да ги употреби. Бяxa съобщили и на градската чета да се доближи до мене, да ги преведа през реката та да се приближим до Скопье откъм Каршияка. Това не стана. Аз чаках шест дена в с. Кожля, ходих в Новачене, във Ветърско, с велешани се срещах, и от тях исках да ми дадат куриери да ме преведат оттатък Вардара за да вземем през Драчево към Скопско. Но не сполучих, защото нямаше такива хора, които да знаят местата, защото и там бяха сторили както и в Скопско: получили окръжното и излезли ученици от скопското училище и града без оръжие в гората „Азът“, гдето стояли около една неделя и после се върнали пак в града. Турците не ги подозрели даже. В туй време аз стоях на самата же-лезница, най-вече във Ветърския манастир, близо до с. Кожля, от гдето железницата е на 500–600 крачки, гледах влаковете, които усилено пренасяха войски към Битолско. Въстанието беше вече там провъзгласено. В това време дойде епитропът на манастиря, Кантарджиев, и съобщи, че от Битолско нашите се оплаквали от многото войски и искали да се спрат поне за малко време, като се направи някакво движение във Beлешко. На железницата носили войски срещу Ветърския манастир, гдето има тунел и до него войска до 5 чадъра: отгоре, къде тунела, три чадъра и на всяко отверстие по 1 чадър; чадър състои от 10–12 души. Тогава, като чаках скопската чета да дойде, пращах от Кожля кмета Панзо да ги търсят и други хора, но никаква следа не откриха. Тогава реших да направя нещо на железницата. Слязох в Новачени и там, преоблечен, отидох с куриера по железницата да видя, где може да се постави динамит, та още същата нощ поставихме динамит под релсите, а фитила с петарда (капсули) заровихме до динамита да се не познава. Остана Диме, куриерът, да го пази, а аз с четата пак се оттеглих във Ветърския манастир. Искахме с четата същевременно да нападнем на моста. На другия ден се преоблякохме с Димитър Боянов, от четата, и с още 2-3 селяни тръгнахме по линията да разгледаме. Същевременно изпратих на мюдюрина от с. Зелениково, българин от Скопье, гимназист на турска служба по име Ацев, едно писмо, с което го молех да помогне на селяните да скъсат през същата нощ телеграфа. На другия ден изпратих един селянин в Новачене да каже на Диме да постави жабката (петардата) към 7 часа след пладне на релсите, а ние ще нападнем моста, разделени на три групи заедно със селяните от Кожля. Взехме да се приближаваме до моста. В 11 часа мина покрай нас военен трен с 32 вагона, подир малко изгърмe динамитът, но повече нищо не се чу. Нападнахме двата чадъра над моста и при моста, четиримата бяха поставили динамит хубаво, ала едната жица свързали, а другата не – и в суматохата, като нападнахме турците на моста, не се удаде експлозията. Останалите материали бяха скрити. Турците в сражението, в което хвърляхме и бомби, имаха големи загуби. Преди да излязат от чадърите хвърляхме бомби пред чадърите, някои се издавиха и във Вардара. Тогава се отличи Боянов, влиза в чадъра, убива трима души, излиза и пр. Той си спечели симпатии. С един усилен марш се отдалечихме от селото в едни ска-ли и нарочно не се скрихме, за да не пострада селото. Пеехме песни. Турците се направиха, че не ни виждат, и се упътиха към селото Кожля, гдето изловиха 50 души да ги разпитват. В Новачени, обиколено от войска, никой не приближава. След като динамитът избухнал, тренът излязъл от релсите. Повече не се узна, но от вестниците се узна, че тренът бe много пострадал. Селяни от Ветърско разказват, че целият трен бил хвърлен във Вардара, че цял ден прекарвали счупени части от вагони и пр., и когато всичко разчистили, тогава пуснали след два дена пощата да мине.

Потерята от около 200 души войници изтезавала селяните в Кожля. Една бабичка, като мъчили много внука й, казала, „Ето ви комититe!“, а ние се виждахме. Тогава турците навързали в една верига 50-те селяни и ги караха напред, за да не можем да стреляме. Но случи се, че дойдоха на едно място войниците по-високо над селянитe и с 2–3 залпа ги разгонихме, като паднаха 10–15 души турци. След това престрелката трая до вечерта, без загуби за нас. От Кожля, понеже бях скрил материала, реших да пообиколя селата, да си поотпочинат момчетата. На едно място селяни ми известиха, че близо била кумановската потера. За да избегнем среща с нея, отидохме на Гюришкия манастир. Момчетата си легнаха. Докато аз обикалях наоколо, за да изуча местността и като се изкачих на върха, гдето имаше изкуствени укрепления, налетяхме на някаква чета, която взе да гърми. Успях да събудя момчетата, отидохме на другата страна и къде 8 часа заранта се разбра, че това са арнаути, които дошли от кумановската потера. Почна се стрелба с тях до 9 1/2 вечерта. Падна убит Тодор Миразчиев (от Щип) и трима ранени. След това дойдоха 7 души от Сърбия, четници, – трима сърби и четирма македонци. Щом дошли в кумановския район, селяните от Вътрешната организация ги заловили и ги доведоха при мене. Аз ги приех със себе си, дадох им оръжие. Тия 7 души разказаха, че били по-голяма чета, която тръгнала от Враня, но щом влязла, подгонили я турцитe та се върнали назад и само те, седемтe, се промъкнали до Кумановско. Същитe сетне вървяха с мене. Разказаха ми, че във Враня се съставило дружество, за да изпраща чети.

Потеритe ни преследваха сетне, но не успяха да ни застигнат. Имахме само по 40-тина патрони. Тримата души ранени (Диме Баев, едно скопянче, Диме Хаджиниколов, и едно момче, Арсо, от Каршияка. Трябваше да ги мъкнем; първия повече на гръб го носихме. Аз сам промивах ранитe им. Най-сетне къде 20-ти август с четата си минах сръбската граница и достигнах до Враня. Там останах една седмица и там оставих двамата ранени в болницата, гдето после се изцерили. Сега са тук. От Враня дойдох право тук пеша през Босилеградско. Там оставих оръжието, а сетне в Кюстендил.

През септемврий аз участвувах в един несполучлив опит да се нападне Паланка; на връщане нападнах на чадъритe при Пролесия, след което пък турцитe нападнаха поста при Караманица и навлязоха в българска територия. В с. Дуганица българската войска ме залови заедно с четата ми, 27 души, и ме допрати тук.

Публ. в Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт. Кн. VII. Движението отсам Вардара и борбата с върховистите. По спомени на Яне Сандански, Черньо Пеев, Сава Михайлов, Хр. Куслев, Ив. Анастасов Гърчето, Петър Хр. Юруков и Никола Пушкаров. Съобщава Л. Милетич. София, 1927, с. 173-193.