ПРЕЗ 1932 Г. АНДРЕЙ ТОШЕВ ОТГОВАРЯ НА СРЪБСКИТЕ ФАЛШИФИКАЦИИ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

През октомври 1931 г. в Цариград и Анкара се провежда Втората балканска конференция. От българска страна присъстват българските академици Димитър Мишев и Андрей Тошев. И двамата изнасят обширни доклади, изградени на базата на достоверни исторически сведения. И тук въпросът за заграбените български земи е основен в техните доклади, като акцентът е предимно на Македонския въпрос. Наскоро след конференцията бившият сръбски дипломат Жика (Живоин) Балугджич (1868-1941) излиза анонимно в пресата с манипулативни изявления, в които премълчава, изкривява и направо фалшифицира историческите извори, пътеписите на чужденци минали през Балканите, за да декларира за пореден път сръбските апетити към българските земи, както в Македония, така и в Моравско, а и в още по източните български територии. 

На базата на известни и малкоизвестни факти му отговарят двамата български учени, както с отделни публикации, отпечатани на френски език, така и в българската преса. Голяма част от тези материали са отпечатани на страниците на сп. „Отец Паисий“, печатен орган на Всебългарския съюз „Отец Паисий“ а Андрей Тошев подготвя значително по обем изложение, което отпечатва през 1932 г. в отделна книга, която носи заглавието „Сръбско-българската разпря“. Книгата авторът посвещава на „младите македонски българи“.

Тъй като този полемичен и написан на високо научно ниво труд днес е почти непознат на читателите по-долу предлагам неговият пълен текст, без каквито и да било съкращения и допълнения. Към него са приложени и авторовите бележки на А. Тошев, които биха помогнали на интересуващи се от темата за българо-сръбския спор за Македония да проучат още по-задълбочено въпроса и авторовите извори, тъй като от тях той цитира само отделни откъси, конкретно свързани с темата. Основавайки се на богата сръбска литература, както и на съчиненията на най-добрите руски и западни познавачи на националния въпрос, на малцинствените проблеми и на  дипломатическата история на Балканския полуостров  А. Тошев тук прави и един обстоен и научно аргументиран исторически преглед не само на възникването и развитието на Македонския въпрос, но и на опитите на балканските ни съседи да заграбят все повече и повече български територии, за които световната наука се е произнесла по най-категоричен начин, че са български и в тях живеят предимно българи. До голяма степен в тази му изследователска работа му помага и дългогодишния му опит като български дипломат в съседните страни. Тук трябва да се отбележи и фактът, че А. Тошев е участник и при подписването на редица международни договори, свързани със страната ни. Важни документи за тази богата дипломатическа дейност на А. Тошев се съхраняват в Архива на Министерство на външните работи и изповеданията в Централния държавен архив и в неговия личен архив в Научния архив на БАН.

В допълнение искам да отбележа, че в личния архив на Димитър Мишев в Централния държавен архив също се съхраняват ценни документи, свързани с двете Балкански конференции (в Атина и в Анкара и Цариград), на които той присъства, както и редица негови и чужди публикации по Македонския и другите балкански въпроси.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

АНДРЕЙ ТОШЕВ
СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА РАЗПРЯ

Посвещава се на младите македонски българи

 

В сръбския в. „Политика“, брой 53 002 от 9 ноемврий м.г. (1931), е поместена една статия под заглавие: „Бугарска и балкански споразум“, под която, вместо подпис, стоят буквите X.Y.Z. Казват, че зад тия три букви се криел сръбският дипломат Балугчич. Защо последният не излиза открито с името си - не ни интересува. Не е чудно сам той - Балугчич - да се стеснява от несъстоятелността на своята аргументация в старанието си да обори нашата теза досежно македонския въпрос, та е предпочел да не излиза с истинското си име. И действително, като чете човек казаната статия, не може да се не запита, как са възможни толкоз недобросъвестни извъртания по един въпрос, тъй всестранно осветлен от плеада именити учени и отлични познавачи на Македония. Благодарение тъкмо на тия учени, днес целият просветен свят, с изключение на сърбите и техните агенти, признава, че и в историческо, и в етнографско, и в културно, и в езиково отношение грамадната част от населението в тая страна е българско. Да отричаш при това положение на нещата истината, значи умишлено, макар и все пак безуспешно, да фалшифицираш фактите, значи, и самаго себе да искаш да заблуждаваш. Защото, ако до 1912 г. всички ония сърби, що говорят и пишат днес като X.Y.Z., не са знаели точно, било от невежество, било от нехайство какво е било същинското население в Македония, днес, като господари на тая земя, най-малко могат да се съмняват, че там живеят масово корави и съзнателни българи, които напусто Белград се сили с всички средства да претопи в „прави сърби“, заменяйки окончанието на фамилните български имена ов със сръбското ич.

Вземайки повод от мемоара, приготвен от г. Д. Мишев за Втората балканска конференция(1), както и от изложението, което аз трябваше да приготвя за същата конференция(2), скритият зад X.Y.Z. автор с голословни фрази се старае да омаловажи, ако не и да отхвърли съвсем приведените в тия два труда неопровержими и отколе признати за достоверни факти и доказателства, отнасящи се както до просветно-културната и политическа роля на древните български царе начело със Самуила, тъй и до неоспоримата и днес българска физиономия на Македония.

Спира се X.Y.Z. и на опита за споразумение между българи и сърби през 1867 г., за което бе съставен и подписан на 5 април същата 1867 г. в Букурещ известният протокол, чийто чл. 2 гласи:

„Югославянското царство ще се състои от Сръбско и Българско, което обема, областите България, Тракия и Македония.“

Това, обаче, се премълчава от X.Y.Z., за да се не повтори, че по онова време самата официална Сърбия е признала Македония като област, съставляваща част от България.

Премълчава X.Y.Z. и друг един не по-малко важен факт, а именно, че тъкмо патриархът на българската революция и дипломатът Раковски - за когото той казва, че само в подкрепата на Сърбия виждал единственото условие за освобождението на своя народ - се почувствува най-дълбоко разочарован и огорчен, след като му стана ясно, че Сърбия не се поколеба не само да използува искреното българско желание за най-тясно сближение между двата народа, но и да прогони българските революционери из своите предели.

От водените изобщо през този период преговори между сръбското правителство и българската емиграция в Букурещ могат да се извлекат две важни заключения: първо, че по онова време сръбското правителство безрезервно признаваше българския характер на Тракия и Македония, и второ - че княз Михайло, подобно на своите предшественици, използува доверието на народните български дейци, за да уреди работите си с Турция.

Тъкмо тая сръбска нелоялност изстуди и нашите революционери на времето, а между тях и Раковски, който горко се оплаква от „неискреный ход политици того княжества (сръбското) към болгарите... Излъгани в нашата надежда, пише той, унуждавамы ся днес като верни чяда народа си да извадим на бел свет тая постъпка и да убьрним вниманието на сичкыте сынове отьчьства си върху тойзи най-важен за нас предмет“.(3)

Огорчението на Раковски трябва да е било в случая наистина много голямо, като се има предвид, че той е бил, според собствените негови бележки, доверено лице на княз Михайло, който през 1863 г. го е натоварил с тайни дипломатически мисии в Атина и Цетина, за да се осведоми от тамошните ръководни личности за сключването на политически и военни съюзи между техните държави и сръбското княжество.

В Атина Раковски се среща, между друго, и с пътуващите през това време на Балканите, англичанки Макензи и Ърби, които са възхитени от него. В едно свое писмо от 18 май 1863 година из Атина мис Мюир Макензи пише:

„У сърбите Раковски намира като нас същата грешка, т.е. че те са наклонни да съдят тесногръдо, и за това плашат по-скоро своите съседи, наместо да ги привличат“(4).

Използувайки между друго и подписания от българите, но не и от сърбите, поменат протокол от 1867 година за благополучното уреждане с Турция на известни въпроси, които интересуваха в момента по-специално Сръбското княжество, княз Михайло през есента на 1867 год. сключи един съюз с Гърция - последван от подписването и на една военна конвенция със същата държава през пролетта на 1868 год. - а така също и един „съюз за приятелство“ с Румъния в края на 1867 год. В действителност, според Ed. Engelhardt, въпросният съюз е бил нещо повече от договор за приятелство. Обявеният за таен чл. 8 от тоя договор гласи: „Ако провидението благослови техните усилия и им предостави свободно да разполагат с отнетите от отоманското владичество територии двете договорящи страни ще се споразумеят както следва:

Ще бъдат присъединени за винаги към Румъния островите, обрзуващи делтата на Дунава, както и източния предел на България, включен между Русе и Варна, от една страна, Черно море - от друга.

Ще бъдат присъединени за винаги към Сърбия: Стара Сърбия, Босна, Херцеговина и България, без оня предел от последната област, отреден на Румъния.(5)

Дето ще се рече, още по онова време дележът на България бил уговорен между Белград и Букурещ.

Интересното е, че предявяваните от Сърбия и Румъния през 1878 год. и 1885 год. искания бяха приблизително на същата база. До известна степен същите домогвания виждаме да се очертават и по-късно, през Втората балканска война.

* * *

По-нататък в статията си X.Y.Z. обвинява България, че чрез цар Фердинанда се сближила с Австро-Унгария, за да осъществи своята независимост, а по-късно - да се наложи на Южна Европа, т.е. и на Сърбия. За целта голяма роля играл и Македонският комитет, който и „спрямо Турция и спрямо двете най-много заинтересовани сили - Австро-Унгария и Русия бил оръжието, с което Фердинанд заплашвал тия държави“ (?!). Между това, каква непосилна борба, през течение на дълги години изнесе тоя Македонски комитет против турския режим - за това X.Y.Z. не счита за уместно и да спомене дори, защото отлично знае, че както членовете, тъй и хилядите сподвижници на тоя рев[олюционен] комитет бяха българи, каквито са и днес славяните в Македония. Но дори и като приемем, че както по време на обявяването на българската независимост, тъй и по-късно, към края на Балканската война, България е подирила приятелството на Австро-Унгария, това, всеки ще признае, намери своето оправдание в сръбското вероломство, което се прояви още през септемврий 1912 год., т.е. когато преговорите между съюзниците досежно мобилизацията и военните действия, които трябваше да последват, бяха в пълния си разгар. С тайно окръжно от 15 с.м. под № 5669, въпреки току-що подписания съюзен договор, Пашич нареждаше на своите представители в чужбина да положат всички усилия, щото Прилеп, Кичево и Охрид с техните околности да влязат в състава на Сръбското кралство.

С това и с много още подобни перфидни постъпки сръбското правителство отговори в течение на войната на българската безупречна лоялност.

Върнем ли се още по-назад в близкото минало, ние виждаме не България, а Сърбия във формален съюз с Австро-Унгария. В края на 1881 год., само шест месеца след размяната на любезни посещения между Милана и Александър Батемберга, и докато в цяла Сърбия се говореше за „славянска солидарност“ и пр., Милан сключи във Виена на 15/27 юний с.г. тайна политическа конвенция с Дунавската монархия.

Нападнат по-късно от радикалския в. „Дневник“, за гдето подписал „тази предателска конвенция“, министърът на външните работи Чеда Миатович писа в брой 19 от 20 януарий 1902 г. на същия вестник следните редове:

„Не само, че аз поемам всякаква отговорност за тая конвенция, но я смятам като най-сериозната, най-важна и най-голяма услуга, която съм направил на моето отечество през цялата си политическа кариера“.

Същият добавяше още, че благодарение на тая конвенция, Австро-Унгария посредничила в полза на Сърбия през 1885 г.

А когато малко по-късно, през 1889 г., същата конвенция бе подновена, Австро-Унгария обеща с още по-ясни думи да помага на Сърбия за уголемяването й в посока на Вардарската долина.

Въпреки, обаче, всичко туй, България пак подаде ръка на Сърбия. В края на март 1904 год. между двете страни бяха сключени два договора: „Съюзен договор“ и „Дружествен договор“. Първият бе таен, а вторият, засягащ предимно стопанските връзки между двете страни, можеше да се обнародва.

Само няколко месеца след подписването на тия договори, а именно на 16 декемврий 1904 г., княз Фердинанд, на минаване през белградската гара, има с крал Петра половинчасов политически разговор, като съюзни владетели. За голяма изненада, на 19 с.м. „N. Fr. Presse“ публикува една изпратена му от Белград телеграма, с която се даваха сведения по това свиждане. Указа се, че индискрецията бе направена от същия г-н Балугчич, който днес обвинява цар Фердинанда в засилване приятелството с Австро-Унгария против Сърбия. В качеството си на личен секретар тогава на крал Петра, г. Б[алугчич] същевременно бе голям австрофил и кореспондент на „N. Fr. Presse“.

Останалото се разбира от само себе си...

По повод на горната индискреция, тогавашният наш представител в Белград протестира пред Пашича, който не закъсня да изиска от крал Петра уволнението на Балугчича. При това последният бе даден от Пашича под съд за обида и осъден на една година затвор, обаче, преди да влезе присъдата в сила, той успя да избяга в Австрия.

Разбира се, това не пречи днес на г. Б[алугчич] да прави недостойни диверсии и да обвинява нас, че сме били против споразумение със Сърбия и че аз лично, като делегат на Втората балканска конференция в Цариград, съм се боял от новите опити за осъществяването на една балканска федерация.

Между това истината е, че не ние - българите сме против едно трайно споразумение между балканските държави изобщо, и специално със Сърбия. Условията, обаче, на сърбите за едно подобно споразумение за сега поне, са такива, че по никой начин ние не можем да ги приемем. Докато ние ратуваме за едно пълно равноправие във всяко „отношение, за зачитане личността съгласно, тържествуващите днес демократически принципи, докато ние искаме всеки да има правото и свободата да пази своята народност и своя майчин език, сръбският шовинизъм безогледно преследва тъкмо обратното. Според него, бялото трябва да стане черно и черното бпло. Лишен от най-елементарна веротърпимост, той иска да претопи всичко по своите разбирания, да обезличи, да асимилира. Той иска споразумение с нас, но при условия, България да се откаже не само от своите сънародници под сръбска власт, но да се прости и със своята независимост и да се превърне в един вид сръбска бановина. Ето това е съкровеното желание на сръбския шовинизъм. Желание непостижимо, защото, колкото и да е днес слаба и малка, България скъпи за своето и ще намери достатъчно морални сили в себе си да го запази на всяка цена. Против споразумение, обаче, тя не е и няма да бъде, стига туй споразумение да легне върху посочените по-горе начала.

Нека се не забравя, че безогледният шовинизъм, който, за съжаление, тържествува и днес в Югославия и трови голяма част от общественото мнение там, е опасен бацил, нещо като смъртоносна тропическа треска. Югославия, която, не по-малко от България, има нужда от мир и вътрешно успокояване, би трябвало да погледне по-трезво и по-отшироко - с оглед на бъдещите перспективи - на съществуващия между нас и сърбите спор и с целесъобразни и почтени средства да се постарае да улесни неговото уреждане. Инициативата принадлежи не нам, а ней, защото тя е длъжницата в случая. Касае се изключително до изпълнението на един човешки дълг към нашите сънародници в присъединените от нея по „стратегически съображения“ Западни покрайнини и до нещастното българско малцинство в Македония. Дайте отнетите от вас културно-просветни права на туй малцинство, позволете му да се нарича със собственото си име, и споразумението с България, трайното и пълно споразумение, автоматически ще настане. Но вие, не само че не признавате българското малцинство във вашите предели, ами настоятелно искате и от вашите южни съюзници да го не признават, наричайки българите в своята държава „славяно-гласни елени“... И след всичко туй Белград обвинява нас, че ние сме били против разбирателството на Балканите, че ние сме били против балканската федерация и пр. Не, господа шовинисти, не ние, а вие и само вие спъвате нормалното развитие на Балканите по пътя на истинския демократизъм, по пътя на общобалканския патриотизъм. Обстоятелството, че България и след провалата на договора си със Сърбия от 1904 година - за което в голяма степен допринесе и неокачествимата индискреция на г. Балугчича - не се подвоуми да се съюзи със същата Сърбия през 1912 год., като по силата на чл. 3 от Военната конвенция, се задължи да й се притече при първа нужда в помощ против Австро-Унгария с една 200 хилядна армия, е обстоятелство, което и днес не губи своето значение. Това трябва да се запомни, вместо да се извъртат фактите и да се търси под вола теле.

Най-сетне, ако сте тъй дълбоко убедени, че Македония е населена с „прави сърби“, каква нужда има да тъпчите тъй безмилостно тия „прави сърби“? Каква нужда има да издигате китайски стени вред около Македония, за да не може и птичка да прехвръкне там? Защо не позволявате на тия „прави сърби“ да получават писма от техните близки из България? Защо не допущате и най-невинното българско списание и най-невинната българска книжка в тая страна на сълзите и воплите? Защо на вашия университет в Скопие е забранено да получава български научни, академични и университетски издания, а ги връща обратно, тъй като адресанта не бил познат? Защо и много още защо?

Преди и през 1912 г. вие - държава и учени - признавахте, че в Македония, с изключение на прословутата „спорна зона“, всичко останало на юг е българско. Сега, обаче, отричате това. За Бога, кажете за кого въставаха против султана в продължение на дълги години българите от Македония: за присъединението на тая област към Сърбия ли? Защо се противопоставихте вие на автономния принцип, ако Македония наистина е била населена със сърби? Защо се биха българските войски през 1912-1918 год.: за присъединението на „правите сърби“ от Македония към Сърбия ли?

Не, вие знаете какви са в същност „правите сърби“ в тая област, но не искате да признаете истината. Между това, именно ония, които вие наричате със смешното име „прави сърби“, могат да изиграят най-добрата, най-подходещата роля за сближението между вас и нас, ако наистина сте за подобно искрено сближение. Но вашата цел е друга. Тя се каза по-горе.

Всичко туй е много печално, тъй печално, че от него трябва да се срами всеки добър сърбин. Срам, голям срам е това и за цялото онова славянство, което с непростимо равнодушие гледа днес, как славянин гнети славянина...

А който се съмнява в това, нека споходи нещастна Македония и присъединените по „стратегически съображения“ към Югославия Западни покрайнини.

* * *

В своята статия Y.X.Z. ни казва още, че „с много крясъци македонските дейци се опитвали да убедят света в чистотата на историческите, етнографските и всевъзможните други права на България над тези покрайнини на Балканския полуостров“. „Ако се съди по виковете на тия македонски водители, продължава статията, тук е живял вечно един народ с напълно изработено национално съзнание и то чисто българско. Между това до туй съзнание тая маса не е могла да дойде в своето минало, защото са й липсвали основните за целта социални условия“.

По-нататък X.Y.Z. поддържа, че съвременното национално съзнание било последствие „извесне привредне сарадне засноване на живом cаoбpahajy техником и умом“. А да се търсело подобно сътрудничество при тамошните географски и стопански условия до 1912 година било смешно. И за да потвърди тая своя мисъл X.Y.Z. се позовава на известния Херман Вендел, който „с право“ казвал, че „тия бедни селяци не били в състояние до 1912 г. да се издигнат на оная стопанска и културна височина, дето от суровата мъгловитост се образувало национално самосъзнание“.

И все в тоя дух са крайно несъстоятелните доказателства на X.Y.Z., че в Македония не живеели българи.

Това ни кара за лишен път да се спрем на този въпрос, макар той, както казахме, отдавна да е разрешен от безброй обективни учени, далеч не от рода на Херман Вендел, чиито свидетелства, благодарение на техния тъмен произход, нямат абсолютно никаква стойност.

* * *

Че Македония, противно на твърдението на сръбския шовинизъм и на Венделовци, е била открай време населена със съзнателни българи, свидетелствуват и едни от най-просветените сръбски дейци от най-старо време, па и до скоро. Тъй като мястото не ни позволява да се спираме подробно на тия неоспорни сръбски свидетелства, ние ще цитираме само някои от тях, без да се връщаме и в още по-отдалечената историческа епоха, от когато се говори за българи в Македония.

Когато в 1557 г. биде възстановена сръбската Ипекска патриаршия, благодарение на тогавашния велик везир Мехмед Соколи, сръбски ренегат от Босна, който постави брата си Макарий за патриарх, Северна Македония силом бе включена в границите на тая сръбска патриаршия. При все туй църковните сръбски власти продължаваха да признават българщината в тая област. В един сръбски документ от 1564 г., в който се говори за патриарх Макарий, е казано: „Кир Макариоу подръжешоу сръбское начелство и Бльгарем и поморскым странам.“(6)

За началници и на българското население в своите епархии се обявяват и наследниците на Макария, а именно Герасим, Иеротей, Паисий, Мойсей, Арсений III, Арсений IV и др.

След като избягал в Унгария по време на Турско-австрийската война 1689-1690 г. - Арсений ІІІ Черноевич разправил на руския посланик във Виена, че, когато австрийските войски минали Дунава и Сава, австрийският император му писал много писма с големи обещания да склони сърбите, българите и другите народи, които били в неговите епархии, да се присъединят към воюващите с турците австрийци - „Сербов и Болгар и иных народов, которые в его епархий.“(7)

Като се знае, въз основа на положителни исторически данни, че в подчинената на въпросната сръбска патриаршия северна част на Македония влизаха градовете Скопие, Куманово, Тетово, Щип, Кратово и Самоков, ясно е, че самите сръбски патриарси считаха жителите на тези градове и техните околности за български.

Описвайки своето пътуване през 1704 година през Македония за Божи гроб, иеромонах Рачанин казва в своята хроника:

... „И паки дойдосмо на 14 конак у Велез град Бугарский, а турци зову Кюпрюлия“(8).

Две години след Рачанин, в 1706 г., през Северна Македония минал и дубровничанинът сърбин Марин Кабога, който, описвайки пътя си на италиянски, бележи:

„В Страцин (между Куманово и Кратово) не останахме, защото имаше само един развален хан и няколко къщи българи на около (casi di Bulgari atorno)“(9). През 1734-1735 г. Белградската митрополия събирала подробни сведения за духовните лица на своята епархия. В с. Търг (Неготинско), свещенствувал българин Янко от Охрид: „Jерей Янко, родjил се у Охриду на блгарском земли, син Стоjана блгарина“ и пр.(10)

Все в протоколите на същата митрополия срещаме, че в 1734 г. в село Кленье (Белградска епархия) свещенствувал поп „Jерей Пет'р Кленски, син земледелца Михаила, рождением и воспитанием из села Банянскога, близ` Скопля ...... заносить язиком бл'агарском“(11).

В 1771 г. последният сръбски Ипекски патриарх Васили Бркич, по покана на руския адмирал княз Орлов, като описва подробно турската държава и нейните населения с оглед на помощта, която тези населения биха указали на руските войски при една война против Турция, пише между друго:

„Провинция Македония ... Едино превеликое (место) которое називается Саерез, в немже домов турецких болше двадесет тысяш находится, к тому есь и христианства Греков и Болгаров до тысяш домов … прочее же деревни Болгаре и Турки, но как Болгаров много болше Турков, так во всеи Македонии вси Турки болгарский язик умеют.

Четвертое княжество Охрид … Албанезов мало в нем находится и Греков, но болшая часть Болгари и Влахи. Турков в всем княжестве мало находится но все нашего исповедания люди.

Третие княжество от Дардании называется Скопле … но деревням весма мало Турков но Болгари и серби“.(12)

За най-южното българско население в Македония говори и известният сръбски пътувач архимандрит Герасим Зелич, който през 1784 год. минал през Солун. За този град той между другото казва:

„У нему е понайвече число турака; но има и Еврея и Грка и Бугара. Ту се говори и грчки и бугарски, а понайвише турски“.

В една песен, която Вук Караджич изпраща на 10/22 юлий 1827 год. на Шафарика, четем, че турската власт събирала войска в Кратово от потурняци и млади българи:

„У Кратово града биjелаго,

Наазару цареву веhилу.

И Наазар покупно воjску,

Све Jypyкe и Бугаре младе“.

Същия пръв публикува през 1815 и 1822 г. народни песни из Македония, които нарече „български песни“.

Още по-ясно и категорично се произнася за българското население в Македония сръбският археолог Стефан М. Веркович. След десет годишно престояване в тая страна, дето по съвета на Янко Шафарика бе изпратен от сръбското правителство в 1850 год. с научна цел, Веркович обнародва в 1860 г. в Белград един сборник от български народни песни, които бе успял да събере главно в Сер, Велес, Крушово, Дебър и пр. Тоя сборник, посветен от автора на княгиня Юлия Обренович, сестра на княза Михайло, бе напечатан на държавни разноски в Белградската правителствена печатница под наслов: „Народне песме Македонски бугара“. Скупио Стефан И. Верковии. Книга прва. Женске песме.

Тоя труд на Верковича е особено важен за българщината, защото е дело на един сръбски учен, живял дълги години между македонските българи, които е имал възможност отлично да изучи във всеко отношение. И за това е бил подпомаган не от другаде, а от самото сръбско правителство.

Без да се впущаме в подробно разглеждане на тоя обемист труд на Верковича, в който на всяка крачка се изтъква българският национален характер на Македония, ще цитираме само следните няколко реда от неговия предговор:

„Я сам ове песме назвао бугарскима, а не словенскима, због тога ер данас кад би когод македонског словенина запитао: Што си ты? с места би му отговорио: Я сам болгарин, а свой езык зову болгарским“ (стр. XIII).

А в по-късно излезлия (през 1889 г). в Петербург Верковичов труд „Топографическо-этнографический очерк Македонии“, между другото е казано:

„Все македонские славяни изключително называют себя болгарами“ (с. 1-2).

За тия свои признания Веркович не само, че не биде упрекнат на времето от некой сериозен сърбин, но дори бе провъзгласен, в началото на 1863 г. за научната си дейност дописен член на сръбското учено дружество, превърнато по-късно в академия на науките.

Днес, обаче, той е развенчан от сръбския шовинизъм и минава за предател на сърбизма.

Българи, населяват Македония и според по-старите сръбски вестници, списания и др. И от тех, обаче, по немане на достатъчно место в един малък труд като този ще дадем само кратки извадки.

„Сербске Народне Новине“, Пешта, 6 априла 1844 г., чис. 27, като говори за първите революционни борби, казва между другото:

„Тек год. 1821, после греческе револуцие появу се на едан пут гомиле бугарский айдука у Македоний и продру до у Пелопонез“ ... „Смрт султана Махмуда и пророчества, коя су се године 1840-те по Турской проносила, произрековала су велико движение у Бугарской, Румелий и Македоний, у кратко свуда, гди бугари живе“ (с. 108).

В същия вестник от 18 май 1844 год., бр. 39, в една статия по общата география на Евр[опейска] Турция, е казано, че Северна Македония се простира до Шар планина близо до Призрен; че около р. Черна, която протича през Битолската равнина, живeят българи - „уна-около живени Бугари“, че северно от височините, които р. Вардар пресича в Южна Македония, живеели българи - „са северне су стране сыреч сами Бугари, а са южно-васточне по най-више грцы, хотя су по варошима, као н. п. у Салоники, здраво са Бугарима помешани“ (с. 155). Както виждаме за сърби дума не става.

„Сербский летопис“ г. 1845, част четврта. Издаjе Матица Србска. ypehyje Др. J. Суботиh. У Будиму 1845.

Тук е поместено едно „Описание Бугарске“, дето четем:

„... Тракию, Македонию и Албанию, три земле, у коима данас сила божиа Бугари обитава; што више, у Македоний чини ово колено езгру жителя. Ако се к Восточной Албаний обратимо, то тьемо и тамо читава окружия натьи, гди е бугарский езык единственый езык жителя“ (с. 58).

„Бугарска има 4 Митрополие или Архи-Епископата: Терново, Софию, Силистрию, и Варну, и 16 Епископата, од коий су най-знатний: Филибе, Кюстендил, Серез, Верея, Ловиh, Самоков, Касториа, Куприли (Велес) и Скопле. Охридский и Видинский укинути са од Порте (с. 75).

У Салонику има толико Бугари, да оваj град у толико бугарским звати мора, у колико грчким“ (с. 59).

„Обштий земльопис“ за учеhу се младеж у гимназии и полугимназияма княжества Србие по най-новиим земльописателима, списао Милан Миятовиh, гимназиялный професор. Прегледано и одобрено школском коммисиом у Београду.

За Македония тук е казано:

„Ова меhy Архипелагом, Тесалиом, Албаниом, Србиом и Румелиом лежаhа провинция, има около 1200 кв. миля површине, и до 1 000 000 жителя, повеhой части Грка, Мацедоно-Влаха (Цинцара) и Бугара“ (с. 57).

„Србски Дневник“. У Новоме Саду 1858 г. бр. 26, печата една дописка из Македония, в която, след като разправя, че през изтеклата година велешани се сдобили с търговско и девическо училище, дописникът добавя:

„Што се велеског архиепископа г. Антима тиче, он се прилично добро влада у политичном обзиру, а и за школе се живо заузима, али не за бугарске него за грчке... Али надати се, да Велесани неhе допустити, да се бугарска школа назове грчком“ и пр.

В друга дописка от май, пак от Велес, напечатана в същия лист от 8 юний с.г., бр. 44, след като се казва, че от 1846 г. българите, особено във Велес, почнали да се пробуждат от дълбокия сън, се добавя:

„Неколико родолюбивих благородних мужева посеяше у своим суграhанима оно божанствено чувство за просветом и науком, коих ние било у свой Бугарской од толико векова, што е таме грчке свештенство стояло на путу, хотеhи и дале држати бугарски народ у оковима неизображености. Али некои родолюбци почеше слати свою челяд у главна европска места на науке, пак помагаше у томе и друго сиромашку децу, а са просветом пробуди се и чуство за своиом народности. Ово одушевлене за народну просвету расло е исполинским корацима.

Али свуда се наhе противника томе, пак у Велесу. Г. архиепископом велески Антим покушаваше томе на путь стати са неколцином себи равних, говореhи, да си се сви народи просветили од Грка, пак зато да е необходно нужно, да се и у Велесу учи у училиштима грчки, а не бугарски, а то тим пре, што деца бугарски знаю иош од куhе свой език“.

В същия вестник от 20 април 1859, четем:

„Мелентие, архиепископ у Драми, слаже се добро се тамошьнем бейовима да може боле угнетавати християне Бугаре ... Грци су хтели Бугаре у Mahедонии погрчити и то средством школа ... Много Бугари из Кукушке кренули су се у Цариград да се туже на злоупотреблену тамошнет гръцкаго владике“ и пр.

Пак в същия вестник от 14 април 1860 г. е казано:

„Из Солуна се явля 10 марта, да е тамо стигло неколко бугарских депутация, кое хоhе саединене са римском арквом и да припознаду за црквену главу папу. Ови Бугари из епархие су сереске, дойранске, нигритске, касандриске и от других места“.

В друга дописка от 7 юний четем:

„... У Пироту пак избацили су 29 мая у неделю име фанариотског владике и на место нега узели су име султанову и епископа Илариона. Чудно е свима Бугарима да од Скопия, Вране, Видина и иош некоих веhих бугарских места за тако што неявляю“.

Все в същия вестник от 10 юний 1860 г. четем и следните редове:

„Из Битоля (Толи-Монастир) извештен сам, да су тамошньи Бугара наумили основата читалиште“.

Пак в. „Србски Дневник“ от 12 юний 1860 год. четем, че по случай праздника Св. Кирил и Методий:

„... У Габрову, Емболу, Панаhуру, Сопоту, Велесу и многим другим веhим градовима били су светковине у славу и спомен ових бугарских просветителя и научителя. Ове светковине показую дубоко осеhане у Бугара спрам свое народности и тежню за просветом.“

Пак в този лист от 3 юлий 1860 г. са поместени следните редове:

„Бугари у Штипу послали су Порти тужну са многим подписама против свога фанариотског владике, кои чини велика безделия“.

Все в „Србски Дневник“ от 28 юлий бр. 59 четем по повод борбата на македонските българи за българска самостойна църква:

„Догаhаи ускршньи у бугарской цркви у Цариграду свуда су приузрочили мане веhе упечатлене. Нема бугарска родолюба, коме ние срце затрепетало од радости, кад е видио, да су се Бугари од тешка и дуга сна кренули и да xohe своы ерашию. У Охриду, старой столици бугарских патриярха, били су Бугари усхиhени кад су чули за поступак цариградских Бугара“.

„Видов Дан“, у Београду, 29 марта 1862, бр. 38, като предава мислите на известния хърватски славист и академик Рачки - който в 1861 г. се изказа в полза на подетата по онова време мисъл за една българска уния с Рим - солидаризира се напълно с тая идея, и пише между другото:

„Од колики важности и за народну политичку будуhност целог jугославенства била би униjа бугарског народа, народа преко пет милиона jакога, коjи се шири од Дунава до близу Jегеjскога мора, од Црнога мора да донье Мораве и црног Дрима, не треба опширно овде разлагати“.

През следващата 1863 год. „Србски Дневник“, бр. 188, в статия „Источно питане“, препоръчвайки на българи, сърби и гърци да се федерират, казва:

„Данашня Бугарска, стара Тракия, и веhи део Маhедоние сачинявао би особно Бугарску, а данашня Грчка, са Тесалиом до Солуна, са веhим делом Албание (са Епиром) особну Гречку“ (стр. 2).

Jhован Гавриловиh в своя „Малий земльопис Србие и Турске“, прегледала и одобрила школска коммисия у Београду, 1863 г., казва:

„Област Македониа са 930 кв. миля и 1 000 000 жителя най-више бугара“ (с. 50).

Издаваното в Нови Сад от А. Хаджиh сръбско списание „Млада Србадиjа“, 1870 г., бр. 6, като споделя мислите, които известният Загребски славист, професор Брдашка, изложил „савесно и обjективно“ в статията си „Словени у Турскоj“, поместена в Петермановите геогр. известия (св. XII, 1869 г.), пише:

„... У Бугарскоj, Тракиjи и Македониjи живе 5 875 000 бугара“...

Из свега то излази, да je понаjближе истине, ко узме бpoj Бугара на 6 милиона и нешто више, а кад Турска броjи до 16 милиона житела, то су онда сами Бугари треhина и више савакупног становништа...

У опште, моhи hемо на западу као границу бугарском племену узети реку Тимок, коjа je меhа и кнежевини Србиjи, на Бугар-Мораву, на Шару планину, горньи Вардар и jезеро од Орида“. (с. 256, 257).

Издаваният в Белград „Jединство“ от 19 май 1871, бр. 102, давайки в една дописка из Цариград сведения за заседаващия там български народен събор по уреждане българския църковен въпрос, пише:

„Мислим да hе интересантно бити да вашим читаоцима саопштим имена оних бугарских представника, коjи се после 450 год. сакупише 15 март 1871 г. у престолници некадашнье величине и славе византиске, да се братски посаветуjу како he довести у ред своjу цркву коjа беше до пре десетину год. изложена пльену покварених фанариота и коjа jош и данас страда по тужноj Македонjи од них“.

Давайки по-нататък имената на българските делегати от Охридската, Битолската, Велешката, Скопската, Костурската, Воденската и пр. епархии, авторът на дописката не виждаме да променя - както правят днес сърбите - окончанието ов на иh.

Когато в 1872 г. М. С. Милоjевиjh представи на сръбското учено дружество своята сбирка от „Седам стотина и четирдесет разних обредних песама са 2450 речи из Праве (Старе) Србиjе“, видният сръбски историк и държавник Стоян Новакович и Милан Куюнджич, които беха натоварени да се произнесат за нея, ето как се изразяват, край друго, в доклада си(13) от 1 февруарий 1882 год. до същото дружество:

„У предговору к овим песмама стоjе на листу деветом, да Срба има свега 11 650 000! О красне цифре, само кад би била у истини! (с. 331).

Из етнографиje ових народних песама, о коjоj напред поминьасмо, види се, да Бугара jедва где има на балканском полуострову (с. 346).

Ово je сувише небратско и неполитично поступанье према нajближeм племену на истоку нашем. Мало je било што нас оваке ствари и осваjачка политика у средньем веку бацише у турско ропство, него треба оваким понашаньем према Бугарима, каквим се г. Милоjевиh одликуjе, у данашнье време да поновимо стара зла. ...

У осталом начин доказиваньа у г. Милоjевиhа на корист Срба, а против Бугара, тако е плитак и превртльив, да се ньиме могу исто тако добро послужити и Бугари против Срба. Како он доказуjе, да су очевидне особине бугарскога jезика српске, онако исто могу таким доказима Бугари реhи да нема српског jезика, веh да ми овде у Београду пишемо бугарски“. (с. 347-348).

Покрай другото нека забележим, че тъкмо тоя тъй ясен документ X.Y.Z., в поменатата негова статия в „Политика“, именно по един „плитак и превртльив“ начин се старае да омаловажи, като при това го и обърне против нас!

Ценно за българщината е и писмото, което на 17 март 1878 год. поменатият вече сръбски учен Стефан Веркович е отправил из Загреб до известния руски славист, професор в Петроград - Владимир Иванович Ламански, и което и днес се съхранява в архивата на проф. д-р Ив. Шишманов. Ето някои извадки от това интересно писмо, публикувано от д-р Шишманова в сп. „Свободно мнение“ от 20.XII.1914.

„... Несльиханния безобразия Сербов простираются до того, что они нисколько не стесняются лгать пред целим светом, говоря: „Серб из Ниша, Серб из Пирота, Серб из Лесковца, Серб из Врани, Куманова, Водена, Скопля, Велеса, Дибри, Кюстендила, Самокова, Видина и т.д.

„Если выше упомянутые принадлежат по языку Сербам, то тогда можно сказат, что нет на свете Болгар, и следовательно им нужно отдат весь Балканский полуостров, тогда пускай свободно .... осербивают сколько душ угодно ... ради общеславянскаго интереса, нужно определит граници по истине, где слышен Сербския язык, пусть будут Сербския, а где Болгарский – Болгарская“.

Според същия Веркович, истинската граница между българи и сърби е Шар планина.

* * *

Свидетелства като горните, почерпени все от авторитетни сръбски източници, има още колкото желаете.(14) Ако ние се задоволихме в случая само с току-що цитуваните, то е, защото смятаме, че и те са достатъчни да изобличат сръбските шовинисти в явно пристрастие, при суетните им усилия да отрекат съществуването на преобладаващата в Македония българщина.

Цитуваните сръбски свидетелства са важни и за туй, че те доказват по един несъмнен и неопровержим начин, какво българщината в Македония не се дължи на некаква пропаганда и на Българската Екзархия, но че напротив, създаването именно на последната се дължи на дълбокото самосъзнание преди всичко на македонските българи, чието съществуване безрезервно признават самите сръбски патриоти още от оназ отдалечена епоха, когато целокупният български народ се намираше под духовното робство на Фенер.

Като захванем от края на XVII в., па дори до началото на втората половина на XIX в., сръбските свидетелства за българщината в Македония са не само изобилни, но и досъщ безрезервни. Множество видни, безпристрастни сръбски историци, етнографи, фолклористи, езиковедци и държавници не писаха освен за българи в тая страна.

На страната на българите беха сърбите, и по време на нашата борба против Цариградската патриаршия за извоюване черковни права.

Симпатично се отнесоха те към нашия народ и тогава, когато току-що избраният, със съгласието на Портата, първи български екзарх Антим на 23 май 1872 г. тържествено обяви българската черква за независима, по който повод целият български народ бе провъзгласен от Патриаршията за схизматичен.

По-късно, обаче, когато българският дух в Македония започна да се проявява все повече и повече, било чрез периодически въстания, било чрез културно-просветни подеми, захванаха да нарастват и сръбските домогвания за сметка на българщината в тая област. Сега вече виждаме сръбските чувства към нашия народ коренно да се променят.

Щом създадената вече от сръбския шовинизъм отровна атмосфера, почна да се шири из страната, дори и най-умерените и просветени сърби взеха да съжаляват за туй, че не са се противопоставили на времето против създаването на Екзархията.

Тая крупна историческа придобивка за нашия народ - за която македонските българи, главно от Скопье, Охрид и Велес, още в началото на XIX в. допринесоха тъй много - стресна зародилите се вече по онова време шовинистически кръгове в Сърбия и почна да ги сближава с Фенер и Атина.

От тоя момент, именно, взе да се очертава и понятието македонски въпрос, за да се кристализира по време на Берлинския конгрес.

* * *

Изобилни доказателства, че открай време Македония е била населена с българи, имаме и от най-стари времена. Още към края на XI в. Охридският архиепископ Теофилакт, грък по народност, възмутен за гдето Цариградският патриарх искал да му се бърка в работите, в едно писмо до Халкидонския епископ Михаила се оплаква и пита:

„... Какво се бърка в страната на българите Цариградският патриарх, който нема нито право да ръкополага в нея защото ней се падна да има автономен архиепископ, нито друго некое предимство е получил върху нея по приемство?“(15) Пак Теофилакт, в написаното от него в края на XI в. житие на Св. Климент Охридски, като говори за страните, гдето се настанили първите българи, пише между друго: „А понеже славянският, т.е. българският род не разбираше Писанието, съставено на елински език, светите (мъже) сметаха това за най-голема щета и имаха за предмет на безутешна скръб това, дето светилникът на Писанието не се запалваше в тъмното место на българите: те недоумяваха, тъгуваха, отчайваха се от живота“.(16)

Все същият, от едно свое връщане от Никомидия, пише на императрица Мария, жената на Михаила VII Дука:

„И тъй, слизам при българите, истински царигражданин, по чудо българин от когото мирише на гнилоч, както те миришат на кожух“.(17)

 

** *

 

Неоспорими доказателства, че още преди нашествията на турците на Балканския полуостров в Македония българският елемент е съставял грамадното мнозинство от населението, намираме и в нотариялния архив - Archivio notarile на Венеция, който съставя днес неразделна част от държавния архив - Archivio di Stato на същия град.

Младият наш учен д-р Иван Сакъзов, който изучава тоя архив, е открил и фотографирал множество типични за епохата (1359-1388 г.) договори за продажба на роби християни на източните пазари. Между друго в актовете на Критския нотариус Брешияно Маноли (Bresciano Manoli), още от май 1381 г., се говори за продажба на роби българи, населяващи македонските земи, докато за сърби тук и дума не става.

Ето някои от тия актове:

„Кандия(18), 12 септемврий 1381 г. Индикт 4. Михаил Делфино продава една робиня, по име Мария, българка от Прилеп за 300 перпери.“

„Sclava... Maria, de genere bulgarorum, de loco vocato Prilapo...“

„Кандия, 19 октомврий 1381 г. Индикт 4. Договор за една робиня, на име Кали с дъщеря, си Ирина, българки от Скофия (вероятно Скопье).“

„... de loco vocato Scofia...“

„Кандия, 30 октомврий 1381 г. Индикт 4, Два еднообразни договора за една робиня, на име Кали, българка от Битоля.“

„... Cali de loco vocato Bitola.“

„Кандия, 4 ноемврий 1381 г. Индикт 4. Договор за робиня Теодора, българка от Костур - продадена за 105 перпера.“

„... Theodora, de genere bulgarorum, de loco vocato Castoria ...“

„Кандия, 5 юлий 1382 г. Индикт 5. Франциско Масей от Майорикия; продава на Андрея Венерио един роб, на име Алексо, българин от Серес.“

„... sclavum nomine Alexo, de genere bulgarum, de loco vocato Seres ...“

„Кандия, 8 юлий 1382 г. Индикт 5. Ангело Барбадико, жител на Кандия, продава на Тома Тривизано, ножар, също жител на Кандия, една робиня Ирина, българка от Костур, за 103 перпера.“

„Eodem die. Manifestum facis ego Angelus Barbadico, habitator Candide, quia cum meis heredibus, do, vendo et in perpetuum transactо tibi Thome Trivisano cultrario, habitatori Candide et tuis heredibus, unam meam sclavam nomine Herini, de genere bulgarorum, de loco vocato Castoria etc.“

„Кандия, 18 септемврий 1382 г. Индикт 5. Джулио де Ферария, жител на Кандия, продава на Тома Гено, също жител на Кандия, своя роб Димитър, българин от Воден, за 79 перпера.“

„... unum meum sclavum nomine Dimitrium bulgarum de loco vocato Vodina ...“

„Кандия, 21 септемврий 1382 г. Индикт 5. Договор за продажба на един роб, българин от Велес, за 67 ½ перпера.“

„... de genere bulgarorum, de loco vocato Viles ...“

„Кандия, 23 септемврий 1382 г. Индикт 5. Джулио де Ферария, жител на Кандия, продава на Георги Нани, жител на Кандия, един роб Тодор - българин от Прилеп, за 105 перпера.“

„... Unum meum sclavum nomine Thedorum, de genere bulgarorum, de loco vocato Oprilapa ...“

„Кандия, 28 септемврий 1382 г. Индикт 5. Един венецианец купува една 18 годишна българка робиня, на български език по име Мила, и прекръстена на Маргарита, от Прилеп.“

„... Sclava, de genere bulgarorum, de loco vocato Oprilapa in lingua bulgarica nomine Milla, in cresmata nunc nominata Margareta...“

„Кандия, 1 декемврий 1382 г. Индикт 5. Договор за българка Ирина от Скопие.“

„... nomine Herini, bulgara, de loco vocato Scopia ...“

„Кандия, 4 Март 1383 г. Индикт 6. Договор за един роб българин, на име Михаил от Скопье, продаден за 85 перпера.“

„... Michali de genere bulgarorum, de loco vocato Scopia ...“

„Кандия, 8 март 1383 г. Индикт 6. Марко Гизи, жител на Кандия, освобождава своя роб Димитър, българин от Скопье.“

„... Dimitrio, de genere bulgarorum, de loco vocato Scopia...“ и пр., пр.(19)

* * *

Македония наричат българска, а нейното население - българско, и всички византийски, турски и западни историци от средните векове, които са пътували из нея, като: Кекавмен, Анна Комнена, Скилица-Кедрин, Роберт монах, Вилхелм Тирски, Никита Ако-минат и др.(20)

В 1591 г. дипломатическият представител на Венеция в Цариград - Лоренцо Бернардо, който пропътувал част от Македония, пише:

„Струга е един град, или по-скоро село; това е първата българска паланка, която е пресечена от една малка река, излизаща от Охридското езеро. Малко по-далеч, на излазяне от Стружката равнина, се намира един мост, който е границата между Албания и България. Българите говорят славянски език, но са от гръцка вяра“.

Говоряйки пък за Битоля, Бернардо казва:

„Битоля (Monasterio) е един български град твърде населен; казват, че имал 1500 къщи, от които 200 еврейски“.

А по-нататък същият пише:

„... те (пътниците) пристигнаха не далеч от Солун, минаха през един дървен мост дълъг 300 крачки, над Вардара, която река иде северно от Скопье, (Uscopia); към моста реката се разлива нашироко и образува почти два басейна; влива се в Солунския залив и устието й е на пет мили от града. Този мост е границата между България и Тесалия. Не далеч от моста има къща, отгдето дойде млада българска девойка с хлеб печен под пепел (foggacie)“.(21)

Във фермана на султана Мурад I от 1371 год. (773 год. от егира) е поместена султанската заповед до военачалника Лалашахина да превземе „българската земя, що управлявал българският крал Константин в Кюстендил“, чието царство обхващало по-големата част от Северна Македония и градовете Дойран, Велес, Щип, Куманово и др.(22)

В стария споменик на Пчинския монастир „Св. Прохор“ същият княз Константин е записан: „Раб Божжии Костадин воеводо Бьлгарскии“.(23)

Известният турски историк и географ. Хаджи Калфа (1614, 1655), в съчинението си „Румелия и Босна“, пише:

„Хрупища, до бреговете на Костурското езеро, два часа далеч от Костур. В съседство лежат (каазите) Костур, Билища, Населища. Жителите са българи.

Билища е кадилък, 17 деня от Цариград. Наоколо лежат Костур, Горица (Корча), Преспа, Хрупища. Жителите са българи и албанци.

Битоля (Толи Манастир), между Лерин, Прилеп, Преспа и Охрид. От Цариград тук се дохожда през Солун, Вардар и Воден за 15 деня. Жителите са българи.

Охрид, юго-западно от Скопье, 15 деня път от Цариград на източния край на едно езеро. Граничи с Преспа, Старово, Кърчово (Кичево). Жителите са българи“.(24)

В своето съчинение „Корона на историите“, живелият през XVII в. Ходжа Сеадедин - един от най-обективните турски историци, - като описва похода на турците през 1371 год. в Македония, казва изрично, че Северна Македония с Кратовските и други рудници била българска земя.(25)

Това потвърждавали Рамазан Зааде в ръкописната си „Обща турска история“, писана през 1638 г.(26)

Друг още по-известен турски писател и пътешественик от XVII в. Евлия Челеби, който не веднъж е пропътувал Балканския полуостров, пише в своето „Сияхат-наме“, V т. (с.с. 564, 570, 558), че местата, през които минал на път от Кратово за Крива паланка, а именно селата Нагоричане, Мурад, както и селото Извор между Велес и Прилеп, били българска села. А като говори за Скопье, Евлия казва, че там имало черкви за арменците, българите и сърбите, но че в сръбската черква се черкували латинци. От горното се вижда, че в случая не е дума за православна, а за католическа сръбска черква.

Същият писател споменува за българска черква и в Нови пазар (Стара Сърбия).(27)

Нека приведем свидетелството за българщината на македонските славяни и на един от видните представители на католическата пропаганда на Балканския полуостров през XVII в., Чипровския католически архиепископ Петър Богдан (Deodat). Като разправя в 1654 г., че Охридският епископ се месил в работите на Призренския, Петър Богдан пише между друго:

„... епископът на провинция България, в която лежи град Охрид, нема какво да се меси в работите на Сърбия“.(28)

Още повече виждаме да се увеличава броят на свидетелствата за българския национален облик на Македония след Великата френска революция, когато националното съзнание доби особено силен подем и народностният принцип почна да си пробива все повече път и да заема своето видно место в отношенията между по-сродните особено народи.

Докато пътешествениците от по-старите времена се интересуваха повече от вероизповеданието на посещаваните от тех населения, от началото на XIX в. насетне се обръща вече внимание главно на народността и езика. Тъкмо тия особености привличат сега вниманието и на пътешествениците, които спохождат Македония. И затова техните свидетелства са особено ценни в случая.

Феликс Божур, френски консул в Солун, в края на XVIII в., в своето съчинение „Военно пътуване в Отоманската империя“ между другото пише:

„Някои от селата, що се срещат по пътя от Щип за Велес и от Велес за Скопье, се обитават от българи, християни, чиято работливост и чистота контрастират с мързела и нечистотията на другите християни“.

С българи било населено и селото Ала Клисе (Постол) на пътя между Солун и Енидже-Вардар.(29)

Пуквил, френски консул при Янинския Али паша, в съчинението си „Пътуване в Морея, Цариград и Албания“, 1798-1801 год. пише:

„Планината Призренди (Scardus, Шар пл.) изглежда естествената граница между България, Сърбия и Илирия“.(30) Според същия автор, населението на Крива паланка е българско.(31)

Българско е населението, според Пуквил, и северно от Костур към Лерин.(32)

„В долината на Преспа, казва същият, има 46 български села, населени от 2300 семейства, или 11 500 жители“.(33)

Френският нумизматик Кузинери, който е прекарал доста дълго време в Македония, най-напред като чиновник в Солунското френско консулство (1773-1779 г.), а след това и като титуляр на същото (1786-1793, 1815), познат по своите елинофилски чувства, казва в съчинението си „Пътуване из Македония“, че цялото почти Солунско поле е населено от българи. Също и цялата Воденска епархия. С българи било населено още Мъгленско. Българи намира Кузинери и в Скопье.(34)

Известният френски учен Ами Буе (1794-1884), един от най-добрите изследователи на Европейска Турция, през годините 1836-1838, означава под името „Македония“ областта включена между Шар пл. и Рила на север, линията от Шар пл. до Грамос - на запад, р. Бистрица и Бяло море - на юг и р. Места - на изток.(35)

Същият пише още:

„Българите заемат България, Долна Мизия и най-големата част от Северна Мизия; същите образуват главното ядро на населението в Македония, с изключение на най-крайната й югозападна част от Костур до и по р. Индже-Карасу (Бистрица).“(36)

Давид Уркарт, английски дипломат (1805-1877) пише:

„Потурчените българи заемат планинските места. Ония, които са си запазили верата, обитават равнините на Македония, Епир, България и Тракия, в околностите на Битоля, Солун, Янина, Ниш, София, Пловдив и дори Цариград. Те са изложени, прочее, на една тираническа власт и на немилостив гнет“.(37)

Ксавие Хьошлинг, белгийски икономист и статистик (1802-1883) пише:

„Българите обитават страната, която носи техното име, т.е. по-големата част на Румелия и Македония, множество окръзи от Тесалия, Албания и Сърбия. Българската раса достига до 4 500 000 души, от които само 2 500 000 живеят в България“.(38)

Сиприен Робер, френски литератор и професор в Колеж де Франс по славянските езици и литература, в книгата си „Славяните в Турция“, 1852 г., като казва, че от самата природа България е била поделена на пет или шест равни части, добавя:

„... най-сетне, българска Македония, която има за столица Серес и достига до залива Контеса и Атон. Тъй България излиза на две морета: през Варна тя получава произведенията на Азия и Русия и може да им изпраща своите; през Серес и Солун тя достига Гърция и всички пристанища на южна Европа“.(39)

А. Убицини, френски историк и публицист (1818-1884), който пропътувал последователно Гърция, Турция и дунавските княжества, пише:

„... Между народите от славянска раса, поданици на Портата, българите държат първо место. Разделени на две от Балканите, те достигат до Черно море и до морето на Тракия, през Бургас и Солун; простират се на запад до Албания и Сърбия и на север край Дунава от Фетислям до Силистра.“(40)

Д-р Пойе, който прекарал 23 години в Турция и пропътувал целата империя, констатира, че „България не е само страната между Дунав и Балканите, а също така Тракия и Македония, с една дума 4/5 от Румелия, гдето живее един народ със свой особен език и особени нрави.“(41)

Генерал Иван Петрович Липранди, който взема участие в Руско-турската война, а след това изпълнява и големи длъжности в администрацията на Българското княжество, а при туй по-рано пътувал из Македония, казва, че в Охридско българите били примесени наполовина с албанци и че българското племе обитавало огромно пространство, а именно на север до бреговете на Дунава, от устието на Тимок до вливането му в Черно море; на изток до Черно море от устието на Дунав до самия Босфор и Цариград; на юг до Босфора, Мраморно море и Егейско море; на запад до границите на Албания.(42)

Френският писател-географ Лежан, след като обиколил два пъти Европейска Турция, през 1857 и 1857 г., дава следните граници на българското племе:

„В Македония българите лека-полека изтласкаха гърците към морето, гдето те се закрепиха върху една тясна и блатиста ивица между Платамона и Колакия“...

„Днес българската раса приблизително е ограничена от Дунава, Тимок и една линия, минаваща през градовете Ниш, Призрен, Охрид, Костур, Негуш, Солун, Одрин и Созопол, Черно море, Бургаз, Сливен, Разград. Извън този периметър предни постове или остатъци от българската раса се намират още между албанците, власите, гърците, в Бесарабия и Добруджа, па дори и в Азия“.(43)

Най-видният между славянските етнографи и слависти през първата половина на XIX в. - Павел Йозеф Шафарик, който проявил особен интерес и към македонските славяни, като посетил и страната им, казва, че „славяните в цела Македония се наричат българи“, и че сръбският елемент почва от Прищина и зад Ниш. В етнографската карта от същия градовете Тетово, Дебър, Охрид, Струга и Костур, както и Ниш, Лесковец и Враня, „са български“.(44)

Същото поддържа досежно Македония и руският учен Юрий Венелин, който пръв измежду руските учени посети земите, населени с българи. Според него, коренните обитатели на Македония са българите, каквито се намират също така в Албания и Тесалия.

„Българите, пише той, вредом населяват Македония“.(45)

В своето историко-географско съчинение върху Епир и съседните области, излязло през 1856-1857 г. в два тома, гръцкият автор П. Аравантинос дава следните граници на Македония:

„Родопите откъм Тракия, Шар пл., откъм България и Сърбия, пл. Олимп и Хасовете (Камвуница пл.) откъм Тесалия, разклоненията на Акрокервани пл. и Пинд Пл. откъм Епир“ (т. II, с. 102). Същият продължава:

„Пелагония - стар град и област в Македония. В Пелагония е разполо-жен новият град Битоля, наречен още Монастир, с 20 000 жители. Християнските му жители говорят изобщо български език“ (т. II, с. 127).

С българи, според същия, с населени и градовете: Негуш, Прилеп, Струмица, Тиквеш и др. (т. II, с. 116, 137, 162, 165).

Англичанинът X. Ф. Тъзер, след като пропътувал няколко пъти Македония през годините 1853, 1861 и 1865, публикува през 1869 год. един обемист труд, в който между другото казва, че българите, които образували най-значителната част на християнското население от Солун до границите на Албания, били прочути по своето трудолюбие и по честността си.

„Те са добавя авторът, най-многобройната от всички народности в Турция и се изчисляват до 5-6 милиона души“. Като говори за Битоля, същият казва, че българите били земеделците в града. За Охрид пише:

„Християните тук са българи, които се свършват отвъд планините, що допират до западната страна на езерото“.

Българско е според автора, и населението в Струга. Тук до черквата имало големо училище за български деца. Такива той видял около 200, много чисти и спретнати. Учителят също бил българин.(46)

Англичанките мис Макензи и мис Ърби, след като посетиха през 1862-1863 г. повечето от славянските области на Балканите, публикуваха в 1867 год. своето „Пътуване по славянските области в Европейска Турция“, в което, между другото, е казано:

„Солун географски припада на България; с други думи той е едно от пристанищата на тая страна, чието население говори славянски и което се проширява от Бяло море до Дунав. Самият град Солун е една от точките на етнографската граница, която в тази част на Европейска Турция дели славянското население от гръцкото. Тази граница съвпада донегде с направлението на стария римски път между Солун и Охридското езеро; но извън това българското население слазя на няколко мили още по на юг от „Via Jgnatia“.

Разделяйки българските земи на: Северна България, между Дунав и Балкана, Средна България, между Балкана и Родопите, и Южна България, от Родопите до границите на древна Гърция, която Южна България съответствува на днешна Македония, Макензи и Ърби казват, че последната „се простира от Родопите до границите на древна Гърция“.

За Енидже Вардар двете англичанки казват, че там имало 6000 къщи, половината турски, половината български.

По-нататък те възхваляват „честността и добродушието на угнетените българи в Битоля и добавят, че по време на пътуването им единственото българско училище в Битоля принадлежало на българските унияти и се намирало под ведението на британския свещеник, комуто помагал един местен учител. Когато били в Битоля, госпожата на тамошния английски консул се гласяла с една учителка за откриване българско девическо училище.

Охрид и околността са български.

Българско е населението и в Прилеп и на околността му.

Велес е чисто български град. През дългото робство под турците Велешките българи били пазители на част от народната писменост.“

А за Скопье двете авторки пишат:

„На северо-изток от равнината, гдето лежи Скопье, се издига не толкоз висока планинска верига, която турците наричат Карадаг или Черна гора, а славяните - „Българско църногорие“. Стражарите ни казаха, че тия планини били обитавани от албанци и българи.“(47)

Въпросното съчинение на мис Макензи и Ърби, което бе счетено на времето от Гладстона като „ценен принос“ за славяните от Европейска Турция, е преведено на разни европейски езици, а така също на руски, сръбски и български. Към него е приложена и една етнографска карта, според която заеманото от българщината пространство е ограничено на северо-запад от Шар пл., на запад от източните водостоци на Дрин, Охридското и Костурското езера, на юг от Охридското езеро и устието на р. Вардар, от дето граничната линия завива малко северно от Солун и продължава към Тракия, оставайки Сяр в българския дял. Тъй градовете Скопье, Прилеп, Охрид, Битоля, Воден, Енидже Вардар и Сяр остават в българска земя.

Известният френски географ Елизе Реклю пише:

„От бреговете на долния Дунав до склоновете на планината Пинд делото пространство на полуострова припада на българите.“(48)

Не но-малко категоричен за българщината на славяните в Македония е и ученият руски професор по славистика, Виктор Иванович Григорович (1815-1876). След като пропътува в продължение на две и половина години славянските земи, главно в Европейска Турция, той заяви, че в Охрид обитават най-много българи, после власи, турци и малко гърци и албанци; в Струга жителите с българи и албанци, Ресен - заселен с българи(49) и пр. пр.

Бележитият историк и учен Константин Йос. Иречек, който с право минава за един от тънките познавачи на Балканския полуостров, казва:

„Българските населения заемат старите области на Мизия, Тракия и Македония, или според новата турска номенклатура - Дунавския, Одринския, Солунския и Битолския вилаети; извън това те населяват и част от Бесарабия“.(50)

В 1876 год. граф Н. П. Игнатиев пише в своите мемоари:

„... В действителност две трети от Македония и Тракия са населени с българи“.

„Що се отнася до мненията, разменяни в Берлин между тримата министри на външните работи (Бисмарк, княз Горчаков и граф Андраши), аз казвах, добавя същият, че, създавайки автономна България, не можем да оставим извън нейните граници ония части от Тракия и Македония, що са населени с българи“.(51) В същия смисъл се изказват и други двама компетентни руси, а именно генерал-лейтенант А. С. Анучин и В. Теплов.

Анучин, който по време на Руско-турската война заемаше високи длъжности в България, а след туй взе участие в Берлинския конгрес, като помощник на княза Горчаков и графа Шувалов, пише:

„... Естествените граници между Сърбия и България, като се вземат под внимание географските и племенни данни, биха били: гребенът на Шар-планина, планините разположени между Прищина и Враня до реката Медведя, след туй реките Пуста и Морава до старата сръбско-турска граница“.(52)

Освен набързо поменатите по-горе историци, географи и учени пътешественици, голем брой още други не по-малко меродавни и безпристрастни автори свидетелствуват за несъмнената българщина на македонското население.

Такива са например:

Добре познатият германски учен природоизпитател проф. Гризебах, пътувал из Балканския полуостров през първата половина на XIX в.(53), А. Викенел (1800-1867)(54), немският учен Хенрих Барт(55), австрийският консул И. Ж. Хан(56), Александър Феодорович Хилфердинг (1831-1872)(57), Викентий Макушев (1837-1883)(58), А. Дозон(59), Бианкони(60), Льороа-Болио(61), Облак, Лавров, Флорински, Калина, Кочубински, Лескин, Ягич, Бодуен де Куртене и пр., и пр.

Призната бе Македония за българска земя и от станалата в края на 1876 год. в Цариград посланишка конференция, чийто проект от 23 декемврий 1876 год., досежно уредбата на България, гласи:

„От долуозначените територии - съгласно тук приложената карта - ще се образуват два вилаета (провинции), както следва:

Вилаетът, който ще има за седалище Търново, ще бъде образуван от Русчук, Търново, Тулча, Варна, Сливен, Пловдив (с изключение на Султан-Ери и Ахър Челеби) и от двете каази на Кърклисия, Мустафа паша и Казъл-агач.

Западният вилает, който ще има за седалище София, ще се състои от санджаците: Софийски, Видински (Скопье, Битоля (с изключение на двете южни каази), три каази от Серския санджак и от каазите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур“.

Както е известно, Портата отказа да възприеме този проект на Великите сили, което повлече подире си Руско-турската освободителна война.

Между съвременните европейски авторитети, които, въз основа на основни изучвания на Македония, твърдят, че нейното население е в грамадната си част българско и че там сърби местни жители нема, са още видният френски общественик, писател и политик Виктор Берар, именитият Лайпцишки професор Густав Вайганд и др.

„Отговорът за мене, казва Виктор Берар, не може да е съмнителен, и аз непрестанно си спомням следните три думи, що научих през преминаването си в Македония: „Я сам бугарин“ („Ja sam bougarin“).

Македонските славяни се казват българи. Струга е българска, Охрид е български, български също е и Ресен. Косовският вилает може още да бъде поле за борба между българи и сърби, ала в Битолския вилает българите добре знаят, че немат освен един неприятел – гъркът.(62)

„Аз наричам жителите на Македония българи, а не сърби, пише от своя страна Вайганд, защото сами се наричат така и защото и техният език е българско наречие.

За мен лично нема нито най-малко съмнение, че македонците требва да се причислят към българите.

Целата сръбска пропаганда е нахално мошеничество (frecher Schwindel), предизвикано от завист към България“.(63)

Предавайки впечатленията си от Македония тутакси след Илинденското въстание през 1903 г., Brailsford пише:

„... В болницата в Костур ранените говореха с екзалтация за бъдещите си планове. В Охрид пък аз чух стари хора да казваха, че ако Комитетът заповеда нова борба през летото, те били готови да се подчинят без най-малкото колебание. Колкото повече човек опознава българите в Македония, толкоз повече той се чувствува обладан от респект към техното родолюбие и техната храброст“.(64)

* * *

Като земя, чието славянско население е българско, е отбелезана Македония и в много чужди етнографски карти. Такива са напр. картите на Augusto Gottlob Boehmio - Nurimbergae, Cura Homanianorum Heredum, 1766; S. Schtitz - Kriegstheater oder Graenzekarte Oesterreichs, Russland und der Turkei, 1778; етнографическа карта на чешкия славист Шафарик - Slovensky Zemevid, 1842 г., Ami Boue-Ethnographische Karte des osmanischen Reiches europaischen Theiles und Griechenland, 1847 год., G. Lejean - Ethnographie de la Turquie d'Europe, Gotha, Justus Pertus 1861 год., этнографическая карта славянских народностей от руския етнограф и географ М. Ф. Миркович, 1877 год.; картата на англичанките Mackenzie и Irby - Map of the south Slavonic Countries, 1867 г.; картата на чешкия писател и професор Яромир Ербен - Мара Slovenskerio Sveta, 1868; Elise Reclus - Population de la Turquie d'Europe в Nouvelle Geographic Universelle, 1875-1894; картата на именития германски етнограф и географ Н. Kiepert - Ethnographische Ubersicht des europaischen Orients, 1876 г., която карта послужи за основа при определяне границите на двете автономни Българин, установени от посланишката конференция в Цариград през 1876-1877 год., както и границите на Балканския полуостров - на Берлинския конгрес през 1878 год.; картата на френския географ A. Synvet - Carte ethnographique de la Turquie d'Europe; етнографската карта на славянското благотворително дружество в Петроград, съставена от Н. С. Зарянко и издадена от В. В. Комаров, 1890 год. и пр., и пр.

* * *

Ако и горните доказателства в полза на българската теза не стигат на сърбите, би могло да им се приведат още много такива и от по-старо и от по-ново време.

Впрочем, достатъчни биха били само безчетните официални турски документи, като се почне още от момента, когато султаните са завладели Балканите, за да се види, че Македония винаги е била населена с българи. За туй няма освен сръбските шовинисти да се поровят именно в тая богата архива, съхранявана в Стамбул, дето в края на 1931 г. се състоя Втората балканска конференция за Балкански пакт и федерация ...

Самите турци в Македония имат следната поговорка, която още през 1839 г. в Македония обърнала вниманието на немския учен пътешественик Гризебах.

Тая поговорка на турски гласи:

Истамболун туркчеси,

Елбасанън арнаутчеси,

Тиквешън булгарджеси,

Янинън румджеси, сиреч

турски се говори най-добре в Цариград, албански - в Елбасан, български - в Тиквеш, а гръцки - в Янина.(65)

Друго ценно доказателство от по-ново време за българщината в Македония ни дава, между многобройните други сръбски автори, и познатият сръбски общественик и политик д-р Владан Джорджевич.

В битността си министър на просветата той с видима тъга пише:

„Днес надълго се занимавах с проучване училищата на нашите братя в Стара Сърбия. За 1887-1888 г. в петнадесет окръга на Стара Сърбия, 62 години след възкресяването на новата сръбска държава, намерих 41 основни училища (36 мъжки и 5 женски), с 46 учители и 5 учителки. Като средни училища намерих само едно по богословие в Призрен с 78 ученика, 5 наставници и един учител по турски език. Между това в същото време в Стара Сърбия и Македония, десет години след създаването от Русия на българското княжество, намерих следните български училища: а) основни 194 (мъжки 176, женски 18) с 208 учители, 33 учителки и 9728 ученици и ученички; б) като средни училища намерих големата българска гимназия в Солун с 7 класа, 293 ученици и 15 професори; бълг[арска] девич[еска] гимназия в същия град с 63 ученички и 5 класни учителки; намерих четири-класни прогимназии в Скопие, Велес, Щип, Прилеп и Воден с 531 ученици и 28 наставника; намерих трикласни прогимназии в Кукуш, Сер с 55 ученици и 5 наставника; намерих наченки от прогимназии с един и два класа в Гуменджа, Неврокоп, Мелник, Петрич, Плевня, Криворечна-Паланка, Тетово, Охрид, Лерин, Емборе, Ресен, Дебър и Кичево с 208 ученици и 16 наставници; намерих средни училища за момичета в Скопие, Битоля, Прилеп, Кукуш, Воден, Велес с 122 ученички и с 10 наставници.

Тая успоредна студия страшно ме потресе. С тая бележка отидох право при председателя на кабинета, който, след като ме изслуша внимателно, тихом каза:

- Това наистина е важен въпрос, но аз мисля, че за него требва да се грижи г. министрът на войната... Такива въпроси се решават с топове“.(66)

В действителност броят на българските училища и ученици в Македония за онова време, за което говори Владан Джорджевич, бе много по-голем, което се вижда от следните цифри:

Година 1886-1887 - училища 353 - учители - 516 - ученици - 18 315.

Година 1891-1892 - училища 478 - учители - 734 - ученици - 21 070.

Година 1896-1897 - училища 696 - учители - 1081 - ученици - 37 917.

Година 1899-1900 - училища 781 - учители - 1221 - ученици - 39 973.

Година 1901-1902 - училища 859 - учители - 1359 - ученици - 45 112.

Продължавайки да се развива с все повече и повече засилващ се темп, в навечерието на Балканската война, а именно през 1910/1911 и 1911/1912 г. българското училищно дело в Македония и Одринско се издига на такава висина, че с право можеше да му завиди тогавашната малка Сърбия.

През поменатите години в тия две области имаше вече 1373 училища - първоначални и средни - с 78 854 ученици и 2266 учители и учителки.

Завидно бе положението, все по това време, и на българското църковно дело в Македония и Одринско. Там имаше 1331 църкви, 234 параклиси, 73 манастири с 1310 свещеници и 7 митрополити.

Изобщо взето, жадните за наука и просвета македонски българи, открай време, по собствена своя инициатива, се бяха погрижили за своите културни нужди. Още когато другите народности, населващи не само Македония, но и останалите страни на Балканския п[олуостр]ов, тънеха в мрака на невежеството, македонските българи учеха вече своите деца в тъй наречените келийни училища, които постепенно се замениха с редовни първоначални и други училища.

Все около това време, а именно в 1849 г., във Велес имаше 5 училища за момчета, едно за момичета и едно търговско училище с 700 ученици(67), до като сръбската столица Белград през 1867 г. притежаваше 5 училища за момчета, 4 за момичета всичко с 958 ученици!(68) Между това ноторен факт е, че много от сръбските училища във вилаетите - и то в самото навечерие почти на балканските войни - съществуваха на книга. В други броя на учителите бе по-голям от броя на учениците. Така, напр., в Криворечна Паланка в сръбското училище имаше трима учители и само един ученик!

Това плачевно състояние на сръбското учебно дело в Македония е било обсъждано в една тайна конференция, заседаваща в Белград от 22 до 25 юлий 1905 г. под председателството на тогавашния министър на външните работи д-р Йован Жуйович.(69) В държания по случая протокол на 23 юлий четем:

„Г. Йован Жуйович повдигна подир това пред конференцията въпроса за нашето (сръбското) културно-просветно дело в Македония и като констатира, че има училища с много малко деца, и че има места, дето няма сръбски къщи, запита: дали не би требвало да се ограничи нашето дело в тази насока?

В последвалит разисквания по същия въпрос, в който взеха участие г.г. Джока Симич, С. Груич, Иов. Авакумович и Света Симич, се констатира: че нашето просветно-културно дело твърде се е разширило; че наистина има училища с по 2-3 ученика; че съществуват и такива, гдето броя на учителите не е съразмерен с броят на учениците; че училищата не са снабдени нито с пособия, нито с учебници; че тяхната издръжка струва повече, отколкото резултатите от развиваната в тях дейност и пр.“

Казано с една реч, въпреки огромните материални жертви на Белград, въпреки мощната подкрепа на турското правителство и на Вселенската патриаршия - чиито интереси бяха солидарни в стремежа да се спъва, българския културен подем в Македония, като се противопоставят сърби на българи - сръбското дело никога не можа да се похвали с един осезателен успех.

Не помогнаха и сръбските чети, които между друго, по нареждане от Белград - от гдето бяха редовно формирувани и издържани - трябваше да подкрепят с всички средства сръбското просветно дело.

За тия чети се говори също така в поменатия по-горе протокол (с. 22 и 23).

Когато министрът на външните работи д-р Йован Жуйович поставил на членовете на конференцията въпроса: дали е износно да се фаворизират, като в миналото, четите в „Скопска Стара Сърбия“ и Македония, или да се преустанови тяхната дейност, пълномошният министър Св. Симич, след като одобрил развиваната до тогава дейност от страна на четите, добавил, че преустановяването и спъването на тая дейност - която дала такива добри резултати против българите - щяло да бъде една грешка. Важното било да се организират с помощта на Сърбия тия чети по начин, щото да не могло да се обвинява кралското правителство. Ето защо целата тая четническа дейност требвало да не бъде в ръцете на правителството, а да се поверяла на доверени лица, чрез които правителството да можело винаги да запази ръководството за себе си.

„Тъй като - гласи протоколът - всички членове на конференцията се присъединиха към това мнение, решено бе да се продължи по същия път, прежната дейност на четите, като се вземе грижата за повече предпазливост и метода, за да се съобрази тая дейност с директивите на министерството, поверявайки изпълнението й на лица доверени на министъра“.(70)

И тая организация, обаче, не помогна на сръбската кауза. Като в гранитна скала се разбиха в дълбокото народностно съзнание на македонските българи всички средства и усилия на Белград да насажда прозелитизъм в Македония. Въпреки непрестанните спънки, що се правеха на тия съзнателни българи от общите им врагове: турци, сърби и гърци - които спънки особено се увеличаваха след всяко въоръжено въстание - те достигнаха да имат образцови училища в цялата страна.

* * *

Намиращият се в границите на Югославия български елемент се признава и от сключения на 10 септемврий 1919 г. в Сен Жермен специален договор между Великобритания, Франция, Германия и Япония - от една страна и Държавата на сърби хървати и словенци - от друга.

В преамбюла на този договор е казано, че обширни територии беха присъединени към сръбското кралство „още от началото на 1913 година, че сръбско-хървато-словенската държава, по собствена своя воля, изявява желанието да даде на населението на всички включени в тая държава територии - безразлично на каква раса принадлежат, какъв език говорят и каква вера изповедват - абсолютната гаранция, че ще продължават да бждат управлявани съгласно принципите на свободата и справедливостта“.

„Наистина, пише Карл Штруп, един преамбюл не съдържа задължителни норми, но все пак той дава мотивите, легнали в самата основа на договора. В случая той иска да каже, че договарещите страни са съгласни, щото режимът за прилагане в придобитите от 1913 територии, да бъде режим на една правова държава.“(71)

Чл. 2. - на въпросния договор гласи:

„Държавата на сърбите-хърватите-словенците се задължава да даде на всички жители пълно покровителство на техния живот и на техната свобода без разлика на рождение, националност, език, на раса и на религия.

Всички жители на Кралството на сърбите-хърватите-словенците ще имат право свободно да упражняват, толкоз публично, колкото и частно, всека вера, религия или вервание, чието практикуване не ще бжде несъвместимо с общественния ред и добрите нрави.“

Чл. 4. - „Сръбско-хърватско-словенската държава признава като сръбски, хърватски и словенски поданици, по право и без всекаква формалност, лицата от австрийска, унгарска или българска националност, които са родени в казаната територия от родители, чието местожителство, респективно индигенат (pertinenza, Heimatsrecht), е там, макар че в деня на влизането в сила на този договор тяхното местожителство, респективно индигенат, да не се намира там“.

След като разглежда въпроса от неговата юридическа страна, професор Штруп добавя:

„... македонците включени в сръбската държава с Букурещкия договор от 10 август 1913 г. и в Сръбско-хърватско словенското кралство с договора от Ньой от 27 ноемврий 1919 г., съставляват малцинства по смисъла на миноритарния договор от 10 септемврий 1919 г., влязъл в сила на 16 юлий 1920 г., тъй че членове 1 и следващите от този договор са станали приложими по отношение на македонците, и че Югославия извършва истински международни престъпления към другите подписавши договора (11) не признавайки валидността на въпросните норми с изброените по договора последствия.“(72)

Като се знае, че в 1913 г. големия дял земя, която Сърбия си присвои, беше именно Северна Македония, чиито български характер не се оспорваше по онова време дори и от самите сърби, пита се къде се изгубиха всички тия българи, за да се отрича сега техното съществувание?

* * *

Безрезервно признаване българския елемент в Македония имаме и в декларациите на гръцките делегати по време когато се сключваше мирният договор в Букурещ. В заседанието на тогавашната конференция на 26 юлий (8 август) г-н Политис, от името на гръцката делегация, направи следното предложение, досежно църковните и училищни въпроси в анексираните земи:

„Религиозни въпроси“

Гръцките религиозни общини в България и българските религиозни общини в Гърция запазват собственността и свободното ползуване от черквите си.

Техната църковна организация ще бъде уредена впоследствие“.

„Училищни и културни въпроси“.

Училищата, манастирите, приютите, болниците и въобще всички благотворителни, и на милосърдието учреждения и институти, както и такива на общественна предвидливост, зависещи от гръцките общини в България, а също така училищата, манастирите, приютите, болниците и въобще всички благотворителни и на милосърдието учреждения и институти, както и такива на обществена предвидливост, зависещи от българските общини в Гърция, ще запазят своята организация и устройство и ще продължат да имат управляването и ползуването от техното имущество - движимо и недвижимо.

Те ще могат, като се съобразяват с предписанията на местните закони и въз основа на пълна взаимност, да получават дарения и завети и да придобиват срещу заплащане права и имущества.

Никаква пречка не може да бъде правена на тяхното свободно функциониране, освен ограниченията, които са наложени респективно във всяка от двете заинтересовани страни от общите закони, действуващи по отношение на всички учреждения от тая категория“.

След това председателят на Гръцката делегация г. Венизелос, заяви че той би се задоволил за сега с тая елементарна редакция, която провъзгласява един общо приет принцип на цивилизацията. Той изказа надежда, че българските делегати ще приемат най-сетне да се впише в договора един „общ принцип, осветяващ училищните и религиозни свободи“.

Съществуването на българско малцинство в Македония се призна и със сключената между Гърция и България на 27.XI.1919 г. конвенция за „доброволното“ изселване, както и с подписаната по-късно, а именно на 24.III.1924 г. конвенция от г.г. Калфов и Политис за покровителствуване гръцкото малцинство в България и българското - в Гърция. Наистина, гръцкото правителство и гръцката камара отказаха да одобрят последната конвенция, ала това те направиха, защото не искаха с нищо да се спъва приложението на конвенцията от 1919 г., по силата на която българите се виждаха принудени да напущат родните си огнища.

Все пак по повод на отхвърлянето от гръцка страна конвенцията Калфов-Политис, Съветът при ОН на 14.ІІІ.1925 г. се занима „с покровителството на българските малцинства в Гърция“, като изяви желание да му се дадат известни осветления по въпроса. По повод на това, Атинският кабинет отправи до ОН един мемоар, който бе предмет на обсъждане през юнската сесия 1925 год. на Съвета. В тоя мемоар се заявяваше, че колкото се касае до нуждите на малцинството, което говори славянски език (сега вече от угода към Сърбия се избегна думата български) в областта на вероизповеданието и народното образование, гръцкото правителство обещава да проучи с доброжелателство всеко искане, което би му било напразено от това малцинство.

За съжаление, това остана мъртва буква.

При все туй, в тоста си при дадения обяд на делегатите на І-та Балканска конференция в Атина през 1930 г., г. Венизелос каза между другото:

„Химера би било вярването, че е възможно да се осъществи единението на балканите преди разрешаването на висящите въпроси, а особено въпроса за малцинствата. Когато малцинствата престанат да служат за повод на общи несъгласия, тогава прилагането на договорите ще бъде пълно. Когато отнасянето към малцинствата стане по-справедливо, тогава и те ще бъдат доволни. И когато стигнем до единението, тогава ще се уверим, че малцинствата не са елемент на разногласия, но най-голямата опора на балканската взаимност и единение“ (к.н.). („Елефтерон Вима“, 10.Х.1930 г.)

Е добре, тъкмо това е и нашето схващане. И не искаме нищо повече от това, като предпоставка за изкореняването на съществуващите омрази и недоверия, що тровят и днес отношенията между балканските народи, спъват тяхното нормално развитие и пречат за установяването на един траен, ползотворен мир на нашия изток.

Но днес гърците наричат нашите сънародници в гръцка Македония славофони, а пък за сръбските шовинисти истината няма особено значение. За тях не е важно, какво е населението в Македония, а да държат здраво македонската земя.

Голям брой сръбски реал-политици гледаха да присъединят Македония към своята държава не толкова за туй, че в някои от най-северните покрайнини на тая област тук-там живеели техни сънародници, а по чисто економически съображения. Тъй, напр., видният сръбски дипломат и държавник Милованович - един от най-главните инициатори и автори на Балканския съюз през 1912 г. - в един свой труд: „Срби и Бугари“, поместен в списание „Дело“, 1898 г., с оглед на техните политически и екотомически нужди, пише:

„Сърбия абсолютно не може да остане като независима държава, ако не добие свободен излаз на Егейско море, ако Солунското пристанище не падне непосредствено в нейни ръце, или ако не бъде поставено под такъв режим, че Сърбия да може всякога и без каквито и да било ограничения да си служи свободно с него. Отделни македонски покрайнини са в много по-тясна зависимост от другите балкански земи, отколкото помежду си. Долината на р. Струма по никакви съображения - било географски, военни, търговски или економически - не търси общност с Вардара, докато, по естествено, непреодолимо тежнение към откритото море, долината на p. Искър търси спойка с долината на р. Струма, а пък Вардарската долина е естествено продължение на долината на р. Морава“ (с.с. 35-39).

Тая смисъл и понастоящем се поддържа от известни сръбски кръгове. Най-ярък нейн изразител се явява „Трговински Гласник“, орган на меродавни търговски и стопански среди в Сърбия.

Друг не по-малко извъстен сръбски учен и политик, Люба Йованович, в една своя статия за „Стара Сърбия и македонската автономия“, поместена също в „Дело“ от 1904 г., пише следните редове:

„Изобщо, щом няма отделна македонска народност, не може да има и македонски език. Най-добре би било прочее да се усвоят сръбският и българският езици еднакво в цялата страна и в официалния и обществения живот, като напълно равноправни. Тъй българският език би могъл окончателно да се затвърди в оня предел, който и сега има повече български характер, а сръбският - между жителите, които имат повече сръбски характер“ (с.с. 26-36).

Всичко туй, обаче, сърбите забравиха от момента, когато кракът им стъпи в Македония. От тогава и за най-трезвите от тях в тая страна не живеят освен сърби. Volens-nolens такива трябваше да се нарекат всички македонски българи. За постигание на тая цел терорът бе първото ефикасно средство. От българското културно-просветно дело не трябваше да остане никаква следа. Цъфтящите по-рано в Македония български училища и други културни огнища на бърза ръка бидоха превърнати чрез грубата сила в сръбски и гръцки, българските деца бидоха с плесници заставяни да се отказват от майчиния си език, учители, наставници и свещеници бидоха погубени, арестувани или прокудени, прокудени бидоха и българските митрополити, след като бяха охулени и малтретирани не само от гърците, но и от „братята сърби“...

От материалната култура на македонския българин днес не остава освен незабравим спомен.

* * *

За да се види до какви драконовски мерки прибегнаха сърбите, за да сломят духа на македонските българи, ще си позволя да приведа по-долу некои членове от „Правилника за обществената сигурност в новите земи“. Нека кажа, обаче, че по въвеждането на тоя режим, в сърбската Скупщина станаха продължителни и оживени дебати. Бориха се две течения: умерено-либерално, което до някъде застъпваше и сам Пашич, и течението в полза на стеснителните мерки, подхранвано от шовинистите, и от военните. Виждайки последното течение да надвива, Пашич млъкна; млъкна и председателят на Скупщината Андра Николич, който се бе опитал да иска конституционни гаранции за Македония. Така надви крайният шовинизъм, и на 21 септемврий (4 октомврий) 1913 г. биде обнародван в Държавния вестник горния чудовищен „Правилник за обществената сигурност в новите земи“. В действителност това бе истинска военна диктатура.

Чл. 2 на тоя правилник гласи:

„Всеки опит за бунт против публичните власти се наказва с пет години каторжна работа.

Решението на полицейските власти, публикувано в респективните общини, ще служи като доказателство за горепоменатото престъпление.

Ако отклонившият се откаже да се предаде на властта десет деня след тая публикация, той може да бъде убит от всеки орган на обществената или военна власт“.

Чл. 4.

„Ако в една община има много случаи на бунт и провинените не се завърнат в продължение на десетте дни след обявата на полицията, властите имат право да изселят техните семейства там, гдето намерят за добре.

Също тъй изселени ще бъдат и жителите, в чиито къщи се биха укрили въоръжени хора или престъпници изобщо.“

Чл. 6.

Ако поддържането на сигурността в една община или в един окръг изисква изпращането там на войска, издръжката на последната ще бъде за сметка на общината или окръга.

Чл. 16.

Всяко лице, което, познавайки някой злосторник, не го предаде на властите, ще бъде наказано с пет години каторжна работа“.

Ако действително Македония бе населена със сърби, каква смисъл има горният специален режим? Защо и тия сърби не се ползуват от същите ония законоположения, които са в сила в останалите части на Югославия?

Ето тия именно разсъждения накараха на времето социалистическият сръбски вестник „Радничке новине“ да пише:

„Ако е верно, че тия територии са освободени, защо се въвежда там един изключителен режим? Ако те се обитават от сърби, защо последните да не са равни на всички други сърби? Защо там не се прилага конституцията, според която „всички сърби са равни пред закона?“ Ако войните имаха за цел обединението, защо това обединение не е признато на дело и защо се създават тия изключителни наредби, които само завоеватели могат да създават за покорени страни? Вън от туй нашата конституция не допуща наредби от този вид!“

Все около това време, а именно на 18-31 октомврий 1913 г., вземайки думата в Скупщината, проф. Скерлич заяви между другото: „Ние не мислим, че териториялните резултати са всичко. Уголемена Сърбия не е една страна, гдето броят на жандармите, бирниците и контрольорите по монополите се е удвоил. В нова Сърбия - в най-великата Сърбия - трябва повече свобода, повече правда, повече публично благосъстояние. Нека двойно по-голяма Сърбия не бъде два пъти по-слаба, но дваж по-силна“.

А „Правда“, в броя си от 28 ноемврий (11 декемврий) 1913 г., се провикваше:

„Как, значи населението от анексираните земи ще има сега по-малко права, отколкото имаше под турския режим?“

За жалост, това бяха единични, осамотени гласове, едни от които скоро стихнаха, а други постепенно се сляха в общия шовинистически хор в кралството. Сега и самите социалисти в Югославия не се различават много по схващането си от крайните националисти тамо. Тъй напр., социалистическият лидер д-р Живко Топалович - един от сръбските делегати на двете балкански конференции в Атина и Цариград - в книгата си: „Za balkanski sporazum“, издадена през 1931 г. не без известен умисъл в Загреб и напечатана с латиница, между другото пише:

„Няма друг път за българския народ освен да се откаже от всяка племенна заслепеност и да пристъпи към осъществяването на две нови, големи цели: образуването на интегрално югославянско национално единение и после това - образуването на един съюз на балканските народи. Само по тоз път всички стълкновения могат да бъдат отстранени и всички истински интереси - задоволени“. Що се касае специално до Вардарската долина, тя имала съдбоносно значение за сръбския народ. За последния нейната важност била огромна, както от гледище на съобщенията, тъй и от гледище економическо, стратегическо и военно.

Друг щял да е въпросът, обаче, ако един ден между Югославия и България се дигнели военните граници и ако никога в бъдеще българската войска не бъдела неприятелски разположена към сърбите. Тогава спорът около Вардарската долина щял да изгуби всяко значение.

И като се върти все около обединението между Югославия и България, д-р Топалович продължава:

„Обединението на югославянските племена е едно голямо революционно дело. То не е още завършено, а се намира още в процеса на своето развитие. То ще се завърши само тогава, когато българите пристъпят към югославянската държавна заедница“.

„Българската национална пропаганда изнася днес пред всички международни форуми въпроса в защита на българските национални малцинства. Тая пропаганда само помрачава моралните отношения между Югославия и България, защото е очевиден абсурд да се иска от югославянското правителство да признае една част от югославяните в държавата си за някакво национално малцинство („... jer je jedan ocevidni apsurdum traziti od jugoslovenske vlade da jedan deo Jugoslovena u drzavi prizna kao neku nacionalnu manjinu“). А по-нататък:

„Ако между Югославия и България не би имало военни и политически граници, ако националната принадлежност на македонските славяни не би имала никакво влияние на мощта и безопасността на държавата, тогава за последната става съвсем безпредметен въпросът: искат ли македонските славяни да се развиват в националното сръбско съзнание или в националното съзнание на българите ...

„Само интегралното югославянско национално обединение решава проблема за националното съзнание на македонските славяни. Никакви разговори по малцинствата, никакво решение на международните форуми не може да промени днешното положение. Ако, прочее, българите искат да бъдат задоволени, както по отношение на териториялните си аспирации, тъй и на националните си аспирации, за тях има само един път: да пристъпят към югославянското национално единство. Тъкмо там лежи и огромното значение на това единство. Само това може дефинитивно да заличи и да ликвидира всички наши стари разпри и да изсуши пролятата кръв.“(73)

Казано с две думи, от българите се иска чисто и просто да се простят със своята държавна независимоств и да се слеят с Югославия...

Ето, така разсъждават дори и сръбските социалисти, които не само че не искат да признаят съществуването на някакво българско малцинство в Югославия, но не се и стесняват публично да препоръчват рецепти като горната. За тях, както и за грамадното болшинство от техните сънародници, единственото радикално средство за разрешение на въпроса чисто и просто лежи в претопяването на българския елемент.

В същност наченките на тая нова великосръбска теория, които нямат нищо общо нито с историческата истина, нито с науката за южнославянските езици и литератури, се коренят в политическите сметки на сръбските държавници още от 40-те години на миналия век. Тъкмо по това време ние виждаме сръбския държавник и тогавашен министър-председател Илия Гарашанин (1812-1874) да развива тая идея в обширна политическа програма - „Програм спольне политике“.

В самото начало още на тая програма, която изнесе отпосле на бел свет Мих. Вукичевич в списанието „Дело“, год. XI, кн. 38, се казва, че Сърбия тръбвало да си изработи един план за своето бъдеще, или една, тъй да се каже, домашна политика, по чиито главни начала постоянно да се управлява през течение на дълго време и постоянно да насочва всичките си работи.

Бидейки още малка, Сърбия тръбвало да разбере, че не можела да остане в това положение и че само в съюз с останалите окръжаващи я народи тя трябвало да гледа да осигури своето бъдеще.

По-нататък в своята програма, след като посочва стремежа на Русия и Австрия да си поделят турската държава, поради което те всякак гледали да попречат да не би друго някое християнско царство да замести турското, Илия Гарашанин казва, че заместница на Турция трябвало да бъде Сърбия. Новата сръбска държава, която трябвало да се прошири и засили, имала твърдите си основи в сръбското царство от XIII и XIV в. и в богатата и славна сръбска история. Тия именно основи на старата цар Душанова държава трябвало да се открият и върху тях да се иззида новата сръбска държава.

За постигане на тая цел Гарашанин вижда добър залог в географското положение на Сърбия и в родолюбието на нейните обитатели, ала препоръчва и ред мерки за осигуряване сътрудничеството и на останалите южни славяни при създаването на велика Сърбия. Покрай друго той смята, че е необходимо тайно да се изпратят изпитани, верни хора в съседните страни, за да се запознаят отблизо с положението там и като се върнат, писмено да докладват на сръбското правителство за всичко чуто и видено. На тия агенти трябвало да се дадат наставления, по кой начин да действуват и кои места и лица да посетят, да проучат тежненията и нуждите на съответните населения, военното положение в техните страни, броя и разположението на войските, где се намирате военните складове и арсенали, где се приготовляват военни припаси, или от где се доставят, да съставят списъци на всички видни и влиятелни хора, и то не само на ония, които симпатизират на сръбската идея, но и на нейните противници и пр.

Подир туй авторът на програмата изтъква, че опасността за Сърбия идела главно от Русия и Австрия; че българите, които образували „най-големия клон от славянския народ в Турция“, гледали на Русия като на своя мощна освободителка, но че последната в същност работела само за себе си, готова да нахлузи на българите един ярем по-тежък от турския.

Излагайки по-нататък своята програма, Илия Гарашанин наставя, че Сърбия трябвало да настоява, щото от сградата на турската държава само камък по камък да се кърти, „тъй че от тоя добър материал, положен върху стария добър темел на старото сръбско царство, да се изградела и издигнела новата сръбска държава“.

Като се връща отново на руското влияние между българите, Гарашанин казва, че главните си тежнения Русия насочвала татък, тъй като България била пред вратата на Цариград и стояла следователно на пътя на русите към тоя град. Ала и по отношение на Сърбия, България заемала същото положение и имала същото значение, както и по отношение на Русия. Ако последната продължавала да работи все тъй успешно между българите още няколко години, и ако през това време Сърбия би бездействувала, то нейното влияние над българите би се свело до нула. За туй, пред вид на „големата важност“, която българите имали за Сърбия, Гарашанин препоръчва някои и други средства за вкореняване сръбското влияние в България, а именно: Сърбия да отвори даром вратите на своите учебни заведения за млади българчета; да се приемат известен брой такива да свършат и по богословие в Сърбия, та като свещеници отпосле да работят между своя народ; да се напечатат на български разни молитвени, черковни и други книги в Сърбия, която трябвало да се постарае да изпревари в туй отношение Русия, отдавна вече прибягнала към този начин на действие; да се възложи на сериозни и способни хора да пътуват из България, да пробуждат българските чувства към Сърбия и нейното правителство, а заедно с това да съживяват и надеждата у българите, че за тяхното избавление Сърбия наистина ще им се притече на помощ и ще се старае за тяхното щастие.

Що се отнася до Босна и Херцеговина, Черна гора, Северна Албания, Срем, Бачка и Банат, - Сърбия трябвало всякак и неуморно да заляга да ги привърже чрез всички средства колкото се може по-тясно към себе си, с оглед също на създаване велика Сърбия.

Излиза, че с въпросната политическа програма още по онова време се е преследвало образуването на една велика югославянска държава, зад която държава, и тогава както и днес, виждаме да се крие в действителност сръбският империализъм. И през 1844 г., както и през 1912 г., българите трябваше да бъдат примамени и използувани за постигане на сръбските егоистични замисли именно на българска сметка. И днес не само живеещите масово в Югославия българи, но и свободните българи трябва с добро или със зло да влязат в границите на Югославия и да се простят със своята независимост.

За добра чест, не тъй мисли целият свят. Напротив, има безброй чужденци - и компетентни и авторитетни - които и днес не престават да издигат глас в полза на българщината. А има и такива, които открито осъждат и делото от Ньой. Така напр., когато в Камарата на лордовете се пристъпи на времето още към второ четене на Ньойския договор, виконт Брайз - един от най-добрите познавачи на Близкия изток - говорейки върху голямата несправедливост и жестокост на поменатия договор, с който Добруджа, Западна Тракия и Западните покрайнини се откъснаха от България, се спря по-обширно на въпроса за Македония, - която отлично познаваше - за да подчертае следните думи:

„Населението на Македония от Охрид и Битоля на запад и до Серес на изток - с други думи казано, от Охридското езеро до реките Вардар и Струма - е българско по традиции и черковна принадлежност.

Изказвайки съжалението си, че на тая чисто българска област не се е дало поне едно автономно управление, и по тоя начин да бъде избягната една несправедливост, Брайз приключва с думите, че тоя мир не е какъвто английският народ очаквал, нито пък мирът очакван от един разтревожен свят. Едничката надежда оставала върху Обществото на народите, което трябвало да поправи сторените грешки и да предотврати, иначе неизбежни, нови раздори.

Все около онова време, вземайки думата в Камарата на общините, друг не по-малък познавач на Македония - полковник Малон, след като изтъкна несъстоятелността на Ньойския договор, уприличи участта на България на един човек, нападнат и разпокъсан на парчета от вълците на империализма и оставен на техния произвол без никакво облекчително средство...

„С дълбоко чувство на отговорност - продължи Малон - аз въставам против тоя договор... Тоя, който иска да обезпечи мира, да ни запази от проклятието на милитаризма и да създаде един по-добър свят за своите деца, трябва да протестира с всичката си сила и мощ срещу тоя притворен мир на насилие и лакомство“.

В същия дух и със същата яснота и убедителност говори и полковник Уеджууд, който се присъедини към предложението на полковник Малон.

Друг оратор - лейтенант командир Кенуорти, по същия повод произнесе следните думи:

„Аз безсъмнено ще гласувам против тоя договор. Не бих могъл да дигна чело, ако бих гласувал за него. Народът, за чието освобождение ние сме сторили толкова много, днес се третира като бит неприятел, който трябва да бъде унищожен. Ние не искаме да унищожим тоя народ, но сърбите искат, докато Гърция се третира като разгалено дете, на която се дават не само части от България, населени с българи, но може би и части от Турция и Мала Азия, населени с други народи. Това е, което историята ще посочи като една напълно лоша политика за следване“.

* * *

Че наистина сърбите искат да денационализират българите, се признава дори и от техните приятели като Алберт Лондр. След като казва, че Сърбия се стреми да колонизира Македония със сърби от север, Лондр добавя:

„Сърбите закриха българските училища в Македония. Те наказват децата, които говорят български. Македонците трябваше да прикачат на имената си окончанието ич, за да им се придаде сръбска форма. Тъй бившият председател на Министерския съвет в България, родом от Македония, се нарича Ляпчев, но неговият брат, останал в родното си място, е принуден да се казва Ляпчевич. Ако, разхождайки се, човек тънаника някоя българска песен от детинството си, наказва се като престъпник. В училищата всяко дете трябва да повтаря: „Аз съм сърбин“, ала върне ли се дома, неговият татко му казва: „Не, ти си българин“. Прочее, младежта морално е терзана.

Новородените трябва да бъдат записвани с имена от сръбския календар. Свещеникът от Берово бе осъден на шест години затвор, за гдето кръстил с името Крум - име на един български владетел - някое си дете от своята енория. Белград прилага една политика на денационализация (к.н.).(74)

При тия условия лесна работа ли е живеещият днес в Македония българин да иска от Белградското правителство да му даде предвидените в договора права за малцинствата? Такъв българин най-малко би намерил затвора, ако не и нещо повече. Между това, единствен излаз от сегашното несносно положение е даването именно въпросните права на македонските българи, както и на ония от Западните покрайнини. И колкото по-рано стане това - толкоз по-добре.

В тоя ред на мисли нека приведем тук меродавното мнение по малцинствения въпрос изобщо и на всеуважаемия председател на Чехословашката република Масарик. Приемайки през декемврий 1931 г. Варшавския журналист Hieronim Wierzynski, той е казал между другото:

„... Признавам, че въпросът за малцинствата е много сериозен. Това днес не е проблем само чешки или полски. Няма днес държава, която да е без малцинства. Това е исторически въпрос и трябва да се решава по справедлив начин, но никога не с насилие или надмощие. Такова е моето становище и моето мнение ...

Характерна черта на днешното време е залязването на абсолютизма. Народите се стремят да добият свобода. Затова сега не може абсолютистичната система да бъде с успех употребявана. На малцинствата трябва да се даде свобода за развитие. Свободата смятам за основен принцип. С абсолютизма е свързан принципът на централизма. Сегашното време на демокрация поставя срещу него принципа на автономията в най-широкия смисъл на думата. Пред нас стои необходимостта да решаваме въпроса за автономията при демокрацията“.(75)

За Белград, обаче, и подсещания като горното са глас „вопиющ в пустине“.

Не се трогват нашите „братя сърби“ и от крайно бедственото положение на прогонените от гръцка и сръбска Македония - и намерилите в България прибежище - наши сънародници, за злата съдба на които в един от последните си броеве дори Ирландският известен вестник „Thе Times Herald“ писа следните прочувствени редове:

„... За да се провери положението на страната, трябва да се проникне в селските колиби и да се видят лишенията и мизерията, царящи в тях; да се видят страданията на стотици хиляди български бежанци, изгонени немили-недраги от прага на техните жилища в Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, от техните нови управници; да се видят хлътналите очи и бледите лица на стотици хиляди вдовици и старци от войните, на които България едва ли би могла да осигури кора хляб; да се види, как България, благодарение на злата си участ, е в агония и трепереща пред страха от утрешния ден“.

* * *

От всичко гореизложено може да се заключи, че, докато онова, което и днес се нарича македонски въпрос, за нас - българите, е и ще си остане една чисто народностна проблема, за сърбите в действителност цялата работа се свежда към една чисто империалистична, завоевателна концепция за българска сметка. И понеже по своето естество тия два принципа - империалистичният и народностният - са несъвместими, единствено на това трябва да се отдаде и съществуващата остра разпря между двата народа. Нямайки тия тесни връзки, които нас, свободните българи, свързват с подвластните днес на Сърбия наши сънародници, сърбите не искат да знаят за тяхната неволя, а се интересуват преди всичко за тяхната земя. Това те добре знаят, но не искат да го признаят, а се силят с помощта на разни Венделовци, Анселовци и др. да изопачават истината и да доказват онова, що се не доказва. До 1912 г., когато малка Сърбия се намираше под постоянната угроза на Австро-Унгария, покойният д-р М. Милованович често ми е повтарял, че моралът и в политиката е изнамерен от агнето, а не от вълка. Днес не можем ли с право да кажем и ние същото, като е реч за спора ни със сърбите? Надеждата ни, обаче, е, че правдата и разумът все ще възтържествуват, и че Сърбия ще разбере, какво пътят, по който вървя Дунавската монархия, не е нито благоразумен, нито спасителен. Нека думите ни не бъдат зле претълкувани. Ние - за лишен път повтаряме това - сме за искрено и трайно споразумение, но туй споразумение, за да бъде именно трайно и да може с него да се хвърли веднъж за винаги було върху мрачното минало и нерадостното настояще, трябва да почива единствено върху взаимното зачитане, човещината и висшата правда. Ако в Белград могат да се вслушат в гласа на тая правда и изпълнят онова, що последната повелява, между южното славянство ще изчезнат всякакви недоразумения, що днес го разяждат, и то само тогава ще образува оная несъкрушима сила, на която никой няма да посмее да се противопостави. Тогава, именно, и Балканите ще принадлежат само на Балканските народи. Мислим, че тая голяма идея заслужава повече внимание и че не бива - с една просто необяснима неотстъпчивост и крайна непримиримост - да се компрометира тя най-вече от там, от гдето зависи в най-голяма степен нейното осъществяване.

Публ. в А. Тошев, Сръбско-българската разпря. София, 1932, 100 с.

-------------

БЕЛЕЖКИ:

1 Memoire presente par le Groupe National Bulgare a la deuxiemme Conference Balkanique au sujet des difficultes qui s'opposent a la detente morale et du rapprochement des Etats Balkaniques - Elabore au nom du Groupe National Bulgare de la Conference par D. Michev, ancien depute, membre de l'Academie Bulgare des Sciences. Sofia, 1931.

2 Expose concernant la question minoritaire bulgare. Elabore au nom du Groupe National Bulgare de la Conference par A. Tochev, membre de l'Academie Bulgare des Sciences, ancien ministre plenipotentiaire, Sofia, 1931.

3 Из неиздаденото съчинение на Раковски: „Полытичьскыте отношения Сръбскаго Княжества с България в днешныте времена“. Вж. Д-р Ив. Д. Шишманов, Раковски като политик. Сборник на Акад. на Науките, кн. IX, стр. 28, 1918 год.

4 Д-р Ив. Д. Шишманов, ц. съч., стр. 18.

5 Revue d'histoire diplomatique, sixieme annee № 1, La Confederation Balkanique par Ed. Engelhardt, p. 38, 40.

6 A. Стojaнoвиh, Стари српски записи и написи, № 645.

7 Споменик XXXVIII, с. 73.

8 Прилози к историjи српске кньижевности од Стоjана Новаковиhа, VI, Jepoтeja Рачанина, Пут у Jepocaлим, 1704 г. Гласник, кн. XXXI, с. 299, Београд, 1871.

9 Споменик срп. краль. академиjе XXXIV с. 221-222.

10 Пак там XLII, с. 4.

11 Пак там, с. 114.

12 Описание провинции турецкия державы ... патриарха сербскаго Василиа Бркича, 1771 - Споменик српске краль. академиjе X, 43-66.

13 Гласник српског ученог друштва, кнь. XXXVIII, у Београду, 1873 г. с. 329-348.

14 С безброй подобни документи изобилствуват и трудовете: Западните краища на българската земя от проф. д-р А. Иширков, 1915 г.; Българите в Македония от Йордан Иванов, проф. в университета, издание на Бълг. академия на науките, 1917; Сръбски признания за Македония, с приложения на факсимилета, от Христо Герчев 1918 г. и пр.

Между другото пишещият тези редове се ползува и от горните ценни книги.

15 Theophylacti Bulgariae archiepiscopi Epistolae, Patrologia graeca, t. CXXVI, col. 447. Вж. още Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ български, превел от гръцки Варненско-Преславски митрополит Симеон - Сборник на Бълг. акад. на науките, кн. XXVII, София, 1931 г. с. 30, 91.

16 Theophylacti Bulgariae archiepiscopi, Vita sancti Clementis, ibidem, col. 1196.

17 Epistolae, ibidem, col. 504.

18 През 14 век о[стро]в Крит е бил най-голямата Венецианска колония.

19 Вж. „Новооткрити документи от края на XIV в. за българи от Македония, продадени като роби“, д-р Ив. Сакъзов, „Македонски преглед“, год. VII, кн. 2 и 3. София, 1932 год., с.с. 4, 5, 26, 27, 28, 29, 37, 38, 44, 45, 47, 49, 52, 53, 55.

20 Cecaumeni Strategicon, ediderunt Wassiliewski et Jernstedh. Petropoli, 1896, p.p. 69-70. Cedrini. Hist. compendium II. ed. Bon. p. p. 527-715-717, Roberti monachi S. Remigii in dioecesi Remensi, Hist. Hierosolymitana, lib., II, cap. II, Guillemi Tyrensis - Hist. rerum in partibus transmarinis gestarum, lib. II, cap. ІІІ, IV, XVII, Nicetae Choniatae - Historia ed. Bon, p. p. 612, 613.

22 Извадки от Relazione del viaggio fatto da Lorenzo Bernardo. 1591, Aprile. Вж. Putovanja po Balkanskom polutoku XVI, vieka. Napisa D-r P. Matkovic, Rad. CXXXV. U Zagrebu - Putopis o putovanji mletaсkoga poslanika Lovre Bernarda u Carigrad od god. 1591 c.c. 30-33.

22 Гюлшени M. Ариф Зааде, Тарки (история) т. I стр. 442. Цариград, 1785 г. Ср. А. Иширков, Принос към етнографията на македонските славяни, ІІ-о допълнено издание, стр. 49.

23 К. Я. Грот – „Филологически Вестник“, 1884 г., кн. 4.

24 Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, Wien 1812, превод от Hammer, стр. 97, 98, 140. Вж. Йордан Иванов, Българите в Македония и пр., II допълнено издание, 1918, сто. 171, 172.

25 За подробности вж. съхранявания в Народната библиотека в София турски ръкопис.

26 Съхранявана е също в Народната библиотека в София.

27 Йордан Иванов, Българите в Македония и пр., стр. 175-176 и А. Шопов – „Период. Списание“, LXII, с. 179, 185 и след.

28 Л. Милетич, Из историята на българската католическа пропаганда в XVII в., „Български Преглед“, год. I, с. 247.

29 Felix de Beaujour, Voyage militaire dans Tempore Ottoman, Paris, 1820, p. 207.

30 Francois Charles Pouqueville, Voyage en Morree, a Constantinople et en Albanie pendant lesannees 1798, 1799, 1800 et 1801. Paris 1805, vol. II, p. 241.

31 Пак там, стр. 249.

32 F. Ch. Pouqueville, Voyage dans la Grece, Paris, 1820, vol. II p. 364.

33 Пак там c. 414-415.

34 Esprit Marie Gousinery, Voyage dans la Macedoine, Paris 1831, p. p. 61, 77, 84 и следв.

35 Ami Boue, La Turquie d'Europe, Paris, 1840, t. I, p. 177-198.

36 Ami Boue, La Turque d'Europe, t. II, p. 5-6.

37 David Urquahart, La Turquie, ses ressources, son, organisation municipale, Paris, 1836, t. І, p. p. 77-78.

38 Xavier Heuschling, L'Empire de Turquie, Bruxelles, 1860, p. 60.

39 Cyprien Robert, Les Slaves de Turquie, Paris, 1852, p. 233.

40 Jean Henri Abdolonyme Ubicini, Lettres sur la Turquie, Paris, 1853-1854, deux, partie, p. 174.

41 С. F. Poyet, La Bulgarie dans la present et l`аvenir, Paris, 1860, p. 5.

42 И. П. Липранди, Восточный вопрос и Болгарiя. Москва, 1868 г., с. 12, 13.

43 Guillaume Lejean, Ethnographie de la Turquie d'Europe, Gotha, 1861, p. p. 14, 29.

44 Вж. Ив. Д. Шишманов, Личните сношения на Шафарика с българите. „Български Преглед“, год. II, кн. ХІІ, с. 78 и P. J. Safarik, Slovansky narodopis, Praha, 1842.

45 Ю. Ив. Венелин, Древние и нынейшние болгаре, Москва, 1825, стр. 2-3 и О характере народных песен у славян задунайских, Москва, 1835, с. 42.

46 Henry Fanshawe Tozer, Researches in the Highlands of Turkey, t. I, London, 1869, p. p. 167, 176, 186, 199.

47 G. Muir Mackenzie and A. P. Jrby, Travels in the Slavonic Provinces of Turkey-in-Europe, London, 1867, p. p. 18, 19, 37, 61, 74, 75, 83, 110, 138.

48 Elise Reclus, Nouvelle Geographic Universale. La terre et les hommes. I. L'Europe Orientale, Paris, 1876, p. 217-218.

49 Виктор Григорович, Очерк путешествiя по Европейской Турцiи. Изд. второе, Москва, 1877, с. 97, 101, 107, 114, 121, 123, 162.

50 Constantin Jos. Jirecek, Geschichte der Buigaren. Prag. 1876 - Исторiя Болгар. Одесса 1878, p. 748.

51 Записки графа H. П. Игнатьева. – „Историческiй Вестник“, год. 35 (1914). т. CXXXVI. с. 66, 67,82.

52 А. С. Анучин, Берлински конгрес 1878 года. Спб. 1912, стр. 6. и В. Теплов, Греко-Болгарской Церковный вопрос, Спб. 1889, стр. 238-240.

53 D-r med, A. Grisebach, Reise durch Rumelien und nach Brussa im Jahr 1839. Gоttingen, 1841, p. 65-67 u.s.

54 Auguste Viquesnel, Voyage dans la Turquie d'Europe, t. I. Paris, 1858, p. 397.

55 Heinrich Barth, Reise durch das Innere der europaischen Turkei im Herbst 1852, Berlin, 1864, p.p. 109, 110, 113, 115, 116, 137.

56 J. G. v. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik. Wien, 1861, p. p. 75, 110, 113, 116, 121, und Reise durch die Gebiete des Drin und Vardar unternommen im Jahre 1863, Wien, 1867, p.p. 96, 99. 113, 139. 155, 157, 161, 173, 175, 229, 230, 233. 237, 239, 245-246, 250-259.

57 А. Гильфердинг, Поездка по Герцеговин, Боснiи и Старой Сербiи, в Собранiе сочиненiй III, Спб. 1873 с. 141—142.

58 Викентiй Макушев, Задунайскiе и адрiатическie славяне. Очерки статистическiе, этнографическiе н историческiе. Спб. 1867, с. 2-3.

59 Auguste Doson, Chansons populaires bulgares, Paris, 1875.

60 Bianconi, La question d'Orient devoilee, Paris, 1876.

61 Leroy – Beaulieu, Les reformes de la Turquie. Paris, 1876.

62 Victor Berard, La Turquie et l`Hellenisme contemporaine, 1897, p. 222.

63 G. Weigand, Ethnographie von Makedonien u. Die nationalen Bestrebungen der Balkanvolker, Leipzig, 1898.

64 Brailsford, Macedonia — its races and their future, 136 sq.

65 A. Ischirkov, Les confins occidentaux des Terres Bulgares, 1915, Lausanne, p. 187.

66 Владан Джорджевич, Moje министрованjе, успомене и белешке, с. 594-595, Отацбина, год. IX, кнь. 26. Београд, 1890 г.

67 „Цариградски вестник“, 1849 г. № 204-76, 1853 г., № 126.

68 Militchevitch М. К., Les ecoles en Serbie. Belgrade 1868 p.p. 4-36. - Annuaire statistique du Royaume de Serbie p.p. 686-748.

69 Вж. Тайната сръбска политика, според сръбски автентични документи. София, 1919 г.

70 Вж. Тайната сръбска политика, според сръбски автентични документи, София, с. 30-31.

71 La situation juridique desMacedoniens en Jougoslavie par Karl Strupp, prof. de Droit publique a I'Universite de Francfort-sur-le-Mein etc. Paris, p. 5.

72 Karl Strupp, op. cit., p. 16.

73 Dr Zivko Topalovic, Za balkanskl sporazum. Zagreb 1931, s. 30, 31, 32, 33.

74 Albert Londres, Les Comitadjis ou le terrorisme dans les Balkans, Paris, p. 49, 52, 53.

75 „Gazeta Warszawska“, 13.XII.1931 г.