БЕЛЕЖИТИЯТ БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕР - КОСТУРСКИЯТ ВОЙВОДА ИВАН ПОПОВ

Днес той е напълно забравен, докато приживе е един от символите на борбата на костурските българи за свобода и за обединение на земите ни. Макар че Иван Попов е другар на бележитите костурски революционери Лазар Поптрайков, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Христо Силянов, Лазар Киселинчев, Митре Влаха и Никола Андреев сега вече никой не говори и не си спомня за тях. Забравено е Костурско, а какво е станало с потомците на тези корави българи никой вече не си и задава този въпрос. 

На борбите на костурските българи до потушаването на Илинденско-Преображенското въстание са посветени по-долу приложените спомени на Иван Попов. Тях той разказва пред професор Любомир Милетич през 1904 г. Те се предхождат от силно емоционалния разказ за героя от проф. Милетич. Той ги публикува на два пъти – в списание „Македония“ през 1922 г. и в книжка III на „Материалите за историята на македонското освободително движение“ през 1926 г. Като фототипно издание те отново излизат през 1983 г.

На революционната дейност на Иван Попов отделят значително място в спомените си както всички негови съратници, така и неговият боен другар и историк на революционните борби Христо Силянов в книгите си „Освободителните борби на Македония“ и „От Витоша до Грамос“.

Иван Попов (Попконстантинов) е роден през 1871 г. в село Лески, Неврокопско. Той е фелдфебел от българската армия и още от рано заедно с брат си се подготвят за участие в освободителните борби на македонските българи. Гоце Делчев като върховен ръководител на четите на ВМОРО след като забелязва неговите организаторски и боеви качества го привлича в организацията и го назначава за костурски войвода. Тук той участва в  акцията за снабдяването на организацията с оръжие от Гърция и в кървавите битки предхождащи Илинденско-Преображенското въстание, като хвърля всичките си сили и в подготовката на въстанието. По време на въстанието Иван Попов е сред видните негови ръководители. Една от най-бележитите акции в Костурско, в които взима участие и Иван Попов е превземането на градчетата Клисура и Невеска. След това той ръководи единият костурски отряд, който поема посоката към Прилепския революционен район, където се съединява с големия отряд, предвождан от Петър Ацев, Гьорче Петров и Пере Тошев.

След потушаването на въстанието Иван Попов се завръща в България, като заедно с другарите си преминават на гръцка територия, където за втори път е подложен на гръцките издевателства. Спасява го, както него, така и другарите му, неговата смелост и хладнокръвие.

След въстанието Иван Попов отново постъпя на военна служба, а през Балканските войни той заедно с Васил Чекаларов и Христо Силянов предвождат четите на ВМОРО пак в Костурско. През Балканската война той е войвода на чета № 5, а през Междусъюзническата е в състава на Костурската съединена чета на Васил Чекаларов.

През Първата световна война Иван Попов е командир на разузнавателно поделение.

За проявения героизъм в революционните борби и войните е произведен в първи офицерски чин – подпоручик, като за участието във войните Иван Попов е награждаван с ордените „За храброст“, III степен и „За заслуга“.

След войната, изпаднал в мизерия и неизлечимо болен Иван Попов се самоубива на 15 септември 1921 г. в местността Паша бунар на Витоша.

Сега нашите читатели ще имат възможност да прочетат пълния текст на спомените на Иван Попов, записани от проф. Любомир Милетич, както и изложението за участието на Иван Попов, Васил Чекаларов и Христо Силянов в Балканските войни.

Цочо В. Билярски

* * *

БОРБАТА В КОСТУРСКО.

СПОМЕНИ НА ИВАН ПОПОВ, КОСТУРСКИ ВОЙВОДА

 

ПРЕДГОВОР.

„Който отдалеч гледайки оценява непосилната ре¬волюционна борба за освобождението на Македония по досега постигнатите външни резултати, може би ще я счете за обикновена проява на една наивна, безогледна самонадеяност, завършила с пълен неуспех. Инак обаче ще се произнесе за това народно движение един ден историята, особено след като станат в подроб¬ности известни смалите подвизи на самия народ и на водителите му – малки и големи – в тая гигантска борба. Тя наистина изкара наяве много народни добро¬детели, проявили се с такава сила и чистота, каквито в подобни исторически моменти рядко са показали други, по-големи и по-културни народи. А особено трябва да се изтъкне, че между ръководителите на револю¬цията се отличиха множество хора с железни характе¬ри и безпримерен патриотизъм, герои, сравнително по-редки у нас и затова заслужаващи особена почит. Македонската революция от към тая си вътрешна страна просто поразява с изобилието от чудни примери на пълно себеотрицание и на небивал героизъм“.

С горните думи почвам аз няколкото си животописни бележки за покойния Иван Попов, костурски войвода, когато преди четири години узнах за необик¬новената трагична смърт на този рядък човек и герой. (Вж. в списанието „Македония“, София, януарий 1922 год., кн. I, стр. 43 натат. в кн. I, III, V и VI, год. 1, 1922 на също¬то списание публикувах със значителни съкращения спомените на Ив. Попов, които сега тук печатам изцяло, както са записани.) Имайки пред очи примера на Ив. Попов, който е един между многото знайни и незнайни като него, прекланям се пред тая кървава македонска епопея, макар че тя покоси много свят и донесе на народа мно¬го и страшни злощастия, на които, за жалост, още не се вижда краят.

Иван Попов (Попкостадинов) е роден на 1871 год. в село Лески, Неврокопско. Той беше хубав, висок и снажен мъж, с руси коси и твърде благ поглед. След Илинденското въстание, в което той бе взел най-деятелно участие като боев войвода от първа ръка, най-сетне и той се бе прибрал с около 16-тина свои четници в България. Било му съдено, както читателят подробно ще узнае от споме¬ните му, след като на отиване в Костурско през Гърция претегли в тази небратска земя най-грозни физически и морални мъки, същото да преживее и на връщане, принуден по една зла орисия пак да мине през същата Гърция и още един път да изпита дивата жестокост на тая наша вековна душманка. А как доблестно е носил Попов и в Гърция и в Македония своя тежък кръст на идеалист-поборник за македонската свобода! В бойовете с турците той остава от никого ненадминат юнак, невъзмутим, спокоен, готов с радост, с песни в уста да сложи живота си жертва на народния олтар за свободата. Без колебание мога да кажа, че между множеството първи македонски юнаци в най-благородния смисъл на думата Иван Попов е между най-първите. Неговите спомени, които тук обнародвам, са особено ценни поради изобилието на факти и поради естественото, твърде вещно и увлекателно изложение.

Попов беше необикновено чиста душа с твърд характер. При това той беше до крайност скромен. Той нямаше училищно образование, но се отличаваше с немалка, вродена интелигентност. Може би тъкмо заради това неговите добродетели ми правеха по-силно впечатление. Той представляваше добрия, непокварен юначен българин, угнетения с векове, но не сломен народен дух. За душевното величие на тоя юнак читателят сам ще си състави понятие, когато до край проследи неговата дейност в Македония, както е описана в спомените му. И аз напълно можах да го оценя, когато докрай се свърши разпитът ми за преживяното от него в Македония, което аз по негово казване записвах. Първата среща с Попова с когото и за пръв път се запознах, имах на февруарий 1904 година, а последната на 5 март с.г., както се види и от датите, които съм отбелязвал в ръкописа си, печатан по-долу. След това от вре¬ме на време случайно го срещах в София и го виждах все такъв, какъвто го знаех. Дойдоха войните - Балканската, Междусъюзнишката, всеобща, в които Попов е вземал участие. Помня, че след първата на-родна катастрофа го видях много съкрушен, каквито, впрочем, тогава бяха всички добри българи Още по-убит и вече необикновено мрачен ми се вид след втората народна гибел, в 1918 год. При една случайна среща нищо не можахме да си кажем, само жално се изгледахме. Мина се време, и аз прочетох във вестниците поразителната новина, че овчарчета намерили прогнилия труп на Ивана Попов в канарите над Драгалевския монастир, близо до поетичния „Паша бунар“, гдето Попов сам е турил край на живота си. Що е накарало тая велика душа така да свърши, не се узна точно. Той е бил в материална теснотия, търпял е лишения, а без съмнение и душевни тер¬зания. Той много и незаслужено ще да е страдал, и в своята скромност, види се, той не е дръзнал да се оплаква, а е предпочел тихо и безмълвно да си отиде.

София, XII.1925.

Л. Милетич.

 

I.

Иван Попов (Попкостантинов). – Попов решава да посвети живота си на македонското освободително дело и търси случай да замине с чета в Македония. – След дълги лутания най-сетне със съдействието на Г. Делчев Попов постига целта си и е готов да замине.

26 февруарий 1904 г.

 

Роден съм на 1871 год. в с. Лески (Неврокопско). Баща ми Костандин беше свещеник. В селото си и в околността до 18-та си година слугувах. Научих се да чета и пиша, вече възрастен, в родното си село. На 1889 год. минах в България и постъпих на военна служба в пехотата, в 11 Сливенски полк, в който останах на свърхсрочна служба като фелдфебел до 1895 год. През същата година се уволних, за да взема участие в тогавашното македонско въстание. Подбуди ме общото движение, особено печатът. Имах брат в Сливен, който преди беше на военна служба, а тогава се занимаваше с частна работа. Той беше един от главните инициатори в Сливен да се сформирува една чета за да вземе участие във въста¬нието. Тогава и аз се уволних и тръгнах подир четата, която по-рано замина и бе дошла в София и от тук беше заминала на 6-дневно обучение към Рил¬ския манастир. Аз закъснях, че уволнението ми тряб¬ваше да стане чрез дивизията, след като посочих причини. Записах още 23-ма души доброволци и пристигнах първом самичък, за да видя, как ще замина. Тогава Котел бе изгорял, мнозина македонци от там се обадиха, че ще дойдат, и молеха да ги почакам още 2–3 седмици, докато си свършат ра¬ботата по контрактувани постройки. Аз не исках да чакам и бързах. Китанчев в София ми казваше, че имало протест от Силите щото България да спре това движение. Според Китанчева минаването не било въз¬можно, защото правителството взело сериозни мерки и недопускало да минават. В това време поручик Луков, родом сливненец, който беше взел участие заедно с Мутафов и Начев, тъкмо се бе върнал от Македония, и той въпреки мнението на Китанчева вярваше, че все ще можем да минем, но само към Одринско. И аз телеграфирах на македонците, които бяха слезли от Котел в Сливен та бяха станали, заедно със записаните от мене, 70 души. Брата ми, по причина, че бе взел участие преди туй, при погребе¬нието на Стамболова, в една противустамболовистическа-македонска демонстрация, грабнаха и го интер¬нираха в Сливен. От там брат ми ми писа, че има 70 души та да поискам съдействие от Комитета, за да преминем. Комитетът отказа и телеграфира на брата ми да разпусне момчетата, а пък Луков ме накара да телеграфирам напротив да ги задържи, и той ги задържа. Склоних да ида и в Одринско, само да не се връщам в Сливен, че ме бе срам, като бях тръгнал с толкова голяма охота. Между туй се запознах с Кочо Лютата, който имаше наме¬рение да мине пак в Македония, и ми предложи да тръгна с него. Предпочетох да ида с него отколкото с Лукова за Одринско, за където трябваше да пътуваме 12–13 дена пеши. И тъй потеглих с Кочо Лютата. Луков замина за Сливен, но четата там се разпусна.

Аз с Кочо заминах за Дупница, гдето записахме няколко момчета, за да си образуваме чета. Съобщих това на брата си, който тъй също дойде при нас. Бяхме в дома на Кочо Лютата, който отиде в Кюстендил да вземе пушки от склада (възвърналите се от Македония дейци бяха оставили пушките си в един склад) и да ги докара в Рилския манастир та от там заедно да заминем. Докато докара пушките, правителството ни подуши и ни интернира, мене и брата ми, в София. Интернира ни околийският началник, който не ни позволи да отидем в Рила, а ни проводи в София с голяма грубост под кон¬вой. Като пристигнахме в София, Китанчев беше се поминал. Ляпов беше в Комитета и ни каза, че ми¬наването в Македония е невъзможно, а беше настъпила есен. Върнах се пак в Сливен, постъпих пак на службата си и останах в нея до 18 април 1902 год.

Когато Сарафов беше на чело на Комитета, бяхме му изпроводили наедно с брата си малко събрани помощи и му писахме, да ни има предвид в случай на едно въстание в Македония, – че сме готови всеки час да вземем участие. По повод на това писмо се за¬познахме със Сарафова. Брат ми дохажда в София и лично се виде със Сарафова. Аз после се видех със секретаря му Ковачев, който ми даде упътване да ида в Сливен, да дам оставка, че сетне ще ми определят район в Македония. Сарафов–Ковачев то¬гава още бяха добре с Вътрешната организация, – те представляваха и Вътрешна и Външна организация. Отидох в Сливен и веднага подадох заявление за уволнение. Между туй Ковачев ми писа, че се изменили условията, мъчно било преминаването. Мис Стон беше хваната, та каналът бил развален. Той още ми писа да чакам до пролетта заедно сме щели да заминем. И така останах за през зимата, чакайки да ме повикат. На пролетта дохажда в Сливен Димитър Стефанов, представител на Вътрешната ор¬ганизация, с цел да намери някои вещи лица за вой¬води. Той бе разпитал в Сливен и бяха му казали за мене. Аз пък бях се вече обещал и чаках само да ме поканят. Срещнах се с него; той ми предло¬жи, каза ми, че има нужда от хора. Съгласих се. Каза ми, че интересът на делото изисква да бъдем привързани към Организацията, а не да се влияем от личности. Казах му, че аз само на де¬лото искам да служа. И така, вече уволнен, заминах за Пловдив, гдето се срещнах с покойния Делчев; тогава пръв път се запознах с него. По-рано много бях чувал за него. Делчев ми обясни, какво е Вътрешната организация. Каза ми, че аз ще мога не¬право да отида и да действувам като самостоятелен войвода в Костурско. Даде ми и устава и правилници на организацията. Знаех вече, че има чети, че има ръководители.

 

II.

Попов с седем души другари заминава за Гърция. – На 1 май 1902 г. пристигат в Пирея. – Нещастна случка на 30 юний при преминаването реката Саламбри. – Че¬тата заловена от гърците; зверско отнасяне на гръцките власти с четниците. – Три месеца и половина в гръцки затвор. – Нови премеждия при преминаването македон¬ската граница. – Попов най-сетне пристига в Костурско, гдето като войвода поема да води чета.

 

От Пловдив дойдох в София и го почаках 10 дена. Със 7 души другари, снабдени с пашпорти, тръгнахме за Гърция през Варна – Цариград – Пирея на 2 май 1902 год. с другарите: Коста Калканджиев, род. от Малко Търновско (и той беше предназначен за войвода); Дамян Илиев от с. Загоричани (бивши учител в Македония); Коста Василев от Блаца (Костурско), работник; Кочо Василев от с. Кондороби (Костурско), работник, по-рано е бил в чета пак в Костурско; Цвятко Христов, работ¬ник от с. Кономлади и Димитър Наумов от с. Бабчур (Костурско), работник тук.

Стигнахме в Пирея на 11 май. Там ни посрещна тамкашният председател на македонското дружество в Атина, Лазар Киселинчев от с. Косенец (Ко¬стурско), който знаеше, че идем. Четирма от друга¬рите ни заминаха за Лариса, преоблечени като жетва¬ри, а аз, Калканджиев и Дамян Илиев минахме за един ден през Атина и след осем дена заминахме за Лариса. Там бяхме у един македонец шивач, по име Никола, скрити в къщата му. Там се въоръжихме, купихме си Гpa-пушки и заминахме за с. Макрихор; слезохме в къщата на един българин, Христо, който ни служеше за куриер. Присъедини¬ха се към нас и други македонци с цел да минат с нас като другари, – за по-лесно, именно като ни видеха въоръжени; присъединиха се четирма и куриерът та всичко петима. На 30 юний през нощта тръгнахме като чета, за да минем реката Саламбри. Тръгваме нощно време, за да я минем с лодка, коя¬то се кара с въже. За да минем тайно и за да не ни забележи воденичарят отсреща, гдето беше лодката, Калканджиев се съблече, преплава реката и тихо до-кара лодката на отсамния бряг към нас. Лодката беше се ударила и беше влязла в нея вода. Когато наскочиха 5 души в лодката и забележиха, че има вода в нея, изхвърлиха малко с тенеке от водата и ка¬заха, че, няма нищо, че може да се върви. Две момчета бърже слязоха, като видеха много вода вътре, а дру¬гите взеха да черпят и казаха, че няма нищо, та едно от двете момчета пак влезе. Когато дойдоха на сред реката, въжето се скъсва, лодката се преобръща и всички се удавят освен Калканджиев, който успя плавайки да се върне към нас. В нощната тъмни¬на слабо се виждаше, когато стана туй. Калканджиев ос¬тана гол; дадохме му едно от нашите палта, гащи и риза. Между удавенитe беше и куриерът та никак не знаехме мястото. Тръгнахме на посока по реката, за да се отдалечим от това място. Бяхме пратили две момчета на една воденица да вземат няколко пуш¬ки, които бяxa оставени по-напред там. Бяхме си определили сборно място през реката. На сутринта се изнамерихме, заминахме с друга лодка и един влах ни заведе до границата. На границата влахът отиде да разгледа, да няма наблизо пост, и избяга. Пратихме в Лариса да доведат друг куриер, а меж¬ду туй две момчета отидоха да търсят  хляб в едно село, но един гръцки войник се усъмнява, улавят ги и с бой ги накарват та казали, где сме. На сутринта ни заобикаля гръцка потера. Ние мислихме, мислихме, да открием ли огън, защото можехме да ги избием, но от друга страна като нямахме водач, щяхме сет¬не да бъдем изловени и да виснем на бесилката. Предадохме се. С вързани назад ръце – на мене силно вързани ръцетe, и то така силно, че пръститe ми отекоха, та ако ни бяха държали още някое време така, щяхме да изпопадаме. Мене ми окачиха и втора пуш¬ка на шията. Един по-влиятелен човек се смили, като ни видe така лошо вързани – почти беше спряло движението на кръвта в ръцете – та ни поотпус¬наха малко въжето и ни поведоха към околийския град Търново. Вървяхме около 3–4 часа. Преди да стигнем в Търново минахме през едно село, гдето ни дадоха да ядем.

В Търново полицейският пристав, застанал на вратата с един дебел бастун, се развика: „вътре куче!“ – и всякого силно ще удари с бастуна та така ще влезе в затвора; удряше зверски. Като дойде до мене, бастунът се строши, или че по-силно удари или че бастунът вече беше от другитe удари спукан. В затвора през нощта прекарахме без хляб, без храна, а бяхме останали и без пари. Същата вечер повикаха на следствие мене и още едного от друга¬рите. На сутринта вързани ни пратиха в Лариса. Тук целият град се струпа. Войниците, които ни конвои¬раха, взеха да пеят, – заловили български комити, народът се натрупа, някои се заканват, други скърцат със зъби. Там в участъка пак истиндак. Ние все казваме, че по частна работа отиваме, – да си видим домашните. Уж куриерът, влахът, що се удави, – ни надумал да вземем по една пушка та хем да се вардим по пътя, хем като я продадем сетне там, да си изкараме някоя пара печалба. Бяха ни оставили гладни; стояхме четири дена, и вместо да ни освободят ни затвориха в окръжния затвор, гдето ужасно прекарахме три месеца и половина на влажно място, на голи дъски, с по 300 драма хляб и по 10 пари на ден. След месец и половина получихме малко пари, едни от родители, а други от Комитета. Аз чрез брата си съобщих всичко – та получихме стотина лева. През тези 3 1/2 месеца се обърнахме до българския агент Цоков в Атина, писахме му, телеграфирахме му, но никакъв отговор не получихме, макар че му писахме, че между нас има и български поданици. Види се, не се е застъпил. Писахме и на гръцкото Министерство на правосъдието, но и от там няма отговор. Най-сетне аз направих една дописка чрез брата си до софийския вестник „Вечерна Поща“, в която подканях българското общество да се заинтересува. По повод на това се дигна в печата малко врява. Покойният Делчев беше ходил при гръцкия консул в София и в следствие на това, види се, най-сетне ни освободиха. Изобщо гърцитe тогава страшно преслед¬ваха българите. Печатът им ужасно насъскваше обще¬ството против българите. Затварят, когото българин сварят.

След като ни освободиха, Калканджиев се разкая, върна се в България, а Дамян Илиев отиде в Египет, в Кайро, при баща си, работник в тютю¬нева фабрика. Аз се бях заклел, жив мъртъв да ида, където съм тръгнал. С останалитe тръг¬нахме заедно с един влах, нарочно изпроводен от костурските ръководители, да ми бъде куриер. Него гърците бяха подушили в Лариса та го затвориха за¬едно с нас. Бяxa намерили в дрехите на удавените и една връзка с 300 екземпляра от комитските устави и правилници на Вътрешната организация и други революциони книжки. Та като отричахме ние, те ни посо¬чиха уставите, а ние рекохме, че може куриерът, влахът, да е бил някой комитетски човек.

С новия куриер отидохме в града Трикала. Тук взехме три пушки, барут, капсули и пружини, колкото да имаме малко оръжие. Този влах, който беше изпратен за куриер, не знаеше мястото до гра¬ницата. С една лира един грък ни доведе до границата и ни предаде отново на гръцки селяни. Пушкитe си бяхме скрили в гората. Гъркът беше ни издал. Откриха ни пушките и ни ги взеха. Обърнаха ги про¬тив нас. Така минахме границата с голи ръце. На турска територия в едно гръцко село трябваше да преденуваме, докато се мръкне. Човекът грък, който друг път е приемал подобни гости, за пари услужвал, отказа да ни приеме, а ни препоръча един друг човек, ханджия. В това време насрещу да стои един бег, чува разговора и го питал, какви сме хора, а той му казал, че аджаба ще да сме комити. Случайно пък да мине и войска, която идела да смени пограничната войска. Бегът им казва, и те тръгват да ни търсят. А пък ние срещу конака на самия бяг бяхме влезли в един запустял хан. Чакахме съдържателя на хана да ни донесе храна, но той не дойде. Куриерът сам излезе да донесе храна. Влахът вижда войската до хана, и като не е могъл вече да се дръпне вътре, смесва се с войската, а бегът го пита, не е ли видял нас. Той казал, че не, че той си е овчар. И така прекарахме него ден. На третия ден вече бяхме в Костурския край в с. Джупанища. Тук вече зава¬рихме селото организирано. Най-старият организатор е бил Лазар Поптрайков. В село си имаше комисия, та комисията ще ни посрещне. Казаха ни, че четата е в с. Дъмбени. Тогава имаше две чети. Едната водеше Никола Андреев (род. от с. Мокрени, Костурско), а другата Георги Папанчев (род. от Сливен, запасен подпоручик); тe бяха дошли, изпратени след като нас ни бяха заловили. Като пристигнах поех четата на Папанчева, а Папанчев отиде в Леринско. Него сетне убиха в едно сражение в Леринско преди въстанието. В Дъмбени се срещнах и с ръководителите на Костурския район, които се указаха че се движат заедно с четата. В самия Костур, гдето имаше съвсем малко българи и гдето организа¬ция нямаше, ръководители бяха Васил Чакаларов, Пандо Кляшев, Лазар Поптрайков, Манол Розов и Михаил Николов. Тръгнах заедно с тях. След няколко дена, като донесоха ръководителитя на Битолското началство, че съм пристигнал, последното за¬повяда Папанчев да иде в Леринско, а аз да остана в Костурско. И аз останах тук за войвода на четата. (Трайков и Розов сетне бидоха убити – първият от Коте, а вторият в едно сражение на Нидже планина.)

 

III.

Първите организаторски действия на Попова. Общи селски революционни събрания. – Образуване женски дружества. – Първа среща с турска войска. – Жените масово отиват в Костур да искат освобождението на арестува¬ните. – Успешна агитация по селата.

 

Продължихме да се движим по селата. Там беше вече пристигнал полковник Янков и в следствие на това беше захванало силно движение на войските, ста¬ваха обиски и пр., които затрудняваха движението на четите, особено един месец след като пристигнах; аз пристигнах на 1 октомврий. До септемврий все още можеше да се агитира. Във всичките села вече органи¬зацията беше хванала корен. До мое време четата е събирала само по-избрани хора, по списък, – доверени. Аз открито започнах да събирам селяните, мъже, жени без разлика. Проповядвах им в събранията. Събранията ставаха тържествено, с песни при свърш-ването. Четниците пееха революционни песни, напр. „Боят настана“, „Жив е той жив на Балкана“, „Напред, напред за слава на бойното поле и македон¬ска свобода“, „Обичам, мамо, обичам, в гора зелена да ходя, отбор юнаци да водя, до триста мина дружи¬на“. В моята чета бяха 15 души. Момчетата бяха все костурчани, въоръжени с Гра-пушки. Имаше 2–3 манлихерови, останали от четата на полковник Янков. Чакаларов по-напред сам е водил четата, но като е видял, че има нужда от ръководител, беше оставил четата да я води войводата. Образувахме и жен¬ски дружества по селата с цел да помагат на да¬лото с облекло, пране на дрехите и изпълняване по¬щенска служба, когато не могат я върши мъже. На десет къщи се събира по една „чаушка“, а общо са ръководени от учителката, гдето има такава, или направо от селската комисия. Селските комисии състояха от по пет души. Имаше и селски чети, – за посрещане, изпращане, за усилване на районните чети и пр. Така ходихме по селата през зимата.

В с. Смърдеш, родно място на Кляшев и Чакаларов, понеже бяха извършили и едно убийство на един техен съселянин, подозрян в шпионство, Чакаларов нямаше особени симпатии. По-преди това село е било най-горещо, но доста беше охладило пpямо Чакаларов. Той им пращаше остри писма и с това още повече се противяxa. Турцитe турнаха войска и в Смърдеш, та това направи сношенията със Смър¬деш още по-мъчни. Аз влязох в Смърдеш преоблечен в попски дрехи. Щом влязох, съблякох се. Отидох с цел да правя махленски събрания, да уредя селска комисия, селска чета, женско дружество и изобщо да се уреди всичко, както и да изгладя не¬доразуменията между тамошните ръководители – Чакаларова, Кляшева и съселяните им. Престоях около 12 дена. Тогава там влезе и гръцкият владика, та аз требваше да обръсна брадата.

На 31 декемврий бях самичък в с. Дъмбени. Поради потерите четата я пръснахме по един-двама по разни села, за да прекара кризиса. Като останах са¬мичък, в един хан обучавах селяните във военно обучение. Обадиха ми, че Чакаларов дошел в една къща. Отидох при него. Имахме да свършим селска кореспонденция; свършихме я (все с шифър). Аз си отидох на своята квартира, а Чакаларов си остана в своята. На заранта, види се по предателство или по съмнение, наближила до 250 души войска. Селската стража о време обади, и ние неусетно излязохме още преди да заобиколят селото. Но после войската ни намери дирите; бяхме се установили над селото да гледаме, какво ще става. Откри ни един турски низамин по дирите на нашите стъпки: нашите опинци имат гвоздеи, послани са изцяло с гвоздеи, и всич¬ките комити от четата такива опинци носят. Добли¬жи ни, и ние тогава видехме, че ни откриха. Отво-риха огън срещу нас, но ние успяхме да се измъкнем. Аз залегнах и отворих огън. Селяните, като чуха гърмежи, бяха почнали да се готвят да нападнат на войската. Кляшев беше с по-голяма групич¬ка от четата в едно съседно село. Като му обадили, и той вече тръгнал на помощ, а и селските чети мис¬лили вече да се упътят. Ние това си го имаме за пра-вило: веднъж една чета заобиколена, другите ще и идат на помощ. Та щеше да стане цяло въстание, ако не бях прекратил да стрелям и ако не бяхме се отдръпнали на страна. Тогава турците заобиколиха се¬лото и взеха мнозина от селяните да ги карат в града Костур. Но организираните жени, отрано подготвени, излязоха пред войската с колове и камъни и заявиха, че или ще им пуснат мъжете или ще трябва първом тях до една да избият. Тогава тур¬ците пуснаха селяните и забраха само селските ази и коджабашията (кмета). Тогава биха някои селяни, между които селянинът Кольо Поповски, който падна в несвяст. Бяха му ударили до 80 тояги. Той даде 2–3 бели меджидии, за да му позволят да се увие в кожи. Селяните въпреки изтезанията нищо не предадоха.

 

27 февруарий.

След това с Чакаларова и още един невъоръжен селянин от селото, Лазар Поповски, отстъпихме по планината, и като знаехме, че ако прехвърлим по-нататък планината, ще се срещнем с аскера, който беше в Кономлади и Поздивища, решихме за по-добре да вземем там позиция и да се сражаваме, доколкото можем. След това минахме в селото Габреш. На другия ден получихме писмо от Дъмбени, че войската си отишла, и ние можахме пак да се завърнем. Тук узнахме, че кметът и азитe са били закарани в Костур. Ние искахме да изпратим до десетина жени, да се оплачат на каймакамина, за да се освободят заловенитe, но явиха се за тая цел 100-тина жени и всичките отидоха. Стражата ги спирала да не влязат в конака, но те насила влезли ви¬кайки, че този конак е наш, ние плащаме данъци и имаме право да влезем вътре, да искаме от каймакамина да пусне селянитe. След един два дена наистина ги ос-вободиха. Ние изпратихме пак повече жени в Битоля да дадат поплака до консулите и валията, че войските, които дохождат да гонят комити, опустошили и огра¬били селото. С това се завърши малката афера в Дъмбени. Това беше на 31 декемврий. На 1 януарий 1903 год. се бяхме завърнали в Дъмбени. През месец октомврий на 30-и, 1902, когато отивахме по агита¬ция в селото Търново, влизайки в селото беше ни забелязал воденичарят, някой си Лазар, и ни предал на войската в близкитe села, като посочил и къщите, гдето сме слезли. Тогава войската имаше такъв страх от комититe, че не се реши сама да на¬падне, ами съобщи в Костур и от там в Лерин, та с 800 души войска заобиколиха селото. Но благо¬дарение на туй те позакъсняxa, и когато бяхме ние вън от селото, видяхме, че войската го заобиколи. Правиха обиски, биха хора, ние видяхме, когато биеха един овчар, като го влачеха по земята. Но нищо не от¬криха, ние се измъкнахме. Предателят Лазар, като се научи, че ние сме го узнали, побягна и намери прибежище при Коте. Знаеше, че инак ще бъде убит.

През януарий 1903 г. времето беше малко по-топло, та се сбраха двете чети в куп и усилихме аги¬тацията по селата. Така продължихме и през февруарий. Ето селата, които посетихме: Джупанища, Дъмбени, Косенец, Лобаница, Смърдеш, Въмбел, Върбник, Брезница, Габреш, Апоскеп, Шестеово, Горно и Долно Дреновени, Поздивища, Кономлади, Бабчур, Статица, Вишени, Блаца, Черешница, Куманичево, Елеово (арнаути християни), Олища, Тихолища, Кондороби, Бобища, Загоричани, Мокрени, Прекопана, Чурилово, Манек, Изглеби, Сторичани, Жужелци, Сничени, Могила, Езерец, Оловради, Лебишево, Слимница, Хрупища (мюдюрлук), Клисура (власи). В Кондороби има и турци; в Езерец малко турци – един бег, а инак всичките села са чисто български. Селата са много хубави, – къщите издигнати и хубави.

 

IV.

Попов заедно с Борис Сарафов заобиколени от турците в село Смърдеш. – След упорито сражение бъл¬гарските чети си пробиват път. – Изтезания и арести на селяните. – Реорганизация на четите; нови центрови войводи. – По-усилена агитация по селата. – След кон¬греса в Смилево – два районни конгреса в Костурско. – Сражение при с. Псодери. – Попов по селата в Костенарията. – В надвечерието на въстанието.

 

В февруарий м. минах с ръководителя Кляшев и още войводата Митре Влахчето в тъй наречената Костенария (в селата Сторичани, Жужелци, Сничени, Могила, Езерец, Доляне, Оловради). Там само един път бешe ходила чета, но в време, когато мъже ня¬мало, та едвам нещо знаели в някои села за Организацията. В с. Доляне, Лебйшево, Езерец и Оло¬вради нямаше никаква организация. До 26 март пре¬карахме там с агитация. След това ни се извести, че Сарафов е пристигнал в Костурско и ние се при¬брахме и се срещнахме с него. За пръв път лично го видях на 26 март в с. Косенец. Той беше дошъл с четата си като ревизор. Четата му беше от България, въоръжена с манлихерки, – около 10-тина души. Ние имахме високо мнение за него. Той мина¬ваше под псевдоним Крумски. Направихме събрание в Косенец и там го изказахме със същинското му име. Ние още през зимата получихме от Битолското управително тяло заповед, да повикаме всички селяни, които са способни за оръжие и се намират в чуж¬бина, за да се върнат, защото „на пролет“ ще имаме въстание, а също така и да не позволяваме да излизат от района. Така че за въстание се мълвеше вече.

На 27 март трябваше аз да ида в с. Кърчища с четата си, понеже там само един път бе ходил Андреев с четата си, а пък Андреев щeшe да иде в с. Лобаница, където аз бях ходил, а той не. Ала в това време ни дойде известие, че сестрата на гъркоманския поп в Лобаница, по име Грозда Гульова, отишла в Биглища (мюдюрлук) и предала на прави-телството, че четите наедно със Сарафова са в Косе¬нец и че имат събрание в черквата. Като ни се из¬вести това, ние си изменихме пътя и се отправихме за Смърдешката планина. Понеже валеше сняг, решихме по пътя да не отиваме в планината, ами да влезем в селото Смърдеш. Сарафов беше с нас. В при¬зори влезнахме в селото и още докато изпращахме караул от селяни вън от селото, вече аскер го заобиколи. Види се, че сме били съгледани или пък, що е по-вероятно, едновременно от две-три околни села бяxa дошли да обискират с. Смърдеш и едно¬временно и Косенец. Ние бяхме разпоредени по квар-тири и забележихме, че сме заобиколени. Турците бяха взели позиции и чакаха помощ. Целият ден се измина така. През дена Сарафов от своята квартира проводи ни заповед (по жени), да се не боят мом¬четата, да не откриват огън, докато не чуят първата пушка от него, а тия, които ще могат си проби път, да открият огън в тила на войската, за да се отвори път на останалите. През деня се прати по едно 12-годишно момче, Димитър Митрушев, писмено известие на околните села, а те да предадат по-нататък по селата, че четите са заобиколени в Смърдеш и че селските чети трябва да се притекат на помощ. На самите селяни в Смърдеш се заповяда, да се приготвят да стрелят, всеки от къщата си или от по- удобни позиции, когато се подаде общият знак - гърмежът. Един час преди мръкване се даде сигналът. На срещу къщата, в която бях аз, бяха разположени турци в три реда. Бяха и те се отпус¬нали, бяха си наклали огън и се сбрали на групи. До¬като ние да грабнем пушките и да стреляме, и те взели позиции. В това време, още през деня, зад гърба им бяха пристигнали селските чети от с. Въмбел и от Върбник, съединени на едно. Те тъй също чакаха сигнала, та като ударихме турците от пред и от зад, първият и задният кордон отстъпиха, гър¬межи от вси страни се сипеха. Беше едно тържество. Ние, въстаниците, пеехме песни. Народът беше доста окуражен. Като мръкна, Сарафов предложи, да взема неговата чета и своята та да си пробия път и да отворя път и за другите. Аз му предложих, понеже неговата чета, в случай че бъдем пръснати, не познава добре местността, да дойде вместо нея четата на Андреев. И така стана. Андреев тръгна напред и аз подире му. Но като дойдохме на край село, четата на Андреев не посмя, поколеба се, – искаше да изпрати патрул, нещо неуместно, щом неприятелят е открит. Аз му обърнах вниманието, че тук не требва патрул, а общо силом да ударим. Дори и за патрул неговите момчета не се решиха. То¬гава аз излязох напред, видяхме, че няма турци, за¬легнахме. Пак аз излязох напред и втор път разгледах и краят на плевните и дадох знак, да се приближат момчетата и пак да залегнат. След това във верига почнахме да се движим напред – имаше силна месечина. Като изминахме плевните, дойдох до едно шосе, което има от двете страни дувари, а то низко. Когато прекрачих шосето, турците откриха огън от ляво – и тогава и ние отворихме огън. Наблизу един чаушин (унтерофицер) с една група аскер бе хванал позиция, но четникът Нумо Янакев Желински, който беше срещу него, успя смъртно да го удари, чаушинът силно изрева, другари¬те му се разбягаха и така ние си пробихме път. Подир нас дойде и Сарафов с четата. Турците в тая ата¬ка раниха в дебелините четника Йото Рашайков от с. Вишени. Успяхме да го дигнем на ръце, и от село Въмбел, към което отстъпихме, взехме кон, пренесохме го в същото село, превързахме го и го оставих¬ме във Въмбел, а след някой ден го оставихме в родното му село Вишени, гдето окончателно се излеку¬ва. На убития чаушин взехме пушката. В престрел¬ката между нас и турците, докато стреляхме в само¬то село из къщите, паднаха повече от 10 души турци, които на другия ден ги дигнаха. През дена убиха само изпратеното момче за караул Филип Чолаков, още когато излизаше над селото (то бе без оръжие), и нараниха другаря му Ламбро Репацов, 16 год. момче.

На другия ден, 29 март, всичките чети бяхме на една височина на четвърт час до Смърдеш, така че нашите куршуми стигаха до селото, – на Въмбелската планина. В това време аскер пристигна в Смърдеш в голямо количество, а също и башибозук от околните села се бе задигнал, дори и деца, – да плячкосват. Въоръжените селяни бяха дошли с нас, а другите останаха в селото. Имаше бой, изтезания, трима селяни убиха. Нам беше невъзможно, за да не станем причина да изгорят селото, изново да завърз¬ваме сражение, и затова отстъпихме по-надалеко. До вечерта войските и башибозукът изпразниха селото, а на следующия ден ние отидохме над селото в планината, гдето престояхме 2–3 дена. Беше и Чакаларов с нас. Влязохме пак в селото и изпратихме жени, мъже, деца в Битоля, за да се оплачат пак на консули и на валията. Отидоха доста много – повече от 200 души (селото 6 300 къщи). Наистина бяха ограбили особено жива стока, и дрехи. Затвориха от селяните: 12 д. от Смърдеш и от другите села, които се притекли на помощ, до 40 души. След 5 месеца всички ги освободиха освен 8 д. смърдешани, които бяха изпратени в Диарбекир на заточение и дори сега петима от тях освободиха, а по пътя за Диарбекир се поминали от изтезания братът на Кляшева, Георги, и още други.

Сарафов като дойде, дадоха ни се инструкции как да се води самото въстание, за назначаване нов войвода, увеличаване числото на четите и определяне центрове на самите чети. Центровете и по-рано бяха определени, – всеки център състоеше от по 4 до 8 села. Тогава се назначиха нови войводи. От старите четници се назначиха някои за войводи, а те трябваше да си попълнят четите вече от своите центрове.

За центрове бяха избрани: 1. Дъмбени, 2. Смър¬деш, 3. Вишени, 4. Блаца, 5. Загоричани, 6. Мокрени, 7. Нестрам, 8. Сничени, 9. Кономлади.

Бяха войводи в център 1. Дичо Андонов, в център 2. Атанас Кършаков, в ц. 3. и 4. аз, в ц. 5. Никола Трифонов, в ц. 6. Никола Андреев, в ц. 7. Никола Христов, в ц. 8. Стерьо Ташков и в ц. 9. Димитър (Митре) Влахчето. Всичките са костурчани освен мене.

Това се уреди веднага подир Смърдешката афера на 30 март. Докато да се сформируват така новите чети, ние вървяхме още някое време заедно, а пък Чакаларов, Пандо Кляшев и Сарафов отидоха на конгреса в Смилево. Преди да заминат те, понеже турските войски, които квартируваха до тогава в се¬лата Поздивиша и Кономлади, се бяха оттеглили в Костур, отидох заедно с Андреева в Поздивища, а Сарафов, Чакаларов, Кляшев и Лазар Поптрайков отидоха в Кономлади. Искахме да посъживим населението в тия села, да направим събрание, по¬неже мислехме, че може наскоро пак да дойде тук войска. Аз и Андреев отидохме в Кономлади и уча¬ствувахме на събранието заедно с другите. От тук Сарафов и другите тръгнаха за Смилево, а аз с Ан¬дреева и Лазар Поптрайков заминахме още същата нощ за Вишени, от гдето тъкмо него ден се бе дигнал турският аскер. На следующия вечер напра¬вихме във Вишени, в черквата, общо събрание от мъже, жени, а на другия ден надвечер със селяните произведохме обучение – с пушки (залягане, вериги, а най-сетне маршировка с песни и всички се отправихме на гробищата с народа заедно и с попа. Тук се държаха надгробни речи за падналия ръководител Лазар Москов (по-напред той е бил ръководител заедно с Чакаларова), за Кольо Ришайков, добър работник, и Типо, – паднали във Вишенската афера. Именно в същото село, преди да дойда аз, бе се от¬крила афера та бяха изгорели и 7 къщи. Стана една патриотическа панахида. След това с четите наедно посетихме домовете на двамата паднали, – Ришайков и Типо, които бяха от същото село. От там зами¬нахме на следния ден през Блаца за Черешница, гдето също така направихме събрание на цялото село пред всички.

От там заминахме за Олища, гдето направихме същото. Във всички тия събрания на свършване пеехме песни, с което много се подигаше духът на населе¬нието. Тук се присъедини ръководителят Манол Розов, който до тогава беше в затвор. Розов бе ходил за пушки в Гърция, Лазар Поптрайков бе ходил в България, така че на тяхно място други – та сетне станаха 5 души. В Олища разбрахме, че и в Загоричани е дигната войската, и се отправихме за там. На първия ден на Великден тъкмо при молитвата на Второто Възкресение ненадейно влязохме с четата в черквата и изненадахме народа. Друг път не е ста¬вало такова общо и явно събрание с жени и деца в Загоричани. Запазихме вратите за да не излазят. След черковния отпуск ние направихме събрание в черквата, до тогава невидяно. Останаха всички доволни, бяха за¬радвани и че войската се бе дигнала, пък и защото беше Великден.

От там заминахме за Бобища, гдето прека¬рахме втория ден. В това време турците поради Смърдешката афера бяха изловили повече от 20 души първенци от околните села, между които и 4-5 попа, и ги караха, конвоирани от 150 души, през селото Бо¬бища за Битоля. Ние помислихме, че е потера за нас, и излязохме в планината, но после разбрахме, че не е потера.

От там за с. Мокрени. И тук направихме съ¬брание, след което Андреев остана там, в своя център, а аз се върнах в своите два центра – в своите села: Блаца, Черешница Бабчур, Тополница, Кондороби, Шестеово, Вишени, Сетома (турско-бълг. село), Мпоскеп, Джупанища, Сорман (15–20 къщи) и Манек. Аз се движех и вън от тия свои села още и по другите села.

В това време най-много усилихме агитацията и карахме селянитe да си купуват оръжие. Членски вно¬сове, които по-рано се бяха събирали, бяха се прекра¬тили, а от по-видните се искаше помощ под разпи¬ска. Даваха се формени разписки от Централния комитет. Една трета част от тия суми отиваше за под¬държане районните чети, а останалата част оставаше за селските каси, които се грижеха за поддържане разни затворници, каквито всяко село ги имаше.

В своя център сварих по-малко от половината работници с пушки. Сетне се попълниха все с гръцки пушки. До въстанието имаше най-малко 1500 пушки. Всички селски чети си имат селски войводи, a те са под центровия войвода, а тези пък под общорайонните ръководители (Чакаларов, Кляшев, Лазар Поптрайков и Розов).

Пушки се продаваха и от арнаути. Затова оста¬вихме всеки сам да си купи пушка. Грижехме се и да се пренасят пушки.

Като се върнаха ръководителите от конгреса в Смилево, имахме районен конгрес на две половини, първом в Дъмбени и после в Блаца, гдето взеха участие всичките ръководни войводи и от всяка сел¬ска комисия по два члена, също и селските центрови началници, подвластни на войводата.

В заобиколката и аз, като войвода, се занимавах да разглеждам каквито и да е съдебни дела. Не позволя¬вахме на селяните да ходят в турски съдилища. В речените районни събрания се избраха заместници на ръководителите, за случай на смърт. Беше положен въпросът, дали да се дигне въстанието веднага или да се чака снопът. Реши се, да се чака заповедта от горе. Реши се, щото селските комисии да накарат населението да се снабди с храна поне за 3 месеца, и то една трета у дома и две трети вън, скрита по сгодни места; да се набавят сол, опинци, гуна за всеки въстаник, манерки за вода и пр.

Предвид на това Коте взе да пуща по-дълбоки корени и да получава привърженици и в села, които се считали наши. Решихме да мобилизираме няколко наши чети с намерение да влезем в селата на Коте, за да ги вразумим, понеже в конгреса беше казано да се вземат по-сериозни мерки против Коте. И ние решихме да влезем едновременно в Псодери и Желево. Аз бях тръгнал за Псодери с 50 души (с мене Чакаларов и Кляшев), а Лазо Поптрайков, Манол Розов и войв. Дим. Влахчето тръгнаха за Желево. Като наближихме Псодери, узнахме, че там има войска, и се упътихме към Желево. Селяни от Желево обадиха на турската войска в Псодери и тя скоро пристигна. Отвори се сражение, в което паднаха един турски юзбашия на кавалерията, която пристигна на помощ от Лерин, и други турци. Ние нямахме голяма загуба, само един убит, Кръсто от Статица, и двама ранени.

 

1 март.

На 5 юний се получи заповед от ръководителите, всичките чети да се съберем и да отидем в Костенарията, да влезем в селото Нестрам, в кое¬то организацията беше съвсем развалена и в което дълго време квартируваха войски, та да го поправим. По пътя аз срещнах на два пъти 7 души турци, първом четирма и сетне трима, които бяxa частни лица и отиваха за мюдюрския град Хрупища по частна работа. Беше нощно време, близо да селото Старичани. Аз ги взех за селяни българи от селото, изпратени да ни посрещнат. Приближих до тях и дори ги попитах (понеже нашият патраул беше спрял при тях), где са началниците. Турците бяxa помаци, говореха бъл¬гарски (от с. Забърдени) и на дадения въпрос оста¬наха учудени. Тогава видях, че са турци, хванахме ги и ги вързахме и ги поведохме със себе си. По-нагоре срещнахме още петима турци от същото село и тях заловихме. След това ги подкарахме с нас и се съ¬единихме с другите чети, които ни чакаха над селото Старичани, в гората. Там ги държахме цял ден. През деня уловихме и пъдаря турчин от едно ближно село, пъдар, останал и след февруарските реформи, ако и турското правителство да се стараеше да няма турци пъдари. Той беше пакостник. По общо решение се намери за необходимо вечерта заловените да се заведат до града Хрупища и там близо до града да се премахнат. Така и стана. Ала един бе останал няколко часа жив и успял всичко да предаде за нас. В това време ние се прехвърлихме в планината Одрето, за да бъдем малко по-далеч от Хрупища. Там наблизо имаше в едно село един бег, който има кория в селото Одре. Пъдаринът на корията по име Шемо от с. Гърлени беше обезчестил много българки, бeшe се прочул със своите зулуми. Ние взехме всевъзможни мерки, за да го заловим. Когато изпра¬тихме няколко момчета до едно близко стадо, за да вземат някой брав, за да се нахраним, четникът Никола Кузинчев забелязва този пъдарин, хвърля се върху него, поваля го, обезоръжава го, връзва го и го докарва при четата. След като го разпитахме и си призна всичко, каза ни, че един от тези, които бяхме убили, останал жив. Вечерта решихме да го унищожим безследно. Имаше една дълбока дупка. Момче¬тата го завеждат там, и той, като познавал дупката, скочил в дупката, за да се спаси. Тогава по наше предложение четникът Кузо Головода от с. Тихолища сам пожела да бъде спуснат с въже в дупката, гдето с щик умъртви турчина. Тоя Кузо после в едно сражение при селото Чанища в Прилепско на 2 октомврий падна убит.

След това се връщаме назад и като видяхме, че съмва, спряхме се на едно ридче – „Орлето“, слабо обрасло с шумак. Там прекарахме деня. Тогава се бe подигнала потеря от два отряда, за да ни гони. Войската мина през селото Забърдени, от гдето бяxa убититe, и там събра башибозук и потегли по посока към Нестрам, за да обискират селото. Te минаха покрай нас; заминаха нагоре. През нощта направихме силен, форсирован марш и прехвърлихме в плани¬ната Саракина, която е югоизточно от Костур, и така ни се изгубиха дирите. Войската бeшe обискирала се¬лата и заловила селяни, но убийства не станаха. Като минахме денем през Саракина, видяха ни жетвари гърци (бяхме до 70 души), засвирихме с тръба и тe се изплашиха и взеха да бягат. Ние ги успокоихме; един отиде с едно магаре и ни донесе няколко гюма вода от селото си. Останаха много учудени.

Четири-пет дена преди въстанието всичките чети, събрани на едно, се разделихме на две, – едната поло¬вина, а именно на чело с Чакаларов, Пандо Кляшев и Митре Влахчето замина за селото Лошница (чисто гръцко село) с цел да се унищожи един бег, който имаше на близо стада. Аз пък с Лазар Трайков и Манол Розов заминах за Емборската планина. Там повикахме няколко души от учителите, на които бяхме дали от по-отрано няколко разписки от коми¬тета, за да съберат от по-състоятелните хора пари за издръжка на четите. Учителите дойдоха и бяха приготвили за нас и хляб, но случайно минаха турци дървари, които ни съгледали та ние се принудихме, без да дочакаме хляба, да напуснем това място. Като се отделихме от там, срещнахме един говедар, и гладът ни принуди да заколим една крава. И още половината не сварена, – на бърза ръка още неуварена, взехме месото и с бърз ход се отдалечихме дори над селото Бобища. На дърварите нашият караул стреля, и те избягаха в Емборе, гдето имаше малко жандармерия, която стреля цяла нощ на вятъра, от страх да не влезем вътре. Другата половина от нашите чети, която бе отишла в Лошница, по сред пладне бе убила бирника (таксилдарина) и два-трима заптии. Бяха се страшно наплашили турците и не сме¬еха да ходят не само нощем, но и денем се бояха по отделно да ходят. Нямаше турчин да замръкне в българско село, докато по-преди те свободно си хо¬дели по българските села. Над селото Бобища, както си седяхме, не ни откриха, макар че войска (потеря) мина над и пред нас та ние бяхме в средата, напъхани по шумките, без да смee да се мръдне някой през целия ден дори и по естествена нужда.

От там се отправихме за селото Черешница, гдето се съединихме с другата половина – с Чакаларова.

 

IV.

Получава се от щаба съобщение, кога да се обяви въ¬станието. – Първите разпоредби на Попов. – Планът да се превземе гр. Костур се осуетява. – Сражение с войската при с. Вишени; въстаниците победоносно влизат във Вишени. – Нападение и превземане града Клисура; въстаниците радушно посрещнати от влашкото населе¬ние на града.

 

На 19 юлий престояхме в Тихолишкия орман (кория), а през нощта заминахме за Дряновската ко¬рия. Тук ни свари и датата 20 юлий, която чакахме. Получихме писмо от щаба с шифър, в което ни известяваше, че през нея нощ ще се провъзгласи общо въстание.

Него ден ние повикахме от с. Дреновени селяни, за да ги проводим като куриери до другите села. Преди туй ние всички войводи и ръководители съчи¬нихме едно възвание към българите от нашия район, в което им съобщавахме, че въз ос¬нова на една заповед от по-горе провъзгла¬сяваме въстание, та всички въоръжени сили да бъдат готови и да чакат заповед от нас за по-ната¬тъшно действие. От тук изпратихме момчета по се¬лата (наши четници), за да се преоблекат като селяни, да хвърлят брадите (да се обръснат) и, снабдени с бомби, да се вмъкнат в града по ханищата, да запалят сеното, и щом турците дойдат да гасят, да хвърлят бомбите, а пък  ние с околните села да нападнем войската, която на чадъри беше разположена пред входа на града. Момчетата, докато да отидат в селото и докато да се преоблекат, позакъсняха, та само неколцина можаха да се вмъкнат в града, в който, тогава, щом се мръкне, никого не пущаха. Дори и денем обискирваха мнозина, които влизаха в града. Ние изпратихме известие на околните села (Апоскеп, Тихолища, Джупанища) да бъдат готови още същата вечер за нападение на Костур. Апоскеп и Джупанища можаха въоръжени да се съберат, а третото село, като по-далечно, не успя да се събере. С тези две села и с нашите чети ние се приближихме към гра¬да. Но отвътре сигналът не се даде. От друга страна узнахме, че има аскер и в Шестеово (един бирник с 100 души), поради което и селяните от Шестеово не дойдоха въстаници. От Джупанища дош¬лите въстаници ни казаха, че в Сливени има войска. Требваше значи о време да се отстъпи на по-далечно разстояние, и понеже от вътре дълго време никой не се обади, ние отстъпихме на Апоскепската планина, гдето осъмнахме. Тази нощ успяхме само да пресечем телеграфите чрез по-отрано изпратени команди. Само това можахме да направим първата нощ, защото писмото от щаба за дигане на въстанието полу¬чихме късно; то било дошло по-отрано, но като се дви¬жихме усилено, селяните не ни знаеха дирите, та пи¬смото пътувало от село на село докато ни дойде. Да бяхме го получили на време и да бяхме се разпоредили за всичко според плана, сигурно щяхме да превземем Костур, гдето имаше до 800 души войска, – толкова бяха изплашени.

На 21 се оттеглихме на Апоскепската планина, където към нас се присъединиха и въстаници от Ти¬холища и Сетома. Бяхме се събрали около 200 души под същите началници. Митре Влахчето беше отишел към Кономлади. Кляшев беше отишел в Блаца.

Решихме тогава да нападнем на войската в с. Вишени, която беше около 100 души. За тази цел беше заръчано на въстаниците от селото, да заловят съседните къщи на тия, гдето квартируваше аскерът. Селата Черешница, Блаца и Бабчур трябваше да излязат и да заловят позиции около селото Ви¬шени, а пък ние с 200 души от апоскепската пла¬нина денем минахме през Шестеово, от което същия ден бирникът се беше дигнал. Спряхме се на пладне в Шестеово и поканихме въоръжените селяни да се съединят с нас. Така денски се отправихме за Вишени. Между Шестеово и Вишени заловихме около 50 души турци (помаци) от с. Жеравене (помашко село), които се връщаха от града от пазар. Ние се принудихме да ги изловим, да ги навържем и да ги изпратим с една част от нашите въстаници в се¬лото им, за да предадат каквото оръжие имат. В това време връща се един българин от с. Вишени, от града в селото си. Изпратих да го заловят, за да не изкаже на турците, че идем. Ала уверихме се, че той е един от най-добрите работници. И той ни каза, че на близо до нас видел да стоят под една круша до 12 души войници (ходили да плячкосват по градини, каквото намерят). Тогава ние изпратихме шестеовската чета под командата на моя подвойвода Наум Желински (от с. Желяни) Янакев, за да нападне това отделение турска войска. Преди да се приближи четата, войниците бяха вече тръгнали за Вишени, та се срещнали с четата. Отваря се огън от две страни, та и ние трябваше да вземем участие. От 12-те души двама паднаха, а другите избягаха към селото. В това време войската, която беше в селото, отвори огън, но като видя, че от всички страни се вика ура, че се пеят народни песни и че се настъпва към се¬лото, завръща се войската и завзе позиции по къщите в селото. Бе вечерно време по месечина. Аз със своя¬та чета влязох в селото с песента „Боят настана, тупат сърца ни, Ето ги близко наш’те душмани, Дерзай сговорна дружина вярна, Ние не сме вече рая покорна и пр.“ Беше се вече мръкнало. Селяните с голям възторг, ме посрещат с едно шише коняк и викат ура! Да живee борбата! Между туй низамите през прозорците стрелят.

След малко дойде Чакаларов, а и Митре Влахчето със своята чета откъм Кономлади. Гърмежите от прозорцитe непрестанно следваха. Когато ние се готвехме с тенекии гас да се приближим и да запалим къщитe, в които беше войската, се зачуха сигнали от тръбите на турската войска, която квартируваше в Кондороби. Мислейки ние, че е костурската войска, бяхме принудени да отстъпим към Блаца. С това се даде възможност да избяга турската войска от с. Вишени.

Над Апоскепската планина държах реч на четниците преди да тръгнат. Събрахме се тогава между се¬лото Блаца и Черешница, гдето се присъединиха към нас и четитe от същите села и от с. Бабчур. Митре Влахчето с няколко чети тръгна на планината Вич  да държи височината в случай на едно нападение. Аз, Чакала¬ров и Кляшев с няколко чети тръгнахме да заобиколим Прекопана и да нападнем тамошния аскер (на 22 юлий). По пътя още, като се разпределихме, и заобиколихме селото, дойде ни известие, че войската избягала, като узнала за кроеното нападение на вишенската. Влязохме в селото с песни и по такта на тръбата, а селяните ни посрещнаха с голяма радост.

Установихме се в селото (бяхме до 400 д.), при¬съедини се и четата от селото Прекопана. Обядвахме, набавиха си момчетата, каквото им требаше, и след като ни нагостиха отправихме се за върха Вър¬бица (над Загоричани), на планината със същото име. Тук спахме. На 23 сутринта една част от нашите чети с едно знаме под командата на Чакаларов и Кляшев влязоха в селото Загоричани, гдето беше и Розов, за да го подигнат да въстане. Също и се¬лото Бобища. Аз с повече от 7–8 чети се установих на позиция срещу града Клисура. Имахме наме¬рение да нападнем на Клисура от две страни, когато се дигнат селата Загоричани и Бобища. Докато се установявах на позициите, турците ме забележиха и заловиха позиции срещу нас на края на града. Така се гледахме около 2 1/2 часа. Забележихме, че войска иде по шосето от къде Кайляре за Клисура. Колата за обоз ние ги взехме за горска артилерия. Войската оти¬ваше към Клисура. Тогава определих шестеовската чета да задържи войската, която е в града. Вишенската в дясно под командата на Йото Рашайков от същото село да вземе позиция, а друга една чета под командата на Наум Търповски – в ляво, да може да пресече пътя на войската, която иде. А моята чета с подвойводата ми Коста Василев имаше задача да на¬падне на войската, която иде. По такъв начин чети¬те откриха огън срещу противника, и войската, която беше към Клисура, разбита се разбяга по разни посоки. Тя не можа ни да се сражава. Заловихме обоза с 11 коля и нещо 4–5 с разни провизии, повече военни (хлебове, сухар, дрехи, платнища и дори един товар хасъри) и казани с кухненски принадлежности. Рогозините и платнищата аз ги запалих. Другите чети бяха отзад в резерва. Само петте натоварени коня ги взехме, и като не можеше да ги изкараме по друго място, тръгнахме по височината направо към нашите резерви. Но силният огън от войската, коя¬то беше в Клисура, не ни позволи да ги изкараме, за това ги разтоварихме и дадохме позволение на момче¬тата да вземат кой каквото може. Огънят от двете страни си продължаваше. Когато да нападна, аз пратих известие на ръководителите, които бяха в Заго¬ричани, че аз нападам на войска, която иде от Кайляри, а пък тe с тези чети, които ги имат, да нападнат на войската от другата страна (от към Куманичево). След четиричасово сражение тe се явиха в гърба на тази войска, с която се сражавах. При малка една стрелба и извикване едно ура! турците из-празниха града. Жертви имало, но малко, а от наша страна – никак. Тогава Чакаларов и Кляшев със своитe чети бяxa над града, а пък аз с другите чети, построени по военному, с такт и песни тържествено влязохме в града, гдето той любезно ни посрещна с добре дошли. Власите викаха: добродошли, добродошли, ула! Влашките момчета след 2–3 дена навик¬наха да пеят и нашите песни. Минахме през града и се присъединих с четите над града. Гражданите с власи. Тук вече ние брояхме около 800 души въста¬ници. Тук бяхме заобиколени и от много граждани, на които Чакаларов и Кляшев и аз държахме речи, а Кузо Попдинев им говори по гръцки. Всички го¬ворихме в смисъл, че всички се борим за една идея, и ги подканихме да указват съдействие на въстанали¬те. От тук се възвърнахме пак там и взехме конете и колата от турския обоз, който, както се каза, не можахме по-рано да ги извадим поради стръмната местност. И от тогава вече ръководителите и аз имахме коне та после до края на въстанието си слу¬жихме с тях.

Нея вечер завзехме всичките височини в Клису¬ра и чакахме да ни нападнат. На сутринта, 24, прека¬рахме ние ръководителите целия ден в Клисура, гдето изгорихме архивата на мюдюрлука и му задигнахме всичко, що имаше (имаше пушки Гра, заловени от убити въстаници). На 21 Никола Андреев беше разбит от турците при Клисура, паднаха 6 момчета там. По такъв начин, като беше градът в наши ръце, ние останахме в него и на следния ден, докато момчетата си набавят всичко потребно (дрехи, цървули и др.). Клисура стоя като наш град повече от 23 дена, те¬първа на 14 август, на Св. Богородица, турците наново го превзеха. Ние па и околните български села си хо¬дехме на пазар в Клисура като в наш град. До 14 август бяхме пълни господари, денем-нощем тръбяхме, пеехме, знамената се развиваха, което се виж¬даше от Костур. През туй време на върха Върбица, гдето квартирувахме, направихме разпределение на си¬лите от всеки център, групирахме ги в центрови чети по 50 души и селски чети от по 30–50 д. и наз¬начихме им войводи; всеки центров войвода имаше власт над селските чети (войводи) от своя център. Определихме и десетници във всяка чета. И така, котата бяхме на бивак, всеки центров войвода си разпреде¬ляше своите селски чети и с тях действуваше.

От 14 август захваща горенето на селата.

 

V.

Сражение при с. Връбник. – Нови сражения при с. Дъмбени и на Биглата. – Големи турски жертви. – Турците изгарят с. Арменско и избиват част от населението.– Въстаниците нападат турската войска при Невеска; след упорито сражение я прогонват и завземат града.

 

2 март 1904 г.

Ние, когато се движехме с всички чети наедно – това често се случваше – достигахме до 800 души, а въоръжени хора имахме до 2000 души. Често се разде¬ляхме. В боевите действия аз бях като главен ръководител наравно с Чакаларова, който пък беше и районен ръководител, така че аз му бях подчинен.

В Клисура взехме общо решение, да нападнем на града Биглища, защото от Биглища башибозуците както и от съседните села бяха взели участие в уни¬щожението на Смърдеш. Когато да нападнем на Биглища, минахме през селото Смърдеш, гдето прека¬рахме половина ден; изгорените къщи и голите стени, които стърчаха, ни напомниха, че трябва да отмъщаваме. Чакаларов, Кляшев, Поптрайков и аз тук дър-жахме речи към въстаниците от Смърдешкия център и другите села, като посочвахме срутените къщи. И така на 28 юлий след обед всички тръгнахме от Смърдеш за Биглища, като бяхме разпределени на два отряда, от които аз, Чакаларов и Кляшев трябва¬ше да нападнем на Биглища, а южният, под водителството на Лазо Поптрайков, – на селото Капещица. Минахме през селата Въмбел и Връбник, гдето мно¬го добре ни посрещнаха, – техни деца тичаха да ни донасят, в силните тогава горещини, вода. Още преди да минем през селото Връбник, турските караули, поставени по височините, ни забелязаха и дадоха сигнал с гърмежи. Минахме през селото, излязохме на височината над селото Връбник и се започна сражение по цялата линия. От първата позиция турцитe отстъпиха на друга позиция по-назад, гдето бяха добре окопани, укрепени. Ние не се решихме да атакуваме, защото трябваше да минем една долинка и сетне да се катерим на нагоре към турските позиции, щяхме да дадем много жертви, а не се знаеше, щяхме ли да можем успе, и затова продължихме престрелката до вечерта и след това отстъпихме над селото Смърдеш в планината. В това сражение дадохме една жертва – убиха един четник от Смърдеш по име Никола Шамандуров. На Лазо Поптрайков два кур¬шума му пробиха шапката и един леко го рани в гърба. И едно момче от с. Турия се рани и сетне умрe. На 29 бяxмe вече разположени над Смърдеш на по¬чивка и си печехме брави за ядене (От Капещица за¬грабихме до 150 вола и 100 кози). Дойде ни известие от селото Дъмбени, че то е запалено от войската, която идела от Костур - до 1000 души и почнала да преследва дъмбешката селска чета. Тогава ние мигом всички се приготвихме и тръгнахме на помощ. Като вървяхме, срещнах семействата от селото Косенец, натоварили на добитъци, каквото можели освен децата си да вземат; бягаха къде нас, защото се уплашили, че и тяхното село ще бъде запалено и нападното, както и дъмбешчани бяxa успели да напуснат селото пред войската, та само някои стари хора бяxa избити. Тука, като ме срещнаха тия семейства, от които мнозина ме познаваха, взеха да се кръстят и да ми викат „Злати Попов, ти жив ли си още?“ Попитах ги, изгорено ли е селото им, а тe ми отговориха „Комати да се стори селото, вие да сте живи, коа ке се освободиме, по-добри къщи ке си напраиме“. Аз не забелязах да са отчаяни, не видях някоя да плаче, изобщо бодри бяxa още. Даже напред видях учителката, която вървеше със затъкната кама на пояса; казваше се Виктория Михайлова, от Прилеп. Тя беше везла косинското знаме (всека центрова чета си имаше знаме, под което се събираха селските чети на центъра). Аз ги окуражих да не се боят, казах им, че отиваме против войската и че ще я надвием. И наистина след десетина минути вече се срещнахме с войската и за¬почнахме сражение. Успяхме да вземем височините над Тиза, Франговица, Арамийските падини и Локвата. По цялото протежение на позициите се викаше ура! с издигнати знамена. След това взехме да настъпяме и войската почна да отстъпва в безпорядък към изгореното село Дъмбени, като не й давахме да залегне и да открие огън. Турците вървейки твърде често стреляха, гърмежите бяха почти слепи. Застигнахме техния тръбач и го заловихме жив. Турската войска имаше два горски топа, възкачени на планината. А войската я гонехме по стъпкитe с вик ура! и така все до се¬лото Дъмбени, гдето замръкнахме. Ние не дадохме ни¬какви жертви освен едно момче – Митре Киров Пировски от Косенец. През нощта се завърнахме на височините между Дъмбени и Смърдеш, наречени Тиза и „Вълканово чезма“. На заранта турците бяха се отправили към Костур. Същият ден, 29 юний, башибозукът и аскерът от Биглища изгориха селото Върбник, гдето убиха двама, мъж и жена; жената Василица Грозданова, беше стрина на Кляшева.

След това решихме да нападнем войската в селото Псодери и тръгнахме към него. На 3 август срещу 4 през нощта се приближихме и се уста¬новихме в една долина да преспим. На сутринта рано се изпратиха две чети, за да завземат височините като стража под водителството на Митре Влахчето и на Стерьо Стерьовски. Ние бяхме още в долината. Тъкмо когато нашата стража излезе на височините, случайно и турска стража пристига там от другата, северната страна, от гдето идеше голяма войска, до 2000 души. И двете страни откриват огън и артилерия почна да обстрелва нас по посока на дима на огньовете, които бяхме през нощта наклали в долината. Тогава ние всички се пръснахме, завзехме позиции, като можахме и ние да вземем някои височини и така продължавахме да се сражаваме целия ден, 10 часа наред. На 29 башибозуците от Търстеник изгориха 14 къщи от с. Лобаница.

Тука турцитe на щик атакуваха височината, която бе заел Митре Влахчето. Митрето го раниха и пет негови момчета паднаха. Ние имахме бомби, но някои не се запалиха; бяхме ги правили сами, види се динамитът е бил влажен. Те се правеха в Смърдеш. Биде убит още един, та всичко 6 и 3-ма ранени. Други жертви не дадохме, при всичко че гранати падаха на близо в самите позиции и по някогаш с пръст засипваха момчетата. Едни турски гранати се пукаха във въздуха, шрапнели. Една граната падна в нашата пози¬ция, но не се пукна. Според сведенията от селяните в с. Псодери узнахме, че в това сражение турците дали до 250 д. жертви, защото настъпваха. Още не беше мръкнало и войската взе да отстъпва по посока към града Лерин. Почнахме и ние да настъпваме подир войската дори до селото Псо¬дери, гдето квартируваше войска в една кула вън от селото. Ние спряхме, – мръкна се. Нека забележим, че в това сражение взе участие и леринският въстанически отряд под началството на Георги Попхристов, който беше дошел, поканен от нас, за да нападнем кулата близо до нас, – над нас – над долината, гдето спахме. Центровете (ядката на център) действуваха в сражението, а селските чети по¬магаха. Планината се казва Бигла та и сражението ще го кажем „на Биглата“. Турците, ядосани, че дадоха много жертви, още вечерта, отстъпяйки нападнаха селото Арменско, което запалиха та ние го гледахме, когато гореше. Чухме, че турците тук избили до 100-тина души.

След като спряхме над Псодери, ние се добли¬жихме до кулата, за да я разрушим с динамит, но войската отвътре стреляше и, главно, момчетата бяха разпръснати и уморени от сражението та не можахме да успеем. След това се върнахме пак на върховете на Бигла, гдето се сражавахме миналия ден; и от там заминахме за селото Турье (най-високото село в Костурско), а от там се отправихме за планината Върбица. Тук се срещнахме с един лерински ръководител, Михаил Чеков. Събрахме се войводите и ръководителите на съвет, как да нападнем на гра¬деца Невеска (мюдюрлук), гдето имаше войска около 300–400 души. Тук Чеков се показа страхлив и не се решаваше да се предприеме такова нещо, като мо¬тивираше с туй, че техните момчета не влизали още в сражение и пр. Ние, костурскитe ръководители и вой-водите от леринските чети (и Чеков беше ръководител) доказахме, че няма право тъй да съди и просто осъдихме това негово поведение и решихме да доближим до Невеска и да нападнем.

На 11 август през нощта потеглихме. Бяхме около 700 души, разпределени на участъци, кои чети именно да завземат позиции. Скритом се приближихме до града, осъмнахме на 12 часа в околността на Не¬веска. Въпреки туй, че имаше турски караули по висо¬чините, ние успяхме да се промъкнем между тях и спряхме в гората незабелязани. Чакахме по приетия ред да премине половината от деня и тогава вече да нападнем. Нещо около 3 часа преди да мръкне всич¬ките чети, разпределени още от предидещата вечер, бяха на позиции и очакваха общ сигнал. Аз бях разположен срещу турските чадъри, дясно от мене беше Никола Андреев, а останалите чети бяха от ляво срещу казармите. Чакаларов беше отзад на височината като общ наблюдател, стоеше отделно. Тур¬ската войска срещу мене в чадърите спокойно си по¬чиваше, като беше оставила пушките наредени в пи¬рамиди, – бяха на 600 крачки преди нас. Ние по гората се влачехме, за да се приближим. Даде се един изстрел като общ сигнал. За това бяха опреде¬лени леринските чети откъм северната страна, и вед¬нага аз открих залпов огън срещу чадърите. И всичките чети почнаха да стрелят. Тръбата свири и навсякъде от всички височини непрекъснат огън и ура! Четири отделения от моята чета оставих да продължават да стрелят и да не дават възможност на турците да се доближат до пушките, а с останалите три отделения с прибягвания се доближавах към тях. Три мои отделения се съединиха с четата на Андреева. Аз бях останал между двете половини и най-сетне самичък настъпих към един по-близък чадър, а в това време гледам излазят турци и бягат пред мене. Като доближих до чадъра, нашите чети, които ме помислиха турчин, – аслъ и около мене турци бягаха – почнаха със залпове да стре¬лят в мене. Тогава се закрих зад един дувар близо до чадъра, и като попрестанаха залповете, забележих зад мене две наши момчета, повиках ги и взехме да викаме ура! и с туй ни опознаха та преста¬наха да стрелят. Веднага след това се прехвърлих през дувара, влязох в чадъра и виждам две нови маузерки, веднага първо тях грабнах и ги прекачих през рамото, а двамата четници взеха патроните; в торби имаше патрони. След малко пристигнаха и дру¬ги момчета. Тогава аз през една улица, Андреев през друга влизаме в града с песни, а наоколо не престават гърмежите. Спрях се в сред града и откривам залпов огън по войските, които отстъпваха от насрещния рид. Забележих, че от казармата стрелят на мене, и тогава обърнах фронта и взех да стрелям в прозорците на казармата. Позицията ми не беше удобна. Видях една здрава къща на близо, пред коя¬то (влашко е селото) стопанинът стоеше. Заповядахме му да я отвори, и ние влязохме, че от нея взехме да стреляме в прозорците на казармата. Един наш залп прехвърли над казармата, куршумите ни паднаха бли¬зо до наши чети, и те пък откриха огън от баира в нашите позиции върху нас. Скоро се разбрахме, ние взехме да пеем и да викаме ура! Другите наоко¬ло все стрелят. Турците от казармата избягаха, други вътре се потайваха. Най-сетне мръкна, прекрати се стрелбата. Турските войски из града бяха избягали. След това отидохме при черквата, за да заловим позиция в самите огради на черквата, за случай, че стане нужда. Но като видяхме, че те изпразниха гра¬да, момчетата се отпуснаха, почнаха да пеят и да играят хоро. Чакаларов в това време иде, и аз с извадена сабя го поздравявам с превзимането на гра¬да и със заграбването на доста турско оръжие. Тогава той пред въстаниците извика: „Да живее Попов, ура!“ След това се събрахме и поканихме охотниците да заобиколим казармата. Указаха се мнозина. И под ко¬мандата на Андреев заобиколихме я. Вътре имаше още няколко души турци, и когато извикаха нашите да се предадат, тe почнаха да стрелят. Тогава се хвърли¬ха две бомби една след друга в казармата и войни¬ците ycпяxa да избягат през една врата, която на¬шите момчета не я знаеха. Тогава всички влязохме в казармата и намерихме вътре склад от сухари, ориз, сол, брашно, патрони, манерки и други военни прина¬длежности. Още през нощта извадихме от казарма¬та всички хранителни припаси и ги оставихме отвън на мегданя, а самата казарма запалихме, като я напръс-кахме с гас, която вътре намерихме. Из мюдюрлука измъкнахме книжата и ги изгорихме. Там в мюдюр¬лука бяха се изпокрили десетина души турски войници, които живи заловихме, след като двама паднаха. Пленихме 40 маузерки и 800 патрони. На пощенската стан¬ция унищожихме телеграфните апарати. След това две наши ранени момчета, едно леко и едно тежко, заве¬дохме при тамкашния доктор, за да им даде помощ. После решихме, да не би турската войска на заранта усилена да ни нападне, още през нощта да напустнем града, и се оттеглихме на върха Върбица. От турците бяха паднали при превзимането на града повече от 20 души.

На 13 август прекарахме на върха Върбица, гдето имахме укрепен лагер още от по-рано; още в началото на въстанието ние при превзимането на Кли¬сура си имахме там лагер. В сражението при Невеска падна само Йото Здрольов, 20-годишно момче от с. Дъмбени.

 

VI.

След 14 август се засилва горенето на българските села. – Въстаниците, в постоянна борба с турската войска, постепенно отстъпят. – Сражение на върха Върбица. – Населението бяга в планините. – На 21 август турците предприемат общо нападение, претърсвайки и палейки горите. – Четите успяват да се измъкнат. – Упорито и успешно сражение в Нидже планина.

 

Когато се оттеглихме за Върбица, в околността на Невеска останаха леринските чети, при които бяха пристигнали тогава и Георги Попхристов и войводата Никола Андреев. Като видели тези подирните, че не дохожда турска войска, влезват в гра¬да и с писма ни канят и ние да отидем в града та тържествено да прославим превземането му. Невеска има 5–6000 жители. И ние им обещахме, че на сутринта ще дойдем, само те да поставят надалеч по ви¬сочините стража. На 14 август, на другия ден, когато щяхме да идем в Невеска, още от заранта чухме залпови гърмежи на местността Кайнака, гдето имаше четири наши чети, за да пазят това място. Тези зал¬пове идеха от турска войска, която бе преминала от Костур през езерото на лодки, за да нападне неусетно на нашия укрепен лагер на Върбица. Като чухме тези гърмежи, упътихме се аз със своята чета и войводата Васил Котев от с. Кономлади, та се притекохме на помощ. Заловихме позиция, открихме силен огън срещу войската, която беше на брой около 6000 души.

Войската влезна в селото Черешница и го за¬пали на 14 август. Косенец бяха тоже запалили – няколко дена след Дъмбени – на 4 авг. Ние се срещ¬нахме с войската, – бяхме на височината, заехме доста позиции и сражението се почна. Турците бяха много и искаха да ни пресекат пътя за отстъпление. Като видях това, заповядах на всички около мене да отстъпим на върха на Вич планина. Като отстъпихме на Вич, едната половина от войската остана срещу нас на един рид и не предприе да настъпи по-напред, а бяхме решили да не отстъпяме, защото семействата на селото Черешница, което изгоря, и на с. Блаца бяxa зад нас. Едната половина от войската удари на върха Върбица, гдето бяха Чакаларов и другите ръководители. Там се открива огън. Нашите хвърлят отрова (стрихнин) в гозбата в казаните си и напущат позициите. Турците превзимат позициите, нахвърлили се на яденето и мнозина се отровили, – до 250 души.

Него ден паднаха 27 души наши четници. Другия ден изгориха и с. Загоричани, Бъмбоки, Мокрени Бобища и Кондороби (15 август), и от тогава вече нататък почнаха редовно да горят селата. Населението избягваше по планините. Принуждавахме се да пращаме чети да носят жито по воденици, – интендантски от¬деления; всяко село си имаше комисии за това. Опре¬делени жени месеха хляб и пр.

След това настъпи едно малко затишие, докато мина празникът на султана, 19 август, – възшествието му на престола. Видехме осветлени – илуминирани чадъри.

На 21 август един военен отряд от Костур и един откъм Върбица, друг откъм Лерин – всички повече от 15 000 души предприеха общо напа¬дение на планината Вич, като мислили, че главната ни сила е струпана там. Отрядът, който мина от Ко¬стур, запали селата Вишени и Блаца на същия ден, а същевременно запали и горите. А другият отряд откъм Лерин не стори нищо на селата, през които мина. Леринските команданти, Едхем паша и Рашид паша съветваха на населението да мирува, всеки да се върне в жилището си, да турят на къщата си бели знамена. Аз още с няколко чети успях незабеля¬зано да се промъкна през тия три турски отряда и се прехвърлих в Смърдешката планина. На другия ден войската тръгна по нашите дири, за да обискира същата планина. Тук пак се съединих с ръководителити Поптрайков, Чакаларов и Кляшев, с които се бяхме разделили на 14 август, и от там заедно се прехвърлихме на Въмбелската планина.

Вече не можеше да се опираме и трябваше да отстъпяме, да бягаме. Войската заобиколи и тази планина и нашето отстъпление беше вече рисковано.

От Смърдешката и Въмбелската планина ние на¬правихме дълъг поход дори в Преспанско до селото и планината Герман. Много момчета по пътя изпопадаха и едвам сутринта се прибраха.

На следния ден една част от войската ни бе съзряла, но нищо не предприе против нас, а когато на другия ден ние бяхме пак в Костурско, пак в Кономладскитe планини – именно в планината Лисец, войската се бе качила до нашите предишни позиции и се чудили на окопите; казвали, че между нас трябва да има и военни хора, които разбират от тези работи.

Ние си образувахме два отряда, единия начело с Чакаларов и Кляшев, а другия начело с мене, Лазо Поптрайков, Манол Розов, Михаил Николов, Петър Погончев и войводата Васил Котев. Първите останаха в Костенарията, а ние тръгнахме към Лерин, за да нападнем най-главния мост на железницата, за което се снабдихме с бомби и динамит. За тая цел още от по-рано водехме преговори с Георги Попхристов, по какъв начин да извършим това. Прех¬върлихме планината Вич, за да се срещнем с него.

 

3-и март

Установихме се в Негованската кория, попаднали между три турски войски. Патрулите на едната минаха покрай нас, но не ни забелязаха. Като не можахме да се срещнем с Георги Попхристов, през нощта преминахме през Леринското поле, пресякохме желез¬ницата и се установихме в планината при село Горничево. Научихме се, че един лерински войвода, родом от същото село, се намирал с четата си по на север в планината Борбеш. И ние тръгнахме по тази посока и продължавахме пътя, без да срещнем жива душа - нито селяни, нито овчари. Минахме през едни празни турски позиции, наскоро напуснати, и така вървейки почнахме да гладуваме. Срещнахме едно турско стадо овце и си взехме, колкото ни трябваше, до 100-тина брави, – бяхме 500 души. Почнахме да ги печем, но не успяха всички момчета да опекат месото, защото мястото беше голо, та нямаше доста дърва. На заранта се яви една потера башибозуци – узнали от избягалите овчари, – и повечето момчета взеха със себе си сурово месо, което по пътя повече го хвърлиха. Така продължавайки да вървим в северна посока, на 3-и септемврий вечерта стигнахме на Соклето в Нидже планина, над селото Пожарско. Тук никого не намерихме, а четата на Васил Котев, която беше в авангард, ни съобщи, че пред нас има хора, но не се познавало наши ли са, или са турци. Излязохме да проверим. Те били турци, които си бяха снели фесовете, - понеже ние ходим гологлави, – за да не ги познаем. Нашия патрул ги пита кой са, а те отговарят: „елате насам, наши сме“. Патрулът ги пита: „Кой ви е войводата?“ На тоя въпрос турците отговориха със залп. Откри се огън, и ние в ляво заехме един рид и почнахме, пеейки, със залпове да обстрелваме турцитe. Аз ги окуражих; поканих някои да се приближат от ляво и дясно към турцитe. След като се сражавахме един час-два, ударихме ги на щик, и турцитe напуснаха позициитe. В тях намерихме само две маузерки. Наблизо имаше гора, стъмни се, и ние не можахме да продължим. Турцитe бяxa около 200 души. Тук паднаха двама наши: ръководителят Манол Розов и селският войвода от Кономлади Дядo Ставри. Последният падна, когато ударихме на щик, в което взе и той участие, ако и да беше 60 годишен човек. Манола Розов заровихме в гроб, който му изкопахме с щиковетe. Той биде ударен с един куршум в устата, като инак си бeшe в добра позиция. На мене стреляха, – бях застанал на открито, въртях си шапката и ободрявах момчетата, – а един куршум удари Розова, който беше на стотина крачки от мене. Той само едно ycпя да каже: „Убиха ме!“

Когато бяхме вече решили да атакуваме турцитe, Лазар Поптрайков бeшe на десния фланг. Като нападнахме, останахме на турскитe позиции. Предстоеше ни да продължим пътя към Кравица планина, гдето мислехме да се срещнем с други чети, но понеже се бe мръкнало и Лазар Поптрайков се бeшe отделил и отишел в селото Пожарско да вземе хляб, решихме да останем на същото мяcтo, като заехме всичкитe височини, до сутринта, докато намерим загубенитe си другари. Заранта изпратихме една чета да вземе позиции, но се указа, че войската, която бяхме атакували, бe заела същитe позиции, и тя откри огън против нашитe. Пътят отпред ни беше пресечен и оставаше да се върнем назад, което и напра¬вихме. В една долина заклахме пет коня за храна и цървули. Тук ни настигна и Лазар Поптрайков с три товара хляб, та се падаше по едно коматче на всекиго, а не бяхме нищо яли вече от три дена. Тъкмо що пристигна хлябът и да го разпределим, докато други момчета печаха месо, а други деряxa конье, ето че пристигна оная войска, с която се бяхме сражавали подкрепена с нова помощ. Почнахме да отстъпваме, за да вземем отзад една височина. За да могат другитe чети да настъпят, аз с две чети останах на сред баира, построих позиции с камънье. В туй време войската вече пристигна и почна да стреля. От четитe, които назад отстъпяха, само едно момче беше успяло да се изкачи на рида, когато тъкмо в тоя момент една турска рота отпред достигна на върха. Момчето, по име Диньо от село Кономлади, куражно заляга, и поваля три-четири души наред и временно спира турцитe, а между туй пристигат и други момчета и се завръзва на това място бой. И така ние се биехме на два фронта. Турската войска като видя, че комититe се намират между два огъня, се окуражи и тръбите им все тръбяха за настъпление. Ние пък, залегнали в позициитe, все ги поздравявахме със залпове. Непрестанно пеехме песни, което правеше впечатление на турцитe, които бяxa на 50 крачки до нас в една корийка. Селският ни войвода от с. Вишени, Рашайков, подвикваше на турцитe: „Нашият генерален командир Попов не приема да се би с юзбашии и мулязими, а нека дойдат паши като „Едхем Паша“ и др. закачки. Турцитe пък отговаряха: „Да бягате в България при Фердинанда!“ Така си спорехме с тях в това време и пак си захващахме стрелбата. Хвърлихме една бомба, която падна в краката на турцитe, но не се пукна; тe я взеха и ни се изсмяxa. Тогава аз прибързах и приготвих една пачка динамит, свързах го с кърпа и турнах капса помежду дветe парчета (на половина) с фитил и го хвърлих пред турцитe. Той силно изпука. Това направих, защото се боех, да не би турцитe, като не се пукна бомбата, да ни атакуват. Динамитът направи своя ефект. Щом изгърмe, ние от всички позиции извикахме ура! Taкa се продължава седем часа, докато не се стъмни добре. Четитe бяxa отблъснали войската, която беше отзад; тя в тъм¬ното избяга и нам в тъмното отвори път. Жертви не дадохме, а от турцитe имаше.

След това наблизо намерихме един влах и с него се оттеглихме на една местност в една гора. На сутринта войска от три-четири хиляди души обис¬кираше планината срещу нас. Единият й фланг беше на 200-300 крачки от нас, но не ни забеляза; ние даже бяхме вързали муцунитe на коньетe, да не цвилят. Щом се мръкна, минахме през peкa Църна в Мориовско близо до с. Добровени и се установихме на една камениста височина, гдето прекарахме целия ден без да мърдаме. След дълги скитания и гладувания едвам подир 5-6 дни се срещнахме с войводитe Тольо паша и Дядо Кольо – в Прилепско. Тук се съединихме с тях, тe ни доставяха храна и ние малко си отпочинахме.

 

VII.

Начало на разочарование и отчаяние в четитe. – 400 чет¬ника се връщат в домоветe си. – Попов с останалите четници в Прилепско. – Среща с Пере Тошев и Гьорчо Петров. – Люто сражение при с. Крушевец (Леринско). – Среща в Нидже планина с Борис Сарафов. – Попов с четата се връща назад в Костурско.

 

Поради многото мъки, и като видяxa нашите мом¬чета, че в тия краища организацията е съвсем слаба, а народът непострадал и мирен, когато в нашия край, Костурско, бе съвсем обратно, взеха да се разочароват и отчайват. Някои почнаха да ни корят, че сме ги излъгали, че само в нашия край имало въстание, а хората в другите места по Македония ето си гледат своите частни работи и пр. И мнозина за-хванаха да бягат, да напускат четата. Ние, войводите, се събрахме на съвещание и решихме, явно да предложим на тези, които вече не желаят да вървят с нас и да теглят всички мъки, да се оттеглят на страна и да си се върнат вкупом, а не един по един да бягат, понеже за такива е опасно да попаднат в плен, докато достигнат Костурско. На това предложение се обадиха до 400 души, готови да се върнат. С нас останаха само стотина души. За да не вървят онези сами, определихме ръководителя Михаил Николов да ги заведе назад, а в случай, че не могат до¬стигна до там, поне да прибере оръжието им, ако ли пък успеят, да се присъединят към Чакаларова. И така стана, и те благополучно пристигнаха в Костур-ско, но се разпиляха. Чакаларов им прибрал оръжи¬ето и всеки тръгнал към селото си.

Ние, останалите, не можехме да се върнем. Всякак се стараехме да завържем кореспонденция с щаба, за да изкаже мнение, как да действуваме по-нататък. Късно ни отговориха, – след 15-16 дена. В това време се бяхме присъединили към четата на прилеп¬ския войвода Петър Ацев, а Тольо паша и Дядо Ко¬льо се върнаха назад. Ние с П. Ацев заедно се дви¬жехме по прилепския район, гдето се срещнахме с Петър (Пере) Тошев и с Гьорче Петров, който идеше от България (той беше минал Вардара между Велес и станцията). Гьорче водеше със себе си десетина души; бе донесъл динамитни бомби и др. Писмото от щаба, което най-сетне получихме, заповядваше да действуваме заедно с Гьорче Петров в Прилепско и гдето изоб¬що намерим за добре; когато утихне в Костурско, щели да ни пишат, за да се върнем там, а между туй да имаме грижата да разрушим моста между Воден и Лерин.

Тогава ние се върнахме назад в посока към Лерин, за към главния мост. Минахме през селото Крушевец, спряхме се там и пратихме писмо да се съединим с тамошните чети, понеже бяхме вече оставени от Ацева. Писахме на Тольо паша и Дядо Кольо, като ги известявахме, че сме дошли та да се срещнем. Не зная как, нашето писмо попаднало в ръцете на аскера, който квартируваше в едно от съседните села. Ние, изморени от път, се бяхме установили под по¬лите на върха Маргарит, близо до с. Крушевец. На сутринта нашият караул, който беше на самият връх, ни извести, че от всички страни сме заобиколени от войска. Тъкмо в това време бяхме наклали огън, деряхме овци за обед, и всичко си остана така, а ние побързахме да се изтеглим по височините, за да вземем позиции. Бяхме разтоварили два товара бомби и динамит, и едвам сварихме да ги възкачим горе на позициите. Не успяхме както трябва да се разпределим по места, ами кой както можа зае позиция и се почна люта борба.

Това беше на 2 октомврий заранта. Войската като бясна налиташе. Ние бяхме 116 души; с нас бяха и Гьорче Петров и дошлите с него Лука Иванов, запасен офицерин, родом от Панагюрище (България), и Йово Йованович, сръбски емигрант, бил в сръб¬ската армия, родом черногорец. Турците постоянно получаваха подкрепления и достигнаха до пет-шест хи¬ляди души. Позициите ни бяха на по-високо място, в канари. Турците, като нападаха, трябваше да се катерят. Сражението трая до мръкнало и още след това. От моите четници паднаха двама: Кузо Головода, най-храброто момче, и Христо Бабчорски, също тъй храбро момче, което в Невеска уби четирима турци. Това бяха първите жертви от моята чета. Още едно момче заги¬на, а ранени имаше шестима, между които и доста тежко Лазар Поптрайков; куршумът бе минал през врата и устата та му избил и два зъба. Той при все това оздравя, но го затри сетне Коте войвода. Между ранените беше и Йово Йованович. Той се би храбро; раниха го в окото. Раниха доста тежко и едно много самоотвержено и честно момче, влахче, по име Лука, от гр. Костур. То живееше в с. Черешница и беше четник при мене. По-рано бяхме го пратили в Костур с една важна терористична мисия против един предател, който постоянно предаваше и подстрекаваше турците. Заловиха го в града, като се усъмнили, види се, в него. Самият костурски гръцки владика Каравангелис го бил до умиране, а и турците много го изте¬завали: пекли го на мангал, та падал в несвяст по 3-4 часа. При все това остана верен на клетвата, нищо не предаде. Закарали го в Битоля да го съдят: и там бой, изтезания, щял да умре в затвора, но бла-годарение на един български доктор, също тъй затворен, бил е тайно церен та остана жив. Биде съден и оправдан. Сетне живя в неговото си село. Когато се посъвзе, пак постъпи в нашата чета. Тоя Лука именно оздравя и от раните, получени в сражението при с. Крушевец, и сега се намира в София.

Турците, напротив, в това сражение дадоха много жертви; селяните от с. Крушевец ни уверяваха сетне, че имало до 400 души убити, което е твърде ве¬роятно, защото турците много дръзко настъпваха та доближаваха дори до пет метра, до на щик. Това ставаше особено на мръкване. Като се стъмни, настъпи нашият ден и ние си пробихме път през най-сла¬бия им фланг, именно предприехме настъпление през една височина, гдето турските войници още на мрък¬ване бяха попривършили патроните си, а мъчно можеха да си ги набавят. И наистина атаката излезе сполуч¬лива. Ранените ги поведохме с нас. Като си пробих¬ме път, лутахме се цяла нощ и най-сетне се оказа, че само с два часа път сме се отдалечили от мяс¬тото, гдето се бихме. На сутринта с биноклите си ви-дяхме вчерашните си позиции, почернели от войска. Турците цяла неделя там се движеха да прибират мъртви и ранени. Казаха, че нашите бомби се чували дори в Битоля на пет часа разстояние.

След това се присъединихме към Тольо паша и 4–5 дена с него се движехме. На 6 октомврий слу¬чайно се срещнахме в Нидже планина, именно в планината Барбеш и Влашките колиби със Сарафова. Вре¬мето беше студено, валеше сняг. Сарафов ни каза да се откажем от намерението си, защото мостът между Лерин и Воден се пазел от много войска. При това каза, че поради зимата действието ще бъде невъзможно, та ни съветваше да се разпуснат въста¬ниците, като прикрием негде оръжието: войводите пък и ръководителите да останат с малко четници да крепят духа на населението, и в случай, че се прилагат някакви реформи в Македония, да посочват, ако има нужда, лица, способни да служат като жандари и др. След това Сарафов, към когото се при¬съедини и Гьорчо Петров, се отдели oт нас и тръгна, види се, за към България. Ние пък, костурските чети, се упътихме към своя район, за да приберем от народа оръжието.

 

VIII.

Четите в планината Вич попадат в турска засада. – Заобиколен от турска войска, след тежки изпитания и пълно отчаяние Попов се избавя жив. – Достигнал до с. Блаца, навсякъде се натъква на турски засади. – След напразни лутания Попов тръгва за България през Гър¬ция. – Нови страдания в гръцки затвори. – С гръцки параход през Цариград до Бургас. – Попов търже¬ствено посрещнат от гражданството в Сливен.

5 март.

 

Предстоеше в едно денонощие да извървим 20 часа път, – трябваше да преминем Леринското поле, от което бяхме далече, та да навлезем в планината Вич. Осъмнахме в полите на Вич, капнали от умора и глад. Срещнахме дървари българи, които отиваха в планината (имаше наблизо български села), и по-уморените момчета се накачиха на добитъците. Дърварите драговолно отстъпиха. Вървейки на горе по един дол, току пропукаха пушки от срещния баир. От ляво и дясно беше гора, а ние вървяхме в дол; отпред беше устроена засада, а отзад беше поле – не можем се върна. Войводата Васил Котев вървeшe напред и първата пушка го повали мъртъв. Нямаше време да мислим, как да залавяме позиции, ами се дръпнахме на ляво в гората, хвърлихме си и гуни и всичко. То¬гава аз оставих коня си. Вървейки все на ляво по го-рата, излязохме над селото Бял Камък. Току-що излезли срещу селото, виждаме, че от него иде войска и захваща позиции. Тогава ние кривнахме на дясно по един трап и се отбихме в една гора. Видяхме, че от всички страни сме заобиколени с войска, а мястото не позволяваше да се бием. Момчетата бяха убити от умора и глад, повечето с голи колена, боси, с по¬дути от студ пръсти. Всичко туй за пръв път ме отчая и реших да се самоубия. Поисках от едно мом¬че револвера, понеже своя по-рано бях дал на едно момче, което отиде в Прилеп и сетне не можа да се върне. Момчетата, като разбраха работата, отказаха и ме окуражиха. Аз им казах, че няма жив да се дам в турски ръце, а те отговориха, че няма да позволят това, но обещаха, че ако би да дойде да падна в плен, това няма да оставят, и в краен случай ще ме застрелят. Откачих си чантата, в която имаше книжа, и я зарових на едно място: бях си бележил всичко, каквото преживявахме през въстанието. Момчетата помислиха, че ще се убия с пушката, и взеха да ме отвръщат, но аз ги успокоих, като им казах, че заравям чантата, та сетне, който остане жив да я при¬бере, и затова нека всички да запомнят мястото. В туй време пристига на помощ на турците друга войска, именно в селото Бял Камен, което отстоеше десетина минути ход от нас. Ние се потайвахме в горичката и чакахме турците да ни нападнат. Взе да вали сняг и падна мъгла. В туй време пристига войската, която беше над нас, почна да се прибира в дясно от нас. Тогава ние с последно усилие, аз с една бомба в ръка, тръгнахме напред и можахме незабелязано да се промъкнем, като се изкачихме на горе. Аз бях с 20-тина души; другите бяха пръснати на разни страни и се чуваха гърмежи. Успях да се промъкна по посока към село Блаца; приближих до селото само с 7-8 души, а другите, понеже бяха Вишенци, се отбиха в с. Вишени. Беше паднал сняг, та трябваше да пренощуваме в Блаца, което беше опожарено, но в което бяха останали няколко къщи. Именно за да не бъдем в тежест на селото, тези, що бяха от Ви¬шени, отидоха там.

Имах намерение на сутринта да посъбера пръснатите четници, що останаха назад и що бяха се раз¬пилели сигурно по околните села, както и да разбера, какви загуби са претърпели. Требваше да се прибере оръжието им. Вече по мръкнало наближихме селото Блаца, кучетата лаеха, имаше, значи, хора. Но не знаех¬ме, дали има войска или някои от нашите чети. Пратих едно момче, за да разбере, какво има в селото, но то вече не се върна. Пратих и второ момче, но едвам-що се отдели то от нас и един залп от скрития аскер го повали. Тогава ние се върнахме и се отправихме към селото Черешница. Но и там войска. Тръгнахме за Олишкия манастир при село Олища и трябваше да минем през една пресека. Един от четниците забележи, че се блещука огън от ци¬гара; разбрахме, че и там има войска. Тогава се насочихме към една воденица близо до селото Олища. По височините беше паднал сняг, студено беше, 7 октомврий. Във воденицата намерихме войводата Петър Погончев. който беше с нас преди да се пръснем. С него имаше двама души. Поогряхме се там. Воденичарят ни направи качамак, та хапнахме малко. След това момчетата си отидоха по селата Загоричани и Бо¬бища; те бяха изгорели, та навярно щяха да идат в Клисура да търсят семействата си. Аз и Погончев отидохме в селото Олища и там в плевнята на Дядо Кузо се скрихме, до гуша в плевата. Дохож¬даха войски и заобиколиха селото; диреха въстаници, за да им вземат пушките. Наскоро турците си отидоха. Повиках да дойде учителят, който беше родом от Черешница, по име Аристид Дамянов. Питах го за нашите чети, които бяха останали с Чакаларова, где са, за да им пиша, та да се срещна с тях. Той се за¬чуди, как съм се решил да остана тук, и ме посъвет¬ва да бягам, защото няма вече онзи предишния народ, а сега са всички предатели. Не можела жива душа да мръдне от едно село до друго, а камо ли да се знае, где е Чакаларов с четата си.

Тогава на другия ден Погончев отиде в манастиря, гдето беше оставил жена си, дано намери у нея някоя пара. Но манастиря заобиколили войски, след като Погончев влязъл в него, та се принудил да се преоблече в калугерски дрехи, за да се спаси. Той остана там. В това време войводата Никола Андреев и ръководителят Михаил Николов, които били в планината Ежево, бяxa проводили едно влахче за хляб. Учителят беше узнал, че влахчето дохождало, та по него им известява за мене, и те на другата вечер дой¬доха, та ме взеха. На Погончев съобщихме, где да ни намери, но той не дойде.

Като излязох от селото, срещнах българския поп (в същото село има и гъркомански поп), и той, като ме видя без гуна, само в куртка, даде ми своето расо. И така, аз, с попско расо под мишка, заминах за планината Дива Череша заедно с Андреева и 7-8 души момци. Там престояхме един ден, дано нещо разберем за другите чети. От Андреева аз и за Чакаларова нищо не можах да узная. Като не можехме тук да се прехранваме, прехвърлихме се в планината Ежево, но и тук видяхме зор за храна. Затова решихме, макар и с риск, натискани от глад, да влезем в селото Чурилово. Останахме там 24 часа. Бяхме в частна къща у познати на Андреева. Тук ми дадоха една гуна на един бивш четник. И пак излязохме в Ежевската планина.

Видях, че не може вече да се стои там, че не може и да се разберем нито с пръснатите наши четници, нито да се доверим вече на хората както по-напред, а от друга страна – студ, глад... Решихме да прехвърлим в Гърция и от там в България. След четиринощно пътуване (аз, Никола Андреев, Михал Николов и още седем души) бяхме в Гърция. Ние не се криехме; повечето си бяхме с формата, като ня¬махме други дрехи, а оръжието си бяхме оставили в планината. Като пристигнахме в Лариса, мене и още петима, които бяxa с мене, право от гостилницата ни заловиха и ни откараха в участъка. Другитe петима заедно с Андреев и Николов, които бяха на друга гостилница и бяха облечени с влашки дрехи, щом се научили, че с ни арестували, избягали.

В участъка снеха дознание, кои сме и що сме. Ние всичко казвахме. Там преспахме 18 дена. Спахме на гола земя, само в една стая, а храната от нас. Мене ме пуснаха да излизам в града, та да видят, с кого ще се събирам, а същевременно и с цел, дано се полъжат и Чакаларов и Сарафов по туй, че ходя свободен, та и те да дойдат в Гърция. Чака-ларов на парчета биха го направили, така го мразеха. След 3–4 дена престанаха да ме пускат да излизам. Така ни държаха 18 дена. Аз протестирах, защо ни държат затворени, a те ни отговориха, че сме убивали гърци. Казах им, че сме убивали шпиони, все наши македонци, и то за да не пострадат други. Понеже раз¬браха, че съм от по-виднитe въстаници, вече по-човeшки взеха да се отнасят, макар че изобщо всичко беше мизерно. Отидох и до окръжния управител, след като дадох един писмен протест, че Гърция се со¬лидаризира с турците, против които се борим. Напомних им 1897 година и изгорените дувари и къщи по околните гръцки села, през които минахме, – останки от турските опустошения в Тесалия. Управителят се показа до негде трогнат, но и той ни забеляза, че сме убивали християни. Аз му отговорих, че убиваме лошите хора, убиваме един, за да не пострадат хиляда и един. Управителят каза, че той не може да ме осво¬боди, но щял за това да телеграфира в Атина. Дадох просба до руския консул в Атина, но не послед¬ва никакъв отговор. След това чрез един влашки поданик дадох писмо до румънския консул с копие до другитe консули. В писмото си казвах, че ние сме революционери, че поради студовете сме принудени вре¬менно да се склоним в България, че ще бъде жално, ако в Гърция ни остават да гнием по затворитe, че ще съжаляваме в такъв случай, че не сме оставили костите си на бойното поле и пр. Най-сетне пратих едно момче в града Воло устно да доложи на австрий¬ския консул. Той му отговорил, че са известени за нас и че скоро ще бъдем освободени. Гръцките вест¬ници бяха писали: „Оръженачалникът Попов, идещ от Македония с петима души, биде заловен от нашата полиция в Лариса и тези дни се очаква в Атина.“ След 18 дена ни предадоха на един фелдфебел, който по железница ни доведе във Воло и ни предаде на полицията. Тук полицейският началник много грубо се отнесе с нас, веднага ни нападна: „Вие, що из¬горихте селата, що убивахте, грабехте, обезчестявахте момитe! и пр., и пр.“ Не ни оставаше да се защитим. След две денонощия ни предадоха в Пирея. Във Воло към нас се прибавиха и други момчета, въстаници от Костурско, стигнали през Трикала. Някои бяха действу¬вали с Коте войвода, та станахме 17 души. Това бешe към 9–10 ноемврий. В Пирея ни тикнаха в една мал¬ка, влажна и съвършено нечиста стая, в която имаше една качка и умирисала се риба. Едвам прави заста¬нали се побирахме в тая стаичка. Поискахме да дойде полицейският началник, за да позволи, щото един от нашит момчета да излезе да ни донесе хляб. Отгово¬риха ни: „там мрете!“; поискахме вода, – не ни дадоха; поискахме да ни отворят, за да излезем по ну¬жда, отговориха: „там в качката, – в рибата!“ По¬ложението ни беше ужасно. Тогава викнахме да пеем, колкото ни глас държи, – беше около 10 часа вечерта - „Шумният Вардар буйно се лее.“ Това обър¬на внимание на хората. Четникът Христо Георгиев от село Мокрени извика на гръцки: „Да живеят гръцките затвори, градени за нас!“ Дойде един гръцки кореспондент на гръцки вестник и ни попита, какво пеем; попита и кой е главатаринът. Аз му се обадих и казах, че пеем революционната песен, която сме пели и в сраженията; пеем, защото ни е много до¬бре. Той поиска да му дам сведения за въстанието. Отговорих: „Какви сведения може да се дават при тая обстановка! Не ли е срам и грях за Гърция, така да се постъпва с нас?! и пр.“ Той ни отговори, че ще ни донесат хляб и вода, но нищо не ни донесоха. Той сам донесе една свещица, та два часа прекарахме на видело; той я донесе, за да може да си запише нещо. На другия ден под конвой ни закараха в Атина. - Като вървяхме през града, мнозина гърци скърцаха със зъби, клатеха глава и изговаряха псувни и клетви. На гарата се натрупаха хора около нас, пак тъй с псувни и мръщене. В Атина престояхме два дена. Тук ни питаха, кой на къде иска да замине. Аз съобщих, че искам за България през Триест. Градоначалникът каза: „Защо не минете през Цариград? Да не би да се боите, че ще ви предадем? Добре би било, ако имахме това право, но нямаме го.“

Между ония, що се присъедениха към нас, беше и ресенският войвода Спиро Олчев, брат на известния софийски книжар. Коте го беше обезоръжил и му взел 30 лири народни пари и искал дори и да го убие. Ние решихме да заминем с гръцки параход, щом те така искаха. Пак ни препратиха в Пирея, гдето престояхме още три дни. Тук ни тикнаха в още по-мръсна стая, измокрена с пикоч така, че само едно кюшенце беше сухо, та се сменявахме с другарите, кой да седне там, да си отпочинем. Ни хляб, ни нищо. Изобщо страшно и безчеловечно. Дори и с наши пари не искаха да ни доставят храна. Много по-лоши и от турци. Най-сетне дойде старши стражар и поиска да дадем пари, за да ни извадят билети. Събрахме по 12 лева на човек. Добре че на Спиро Олчев брат му телеграфически му бе изпратил стотина лева. Взеха по 12 лева и извадиха билет по 10 лева на човек.

Качихме се на параход „Хиос“ от компанията „Неа Елиники“. По пътя поискахме да ни дадат билетите, и тогава видяхме, че са злоупотребили по два лева на билет. Като дойдохме в Цариград, още преди да доближим, аз и Спиро Олчев си доплатихме и взехме втора класа, понеже подозирахме, че може гърците да ни предадат. Щом спре параходът, капитанинът отиде при полицейските. След малко дойдоха двама полицейски и ни запитаха, от где на къде пътуваме. Казахме, че идем от Атина за България. Те всичко разбраха – дрехите ни издаваха. Не се измина много, пак полицейски дойдоха заедно с капитанина и питаха, имам ли паспорт. Отговорих, че имам. „Дай го.“ Аз сърдито отговорих: „Нямаш право, когато излезем на сухо, тогава.“ Капитанинът взе неговата страна. Полицейският ядосан излезе. Капитанинът пък ни съветваше да дадем на турците подкуп. Той каза, че ако полицията донесе позволение от гръцкия консул, щял да бъде принуден да ни предаде. Отго¬ворих му, че аз съм предизвестил всичките консули в Цариград, и ако стане това, ние, всичките 17 души ще се бием, до когато ще можем, но живи няма да се предадем. Капитанинът се замисли на тия думи, – и вече нищо не стана. Параходът тръгна и на 19 ноемврий пристигнахме в Бургас. Тук от агенцията на гръцкото параходно дружество дойде човек да ни каже, да сме били благодарни на дружеството, че ни докарало читави.

Най-сетне на 22 с.м. пристигнах в Сливен, от гдето още в Бургас телеграфически запитаха, кога ще дойда. С музика, венец и лента тържествено ме посрещнаха гражданитe. Аз бях самичък. На съ¬брания народ държах реч, изказах теглата на Ма¬кедония, благодарих им за срещата.

Публ. в Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт. Кн. III. Борбата в Костурско и Охридско (до 1904 год.) По спомени на Иван Попов, Смиле Войданов, Деян Димитров и Никола Митрев. Съобщава Л. Милетич, София, 1926, с. 1-64.

 

* * *

 

ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ КОСТУРСКАТА СЪЕДИНЕНА ЧЕТА, ПОД ВОЙВОДСТВОТО НА ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ, ИВАН ПОПОВ И ХРИСТО СИЛЯНОВ.

5 април 1913 г.

 

Костурската съединена 54 членна чета, състояща в по-голямата си част от костурчани, потегли от София на 24 септември 1912 г., а на 30 същи месец мина границата по мястото наречено „Мостето".

Още от първото посетено село, Гърлино, Кочанско, четата започна своята работа между българското население и то в духа на “Правилника за доброволческите отряди” и на устните инструкции, които ни се дадоха в Кюстендил от Представителите на Освободителния комитет: да се не дава на турските власти никаква реквизиция; селският добитък да се отвлича по непристъпни места или даже да се унищожава, за да не бъде използуван от неприятеля; да се следи и долага за всяко движение на аскера; да не постъпва никой в редовете на турската войска; да се прекъсват постоянно телеграфните съобщения и пр.

Общото ни впечатление от посетените места до Вардара - селата: Гърлино - Лъки - Воюславци - Дедино - Конче - Градец - бе, че населението дава твърде малко вяра на нашите предупреждения за предстоящата освободителна война и поради това не проявава почти никакъв ентусиазъм.

След като минахме благополучно, на 7 октомври, реката Вардар, бавихме се два – три дена около селата Меравци, Петрово и Давидово, като се мъчехме да склоним местните организационни водители чрез гевгелийския войвода Попето и ръководителя на Ениджевардарския район Дзеков, както и съединените битолски и лерински чети да предприемем общо атентат против Вардарския мост при села Меравци. Но нашите настоявания бидоха отблъснати под предлог, че не е желателно да се предизвикват афери, от които биха пострадали селата и би се разтроила Организацията.

Оттатък Вардара продължихме пътя си през планината Кожух и до Леринско, където стигнахме на 16 октомври (с. Попадия), имахме само един инцидент: на 12 октомври съединените чети предназначени за Леринско, Воденско, Битолско, Демирхисарско, са били ненадейно нападнати в колибите при Бодле (Тиквешко); привлечени от гърмежите, ние потеглихме към колибите, на помощ на другарите, но пристигнахме едвам в края на сражението.

Не знаещи нищо повече от това, че войната е вече обявена, в село Попадия - Леринско, научихме, че гръцка войска е минала Кожани и Кайляри и напредва към Сорович. Требва да забележим, че от София не ни бяха дадени абсолютно никакви инструкции за нашите отношения с гръцката войска, ако и да беше повече от сигурно, че в нашия район ще оперират гърците. При все това, ний счетохме эа необходимо и уместно да влезем веднага в контакт с настъпващата гръцка войска и да съгласим нашите действия с тия на съюзниците ни.

На 17 октомври съобщихме с писмо  на гръцката войска,  че неприятелят след сражението  при с. Биралци (Налбант Кьой) се концентрира при село  Церово,  на известния  естествено укрепен проход Килид Дервент. В същото писмо изявихме нашата готовност да сътрудничим със съюзната гръцка войска. На другия ден ни отговори гръцкият войвода Качамакос, който  беше вече пристигнал с неколцина андарти в Сурович. Той ни съобщаваше, че е изпратил писмото ни на Щаба на Армията и ни благодареше  за направените братски предложения.

Пред вид отстъплението на неприятеля, ний се отказахме от решението да разрушим железният мост при село Екши Су, което решение бяхме взели заедно с леринските и битолските чети. Решихме да предприемем нощно нападение на аскера, концентриран при село Церово. Обаче, същия ден ни се донесе, че аскерът се е оттеглил и от Церово, от което заключихме, че неприятелят няма намерение да се укрепи и  защити дори и на Килид Дервент. Отидохме в Церово и от телеграфиста при станцията узнахме, че последните дни е отстъпила към Лерин и Битоля 7-8000 турска войска, изнурена и убита духом. Пред вид това, ний се отказахме окончателно от мисълта да разрушаваме било Екшисуиския мост, било тунела при село Церово, считайки, че с разрушаването им бихме напакостили повече на съюзниците, отколкото на неприятелите ни. Тоя ден, 17 октомври, гърците бяха спрели между Сорович и Екши Су, без да преследват по-нататък бягащия неприятел. Другия ден, 18 октомври от височините над село Баница забелязахме по шосето Лерин - Баница – Килид - Дервент, неприятел, броящ стотина кавалеристи и 4-5000 пехота. Неприятелят напредна и привечер, къде Екшисулийския мост се завърза престрелка между двата неприятелски авангварда. (Тоя ден на четнишкия бивак се натъкнаха петнадесетина турски войници, дезертьори, по всяка вероятност, които веднага бидоха нападнати и в по-голямата си част избити.) През нощта от съседното село Горничево изпратихме едно отделение лерински четници в Соривич с мисия да доложи всичко видено от нас за силата и движението на неприятеля и да предложи отделянето на един малък отряд гръцка войска, която да обиколи заедно с нас през Горничево и да ударим общо левия фланг на неприятеля над самия проход Килид Дервент.

Другият ден 19 октомври при зори се започна престрелка при следното разположение: турците заеха прохода Килид Дервент до моста към село Екши Су, а гърците бяха разположени по двете страни на шосето в полето при същото село. Престрелката ставаше между авнгардите на двете страни. Към 9 ч. сутринта развихме четата в една тънка верига, спуснахме се бегом от височините към левия фланг на неприятеля. Последният бе силно атакуван и едно отделение от  центъра на нашата чета завзе с пристъп една от най-важните височини, която държаха турците. Десният ни фланг настъпи и заплаши тилът на неприятелят, а левият фланг имаше за цел да отбие отстъпващите предни турски колони, за да не попаднем между два огъня. Настанени вече на удобни места, след едно непрекъснато двучасово сражение неприятелят се видя принуден да очисти в безпорядно бягство теснината, където остави доста убити, двама пленника и голямо количество боеви материали и дрехи. Чекаларов и Попов с четата продължиха преследванието и се спряха при село Баница, а Хр. Силянов с двама четника замина към Екшисулийкия железен мост, влезе в сношение с гръцките войски, обади им, че проходът е очистен и могат свободно да минат за село Баница. Той дочака на шосето гръцкия авангард. Предвождана от четата ни, войската потегли за село Баница(1), дето устроихме на съюзната войска едно посрещане, колкото искрено толкова и бляскаво: цялото село, пияно от радост беше излязло да посрещне съюзниците с вода, ракия, вино и хляб. Доволни от съдействието, което им оказахме и възхитени от посрещанието което им устроихме, офицерите от Щаба на отряда акламираха Н. Величество Царя на българите и Българската армия. Гръцкият отряд състоеше от Петата дивизия, командувана от полковник Матеопулос и брояща 11-12000 пехота, педесетина кавалерийски и 24 полски скорострелни топа. Направи ни впечатление, че дивизията разполагаше с много малко кавалерия и не притежаваше никаква горска артилерия. Щабът на дивизията се настани на квартира в Баница, а войската в и около селата Баница и Забърдени. Поисканата й и предвождана от леринци гръцка дружина, пристигна късно в Баница, без да вземе участие в сражението.  Въпреки исканията ни да продължим и завземем Лерин, началникът на дивизията реши да не преследва по-нататък неприятеля  под предлог, че войската е уморена и че трябва да чака заповедите на висшата команда, престолонаследника, който с главните гръцки сили настъпвал към Солун.

При все това, ние заедно  с господин началника на дивизията и с другите офицери от неговия щаб, полковник Клавдианос, капитан Дросопулос, адютант на дивизията и пр.,  обсъдихме заедно плана за нападението на града Лерин и се установихме върху следното: Нашата чета да се прехвърли в срещната планина Вич, да се съедини с находящата се в село Негован гръцка дружина и да заеме височините при село Неволени, на югозапад от града, а леринци да поведат друга гръцка дружина от към северозапад и да образуват десния фланг. Тая вечер Петата дивизия за пръв път след отделянието си от главните гръцки сили бе влязла в сношение с главната гръцка квартира, понеже телеграфното съобщение между Бер и Сорович бе установено.

На 20 октомври, решени да заминем за нашия район, ако и тоя ден се бездействува, бяхме помолени от дивизиония началник да чакаме още един ден. И нашите куриери, както и рекогнесцировките на самите гърци изчисляваха броя на неприятелските сили, разположени между селата Забърдени и Арменско, до града Лерин на 3-4000, в никой случай не повече от 5000.

На 21 сутринта ни се съобщи, че има задовед за настъпление. Оставаше да се приложи разисквания вече план.  Снабдени с едно писмо от щаба до калитан Худалис, командир на дружината в Негован, ний напуснахме Баница твърдо уверени, че до вечерта Лерин ще бъде в наши ръце. В това бяха еднакво уверени и офицерите от щаба. Бяхме се отдалечили от Баница не повече от час, когато съгледахме и бяхме тоже съгледани от турски кавалерийски разезди. Малко след това се започна и престрелка. Не закъсня да загърми и разположената над село Забърдени гръцка батарея.

Когато стигнахме на една височина, от където се виждаше като на длан цялото поле, направи ни впечатление обстоятелството, че тя не беше заета от гърците, понеже от там една батарея би обстрелвала на далечно разстояние неприятеля в полето. Веднага писахме на дивизионния командир да разпореди да завземат въпросната височина, която им осигуряваше десния фланг, и със специален куриер изпратихме писмото. Поехме планината, преследвани вече от неприятелска кавалерия. Забелязахме с бинокъла, че гърците настъпват развити в боен ред и че по численост са много повече от 4-5000 души. Сражението се разяри. Между това кавалерията, ни следеше. Ний бяхме заставени да се поотбием от пътя си - село Негован, - към югоизток.  Ненадейно едно кавалерийско отделение се изпречи пред нас не по-далече от 1000 крачки,  над една скала. С няколко залпа заставихме го да се отдръпне, но и след това продължаваше да ни следи макар и по-предпазливо. От към Негован се чуха силни гърмежи от картечници. Упътихме се към селото и когато стигнахме до височините над него сражението беше почти престанало. Заварихме, пръснати из планината, повече от стотина гръцки войници начело с един подпоручик, изплашени от ненадейното нападение и не знаещи на къде да тръгнат. Оказа се, че капитанът Худалис с около 700 души, беше, съгласно получената заповед, потеглил по планината към село Неволени без да бъде забелязан от турците. Левият неприятелски фланг, напредвайки подир кавалерийския разезд се натъкнал на оставените в Негован стотина души гръцки войници, които е успял да разпръсне без съпротивление. Закъснели и отбити от своя път, и виждайки, че планът против Лерин е осуетен, ний прибрахме пръснатите гръцки войници и отидохме вечерта в планинското село Невеска. Там заварихме две гръцки чети начело с Караватис и Макрис. Посъветвахме се с тях и първата ни грижа бе да съобщим на калитан Худалис да се оттегли към село Невеска.  Ний бяхме вече сигурни, че Петата дивизия е отстъпила: още по пътя видяхме от планината, че с. Забърдени, дето сутринта бе разположена гръцката батарея, гори, а след пристиганието ни в Невеска съобщиха ни, че гори и село Баница.

На 22 и 23 октомври сраженията в Леринското поле продължиха. Както по-после узнахме, турският настъпателен отряд бил главно рекрутиран от войски прибрани в Битоля след боевете при Куманово и Кочани и предвождан от Джавид Паша.  На 22 през нощта левият турски фланг обходил гръцката дивизия откъм Екши Су и я заставил да отстъпи. В ръцете на неприятеля тогава паднаха 12 оръдия от 24-тях, с които разполагаше дивизията. Числото на убитите и ранени гърци надминавало 1500. Разнебитена съвсем, дивизията се оттеглила чак до Кожани,  а Джавид Паша е продължил настъплението си до село Владово (Воденско). Само опасността откъм сърбите около Битоля го е заставила, да се върне обратно, като се откаже от своя план - да удари главните сили при Солун. В настъплението си турците опожариха българските села Забърдени, Баница, Сорович, Церово, Екши Су и Мокрени.

От Невеска разпратихме до селата в Костурско едно окръжно, в което им давахме следните наставления: да следят и долагат за всяко движение на аскера; всички младежи да се въоръжат с каквото могат и да образуват чета под войводството на най-способния и четата да бъде готова винаги да тръгне където й се посочи от нас; да приготвят колкото се може повече храни за посрещание нуждите на християнските войскови отделения, които ще дойдат в селата; в случай на нападение на някое село от войска или башибозук, съседните села да се притичат на помощ; да се уреди най-добре куриерската служба и прочее.

В Костурско заварихме следното положение: в гр. Костур имаше един табур войска. Няколко андартски чети се движеха безпрепятствено по селата на юг от Костур и обезоръжаваха турското население. Като андартски център служеше селото Костурач на юг от Костур, където се намираше и “Върховният шеф на всички Македонски чети”, капитанът от гръцката армия Катехакис, известен от миналото андартски шеф под псевдонима Рувас. До поражението на Петата гръцка дивизия в Леринско, турското население бе съвършенно обезкуражено, изплашено и предаваше оръжието си, за да избегне по-големи изтезания. В самия град Костур гръцкият владика преговаряше с каймакамина, който бил наклонен да предаде града. Видни турски семейства масово са бягали в Корча, а на 20 октомври всички административни чиновници, заедно с каймакамина и с няколкото стотини запасни войници заминали тоже в Корча и оставили града в ръцете на местните гърци. Последните ограбили оръжейния склад и счели “освобождението” си за окончателно. На българите от околните села те отказали да дадат част от оръжието и някои даже почнали да подканят българското население да се учи гръцки, понеже всички тия краища щели да подпаднат под Гърция. Но тържеството им не трая дълго. Успехите на аскера в Леринско окуражи турското население към съпротива. На 22 октомври пристигнаха в Костур около 1000 войници от Корча. Едни от въоръжените гърци капитулираха, други избягаха, но никой не се опита да защити “свободата си”.

На 24 октомври се срещнахме с повечето от андартските водители в село Маврово и се споразумяхме с тях върху едно нападение на града Костур съвместно с гръцката войска, която се намирала около Лепчища. Тая войска, обаче, се оказала несъстоятелна эа съпротива и сама отстъпила пред настъплението на турците.

Възползувани от тоя промеждутък, ний посетихме много наши села и обезоръжихие турските села Сетома (24 октомври) и Жервени (26 октомври, като раздадохме прибраното оръжие (около 170 разни пушки) на наши селяни.

Между това турцнте наново все повече се окуражаваха, а духът на християнското население все повече отпадаше.  На 31 октомври пристигнаха в Костур други два табура турска войска, идящи от Лерин. На 1 и 2 ноември цялата турска войска от Костурско се раздели и почна да действува в три посоки една през Маврово - за Клисура;  втора през Костур - за Дупяк и Костурач и трета към Хрупища.  На 1 ноември стана решително сражение между аскера и андартите, които бидоха изтикани на юг, а главната им разиденция, селото Костурач, биде предадено на огън. В това турско настъпление особено се отличи турският главатар Вакир Ага. След разбиването на андартите и на гръцкия отряд при Лепчища, Бекир Ага е продължил своя хунски подод унищожавайки и предавайки на плен и пожар срещаните гръцки села до Гребена и по-нататък - до самата гръцка граница. Турското население както и новодошлият аскер бяха страшно наежени против гърците, понехе в обезоръжените турски села андартите бяха си позволили големи изстъпления спрямо турското население, и особенно спрямо жените. Турците явно изказваха своите предпочитания към България и българите и заявяваха, че с готовност биха се подчинили на българските войски, но никога не биха се съгласили да станат поданици на Гърция. България те считаха за противник равен (акран) и достоен когато гърците били “гюпци” (цигани). “По-добре е да те язди лъв или кон - казваха те - отколкото една коза".

Временното окопитвание на турците усили до неимоверност уплахата на българското население от опожаряване, ако турските селяни и да му предлагаха още от по-рано “договор за взаимно пазене”. Омърлушеността, песимизмът и загрижеността на костурските българи, така героични и самоотвержени до и след време на въстанието от 1903 година, се дължеха до голяма степен и на опасението, че не е изключена възможността, щото техният край, прославен с борбите си колкото против вековния тиранин, толкова и против гръцката фанариотска и андартска пропаганда, да замени турското робство с гръцко. Само едно обстоятелство е било в състояние да разпали стария ентусиазъм и героизъм на костурския българин: появяванието на, макар и малко, български войски. А както населението, така и ний бяхме уверени, че при Битоля, заедно със сърбите, действува и една българска дивизия… Ний даже приготвихме изложение до Щаба на мнимата българска войска около Битоля, в което му давахме всички необходими осветления  за положението в нашия край и настоявахме отделянето на един малък отряд, който да действува заедно с нас в тила на турската армия в Битоля. На 2 и 3 ноември, квартирувайки в селата Брезница и Габреш, ний получавахме известия, че около Битоля ставали жестоки боеве. Околните планини тътнеха от далечните топовни гърмежи. Тогава счетохме за наш дълг да изпратим чрез специални куриери до “Щаба на Българските войски” около Битоля приготвеното изложение, за което споменахме по-горе.

На 6 ноември ни се донесе, че по шосето Лерин - Бигла се движи многоброен аскер. Заехме височините над село Търсье и от там видяхме безконечното шествие на действуещата по-рано турска армия срещу сърбите, размесена с доиочадия и добитък: разбрахме, че Битоля е най-после паднала. От наши хора из село Арменско, разположено на шосето, узнахме, че аскерът отстъпва към Корча и че по уверенията на турските войници, Битоля била завладяна от сърби. За българи нищо не се споменавало. Но и това никого не разочарова: селяните отдадоха тия уверения на турската умраза към българите на малобройността на българския отряд при Битоля.

Другия ден, 7 ноември, наблюдавахме от височините над село Търсие отстъплението на неприятеля. Краищата на шествието не се виждаха. Ридищата бяха пълни с домочадия и овце. Минавайки през село Арменско, аскерът вършеше кражби и насилия. Ний знаехме, че същото нещо  става и по другите по-нататъшни села, разположени край шосето. Известихме съседните села да изпратят веднага всичките си въоръжени хора и решихме да нападнем ненадейно на неприятеля и като внесем смут в редовете му да ускорим неговото отстъпление и да спасим нашите села.

На 8 сутринта, при сняг и мъгла, потеглихме, подкрепени само от група въоръжени селяни, към прохода “Бигла”. До самата кула на прохода едвам се забелязваха през мъглата конници. Настъпвайки във верига открихме огън с гръмогласно “ура”. Вътре в няколко минути проходът беше в наши ръце. Тук намерихие около кулата 15-20 оставени коне, една кавалерийска пушка и една войнишка шапка, но вместо турски, те се оказаха гръцки, което много ни изненада. Един скрит селянин като узна кои сме, почна да вика на бягащите към село Арменско гръцки войници да се спрат.  От същия селянин узнахме, че това било  гръцка кавалерия. При срещата ни с двама гръцки офицери  (единия от тях се казваше Николаидис - поручик), изказахме съжаленията си за станалото недоразумение. За щастие, от нашите куршуми бе убит само  един гръцки кон; намерените неща повърнахме. От тия офицери узнахме, че при Битоля няма българска войска, че Солун е паднал и че българската армия е стигнала на Чаталджа. (По-късно разбрахме, че вчерашния ден, 7 вечерта, една депутация от духовните началници в Лерин се е явила при гръцките войски, идящи от Солун и стигнали между Горничево и Острово, да им извести, че града Лерин се предава. Това е станало по инициативата на гръцкия владика, за да не падне града в ръцете на сърбите. Същата вечер стигнало в града едно гръцко кавалерийско отделение. Опашката на отстъпващата турска армия продължаваше да минава още през града. Около 800 турски войници са се предали на гръцката кавалерия и на местните граждани.) Под предлог, че нямат заповед, гръцките офицери не пожелаха да преследваме общо неприятеля по-нататък. Тогава четата ни сама продължи пътя към село Писодери, след като изпрати Христо Силянов в Лерин, за да изучи положението и главно за да върне обратно изпратения в Битоля куриер та да не попаднат нашите изложения в ръцете на сърбите.

Четата застигна отстъпващия неприятел при село Жельово. Възползувани от гъстата мъгла, доближихме се на сто крачки, а някъде и на 50 и открихме огън. Завърза се грозно сражение; хиляди пушечни гърмежи се обърнаха срещу шепата нападатели. Едно малко наше отделение незабелязано от неприятеля, напредна и застраши пътя на отстъплението им.  Внесе се грозна суматоха между неприятеля, който, сигурно не знаеше с кого има работа и предполагаше, че е застигнат от сръбската войска. Възползувани от смущението му нахвърлихме се върху турците със стрелба и на нож, избихме с десетки други, а други накарахме да се предадат. Пленниците на брой не по-малко от 500 души, ангажираха всичките ни сили и преследванието бе преустановено. Видяхме се принудени да се отбием в село Желево, където настанихме пленниците, прибрахме оръжието им и тук преспахме. Избягалите войници се опитали да запалят селото, но нашето пристигание спаси къщите, а изгоряха само няколко плевни. За горното писахме през нощта Силянову в Лерин, за да доложи на гърците.

На 9 още от зори разпределихме четата на части и по предварително определен план настъпихме към село Ощима, където застигнахме отделни малки части войска, която, щом ни забеляза посрещна ни със стрелба. Скоро обаче, войниците бяха заставени да напуснат селото, което бяха подпалили. Напред се виждаха селата Търново, Руля, Брезница и Смърдеш, обхванати от пушек. За да не дадем на неприятеля взиожност да изгори селата, употребихме бомбите, които носехме. Ефектът от гърмежте беше бляскав. Бомбените гърмежи се взеха за топовни. Неприятелят напускаше селата; ужасен бягаше в безпорядък, като  оставяше из пътя муниции и всичко плячкосано из селата, коне, натоварени с патрони, празни и др. военни предмети. Пътят от Жельово до Капещица бе буквално покрит от захвърлени неща и добитък. При всяко село оставаха с десетки избити и до 15 - 20 души пленници. Без почивка преследвахме ги през целия ден до с. Капещица. Изплашения до ужас народ навсякъде ни посрещаше с плач и сълзи на очи, разправяше ни теглилата, изпитани от Джавид Пашовата сган, като ни отправяше хиляди благодарности и молитви за гдето сме стигнали на време и спасили селата им от окончателно разорение. По-голяма част от населението бе пръснато из балканите по снега. Вечерта се прибрахме в село Смърдеш, проверихме четата и за голямо наше чудо, оказа се, че не сме дали ни една жертва.

На 10 разпоредихме да се приберат от всички села оставените пленници на брой около 700 - 800 души и се препратят в Лерин.

Нашият другар Христо Силянов се яви още на 9 ноември, сутринта пред дивизионния адютант, артилерийския капитан Цонтос (бивш андартски шеф, който е върлувал в Костурско и Леринско под псевдонима Вардас) и му изяви от името на четата следното: пленниците да се изпратят в София, понеже ний сме пратеници на българското Военно министерство, или,  ако това е невъзможно, да ни се даде поне надлежната разписка; да се изпрати веднага едно силно кавалерийско отделение, което заедно с четата да преследва неприятеля до край, докато бъдат изловени или унищожени всички турски войници, а незабавно подир кавалерията да се изпрати и пехота. Вардас едва ли не се изсмя над нашата претенция за изпращането на пленниците ни в София и каза: “Това са приказки”... Разписка тоже не пожела да издаде, понеже подвигът не бил толкова важен и нямало време да се провери числото на пленниците. Колкото за третото ни предложение Вардас отговори:

- Войската не е комитска чета. Тя има нужда от почивка. Една дивизия е изпратена от Кайлярско, за да настъпи през Мокрени и Клисура. По Писодерския път кавалерия има (само че тя  не  бе натоварена да преследва неприятеля - бележка наша).  Ще се изпрати и пехота когато се даде за това разпореждане.

По тоя начин унищожението и пленяването на разнебитената турска армия, брояща не по-малко от 30 - 40000, не стана, ако и да беше напълно възможно.

Същия ден, 9 ноември в Лерин пристигна аташираният към гръцката Главна квартира български генерал Хесапчиев. Христо Силянов, заедно с пристигналия в Лерин преспански войвода Христо Цветков, поискаха писмено от господин генерала да бъдат приети, за да му опишат положението в тия краища и да получат от него нужните осветления и наставления. Отговор не последва. Застигнат по-после на улицата от нашите другари господин генералът им каза, че е много уморен, но когато си отпочине щял сам да ги извика. Подир малко г-н генералът посети Българската митрополия, където бяха се стекли и други местни българи. Нашите другари намериха за нужно да отидат и те в митрололията. Г-н генералът обаче, с едва скривана досада им повтори, че е уморен и ще  ги извика после сам, а сега да го освободят.  Оскърбени тежко от това отнасяние на българския генерал (тогава когато в митрополията бяха събрани и други български граждани и, следователно, посещението беше по-скоро акт на учтивост и имаше за цел да се съобщи на г-н генерала квартирата на двамата ни другари) и поразени от твърде малкия интерес, който пратеникът на Българската Главна кварира проявява към Костурско нашите другари напуснаха митрололията. Още два дена, до 12 ноември Хр.  Силянов и Хр. Цветков стояха в Лерин, но господин Хесапчиев не намери за нужно да ги извика и разпита. И те се върнаха в Костурско.

На 11 ноември едно малко кавалерийско отделение пристигна до града Костур, за да съобщи на местния гарнизон: ще се предаде ли града доброволно или не. Каймакаминът поиска време, за да си помисли, и подир един час целият гарнизон,  заедно с всички чиновници, напуснаха града и се отправиха спокойно към Корча. Вечерта пристигна в града цялата Четвърта дивизия, командувана от генерал Дамианос. И тук, както и в Лерин, войската даде сигнала за разбиване на турските дукяни и къщи. Погромите, в които участвуваха и местни граждани и селяни от околните села, продължиха две нощи.

На 13 ноември преди обед посетихме града Костур, посрещнати бляскаво от всички български граждани и ученици, начело с Н. Високопреподобие управляющия Костурската епархия архимандрит Панарет: в нашето лице бедните ни сънародници поздравляваха представителите на българската военна сила. При влизанвето ни в града пристигна един офицер и ни съобщи, че господин генералът желае предварително да се срещне с войводите. Оставихме четата край града и се явихие пред генерал Дамианос в Гръцката митрополия. На срещата ни присъстствуваше и местния гръцки митрополит Йоаким.  Разбрахме, че нашето посещение е било предмет на предварителни разисквания и че се планирало недопущанието ни в града. Мотивите: през нощта са станали в града безредици и погроми, които току що били преустановени сутринта, а нашето присъствие може да стане причина за нови безредици от страна на някои елементи. Обясненията, които ний от своя страна дадохме на генерала, се свеждат към следното:

- Дойдохме само да се представим на господин генерала и митрополита, да посетим нашата митрополия и се видим с нашите българи. Още довечера имаме намерение да отидем в съседния градец Хрупища, дето изпратихме и известие. Можем да уверим господин генерала, че сме в положение да отговаряме напълно за поведението на нашите хора в града. По-нататък смятаме да обезоръжим някои турски села, в които още не е стъпвала войската. И за напред да бъдем в услугите на гръцката армия, тъй както сме сътрудничили с Петата дивизия  в Леринско.

Генералът остана напълно доволен от нашите обяснения.  Владиката, обаче, са намеси грубо и почна да напада нашите селяни задето вършели в града кражби и грабежи. “Сбъркали сте адреса Ваше Високопреосвещенство, отговорихме му ний за публичния ред са отговорни военните власти.” Последва едно доста остро пререкание между самия владика и генерала. Първият обвиняваше генерала задето не е взел всички нужни мерки, за да предотврати безредиците. Госдодин генералът пожела да се види пак с нас. Подир обед отидохме при него да се сбогуваме, но се започна същата разправия: владиката обвинява генерала задето, имайки на разлоложение 12000 войници, не е взел мерки, не е обесил хора даже, за да запази реда. Генералът му заявява, че не може да обесва току тъй хората и че в погромите са взели участие и негови, на владиката, хора, т. е. граждани и селяни. През това време пристигна известие, че в Хрупища станали безредици от андарти, против които била изпратена и войска. Тогава генералът и офицерите от щаба му ни помолиха да отложим нашето отивание в Хрупища. След дълги разправии ний отстъпихме. Напуснахме града, изпроводени по същия сърдечен начин от местните българи.

Последователно обезоръжихме турското население по селата Желин, Цакони, Желегоже, Калища, Забърдени и други. На обезоръжаванието се произведе без сериозни инциденти без никакви насилия. Чрез достъпни речи и чрез добри обноски, ний се стараехме да вдъхнем успокоение в мирното и сложило оръжието си турско население, да го привържем към себе си и предразположим към България. И навсякъде това ни се удаваше лесно, било поради обноските ни, било поради въздържанието, което налагахме на нашите момчета и преследванията и наказанията, които налагахме за всички кражби и насилия над обезоръженото турско население. Нашият успех в това отношение до голяма степен се дължеше и на вилненията на андартите, които се отнасяха особено безцеремонно към семейната чест на турчина. Не малко ни помогна и това обстоятелство, че приказвахме им на понятен за тях български език.

Четвъртата дивизия на генерал Дамианос се пръсна на малки части по селата около града, хранейки се на гърба на местното население (гръцката войска почти не издава редовни реквизиционни разписки срещу, това което получава)(2). От Лерин пък по шосето за Корча стигна до градеца Билища, където се настани на квартира първия гръцки кавалерийски полк, командуван от подполковник Захаракопулос, и една дружина пехота.

В южната част на Деволското поле, което се простира между планините Грамос и югоизточните разклонения на Костурските планинини, арнаутските и помашките села бяха обезоръжени от нас, от гръцки андарти и от наши селяни.  Северната част оставаше още не обезоръжена. Имайки пред вид мъжествения характер на жителите от тия села, тяхната опитност в стрелба, тяхното силно въоръжение и тяхното непосредствено съседство с Корча, дето беше се поокопитила и концентрирала голяма част от армията на Джавит Паша, ний считахме обезоръжението на тия села, за наложително.  Сведенията ни от друга страна гласяха, че турските отряди,  окуражени от бездействието на гърците и редовно информирани от въпросните арнаути върху положението, настъпват постепенно към Билища. А ний бяхме сигурни, че щом се появи турска войска, въоръженото турско население ще се присъедини към нея и тогава нашите села ще бъдат пак изложени на опасност. Ето защо на 18 ноември ний посетихме  голямото арнаутско село Божиград и поискахме да ни предаде оръжието си. След дълги преговори и колебания жителите ни показаха едно писмо от кавалерийския подполковник в Билища  Захаракопулос, в което се казваше, че божиградчани трябва да пазят оръжието  си,  за да го предат на редовната гръцка войска.  Върнахме се. Божиград и околните села, които притежаваха подобни писма останаха необезоръжени.

На 22 ноември изпратихме нашия другар Хр. Силянов в Билища, за да се обясни лично  с подполковник Захаракопулос по  въпроса за обежоръжаването на Божиград. Пред него нашият другар изложи и аргументира опасността от тия въоръжени села. В отговор подполковникът и другите офицери около него резонираха така:

- Турската войска в Корча е убита духом. От нея не може да се очаква никакво  нападение. Какво искате от една войска, която заменя пушките си с хляб. Турските войници се движат по селата за хляб. Колкото за арнаутските селяни, те са готови да предадат на войската пушките си. Те даже ни услужват с разни донесения. По-добре нека стоят още някое време с оръжие, за да се  защищават от насилията на разни селяни. Във всеки случай, - добави сякаш разкаян подполковникът - аз взимам акт от думите Ви и ще искам позволение, за да изпратя тия дни една рота, която да прибере оръжието от тия села.

На 24 ноември пристъпихме към частично разформируване на четата, понеже считахме задачата си за превършена, а от друга страна и самите момчета желаеха да се приберат по селата си. Близо половината от четниците бидоха разпуснати срещу задължението, че ще пазят оръжието си, което принадлежи на българската държава и че при първо  повиквание всеки ще се яви където му се посочи. Нашият другар В. Чекаларов замина за Битоля, а от там за Солун и София, за да се срещне с някои меродавни лица, които да осветли врху положението в нашия край. Ив. Попов замина с няколко момчета към Въмбел и Смърдеш, а Хр. Силянов за с. Дъмбени.

Обещаното от подполковник Захаракопулос обезоръжаване на Божиград и съседните села не стана, въпреки това, че, подир нашите предупреждения, мюсюлманите от селата Очища,  Височища, Полоско, Кочи и пр. не само не са допуснали вече,  но и са стреляли  против  гръцките кавалерийски разезди. Това бе предвестник на едно по-голямо нападение.  На 29 ноември 3-4табура аскер настъпи против Билища в три посоки. Тоя ден в Билища квартируваше една рота пехота и два ескадрона кавалерия; друга рота пехота се намираше в близкото село Капещица. Гръцката войска не използува както трябва стратегическите височини над Билища и след непродължително сражение отстъпиха в безпорядък: кавалерията с подполковник Захаракопулос начело по шосето Смърдеш и Брезница, а пехотата към Капещица дето  същевременно почти бе нападната и другата гръцка рота. В бягството си гърците са оставили в ръцете на неприятеля  единствената си картечница, каси с патрони и пр. Бягащата гръцка пехота стигна в село Лобаница изплашена - отделни гръцки войници бяха хвърлили дори пушките и обущата си - и предаде своя страх на местните български семейства.  Местните българи молеха офицерите в селото ии и да използуват превъзходните чукари над селото, в случай, че неприятелят на другия ден продължи настъплението  си. Офицерите ни отговаряха, че границата на отстъплението им била по-нататъшното българско село Косинец, макар, че от последното село бяха вече пристигнали в Лобаница две други роти на помощ.  Гръцката войска се прибра в Косинец, но и там не се  спре. В Косинец се  повтори същото: въоръжените наши селяни молят гърците да спрат там, сочат им хубавите позиции около селото, уверяват ги, че не е мислимо турците веднага да продължат настъплението си. Но господа офицерите забравят, че при пристигането си сами са ободрявали селяните и са заявявали, че ще останат там, и решават да пренесат границата на отстъплението още по-нататък - в село Дъмбени, около 15 клм. далеко. Тогава въоръжените косинчени, начело със свещеника си и  самите жени се нахврлят върху офицерите с псувни и ругания, а господа офицерите понасят мълчаливо и със стоическо хладнокръвие всички тия оскърбления без тяхното “честолюбие на военни” да реагира. В Дъмбени войската се прибра в най-жалко състояние: изнурена, размесена с бягащи домочадия и носяща запалени свещи.  Руганията и оскърбленията тук продължиха. Домочадията от Косинец пристигнаха в Дъмбени, а въоръжените хора, начело с нашия десетник Ване Канчев останаха да вардят селото си. Подполковник Захаракопулос застигнат в бягството си от Ив. Попов към с. Брезница, изслуша със същото смирение много остри думи и укори за грешката, която той направи, като не допусна да се обезоръжат Божиград и другите арнаутски села: всички въоръжени арнаути от тия села участвуваха сега заедно с войската в нападението против гърците. И така тая злополука на гърците, която до немай къде понижи пристижа на гръцката войска пред населението и уби у последното всяка охота да услужва драговолно с каквото и да било на “освободителите” се дължи: първо на това, че въпреки настояванията ни, войската на Джавид Паша остана недоунищожена и второ, че, пак въпреки нашите настоявания и благодарение недалновидността,  леността и лекостта на гръцките офицери, останаха въоръжени околните арнаутски села и се изостави всяка по-ефикасна разузнавателна служба по пътя към Корча.

Известието за пораженито на гърците при Билища и Капещица завари Христо Силянов в с. Дъмбени, дето същата нощ пристигна и отстъпилата гръцка пехота, а Ив. Попов около село Брезница, дето той срещна бягащата кавалерия на подполковник Захаракопулос. Селата Дъмбени, Косинец, Лобаница, Смърдеш, Въмбел и Връбник бяха непосредствено  заплашени от евентуално нападение от страна на турците. Независимо от поведението на гърците, нам се налагаше да заемем отстъпените височини около Билища и Капещица и да задържим положението за известно време, та да спасим нашите села! Иван Попов свика милицията и разпуснатите наши четници от селата Габреш, Брезница, Смърдеш. Свикана беше също и милицията от Въмбел и Връбник. Там по това време се намираше и наскоро пристигналата от Америка доброволческа чета на Пандо  Сидов, който взе участие и в първото сражение на гърците при Билища. Начело на смърдешани застана нашият десетник Сотир Савов. Всички тия  ворлжени  хора  200  - 300  на  брой, зеха позиции около Връбник и по  височините от двете страни на шосето Билища-Смърдеш. Христо Силянов пък, сгрупира въоръжените ни сили от селата Лобаница, Косинец и Дъмбени. Малки подкрепления, начело с разпуснати наши четници, пристигнаха и от селата Апоскеп, Жупанища и Четирок.

Гръцката войска от Леринско и Костурско почва да се концентрира и да се готви за общо настепление. Задачата на нашите 400-500 въоръжени хора бе да пазят височините между Лобаница, Капещица, Връбник и шосето Билища-Смърдеш, докато се почне настъплението на войската. Концентрацията на последната трая пет дена. Тия пет дена непрекъснато почти ставаха престрелки и сражения по казаните височини.  Ангажираше се, по-малко или по-сериозно, ту левият, ту десният наш фланг.  Върховете над Капещица се заемаха ту от турски, ту от наши караули. По върха Плещевец, над шосето, както и над Връбник пристигна със същата задача,  подкрепление: една дружина евзони и една дружина пехота с няколко горски оръдия. Съвместно с нашите четници и милиционери, гръцката войска подържаше огъня със същата демонстративна цел: да се ангажира и задържи тук неприятелят докато се привърши концентрацията на главните сили.

На 2 декември маневриранието на левия ни фланг над Капещица се обърна във формено продължително сражение, което се свърши със заемането на Капещица от нас. Обаче, между двата ни фланга липсваше почти всякаква връзка, а от друга страна, гръцката войска на Плещевец избягваше всякакво преждевременно настъпление. Турците, подкрепени от към Билища и благодарение главно на горската си артилерия, сполучиха да заемат обратно Капещица.

На 4 декември, в навечерието на генералното настъпление турците имаха още един успех и на десния ни фланг: заеха селото Връбник, след като изтикаха евзоните и нашите четници и милиционери. Тъй или инък, нашите маниврирания и престрелки дадоха очаквания резултат: задържиха положението, спряха шествието на неприятеля и дадоха възможност на гръцката войска да свърши концентрацията си. Без тия мерки и ако турците бяха действували по дързостно и използували забъркаността на гърците своевременно, чрез едно стремително нашествие по двата пътя, биха сигурно заставили не на едно място разпръснатите в Костурско и Леринско безгрижни гръцки войскови части да търсят спасение в безредни отстъпления от рода на това в Билища и Капещица.

На 5 декември, концентрираната гръцка войска брояща близо четири дивизии, не по малко от 40000 души, с горска артилерия и картечници мина под командата на генерал Дамианос, в общо настъпление по две посоки: от към шосето Лерин - Билища и от към Костур по Деволското поле. Редовната турска войска нито се опита да даде правилно  сражение. Тя отстъпи с време и можа да отстъпи с порядък до Корча, без да даде почти никакви жертви. Адският рев на гръцката артилерия и пушечната стрелба, които не престанаха почти целия ден, постигнаха само морален ефект върху аскера. Заедно с последния избяга към Корча и част от мюсюлманското население. Някои от селата бяха подпалени от андарти и наши селяни. Башибозук, залостен по къщите, оказваше тук там съпротивление. Най-сериозно упорствува той в Капещица. Тук около здравата каменна къща на някой си Курт Алис се завърза цяло сражение, в което вземаха участие и отделни наши четници. От вистрелите на обсадените  загина един гръцки поручик. Тогава се тури в действие против казаната къща и артилерия, а командуващият гръцки офицер се обърна към хората си с покана: “Кой от Вас ще се доближи да тури огън в къщата?” Притекли се веднага двама български четници и един гръцки евзон, които и бидоха убити.  Убитите четници са Мито Касов, 19 годишен от с. Елеово, член на нашата чета, единствената наша жертва през цялата война и Доро …, член на пристигналата от Америка доброволческа чета, родом от с. Дреновени. Освен тях имаше и двама български четници ранени. Двамата убити четници заедно с гръцкия евзон бидоха на другия ден, един до друг погребани от четата до черквицата над с. Капещица.

Настъплението на гърците се свърши с превзиманието на града Корча. Жертвите им в никой случай не надминават 10 - 20 души, убити и ранени.

От турците пострадаха главно башибозуците и турските домочадия, върху които се изсипа всичкия гняв на христианското население, андартите и войската. Грабежите и пламъците над арнаутските села продължаваха няколко дена. Сигналът за опожаряванието бе даден от самите турци: два-три дена преди настъплението на гърците бяха опожарени от турски разбойиишки башибозушки чети християнските села Яновени,  Калевища и пр.

Считаме за излишно да се спираме тук обстойно върху отношенията на гръцките войски и окупационните власти спрямо българското население; тъй като тия отношения съставят специален предмет на заявлението на костурчани до Н. В. Царя. Спрямо нас висшият командуващ гръцки персонал се отнасяше доста коректно.  Ний, от своя  страна винаги посочвахме нашето качество на хора, изпратени от българското правителство, на български войници. Трябва да забележим, че отношенията ни с гръцките войници са бивали по-искрени и сърдечни даже, когато се е касаело да се посрещне и надвие някоя обща опасност. Подир отстранението на подобни опасности отношенията на военните власти ставаха по-сурови и спрямо нас и спрямо селяните. Ний,  обаче, никога не престанахме да желаем и да работим,  според силите ни, за успеха на гръцкото оръжие, защото  Гърция бе съюзна държава и защото всеки гръцки военен неуспех излагаше на опасност нашите села.

След превзимането на Корча циркулирането на нашата чета почна да дразни гръцките власти, даже и в очите на някои наши момчета то стана безпредметно. Тук-таме отделни наши момчета бидоха обезоръжени от гръцките власти. Ний разбрахме, че ако  продължаваме да функционираме, като чета, ще се натъкнем на много по-големи неприятности, които в края на краищата биха се свършили непременно с насилственото ни обезоръжаване. Не искахме да дочакаме подобен финал, понеже евентуалното ни насилствено обезоръжаване би подействувало крайно обезкуражително върху духа на българското население и косвено би понижило престижа на България, на която се считахме войници. От друга страна, бяхме съвършено откъснати от Българската Главна Квартира, както и от Щаба на Македоно-Одринското опълчение, и не можехме да получим нужните наставления. Ето защо намерихме за много по-удобно да съобщим официално и на гръцката власт за нашето разформирувание, мотивирана с окончателното приключване на военните действия срещу общия враг в Костурския край. По въпроса за оръжието на четниците ни направихме постъпки пред околийския началник в Костур господин Грекос, когото Хр. Силянов извести и за окончателното разформируване на четата. На същия, по негово искане, се изпрати списък на четниците, съхраняващи по една българска държавна пушка система “манлихер”, която всеки е обязан да повърне на българското Военно министерство...

На 20 декември Ив. Попов и Хр. Силянов напуснаха Костурско.

Свършваме настоящето изложение със съзнанието, че Костурската съединена чета с отиването си и със скромната си дейност в Костурско е запълнила, макар и само отчасти, една голяма празнина. Тя подкрепи духа на българското население, работи систематично за пропагандиране каузата на българщината и на България, спомогна за спасението на не малко наши села от опожаряване и разорение.

Нейното присъствие и влияние между българското население бе пред навлезлите от Гърция войски едно красноречиво доказателство за българския характер и за борческите традиции на Костурския край.

Хр. Силянов

Ив. Попов

ЦВА, ф. 422, оп. ІІ, а. е. 24, л. 129 – 154. Оригинал. Машинопис.

-----------------

(1) В това сражение наред с нас взе участие и малката чета на преспанския войвода Христо Цветков, и донейде и части от битолските чети, които пътуваха заедно с нас. (Бел. на Хр. Силянов, Ив. Попов и В. Чекаларов.)

(2) В заявлението, скрепено с общинските печати на повечето български села и подадено през месец декември на царя на българите, са изложени доста подробно патилата на Костурските българи от това безогледно обирание на населението и въобще от насилията на гръцките войски. (Бел. на Хр. Силянов, Ив. Попов и В. Чекаларов.)