ДИМИТЪР ТАЛЕВ ЗА СЕБЕ СИ И ЗА ТВОРЧЕСТВОТО СИ

Досега нашите читатели имаха възможност да се запознаят с не един материал за един от най-големите български писатели, творил под небивал натиск от Държавна сигурност и БКП. Димитър Талев е следен и при двата режима, при които живее. Това той дължи на близостта си с ръководителя на ВМРО Иван Михайлов.

Д. Талев се утвърждава като журналист и публицист, но и като белетрист още през 30-те години на миналия век. Но в края на 40-те и началото на 50-те години четирилогията му (Железният светилник, Илинден, Преспанските камбани и Гласовете ви чувам) го утвърждава като най-добрия български писател, както в Родината така и далеч зад границите на България. 

В края на 1956 г. когато обръчът около писателя се е поотпуснал и вече името и творчеството му е достатъчно популярно той се договаря с известната литераторка племенницата на любимия му поет и революционер Яворов и съпруга на художника Васил Стоилов Ганка Найденова Стоилова да проведат анкета, за неговия живот и творчество. В действителност тази анкета се оказва единствена в живота на големия писател, независимо че той дава редица интервюта и участва в беседи и срещи с читателите си из цялата страна.

Разговорите Г. Найденова провежда по предварително уточнен и съгласуван план и въпросник. Срещите са осъществени в дома на писателя в София.

Любопитното тук в тази анкета, че нито Димитър Талев, нито анкетиращата го Г. Найденова в разговорите не повдигат въпросите около тормоза, на който е бил подложен големия писател. Няма нито дума за преследванията, арестите, затворите и концлагерите, както и за забраната да публикува, докато не се самобичува публично за миналото си. А и то наистина се случва след като все още неизвестен автор от негово име написва исканото изявление за в. „Пиринско дело“. За тези въпроси ще стане дума в разговорите му с Христо Огнянов по време на една кратка командировка на Д. Талев в Париж. За това ще споменат години по-късно и Йордан Вълчев, Владимир Свинтила и Цвета Трифонова.

Независимо от това Г. Найденова ни потапя в атмосферата, която цари около големия писател и ни вкарва в неговата творческа лаборатория.

Тази анкета досега е публикувана преди повече от половин век в списание „Литературна мисъл“ (год. I, 1957, кн. 1) и в сборника „Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си.“ (1973).

Цочо В. Билярски

 

АНКЕТА НА ГАНКА НАЙДЕНОВА СТОИЛОВА С ДИМИТЪР ТАЛЕВ

 

Нашата анкета с Д. Талев започна на 27 октомври 1956 год., когато се състоя първата среща в дома на писателя. Тя се водеше по предварително установен план, според който беше изработен и въпросникът. Разбира се, редът на въпросите не можеше да бъде спазен в абсолютна последователност, защото трябваше да се използува и самоинициативата на писателя, и неговата склонност в някои моменти към по-интимни саморазкрития.

Д. Талев се отнесе с особена отзивчивост към анкетата. Съзнателен творец, той сам проявяваше склонност да се заглежда в поставените въпроси, да търси продължително и настойчиво в себе си всичко онова, което би допринесло за тяхното всестранно осветление. Макар че току-що бе минал една тежка операция, Талев показваше изключителна упоритост и работоспособност. Срещите траеха по 3–4 часа. Понякога цветът на лицето му се променяше и дълбоки сенки на умора лягаха по лицето му, но сам той искаше непременно да разясни подхванатия въпрос докрай. И в самия начин, по който той се отнасяше към анкетата, се проявяваха някои от основните черти на неговата творческа индивидуалност:

«У мен има известна педантичност в отношението ми към всека(1) работа – разказваше сам Д. Талев. – Искам докрай да се изпипа. Взискателен съм и към работата на другите и когато видя у некого проява на небрежност, това нещо може да ме докара до вбесявана.»

Талев говори ясно, в тембъра му има звънка нота на метал. Той веднага се насочваше към сърцевината на по- бавения въпрос и го следваше в непрекъсната сложна нишка от пояснения, без да се отклони в друга посока. Правеше впечатление свежестта на неговата памет. Всички данни, които беше дал на неочаквано зададени въпроси, дори от времето на най-ранните му публикации, при проверка се оказаха абсолютно точни. В разказа си за миналото той си спомняше не само подробно случки и събития, но и имената на участвуващите в тях лица, възпроизвеждаше особености от техния физически и духовен образ, дори от начина на говора им.

Въпросите на анкетата продължаваха да го занимават и след нашата среща и в някои случаи след няколко такива срещи той се връщаше да дообясни нещо, останало според него бедно откъм доказателствен материал. Писателят се отнасяше с изключителна сериозност към задачите на анкетата. «Най-сетне аз съм писател и съм написал нещичко. Требва да се разясни как е създадено.» Въпреки скромността, дори стеснителността на човека, творецът имаше ясно и определено съзнание за своето дело и може би тъкмо това съзнание му налагаше изключителното чувство на дълг пред съвременниците и потомството, с което се отнасяше към всеки въпрос, засягащ това дело.

Талев умее да разказва. По собственото му признание той е школувал това свое умение още като дете в народното сладкодумие. Когато разказваше някоя случка от детинството си, писателят я предаваше така майсторски, че тя се превръщаше в художествена импровизация. Той проявяваше особено живо чувство за хумор, макар че сам твърдеше: «Никога не съм имал желание да напиша хумористичен разказ. Привлича ме повече онова, което клокочи, което гори в душата на човека.»

Планът на анкетата се установи в окончателен вид едва след първите десетина срещи с писателя, когато беше вече натрупан значителен материал и проблемите, изявени в едри линии, даваха възможност да се види общата канава и мястото на отделните въпроси в нея. По този начин се очертаха четири основни дяла.

Първият от тях обхваща въпроси, засягащи изграждането на цялостната творческа личност. Проследява се всичко, което създава и влияе по някакъв начин върху тая личност, търси се постепенното развитие на отделните й компоненти.

Вторият дял има за предмет самия творчески процес. Като се простира върху творби от различни периоди на творчеството на писателя, с конкретни въпроси върху творческа история, замисъл, сюжет, образи и пр., анкетата се опитва да установи специфичното в творческия процес на писателя Д. Талев.

Третият дял се спира върху работата на писателя по езиково-стилното дооформяване на творбата. Въз основа на допълнителни промени в текста на запазените ръкописи и на указания на писателя върху възникващите въпроси се прави опит да се установи доколко тези поправки са плод на езиково-стилно дооформяване или на нови творчески търсения в сюжет, идеи и образи. Към този дял спада и проблемата за нови преработки на някои творби.

Най-сетне, четвъртият дял свързва въпросите от трите дяла на анкетата с обективно съществуващото творческо дело на писателя, за да се доловят вътрешните закономерни зависимости между субективната целенасоченост и обективния резултат.

 

* * *

Димитър Талев (2) е роден на 1 септември (ст. ст.) 1898 г. в гр. Прилеп.

Още отначало се опитваме да насочим мисълта на писателя към такива биографични данни, които хвърлят по-пълно осветление върху неговия творчески път, и тази линия се стараехме да поддържаме през цялата първа част на анкетата. Поставяме въпроса доколко Прилеп е влязъл в неговото творчество.

«Прилеп е типичен македонски град – отговаря Талев. – Впрочем по онова време всички македонски градове си приличаха. Приличаха си те и по своя външен вид, и по своя характер. Почти всеки град в Македония е разположен в малка котловина, заградена с планини. Приличаха си тия градове и по населението, по архитектурата на къщите, по бита в тех. Но имаше, разбира се, и известна разлика. В некои македонски градове, като в Кукуш например, турците беха по-малобройни. В тех имаше по една турска махала. Може би затова турците беха принудени там да бъдат по-меки, да се държат по-добре с раята. Характерно за Прилеп беше, че в него имаше много турци. При население около 14 000 жители. Чувствуваше се техното присъствие на господари. Между тех имаше и много лоши турци.

Друго характерно за Прилеп е, че той е един от големите градове на Македония. Жив просветен център, той е дал много от учителите в целата страна – в Битоля, Скопие, Солун. Естествено, когато съм описвал в романите си просветната борба, аз съм имал пред вид до голема степен Прилеп.

Също отделни елементи както от външния вид на града, така и от неговия бит са минали в моите описания на македонския град. В «Железният светилник» например се говори за два пазара – атпазар и житния пазар. Такива два пазара имаше в Прилеп. Говори се там и за часовник. А в Прилеп имахме голем стар часовник, майсторско дело по направата си. В Прилеп естествено съм имал възможност да почерпя най-много елементи от непосредствени наблюдения. Но същевременно требва да подчертая, че когато създавах в романите си живота на един македонски град като моята Преспа, аз търсех да представя средния македонски град, търсех общото, характерното за тоя град. Затова съм се стремил да използувам тъкмо онова от Прилеп, което е общо ако не за всички, поне за повече градове. В Прилеп например имаше неколко турски махали. В повечето македонски градове, както казах, имаше само една. В моята Преспа има също една турска махала. Но много от нейния външен вид, от нейния бит съм наблюдавал именно в Прилеп. ..»

Да се установи това «много» от непосредствените впечатления на писателя би било възможно само при конкретна работа с неговите творби. Затова този въпрос принадлежи вече към втория дял на анкетата, докато задачата на първия дял се ограничава да следи общите едри линии на взаимодействия в изграждането на творческата личност. От решаващо значение безспорно тук е семейната среда, в която тези взаимодействия са особено интензивни още от най-ранна възраст.

Д. Талев се ражда и отрасва в семейството на занаятчията железар Тале Палисламов. «По майка аз съм стар гражданин, по баща – селянин – разказва Талев. – Майка ми с целия си душевен строеж, така да се каже, представляваше за мене градът, баща ми – селото.»

Писателят сам не пропуща да отбележи връзката между този факт от личната му биография със семейната среда на героя му Лазар Глаушев от «Железният светилник».

Дядото на писателя по баща придошъл от полското село Светомитрани в Пелагония. Нищо от миналото на рода нито по бащина, нито по майчина линия не се налага в спомена на писателя. Интересен е само въпросът за прякора на дядото Палисламов, тъй като също навежда към известни моменти от неговите последни романи. «Паликупа» или «Палислама» наричали прилепчани придошлите в града селяни, като в този прякор подчертавали известно пренебрежение към селския елемент. Когато ТалеЕ описва в «Железният светилник» отношението на прес- панци към новодошлия селянин Стоян Глаушев, един пример за това отношение писателят е имал и в прякора на собственото си семейство.

Бащата бил известен майстор-железар в града и околията. Наричали го затова майстор Тале. Прочути били особено секирите му. «Той беше типичен еснаф от онази епоха – разказва писателят, – честен, добросъвестен и много ученолюбив. «Учените ке вързат, учените ке отвързат» – обичаше да повтаря той.» И тази почит към науката у бащата не е била без значение за сина, както признава сам той в анкетата.

Майстор Тале посещавал за кратко време килийно училище, едва пишел и водел тефтерите си на смесица от черковнославянски и новобългарски. Честен патриот, но много сантиментален и мек, той не бил създаден за героични подвизи. Писателят си спомня, че когато веднаж турци- те арестували по-големия му брат, бащата плакал като дете. Налозите, които ВМОРО разхвърляла по членовете си, бащата плащал редовно.

Когато изказахме известни наши впечатления, че в образа на Стоян Глаушев от «Железният светилник» се съдържат някои явни черти на сходство с образа на баща му, Талев решително отказа: «Не, не ми е дохождало никога на ум. В образа на Стоян Глаушев аз съм искал да създам типа на нашенския селянин. Той е по-друг от баща ми. Сантименталността, може би е обща, но у Стоян Глаушев има една плахост на новодошлия в града. Баща ми беше вече роден в града, той немаше това чувство. Той беше мек, сантиментален, но и лют, избухлив, когато се разсърдеше.»

«Майка ми беше душевно по-богата от баща ми и решително по-силен характер» – продължава разказа си писателят и трябва да подчертаем, че винаги когато заговорва за нея, иначе острият му поглед се залива от мекота и металическата нотка в гласа му се стопява в необичайна топлота. Така чухме да говори Талев само за майка си и за Македония.

«Човек със замах, с необикновена сила и храброст, с безкрайна, неутолена жажда за знание, макар и неграмотна» – така рисува писателят образа на своята майка и той привежда като доказателства за тези нейни черти няколко случки от живота й, врязали се дълбоко в неговото съзнание.

В образа на майка си писателят изтъква и една черта, свързана с нейния душевен строеж на гражданка: «У майка ми имаше подчертана политичност, усет към обноска, към известна етикеция. (Аз поддържам, че в нашия стар бит има етикеция.) Все ще посрещне, ще изпрати с хубави думи – пък нали беше и сладкодумна, умееше да каже нещо хубаво. Имаше случаи, на празници, когато у нас се събираха много гости. Нашите беха кумове и идваха много кумци. Майка ми умееше да посрещне, да ги нагости – имахме и необходимите съдове за такива случаи – и аз чувствувах, че гостите си отиваха доволни. Тя притежаваше усет и за уредба в къщи – изобщо у нея имаше известна изтънченост.

Тя се стараеше да внедри и у мене този усет към изискана обноска, грижила се е да се държа добре на трапезата. Беше буден, светъл човек. Същевременно, както вече казах, ми е давала пример за смелост, за устойчивост в бедата. Много често в тежки мигове на живота съм си спомнял за нея. Винаги в нея съм чувствувал една здрава опора – морална и материална.»

Талев признава, че известни черти от нея са влезли в образа на Султана от «Железният светилник». «Но – подчертава той – само известни черти: нейната смелост, замахът й, силата на характера. Иначе образът на Султана е много различен от майка ми. Майка ми беше по-нежна, по-топла, по-богата по душевен строеж.»

Тук писателят отваря една скоба, за да поясни своя творчески подход към действителността:

«Аз немам прототип нито за един от образите на романите си. Те са създадени безспорно от много елементи на живота, но нито един от тех в своята цялост не съществува в живота такъв, какъвто е у мене.»

Майката на писателя, както имахме случай да установим от. по-късни разговори, дава на творчеството му нещо повече от прототип на един образ. В нея той вижда нравствените контури на човешката личност. «Човешкото» добива чрез нея своя конкретен образ. «Тя беше обичана и почитана от близки и далечни – говореше писателят. – Където се завърже възел, ще я викат тя да го развърже.»

Във всички прекрасни образи на жени и майки, които Талев създава в разказите и романите си, има частица от този образ на собствената майка, който според признанието на писателя е затвърдил у него увереността: «Жената по своята природа е по-благородна. У нея има големи творчески залежи. Тя е създала голяма част от народното творчество. Жената има по-дълбоко чувство за топлота, за онова, което създава хармония в живота.»

Тук трябва само да отбележим един въпрос, на който ще се спрем обстойно във втория дял на анкетата при разглеждане на творческия процес. Талев признаваше, че героите му, макар и да нямат прототип, са съчетание на много елементи от живота, но винаги, когато се опитвахме да установим тези отделни елементи във връзка с някои конкретни хора, у него се надигаше някакво вътрешно противодействие, нещо се бунтуваше срещу тая дисекция на образа. Постепенно ни стана ясно, че това се дължи на неговото отношение към създадения вече художествен образ като към една индивидуалност, чиято жизнена сплав не се поддава на разлагане, защото в нея пулсира вече собствен неповторим живот.

Същото отношение проявяваше той и към собствената си личност.

На въпроса, ни какви физически и духовни черти смята, че е получил в наследство от майка и баща, изобщо от семейство и род, Талев отговаря:

«В миналото на рода ми, както вече казах, нема нищо, което да спира вниманието. Били са всички най-обикновени, прости хора от народа. Физически решително приличам на баща си. По характер и темперамент съм не- каква смесица между баща си и майка си. Впрочем в темперамента на хората от онзи край има нещо общо – известна припреност, избухливост, известна горещина на чувството. Мъчно мога да твърдя за некакви определени наследствени черти, защото чувствувам да се преплита онова, което съм получил по наследство, с онова, което е въздействувало върху мене от страна на най-близките в общуването ми с тех.»

За майка си писателят също твърдеше при друг случай: «Какво съм наследил от нея, не зная, но сигурно – един добър пример.»

Влиянието на семейната атмосфера в годините на ранното детство е от решително въздействие за целия бъдещ живот на човека. Известно е какво тежко бреме ляга върху детската душа в семейства, където липсва хармония, какъвто е случаят например с писателя Гаршин. «Аз чувствувах, че майка ми и баща ми са уважавани, почитани – разказва Талев. – При тех постоянно идваха хора за съвет и това създаваше у мене некаква гордост, некакво чувство на сигурност и спокойствие.»

С това чувство на спокойствие в семейството за детето отрано се свързва друго контрастно чувство за живота, който започва отвъд прага на родната къща.

Първите спомени на писателя, доколкото паметта му отделя нещо от здрача на ранното детство, са от Илинденското въстание. Тогава той още няма навършени 5 години. Прилеп, като голям равнинен град, не взема участие във въстанието. Но той е на 25–26 км от Крушево, гдето се развиват големи действия и тяхното ехо стига до Прилеп. Тези свои първи детски впечатления Талев определя с една дума – «тревога, едно чувство, което доскоро усещах съвсем живо у себе си винаги когато си спомням за онези дни».

«В нашата къща имаше една вътрешна стая, без прозорец навън. В нея се влизаше през друга стая и единственият й прозорец гледаше пак към тая стая. Заприиждаха съседи, започнаха да носят вещи, вързопи и да ги струпват в тази стая. Това трая почти една седмица. Минаваха със сериозни смутени лица, но които имаше също тревога. После нашите зазидаха с тухли вратата и прозореца и ги замазаха с пресна мазилка. Още виждам очертанията на тая пресна мазилка.

Портата навън беше почти винаги заключена, всички имаха постоянната грижа да бъде винаги заключена. И все пак аз се виждам на отворената порта и надничам през нея към улицата. Там минава гъста тълпа от аскер, която тече, тече, тече. Мъже с черно облекло, с дълги бради отминават, стъпките им отекват нагоре по улицата и пак това чувство на тревога.

После изведнъж се виждам на горния етаж на къщата ни. Там имахме стая с прозорец, обърнат на запад към планината. Гледам през прозореца и във вечерния здрач далеч през високите тополи (в Македония има много тополи) на тъмния хоризонт виждам зарево. Аз не знаех какво е това и изведнъж в тъмнината зад мене се чува гласът на баща ми: «Крушево гори!» Той беше влезъл наверно, без да го забележа, и гласът му прозвуча не- как ненадейно. Като се обърнах, различих в здрача и други лица.»

Прагът на родната къща се превръща по такъв начин в раздел между два свята. Отвън него започва несигурността, тревогата, в която детето долавя първите контури на робския живот.

В тази възраст, в която започват да се формират основните психологически черти на личността(3), а някои преживявания оставят ярки следи в целия бъдещ живот на човека(4), тези ранни впечатления като че ли определят една основна насока в творчеството на бъдещия писател. Не случайно тъкмо те се отделят като първи впечатления от допира с външния свят.

От тревогата на тези детски години в паметта на писателя се пази и друг спомен. Студен ден. Чуват се гърмежи. Скоро узнават, че в града се води сражение. Турците открили двама войводи в една къща и ги оградили. Единият от тях, Шакир, бил много прочут. На края войводите се предали с надежда, че ще бъде пощаден животът им. Надвечер майстор Тале се връща в къщи и синът запомня добре въздишката му: «Ах, Шакир, изведоха го!»

Впрочем в къщата на Талеви детето диша твърде революционен въздух. Най-големият брат Георги, по-възрастен от писателя повече от двадесет години и учител в града, е член на ръководството на революционната организация. При него идват селяни от цялата околия, в къщата се правят обиски и арести. «Веднаж заварих в една стая у дома цела чета – разказва Талев. – Но у нас и децата беха посветени в тайната на революционната организация, знаеха, че требва да пазят четата.»

В едно задно отделение на Талевата къща през тези години живее и Даме, слуга от училището и някогашен четник, чиито разкази действуват в същата насока. «Даме беше човек на организацията – разказва писателят. – Много често, като се навечеряхме, братята ми ме пращаха да го повикам. Макар че ме беше страх да мина през двора към онова отделение на къщата, дето той живееше, бързах да го повикам. Той разказваше интересно за сраженията, които е водила четата.»

Нашата съвременна психология подчертава, че подобен революционен въздух влияе най-много върху емотивността и въображението на детето. И действително в крехката физика на бъдещия писател се развива чувствителност, твърде интензивна за нежното здраве. Детето често страда от главоболие. «Много сънувах. И сънищата ми беха винаги страшни, кошмарни – признава писателят. – Нервната ми система, види се, е била много изопната. Понекога избухвах в писъци посред нощ.»

Още в тази ранна възраст детето проявява голяма впечатлителност. Особено характерна е в случая и интензивността на въображението. «Вътрешната зрителна сила у мене е голема, може би за сметка на външната – подчертава сам писателят. – Като дете съм извиквал цели сцени пред очите си и съм ги разигравал. Така се забавлявах особено вечер. Метна завивката над очите си, котката мърка до мене и започвам да си извиквам цели сцени. По тоя начин съм си възпроизвеждал в картини и всички разкази на Даме за сраженията. И аз съм ги виждал като нещо действително.»

Нищо чудно, че понякога тези вътрешни образи и картини стигат още в най-ранна възраст до халюцинации. «Аз съм страдал много от това – признава сам писателят. – Преди да мога да си дисциплинирам въображението, често съм страдал от подобен род халюцинации.»

Талев си спомня следния случай: една вечер отива с баща си при болен съсед. Връщат се през комшулука в тяхната градина. Изведнъж детето се дръпва от ръката на баща си: «Видех как по една от стените минава човек и се прехвърля.»

Такива представи детето получава и посред бял ден. «Чуя ли за Великден агне да заблее, аз вече си представям в картини съдбата му, майка му и какво ли не още като жива действителност.»

В това «вътрешно зрение»(5), както го нарича сам писателят, се съдържат първите наивни прояви на онази творческа работа на въображението, която ще се извършва по-късно у писателя. Сам той чувствува тази връзка: «Колко много ми помага сега това вътрешно зрение» – признава той. Разбира се, както ще видим, тази способност минава през много и много степени на развитие.

Към тези ранни прояви, които ще останат от голямо значение за бъдещия творец, спада и една определена страст да слуша и разказва. Тая страст, която произлиза от изискванията на същото жадно, възбудено въображение, писателят смята, че е придобил от майка си.

«Тя умееше да разказва. Разказваше така увлекателно, че аз я слушах захласнат. Но и другите така я слушаха. Вечер ще приседна до нея и «Хайде, нено, разкажи ми нещо!» В Прилеп ние казвахме «нено» на майка ни. Любовта на майка ми към разказа се превърна у мене в страст. Отначало обичах много да слушам, после започнах и сам да разказвам.»

Страстта на детето към разказа била толкова силна, че го карала към известни простъпки, за които получавал в къщи и наказания. Вечер той бягал от дома си и отивал в други къщи, дето се събирали да работят нощем тютюн или друго нещо и се разказвали интересни истории. Веднаж детето така се прехласнало, че не се прибрало пяла нощ, а в къщи близките му се изплашили много: «Представете си, в турско време дете да не се прибере цела нощ» – подчертава писателят.

«Народното сладкодумие» заляга в основата на творческите стремежи у писателя. «Народът притежава изкуството на това сладкодумие. У нас имаше големи майстори на разказа. Аз съм ги слушал, възхищавал съм се от тех и те са породили за пръв път у мене желанието да мога да разказвам като тех.»

Когато детето се опитва за пръв път само да разказва, то се стреми да подражава на народното сладкодумие, а половин век по-късно авторът на «Железният светилник», «Преспанските камбани» и «Илинден» признава пред нас колко много дължи неговият личен стил на това сладкодумие. И тук сякаш се потвърждава още веднаж мнението на Горки, че всяко значително изкуство има корените си дълбоко в народа.

Впрочем въпреки страстта си към разказа детето не проявява отначало голяма склонност към книгата. Увличат го повече игрите на улицата.

«Требва да призная – разказва Талев, – че до II отделение аз не обичах да чета. Бех лош ученик. Учителят ми Йордан Ацев беше другар на големия ми брат, идваше често в къщи. Беше сдържан, кротък човек, но един ден предизвиках гнева му. Това беше през учебната 1906–1907 г. В читанката ни за II отделение имаше един много дълъг и мъчен урок: «Живко и сестричето му». Вдигна ме учителят да го прочета, а аз: «Жи-жив-ко-ко» – почнах да сричам. Учителят кипна и ми удари една здрава плесница. Помня, че беше среда, а среда и събота следобед не учехме. Учителят ни беше и библиотекар на училището и тъкмо през тези дни следобед раздаваше на учениците книги. Аз, разбира се, никога не се бех вестил. Сега той ми нареди да отида следобед в библиотеката. Той извади от рафтовете едно тънко книжле и ми го подаде. Прочетох го и в събота следобед взех друго. Продължих така и постепенно се пристрастих към книгата. Започнах да търся и други книги – деверът на сестра ми имаше голема библиотека и вземах редовно книги и от неговата библиотека. И мога да кажа – усмихва се Талев, – че тая плесница ме направи писател.»

Страстта към книгата завладява така детето, че вече осъмва над книгата. «Свия се при газената лампа и така чета до късна нощ, а понекога през късите летни нощи до разсъмване.»

В тая горещина на увлечението се проявява вече отрано една характерна черта от темперамента на писателя. Не бива да се подценява ролята на страстта, която определя волевата насоченост на човека. «Под страст се разбира ярко изразено активно емоционално състояние, силно влияещо на съзнанието и дейността на човека, което го овладява за продължително време, понякога за цял живот.»(6) Страстта е «съществена сила на човека, енергично стремяща се към своя предмет»(7), тя е едно от главните подбуждания към действие.(8)

Като такава действена сила възприема и сам писателят Талев тая своя страст към книгата в твърдението си «тая плесница ме направи писател». Страстта към книгата се свързва у него скоро с другата страст – да разказва. Така отделните елементи се свързват в сложно диалектическо единство и градят постепенно личността.

«Постепенно, както казах – споделя с нас Талев, – у мене се зареди желание сам да разказвам. Всичко, каквото прочета, искам да го разкажа некому. Чета много, чета до припадък Майн Рид и после събирам децата да им преразказвам прочетеното.»

Почти едновременно с тази жажда да разказва у детето се проявяват първите наченки на едно творческо въображение. «Аз преразказвах прочетеното, но понекога, без да зная как, се увличах в свои построения и измислици.»

Сега вече книгите дават също материал за «вътрешно зрение». «Като си затворех нощем очите, виждах ясно цели сцени от романите на Майн Рид, пътувах из джунглите, съзерцавах най-екзотичните пейзажи от Африка.»

Когато започва да разказва съдържанието на прочетеното пред децата, неволно се намесват в разказа и картини от собственото «вътрешно зрение» на детето. «Некои деца, които също беха чели тези книги, забелязаха тая моя склонност и започнаха да ме изобличават в лъжа. Особено имаше един Ицето, много ме преследваше да ме изобличи. А аз съчинявах и други истории – имаше у мене некаква потребност да измислям, може би се дължеше на много четене.»

В тази непреодолима склонност към измислицата, колкото и присъща на децата изобщо в дадена възраст, се проявява вече страст, която надхвърля обикновените граници.

Може би, от една страна, отношението на децата към неговите разкази, а сигурно и по-богатият вътрешен свят на самото дете го карат да не намира удовлетворение в обикновените детски игри. «Все исках нещо по-особено да играем. Обикновените игри на ашици, марки и пр. лесно ми дотегаха. Затварях се по цели дни сам в двора, правех пушки, обикалях всички покриви. Но към обикновените детски игри немах вкус.»

Склонността на въображението към творчески построения се проявява особено ясно в училището.

Един ден Талев отива в училището и заявява на съучениците си, че е измислил кораб, с който може да се отиде на Северния полюс. Описва им желязната му конструкция, как ще бъде натоварен половината с въглища, с остър нос, който ще разбива ледовете. Учителят влиза. Децата може би в желанието си пак да го изобличат, извикват веднага:

«Учителю, тоя пък се хвали, че е измислил кораб, с който може да се отиде на Северния полюс.»

«Учителят ни Ацев – разказва Талев – беше много интересен човек и добър педагог. Той веднага взе сериозен вид: «Кораб ли? Много интересно. Я го нарисувай на черната дъска!» Благите му сини очи се спреха с доверие на мене. «Добре, добре – каза той, след като нарисувах кораба, – ти с тоя кораб нема да стигнеш на Северния полюс, но хубаво е да мислите, да мечтаете за нещо големо, да извършите нещо големо. . .»

Тези думи на учителя се врязват така дълбоко в паметта на детето, че след половин век зрелият вече писател си спомня с благодарност за тях. По-късно, когато Талев разгърна творческия си път, за нас стана ясно, че животът ги е превърнал за него в една голяма истина.

Всеки случай детето действително мечтае упорито, а възбуденото въображение успява да превърне тези мечти във все по-ярка действителност именно чрез «вътрешното зрение». Постепенно тая възбуда на въображението създава голяма напрегнатост на нервната система. Писателят си спомня за дни на прекалена възбуденост. «Извикаш тоя свет, а после той те повлече. И все по-нататък, все по-нататък до изстъпление. Горещо ми е било. Изпотявал съм се.»

Напрегнатата емоционалност, усилената дейност на въображението в крехката физика на детето намират обаче щастливо противодействие в един здрав принцип на семейното възпитание – труда. Твърде рано бащата го въвежда в своя железарски дюкян. «Той ме подготвяше еднакво за работник и майстор – разказва писателят.

Събота и среда следобед немахме занятия в училище и тогава аз редовно бех на дюкяна. Същото и през ваканциите. Щом се наобедвам, и веднага там. Нашите родители сметаха, че ако детето не работи, ще се изхайлази. Но и там ми беше интересно. Наблюдавах отблизо работата. Баща ми даваше и чук в ръцете, караше ме да духам на духалото. В тая работилница владееше хубава, творческа атмосфера. Особено в пазарни дни се събираше народ от целата околия.»

Наблизо в чаршията има и казанджийница, гдето детето също обича да се заглежда. Целия тоя живот на чаршията, така прекрасно пресъздаден в «Железният светилник», писателят опознава добре именно през тези години. Той сам е участвувал в този живот, бил е частица от неговото пъстро многообразие, общувал е с хората му. На въпроса ни, дали по-късно е изучавал отново този живот, за да може да го нарисува с такава непосредствена сила, той отговаря: «Не. Впечатленията у мене са заседнали оттогава. После вече въображението е могло свободно да гради от запазените в паметта елементи на действителния живот.»

Изглежда, че бащата, който е гледал на физическия труд като на необходимост за възпитанието на човека изобщо, в дадения случай е целял чрез него съзнателно въздействие върху неговия характер. Писателят си спомня следната интересна случка: веднъж бащата го оставил да пази дюкяна. Било лятно време, всички калфи и чираци били на полето, в дюкяна нямало никой друг освен него и баща му. Като останало само, детето с присъщата си склонност се замечтало. Почнало да мисли как ще направи много по-голям дюкян, във въображението му се мяркали машини. И така замислен в тия неща, изведнъж бил изненадан от завръщането на баща си. «Добре ли пази дюкяна? – запитал го той. – Никой ли не дойде?» – «Никой» – отговорило детето. Тогава баща му казал: «Ела тук» – и го извел навън, където на тезгяха пред дюкяна били наредени на показ различни железарски предмети. Детето със страх видяло, че една част била изпразнена. По-късно то разбрало, че бащата искал да изпита по тоя начин бдителността му и нарочно го оставил сам в дюкяна, а същевременно наредил калфи от съседни дюкяни да идват и вземат по нещо, за да разбере дали синът му ще ги види.

В работилницата на баща си Талев получава не само непосредствени впечатления от самия занаят. Той навлиза в психиката на тогавашния еснаф с неговата упорита, трудова дисциплина, честност и доверие. «Баща ми беше много добросъвестен и честен работник и може би тогава у мене се кали устойчивостта ми на труд. Аз никога не изоставям наполовина започнатата работа.»

Така трудовият принцип в простия железарски дюкян на майстор Тале закрепва волевата устойчивост и целеустременост у подрастващия писател и създава необходимото равновесие между емоционални и волеви качества. Нежното дете с крехка физика и напрегнат душевен живот постепенно укрепва в жилав, издръжлив юноша.

Трудовият принцип впрочем е бил една от характерните черти и на семейния бит в дома на Талеви. «Изобщо в нашата къща трудът се ценеше много – подчертава писателят. – Но това беше общо за всички прилепча- ни. Прилепчани са много трудолюбиви.»

През лятната ваканция от I за II прогимназиален клас Талев чиракува и в чужд дърводелски дюкян. След ранната смърт на бащата (1908 г.) материална опора на семейството остава вторият му брат Алекси, търговец на железарски стоки. «Той ме държеше много строго – спомня си писателят. – През ваканцията ме изпрати да чиракувам в дюкяна на един свой клиент – дърводелец. Започнах с детски интерес към работата, но скоро разбрах, че майсторът съвсем нема намерение да ме учи на занаят. Той ме пращаше тук-там, караше ме да мета, да нося вода. Всъщност бех слуга. Разтъжих се доста. Стоях неколко седмици и един следобед избегах.»

Въпреки душевното съзвучие с майката, което привързва отрано писателя по-силно към нея, той е дълбоко разтърсен от загубата на баща си. Скръбта по него е толкова голяма, че го подтиква да напише едно от първите си стихотворения. Редом с него пише и друго против турците. «Подтик за тия стихотворения – разказва Талев – получих от Вазов. Зачел се бех в некоя негова сбирка и зная, че нещо особено ме трогна. Не разбирах още що е ритъм. Опитвах се да налучквам римите. Наредих думите горе-долу в редове и преписах двете стихотворения в най-хубавата си тетрадка.»

Тези два напълно детински опита, каквито са правили много и много други деца, не са важни като показалец за началото на някаква творческа дейност. Но те са интересен документ все пак, че дори в подражанието си на друг поет той посяга да изрази лични свои преживявания. Има и нещо друго, което е особено съществено. Тук се намесва по собствено признание на писателя за пръв път една нова сила в неговото развитие – литературата. Още в този ранен досег с нея блясва една творческа искра – свидетелство за нейното по-нататъшно изключително значение в градежа на творческата личност.

По една случайност през същата тая 1908 г. Д. Талев има и първата си действителна среща с един български писател. През м. август в Прилеп пристига Българският народен театър. «Посрещането на Българския театър – спомня си Талев – се превърна във всенародно тържество. Театърът водеше със себе си и военна музика. В двора на училището се събра много народ. Между гостите ми направи впечатление фигурата на един човек със строго, сериозно лице, цел отпуснат на бастуна си.»

«Това е поет» – пошепва му негов другар, Кирил Кузманов, у когото Пенчо Славейков е настанен да гостува – и фигурата, и името на Славейков се запечатват дълбоко в спомена на детето. По някаква странна игра на случая Д. Талев се среща почти едновременно с авторите на «Под игото» и «Кървава песен» – две творби, към които и днес той храни особена почит.

Колко голямо е за него значението от досега му с тях, става ясно, когато три години по-късно в ръцете му случайно попада романът «Под игото». «Бех във II клас на прогимназията – разказва Талев, – когато открих в книжата на брата си «Под игото». Обичах да се ровя там и току изведнаж намирам между тех такава книга. Тя беше една от забранените в Турция книги. И като я пипнах, прочетох я на един дъх. После я разказвам страница по страница на другарите си.»

«Под игото» държи в плен години поред въображението на юношата. Когато през следната година преди изпита за III клас учениците са разпуснати и излизат да учат навън на полето, Талев им разказва пак страница по страница Базовия роман. Още една година по-късно в Солунската гимназия той пише под негово влияние първия си роман и когато го прочита на другаря си Крум Николов, последният възкликва: «Ами това е «Под игото»! С «Под игото», както ще видим, са свързани и други случаи от живота и развитието на младежа през следващите години. «Ако има една книга, която е била мой учител в ранната ми младост, това е «Под игото» - признава писателят.

«Под игото», четено тайно, с всичкия примамлив вкус на забранения плод в една страна, останала да живее под същото иго, сред един народ, който води същите епически борби за освобождение, се свързва в дълбока вътрешна връзка с първите впечатления на детето от тревогата на Илинденското въстание, с по-късните престрелки и гонения, с обиски в собствената къща и арести на братята му. Творбата на големия писател-реалист се слива с непосредствената действителност наоколо и първият поглед на бъдещия писател открива в литературата дълбоката правда на живота. Това са първи решителни познания, които запазват непосредствената си сила за цял един творчески живот.

По същото време Талев прави и втория си опит в поезията. Бил ученик във втори прогимназиален клас. Една нощ турците убили цяло едно българско семейство майка с четири деца. Бащата бил в Америка. Едно от убитите деца било съученик на Талев в същия клас. Сутринта всички деца от класа отишли да видят нещастието в къщата на техния съученик. Видели труповете, кръвта, ужаса и детските души били дълбоко потресени. Тогава целият клас решил да се измисли за този случай песен. Текстът бил възложен на Талев, а мелодията – на съученика му Петър Спасов.

Още преди да завърши учебната 1911–1912 година, в къщи започва да се обсъжда въпросът, къде да продължи образованието си. Големият брат предлага да го изпратят в Роберт колеж в Цариград. Надделява обаче становището на втория брат, търговеца, който смята, че там ще струва много скъпо. Най-сетне решават да бъде изпратен в Солунската гимназия. Един ден братът му подава да занесе някакво заявление до директора на училището. По пътя Талев го прочита. «То беше молба да се издаде свидетелството му за III клас на името Димитър Талев.» Прякорът Палисламов, напомнящ за селския произход на бащата, е отстранен от името на юношата, който трябва да влезе вече в широкия свят. «Но аз и до днес съжалявам за него – признава писателят, – в него има нещо хубаво, защото е свързан с народа.»

В края на м. август 1912 г. Димитър Талев напуща родния си град на път за Солун. Прилеп, с всичката романтика на своето минало, с героичните си борби по Черковния въпрос, с първите впечатления от тихата семейна атмосфера и тревожния робски живот, с многоцветната картина от бита на неговите хора, ще отседне здраво в паметта на бъдещия писател, който ще посяга често към богатата съкровищница на този живот. Пред него са Солун, Битоля, Скопие, София, Стара Загора, Загреб, Виена – низ от години на скитничество, понякога на глад, на войни, на вътрешно брожение, от което бавно и мъчително ще израсне съзнанието за едно призвание.

Зад него в Прилеп остава родната къща, майката и нейната винаги топла грижа – остава неговото детство.

II

Разговорите ни с писателя продължават да следят в най-общи линии градежа на творческата личност.

През детството, както видяхме, се слагат някои от съществените черти на характера. Очертават се емоционалните, мисловните и волевите страни на личността. Проявява се с особена сила въображението, още неподчинено достатъчно на разсъдъка.

Юношеството и ранната младост са време, когато всички енергии бликват с неудържима сила, когато мечтата иска да покори света. Същевременно' тъкмо през тези години укрепва познанието за света и живота. Личността определя постепенно своето съзнателно отношение към заобикалящата я действителност. Изграждат се основите на нейния мироглед. «Това са годините - отбелязва в дневниците си Фр. Хебел, – когато всичко у човека е стихия. Ако стихиите не се канализират, ако не им се постави една голяма морална задача, те могат да се изредят в тъмна, рушителна сила.»

Толкова по-ярко се проявява този вътрешен кипеж у един юноша, който носи в себе си творчески залежи. «Талантът – това е стихийна сила, това е ураган, способен да превърне в прах дори камъка – говори Чехов в един от своите разкази. – Тази сила може всичко да създаде и всичко да разруши и тя би била страшна, ако за щастие на човечеството талантът не би бил съединен с висока хуманност.»

Сложността на проблематиката в този период от развитието на личността се долавя веднага в анкетата. Спомените на писателя, засягащи дори годините на най-ранното детство, се нижеха в паметта му с абсолютна последователност, като филмова лента. Тук веднага нишките се заплитаха. Налагаше се да се връщаме неколкократно към един и същ въпрос. Спокойствието, с което Талев предаваше спомените от детските си години, тук вече отстъпваше под напора на живи, непосредствени чувства, които вълнуват и днес писателя. Затова разказът често се прекъсваше от емоционални паузи. Изразът на лицето и интонацията отразяваха дълбоки вътрешни вълнения. Талев сам определя този период от развитието си като «особено интересен» и възнамерява да пресъздаде сложния психологически портрет на младежа от онези години в един от следващите си романи. Разказът му не е вече верига от факти, както спомените от детството. Той непрекъснато се рови зад тях, за да улови началото на много от процесите, които продължават и днес. Анализирането и обобщаването на основните насоки в градежа на личността през детските години трябваше да се извършва до голяма степен от анкетьора. Сега Талев сам ловеше нишките, подчертаваше изводите и определяше значението на известни факти за по-нататъшното си развитие. Очевидно в този период от живота си той долавяше вече много по-ясно началото на процесите, които продължават и по-късно.

«В известни свои черти аз се развивах бавно – започна разказа си Талев. – За дълго остана у мене некаква наивност, незрелост. Затова съм имал много разочарования и в личните си отношения с хората, и в политическия живот. Как ли не са ме лъгали и аз не съм разбирал дори там, гдето е требвало да разбера...»

Талев навлезе сам не случайно тъкмо с тези мисли в спомените от своето юношество. Навярно той долавяше там някакви съществени връзки. Продължителното общуване беше създало вече спокойния ритъм на нашата обща работа. Знаех, че Талев никога не остава при частични загадки, че всяка подхваната нишка от него се разплита докрай, макар и не веднага.

След тази първа обобщаваща мисъл Талев направи необичайно дълга пауза. Той седеше дълбоко облегнат в креслото до своята писалищна маса. От прозореца зад него падаше светлина тъкмо върху нейната повърхност. Там винаги имаше абсолютен ред: няколко книги, пишеща машина и малка ваза с една бяла напъпила роза. «Това е неговото любимо цвете – беше ми казала веднъж съпругата му. – Той е готов да се лиши от всичко, но държи да има на работната си маса това цвете.»

Талев работи вече усилено над новия си роман за Самуил. Нищо от обстановката около него обаче не издава творческия кипеж, в който вътрешно живее. Сам той е също тъй винаги изискан, чист, спретнат в облеклото си. Строга отмереност и дисциплина лъха от цялата му външност.

«Да – подлавя писателят прекъснатата мисъл, – това е нещо съществено, че в известни (Талев подчертава думата и в тона, и в погледа си) отношения аз съм се развивал твърде бавно. Причините? – Робският живот у нас, трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, – които просто разсекоха живота на моето поколение тъкмо през годините, когато човек требваше да се гради. Всичко, което съм получил като знание, е било некак случайно, откъслечно, несистемно.

През 1931 година в Париж се запознах с един млад французин, който на 22 години завършваше втори университет. Но той беше син на професор, дедо му бил професор, беше дошъл с голем капитал на тоя свет, разполагаше с грамадна библиотека. И тогава си мислех за моя живот в поробена Македония. Едва във втори прогимназиален клас ми попадна случайно «Под игото». Останах почти без системно образование. Всека година съм учел в некой друг град. Като се прибави и вродената ми стеснителност, която немалко ми е пречила, ще разберете защо към изоставал в развитието си – все малко по-настрана, все некак нерешителен, макар че съм бил много любопитен, искал съм да науча нещо повече. После, знаете ли – Талев се спира за миг в нерешителност, но веднага продължава, – моето късогледство в онази възраст е било също причина за известна плахост. Как съм се стеснявал от другарите си за очилата, които требваше да сложа още в Солун. Особено като се върнах в Прилеп, при нашите еснафски нрави, месеци поред не се решавах да излеза навън.»

Писателят замълчава. По ъглите на устните му остава горчива усмивка. Колко малки на пръв поглед неща стават големи причини в човешкия живот и колко човешко има в съдбата на всеки творец!

«И тъй – продължава Талев – в края на август 1912 година изхвръкнах от родното гнездо, за да уча в Солунската гимназия. За пръв път се качвам на железница. Водопадите на Воден. Солун – голем град. Трамваи. Пансионът беше грамадна триетажна сграда. В него бе- ха събрани младежи от всички краища на Македония и неколцина от България. В пансиона имаше към двеста души ученици. Дисциплината беше доста добра. Живеехме заедно с ученици от всички класове. Контактът с големите естествено разширяваше хоризонта ни. Тук по- големата част от учениците беха поети. Изнасяха се реферати, спореше се. Дългокоси ученици се разхождаха из гимназията. В Солунската гимназия видех Илия Кушев– дълголико, слабичко момче, за което ми пошушнаха, че е поет.»

Общият културен ентусиазъм на средата веднага увлича младежа. «Започнах да пиша и аз стихотворения по неколко на ден – разказва той, – дори издавах вестни- че «Смоква», което преписвах в неколко екземпляра и го раздавах между учениците. Заглавието му бех взел от големата смокиня в задния двор на пансиона. Тази градина ми приличаше много на градината от «Клетниците», в която се срещат Мариус и Козета. Стихотворенията беха повече хумористични. Осмивах учителите, особено един от тех – Ачев, прилепчанин, – който ми преподаваше по математика. Не щадех и учителя ни по български език Тенчев, груб човек, който обаче пръв обърна внимание на моите съчинения. В моя ръкописен вестник имаше и стихотворения с повествователен характер, които просто преразказваха известни случки, трагични случки из своеволията на турците в нашия край. Вълнуваше ме и природата. Не можех да се наситя да гледам морето. Аз и досега не мога да си представя равнодушно тези ритмични плискания, непрестанно, като че ли в ритъма на вечността. Незабравими са залезите край морето в Солун. Далеч в дъното се вижда Олимп. Природата още като дете ме е вълнувала дълбоко. Всичко в нея ми е било интересно, всичко е спирало погледа ми. В Прилеп летно време спехме под лозницата. Оттогава помня цвета на нощното небе и едрите звезди, които блестеха по него. И сега посегна ли да описвам нощното небе, все се заглеждам нататък, към онова време...»

Морето е не само обект за естетическа наслада. То примамва жадния поглед на юношата към неизвестни далечини. Неспокойното юношеско въображение мисли да получи отговор на безбройните въпроси в далечни странствувания. Един ден в пристанището на Солун хвърля котва руски крайцер. Бъдещият писател решава с другаря си Крум Николов да забягнат на парахода, да станат матроси и да обикалят света. Определен е вече дори денят и часът. В решителния момент, когато слизат по каменното стълбище на пансиона, за да отидат на пристанището, очилата на Талев падат на стъпалата и се строшават. «Изведнъж почувствувах целата си безпомощност, защото още тогава бех вече много късоглед – разказва писателят. – Тръгнахме да дадем очилата на поправка. Но междувременно крайцерът отпътува...»

Крум Николов е другарят, който оказва твърде голямо въздействие върху бъдещия писател. «Той беше син на лекар – спомня си Талев. – Беше чел много и проявяваше самостоятелно отношение към много въпроси. Той също пишеше стихове, беше отворен, буден, много по-общителен от мене и ме държеше в некаква магия. Аз го гледах с вътрешно благоговение.» Пред същия другар Талев чете първия роман, който пише в Солун. «Но какво беше разочарованието ми – усмихва се писателят, – когато той откри, че това е всъщност преразказ на «Под игото». Опитвах се и в разказа. Описах едно свое преживяване от детските години. Спомням си, че бех употребил в него израза «околчеста маса». Прочетох разказа пред другарите от моята стая в пансиона (в стаята имаше към 15–16 легла). Не знам защо изразът «околчеста маса» не се хареса. Почнаха да ми се присмиват. Крум Николов също не одобри разказа. Първите ми опити в белетристиката завършиха твърде злополучно. Аз се отчаях от прозата и продължих да пиша по неколко стихотворения на ден.»

В Солунската гимназия в будната другарска среда вече ясно се определят интересите на юношата, насочват се намеренията му. «Тук се събуди у мене интересът на бъдещ писател» – признава сам Талев.

На въпроса, кои български и чужди писатели познава през този период, Талев отговаря бързо и категорично:

– Вазов. Преди всичко Вазов. Първите ми опити да напиша сам нещо и в лириката, и в прозата, както вече казах, беха свързани с него. Да напиша нещо като него – това беше желанието ми. С чуждите литератури досегът ми се ограничаваше в учебниците по литература за по-горните класове. Така усърдно съм заучавал текстовете под портретите на големите писатели, че и досега помня мелото име на Калдерон – Пиетро Калдерон де ла Барка Бареза Гонзалес де Хенао Руй де Бласка Иринао.

Талев се разсмива със смях, в който има детска жизнерадост. Струва ми се, че малко хора успяват да запазят за дълго този смях, в който звучи дълбок оптимизъм, минал през много горчилка и разочарования, но останал победител чрез безкрайна вяра в светлото и високото в живота. Въпреки непрекъснато дълбаещата мисъл у Талев човек често долавя такива мигове на светла, почти детска проясненост в израза на едно лице, към което странно контрастира скрежът на живота в посивелите вече коси.

В другарската среда в Солун юношата за пръв път долавя нещо от големите идейни течения на епохата. В Солунската гимназия още от деветдесетте години на миналия век все се насажда революционен дух, който се насочва еднакво срещу националното робство на собствената родина, както и срещу социалната неправда в света. Ученици от социалистическите кръжоци вдигат бунтове, последвани винаги от масови изключвания. «В Солун за пръв път чух да се говори за социализъм – разказва Талев. – Още когато бех ученик в последния или предпоследния клас на прогимназията, в Прилеп дойдоха двама учители отвън и за тех се заговори, че са социалисти. Единият доста се проявяваше. Оттогава у мен остана впечатление за социалиста. Беше ми симпатичен. Чувах, че той мисли по-иначе от обикновените хора. Едва в Солун обаче у мене се появи по-определен интерес към идеите на социализма. Давах си вече сметка за живота, в който съществуват богати и бедни. Но това беше всичко. Не ми попаднаха в ръцете книги, които да ми разяснят въпросите, повдигнати в случайни спорове. За идеите на социализма имах все още смътна представа!

Тъкмо през тези години в Солунската гимназия много по-силно е чувството на бунт срещу националното потисничество. Балканската война събужда вековните надежди на македонския роб за свобода. Учениците са увлечени от общия ентусиазъм. «Имаше много вълнения при очакването на българските войски – разказва Талев. – Ние, учениците, по цели нощи не спехме. Гавазинът на пансиона беше винаги нащрек. Учителите също. Боехме се, че турците може да ни изколят. Най- сетне един ден ни изведоха вън от града. Беше мрачен, дъжделив ден. Есен. Излезохме да посрещнем българските войски. Пансионът ни се изпълни с войници. Ние се чудехме как да им угодим. Като немах друга възможност да проявя вниманието си към тех, аз извадих неколко хубави кърпички, които ми беха дали от къщи, и им ги дадох да си почистят пушките. Предлагахме им да спят на нашите легла, но те отказаха. Беха скромни хорица от народа. Тогава именно ни разпуснаха за месец и половина, защото целият пансион беше взет за военни цели. Какво е било общо настроението между учениците, свидетелствува обстоятелството, че през тази година цела една група шестокласници след затварянето на гимназията се записаха във Военното училище в София.»

Това е атмосферата, в която се слагат първите черти от мирогледа на бъдещия писател. Войната срещу турското робство за него е война срещу насилието, единствената възможност, която може да донесе свободата. «Постепенно – спомня си Талев – животът започна да става труден. Прехраната беше вече леша. Надвисваше ужасът от нова война. Разпуснаха ни преди края на годината. Разпилехме се като пилци по всички краища на Македония. Пътуването от Солун до Битоля и Прилеп беше много тежко. Като спомен от ученичеството си в Солунската гимназия отнесох в къщи само фуражката си. Всичкият копнеж за нов, хубав живот се рушеше отново...»

Гласът на писателя потъва в дълбоки тонове. Остава нещо, което не може да се доизрече. По челото му ляга сянка, която постепенно се спуща над очите и обгръща цялото му лице. В неговите гънки сега се чувствува тежестта на годините. Този бърз преход на израза е характерен за разказа на Талев. Почти всеки миг по лицето му играят нюанси на преживяното, свързано със спомена за миналото.

Художникът Васил Стоилов се опита да използува няколко от нашите срещи с писателя, за да му направи портрет. Работата му остана при отделни ескизи. Талев се увличаше в разказа си. Бързият и остър преход на израза препятствуваше работата на художника. «Той всеки миг е съвсем друг, неуловим – сподели с мене Стоилов. – От толкова години работя портрети, но не съм срещал лице, което така да се преобразява под напора на вътрешния духовен живот.»

И действително след нашето продължително общуване опитам ли се да си представя лицето на Талев, то винаги изплувва в паметта ми едновременно в многобройни различни изражения. Докато позата на тялото му е обикновено спокойна, жестовете са пестеливи и гласът му остава сравнително монотонен, изразът на лицето е забележително подвижен. В него единствено се отразява непрекъснато вибриращият дълбок вътрешен живот на писателя.

С особена топлота разказва Талев за следващите години от своя живот: «С малки прекъсвания почти до края на 1916 г. това е време на ученическо безделие. Но аз използувах добре това време. Отначало дълги месеци се затворих в къщи и не излизах. Срамувах се да се покажа с очилата си, пък и се встрастих в четене. Тогава ми попадна в къщи кой знае откъде един цел сандък с книги. Четех денонощно. От това време датира и моята първа истинска среща с българската литература. Като ровех в книжата на брат ми Георги, намерих антологията на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов. Беше измачкана, изпокъсана. Запрелиствах я бързо. Портретите на българските поети и писатели ми направиха дълбоко впечатление. Тук беше портретът на моя любим Вазов. Тук видех за пръв път и портрети на Яворов, на Пенчо Славейков. Тогава си спомних, че бех виждал вече Славейков в училищния двор. Но портретът не приличаше на образа в моя спомен.

Особено впечатление ми направи Ал. Балабанов, като прочетох, че е нашенец, родом от Щип. Възможно ли е нашенец да влезе в такава книга? В моето въображение България беше нещо много високо – там имаше свобода, наука, просвета – всичко, което липсваше на нас, робите. Изведнаж един човек като мене се беше вредил също между големите имена. Но спомням си, че писанията му ме разочароваха. «Като е нашенец и като са го пуснали на такова високо место, требваше да пише по-хубави работи» – мислех си аз.

После, като отидох в България и срещах български поети и писатели, винаги неволно ги сравнявах с портретите им от онази антология – такова дълбоко впечатление беше оставила у мене. Спомням си от тази антология и портрета на Борина – строг, с очила. «Виж, това е поет» – казвах си аз. Преди десетина години го срещнах в Народния театър при Николай Лилиев. Беше вече поостарял. Изведнаж в паметта ми изплува портретът му от антологията. Между двата образа немаше почти нищо общо.

Четох, четох много пъти тази антология – разказва Талев. – Тя ме вълнуваше, както никоя друга книга. Портретите ми даваха илюзия за живота. Струваше ми се, че съм влезъл в действителен досег с всички тези хора. И тази среща с българските писатели утвърди решително моето намерение. «Поет, писател» – за пръв път добиха нещо конкретно, към което аз вече не престанах да се стремя, макар и все още само в мечти за твърде неопределено бъдеще.

Интересни беха отношенията ми към България от това време – подема живо Талев. – България криеше за мене голема притегателна сила. Езикът беше единствената връзка с тази светла страна. Разучавал съм до подробности географската й карта...

В Прилеп междувременно се събират стотина ученици от затворените през време на войната гимназии. Скоро Талев влиза в тази будна група младежи. По-широка философска подготовка проявяват неколцина ученици от Цариградската семинария. Един от тях е толстоист. Други са вече ницшеанци. Мирогледът на тази група показва противоречива смесица между социализъм, анархизъм, ницшеанство, аморализма на Пшибишевски. «Интересно време беше – спомня си Талев. – Задружни разходки. Оживени идейни спорове. Известно време бех ницшеанец. Върна се един наш другар, Георги Кръстев, от София. Разказваше ни за културния живот там. Много съм облажавал хората в София за сказките, които имали възможност постоянно да слушат, за университета, за театъра. През топлите вечери седехме до късно на камъните пред вратата и говорехме. С особено голема любов Георги Кръстев разказваше за Пенчо Славейков. Изобщо Славейков беше често предмет на разговорите в групата. Имаше едно интересно брожение в тогавашния ни живот – голем кипеж и нищо установено. Един ден в бъдещите си романи ще се опитам непременно да опиша това интересно време и всичките сложни и противоречиви тенденции, които се кръстосваха в духовете ни. От онези години имам некъде запазена една моя снимка с широкопола шапка – вече като социалист.

Впрочем не мислете, че съм бил некакъв изграден социалист – добавя бързо Талев. – Бех чел нещо от Маркс, но социалистическите книги у нас в Македония не се намираха лесно. Всъщност моят духовен живот оглеждаше всичката обърканост на целата тази група младежи. Не можеше и да бъде другояче. Ние не бехме успели да се доберем до по-системни знания върху известен въпрос, да си съставим определена ясна представа за известно идейно течение. Един човек, раснал в свободна България, мъчно може да си представи колко трудно беше нашето развитие.»

Как гледахте по това време на писателската си работа? – запитвам аз.

Сметах я за нещо много важно. Четех и пишех по цели дни – от тъмно до тъмно. Но некак неочаквано у мене настъпи разочарование от стиховете. Виде ми се несериозно човек да се занимава със стихове и престанах да ги пиша. След това не съм написал вече нито един- единствен стих и се насочих към прозата.

Интересен е емоционалният живот на писателя от тези години. Склонността на детето към «вътрешно зрение» сега се засилва още повече. Въображението се развива през тези години също особено много. «Спомням си един случай – разказва Талев, – за който дълго време се срамувах. Бех четиринайсет-петнайсетгодишно момче. Тъкмо през тези години в Прилеп умре брат на мой другар. Остави две-три дечица. Отидохме на погребението му – чувствувахме се вече големи и искахме да се покажем между другите. По нас тогава немаше катафалки, а носеха ковчега на ръце. Случи се така, че аз вървех наблизо и виждах лицето на мъртвеца. Изведнъж пред очите ми почна да се движи цела филмова лента. Виждах съдбата на тия дечица-сирачета и на жената, която оставаше сама в живота. И тази история изпъква в съзнанието ми с такава сила, че започнах да я виждам като нещо действително. В този миг положиха мъртвеца в гроба и почнаха да хвърлят върху него буни пръст. Внезапно аз избухнах в плач. плач до истерия. Аз не плачех за мъртвеца, а плачех под впечатление на историята, която си бех съчинил и която ми действуваше вече като факт. Другарите ми почнаха да ми се подсмиват, но аз не можех да сдържа плача си.»

Повишената емоционалност и буйното въображение се съединяват у юношата с някакво ненаситно желание да види повече от това. което вижда. «Аз съм чувствувал в истинския смисъл на думата зрителен глад, решителен глад – заявява писателят. – Може би за това е допринасяло и моето късогледство, у мене винаги е имало желание да виждам повече. Това желание е растело с годините. И тъкмо с т-ва желание да видя нещо повече от околния свет си обяснявам, че през тези години много често страдах от халюцинации. Аз съм напрегал много зрението си. Не ми стигаше това, което виждах, и в напрежението си съм виждал понекога повече от реално съществуващото.»

Талев си спомня такъв случай: през 1913–1914 г. бил за кратко време ученик в сръбската гимназия в Битоля и живеел в едно общежитие. Пансионът бил стара сграда. Спели по трима-четирима души в стая. Една вечер се събрали другари, поговорили си по-дълго и оставили да си подготвят уроните рано сутринта. Събудил ги ще в тъмно един от другарите. Всички станали и отишли да се мият на бунара, който бил някъде по-далеч в двора. Само един (Манев) останал в леглото. Върнали се от бунара. Талев бил без очила. Погледнал в стаята и видял до леглото на Манев седнал стар човек с нощница и сетне. «Уплаших се много – разказва Талев, извиках: «Петре, и ти ли си станал!» В съшия миг човекът изчезна и на стола видех само струпани дрехите на Манев.»

Все по това време Талев се увлича в астрономията. Деверът на сестра му Петър Миников имал голяма библиотека, от която писателят ползувал и някои популярни книги върху астрономията. «Понекога у мене се разгаряше необикновено силно желание да видя всемира. И ето че пред погледа ми се появяваха огромни пространства, звезди, чудни светове. Водеше ме не мисълта да стигна до некакво научно познание, а желанието да видя по-нататък и по-нататък. Изпадал съм в странни състояния. Горещи вълни ме заливаха. Желанието да «видя» недостъпното за нашия поглед беше по-силно от всичко.»

Запитвам Талев дали този негов стремеж не е произтичал от някаква склонност към мистицизъм. «Напротив – отговаря спокойно писателят, – аз съм чужд на всека мистика и метафизика. Дори когато в отделни моменти от живота си съм потъвал в некакви неясни състояния винаги съм се стремил с всички сили да излеза на светлина. През време на тези мои занимания с огромния непознат свет на вселената аз никога не съм се откъсвал от реалния свет. в който живеех. Аз дирех да си изясня нещата, а не да потъна в тех, за да се изгубя. С това не искам да кажа, че съм чужд на всеки екстаз. Напротив, и сега, като излеза нощем сред природата и наблюдавам този огромен звезден мир над мене, тази велика хармония, аз съм изпадал неведнаж в състояния може би сродни на един религиозен екстаз. Същото чувство изпитвам, когато слушам музиката на Бетховен. Хармонията е за мене висш принцип на живота. Стремежът към хармония е любов, градеж, творческо начало. Над него поставям само стремежа към свобода...»

През тези години, когато другарската среда оказва решително въздействие върху градежа на неговата личност, Талев не се откъсва и от дълбоката човешка дружба със собствената си майка. Същевременно душевният живот на бъдещия писател се обогатява с нови чувства на зараждащата се младост.

«През тези години – разказва Талев – двамата ми братя не беха в къщи. В големата къща останахме сами с майка ми. Тогава сме водили с нея интересни разговори, които също ще предам в един от бъдещите си романи. Може би тази дружба с майка ми, която не беше само майка, а другар, е определила изобщо отношението ми към жената. Много съм обичал да дружа още като дете с момичета. Изпитвах особено чувство. Атмосферата им ми беше приятна. Привличаше ме зараждащата се хубост в тех. Ането Жежковска имаше например много хубав цвет на лицето – нежен, бел. Чудно ми беше как момчетата можеха да бъдат груби към тех. Разказите ми «Великден» и «Дъжд» съдържат почти действителни случки от тази детски вълнения. Интересни ми беха гласовете на момичетата. Заслушвах се в разговорите им. В тех имаше нещо меко и мелодично.

Много ми са скъпи и чисти чувствата, които съм изпитвал и по-късно към жената. Помня първото момиче, което спре погледа ми. Беше едно мъничко, нежно момиченце, все се усмихваше. Живееше в друга махала. Аз изпитах за пръв път некакво странно чувство на покровителство. Ицето, моят враг от онези години, веднага забелеза и стана драматична битка...»

В погледа, в гласа на писателя затрептяват меки, топли акценти. Думите му едва се докосват до действително преживяното. Спипа се и се заглежда в казаното. Една малка гънка се отваря към най-интимното и съкровено чувство в човешката душа, готова всеки миг да се затвори отново.

Впрочем – спира се той – това не засега нашата тема, нали?

Ако смятате, че то няма нищо общо с творчеството ви, разбира се, не я засяга – отговарям му аз.

Талев се колебае един миг. Но с присъщата си искреност и стремеж към правда той добавя:

Не, има много общо. В много срещи с читателите се е повдигал въпросът за моето отношение към женските образи в романите ми. Аз действително имам чувство на адмирация към жената. Ще се върна пак към майка си. Може би тя е създала у мене това отношение. Дружбата ми с жената винаги ме е радвала – не само във връзки, които са се задълбочавали в некакво любовно чувство. Аз съм се отнасял към жената като към приятел. Винаги когато съм чувал хули срещу жена, са ме възмущавали. Засегало се е моето чувство за справедливост. Жената внася топлота, внася сърдечност в живота. Където влиза жена, влиза един чист полъх. Когато например Дона в романа ми «Илинден» присъствува между четата на поляната, ако сте забелезали, езикът на четниците става друг. Това е пример за моето лично отношение към жената. Не че не съм срещал жени, които са ме разочаровали. Аз съм виждал в отделни случаи жената в нейната най-низка същност, но винаги съм дирил и у нея човека. Аз сметам, че мъжът и жената са еднакво необходими един на друг като части от една голема хармония, и затуй онова, което се нарича любов, е толкова големо, едва ли не обхващащо целия живот. Затуй то ражда живота.

Всека моя връзка с жена е запазила у мене нещо дълбоко и чисто... Помня първото по-очертано чувство. Беше тъкмо през тези години в Прилеп. Чувствувах се вече наистина влюбен в една млада сръбкиня. Беше хубава дружба. Имаше много трогателна, младенческа нежност в нея. Може би по-скоро проява на развиваща се младост. Баща й беше фанатик сърбин. Тя също беше добра сръбкиня. Този въпрос се сложи между нас. «Аз съм социалист и не държа, че си сръбкиня» – спомням си, че я уверявах аз. Майка й беше много набожна. Случи се некакво чудо. Един зюмбюл, който тя поставила на иконата, се разцъфтел отново. Момичето ме запита един ден: «Ами ти верваш ли в бога?» Разбира се, аз бех особено горд със своя атеизъм... Тогава дойде войната. Дойде разделата. Тя требваше да замине нанекъде със семейството си. Вечерта тръгнах на последна среща с риск на живота си. Но не можах да я видя...

По-късно в Скопие пак ми се мерна един такъв хубав образ, но беше вече съвсем на края, преди заминаването ми. Като мираж само... Изчезна. Това ще бъде много хубав рисунък в бъдещите ми спомени, едно едва уловимо чувство, което може би некога ще се опитам да опиша...»

В стаята беше станало съвсем тихо. Талев продължаваше да говори с мек, беззвучен глас. Слушах със затворен бележник. Има неща, които само художникът може да остави на хартията. И през неговите думи аз виждах Катерина, Ния, Божана Венкова, Стойна Ненева – всички онези прекрасни образи на девойки от творчеството на писателя, окръжени със същата мека копнежна атмосфера, която разпръсваше наоколо и сега неговият разказ. Стаята се изпълваше с дъха на нещо красиво и невъзвратимо. А може би то беше само едва уловимият аромат на розата, която единствена блестеше върху работната маса на писателя в ярка, чиста белота сред матовата светлина на късния следобед.

В края на тези години в Прилеп Талев има и друга една среща, която заляга дълбоко в спомена му. Прилеп по това време е непосредствен тил на фронта. Настъпват глад, лишения, тревоги. Видехме доста от чернилото на войната. – Изразът на писателя става сериозен. Чертите се изострят и около устата се появява бледен кръг. – В некои разкази в «Завръщане» (като например в «Търпеж») съм предал непосредствени спомени от онова време. Но и аз, както и всички около мене, въпреки глада, страданията и лишенията, все още очаквахме разрешението на всички наболели въпроси от войната. Тъкмо тогава се срещнах с един войник социалист, който квартируваше у мой другар. Той беше пожелал да се види с некой по-буден младеж в града. Един ден ме извика настрана и с голема тактичност завърте, завърте разговора към социализма. Беше мургав човек с черни очи и черни мустачки. Виждам го съвсем ясно в спомена си. Той започна да ми говори за социализма. Аз, разбира се, веднага изказах възраженията си: «Войната... Македония ще бъде свободна.» Срещнахме се един два-пъти с него. Не можа да ми повлияе решително, но некак ме смути.»

През късна есен на 1916 година Талев пристига в Скопие, за да продължи образованието си в Скопската смесена гимназия. «В Скопие не се чувствуваше така войната – разказва той. – Там духовният живот беше беден. В гимназията влезох доста късно, след като беха започнали вече занятия.»

Учителят по литература Хаджииванов оставя у писателя спомен на интересен и задълбочен преподавател. «Беше винаги малко намръщен. Като виде нов ученик в класа, веднага ме вдигна. «Излез на дъската. Вземи тебешира!» – каза той сърдито. Започна да ми диктува доста дълъг текст. Написал съм го правилно. «Много добре!» – каза учителят вече с друг тон. Упоритото четене, работата ми в Прилеп през последните години не беха отишли напразно. Скоро аз му приготвих и друга изненада. Започнахме да разглеждаме по теория на прозата и поезията «Под игото». «Кой го е чел?» – запита учителят. Доста много ученици вдигнаха ръка. Последва втори въпрос. «Кой го помни добре?» Неколко ученика вдигнаха ръка, между тех и аз. «Кой може да напише характеристика на главните герои?» След този трети въпрос всички се умълчаха. Тогава аз вдигнах решително ръка.

Следния час още с влизането си учителят ме вдигна да прочета характеристиката. Като добър педагог, изглежда, той вече следеше развитието ми. Домашната ми работа му хареса много. Това беше и първото ми поощрение в литературата.»

Това поощрение не закъснява да даде плод. В началото на 1917 г. Талев пише първия си разказ. «За пръв път у мене се появи желание да печатам. Тогава в Скопие излизаше вестник «Родина» на Георги Баждаров. Искаше ми се да дам разказа в този вестник, но как да отида при Баждаров? Моето стеснение беше характерно за тогавашното ни отношение към редактори и редакции. Те беха за нас нещо много високо и ние не смеехме да се натрапим на вниманието им. Един мой другар взе разказа и го занесе. Баждаров казал само, че ще го прегледа. Затекоха дни на вътрешна тревога. Некаква болка се беше загнездила у мене: какво ли ще стане с разказа? Надвечер седя с един другар, а умът ми все там. Беха минали вече неколко дни. Още помня, че беше ранна пролет. Изведнаж виждам, че през двора тича другарят ми, който занесе разказа в редакцията, и високо размахва току-що излезлия брой на вестник «Родина».

Талев си спомняше, че този пръв публикуван разказ бил поместен като подлистник във в. «Родина», че в него се разказвало за бойното поле и че бил силно под влияние на Вазов. Сам той нямаше точни данни нито за заглавието, нито за броя на вестника.

При проверка се оказа, че в брой 283, г. II от 12 март 1917 г. на в. «Родина» като подлистник на 1 и 2 стр. е отпечатан разказът на Димитър Талев «В очакване». Означена е и датата на написването на разказа: «Град Прилеп, Бъдни вечер 1917 год.» Навярно разказът е бил написан през коледната ваканция, която Талев е прекарал в родния си град Прилеп – нещо, което се потвърди в следващия разговор с писателя. Сюжетът действително е взет от войната. Целият разказ е написан под непосредственото влияние на разказа «Иде ли?» от Иван Вазов. Герой на този първи публикуван разказ е простата майка от народа баба Ана, която очаква срещу Коледа да се върне от фронта единственият й син.

«Тя чака. Отдавна мръква. Вън виелица вие. Трепка лампата и сенките, които прави, играят по стената. Огънят пращи. Полунощ преваля. Огънят загасва, едва мъжделее. Майката умислена се е загледала в лика на божията майка, която разперила ръце за благослов, гальовно гледа на своя син...» Между това авторът пренася действието на бойното поле, гдето умира, ранен в боя, синът. Както в «Иде ли?» снегът покрива трупа му с бяла покривка.

Преписах най-същественото от първия разказ на Димитър Талев и при следващото ни свиждане му прочетох нещо от него. Интересна беше срещата на писателя с тази първа творба точно четиридесет години след нейното написване. Той слушаше внимателно и се радваше, че езикът звучи добре. «И все пак не е много за учудване – добави той. Тогава съм бил вече почти деветнадесет години, макар че бех все още в пети клас. Учудващо е само, че съм владеел дотолкова литературния език, без да съм имал системна школска подготовка, а само чрез упорито самообразование. За да имате представа колко закъснело е било литературното ми развитие, ще ви дам само един пример – започва живо Талев. Очевидно в момента му беше дошла на ум някаква важна подробност. – Наскоро след като отпечатах този първи разказ, една ученичка от Скопската гимназия, Карагюлева, чете реферат върху «Дон Кихот». Дотогава за мене Дон Кихот беше смешен човек, който ме разсмиваше и забавляваше. За пръв път чух, че този роман има и друго, скрито съдържание. Карагюлева спомена, че Хайне плакал над него. Това беше за мене интересен момент. Неочакваното откритие ме занимава дълго време. То беше първата решителна стъпка към задълбочаване в книгата. Разбрах, че книгата може да крие неподозирани неща. Бил съм вече на деветнадесет години, когато съм направил това внезапно откритие. Оттам нататък започнах да пристъпвам другояче към книгата, да търся в нея, да прониквам в нея. Тогава все още не си поставях въпроса, който по-късно стана за мене особено съществен: как се прави книгата.»

Наскоро обаче образованието на младежа е отново прекъснато. Още преди края на учебната година в гимназията се получава телеграма да замине веднага за Прилеп. Там той узнава, че е мобилизиран и трябва да отпътува за София. «Отначало – разказва Талев – изпитах големо радостно вълнение, че ще бъда български войник, че ще стоя на пост с пушка в ръка. После дойде и обратната страна: въшките, лошата храна, лошото отношение на фелдфебелите. Спомням си как настръхнах като мъниче срещу великан, когато фелдефебелът Банов ме напсува на майка. Фелдфебелът се стресна. Не очакваше такава съпротива. Това беше загубено време за мене – заключава Талев, но веднага добавя: – И все пак не беше съвсем безплодно. В казармата прочетох за пръв път «Война и мир». В същия полк имаше един прилепчанин музикант, у когото видех книгата. Аз вече знаех какво представлява Толстой, бех чел нещичко от него в Солун. Смътно ми се мерка, че в Прилеп съм чел също нещо от него, струва ми се, «Казаци». В Прилеп, както казах, имаше възпитаници на Цариградската семинария, които ми говореха за неговата нова религия. Философът Толстой обаче не ми харесваше. Измолих аз «Война и мир» от моя съгражданин. Престорих се на болен и в неколко дни при денонощно четене жадно погълнах целия роман. Порази ме. Много пъти след това съм го чел и нищо не можа да го надмине. За мене той остава най-големата творба от своя род.

Как сте чели тогава «Война и мир» – запитвам го аз: – като обикновен читател, или като писател, който дири в него насоки за собствената си творческа дейност?

Дълго време аз съм чел само като жаден читател. Чел съм неколко пъти «Война и мир» със същата, бих казал, безхитростност на обикновения читател. Дълги години съм се приближавал към произведенията съвсем непосредствено. Едва по-късно като студент в София започнах да се заглеждам в книгата, да видя как е направена, да я преценявам като писател, който сам дири пътя си. И тогава именно настъпи разочарование от много автори – пояснява Талев. – Така стана с Цвайг. Разбрах, че неговите чисто белетристични творби са правени, съчинени. Друг е въпросът с биографичните му романи, които имат по-голема стойност... Но от «Война и мир» аз не се разочаровах. Този роман е стоял винаги на масата ми и аз съм могъл всеки момент да го разгърна тъй, където ми попадне, и да се зачета с дълбок интерес. Даже и сега бих се нахвърлил на него със същата жажда.

– Бих искала да свържем с Толстой отношението ви и към други руски писатели – бързам да запитам аз, защото Талев веднага се връща към основната нишка на разговора. Удивителна е при него логическата връзка на мисълта. Той винаги бърза да свърже временно изпуснатия основен въпрос. Никога не се загубва в новоизникналите странични проблеми, към които временно се отклонява разговорът. Чувствува се майсторът на голямата композиция, свикнал да държи здраво основната нишка на разказа, да гради непрекъснато нагоре, дори и когато разширява в нови детайли.

– Аз съм от онова поколение – подема Талев отговора на поставения въпрос, – което живееше с руската литература, даже изключително с нея. Освен с Толстой твърде много съм се занимавал с Достоевски. Имаше дори един период, когато Достоевски като че ли измести у мен Толстой. Въздействието му върху мене беше толкова силно, че аз съм търсил в живота героите му. Търсил съм Соня и Мармеладов и съм изпадал в много неприятни положения при тези търсения. Спомням си една вечер в некаква кръчма на некогашната улица «Мария Луиза» видех един старец, който ми заприлича на герой на Достоевски. Стеснителен по природа, какъвто си бех, аз все пак намерих смелост да се доближа до него. Некоя и друга чашка повече са подсилили куража ми. Към 2 часа след полунощ напуснахме кръчмата и излезохме навън. Въоръжих се с още повече кураж и направих още една стъпка. Исках да видя къде и как живее, да почувствувам атмосферата му. Направих опит да ме приеме в къщи. Кой знае какво си помисли за мене този старец – може би ме сметна за некакъв съблазнител, ако е имал дъщери, или що ли, не зная, – но така се озъби, че аз побързах да се отдалеча.

Постепенно обаче разбрах – продължава Талев, – че Достоевски ме е въвеждал в заблуждение, че животът в големата си същност не е животът от романите на Достоевски. Има нещо, което решително не ми харесва у него – той търси изключителното, онова, което може да ни порази, бих казал, сензационното. Достоевски не дири типичното, а събира черни краски и създава нещо като криминалистика на духовния свет на човека.»

В друг разговор, когато се докоснахме до собствения стремеж на писателя да се рови в дълбините на човешката душа и потърсихме сравнение с Достоевски, Талев веднага реагира твърде възбудено: «Но аз не държа да слисам читателя, да го изненадам. Искам само да му покажа – виж докъде може да достигне човекът. У мене над всичко остава все пак човешкото у човека, защото аз обичам и вервам в човека. Може би сам Достоевски е живел в такова чернило, може би и болестта да е допринесла за това, но аз отричам начина, по който той гледа на човека. Наистина той е голем художник и по своему човеколюбец. Но пътят до това човеколюбив минава през много чернило, което остава в душата на читателя. Аз искам да разкрия човека и да вдъхна вера и обич в човека. Колкото и да съм се сблъсквал с низостта, не мога да убия верата си в човека. Аз твърдо вервам например, че светлото, доброто е преобладаваща сила в живота. И това не е некаква фикция. Срещал съм хора, които решително са подкрепили верата ми в човека. От онзи миг, в който тази моя вера би била убита, аз не бих могъл да напиша нито един ред.»

Талев изрича тези думи съвсем просто, без никакъв патос. Само по средата на челото между веждите му се очертава дълбока бразда и в погледа му се долавят бързо минаващи сенки. Неволно човек чувствува: тази спокойна увереност е завоювана след тежки вътрешни бури, след много преживени горчиви изпитания, нещо от което се беше утаило в душата на писателя. Един въпрос – и може би тези дълбоки гънки биха се разтворили, за да се излее тяхното съдържание също така просто и искрено в една изповед. Но, кой знае защо, въпросът не се изрича и след известна пауза, пълна с някакво странно напрежение, аз се опитвам да отвърна разговора в друга насока.

А какво е отношението ви към Тургенев?

Тургенев? – гласът на писателя добива отново рязка металическа отсеченост. –Той много ме е вълнувал, особено с женските си образи. Жените у него, любовното чувство са ме интересували твърде много като писател. Той е укрепвал моето убеждение, че жената по своята природа е по-благородна. Разбира се, Тургенев ми е въздействувал особено силно и с «Навечерието», с образа на Инсаров. «Навечерието» бех чел още в Прилеп.

Талев познава и Гончаров, но в романа му «Обломов» намира нещо пресилено. «Голем талант, но – подчертава Талев – липсва онова, което ценя високо в изкуството – мерката. Може да бъде остро до кръв, но все пак писателят требва да спази мерката. Как съм тръпнал над страници от онзи момент в «Железният светил ник», в който е описана смъртта на Катето. Една малка стъпка по-нататък, и Султана би станала престъпник. Тук требва писателят да има строго чувство за мерка.

А какво представлява според вас мярката на писателя – запитвам го аз, – резултат на разсъдъчен процес или някакво неясно чувство?

Мерката е рожба на усета на писателя, а в него участвуват и интелектът, и чувството. Целото ти същество е в некакво напрежение. В това състояние нема нищо тайнствено, но то все пак е неизяснено състояние. Един добър читател също може да има тънко разбиране за нещата, може дори да учуди човека. Но онова, което кара писателя да разгърне един сложен психологически момент до страхотни дълбочини и в един миг да каже: «Дотук и повече нито стъпка!» – това не е само разсъдъкът, а едно особено състояние. Сам изпитваш дори страх докъде ще стигнеш и в един миг знаеш, че требва да спреш. Не искам да кажа – Талев подчертава в тона си всяка дума, – че това е некакво състояние на унес, на самозабрава. Напротив, в този момент всичките ти сили – разсъдък, чувство, воля – са мобилизирани до крайна степен.

«Усетът» не се ли гради до голяма степен от познанието, добито чрез задълбочаване в творчеството на големите писатели и от опита в собствената творческа практика?

До голема степен участвуват и тези два момента – отбелязва Талев. – В това отношение аз държа най-много на Толстой. Толстой ме е научил, че е много важно как ще почнеш книгата. Той ме е научил, че разказът требва да бъде интересен, разнообразен. Една от най-важните задачи е да въведеш читателя в епохата. Хората и случките требва да са характерни за времето. От Толстой аз научих много и за мерката на писателя. Аз съм го проучвал от тази страна. От него съм добил и мерката за важната подробност, научил съм кое требва да се каже и кое не. Разбрал съм и нещо особено важно – да запазиш в творбата непосредствения живот, а не да го умъртвиш в литература. Като съм чел например разказа на Толстой «Платномерът», аз съм усещал мириса на коне, на обор, толкова силно е съумел да ни даде авторът усещането на непосредствения живот. Мерката на писателя му дава възможност да знае как требва да постигне това, защото въпросът не се отнася до преразказване на живота – тогава той може да бъде умъртвен, – а до художествено пресъздаване на живота. Големите писатели на световната литература владеят в най-висока степен тази художествена мерна.

Познавате ли добре Балзак?

Доколкото е възможно да опознаеш един автор в преводи. Занимавал ме е неговият интерес към човека. Но у него подробностите понекога удавят същественото. Всичко за него е важно, всичко е интересно. Нищо чудно, че разказът му става уморителен. Повече ми е разкривал майсторството на художника Мопасан.

Изобщо при всеки писател съм си поставял сериозно въпроса, «Как е направено това?», опитвал съм се да следвам пътя на неговите творчески търсения, защото съм убеден, че зад всеко изкуство има и техника. Това ми стана особено ясно при Стефан Цвайг. Той е писател, у когото чувствуваш, че културата, знанието му го е направило да може да създаде един разказ. Разбира се, това прозрение вече ме охлади към него, но, от друга страна, то ми показа, че един писател не бива да пренебрегва и занемарява интелектуалния си багаж. Писател без такъв багаж не може да има развитие.

- Но ние спрехме някъде насред път с вашето собствено развитие – подхвърлям шеговито аз, за да свържа прекъснатата нишка. – И тъй времето от казармата за вас не е било съвсем загубено благодарение на първата решителна за по-нататъшния ви път среща с «Война и мир».

- Между това войната вече отиваше към своя край – продължава Талев. – Към края на военната си служба се запознах с Тодор Димитров, брат на Георги Димитров. Станахме с него много близки. Беше много добро момче. Канеше ме у тех на улица «Опълченска». Бил съм гост на трапезата им. Когато вече се очертаваше катастрофата, Тодор Димитров допринесе много да не я възприема като гибел за моя наред. Опитваше се да ми обясни събитията марксически. Това беше нов момент от срещата ми със социализма. Аз не бех готов да го възприема напълно. Имаше много индивидуалистични напластявания, които ми пречеха.

През есента на 1918 г., вече двадесетгодишен, Талев продължава образованието си в Стара Загора като ученик в шести клас. «Беше една гладна година за мене – спомня си писателят – и за много такива като мене, захвърлени далеч от бащин дом и близки.»

Талев разказва как продал цялата си библиотека, за да могат той и приятелят му да си купят по една порция кисело мляко. През това време той живее с мисълта «требва да пиша», но не пише нищо. С благодарност си спомня само за учителя си по психология Страшимир Димитров, който се заема с него, възлага му реферати, учи го как да използува научна литература. «И пак моята стеснителност – говори Талев, – можех повече да науча от този твърде благосклонен към мене преподавател, но го отбегвах, все гледах да си стоя настрана.»

Най-сетне системният глад така изтощава организма му, че го пущат две седмици преди завършване на учебната година да си замине. Талев отива при брат си Георги в село Секирник. «Самото село се намира на шосето между Петрич и Струмица. Насреща е планината Беласица – спомня си Талев – с историческите места за Самуил. Сега, като работя над романа си за Самуил, аз съм непрекъснато там. И това е големо удобство – когато можеш да подкрепиш въображението си с елементи от действителността.»

В Секирник обаче Талев се заразява от малария, която изтощава силите му. Когато през есента се връща отново в Стара Загора, за да запише предпоследния клас на гимназията, той е вече сянка от човек. Скоро разбира, че ако не се върне в Прилеп, с оскъдните средства, които получава всеки месец от брата си, ще загине. През 1920 г. той завършва сръбска гимназия в Битоля.

Един семестър Талев прекарва в Загребския университет като студент по медицина, но чувствува, че призванието му не е там. През следващия пролетен семестър на 1921 г. той е вече във Виена, гдето записва Философския факултет. Там посещава между другото лекциите на египтолога проф. Весели, който чете върху папирусите. Главното му занимание остава обаче немски език. Талев го изучава с голямо усърдие. Той си спомня дори два стиха от тогавашния си превод на «Песента на Миньон» от Гьоте:

Помниш ли тоз край, лимони где цъфтят. . .

Във Виена Талев се сближава с Мануш Стаменов, медик, почти 10–12 години по-възрастен от него. «Стаменов беше интересна личност – говори писателят, – героичен, смел, осъждан на смърт като революционер, с големи интереси към литературата.»

«Ти требва да напишеш нещо големо за Македония » – казва Стаменов веднъж на Талев и тези думи стават съдба за целия бъдещ път на писателя. «Отначало тази мисъл само ме стопляше от време на време – разказва Талев. Мине и отмине. Не смеех дори да я задържа. Но вече всичко, което чуех, всичко, което четех, отиваше все там, в това кътче на душата ми.»

Така се ражда основната тема на писателя, около която вече съзнателно се съсредоточават всички негови усилия, за осъществяването на която той се бори в продължение на повече от четвърт век. Сам той я свързва с изключителното въздействие върху него на доугаря Мануш Стаменов, за когото е запазил възторжен спомен.

– А не мислите ли – питам аз, – че тази тема се е родила от цялото ви развитие като плод на всичко преживяно, почувствувано, премислено дотогава?

Талев се замисля и след известна пауза добавя:

Вие имате право. Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото повече вън от себе си. А те са винаги и вътре в нас. Всъщност аз не можех да имам друга тема.

През септември 1921 г. Талев напуща Виена на път за България. «Спомням си, че пристигнах на българска земя в деня, в който умре Вазов. Като слезох на пристанището в Лом, узнах, че е починал Вазов.»

Тук според думите на писателя завършва един определен период от живота и развитието му: «Завършиха годините на скитничество, на палеща жажда и неизвестност, на тъмно, несъзнателно брожение.»

От целия вътрешен кипеж, от всички тези години на неспокойно скитничество вече се създава една здрава вътрешна опора: идеята да напише голяма книга за Македония. «Аз чувствувах, че още не съм подготвен за тази задача. Всичко разпокъсано, откъслечно, което бех получил тук-там по различни гимназии и университети, не беше достатъчно. Макар че бех чел много, съзнавах, че духовният ми багаж е още твърде беден. Не стигаше може би и житейският опит. Мирогледът ми представляваше хаос от най-противоречиви идеи. Имаше само едно нещо, което беше реалната основа на тези смели мечти – синовната ми любов към Македония.»

Колко верен поглед има за собственото си развитие Талев, стана ми ясно, когато познавах вече целия му жизнен път. Тук действително се оказа водораздел. Оттук нататък всичко е подчинено на неговите съзнателни творчески търсения. Друго става отношението му към литературата и към живота. Талев е вече писателят, който съзнателно пристъпва към тях, за да използува всичко придобито в своя творчески растеж. Затова оттук нататък бяхме принудени да поставим нова задача на нашата анкета, в центъра на която вече заставаше творческият процес у писателя Димитър Талев. Разбира се, творческата личност не спира тук развитието си. Напротив, тъкмо през следващите години в творческите усилия то показва много по-драматични темпове. Но в цялото това развитие има вече една обединяваща цел – осъществяването на голямата задача, която стои неотстъпно пред погледа на писателя.

Пътят на Талев оттук нататък е път на писателя. През трилогията от романа «Усилни години», през някои опити в драмата и няколко тома разкази този път изминава продължителни творчески търсения, за да стигне до големите романи от последните години «Железният светилник», «Преспанските камбани», «Илинден». Същевременно той води през дълбоки мирогледни противоречия към вътрешно изясняване, през съзнателно школуване у другите към създаване на собствена творческа физиономия.

Писателят Димитър Талев се ражда в онзи миг, когато вече намира темата си, творецът – когато успява да я осъществи. Пътят между тях бележи основните моменти на творческото му развитие, което застава във фокуса на по-нататъшните ни изследвания.

III

Въпросите, засягащи самия творчески процес у писателя, са толкова многобройни и сложни, че е невъзможно не само да се обхванат, но дори и да се засегнат в ограничените по брой страници на една статия. Обобщаващата картина на този процес трябва да включи еднакво нашироко проблемите на психологията на творчеството, но и на мирогледа, на метода, на личния стил. Същевременно трябва да подчертая, че творческият процес у писателя не се повтаря като определена схема при различните произведения. Той е неделимо свързан със собствения път на творческата личност, както и със спецификата на отделните жанрове. Затова той трябва да бъде разглеждан в развитие, като едновременно се държи сметка и за особените черти на явленията при всеки определен литературен вид и жанр – разказ, роман, драма и пр.

Значителни проблеми представя и езикът на писателя, разликата между първичния текст и неговото дооформяване при първата редакция, както и поправките, внесени при следващите редакции след по-продължително отдалечаване на автора от творбата. Интересни са прерастванията на един вид в друг – например на разказ в повест или роман.

Тези и многобройни други проблеми ще бъдат обстойно разгърнати в една цялостна монография на творческия процес у писателя Д. Талев. Настоящата трета част от анкетата, публикувана в списанието, има за цел да даде на читателя и изследователя на творчеството на Д. Талев най-обща представа за творческия процес и неговото развитие. Засягат се само някои от съществените проблеми, без нито една от тях да може да се разгърне и задълбочи. Наложи се ограничение и в конкретния илюстративен материал, особено относно изграждането на образите от последните му романи, гдето авторът даде извънредно ценни указания.

Творческата лаборатория на писателя не е работната му стая и маса, върху която са написани неговите творби. Тя е целият онзи огромен свят от идеи, мисли, чувства, копнежи, които той носи у себе си. Тя е и извън него, в живота на цялата епоха, който го обгръща отвред, в миналото, върху което той стъпва, и в бъдещето, към което са устремени мечтите му. Един макар и малък прозорец към този широк свят, към творческата лаборатория на писателя, се опитваме да отворим, като предаваме част от многобройните разговори, водени през последните няколко месена с писателя Д. Талев върху проблемите на неговото творчество.

* * *

«Кое ме е накарало да взема перото? – подема Д. Талев поставения въпрос. Той се замисля за известно време. По лицето му минава леко учудване, като че ли никога сам не си е задавал подобен въпрос. После се заглежда някъде дълбоко в себе си и добавя:

Искам да бъда напълно искрен и затова претеглям всичко, включително и малкото или много суетност, която не липсва в опитите на начеващия писател. Но все пак има нещо, което е много, много повече от това. За да станеш писател, требва да си раздвижен от некаква голема идея, която да те е овладела неудържимо. Смело мога да кажа, че аз станах писател, защото чувствувах необходимост да разкажа нещо за Македония.

При друг случай Талев подчертава отново:

Не вложи ли писателят в творбата си една голема идея, една голема любов, която той носи у себе си, за която е готов да се жертвува, неговото произведение нема да носи белега на творческото вдъхновение, нема да може да вълнува читателя. Като майстор Манол от народната песен той требва да вгради в своята творба най-скъпото на сърцето си.

Оттук Талев определя задачата на едно художествено произведение да внесе между хората нещо голямо, издигащо човека, някакъв морал, някаква идея.

– Идейността е основата на всека творба – твърди той с увереност. – Естествено тук не става въпрос за груба тенденциозност, а за идеята, която е облечена в художествен образ, в художествена тъкан. За да ви поясня по-добре моите схващания за изкуството, ще ви кажа, че лично аз диря в творчеството си три посоки: от една страна, задълбочаване в човешката душа, в живота. Аз искам да проникна в най-сложните психологически състояния на човека, в най-дълбоките гънки на живота. Същевременно обаче сметам, че една творба требва да ни повдига към съвършенство, да ни покаже красивото, високото у човека и в живота, за да може да ни издигне към него. Най-сетне, изкуството требва да тласка напред, да подпомага движението на живота към все по-голема обществена правда и красота.

Аз обичам да слизам в дълбините на живота – продължава Талев, – да се ровя там, дето се разкриват най-недостъпните вътрешни движения. Но обичам и да се издигна с едно стъпало по-високо, да погледна човека и живота оттам, да накарам и читателя да ги погледне оттам, за да види светлото и високото. В някои обсъждания на моите романи се подигна въпросът, че в книгите ми имало известна идеализация. Изтъкваха, че образът на Ния например бил идеализиран, че в живота немало такова съвършенство. Не сметам, че е така. Ния съществува в живота. Може би в моите романи тя да е издигната на едно стъпало по-високо. Но това е право на писателя-реалист. Той може да приповдигне един образ, за да накара читателя да го следва в неговото разбиране на една по-висока човечност. Аз искам да накарам човека да бъде малко по-добър, да укрепя верата му в светлото у човека. Тази своя вера аз съм добил не от религии и догми, а от самия живот, в който съм срещал светли човешки образи. Желанието ми е по такъв начин да покажа на читателя живота и в дълбочина, но и в неговите върхове. Изкуството изобщо требва да нрави човека по-дълбок, по-ведър, да го подпомага в борбата за един по-справедлив обществен строй. Изкуството не може и не бива да стои извън борбите на деня. Напротив, писателят требва да вложи борческа страст, достойна за великите идеи на неговото време. Разбира се, неговото знаме требва да бъде чисто подчертава Талев.

В каква зависимост поставяте творческия процес от мирогледа?

– Самият факт, че поставям идейността като основа на всеко творчество, показва, че мирогледът има изключително значение за него – отговаря енергично Талев. – Ето аз ви говорих за моята любов към Македония, която ме е направила писател. Но не винаги тази моя любов е могла да бъде пресъздадена в творчеството ми в истинската й дълбочина. Основната причина за това е била в колебанията на моя мироглед. Отначало, през годините на студентствуването ми в Софийския университет, аз бех близо до комунистическите партийни среди. Без да бъда член на партията, участвувах в различни акции, пишех малки разкази в прогресивни списания, съчувствувах на борбата и страданията на народа през Септемврийско о въстание. Тогава именно бех под влиянието на Тодор Димитров, брата на Георги Димитров. Но аз немах установен марксически мироглед. Затова у мене лесно настъпи разочарование във възможностите да се осъществи идеалът. След атентата в «Св. Неделя» аз загубих верата си, загубих правилните ръководни нишки в живота си. Любовта ми към Македония пак живееше у мене, но аз се увлекох да й служа по пътеки, които постепенно ме отведоха до схващания, противоположни на идеалите от ранната ми младост...

Талев заговори за този период от живота си, без да го запитвам. Беше през една неделна утрин. Той дойде у дома към 9 ч. сутринта и си отиде към 2 ч. Сам наведе разговора в тази посока и не излезе оттам до края на нашата среща. Почувствувах у него необходимост за изповед на нещо, което гнети душата му. Многократните и продължителни срещи през няколкото месеца бяха създали вече атмосферата на взаимно доверие, така необходима за една анкета. Само два или три пъти през всичките тези месеци обаче анкетата се беше превърнала в изповеди, при които за съжаление бележникът се явяваше неудобен.

За да подчертае значението на мирогледа у писателя, Талев сам дава за пример първия си роман «Усилни години», като го сравнява с романа си от последните години «Илинден». «Усилни години» е всъщност първият опит на писателя да разгърне в широка художествена картина македонската революционна борба, достигнала най-високата си точка в Илинденското въстание.

– Ето, и в «Усилни години» аз си служа с метода на реализма, разбира се, все още с недостатъчно овладени художествени средства. Но «Усилни години» представят освободителната борба едностранчиво, в тесна националистическа рамка. Борбата е само между турци и българи. Тогава аз не виждах и не съм могъл да видя именно поради мирогледните си блуждения икономическото разслоение във всека отделна национална групировка. В «Усилни години» аз съм в плен на тесно националистическо схващане и по отношение на нашите съседи. Националната вражда не ми е позволявала да видя проблемите в истинската им дълбочина.

От особено значение според Талев е правилното отношение, което той добива в «Илинден» към същността, към характера на македонската освободителна борба, отношение, което се създава у него благодарение на мирогледното му изясняване през последните години. По такъв начин, въпреки стремежа към реалистично пресъздаване на образи и събития, Талев признава, че в «Усилни години» не е могъл да стигне до истинско реалистично изображение на дълбоките закономерности, които действуват в епохата и движат събитията.

По отношение на творческия си метод Талев подчертава:

– В реализма аз никога не съм се колебал. Реализмът е в прека връзка с моя стремеж към правдата на живота. Във всички други течения може да има лъжа или самоизмама. Увлечението в антиреалистични тенденции крие много опасности. Зад тех най-лесно може да се скрие една бездарност. В тех също така най-лесно може да загине един талант. Реализмът е тесно свързан и с моето схващане за предназначението на изкуството. То требва да бъде разбираемо и достъпно за всеки човек. Всеки нормален човек според мене има чувство за нежност, за красота, за изкуство. Народното творчество с всичкото си съвършенство е доказателство за това. Сам аз съм се прехласвал, учил съм се от народното сладкодумие. Целата моя представа за човека, целата моя вера в човека е в дълбока връзка с реализма като творчески метод. Сметам, че тъкмо реализмът създава най-широка основа, за да се разцъфти и творческата личност, индивидуалното у един писател. Нашата голема национална традиция е свързана здраво с реализма. Всички наши големи писатели са реалисти. Затова всеки от тех е така ярко индивидуален. Само връзката с живота създава почва за такова богатство от съдържания и форми, отлични, индивидуални стилове. Обратно, откъсването от живота води към маниеризъм, към пресушаване на жизнените сокове, към унищожаване и обезличаване на творческата индивидуалност.

Талев има особено подчертано чувство за своята връзка с реалистичната национална традиция в нашата литература. В предходните части на анкетата видяхме какво голямо въздействие упражнява случайният досег на детето и юношата с творчеството на Вазов, Пенчо Славейков и други български писатели. Началото на неговата писателска дейност е свързано със съзнателно задълбочаване и проучване на българската литература. Определил вече пътя си на бъдещ писател, след като във Виена у него съзрява идеята за една голяма творба, посветена на Македония, през есента на 1921 г. Талев идва в София и се записва в университета като студент по славянска филология. През тези няколко години писателят системно и упорито изгражда не само своето образование, но и своето самообразование.

За разлика от много други – говори Талев – аз требва да кажа, че следването ми в университета беше за мене много полезно. Дойдох от Македония с твърде разпокъсано образование, учил-недоучил, скитал от гимназия в гимназия. Поставях неправилно ударения като дошъл и пр. и познанията ми на езика беха, изобщо взети, бледи. Лекции и упражнения посещавах редовно. Слушах лекции при професорите Ив. Шишманов, Б. Пенев, Йордан Иванов, М. Арнаудов, Милетич и Ст. Младенов. За мене университетът беше благодатен период. Тънкостите на анализа у един Шишманов или Б. Пенев, реалистичното схващане на въпросите у един Йордан Иванов, строгата научна дисекция на фактите у Милетич ми дадоха солидна научна подготовка, която аз сметам, че е от извънредно големо значение за писателската ми дейност.

През тези години Талев с еднаква ревност изучава и езикознание, и литература. «Граматическите форми заучавах със съзнателна грижливост като вътрешен скелет на езика – признава той. – Търсех вътрешната закономерност в развитието на езика.»

Талев проявява такава любов и усърдие към филологическите проблеми, че Милетич мисли да го направи свой помощник, а Йордан Иванов иска да го прати в Турция да се усъвършенствува в турски език, за да го направи турколог. Професорите му не предполагат, че неговото сериозно отношение към езиковедските въпроси е отношението на един младеж, който съзнателно овладява езика като средство за своята бъдеща писателска дейност.

Същия интерес проявява Талев и към проблемите от теория на литературата. «Като чуя нещо, отнасям го към моята бъдеща дейност. В разговори или в лекции например става въпрос за композиция на едно художествено произведение, аз веднага си мисля: «Виж, това требва да го зная за моя бъдещ роман.»

През този период от развитието си Талев пристъпва по същия начин и към творческото дело на българските писатели. «През 1921, 1922, 1923 г. аз се сродявах вече с литературата не така любителски, както преди. Чувствувах се вече навлезъл в литературна подготовка. И требва да ви кажа без никакво преувеличение, че прочетох почти всичко, което е написано на български език, включително и целия Раковски.»

По това време Талев се запознава основно с творбите на Пенчо Славейков. Според собственото му признание след Вазов Славейков остава вторият негов голям учител.

Аз и до днес особено много тача Пенчо Славейков изповядва Талев. – Основната насока на творчеството му, която за мене е дълбоко реалистична, връзката му с народното творчество ми е дала извънредно много. Особено високо ценя и статиите му, дори съм му позавиждал на езика в тези статии, как богато, остроумно ги изгражда.

Извънредно дълбока е била винаги връзката ми с Яворов – продължава Талев. – И това е било не само благодарност към такъв голем поет. Тук се намесва и отношението на Яворов към Македония. От неговата биография на Гоце Делчев съм получил много черти за героя си Петър Смилев от първия си роман «Усилни години». В много тежки мигове на живота си аз съм намирал нравствена опора в личността и делото на Яворов.

През студентските си години Талев се свързва отблизо и с Йордан Йовков, проучва основно творчеството му. «Аз и до днес сметам – отбелязва Талев, – че «Старопланински легенди» са един от върховете на българската литература. Редом с Вазов и Пенчо Славейков Йовков е третият български писател, от когото Талев се учи много. «Защото тогава вече четех всичко със съзнанието на бъдещ писател. Заглеждах се как е направено това, задавах си въпроса защо е направено така и пр.»

По това време Талев се отдава на сериозни проучвания и на народната песен. Народната песен той обичал още от детинство. Близо до бащината му къща в Прилеп живеел един старец, който събирал народни песни и сам се опитвал да съчинява такива песни. «Още в Прилеп издирвах такива хора, които записваха народни песни» - разказва писателя. Тогава именно чрез този старец в Прилеп той се запознава и с творчеството на дядо Славейков. Още там Талев се заслушва с вълнение в народната песен. Едва през студентските си години в София обаче той се отдава на системно проучване на тази песен. Чете сборниците с народно творчество, издавани от Министерството на народното просвещение. Един от редовните сътрудници в тези сборници е прилепчанинът Марко Цепенков. Благотворно влияние в гази насока оказват върху него и заниманията му с Пенчо Славейков.

Народната песен е неоценимо съкровище – говори Талев. – Тя е отражение на най-дълбокия вътрешен живот на народа ни. Една такава песен може издъно да ме трогне. Наистина в повечето случаи идеята е разбита на късове и човек требва да ги събира, за да възстанови целото. Но аз съм се заглеждал и съм намирал цели човешки драми в тези непоследователни разхвърляни късове.

На въпроса използувал ли е сюжетно някои народни песни в творчеството си Талев отговаря:

Като много млад се опитвах да търся в тех сюжети за разказите си. Зная, че имаше време, когато търсех съзнателно това. Но не помня да съм използувал преко сюжет на народна песен. В началото на всека глава от последните си романи съм поставил откъс от народна песен, защото сметам, че това, което разказвам в сто и повече страници, се съдържа в тези неколко реда на народната песен.

Подборът на тези откъси предшествува ли, или следва написването на отделната глава?

- Това става винаги след като я напиша – отбелязва Талев. – Тогава избирам подходящата песен като потвърждение на онова, което съм разказал за нашия човек. Искам да кажа на читателя: ето, такъв е тоя човек, вижте и песните му, в които сам той разказва за себе си. Затова тези откъси в началото на всека глава са като своеобразни илюстрации към разказа ми.

Кои източници сте ползували за тях?

- Много често съм вземал от сборника на братя Миладинови, също от «Книга на песните» на Пенчо Славейков. Некои от тези песни помня сам. У нас много пеят. Нашият народ е много музикален. Преди години един учител от некакво затънтено охридско село ми разказваше за тази музикалност. Изпеваш на децата веднъж песента, учудваше се той, а при повтарянето некои вече пригласят, третия път половината деца се включват, а четвъртия – всички деца знаят мелодията.

Черпили ли сте съзнателно средства във вашето творчество от езика на народната песен?

- Заглеждал съм се в езика на народната песен, но не съм черпил непосредствено от него. Народната песен е разгаряла у мене любовта ми към езика, но като суров материал не съм го използувал. По друга посока съм изграждал езика си. Много рано пред мене се изпречи силата на живия народен език. Още като дете аз съм мечтал да стана толкова сладкодумен като стареца до нас например, когото можех да слушам с часове прехласнат, до самозабрава. Още тогава съм се мъчил да доловя с какви думи, по какъв начин се постига това сладкодумие. По-късно Вазов ми разкри чрез своя разказ красотата на художественото слово. Чувствувал съм у Йовков умението му да разказва, мъчил съм се да си го обясня. Но основата на моя език е там, у народа.

Постепенно с творческото си съзряване Талев разбира,, че езикът на един писател не може да остане нито при народното сладкодумие, нито при родните и чужди учители, че той трябва да създаде нещо свое.

– Всеки автор сигурно минава по този път на лично търсене – говори Талев. – Но и в тези лични търсения винаги гледах да остана близо до живата говорима реч. Аз се страхувах от изкуственост даже когато тя стига до изкуство. Напротив, никога не се боя от недостатъците на живата реч. Аз не се боя например от повторенията, за които съм имал твърде много разправии с редакторите си. Требва да стоим здраво на корена си – подчертава Талев връзката си с народния език – и после всеки от нас да се разцъфтева като божур, роза, лале и пр.

Върху този основен възглед се изгражда впрочем цялог то развитие на твореца Талев. Започнало с един продължителен период на системно проучване и задълбочаване в творчеството на големите наши и руски реалисти, това развитие показва същевременно задълбочаване и търсене на собствена творческа физиономия, на собствен стил.

У мене този процес никога не е бил свързан с не- какъв съзнателен стремеж към оригиналност, а по-скоро със стремеж към изясняване, към една вътрешна яснота, която според мене е основата, за да се роди една нова творческа индивидуалност.

За да можем да схванем по-добре как се извършва .този процес на вътрешно избистряне на собствената физиономия у един писател като Талев, пристъпвам към конкретни въпроси относно творческата му работа.

Първото произведение, в което писателят Талев разгръща темата, зародена у него във Виена, както вече казахме, е «Усилни години», роман в три части.

Това беше една съдбоносна стъпка за мене – разказва Галев. – През 1926 г. бех завършил вече университета. Работа мъчно се намираше. През следващата 1927 г. се явих на конкурс за прогимназиален учител. Явихме се 300 – 400 души, издържахме 70 души, а местата беха 3-4. Требваше да разреша за себе си въпроса дали да се отдам на писателска работа. Първата част на романа «Усилни години» беше, така да се каже, пробният камък.

Тогава именно бъдещият писател преживява драматична борба. От една страна, чувствува, че е много рано за една такава решителна стъпка. «Имаше у мене младенческа сдържаност – твърди Талев. – Липсваше ми спокойствието, сигурността, така необходими за успеха на едно дело. Виждах, че е още рано. От друга страна, животът ми налагаше да се опитам. Предлагаха ми место на учител в малки провинциални градчета. Требваше да разреша въпроса за писателското си призвание преди всичко за самия себе си.»

Как се роди сюжетът на този роман?

Той беше вече роден. Идеята, както ви казах, се появи още във Виена. През всичките следващи години тя се беше разлиствала у мене. Историята на македонското революционно движение ми даваше сигурния гръбнак. И аз се придържах към нея твърде здраво. Имаше некаква боязън у мене да се откъсна от историческите факти. Материали за въстанието бех намерил в издаваната от Милетич поредица, в един разказ на Томалевски за въстанието в Крушево, нещо може би в «Заточениците от Фезан» на Павел Шатев. Чел бех много. Пък и много неща знаех от разкази на съвременници.

Запитвам Талев за начина, по който създава първия си 'роман, и се старая да навляза в специфичните външни и вътрешни условия, при които израства първата творба.

Спомням си усилието, напрежението, което беше необходимо, за да работя. Първата част на романа е писана изключително нощем. Седах да пиша при стъмване и продължавах работата цела нощ до разсъмване. За да поддържам бодростта си, варех си често какао. Легах да спя на сутринта. И така в продължение на месеци. Необходима ми беше абсолютна тишина, за да мога да се съсредоточа в себе си. Липсваше още дисциплината, която е от извънредно значение за творческата работа. Тогава сметах, че без абсолютна тишина не може да се работи.

На въпроса отличавал ли се е творческият процес в този начален период от работата върху по-късните му творби, Талев отговаря уверено:

Да, значително. Тогава работех съвсем ортодоксално. Правех подробен план. Придържах се, както вече казах, твърде здраво към историческите събития. В моята неопитност това е било най-лесно. Затова изградих сюжетно и трите части, като се съобразявах с историческото развитие.

Същото по-голямо придържане към живота Талев отбелязва и в създаването на героите си. Почти за всеки от тях той търси прототип в живота, за да има по-голяма сигурност в рисунъка.

Все съм търсел нещо отвън, за което да се заловя. Ето, за централния герой Петър Смилев веднага подирих опора в образа на Гоце Делчев. Четех биографията на Делчев от Яворов и се стараех да намеря оправдание за моя герой в характера на един действителен герой. Христо Гьорчев има черти от съдбата на учителя Тале Христов – същия тип на скромен и умен учител. Знаех за него, че е живел сам с майка си. Учителите бех срещал и опознавал при брата ми Георги, който, както знаете, също беше учител. Непосредствени впечатления от селяните имах пак от постоянните посещения на селяни при брат ми. Виждал съм ги и в дюкяна на баща ми и винаги съм ги обичал. «Ех, нещастни селени, каквото да стане, все те понасят» – запечатали са се в паметта ми думите на майка ми. Баща ми имаше неколцина приятели от село. Брат ми също имаше един приятел, Даме, много буден човек. И все пак в «Усилни години» аз не успех да дам заслуженото место на македонското село в Илинденското въстание. Липсваше ми мирогледна яснота за историческите събития.

Конкретни черти от образи в живота по признанието на Талев притежава и героинята му Елена, съпругата на Христо Гьорчев, както и съпругата на Виларов. За Елена той взел нещо от снаха си, съпруга на брата му Георги. «Все пак съм посегал към най-близкото около мене – подчертава писателят тази характерна страна за ранното си творчество. – не съм имал смелост да се доверя на творческата си сила.» За героя си поп Андрей Талев си спомня, че е взел твърде много от един свещеник поп Спасе в Прилеп. «Стреляха го от организацията поради подозрение, че е във връзка с турците. Начина, по който става убийството на поп Андрей в «Усилни години», съм взел от друг един случай с Попантов, за който се споменава и в биографията на Гоце Делчев от Яворов.»

Непосредствени наблюдения на действителността около себе си Талев признава, че е използувал и в описанието на къщата, в която се настанява Виларов. «Действително в нашата махала имаше такава една тайнствена къща. Беше точно срещу нас. Тази къща в детинството ми винаги ме е плашила и се е наложила, види се, така на съзнанието ми, че требваше да мине и в творчеството ми.»

Изказвам пред писателя предположение, че в описанието на тази къща, както изобщо в романа «Усилни години» се чувствува известно влияние на Достоевски. За разлика от неудоволствието, с което писателите обикновено говорят за подобни влияния, Талев веднага реагира с присъщото му чувство за правда(9): «Истина е. Тъкмо тогава живеех много с Достоевски. Под негово влияние впрочем е изграден и образът на Виларов. Търся особените, необикновените възли в човешката психология и в човешкия характер. Такова влияние безспорно има и у Ирина. В нейния образ има съчинителство. В рисуването на външността й само съм взел черти от една наша съседка гъркиня. Правела ми е впечатление с красотата си. Ето и сега като си представя образа й, чувствувам некаква мекота, топлота, некакъв свеж дъх на чиста женска плът. Вътрешният образ на Ирина обаче е моя измислица.»

Въпреки плахостта на начеващия, който не смее да се отдели много от действителните факти, от действителния човек, още в тази ранна творба Талев прави опит да преодолее в известно отношение копирането на действителността и да се домогне до творческо пресъздаване. Колкото и да използува данни от историята на въстанието в Крушево. много от самата сюжетна канава е плод на творческото въображение на писателя.

– От материалите по въстанието знаех – говори Талев, – че Крушево е превзет от четите нощем. Но оттам нататък начинът на самото превземане, окопите, битките – всичко това е мое. Факт е, че никъде в известната книжнина по въстанието нема да намерите материали за разположението на позиците или за самите сражения – поне не в тези подробности. Рожба на моята фантазия е и описанието на пустинята в края на третата част. Тук вече ми е помогнало много онова вътрешно зрение, за което ставаше дума и преди. Благодарение на тази моя способност да извикам пред погледа си картини от местности, които никога не съм виждал, аз успех да създам и това описание на пустинята. И то е било толкова ярко, толкова силно пред вътрешния ми поглед, че и досега мога да затворя очи и да си представя пустинята, както съм я виждал тогава. Ето – продължава Талев и очите му, макар и отворени, добиват някакъв чужд блясък, – и сега аз виждам как се движи върволицата от заточеници из пустинята, как избива червеното петно от некогашната рана на Виларов, как той полита и... Тогава видех всичко това тъй, както и сега.

Когато при друга среща с писателя наведохме съзнателно темата на разговора към тази проблема, за да я проверим отново, Талев потвърди: «Има некои картини от романа «Усилни години», които и сега виждам с пълна яснота, макар че не съм се връщал към него вече тридесет години: Мире Чекан, празненството, борбата, лудия, пустинята.»

По същия начин Талев едва си спомняше в най-общи черти съдържанието на първия си разказ «В очакване», публикуван точно преди четиридесет години, но една картина от него – смъртта на Богдан на заснеженото бойно поле – я възпроизведе в пълна подробност: «Виждам го – говореше Талев – как се навдига от покритото с трупове бойно поле, как изрича думите си и пак полита.»

Характерно е, че Талев си спомня с такава яснота именно картините, които е успял някога да извика във въображението си, онези «образни мечти», както ги нарича той, които са се наложили на паметта му с по-голяма сила, с по-голяма яркост от многобройните други по-бледи отражения на действителния живот. Както ще видим по- нататък, има известно степенуване в светлината, под която попадат образите и картините, създадени в неговото творчество. Според някои опити, направени през време на нашите беседи, можах да установя, че най-ясно проецирани върху екрана на спомена са тъкмо онези картини и моменти, които са минали през неговото вътрешно зрение.

Талев сам подчертава, че още тогава, в «Усилни години», е имало у него желание да движи нещата, да ги откъсне от робското копиране на действителността, да ги освободи от случайното във всеки факт и да ги включи в законите на новата творческа действителност.

Даже понекога ме е хващал страх, че добивам премного самоувереност. Липсваше ми сигурността да видя всичко в себе си. Сега не изпитвам никаква нужда да търся опора отвън. Сам за себе си съм една затворена лаборатория, в която мога да намеря всичко. Сега вече от нищо не се страхувам. Твърде много вервам на погледа си.. Ех – усмихва се Талев, – това са годините, които носят заедно с опита, със сигурността, за съжаление, и старостта...

Запитвам писателя дали има някаква разлика между началния и по-късния период на писателската му работа по отношение на трудностите, които е срещал.

Колкото повече време минаваше – отговаря той, – толкова пътят между замисъла и осъществяването ставаше по-лек. Самата моя плахост в «Усилни години» беше вече едно препятствие. Случвало се е да стоя цела нощ над една страница. Треперех за всека дума. Страдах от това, че не можех да намеря подходящата дума. Не можех да изразя всичко, което виждах в момента. По-късно, след много и много години, стигнах до една сравнителна лекота на писане – както дишането става леко, неусетно, колкото и важна функция да е. Имах случаи цели страници да се излеят още в началния си вид, без да мога да променя и по-късно в тех нещо.

Втората стъпка към осъществяването на голямата идея, която се мярка и стопля писателя още във Виена, са неговите разкази. Всъщност Талев започва с разказа, към който и по-късно проявява значителна склонност.

С разказа аз се залових по-сериозно към 1935–1936 година – разказва Талев. – Причините за това беха от материален характер. Тогава бех без служба, а вече със семейство, с жена и дете. Требваше да давам всека седмица по един разказ, за да изкарам прехраната на семейството си.

Запитвам Талев каква е разликата в творческия процес на романа и разказа.

Разказът е за мене също малък роман. Той също требва да бъде изграден като цело. Но разказът идва по-наготово. Той е куюмджийска работа – можеш да го видиш на дланта си. Разказът по-лесно може да бъде целостно изживен. Аз никога не съм седал да пиша разказ, преди да зная как ще свърши.

Само в големината ли чувствувате разликата между романа и разказа?

Не – отговаря Талев. – Различно е вътрешното пулсиране. Романът пулсира спокойно, в широта. Той е като голема река, която събира все нови и нови притоци. В романа аз мога да употребя много повече средства, мога да бъда щедър, дори разточителен. Разказът иска пестеливост, по-тънко моделиране на формите.

Какво е съотношението между конкретния повод, конкретната действителност и творческото пресъздаване в разказа?

Поводът може да бъде твърде различен. Повод може да бъде всичко: една случайна среща на улицата, една мисъл, некакъв далечен спомен. Впечатленията и спомените от действителния живот и тук идват на помощ. Те са като некакъв резервоар. Бръкваш и си вадиш оттам. Или може би сравнението не е добро. По-скоро градина, от която си откъсваш едно или друго клонче. Никога обаче взетото оттам не остава така, както е в живота. Тогава именно идва въображението, което чрез творческата измислица обогатява живота на художественото произведение. Във всички мои разкази има преплитане на действителност и измислица. Въображението помага разказът да стане по-сложен, по-богат, да може да вълнува, да трогва, като съм се пазил винаги от сензационното. Намесва се активно и разсъдъкът, който съчетава и дооформява композиционно делото.

Конструкцията на разказа – твърди при друг случай авторът – се изгражда по мисловен път. Некъде между мисълта и чувството стои нашият усет за мерка, за дело, за хармония.

За да можем да добием по-конкретни данни за тези общи положения, в няколко срещи се спряхме поотделно на всички разкази от «Старата къща» и на многобройни други разкази от «Златният ключ» и др. Оказа се, че във всеки от тях има някаква нишка към действителния живот.

Изказвам пред Талев мнение, че в разказите му от тези години (1935–1938) се намират много мостове към по-късните му големи романи «Железният светилник», «Преспанските камбани», «Илинден», че повечето от тях съм възприемала като щрихови, а понякога и живописни етюди към големите платна.

- Да, да - потвърждава Талев. – Това е проучено минало. Зрънца, от които ще покълне и сюжетът на големото. Разказите ми са преминати стъпала към романите. Всичко това улеснява после по-едрата работа.

Такива стъпала представляват много от разказите в сборниците «Старата къща» и «Златният ключ». Ето например началният разказ от първия сборник, който е дал и наименованието му. «Старата къща» носи в себе си едно твърде конкретно преживяване.

В много далечно минало – разказва писателят – бех отишъл некъде на гости в родния ми град Прилеп. Сам бех и слушах как гредите пращят в старата къща. Това нещо съм го преживел, че къщата живее. От това преживеване се създаде още тогава у мене едно чувство: всека стара къща като че ли има душа.

Изобщо аз съм изпитвал това чувство, че и мъртвите предмети живеят. Заглеждал съм се във физиономиите на отделни къщи. Спомням си, пред нашата къща в Прилеп имаше малко площадче. Гледам, гледам околните къщи и ги сравнявам с лицето на нашата къща. Всека си има лице. Некоя със смешно подигнати вежди. Ето и сега имам това чувство към неодушевените предмети. Това кресло например тук си има нещо свое. Същевременно обаче въпреки моето отношение към старото аз го поставям в разказа си в борба с новото. И в тази борба побеждава новото. За мене над всички вечности стои този закон на развитието. Може би съм съзрел това движение напред, това изместване на старото от новото в основата на живота благодарение на социалистическите идеи, които са сформирали съзнанието ми през ранната ми младост. От значение тук е, разбира се, обстоятелството, че аз съм реалист. Могъл съм от самия живот да извлека тази идея. Не може такова светло същество като невестата от разказа «Старата къща» да не надвие старото, вкостенелото в образа на свекъра.

Но това е и борбата между Султана и Ния, между железния светилник и газената лампа – неволно реагирам аз. – Не съдържа ли вече образът на невестата от «Старата къща» нещо от образа на Ния?

Ния тогава още не е родена, но е родена вече идеята за този светъл, чист образ, родена е идеята за човека oт този тип. А това е вече много съществено.

За да установя нещо повече от психологията на творческия процес в разказа и същевременно връзката с по- късните романи, спирам се и на разказа «Божият пратеник» («Старата къща»). Видимите опори в конкретната действителност на този разказ са от автобиографичен характер и съдържат впечатления на писателя от смъртта на собствения му баща. В грижата на умиращия за невръстния син е отразено отношението на майстор 1але към писателя, който остава сирак едва на 10 години. Но този конкретен повод се прелива според признанието на автора в една по-широка идея, която го занимава в много негови разкази, която е широко застъпена и в последните му големи романи.

По едно време – разказва писателят замислях редица разкази, в които да разкажа как умира нашият човек, как приема той смъртта.

Няма ли тук някакво значение Вашата голяма любов към Толстой? – запитвам аз. – Вие сигурно познавате неговите разкази «Три смърти», «Смъртта на Иван Илич» и пр.

Естествено, познавам тези разкази и съм се възхищавал от тех. Но желанието ми да напиша моите разкази идваше от другаде – от наблюденията ми на нашенския човек. Аз знаех много случаи от живота, в коиш нашия1 човек беше проявил чуден героизъм пред смъртта. Учителка в Костурско например загива заедно с годеника си. Много случаи имаше, когато жени са спасявали цели чети. Тук требва да подчертая и особеното чувство към смъртта у обикновения човек от онази епоха. Лично аз съм присъствувал при смъртта на наши хора, които верваха, че просто се преселват от тоя свет в друг. Така ги изпращаха и околните с поздрави към други умрели. Аз не съм религиозен. Чужд съм на всека мистика и метафизика. По като реалист аз не мога да не държа сметка за преживеванията, за чувствата, за верата на онези хора от миналото, които рисувам. Да, този миг на предела между живота и смъртта у моите герои е изпълнен с големо съдържание. Аз вервам, че животът почва и свършва тук на земята. Зная, че зад този последен миг почва нищото, по тъкмо този пределен миг отразява много от същността на всеки живот. Вземете смъртта на Султана. Или смъртта на Катерина. Макар че нейната смърт й е наложена отвън, но все пак Катерина я овладява и краят й е изпълнен с нейната човешка същност.

Съзнателно подемам разговор за болезненото отношение на модернистите към смъртта – за Бодлер, Рилке, Хуго фон Хсфманстал. Искаше ми се да чуя как ще се разграничи сам писателят от тях.

При мене е съвсем другояче – подчертава Талев. – Аз искам да подчиня смъртта на законите на живота, за да изтъкна още по-ясно неговата сила, силата на живота. В «Илинден» има наистина много смърт. Но това е смърт, от която се ражда живот. У мене има една непреодолима вера в силата на живота, в победата на неговите по-високи обществени форми. Сметам, че немалко за това е допринесло моето реалистично око към живота, от който съм получил тази своя вера.

По същия начин Талев посочва в разказите си и много- бройните други съществени връзки към последните си романи. За Ицо клисаря от разказа «Чуден човек» («Старата къща») писателят отбелязва: «Не е ли той далечен роднина на Рафе Клинче?»

Идеята на «Железният светилник», както признава Талев, се оформя впрочем тъкмо през това време на разказите. Това е време на голям вътрешен кипеж у него: гъмжило от образи, които напомнят Султана, Ния, Рафе Клинче, неясен кипеж, сред който все по-плътно се оформява големият разказ.

Въпреки всичко Талев намира в тези свои разкази още много едностранчивост. В това общо брожение той е чувствувал само, че ще трябва да се оформи нещо ново, по- голямо от всичко, което създава през онези години.

През 1935 г. – подема Талев – се зачетох в книгата на Еничерев за редния ми град Прилеп. Аз и много друго нещо не съм ползувал. Тя беше един от главните ми източници. Оттогава идеята за моя роман за Македония не ме напусна. Каквото чуех вече, ета, казвах си, това се врежда там и каквото прочетех, наместваше се пак там. През 1936–1937 година се зачетох в старите вестници, преди всичко в «Македония», и потънах в тех: Но книгата още я немаше. Мерне се некой образ край мене и пак изчезне, потъне некъде. Дойде некаква случка и се вмести там. Това е много сложен процес у мене– най-трудното време на вътрешно изясняване. Докато не свърши този процес, аз не мога да седна да напиша нито един ред. У други писатели това може да е другояче, у мене е така. Аз требва да развия целия роман в себе си, да видя образите така ясно, както виждам вас, с всека черта на лицето, с всека гънка на дрехата, с движенията им, с тембъра на гласа, с начина на действие. В този миг образът е оживел у мене и започва да действува.

Напоследък такава борба имах за един образ в романа «Самуил», върху който сега работя. Дълго време ми се изплъзваше – мине и отмине. Не мога да го задържа, да го видя. Изведнъж, като лежах опериран в болницата – той остана. Седна срещу мен в доспехите си, в шлема си, макар че в тази сцена, върху която мислех, той е у дома си и не може да бъде в шлем. Не мислете, че това е некакво състояние на унес. Не. Аз съм напълно господар на себе си, може би малко по-напрегнат нервно.

Запитвам Талев дали необходимостта от това «виждане» се отнася само до образите или изобщо до цялото сюжетно развитие.

Требва да видя така всичко – подчертава писателят, – все едно дали се отнася до човек, природна картина или битова обстановка. Когато пиша например за Дона («Илинден») как гледа от върха на скалата под себе си пейзажа, аз съм заедно с нея на върха и виждам съвсем ясно целия пейзаж.

Как се оформя у Вас сюжетът – заедно с героите или като предварителен замисъл, в който те постепенно се вграждат.

Този процес се извършва у мене винаги едновременно. Сюжет и герои се допълнят и изграждат взаимно. Епизоди от сюжета раждат характери. Характерът ражда също с действията си събитието. Това става именно в процеса на вътрешното изясняване, за който вече говорих.

Като съществена разлика от работата си над «Усилни години» Талев отбелязва липсата на писан план. В процеса на предварителното изясняване на творбата се изграждат почти едновременно сюжет, образи и композиция. Писателят достига такова оформяване, че може да твърди: «Романът е готов у мене до степен, като че ли съм го прочел и оставил настрана. Всичко нося в паметта си. Знам само некои години, възрастта на героите си и пр. Аз разчитам твърде много на паметта си.»

Тук писателят отваря една скоба и пояснява, че има силна памет за всичко, което го интересува, вълнува.

Обратно – неща, към които е безразличен, лесно изпадат от паметта му.

Като продължаваме да осветляваме с многобройни въпроси този съществен момент от творческия процес у Талев, стигаме до следните изводи: най-рано се оформят у него най-ярките сцени; въображението създава образите, отделните картини; разумът попълня, свързва, координира. За да поясни нагледно развитието на процеса Талев говори:

Наблюдавали ли сте капки дъжд как шарят, шарят по стъклата и после се срещат, сливат се и заемат все по- големи пространства. Така е с процеса на вътрешното изясняване у мене: най-напред отделни черти, образи, откъслечни сцени. После идва съзнателното запълване на празнините. Или по-добре представете си едно сиво пространство – здрач, като един екран. Първа се мерка Султана. Може би само като сенка. Зрението почва да я следва. От самия този факт вече тя става по-ясна. Това изясняване води със себе си други сенки – Стоян, децата. Отначало само се мернат и изчезват. Постепенно почват и те да се задържат във фокуса на зрението. Почват да се чуват гласове.

На въпроса, дали зрителните и слуховите възприятия идват едновременно, Талев пояснява:

Първо идват обикновено зрителните представи. После слуховите.

Чувате ли гласа на героите си?

Чувам. Дотолкова, че гласът на всеки герой си остава от начало до край неговият глас. Всичко, което се възприема по слуха, аз го възприемам. Например думите на Катерина, когато Султана й дава отровата, аз съм ги чул тъкмо тъй, както са записани. С оглед на художествената истина требва да кажа, че я постигам толкова повече, колкото по-ясно съм чул думите от устата на самия герой. Тогава и яснотата на написаното достига своя връх. Когато Султана събужда Катерина и я вдига от леглото или когато са сами, след като е изпита отровната течност – Катерина казва малко думи, но това са нейни думи, чути от нея. Разбира се – заключава Талев, – не всичко мога да чуя така ясно. Това е един свет под много капризна светлина. В него съществуват всички степени на виждане и вслушване.

Като друга съществена страна на творческия процес у Талев в периода на последните му романи установяваме твърде голяма свобода в създаването на сюжета и образите.

Аз немам прототип за нито един от героите си – твърди той. – Разбира се, всеки един от тех е съчетание на многобройни елементи от действителността. Но те са рожби на моето въображение, което свободно гради с материала, именно с материала, получен от живота. Важното е ластовичината слюнка – подхвърля с усмивка Талев, – която скрепява отделните сламки, когато се гради гнездото. Така е и в творчеството. Елементите от живота са налице, но в творбата на художника те влизат в съвсем нова сплав.

За героя си Лазар Глаушев например Талев съобщава, че е използувал отделни черти от прилепчанина Тодор Кусев, който по-късно става старозагорски владика. Кусев създава в Прилеп правилника за еснафите – пръв опит да се организират занаятчиите. Талев признава, че е използувал тази случка от живота на Тодор Кусев, за- щото я е намерил интересна, характерна за епохата.

Използувал съм и неговия ораторски дар, но какво – усмихва се писателят, – всеки народен вожд требва да бъде и оратор. Все пак моят Лазар Глаушев е съвсем различен като образ от Тодор Кусев и в случая не може и дума да става за некакъв прототип. Тодор Кусев е бил сприхав, буен, необуздан като темперамент. Лазар Глаушев се развива като характер другояче.

Също такава свобода в градежа на образа долавяме от разговорите с писателя в героя му Вардарски («Преславските камбани»). Когато заговорих пред него, че намирам у Вардарски общи черти с учителя-революционер Джинот, така както е даден в книгата на Еничерев, Талев реагира силно:

Има общо с Джинот, но Вардарски има общо и с един Бачо Киро, и с един Райко Жинзифов, доколкото в тех е отразен един характерен тип на епохата.

А Ния? – запитвам аз.

Зад Ния нема никакъв конкретен образ. Ния е моята мечта, може би една от моите най-хубави мечти. Големите мечти у хората са нещо конкретно. Какво липсва, за да бъде тя конкретна? Липсва, че не си я видел, че не си се докоснал до нея. Това е много важно, но не е всичко –- освен това всичко друго в една такава мечта е реалност.

В друг разговор Талев продължава в същия смисъл:

Най-високите моменти в работите си съм постигнал, когато свободно съм творил.

Боязънта пред откъсването от факта, от първообраза в действителността, която изпитва начеващият писател, сега се превръща в боязън от суровото преразказване на случки от действителния живот:

Изпитвам некакъв страх – говори Талев, – че нещо липсва на факта от живота. Все требва да прибавя нещо. Може би некакво внушение у мене.

За героите от последните си романи Талев забелязва:

Те се раждат със съдбата си. Никога не си поставям задача да правя образ – всичко се развива вътре в себе си. Тe са като една вълна, която идва срещу мене. Понекога имам чувството дори, че се развиват мимо моята воля. Всеки от моите герои се ражда с некаква вътрешна логика, която аз се старая да не наруша в развитието на образа.

Едва след като се извърши целият този процес на изясняване, 1алев сяда да пише романа си. моментът, в които той се залавя за писането, е момент на раждане на самата творба.

Аз седам да пиша само когато имам пълната увереност, че мога да напиша нещо – твърди той. Затова според собствените му думи самото писане у него върви сравнително бързо и леки. Но то е време все пак на изключителна организираност на творческите сили. За вдъхновението на писателя Талев твърди:

Аз не го признавам съвсем, по-право не сметам, че в него има нещо тайнствено, мистериозно. За мене вдъхновението е повишено творческо напрежение, повишено състояние на духа и телото. Всички сили, духовни и физически, са мобилизирани в такъв момент в една посока. При това се стига до известна нечувствителност на телото за външни възприятия. Ще ви поясня с един пример от работата ми. Когато писах «Илинден» и «Камбаните», живеехме целото семейство в една неприветлива, студена селска стая. През цепнатината на пода встрани се виждаше дворът. Върху печката вреше яденето. Децата вдигаха шум. Жена ми топлеше тухли на печката и ги слагаше под краката ми. Аз толкова съм потънал обаче в работата си, че не чувам и не виждам нищо около себе си, само машинално вдигам краката си, за да сменят тухлите. Това не е некакво свръхестествено състояние, а само толкова дълбоко вдаване в работа, че се затваряш за външния свет, защото целото внимание е съсредоточено в една посока.

Писателят подчертава и повишеността на емоциите през това време.

Иначе аз съм сдържан човек и редко съм проронвал сълзи, но имало е моменти, когато при писането съм треперил над некои страници, дори в очите ми са натежавали сълзи.

Доколко участвува в този процес и разсъдъкът?

Въпреки всичкото емоционално напрежение у мене остава ярка черта на трезвеност, на контрол. Мисълта е също така напрегната, за да следи и отмерва емоционалния изблик.

Това продуктивно състояние в зависимост ли е от някакви условия?

Почти не. То идва обаче винаги когато нещо требва да се роди, когато е дошъл деветият месец. Започна ли да пиша известна работа, пиша всеки ден. Седам на масата, препрочитам неколко от написаните предния ден страници, за да влеза в работата, и продължавам. Благодарение на процеса на предварителното съзрение, който у мене е много продължителен, аз седам вече готов за работа. Необходимо ми е само известно спокойствие. Ако през деня ми предстои например излизане, мъчно се концентрирам. Разбира се, не всички дни са еднакво продуктивни. Случвало се е обаче да работя по десет, дори и повече часа на денонощие. Има дни, когато физическата умора спира работата, а творческата мисъл продължава да бодърствува. Тя е неуморима. Човек спира с големо съжаление. Често пъти дори загубва много неща, които би постигнал, ако би имал физическата сила да продължи.

Имате ли някаква система на работата си през този период?

Да. Понеже през деня се уморявам, вечер си легам сравнително рано – зиме към девет и половина-десет часа съм вече в леглото. В такова време отбегвам да чета, особено вечер. Заспивам бързо. Сънят ми е много дълбок, но кратък. Ако заспя към десет и половина часа, към два-три часа след полунощ вече съм буден. Всички спят. И понеже не смея да стана, за да не разбудя другите, работата почва в леглото. Ето я баба Султана пристига. Извиквам образите във въображението си. И те започват да действуват, да говорят. Аз се разговарям с тех. Дълбая в това, което ми предстои непосредствено да пиша. Така в тези ранни часове обмислям всичко до пълна яснота. Затова, когато седам на масата да пиша, аз съм вече напълно готов.

Не създавате ли, не претворявате ли нещо неочаквано и през време на самото писане?

Да живо отговаря Талев. – При самото писане идват тъй наречените хрумвания. Те се явяват съвсем неочаквано и непредвидено и са винаги щастливи. Никога не е имало случай да запиша на единия ден такова едно хрумване, а на другия ден, като го прочета, да си кажа – лошо! Напротив, те винаги ме изненадват в хубавия смисъл на думата. Така беше например с оная сцена в края на «Железният светилник», когато Рафе Клинче взема свещ та, осветлява резбите на олтара и там се откроява неговият образ и образът на Катерина. Аз знаех, че дебърски май стори обичат да врезват тайно некоя дата и пр. Но в предварителния замисъл «Железният светилник» немаше този край. Изведнъж, както пишех, аз видех Рафе Клинче да вдига свещта и там, пред мене, засия образът на Катерина. Вто, това беше такова едно от онези щастливи хрумвания, за които ви говорих.

– Как се създава езиковата форма на творбата?

Разказът требва да бъде ярък, цветист, но никога не бива да се чувствува търсенето. Основното у мене е стремеж към яснота. Твърде много обръщам внимание на вътрешното съдържание на думите. В своето чувство разчитам и за музикалността на фразата. Докато не чуя в себе си фразата, изцело да прозвучи у мене, не я записвам. Понекога започвам с дума, с която по правилата на синтаксиса не требва да се започне, но чувството ми за ритъм, за музикалното, за известен нюанс в интонацията или в смисъла на фразата налага тоя словоред.

На въпроса, дали това «чувство» не е критична работа на мисълта, Талев отговаря:

Не, чувство е – търсене на вътрешно задоволяване, а не разрешение на задача. В това увлечение аз минавам понекога от спокойно повествование към раздвижена реч, към начина, по който чувствува и говори самият ми герой, и то не в диалога, а в разказа. Това обаче не са лирически отстъпления, а дълбоко вживяване в света на героя. Аз му се подчинявам неволно и започвам да си служа с неговите думи.

Запитвам Талев доколко е използувал в творчеството си думи от прилепския говор.

Познавам добре различни говори в Македония. До известна степен допи съм ги проучвал. Но в творчеството си много редко съм използувал отделни думи. Съзнателно съм се стремил да не натрапвам на читателя голем баласт от непознати думи. Доколкото съм използувал такива отделни думи, то е било или с цел да обогатя литературния български език, като например с глагола «раздени се» (разсъмна се) от прилепския говор, или в диалога, за да характеризирам нашенския човек.

– Опитвали ли сте се да създавате нови думи?

Не, никога. Не обичам съчинителството. Според мене то не влиза в задачите на художника. Народът е създал огромно богатство, достатъчно е да го познаваш. Тук ми идва на ума нещо съществено. Требва да ви кажа, че преди да пристъпя към работата над последните ми романи, аз проучих основно езика на онази епоха. Четох много вестници, четох писма на тогавашни люде. Познавах до такава степен този език, че можех спокойно да пиша в него, сам да съчинявам писма в същия стил  със същата смесица от черковно-славянския и живия език, със същото увлечение по съчинителство на нови морфологични и синтактични форми, така характерно за наивната страст към писмото на човека от онази епоха. Получавал съм дори писма да ме питат къде съм открил тези документи и къде се намират.

След като напишете романа, прекъсва ли веднага напрежението, за което говорите?

Да. Трептенията са вече други, спокойни. Поправките, които внасям в текста, са повече техническа работа. Намеря некоя празнина, запълня я. Работата върви главно в посока на задраскване и съкращения. Това е обаче поглед отвън, поглед на читател. За мене книгата е вече откъснат плод. Даже не обичам да се връщам към нея. Има вече некакво отчуждаване от написаното като че ли то е един затворен и вече изживен кръг. Приличам на кукувица – подхвърли шеговито Талев, която снася яйцето си и отлита. Не е така обаче случаят с чуждите произведения, които мога да чета многократно. Ето в момента чета отново «Ана Каренина», не зная за кой път. Но да се върна към своите работи изпитвам некакво вътрешно противодействие. Всичко, което е останало обаче недовършено, продължава да живее у мене. Имам два незавършени романа и все мисля, че ще ги завърша. Може би не са изживени, те тлеят у мене и зная, че всеки момент, ако раздухам жаравата, ще пламнат.

Докато към целите завършени творби Талев изпитва тази отчужденост, към своите герои от същите романи той проявява особено живо чувство. Талев се вълнува, когато говори за тях. Съдбата им като че ли и днес не му е безразлична. Веднъж му заговорих за моето отношение към Ния:

Да знаете как аз я обичам! – бързо подема писателят и в някакъв неудържим порив и вълнение става от стола си. – И сега имам към нея същото живо чувство. Тя е минала през сърцето ми. По свой начин съм влюбен в нея. Наистина аз съм се пазил винаги да проявя лично предпочитание към героите си. Когато пиша, аз съм еднакво вътре и у Султана, и у Ния, и у Немтур, и у Таки Брашнаров. Но след като свърша книгата, изпитвам вече към тех чувството на читател, който обича едни и ненавижда други.

Запитвам писателя доколко е отразил нещо от себе си в някои свои герои.

За да бъда искрен, ще ви кажа, че мене можете да ме намерите у всички герои, но мой двойник нема да срещнете у никого. Ако успея да завърша започнатата редица от романи за Македония, в образа на Борис Глаушев ще вложа много нещо от себе си. В него аз ще разгърна целия свой мироглед, всичките си мечти, всичките си блуждения. Той ще бъде мой събрат по идеи, но все пак не мой двойник. Борис е роден в друг миг и затова въпреки сходството на мирогледа, за да спазя законите на творчеството, той ще си бъде друг човек.

На въпроса, дали ще пристъпи скоро към поредицата от романи, прекъсната до «Илинден», Талев пояснява:

Требва да минат неколко години, да се насъберат у мене творчески замисли. Искам да се почувствувам така обогатен, както бех, когато почвах «Железният светилник».

Талев не обича да говори не само за бъдещите си романи, но и за романа си «Самуил», върху който работи в настоящия момент. От случайно изпаднали реплики в нашите срещи имах възможност обаче да установя, че тези бъдещи романи са в период на онова вътрешно изясняване, за което вече говорихме. Когато веднъж споделих с него това свое предположение, Талев се усмихна:

Е да, вече са се очертали отделни острови. Сега процесът се избистря много по-лесно. Аз сам чувствувам, че от известно време съм постигнал една яснота на погледа, към която винаги съм се стремил. Моят поглед се изостри, така да се каже. Сега виждам така, както никога не съм виждал. Вече като че ли нема тайна за мене. Аз гледам човека и по една дума, по един жест прониквам дълбоко в неговия характер, познавам на какво е способен и на какво не. Да, това е човекът с. неговия свет. Аз познавам човека...

Талев прекъсва внезапно, като че ли сам изненадан от своята смела изповед. Настъпва пауза. И може би за да преодолея собственото си смущение, накланям съзнателно разговора в друга посока:

Какво е вашето отношение към метода на социалистическия реализъм?

Лично аз получих много от този метод. Наистина немам склонност към теорията и винаги съм предпочитал да се уча от живото творчество. Затова срещата ми на един кръстопът на живота с «Тихият Дон» на Шолохов даде решителен тласък на развитието ми. Социалистическият реализъм дава възможност писателят да се вглежда по-дълбоко в живота от обикновения реалист, да види неговите закономерности, да почувствува неговото движение напред. Той ми позволява преди всичко да живея в творчеството си близо до своя народ в едно велико време на дълбоко всестранно преустройство. – Талев се заглежда в себе си и добавя без патос със своя спокоен, но металически отчетлив глас: – Аз бих се отрекъл дори от вечна омировска слава, ако заради нея би требвало да стоя далеч от народа си.

Публ. в сп. „Литературна мисъл“, год. I, 1957, кн. 1 и в Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си. С., 1973, с. 7-76.

----------------

БЕЛЕЖКИ:

(1) Непосредствено цитираните отговори на писателя са предадени по западнобългарското наречие.

(2) Писателят има кръщелно свидетелство с печата на Българската екзархия, което се съхранява в архива му.

(3) Вж. А. Н. Леонтьев, Психическое развитие ребенка в дошкольном возрасте, «Вопросы психологии ребенка дошкольного возраста», АПН, М., 1948.

(4) Вж. Н. К. Крупская, Воспитание ребенка дошкольника, Учпедгиз. М., 1939, стр. 12.

(5) «Вътрешното зрение» у Талев потвърждава Павловското учение за взаимоотношението между двете сигнални системи в художествения човешки тип, у когото преобладаващо значение има първата сигнална система. На този въпрос ще се спрем по-обстойно във втория дял на анкетата.

(6) Н. Д. Левитов, Вопросы психологии характера, М., 1952, с. 37.

К. Маркс и  Ф. Энгельс, Соч., т. III, с. 644.

(8) Там, т. XIV, с. 667.

(9) Талев проявява това свое изключително чувство за правда към всяка дума на анкетата. Той е особено чувствителен дори към най-дребните коректорски грешки.