ЕДНО НЕПОЗНАТО СЛОВО НА СИМЕОН РАДЕВ ЗА АНДРЕЙ ТОШЕВ

На 9 срещу 10 януари 1944 г. видният български дипломат, учен, държавен и културнопросветен деец и публицист с европейски авторитет Андрей Тошев (роден на 4 април 1867 г. в Стара Загора) загива в София под бомбите на антифашистката коалиция.

Неговата общественополитическа кариера като учител, дипломат и сподвижник на дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация е тясно свързан със съдбата на България. Но македонската тема и балканските отношения са основните в неговото научно и публицистично творчество.

 

През 1931 г. той възкликва: „Сега в Македония, в хубавата, красива Македония, в най-българската земя, в родината на славянските апостоли Св. Кирил и Методий и на старобългарския език, в оная част от общото българско отечество, гдето се зачена Новобългарското възраждане, в страната, чиито културни ценности и в далечното минало и по-сетне играха такава огромна роля в историята на българския народ - няма сега българска черква, няма българско училище. Всички храмове Божии, гдето от векове се молеха на матерния си език съзнателните македонски българи, както и всички учебни заведения, гдето хиляди и хиляди млади българчета черпеха наука и просвета все на майчиния си език, днес силом са превърнати в сръбски и гръцки. Под страх на средновековни наказания днес не може да се спомене името българин в Македония.“ (Вж. А. Тошев, Бегли спомени. С., 1931, с. 3-4.) Но мечтата му да види българска Македония свободна той няма да доживее.

През 1929 и 1931г. А. Тошев публикува своя капитален труд „Балканските войни“ в два тома.

Първият том обхваща предисторията и причините за Балканските войни, докато вторият том обхваща периода от 5/18 октомври 1912 г. до 16/29 септември 1913 г. И двата обемисти тома са разположени на общо 943 с. и са богато документирани и илюстрирани с портрети, снимки, карти и схеми.

Но за А. Тошев и Първата световна война, популярна по онова време като Голямата или Общоевропейската война, започва също като Балканска война след Сараевския атентат (15/28 юни 1914 г. – Видовден). За него започналият като обикновен ограничен военен конфликт сблъсък между Сърбия и Австро-Унгарската империя е пряко и естествено продължение на Балканските войни. Той замисля продължение на труда си за Балканските войни, което сам определя като трети том. Събитията в този том обхващат един двегодишен период от нашата и от балканската история – от лятото на 1913 г., когато е съставен кабинета на д-р Васил Радославов, и продължават до юни 1915 г. Върху него А. Тошев работи до края на живота си и не успява да довърши, редактира и препише на чисто.

Две години преди да загине трагично, през 1942 г. българската научна и културна общественост отбелязва 75-годишния юбилей на този бележит български държавник, дипломат, педагог, учен и книжовник. Под редакцията на внука на братя Миладинови университетския професор Владислав Алексиев е отпечатан в много малък тираж представителен том с материали за юбиляра и негови публикации по въпроси от българската история и балканските взаимоотношения. (Вж. Юбилеен сборник Андрей Тошев. Под редакцията на проф. Вл. Алексиев. С., 1942.)

Встъпителната статия в сборника, която е приложена по-долу, е от неговия стар приятел и колега, също дипломат и книжовник, Симеон Радев. Тази статия на С. Радев, който е запознат както с книжовното творчество на А. Тошев така и с неговата дейност като дипломат и държавник е същевременно едно възторжено слово, написана с неповторимия и неподражаем език на този бележит македонски българин, роден в сърцето на Преспа град Ресен.

Читателите ще се убедят от тази статия на С. Радев как с много малко думи могат да се кажат толкова много неща, както за видния тогавашен държавник, така и по македонския въпрос, които днес са чужди и непознати за нашите безкнижовни държавници и политици.

Цочо В. Билярски

 

* * *


СИМЕОН РАДЕВ
АНДРЕЙ ТОШЕВ

 

Когато преди близу две години се завърнах от чужбина, една от първите ми срещи беше със стария мой приятел Андрей Тошев. Намерих го, след дълга раздяла, все такъв, какъвто го познавах, с неговата ведра мисъл, с неговия проницателен поглед върху събитията и хората и с тази живост на темперамента, която го прави тъй интересен събеседник. Той ми се оплака от здравето си. Обаче, когато се опитах да го ободрявам, той ме пресече: „Аз зная, че ще живея и ще видя Македония свободна". После, като че ли за да отстрани всяко съмнение, добави: „Искам, разбираш ли, искам да видя Вардар българска река, и то ще бъде".

Тая вяра в българските съдбини, тая любов към Македония са изпълвали и са ръководили полувековната дейност на Андрей Тошев в служба на българския народ.

Неговата дейност е богата и разностранна. Той я почна като възпитател в Солун. Какво накара младия старозагорчанин да отиде в Македония при тия перспективи, които се откриваха за него в княжеството? „Македонската кръв, която имам в рода си", каза ми той веднаж. А ние ще кажем: „Националният романтизъм на неговото поколение, най-вдъхновеното и най-здравото, което израсте в свободна България, защото то носеше със себе си неугасналите още традиции на Възраждането. Същите традиции Андрей Тошев намери тук, в Солун, в пълния им разгар, и това е, което тъй неразривно го свърза с Македония.

Солун е не само едно пристанище на Македония, неделимо от нея, защото й е дадено от природата; той бе и един от най-големите центрове на българщината. Каквото беше Габрово със своята гимназия за българската просвета преди Освобождението, каквото бе Цариград в борбата срещу гърците за българска народна църква, каквото бе Букурещ за българското революционно движение, всичко това заедно стана за българщината в Македония Солун. Тая историческа роля Солун, естествена столица на Македония, можа да изиграе благодарение на своята прочута гимназия, велика мисъл и безсмъртно дело на Екзарх Йосиф. Наистина, от времето, когато Св. Климент събираше на бреговете на Охридското езеро своите безброй ученици, не е имало досега огнище на българския дух подобно на Солунската гимназия. Тия, които поддържаха пламъците на това огнище, посред бури и ветрове, сами в постоянна опасност, с право можем да ги причислим към дейците от епохата на Възраждането, към будителите народни. Към тях принадлежи, заедно с толкова други, на които Македония си спомня имената с признателност, и Андрей Тошев.

Престоят му в Солун бидейки невъзможен поради подозренията, събудени у властите към неговата народна дейност, той се премести в свободна България, където го виждаме като преподавател във Военното училище. Но да бъде тук, във Военното училище, не значеше да напусне Македония, защото Македония бе в душата на неговите ученици, тия, които водеха сетне, в три кървави войни, мълниеносния устрем за нейното освобождение.

Едно предопределение на неговата съдба върна пак Андрей Тошев в полето, гдето го водеше призванието му, Македония. Той отиде като консул в Битоля. Това бе веднага след Илинденското въстание. Македония бе претърпяла разорения и жертви; но тя живееше с гордостта на своя подвиг и в пламенната цялост на българските си надежди. Нейният дух за борба стоеше опнат като стрела. Борбите, които тя имаше да води, бяха много: срещу робството си – тя требваше да се бори за своята свобода; срещу гърци и сърби – за своята цялост. Намесата на Великите сили с делото на реформите донесе и играта на европейските съперничества. Никога македонският въпрос не бе бил толкова сложен и Македония оградена от толкова примки. Задачата на един представител на България при тия обстоятелства беше съществена, но и много деликатна. Той трябваше да насърчава борците, но и да ги предпазва от увлечения; да участвува сам в борбата, но да не бъде неговото участие видимо; да представлява пред властите застъпничеството на България, но като избягва конфликти. Трябваше за всичко това едно рядко съчетание на такт, въодушевение и енергия. Андрей Тошев показа тия качества в много висока степен. Неговите заслуги през онова време на смут и напрежение са незабравими. Пред българите в Македония той високо издигаше бдещия и покровителски образ на свободна България; в София, на княз и правителство, напомняше без умора, с жар за скръбния дял на Македония и нейния братски зов.

Постът на Андрей Тошев в Битоля беше не само консулски, но, пред вид на условията, и дипломатически. Реформеното дело в Македония беше един епизод от борбата между Великите сили на изток. Трябваше, щото в рамките на тая борба българските интереси и свързаната с тях участ на Македония да бъдат представени при най-добри условия за сполука. В тая посока Андрей Тошев със своите познания, със своята убедителност и със способността си да завързва лични връзки показа необикновено отличие. Неговата дейност в това отношение не се ограничи в сношенията с европейските му колеги и с агентите на реформеното дело. Той биде изпращан със специални мисии в някои европейски столици и там при срещи с политици и публицисти той успя да спечели за Македония симпатии и поддръжка, неоценими в своето време.

При тия високи способности, които той показа, българското правителство намери, че трябва да му даде едно по-широко поле за дейност, и го постави в дипломатическата кариера. Най-напред той бе изпратен в Цетина, а от там след кратко време в Атина. В Атина той пристигна след антигръцкото движение у нас. Градът беше пълен с бежанци от България. Техните разкази възбуждаха общественото мнение. Държавните мъже, обаче, чувствуваха все по-силно мощта на България и въпреки всичко мислеха за споразумение с нея. Тошев има дълги разговори с тях. Но заключението, което извади, бе, че за гърците споразумение с България значеше дележ на Македония, и не допускаха нищо друго. Така мисията му в Атина, ако не донесе никакво постижение, го обогати с един опит.

Малко след туй избухна Младотурската революция. Нейното първо последствие за нас беше, че тя премести македонския въпрос от една плоскост върху друга. Дотогава ние виждахме разрешението му в една намеса на Великите сили и търсехме тая намеса чрез революционната борба на българското население, подкрепено в своите искания от дипломатическото действие на България. Такава намеса при младотурците ставаше немислима. И в действителност реформеното дело се прекрати. Македонският въпрос трябваше, при новата обстановка, или да заглъхне, или да мине в ръцете на България. България го пое и намисли да го разреши с война. При такава една политика сръбско-българските отношения излязоха на пръв план.

Когато тая идея узря, Тошев беше нашият представител в Сърбия. На 1 януарий 1912 г. на път за Италия, гдето ме изпратиха лекарите след едно дълго боледуване, аз се спрях в Белград, за да се разговоря с него. Видях го обсаден от мъчителни мисли. „Правителството, каза ми той, готви някакво споразумение със Сърбия. То крие от мене своите преговори, но г. Милованович, който мисли, че съм посветен в тях по начало, прави ми по тоя повод често намеци. Това ме безпокои страшно. Аз познавам сърбите, на каквото и да се съгласим с тях, те ще ни изменят. Това е една политика, която ни води към катастрофа". Такива предупреждения той бе правил неведнаж в София. С особена сила той въставаше срещу отстъпките, които сърбите искаха в Македония. „Не вярвам, пишеше той на г. Гешов, да се намери българин, който да се реши да тури кръст на нашата културна деятелност в цяла една покрайнина, населена предимно с българско население, за да я хариже на сърбите. Това е невъзможно, и, ако би се намерил някой да удовлетвори това сръбско желание, той рискува да навлече върху си нещо повече от протеста на цял един народ". Той предупреди правителството, че един съюз със сърбите ще ни доведе фатално до кървав конфликт с тях.

Договорът, обаче, се сключи. Знаем как той свърши. „С неизразима тъга в душата си видях моите опасения да се осъществяват", пише Тошев в едни свои бележки. Нещастието беше общо за всички ни, но най-жестоко бе почувствувано то от хора като него, които бяха го предвидили, които отчаяно бяха го сочили и които, при всички свои усилия, бяха били безсилни да го предотвратят.

След Балканските войни Тошев биде изпратен в Турция. Тук, заедно с генерал Михаил Савов и г. Начевич, той сключи Цариградския договор, който възстанови приятелските ни отношения с Турция. Върху тоя договор малко е писано и малко се знае, и не е тук мястото да се простирам на него. Ще отбележа само, че той ни възвърна Западна Тракия, тогава окупирана от турците, от гдето никоя сила не можеше да ги извади. Заслугата на генерал Савов и на Тошев и на г. Начевич ще се оцени добре само тогава, когато се напише историята на онова време.

Европейската война завари Тошева в Цариград. При свършването й той бе във Виена. И на двата поста той показа своята зорка наблюдателност и своето обичайно проникновение.

Краят на Европейската война тури край и на дипломатическата кариера на Тошева, но обществената и националната му дейност продължи в едно ново поле. Жестокият мир, наложен на България, остави само една малка пътека, позволена пред нея: правата на меншествата. По нея тръгнаха сега всичките усилия за едно подобрение на тежката българска съдба. Постъпките пред Обществото на народите останаха напразни, защото Обществото на народите измени на своята мисия. Но в чужбина ставаха конференции на свободни хора, където потъпканите меншества отправяха позив към света за защита на обещаните им права. Там и българският народ гледаше да издигне своя глас. На тия конференции отива заедно с други родолюбци, чието име заслужава почест, и Андрей Тошев. Неговата опитност и дълбокото му познаване на българските въпроси го определяха за тоя род мисии и заслугите му в това отношение бяха несъмнени.

Да се търси от чуждия свят признание на българските права беше необходимо, но не по-малко належащо беше да се осветли българският народ върху причините на неговото нещастие. Първоизточникът на това нещастие беше договорът ни със Сърбия. Това трябваше да се изясни най-напред, за да разбере българският народ, колко фатален бе за него тоя път, и да се предпази в бъдеще от тия утопии на братство със сърбите, които можеха да му коствуват още по-гибелно. Така Тошев бе доведен до идеята да напише „Балканските войни", едно обширно и бележито дело, което би трябвало да бъде в библиотеката на всеки българин, желаещ да се взре в нашето минало. Когато през есента държах една сказка в Скопие, председателят на Националния клуб, д-р Тома Петров, в краткото слово, с което ме представи на публиката, каза между друго: „Ние в Македония познавахме патриотизма на българските общественици в свободните предели по величината на омразата, която сърбите имаха към тях". Трябва да кажем, че Андрей Тошев е в това отношение много привилегирован. Сърбите са го мразили с изключителна омраза. Предполагам, че и досега не са стихнали. И има защо. В Македония той се бори срещу тяхната пропаганда; в Белград предугади техните замисли; историк, разкри техните коварства и крайната им измяна. Нищо в нашите отношения със Сърбия в ново време той не остави неосветлено. Осветлявайки миналото, той разкриваше гибелните планове, които сърбите крояха в кулисите на своята политика спрямо България с надежда, че по тия пътища ще могат да увлекат ако не българския народ, то поне част от неговата интелигенция. Когато един ден се разкрият сръбските подземни действия в България, българският народ ще остане ужасен от толкова дързост и толкова лукавство. Тошев беше един от тия, които държеха нашето обществено мнение нащрек.

Между туй във вътрешния живот на България стана преди седем години едно събитие, от което самозвани общественици се възползуваха, за да излязат из забвението, на което бяха обречени. Те посегнаха върху законните устои на българската държава и отрекоха най-свещените завети на българската земя. Помните, как пред опасността здравите сили на българския народ от всички среди се сплотиха около престола, държавния строй и националната идея. Тъкмо в това време Андрей Тошев биде повикан на власт. Той нема време да изпълни всичките си предназначения, но неговото властвуване ознаменува един решителен завой, с който в историята на нашите дни ще остане свързано името му.

След една дълга дейност Тошев имаше право да почива, но почивката не е за неговата природа. Той е все жаден за работа. В последните години общественика виждаме като писател и писател с увлекателно перо. Неговите спомени от Солун и Битоля са пълни с очарование. След освобождението на Македония той посети местата, с които е свързано най-любимото му минало, и книгата, гдето описа впечатленията си, е интересна и намери такъв прием, че веднага се наложи с ново издание.

Тая книга диша радостта на човек, който е видял своя блян изпълнен. Но той не бива да каже „Нине отпущаем". Ние искаме от него да направи един пакт с Провидението, да живее все така бодър и все тъй отзивчив, за да види не само българското дело осъществено в пълната му ширина, но и да се радва на процъфтяването на българските творчески сили, целокупно събрани във вечните предели на българското отечество.

Публ. в Юбилеен сборник Андрей Тошев. Под редакцията на проф. Вл. Алексиев. С., 1942, с. 5-9.