АНТОН СТРАШИМИРОВ И ДОБРУДЖА

(КЪРВАВИТЕ СТРАНИЦИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПИСАТЕЛЯ)

Преди дни излезе от печат една забравена и почти неизвестна книга на големия наш писател Антон Страшимиров. Става дума за книгата му „Червени страници“. Тя е издание на библиотека „Сите българи заедно“ и излиза под пореден номер 44 от тази библиотечна поредица. Цялата библиотека е под общата редакция на Никола Григоров

Антон Страшимиров като писател, публицист и драматург, се нарежда на едно от водещите места в нашата литература. Макар, че днес огромната част от неговото литуратурно творчество е известна и публикувана все още има непознати страници от него, които са разпръснати из вестници и списания. Напълно непознати са и книгите му за Балканските и Първата световна войни, както и за пътуването му до Германия, въпреки че някои от тях имат военновременни издания. В разгара на Първата световна война през 1917 г. той пише и издава една от най-хубавите си книги, посветена на героизма на нашия войник през войните. Това е сборникът с разкази „Червени страници“, в който е включена и триактната пиеса „Всички на война“. Тази му книга, заедно с другите му военни книги го утвърждават като един от най-видните наши военни писатели. „Червените страници“, които са с цвета на кръвта, са останали неизвестни, поради тяхната тема – войната на Добруджанския фронт срещу руските агресори и румънските окупатори. Определено трябва да подчертаем, че не само тази книга на А. Страшимиров е останала неизвестна и непозната, но и тази война е неизвестна и непозната за българската общественост. В средношколските учебници тя е показана по най-извратения начин. Там не става дума за съпротивната на добруджанските българи срещу румънското потисничество и за героизма на българския войник, който за съвсем кратко време успява да отхвърли агресорите далеч зад Дунава, а за мнимото побратимяване на българските и руските войници при река Серет.

Преди да се потопите в тези неповторими и блестящи страници за българския военен героизъм ще си припомним основните моменти от биографията и от творчеството на този бележит наш народовед.

Антон Тодоров Страшимиров е роден на 15 юли 1872 г. във Варна. Родителите му са преселници от Разлога.

Първоначално той учи в родната Варна, но не успява да завърши и започва да работи по кръчми, кафенета, по тютюневите ниви, по печатници като словослагател и книговезец и като бояджия. Още от юношеските му години започва неговия скиталчески живот, благодарение на когото той ще стане водещо име сред нашите писатели и драматурци народоведи. Скита се из Добруджа, където се запознава с бита и обичаите на добруджанци. От тогава датира обичта му към добруджанските българи. След завръщането си от Добруджа продължава да учи в Разград и в Земеделското училище в Садово. Известно време учителства като първоначален учител във Варнеско и Бургаско. От 1895 г. заминава за Берн, Швейцария, където изучава литература и география и се запознава с драмите на Хенрих Ибсен и с творчеството на Август Стриндберг и Морис Метерлинк. Тяхното влияние по-късно ще окаже решаващо върху него като писател и драматург.

След като се завръща в България А. Страшимиров учителствува в гимназията във Видин и в Педагогическото училище в Казанлък. Започва да пише и публикува по различни вестници и списания и се занимава и с редакторска работа.

Като участник в политическия живот в България А. Страшимиров гравитира към отцепилата се от Демократическата партия Радикална партия и участва заедно с Тодор Влайков, Илия Георгов и Найчо Цанов в редактирането на нейния печатен орган списание „Демократически преглед“. Той е сред редакторите и на в. „Глас от Изток“, сп. „Праг“, сп. „Звезда“, сп. „Културно единство“, сп. „Наш живот“, в. „Военни известия“ и сп. „Наши дни“. Известно време активно сътрудничи на Велчо Т. Велчев при издаването на големия български вестник „Ден“.

Още по време на учителстването си активно се включва в македоно-одринското революционно и легално движение и участва в четата на Яне Сандански, като клони към левицата в движението. А по време на Аферата „Мис Стоун“ организацията ще му връчи да пази парите от получения откуп за отвлечените мис Елен Стоун и Катерина Цилка. Неговите пиеси за революционните борби и биографиите за македонските войводи ще бъдат откупени от Върховния македоно-одрински комитет и поставяни на сцената с голям успех. Като македонски деец той участва в издаването и редактирането на вестниците „Реформи“, орган на Върховния македоно-одрински комитет и на „Конституционна заря“ и „Отечество“, издания на левицата във ВМОРО по време на Младотурската революция. А. Страшимиров създава и редактира библиотечната поредица „Българска общодостъпна библиотека“.

Идейно Страшимиров се намира най-близко до народническото движение, като сам по примера на руските народници се движи из народа и изнася стотици беседи из областта на историята, науката, религията, морала и националния въпрос. Много от тези беседи са издадени в голямотиражни брошури и се разпространяват на минимална цена с цел да достигнат до колкото се може повече читатели.

Негови братя са политическия деец Тодор Страшимиров и видният наш историограф Димитър Страшимиров. Трябва да се отбележи, че и тримата братя Страшимирови Димитър (земеделец), Тодор (комунист) и Антон (радикал) поемат всеки по своя посока, без да им се пресичат пътищата. Но уважението към дейността на другите двама си остава до края на живота му. Големият български историограф Димитър Страшимиров със своето творчество ще даде базата от събрания фактически материал за неговите романи и изследвания за времето от Българското възраждане и ранните  години след Освобождението. А след убийството на другия му брат Тодор Старшимиров като народен трибун в Народното събрание след Деветоюнския преврат Антон Страшимиров ще заеме веднага крайната позиция на привърженик на жертвите от белия терор. Резултат от това ще бъде неговият ненадминат роман-обвинение “Хоро” и десетките статии и беседи. Тежкото детство и скитането из различните краища на родината ще му дадат обилен материал за драмите му, които и до днес не слизат от сцените на театрите. Участието му пък в македоно-одринското революционно движение ще му даде също суров материал, който ще му послужи при работата му върху романа “Роби”, който възкресява паметта на солунските атентатори (1903 г.) и върху редица други произведения от тази тематика, като на първо място трябва да наредим биографиите и на македонските войводи и апостоли сред които са тези на Ильо Малешевски, Спиро Църне, Дядо Ангел, Калеш Димко, Чемков и Гавазов, Георги Делчев, Пере Тошев, Дамян Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Христо Матов, Кръстю Асенов, Юлий Цезар Розентал и др.

Като съвременник на изграждането на нова следосвобожденска България А. Страшимиров има преки наблюдения и върху живота и дейността бележитите строители на съвременна България Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Константин Стоилов. Първият той ще нарече Реформаторът, вторият Диктаторът, а третият - Горд държавник. С перото на блестящ романист и разказвач, той ни оставя биографиите на тези големи български политици и държавници, като по-късно ще направи опит и да направи кратък портрет и другия голям политик и държавник Андрей Ляпчев, но тази биография ще остане ненаписана.

На перото на А. Страшимиров дължим и няколко великолепни биографии на българските революционери от епохата на Възраждането, сред които са Христо Ботев, Цанко  Дюстaбaнoв и отново Стефан Стамболов. Разкривайки образа на поета и революционера Христо Ботев А. Страшимиров прави и един сериозен народоведчески анализ, в който показва изключителното познаване както на душевността на народа си, така и творчеството на поета-революционер. Страшимиров се спира и на живота и дейността и на другия голям български революционер Любен Каравелов, на когото също посвещава няколко дребни приноса. Чрез образа на поп Кръстьо той нахвърля щрихи и към подвига на Апостола на българската свобода Васил Левски.

В края на Първата световна война Антон Страшимиров пише един от своите шедьоври “Книга за българите”,  както и брошурата си “Българи, гърци и сърби” и др., в които доказва правата на българите върху заграбените от съседите наши земи.

Антон Страшимиров умира на 7 декември 1937 г.

Сега ще имате възможност да прочетете три от най-хубавите разкази посветени на боевете на българската армия с руските агресори и румънските окупатори в Добруджа, поместени в книгата „Червени страници“. От тях личи героизма на обикновените българи, поставени при ненормалните условия на окупация и жесток терор, както и голямата обич на този бележит наш писател-народовед към добруджанските българи.

Читателите на тази книга ще се срещнат и с малко познати документи по добруджанския въпрос, каквито са Букурещкия договор от 1918 г. и Крайовската спогодба от 1940 г. Тук са намерили място и брошурата на Тодор Панов „Румънските зверства“ (1916 г.), в която авторът разкрива румънските жестокости над българите и създаването на концлагери за българи през 1916 г. Много от читателите ще срещнат и имената на техните близки, загинали в този формен геноцид, останал неизвестен сред широката българска общественост. Към брошурата на Т. Панов са приложени и важни документи и статии от добруджанската преса, свидетелстващи за тези злодеяния.

С голяма стойност е и включената тук малко известна книжка на най-големият български географ проф. Анастас Иширков „къси напътни бележки върху Добруджа и Моравско, писана за нашите делегати на бъдещата мирна конференция (октомври 1917 г.). След като се запознаете с нея едва ли ще има повече във вас съмнение защо едно от най-хубавите добруджански села носи неговото име.

За любителите на документалното четиво са поместените тук изключително важни дипломатически документи по добруджанския въпрос, които свидетелстват за дните, когато цяла освободена Добруджа е включена в Обединена България, за да последва след месеци втората национална катастрофа, след която тя отново ще бъде предадена от циничните миротворци от Париж на Румъния. През 1940 г. след продължителни преговори и с международна намеса Южна Добруджа е върната на България, а българите от Северна Добруджа ще останат завинаги откъснати от общото Отечество.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

АНТОН СТРАШИМИРОВ
ИЗ „ЧЕРВЕНИ СТРАНИЦИ“

В ДОБРИЧ.

Румънската окупация през 1913 г. е заварила в Добрич учителят по музика, мизиец от Ески Джумая, Чолаков и учителката Минчева, с висше образоване, от Габрово.

В първите още дни Чолаков подготвил стотина деца и тe демонстрирали из улиците, като пеяли и тръбели „Шуми Марица“. А учителката Минчева навестила по първите граждани, дори забивала по масите на някои и кама, та събрала от десетки хора суми за народно дело...

Те се приготовлявали да платят на Румъния за станалото: ако не намерят достатъчно революционен елемент в самата Добруджа, щели да пренесат своя удар във Влашко...

Когато подготвили, каквото трябва, Чолаков излъгал власите: добил разрешение да даде танцувална вечеринка, а пред събралата се публика изнесъл литературномузикална такава за Люле Бургас, Чаталджа, Булаир и Одрин. И когато власите го потърсили, Чолаков изчезнал: прескочил в България. А след два месеца той вече сновял по добричките села, предрешен в селянин.

Между това селският учител Георги Костов, 22-23 годишен момък от Върбица, преселен в добричкото село Саръджа (по новата румънска граница) сновял в България и редовно донасял кореспонденцията на останалите в Добруджа селски учители. Власите го хванали, били го жестоко и го арестували. Но мадам Жоржеско, галантната госпожа на румънския управител в Добруджа, видяла младия загадъчен затворник в участъка и с файтона си го отвела в своя дом.

Фанатикът Георги Костов сполучил да се изтръгне от госпожата и се изгубил в крайните махали на Добрич. Той не искал вече да служи на селските учители, защото „не работели“. Човекът благоговеел само пред учителката Софка от селото Семизол, която се криела в селска носия и нощно време на лампа откривала на селските деца българската азбука. Сега Георги Костов, разочарован, се отдал на любимата си наука - математиката. Добричкият гражданин Слави Киселков видял един ден млад момък да мери нещо по един телеграфен стълб и го запитал, какво прави:

- Измервам кубическото съдържание на стълба, - отговорил момъкът.

Слави Киселков, търговец, горещ партизанин някога и въобще горещ мъничък човек, който се интересува от всичко с детско увлечение, разпитал момъка, що е и какво. Така Киселков „прикоткал“ учителчето и неочаквано излязло следното: Георги Костов, който се ползувал с разположението на префектшата, основал тайна българска прогимназия. Тя се състояла от по шест ученика в множество къщи, тъй като румънските закони не позволявали частни занятия с повече от 6 ученика, а добрият Слави Киселков, който разбира по нещо от всичко, съобразил, че ако се открие от властите съществуването на тайното училище, то трябва поне да е в рамките на законността.

А гражданите, щом узнали, че има училище, „заболели“: всеки иска да си учи отрастващите деца. И се заангажирали всички налични учители в града, разбира се, срещу заплата. Но учителката Минчева устроила обща среща между граждани и учители, дала целна организация на работата и отнела втората заплата на учителите в тайното училище: сега народът страда, та не трябва никой да печели...

Между туй Георги Костов създал свой кръг от младежите Савката, Васил Шопът, Доню Колев, Митю Караколев. Свърталище им е било кафенето на бае Сава Райнов при черквата „Св. Троица“. Войвода на дружината бил исполинът Савката - мургав и студен мизиец, когото Георги Костов научил да минава в България по създадения вече от него селски „канал“. Скоро Добрич четял българските вестници и получавал своята поща от България, та че изпращал обуща, кашкавал и пр. на пограничните ни стражи.

А У., който не се знае, дали не е загинал, владеял много чужди езици, та си създал такъво надеждно убеждение по Всеобщата война, че свъртял всички почтени българи около себе си и превърнал дома си на политически клуб. Тези, които са минавали през тоя клуб, преставали да са плахи, не поздравлявали властните лица и почти не продавали от дюкяните си нищо на румъните.

Щом се обявила мобилизацията в България, Георги Костов изчезнал от Добрич, за да се яви в частта си, като артилерист. И занизали се по него върволица хора на юг: Савката бил царят на нощите, той прехвърлил в България дори поп Петра, който също отърчал да заеме мястото си в армията.

Бедният, милият, славният Савка! Той е заклан от „моканите“ при избиването на добричени (3 септември). Савката се бил скрил, но „моканите“ отвлекли в затвора по-малкия му брат, като заявили, че него ще държат и него ще убият, ако не се яви Савката. И Савката отишъл, освободил брата си и останал да бъде заклан.

Бедният, милият, великият Савка...

* * *

Румъните познава всеки, който само веднъж е пътувал през земята им. Образът на „домно проприетеро“ няма да срещнете в никоя друга страна. Разкривено от изтощение тяло, матово лице с отпуснати ланити, беззъби уста и хлътнали очи, в които гори огън на ориенталски жестокост и страх, на ратайски алч и завист. Неговата властническа воля напомня оная на палача: нещо нагло, което винаги надхвърля възможните цeли. И любоугодничеството на тез, които се тълпят около „домно проприетеро“, също надхвърля възможнитe цели и желания. Tе са събрани от цял свят арендатори, адвокати, лекapи, професори, музиканти, художници, артисти, журналисти, малки и големи чиновници и слуги. От тях няма да чуете разумно обръщение и измерена фраза: тук всичко се излива в странно подобострастие, тъй сластно, че бие на снобизъм. И то е ударило своя кървав печат върху целия живот на страната: в Румъния почти и до днес цари средновековието. Будапещенският професор Алексис в своята история на румънската литература преценява безначалието във Влашко тъй: „Тук хората с жените и с децата си се употребяват по-зле от животните и биват убивани, като мрави.“ Александър Дюма характеризира същото с афоризъм: „В Румъния плодовете нямат вкус, цветята нямат мирис, жените нямат срам и мъжете нямат чест.“ А великият Щедрин наподоби Румъния на дом, пред вратите на който горят червени фенери.

Всички ханища в Добрич се превърнали от румъните в дом терпимости. И селяните почнали да спират вън от града. Тъй като после странните нрави на завоевателите почнали да се рисуват и сред бял ден по улиците, хората от околията престанали въобще да водят на пазар жените и децата си. Опитали се да противодействуват и гражданите: изискали заповеди за пазене публичен морал поне деня. Но един стражар, който съставил акт на татарин, бил глобен и уволнен, защото румънката се оплакала, че й се нарушила свободата.

Префектша в Добрич била мадам Жоржеско - височка, суха, с хлътнали търсящи очи. Тя напуснала първия си мъж, за да управлява втория, който сега разполагал с неограничена власт в Добруджа. Префектшата събрала в своята мънинка ръка всичката възможна властническа мощ. Опознала хората, състоянието им, роднинските им връзки, запомнила им имената. И се видяла в чудо, че българите не я заглеждат. „Като че съм в стадо овци“, казвала тя. А нашите хора я гледали, като се гони по улиците с чиновниците, които сама назначавала, и думали: влашка работа. Мадам Жоржеско докарала за прокурор най-любимия от своите любимци и с дълги периодични обиски прибрала от населението всичкото оръжие, докато българите останали само с брадвите си. Още от началото тя е отседнала в дома на покойния голям добрички благодетел Райко Цеков, усвоила му кухнята, бюфета, зимника и превърнала старата Райковица на своя подчинена. После тя си приготвила документи за просторните имения на Райковица и чакала момент на разправа с българите. Защото очевидно било, че не може да се живее с тях. Предстояло е да се разбие българската целина, а при нанасянето на удара мадам Жоржеско смятала да се вреди, като измести в живота богатата баба Райковица.

И когато на 28 август припукали българските пушки по границата, в Добрич хората настръхнали: засновали из града закрити файтони с тълпи полицаи, спирали пред видните домове и отвличали първенците с жени и с деца. Пръпнал всеки да се крие. През тази нощ железарите острили пръчки от железни стобори и раздавали на населението: все са оръжие при клане, - може с тях да се земат хватки на „нож“...

* * *

На първи септември румъните са тържествували: в Добрич били пристигнали един руски княз с двама полковници и триста велосипедисти. В Меджидие вече слязла 200 000 руска армия, та дошлите сега в Добрич били квартирна комисия за настаняване тук щабовете на войските.

Българите съвсем посърнали. Но румъните намирали разположение, да ги успокояват: въпросът бил решен, тук нямало да се воюва, русите ще прехвърлят Балкана и ще идат в Цариград, а на румъните ще се отстъпи четириъгълника Русе - Търново - Елена - Варна. Роденият в София цинцарин Чома, който бил стълб на шпионската мрежа в Добрич, сега се хвалил, че вече взел под наем хотел „Лондон“, най-големият такъв във Варна. Тъй като притежателят на „Лондон“, варненски ерменец, бил също избягал тук, като румънски шпионин, та се ширел с Чома на автомобил из града, то ... българските сърца се топели: всичко, което гледали и слушали сега, било много сериозно, варненският ерменец е милионер, той не току-тъй ще махне ръка на богатствата си във Варна, - тези хора сигур са вързали успеха си в кърпа...

Руският княз пожелал, да му се представят българските първенци. Но тe били вече откарани в неизвестност, а префектшата мадам Жоржеско, представила на княза еленченина Гунев, бесарабски зет, който семейно бил русофил и добър румънски приятел. Той целунал ръката на княза и тържествено го уверил, че не ще се намери българин, който да дигне оръжие cpещу освободителите си.

- Ми все русофили, Ваше Височество! - продекламирал сладкият човек.

Но принцът гледат на страни, усмихвал се и на край казал:

- Тепер все болгари будут русофилами, но только поздно.

Гунев се съкрушил, бликнали му сълзи на очите, но принцът го потупал по рамо:

- Ну что ж’, брат, Россия велика и необятен наш Сибир...

Тук пред принца се явил стар българин, когото румъните търпели, защото някога се бил провинил пред законитe в България, та дълго скитал по света. Той е бивал и в Петербург, говори добре руски, та бил решил сега, да измоли от княза милост за добричени: гражданите са изпокрили, защото се боели от клане... Но принцът се прозял и пожелал да иде на вечерня. Старият авантюрист българин се смесил да остане с високите руски гости насаме, и тогава заговорил по-открито: у румъните не е обичай, да служат вечерня, те и литургия служат много рядко.

- А ви, болгари? - усмихнал се принцът.

Старият авантюрист се запалил: румъните са обсебили всички български черкви...

- Да как же, чорт побрал! А школы? - хилел се принцът.

- Школи - те са много в града, все каменни, строени от народа и пълнени преди с хиляди деца, но... румъните ги превърнали на полицейски участъци и на затвори.

Сега князът съвсем повеселел и плеснал ръце:

- Николай Василиевич, Николай Василиевич, обърнал се той към едного от полковниците; - а сами болгари говорят, что мы тиранизируем Польшу!

И после, като навел нос до носа на стария българин, той го попитал:

- Да скажите Бога ради, почему болгары ополчились против Pocciи?

Сега вече и авантюристът българин повеселел по свой ред, той смънкал: „Заради срещата в Кюстенджа, Ваше Височество“.

- А! викнал принцът и пуснал фалцет: но мы вас освободили, чорт побрал!

Фалцетът съвсем развързал езика на бездомния стар българин. Пътешественик е той, политика не прави, та слушал е да разсъждават българи... те смятат, че България за русите е... е втора Полша...

Нашият човек не знае сега, как е щял да свърши тоя разговор, ако тогава не са припукали пушки над града. Това изхвърлило на улицата и руси и власи, хукнали велосипедисти на юг и след малко доложили на княза.

- Едного болгарина разстреляли, Ваше Височество: все они бунтовники!

- Князът сега забравил, че има при себе българин.

- И отлично! - викнал той. - Так им надо - собакам!

Но по седловината на юг от Добрич се чул тътнеж. Старият българин благовременно кривнал из уличките, обадил на кого де срещнал, какво ги чака, и градът пак замрял: изпълнили се наново таваните, курниците, избите ... А тътнежът на юг се засилил, в града внезапно избухнала паника и се разраснала в общ неописуем вой: първи поели пътищата на север високите руски гости със своите 300 велосипедисти. А по тях и всички пришълци грабели срещаните файтони, коля, коне, товарили, жени и деца и препущали през глава.

Полето зад Добрич се осеяло от изпотрошени коля и крадени вещи.

* * *

Когато на 1 септември избухна паника - разказва железарят Иван Нейчев, - аз се криех в лозята. С мен бяxa жeлезapите Станчо Нешев и Коста Георгиев. Привечер тръгнахме да видим, какво става в града и по път се отбихме на кладенец в дол. Тук ни хвана секретен румънски пост, обяви ни за български шпиони и ни отведе при генерал. Той заповяда на двама войници, да ни закарат в Караомер (далеч 43 км) и да се върнат до вечерта... Изтръпнахме, ще се мре. Но двамата войници използуваха случая, да се отдалечат от бойната линия: откараха ни в Каралес хванаха българин с каруца, качиха се с нас на нея и заставиха каруцаря да препуща лудо към Караомер накъдето бягаха всички власи. Ние знаехме, че ни чака смърт, та с очи се споразумяхме: по знак от мен другарите ми ще се хвърлят на войника от дясно, аз - на оня от ляво. Така и стана: в една горичка на мръкване аз дадох знака и сам се хвърлих на моя влах. Но кога съм човек убивал: наместо да се зацеля в гръцмуля му, сграбчих му лицето, той се възправи и счепкани, катурнахме се от колата. Как да е, аз тук го довърших. Земах после пушката му и се обърнах към другарите си. На земята бяха и те, - боричкаха се с другия влах, който се указал много силен: държи си пушката, макар да е под тях. Викнах им, да го оставят и като замахнах със своята пушка прострях го на земята, като сноп. После и сами се изплашихме от извършеното, изгубихме се в горичката и дълго се търсихме, докато се намерим пак. Нощта беше много тъмна, ние дълго се лутахме, докато налучкаме - по лаят на кучета, - село. То било Пчеларево. Попаднахме в дома на Деню Чокоя. Той плахо ни покани при огнището си, около което се въртеше 20 годишната му дъщеря: в къщата нямаше никой друг. Като българи, ние му открихме истината. Човекът зина ужасен: „Съжалете дъщеря ми“, каза: - Ще ни погубите“. - Но девойката почти изкряска: „Дошло е да се мре, тате: ще ги скрием!“ - И ни скриха, сполай им. - А втория влах, когото аз прострях с един удар, не бил убит: той през нощта се обадил на отстъпващи румъни и им открил каквото сме извършили. И когато на втори септември румънските власти пак се завърнаха в Добрич, те са потърсили в Каралес нашия каруцар българин, открили у него раниците на двамата румънски войници, та гo откарали вързан в Добрич, където го и заклали сред града. Той е първият убит българин тук.“

* * *

Възвърналите се румъни, - разправя д-р Бъчваров, - през цялата нощ срещу 3 септември влачеха българи - едни към пангаря на южната гара срещу болницата вън от града, а други - в Сербезовото здание, на главната улица. По един часа на 3 септември след обед привързвах в болницата ранени румънски войници. Дадоха се изеднъж няколко залпове при гарата, която бе на 300 стъпки от нас. Фелдшерът Христо Малджиев надникна от прозореца и се вкамени. „Избиват ги,“ промълви той. Погледнах: кордон полицейски и горски стражари сипеха залпове в прозорците, на двете стаички на пангаря. Там бяха натъпкани като мърши, 73 българи. Това беше миг. Кордонът се раздвои, отвориха вратата и ревяха: „Вън! бягайте!“ И оцелелите хукнаха да бягат, но сега ги посрещнаха други залпове. Когато вече нямаше кой да бяга, втурнаха се накървените и мушкаха дълго всеки труп.

* * *

Богаташката баба Райковица била арестувана заедно с брата си в Сербезовото здание, където били натъпкани всичко 40 граждани. Тук работите ръководела лично префектшата мадам Жоржеско. След паниката на 1 септември, българите от квартала Карабоклук обрали запустелите казарми и изтъпкали кралските портрети. Румънското следствие търсело да докаже, че има бунт и че той е ръководен от баба Райковица и от брата й, намерили се и свидетели за това.

- Какво толкоз търсеше, не я проумях, - разказва богаташката баба Райковица: цял ден и цяла нощ току ме водеха пред управителката там, в затвора, и тя току ми думаше, да си кажа, че брат ми е ходил на казармата... Как ще кажа, господине, може ли? А какво гонеше, не проумях.

Мадам Жоржеско е вярвала, че руската армия вече пристига, че е сигурна в Добрич (мъж й вече получил назначение за префект във Варна), та заловила системна работа. Тя с началника на тайната полиция домно Драгомир водили следствието по „българския бунт“ на 3 септември, после през нощта срещу 4, че до 10 часа преди обед на деня, в който се освободи Добрич. Госпожата е смятала оформено да разстреля „провинените“, да им конфискува имотите за полза на държавата, а при това прехвърляне да използува приготвените на свое име документи за земите на баба Райковица... Госпожа префектшата е била така застрастена в работата си, че щяла да пропусне 12-ий час. Домно Драгомир без шапка я хвърлил в автомобила си и я отвлякъл към Кюстенджа в прах и мъгли когато румънските полкове вече бягали през глава.

А всичко това спасило баба Райковица, брат й и затворените в Сербезовото здание 40 българи. Те всички били изгубили ума и дума, защото узнали, че със затворените на гарата е свършено още вчера. И когато по обед някой заблъскал силно с топор заключените врати на Сербезовото здание, едни примрели, други - вече шепнели последната си молитва ... Но някой заревал от вън:

- Откъртете вратата, бре бракя, слободни сте! Яка е овая пущиня, не можам да я откъртя!

Той бил хлебарят Унчо. Бедният македонец пресметнал, да спаси жертвите, че да става що ще: българските войски още не са били влезли в града.

 

ПЪРВА CPЕЩA С РУСИ.

 

На 5 септември Добрич биде събуден от оглушителна артилерийска канонада: равнината зад панаирището, по двете страни на железничната линия за Меджидие, се заля от огнени езици и забълва гранати.

То бе начало на тридневните боеве при Добрич.

Денят приготвяше изненади. През нощта в града бе пристигнала една бригада бдинци и се беше затаила в лозята. А от Меджидие бе слязла на гарата Гелинджик (северно от Добрич) руска пехотна дивизия с един конен казашки полк.

Тъй като русите тепърва прииждаха, сражението почнаха румъните. Тe смятаха, че имат на среща си пак само гарнизона на Варненския укрепен пункт, както беше при Баллъджа, та щадяха града: вярваха, че с руските маси лесно ще го овладеят.

Не подозираха и варненските вериги, каква хала иде на среща им: те досега бяxa гонили влашките полкове, та сипеха залпове, псуваха шумно, както прилича на приморци, и навремени се дигаха, да стрелят прави.

Към 10 часа преди обед неприятелските вериги заляха степта зад земледелското училище, а по Балчишкото шосе изви в сърп и се разгъна казашкият конен полк.

Добричени изтръпнаха пред нависналата грозота, - те знаяха, че от Меджидие се чака 200 000 руска войска. Изпълниха улиците старци, жени и деца и почнаха да се кръстят, вторачени на изток. Те само се кръстеха, - никой не бе свил бохчичка, никой не смяташе още да бяга: хората бяха опиянени от освобождението си.

Но гъстите конни редици pacтяxa в степта, като движещ се фантом, и скоро обхванаха дясното крило на варненските вериги.

Стана страшно: казашки разезди със снопчета слама на върлини слязоха откъм руския паметник, и се насочиха към града, щe го запалят...

И дигна се писък по крайните улици.

Но по седловната при южната гара над Добрич се зададе ивица войска, която изеднаж се разгърна, като черен змей.

Сега в ужасения град се понесоха викове на радост:

- Българска войска иде!

А после:

- Помощ иде, пoмoщ!

То бе четвърта дружина от врачанци. Ротите се спускаха през няколко улици и стремглаво тичаха на изток хвърлили раниците си, разпъхтени, почти с голи пушки. В града безумният вчерашен възторг от освобождението се приливаше в преживяваното страшно сега. Мъже и жени се кръстеха, плачеха и ... и един пpез друг нocеxa вода - кой с каквото завърнал, носеха и поливаха пред стъпките на войските.

Поливаха, за да им върви, като по вода!...

Врачанци, устремени на бой, сега се мръщеха на вдетинения народ. Но те скоро се обзеха от мистичното велико, което им разкриваха тези хилядници техни братя и сестри и лицата пламнаха, загоряха очите, някои се наляха в сълзи ...

А в източния край на града препущаше на бял кон дружинният командир - русенец, подполковник, и редеше да открива на ротите врага:

- Момци викаше той; - вие сами видяхте сълзите на народа си: право е нашето дело! Напред, българи, с нами Бог!

И войниците, надъхани с вяра, разгръщаха вериги и плъпваха в полето. Утеснените варненци ги посрещнаха с френетични ура. А казашките разезди се сепнаха като издебнати на мърша ято врани. Tе извиха назад, сгъстиха се и почнаха да обстрелват ... не врачанските вериги, а града!

То бе странно. Врачанци обаче не си даваха сметка, какво става: те бяха минали сред плачещи старци, жени и деца, чувствуваха се благословени от народа си и бяха узрели за смърт. А казаците сипеха залпове върху чертите на града, защото след дружината се бяха понесли и добричени. Файтонджиите бяха впрегнали файтоните си, коларите - своите каруци, който имаше кон, яхнал го беше: тичаха всички да помагат. Работата бе обща, трябваше да се прогони врагът от родната стряха: кой би могъл да стои със скръстени ръце?

Сипеха казаците залпове върху почернелите от народ черти на града, като смятаха, че там прииждат нови войски. А врачанци, не възпирани от огъня на русите, зачестиха прибежките си и вече хвърляха недомлъвки: „събират се“ ... „дано ни дочакат ножа“... „маки, леш че падне“ ...

Между туй стеклият се многохиляден народ се пръсна по цялото бойно поле. Деца се явяваха във веригите с пачки патрони и биваха убивани и ранявани. Ударените войници се носеха с файтони, а когато конете биваха убивани, впрягаха се дори жени, да возят. Млади девойки достигаха картечниците, забиваха с мокри кърпи нажежените дула и сипеха на тях вода от менци, които носеха на кобилици, като при пожар... Дори туркини и татаркини хвърлили фереджетата си, идваха на огнената линия, в окопите и с резени от дини мокреха попуканите устни на умиращите герои.

На край конният полк от казаци се окопити Командирът, подполковник от рота на Дондуковците, събра пръснатите ескадрони и ги поведе срещу врачанци, чиито вериги бяха прошарени от жени и невръстни момчета.

И настъпи изпитанието. Растеше чудовищно стената на казаците - облак от пики. Настръхнаха врачанци и почнаха да хвърлят сепнато ура. Прииждаха казаците, но се и топяха от залповете на нашите горняни: те се запалиха, забравиха пречупените линии, забравиха „карето“ и давеха честия си огън с все по-усилвано балканско ура, което почна да изпълня настръхналата необятна степ.

Още миг и повелият казаците подполковник се повали заедно с коня си. Казашката стена се разби, странична българска рота наново разля страшно ура и руският облак се разнесе на север, като стелеше полето с коне и ездници.

Победилата дружина се понесе напред, за да обхване по свой ред опразнилото се сега ляво крило на руските вериги.

Тук пред нашите хора се възправи човек, който се измъкна изпод поваления си кон. Той не можа да се застои, беше, види се, ранен, та коленичи и облегнат на убития си кон, поздрави веригата громко, като на парад:

- Здравствуйте, молодци! Деретесь отлично-о!

Веригата врачанци се прегъна: пред тях стоеше на едно коляно подполковникът - командир на казаците. Брадат, с възторжено лице, без фуражка, той ги поздравляваше ...

- Напред! - разля суров глас взводният и поведе веригата.

- Оставете го! - загърлиха и други войници. - Още и поздравлява, куче такъво! - ръмжаха те и отминаваха настървени, вперили бойни очи в отстъпващите вече по цялата линия руски войски.

Раненият командир на казаците поду врат и потопи очи. Навярно, не бе преживявал никога в живота си по-голяма обида тоя верен на царя си руски офицер, който беше побелял във войни. Скоро лицето му потъмня, той се излегна удобно върху убития си кон и остана безучастен - безучастен към небе и земя.

Такъв го завариха нашите санитари, такъв го опознаха и лекарите ни: той никого не погледваше в лице и не промълвяше никому и за нищо дори любимото руско „спасибо“. А го гледаха лекари - руски възпитаници, и му прислужваше сестра, по баща рускиня. И говореше се руски около подполковника. Но той оставаше глух и ням.

Най-после, когато му отрязаха крак, поради разтрошената кост, той издебна самотен миг и помаха с ръка на сестрата.

- Можно достат мне почтовую карточку? - прошепна той без да я гледа.

Сестрата трепна възрадвана, обсипа го с поток благи думи и веднага му достави всичко нужно за писмо. Едвам сега суровият казашки началник спре светли очи на сестрата и промълви:

- Какия вы добрыя ...

После залута очи, - търсеше още някого, и добави:

- И медики у вас такия славныя ...

Но на край лицето му пак потъмня, свиха му се устните и той каза:

- Но в бою вы басурманы, ей Богу!

 

МОМЕНТ.

 

Народна воля беше да освободим Добруджа.

На 7 септември руския генерал Зайончковски пое командуването на цялата руско-румънска армия в Добруджа и издаде заповед, с която оповестяваше своята воля да прегази българите. Той откриваше на войските, че в лютите боеве на пети преди обед и на шести привечер тук, при Добрич, българите са разполагали само с 4 полка, когато неговата армия броеше три пехотни и една кавалерийска дивизии.

И изобличените многохилядни войски се хвърлиха при изгрев слънце на 7 септември върху четирите български полка с тежки една след друга вървяща вълни.

Българите веднага почувствуваха съкрушителното числено надмощие на врага, началниците се вредиха с войските в самите вериги (дори и генералът), а едновременно се изпращаха депеши по всички страни за подкрепа.

Настръхна населението в градове и села. Стотици могили в Добруджа почерняха, от старци, жени и невръстни момчета: чугулеха се по тях, да следят по-ясно със слух бойният ураган при Добрич, който тресеше земята.

Вълнуваше се народът, трупаше се по могилите и остреше уши на север, но очите бяха извърнати на юг по железнопътната линия Синдел - Добрич: трябваше да дойде помощ, това се чувствуваше и от децaтa, трябваше да дойде помощ! Може би, ще се надигне самата великанка Стара планина със своите гигантски буки и дъбове и ще натегне... А може би и сам Бог ще извърши чудо.

Защото трябваше да стане чудо: гинехме. И никой в света нямaшe да пита, колко сме били; - светът още не знаеше и нямаше да узнае - „стреляме“ ли ние срещу войските на руския цар; - никой в cвeтa нямаше да чуе, колко срещу колко сме се били ние...

Трябваше чудо!

И разтревоженият народ от хиляди старци и жени се трупаше по могилите, нaoстpили уши на cевер и извърнали бледи лица към юг.

Бешe към обед. Понесе се ура откъм Ботевския мост, подхвана се от невидими навалици по двете страни на жетезничната линия, разля се далеч в полето и се отекна в небесата: войски идат, ура! ура! ура! ...

И сипнаха се навалиците от близки и далечни могили - тичат към гарите и дерат гърди, викат - всеки за себе си и за Бога, да ги чуе.

Вървяха два дълги трена към Добрич и тежко пъхтяха по възвишаваната добруджанска степ. Единът возеше ловченски дружини, другият - гранати и патрони. По степта треновете вече се движеха сред шпалир от народ: мъжете благоговейно бяха снели калпаци, жените махаха с двете ръце и викаха - на войските, викаха всичко гальовно, което старческата душа и женското сърце намират да кажат на решените да мрат.

Но към Богданов влаковете cпpяxa почти един след друг, водата в котлите не стигна; трябваше да се загасят пещите, вода в Добруджа няма...

А ужасът на боя при Добрич беше на своя връх, там отчаянието пущаше вече черните си пипала в душите и вестяха се сега далеч по могилите конници: огледват юг - помощ! помощ!

И екна далеч осеяното с народ поле:

- Вода дайте! Гинем! Вода носете, вода!

...

Народна воля беше да освободим Добруджа. На 7 септември населението от десетки села около Козлуджа пропъпли към спрелите по железничната линия два военни влака, които нямаха вода, и напълни котлите им. Носеха старци, жени и деца - носеха с батлаци, котли и менци - носеха с душите си. Те поставиха стълби по машините чудовища и се катериха по тях високо - над ужаса...

Народна воля беше да освободим Добруджа.

И когато двата влака тръгнаха и когато във вечерните мрачини на 7 септември руската хала се затури и заглъхна далеч на север, един се въззив носеше по тучните поля:

- Победихме! Велик Бог! Победихме, ура!