АНДРЕЙ ТОШЕВ ЗА МИНАЛОТО НА СРЪБСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Години наред Андрей Тошев е на дипломатическа работа в балканските страни. Редица междудържавни външнополитически документи са подписани и с негово участие. Но най-траен интерес в неговото творчество е към македонския въпрос и към българо-сръбските отношения. Те датират от времето когато е учител в Българската солунска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, а впоследствие търговски агент в Битоля, Цетина, Белград, Атина и Цариград. От тогава той не само, че опознава в детайли македонския въпрос и пише пространния си доклад по неговото развитие, но и се сближава още повече с дейците на ВМОРО и Българската екзархия, сред които на първо място са Иван Гарванов, Даме Груев, Васил Кънчов и Димитър Матов, а сред духовните ни водачи е Охридско-Преспанския митрополит Методий. А като български дипломатически представител в столиците на балканските държави той завързва тесни връзки с видни техни представители. За тази си дейност той пише в своите кратки спомени за Македония и Беломорието. Характерното за неговите книги и статии е и това, че освен че строго се придържа към документалните извори, но и това че той вплита в разказа си и личните си впечатления за личности и събития. Определено такъв е характера на по-долу предложената ви негова статия „Страници из миналото на сръбско-българските отношения“, която публикува през 1941 година.

За нашите читатели искам да отбележа и друг един факт, свързан с неговата мисия в Македония, когато чуждите разузнавателни служби и преса се добират до текста на големия му доклад от 1907 г. до д-р Димитър Станчов за Македония и започват разкрития и печатане на откъси от него. Тогава официалните български среди се дистанцират от него и дават публични изявления, че в действителност този текст е лично работа и занимание на А. Тошев.

Този изключително ценен доклад се съхранява в архива на А. Тошев и преди време беше публикуван както в историческата периодика, така и в сайта „Сите българи заедно“.

А от „Страници из миналото на сръбско-българските отношения“ читателите и изследователите ще имат възможност да почерпят ценна информация за един продължителен период от отношенията на двата народа, както и за ламтежите и агресивните намерения на западните ни съседи към български земи и население. А. Тошев проследява и дейността на сръбската пропаганда в Македония, с която той не един път се е сблъсквал. Авторът не спестява и истината за руското покровителство, а и подстрекателство по отношение на агресивните намерения на Сърбия.

От приложените бележки на автора, същевременно ще се убедите колко сериозни и всестранни са използваните от него извори.

Цочо В. Билярски

 

* * *

СТРАНИЦИ ИЗ МИНАЛОТО НА СРЪБСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

От край време сърбитe са се стремели да използуват българите за свои цели, като, при удобен случай, турят ръка и на техни земи. Вдъхновявана от това интимно желание, политиката на Белград никога не е преставала да полага усилия за споразумение между двата народа, като прикритие на тая му политика. И трябва да се признае, че почти винаги е успявала. Във всички борби с турците за извоюване на пълната си независимост, сърбите умело са привличали в своите редове множество български доброволци, обещавайки им в отплата своята помощ, кога настъпи часът за освобождението и на нашия народ.

Знае се, че в първите години на XIX в., когато Кара Георги повдигна своите сънародници от Шумадия против турската власт, в движението живо участие взеха не само преселените от по-рано в Сърбия българи, предимно – от Дебърско, но и множество още наши сънародници от Тимошко и Моравско. По-късно, особено се отличи и Милош Обренович с двуличното си държане към българите. За да извлече полза за своето княжество, той насърчи българското население от съпределните на Сърбия наши покрайнини да въстане, като с прокламация от 1 май 1833 г. му обеща да го защити от потисниците. Същевременно, обаче, за да спечели благоволението на султана, той открито съдействуваше за потушаване на бунта. По тоя коварен начин той успя да си присъедини около 13 000 кв. километра българска земя в Моравско – с градовете Неготин, Зайчар, Княжевец и др. Не се мина много, все тъй вероломно, като баща си, постъпи и княз Михаил Обренович. След като, чрез свои агенти, дигна българите от Нишкия край, той, за да се покаже угоден на Падишаха, обърна гръб на въстаналите българи и с прокламация от 10 април 1841 г. заповяда на своите поданици да стоят настрана, изоставяйки бунтовниците на собствената им съдба.

При все това българите не се отчаяха. Макар вече няколко пъти изигравани, те в желанието си да видят Родината си освободена, отново подаваха ръка на сърбите за дружна работа.

Така, през 1850 г. населението в Ломско и Белоградчишко, под водителството на Дядо Иван Кулин, се вдигнало против турските злоупотребления, но въстанието било кърваво потушено с известното клане в с. Хаджи Асенова махала. Сърбите не само не дали обещаваната по-рано помощ, но затворили границите си за спасилите се от турския ятаган въстаници. Само войводата едва се е промъкнал и настанил в Зайчар.

Когато в 60-те години княз Михаил поиска да се възползува от затрудненията, в които бе изпаднала в онова време Турция, той не закъсня отново да подири сговор с българската революционна емиграция в Румъния. В лицето на патриарха на българската революция Г. С. Раковски той намери един от най-горещите привърженици на идеята за споразумение и сътрудничество между сърби и българи. Раковски, като мнозина свои съотечественици, бе убеден, че сега вече княз Михаил искрено желае да помогне на българския народ, за да се избави от чуждия ярем. Проникнат от тая идея, Раковски с жар застанал начело на „Българската легия", която не закъсня да се присъедини към сръбското опълчение. А затаената мисъл на княз Михаила бе не да помага на българите, а да обедини под сръбска корона всички южни славяни, в туй число и българите от Мизия, Тракия и Македония. Поддържайки принципа „Балканите за балканците", той мечтаеше да види Сърбия Пиемонт на балканците, за да настъпи по-късно възобновяването на „славното Душаново царство" върху неговите стари основи. Ето защо и сега българите бидоха измамени в своите надежди и копнежи.

„Сръбските воръжения, пише Милюков, изостриха отношенията на Сърбия към Портата, която съзря скоро в княз Михаил „личен враг". Взаимното раздразнение докара най-после в 1862 г. (4 юлий) до сблъскване на сърбите с турския гарнизон в Белград; българите ири това играха значителна роля в качеството на първи стрелци. Турският гарнизон отговори на сръбско-българските провокации с бомбардирането на Белград, а тая бомбардировка създаде пред света благоприятна почва на сръбската дипломация, за да иска нови отстъпки от Портата. Ролята на въоръжените сили се изигра и присъствието на българските доброволци стана вече неудобно, толкова повече, че те настояват да им се раздаде оръжие, за да нахлуят в българските предели. След няколко уклончиви мерки, сръбското правителство най-сетне разпусна българската „легия", при силното негодувание на легионерите. Сам Раковски, който току-що бе издал една гореща прокламация, с която приканваше българите към общо въстание, трябваше, по искането на сръбското правителство, да напусне Белград и да се премести в Букурещ"(1).

На съвременика на тия събития – Петър Ив. Берковски (ученик в Белградската семинария, 1865-1870 г.) участниците на това сръбско въстание разправяли, че, докато сформираната от Раковски и Дядо Ильо легия продължила отчаяно борбата и заставила турците да се скрият в крепостта, сърбите „юнашки" дезертирали и се изпокрили „под малакофите на своите жени". В тази борба се е отличил особено и наскоро пристигналият Васил Иванов „Левски".

„Разколебан във вярата си да види осъществен тъй желания от него балкански съюз, Раковски, в предговора на ненапечатаното си съчинение „Политическыте отношения Србскаго Княжества в днешныте времена", започвайки с обяснението, защо не бил описал още тия отношения, казва:

„Първа же и главна причина е была, чи описавши самая истина не искреный ход политици тога Княжьства към Болгарите, неизбежно бы было да се появи едно голямо незадоволствие и студенина в последныте, като унеправданы и изложены на завладетельната хышта първых ... Но излъгани в нашата надежды унуждавамы ся днес като верны чада народу си да извадим на бял свят тая неприятельска постъпка и да убърним вниманието на сичкыте верны сынове отьчьства си връху тойзи най-важен за нас предмет".

По-нататък той укорява сърбите, че искали да използуват за свои цели българите, които се биели против общия враг, и завършва с думите:

„Ентелегенцията (сръбската) навлечи и неопытното правителство да обрати вниманието и за разпрострьнение на границыте не по правый и на естественый си ход към Босна и Ерцеговина, де живее негов чист сърбскы елемент, но към Видин и София, сърцето на България".(2)

П. Ив. Берковски разказва, че по същото време са ставали приготовления за въстание в Търновско. Председателят на Търновския комитет, Христаки х. Николов, бил дошел в Белград за помощ. Обещана им била. Но в очаквания момент, не само никакво оръжие не им било изпратено, но се оказало, че турците били предупредени, и въстанието зверски потушено още в самия му зародиш.

След като на 28.IX.1866 г. бил сключен с княз Никита един съюзен договор, по силата на който Сърбия и Черна Гора се задължавали да работят задружно за освобождението „на поробените си още братя", княз Михаил отново се обърнал към българите, чийто подем бе вече голям. „България, пише Пирочанац, била в това отношение най-важната точка, върху която правителството на княз Михайла обърнало своето сериозно внимание. Ако и подчинени, като работен, пестелив и многоброен народ, българите още по онова време имали своя многобройна интелигенция, която почти цялата е живяла между народа, с когото е делила добро и зло"(3). По инициативата на Белград и Петроград, преговорите между Сърбия и настоятелството на нашата „Благодетелна дружина" в Букурещ, се водиха в тоя град. В резултат и по сръбско внушение се изработи в Букурещ на 14 януарий 1867 г. и се подписа една „Програма за политическите отношения между българи и сърби, или за тяхното сърдечно споразумение".

Главните пунктове на тая програма са следните: – Сърби и българи, като славяни от „една кръв и една; вяра", трябва да живеят в бъдеще „под едно управление и едно знаме"; общото отечество на тия „два братски народа" ще се нарича „Българо-Сърбия" или „Сърбо-България". „Върховен шеф" и командващ войските ще бъде княз Михаил, „потомък на славен корен и син на юнак освободител на Сърбия" и пр.

Надлежно подписана от българските делегати, тая програма била изпратена чрез сръбския представител в Букурещ на първия сръбски министър Гарашанин, за да я донесе до знанието на княз Михайла. В ответното си писмо от 2 февруарий с.г. до „Благодетелната дружина" Гарашанин изказва своята радост и готовността си да приеме тая програма, след която трябвало да се подпише договорът. Одобрена била програмата и от княз Михайла. Едно формално обвързване, обаче, сръбското правителство отбегнало да сключи. Но тъй като и нашата „Благодетелна дружина" от своя страна не искала да поеме рисковете на едно въстание, въз основа само на голи обещания, тя изказала готовност да сключи със сръбското правителство „формален договор", обвързващ еднакво и двете страни. С тая цел тя свикала през април 1867 год. в Букурещ „Народен събор" от делегати из разни краища на България, който, след като проучил въпросната „Програма", пояснил съдържанието й и попълнил съществуващите в нея празнини, включил я в един подписан от нашите на 5 април 1867 г. протокол, чиито най-съществени точки гласят: 1. „Соединенiето братско требва да стане между Сърбите и Българите, под името Югославско Царство. 2. Югославското Царство ще се съставлява от Сърбско и от Българско. (Българско обема областите Българiя, Тракiя и Македонiя).

Когато пратениците на „Благодетелната дружина" връчили на княз Михайла въпросния протокол, той им заявил, че го намира за патриотически, че приема направеното му предложение и че щял да заповяда на своя представител в Букурещ да обяви на българите неговото съгласие.

От своя страна, на 22 май с.г. Гарашанин отправя „До настоятелството на българската Благодетелна дружина" в Букурещ следното писмо:

„Чрез сръбския представител в Букурещ получих отнасящия се до благотворителни цели ваш протокол от 5 април 1867 г. и, като прегледах съдържанието му, намерих, че нищо не пречи, щото и от сръбска страна същите благотворителни цели задружно да се подпомагат. Поради туй, като се съгласяваме напълно с основата на предложените точки, ние ще пристъпиме към делото, оставяйки за по-сетне да се договорим и споразумеем".

От всичко това, обаче, в края на краищата нищо не излязло. През есента на 1867 г. княз Михаил, със съдействието на Русия, сключи с Черна Гора съюзнишки договор, а на следната година, през пролетта, бе подписана между двете страни и военна конвенция. С Румъния, чиито аспирации бяха насочени повече към Австрия, отколкото към Турция, княз Михаил сключи в края на 1867 год. един съюз само за приятелство. Така твърди Пирочанац.(4) Според Ed. Engelhardt, обаче, чл. 8 от този наглед безобиден съюз гласи:

„Ако провидението благослови техните усилия (на Румъния и Сърбия) и им предостави свободно да разполагат с отнетите от Османското владичество територии, двете договарящи страни ще се споразумеят както следва.

Ще бъдат присъединени за винаги към Румъния островите, образуващи делтата на Дунава, както и източния дял на България, включен между Русе и Варна, от една страна, и Черно море, от друга.

Ще бъдат присъединени за винаги към Сърбия Стара Сърбия, Босна, Херцеговина и България, без оня дял от последната област, определена за Румъния".(5)

Интересно е, че приблизително същите домогвания от сръбска и румънска страна бяха предявени през 1878 и 1885 година, както и по-късно, през време на Междусъюзническата война в 1913 г.

* * *

Когато по време на Критското въстание призракът от една война между Турция и Гърция заплашваше сериозно мира, Портата се видя принудена, в началото на 1867 г., да оттегли своите гарнизони от сръбските крепости. Недоволен, обаче, от тия отстъпки, княз Михаил продължи военната подготовка на страната си с намерение да извоюва пълната й независимост. Въпреки прежните обиди и разочарования, българите пак помагат на сърбите. На чело на българските доброволци сега застанал старият бунтовник Дядо Иван Кулин и българинът, офицер от сръбската армия, Еремия П. Българов, изпратен за военен ръководител от самото сръбско правителство. Четата се състояла от 150–160 души и била настанена скрито в пограничната планина „Шашка". Нейното знаме е било онова на Първата българска легия от 1862 г. В момента, обаче, когато се дало заповед за навлизане в турска територия, границата се оказала плътно заета от многобройна турска войска, която посрещнала четниците с дружни залпове. В същото време в гърба им се оказали сръбски войски, които ги подканяли с думите „Предайте се, брача", и когато те отказали да сторят това, сърбите стреляли и ги обезоръжили. Водачите били хвърлени в затвор и съдени, като смутители на добрите отношения с турците. Знамето (наричано „кучешки парцал") било скъсано и тъпкано.

„Тъй на годината 1867, пише Милюков(6) не бе съдено да стане година на българското освобождение. Периодът на усложненията в европейската дипломация клонеше към своя край и заедно с това отслабваше и интересът на Европа към Източния въпрос. Княз Михаил, който бе тръгнал през лятото на тая година да пътешествува из Европа, с цел да изучи отношенията на държавите към предприетата от него борба, беше се върнал, както се вижда, със съвсем незадоволителни резултати".

През есента българският легион в Белград бе разпуснат. В 1868 г. княз Михаил падна убит и с туй се тури край на всички надежди. Двукратната подготовка на българските „чети" в 1862 и 1867 г. и двукратното отказване на Сърбия да им помогне, окончателно убедиха българските патриоти, че Сърбия изобщо не иска да рискува заради тях една война, че, като възнаграждение за очистване на крепостите от турците, сръбският княз е гарантирал на Турция спокойствие от страна на България, че, за запазване на такъв мир, безпокойните елементи измежду българите били нарочно затворени в белградското военно училище, за да ги деморализират и направят негодни за въстание и пр.

От водените, по време на седемгодишното царуване на княз Михайла, преговори между сръбското правителство и нашите революционери-емигранти за споразумение и задружна работа, могат да се извадят две заключения: първо, че по онова време сръбското правителство безрезервно признаваше българския характер на Тракия и Македония, и второ – че княз Михаил, подобно на своите предшественици, използуваше искреното желание на българите за споразумение, за да уреди работите си с турците.

Това особено огорчи и разочарова българските революционни среди. Все пак, Любен Каравелов не престана да ратува за единение между сърби и българи и за балканска федерация. Той, обаче, препоръчвайки на своите сънародници да разчитат главно на собствените си сили, винаги поддържаше, че Тракия и Македония трябва да бъдат български, защото са населени с българи. За федерация между българи, сърби, черногорци и румъни е бил и Васил Левски. Според него тая федерация трябвало да бъде съставена от „свободни земи"(7).

Много по-трезво преценява сръбската политика от онова време революционерът-поет Христо Ботйов. Ето какво пише той в своя вестник „Знаме" от 3 април 1875 год.:

„Още от началото на своето съществувание и до сега, Сърбия е била неискрена към българския народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша до Милана, освен че не са желали никога да ни помогнат, за да смъкнем от шиите си варварския турски ярем, но всякога почти са се стараели да възпрепятствуват на нашето освобождение и всякога почти са гледали да се възползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. В време на честите български въстания от 1838, 1839, 1840, 1841 години Милош се е отнасял твърде подло към нещастните наши въстаници. Въстанието при Шаркьой (Пирот, б.м.), което е броило в себе си повече от 20 000 бунтовници, е било усмирено от „освободителят на Сърбия". От една страна той възбрани всяка помощ от страна на сръбския народ, а от друга – изпроводи своя министер Петрониевича да убеди въстаниците да се разотидат по къщята.

Това същото ние виждаме и в Нишкото въстание, при което в онова време се присъединиха въстаниците от Видинския пашалък Шаркьой и Враня.

Още по-неискрена роля е играл в това отношение синът на Милоша, „великият Михаил". Той е правил същото, което е правил и баща му, с тая само разлика, че от нашето глупаво доверие, той е можал да извлече полза барем за себе си. За нас са паметни годините 1862 и 1867, в които Сърбия се подигра така небратски с нашите най-свети чувства. Правителството на Михайла събра в 1862 г. няколко хиляди българи под предводителството на Дядо Ильо и Раковски, обеща да им даде помощ и оръжие и да ги пусне да преминат през границата, за да произведат въстание на Балканския полуостров, а в същност неговите намерения бяха да уплаши само Турция и, без капка кръв, да придобие белградските крепости; като извърши тоя свой знаменит подвиг, тогавашното правителство се постара да скара българските предводители, и за да изпълни желанието на Турция, проводи своите „брача бугаре" да си оплакват дните и годините.

Това същото стана и в 1867 година. Когато Сърбия видя, че българските патриоти се приготовлява те вече сами да дигнат народа на въстание, и когато нашите юнашки чети й известиха това с връщането си от Балкана през нейните граници, правителството на Михайла науми да се възползува и от това сгодно обстоятелство. То влезе в споразумение с българските патриоти в Букурещ, събра и състави знаменитата българска легия и захвана изново да плаши Турция с всеобщо въстание на Балканския полуостров. Всекому е вече известен печалния изход на тая смешна комедия. Сърбия изгони турците из Белград, но с това заедно изгони из себе си и българското доверие. От тогава и до сега тя не се е погрижила никога да поправи своите грешки, а напротив в всеко отношение е изказвала своята непочтенност към нази".

* * *

Това, което не по-малко дразнеше българските патриоти, бе и обстоятелството, че докато „брачата сърби" ги залъгваха с разни споразумения и им даваха щедри обещания, че ще помогнат с оръжие в ръка на нашия народ да се избави от своите потисници, сръбски агитатори се ширеха из българските земи да насаждат сърбизма между изнемогващото наше население. Прокарвайки ревностно тая си политика, Сърбия още в началото на XIX век се стреми да докаже, че южните славяни не са друго, освен „прави сърби". През 1844 г. сръбският министър-председател Илия Гарашанин състави своята прочута тайна „Политическа програма", която трябваше да служи като ръководство на сръбските държавници. Според тая „Програма" Сърбия постепенно трябваше да включи в своите граници всички южни славяни и да ги асимилира. За същата цел, по-късно, през 1848-1849 г., биде основано и особно дружество, ратуващо за Велика Сърбия, в чиито предали трябваше да влезе и България до Балкана.

Всички тия сръбски опити, обаче, останаха суетни. Те се разбиха в народностното съзнание на българите, дето и да живееха те. Въпреки щедрите субсидии от белградското правителство, на камък удари неуморимата сръбска пропаганда и по-късно, към 60-те години, когато патриарсите на сръбския шовинизъм – Панта Среткович, Милош Милоевич, Драгишевич и други техни сподвижници имаха безочието да включат цяла почти Македония до Егейско море и значителна част от останалите български земи в етнографските граници на Сърбия, откривайки „прави сърби" дори в Карнобат, Котел, Сливен, Ямбол и др.

От нахалството на тия сръбски шовинисти се възмутиха и някои от сръбските учени. Когато в 1872 г. Милош С. Милоевич представи на Сръбското книжовно дружество своята сбирка: „Седам стотина и четиридесет разних обредних песама с 2450 речи из Праве Cpбиje", за да докаже сръбския характер на Македония, – Стоян Новакович и Милан Куюнджич, които бидоха натоварени да се произнесат по нея, в доклада си от 1 февруарий 1873 г., до същото дружество, казват: „... От етнографията на тези народни песни излиза, че едвали некъде на Балканския полуостров има българи, а има места, гдето на българите се отрича и да са славяни. Милоевич ги изкарва монголи... Доказателният принцип у г. Милоевича в полза на сърбите против българите е тъй плитък и извъртлив, щото с него също тъй могат си послужи и българите против сърбите".(8)

От своя страна, по-късно, сръбският професор К. Ф. Ковачевич, в отговор на не по-малко заслепените от Милоевича шовинисти – Веселинович, Иван Иванич Бдин и други, които казваха: „Стара Сърбия – това е Македония, която е наша от незапомнени времена", – отговаря: „Зна се шта je Стара Cpбиja, а Македониja остаjе Македониja".(9)

Малцина, обаче, в кралството се вслушваха в тия трезви гласове. Напротив, сръбската пропаганда, макар и да не даваше очакваните резултати, се засилваше все повече. В разни градове, дори и в села на Македония, Белград изпращаше като агитатори добре платени учители, свещеници, лекари и др. Създадена бе учебно-патриотическа литература, в която Скопие, Велес, Прилеп, Битоля, Ресен, Охрид, Струга и Дебър се възпяваха като старославни сръбски крепости, гдето витаели духовете на Милутина, Стефана Дечански, Душана, Вълкашина и пр. Ала и тая усилена пропаганда, при все че бе улеснявана от турската власт и подкрепяна от руските консули, – не даде очакваните резултати. Жилавият македонски българин посрещаше и изпращаше с презрение тия сръбски агенти.

На безсрамната сръбска пропаганда, наречена по-късно от проф. Державин „атентат против славянската солидарност", а от лайпцишкия проф. Густав Вайганд – „безочливо мошеничество (frecher Schwindel)", се продадоха за пари много малък брой народни изменници, без всяко влияние и без връзки с проклинащето ги население.

Съзнателното българско население в Македония не можеше да забрави, че от край време именно тая българска земя е била разсадник на българска култура, че в нея са се родили светите равноапостоли Кирил и Методий, свети Климент, свети Наум, отец Паисий; че все от там са учителите-писатели: Хаджи Йоаким Кърчовски от село Осламени (Кичевско), Кирил Пейчинович от село Теарце (Тетовско), архимандрит Хаджи Теодосий Синаитски от Дойран, който в 1838 г. открил първата българска печатница в Солун; Неофит Рилски от Банско, когото професор Иречек нарича „патриарх на българските литератори и педагози", архимандрит Антим Ризов от село Калково (Струмишко), архимандрит Павел Божигробски от село Кониково (Енидже-Вардарско), Константин (Динко) Държилович от село Държилово (Воденско), който бил в преписка с Раковски, братята Димитър и Константин Миладинови от Струга, Йордан Х[аджи]константинов Джинот от Велес, калугерът-писател Натанаил от село Кучевица (Скопско, отсетне митрополит Охридско-Преспански и Пловдивски), духовникът Партений Зографски от Галичник – отсетне владика в Кукуш и след това митрополит на Нишавската епархия със седалище в Пирот; Григор С. Пърличев от Охрид, митрополит Милетий Софийски от Струмица, Ангелко Палашев от Велес, Константин Д. Петкович от Башино село (Велешко), Кузман Д. Шапкарев от Охрид, Йосиф С. Ковачев от Щип, Райко Жинзифов от Велес, умрял, подобно на Константин Станишев от Кукуш, като учител в Москва и пр., и пр. – именити и многозаслужили народу си българо-македонски синове.

Будната македонска интелигенция знае нещо повече. Тя знае, че в миналото пак просветени македонци са работили за политико-социалното повдигане и на сръбския народ. Такива са, напр., иеремонахът-художник Христофор Жефарович от Дойран, починал в Москва през 1753 г., дипломатът Петър Ичко от село Катраница (Кайлярско), който като пълномощник на Кара Георги представил на Високата Порта сръбските искания и в 1806 г„ сключил тъй наречения „Ичков мир".

Не по-малка роля в сръбската история е играл и българинът Герман от Разлога. Ползуващ се с доверието на княз Милоша, той успешно се справил с всички възложени му от същия дипломатически мисии в Москва, Цариград, Букурещ и др., след което, обаче, бил отровен от сърбите. За неговите заслуги Милош му отправил следното писмо: “Ваша служба код мене ест велика, кою я ником начином исплатити не могу и видите да не имам с ким важна дела отправяте".(10)

* * *

Тъй или иначе, след убийството на княз Михайла; се завърши първият период от развитието на идеята за обединение на южните славяни. Както видяхме, впрочем, всички опити за осъществяването на тая идея, пропаднаха, благодарение на сръбската двулична и завоевателна политика, целяща обезличаване на българския народ.

Наскоро подир туй избухна Руско-турската война и дойде Освобождението на българския народ. След като на Берлинския конгрес, по настояването на английската и австрийската дипломации, Сан-Стефанският договор бе погребан и българският народ разпокъсан, Виена, за да отвлече погледа на Белград от подчинените по онова време на Австро-Унгария сръбски северни покрайнини, насочи го на юг към Балкана и Егейско море.

Възползуван от настъпилите след Освободителната война благоприятни за сърбизъма условия в Македония, Белград ревностно се зае с провеждането на империалистичната си политика, главно в долината на Вардар. По тая причина отношенията между Сърбия и младото българско княжество отново се помрачиха. Още повече се влошиха тия отношения по време на Съединението на Северна и Южна България през 1885 г., което послужи за повод на крал Милана да ни нападне през същата година и да опозори сръбското оръжие.

При все туй, не мина много време и сръбските радикали, подпомогнати от руската дипломация, отново заговориха за споразумение с нас, като единствено средство за запазване на Балкана от чужди посегателства. По подражание на княз Михаил, и сега сръбските тартюфи се провикнаха „Балкана за балканските народи". Казвам тартюфи, защото и сега зад тоя примамлив лозунг, сръбската пропаганда, – добила, след поражението при Сливница нов тласък и подпомагана ту от Русия, ту от Австрия, а не веднаж и от двете заедно, – не преставаше да се шири из страната. Благосклонно се отнасяше към тая пропаганда и турската власт, намираща в нея противоядие на будния българизъм.

При тия благоприятни условия, белградското правителство постави на чело на тая пропаганда и разни патриотически дружества като: „Српска брача", „Св. Сава", „Коло-српских сестара", „Друшство Кнегине Милице", „Jугословенски клуб" и пр. Средствата за провеждане на пропагандата бяха: нарочно стъкмена книжнина, увещания, пари, а при нужда заплашвания и крайни средства. В нейните услуги бяха и увеличаващите се сръбски чети. Целта бе Велика Сърбия.

Но тъй като, все пак, трябваше да се намери една формула на македонската проблема, от наша страна неизменно се изтъкваше, че туй най-лесно може да се постигне, като по мирен начин гледаме да се даде автономия на Македония. Ала тая дума не бе по угодата на сърбите. От страх да не би автономна Македония да се присъедини към България, и в желанието си главно да се проширят териториално за сметка на тая българска земя, те поддържаха нейната подяла. Впрочем, автономията не бе по вкуса на Петроград и Виена, които в това виждаха осуетяване и на техния план за подялба на Балканите, на „сфери на влияние".

Империалистичната сръбска политика досежно Македония ние виждаме прокарана, къде явно, къде прикрито, и в писанията на разни сръбски автори. Тъй, напр., в студията си: „Сърбиjа и балкански савез", която се появи в 1893 г., професорът по история при сръбската Велика школа Карич препоръчва образуването на една Балканска федерация, като в нея се привлечала и Турция. За основно начало тая федерация трябвало да има неприкосновеността на всички балкански държави от посегателството на Великите сили. В такъв случай, в Македония, наред с българската народност, щяла да се признае за съществуваща и сръбската, като получи и тя духовен център чрез подновяването на Ипекската патриаршия. По повод на тия Каричеви мисли, П. Милюков казва:

„Трябва да се забележи, че това наглед извънредно академично и понякога наивно построение, крие в себе си цяла програма за пълно възтържествуване на сърбизма на полуострова и за пълна свобода на сръбската пропаганда в Македония, с пълна възможност да се изтика Турция от съюза и да се привлекат към него австрийските славяни, когато му дойде времето".(11)

Миланович, от своя страна, в студията си „Срби и бугари" даде ясно да се разбере, че сръбските претеции в Македония се основават преди всичко на необходимия за сръбската държава излаз на море. „Сърбия, пише той, абсолютно не може да остане като независима държава, ако солунското пристанище не падне непосредствено в нейни ръце ... Вардарската долина е естествено продължение на долината на р. Морава."(12)

* * *

Неуклонно ръководими от горните идеи и считайки, че тяхното осъществяване е възможно само чрез сътрудничество с наивните „брача бугари", сърбите, използувайки всеки сгоден момент, не преставаха да искат съглашение с нас. Подобен момент настъпи тъкмо по време на Руско-японската война в 1904 г. Насърчена от тежкото положение на Русия, Турция се видя изправена пред изкушението да си разчисти сметките с васална България, докато Австрия, от своя страна, не бе далеч от мисълта да ликвидира с противния й „сръбски проблем" и при първа възможност да си присвои съблазняващата я отдавна Вардарска долина. Това за Дунавската монархия изглеждаше сега още по-лесно при настъпилата в Сърбия анархия, след насилствената смърт на последния Обренович и възкачването на Петра Карагьоргевич на опразнения сръбски престол.

При тая заплаха и за Сърбия и за България, сближението между двете държави се явяваше като нещо навременно. Впрочем, и сега инициативата бе на Белград. Току-що стъпилият на окървавения сръбски трон крал Петър пръв заговори на 18 януарий 1904 г. на българския представител в Белград за споразумение със София. Непризнат от Европа и в плен на съзаклятниците, които бяха го качили на престола, той мислеше тъй да издигне, между друго, престижа на короната и да се справи с придружаващите всеки преврат мъчнотии. Прието от правителството на генерал Рачо Петров, предложението на крал Петра бе последвано от оживени преговори между двете правителства, които завършиха с подписването на два тайни политически договора на 30 март с.г. и на един заключителен протокол на 31 с.м. Първият от тия два договора бе чисто политически. Съществените негови постановления бяха: абсолютното задължение на двете договорящи страни да способствуват с всички мирни средства за прилагането в Солунския, Битолския, Косовския и Одринския вилаети на реформите изработени от руската и австрийска дипломации в Мюрцщег и да бранят задружно и с всички сили и средства, с които разполагат, целостта и независимостта на своите държави, неприкосновеността на царствуващите им династии и да се възпротивят задружно с всичките си разполагаеми сили и средства на всяка неприятелска акция или изолирана окупация в горепоменатите четири вилаети, от която и държава да идат те. Вън от това двете съюзни държави се задължаваха още да подлагат на окончателно разрешение от руския цар всички спорове, по които сами не биха могли да дойдат в съгласие.

С втория договор, наречен „Дружествен", двете страни се задължаваха главно да се стремят към воденето на еднаква митническа политика спрямо другите държави и да доведат тая си политика до един митнически съюз (Zollverin); да изравнят телеграфопощенските си такси, да премахнат своите погранични паспорти и да сключат съдебна и монетна конвенция. В заключителния протокол се даваха пояснения на някои от постановленията на двата договора, като се подчертаваше главно, че в границите на Косовския вилает влиза и Ново-Пазарският санджак.

Горните документи, по съгласие на двете съюзни държави, своевременно били съобщени на руското правителство. Всичко, значи, се завърши благополучно. И за да се подчертае още повече този щастлив резултат, крал Петър посети през октомврий същата 1904 г. София, връщайки по този начин направената му по-рано визита от българския владетел.

Ала не се мина много време, за да се подмаже на Австрия и за да злепостави там България, сръбското правителство, чрез частния секретар на крал Петра, Ж. Балугчич, предаде на виенския в. „Нойе Фрайе Пресе" съдържанието на водения на 16 декемврий 1904 г. на белградската гара интимен разговор, между сръбския и български владетели, досежно интересуващите двете страни въпроси. Това издайничество тъй много ядоса княз Фердинанда, че той незабавно отправи до своя представител в Белград генерал Хр. Г. Хесапчиев следните шифровани редове: „След това – нито сянка от доверие към сръбското правителство, нито атом от желание за друга среща. След това те сами отрязаха нишката между мен и тях."

При това положение, на България се налагаше да бди зорко за всичко, що ставаше около нея, да избягва всяко предизвикателство особено по отношение на Турция, гдето сърби и гърци с едро сито сееха интриги против нея, и да продължава да полага грижи за подготовката на военните си сили.

* * *

Демократическото правителство на Малинова, което в началото на 1908 г. пое властта, не се посрещна добре в Белград. То бе заподозряно, че ще плува в австрийските води. Сърбия предпочиташе да види на власт народняците или цанковистите на Данева, към които и Петербург гледаше със симпатии и доверие. Около това време аз бях преместен като български дипломатически представител от Атина в Белград, гдето заместих Д. Ризов, станал неудобен след провалата на тайните политически договори и митническия съюз.

На 20 февруарий с.г. предадох на крал Петра акредитивните си писма и, неуспял още да направя обичайните посещения на сръбските водачи, последните недвусмислено почнаха да ми говорят за сближение. Същата песен пееше сега в София и тогавашният сръбски представител у нас, Света Симич – автор на подробния план – програма за прекарване на велико-сръбската идея, за която цел бе създадено при Министерството на външните работи в Белград специално просветно-консулско отделение. За нуждата от тясно сближение, под патронажа на Русия, ми отвори дума и тогавашният руски представител в сръбската столица Сергеев. Желанието на Петербург бе да свърже политически България, Сърбия и Черна Гора, за да ги използува един ден против Австро-Унгария. Междувременно положението в Македония ставаше все по-обезпокоително. Отново се заговори за прокарването на сериозни реформи в размирната област.

И наистина, от страх да не би да настъпят по-големи усложнения, които биха нарушили мира и извън границите на Балканския полуостров, стана прочутата среща на английския крал Едуард с руския цар Николай II на 28 май 1908 г. в Ревал. В резултат на тая среща, по почин на Лондон, се изработи един англо-руски проект за реформи, с оглед да се дойде до автономията на Македония. Изволски, руски министър на външните работи, обаче, макар и един от авторите на тая програма, побърза тайно да отправи до австрийския си колега граф Ерентал един меморандум досежно балканските работи с внушение, щото интересуващият Русия въпрос за Дарданелите и въпросът за формалното и окончателно присъединение на Босна и Херцеговина към Дунавската монархия да бъдат разрешени, по взимно съгласие, между двете страни. Добре, но Ерентал, който и по-рано не, веднаж бе изигравал Изволски, не се подвоуми да отвори очите на турските патриоти. Стреснати и без туй от Ревалската среща, те решиха час по-скоро да предотвратят задаващата се опасност, като по революционен път избавят родината си от нейните вътрешни и външни врагове и погребат веднаж за винаги всякакви наложени им отвън реформи. Крайната им цел бе да се туркизира и възроди Османската империя в духа на тесен национализъм. На 10/23 юлий 1908 г. в Солун тържествено се развя знамето на конституционната свобода и, при неописуем възторг на населението, се провъзгласи възстановяването на Мидхат-Пашовата конституция от 1876 г.

Това събитие бе възторжено поздравено от българското население в страната. Войводи и четници доброволно напущаха планините, за да се поставят в услуга на новия режим. По-далновидните хора, обаче, посрещнаха скептично станалия обрат. Те не вярваха в крайния успех в една водевилна, безкръвна революция. Отколешният процес на разложение в империята едва ли можеше да бъде спрян. Ето защо не биваше да си затваряме очи пред бъдещето, което можеше да донесе нови неприятни изненади.

При тая неизвестност, Милованович не чака дълго да подеме на още по-висок глас своята любима песен за „искрено братско" споразумение с нас. Тъй само сме можели да посрещнем „заедно всяка евентуалност и да отстоим общите, си интереси, в случай че те бъдат застрашени от общите ни врагове". Продължавайки все в тоя тон, Милованович добави, че било много жалко, гдето в далечното минало не се дошло до сливане между сърби и българи, тъй като в действителност те съставяли един народ с две истории.

Разбира се, опасенията на сръбския министър на външните работи, да не би при едно усложнение в Македония да се дойде до още по-лошо положение на християнския елемент там, бяха от лукаваго. Той, както и всички негови сънародници, добре знаеха, че в Македония сърби няма, а пък за участта на македонските българи най-малко можеше да се грижи някой в Сърбия. Искрен бе, обаче, Милованович в страха си от чужда намеса в Македония. Едно австрийско проникване в долината на Вардара не беше в интереса на сърбите.

А как схвана генерал Паприков въпросното предложение на Миловановича, което му предадох с твърде поверителен рапорт от 14 юлий, се вижда от ответното му писмо от 18 с.м., което между другото гласеше:

„Новото положение (в Турция), ако то се затвърди, ще наложи и нови начини на действие. Сега, обаче, като е дума за застрашени интереси и възможни евентуалност, казал бих, че новото положение застрашава много по-слабо нашите интереси и много по-силно сръбските. Защото при новото положение сърбизмът в Македония, като пропаганда, ще пропадне, а българщината ще се развие и отърси от сърбизма.

Очевидно е, в случая, че министър Милованович ни кани на задружно действие, за да помагаме за спасяването на сръбството. На тази затаена мисъл на министър Милованович ние не трябва да бързаме да ставаме отзив. Независимо от горното, ние трябва да държим сметка и за едно възможно вероломство. Где е гаранцията, че ако ние започнем някакви преговори, това няма да бъде съобщено в Цариград, за да стане Сърбия вярна приятелка на Турция, а България, нейн враг".

В края на писмото си Паприков добавяше, че, все пак, по принцип нямало защо да отхвърляме предложението на Миловановича.

Докато горният негласен диалог се водеше между София и Белград, две нови важни събития – провъзгласяване на България за независимо царство (22 септемврий 1908 г.) и анексията на Босна и Херцоговина към Австро-Унгария – дойдоха да помрачат още повече сръбско-българските отношения. Фактът, че тия две събития станаха едновременно, по предварително съгласие между Виена и София, особено предизвика Белград. Цяла Сърбия се изпълни с проклятия и закани против Австро-Унгария и „швабския агент" цар Фердинанда; ала всички тия истерични крясъци бяха на вятъра. Без резултат останаха и протестите на многобройните сръбски пратеници из Европа, против „хищничеството" на Дунавската монархия, търсейки същевременно и съюзници против нея. Не помогнаха на сръбската кауза и хленченията и интригите на Пашич в Петербург, за където по случая той замина заедно с престолонаследника княз Георги. Между другото, той бе казал на Изволски: „България измени на славянската солидарност, като се съюзи с неприятеля на славянството и особено на сръбския народ ... Ако тя и занапред заплашва нашите национални интереси, то Сърбия ще се съюзи с всеки, който и да бил той, за да запази тия свои интереси".

А по време на аудиенцията си на 11 ноемврий с.г. при цар Николай, последният му казал, че въпросът за Босна и Херцоговина щял да се разреши само с война, и че Русия няма да признае анексията, добавяйки, че бил съгласен Сърбия да се разбере с Турция, и че бил „недоволен от българите, защото се отметнали от славянството". От разговорите си в Петербург, обаче, Пашич разбрал, че „Изволски щял да пристане на всичко, което би поискала Австрия".(13) Впрочем в това няма нищо чудно, като се знае, че руското правителство предварително бе дало на Виена съгласието си за анексията на Босна и Херцеговина, с надежда – Русия да осигури за себе си Дарданелите.

Колкото и да бяха безплодни, тия сръбски ходове силно възбудиха австрийската дипломация. При взетата от Виена заплашителна поза, и по съвета на Силите, главно на Русия, образуваното през февруарий 1909 г. от Стоян Новакович концентрационно правителство „на народната отбрана", се видя принудено да понижи глас и да се помири с новото положение. Нещо повече. С окръжна телеграма до сръбските легации, между другото се казваше, че от правно гледище, положението на Сърбия към Австро-Унгария – след анексията си оставало нормално.

Но виенската дипломация не се задоволи от тия изявления. За да унижи още повече кралството, а покрай него и Русия, тя настоя и наложи, щото Петербург, Париж, Берлин и Рим задружно да връчат на Милановича една декларация, която белградското правителство трябваше да отправи до Австро-Унгария. Тази декларация гласеше:

„Сърбия признава, че не е била ощетена в своите права чрез присъединението на Босна и Херцеговина, че се задължава още от сега да се откаже от всякакъв протест и агитация по отношение извършената анексия и се ангажира освен това, да измени курсът на сегашната си политика към Австро-Унгария, за да заживее занапред с нея в добро съседство. При това, Сърбия ще намали своята армия до положението, в което се намираше през пролетта 1908 г.” и пр.

*  * *

Съзнавайки затруднението, в което бе изпаднала, Сърбия всецяло възложи упованието си на Русия, на чиято помощ разчиташе сега повече от всякога да се сближи с България, с оглед на един политически съюз. И наистина, благодарение на влиянието, което Петербург, въпреки всичко станало, не преставаше да упражнява в София и Белград, охладнелите, поради току-що преживените събития, отношения между двете страни започнаха да се подобряват. Сега вече Милованович ми отвори дума за комбинации насочени направо против Турция, чието сътрудничество Сърбия до неотдавна търсеше за евентуална война против Австро-Унгария: условията се бяха вече променили. Самонадеяният до вчера Белград бе паднал на колене пред високомерна и заплашителна Виена.

Предавайки разговорите си с Милованович и други сръбски меродавни лица във връзка с новонастъпилите политически условия, получих от Паприкова на 7 януарий 1900 г. частно писмо, от което ясно личеше, че в момента и у нас идеята за сближение със Сърбия си пробиваше път. Нашето правителство, имайки предвид, че краят на конституционната комедия в Турция няма да е далеч, намираше, че обстоятелствата позволявали вече да се замисли една освободителна война против тая държава. Въпросното си писмо Паприков завършваше с думите: „Старайте се на темата на съглашението да поддържате постоянни сношения и размяна на мисли и ми пишете по-често".

Съгласно дадените ми инструкции, предприех нужната анкета по въпроса. Пашич и Миланович недвусмислено се изказаха за едно споразумение, насочено против Турция и Австро-Унгария. Нищо, обаче, не бивало да се предприема без знанието на Русия. В същата смисъл се изказаха и останалите сръбски водачи – д-р Лазар Пачу, Стоян Протич, Коста Стоянович, Мика Попович, Аца Станоевич, генерал Сава Груич, братята Воислав и Павел Маринкович. професорите Жуйович и Цвиич и др. Особено интересни са мислите, които изказа пред мене председателят на Скупщината – историкът Люба Йованович:

„... Напълно споделям вашия възглед, че нашите погледи трябва да бъдат отправени предимно към Санджака. За нас има и друго важно съображение, което говори в полза на едно споразумение с България. До тогава, до като ние не сме свързани с вас посредством един съюз, нашето влияние над хървати и словенци ще бъде нищожно. Вън от различието по вяра, тия народи имат и по-голяма култура от нас, поради което не гледат на Сърбия като на център, способен да ги привлече ..."

За съюз с България ми говори и престолонаследникът княз Георги. За него най-добрите българи били Драган Цанков и д-р С. Данев. Надеждата била в последния. Убеден русофил и добър славянин, той бил най-подходящият да работи успешно за споразумение със Сърбия.

В отговор на писмото, с което му предадох горното, Паприков между друго ми писа:

„... За далновидните политици, които не се влияят от впечатления и от несгодите на момента, ще трябва да е ясно, че ако не днес, то утре ще изпъкне наново най-напред македонският въпрос. А този въпрос, каквото и да става, не може да бъде правилно решен без прякото по-голямо или по-малко участие на балканските държави ... Македония ще бъде или цяла и автономна, или пък разпокъсана. Ние трябва да се готвим за този момент, който неминуемо и скоро ще настъпи. В този момент балканските държави трябва напълно да бъдат готови сами да решават въпроса. Ние сами да се нагърбим с неговото решение и в смисъл най-желателен за нас, не ще бъде по силите ни".

Такова приблизително бе съдържанието и на последващите ни писма с министър Паприков. Междувременно българската независимост биде призната от Турция, дето положението далеч не бе розово. След като подстрекаваната от Абдул Хамида контрареволюция закара своя подбудител в солунската вила Алатини и докара на престола брата му Мехмед Решид, в столицата на султаните повеяха ветрове, които не предвещаваха нищо добро нито за империята, нито за подвластните й народи. Любезностите на Цариград към София бяха прах в очите на нашите управници. Ала последните ясно виждаха това и се готвеха. От друга страна, познатият белградски рефрен се засили сега още повече. На 1 април 1909 г. Милованович ме помоли да протелеграфирам Малинову следното му предложение: „Вследствие на събитията в Цариград сръбското правителство мисли, че предвид на евентуалната нужда за отбрана на взаимните български и сръбски интереси, добре би било да се установи по възможност по-голям контакт и по-интимно сътрудничество между България и Сърбия." В същия смисъл едновременно направи постъпки пред Малинова и сръбският представител в София Света Симич. Малинов, обаче, поиска от Миловановича, като инициатор, да се изкаже по-определено по въпросите: „върху кои точки той би желал да преговаряме, каква най-близка цел бихме могли да си поставим, как мисли той да я постигнем". Но Милованович отбягна да даде точен отговор. Хитрувайки, той искаше София първа да се уясни. Важното било ние по принцип да се съгласим за един съюз. Останалото било лесно. Намеси се и руският представител Сергеев, поддържайки мисълта на Миловановича,

Резервираността на кабинета Малинов не отчая Белград. Милованович реши да действува по околни пътища. В началото на април той предприе редица постъпки в Лондон, Париж и Рим с молба да ни въздействуват да се постигне желаното от Сърбия съглашение. На 3 юний 1909 г. за „пълен сговор" между нас и сърбите ми проговори и крал Петър. Все около това време, по същия въпрос надълго ми говори отново Милованович, като вече открито настояваше да се признаят сръбските права над Скопие. За да няма никакви недоразумения, заявих му, за лишен път, че за дележ на Македония не можем да приказваме, и че според нас най-целесъобразното разрешение на въпроса си остава автономното управление на тая област. Ала Милованович не вярваше в автономията. „Излишно е да премълча, добави той, че една от главните наши цели е Скопие ... По-ясно казано, трябва да се споразумеем окончателно върху подялбата".

* * *

С пристигането през септемврий 1909 г. на Хартвиг, като руски пълномощен министър в София, идеята за сръбско-български съюз не слизаше вече от сцената. В противоположност на своя прямодушен и инертен предшественик, Хартвиг бе безкрайно амбициозен, самонадеян, енергичен и жаден за слава. Горещ привърженик на идеята за активна политика на Близкия Изток и заклет враг на Австрия, той с всички сили се зае за създаването на един „югославянски блок", който заедно с Русия да се опълчи, кога му доде времето, главно против Австро-Унгария.

Влязъл в ролята на защитник на сръбските държавни национални интереси, той постепенно стана фактическият управник на кралството. Неговата задача се улесняваше и от обстоятелството, че сега и цар Фердинанд, решен да воюва за свободата на Македония, считаше съюза със Сърбия за необходим. Ето защо, отношенията между София и Белград трябваше да вървят към растящо подобрение. Първата проява на това бе „научната екскурзия", която българският владетел – придружен от пишущия тия редове и от сръбски учени и министри – направи през октомврий 1909 г. на върха Копаоник в Сърбия. За конкретни политически комбинации, обаче, още не се говореше. Дума за такива не стана дори и при неофициалното няколко часово посещение, което цар Фердинанд направи на крал Петра през същия месец, при завръщането си – недоволен – от Виена. Все пак, атмосферата се прочистваше, и Хартвиг тържествуваше. Той бе възхитен от „извънмерната интелигентност и откровеност" на нашия цар. „Очаровани" сега от него бяха и сръбските управници.

Турция, която и без туй бе на щрек, удвои своята бдителност. Засили се и терорът над българското население в Македония. Протестите на нашето правителство се изтълкуваха от Високата Порта като намеса във вътрешните работи на империята.

По покана на цар Фердинанда, на 11 януарий 1910 г. княз Александър дойде на гости на Софийския дворец, а през февуарий с. г. Милованович се срещна с Малинова също в София. От тая среща, обаче, нищо не излезе, тъй като Малинов неизменно поддържаше автономията, докато Милованович настояваше за Скопско и Тетовско, т.е. за подялбата. Приет бе Милованович и от цар Фердинанда. От София той се върна доволен, защото можал да разбере, че дните на кабинета Малинов били преброени, и че той щял да бъде заменен с хора по-предани на югославянската идея и ползуващи се с пълното доверие на Русия. Особено Данев бил силно ентусиазиран за сближение със Сърбия и му казал най-горещото си желание да види час по-скоро това сближение - свършен факт.

Все около това време, както през 1902 г., когато – за да направи удоволствие на Сърбия – Русия успя да наложи Фирмилияна за сръбски митрополит на Скопие, тя сега помогна да бъде ръкоположен сръбския архимандрит Варнава за епископ със седалище в Кичево. От там той трябваше да ръководи сръбската пропаганда в целия Битолски вилает. Българското население обаче бойкотира натрапения му владика. В същото време положението в Македония се влошаваше от ден на ден. Засилващото се преследване на българите предизвика не само засиленото действие на техните чети, но и енергичните протести на софийското правителство. Възбуждението и на общественото мнение в царството растеше. Митингите зачестиха. Смятайки България за най-опасен свой враг, младотурците вече много мъчно прикриваха враждебните си чувства към нея. При сгъстяващите се буреносни облаци над Балканите, Петерсбургското правителство с утроена енергия залягаше за час по-скорошното съглашение между София и Белград. Хартвиг нервно повтаряше, че въпросът се спъвал от наша страна. Всичко щяло да тръгне по-добре, когато на власт додели лица повече предани на идеята. Тъкмо сега, в свързка с подготвените политически съглашения, генерал Паприков отстъпи Министерството на външните работи на министър-председателя Малинов, за да заеме поста на пълномощен министър в Петроград. Успоредно с поведените вече разговори с Белград отпочнаха такива и с Гърция, а малко по-късно и с Черна Гора за образуването на един балкански блок против Турция. Сърбите особено бързаха, уверяваха ни, че претенциите им били вече „крайно скромни". Те неоснователно се бояха, да не би София да се споразумее с Атина и Цетина зад гърба на Сърбия и в нейна вреда.

Както и да е, началото на 1911 г. отбеляза чувствителен напредък в отношенията ни с Белград. Свидетелка на това, Турция продължаваше бързо да се въоръжава. Същото, впрочем, правеха и християнските балкански държави. Продължаваха с усилен темп и любезностите между тях, въпреки обстоятелството, че подкрепените с интригантска цел от Цариград сръбски и гръцки агитатори продължаваха да вилнеят из Македония.

* * *

Доде най-после моментът кабинетът Малинов да се оттегли, като неудобен за предстоящите политически комбинации. На 16 март 1911 г. управлението биде поверено на Ив. Ев. Гешов. Коалиционният кабинет на Гешова бе посрещнат с голяма радост в Белград. Както и очаквах, Милованович тутакси се яви с настоятелна молба да се пристъпи неотложно към преговори за „пълно споразумение" с България. Жизненият въпрос за Сърбия се състоял в излаза на Адриатика, поради което тя трябва да владее Скопие и Велес. България щяла да добие лъвската част. Ден преди това, в горната смисъл ми говори и Пашич. И, според него, сега сръбските претенции били по-скромни, отколкото в миналото. Въпросът бе веднаж да се мине моста ...

Казаното ми от Миловановича и Пашича съобщих Гешеву с поверителен рапорт от 3 април 1911 год. Оживиха се разговорите и с Гърция. След като на 16 април Милованович отново ми повтори и потрети, че при един съюз със Сърбия най-много щяла да спечели България, на 18 с. м. ме посети и Пашич във връзка все със същия въпрос. Според него двете държави трябвало преди всичко да се съгласят по начало върху подялбата на Европейска Турция. Сърбия трябвало да вземе всичко северно от линията Брегалница – Велес – Драч. Останалата част от Албания и Южна Македония да се отстъпила на Гърция, а всичко друго да си задържала България. Целта бе между Сърбия и Гърция да се създаде обща граница като си поделят Албания и Западна Македония. След туй Пашич лукаво добави, че за Сърбия било по-износно Цариград да паднел в български отколкото в руски ръце. Това като каза, обаче, той тутакси подчерта, че ако съм проговорел на Хартвига по въпроса за Цариград, щял да му заяви, че никога не ми бил казвал такова нещо.

Предавайки горното Гешеву, добавих: „Без да се впущам в подробности, забелязах г. Пашичу, че намирам сръбските претенции прекалени и, следователно, несъвместими с възможното". Но още преди да получи рапорта, с който му предавах разговора си с Пашича, Гешев, с частно поверително писмо от 19 април, поиска да му дам мнението си по сръбските претенции в Македония, а така също и да му кажа, докъде според мене би могло да отидем в отстъпките си на сърбите. В писмото си той, край друго, казваше дословно:

... „Бих желал да чуя вашето мнение по предложението на г. министъра на външните работи; кои са неговите истински мотиви и дали зад него не се крие желанието му сега още да се съгласим върху една определена сфера на влияние, против което определяне България е досега високо въставала. Нека прибавя, че мен е нуждно да зная вашето мнение и по следния въпрос – дали е полезно и в бъдеще да въставаме против едно определяне на сфери на влияние и като какви максимални отстъпки можем да направим ние в това отношение на сърбите".

С обстоен твърде поверителен рапорт от 22 април 1911 г., отговаряйки на направеното ми запитване, аз се постарах да докажа Гешову, преди всичко, че за нас дележът на Македония е невъзможен, както по национални, тъй и по политически и морални съображения. В същия рапорт между друго, е казано:

.... „Но нека допустнем, че – без да се обръща внимание било на наука, било на бъдещи политически комбинации, било най-сетне по желанието на македонските населения – Македония се разпокъса един ден между Гърция, Сърбия и България, – поражда се в такъв случай въпросът: дали от политическо гледище тая раздяла не крие в себе си много по-големи опасности от ония, които известни политици искат уж да предотвратят чрез реализиране именно на тая подялба. Мен се чини, че подобна подялба както тя се иска особено от сърби и гърци, би повлякла след себе си много по-големи политически сътресения на Балканите и би дала възможност на други да се възползуват. Вместо да се постигне прочее, логичното разрешение на въпроса, ще се усили още повече враждата между българи, гърци и сърби, и ще се увеличи вероятността за кървави конфликти на полуострова."

Въставайки по-нататък все против подялбата на Македония и против попълзновенията на сърбите южно от Шар, продължавах:

„Не вярвам да се намери българин, който да се реши да тури кръст на нашата културна деятелност в цяла една покрайнина, населена предимно с българско население, за да я хариже на сърбите. Това е невъзможно. И да би се намерил някой готов да удовлетвори туй сръбско желание, той рискува да навлече върху си нещо повече от протеста на цял един народ."

След като изпратих горния рапорт Гешову, дълго време вече нищо не чух от него за съюза. Какво е било становището на неговия кабинет по въпроса, се вижда и от следните думи, казани на 3 октомврий от Тодор Теодоров на управляващия Сръбската легация в София - д-р Милоевич:

...„Няма защо да се разправяме сега за онова, което е още спорно, а трябва да мислим за онова, което сигурно ни се пада и което сме готови да си отстъпим доброволно един на друг. Ние ви отстъпваме Скопие, вие нам – Солун, Битоля, смятам и Велес. За това ще трябва да се борим най-сериозно, щото вие да получите Скопие, а ние – Солун, Битоля и Велес".(14)

Подозирайки, че в тъмнината нещо се върши в София, аз с нов поверителен рапорт от 26 октомврий 1911 г. привлякох вниманието на Гешова върху необходимостта да бъдем внимателни. В отговор на това, с частно писмо от 30. с.м., той ме предупреди да му не пиша; „официално по въпроса", добавяйки: „Аз нищо не Ви писах по тоя въпрос (преговорите), защото не знам дали ще излезе нещо и от този опит".

* * *

Между това, за голяма радост на сърбите, преговорите за съюз приближаваха своя край. На 28 февруарий 1912 г. в София бе подписан договорът за приятелство и съюз между царство България и кралство Сърбия, както и тайното приложение към тоя договор. Два месеца по-късно, а именно на 29 април с. г., бе подписана и военната конвенция от Гешов и Милованович и генералите Никифоров и Путник. С туй се приближи и бурята на Балканите.

Повикан на 4 април с.г. в София на устен доклад, цар Фердинанд ми каза, че „с тъга на душата" се решил да воюва, след като се убедил, че друг изход от създаденото положение нямало. За успешното водене на войната, обаче, необходимо било да се постигне споразумение между България и Сърбия на първо място. Затуй именно той решил да се сключи и тайният договор между двете страни. Вместо да бъде сключен едновременно с българо-сръбския съюзен договор, дори и преди него – което безспорно имаше своите предимства – отбранителният ни договор с Гърция на бърза ръка бе подписан за три годишен срок, близо два и половина месеца след първия, а именно на 16/29 май 1912 г. „Колкото за военната ни конвенция с Гърция – пише Гешов, тя се изучи от господа генералите Никифоров и Фичев и се подписа едва през септемврий с. г. Тук нека прибавя, че по нямане време не се постигна съглашение с Гърция за теглене граница в Македония".(15)

Щом се подписа договорът ни със Сърбия, председателят на Народното събрание д-р С. Данев замина за Петроград да предаде на Николай IІ преписи от него, от тайното му приложение и от военната конвенция. Разбира се, сръбското правителство бе направило вече това по-рано чрез Хартвига. Като станало дума със Сазонова за евентуалното ликвидиране на турското владичество в Европа, Данев констатирал, че било „мъчно да разграничим нашия дял в Балканския полуостров от руската сфера на влияние". „По този въпрос – продължава Данев – Сазонов се изказа, че бихме могли да застанем на почвата на Сан-Стефанския договор, добавяйки ... по отношение на Одринско, политиката се преплита с исканията на стратегията и без съгласието на началника на Генералния щаб не бихме могли да ви дадем окончателен отговор." А когато връчил на Николая II горепоменатите документи, императорът му казал между друго, че не бивало да се залавяме лекомислено с Турция и че Русия неможала да воюва, „защото по-рано от няколко години нямало да бъде готова за война." От всички въобще разговори, що имал в Петербург, Данев можал да констатира, че всички били против война с Турция, дори при перспективата, че една такава война би отворила за Русия Босфора и Дарданелите.(16)

Настоятелни съвети ни бяха давани и по-късно от Петербург да не се впущаме във война против Турция. Сазонов недвусмислено заявяваше на Паприкова, а след него и на Маджарова, че не бивало да разчитаме на каквато и да е помощ от Русия дори и ако бъдем бити, а пък ако сме победели нищо не сме щели да получим.17 А Маджарову Сазонов казал между другото: „България ще бъде победена и то не защото нейната войска не е юначна и нейният народ доблестен, а защото тя не е достатъчно приготвена за една подобна задача и Турция не е толкова слаба, колкото си я въобразявате." И по-нататък: „Нашата идея за споразумение на балканските народи имаше за цел да запази Балканския полуостров от едно чуждо завладяване. – Една сгрупирана армия от 500–600 хиляди души ще бъде гаранция за вашата и сръбската независимост; но един съюз с агресивни намерения, който ще стане причина да пропадне освободената от нас България, не сме разбирали." И на края: „Правете, каквото искате, но знайте, че ние няма да изпуснем нашите интереси, за да ви спасяваме."(18)

В същност целта на Русия бе да се създаде един балкански блок, «една торпила", както ми казваше Хартвиг, която евентуално да бъде използувана в една война против Австро-Унгария.

* * *

Чувствувайки приближаването на катастрофата, турците усилено се готвеха за предстоящата война. Около това време сръбския министър-председател и министър на външните работи д-р Милованович внезапно почина. Чуха се гласове, че бил отровен от влиятелната „Черна ръка". Пашич, който през всичкото време, докато се водеха преговорите между България и Сърбия и дълго след подписването на съюзния договор, преднамерено стоя настрана, макар да бе на дъното на всички политически комбинации, предпочете и сега да не излиза налице. Решен да ни изиграе, той посочи за пръв министър своя Homme de Paille Йоцо Йованович, а за външен министър – друго свое послушно оръдие – Йово Йованович, мой познайник от Атина, гдето той представляваше Сърбия, а аз България през 1907 г.

По-скоро, отколкото предполагах, моите опасения се потвърдиха. Едва-що поел Външното министерство, Йово Йованович ми заяви, че Милованович се бил оставил да бъде „излъган" от наша страна, и че с неговата смърт съюзният ни договор трябва да се счита за недействителен или, най-малко, да претърпи известни изменения. Съзирайки тук пръста на Пашич, аз не закъснях да обърна вниманието на Гешова върху казаното ми.

През август 1912 г. в балканския блок влезе и Черна Гора. Съгласно устния договор между Цетинското и нашето правителство, последното се задължи, в случайна война против Турция или Австрия, да плаща на Черна Гора в продължение на три месеца по 35 000 лева дневно, т.е. близо по един златен лев дневно на войник.

В същото време се явиха нови мъчнотии. Сърбия не искаше и да чуе за реформи в Македония. Пашич бе против прилагането на чл. 23 от Берлинския договор. Вън от туй, до като у нас въпросът за войната бе окончателно решен, в Белград настъпи известно колебание. Сърбия искаше да почнат другите, та тя тогава да се намеси ... Атинският кабинет от своя страна също пристъпваше с известна нерешителност към крайното средство – силата на оръжието. Тия бавежи и колебания смущаваха нашето правителство, което основателно се боеше от едно турско нападение, тъй като Цариград бе в течение вече на всичко.

При създаденото тъй силно напрежение аз не веднъж трябваше да снова между София и Белград. Тъй като връщане назад вече нямаше, трябваше да се споразумеем да пристъпим едновременно и в най-непродължително време към военни действия. На 25 август царят ме натовари веднага, щом се завърна в Белград да предам на крал Петра и на Пашича, че той е безвъзвратно решен да върви напред, добавяйки, че трябвало да се действува без отлагане и всичко да се приготви тъй, че „отведнъж да се смаже главата на азиатския дракон, за да не му се даде време и възможност да се изтегли цял от дълбочините на Мала Азия". Същият ден вечерта отпътувах за Белград и на утрото, 26 август, горното поръчение бе изпълнено. Крал Петър ме изслуша с голямо внимание, но в отговора си беше доста резервиран.

Под натиска на бързо развиващите се събития, на 30 август Пашич счете момента дошел да застане най-сетне начело на управлението. Това много зарадва Гешова. Новините от Атина, обаче, не бяха добри. Предавайки с телеграма от 7 септемврий разговора си с гръцкия министър на външните работи Коромилас, нашият представител в гръцката столица съобщаваше между другото, че според гръцкия кабинет, трябвало „да уговорим предварително помежду си, кой докъде ще завладява", а това изисквало време. Най-умното било „да се отложи въпросът евентуално до идната пролет". Телеграмата си Хаджимишев завършва с думите: „... Тук желаят определяне на бъдещата граница"(19).

Това държане на Гърция не трябваше да изненада никого. То можеше да се очаква, след като се бяха предварително споразумели със Сърбия. А тъкмо тая наша несъобразителност бе една пълна с неблагоприятни за нас последици. Преди всичко комбинацията на кабинета Гешов със Сърбия не почиваше на здрави основи. За Сърбия важеше не подобрение участта на македонското население, което за нея е чуждо, а бе й потребно териториялно разширение. Обратно, за нас важеше преди всичко обединението на народа ни. Отстъпвайки Скопие на сърбите, ние им предавахме ключа на Македония.

Разумно бе, преди да се съюзим със сърбите, да постигнем пълно споразумение с гърците, толкоз повече, че с последните ни свързваха и големи търговски и икономически интереси. Тъй и комплотът между Белград и Атина против България можеше да се избегне.

Пашич, у когото аз долових желание да ни измени, стори това тъкмо в навечерието на общата мобилизация на съюзниците и предстоящето почване на военните действия. С тайно окръжно от 15 септемврий 1912 г. под № 5669, подписано от самия него, той препоръчваше на сръбските представители в чужбина да действуват за автономни реформи в Стара Сърбия, като настояват главно за определянето на нейната територия.

„Тая област – казва се в туй тайно окръжно – обхваща целия Косовски вилает заедно със стария Ново-Пазарски санджак, северозападната част на Шкодренския вилает с Адриатическото крайбрежие (Драч, Алесио, Сан Джовани ди Медуа и пр.), северната и източната части на Битолския вилает (Дримкол, Дебър, Порече, Прилеп). Географската граница на тая територия би била следната: тя започва от Патарица на сръбско-българската граница и върви на юг по водораздела на река Вардар, а от там през Бабуна планина по такава посока, щото градовете Прилеп, Кичево и Охрид с техните околности, да влизат в нейния състав. От Охридското езеро границата върви до някъде до Черния Дрин, а от там по река Шкумба и т. н."...

Значи само след шест и половина месеци от сключването на съюзния ни договор, (в който беше означена територията на Македония „измежду Шар планина, Родопите, Бяло Море и Охридското езеро") и двайсет дена преди обявяването на войната срещу Турците, белградското правителство бе предписало на своите представители в странство да действуват за създаването на особена област – Стара Сърбия, в чийто състав влазяше не само цялата спорна зона, но заема градове извън нея, като Прилеп и Охрид с околностите им, за да се създадели „сигурни граници". Същевременно на консулите си в Македония, Пашич вменяваше в дълг да положат всички старания, щото горните граници да се популяризират между местното население и усвоят от него.(20)

Въпреки това сръбско вероломство, вярата на нашето правителство в съюза си остана непоколебима. На 17 септемврий с.г. съюзените държави обявиха мобилизация, въпреки противодействието на Петербург, Лондон и Париж.

С телеграма от 19 септемврий с.г. Маджаров съобщава Гешеву от Лондон, че намиращия се там в оня момент Сазонов му казал между другото: „Сам руският император предупреди Данева, че моментът е твърде зле избран за сблъскване с Турция. Ако това не е било съобщено на българското правителство, много съжалявам. България не трябва да разчита на гръцка и сръбска помощ, понеже първата не съществува, а втората ще бъде обезсилена от Австро-Унгария. Не трябва да се очаква нашата помощ. Всичко вършите на ваш риск". А на 28 септемврий с.г. пак Сазонов, завърнал се вече в Петроград, казва Паприкову: „След войната, даже след успех, вие не ще пожънете желаемите плодове".

Въпреки всички тия предупреждения, при най-силно напрежение, на 5/18 октомврий съюзниците нотифицираха на Високата Порта обявяването на войната и неприятелските действия започнаха.

Останалото е известно. Знаят се и гибелните за нашия народ последици от съюзяването ни със сърби и гърци, предварително решили да ни изневерят. Ако тогавашните наши управници си бяха дали труд да се запознаят особено със сръбско-българските отношения в по-далечното минало и с нееднократното сръбско вероломство към нашия народ през вековете, те нямаше тъй лекомислено да се решат за сключването на един съюз, като тоя от 1912 г.

Публ. в А. Тошев, Страници из миналото на сръбско-българските отношения. С., 1941, с. 1-31.

-------------

(1) П. Милюков – Сръбско-българските отношения по Македонския въпрос, Български преглед, год. V, кн. IX-X, май, юний, стр. 56.

(2) Д-р Ив. Шишманов – Раковски като политик, Сборник на Акад. на Науките, кн. IX, стр. 28.

(3) Кнез Михайло и заjедничка радньа Балканских народа, од М. С. Пирочанца, Београд, 1895, стр. 21.

(4) М. С. Пирочанац, цит. съч., стр. 41.

(5) Revue d' histoire diplomatique, 6-me аneе № 1 – La confederation Balkanique, par Ed. Engelhardt, p. 38–40.

(6) Цит. съч., стр. 68–70.

(7) С. Заимов, Миналото, кн. III, стр. 91.

(8) Сп. “Гласник”, кн. XXXVIII, 1873 г., стр. 347–348.

(9) Сп. “Дело", 1 кн., 1904 г., стр. 576.

(10) Йордан Иванов, Българи – дейци в Сърбия, в. „Мир", брой 7821 от 27 юлий 1926 г.

(11) П. Милюков, Сръбско-българските отношения и пр., стр. 100-101.

(12) Срби и бугари, од Д-pa М. Б. Милановича из „Дела", стр. 35–39, Београд, 1893 г.

(13) D-r М. Boghischewitch - Die auswartige Politik Serbiens, 1903–1914. Band 1. Geheimakten aus Serbien Archiwen, Berlin, 1928, p. 25, 29, 31, 39.

(14) D-r М. Boghischewitsch, op. cit. № 152, p. 180, 181.

(15) Ив. Ев Гешов, op. cit., стр. 29.

(16) Сп. „Сила", год. III, бр. 19 и 20, стр. 6–8.

(17) Велчо Т. Велчев, Цялата истина по погрома и новите опасности за България, стр. 26–31.

(18) Велчо Т. Велчев, там, стр. 26–31.

(19) Доклад на Парламентарната изпитателна комисия, том първи, 1918 г. стр. 185.

(20) Доклад на Парламентарната изпитателна комисия, том първи, София, 1918 г., стр. 142–145.