ДЖ. МАКГАХАН ЗА БОЕВЕТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ЛОВЕЧ И ПЛЕВЕН ПРЕЗ 1877 Г.

За освобождението на Ловеч и Плевен е писано толкова много и почти всичко е известно и като че ли няма какво повече да се каже. И в двата града и в техните околности са издигнати десетки паметници, а улици и паркове носят имената на Александър II и на руските генерали, участници във войната. Въпреки наличието на огромната по обем литература за боевете при Ловеч и Плевен едва ли има нещо по-добре и по-точно разказано отколкото от кореспонденциите на американския военен кореспондент Джанюариъс Макгахан, намиращ се в щаба на генерал Скобелев.

От няколко месеца по нашите книжарници се намира отдавна очакваната книга с писмата и репортажите на Дж. Макгахан за турските зверства при потушаването на Априлското въстание и репортажите му от Руско-турската война – „Руските зверства в България“, публикувана през 2017 г. от Издателство „SKYPRINT“. За първи път на едно място са събрани всичките писма на Макгахан от местата където е вилнял турския башибозук и аскер при потушаването на въстанието (1876) и репортажите от войната (1877-1878). Този виден американски журналист, автор на покъртителни страници за българите е останал завинаги в историята и паметта на нашия народ с прозвището „Освободителят на България“. Този надпис стои и днес върху паметника в родния му край в Охайо.

Американският военен кореспондент Дж. Макгахан, заедно с дипломата Юджийн Скайлер успяват да обиколят местата където избухва Априлското въстание, жестоко потушено от турския башибозук и аскер. Макар ужасени и потресени от картината, която заварват в разорената и озлочестена българска земя те успяват да отразят видяното. Макгахан изпраща своите кореспонденции под формата на писма до в. „Ню Йорк Хералд Трибюн“. Тези кореспонденции се препечатват в най-големите американски, английски, руски, немски и австрийски вестници и по такъв начин успяват да достигнат до цивилизования свят. А Ю. Скайлер със своите доклади успява да информира американското посолство в Цариград, откъдето те са препратени до Държавния департамент и до президента на САЩ.

Няколко месеца по-късно Дж. Макгахан отново се връща по българските земи, но този път като военен кореспондент към Главната квартира на руските войски. През целия период на войната Макгахан се намира в най-невралгичните пунктове и там където се водят най-кръвопролитните боеве. От кореспонденциите му се вижда, че не рядко и той грабва в ръцете си оръжието и участва в сраженията. Макгахан отразява и подписването на Санстефанския мирен договор, но наскоро след това се разболява и умира в Цариград.

Едни от най-кървавите и трагични страници от войната са боевете за Ловеч и Плевен. И двата града са издигнали паметници за загиналите руски офицери и войници. За съжаление нито на Стратеша, нито на Кайлъка има паметници за избитите българи както по време на петвековното робство, така и през тази война, защото народът ни е дал стотици хиляди жертви и най-много българите са пострадали от продължителните боеве, а родните им градове са напълно разрушени и разорени.

В боевете за Ловеч и Плевен, Макгахан се намира в щаба на генерал Скобелев и наблюдава отблизо сраженията и още от бойното поле изпраща своите кореспонденции. В тях са заделени и редове отразяващи страданията на населението на двата града и техните околности, тъй като то е най-силно пострадало и дава огромни жертви по време на кървавите и преминали с променлив успех боеве. За да се убедите в това достатъчно е да разгърнете томовете на „Ловеч и Ловчанско“, спомените на поп Евстати Попстефанов и книгата на Юрдан Трифонов.

По-долу ще имате възможност да прочетете разтърсващите редове от кореспонденциите на този благороден американец от боевете за освобождението на Ловеч и Плевен. Те са предадени в превод на български цялостно, без каквито и да било съкращения във вида, в който са публикувани в тогавашните вестници.

Убеден съм, че моите земляци от Ловешкия и Плевенския край ще се срещнат с малко познати страници от Русокот-турската война.

Цочо В. Билярски

 

Старият Ловеч

 

Старият Плевен

 

* * *

 

ИЗ РЕПОРТАЖИТЕ НА ДЖ. МАКГАХАН

 

ВИСОЧИНИТЕ, БЛИЗО ДО ЛОВЕЧ, 6 АВГУСТ 1877 Г.

Генерал Скобелев днес проведе разузнаване със значителни сили срещу Ловеч. Преди три дни, като напусна Главната квартира на великия княз, той взе пет батальона пехота, своята конна бригада и две батареи конна артилерия и излезе на пътя за Севлиево. Десният му фланг, който се състоеше изцяло от кавалерия, напредна и завзе няколко села около Ловеч между пътя за Плевен и пътя за Севлиево. След това той придвижи напред артилерията си по пътя за Севлиево, зае с нея позиция по височините, които се намират на една миля от Ловеч и командуват града. Откри огън с шестнадесет оръдия и тласна напред пехотата си.

Беше очевидно от момента, когато бяха достигнати височините, че разузнаването не може да се развие и да премине в атака. Можеха да се видят от петнадесет до двадесет турски части, разположени на лагер в и около града, а ниските хълмове, които заобикаляха непосредствено града, бяха силно укрепени с траншеи. Има един силно укрепен редут на нисък хълм, който командува пътя за Плевен. Друг един висок и стръмен хълм, който е откъм страната на Севлиево, е покрит с окопи. Дванадесет турски оръдия бяха на позиция и се виждаха още много оръдия в резерв.

Въпреки това генерал Скобелев реши да разузнае с бой силата на противника. Скоро хълмовете бяха огласени от грохота на артилерията и от свистенето на снарядите. Турците веднага отговориха с артилерийски огън и за известно време имаше оживен артилерийски двубой. Стрелбата на турската артилерия беше много точна. Няколко снаряди попаднаха близо до руските оръдия, но тъй като почвата беше много мека – бяхме заели позиция в едно лозе, – те рядко експлодираха, а когато експлодираха, само изхвърляха малко пръст нагоре, без да причинят някакви вреди. Генерал Скобелев загуби само един войник от този артилерийски огън.

Наблюдавах същия факт на десния фланг, където кавалерията ни напредна до границата на артилерийския огън на турските оръдия и след това откри огън с двете оръдия на конната артилерия. Турците отговориха и турските снаряди непрекъснато попадаха между конете и войниците на батареята, без да причинят поражения, тъй като експлодираха, след като се забият дълбоко в земята. Първоначално се появи паника по турската стрелкова линия, но турските стрелци скоро разбраха, че има да водят бой само с кавалерия и след малко време заеха наново позициите си. Въпреки това обаче не преминаха в атака.

В това време генерал Скобелев беше тласнал напред пехотата си и скоро вниманието ми беше насочено към тази страна поради силната пушечна стрелба. От мястото, където оръдията на генерал Скобелев бяха заели позиция, пътят преминава надолу по една тясна долина, от двете страни на която имаше гори и продължаваше чак до подножието на стръмния хълм, на който турците бяха заели позиция в окопите. Пехотата се спусна надолу, прикрита до известна степен от гората, но бе забелязана от турците, които обсипаха гората със силен огън. При все това русите бързо се движеха напред и за по-малко време, отколкото очаквах, бяха вече достигнали до подножието на хълма. Тяхното достигане се разбра от вика на руските пехотинци и за мое учудване, тъй като знаех, че няма да се провежда атака, ги видях майсторски да настъпват нагоре, като се приспособяваха към местността. Прибягваха по двама и трима на един път под прикритието на храстите и малките оврази, каквито обикновено има по такива хълмове. Започна да изглежда като истинска атака. Турският пехотен огън ставаше по-силен и по-силен, докато се превърна в непрекъснат грохот, много по-жесток от най-мощния артилерийски огън, защото беше сто пъти по-унищожителен.

От този огън се виждаше ясно, че турците разполагат с три пъти по-многочислени войски от русите. Атака при такава обстановка би било равнозначно на лудост и аз започнах да се двоумя дали Скобелев действително не е луд, щом като предприема такова действие. Изведнъж видях малка група от конници, която се спусна надолу по пътя. Те се виждаха напълно от турците и бяха в района на огъня им. По едно време забелязах в групата и Скобелев. Той яздеше бял кон и носеше бяла куртка, като по този начин представляваше отлична цел за турските стрелци. Както после разбрах, той, както и аз, започнал да разбира, че атаката става вече сериозна въпреки дадените от него заповеди, и сега беше тръгнал напред, за да я спре. Войниците, изглежда, по своя инициатива са решили да преминат в атака и офицерите, когато са били смъмрени за това от Скобелев, са поддържали, че не са могли да ги задържат. Видях как Скобелев спря. Ясно бе, че той даваше своите разпореждания. След това слезе от коня си, възседна друг кон, като белият арабски кон бе изведен назад. Конят е бил ранен от куршум. Охраната на Скобелев, която се състоеше от шест казаци, сега бе вече намалена на трима, като останалите бяха повече или по-малко ранени, а един от тях смъртоносно ранен.

Покрай турските окопи огънят още продължаваше да бушува, а русите все още продължаваха да напредват. Скобелев, като се качи на друг кон, този път с дорест цвят, продължаваше да галопира напред. Достигна до подножието на хълма. Виждаше се как вика и жестикулира, а тръбачът му даде сигнала „оттегляне“. Ясно бе, че е постигнат резултат, защото руските стрелци започнаха да се оттеглят назад. След това видях как Скобелев заедно с коня си се повалиха на земята и си казах: „Този път и Скобелев не се отърва.“ При Плевен двата коня, на които яздеше, бяха убити. Невъзможно е той, ако продължава така, да не бъде убит. В момента Скобелев е непосредствено под турските окопи и в обсега на най-близкия пушечен огън на турците, който все повече и повече се развихряше. Очевидно е, че турците получават подкрепления от войските, разположени зад тях в резерв даже и когато са застрашени само с кавалерия. Гърмежът е непрекъснат и се разнася нагоре и надолу по долината като продължителен гръмотевичен трясък, прекъсван само от тежкия грохот на артилерията. Изглежда, куршумите се изсипват като градушка. Чудо би било, ако Скобелев се изплъзне жив оттам.

Ето един облак от прах и дим, който се образува в момента и след две или три минути се разпръсва от вятъра. След това видях Скобелев наново, но този път на друг кон, бодър както винаги, да се завръща по пътя, яздейки тръс. Той не бе получил дори и една драскотина. Сега вече разузнаването бе завършено. Войските се оттегляха, така както бяха преминали през гората под огъня на турците, който вече не бе така убийствен. Всичките ни загуби възлизаха на пет убити и двадесет ранени – доста големи за разузнавателно действие. Ако руските войски не бяха спрени навреме, те просто щяха да бъдат унищожени, както това се случи с много батальони и полкове при сражението в Плевен. Невъзможно е да се атакуват турците в укрепления, без да се разполага с голямо надмощие на сили, с изключение само при позиции, които могат да се обходят.

Скобелев се оттегли на около две мили, разположи се на лагер и направи донесението си. Не знам какво е съдържанието и характерът на това негово донесение, но напълно очевидно е, че не може да се извърши атака на Ловеч, докато русите не са готови за атака и на Плевен, докато не пристигнат повече войски от Русия. Количествено турците значително превъзхождат русите по цялото протежение на десния бряг на реката и според всички военни правила би трябвало да предприемат атака. Една успешна атака срещу руските войски пред Плевен би заставила русите да евакуират войските си от Търново или да напуснат Шипченския и Казанлъшкия проход, или пък да изолират войските, които са заели тези проходи. Ако турците биха могли да воюват така добре при настъпателните операции, както при провеждане на отбраната, те скоро биха могли да завършат успешно военните действия поне за тази година. Както изглежда, вероятно русите няма да предприемат никакви операции срещу Плевен и Ловеч поне до един месец. Днешното разузнаване не може да има друга цел освен да обезпокоява турците.

Това разузнаване бе едно от най-добре организираните и ръководени разузнавателни действия през тази война. Ако имаше подобно разузнаване при Плевен преди сражението, резултатът несъмнено щеше да бъде друг.

 

МЕЖДУ СЕВЛИЕВО И ЛОВЕЧ, 7 АВГУСТ 1877 Г.

Вчера генерал Скобелев нарочно се разположи на лагер, като зае лесно атакуеми позиции близо до Ловеч, за да накара турците да преминат към атака. Десният фланг на позицията му, съставен от кавалерия, беше вляво от пътя за Севлиево на около четири мили от Ловеч. Това, което даваше видима слабост на позицията на генерал Скобелев и можеше да подведе турците да преминат към атака, е, че трите пътя, които излизат от Ловеч, се съединяват с пътя за Севлиево на около три мили зад нас (респ. позицията на Скобелев), като по този начин се предоставяше реалната възможност на турците да се опитат да ни отрежат от Севлиево, като обходят десния или левия фланг на позицията или едновременно и двата фланга.

Тази сутрин изглеждаше, че турците са с намерение да се възползуват от благоприятната възможност и да предприемат известни действия срещу нас. Най-напред беше донесено, че много войски, около една дивизия, се движат от Ловеч по пътя за Плевен, което на пръв поглед създаваше представата, че турците напускат Ловеч. Обаче по-правдоподобно обяснение на това турско придвижване бе, че един отряд войски е на път за Плевен от юг, след като е пренощувал в Ловеч. Изглежда, турците продължават да съсредоточават войски в Плевен и те имат право, защото там ще се води решителната битка на войната. След един час се получиха сведения, че се извършват силни демонстративни действия, проведени от турска пехота и кавалерия, срещу десния ни фланг, който е бил принуден да се оттегли бавно. След два часа полковник Орлов донасяше, че силни пехотни и кавалерийски турски части продължават да го изтласкват назад. Ако това придвижване на турските войски продължаваше, ние можехме да бъдем отрязани от Севлиево, където бяха разположени силни руски войскови части. Налагаше се да се оттеглим и към обед генералът даде заповед за оттегляне. По това време получихме сведения, че турците напредват срещу нас също така и по пътя за Севлиево. Въпреки че това донесение се оказа нереално, Скобелев реши да проведе от своя страна демонстративни действия, за да осигури достатъчно време на обозите си да отстъпят назад.

Той взе две оръдия, охранявани от два ескадрона кавалерия, и наново напредна към Ловеч, като се надяваше да срещне турския авангард, срещу който Скобелев възнамеряваше да открие силен огън. Ние започнахме движението си по пътя, без да срещнем турски войски, и стигнахме до позицията, където вчера бяха нашите оръдия. Турците или бяха променили решението си, или тяхното движение е било само една военна хитрост. Генералът нареди оръдията да заемат позиция на същото място от вчера и втори път откри артилерийски огън, срещу който турците моментално отговориха. Изпратихме им дузина снаряди, за да им съобщим, че не ни е грижа за техните демонстративни действия срещу десния ни фланг и след това, тъй като по-голямата част от отряда ни се беше вече достатъчно изтеглил назад, ние също така се оттеглихме.

Както отстъпвахме, забелязахме много войски с широка червена лента около шапките, които наподобяваха много на турци. Те бяха застанали на пътя, по който турците би трябвало да напредват, ако десният ни фланг бъде изтласкан много назад от тях и ако остатъкът на нашия отряд би се оттеглил още по-назад, както бе възможно – тогава това сигурно бяха турци. В такъв случай нашите два ескадрона и две оръдия бяха напълно отрязани от останалата част на отряда ни. Сгъстихме малката си колона и всичко вече беше готово за отчаяна отбрана, докато отрядът ни, предупреден от гърмежите на оръдията, се върна към нас, за да ни окаже помощ и да ни освободи от обкръжението. Резултатът показа колко добре генералът беше организирал оттеглянето си. Оказа се, че тези войски са от нашия собствен отряд, поставени там, за да задържат пътя, докато ние успеем да се изскубнем от врага.

Разположили сме се на лагер в една красива местност, като чакаме развоя на събитията. В това време генералът предлага да се използува кавалерията му, като проведе действия за разпръсване на башибозуците, които са започнали да се организират в значителни групи.

 

ПЛЕВЕН. В ПЕТЪК НА 25 НОЕМВРИ (7 ДЕКЕМВРИ) 1877 Г. през нощта войските, които бяха разположени край Плевен, научиха, че Осман паша се готви да излезе и от своя страна направиха всичко, за да го посрещнат. Денонощно траншеите бяха пълни с войски, дивизионните и полковите командири бяха предупредени да бъдат нащрек, а постовете бяха удвоени и утроени. Тези мерки бяха взети в петък вечерта.

 

ПЛЕВЕН. СЪБОТА, 26 НОЕМВРИ (8 ДЕКЕМВРИ) 1877 Г. премина, без да бъде забелязано някакво движение сред турците, което да покаже, че все пак Осман паша се е решил да направи едно последно усилие, за да разкъса оковите, които го сковаваха.

 

ПЛЕВЕН. 27 НОЕМВРИ (9 ДЕКЕМВРИ) 1877 Г., НЕДЕЛЯ, мина без промени. Нашите бдително наблюдаваха турците и им изпратиха обичайното количество артилерийски снаряди, на което продължително време те не отговаряха.

През последните 3–4 дни времето беше студено, а небето покрито с грамадни разпокъсани облаци, които заплашваха с дъжд; по пладне, в неделя, облаците се сгъстиха и тъмните маси изведнъж се превърнаха в първата снежна буря. В пет часа земята съвсем побеля и външният вид на местността напълно се промени. Между три и пет часа тръгнах по линията на фронта от Гривица през Радишево и Брестовец по ловчанския път. Небето беше тъмно, намръщено, но от гъсто падащия сняг въздухът беше станал бял. През него все пак можеше да се види Плевен с многобройните малки стълбове синкав дим, издигащи се над града, което показваше, че там се приготвя обед. Това му придаваше приятен и привлекателен вид и той не приличаше на обсаден град. Палатките на руските войници скоро побеляха, а самите войници весело се разхождаха наоколо, някои от тях си варяха обед, други се събираха накуп и пееха силно. От време на време грохотът на оръдията нарушаваше тишината и се пръсваше в заснежения въздух. Пресякох дола, откъдето започват Зелените гори и където Скобелев беше построил отличен дървен мост, съединяващ неговите фронтови линии с тези на генерал Зотов и със с. Радишево. Вървях през малък, но дълбок дол, край който е прокаран хубав път за артилерията. Скоро се оказах сред силна снежна буря на ловчанския път край Брестовец. Сега вече съвсем се стъмни. Брестовишките светлинки едва-едва мъждукаха през мъглата поради бурята и мрака и аз с голяма мъка намерих пътя към с. Учиндол, където беше главната квартира на Скобелев. Тук всичко кипеше. Един разузнавач току-що беше донесъл известието, че Осман паша е раздал на войската си тридневна дажба, по сто и петдесет патрона, по един чифт нови обувки. Всички признаци сочеха, че съсредоточаването ще започне незабавно. Той е съобщил също и куриозното обстоятелство, че всеки войник е получил по-малка порция масло с цел да поддържа в ред своята пушка. В десет часа се яви друг разузнавач и донесе, че Осман се е съсредоточил при моста на Вит. Разузнавачът идваше направо от Плевен и като съобщи това сведение, изчезна в тъмнината. След няколко минути се получи телеграма, че от другата страна се виждат в Плевен много огньове – едно необичайно явление. Сигурно там ставаше някакво раздвижване и разузнавачите бяха прави. Нощта минаваше бавно. Снежната буря попрестана, тъмните облаци се носеха бързо по небето и от време на време падаше дъжд. В три часа друг разузнавач донесе известие, че хората на Скобелев са заели позиция по склоновете на Зелените гори и че Къшинските редути са напуснати. Той беше убеден, че всички позиции откъм нашата страна скоро ще бъдат напуснати и беше готов да тръгне напред и да покаже пътя към Къшинските редути, рискувайки да бъде намушкан с щик, ако думите му се окажат неверни. Да, той трябваше да върви! Скобелев даде заповед на войските си да започнат внимателно да се придвижват напред, като щателно огледат пътя. Това беше направено и позициите бяха заети.

Накрая стана известно, че турците са тръгнали и че е настъпила последната решителна минута. Скобелев заповяда заетите позиции незабавно да бъдат приведени в отбранително състояние в случай, ако турците, отблъснати, но не желаещи все още да се предадат, се опитат пак да ги овладеят. Разсъмваше се. Небето беше облачно и снегът се канеше отново да завали. Изведнъж почти едновременно се чу грохотът на тридесет или четиридесет оръдия, след което последва силен залп. Битката започна. Тя се водеше по посока на моста на Вит, на пътя за София. Страшно и величествено зрелище представляваше полесражението. Местността зад Плевен представлява широка открита равнина, в която пътят, водещ към града, се откроява като тунел. Откъм града равнината е оградена с отвесни скали, в подножието на които тече Вит. Над тези скали, на разстояние две мили, бързо и последователно се издигаха огнени кълба, пламващи и изчезващи и отново пламващи. Това беше артилерийският огън на турците є русите. Димът се носеше на кълба над Вит, летеше нагоре към огромните облаци, които висяха на хоризонта. В същото време долу непрекъснато припламваха огнени отблясъци, които подобно на мълния, осветяваха черните облаци. През димната завеса можеше да се наблюдава този толкова гъст огън – като че ли това бяха светулки в тропическа нощ. От време на време през извиващата се в неправилен зигзаг огнена струя се открояваха неясни силуети на хора, бягащи назад и напред, коне, животни, каруци, препускащи по равнината. Но най-вече се чуваше адският трясък на пехотния огън и заглушаващият грохот на повече от сто оръдия.

През нощта Осман паша беше напуснал всички свои позиции от Гривица до Зелените гори и беше съсредоточил значителна част от войската си оттатък Вит, през който преминали по два моста – единият стар, а другият току-що построен. Той беше взел със себе си част от артилерията – до три батареи и обоз от петстотин или шестстотин каруци, запретнати с волове. На разсъмване беше успял да прехвърли войската, артилерията и част от обоза. Обстоятелството, че е тръгнал с такъв обоз, служи като доказателство, че той е сгрешил относно числеността на руските войски, като е смятал руските позиции на софийския път за много слаби поради отсъствието на генерал Гурко, а пътят през долината на р. Вит – почти открит. Но може да се предполага, че обозът е бил взет, за да се използува в боя. Наистина първото нещо, което видяхме на разсъмване, бяха каруците, които се движеха в плътна линия през равнината към нас. Равната, открита местност предоставяше всички удобства за подобна маневра. Турците се намираха зад каруците, които, напълнени с багаж и всякакви други предмети, представляваха много добра защита от куршумите.

Атаката беше насочена на север от пътя за София срещу позициите, заети от гренадирите, чиято линия на отбрана минаваше от пътя до пункта, противоположен на Опанец, където те се съединяваха с румънците по крива линия. Разправяха, че атаката е била извършена с двадесет хиляди души, при това много енергично. Турците вървели, доколкото е било възможно под прикритието на своите каруци, а нашите войски в това време ги обсипвали със силния огън на берданките си, не по-малко опасни от пибодите. На предната линия започнали да действуват с гранати и шрапнели. Вероятно турците забелязали, че прикритието е станало несигурно поради това, че животните падали убити или се разбягвали, тогава те се хвърлили с викове към траншеите, заети от Сибирския полк, и нахълтали в разположението на батареята. Сибирският полк пострадал много. Турците пробили първата линия. Ако бяха напреднали, щяха да стигнат до останалите две линии, но те не успяха. Русите веднага се оправиха. Генерал Струков придвижи напред гренадирската бригада, която под ръководството на генерал Ганецки яростно атакува турците. Започна ръкопашен бой – човек срещу човек, щик срещу щик, продължил, както разправят, няколко минути, тъй като турците се държали за взетите оръдия с невероятна упоритост. В тази схватка бяха унищожени почти всички. Турците, които се намирали във фланкиращите траншеи, имали малко прикритие и скоро били надвити; затова започнали да отстъпват под убийствения огън, изпращан срещу тях. Отстъплението се превърнало незабавно в бягство. Някои се прикрили зад счупените каруци и от време на време отговаряли на огъня, но мнозинството се устремили към отвесните брегове на Вит, където се укрили от руските гранати и куршуми. Тук те използували като прикритие брега и веднага започнали да стрелят. Беше вече осем и половина. Пробивът на турците беше напълно отразен, но битката свирепствуваше още в продължение на четири часа. Загубите, понесени след това от едната и от другата страна не бяха големи, тъй като и двете армии бяха зад прикрития. Турците сигурно се страхуваха, че русите ще атакуват и ще ги изтласкат към дефилето. Русите решиха да предотвратят друг пробив и затова двете страни се задържаха на позициите си. Наистина отначало по всичко личеше, че турците ще направят нов опит, макар че всеки, който познаваше здравината на руските позиции, знаеше, че да се направи пробив през тях беше невъзможно, дори ако Осман паша имаше два пъти повече хора. В продължение на четири часа продължаваше оловната буря, сто оръдия изпращаха огън и дим. През цялото време ние очаквахме всеки момент, че тази или онази страна ще извърши решителен натиск. Към дванадесет часа огънят започна да отслабва от едната и от другата страна, като по взаимно съгласие. След това той бе прекратен съвсем. Вече не се чуваше пехотният трясък и грохотът на артилерията. Димът се разсея във въздуха и зацарува тишина. Мина не повече от половин час от прекратяването на огъня и изведнъж по пътя, заобикалящ скалите оттатък моста, се развя бял флаг. Плевен падна. Осман паша се готвеше да се предаде.

Продължителен гръмогласен вик се разнесе сред нашите войски, когато се появи бялото знаме и беше разбрано неговото значение; това беше вик на радост, който се разнесе из цялата печална равнина и гръмкото му ехо се отрази в мрачните отвесни скали, висящи над тази сцена. Задоволството звучеше ясно в този вик, а това показваше колко много е омръзнало на войниците ни това продължително скучно стоене през зимните месеци, сред снега и калта, пред тези непристъпни укрепления. Ясно бе, че тежко бреме падна от сърцата на всички. След минута на моста се зададе турски офицер с бял флаг. Той се отправи към командира на гренадирите генерал Ганецки, остана при него малко време, след това се върна обратно. Оказа се, че той е бил офицер от по-нисък ранг и се е върнал, понеже генерал Ганецки му казал да бъде изпратен офицер с чин паша, за да води преговори по условията на капитулацията.

В това време тридесет или четиридесет души начело с генерал Скобелев, които се намираха тази сутрин на пътя за София, тръгнаха към моста, в обсега на турските изстрели. Те се опасяваха, че турските войници, стоящи на групички оттатък моста, по скалите, надвесени над Вит, могат да открият огън. Генерал Скобелев и двама-трима други офицери спряха недалеч от моста и замахаха с бели кърпи. На този сигнал турците отговориха, като размахаха голямо парче бял плат. Напред излязоха двама конници, като всеки от тях държеше в ръката си бяло знаме, преминаха по моста и се приближиха към офицерите начело с генерал Скобелев. Последва няколкоминутен разговор с преводача на генерал Скобелев. Те съобщиха, че е тръгнал и самият Осман паша и след това двамата конници препуснаха назад.

– Самият Осман иде! – възкликнаха всички с учудване. Действително такова нещо не бяха очаквали.

– Във всеки случай ние почтително ще го посрещнем – възкликна един офицер.

– Да, ние ще направим това – каза друг, – ние всички ще му отдадем чест, а войниците ще вземат за почест.

Цялата местност край групичката конници пред моста бе осеяна с ужасните следи на битката. Тук и там земята бе изровена от гранатите. Тук лежеше кон, хъркащ и борещ се в предсмъртна агония, редом с него един вол мълчаливо губеше кръвта си, неговите големи, кръгли, търпеливи очи гледаха някак си печално. Там стоеше каруца с убит кон, лежащ на впряга, както е паднал. По-нататък се търкаляха четирима ранени... Нито един от тях не издаваше дори звук. Те лежаха тук и понасяха своите страдания със спокойна, непоколебима твърдост, предизвикваща сълзи в много очи. Веднага зад каруците почвата беше набраздена от гранатния огън. Пътят и местата встрани бяха покрити с убити и ранени турски войници. Нашите лекари вече обикаляха из полето и търсеха ранените, за да им окажат първа помощ, очаквайки пристигането на походните лазарети.

Изведнъж се разнесоха викове: „Ето го! Иде!!!“

Двама конници пак се приближиха с бяло знаме, а лицето, което държеше това знаме, изглежда, беше редник. Той беше с фес, дълго изцапано черно палто и съвсем скъсани обувки. Другият конник имаше ярко червен фес на главата си и син офицерски мундир. Той беше наглед спретнат и с чисти ръкавици, сравнително млад, с кръгло, червендалесто лице, гладко избръснат, с неголеми мустаци, прав нос и сини очи. На вид имаше не повече от тридесет и пет години.

– Не може да бъде това да е Осман паша! – беше общото възклицание.

Наистина това не беше той, а Тефик бей – началник на неговия щаб. Всички бяха удивени, че лицето, приличащо толкова на момчешко, принадлежеше на дясната ръка на Осман паша, на този човек, който играеше такава важна роля в организацията и поддържането на отбраната. Но колкото и странно да е, това беше именно така. От наша страна всички отдадоха чест, когато се приближи Тефик бей. Той се спря и около минута не проговори. След това заговори на френски с добър акцент, но бавно, сякаш търсеше подходящи думи.

Той каза „Осман паша“, но след това спря и минаха най-малко десет секунди, преди да свърши своята фраза, казвайки още една дума „е ранен“.

Тук за пръв път научихме това обстоятелство. Всички изразиха съжалението си по този повод.

– Не е опасно, както се надяваме всички ние? – попита генерал Скобелев.

– Аз не знам – беше отговорът, след пауза.

– Къде се намира сега Негово превъзходителство? – беше следващият въпрос.

– Ей там – отговори Тефик бей, сочейки малка къщичка, намираща се край пътя непосредствено след моста.

Пак настъпи пауза, по време на която неотдавнашните противници се разглеждаха един друг. Тефик бей гледаше с пълно спокойствие, но очевидно с любопитство. Паузата стана непоносима. Турчинът не бързаше да говори, а нашите очевидно се стесняваха да го попитат не е ли дошъл той да се предаде; освен това тук нямаше нито един офицер, който имаше правото да се договаря с него. Положението беше критично и тежко, макар че в него имаше също и забавен елемент. Двете армии се гледаха една друга от разстояние не повече от двеста и петдесет крачки с оръжие в ръце, тъй като нашите войски продължаваха постепенно да се придвижват към моста. Най-накрая генерал Скобелев проговори.

– Не желаете ли някого да видите? (Пауза) С кого вие бихте желали да говорите? (Пауза). Нещо друго... (Пауза).

– Дявол да го вземе, какво е станало с този човек? Защо той не говори? – каза генералът на английски.

Тефик бей продължаваше, изглежда, да бъде равнодушен. Неговото мълчание, предизвикало възклицанието на Скобелев, се дължеше на вълнението му въпреки външната му непоколебима твърдост.

– Тук командува генерал Ганецки. Сега ще дойде, в случай че вие смятате да говорите с него – заяви накрая генерал Скобелев. Тефик бей се поклони.

– Осман проведе добра отбрана – каза един офицер. – Ние високо го ценим като войник.

Турчинът не даде вид, че е чул казаното, неговите очи гледаха към София, сякаш той очакваше оттам Мехмед Али паша, когото Осман толкова дълго очакваше. Личеше, че беше безполезно да бъде заговорен този упорит мълчалив човек. Скоро пристигна генерал Струков с пълномощия за водене на преговори. Той попита Тефик има ли пълномощия от Осман паша. Такова пълномощие, изглежда, той нямаше.

Аз не мога да предам всичко дословно, но крайният резултат беше този, че Тефик ни се поклони и препусна назад през моста. Ние пак трябваше да чакаме. Някои от турците на моста се придвижиха напред към нас, едни от тях бяха с пушки на рамо, други – с пушки в ръце. Те се приближаваха от всички страни и с любопитство ни разглеждаха. Хиляди от тях седяха по скалите на разстояние няколко крачки и ни гледаха спокойно, с пушки в ръце. Един точен залп силно би поразредил нашите военни кадри от тази страна на Вит, тъй като по това време тук се събраха около сто офицери, а капитулацията още не беше подписана... Пристигна генерал Ганецки. Пътят беше задръстен с каруци, убити коне и волове. Ние внимателно се промъкнахме по моста и се намерихме сред турците... Генералите Ганецки, Струков и няколко други офицери се насочиха към малката къщичка на пътя, където лежеше раненият Осман. Разговорът с него продължи не повече от пет минути. Капитулацията беше пълна. Осман паша незабавно се съгласи, тъй като нямаше друг избор. За да извърши пробивът, той изостави всичките си позиции, които толкова дълго и упорито държеше и съсредоточи армията си край Вит. Напускайки тези позиции, той ги губеше завинаги, тъй като нашите войски ги заеха веднага. Той се спусна в долината, но на обкръжаващите я височини стояха войските ни от три страни. Позицията му приличаше на позицията на Наполеон III при Седан. Ние се върнахме отсам моста, а Осман паша седна в каретата и замина за Плевен.

След няколко минути пристигна великият княз Николай Николаевич с щаба си и направи преглед на войските. Той бе посрещнат с гръмки викове „Ура!“ Спирайки се, той каза няколко думи на гренадирите. Те отговориха със силни въодушевени викове. След това ние пак бавно минахме през моста. Сега сцената беше променена. Не се виждаха вече въоръжени турци. Преговорите с Осман паша станаха в два часа. Сега беше вече три – и всички турци бяха предали оръжието си. Те бяха изпълнили буквално заповедта и всеки войник беше хвърлил своята пушка направо в калта, там, където стоеше, когато до него беше достигнала заповедта. Земята беше покрита с пушки „Пибоди-Мартини“. Ние яздехме по тях, тъпчейки ги с краката на конете си и чупехме стотици. Ние вървяхме към Плевен: вдясно от нас ниските възвишения свършваха към Къшин, вляво лежеше долината, зад която се издигаха Опанецките височини. Скоро се приближихме към множество каруци, впрегнати с волове, съставляващи обоза, който трябваше да съпровожда предполагаемия пробив. Тук, изглежда, имаше пет или шест хиляди каруци и аз видях много такива, които по всяка вероятност бяха собственост на частни лица, тъй като бяха пълни с покъщнина, турски жени и деца. Потръпнах при мисълта за тези слаби същества, ако бяха попаднали в страшния огнен пояс, и с удоволствие узнах, че нито една от тези частни каруци дори не е стигнала до моста.

Изведнъж се чуваха викове: „Осман“. Великият княз се приближи към каретата и няколко секунди двамата главнокомандуващи се гледаха очи в очи, без да проронят нито дума. След това великият княз протегна ръка и като стисна здраво ръката на Осман паша, каза:

– Поздравяваме Ви за отбраната на Плевен. Това е едно от големите военни събития в историята.

Осман паша тъжно се усмихна, с мъка се изправи въпреки раната си, каза нещо и отново седна. Руските офицери няколко пъти извикаха „Браво“, „Браво“ и всички отдадоха почтително чест. Пристигналият княз Карол също се приближи, повтори почти всяка дума на великия княз и по същия начин му стисна ръката. Осман паша отново се изправи и се поклони, но този път навъсен и мълчалив. Той беше облечен в широк син шинел, без външни отличителни знаци, по които можеше да се разбере неговият чин. На главата си имаше червен фес. Той е едър, добре сложен човек, долната част на лицето му е покрита с къса черна брадичка, без следа от бели косми. Има голям римски нос и черни очи. Лицето му е мъжествено, всяка черта от него изразява енергичност и решителност, но в същото време това е бледо, уморено лице, което едва ли е било толкова набраздено преди пет месеца; погледът на черните му очи е тъжен, умен и решителен...

 

НА 2 (14) ДЕКЕМВРИ жителите на гр. Плевен бяха ощастливени за втори път, тъй като ги посети императорът. Те посрещнаха Негово императорско величество с хоругви и кръстове, децата пееха химни, народът постилаше пътя на императора с чемширови клонки. Делегация от жени приветствува императора с развълнувана реч на руски език...

Когато пътувах по склона на възвишението на изток от Плевен, по посока на редута, пазещ пътя между този град и Радишево, пред мен се разкри страшна картина. Стотици трупове на руски бойци се търкаляха по склона на възвишението, където те бяха паднали по времето на августовската атака. Те лежаха близо до турско укрепление...

Седейки на коня си и гледайки това зрелище, можех да различа тези, които бяха паднали, без да страдат, от тези, умрели в агония, и действителността беше такава, че аз никога няма да я забравя. Руските войници, влезли в Плевен откъм тила на атакуващия отряд на Осман паша, минаха покрай тези останки на своите непогребани другари, но у тях не възникна желание да наложат някакво наказание на хората, постъпили толкова безразсъдно с останките на храбрите си врагове...

При влизането в самия град бях изненадан, че го намирам толкова малко пострадал от обстрела. Улиците и къщите имат същия вид, както и други градове; едни улици са криволичещи, тесни, тук-там настлани, а други – тъмни и изобщо неудобни. Около пет минарета и една голяма българска църква – това са всички духовни здания. Нито една от джамиите не беше повредена от гранатите. Българите стояха на вратите си и се здрависваха с всеки минаващ...

 

ПО ПЛАДНЕ НА 3 (15) ДЕКЕМВРИ императорът пристигна на редута, който защищаваше подстъпа към Плевен по гривишкия път. Той беше съпровождан от свитата си и чуждестранни представители. Великият княз очакваше Негово величество, който пристигна в една карета заедно с румънския княз Карол. Приближавайки се към великия княз Николай, императорът замаха с фуражката си и извика „Ура!“ по най-сърдечен начин. Великият княз се приближи и отдаде чест. Негово величество го целуна и му окачи на шията орден „Св. Георги“. След това той връчи този орден и на генералите Тотлебен, Имеретински, Непокойчицки и Левицки. Той връчи също на румънския княз Карол орден „Св. Андрей Първозвани“. Беше отслужен молебен, а след това всички, яздейки, се отправиха към Плевен, преминавайки по многолюдните улици. В малка къщичка, обкръжена с висок каменен зид, беше приготвена закуска, след която изведнъж настъпи тишина. Осман паша беше въведен в двора през портата от един казак-офицер и един офицер от собствената му свита. Когато го водиха край групата от щабни офицери, всеки от тях му отдаваше чест и възкликваше: „Браво, Осман!“ След това той беше заведен в стаята, в която се намираше императорът, който му стисна ръката и му каза, че поради неговата храбра отбрана той е заповядал да му се върне сабята, която може да носи. След това Осман беше изведен и качен в каретата всред продължителните одобрения на руските офицери от щаба, на които той отговаряше с усмивки и поклони. Раната му не е сериозна, тъй като костта не е засегната, но не може да ходи.

Нашите трофеи при превземането на Плевен бяха: 77 оръдия и повече от 40 000 пленници, в това число и 10 паши.

Тази блестяща победа бе резултат от прекрасно проведената обсада на Плевен.

 

10 ДЕКЕМВРИ 1877 Г., НОЩТА

Русите знаеха, че в петък Осман паша се готви да пробие обкръжението и затова от своя страна правеха всичко необходимо да го пресрещнат. Окопите бяха пълни денем и нощем, дивизионните и полковите командири бяха предупредени да бъдат в бойна готовност и всички постове бяха удвоени и утроени. Тези мерки бяха взети; но нощта срещу петък, а и събота минаха без никакво забележимо движение сред турците. Осман паша все пак беше решил да направи последни усилия да разкъса обсадата. Неделята мина по същия начин. Русите наблюдаваха зорко, като поддържаха обичайния артилерийски огън, на който турците отдавна не отговаряха. През последните три или четири дни времето беше влажно и студено с тежки разкъсани облаци, заплашващи с дъжд. В неделя около пладне облаците се сгъстиха и от тъмната им маса заваля сняг. Изви се снежна буря. Докъм 5 часа земята побеля и видът є се промени съвсем. Между три и пет часа обиколих на кон окопите по пътя за Ловеч, от Гривица до Брестовица. Небето беше мрачно и прихлупено, въздухът – бял от гъстия сняг, през който мъждукаха светлините на Плевен. Палатките на руските войници скоро побеляха. Войниците се движеха весели, някои готвеха вечеря, а други на групи пееха с цяло гърло. Първият сняг им напомняше за далечните им домове, където той отдавна е дълбок няколко стъпки.

Аз преминах през теснината в подножието на Зелените височини. Скоро се намерих на пътя за Ловеч, близо до Брестовица, сред страхотна снежна буря и вятър. Вече беше съвсем тъмно. Светлините на Брестовица едва се виждаха в мрака и ми беше доста трудно да намеря в бурята и тъмнината пътя до Южен дол, където беше Главната квартира на Скобелев. Тук сварих всичко в бойна готовност.

Един съгледвач току-що беше донесъл новината, че Осман е раздал на войниците си дажба за три дни – по 150 патрона, по един чифт нови обувки – и една любопитна подробност: всеки войник е получил по една малка дажба масло за смазване и поддържане пушката си в ред. По всичко личеше, че съсредоточаването на войските ще започне веднага.

В десет часа пристигна втори съгледвач и донесе, че Осман се съсредоточава близо до моста на Вит. Съгледвачът идваше направо от Плевен и след като предаде сведенията си, отново изчезна в тъмнината. Няколко минути по-късно се получи донесение, че в Плевен се виждат да се движат много светлини – нещо необичайно. Явно бе, че се придвижват пехотни поделения. Съгледвачите бяха прави.

Нощта бавно се изниза. Снежната буря престана, облаците се носеха бързо по небето и от време на време валеше суграшица. Скобелев беше издал заповед войниците да се придвижват предпазливо напред и да оглеждат внимателно пътя. Можеше със сигурност да се каже, че турците също се готвят за придвижване и наближава крайният решителен момент. Скобелев заповяда завземаните позиции да бъдат незабавно организирани за отбрана, за да не би турците в опита си за пробив да ги завземат отново.

Взе да се зазорява. Беше облачно и изглеждаше, че ще вали сняг. Внезапно загърмяха 30–40 оръдия, последвани от непрекъснат тътен. Сражението беше започнало. Великанът, който се беше отбранявал четири месеца, сега се мъчеше да се измъкне, като се вдигаше на отчаяна атака. Ние възседнахме конете и тръгнахме към полесражението. То беше по посока на моста над Вит, на пътя за София. След половинчасова езда стигнахме наблизо, откъдето можехме да наблюдаваме боя.

Пред очите ни се представи страхотна гледка. Равнината откъм Плевен е оградена със стръмни скали, в подножието на които тече река Вит. На разстояние две мили от тях избухваха тук-там яростни пламъци проблясваха и изчезваха и отново избухваха. Това беше артилерийският огън на турците и русите. Пушекът се носеше на кълба към Вит и се издигаше към гъстите облаци, надвиснали над хоризонта, докато ниско по земята непрекъснато лумваха пламъци, които раздираха тъмните облаци като светкавици. От време на време неясно съзирахме човешки фигури, коне, добитък и забързани каруци. Над всичко това се издигаше тежкият грохот на повече от 100 оръдия.

Ето какво се беше случило:

През нощта Осман паша бе изоставил всички свои позиции от Гривица до Зелените височини. Беше съсредоточил по-голямата част от армията си отвъд Вит, като преминал по двата моста – стария и новия, неотдавна построен. Беше взел част от артилерията си (около три батареи) и един обоз от около 5000–6000 коли, теглени от биволи. Успял бе да прекара войската, артилерията и тези коли преди изгрев слънце. Русите считат, че за да тръгне с толкова голям обоз, Осман паша е смятал руската обсада за значително отслабена поради заминаването на генерал Гурко с неговия отряд към Етрополе. Но аз съм склонен да мисля, че той не е бил така зле информиран за състава на русите. Тръгнал е с такъв голям обоз, за да го използува в боевете.

И наистина първото нещо, което русите видяха при пукването на зората, беше една редица коли, теглени от биволи, които идваха насреща им през равнината в гъст строй. Турците се движеха зад колите, натоварени догоре с багаж и най-различни вещи, които представляваха много хубаво прикритие срещу куршумите. Атаката беше насочена срещу позициите на гренадирите на север от пътя за София. Говори се, че атаката била проведена с 20 000 войници, но аз се съмнявам, тъй като мястото не позволяваше такава многочислена групировка да се разгърне в боен ред. Както и да е, атаката беше блестяща по замисъл и дръзновение.

Турците напредваха колкото можеха под прикритието на колите, а русите сипеха страхотен огън върху тях от своите оръдия и обстрелваха настъпващата верига с митральози и бердани. Турците проявиха възхитителна храброст, равна на онази, когато Скобелев превзе двата прочути редута. Те не можеха повече да се прикриват и се втурнаха с викове върху окопите на Симбирския полк, обкръжиха една батарея, нахвърлиха се върху артилеристите, офицерите и войниците, които с героизъм защищаваха оръдията, и ги избиха до един. Но русите се струпаха почти веднага в мястото на пробива и се втурнаха яростно върху турците. Последва ръкопашен бой – войник срещу войник, щик срещу щик. Бой, за който се казва, че трае няколко минути. Турците с диво упорство бранеха оръдията, забравили, че бяха излезли от Плевен, за да бягат, а не да пленяват и задържат батареи. Мнозина от тях бяха избити. Започнаха да отстъпват, като се прикриваха зад счупените коли и отговаряха с огън, но по-голямата част побягнаха към стръмните брегове на Вит, където намериха прикритие от гранатите и куршумите на русите.

Часът беше около осем в половина. Турците бяха отблъснати, но сражението продължи още четири часа. От този момент нататък загубите и на двете страни не бяха големи, тъй като войските бяха зад прикрития. Оловната буря беснееше, докато 100 оръдия бълваха огън, дим в желязо. През цялото това време очаквахме всеки момент едната или другата страна да се впусне в атака. Все още не можехме да си представим, че бяхме свидетели на последната битка около Плевен.

Около 12 часа огънят и от двете страни започна да намалява, като че ли по взаимно съгласие. Скоро спря напълно. Съкрушителният грохот на пехотния огън и дълбокият тътен на артилерията не се чуваха вече. Димът се разнесе и настъпи тишина – тишина, която тук няма да бъде нарушавана дълги години.

Нямаше и половин час откак стрелбата беше спряла и на пътя, който минава край скалите отвъд моста, се развя бяло знаме. Плевен беше паднал и Осман паша се предаваше.

Продължителен радостен вик се разнесе от страната на руските позиции, когато видяха бялото знаме, и отекна по печалната равнина. Вълнение обзе потъналите в кал руски войници, изтощени от дългата обсада на тази непревземаема крепост.

По-късно турски офицер на кон премина моста с бяло знаме в ръка. Той се приближи до генерал Ганецки, спря за момент и обърна коня си назад, защото Ганецки му нареди да изпрати офицер с чин на паша, за да преговарят за условията на капитулацията. След това ние, 30–40 души, предвождани от генерал Скобелев, се приближихме на конете си по пътя и бяхме чудесни мишени за турските войници, надвиснали над скалите. Спряхме на 50 ярда пред моста и на 75 ярда от една голяма група турски войници. Генерал Скобелев и двама-трима офицери размахаха бели кърпички. В отговор се развя бяло квадратно парче муселин. След това двама ездачи от турска страна преминаха моста и дойдоха при нас. Всеки носеше бяло знаме. Последва кратък разговор с преводача на Скобелев, след което бе обяснено, че ще дойде самият Осман паша – и двамата ездачи се върнаха обратно в галоп.

„Самият Осман паша!“ – възкликнахме всички от изненада. Това бе съвсем неочаквано. „Ще го посрещнем с уважение“ – възкликна един офицер. „Така и ще бъде – каза друг. – Ние трябва да му отдадем чест, а войниците ще застанат за почест.“

„Той е велик военачалник на нашето време – каза генерал Скобелев, – защото защити честта на своето отечество. Аз ще му подам ръката си и ще му го кажа.“ Всички се съгласихме с неговите възхвали и кланетата, извършени от турските войници върху руските ранени при Плевен, бяха забравени.

Цялата земя около мене беше покрита със зловещите следи от боя. По пътя и край него, тук и там, лежаха разхвърляни убити и ранени турски войници, волове, коне, строшени каруци и изоставено оръжие. А там, където войските на Осман паша успяха да разкъсат руската бойна линия и извършиха героичната си атака, земята беше буквално покрита с убити и ранени. Руски лекари вече обикаляха полето, за да се погрижат за pанените.

Наблюдавах всичко това през паузата, която беше най-после нарушена от виковете. „Ето го! Идва!“ И подкарах коня си към мястото на срещатa. Двама конници отново се приближаваха с бяло знаме – един от тях беше прост войник, с фес и дълга кафява наметка и разкъсани обуща, а другият беше с яркочервен фес, наметнат със синя офицерска пелерина. Последният беше чист и спретнат, с кози ръкавици, сравнително млад, с кръгло розово лице, гладко обръснат, със светли мустаци, прав нос и сини очи. Не изглеждаше да има повече от 35 години.

„Това не може да бъде Осман паша!“ – възкликна генералът. И наистина това беше Тефик бей, началникът на неговия щаб. Възможно ли беше този човек с лице на юноша, дясната ръка на Осман паша, да е играл такава важна роля в организирането и поддържането на Османовата могъща отбрана? Изглеждаше странно, но това беше истината. Турците имат достойнството да не се боят от младите хора. Сред пленниците аз не видях нито един офицер с посивяла брада.

Тефик бей се приближи на коня си. Той спря за момент, мълчалив. След това заговори на френски с хубаво произношение, но бавно, като че ли подбираше думите си: „Осман паша... – цели десет секунди мълча, преди да продължи – е ранен.“ Чувахме за пръв път.

„Не тежко, надяваме се всички“ – каза генерал Скобелев. „Не зная“ – беше отговорът с паузи от една секунда след всяка дума. „Къде е негово сиятелство?“ – беше следващият въпрос. „Там“ – отговори Тефик бей, като посочи една малка къщичка край пътя, точно отвъд моста. Настъпи мълчание, през което ние огледахме нашия странен събеседник, но и той ни гледаше с най-съвършено спокойствие и любопитство. Турчинът не бързаше да заговори, а и русите явно се чувствуваха неудобно да го запитат дали е дошъл да каже, че се признават за победени. Най-после генерал Скобелев каза тихо: „Има ли някой тук, когото искате да видите?“ Пауза. „С когото искате да говорите?“ Пауза. „Какво, дявол да го вземе, му има на този човек? Защо не приказва?“ – избърбори генералът, като се обърна към мен на английски. Тефик бей си остана безмълвен. По-късно аз го срещнах още няколко пъти и забелязах, че той по начало е изключително необщителен, но смятам, че неговото необикновено мълчание в случая се дължеше до известна степен на вълнение, макар външно да изглеждаше невъзмутим. Положението беше критично и макар да имаше в него и нещо забавно, беше същевременно и потискащо. А двете армии ни гледаха на не повече от 500 ярда разстояние една от друга с оръжие в ръка.

„Тук командир е генерал Ганецки. Ако искате да говорите с него, той ще дойде скоро“ – каза най-после генерал Скобелев. Тефик бей само кимна с глава. За щастие генерал Струков, упълномощен да води преговорите, дойде скоро. Той запита Тефик бей дали е упълномощен от Осман паша да преговаря. Изглежда не беше. Тефик бей се поклони пред нас и в галоп се върна обратно по моста.

Почакахме още малко. По моста няколко турци се зададоха и дойдоха при нас, като носеха пушките си на рамо. Те ни заобиколиха и заразглеждаха с любопитство. Хиляди от тях бяха по скалите, на не повече от 50 ярда. Оттам гледаха невъзмутимо, всички с оръжие в ръка. Един добре насочен залп би разредил значително руските кадри от отсамната страна на Вит, тъй като до този момент се бяха събрали стотина офицери, а капитулацията все още не беше обявена.

Ето че генерал Ганецки пристигна. Пътят се задръстваше от каруци, умрели хора, коне и волове. Ние предпазливо се промъквахме по моста. Вървяхме напред, а тълпата край нас се сгъстяваше. Турските войници с пушки и байонети в ръка, войници, по които преди два часа стреляхме и които стреляха по нас, ни гледаха навъсено, някои с див израз. Ала имаше и приятелски и интелигентни лица, които ни гледаха с твърд, ясен и любопитен поглед. Когато бяхме вече близо до моста, блъскането бе толкова голямо, че не можехме да продължим нататък, а и не искахме, защото в малката къщичка над пътя лежеше ранен Осман паша. Генералите Ганецки, Струков и други отиваха да го видят. Аз не можах да вляза, притиснат от тълпата.

Условията на капитулацията бяха много лесно уредени. Тя е безусловна. Осман се съгласи веднага да се признае за победен заедно с храбрата си армия, удържала тази прочута крепост толкова дълго време, с което разстрои целия план на руските военни действия.

Ние се върнахме обратно на моста, а Осман паша бе качен в една каляска и откаран към Плевен. Няколко минути по-късно пристигна великият княз Николай Николаевич заедно с щаба си. Той направи преглед на войската си и се обърна с няколко думи специално към гренадирите. Великият княз положително има военния дар да говори пред войници. След това ние отново бавно преминахме по моста. Отправихме се на коне към Плевен. Скоро срещнахме върволици биволски коли от обоза. Може би имаше 500–600, а аз забелязах и значителен брой частни коли, натоварени с покъщнина, с жени и деца. Човек изтръпва, като си представи тези малки деца в зоната на ужасния огнен обръч!

Още веднъж спряхме нашия бавен ход напред, защото се чу викът „Осман“. Той се връщаше в каляската си, за да се срещне с Великия княз. Беше ескортиран от 50 души казаци и 35–40 турски офицери. Почти всички бяха млади мъже, едва ли имаше някой между тях по-възрастен от 30 години. Повечето имаха лица на гимназиални ученици.

Великият княз приближи с коня си до каляската и няколко секунди двамата военачалници се гледаха мълчаливо. След това великият княз протегна ръка на Осман паша и каза: „Поздравявам ви със защитата на Плевен! Това е един от най-славните военни подвизи в историята.“ Осман паша се усмихна тъжно, изправи се с мъка на краката си и каза нещо, което не можах да чуя. Руските офицери викаха „Браво, браво!“ многократно и отдаваха чест. Осман паша беше наметнат със синя пелерина без отличителните знаци на неговия чин и с червен фес. Той е едър, силен мъж, долната част на лицето му е покрита с черна брада без нито един бял косъм. Има голям римски нос и черни очи. Силните черти на лицето му изразяват енергия и решителност. И все пак лицето му е уморено и изпито, с бръчки, които, мисля, едва ли са били врязани толкова дълбоко преди пет месеца. „Това е лице на голям пълководец – каза Скобелев. – Радвам се, че го видях. Той е Осман Гаази и ще си остане Осман Победоносният, въпреки неговото поражение.“

Може би русите преувеличават своята оценка за Осман паша. Историята ще отсъди. Но развълнувани от току-що завършеното грандиозно военно събитие, между нас нямаше нито един, който да не споделя думите на Скобелев.

След капитулацията минах на кон сред турските войници и имах време да ги разгледам отблизо. Сред тълпите имаше грозни отблъскващи лица, но имаше и много открити лица, в чиито очи нямаше блясъка на убийството.

 

ПЛЕВЕН, 11 ДЕКЕМВРИ 1877 Г.

През цялото време на обсадата на Плевен Осман паша живеел в палатка, макар че е имал много удобна и хубава къща в града. Като истински войник той предпочитал да бъде изложен на несгодите на времето, както войниците в окопите.

След срещата си с Осман великият княз Николай Николаевич отиде на кон в Плевен. Когато ние пристигнахме, вече се беше стъмнило и градът ни се представи мрачен и жалък. По тесните и криви улици, покрити с дълбока кал до глезените, се скитаха хиляди войници и коне, без да знаят къде отиват. Жителите стояха пред домовете си измършавели и бледи. Те ни поздравяваха боязливо, като че ли се страхуваха турците да не се върнат и им отмъстят. В къщите не се виждаше ни светлина, ни огън. Владееше студ, обърканост, изоставеност. При падащия мрак на декемврийската нощ всичко представляваше крайно печална и потискаща гледка. Аз се бях присъединил към генерал Скобелев и докато яздехме по улиците за Главната квартира на генерала, по пътя за Ловеч срещнахме Тефик бей. Той се скиташе по калните улици на града, без да знае къде да намери своя военачалник. Генерал Скобелев веднага го покани да вечерят заедно и да прекара нощта в неговата палатка.

Продължихме по пътя за Ловеч. Минахме под двата редута, завзети от Скобелев през септември, сега тихи и изоставени, нагоре към Зелените височини през лабиринт от окопи и укрепления, където само преди 24 часа турци и руси все още бяха гърди срещу гърди и щик срещу щик. Сега всичко беше тихо и пусто. Като дойдохме на върха на височините, видяхме светлините на Брестовица надясно от нас и след кратък галоп се намерихме в Южен дол, сегашната Главна квартира на генерал Скобелев. В землянката му гореше хубав огън. Водката и горещата супа изведнъж стоплиха премръзналите ни ръце и крака, а топлата вечеря ни напомни, че сме били на седлата от ранна утрин без залък в устата.

Скобелев предложи наздравица за Осман Гаази и пи за храбрите защитници на Плевен. Весела усмивка се появи на лицето на Тефик бей, когато Скобелев го запита кой е командувал турските войници на Зелените височини. Струва ми се, че сега за пръв път дойде на ум на Тефик бей, че негов домакин беше именно генерал Скобелев – неуморимият, неудържимият, смелият, с когото беше водил толкова тежки боеве по Ловчанския път и Зелените височини. И така той каза с усмивка: „А, вие сте, значи, генерал Скобелев, който ни създаде толкова мъки. Вашата атака беше чудесна в онази мъглива и тъмна нощ на Зелените височини.“ И след кратък проблясък Тефик бей отново изпадна в мрачно униние.

Едва бяхме изпили кафето си, когато на Скобелев му дожаля за Тефик бей и ни отпрати всички, отстъпи му леглото си и прекара нощта в палатката на един от офицерите си. Така завърши този пълен със събития ден...