КАК РУМЪНИЯ ЗАГРАБИ НОВИ БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ ПРЕЗ 1913 Г. И УСТАНОВИ ЖЕСТОК ТЕРОР НАД СЪНАРОДНИЦИТЕ НИ В ДОБРУДЖА

За българо-румънските отношения през Възраждането и средните векове има сериозна литература. Но как се развиваха румънските апетити за български земи след Руско-турската война (1877-1878 г.) българската историография все още е в дълг.

Безспорно е и направеното досега, като не можем да не огбележим и високонаучните качества на сборниците „Добруджа“. Наистина благодарение на бившия търновски професор Петър Тодоров на бял свят излязоха и редица сериозни проучвания за добруджанския въпрос и четиритомен корпус от документи. Велко Тонев също даде своя сериозен принос в проучването на румъно-българските отношения и за развитието на добруджанския въпрос. Не може да се отминат и без внимание и изследванията на проф. Веселин Трайков и проф. Николай Жечев.

Но за разлика от нашите изследователи, които спазват строго изискванията и принципите, на които се базира сериозната наука в Румъния не само, че не се помайват, но и излиза сериозна по обем наукообразна печатна продукция. В архива имах възможност да видя огромен сборник, посветен на Добруджа, издаден още през 30-те години на миналия век. Наскоро след Букурещкия договор румънското Министрество на външните работи също, по примера на Великите сили, издава един обемист том от т.нар. поредица от цветни книги с важни румънски дипломатически документи, свързани с Балканските война. От този сборник при внимателно четене може да се установи зараждането и осъществяването на румънската агресивна линия срещу България в течение на едно десетилетие, предхождащо Балканските войни. В Румъния вече е налична сериозна обемна печатна продукция, която излезе на бял свят през последните години, когато бяха отпечатани и поредица от документални томове, посветени на румънската история.

При работата ми напоследък с печатния партиен и синдикален орган на БРСДП (тесни социалисти) попаднах на редица важни уводни статии във вестника, свързани с българо-румънските отношения през Балканските войни (1912-1913) и началото на Първата световна война (1914-1916). Статиите са излезли изпод перото на Тодор Петров - един от най-добрите публицисти на БРСДП (т.с.), както и от българския, а по онова време вече и виден румънски социалдемократ Кръстю Раковски. Някои от статиите са препечатани от австрийския социалдемократически вестник „Форверц“, а други са само редакционни без да е отбелязан техния автор. Във всичките статии авторите им са единодушни по отношение на грабителската политика на румънското правителство, ударило в гръб воюващата с бившите си съюзници България. Показана е и покровителствената, а и подстрекателска дейност на имперска Русия, за да бъде нанесен срещу страната ни този неповторим в историята по коварството си удар на нашите съседи, за да се доберат до нова плячка. Явно подарената им през 1878 г. Северна Добруджа вече не ги задоволяваше в техния им устрем още по-на юг.

Авторите на статиите са изключително добре информирани и по отношение на агресивната политика на Румъния и към другите й съседи Австро-Унгария и Русия, както и на двоумението им при включването на Румъния в един от двата военнополитически блока – Централните сили и Антантата.

Много красноречива е една от статиите, носеща заглавието „Какво става в Добруджа?“ след 1913 г. и именно на този въпрос се дават отговори – там новата окупаторска власт затваря българските училища, читалища и църкви, закрива българските общини, като гони извън пределите на Добруджа българската интелигенция. Конфискуват се имоти и започва с бързи темпове една жестока денационализация на населението в този хилядолетен български край, люлка на българска държавност.

От тези статии лъха ужасяющия трагизъм и безизходица на попадналата в изолация България и от положението, при което са били поставени нашите сънародници. Едва ли читателят на тези страници би повярвал, че доскорошната гостоприемна за българските революционери и книжовници Румъния има нещо общо със северната ни съседка, която беше станала база на българското националреволюционно движение през XIX век. Сигурен съм че искреността в отношенията между двете съседни държави никога няма да се върне докато български земи и народ живеят в рамките на Румъния, колкото и да са големи напъните на съвременните ни политици. Още повече, че румънските претенции към наши земи все още продължават и наскоро бяхме свидетели на изказванията на последния румънски президент и на други румънски политици, които настояваха за права на някакво румънско малцинство в страната ни.

Цочо В. Билярски

 

РУМЪНИЯ И БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

Ние многократно заявихме преди войната, че Румъния ще се противопостави срещу всяко увеличение територията на България и другите балкански държави, за сметка на европейските турски провинции, ако едновременно самата Румъния не придобие нещо за себе си. Ние казахме, че тая политика Румъния ще държи не само следвайки собствените си капиталистически и династически интереси, които ще бъдат накърнени, ако нейните съседни балкански държави се значително увеличат и засилят, но и по внушението на големите държави от Тройния съюз, чието оръдие е Румъния.

И наистина, събитията дойдуха твърде скоро да потвърдят нашите думи. Румъния стоя мирно в началото на войната, когато тя и нейните високи покровители се надяваха, че малките балкански държавици ще бъдат смазани от голямата вековна Турска империя. Щом, обаче, победите на балканските съюзници зачестиха и поражението на Турция стана несъмнено, веднага Румъния заговори за компенсации! Ала това трябваше  да се очаква и то можеше да бъде изненада само за ръководителите на българската националистическа и династическа политика, които сами са чужди оръдия и затова  не предвиждаха  или не искаха да предвидят неизбежния  обрат в отношенията на Румъния към България.

Днес българските управници и всички буржоазни шефове се надпреварват във възмущенията си против коварството на Румъния. Но, разбира се, че те съвършено напразно харчат своята злъчка – възмущенията и моралните тиради за справедливостта и правото не ще изменят ни най-малко фактическото положение. Трябва да считаме много наивни българските патриоти, за да допуснем, че след Балканската война, която показа най-нагледно, какво не фразите, а силата е що решава в международните отношения, те вярват в силата на приказките за справедливостта и правото да предотвратят голямата опасност, която ги притиска от север.

Възмущевията и шумът на патриотите против Румъния са само едно ново доказателство за тяхното късогледство, както изобщо за безсилието на национализма да се справи с големия балкански въпрос.

В Народното събрание, шефът на демократическата  партия Ал. Малинов се опита  да стовари  всичката  отговорност за днешния румъно-български конфликт върху  сегашното  правителство. Един дребнав партизански  жест, с който демократическия  шеф се опитва да прикрие своята  отговорност в румъно-българския  конфликт, но който показва само  неговата пълна безпомощност и безсилие да посочи един изход от тоя конфликт.

Отговорността за критическите отношения между България и Румъния пада изцяло, както върху румънските управници, тъй и у нас, върху всички буржоазни партии. И едно красноречиво доказателство за това е оняденшната парламентарна реч на Малинов, който след като даде израз на беззъбата патриотическа злоба против Румъния и на дребнавото си партизанство, завърши с един апел към внука на Царя освободителя, към когото в днешния критическн момент били обърнати взоровете на българския народ!

Безпримерна политическа слепота ли е това, или умишлено престъпление спрямо свободите и интересите на българския народ? – Едното и другото!

Българското правителство и всички буржоазни партии се осланяха на подкрепата на Русия. От нея те очакваха да възпре всякакви нападателни опитвания на Румъния и да осуети каквито и да било нейни претенции за териториална компенсация. (Свободата на словото и печата е най-ценната политическа свобода, за която работническата класа трябва да се бори непрестанно! Тая свобода е осветена от нашата писана конституция!).

Един нов жесток урок по освободителната роля на нашата покровителка! Ето как скоро историята идва да потвърди нашите изявления в последния брой на „Работнически Вестник“ преди общата мобилизация, в който ние писахме:

(Де останаха заявленията на господин министър Тодор Тодоров в Народното събрание, че военната цензура ще бди само да не се допущат съобщения върху движенията на войските?).

Руското правителство, продължавахме ние по-нататък, ще измени на България и след като я тласне в кръвопролитната и разорителна война, ще я остави обезсилена и изтощена в ръцете на нейните врагове! И ние днес можем да попитаме българското правителство, Малинова и всички буржуазни партии: де останаха вашите надежди в Русия, защо тя не ви подкрепи в тоя критически момент, а изоставя изтощена и обезсилена България в ръцете на нейните врагове?

Никога сляпата и престъпна политика на българската буржоазия не е довеждала тъй скоро до своите печални и гибелни последици за българския народ, както по отношение на Румъния. Българските патриоти искат, щото Румъния да бъде няма и безучастна зрителка на събитията в Балканите, които водят към териториалното увеличение на България, Сърбия и Гърция. Едно наивно искане, което никога няма да убеди буржоазията и монархизма в Румъния да останат пасивни тогава, когато те могат със своята сила също тъй да се докопат до една плячка.

Едно средство имаше и съществува още, щото Румъния днес да не издига меч зад гърба на България, когато ръцете на последната са вързани. То е, щото Румъния да влезе в Балканския съюз!

Но това означава, че Балканския съюз трябва да бъде не един династически съюз, целящ завладяването и разграбването на Европейска Турция – такъв съюз винаги ще има против себе си Румъния – а един икономически и политически съюз на всички балкански народи, с обща митническа тарифа, с общ парламент и пр. Само такъв еднн съюз, който е насочен, от една страна, към социалното развитие и подигане благосъстоянието на народите, и от друга – към запазване тяхната независимост от завоевателната империалистическа политика на „Великите сили“ – само такъв един Балкански съюз може да обедини и сплоти сигурно, трайно и завинаги балканските народи.

С други думи, само в широките граници на балканската федеративна република, България ще спечели искреното приятелство на румънския народ, както и Румъния ще престане да бъде слеяпо оръдие на чужди завоевателни цели, каквото оръдие е тя днес на „Тройния съюз“.

Публ. във в. „Работнически вестник“, 23 февруари 1913 г., с. 1.

 

РУМЪНО-БЪЛГАРСКИЯТ КОНФЛИКТ

Управлющите в Русия, които държат многомилионния руски народ в безправие и потисничество, не само не защищават България от неоснователните претенции на управляюща Румъния, но първи те, чрез устата на своя министър на външните работа Сазонов, декларираха, че България трябва достойно да оцени „неутралитета“ на Румъния през Балкано-турската война и да я възнагради с известни гранични отстъпки. Такова изявление пръв даде Сазонов пред европейската преса в пътуванията си до Виена, Париж и Лондон. Дотогава румънското правителство не бе още официално предявило претенции за някаква териториална компенсация спрямо България. Явно е, прочее, че първа руската дипломация открито насърчи Румъния да иска териториални отстъпки от България.

С тая си „славянска“ постъпка руската дипломация преследваше главно целта да оттегли Румъния от влиянието на Австрия и да я привърже към своята външна политика. Но това тя иска да постигне за сметка на България, като застави последната да отстъпи на Румъния част от територията си уж за ректифициране границата помежду им. Само тоя факт е достатъчен да покаже, колко се заблуждават ония, които вярват, че Русия щяла да защити България от претенциите на Румъния. Но ето и други факти, които ни навеждат на същата мисъл. Все около времето когато Сазонов пръв направи казаното изявление за оценяване „неутралитета“ на Румъния и за възнаграждението й, руският цар, пак за гореизтъкнатата цел, удостои румънския крал с титлата фелдмаршал в руската войска и отсетне му прати фелдмаршалски жезъл по специален пратеник – един от руските князе(1).

Но и Австрия не спи. Забелязала тия опити на Русия да изтръгне Румъния из водите на нейната дипломация, Австрия започна да подшушнува на Румъния, че ако Русия й обещава съдействие за ректифициране румъно-българската граница в Добруджа, то тя ще й съдействува да изтръгне от България още по-големи териториални отстъпки. И наистина, буржоазната преса в Австрия най-горещо защищава румънските претенции спрямо България и заплашва даже, че Австрия, в случай на конфликт между двете спорещи съседки, ще укаже на Румъния „морална и материална помощ поради приятелското държане, което последната винаги имала с нея“. Поне така се изказа полуофициоза „Neue Freie Presse“.

Така, Русия и Австрия – разбирам управляющите ги –се надпреварваха в обещаване помощ на Румъния за завладяване чужди земи, Румъния стана галеното чедо за Австрия и Русия и всяка от последните се старае да я спечели на своя страна.

От друга страна, с поддържането на Румъния в заграбване част от България, Русия и Австрия преследваха и целта да отклонят погледа на Румъния от завладените от тях румънски земи – Трансилвания, Буковина и част от Бесарабия – и да го насочат към чуждн земи. А тъкмо настоящата война, чрез която балканските съседи на Румъния се стремят да увеличат и уж да обединяват народите си, можеше да възпламени и в румъните въжделенията да търси пътища за „освобожднието“ на сънародниците си от Австрия и Русия. Румъния, обаче, вместо да се обедини с балканските народи и заедно с тях да се противопостави на грабежническата политика на Австрия и Русия, става оръдие на тая политика, на която са станали жертва нейните сънародници и която политика за своите цели си служи със старото средство: divide et impera (разделяй и владей).

Настоящата Балкано-турска война даде повод на Румъния да иска териториална компенсация. Балканските държавици водят не война за освобождение на Македония и Одринско и за превръщането им в автономна област, която да съставлява част от една балканска федерация, гарантираща на всяка съставна нация свобода за развитие, а чисто завоевателна война, в резултат на която ще се делят националните населения по най-неестествен начин. Стремежът на българската буржуазия, опиянена от първите изнесени с големи жертви победи, да превзема и земи, само за своите капиталистически цели и интереси, възбуди още повече лакомията на румънската буржоазия. Постъпките на българската дишюмация окуражиха румънските министри в нахалните им претенции спрямо България: според изявленията на министър-президента Т. Майореску в румънския парламент, най-първо г. Данев бил дошъл в Букурещ, за да го пита, какви желания имала Румъния спрямо България. Най-сетне повторното почване на войната, не без вина и на българската дипломация и очакването, че балканските народи ще се изтощават още повече от тая война, усилиха надеждата у румънските управници да откъснат по-голям къс от България. Така настоящата война съживи и усили у румънската буржоазия стремежа към териториално разширение.

Румъния е безсилна сама да се разшири териториално там, дето са нейните сънародници – в австро-унгарската Трансилвания и Буковина. Водима от своя егоистичен класов стремеж – да завладява чужди народи и земи за експлоатацията, посяга върху чужди земи и народи там, дето може и когато може. България е във война с Турция, ето защо от нея и сега Румъния смята, че може и „следователно“ имала „право“, да заграби парче земя с неромънско население. Това е грабеж – всички казват и мнозина се възмущават. Но грабеж на чужд човешки труд и на чужди земи – това е животът, това е единствената работаа, това съставлява съществуването на буржоазията във всяка една страна.

Та, от една страна, за да задоволи своя класов стремеж да граби народи и земя, дето и които може и от друга страна – за да отклони обезправените народни маси от исканията им за всеобщо, еднакво, равно и тайно избирателно право, изобщо за политически права и свободи, за училищна просвета, за подобряване положението им, и за разрешаване аграрния въпрос, управляюща Румъния и нейните господствующи класи предявиха спрямо България претенции за териториални отстъпки.

Ето защо, румънската дипломация, колкото и да се мъчи, с нищо сериозио не може да обоснове претенциите си. Нейното единствено основание е „мога“, следователно – имам „право“. – Така се прояви искането на Румъния да й отстъпи България Силистра и част от българската Добруджа.

И понеже България не иска да направи тая отстъпка, яви се румъно-българския конфликт. Както е явно от до тук изложеното, тоя конфликт се създаде от следните причини: настоящата Балкано-турска война, руско-австрийската дипломация и класовия стремеж на румънската буржоазия за грабеж.

В създаването на тоя конфликт, който може да доведе до война между двата съседни народа – румънския и българския, последните нямат никаква намеса. Но лошите последствия от тоя конфликт най-тежко ще изпитат двата народа. Ето защо работниците от двете съседни страни трябва да се борят с всички сили против създаване на такива коифлнкти, трябва да увеличат своята организирана сила, която да прави невъзможни националистическите безумства и лакомии на буржуазиите за завладяване и ограбване чужди земи и народи.

Т. Петров

Публ. във в. „Работнически вестник“, 5 март 1913 г., с. 1.

---------------

(1) Не е чудно, че първа Румъния поиска, щото в Петербург да стане посредническото решение на румъно-българския спор.

 

КАКВО СТАВА В ДОБРУДЖА!

Пишат ни от поробения български край:

Добруджанци, като награда за изпълне¬ния от тях докрай „отечествен дълг“, бидоха харизани на Румъния. Румънските чокои и боляри са приготвили един нечуван реакционен законопроект, с който се отнемат почти всички права на добруджанското население.

Една от първите грижи на румънското правителство бе, – да ограничи до минимум националната свобода на населението, като го румънизира и направи в скоро време да „обикне“ своето „ново отечество“. За тази цел то прибягна най-напред към затварянето на всички български училища. Разбира се, че тази своя постъпка то оправда с липса на помещения за казарми. Съгласете се, господа, казал Таки Йонеску, че войската не може да спи на поляната! След като Воен-ното министерство си построи казарми, вашите училища ще бъдат свободни. Нещо повече, вие ще получите даже наем. А сега никой не ви пречи да си наемете частни здания и си отворите училища“.

Това беше по-рано. След като българското училищно настоятелство нае годни здания и предплати наема, нищо не попречи на префектите – тия сатрапи, които имат не¬ограничени права – да ги закрият наново. Един ден бяxa повикани всички учители в префектурата и им бе предложено да станат държавни учители. Понеже никой от тях не се съгласил, префекта им заявил, че от този момент за него не съществували никакви частни български училища.

И наистина, тe бяха затворени още същия ден и пред тях поставени стражари.

И не само това, но и ги отнеха от училищното иастоятелство и откриха в същите помещсиия румънски училища. И колко великодушна е румънската държава! Тя не само се погрижи да открие училищата, но и там децата ще получават и безплатен обед. Тази същата Румъния, която ежегодно оставя на улицата милион деца, тук открива безплатни трапезарии!

Сега наново, от кумува срама, са разрешили да се открият, като са отстъпили само едно от помещенията, наети с частните средства на българското училищно настоятелство, дето малцината деца, които го посещават, се радват – едни пред обед, други след обед.

Преди няколко дни отнеха и църквите и във всички службата се изпълнява на румънски език и от румънски свещеници. Българските свещеници са искали да им отстъпят поне една църква, но не са се съгласили и сега населението, с изключение на големите „патриоти“, бойкотира църквите.

Но на добруджанци са отнети не само училищата и църквите: тук не се позволяват никакви събрания и особено политически. За най-обикновено събрание трябва да се иска разрешение. А за социалистическо събрание и дума не може да става, тъй като „социалистическите идеи били противни на въжделенията на румънския народ“. С една дума, на добруджанци е отнето всякаква възможност да се застъпват за своите права.

От друга страна, властта полага големи „грижи“, за да ни държи съвършено изолирани от външния свят. Не се допускат никакви вестници или брошури и особено български. На границата всички пътници се претърсят най-щателно.

Разправя очевидец, че пред него са съблекли един пътник съвършено гол, за да не е скрил някой вестник. Множеството шпиони, които кръстосват из градове и села, следят, де се чете някой български вестник и веднага донасят на полицията и тя се разпорежда по-нататък да издири, по кой начин е можал вестника да прескочи границата, за да взема нови мерки.

За да държи в подчинение и да смаже всяко недоволство в масата, вън от реакционните мерки, властта си служи и с други средства – тя умело използува максимата: „разделяй и владей“.

Фаворизирайки едната нация за сметка на другата, правит[елството] прави невъзможна общата борба на населението от всички нации. То обикновено толерира привидно турското население; неговите училища са отворени, турски вестници се продават из улиците и др. отстъпки, костуващи твърде скъпо на самото турско население, защото си навлича омразата на българското население и само себе си обезсилва.

Това е само една частица от онова черно робство, в което зявоевателната политика на българската буржоазия и монархизъм хвърли довчерашните свои сънародници.

Големпте патриоти, които преди катастрофалната война продаваха евтин патриотизъм, днес не се чуват. Те не са способни за никаква борба. Отнемат се училища, отнемат се църкви, отнема се всичко и никакъв протест, щом с това не се засягат техните лични интересн. А и няма защо. Техните интереси и без това и тук са добре защитени и те добре използуват новото положение. Бедните народнн маси и работниците, – те са, които най-много чувствуват това несносно положение. Скъп живот, безработица, глад и мизерия – ето какво цари всред тях. Ако работничеството в Добруджа иска да се нзменят тези лоши условия, а то без съмнение иска това, неговите очи трябва да се обърнат пак към организациите. Организация, просвета н борба, ето единствеиия спасителен път!

Въпрекн всички пречки, борбата трябва да бъде подета по всички краища на стара и нова Румъния за по-добър живот и широки политически права.

Публ. във в. „Работнически вестник“, 27 февруари 1914 г., с. 1.

 

ТИРАНИЯ И ГРАБЕЖ.
ПОЛИТИКАТА НА РУМЪНСКАТА ОЛИГАРХИЯ В АНКЕСИРАНАТА ТЕРИТОРИЯ.(1)

Само преди девет месеца населението на анексираната към Румъния българска територия живееше под един демократически режим. Това население се радваше на общото избирателно право с пропорционална изборна система за парламента (сенат не съществува в България) за общниските и окръжните съвети, училищна и общинска автономия, със задължителен референдум за общинските заеми. Това населенне, най-после, беше поне гарантирано за живота си и имота си.

Днес на населението в тая провинция – и особено на българското население – са ограбени училищата, църквите, избирателните права, политическите и граждански права, общинската автовомия и най-после голяма част и от неговите лични имоти.

Още със самото завземане на Добруджа румънските военни и граждански власти туриха ръка върху училищата.

Но правителството уверяваше, че тая мярка е временна и че в началото на учебната година училищата ще бъдат повърнати на училищните настоятелства. Но през септември м.г. правителството забранн функционирането на училищните настоятелства и отварянето на училищата, като конфискува самите училищни здания с всичките им имоти и принадлежности. Всички български учнтели и учителки бяха уволнени, а една част от тях бяха и изпъдени от анексираната територия. Повече от петстотин училища – първоначални, прогимназии и гимназии – бяха затворени и десетки хиляди деца се скитат днес по улиците без да могат да получат образование нито на техния национален език, нито на румънски език. Защото румънската олигархия, която оставя без първоначално образование двете трети от селата в Румъния, е неспособна да създаде петстотин училища в анексираната територия.

Новият закон, който недавна биде вотиран в Румъния, идва да санкционира това положение на нещата. Тоя закон прогласява затварянето на българските училища и конфискуването на техните имоти. От сега нататък българските деца могат да следват само в едни училища – румънските училища, които са предназначени да служат като оръдие в ръцете на нацаоналната тирания. А частнн училища не могат да се основават иначе, освен с разрешение от Министерството на народната просвета.

Законът превръща в полицейски агент не само учителя, но и свещеника. Правителството, като се ползува от общността на българската и румънска религия, унищожава с новия закон всяка българска църковна власт, а още преди това то изгони свещениците от много български църкви и ги замести с румънски свещеници. В същого време, когато в началото на януари т.г. Таке Йонеско, бивши румънски министър, разчитайки с невъзможността на външната публика да провери фактите, опровергаваше чрез една депеша до в. „Таимс“ изгонването на българските свещеници, разкрито от английските вестници, – в същото време румънската преса публикува офнциално съобщение за даването под съд на двама български свещеници в Добрич, задето отказали да приемат в религиозната служба румънските свещеници. Съгласно новия закон, конфискувани са тъй също имотите и на българските църкви.

Политическата част на новия закон е също тъй реакционна и тираническа.

Гражданите от анексираните територии не ще имат правото да се представляват в парламента. Законът ги лншава също тъй и от окръжната и общинска автономия. Една трета от общинските съветници, в това число и кмета, ще бъдат назначавани от правителството. Останалите 2/3 от общинските съветници ще избира населението, разделено на народности. Това е направено с двойната цел да се изостри националния антагонизъм между българите и турците и да се даде представителство на румънските чиновници и военнослужащи.

За селските общини закона предвижда, освен това назначаването на един управител – нещо като неограничен деспот, в ръцете ка който е концентрирана цялата военна, полицейска и гражданска власт.

Свободата на събранията, на печата, на сдружаванията е фактически премахната. Никое дружество не може да се основе без предварителното разрешение на прокурорския паркет, който трябва да констатира, че преследваната от дружеството цел не е противна на обществения ред. Инициаторите на дружеството са задължени, освен това да съобщат на прокурора имената на членовете на дружеството и техните адреси. Полнтическите събрания са „позволени“, но полицейския комисар, който присъствува, може веднага да разтури сьбранието, ако той го намери несъвместимо с „поддържането на обществения ред“. Нарушителиге на тия разпоредби подлежат на наказание – тъмничен затвор от петнадесет дена до три месеца.

За пресата в анексираната територия законът създава един съвършено специален режим. Той въвежда, в явно противоречие с румънската конституция, предварително арестуване за престъпления по печата От друга страна, тия престъпления са подсъдни не на съда със съдебни заседатели, както е случая за престъпленията по печата в Румъния, но от обикновените съдилища.

По тоя начин жителите на анексираната територия са лишени от правата и гаранциите, които конституцията дава на обикновените румънски граждани. Законът е заменен с произвола на една корумпирана, престъпна и реакционна бюрокрация. Още преди вотирането на новия закон, имаше оплаквания против гражданските чиновници и военните служащи в новата провинция. Лесно е да предвидим произволите, които ще се вършат в бъдаще, когато самия закон поставя цялото население под неограниченото господство на бюрокрацията, на тайните агенти и на полските жандарми(2).

Острието на новия закон е насочено особено против българскня елемент. Грамадната разлика в расата, религията и обичаите, която разделя християните от турците, поставя последиите вън от всякакви опити за денацнонализация. Румънското правителство, като не може да превърне турците в румъни, служи си с тях против българите. В известни отношения то им създава привилегии. Тъй напр., турците са освободени от военната служба до 1920 година. А след изтичането на тоя срок те ще служат в специални полкове.

Но има един пункт, в който „либералното“ правителство на Румъния не иска да направи отстъпки дори и на турците; то е в желанието си да ограби земята на населението от анексираната територия.

Новият закон, който в същност е цял кодекс – съдържа тъй също и едно сложно поземелно законодателство, което е същевременно едно юридическо чудовище и едно морално чудовище. Това законодателство беше атакувано от опозицията в парламента, но без успех. Противно на всеки правен принцип и всяка хуманност, новото поземелно законодателство за анексираната територия е в пълна хармония с тесния и див национализъм на румънската либерална партия, с нейната жадност и наклонност към „патриотически дела“. Законът отнема, под разни претексти, делата или част от земята на селяните в анексираната територия.

Румънското правителство заграби общинските имоти, а именно мерите, още с окупирането на новата провинция и по тоя начин принуди селяните, които не притежават свои собствени земи и ливади да продадат на нищожни цени своя едър и дребен добитьк.

Новият закон санкционира това положение. Същият закон, освен това, провъзгласява за спорни правата на всички землевладелци, малки и големи, в анексираната територия и ги заставя да доказват тепърва своите права на собственост. От едни правителството изисква да представят крепостните актове, от други квитанциите за плащаните данъци в продължение на десет години преди 1896 год.! Тия, на които правата върху земята се признаят, трябва да отстъпят на държавата една трета от нея, за да добият абсолютното право на собственост върху останалите две трети, тъй като, според румънското праѳителство, в България пълно право на собственост върху земята не съществува.

Напразно бихте търсили в закона някакво чувство на великодушие или хуманност, някаква грижа, за да се направи по-поносимо политическото робство, в което Букурещкия договор хвърли едно население, вече ужасно измъчено от две последователни войни; напразно бихте търсили в тоя проект проява и на някаква политическа мъдрост. Това е един лош, ретрограден и несправедлив закон.

Вместо да бъде подпомогнато, населението в анексираната територия, напротив, поставено е в едно по-нисше и потиснато положение, отколкото населението в стара Румъния. И тук аз имам предвид не само политическия режим и положението на земледелците, но и специалния фискален режим. Жителите на анексираната територия не се ползуват с данъчното облекчение, което от 3 години е дадено на дребните земледелци в Румъния, а именно на тия, владеещи по-малко от шест хектара.

От това става още по-очевидна целта на либералното правителство. То се стреми да застави българското население в новата провинция да се изсели или да го тласне към отчаяни действия. Тъй то се надява да се снабди със свободни земи, които ще колонизира с румънски селяни. А това, което е още по-несъмнено, то е, че дълбоките промени в землевладелческите отношения, които ще породят хиляди процеси, отварят едно извънредно богато поле за политическата клиентела на либералната партия, състояща от адвокати, чиновници предприемачи и спекуланти.

Социалдемократическата партия в Румъния изпълни своя дълг, като протестира както против Първата и Втора Балканска война, тъй и против политиката на нашето правителство спрямо жителите на анексираната територия. В кампанията, която ние водим за ревизия на конституцията, ние искаме пълно политическо равенство както за евреите, тъй и за новите румънски поданици, живущи в анексираната територия.

Публ. във в. „Работнически вестник“, 12 април 1914 г., с. 1.

------------

(1) Настоящата статия, предназначена за европейската социалистическа преса, принадлежи на един от най-видните дейци в румънската социалдемокрация, който има добрината да ни я даде. Ние я печатаме с най-голямо удоволствие.

(2) Полската жандармерия в специално създадена от либералите след селската революция в 1907 год. Днес в Румъния има 6000 полски жандарми.

 

ГЪРЦИЯ И РУМЪНИЯ

Тия две балкански държави, по общо правило тук на Балканите, не водят самостоятелна политика. Гърция отдавна се намира в плен на английския и френски капитал, а от осем месеца насам тя е в плен и на английско-френската флота. Притисната в своите материални източници, притасната и с военна сила, която заплашва всяка минута да я задуши и унищожи, Гърция е робка и послушна пред волята на Англия и Франция.

Но Гърция не е сигурна, както никой още не може да бъде сигурен, кой ще излезе победител от гигантската кървава борба. Ако Гърция премине решително и безвъзвратно към Съглашението и то бъде поразено, тя рискува със своето съществувание. Ала да премине към Централните сили, това означава веднага нейните пристанища и градове да бъдат разрушени, флотата й унищожена, населението й изморено от глад. Тъй поставена между чука и наковалнята, Гърция изнемогва и чака своята историческа участ от всесилните капиталистически империи.

Но има и друга една причина, която охлаждава Гърция към Съглашението и й внушава дори страх и негодувание. Това са завоевателните планове на Италия на Балканите, планове, които обхващат преди всичко острови, брегове и територии, които Гърция владес или претендира за свои. Итало-гръцкия антагонизъм дойде като нов клин между Съглашението и Гърция. Затова, въпреки грамадните си флоти, Англия и Франция не са в положение окончателао да превият врата на Гърция.

В Гърция се борят два силни фактори в политиката: Венизелос и краля. Венизелос има зад себе си броненосците на Съглашението, краля има зад себс си армията и властта. Парламентът като че ли изигра вече своята роля, той служеше за отдушник на едно движение вътре в страната, докато то бъде окончателно вързано. Парламентарната комедия ще отстъпи място на реалната сила. И изглежда, че това е силата иа краля, която ще надделее. А тая сила тегне повече към Германия и Австро-Унгария, отколкото към Съглашението.

Румъния е подложена на още по-големн изпитания. Притисната на запад от армиите на Централните сили и на изток от армиите на Русия, Румъния рискува да бъде прегазена и унищожена веднага от едните, щом премине на страната на другите и обратно. Затова, въпреки големите обещания от едната и другата страна, Румъния прикована от оправдания страх за собственото си съществувание, не смее да направи своя избор.

Тя, както и Гърция, не са лишени от горещото желание да извършат някои подвизи, които би ги направили велики държави на Балканите, наред с великите империи на света. Тяхното благоразумие е наложено от събитията. Те са тъй поставени, че само когато, победата на една от воюващите групировки на Балканите стане несъмнена и пълна, ще бъдат извадени от покоя си и завлечени в общия поток на войната. Силата, непосредствения тласък що ги застави да се самоопределят – с победителя.

И може би, близък е момента, когато Гърция и Румъния ще се самоопределят – или по-точно, когато те ще бъдат заставени да тръгнат в една посока. В каква посока именно? Ако австро-германските и български войски свършат скоро със Сърбия, те ще бъдат свободни, за да бъдат насочени преди всичко на юг, против слезлите през Солун англо-френски войски. Тогава Гърция ще бъде поставена в опасността, щото войната да се пріенесе на нейна територия и ако тя търпи войските на Съглашението, рискува, в случай на тяхното поражение, да изгуби гръцка Македония и Солун. Пред перспективата, че армиите на Централните сили, на България и на Турция могат скоро да изтласкат англо-френците, Гърция може да бъде принудена да направи решителната стъпка.

Също тъй Румъния, след разгромяването на Сърбия, когато германски, австрийски и български арлмии ще бъдат освободени, не ще може дълго да продължава колебливото си държане. Победата на Централните сила на Балканите, вероятно, ще спечели на тяхна страна и двете още неутрални балкански държави: Гърция и Румъния.

Публ. във в. „Работнически вестник“, 29 октомври 1915 г., с. 1.

 

РУМЪНИЯ

 

Под това заглавие един виден румънски социалдемократ е написал върху положението на Румъния следната статия, която ние заемаме от „Vorwärts“:

В железния обръч, който стяга цяла Европа, има само няколко малки държави, които още не са въвлечени в голямата война на народите. От тия държави Румъния се намира в особено тежко положение, защото тя е един остров всред беснеещото море. Отвън съседите блъскат с брониран юмрук вратите на Румъния, от изток съседа заплашително иска свободен пропуск за своята армия.

Положението на правителството е наистииа извънредно тежко и деликатно. Международното положение го принуждава да пази най-старателно пълен неутралитет. Какво, обаче, ще стане, ако чрез насилствени военни действия от един на своите съседи румънското правителство бъде принудено да напусне неутралитета?

А освен тия външни условия от началото на войната вътре в страната се проявяват фактори, влиянието на които върху отношението на Румъния към всесветската война е от още по-голямо значение и изследването на които е твърде важно.

Обществените класи, които в Румъния вземат участие в борбата за общата политика на страната, са разделени на два враждебни лагери: едина тегне към изток, другия към запад. Ала най-многобройната обществена класа, която съставлява народа, стои вън от борбата за големите политически въпроси на деня и не взема в тях никакво непосредствено участис.

Румъния няма нито пряк, нито косвен интерес да вземе участие в сегашната война. Колко празни се фразите за „освобождението“ от чуждото иго, което Румъния щяла да донесе на своите сънародници в съседните земи, се доказа от присъединението преди две години на чисто българската област.

Нито излишъка от население, нито нуждата от пазари за продуктите на нашата още съвършенно млада индустрия, нито пък нуждата на финансовия капитал за външни пласирания с която тласка господствуващите класи в Румъния към една империалистическа политика. Пазаря за румънските земледелски произведения на запад в мнрно време не е заплашен с ннщо. Напротив, вътре в Румъния предстоят още големи завоювания от икономически, политически и културен характер.

Всички управляващи партии в Румъння са единодушни, че война трябна да се води; те се различават само в едно, кой е собствено неприятеля? Едни посочват на това, че Унгария е завзела трансилванските румънски земи, други посочват на това, че Русия е заграбила и отнела румънска Бесарабия. Ала това различие не е принципиално и не съставлява разграничителна линия във външната политика на нашите буржоазни партии. Както либералите, тъй и консерваторите и аграрците са разделени на русофилн и германофили.

Първоначално, до големите сражения на Карпатите, които, след няколкомесечни боеве се свършиха с оттеглянето на русите, преобладаваха враждебните на Германия и Австро-Унгария елементи, защото се очакваше разгромяването на последната и освобождението на Трансилвания и Буковина. Тогава румънското обществено мнение беше на страната на Съглашението. Подир карпатските сражения, се постепенно засили течението, което аспирира за възвръщането на Бесарабия към Румъния. Към целите на войнствената политика, било срещу Австро-Унгария или срещу Русия, бяха насочени всичките политически, икономнчески и военни мероприятия на правителството през първата година на войната, което не срещна в тази си политика друга опозиция, освен работническата класа и социалдемокрацията, която още от самото начало е за една политика на абсолютен неутралитет. Най-важно от тия мероприятия, което особено силно се почувствува от Централните сили, беше забраната на износа на жита и други хранителни продукти.

Ако сега, след 1 1/2 година война, нашите аграрци правят известна слаба опозицня на правителството и искат от него премахването на забраната за износа и на другите спънки за експорта на житата, то е защото надеждата за придобиването на някои печалби от една военна авантюра се намалява все повече и повече и защото складираните от две години храни заплашват да се развалят съвсем. При това аграрците нямат нужда да правят особено силна опозиция за тая цел, тъй като исканията им не срещат сериозно съпротивление у правителството. Движението на аграрците не доведе до нещо повече от една незначителна министерска промяна. Положението на финансовия министър Констинеску, водител на течението в правителството, което е противно на сегашните интереси на аграрците, беше наистина разклатено, ала не беше заплашено, защото Констинеску най-после отстъпи на исканията на аграрците.

Поведението на правителството в тоя въпрос със симптоматично изобщо за неговото отношение към войната. Трябва също да сс признае, че досегашното надмощие на враждебното против Централните сили течение се опираше не само върху френското влияние и руските подкупи, но в голяма степен и върху тясната културна връзка с румънското население в Австро-Унгария и доссгашния страх от денационализирането на това население. От друга страна не трябва да се изгубва из предвид, че дори войнствените елементи от господствуващата чокойска класа, предвид изолираното положение на Румъния на Балканите, се наклониха към политиката на строгия неутралитет. Наистина още не е изчезнала опасността, щото Румъния да бъде въвлечена против волята си във войната, например чрез един опит за насилствено прегазване границите й от руската армия. В зависимост от тая възможност и от надеждата да си възвърне Бесарабия, чрез присъединението си към Централните сили, се намира близкото бъдаще поведение на Румъния.

Публ. във в. „Работнически вестник“, 30 декември 1915 г., с. 1.

 

ПОВЕДЕНИЕТО НА РУМЪНИЯ

Предаваме в извлечение една статия на др. д-р К. Раковски, публикувана във френския социалистически орган „Sentinelle“ и възпроизведена от „Vorwärts“.

 

Аз мога да кажа, с резервата, която се налага от неизвестното, че ние ще останем неутрални до край.

Несъмнено, нашите управляващи не са лишени от желанието, да водят политика на териториално разширение, каквото желание имат и другите балкански правителства. И ако Румъния досега не се е намесила във войната, то е поради причини, които не зависят от волята на нашето правителство.

От войната в 1913 г. насетне нашата външна политика се ориентира решително на страната на Съглашението. Букурещкият договор бе резултат на тясно сътрудничество между втората Балканска коалиция - Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора, от една, и Русия и Франция, от друга страна.

Още в предвечерието на Общоевропейската война румънската политика биде ориентирана към Съглашението. Румъния би се ангажирала още в началото на страната на Русия, въпреки силната опозиция на крал Карол, който лично бе за една политика на дружба с Централните сили, ако в него момент вярата в една решителна германска победа не беше обща.

Когато русите бяха на Карпатите, интервенционистическата агитации на русофилите в Румъния стигна кулминационната си точка.

При все това Румъния не влезе в акция. Преди всичко тя не можа да си достави муниции. От друга страна и Русия отказа тогава да задоволи териториалните претенции на Румъния. Но аз мисля, че същинските мотиви за пропадането преговорите по сключване договор за намесата на Румъния, трябва да се търсят в обстоятелството, че по него време Русия, която се надяваше, че ще може да привлече България на своя страна, отдаваше второстепенно значение на Румъния, и че мерната точка на политиката на Съглашението преди всичко бе спечелването участието на Италия. Предполагаха, че намесата на Италия ще повлече автоматично и намесата на Румъния. Ала това не стана. Условията, при които Италия се намеси във войната, бяха голямо разочарование за нас. Италия се бе постарала да извлече за себе си печалба от интимността й с Румъния, без да настоява и за прокарването на румънските искания. И за това в Букурещ бяха разярени и викаха: „Измяна!“

След пробивансто на руския фронт при Дунаец и Горлица Русия побърза да обещае всичко, що искаше нашето правителство от нея, ала в тоя момент дори най-отявлените русофили не можеха да одобрят влизането на Румъния в акция.

От тогава насам акцията на румънските интервенционисти е повече блъф.

Но питат се: изключена ли е възможността, щото Румъния да влезе във войната на страната на Германия против Русия?

Само по себе си тя не е изключена.

Фактът, че акцията на страната иа унгарците и германците в Румъния не е популярна, не значи много. Може да се каже, че войната изобщо е съвсем непопулярна в страната, и то не само между работниците, но и между буржоазните слоеве, че тя не се иска от бюрокрацията, офицерите и интелигенцията.

Войната против Русия биде възпряна по други причини.

Преди всичко съществува страх от един руски реванш. Ние сме владеели вече Бесарабия, след Кримската война, но Русия ни я отне отново 25 години по-късно.

Аз не смятам вероятна възможността за една акция на страната на Русия през пролетта. Това би могло да стане само след една пълна програма на стратегическото положение в Македония – една промяна, която е повече от хипотетична. Наблюдавайки развитието на факторите, които са решаващи за акцията на нашето правителство, аз мисля, че Румъния ще си остане неутрална. Ала много дръзко би било да се каже, че това е нещо сигурно. Изглежда, че решенията на правителствата са лишени от логиката, необходима за индивидуалните акции. Обаче, онова, в което мога да уверя, то е това, че социалистическият пролетариат ще изпълни своя дълг, и то до край.

Публ. във в. „Работнически вестник“, бр. 268, 6 март 1916 г., с. 1.