ДОКЛАДИТЕ НА ЮДЖИЙН СКАЙЛЕР ЗА ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА ПО ВРЕМЕТО НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Наскоро беше отбелязана 142-годишнината от Априлското въстание. Едва ли има българин, който да не е чел Иван-Вазовото „Под иго“ и стиховете му от „Епопея на забравените“ и да не е трепнало сърцето му пред подвига и саможертвата на нашите деди. Същевременно нашият народ завинаги ще запази спомена за онези благородни чужденци отразили както героизма на българите, така и агарянските жестокости. Сред тях са имената на Уилям Гладстон, Дженерариус Макгахан, Иван дьо Вестин, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев, Жул Верн, Едуин Пиърс, преподавателите от Роберт колеж и на десетки чуждестранни журналисти и военни кореспонденти. Но като че ли почти винаги забравяме или споменаваме между другото имената на Юджийн Скайлер и Хорас Мейнард

Ако полският художник Антони Пиотровски по разкази на очевидци е рисувал картината за Баташкото клане след повече от едно десетилетие, то това което са видели и записали благородните американци – дипломатът Юджийн Скайлер с неговите доклади и военният журналист Дженерариус Макгахан с кореспонденциите си са разкази от натура на двама хуманисти, разтърсени от турските зверства над българите. Видяното от зорките погледи на американския дипломат и кореспондента и преживяното от тези големи приятели на нашия народ, минали по кървавите следи на престъпния и жесток турски башибозук и аскер в Батак, Перущица, Копривщица и Панагюрище надминава по натуралистическите описания всичко прочетено досега в литературата. Едва ли някой може, колкото и да му се желае, да опита да смекчи разказите им за Баташкото клане и жестокостите в Перущица. Ако при Иван-Вазовото стихотворение „От Батак съм чичо“ и при платното на Пиотровски има повече емоции, отколкото история и статистика, то при Скайлер и Макгахан достоверността в разказите им е безспорна и невероятно точна. Това най-ясно проличава и в анкетата, която правят двамата и в другите центрове на турските безчинства, а критиката им към английската туркофилска политика е не само категорична, но и безцеремонна и няма нищо учудващо в това, че след техните разкрития за правата кауза на българите ще се застъпи и великият Уилям Гладстон. И двамата се срещат и с героинята, ушила и развяла знамето на хвърковатата чета на Георги Бенковски. Благодарение на тях, нейният живот е спасен и са прекратени издевателствата над знаменоската.

За мисията на Дж. Макгахан и Юджин Скайлер и за техните качества като анкетьори след потушаването на Априлското въстание още на 31 август 1876 г. излизащият в Прага на немски език вестник „Politik“ ще отбележи: „Пристигането на секретаря на посолството на Съединените щати в Константинопол, господин Скайлер, и на неговия придружител при пътуването и негов сънародник – Макгахан, кореспондент на в. „New-York Levant-Herald“, беше за англичаните и турците еднакво неприятно. И двамата почувствуваха, че ги наблюдават. Освен това за господин Скайлер, който не скриваше симпатиите си към нещастните българи, му бяха добре дошли познанията на Макгахан на славянските диалекти и докладите на американските мисионери.“

По време на Априлското въстание американският политически деец и дипломат Юджийн Скайлер (1840-1890) заема поста на легационен секретар в посолството на САЩ в Цариград и на генерален консул в турската столица.

След анкетата, която провеждат по местата, където е вилнял башибозука и турския аскер и след кореспонденциите на Макгахан изнесеното пред цивилизования свят ще послужи на великите руски писатели Фьодор М. Достоевски, за да разкаже в „Братя Карамазови“ епизода, в който турските башибозуци подхвърлят български пеленачета във въздуха и ги нанизват на щиковете на пушките си и на Иван Тургенев да напише романа си „В навечерието“ и стихотворението „Крикет в Уиндзор“, а бележитият английски политик и държавник Уилям Гладстон ще стресне цивилизования свят с книгата си „Уроци по клане. Българските ужаси и Източния въпрос“, която ще стане най-силното обвинение срещу турските зверства над мирните българи по време на Априлското въстание.

Веднага след войната голяма част от кореспонденциите на Макгахан били събрани и издадени в обемисти томове каквото е английското им издание „The War correspondences of the „Daily News“. T. I-II. London, 1878 и българското „Хроника на Руско-турската война.“ Сливен, 1881, а двата доклада на Юджийн Скайлер, придружени и с кореспонденцията с американския президент Юлиус Грант и други документи за мисията му изцяло ще бъдат публикувани за пръв път изцяло на български език през 1987 г., придружени с обширно изследване от Веселин Трайков, Петър Шопов и Майкъл Петрович в книгата им „Юджин Скайлер и българите“ (София, 1987, 190 с.).

Сега на нашите читатели предлагаме тези текстове изцяло, във вида, в който бяха публикувани наскоро в книгата „Джанюариъс Макгахан, Турските зверства в България“, издание на Издателство SKYPRINT (с. 266-340).

Цочо В. Билярски

 

ДОКЛАДИТЕ НА ЮДЖИЙН СКАЙЛЕР И ХОРАС МЕЙНАРД

 

№ 1.

ПИСМО НА ПРЕЗИДЕНТА НА САЩ Ю. С. ГРАНТ ДО АМЕРИКАНСКИЯ СЕНАТ

 

ВАШИНГТОН, 23 ЯНУАРИ 1877 Г.

 

До Сената на Съединените щати:

В отговор на резолюцията на Сената от 16 текущия препращам доклада на Държавния секретар с приложените към него книжа.

Ю. С. Грант

 

№ 2.

ПИСМО НА ДЪРЖАВНИЯ СЕКРЕТАР X. ФИШ ДО ПРЕЗИДЕНТА НА САЩ

 

ДЪРЖАВЕН ДЕПАРТАМЕНТ,

ВАШИНГТОН, 23 ЯНУАРИ 1877 Г.

ДО ПРЕЗИДЕНТА

Секретарят на Държавния департамент, за когото се отнасяше резолюцията от 16 януари т.г. „поканва се Президентът, ако не е несъобразно с обществения интерес, да препрати на Сената кореспонденцията, разменена с дипломатическите служби на Съединените щати в Турция, или каквато и да е информация в притежание на правителството, засягаща въстанието в турските провинции“, има честта да представи на Президента копие от доклад № 106 с дата 21 ноември 1876 г. от г. Мейнард, министър в Цариград, с приложенията му, между които е и докладът с наблюденията на г. Скайлър, секретар на легацията и генерален консул в Цариград. Тези документи заедно с доклада на г. Мейнард № 89 с дата 10 август 1876 г., който бе препратен на Конгреса в началото на настоящата сесия, и с книжата, приложени към посланието на Президента, представляват сведенията, искани с резолюцията [на Сената].

Хамилтън Фиш

 

№ 3.

ДОКЛАД НА ХОРАС МЕЙНАРД ДО ХАМИЛТЪН ФИШ, ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР НА САЩ

 

№ 106

ЛЕГАЦИЯ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

(ПОЛУЧЕНО 2 ЯНУАРИ 1877 Г.)

 

ЦАРИГРАД, 21 НОЕМВРИ 1876 Г.

Сър,

Имам чест да Ви напомня следния пасаж от моя доклад под № 89 от 10 август 1876 г.: „В България въстанието, което избухна на 1 май, бе незначителна работа, местно избухване и бе потушено бързо с прояви на жестокост, които го превърнаха в една от най-тъжните глави в световните летописи. По-подробен разказ ще се даде в един бъдещ доклад.“

Въпреки че сцените на насилие не се намират далече и са достъпни с влак, сведенията за случилото се станаха известни толкова бавно, че малкото за това, какво се е случило, се узна тук две или три седмици по-късно и дори тогава информацията беше частична и недостатъчна, и то във вид, който не вдъхваше достатъчно доверие.

От лицата, които спомогнаха по онова време да се изнесат пред обществото българските страдания, най-важните, изглежда, бяха преп[одобния] д-р Джордж Уошбърн, директор на Роберт колеж, и преп[одобния] д-р Алберт Лонг, преподаващ естествена история. Д-р Лонг е бил 15 години мисионер за българите от името на Методистката епископална църква на Съединените щати и седем години през това време е пребивавал в България. Той е превел Евангелието на български и е публикувал вестник [„Зорница“] на същия език, който той добре познава. Много от възпитаниците на този колеж и един от учителите са българи. Така че те познават много добре България и са добре и нашироко известни там. Те са хора с непосредствени маниери и дейни симпатии, поради което естествено привличат към себе си нещастните и угнетените.

Въпреки че не са имали връзка с въстаниците и не са знаели за техните движения, те скоро получиха писмени и устни съобщения, разкриващи подробности за ужасите, които вече са потресли целия цивилизован свят. Явната политика на британското правителство към Портата по това време ги накара да сметнат, че британският посланик бе най-подходящ да се постигне това, което им бе на сърцето — покровителство и удовлетворение на техните приятели, измъчваните българи. Те по-рано са служили като свещеници в църквата при посолството, което те понякога са посещавали като лични приятели. Те предадоха в ръцете на Негово превъзходителство сър Хенри Елиот голяма документация и други сведения за третирането на българския народ, надявайки се, че ще се стигне до ефикасна негова намеса. Той обаче явно е счел сведенията за недостатъчно автентични, за да ги съобщи на своето правителство, и им ги върнал обратно.

Тогава д-р Лонг се посъветвал със сър Филип Френсис, тогавашен кралски генерален консул и съдия, човек с високи качества в характера си, какъвто е и самият д-р Лонг. Сър Филип горещо подкрепил вижданията му и му предложил да се обърне чрез печата с един апел до английския народ. Това бе в първите седмици на юни. Д-р Лонг приготви едно изложение въз основа на сведенията, които имаше и които изглеждаха достоверни, това се възприе от кореспондента на лондонския „Дейли нюз“, адвокат с отлично положение, лично, в културно и професионално отношение, и то се напечата в този вестник на 23 юни 1876 г. Едно копие е приложено тук.

Страшният разказ възбуди народа в Англия така, както друг път не е бил възбуден. Министрите на Нейно величество бяха запитани по въпроса в двете камари на Парламента, който тогава бе в сесия, но не притежавали сведения за съобщаване. Един от тях явно дори е погледнал на тази работа лекомислено. Междувременно един специален комисар, Едиб ефенди, бил изпратен or Портата в областта [където са станали изстъпленията] и той представил доклад, в който опровергавал изцяло всички обвинения в жестокост от страна на турците, които представи даже като жертва на християнската свирепост. Този доклад бе обнародван и се появи, и бе нашироко разпространен.

В резултат се създаде положение, което можеше да се разреши само на основата на доказателства. Това, което последва, е толкова нашироко известно, че би било достатъчно едно обща споменаване. Кореспондентът на лондонския „Дейли нюз“ изпрати потвърждаващи подробности по пощата и по телеграфа, които лорд Дерби съобщи на британския посланик за сведение относно тяхната достоверност. Последният отговори, че неизбежно е имало значителни изстъпления, но че „подробностите, които са получени изключително от руски и български извори, са чудовищно преувеличени, което ги лишава от право на внимание“. Той също казал, че „турските министри неизменно отказват да е имало жестокости в размера, в който са били представяни; те подчертават, че жестокостите, извършени над турски жени и деца, се премълчават“.

За осветляване на спорните факти лорд Дерби нареди на сър Хенри Елиот да изпрати един от служителите си по България, да изследва и докладва. Той изпрати г. Уолтър Беринг, един от своите секретари. Това бе на 19 юли. В доклада си, като съобщава това на лорд Дерби, той казва: „Изявленията в „Дейли нюз“ са били получени по сведения, предоставени от американските мисионери; и преди да тръгне, г-н Беринг по мое внушение отиде при тях и получи бележки по всичките известни им факти.“ Този доклад бе обнародван и по този начин американското име за пръв път бе замесено в спора. Необходимо е обаче да се каже за американските мисионери, че те са имали малка или никаква връзка с това, с изключение, разбира се, на господата Уошбърн и Лонг, които, ако и навремето да са били мисионери, не са такива от няколко години. Преди г. Беринг да тръгне за България, разбрах, че се е срещнал с д-р Уошбърн и е получил от него едно изложение, и явно това, което споменава в доклада си сър Хенри.

Новоназначеният секретар на легацията и генерален консул г. Скайлър пристигна на 6 юли от Англия в разгара на спора. Като се запозна с положението и движен от желанието да установи истината, той реши да посети България лично, за да изследва нещата на място. С нота до негово превъзходителство Савфет паша аз го уведомих, че г. Скайлър възнамерява да предприеме една обиколка и поисках за него едно пътно тескере (ферман).

Докато бе в България, г. Скайлър изпрати до легацията няколко съобщения, писмени и по телеграфа, в които описваше тежкото положение и препоръчваше даването на помощ. Това съобщих на сър Хенри Елиот и на министъра на външните работи. Най-важното от тях бе с дата 10 август и бе изпратено от Пловдив. В придружителната си бележка той го нарече „Резюме“, което ще бъде последвано от официален доклад след завръщането му. То бе обнародвано в пресата и е имало широко разпространение в Англия и вярвам и в Америка като „Предварителен доклад на г. Скайлър“. Изпращам едно копие от него.

След завръщането си той бе усилено зает с подготовката на доклада си; накрая той ми го връчи и в писмото, към което бе приложен този доклад, той го нарече „Доклад за кланетата и жестокостите в България“, от което изпращам копие.

От писмото му се вижда, че той възнамерява да подготви и по-нататъшен доклад, който да включи един „разказ за процесите срещу българи, обвинени в подготовка на въстанието, действията на турските комисари в изследванията им, за съденето на виновните за жестокостите и за сегашното състояние на страната“. Преди да завърши тази работа, той замисля нова обиколка за няколко дни из България. Не е необходимо да посочвам, че трудовете му привлякоха нашироко общественото внимание и го направиха много известен, благоприятно или не, в зависимост от гледището, което всеки има. Несъмнено е, че те са много допринесли за възбуждането на човешката съвест за прекратяване на изстъпленията в сегашния конфликт.

След завръщането на господата Скайлър и Беринг от България Портата изпрати Блак бей, предишния османски посланик в Съединените щати, да извърши разследване. Казват, че неговият доклад потвърждава изнесеното от тези господа, но не вярвам този доклад да се публикува или дори отпечата.

Сър, съм с дълбока почит...

Хорас Мейнард

 

№ 4.

ПРЕДВАРИТЕЛЕН ДОКЛАД НА ЮДЖИЙН СКАЙЛЪР ЗА СЪБИТИЯТА В БЪЛГАРИЯ

РЕЗЮМЕ ОТ НАБЛЮДЕНИЯТА НА Г. СКАЙЛЪР В БЪЛГАРИЯ

(ПРИЛОЖЕНИЕ № 2 КЪМ ПИСМО № 106)

 

ПЛОВДИВ, 10 АВГУСТ 1876 Г.

ДО ПОЧИТАЕМИЯ ХОРАС МЕЙНАРД И Т.Н., И Т.Н., И Т.Н.

Сър,

Във връзка със зверствата и кланетата, извършени в България от турците, имам чест да Ви осведомя, че посетих градовете Одрин, Пловдив и Пазарджик и селата Станимака, Кадъкьой, Кричим, Перущица, Пещера, Радилово, Батак, Калаглари, Панагюрище (Отлуккьой), Копривщица (Авраталан) и Клисура (Персидент или Дервент) и Пловдивски и Пазарджишки окръзи.

От това, което лично видях, и от изследванията, които проведох, и сведенията, които получих, установих следните факти:

През последната зима и пролет агенти от Българския комитет в Букурещ са агитирали в България за въстание против турското правителство и са получили значителна подкрепа между по-младите сред населението. Вследствие издайничество на заговора въстанието избухнало преждевременно на 1 и 2 май в селата Клисура, Копривщица, Панагюрище, Ново село, Белово и може би в още едно или две други. Настанал голям смут, дори паника в Пазарджик и Пловдив; много телеграми били изпратени до Портата за редовна войска, каквато след известно забавяне им била отказана. Бейовете в Пловдив и Одрин практически заграбили властта и въоръжили мюсюлманското население от градовете и по селата, като оръжие им било изпратено от Одрин и Цариград. Тези въоръжени мюсюлмани, наричани нередовна войска или башибозуци, заедно с малобройната редовна войска, намираща се по тези места, били изпратени на поход против българските села, за да потушат въстанието и да разоръжат християнското население. По това време, изглежда, малко черкези са били използувани. Техните селища били на изток от Одрин. Извършено било масово повдигане (levee en masse) на мюсюлманските села против техните християнски съседи.

Въстаналите села оказали малка или никаква съпротива. В много случаи те предали оръжието си при първо поискване. Почти всички села, нападнати от башибозуците, били изгорени и ограбени, а така също и селищата, които били напуснати от изплашените им жители. Населението на някои села било изклано след извършването на най-свирепа жестокост и изнасилвания не само на жени и момичета, но и на лица от другия пол. Тези престъпления били извършени както от редовните войски, така и от башибозуците.

Броят на опожарените напълно или отчасти села в районите на Пловдив, Рупчос и Пазарджик възлиза най-малко на шестдесет и пет, имената на които са, какво следва:

 

Наименование на селата – къщи – черкви – училища

Район Пловдив

Синджирлий – 200 – 1 – 1

Старо Ново село – 300 – 1 – 1

Гюлешница (Елешница) – 90 – 1 – 1

Крастово – 100 – 1 – 1

Узунгерен – 70

Ерели – 200 – 1 – 1

Саръ гьол – 45

Айваджик – 50

Пастуша – 20

Жребичко – 90 – 1 – 1

Ясъ Кория – 140 – 1 – 1

Козарско – 110 – 1 – 1

Царацово

Перущица – 400 – 2 – 2

Узунджа киреш

Лишка

Сараджа

Стубница

Рега

Юнджулар

Кавак дере

Нариза кьой

 

Район Рупчос

Бойково – 60 – 1 – 1

Дядово – къщи изгорени – 20

Ситово – ограбено, но не изгорено

 

Район Пазарджишки

Клисура (Персидент или Дервент) – 700 – 1 – 2

Копривщица (Аврат Алан) – ограбена, но не изгорена

Батак – 900 – 1 – 3

Ветрен – 600 – 1 – 1

Стрелча (смесено) - 440 – 1 – 1

Попинци - Х - 1 – 1

Радилово – 160 – 1 – 1

Карамусал - Х - 1 – 1

Славовица - Х - 1 – 1

Акинджиево - Х - 1 – 1

Доганово

Елшица - Х - 1 – 1

Калаглари (смесено) – 160 – 1 – 1

Джумая - Х - 1 – 1

Кепели - Х - 1 – 1

Голак

Дере Орман

Сърт Орман - Х - 1 – 1

Цкира (Текира)

Ново село

Олджулан – 60 – 1 – 1

Ели дере - Х - 1 – 1

Ешикашли - Х - 1 – 1

Ляхово – 80

Шахларе

Кулата - Х - 1 – 1

Касаплий - Х - 1 – 1

Церово - 150

Хаджили

Динката - Х - 1 – 1

Карезлии

Злакатчен

Щърково - Х - 1 – 1

Калугерово - Х - 1 – 1

Лесичево - Х -  1 – 1

Мечка - Х - 1 – 1

Петрич - Х - 1 – 1

Лешница

Панагюрище – 3000 – 2 - 3

 

Този списък е може би не е изцяло точен, тъй като много градове и села имат турски и български имена и може да се повтарят един или два пъти. Някои села са вероятно и пропуснати. Поради липсата на статистика невъзможно е да се установи населението на всяко село и в някои случаи не бях в състояние да установя броя на къщите. Обикновено докато е жив старейшината или бащата на семейството, женените синове живеят с него, така че често има семейства с по 15, 20 и дори 39 души. По този начин населението на едно село би било по-голямо, отколкото при същото число на къщите в други страни. В по-големите села долните етажи на къщите са от камък покривите са с кере-миди, улиците са покрити с плочи и изобщо личи удобството и благосъстоянието. Войската е обърнала особено внимание на черквите и училищата, които при някои случаи са били разрушени с газ и барут. Олтарите са били също разрушени, иконите по стените са били издраскани и стените изподупчени, а светите места омърсени и осквернени.

Освен селата, изгорени са били четири манастира: „Свети Тодор“ близо до Перущица; „Богородица“ и „Безсребреници“ край Кричим и „Свети Никола“ край Калугерово.

Турците поддържат, че много от тези села са били изгорени от въстаниците, за да принудят българското население да се присъедини към тях. Не ми се удаде да установя подобно нещо освен в един или два случая и дори и при тях доказателствата са твърде слаби. В Белово въстаниците се изгорили железопътната станция, в която няколко заптиета са били потърсили убежище.

Твърде трудно е да се изчисли броят на убитите българи през тези няколко дни, докато траели смутовете, но аз съм наклонен да посоча числото 15 000 като най-малката цифра за районите, които изброих.

Начинът, по който войската е действувала, би могъл да се разбере от малкото подробности, събрани на място от хора, които са се спасили от клането.

Перущица, град с 400 къщи и между 3 и 4000 жители, не взе дейно участие във въстанието. Разтревожени от поведението на турците в съседните села, жителите изпратили депутация при Азис паша, пловдивския мютесариф, за редовни войски да ги бранят. Той им отговорил с писмо, че не разполага с войски за изпращане и че трябва да се защищават сами. Когато башибозуците се появили пред града, те отказали да се предадат, окопали се в една църква, след което се оттеглили в друга и се държали пет дни, докато видели редовната войска под командата на Рашид паша, когато останалите живи се предали. Много от жителите се спасили в началото на борбата, но много били застреляни. Църквата била бомбардирана и общо около 1000 души били убити, много от тях жени и депа. Градът бил оплячкосан и изцяло изгорен; нито една-единствена къща не е останала цяла. Много жени са били изнасилени. Подът на църквата, църковният двор и много от градините са били разкопани, за да се дирят съкровища. Башибозуците тук били командувани от Ахмед ага от Тамръш, който след това е бил награден със сребърен медал.

Клисура бе градец почти два пъти по-голям от Перущица и съответно по-богат, тъй като много от жителите му се занимавали с производство на розово масло и мнозина били пътуващи търговци из страната. Тук въстаническото движение започнало на 2 май, но едва към 12 май башибозуците под командуването на Тосун бей от Карлово нападнали градчето. Едва се разнесли няколко изстрела и селяните се предали и побягнали към Копривщица и по планините. Повече от 250 българи били избити, главно жени и деца. Турците поддържат, че 14 мюсюлмани (отчасти цигани), били убити преди и по време на боя. Щом башибозуците влезли в градчето, те го плячкосали и изгорили. Между другите неща по турските села били отнесени и 450 медни казана за варене на розово масло. Следващите банди отнесли всичко, което още не било обрано, дори и гвоздеите по вратите и керемидите от покривите. Църквата била осквернена и вдигната във въздуха. За този си подвиг Тосун бей бил награден с „Меджидие“.

Копривщица (Аврат Алан), въпреки че била първото въстанало селище, била нападната последна. Предупредени за съдбата на Клисура и Панагюрище, първенците сами арестували водачите на въстанието и пратили в Пловдив да искат редовни войски. Въпреки това по тези, които носили [бели] знамена за предаване, било стреляно и един свещеник на име Данчо бил убит. Градът бил няколко пъти плячкосван, много от жените били изнасилени и близо 30 души били избити. Градът не бил изгорен и масовото клане било избегнато благодарение на го-лемите подаръци в пари, дадени от първенците на турските командири. Три оръдейни изстрела били дадени по църквата, но причинили малки щети. Жителите признават, че са убили 10 турци и 40 цигани, последните заподозрени в намерение да ограбят града. Турците поддържат, че са загубили всичко 71 души.

Панагюрище (Отлуккьой) е бил нападнат от редовна войска и башибозуци на 11 май. Явно не е била изпращана покана да се предадат. След слаба съпротива от страна на въстаниците градът е бил превзет. Много от жителите се разбягали, но около 3000 били изклани, повечето от които жени и деца. От тях към 400 души били жители на града Панагюрище, а останалите на девет съседни села, жителите на които били подирили убежище в града. Четиристотин сгради, включително и пазарът, и най- големите и хубави къщи били изгорени. И двете църкви били разрушени и почти сринати със земята. В едната стар мъж бил изнасилен в олтара и след това после жив изгорен. Две от училищата били изгорени; третото, което изглеждало на частна къща, се спасило. От многобройните сведения, събрани от мен, личи, че едва ли някоя жена в града е избягнала насилието и бруталното отношение. Главорезите нападали деца на осем и стари жени на осемдесет, без да щадят нито възраст, нито пол. Изтръгвали очите на стари хора, рязали им членовете, а след това ги оставяли да умрат, ако не се намерел някой по-милостив човек да ги доубие. Бременни жени били разпаряни и не-родените още деца били разнасяни победоносно набучени на върховете на щикове и саби, а малки деца били принуждавани да носят още кървящите глави на другарчетата си. Тази сцена на грабеж, похот и убийства продължила три дни, когато останалите живи били принудени да погребат телата на мъртвите. Извършилите тези зверства били главно редовни войски, командувани от Хафъз паша. Турците твърдели и селяните признават, че 14 мюсюлмани били убити, между тях и две жени, които паднали с оръжие в ръка по време на една схватка с отряд, който отказал да се предаде на въстаниците.

Докато в Копривщица царял грабежът, а в Панагюрище похотта, в Батак турците, изглежда, са чувствували най-вече, особена жажда за кръв. Това селище се предало, без да даде и един изстрел, след като му била обещана сигурност от страна на башибозуците, намиращи се под командуването на Ахмед ага от Барутино, началник на селската полиция. Въпреки обещанието му, след като прибрал малкото оръжие, Ахмед ага заповядал разорението на селото и поголовното клане на жителите, с изключение на около сто млади момичета, които били пред-назначени да задоволят похотта на завоевателите, преди и те да бъдат убити. Видях костите им, някои още с парчета меса на тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучета. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците — градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които са се намирали покрай, реката, са всички изгорени и от осемтях хиляди жители няма дори 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голямата част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините и разлагащото се месо, отравят въздуха. Гледката на Батак е достатъчна да удостовери всичко казано за турските деяния при потушаването на българското въстание. А аз го видях три месеца след клането. На всички страни бяха разпилени човешки кости, черепи, ребра и дори цели скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която бе побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен от разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизгнили трупа, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко стъпки, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре, за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своя смрад.

След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии.

Ахмед ага, който е командувал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.

Очевидно тези жестокости не са били необходими за потушаването на въстанието, тъй като то било незначително и селяните се предавали въобще при първа покана. Жестокостите не могат да бъдат оправдани и от състоянието на паника, което се било появило още преди изпращането на редовните войски. Опит обаче е имало и не само от страна на турците те да бъдат защитени и да се смекчи вината им, предвид уж предшествуващи свирепства, които — казва се — били извършени от българите. Внимателно съм изследвал това и не мога да кажа, че българите са извършили изстъпления и зверства или каквито и да е действия, които биха заслужили подобно име. Напразно се опитвах да получа от турските власти списък с подобни жестокости, но чух само неопределени изявления. Кияни паша ми заяви, че въстаниците били убили жената и дъщерята на копривщенския мюдюрин. Този мюдюрин обаче е отскоро там и бил оставил жена си в Стара Загора, където тя продължава да живее, а дъщеря изобщо не е имал. Каза ми се също, че жената на панагюрския мюдюрин била заклана, но по времето, за което говорят, в Панагюрище не е имало мюдюрин. Отпратен бях за сведения към Хафъз Нури ефенди, пловдивски турски първенец. Той направи внимателно обмислено изявление, в което определи броя на убитите мюсюлмани (включително циганите) на 135 души, от които 12 жени и деца — под названието дете се разбира всеки под 20 години. Можах да получа доказателства за смъртта на две само от тези жени — в Панагюрище, — които положително не са били умишлено убити. Нито една мюсюлманска къща не е била ограбвана. Нито една джамия не е била осквернена или разрушена. Докладът на специалния турски комисар Едиб ефенди съдържа изявления по тази точка, които, както и по всички останали, са напълно неоснователни и целият му доклад може да се окачестви като плетеница от лъжи.

Ваш предан Юджийн Скайлър

 

№ 5.

ПИСМО НА Ю. СКАЙЛЪР ДО X. МЕЙНАРД С ПРИЛОЖЕНИЕ НА ДОКЛАДА МУ

ГЕНЕРАЛНО КОНСУЛСТВО НА АМЕРИКАНСКИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ

ЦАРИГРАД, 20 НОЕМВРИ 1876 Г.

 

ДО ПОЧИТАЕМИЯ ХОРАС МЕЙНАРД, ПОСЛАНИК И Т.Н., И Т.Н.

Сър,

имам чест да Ви приложа доклад за кланетата и жестокостите в България през изминалия месец май. Докладът ми за процесите срещу българите, обвинени в подготовка на въстание, за действията на турските комисари за разследване, за съденето на виновните в жестокости и за сегашното състояние на страната ще трябва да отложа за последващ доклад.

Имам чест, сър, да съм с почит Ваш покорен слуга,

Юджийн Скайлър

 

№ 6.

ДОКЛАД НА ЮДЖИЙН СКАЙЛЪР ЗА СЪБИТИЯТА В БЪЛГАРИЯ — ПЪЛЕН ТЕКСТ

 

ЛЕГАЦИЯ НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, ЦАРИГРАД, 20 НОЕМВРИ 1876 Г.

 

ДО УВАЖАЕМИЯ ХОРАС МЕЙНАРД ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР И Т.Н., И Т.Н., И Т.Н.

Сър,

Като напуснах Цариград на 23 юли, останах един ден в Одрин, след което веднага продължих към Пловдив, центъра на обхванатата от смутове област в България. След като посетих много от селата в Пловдивско и Пазарджишко, отидох в Ямболско и Сливенско, след това, прекосявайки Стара планина, посетих Търновско, Габровско и Севлиевско и се завърнах в Одрин през Шипка, Казанлък, Стара Загора и Чирпан, като пристигнах в Цариград на 29 август.

При обиколката ми от село на село винаги бях придружаван от две заптиета — това беше най-малкият брой, който властите се съгласиха да взема. Обикновено те ми предлагаха шест или десет и не желаеха да ми позволят да пътувам без заптиета, основавайки се с това, че били отговорни за моята безопасност, както и че учтивостта ги задължава да ме ескортират. Заптиетата бяха от полза да показват пътя, но бяха малко полезни да ме закрилят, тъй като вероятно биха избягали при първата поява на някаква опасност.

Въпреки че отдавах приличното уважение към властите и като внимавах да изпълнявам всички необходими формалности по посещенията, избягвах да оставам по турските къщи, защото с това бих бил лишен от възможността да имам свободен достъп до българите. А също и отказвах да се поставя пазач пред къщите, където отсядах.

За преводач имах един образован млад българин, г-н Петър Димитров, който освен собствения си език знаеше основно английски и турски. Сам знаех достатъчно български, за да мога да следя разговорите и да контролирам какво той превеждаше за мен. Освен това през по-голямата част от моя престой разполагах с още един, а понякога и двама други души, които добре знаеха турски и гръцки — единият арменец, а другият грък.

Често се срещаха големи трудности да се получи точна ин-формация, което се дължеше отчасти поради действията на властите, отчасти поради страха на българите, а отчасти и поради естеството на фактите, които изследвах. Прибягвах до официални документи, до изявления, направени от турци - официални и неофициални, от гърци, които обикновено са предубедени против българите, от арменци и евреи, които са най-незаинтересовани от всички други, от българи католици и православни българи от всички слоеве, както и до информации, давани ми от чужденци. Естествено най-много се осланях на казаното от българите, които често бяха единствените хора в състояние или наклоним да кажат какво се е случило. Полагах усилия чрез подбрани въпроси, кръстосани разпити и сравняване на изказванията да стигна колкото е възможно по-близо до най-точната истина, но съм сигурен, че последващи сведения могат да посочат някои неточности. Като общо правило сметнах, че е ненужно да посочвам начините, чрез които съм стигал до фактите, и, както посочих, без намерение да потвърждавам или опровергавам каквото и да е твърдение или формулировка, аз ще излагам просто това, което вярвам, че се е случило.

 

По-ранни движения и недоволства в България

Положението на християнските поданици в Турция дотолкова е възбудило чувствата и идеите за справедливост на Великите сили по време на Кримската война, че през 1856 г. султан Абдул Меджит бе принуден тържествено да потвърди привилегиите и реформите, които той и неговите предшественици бяха дали, но които никога не са били приложени, и да даде някои нови с Хати Хумаюна от същата година, за който се говори и в Парижкия мирен договор. Забавянето обаче да се въведат обещаните реформи, които да бъдат потвърдени с ферман, неравните данъци и нередовностите при събирането им, продъл-жаващият отказ да се приемат християнски свидетелски показания при гражданските съдилища, когато са насочени против мюсюлмани, поставянето на християните незаконно в по-долно положение от мюсюлманите, постоянните притеснения и изнудвания от страна на правителствените органи и току-речи ежедневните актове на убийства и насилия, вършени от мюсюлманското население, възбудили чувствата на българите дотолкова, че през 1862 г. те се разбунтували против властта на Портата. Този бунт е бил съвсем слаб и бързо бил потушен. Друг избухнал през 1867 г. в Дунавската област; той също бил веднага потушен от енергичните действия на Мидхат паша, тогава валия на тази област. Девет или десет души от разбунтувалите се били обесени и 54 били осъдени на заточение в Диарбекир или на затвор с тежък труд. Страхувайки се да не бъдат компрометирани от показания, изтръгнати при мъченията, много млади хора забягнали в Букурещ и без да са обезсърчени от неуспеха на този опит, продължили в дейно сътрудничество със сърбите да подготвят ново въстание. Убийството на княз Михаил Сръбски на 8 юни 1868 г. нарушило техните планове, но в замяна на отдръпването на Сърбия от уговореното поради смяната на правителството младите българи отказали да изоставят своето намерение и през юни 1868 г. една чета от 150 добре въоръжени и добре дисциплинирани мъже, наречени „Български легион“, прекосили Дунава при Вардим, близо до Свищов. Въпреки че това е бил най-късият път към Балкана, той минавал през област, почти изцяло населена от черкези и турци. Мидхат паша отново взел енергични мерки; „Легионът“ бил принуден да търси убежище през проходите в планините южно от Габрово и бил разбит до човек. Въпреки голямата смелост, както и липсата на предвидливост, които характеризирали този опит, и турци, и българи отдали почит на смелостта и куража на „Ле-гиона“.

Междувременно борбата за независимост на Българската църква и за освобождение от тиранията на гръцкия патриарх и митрополитите продължавала; същевременно системата на национално образование, в голяма степен задължена на активните усилия на американците, била осъществила голям напредък.

Накрай през 1871 въпреки влиянието, което Фенер упражнявал над Портата и усилията на Мидхат паша и други ръководни турци, които са предвиждали резултата и които се опитвали да развият тенденцията [българите] да се обединят по-скоро с католиците, отколкото да станат независими, издаден бил ферман, с който се възобновява независимата българска църква. Естествените и неизбежни последици от религиозната независимост, от по-високото образование на народа и от либералните идеи, които младите хора получавали по време на следването си в Русия, Германия или Франция, както и тези, които били възпитавани в американските училища и по-високите учи-лища в Цариград, създавали растящо национално съзнание, по-голямо от това, което съществувало по-рано. Хора, които дотогава говорили на гръцки, повече не се отричали от своята народност и се признавали с гордост, че са българи.

С изключение обаче на едно слабо движение в София през 1873 г., което веднага е било потушено и за което един млад духовник е бил обесен и 60 души изпратени на заточение в Диарбекир, никакво реално раздвижване не е имало в страната и не е бил направен никакъв опит от страна на българите да вземат оръжие в ръка да осигурят правата си. Дори въпреки беззаконията на официалните турски органи българите благодарение на енергията си, на работливостта и интелигентността си преуспявали. Българското население бързо забогатявало, докато турците постепенно обеднявали. Особено ясно това се виждало по селата, които имали смесено население. Притесненията от страна на турските власти при все това не намалявали и ежедневните оскръбления не само от тях, но и от страна на мюсюлманското население, са били достатъчни да възпламенят естествен пламък в умовете на младите или в тези, които някога са пребивавали в страна, управлявана при най-малко съобразяване със законността или хуманността.

 

Старозагорските събития

Невъзможността да се постигне облекчение и в много случаи да се доведат до знанието на Централното правителство оплакванията довела накрая младите българи през последната година да се решат да прибягнат до въоръжена демонстрация, която би могла да привлече вниманието върху нещастията им не само на Централното правителство, но и на Великите сили. Това движение било организирано от Българския комитет в Букурещ, където известен брой емигранти — някои от тях професионални революционери — били намерили убежище през предшествуващите години и били се посветили от известно време на задачата да възбудят недоволства и да подбудят към въстание в тяхната страна. Различни членове на този комитет тайно прекосявали Дунава и пропагандирали идеята за въстание, като образували комитети във всички по-големи градове и села. Главното седалище на това движение било в Търново. Въпреки че революционните ръководители успели да изградят един вид организация, народът нямал оръжие и не знаел как да си служи с него. Аз бях уверяван от хора, свързани с това движение, че не е съществувало и най-малко намерение да се противодействува ради-кално срещу турците, а се е мислело, че ако жителите на градовете и селата излязат в планините, това би представлявало достатъчна формална демонстрация, която би принудила Портата да обърне малко внимание на техните искания. Тези искания са били накратко следните: 1. Страната би трябвало да се управлява от християни вместо от турски управници. 2. Българският език би трябвало да бъде признат за официален или поне всички документи на турски да бъдат придружени с български превод. 3. Ще е необходима реформа на облагането с данъци и при събирането им, която да сложи край на злоупотребите, от които страда сега християнското население. 4. Християните би трябвало да бъдат допуснати да носят военна служба при същите условия като мюсюлманите. Много от тези искания са били вече включени в съдържанието на различните реформи, които бяха давани толкова често на християнското население в Турция, в Хати Шерифа от Гюлхане и в Хати Хумаюна. След като това движение било организирано и бил определен денят за изпълнение на плана, ръководителите решили да го отложат. Написани били съответни писма от Търново до всички по-малки области, с които се съобщавало за отлагането за известно време на възнамеряваното въстание. За нещастие писмото, предназначено за комитета в Стара Загора, от която зависели Чирпан, Хасково и някои други градове, не стигнало до местоназначението си.

Съобразно с уговореното, на 29 септември 1875 г. 21 младежи от Стара Загора и 80 селяни от околните села, въоръжени някои със стари пушки и други със сопи и криваци, излезли в Балкана. Тъй като властите били получили сведения от някого, който е бил запознат със заговора, изпратена била потеря след тях, която ги изненадала при село Яси Веран, Казанлъшко, където всички са били или хванати, или разпръснати, с изключение на трима-четирима, които са били убити, двама от които са били изгорени в една сламена колиба. Веднага започнали арести, които продължили месец, в края на който 415 души от районите на Чирпан, Стара Загора и Хасково били хвърлени в затвора. Чрез увещания, заплахи и изтезания някои от пленниците, специално двама селски учители, били принудени да обвинят някои от българските първенци. Вероятно много невинни хора биха били арестувани, ако валията на Одрин Хуршид паша не бил издал заповеди да не се придава голяма важност на работата. Няколко дни по-късно Тосун паша, мютесарф на Пловдив, назначил комисия от петима турци и пет българи да разследват затворените. Пашата желаел да обърне работата в свой личен интерес и чрез агента си Яковаки, грък от Пловдив, започнал да изнудва пари от затворниците като условие за ос-вобождението им. Един човек, който е бил обвинен, че продавал оръжие на въстаниците, бил принуден да заплати 70 турски лири и друг един — 10 турски лири. По това време обаче и двамата — Хуршид паша и Тосун паша, били преместени и на тяхно място Омер Февзи паша, сегашният министър на полицията, бил назначен за валия на Одрин, Азиз паша — мютесариф на Пловдив, а Селим ефенди и Георгаки ефенди били изпратени от Цариград със специална мисия да изследват строго въпроса, което те направили чрез комисия, съставена от двама турци и двама българи от Одрин, Пловдив и Казанлък поединично.

Затруднения и закъснения били породени главно поради споровете между Селим ефенди и Сеид ага от Чирпан — един роднина на Абдул Керим паша, който тиранизирал едновременно и християни, и турци в Чирпан и отдавна бил виновен за много нечестни деяния. Всеки от тях обвинявал другия в изнудване за пари от затворниците. След три месеца заседания тази комисия изпратила 75 души от затвора в Одрин да чакат там процеса, докато други 100 оставали без никакво изследване в Стара Загора. Останалите били освободени. Стоте души, оставени в Стара Загора, били постепенно освобождавани по заповед от Пловдив. От тези, изпратени в Одрин, седем били обесени и десет освободени, а останалите 53 доскоро продължаваха да са в затвора, без да бъдат съдени.

 

Въстанието от май 1876 г. Планове и избухване

Вследствие на преждевременното избухване в Стара Загора планът за въстание е бил изоставен за през зимата и агентите на Букурещкия комитет се завърнали в Румъния. Решено било да се изпита какво може да се направи чрез подаването на прошения до Високата порта. Поради това властите в Цариград получили през зимата многобройни подписани прошения от всички части на България, в които се искало да се позволи служенето в армията и прекратяване събирането на военния данък.

Против тази идея бил Мидхат паша, който яростно се про-тивопоставял; дадени били заповеди до вестниците да не обнародват подобни прошения или дори да споменават, че те са били изпращани или получени.

Агентите на Букурещкия комитет, които дошли в България през зимата, разбрали, че нищо не може да се направи чрез прошения и дошли до погрешното заключение, че страната е готова за въстание. Като долагат това в Букурещ, нови 25 агенти били изпратени; те прекосили Дунава на 12 март и всеки един получил задача да подготви и организира определен район. Най- изтъкнатият от тях бил един млад момък от Копривщица (Аврат Алан), където той отишъл под псевдонима Георги Бенковски и който практически бил ръководител на движението. Други били Банков и Икономов, и двамата от Русе.

В Македония поради затрудненията с гърците не бил направен опит за организиране, с изключение на Разлог, но навсякъде по целия окръг Пловдив и Сливен и една част от Софийско били организирани комитети във всеки град и село да подбуждат населението да събира оръжие и набавя пари. Общо били събрани около 1450 лири. 900 лири от тази сума били изпратени в Цариград до търговци, които при по-ранни случаи вече били участвували в подготовката и които трябвало да изпратят по железницата оръжие до Нова Загора. Тези търговци обаче отговорили, че поради мерките, взети, за да се предотврати изпращането на оръжия по железницата, било невъзможно да се изпрати каквото и да е. Остатъкът от парите бил изпратен в Букурещ с цел да се закупи старо оръжие, каквото се намери, и се очаквало, че 6000 пушки биха могли да бъдат прехвърлени в България от това място. Всъщност нищо не било получено.

Като се вярвало, че техните приготовления били достатъчно напреднали, вдигането на въстанието било определено за 30 април, но поради липсата на връзки между окръзите и отчасти, тъй като нямало вероятност от непосредствено обявяване на война от страна на Сърбия, на едно събрание на вождовете и членовете на комитета, проведено в Панагюрище (Отлукьой) на 31 март, обявяването [на въстанието] било отложено за втората половина на м. май. Ново едно събрание било свикано край с. Мечка близо до Панагюрище на 30 април и било изпратено известие до Букурещ, че въстанието е отложено. На събранието в Мечка, където са присъствували около 120 делегати от различни райони, станало ясно, че планът е издаден на правителството и че е почнала подготовка между турците да се предотврати успехът му. Вместо обаче да се разотидат и да се отложи всеки опит за въстание (докато хората бъдат въоръжени и бъдат всички осведомени за деня, на който въстанието ще бъде вдигнато — окръг Сливен по това време не бил съгласен с Пазарджик), Бенковски и другите ръководители били толкова безразсъдни, че решили да се вдигнат веднага. Явно те убедили селяните за това въстание, като ги накарали отчасти да повярват, че всичко, което те трябвало да правят, било да отбраняват своите села за малко дни, докато сръбските и дори руски части напреднат да им окажат помощ. Наистина нищо по-неразумно нямало от плана, който ръководителите предложили. Вместо да съберат чета от добре въоръжени и добре подготвени конници, които да обикалят из страната, да горят жп мостовете, да прекъсват телеграфните жици и разстройват съобщенията на турските сили, което ще им даде време да обединят всички окръзи и да причинят големи затруднения на турското правителство, специално с оглед на приближаващия се сблъсък със Сърбия, те се ограничили да подготвят окопи около някои села, да из-горят жп станция при Белово и — ако можем да вярваме на турските изявления — да се опитат да подпалят Пловдив. Тази глупост както на плана, така и на неговото изпълнение ме карат почти да приема съобщението, което ми предадоха някои от въстаниците, че те наистина не са имали намерение да се опитат да спечелят нещо със силата на оръжието, а само са искали да извършат една въоръжена демонстрация, с която да привлекат вниманието на правителството към техните искания. Те са нямали представа за жестокия начин, по който може да бъде потушено въстанието, тъй като при предишни опити от този род правителството се е ограничавало да хване или да разпръсне подобни въоръжени чети и да накаже главатарите. Приписваният на въстаниците план, който бил, съобщава се, хванат у един от ръководителите, убит в планините близо до София, и който бе обнародван в доклада на съда в Пловдив, е от толкова съмнителен произход и съдържа толкова много абсурди, че не може да бъде приет като автентичен документ. Властите в Пловдив ми показаха турско копие от този план и казаха, че е превод от българския оригинал, който Селим ефенди ми съобщи, че бил изпратен в София. По-късно бях снабден с френски превод, който практически беше еднакъв с този, който бе публикуван. Той е под формата на въпроси и отговори и явно е бил съставен от някой турски чиновник. По време на процеса той бе използуван като основа за получаване на показания.

В деня след събранието на Мечка, на 1 май, въстаническите вождове завзели селищата Клисура, Копривщица, Панагюрище и Белово, разоръжили и при някои случаи убили турските чиновници, издигнали окопи и очаквали нападение [от страна на турците].

Същият ден мютесарифът в Пловдив Азиз паша бил осведомен за събранието на Мечка и възможността от безредици. Поради това той веднага отишъл с влака в Пазарджик, след като поискал телеграфически от Цариград редовни части. Като събрал каквито части имал — някои са били изпратени от Стара Загора и Одрин, — той настъпил към Панагюрище, но при село Калугерово срещнал изплашени турци, които го посъветвали да се оттегли, тъй като — както казвали — цялата страна била въстанала и повече от 3000 въстаници били под оръжията. Той свикал съвет и решил да се върне. Турците обаче, които дали тези сведения, стигнали в Пазарджик преди пашата и причинили там голяма паника, като разказвали на гражданите за въстанието и викали: „Спасявайте се, вие и семействата ви, русите са близо!“ Това било в неделя, пазарен ден, и, казва се, близо 5000 селяни от съседните села били дошли в града на пазар. Тези селяни се уплашили еднакво като турците и изоставяйки всичко, побягнали към къщи да спасят семействата си. Паниката е била толкова голяма, че турците бягали дори голи от баните. Предвид общата загриженост жп чиновниците телеграфирали да питат как да постъпят, за да спасят железопътното имущество. Казано им било да се подчинят, но да останат на постовете си.

 

Мерки, взети от властите. Въоръжаване на башибозуците

В Пловдив по време на отсъствието на мютесарифа също избухнала паника, придружена от голямо безредие. Азиз паша, който е бошнак, не бил обичан от турското население. Той вече бил заемал някои служби с авторитет, бил е управител във Видин и главнокомандуващ на войските, които разбили въстаниците през 1867 г. В Пловдив той се бил показал също като добър управител, но си навлякъл недоволството на турците, тъй като бил, както те мислели, твърде благоразположен към християните. Правени били опити много преди това да бъде преместен и властта му била тайно подкопавана. Много седмици преди да избухне въстанието поради незадоволителното положение на българското население той бил писал и телеграфирал в Цариград за състоянието на нещата и бил поискал редовни войскови части, за да предотврати избухването. Такива не му били дадени и когато накрай въстанието избухнало и той отишъл в Пазарджик, неговите телеграми както до Акиф паша, валията на Одрин, така и до великия везир Махмуд паша останали без внимание. По време на отсъствието му от Пазарджик видните пловдивски турци под ръководството на влиятелните бейове тайно въоръжили турското население под предлог, че някои от пленниците, задържани в конака, се опитали да забягнат. Те също телеграфирали на Акиф паша в Одрин да им се разреши да съберат няколко части от башибозуци. Акиф паша в отговор дал разрешение и изпратил Рашид паша, бивш управител на Драма и по онова време живеещ в Одрин, да ги командува, като обещал да ги снабди и с оръжие. Населението на Одрин било по това време също въоръжено чрез използуване влиянието на бейовете.

При завръщането си Азиз паша установил, че е останал прак-тически без власт. Гръцкият вицеконсул г-н Маталас, който явно е бил добре информиран за това, което ставало, протестирал пред него срещу формирането на башибозушки части и безразборното въоръжаване на мюсюлманското население. Азиз паша отговорил, че той сам решително не одобрявал тези мерки, но не можел нищо да направи поради съмненията към него, тъй като местните турци го обвинявали в симпатии към българите. Азиз паша останал номинално мютесариф още няколко дни, след което бил заменен от Абдул Хамид паша (брата на Шефкет паша).

Валията на Одрин, Акиф паша, който действувал с личното знание, дори под заповедите на Мидхат паша и Хюсеин Авни паша и който е най-вече отговорен за въоръжаването на башибозуците, се стараел по-късно да се извини с аргумента, че е нямало редовни военни части в областта, че Махмуд паша, великият везир, бил отказал да изпрати войски и че въоръжаването на мюсюлманското население представлявало действие, продиктувано от крайна необходимост. Това не е съвсем вярно покрай другото, че ние знаем обратното - редовните военни части, намиращи се тогава в Стара Загора и Чирпан, са били веднага изпратени към мястото на въстанието. Нататък четем в „Левант Хералд“ от 5 май, че на 4 същия месец една дружина пехота от 800 души била изпратена от Цариград и че четири други роти били допълнително изпратени следващия ден. Същият вестник на 9 май съобщава, че специален влак напуснал Одрин на 4 май за Пазарджик с част от 300 редифи, че влак с военни части е напуснал Цариград на шести и че на осми 400 сандъка с пушки и 2200 сандъка с муниции са били изпратени от Цариград за Одрин и Пазарджик. Тези оръжия вероятно били предназначени за башибозуците, които явно дотогава не били напълно организирани. „Левант Хералд“ от 11 май съобщава, че на осми май пет отряда башибозуци, които били организирани от властите в Хасково, заминали за Пловдив, и добавя: „говори се, че по пътя те извършили някои ексцесии“. Същият вестник дава подробности за насилията на башибозуците, специално за стрелбата им по българите, служещи по жп линията.

Някои части са били доведени от сръбската граница; Хасан паша настъпил против въстаналия окръг откъм Ниш с най-малко три дружини пехота и голяма част кавалерия.

Властите събрали по този начин около 5000 души редовни части, преди действията против въстаниците да започнат реално. Повикването на башибозука е било следователно явно ненужно, нито може да бъде оправдано със състоянието на паника, което за ден или два е съществувало в Пазарджик и Пловдив.

Мюсюлманското население не загубило време обаче да употреби оръжието, което му било дадено. На 5 май г-н Маталас, гръцкият вицеконсул, на когото се позовах по-горе, отишъл от Пловдив в Пазарджик и видял селата на север от жп линията вече в пламъци. В тези села не е имало никакъв опит за въстание и никаква съпротива. В Пазарджик той намерил всички турци въоръжени, но доста изплашени. Щом като започнали да пристигат военни части, те възвърнали куража си и на 7 май 400 башибозуци излезли с лозунгите „Славата за султана, а плячката за нас“. Те се запътили на север, минавайки през селото Аликочово, на което те не посегнали, тъй като жителите били там. Продължавайки нататък, те отишли в село Радилово, което било напуснато от ужасените жители, и го ограбили и изгорили, както и други села в непосредствено съседство. Пламъците на тези изгорени села е могъл да види г-н Маталас от Пазарджик. Връщайки се от Радилово, башибозукът намерил Аликочово също изоставено и тогава ограбил и изгорил и това село. Г-н Маталас видял също пламъците на много изгорени села на север от река Марица на девети, когато се завърнал в Пловдив.

Всичко това станало преди предприемане на нападенията било от войските, било от башибозука срещу въстаналите села. Изгорените села били напълно невинни. Подготвени извинения за ограбванията и палежа на тези села били намерени в това, че християните се колебаели или отказвали да предадат оръжието си или в голословното твърдение, че всичкото оръжие не било предадено.

 

Потушаване на въстанието

Перущица било добре уредено процъфтяващо село, населено изцяло от българи и разположено в полите на Родопите, три часа южно от Пловдив. То имало 400 къщи и около 3500 жители с две църкви и две училища. Наскоро там било основано земеделско дружество и били събрани суми за изграждането на земеделско училище. То било по-богато и по-преуспяващо от селищата в тази област и поради това било възбудило ревността и завистта на съседните села, обитавани от помаци, т.е. българи, които по време на турското завладяване били станали мюсюлмани, за да спасят собствеността си, и които, въпреки че говорели български и знаели малко турски, по характер и религия били съвсем като мюсюлманите.

Дори да е имало тук комитет, нямало е въстание. Жителите, разтревожени от пламъците на подпалените села и разказите за грабежи и убийства и изплашени от постоянните заплахи с клане, вършени от жителите на Устина и други помашки села, изпратили един от техните чорбаджии, или първенци, Рангел Гичов заедно с трима придружители до Пловдив да искат закрила от мютесарифина Азиз паша. Изпратени били две заптиета в селото със заповед да кажат на жителите да останат спокойни и да живеят при добри отношения със своите съседи. На зап-тиетата било заповядано да отидат в Устина и други мюсюлмански села да убедят мюсюлманите да не нападат християните и да настояват и двете страни да уредят помежду си въпроса за взаимна защита. След като престояли кратко време в Перущица, заптиетата отишли в Устина и не се върнали. Жителите на Устина настоявали населението на Перущица да предаде оръжието си и няколкото души първенци, които трябвало да отидат в Устина за преговори, да бъдат задържани като заложници.

Понеже работите ставали все по-заплашителни, Рангел бил изпратен с втора мисия в Пловдив и се завърнал с отговор от Азиз паша, че не разполагал с войски да им изпрати и че те трябва сами да се отбраняват в случай на нападение. Хората от Перущица твърдят, че това се съдържало в писмото на пашата. Това обаче турците отричат.

Същевременно башибозуците от планините се появили пред селото и техният вожд Ахмед ага от Тамръш изпратил Дели Хасан и друг един от хората си в града със заповеди да подготвят всичко за него, тъй като идвал с отряд башибозуци да ги закриля. Жителите отговорили, че те не желаят неговата закрила и че били готови сами да се отбраняват. Башибозуците отказали да отнесат това съобщение и последвала заплашителна препирня, по време на която били заловени и убити от някои от жителите [на Перущица]. Не е сигурно дали са били убити с оръжие в ръцете си, или след като се предали, но хората от Перущица били възбудени от разказите за деянията на башибозуците, раз-пространявани от хора, които се били спасили от другите нападнати села.

Рангел бил тогава отново изпратен до Пловдив да разкаже на управителя какво са сторили хората и за явната опасност, в която те се намирали. За да стигне по-сигурно, той взел със себе си дъщеря си, която била твърде болна, под претекст да я прегледа лекар. Този път той бил задържан и хвърлен в затвора, както ми бе казано от турците, отчасти защото той не бил съобщил на властите за смъртта на двамата помаци и отчасти защото бил пренесъл барут и куршуми за жителите на Перущица. Българите пък казват, че бил задържан, защото турците искали да избягнат той да свидетелствува за факта, че хората в Перущица са били упътени от Азиз паша да се защищават сами.

Башибозуците, които се появили пред Перущица, се опитали първо да влязат в гръцкото селище Станимака (1500 гръцки къщи, 300 български и 80 турски къщи). Гърците от този град чрез влиянието на своите сънародници в Пловдив били получили разрешение да запазят оръжието си и получили известно количество барут и куршуми от Пловдив. По този начин те били в състояние да се защищават сами. Това станало поради бързата намеса на гръцкия вицеконсул, който поел отговорността за съвета си да се защищават сами и че щял да държи пашата отговорен, ако те пострадат. В това те били до известна степен подпомогнати и от Хаджи Хамид, мюдюра, с чиято добра воля градът бил спасен. Той успял да въздържи местните турци, които били отишли през нощта по църквите и се опитали да поставят там барут.

След като не успели да влязат в Станимака, тези помаци и башибозуци отишли в българското село Лясково, което напълно оплячкосали, и след това в Яврово, което също оплячкосали, убивайки един човек.

При пристигането в Перущица към тях се присъединили и жители от Устина, Тамръш и други мюсюлмански села. Преди да нападнат Перущица, те ограбили и изгорили манастира „Свети Тодор“, на хълма над селото, както и манастирите „Света Богородица“ и „Безсребреници“, близо до Кричим.

600—700 жители на Перущица убягнали в Пловдив, за да намерят там убежище, а останалата част решили да уредят отбраната си. За тази цел те набавили вода и храна в двете църкви и училищните сгради, направили отвори върху високите и дебели стени, които ограждали горния църковен двор и се затворили вътре.

Това било във вторник, 9 май. Някои излезли при обсадилите ги, но след като предали оръжието си, били веднага избити. Други, които забягнали към полето, били хванати и убити. Три дни башибозуците държали хората затворени в църквите, стреляйки над стените по всекиго, когото могли да зърнат, през което време ограбили и запалили къщите в града.

Накрая в четвъртък през нощта Рашид паша пристигнал с една дружина редифи и още други башибозуци от Пловдив. Казва се, че той изпратил до въстаниците покана да се предадат, но жителите на Перущица уверяват, че подобна покана никога не е била получена, тъй като те били готови по всяко време да се предадат на редовни военни части. След като бил осведомен от башибозуците на Ахмед ага, че уж сръбски и руски войници отбранявали църквите, Рашид паша веднага започнал да ги бомбардира. В течение на нощта хората в горната църква към хълма решили да я изоставят. Те пробили отвор в задната стена и побягнали. Някои от тях отишли в Устина и се предали и те били, радостен съм да го заявя, в повечето случаи добре посрещнати. Много от другите побягнали в долната църква.

Следващата утрин, като намерил горната църква изоставена, Рашид паша преместил артилерията си да бомбардира долната. Няколко снаряда проникнали вътре през прозорците, избивайки много хора. Защитниците обаче устояли до събота сутринта на 13 май, когато за първи път те забелязали редовни войскови части. Те отворили вратите и една част от тях излязла при обсадителите, но били веднага избити от войниците. Останалите решили да се защищават до смърт. Накрай обаче две или три жени се опитали да излязат навън сами, като успели да привлекат вниманието на войниците, и след като животът им бил пощаден, придумали останалите да ги последват и също се предадат. В началото на отбраната на селото всички момичета отрязали косите си и се облекли в мъжки дрехи, за да могат да спасят честта си, в случай че попаднат в ръцете на турците.

Към края на борбата един мъж, Спас Гинев, убил двете си сестри, жена си и четирите си деца, за да не попаднат в ръцете на турците, и се самоубил.

Всички жители на града, които били пленени, както и тези, които намерили убежище в турските села, били изпратени под стража в Пловдив и затворени. Жените и децата впоследствие били постепенно освободени, но мъжете били задържани за дълго време.

След превземането на селището двете църкви били ограбени и отчасти разрушени. Църковните дворове, както и градините на много от обитателите били разкопани, за да се търси скрито имане. Някои ценности били намерени по места, върху които било посадено и израсло жито. Това турците представят като доказателство за подготовка на въстание. То обаче не може да се гледа в подобна светлина, тъй като обичай е у българите по цялата страна да заравят повечето от своите ценности и имущество поради страх от плячкосване и грабеж и това било вършено специално след въстанието в Херцеговина.

Перущица била изцяло разрушена; нито един покрив или дори стена, с изключение на тези на църквите, не останали да стърчат. Общо около хиляда души били избити. Телата на мъртвите останали за дълго време без да бъдат погребани — факт, който бе изтъкнат в някои от цариградските вестници, и само настоятелното застъпване на консулите в Пловдив, че може да избухне чумна епидемия, накара управниците да изпратят хора да ги заровят.

Ахмед ага от Тамръш, който беше водител на башибозуците в Перущица, бил награден със сребърен медал.

Един французин — М. Гузон — бил убит от башибозуците в Перущица. Разтревожен за участта на един свой другар и без да гледа предупрежденията на приятелите си в Пловдив, той отишъл в Перущица. Там пристигнал през нощта преди нападението и останал в селото приблизително един час, вечеряйки. Жителите го помолили да се застъпи за тях пред властите и пред бащибозуците и да съобщи, че те нямат намерение да противодействуват на правителството, а само искат закрила. Той се помъчил да ги успокои. Скоро след като напуснал селото, той се натъкнал на отряд башибозуци, който го спрял, взел му всичките пари и коня му и му заповядал да седне на земята. Той протестирал, казал, че е французин, който пътува по частните си работи, и показвал в уверение на това своето тескере, или паспорт. Документът бил прочетен от главатаря на башибозуците, който въпреки това заповядал на отряда да стреля по него. Той починал веднага. Шапката му била намерена впоследствие пробита от куршуми. Въпреки че френският вицеконсул получил проверени доказателства за убийството от хора, които били очевидци на извършеното, мютесарифът на Пловдив Хамед паша се опитал да поддържа, че г-н Гузон бил убит от въстаниците, а после заявил, че неговата шапка била намерена в църквата.

Част от башибозуците, след като оставили Перущица, отишли в село Дедово в Родопите (около 100 къщи), жителите на което отказали да предадат оръжието при техния предишен поход. Неговите жители били забягнали; заобиколено сега, селото било веднага оплячкосано и изгорено от брата на Ахмед ага. Бойково, съседно село (и то толкова голямо), било също изгорено. Катуница било нападнато, но се спасило благодарение куража на един грък, който имал голям чифлик там. Сатанкьой, голямо село от сто къщи, било обрано и селяните били бити. Редовните войски и башибозуците под командуването на Рашид паша се върнали в Пловдив.

Посетих Перущица заедно с г-н Беринг, английския представител, на 27 юли, два месеца и половина след разрушението й. По това време нито една къща не беше още възстановена. Много от жителите се бяха завърнали обратно и живееха, както можеха, спейки на гола земя или под сламени убежища край ъглите на стените. Те не бяха получили никаква помощ от правителството и не бяха в състояние да изградят наново къщите си, защото се бояха да отидат в гората да отсекат необходимия им дървен материал. Реколтата стоеше неприбрана, тъй като нямаха сърпове да я пожънат, нито пари да наемат жетвари. В допълнение към това почти всичкият им добитък бе задигнат от башибозуците и голяма част от него бе задържана в Устина и в други съседни мюсюлмански села. Те ни казваха, че била издадена заповед от управителя на Пловдив добитъкът да бъде върнат, ако бъде познат от собствениците, но за да избегнат тази заповед, съседите мюсюлмани продали много говеда на хора, дошли от Хасково или дори от по-далеч.

Почти по същото време друга голяма банда башибозуци разрушила Клисура (на турски Персиден Дервент), град от 830 къщи и около 7000 жители, разположен в южните склонове на Балкана на около 50 мили северозападно от Пловдив. Това селище притежавало една каменна църква, един параклис, две мъжки и едно девическо училище. Благодарение на местоположението си - в една тясна долина между планините, населението се занимавало по-малко със земеделие в сравнение с повечето български села. Тук се преработвало голямо количество груби дрехи — аби и шаяк. Много от жителите били амбулантни или пътуващи търговци, които продавали дрехи из цяла Европейска Турция и дори в Смирна и други части на Мала Азия. Особено внимание се отдавало на отглеждането на рози и получаването на розово масло. Клисурското розово масло било особено известно, като годишното производство възлизало на около 140 либри, или 4% от цялото производство на розово масло в България.

След събранието на въстаниците в Мечка една чета от мъже начело с Ванков пристигнала в Клисура от Стрелча и Копривщица и придумала жителите да подготвят някои землени укрепления, които да командуват пътищата, водещи към града, казвайки им, че другите селища също ще се защищават и че те трябва да направят същото, за да не бъдат изложени да бъдат избити и селището им изгорено от башибозуците. При защитата си жителите били подкрепени също от селяни, дошли на коне от София. Общо 90 души от Клисура имали оръжие. Под заповедите на Ванков кятипинът служител бил убит, а две заптиета, които били заловени от въстаниците вън от града и отказали да се предадат, били застреляни. Няколко други турци и мохамедани ци-гани били затворени и двама турци и двама цигани били убити. Онбашията, който ми разказа това, заедно с други заптиета яхнали конете си и успели да избягат към Рахманли, съседно турско село.

Няколко дни след като башибозуците пристигнали под заповедите на Тосун бей от Карлово, но без черкези или редовна войска, Мехмед ефенди, кърагата на Рахманлий, отказал да ги придружи нататък и изпратил един християнин като пратеник, който бил задържан от въстаниците. Тогава били изпратени двама турци, които спрели до едно поточе, половин час от града, и преговаряли с двама от въстаниците. Те ги попитали каква смята да прави народът в Клисура и защо са вдигнали оръжие. Селяните отговорили: „Вървете си, в четири дни каквото има да стане, ще стане.“ Турците се завърнали и два или три дни по-късно, на 8 май, Тосун бей пристигнал с неколкостотин башибозуци. Той поискал селяните да дойдат при него и да предадат оръжието си. Те отказали и стреляли към него, убивайки един башибозук. Малката част въстаници били бързо разбити от башибозуците и се разбягали. Селяните веднага побягнали към Копривщица. Башибозуците освободили запрените [мохамедани], подпалили затвора и опожарили отчасти града. Те си отишли на следващия ден, но пристигнали други, които останали шест дни в града, който изцяло дооплячкосали и разрушили. Следващите банди задигнали дори гвоздеите от изгорелите врати и керемидите от покривите. Между другите загуби в това място били и 485 медни казана за дестилиране на розово масло (струващи по 4 до 5 турски лири всеки), които били присвоени от турците от съседните села. Двеста тридесет и двама души били убити, от които 58 мъже и останалите жени и деца. Други посочват цифрата на убитите на близо 400. Техните тела останали непогребани 2—3 седмици, през което време много от тях били ръфани от кучетата. Много от тези хора били избити с най-голяма жестокост. Едно новородено дете било нарязано на късове пред очите на майка му, която след това била също убита. Съпругата на Никола Пенчов с четири момчета били хвърлени в един кладенец, гдето умрели. Жителите не се завърнали в Клисура 32 дни, когато се върнали заедно с Хафъз паша. Турските власти в Пловдив твърдят, че турците били избивани от въстаниците още при избухването на бунта и по време на боя.

Когато посетих Клисура на 5 август, само една къща беше възстановена и нейният собственик с цинична философия беше поставил върху вратата следния надпис на български: „Днес тази къща е моя; утре на друг и всъщност няма да принадлежи на никого.“

Местните турски власти казаха, че не повече от 50 семейства били в състояние да построят отново къщите си и че останалите, ако не им се окаже помощ, ще останат почти без подслон. По това време хората живееха в 130 палатки, които са им били предоставени от Хафъз паша по времето когато ги върнал обратно.

Църквите не само бяха изцяло разрушени отчасти с помощта на газ и барут, но бяха и осквернени, и малкото стенописи на светци, които оставаха по почернелите стени, бяха надраскани и продупчени с щикове и саби. Сребърните съдове и други ценности от църквите били взети от Тосун бей, който ги употребил, за да направи украшения за седлото и юздите си. Тъй като тук имало малко земеделие, бедствието на населението изглеждало по-голямо, отколкото на други места. Според мюдюра и кятипина била дадена заповед от Пловдив, с която се забранявало на всички да напускат града. Те писали три писма с молба тази заповед да бъде отменена, така че жителите да могат не само да пътуват из страната, за да съберат дълговете си, но и да търсят работа другаде, а още и да могат да отидат в гората да съберат дървен материал и камъни, та да възстановят къщите си. Отговор не бил получен. Мнозина искаха да ни последват в Копривщица, като заявяваха, че ще гладуват, ако останат в града. Кятипинът изглеждаше добър служащ, който желаеше да направи каквото може, за да подпомогне народа. Мюдюринът също беше добър, но когато беше трезвен; държанието му обаче, когато беше пиян, даваше повод за много недоволства. Много трудности причиняваха и заптиите, които биеха мъжете и заплашваха жените. Мюдюринът мислеше, че затрудненията с тях произлизат главно от факта, че те не бяха платени от дълго време и гладуваха като селяните. Седмица преди моето пристигане жителите не били допускани да работят за себе си и били карани от властите да възстановят окопите, които бяха разрушени от дъждовете. Това станало по заповед на Тосун бей, който придружаваше английския пратеник и който желаеше земните укрепления да бъдат възстановени, та други чужденци, които бяха дошли, да могат да видят доказателства за вината на въстаниците. Четата на Тосун бей ограби и разруши няколко други села. За тези си подвизи Тосун бей бе декориран с ордена „Меджидие“.

Пристигнали в Пловдив с 8 дружини редовна войска и 6 планински оръдия от нов модел, Адил паша и Хафъз паша поели командуването на тукашните сили и Хафъз паша с няколко дружини и многобройна чета от башибозуци се отправил против Панагюрище (Отлуккьой), което било считано за главна квартира на въстанието.

Друга голяма част под заповедите на Хасан паша, която била дошла от Ниш, заминала в същата посока. Бенковски, ръководителят на въстаналите, поел командуването в Панагюрище на 1 май, един ден след събранието на Мечка, и под негово ръководство линия от землени укрепления била изградена по склоновете на хълмовете, преграждайки главния път, идващ от Пазарджик, на около две мили от града. Друга малка стена била издигната близо до края на града. Преди това Бенковски свикал жителите заедно и им отправил енергична реч — изглежда, той е бил красноречив млад мъж, — която възбудила у тях най-голям ентусиазъм. Те отишли в църквата и накарали един от свещениците да благослови тяхното предприятие, а после накарали една млада девойка на 19 години на име Райка, дъщеря на свещеник и учителка в селището, да яхне един кон и да язди в едно шествие, носейки копринено знаме, което тя била предварително уговорена да бродира с образа на един старобългарски лъв и думите „Свобода или смърт“. Впоследствие, след като бе взета пленница, девойката бе наричана от турците „царица на българите“ заради ролята, която тя е играла през тези дни.

След шествието, когато, изглежда, много от въстаниците са били пияни, те атакували конака, или правителственото здание, и убили двама турци, събирачи на десятъка, които се опитали да избягат от конака, а после убили слугата на един турски инженер от Пловдив, който отказал да предаде оръжието си. Две заптиета, друг събирач на десятъка, един събирач на беглика, или такса върху овцете, както и двама помаци били пленени в хана и били затворени; казва се, че те били по-късно убити. Няколко дни след това въстаниците убили и друго заптие, което било крайно жесток и суров човек и бил много мразен.

През първата вечер на въстанието един човек, идващ от Пазарджик, който бил взет за събирач на десятък, бил убит заедно с кочияша на файтона си, тъй като отказали да се предадат. Следващия ден въстаниците срещнали край селището двама турци с три жени. На поканата да се предадат те стреляли и въстаниците в отговор също стреляли, убивайки двамата турци и една от жените. Една от останалите жени размахала сабя и се опитала да се отбранява сама, като ранила един въстаник. Тогава другите стреляли и я убили и нея. Третата жена била откарана в селището и била добре гледана. След завладяването на селището тя била предадена на пашата и по време на моето издирване живееше в Златица. Друг събирач на десятък, който бил срещнат на полето и отказал да се предаде, също бил убит. 10 турски работници, които идвали от Пловдив, срещнали въстаниците край селището и им било заповядано да се предадат. Те отказали и един бил убит, а друг — ранен. Раненият бил прегледан от лекар, а другите, които били хванати пленници, били гледани добре и впоследствие се върнали в Пловдив след завладяването на града. Убити били всичко 12 (а може би 17) турци, двама от които били жени. Повечето от тях били убити с оръжие в ръцете им, когато се съпротивлявали на въстаниците. Убийството на събирачите на десятък, които били възбудили народа с техните несправедливости и насилия, е лесно разбираемо.

На 12 май Хафъз паша със своите части пристигнал откъм: Стрелча, слизайки до голямата църква, дето също били издигнати окопи. Там се намирали около 70 мъже, от които едва 30 били добре въоръжени. На другото укрепление е имало 150 мъже, като Бенковски с 80 добре въоръжени българи се намирал в една местност в планините, наричана Сивата грамада, откъдето очаквал да минат нападащите части. Българите твърдят, че никакви покани за предаване не са им били изпращани, въпреки че се казва, че едно писмо в този смисъл е било получено от един от водителите, който го бил укрил от останалите. Те заявяват, че когато дошли редовни войски до върха на хълма да оглеждат града, започнали да стрелят, а като се приближили, захванали да го бомбардират. Бомбардирането започнало в 9 часа сутринта на 12 май и било спряно приблизително към полунощ. Някои от жителите успели да избягат, но други били възпрепятствувани от кавалерията и били или хванати пленници, или били убити. Ограбването на града и избиването на жителите започнало в петък през нощта и продължило до вторник през нощта. В събота Хафъз паша се опитал да спре грабежа, но поради недоволството на башибозуците на Али бей и Тосун бей допуснато било грабежът да продължи до вторник. Всяка къща била ограбена и близо 400 от всичко 3000-те къщи на града били изгорени. Панагюрище бил значителен търговски център и изгорените къщи обхващали пазара, църквите и всичките училища, с изключение на едно девическо училище, което поради местоположението си не било забелязано. Съгласно най-добрите сведения, които можах да получа чрез внимателно сравняване на сведенията, над 2000 души са били убити във и около града. От тях 769 (264 мъже, 288 жени и 217 деца) били жители на самия Панагюрище, както се вижда от един списък с имена, който притежавам. Другите били от деветте села Динката, Щърково, Елшица, Джумая, Калакларе, Попинци, Ерели, Кепели, Бяга и Чехлари, които отчасти поради увещания и заплахи от страна на въстаниците и отчасти поради страха от мюсюлманите намерили убежище в града преди приближаването на войската.

Превземането и разграбването на това място, където редовната войска взела главно участие, било придружено от най-диви жестокости и варварство. Изглежда, надали има жена или мома там, които да са останали неизнасилени. Общо извънредно трудно беше да се получат сведения за действия от този род, тъй като поради естествената им скромност жените не желаеха да съобщават за действия, които вярваха, че ще се отразят върху личната им чест, а и мъжете не обичаха да разправят такива работи за своите жени, сестри и дъщери. Нека да добавя и това, че целомъдрието и чувството за чест сред българите е толкова голямо, че нито една жена, за която се знае, че е била изнасилена или прелъстена, не може вече да се омъжи. Обезчестявания и насилия, изглежда, са били толкова чести в Панагюрище, че както се вижда, трудно е да се укрие истината, и аз за нещастие получих най-добрите доказателства за всякакъв вид изнасилвания по отношение на жени и момичета от всяка възраст. Налице бяха актове на зверско отношение, извършено не само върху женския пол. Между другите жертви на похотта на войниците беше и Райка, учителката, за която вече говорих, която била на няколко пъти изнасилвана. Впоследствие била издадена заповед за арестуването й и тя била запряна в къщата на мюдюра в Панагюрище, който също я изнасилил и малтретирал. Този факт бе оспорен на място, тъй като момичето само го отрича. Вярно е, че тя отричаше това пред мен, когато бе разпитвана в присъствието на лекаря на затвора и някои други лица и минаващите по улицата. Когато тя бе запряна в харема на имама в Пловдив, аз можах да я видя на улицата, където тя беше докарана за тази цел. При много частни разговори с нея по-късно тя признаваше, че е била изнасилвана, и нейното свидетелствуване бе потвърдено, що се касае до войниците, от една жена, която е присъствувала и е била очевидец. Че тя е отричала това в съда и че й било предложено да бъде подложена на медицинско изследване, аз не мога да го повярвам. Направени бяха пред мен изявления в този смисъл, но всякога от лица, които не са присъствували при нейния разпит. Селим ефенди, председателят на съда, когото попитах за това, ми заяви, че подобно нещо не е станало пред неговия съд и че за първи път въобще чува за това, добавяйки, че подобен въпрос не й е бил даже поставян.

Между другите актове на варварство Теодор Хаджипеев, стар мъж на 75 години, бил измъчван в олтара на църквата, след което бил убит и изгорен. Един стар сляп мъж, Дончо Стригалов, бил завързан в къщата си и изгорен жив. На друг старец, Цвятко Бояджиев, обществен благодетел, чието милосърдие се разпространявало и над мюсюлманите, както и над християните, били извадени очите, след което бил убит и изгорен. На свещеника Нестор били отрязани пръстите един по един, за да му вземат насила пари. Четирима от осемте свещеници били убити. Всички църкви били разрушени и усилията те да бъдат осквернени сочат религиозната омраза на мюсюлманите. Под олтара и под пода на църквата „Света Дева Мария“ се виждаха големи дупки, изкопани с надежда да се намери скрито имане. Труповете на няколко деца, които са били закопани зад църквата, бяха също изкопани с надежда да се намери имане — те бяха изядени от кучетата.

Ако и загубите на града да бяха малки в сравнение с някои други селища, при все това поради обирите отчаянието бе и е твърде голямо. Местната индустрия понастоящем е изцяло разорена и жителите въпреки загубите си са принудени да заплатят редовните си данъци независимо от щетите, причинени от нападащите части. В един от хамбарите житото, принадлежащо на турските събирачи на десятък, било изгорено от войската, но местните жители бяха задължени да възстановят неговата стойност — 75 лири.

Юсуф ага и Рашид бей от София напреднали към Петрич (339 къщи), който изгориха. Петрич се защищавал срещу башибозука в продължение на 10 дни, през което време турците според техните изчисления загубили 15 души; според българските изчисления 85 българи били убити; много от децата били умъртвени посредством страшни мъчения. Хафъз паша с неговата редовна войска ограбил и изгорил също селата Мечка, Мухово, Баня, Попинци, Бъта, Раковина и някои други. Почти целият добитък и жива стока на града били откарани.

Хасан паша, който дошъл от Ниш, пристигнал в неделя — 14 май, в дефилето на Капуджик. Турските власти казват, че имал там схватка с въстаниците и напълно ги разбил, убивайки много от тях. Официалната равносметка в „Ла Тюрки“ твърди, че броят на останалите на полето бил 200 души. На 15 май Хасан паша пристигнал в град Ветрен, 18 мили западно от Пазарджик (според официалното съобщение), „без да срещне ни най-малка съпротива; селяните се предали и дори целунали топовете и оръжието на войниците, за да покажат своето подчинение“. Въпреки това той бомбардирал селото, изгорил църквата и 156 от 350-те български къщи, а изцяло ограбил останалите. След два дни оплячкосвания и разрушения Хасан паша изпратил вест на жителите, които избягали в Сестримо, че могат да се върнат. Около 140 души — главно мъже — били убити. Хасан паша след ограбване и опожаряване на Чехларе, Дере харман, Церово и Славовица стигнал Пазарджик на 16 май. В споменатите четири села били убити от войските 86 души.

Има някои много интересни подробности за действията на Хасан паша от един източник, който едва ли може да бъде заподозрян в преувеличаване в ущърб на турците. Имам предвид едно писмо на турски офицер с дата 26 май от Ихтиман, включено в телеграма на г-н Блънт, английски консул в Солун, добре известен заради симпатиите си спрямо Турция, публикувано в английската синя книга „Турция, № 3 (1876); с. 324“. „Ние едва бяхме дали няколко изстрела, когато отбранителната линия се разстрои и повече от 2000 българи побягнаха. Ние започнахме да ги преследваме, стреляйки с пушки и с по-малки оръжия. Тези, които избягаха, бяха посрещнати на хълма от друг батальон. Само една малка част от тях се спасиха чрез бягство. Останалите, включително трима попове, бяха убити. В 11 часа, без да бяхме загубили нито един човек, ние победоносно стигнахме друго планинско възвишение. На другия ден продължихме движението си, изгаряйки без състрадание няколко села, покрай които минахме, и вземайки със себе си добитъка. Изпратихме 10 000 глави в София, още толкова в Пазарджик, без да броим тези, които всеки батальон остави за собствено ползуване. След преход от 8 дни достигнахме Белово с два топа и там въстаниците се предадоха без бой и бяха взети пленници.

В Белово Хасан паша поиска 45 000 пиастра за 2 часа със заплахата, че иначе ще бомбардира. Жените дадоха герданите си с пендари, за да се събере сумата. Петдесет и един пленника бяха закарани в Пловдив, пет от които умряха по пътя от малтретирането. Много пленници бяха изпратени в София, включително два попа, които бяха нечовешки измъчвани, докато умряха.

От Пазарджик войските на Хасан паша заминаха на юг от Брацигово, което беше защитавано шест дни срещу башибозуците на Али бей и Мехмед Али бей от Пазарджик, който преди това беше разрушил Радилово, Аликочово, Бяга, Козарско и Здребичта. Веднага щом жителите видяха редовните войски, те предложиха да се предадат, но Хасан паша бомбардира селото, което не беше сериозно разрушено. Четиридесет и пет от жителите бяха убити. След като Хасан паша отиде в Пловдив, селото бе изцяло опустошено от башибозуците.“

Копривщица (на турски Аврат Алан) е голям град с 2500 къщи и около 10 000 жители, разположена малко на североизток от Пана-гюрище, и при все че бе една от най-виновните, що се отнася до въстанието, поради обстоятелства, които ще бъдат посочени по-късно, тя пострада по-малко в сравнение с другите. Градът беше богат, много от жителите бяха заети с манифактура и продажба на шаечни дрехи. През зимата имаше много недоволство заради плащането на данък за освобождението от военна служба и спорове във връзка със събирането на данъка по овцете. Дейците на Букурещкия комитет бяха успели да внушат постепенно идеите на въстанието сред някои от по-младите мъже, когато накрая някои от по-видните граждани, страхувайки се от резултатите от един опит за въстание, съобщиха за положението на мюдюра и го подтикнаха да изпрати вест в Пловдив за заптиета. Това бе направено и Неджиб ага, полковник от селската полиция в Пловдив, и 10 заптиета скоро след това пристигнаха в Копривщица. Неджиб ага арестува няколко души, които участвуваха в споровете за данъка по овцете, казвайки им, че има заповед да ги изпрати в Пазарджик, където властите искали да ги видят, макар че той не знаел с каква цел.

На 2 май, както се споразумели в Мечка, въстаниците започнали движението си, биели камбаните на черквата, за да свикат селяните, след което нападнали конака и поискали Неджиб ага да освободи затворниците. Това било направено. След това му заповядали да се предаде, но той като бил човек с известен военен опит и бе служил под командуването на унгарски офицери, успял бързо да организира отбраната на конака и след няколкочасова обсада успял да избяга със своите заптиета, изгубвайки само един човек по време на бягството. Друго заптие било по-късно убито вън от града. Мюдюрът на селото, следвайки примера на Неджиб ага, също се опитал да избяга, но бил убит близо до реката точно като напускал града. Той е бил прекарал кратко време в града, а съпругата му е била в Ески Загра, където тя живее и сега. Той не е имал със себе си деца. Явно е, че твърдението, посочвано ми няколко пъти, че жена му и дъщеря му са били убити в Копривщица, не отговаря на истината.

В селото живеели около 40 мюсюлмани цигани. Имало слух, че Клисура е била запалена от цигани и че тези хора имали пръст в това. Ето защо те бяха арестувани по нареждане на въстаниците и при претърсване на къщите им бе намерено оръжие, петрол и барут. След три дни арест те бяха изведени извън града от въстаниците и екзекутирани. Освен посочените няколко турци бяха арестувани в селото, но от тях 5 или 6 бяха изпратени на следващия ден в пълна безопасност и откакто спряха вълненията, те често посещават града, жителите на който бяха принудени да им заплатят оръжието и воловете, които им бяха взели. Аз видях оригиналната разписка за заплатените пари, тя беше потвърдена от трима свидетели, един от които е бил бинбашията на мястото.

Осман ефенди, събирачът на данъците, на мястото е бил затворен заедно с жена си и седемте си деца, но всички били освободени след предаването награда на турските войски (виж официалната телеграма от София в официалния вестник „Дунав“ от 9/21 май).

Жителите на Копривщица признават, че през краткото време на въстанието са убили 40 цигани и 9 турци. Турците сочат загуби от 72 души, т.е. 66 цигани, 5 турци и 1 момиче.

Населението на Копривщица по време на въстанието бе значително нараснало от идването на жителите на девет села — Ново село, Стрелча, Айваджик, Крастово, Узунгерен, Елешница, Царацово, Цингерли и Клисура, които избягаха там частично поради повикване от пратеници на въстаниците и частично поради страх от съседите им мюсюлмани.

Междувременно по-богатите и по-видните жители на града се бяха разтревожили от честите новини, които стигаха до тях, за изгорени и ограбени села от башибозуци и за изколване на населението. Ето защо те арестуваха младежите, които бяха вдигнали въстанието и които всички бяха местни хора, с изключение на двама българи, които бяха от други места. Един от тях обаче избяга в Панагюрище и уведоми въстаниците от това място. Така една група от тях дойде в Копривщица, счупи вратите на къщата, където бяха затворените, и ги освободи, след което всички заедно избягаха.

Страхувайки се за сигурността на града, на 10 май знатните представители на града изпратиха писмо в Пловдив, молейки за редовни войски, и на 12 беше изпратено друго писмо със същата цел.

На сутринта на 12 май дойдоха редовни войски, предшествувани от башибозуци, всички водени от миралията или полковник Хасан бей. Копривщенци изпратиха като свой пратеник поп Дончо, срещу когото стреляха веднага и той бе убит от башибозуците. След това били изпратени двама души, които съобщиха за подчинението на жителите — единият от тях беше поп Стоян. И по двамата стреляха и бяха ранени. Тогава Хасан бей заповяда първенците от града, както и тези от другите села, чиито жители се бяха укрили в Панагюрище, да дойдат в неговия лагер. Той казал, че току-що е дошъл от Цариград и желаел да пощади селото, ако то се предаде незабавно, но ако това не стане, до четвърт час ще бомбардира града.

Част от жителите бяха задържани като заложници, а останалите бяха пратени да донесат оръжието, с което бяха напълнени седем каруци. Сред оръжието имаше и три дървени топа, опасани с метални обръчи, направени от въстаниците, макар че с тях бе сигурно, че не е било никога стреляно и че бяха изцяло безполезни.

Първенците, които бяха събрани на един хълм вън от града, бяха бити и малтретирани от башибозуците. Последните хвърляха камъни по къщите, счупвайки прозорците им, тъй като не им позволиха да опустошат мястото.

Вечерта Хасан бей, не се знае защо, стреля три пъти по черквата, като я уцели само веднъж и никой не беше убит. Няколко души от съседните села бяха убити обаче близо до града. Същата нощ, събота - 12 май, башибозуците влязоха в града въпреки усилията на редовната войска да ги възпре. Неделя сутринта те започнаха да безчинствуват. Хасан бей дойде в конака и арестува няколко души от жителите под предлог, че не са предали оръжието си. След като башибозуците бяха опустошили изцяло мястото, Хасан бей замина с войските си, обещавайки след два дни да изпрати обратно редовна войска.

На 14, четвъртък, той изпрати един бинбашия с редовна войска, но те бяха редифи, които бяха дошли от Мала Азия, и бяха по-лоши, отколкото башибозуците, защото също опустошиха къщите и убиха 25 души.

Тогава жителите изпратиха писмо до Хафъз паша, който дойде и прекара там три дена, оставяйки един бинбашия и две роти войници, докато той замина за Златица. След четири дни обаче се завърна, тъй като чул, че някои още криели оръжие. Заповяда всички да дойдат в конака, където ги държа цяла нощ, докато башибозуците под предлог, че претърсват къщите за оръжие, плячкосваха почти всичко, което беше останало, и изнасилиха много от жените.

Мъжете, които аз разпитах, общо взето, отричаха, че е имало изнасилвания, но през втория ден на моя престой аз приех пратенички на най-уважаваните жени от града, които ми връчиха писмо, в което сочеха, че по време на отсъствието на техните съпрузи, задържани в конака, войниците са ги изнасилили. Те се срамували да признаят това на съпрузите си.

Градът беше спасен от разрушаване чрез заповедите на Хасан бей и Хафъз паша. За тази милост на последния бе платена голяма сума пари от жителите. Къщите бяха изцяло ограбени, като бяха взети не само пари и ценности, но дори мебели, дрехи и други, така че в някои не остана буквално нищо, като дори подовете бяха разкопавани, за да не остане нищо скрито.

Докато войската и башибозуците, изпратени от Пловдив, възстановяваха по този начин реда в различните части на провинциите, Батак, едно голямо село, разположено в планината на около 30 мили южно от Пазарджик, бе разрушен от башибозуците на Ахмед ага от Барутина, или, както понякога го наричат, Доспат (Доспат балкан). Чух, че бил изпратен там по заповед на Меджлиса на Пазарджик, но нямах възможност да се уверя в истината на това твърдение.

Няколко башибозука са били видени около града в течение на три дни, когато накрая на Гергьовден (5 май), когато хората били на черква, Ахмед ага се явил пред селото. След като жителите се консултирали кратко, си отишли вкъщи и останали по домовете си, приготвяйки оръжието си, за да се защищават. След това изпратили хора при турците, за да разберат какво иска Ахмед ага. Първите двама пратеници били убити. Ахмед ага заповядал жителите да изпратят първенеца на селото, за да преговарят. Никой нямал желание да отиде, но накрая Вранко, един от чорбаджиите, или знатните люде, пожелал да отиде като пратеник, след като нямало други желаещи. Той излязъл, придружен със съпругата си София — тя бе един от свидетелите, които се явиха при мене — от трите си деца и още един чорбаджия, Трендафил, със своя син. Ахмед ага им припомнил, че е бил естественият защитник на Батак, тъй като изглежда, че няколко генерации наред той и неговите предшественици са претендирали за нещо като протекторат над този населен район. Той им казал да имат доверие в него и да предадат оръжието си, като се заклел тържествено, че никой не ще пострада и дори косъм от главите им не ще падне. Трендафил и синът му останали като заложници, докато останалите се върнали в селото и оръжието било изпратено, натоварено в три каруци. Тогава било уредено башибозуците да бъдат разпределени по къщите в селото. По същото време Трендафил и Вранко били задържани като заложници, докато завърши разпределението по къщите. Докато жената на Вранко приготвяла обяд за Ахмед ага, който щял да остане в тяхната къща, дошли башибозуци, които започнали да я измъчват, за да получат пари. След като изтърпяла различни мъчения, тя припаднала и останала в това положение известно време, като малкото й дете било изтръгнато от ръцете й и хвърлено в обора. Дошли други башибозуци, които я вдигнали, дърпайки я за косата, и тя им дала 460 пиастра — всичкото, което имала. Башибозуците мислели обаче, че тя имала повече, съблекли я и намерили часовника на мъжа й. Тя искала от тях да я убият, но те й върнали горните дрехи, взели я със себе си и я държали три дни.

Междувременно, след като взели каквито пари и ценности могли от селяните, башибозуците събрали много от най-хубавите момичета и ги завели на един хълм вън от селото, където били запазени за задоволяване страстите на главорезите. Тогава започнало безогледно клане. Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавявани със саби. Много малко успели да убягнат от кордона на башибозуците и болшинството от жителите били убити в условия на огромно варварство. Съпругата на Вранко намерила труповете на своя мъж и на сина на Трендафил с отрязани глави. Трендафил бил набучен жив на кол и опечен. Бременни жени са били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Училището била изгорено с 200 жени и деца в него. Други къщи, в които 20, 30 и дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях. Останалата част от селяните потърсили убежище в черквата и черковния двор, но башибозуците се прекачили през високата ограда и всички селяни от черковния двор са били убити. За да бъдат запалени дървените части вътре в черквата, били използувани газ, слама и факли, а сабите и пушките свършили останалото. Младите момичета, които преди това били изкарани вън от селото, били всички изнасилени и след това обезглавени.

Аз посетих Батак на 1-ви август. Влизайки в селото, минах покрай малка дупка на хълма, в която преброих повече от 100 черепа, които явно са били отрязани с остър инструмент. От малкия им размер и кичурите коса, прилепваща все още към тях, те без съмнение бяха жени. Кучетата, които бяха много на брой и гризяха костите, избягаха при моето идване. По-нататък полета бе пълно с черепи и скелети.

Селото имаше само една сграда — воденица, която все още бе с покрив и стени и нейният резервоар за вода беше пълен с подути трупове. Навред по улиците аз намерих кости на жени, по които висяха женски дрехи. Имаше жени с глави и крайници, на които китките и ходилата бяха отсечени. Имаше черепи с кичури коса. Имаше дори разлагащи се и вмирисани трупове. Сред развалините можеха да се видят части от изгорени човешки кости и полузаровени тела.

В черковния двор бе още по-лошо. В него имаше пласт от остатъци от човешки тела, висок около един метър, върху който бяха нахвърляни набързо дъски и купища камъни, които скриваха само наполовина труповете.

Преминавайки над тях много трудно поради непоносимата смрад, аз виждах измежду камъните да се подават стърчащи ръце и крака с изсъхнало на тях месо и човешки глави, на една от които забелязах, че е отрязано ухото. Проправяйки си път към вратата на черквата, видях гледка, която е невъзможно да се опише. Порутената черква бе пълна с разлагащи се тела, много от които бяха полуизгорени. Мисля, че в черквата и в черковния двор имаше останки на най-малко 2000 тела, които в по-голямата част се бяха полуразложили.

След клането в Батак къщите са били изцяло ограбени; ба-шибозуците са се оттеглили, откарвайки със себе си много деца и младежи, които възнамерявали да задържат като свои роби и слуги.

Две седмици след клането по настояване на консулите и други в Пловдив, че може да избухне чумна епидемия, правителството разпореди труповете да се погребат и в Батак бяха изпратени хора за тази цел. По това време обаче - това бе през м. юни — миризмата бе така силна, че бе невъзможно да се изпълни заповедта; в черковния двор бяха хвърлени камъни, тухли и керемиди с надежда поне частично да се покрият телата и бе изготвен доклад, че заповедта на правителството е изпълнена. Ако телата бяха оставени непокрити, разлагането щеше да стане много бързо, но покриването им с камъни ги защити — запази ги, за да можем да видим доказателствата за жестокостта и варварството, което иначе нямаше да повярваме.

Трудно е да се направи сметка колко души са били убити в Батак, тъй като турските сведения, както е добре известно, са твърде неточни. Даже не е известно колко къщи е имало селото. Първо ми бяха казали около 900. След това ми казаха 587, но г-н Маталас, гръцкият вицеконсул в Пловдив, който беше правил проучвания преди клането във връзка с търговията на дървен материал, от която имал интерес, ги определя като 780. Общо взето, в българските села броят на лицата, живеещи в една къща (по мои проучвания), е от 7,5 до 8, но в Батак положението бе особено. Тук повече, отколкото в много гъсто населени села съществуваше обичай женените синове със всичките си деца да живеят в къщата на баща си. Често слушах за семейства, наброяващи 15 до 20 души и знаех едно семейство — това на Благой Христовски, което се състоеше от 39 души, от които само 9 сега са живи. Необходимо е ето защо да определим средния брой на децата на една къща в Батак на най-малко 10. Това би означавало, че населението на селата е наброявало между 7 и 8000. Според данъчните документи, които аз видях, броят на „нуфус“, т.е. мъжете, подлежащи на военна служба, е бил 1421. Ако този брой е бил правилно изчислен според мъжките обитатели, подлежащи на военна служба между 15 и 60 години, ще излезе почти същата цифра, като знаем, че обикновено българските християни поради данъците са намалявали цифрите, колкото е възможно повече.

Когато бях в Батак, броят на лицата, които бяха останали живи, бе посочен около 1300. Оттогава съм чул, че са живи фактически 1781 души и предполагам, че около 2000 души са избягали. Ето защо изглежда, че в селото са били убити 5000 души. Останалите живи са изгубили всичко, много от тях дори дрехите си. По време на моето посещение те бяха започнали да се връщат в селото си и много от тях се възползуваха от моето присъствие там, за да се върнат за пръв път.

Реколтата още стоеше, но те не можеха да я приберат поради липса на селскостопански сечива. Добитъкът им беше откраднат. Главният поминък на града бе дърводобивът и търговията бе добре развита дори с отдалечени части на страната. Говореше се, че има около 400 дъскорезници по течението на малката река, преминаваща през селото, но почти всички от които бяха разрушени.

Нещо повече: жителите са били призовани за заплащане на данък върху къщите, които са били разрушени, и за освобождаването от военна служба на мъжете, които са били убити. Данъчните квитанции, които аз видях, изискваха за текущата година за недвижима собственост, включително „теметуат“ — 64,767 пиастра, и за освобождаване от военна служба — 39,472 пиастра. Мютесарифът на Пловдив ми каза, че при все че формалността по представяне искането за данъци е била извършена, то данъците не ще бъдат искани. И все пак дори така късно като края на септември, след като житото е било ожънато, не бе разрешено да бъде прибрано, докато не се заплати десятъкът. Жителите бяха подложени на големи страдания, тъй като излагането им на капризите на времето и недостигът на храна бяха причинили болести и дизентерия. Съществуваше също големият страх от техните мю-сюлмански съседи и не без причина, тъй като по времето на моето посещение видях да седи заедно с пазачите на селото Хаджи Мехмед Ибеоглу, който бе изтръгнал със сила от жителите пари по време на клането, както и Бекташи Ахмед, наричан Медус, един от ръководителите на клането в църквата.

Ахмед ага от Барутина, който е командувал клането, беше на-граден по-късно с орден „Меджидие“ и беше повишен в юзбашия.

 

Въстанието в Сливенския санджак

В края на март някои млади мъже от Сливен, подтикнати от възмутителните и несправедливи действия, извършени от властите, отишли в близката планина. Техният брой постепенно нараснал на 24. При все че вдигнали оръжие срещу правителството, те не убили никого освен един бюлюкбашия, който бил изпратен да преговаря с тях. Те били командувани от някой си, наречен Хиларион, по прякор Одески, който обаче не бил руснак, а българин, роден в Русчук. Към четата се присъединили някои селяни от Ширамзия и Негово, но на 19 май те били обградени от 300 души редовна войска и някои били башибозуци, които били събрани от съседните села по заповед на валията от Одрин. След слабата съпротива въстаниците се предали. Селата Медвен и Жеравна били ограбени. Тридесет и шест души били взети пленници, докато другите били убити и главите им били изложени пред къщата на губернатора на Сливен. Възбудени от гледката, на 22 май войниците, които били настанени във фабриката за платове в Сливен, убили двама българи на пазара, смъртно ранили трети и ранили по-тежко или по-леко 40 души. С много усилия мютесарифът Хайдар бей, подпомогнат от българския епископ Серафим, успели да възстановят реда.

На 26 май, когато всичко свършило, Шефкет паша пристигнал от Пловдив с три батальона войска и няколко хиляди башибозуци, които той събрал в околностите на Ямбол. Преминавайки през града, под предлог за събиране на оръжие от християните, което те вече били предали на властите, Шефкет паша разрешил да го опустошат. Целият български квартал и по-голямата част от християнските къщи в турския квартал били изцяло опустошени. Войниците, башибозуците и особено мюсюлманите в града, подтиквани от някой си Хамил бей, взели не само пари и ценни предмети, но и мебели, съдове, дрехи, завивки и други. Един офицер, по-специално Иззет ага, вземал също пари. Независимо от оплакването на населението, което могло да посочи у кого се намират парите, нищо не му било върнато. Идването на Шефкет паша в Сливен и изстъпленията от всякакъв род, извършени в околността на града от нередовната войска, причинили голяма паника. Поради многобройните и настоятелни молби на епископа накрая било разпоредено да се спрат грабежите и заедно с това българите били принудени да предадат оръжието на властите.

На 28 май вечерта, извикан с телеграма от каймакамина на Ямбол, Шефкет паша бързо заминал за село Бояджик. Следващия ден това село било обстрелвано, ограбвано и след това изгорено само защото жителите му не желаели да приемат в селото башибозуците, които придружавали каймакамина, от когото те вече били страдали по-рано. Жителите на това село — всичко около 1000 души, посрещнали Шефкет паша и сложили оръжие. Пашата обаче ги върнал и им казал да се защищават, като заповядал войската да стреля срещу тях. Селяните побягнали във всички посоки без ни най-малка съпротива и при бягството им били изклани. Официалната цифра на жертвите е 170, от които двама попове, 8 жени и 8 деца. Аз видях човешки кости и черепи на полето и установих факта, че само 20 къщи са останали в селото, а училището и черквата са били разрушени по-късно; черквата е била построена от камъни и не без много трудности. Няколко глави бяха докарани в Ямбол от турци, между които и едно официално лице на име Хаджи Муласин. Три глави бяха хвърлени на улицата пред къщата на италианския генерален консул в Бургас, по това време намиращ се в Ямбол. Той самият ми каза този факт. Има основание да се счита, че разрушаването на Бояджик е дело на лично отмъщение от страна на Шефкет паша, който е бил роден в това село.

Жителите не могли да се върнат в това село три седмици, тъй като през цялото това време башибозуците преобръщали къщите, градините, търсейки скъпоценни предмети, които може да са били закопани. Всичкият добитък е бил отведен вече, когато посетих на 12 август селото с княз Церетелев, секретар на руското посолство. Въпреки похвалните усилия на мютесарифа да го върне (добитъка) от 1500 вола, крави и коне селяните получиха обратно 300, а от 800 овце — едва една четвърт. Каймакаминът от Ямбол бе взел своя дял. Той имаше 60 крави в Узункюпру и 60 в Саламанлар. Башибозуците бяха дошли от селата Караджа, Мурадли, Каракурт, Гюбел, Курфали, Балибунар, Кулфа — Келуи, Пандакли, Гююмли, Чумлеклар, Гулеман и Кайа-Бурну. Имаше също черкези от Хану и татари от Микенити и Арап Ходжа. Те са били командувани от Селимех Герей, по прякор султана от Пандакли, страшилището от съседните села.

Шефкет паша напусна Бояджик на път за седемте села от Бештепе, на които той донесе същата съдба. Той показа една телеграма от Одрин от Сейдарекрема Абдул Керим паша, нареждащ тези села да бъдат разрушени. Отново благодарение на смелата намеса на епископ Серафим тези села бяха спасени. Той отиде в лагера на Шефкет паша, стана гарант за верността на тези села и, след като изтърпя много обиди, успя да получи прошка за тези хора, които наистина бяха невинни. Въпреки това някои села бяха опустошени и т.н. В района на Муслук Ходжа черквата бе ограбена и осквернена. Там от 7000 овце останаха само 24. Дори местните власти признаха, че Шефкет паша е сам отговорен за безпорядъка и щетите, които бяха нанесени, и за несигурността, която съществува. Като награда за поведението си той бе назначен за маршал на султанския двор.

 

Въстанието в Търновския санджак

Дългата поредица от несправедливи действия, унижения и жестокости срещу християните в този район от страна на властите доведе българите до състояние на гняв, което ги накара да започнат подготовката на въстание. Някои младежи, които не са намирали друг начин да доведат своето бедствие до знанието на централното правителство и на християнските държави, взели оръжието, образували малки чети — една близо до Търново, друга до Трявна и трета до Габрово. Първата чета се състояла главно от жители на Оряховица, които току-що били ограбени от техните мюсюлмански съседи под предлог, че ги обезоръжават. Водена от поп Харитон, тази чета се опитала да стигне Балкана, но била проследена от редовна войска и мюсюлмани селяни. На 11 май се укрепила в манастира „Архангел Михаил“ близо до Дряново, където била обкръжена. На призивите да се предадат въстаниците отговорили с искане да им дадат 24 часа, за да изложат своите оплаквания, но това им било отказано и след при-стигането на Фазлъ паша от Шумен с две оръдия манастирът бил бомбардиран. Под прикритието на нощта и на силния снеговалеж, част от въстаниците избягали. На разсъмване 75 от тях тръгнали без оръжие и с бяло знаме да се предадат. Те всички били изклани по заповед на командуващия паша по най-жесток начин. Някои били нарязани на парчета, на други отрязали крайниците или парчета месо били отделени от телата им, а други били изгорени. При пристигането си в манастира войската убила майката на настоятеля, 80-годишна жена. Безчинствата, започнати от редовната войска и продължени от башибозуците, продължили 50 дни. Грабежът бил съпроводен с оскверняване. Турците използували свещените съдове за естествените си нужди, а потирът и свещените одежди — да увиват краката си и за украса на конете си. Девет монаха били убити. Част от сградите били изгорени още същия ден, а черквата няколко дни по-късно с помощта на газ, която е била донесена за тази цел от Дряново. Аз заварих манастира куп развалини, от които дори желязото и дървеният материал са били отвлечени. В околностите видях човешки кости. Мютесарифът, след като го информирали за безчинствата, не взел никакви мерки, за да ги спре, и дори заявил, че всяка сграда, докосната от куршум, ставала собственост на държавата и че този манастир не трябвало да се построява отново, тъй като имал твърде важна стратегическа позиция. Властите твърдят, че редовната войска не влязла в манастира, но аз можах да установя,, че предмети, принадлежащи на църквата, се продават открито в Дряново и Габрово от войници на редовната армия. Фазлъ паша продължил за Трявна, опустошавайки по пътя селата.

Четата от Габрово се състоеше от 30 души и се водеше от Цанко Дюстабанов, родом от същия град, който бе учил в Париж, но не можел да борави с оръжие. След като атакували един турски пост по пътя за Шипка, която не била докосната в резултат на усилията на началника на четата, тези млади мъже дошли в село Ново село и прекарали там три дни. Като усетили приближаването на черкезите и башибозуците, идващи от Плевен и Севлиево, четниците и по-голямата част от жителите се укрили в планината. Командирът на тази нередовна войска бил Дели Неджиб, каймакаминът на Плевен, подпомогнат от Саадулах ефенди от Севлиево. На 21 май тези войски изгорили и опустошили Ново село и убили 691 души, от които 350 жени и деца. От тази цифра 140 души били убити в самото село, а останалите в Балкана, близо до Калофер, където били изклани от бандата на Хаджи Ибрахим от Овчулар (Казанлъшка каза). Болшинството от жертвите били старци, болни хора и деца, които не можели да се спасят. Едно петгодишно момче, Йоаким, син на Йозе Попов, било убито и хвърлено на горящ покрив. В Габрово видях момиченце на 18 месеца със счупен от ятагана череп. Мъртвите тела бяха обезобразени. Около 1000 млади момичета са били изнаси-лени и някои от тях са били държани няколко дни в турските села. В манастира „Св. Троица“ в Ново село, където имаше 31 монахини, башибозуците посекли една от монахините на вратата и другите пет и игуменката в църквата. На шест от тях отрязали ръцете. Съблекли ги голи и ги изгорили в черквата. Сред развалините намерих парчета от дрехите на жертвите и полуизгорели човешки кости. Освен тези седем монахини в същия манастир бил убит бащата на една от тях и един поп. Някои от монахините били многократно изнасилени и две от тях били държани няколко дни в едно турско село.

Селата Кръвеник, Батошево и Гъбене били ограбени и частично изгорени. Черквите в Кръвеник и Батошево били разрушени и запалени с газ. Манастирът „Възнесение“ и най-хубавите сгради били опожарени и черквата разграбена. Сред жестокостите, извършени в тези села, ще се огранича с посочването на клането на 13 овчари в Кръвеник, които били хванати от хората на Хаджи Ибрахим от Овчулар; завързали им ръцете и били умъртвени със саблени удари. На единствения, който успял да се спаси, било отрязано само ухото. Той ми разказа подробностите около случая. В Батошево един възрастен човек на име Коле Рачев бил хвърлен жив в пламъците.

Трябва да се отбележи, че всички тези околности не образуват гъсто населени села, както на юг от Балкана, а се състоят от многобройни махали от 15 до 80 къщи, всяка от които принадлежи към дадено село. Всички тези махали са пострадали повече или по-малко. В село Кръвеник са били изгорени 120 къщи, както и 13 магазина, 6 дъскорезници, една черква и едно училище. Четиридесет и двама мъже, 9 жени, 9 деца са били убити. В село Батошево от 600 къщи 60 били опожарени, освен пет дъскорезници, черквата и училището. Четиридесет и трима мъже и 68 жени и деца били убити. От 1200 къщи, които образуваха общината Гъбене, 69 били изгорени, 836 ограбени и 20 души били убити. Башибозуците и черкезите от казите на Плевен и Севлиево били подпомогнати в грабежа от доброволци от района на Казанлък (Одрински вилает), командуван от Хаджи Ибрахим, Манаф Мустафа и Мустафа Ефенди. Те откарали на юг от Балкана голям брой добитък, от който само малка част върнали на селяните. По време на моето разследване — 20 август — загубите на посочените 20 села възлизаха на 33 495 глави едър и дребен добитък. Молбите на жителите пред каймакамина на Казанлък останали без резултат.

Появата на една малка чета близо до Плевен, начело на която бил Тодор от Ловеч, и нападението, което извършили по пътя, към Шипка, причинило изпращането на 21 май на два батальона редовна войска, командувана от Тефик бей от Търново, от Габрово за Генчово, Ново Махале, Етъра и Зелено дърво. Един турчин на име Хафуз, правителствен писар, се присъединил към тази експедиция и командувал грабежа. Тези две села, както и селата от района на Севлиево, се състоят от махали. Почти всички бяха ограбени и в някои от тях най-богатите магазини и къщи, показани от Хафуз, бяха опожарени. В Ново Махале, едно училище, за чието построяване без материалите били дадени 60 000 пиастра, било изгорено, черквата разграбена и 16 селяни, почти всичките овчари, били убити недалече от селото. В махалата Зелено дърво жената на Пенчо Цанев била убита и четиригодишното й дете, което бях видял в Габрово, било наранено от пистолетен изстрел. В махалата Сламинец Коле Пиперски, 70-годишен, бил убит. Плячката на тази експедиция, състояща се изключително от редовна войска, била докарана в Габрово на 38 коня, 10 от които били взети за тази цел от Габрово. Хафъз, забогатял от грабежите, оценявани на 5500 турски лири само за махалата Ново село, но и от предишните си безчинства, бил награден за заслугите си пред правителството.

Следва списък на селата, които изцяло или частично са били разрушени от редовните войски, башибозуците и мюсюлманското население в Пловдивския санджак:

Ветрен (Хисарджик) — 350 къщи, 1 черква, 1 училище. Изгорени от Хасан бей 156 къщи и училище с ценни книги и ръкописи. Убити 40 души.

Карамусал — 140 къщи, 1 училище, 1 черква. От башибозуци от Татар Пазарджик и Инели всичко било опожарено. Убити 50 души.

Карабунар — опустошен от доброволци, заминаващи за София.

Аджели — 60 къщи опустошени, 150 турски лири платени на Мехмед Али бей от Татар Пазарджик, за да не ги изгори.

Шекларе — 60 къщи, 1 черква, 1 училище. 43 къщи опожарени от войската на Хасан бей и башибозуците. 17 души убити.

Калугерово — 193 български и 32 цигански къщи. Опожарени 153 български и 19 цигански къщи. 37 души убити.

Церово —- 170 български и 20 цигански къщи, 1 черква, 1 училище. Опожарени 63 български и 4 цигански къщи. 45 души убити. 20 момичета задържани дълго от войниците и изнасилени.

Серт Орман — (български — Церовска гумна) - 120 къщи, 1 черква, 1 училище. 53 къщи опожарени от черкезите и башибозуците от Ихтиман. 27 души убити.

Дере Орман — (български — Ричне гумна) — 30 къщи, всичките опожарени и разрушени от Хасан паша. 3-ма души убити.

Славовица — 158 къщи, 1 черква, 1 училище. 14 къщи изгорени от Хасан паша. 29 убити.

Динката — (Динк кени) 60 къщи, 1 черква, 1 училище. 53 къщи изгорени от башибозуци. 32-ма души убити.

Лисичево — 168 къщи, 1 черква, 1 училище. 64 къщи изгорени от башибозуци. 55 души убити. Много момичета били изнасилени, докато ги закарвали към Пазарджик.

Щърково (Гилделар) — 130 къщи, 1 черква, 1 училище. 45 къщи изгорени от башибозуците. 5 души убити.

Калаглари — смесено село. 143 български и 15 турски къщи. Изгорени 112 български и 8 турски къщи поради близостта им до българските къщи. Изгорени от башибозуците, когато жителите били в Панагюрище. Убити 37 души.

Джумая — смесено село. 110 български къщи, останалите турски и цигански. Всички български къщи опожарени, след като обитателите избягали. 30 души убити.

Брацигово — 450 къщи, 10 изгорени от башибозуците. Убити 52.

Кормая — 113 къщи, всички изгорени от турците от съседните села. 67 убити. Извършени много изнасилвания и някои отвличания. Една жена е била насилствено помюсюлманчена.

Радулово — 158 къщи, 1 черква, 1 училище. Всичките изгорени от башибозуците на Мехмед Али бей от Пазарджик. Убити 36 души.

Бяга — смесено село. 65 български, 43 турски и 7 цигански къщи. Една черква, 1 училище. Всички български къщи опожарени от турците от същото село. Убити 9, от които 8 деца, на които отрязали ръцете и други части на тялото.

Жребичко — смесено село, 90 български, 40 турски и 2 цигански къщи, 1 черква, 1 училище. Всички български къщи изгорени. Убити 47.

Аликоч — (на турски Али Ходжа) 68 къщи. Всички изгорени от башибозуците на Али бей. 68 убити.

Козарско — 95 къщи, 1 черква, 1 училище. Всички опожарени. Убити 47 души, като децата били измъчвани по най-различен начин.

Попинци — 125 къщи, 1 черква, 2 училища. 26 къщи изгорени от Хафуз паша, убити 66 души.

Бяла — 70 къщи. Изгорени 6. Всичките останали опустошени. Черквата „Св. Георги“ ограбена от юзбашията Хамил, който бил изпратен да пази селото. 53 убити.

Баня — 160 къщи. 60 изгорени от Хафуз паша. Убити 13 души.

Мечка — 120 къщи. 80 къщи, черквата и училището изгорени.

Петрич — 339 къщи. 322 къщи изгорени от Юсуф ага от София. 85 души убити.

Стрелча — смесено село. 350 български и 50 турски къщи. Изгорени 330 български и 37 турски къщи. 67 българи убити чрез страхотни мъчения.

Копривщица — 2500 къщи. Изгорени 5 дъскорезници. Всички къщи оплячкосани. 52 убити.

Клисура — 830 къщи, 1 черква, 2 училища. Всичко изгорено от Тосун бей, 232-ма души убити.

Синджерли — 120 къщи, 1 черква, 1 училище. Всичко изгорено от Тосун бей. 35 души убити. Не е вярно, че това село е било запалено от своите жители, както твърдят турските сведения. На 28 юни колибите, построени отново от жителите, били опожарени от турците.

Старо Ново село — 300 къщи, 1 черква, 1 училище. Всичко опожарено. Убити 106 души.

Елшица — 90 къщи. Изгорени 52, убити 6 души.

Узун герен — 120 къщи. Всичките опожарени. Убити 13 души.

Краставо — 80 къщи, 1 черква, 1 училище. 70 къщи опожарени, останалите разрушени. Убити 12 души.

Айваджик — 60 къщи. 53 изгорени, 4 убити.

Ерели — 122 къщи, 1 черква, 1 училище. Всичко опожарено от Тосун бей, убити 38 души.

Кепели — 88 къщи. Изгорени 49, убити 42 души.

Саръ гьол — 64 къщи. Изгорени 49, убити 31 души.

Поибрене — 336 къщи. 294 други сгради в съседство. Опожарени 199 къщи и 140 други сгради. Убити 13.

Панагюрище — 3000 къщи, 3 черкви, 3 училища. Опожарени 2 черкви, 2 училища, 400 къщи. Убити около 2000 души, от които 769 от самия град.

Перущица — 400 къщи, 2 черкви, 2 училища. Всичко опожарено. Около 1000 души убити.

Белово — 158 къщи, 2 училища, 2 черкви, частично опожарени от турците, гората запалена от въстаниците.

Батак — 780 къщи, 1 черква, 3 училища. Всичко опожарено. 5000 души убити.

Бойково — 59 къщи, 55 опожарени. Училището също. Черквата ограбена, убити 13 души.

Дядово — 100 къщи, всички оплячкосани. Опожарени от брата на Ахмед ага.

Сотир — Опожарено. 4 души убити, един учител убит и тялото му изгорено.

Лясково — плячкосано, 1 убит.

Елешница — 123 къщи, 1 черква, 1 училище. Опожарени 119 къщи, 21 убити.

Пастуша — 20 къщи, всички изгорени.

Яси Кория — (Яса кушла) 140 къщи, 1 черква, 1 училище, всичко опожарено.

Доганово — смесено село. 70 турски и 10 български къщи, всички български къщи изгорени.

Касаплъ — 30 къщи и всичките изгорени.

Ешик Асли — 80 къщи, всичките изгорени.

Елли дере — 50 къщи, 1 черква, 1 училище, всичко изгорено.

Сараджа — (Сагир ходжа) 34 къщи, частично опожарени.

Голай — 25 къщи, всичките изгорени.

Текир — 21 къщи, всичките изгорени.

Лестинико — 120 къщи, всичките изгорени, убити 20.

Аладжалар — 20 български и 5 цигански къщи, всичките изгорени.

Кара Иляз — 46 къщи, всичките изгорени.

Кула — 16 къщи, всичките изгорени.

Акаджи — 58 къщи, всичките изгорени.

Ляхово — 47 къщи, всичките изгорени.

Царацово — 40 къщи, почти всичките изгорени.

Кавак дере — цялото изгорено.

Казаха ми и за три или четири други села, които също са били изцяло изгорени, но не можах да науча подробности. Много други са били плячкосани и изцяло разрушени. В този район ограбени и разрушени са били четири манастира— „Св. Теодор“, близо до Перущица; манастирите на Панагия и Безсребренници („Св. Козма и Дамян“) близо до Кричим, както и манастирът „Св. Николай“ близо до Калугерово. Във всички от трите манастира има и убити. В района на Сливен има едно село разрушено — Бояджик — 140 къщи, 1 училище, 1 черква. Всички къщи, без 20, са били изгорени. Убити 170 души според официалните турски данни, но броят вероятно е много по-голям.

В района на Търново са били разрушени:

Ново село — 1200 къщи, изгорени 710 къщи, две черкви, две училища и един манастир. Убити 691.

Гъбене — 1200 къщи, изгорени 69, ограбени 336. Убити 20. В околностите убити трима цигани, вероятно от въстаници.

Батошево — 600 къщи. Изгорени 70 къщи, 5 дъскорезници, 1 черква и 1 училище. Манастирът ограбен и частично изгорен. Убити 111.

Купен — 80 къщи, изгорени 12 къщи, всичките ограбени преди това. 12 души убити.

Кръвеник — 270 къщи, изгорени 141, 1 черква и 1 училище. 60 души убити.

Геричево махале — 15 къщи изгорени, 5 души убити.

Ново махале — (Йене махале) 480 къщи, 20 къщи и 1 училище изгорени, черквата и болшинството къщи ограбени, 17 души убити.

Естура — (Янтра) 100 къщи, много от тях плячкосани, вклю-чително училището. 4 къщи изгорени, убити 2 души.

Доганово — селото е главно турско, 20 български къщи — всичките изгорени. 3-ма души убити.

Във всяко едно от по-малките села, като Йовчовци, Газурници, Велчовци, Зелено дърво и други, са били изгорени по няколко къщи и убити по 3—4 души. Много овчари в планината са били също убити и техните колиби изгорени.

Освен манастира „Св. Троица“ в Ново село и манастира „Възнесение“ в Батошево, манастирът „Св. Архангел Михаил“ в Дряново също е бил разрушен и 10 души са били убити. Турските власти твърдят, че 9 или 10 войници и башибозуци са били убити по време на обсадата. Някои села са били разрушени и много хора убити в други части на Дунавския вилает и по време на преследването на четата на въстаниците, идващи от Румъния, които се качили на кораба „Радецки“ близо до Козлодуй. Били убити още много хора и много къщи разграбени, но тъй като не съм правил проверка на място, не мога да дам подробности за тези случаи.

В много части на Македония, главно Серес, Неврокоп и Разлог, българските села са били плячкосани от групи башибозуци.

За положението в Софийския вилает, което ми беше описано като много лошо, имах възможност да получа малко точна информация. Много са пострадали селата, които се намират до Копривщица и Панагюрище:

Раковица — 223 къщи, 212 изгорени от Хафуз паша, убити 36 души.

Каменица — 53 къщи, 20 изгорени, изчезнали са много деца.

Смолско — 280 къщи, 27 изгорени, убити 12 души.

Мухово — (Тафон) 230 къщи, 160 изгорени от Хафуз паша, убити 59 души.

Разловица — 130 къщи, всичките изгорени.

Белица — изгорена.

В района на Пирот (Шаркьой) бях информиран от много на-дежден източник, че 42 села са били разрушени, главно по време на въстанието, въпреки че убийствата и грабежите са продължили месеци след това. Тридесет и две от тези села, както следва: Цервинчево, Куманово, Церноклище, Вранище, Синеце, Церчянци, Осмоково, Любатовица, Килне, Дол, Моклище, Кине, Долми, Долна Глама, Бабине кам, Коза, Витановци, Миринодици, Пейдже, Базовине, Пагодече, Церово, Чугриме, Мирковци, Рудене, Засновци, Галозине, Извор, Честигабере, Кална, Балтобериловци, Топли дол и Засновци, Манастирът на Темско е бил също разрушен.

В районите, на които обърнах специално внимание - т.е. тези около Пловдив, Сливен, Търново и около София, имаше 79 села изцяло или частично опожарени и много от тях плячкосани. Най-малко 9000 къщи са били изгорени и ако приемем, че в една българска къща живеят средно по 8 души, то 72 000 души са били оставени без покрив. Според цифрите, които посочих по-горе, били са убити 10 984 души. Много от тях са загинали по пътищата, по полето и в планините, за които не се знае и не се водят на отчет. Мисля, че няма да сгреша, ако оценя общия брой на убитите на около 15 000 души. Много повече са умрели след това от болести и в затворите.

Изнасилванията на жени и случаите на жестокост и варварство са били толкова много, че ми е невъзможно да направя нещо повече, отколкото да ги спомена. Едва ли има някое от селата, които бяха посочени по-горе, в което да не е станало в по-малък размер това, което е било извършено в Панагюрище в широк мащаб.

Изгарянето на тези села, убийствата и извършените жестокости са били явно ненужни, за да се потуши въстанието, тъй като то не е било голямо и селяните са се предавали скоро след като са призовани да го сторят. Тези злодеяния не могат да бъдат оправдани с паниката, тъй като, както посочих, тя е била свършила преди войската да започне своите действия. Бил е направен обаче опит, и то не само от турците, за защита и омаловажаване на тези действия въз основа на предишни груби нарушения, които, както се твърди, били извършени от българите. Аз внимателно разследвах този въпрос и не мога да установя случаи, когато българите са извършили жестокости и груби нарушения или каквито и да било други действия, заслужаващи да бъдат наречени така. Не можах да установя, както се твърдеше, че въстаниците подпалили български села, за да накарат жителите да въстанат. Само в два случая можах да установя, че въстаниците са запалили села, населени от турци. Единият от тях е Стрелча, при който — турските власти твърдят, че четата от Панагюрище е подпалила някои от турските къщи с цел да получат надмощие над турците, и е направила същото с български къщи, за да подтикне българите да се вдигнат. Доказателството за това е много слабо, но може и така да се е случило. Другото село, което имам предвид, се нарича Уруйда. То е разделено на 4 квартала (махали) — Дуванла, Оручлу, Окчуглу и Яфарла, състоящи се всичко от 115 къщи и от малко повече от 500 жители. Това село, населено изключително от турци, е било частично изгорено и турците твърдят, че 5 от жителите му са били убити. Българите казват, че Бенковски с някои от неговата чета отишли от Панагюрище в Уруци и изгорили 5 къщи при избухването на въстанието, но останалите били изгорени от башибозуците от Пазарджик, за да подтикнат жителите на Уруци да се присъединят към тях. Това твърдение на българите изглежда толкова правдоподобно, колкото твърдението на турците, че въстаниците са опожарили някои от българските села и не повече.

Напразно се опитвах да получа от турските официални власти списък на грубите нарушения, които те казваха, че били извършени от българите в началото на въстанието, но не чух нищо освен празни твърдения, които при проверката не се оказаха верни. Киани паша ми каза, че въстаниците убили съпругата и дъщерята на мюдюра на Копривщица, но този мюдюр няма дъщеря, а съпругата му е била в Ески Загра, където все още пребивава. Казаха ми също, че била убита съпругата на мюдюра на Панагюрище, но по това време, за което става дума, това село не е имало мюдюр. Приказките, че един турчин бил убит в Клисура и след това по него хвърлили камъни, че едно дете било одрано, че един мюсюлманин бил изгорен в Окчуглу и че над една жена в Брацигово издевателствували по най-ужасен начин, не почиват на истината. Общо взето, на местата, където такива случаи уж ставали, не е възможно да се намерят доказателства в тяхна подкрепа дори от турците. Стана ми ясно, че колкото повече се отдалечавах от размирните райони, толкова по-преувеличени ставаха слуховете за нарушенията, извършени от българите. В Одрин аз чувах много повече за тях, отколкото в Пловдив и в Цариград повече, отколкото в Одрин. Докладът на специалния турски пратеник Едиб ефенди съдържа твърдения по този въпрос, както и по всеки друг, които са изцяло безпочвени и целият доклад може да бъде охарактеризиран като лист хартия, съдържащ измислици. Във връзка с тези нарушения бях насочен за информация към Хафуз Нури ефенди, виден турски ръководител в Пловдив. Споменавайки две или три нарушения, той явно не вярваше в тях и призна, че никой не му е доказал тяхното съществуване. Той счита, че броят на мюсюлманите, включително циганите, убити по време на вълненията, възлиза на 153, от които 12 жени и деца, като думата деца в случая означава всички, които са под двадесетгодишна възраст. Най-голямата цифра убити мюсюлмани, посочвана ми на различни места от мюсюлмани преди и по време на въстанието, е 174. Аз сам можах да намеря доказателства за смъртта само на 115 души, както е посочено на следната таблица.

Място - турски данни – доказани данни

Перущица – 3 мъже - 2

Клисура - 14 мъже - 14

Панагюрище - 12 мъже – 2 жени и деца - 12

Копривщица - 71 мъже – 1 жени и деца - 49

Синджирлий

Старо Ново село – 26 мъже – 4 жени и деца - 20

Белово - 2 мъже -  2

Калугерово – 6 мъже - 3

Брацигово – 2 жени и деца - 2

Лисичево – 5 мъже

Радулово – 2 мъже

Чанакчи – 4 мъже - 5

Батак – 3 мъже

Уруци – 5 мъже

Дреново – 9 мъже – 9

-----------------------------

Всичко – 162 мъже – 12 жени и деца - 115

Не можах да се уверя, че повече от 2 мюсюлманки са били убити в Панагюрище и че това е станало по време на сражение. Нито туркини, нито турски деца са били убити хладнокръвно, никакви мюсюлманки не са били изнасилени, нито един мюсюлманин не е бил измъчван, никое изцяло турско село, с изключение на Уруци, не е било нападнато или изгорено. Нито една мюсюлманска къща не е била ограбена, нито една джамия не е била осквернена.

Турците, които са най-виновни за кланетата, за зверствата и заслужават най-сурово наказание, наказание, което би имало много полезни последствия за реда, спокойствието на страната, са следните:

Ахмед ага от Тамръш, Ахмед ага от Барутина, Тосун бей от Карлово, Али бей от Пазарджик, Мехмед Али бей от Пазарджик, Хасан паша, Хафуз паша, Шефкет паша, Дели Неджиб ефенди от Плевен, Хафуз ефенди, писар от Габрово, Фазли паша, Мустафа Манаф бей от Казанлък, Ибрахим бей от Офчулу, Саид ага от Чирпан, Акиф паша, по това време валия на Одрин.

Твърди се, че кланетата и зверствата в България не са били заповядани от Портата и че тя дори не знаела за тях. Има обаче много силна причина да се вярва, че Абдул Керим паша, сердар-екремът, който бил изпратен в Одрин, за да потуши въстанието, и тогава е бил главнокомандуващ на войските, действуващи срещу Сърбия, Хюсеин Авни паша, предишният министър на войната и Митхад паша са знаели за делата, ако всъщност и не са ги заповядали. Както и да е това, сигурно е, че почти всички тези, които са се отличили особено заради своята жестокост и варварство, са били наградени или повишени от Портата, или оттогава заемат висши длъжности в армията. И обратно. Правени са опити да бъдат наказани някои от тези, които са положили всички усилия да действуват по законен начин и да пощадят невинните хора.

Аз съм, сър, с голямо уважение,

Ваш покорен слуга Юджийн Скайлър