ПУБЛИЦИСТИКАТА НА ДИМИТЪР ТАЛЕВ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И НАЦИОНАЛИЗЪМ

Значителен период от творческа биография на Димитър Талев обхваща неговата дейност като вестникар и публицист. Публицистиката е неотделима част от неговото творчество. След запознаването с нея читателят ще се убеди, че Д. Талев не се ограничава от регионалния патриотизъм на родения в Македония българин – за него са еднакво мили и скъпи и добруджанските, и тракийските, и беломорските, както и западнопокраинските българи. Това се отнася както до неговата белетристика, така и до творчеството му като журналист и публицист. Той най-тясно е свързан с двата големи български вестника „Македония“, в редакцията на когото прави стремителната кариера от коректор до редактор и директор на вестника, и с ежедневника „Зора“, където завежда литературната страница. 

Като вестникар и публицист Д. Талев е продължител на прилепската традиция в българската журналистика, водеща началото си от Тодор Кусев (бъдещия Старозагорски митрополит Методий), Гьорче Петров, Пере Тошев, Данаил Крапчев и Коста Църнушанов. От петимата Гьорче и Пере ще бъдат и герои в четирилогията („Железният светилник“, „Илинден“, „Преспанските камбани“ и „Гласовете ви чувам“) и в книгата му за Прилеп, като Дядо Методий ще е и прототип на младия Лазар Глаушев, докато бай Коста ще остане един от най-дългогодишните му приятели, мъченик като него, но и ненадминат биограф на Д. Талев. От Прилеп е и солунският книжар и печатар Коне Самарджиев. За Прилепската школа в нашата журналистика досега е писано доста несистематично, и то между другото, но тя определено заема значително място в нея, като не бива да забравяме, че там в Прилеп основателят на ВМОРО Дамян Груев заедно с бащата на Д. Крапчев и Пере Тошев започват да издават първия ръкописен революционен вестник в началото на 90-те години на ХIХ век.

Журналистическата и публицистическа дейност на Д. Талев съвсем не е убягнала от погледа на изследователите. За нея досега са писали Магдалена Шишкова, Христо Огнянов, Коста Църнушанов, Ганка Найденова, Цвета Трифонова, Ирина Димитрова, Иван Станков и др. За разкриването и оповестяването на художественото творчество и публицистиката на Д. Талев имат сериозни заслуги и неговите синове Братислав и Владимир Талеви. Тук не бива да изпускаме и том 11 от неговите съчинения, съставен от Магдалена Шишкова (Вж. Д. Талев, Съчинения. Т. 11. Статии, спомени, очерци, анкети. С., 1978), както и сборниците, подготвени от Иван Станков (Вж. Д. Талев, Неиздавани страници. С., 2009) и от Ирина Димитрова (Вж. Забраненият Талев. Пловдив, 2010).

Д. Талев започва да пише статии за периодичния печат успоредно с работата си върху художествените си произведения и по-специално по времето, когато работи върху трилогията си „Усилни години“. По същото време той пише и разкази за революционните борби на македонските и тракийските българи, като същевременно се връща и назад в историята, достигайки до времето на Аспаруха.

Първоначално той започва да печати във вестник „Македония“, в редакцията на който постъпва на работа. Вестникът започва да излиза в изпълнение на решението на Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) през 1924 г. за създаването на Македонска парламентарна група, а в. „Македония“ става неин официален печатен орган. В този вестник се печатат предимно новини за положението на българите в двата дяла на Македония, заграбени от Гърция и Сърбия съгласно Ньойския договор (1919 г.). Тук се поместват и речите, и изказванията на депутатите от Македонската парламентарна група в българското Народно събрание, коментари за взети решения и направени предложения, както и материали за революционните борби в Македония и публични изявления, публикации и документи на ВМРО. По такъв начин в. „Македония“ играе и ролята на легално издание на ВМРО.

Вестникът излиза в продължение на осем години от 11 октомври 1926 г. до 31 август 1934 г. Д. Талев е негов директор на два пъти – първият път е между четвъртата и петата му годишнина от 1929 г. до 1931 г. и вторият път – от седмата до края на последната, осма годишнина от 1933 г. до 1934 г., когато е закрит от проюгославското правителство на Кимон Георгиев. След идването си на власт с преврат правителството на деветнадесетомайците суспендира Търновската конституция, разтуря Народното събрание, забранява политическите партии и националнореволюционните легални и нелегални организации, сред които на първо място е ВМРО. Наложена е и жестока цензура над печатните издания. Ръководителят на ВМРО Иван Михайлов е принуден в продължение на няколко месеца да се крие в Северна България, а през есента на 1934 г. нелегално преминава заедно със съпругата си, революционерката Менча Карничева, българо-турската граница и се установява до 1938 г. като политически емигрант в съседна Турция.

Д. Талев поддържа връзки с водача на ВМРО и заедно с десетки други български интелектуалци, учени, писатели, поети и журналисти се обявява в негова защита, която под формата на писмен протест е връчена на министър-председателя Исмет Иньоню от инж. Христо Станишев.

По следите на утвърдения вече писател и публицист още от 30-те години на миналия век е Държавна сигурност, която умело използва своята агентура, за да следи не само неговите стъпки на общественик и деец на ВМРО, но и като публицист. За това какво внимание тя му е отреждала свидетелстват запазените екземпляри от негови ръкописи и кореспонденция във формираното му досие, което новата власт след 9 септември 1944 г. ще продължи да доразработва и попълва.

След закриването на в. „Македония“ Д. Талев е поканен от своя съгражданин Данаил Крапчев да завежда културната страница на в. „Зора“. И в „Зора“, както и в „Македония“ той продължава да съвместява творчеството си на публициста с това на писателя. Успоредно с тях той печати и откъслеци от своите спомени, приближаващи го повече към публицистиката и белетристиката, отколкото към мемоарната книжнина, поради която причина те трудно могат да бъдат строго обособени. Дори при работата си по четирилогията, той ще включва цели значителни и непреработени откъси от тях в романите си. Редица негови статии, публикувани за пръв път във в. „Македония“, ще заживеят втори живот, тъй като в непроменен вид ще бъдат препубликувани и на страниците на „Зора“. С Д. Талев се срещат и прохождащият в журналистиката Христо Огнянов, но и утвърденият сатирик и карикатурист Чудомир, които ще ни оставят спомени за познанството и съвместната си работа с Д. Крапчев и с Д. Талев.

През този следдеветнадесетомайски период Д. Талев печати статии, разкази и откъси от романите си и в излизащия отвъд океана в. „Македонска трибуна“, и в издаваните от неговия близък приятел Никола Коларов вестници „Обзор“ в София и „Целокупна България“ в Скопие, в списанията „Македония“ и „Родна реч“.

Една от неговите основни теми в публицистиката, както и в цялото му творчество е темата за Македония и за състоянието на Македонския въпрос както в исторически план, така и в съвременното му развитие. Върху тази тема той твори не само като българин, роден в Македония, но и като един от видните македонски дейци, тясно свързан с ръководителя на ВМРО Иван Михайлов. Вестник „Македония“ се оказва един от най-опасните вестници за отцепниците в македонското движение и след убийството на предишния му директор Симеон Евтимов не само замислят, но и правят опит за атентат и срещу Д. Талев, оказал се, за щастие, неуспешен.

Освен за Македонския въпрос в публицистиката на Д. Талев до есента на 1944 г. може да срещнете негови статии и за съдбата на българите в другите от останалите или заграбени от нашите съседи български области. Значителни на брой са и неговите политически статии, отнасящи се както до външната политика на българското правителство и до международната, така и за денационализаторската и агресивна срещу народа ни дейност на сръбското, гръцкото и румънското правителство. С голяма стойност е и неговата публицистика по въпросите на езика, просветата и културата, годишнини на нашите революционери, писатели и поети, както и по паметни за народа ни годишнини, като тази за Илинденско-Преображенското въстание и др.

Доскоро бяха малко познати статиите му за водените бойни действия по време на Втората световна война и ако наблюдателният читател се зачете внимателно в тях, ще забележи на места емоционалните възприятия на автора от водените битки както на Източния, така и на Западния фронт и които ще се окажат решителни за бъдещето на народа ни.

В статиите си големият писател и публицист не крие радостта си от обединението на българските земи след връщането на Южна Добруджа и освобождението на Вардарска Македония, Нишко, Пиротско и Беломорието в резултат на присъединяването на страната ни към Тристранния пакт. Д. Талев не сдържа емоциите си и от завръщането си в освободения роден край.

След смяната на властта на 9 септември 1944 г. Д. Талев е в редиците на репресираните, като е хвърлен в затвор и изпратен на каторга в концлагер. Решаващи за тормоза над него се оказват тези му статии, писани в периода от 1941 до 1944 г., и особено статиите му за историята и дейността на ВМРО, където Д. Талев отстоява позициите на възглавяваната от Иван Михайлов Революционна организация.

Независимо от тормоза над Д. Талев и семейството му, което е интернирано в провинцията, новите управляващи си дават сметка, че Д. Талев е един от най-добрите живи български творци, а „Железният светилник“ в продължение на години отлежава в чекмеджетата на отговорните за културната политика фактори. От Д. Талев се очаква официално да се разграничи от Ив. Михайлов и да се самобичува за миналата своя дейност като едно от най-опасните остриета на ВМРО от времето до 9 септември 1944 г. Достига се дори дотам, че от негово име е публикувана самокритична статия за свързаността му с „Иван-Михайловата банда и Колишевци“. Парадоксалното и трудно обяснимо тук е, че анонимните автори на този памфлет, криещи се зад името на Д. Талев, свързват Иван Михайлов – бореца за освобождение на българите от Македония и възглавяващ съпротивата срещу денационализаторската югославска политика, с проводника на тази политика Лазар Колишевски.

Прави впечатление, че тематиката на публицистиката на Д. Талев от този нов етап от неговото творчество е съвсем различна от предходния. В нея ние виждаме един сравнително нов Д. Талев, в който политическата тематика и Македонския въпрос остават на заден план, докато напред изпъкват въпросите на езика, културата, просветата и миналото на народа ни. А темите, свързани с борбите за разрешаването на българския национален въпрос и по-специално Македонския въпрос, Д. Талев разработва в романите и повестите си.

Значителни по обем са неговите изяви по отношение на собствените му произведения и по-специално за радващата се на изключителен читателски интерес негова четирилогия. Освен нея като сериозно постижение за българския исторически роман е трилогията му за цар Самуил, романите му за Паисий Хилендарски и братя Миладинови и повестта му за Чипровското въстание. В резултат на големия успех на неговите исторически романи както в Родината, така и зад граница редица негови статии са насочени към проблемите, стоящи пред българската литература и по-специално пред историческия роман. Тук Д. Талев споделя с читателите си и методите си на работа върху тях, приближаващи го до научните изследвания на професионалните историци. От публицистиката на големия писател и публицист се вижда много отчетливо сериозното и задълбочено познаване на историческите извори, което той нерядко демонстрира по най-прецизния начин, характерен за кабинетните учени.

Сега читателите ще могат да се запознаят с няколко статии на Д. Талев за българския език, за езика на македонските българи, както и за българския национализъм.

Цочо В. Билярски

 

* * *

УСЕТ КЪМ СЛОВОТО

 

Три са основните изразни средства на изкуството: словото, тонът и баграта. Силата на последните две може да се почувства само когато те са в някакво съчетание – например в един музикален откъс или пък в една картина, докато със словото не е напълно така.

Всяка дума сама за себе си е повече или по-малко изразителна, защото във всяка една е заключена по една представа, по едно понятие, често пъти много сложно, тя ни казва нещо, предизвиква мисъл или чувство, напр.: врата, лице, любов, смърт. Би могло да се каже като напълно вярно, че всяка дума има душа.

Истинският художник на словото е надарен предимно с онова чувство, с оня усет към езика, който винаги му дава възможност правилно да разбира и правилно да преценява както вътрешната, така и външната сила на всяка дума, а с оглед на това и съотношенията, в които могат да бъдат поставяни думите като съставни частици от едно художествено цяло.

С оглед на това до каква степен може да бъде развит усетът към езика, в нашата книжнина има доста интересни явления. Пенчо Славейков се отнасяше с бащинска грижа към всяка дума, благодарение на което нашият език се обогати с много нови думи. Силата на чувството и поетическата мощ на Яворов надминава оная на езика ни и поради това в неговите произведения се срещат най-изразителните по форма и вътрешно съдържание думи на българския език. Голяма част от очарованието, що излъчват разказите на Йовков, се съдържа в това, че там почти всяка дума е на мястото си. Лилиев е най-финият български поет, колкото е фин и усетът му към живата душа на словото и към неговата форма.

Примери като горните в нашата книжнина има още. Но най-много са примерите, които доказват противното: липса на чувство към езика. Причините за това са много, а една от главните е и общото състояние на езика ни днес. Обаче повечето от тия причини лежат в ония, които звани и незвани са се заели да творят ценности в областта на словото. Последствията също така са много и тях всеки може да види в обилните плодове, които ни дадоха особено през последните няколко години оправданите и неоправданите усилия на легион пишущи братя.

Между книгите, които последните няколко години дадоха на българската книжнина, има и такива, които покрай другите им, макар и скромни, достойнства биха били наистина интересни, ако авторите им бяха положили повече усилия да си създадат поне един що-годе усет към силата на родната ни реч, разбира се, дотолкова, доколкото тоя усет не е едно природно дарование. Мнозина се раждат поети, обаче истински поети са тия, които умеят да ни кажат онова, що искат да ни кажат.

В. „Македония“, 5 февруари 1929 г.

 

* * *

 

В, С ИЛИ ВО, СО

 

Строежът в областта на езика е един непрекъсващ процес дори и когато линията на тоя процес е обърната надолу, т.е. сочи упадък. Днешният български книжовен език е в период на усилено творчество. За едно твърде кратко за развитието на един книжовен език време българският такъв трябваше поне да доближи съвършенството на езици като руския или немския напр., което съвършенство е резултат на цели столетия системна работа. Постигнатото в това направление е доста много и може ясно да се види при едно сравнение между книга отпреди 20 - 30 години и такава от последните няколко години. Наложената от обстоятелствата напрегнатост при създаването на книжовния ни език даде и отрицателни резултати, от които тепърва ще трябва да се освобождаваме, но придобитото в положителен смисъл е от висока стойност. Езикът ни днес може да даде израз на всяка мисъл, на всяко чувство – колкото дълбоки и сложни да са те. Не трябва да се забравя при това, че сме още далеч от съвършенството, до което може да стигне българският език, че още не са използвани всичките му жизнени сили, че почти непокътнати стоят напр. съкровищата, що крият македонските говори. За съвършен български език ще можем да говорим след дълги години, след столетия – така, както е било с другите езици, макар че ние в това отношение, ако може да се каже, сме изпреварили времето.

Началото на българския книжовен език бе сложено върху основата от източни български говори – търновския. Това стана по естествен път, тъй като домашен говор на даровитите книжовници от времето на Възраждането ни и скоро след това бе източнобългарският. Така бе в началото – днес обаче никой не би посмял да твърди, че книжовният ни език не носи особености на всичките български говори. Това стана не само след като в полето на книжовната дейност се явиха даровити работници от разни краища на българската земя, но главно след като те обърнаха поглед към неизчерпаемата съкровищница на народните ни говори. Тук ясно изпъква голямата заслуга на ония знайни и незнайни труженици, които неуморно събираха и спасяваха от забрава плодовете на народното ни езиково творчество.

Споменах вече, какво най-малко са използвани при строежа на книжовния български език македонските говори. Главната причина за това е, че Македония поради известни причини досега все още не е дала такива майстори на словото, които със силата на своите дарби да издирят и включат в сложния и жив организъм на книжовния ни език ценното, в думи и форми, на народните си говори. Писателите и поетите, родени в България, не познават тия говори, нито пък, поне повечето от тях, досега са проявявали интерес към македонската народна реч, което, разбира се, може да им се вмени като тежък грях. Едва ли не единствен Пенчо Славейков прави изключение измежду всички досегашни български поети и писатели, както правеше изключение и с особените си грижи за чистотата и усъвършенстването на езика ни изобщо.

Много са македонските думи, които Пенчо Славейков пръв употреби в своите произведения и които останаха след това в българския книжовен език – осветени вече от тоя голям естет на словото. А също така и някои форми, каквато е напр. тая на предлозите с и в, именно со, во. Славейков с упорита последователност употребяваше формите со и во, но въпреки това и въпреки предимствата, що се съдържат в тях, с тия форми днес си служат само неколцина български книжовници.

Несравнимото предимство на формите со и во се състои в тяхната благозвучност, от което пък произлиза и по-лекото им произношение. Чрез тях ще се избегне неблагозвучността и трудното произношение на с и в, особено когато последните се намират пред някои тъмни съгласни и звукове, при които в случай често става нужда да се употребява двойно с и в, именно съскащото със и фъфлещото във. При това превъзходство на со и во въпросът за тяхното възприемане в книжовния български език се свежда до отстраняването на един усвоен навик, който трябва да бъде час по-скоро премахнат. Тоя навик ще бъде премахнат и поради естествената склонност у човека лесно да възприема по-звучното и по-лекото произношение на една дума или израз. За формите со, во достатъчно е да дадат пример тия, от които винаги в каквито случаи се очаква първи да почнат, за да не стане назрялата вече промяна и без тях, което често се случва.

В. „Македония“, 11 март 1929 г.

 

* * *

БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ

 

В прекия смисъл на думата национализмът има нещо, което е общо за всички народи по света. Но доколкото национализмът е чувство, мисъл, обединителна сила, стремеж към общ идеал, към обща цел и пр., между национализма на отделните народи има разлика. В това всеобщо понятие всеки народ за себе си влага отсенки и дори смисъл според своите душевни разположения, нравствени качества, раса, темперамент, историческа съдба, политическо положение, културно равнище. Следователно и българският национализъм не е като национализма на други, по-близки и по-далечни народи – по-особен е, български.

Как е било в старо време, когато се е образувала българската народност, то е малко по-друг въпрос, който може да бъде предмет на историческо изследване. В сегашния български национализъм има някои съществени елементи и от онова далечно време – и сега още славянската и прабългарската кръв в нашите жили не се е смесила напълно в нова, българска кръв. Сегашният български национализъм се е породил като съзнание и чувство в същия момент, в който започва и нашето национално възраждане. И редом с неговата чисто българска основа той носи белега на историческия момент, в него са се отразили чужди влияния, които са намерили благоприятна или сродна почва в душата на българина. За някои от тия влияния не дължим никому благодарност.

Ако трябва с една дума да определим характерната същност на българския национализъм, можем веднага, без всякакво колебание да изречем думата свобода. И после също тъй веднага можем да прибавим: български национализъм, това е непрекъснат устрем към национално обединение, духовно и политическо. От някое време насам към тия предимно духовни, нравствени елементи се прибавя и друг, материален, но той все си остава чужд, второстепенен към общата, предимно духовна същност на българския национализъм.

Една света дума бе написана на знамената, под които загинаха стотици хиляди най-достойни български синове през време на въстанията и войните, откакто народът български се роди за нов живот, една свята дума и тя самата знаме: свобода! Никога през тия въстания и войни българското оръжие не бе дигнато за чужда земя, за чужди блага, за чужда кръв. Нашият народ винаги е наричал своята национална кауза българска правда и към другите народи той е бил винаги справедлив. Позната е българската търпимост спрямо чужденците, а има страни и по-културни от нашата, дето думата чужденец се произнася с презрение. Българската пък търпимост към чужденците, към чуждите елементи между нас, често пъти стига до мекушавост.

Видимото въплъщение на национализма е, на първо място, националната държава, нейната уредба и в това отношение блянът, идеалът на всеки български родолюбец е една държава на реда, законността, справедливостта, на всестранния напредък, благоденствието и свободата, държава силна и обединяваща всички българи. Тъкмо за такава българска държава са се борили нашите народни ратници преди освобождението на сегашна България, тъкмо такава е представата за българското царство на всички българи, които живеят вън от нейните граници и тъкмо към създаването на такава държава се стремят всички истински български родолюбци.

В българския национализъм може да намери широк простор и най-свободолюбивият дух, може да намери широко поле за работа всяка творческа воля и всеки борец за свобода, за правда, за повече радост на земята.

В. „Зора“, 23 юли 1940 г.

 

* * *

 

ЗА НАШИТЕ ПЪРВОУЧИТЕЛИ

 

Нека започнем с детските спомени, с нашите най-хубави спомени, щом се отнася за най-светлия, най-радостния празник.

През месец май на юг, в Македония, цъфтят вече всички цветя, тежат от всякакви цветя лехите по градините, край наскоро варосаните стени, тежат лилави или бели гроздове по широко разперените клони на люляка и акацията. По високо надигналите се жита из полето гъсто се синеят метличини, по бреговете, на припек, пламти нашироко див мак, полюляват се белите венчета на лайки, тлее като синкавочервена жерава мащерка или това е нейният свеж, бодър мирис, който иде с всеки полъх на ветреца. Над всичко това – ведрото небе, ясното майско слънце и само няколко бели облачета, които се задават иззад високия планински хребет. Такъв ден са избрали някогашните люде за празник на Кирил и Методий.

Наричаха го училищен празник, празник на учителите, на учениците, на всички, които се занимават с книги, с наука. Наближаването му се чув-ствуваше от всички, от стари и млади. И докато при другите празници се създаваше предимно някакво богоугодно разположение, за тържеството на двамата Солунски братя във всяко българско сърце се разгаряше сладка гордост. Далеко още преди празника, привечер гражданите минаваха край централното училище умълчани, заслушани – цялото училище, и по двата си ката, ехтеше от певческите упражнения на училищния хор, от настойчивите повторения на ученическия струнен оркестър. Празникът се приближаваше все по-бързо и най-напред със своите песни.

Разпущаха ни още предния ден. Тръгвахме на възбудени дружини по градините, из полето, помагахме на училищните прислужници. На другата сутрин, вече на самия празник, училището беше изпълнено по всички стаи и ходници с влажната миризма на старателно измитите подове, врати, прозорци, със смесеното гъсто благоухание на едри южни рози, зюмбюли, люляци. Над всяка врата се извиваше венец от цветя и зеленина, с венци от рози и синчец биваха обвити иконите на Кирил и Методий, портретите на Екзарх Йосиф Първи по всички училищни стаи. Току пред входа на училището се издигаше открит павилион, цял в зеленина. След църковната служба свещениците излизаха от църквата начело с голямата позлатена икона на Кирил и Методий, с всички хоругви и църковни знаци, блестяха на майското слънце одеждите им, те изпълваха павилиона и с гръмки, тържествени гласове извършваха службата на двамата равноапостоли. Около зеления павилион се трупаха хиляди люде в празнично облекло, всички със зачервени от слънцето сияещи лица. На подиума се появяваше директорът на училището – сух мъж с прошарена коса, с хлътнали страни и строги очи, в нов, неудобен тъмносин костюм и висока, твърдо колосана яка. Гласът му гърмеше малко дрезгав по целия училищен двор. На края той дигаше ръце и надаваше вик, разтреперан от вълнение:

– Ликувай, български народе!

След речта на директора на подиума се изкачваха оркестрантите и голямата цигулка с тях, учителят по музика размахваше ръце и оркестърът започваше някаква увертюра, не много изкусно, дори понякога с неправилен такт, но с голямо усърдие. Народът нахлуваше в училището – да честити на учителите, изпълваше стаите и ходниците, по-първите граждани направо в учителската стая, а учителите и учителките ходеха с лъснати табли и черпеха с локум и студена вода своите драги гости.

Подир обед всички излизаха на поляната край града. Думкаха тъпани, свиреха гайди, кавали, виеха се хора, а в един широк кръг между струпал се народ млади мъже показваха юнашки игри – бореха се голи до пояс, скачаха на далечни разстояния, хвърляха тежки камъни. Веселеше се народът, но показваше и своята нараснала сила – мнозина от тия млади юнаци, по-рано или по-късно влизаха в революционните чети ...

По тия южни места – родния край на двамата славянски първоучители – отколе още се разнасят легенди за тях и особено за по-младия, за Константина, който по-късно приема монашеско име Кирил. Разказва се как еднаж въоръжени стражи водили по солунските улици задържан славянин. Събирали се около тях безделници и фанатици, ругаели нещастния човек и хвърляли камъни по него. Имало там и деца, които в своето детско незнание подражавали на големите и също ругаели, хвърляли камъни по славянина. Между тях бил и Кирил, който в детската си възраст бил много буен и непокорен. Излязла майка му и го уловила за ръка – да го отстрани от тия лоши люде и неразумни деца.

– Пусни ме! – дърпал се Кирил, не искал да се подчини на майка си, която въздъхнала и казала:

– Това е един нещастен човек. Защо го мъчиш?

– Но той е славянин – възразил Кирил учуден, че неговата майка се застъпва за един славянин.

– Славяните са също люде, синко.

– Не, майко. Славяните са диви и опасни, не виждаш ли, че ходят облечени в кожи?

Помълчала майката Кирилова и пак въздъхнала:

– А ти не знаеш, че и аз съм славянка ...

Тогава Кирил легнал на колената на майка си и дълго плакал. Оттогава се променил и нравът му – станал смирено дете, изоставил детските лудории и обикнал много книгите.

Има и друго едно, по-достоверно твърдение, че двамата славянски равноапостоли са били в пряка връзка с българските славяни в родния си край, ако не по кръв, то поне вследствие на голяма близост. Когато в 862 година, моравският княз Ростислав помолил византийския император Михаил да му изпрати учители, които да учат и проповядват на славянски, императорът повикал двамата братя и изпращайки ги в Моравия, им казал:

– Вие двамата сте солунчани, а всички солунчани говорят славянски.

А ето как всичко това – легенди и потвърдени исторически свидетелства – бяха минали през векове и бяха се запазили до наше време като неоспорима истина за родния край на Кирил и Методий, за неговите люде.

През годината, в която започна Балканската война, бях ученик в една от трите наши гимназии в Солун. През един хубав следобед към края на месец септември, когато по тия места е още жарко лято, учителят ни по български език ни изведе на разходка в околностите на големия крайморски град. Случи ни се да присъствуваме на една къса, но любопитна среща на един от пътищата, които излизаха от града. Срещнаха се там две селянки от някое близко село. Едната отиваше към Солун, а другата се връщаше от града. Последната попита първата с доста висок глас, както са свикнали да говорят селските люде:

– Кънде грендиш, невясто?

Щом се отдалечиха двете селянки, нашият учител ни събра около себе си и попита:

– Чухте ли езика на Кирила и Методия?

В тия три думи на селянката ние чухме три характерни звука, които се бележат с три особени знака от азбуката на Кирил и Методий: големият юс (Ѫ), малкия юс (Ѧ) и ят (Ѣ). Любопитно беше и това, че едната от тия думи беше също стара, запазена в народния говор още от времето на двамата първоучители (грендиш – от старобългарския глагол грѦсти, който значи вървя, ходя, отивам).

Целият живот на Константин-Кирил, също и на неговия по-стар брат Методий, е посветен в служба на човешкия дух, на човешкия напредък. Те, особено Кирил, са между най-образованите люде на своето време. Прочут като оратор и полемист, Кирил е участвувал живо в тогавашни религиозни и политически прения, изпращан е бил с мисии при сарацините в Арабия, после при хазарите в Южна Русия, където е изпълнил бляскаво възложените му задачи. При създаването на славянската писменост, както и в цялата им дейност в Моравия, дето двамата братя разпространявали славянското богослужение и книжовност срещу немското влияние в тая страна и срещу упоритото противодействие на немското духовенство, двамата славянски равноапостоли са били винаги рамо до рамо, всеотдайно предани на своето апостолско дело. Високо надарени книжовници, проповедници, мисионери, политически дейци, в своята работа сред славяните Кирил и Методий не са се ръководили от служебни или користни за себе си подбуди, а са били вдъхновявани от висок идеализъм, от чиста любов към една правда. Техният път на просветители, на духовни вождове и -защитници сред моравци, чехи, поляци, харвати, панонците – път мъченически, който довежда двамата братя до много страдания и смърт. Византийските императори са възлагали на двамата Солунски братя задачи с политически цели – чрез християнството да укрепват и разширяват тяхната власт и влияние. Кирил и Методий обаче в своята дейност сред славяните далеко са надхвърляли тия задачи. За славяните и сред славяните са били учители, просветители, апостоли, мъжествени борци, предани всеотдайно на своето дело. И кое ги е насърчавало в техния апостолски подвиг? Вижда се, че двамата просветители не са се ръководили от никаква земна съблазън, при все че са били пратеници и доверени люде на императора. Техни неотлъчни спътници са многобройни страдания и изпитания. Не ще да са били те подтиквани единствено от религиозните им чувства, от монашеското им себеотрицание – преди да са християнски проповедници, те са много повече просветители. Свързани еднакво и с Източната, и със Западната църква, те се борят много по-вдъхновено в защита на славянския език, борят се за славянската писменост и култура. За тяхното мъжество и саможертвеност като славянски апостоли и борци, не ще е била достатъчна дори и кръвната им връзка с българските славяни, ако приемем, че тяхната родна майка е била наистина славянка. Нужно ще да е било нещо по-мощно дори и от кръвната връзка.

Нужна ще да е била изключителна сила на духа, изключително висока нравственост, нужно ще да е било онова благородство на сърцето, което възвисява човека и го въодушевява, насочва го да се посвети в служба на другия човек, на другия народ, да се пожертвува за неговата правда. Тъкмо такова могъщество на духа, такова благородство на сърцето е издигнало двамата Солунски братя до техния подвиг, вдъхновило ги е за тяхното свето дело, което сияе е неувяхваща светлина и до днес, след повече от едно хилядолетие.

В. „Литературен фронт“, г. XXI, бр. 21, 20 май 1965.