ПРЕДИ 90 ГОДИНИ ПРОФ. ГАВРИЛ КАЦАРОВ ОПОВЕСТЯВА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ СВОИТЕ ПРОУЧВАНИЯ ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА ДРЕВНА ТРАКИЯ

(160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПРОФ. ГАВРИЛ КАЦАРОВ)

Тия дни се навършиха 160 години от рождението на един от най-видните и заслужили за българската наука учен, което събитие доколкото ми е известно никъде не беше отбелязано.

Академик Гаврил Кацаров (4 октомври 1874, Копривщица – 1 юни 1958, София) макар и днес почти напълно забравен е един от най-големите български учени, утвърдили родната наука далеч извън границите на Родината. Специализирал класическа филология и стара история в Германия и Италия той едва тридесетгодишен е вече професор по стара история и титуляр на катедрата в Софийския университет. През годините на Първата световна война (1915-1918) проф. Г. Кацаров е декан на Историко-филологическия факултет, а през 1927-1928 г. е и ректор на Софийския университет. Развитието на българската археология и най-ранните изследвания на историята на древна Тракия са тясно свързани с неговото име. Той е един от основателите на Българския археологически институт към БАН и на Народния археологически музей в София, а по-късно и негов директор.

След Деветнадесетомайския преврат (1934) той се включва активно и в политическия живот на страната и заедно с Григор Василев е един от ръководителите и двигателите на т.нар. политическа формация Петорката, който се бори за възстановяването на Търновската конституция и на парламентарния и политическия живот в страната. Заради тази му дейност е преследван от полицията, многократно е подложен на арести и обиски.

Един от неговите вдъхновители, за да напише книгата си за цар Филип Македонски е неговият близък приятел Григор Василев, на когото той ще я посвети при отпечатването й. (Вж. Цар Филип II Македонски. История на Македония до 336 г. пр. Христа - 1922). И до днес двете негови издания на документалните извори за античността по нашите земи са настолно четиво и незаменимо помагало за изследователите на историята на стария свят. Същото се отнася и до публикуването на документите на първото българско въстание – Кресненско-Разложкото – след Берлинския конгрес. Богатата му култура и лекото перо, с което твори го прави и като един от най-търсените и желани автори и в българската периодика по въпроси от историята и политическия живот.

Проф. Г. Кацаров е поканен и за автор на текстовете за Древна Тракия в Американската енциклопедия. А след отпечатването на негови текстове в САЩ тогавашния наш пълномощен министър във Вашингтон Симеон Радев ще отбележи в писмо до Гр. Василев от 1933 г. – „Вчера имах и друга една причина за моята българска гордост. Осмият том „Историята на стария свят“, издавана от Кембриджския университет, съдържа една глава върху Тракия, написана от професор Г. Кацаров. Не съм успял да я прочета, но самият факт, че Кембридж е поискал сътрудничеството на един български учен, е за мене причина за голяма радост.“

Сега нашите читатели ще имат възможност да прочетат една от неговите най-хубави статии, свързани с историята на Древна Тракия, изградена на богата изворова база. На читателите ще направи впечатление и начина на изразяване на големия учен, който прави достъпна тази сериозна тема благодарение на богатия си и образен език. Тя е публикувана на страниците на току-що започналото да излиза историческо списание „Българска историческа библиотека“, издавано от Страшимир Славчев и редактирана от професорите Васил Златарски, Петър Мутафчиев и Петър Ников. Тази статия определено контрастира при сравнение с тромавите и наукообразни писания на редица автори, криещи се зад трудносмилаемата, но за сметка на това модерна терминология. Тя същевременно и днес девет десетилетия след нейното публикуване дава отговори на редица въпроси, свързани със старата история и набралата енерция тракология. Ще се убедите, че много истини за нашия произход като народ са казани и преди нашето появяване, нищо че за този бележит български учен по време на моето следване в Софийския университет тогавашните преподаватели акад. Димитър Димитров, доц. Кирил Жуглев, проф. Христо Данов и по-късния професор Александър Фол и дума не споменаваха за неговите проучвания. А той в действителност доскоро е бил все още жив.

Аз се започнах подробно с неговия живот, дейност и творчество по време на работата ми в Централния държавен исторически архив, когато ми беше възложено да обработвам току-що постъпилия негов личен архив.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ПРОФ. ГАВРИЛ И. КАЦАРОВ

ОЧЕРК НА ИСТОРИЯТА И БИТА НА ДРЕВНА ТРАКИЯ

I.

В историческо време Балканският полуостров е бил обитаван главно от три народи; южната част на полуострова е била заета от елините, западната част от илирийците, а източната от траките.(1) Към запад траките достигали до Струма, обаче в по-старо време и Македония и Халкидическия полуостров са били заселени от тракийски племена, които по-късно били покорени и погълнати от македонците. Следи от тракийски племена ние намираме и в Тесалия, в Средна Гърция (Фокида, Беотия, Евбея) и по островите на Бело море (Тасос, Самотраке, Лемнос, Наксос).

И днес още науката не е в състояние да определи, в кое време траките се поселили в историческите си жилища. Напоследък професор П. Кречмер изказва мнение, че гърците проникнали в историческите си жилища (в Елада) в първата половина на второто хилядогодие пр. Хр.; след тях откъм север и североизток се явили траките; предполага се също, че когато последните нахлули в историческите си жилища, те заварили там едно по-старо автохтонно население, което те покорили и погълнали.

Писмени известия за историята на Тракия ние имаме тепърва от времето, когато тя влязла в обсега на влиянието на съседните й културни държави. Най-ценни сведения дават гръцките историци (Херодот, Тукидид и Ксенофонт), които познавали Тракия по лично наблюдение, също важни известия за Тракия в IV в. пр. Хр. намираме у Демостена; за следните векове ние срещаме само твърде оскъдни сведе-ния у гръцки и латински историци и географи.

В историческо време траките се разпадали на многобройни племена, които често враждували по между си и не могли да се обединят в цялостна държава. Тук ще споменем по-важните от тия племена. В плодородната равнина на Хеброс (Марица) са живеели одрисите, чиито главни селища били Ускудама (Одрин) и Кипсела (дн. Ипсала). По горното течение на Марица и в Родопите обитавали бесити. В днешна североизточна България чак до долни Дунав намираме гетите.

Северно от Дунава в римско време се споменуват даките, които населявали днешна Влахия и Седмиградско. В Западна България са живеели трибали и мизи. По-нататък трябва да споменем тините по Черноморския бряг на север от носа Тиниада (дн. Иниада), апсинти и кени западно от Пропонтида (Мраморно море), асти в делтата на запад от Византия, долонки в Тракийския Херсонес (Галиполски полуо[стро]в); кикони по Беломорския бряг южно от планина Каракуш, които се споменуват още в Одисеята; корпилите по родопските склонове западно от Долна Марица; западно от тях сапеите и койлалетите по течението на р. Арда. В областта на Долна Струма намираме дерони, орескии, тинтени, които в VI в. пр. Хр. са секли хубави сребърни монети. По-късно западно от планината Пангей (Пърнардаг, античното Елдорадо) се споменуват едоните и одомантите, северно от Пангей сатрите. Тука проникнали и пеонски племена: пеопли и сириопеони (в дн. Серско поле). По реката Струма северно от Демир Хисар живеели синтите, а по горното течение на тая река – дантелетите. Медите населявали днешните македонски области Малешево и Пиянец чак до Осоговска планина.

Голямо значение за културното развитие на Тракия са добили елинските колонии, които от VIII в. пр. Хр. нататък били основани по бреговете на Бело и Черно море.

Македонско-тракийският бряг е бил колонизиран главно от коринтяни и халкидци. Още в 8 в. пр. Хр. халкидци и еретрийци основали по трите езика на Халкидическия полуостров няколко малки земледелски селища; особено полуострова Ситония (дн. Касандра) бил твърде пригоден за лозарство. В Атон се преселили предимно еретрийци; но и по-късно тука мнозинството на населението образували пеласги и траки, които освен на свой език говорели и гръцки.

Източния бряг на Халкидика от Атон до Струма заели преселници от о-в Андрос (колонии: Сане, Акант, Стагир, Аргил, последната с тракийско име). — Още преди половината на VII в. пр. Хр. паросците завзели о-в Тасос, като водили упорити борби с тракийското племе Саи, което населявало Тасос и срещния бряг; колонистите успели да завземат една ивица от тоя бряг и да турят ръка върху златните рудници при Скаптесиле (в Пангей), от които изкарвали около 80 таланта годишен доход. За улеснение на търговията с тракийските племена на вътрешността били основани няколко емпории (тържища) по брега, напр. Галепс, Ойсиме и др. В самия Тасос гърците продължили обработването на металните богатства — по-рано експлоатирани от финикяни и траки —, но произвеждали главно вино, което се изнасяло чак до Южна Русия. Траките около Пангей възприели тасоската азбука и монетна система.

Когато тасосците се опитали да завземат пристанището Стриме (при Алъдере), те влезли в конфликт с колонията Маронея, която била основана от хиосци. Прочути били в старо време хубавите лозя, що виреели по склоновете на Исмар (Каракуш). Исмарското вино на тоя бряг, обитаван от тракийското племе кикони, се възхвалява в „Оди-сеята“ като божествено питие.

При устието на Места в 654 г. пр. Хр. клазоменци основали колония Абдера (Кале-Бурун при Булустра); сказанието разказва, че Абдера била основана от Херакла на мястото, дето неговият любимец Абдер бил разкъсан от конете на тракийския цар Диомед. Ала тракийците прогонили колонистите. В 543 г. селището било възобновено от теосци и скоро станало богат и мощен град. В 376 г. бил нападнат и разсипан от трибалите, след което политическото му значение се изгубва. В тоя град се родили видните гръцки философи Левкип, Демокрит, Протагор, Анаксарх, поетът Никенет и др. При все това жителите му минували като ограничени и тъпи. Лекарят Хипократ (V в.) говори за чести болести в Абдера; Ювенал споменува тежкия въздух на това място; едва ли има съмнение, че и в старо време тук е върлувала маларията и е изтощавала силите на жителите.

По-нататък трябва да споменем колонията Месамбрия, вероятно при Шаплъдере, около 12 клм. западно от Макри. При Макри също е имало гръцки град, основан на мястото на по-старото тракийско селище Серрион.

При устието на Хеброс (Марица) еолийци от Мителене и Киме основали колонията Енос, която с търговия и земледелие достигнала значително благосъстояние; според Страбона тоя град по-рано се наричал Полтимбрия, по име на тракиеца Полтис.

Тракийският Херсонес (Галиполски полуостров) бил завзет също от еолийци, но староседелското тракийско племе долонки се запазило тук до късно време. По-сетне полуостровът бил колонизиран от атинци. Около 560 г. долонките, притискани от съседите си апсинтии, повикали от Атина на помощ Милтиада (чичо на победителя при Маратон), който завзел полуострова, съградил една 7 клм. дълга стена (от Пактия до Кардия, при Бакла Бурун), която защищавала полуострова от неспокойните северни съседи, и създал едно гръцко-тракийско княжество. Около 514 год. тука владеел Милтиад II, който се оженил за Хегесипила, дъщеря на тракийския княз Олор; бащата на Тукидида, най-великия гръцки историк, се наричал Олор и е бил потомък на княз Олора. В 494 г. персите завладели Херсонеса, но след несполучливия им поход против Елада Атина отново се установила там, защото пътят през Дарданелите към Черно море е бил от жизнен интерес за нея, поради житната търговия с Южна Русия. По-късно това важно място пада в ръцете на Филипа Македонски.

Най-важна колония на северния бряг на Пропонтида била Перинт (в III в. сл. Хр. Хераклея, дн. Ерегли), основана около 600 г. от самосци, населението й било силно смесено с тракийци. Мегаряни пък в първата половина на VII в. завзели Селимбрия (дн. Силиврия), старо тракийско селище с тракийско име.

Дорийци от Мегара още в първата половина на VII в. обърнали внимание на чаровните брегове на Босфора, особено на прочутия залив — Златен рог (Хрисокерас); там те основали Византион (около 660 год.), наречен по име на тракиеца Визас.

Големия си разцвет в старо време тая колония дължала главно на това, че тя владеела търговския път между Черно и Егейско море и могла да облага с мито всички стоки, които минували през Босфора, а особено житото, изкарвано от Южна Русия и тракийския бряг на Черно море, което било тъй необходимо за бедната с житни произведения Елада; второ — на това, че морското течение докарвало тука паламу-дите, които плували от Понта към Пропонтида; византийците ловели рибата, солили я и водили с нея твърде доходна търговия. Тракийското население на полуострова — витините — водело упорити борби за своята земя против неканените гости, та дори станало нужда да се усили колонията с нови преселници (628 год.); ала най-после то било покорено и обърнато в крепостни, които обработвали земята и предавали по-голямата част от добива на господарите си. Вътрешните тракийски племена обаче били вечни неприятели на богатата колония.

Поливий ни съобщава, че ако византийците успявали да разбият едного от тракийските князе, нападали трима по- могъщи тяхната област; ако се откупвали с трибут от едного, петима други искали същата годишна плата; щом узрявали посевите, явявали се варварите и отвличали всичко.

Гръцките колонии по нашия Черноморски бряг са основани главно от милетчани. Най-стара е колонията Истрос (при Каранасуф) основана около 656 г., наречена по името на р. Истрос (Дунав). По на юг иде Томи (при Кюстенджа), който град разцъфнал силно в римско време поради търговията с мизийско жито. Тук е бил заточен римският поет Овидий по заповед на императора Августа (8 г. сл. Хр.) и е прекарал в изгнание до смъртта си (17 год. сл. Хр.); за да убие своята досада, той изучил езика на съседните гети и написал една поема за хвала на Августа, която за жал е загубена.

После иде колонията Одесос (Варна); Аполония (Созопол), основана от милетския философ Анаксимандър (ок. 610 г.), разположена с по-голямата си част на остров, с прочутото светилище на Аполона, дето се намирала колосална статуя на бога, творение на художника Каламис. Когато римският полководец М. Лукул превзел града (71 г. пр. Хр.), отнесъл тая статуя в Рим. На Аполонийци принадлежала и колония Анхиало. на сев[ерния] бряг на Бургаския залив, който град в IV в. сл. Хр., се нарича от Амиана Марцелина Civitas magna. (Голям град).

Когато гореизброените колонии били вече в пълен разцвет, между ионийците се наместили и доряни. Калатис (Мангалия) била основана от витинска Хераклея, Месамбрия (с тракийско име) — от мегаряни (ок. 510 г. пр. Хр.). По-късни извори говорят й за други градове по Черноморския бряг; напр. Бизоне (при Каварна), която някои сметат за месемврийска колония, други за варварско селище, по-късно разрушено от земетръс; после Дионисполис (по-рано Крунои, при Балчик), неизвестно от кого и кога основани.

На юг от Аполония брегът е бил слабо заселен от гърци; споменуват се тук Тиниада (дн. Иниада) и Салмидес (Мидия); още трагикът Есхил нарича тоя бряг „дивия салмидески бряг на Понта, неприятел на моряците, мащеха на корабите“. Тракийските племена тини и асти, които живеели покрай брега, ограбвали всички търговски кораби, що били изхвърляни на брега.

Гръцките колонисти на нашия бряг, отдалечени твърде много от метрополията, са били принудени да живеят в приятелски сношения с местното население. Когато Филип II Македонски нападнал града Одесос, гетските жреци му излезли насреща да измолят пощада за града. В борбите си за политическа самостойност против тракийският цар Лисимах (313 год. пр. Хр.) градовете Калатис, Истрос и Одесос били подпомагани от съседните тракийски племена. Те дори упражнили известно влияние върху гърците: одеситяните напр. приели от съседите траки бога Дерзелата и го отъждествили със своя хтопически велик бог; най-популярното тракийско божество, известния тракийски конник, е било възприето от Одесос, Томи, Истрос, както ни учат образите в монетите на тия градове.

Но нека проследим по-нататък историческите съдбини на Тракия. Във време на атинския тиран Писистрат (561-528 г. пр. Xp.) атинският болярин Милтиад основал княжество в Тракийския Херсонес (Галиполски полуостров). Сам Писистрат във време на изгнанието си успял да се установи на Долна Струма, дето по-късно атинците основали Амфипол, и почнал да експлоатира златни рудници в Пангей. Във време на скитския поход на Дария (513 г. пр. Xp.) Тракия чак до Струма станала персийска сатрапия. След въстанието на йонийските гърци против Персия Милтиад, по-младият, който участвувал в това въстание, требвало да напусне Херсонеса. В 492 г. пр. Хр. персийският пълководец Мардоний бил пратен в Тракия, за да осигури тука отново персийското владичество; той завзел остров Тасос, покорил въстаналите бриги, но на връщане флотата му била разрушена от буря при Атон.

В 480 г. през Южна Тракия минал Ксеркс, когато отивал да покори Гърция; обаче след поражението на персите при Саламин и Платея, Тракия отново става самостоятелна. В следните години персийските гарнизони, които се намирали в някои от побрежните тракийски крепости (напр. Еион при Долна Струма, Дориск при устието на Марица, Сест, Византия и пр.) били изгонени от атинците. В 478/7 г. пр. Хр. последните основали своя морски съюз, в който влезли и много от градовете по брега на Македония и Тракия. В Тракия атинците основали и няколко колонии (клерухии), напр. една колония в областта на бизалтите западно от Струма, Брея в Източна Тракия на мястото на по- старо тракийско селище, Амфипол на долна Струма (основана в 436 г. пр. Хр.).

Докато атинците затвърдявали своята власт по тракийския бряг, царят на одрисите Терес сполучил да покори някои от съседните тракийски племена и да основе едно по-голямо царство; вероятно е, че това е станало с подкрепата на Атина, която повече предпочитала да има работа в Тракия с един силен владетел, отколкото с неяколко дребни племена и князе.

Тереса наследил неговият син Ситалк (ок. 440—424 г. пр. Хр.), енергичен и способен мъж, който разширил още повече границите на дъръавата(2); тя се проснала на изток до Черно море и Дарданелите, на запад до Струма, а на север до Дунава. Одриският цар тогава се титулувал цар на траките. За това царство дава ценни сведения Тукидид. Данъците, които събирал царят, възлизали на 400 таланта злато и сребро, без да се смятат многобройните подаръци, които той получавал(3). Според одриския обичай подобни подаръци получавали и болярите. Както съобщава Тукидид, царят могъл да изкара до 150 000 души войска. Одриската държава може да се означи като рицарско-феодална; масата на народа се намирала в икономическа зависимост от царя и болярството. Царската власт била неограничена и се предавала по наследство, поне при нормални условия. Покрай царя съществували династи, обикновено негови роднини, които управлявали отделни области под негова върховна власт.

Атина имала интерес да поддържа приятелски сношения с такава значителна сила, за да си осигури търговията с Тракия, отдето освен земеделски продукти и добитък, тя могла да получава наемници и роби. Очевидно е, че Атина трябвало да прави и материални отстъпки на одрисите; тя им отстъпила някои от побрежните градове (напр. Тиродиза при Мраморно море, Дориск, Енос); или пък част от трибута, който плащали някои от тия градове (напр. Селимбрия, Марония, Абдера) била отстъпена на одриския цар.

Във време на Пелопонеската война (429 г. пр. Хр.) Ситалк предприел в интерес на Атина поход против македонския цар Пердика и против Халкидика; но тоя поход се свършил скоро без резултат, защото атинците не пратили помощ на Ситалка, както му били обещали по-рано.

След Ситалка, който паднал в една битка против трибалите, на престола се качил Севт I, братов син на Ситалка (424 — ок. 410 г.). В негово време царството почнало да отпада, защото отделните князе (напр. Месад, Терес) вдигнали глава и поискали да станат независими.

За наследниците на Севта, Амадок I (ок. 400 г.) и Хебризелмис (ок. 387 г.), имаме малко сведения; от едно решение на атинското народно събрание се учим, че атинците поддържали приятелски сношения и с Хебризелмиса. Повече знаем за Севта II, сина на Месада, който, след като баща му бил прогонен от княжеството си и умрял, бил отхранен в двора на Амадока и когато пораснал получил от него войска, за да си отвоюва бащиното княжество. Ок. 400 г. той вече бил завзел няколко крепости по брега на Пропонтида; когато в същата година Ксенофонт с остатъка от 10 000 гърци се явил при Хелеспонта, Севт го поканил да постъпи на служба при него; заедно с гърците Севт водил война с тините и с княза Тереса. Но понеже Севт не плащал редовно на гърците, Ксенофонт го напуснал. За тия походи на Севта Ксенофонт ни е оставил хубаво описание в своя Анабазис. Ок. 389 г. Севт се разбунтувал против Амадока; обаче атинският пълководец Тразибул, който минал тогава през Тракия, помирил двамата князе, които сключили съюз с Атина. Но Севт скоро се отметнал от Атина. След 386 г. той водил борба и с Хебризелмис, наследник на Амадока, обаче дори загубил и собствената си област; тепърва с помощта на Ификрата той я спечелил отново. Севт II, умрял в 383 г. пр. Хр.

След Хебризелма на одриския престол се качил Котис I, син на Севт II, който царувал 384—360 г. пр. Хр.; енергичен и брутален владетел, той успял да затвърди властта си над по-голяма част от Тракия, като се възползувал и от помощта на наемнишкия водител Ификрат, комуто дал дъщеря си за жена. Отначало Котис поддържал приятелски сношения с Атина и дори получил почетно атинско гражданско право. По-късно, обаче, ние го намираме като противник на Атина, защото искал да завземе някои градове по Херсонеса и Пропонтида (Сест, Перинт и пр): в тая война Ификрат предвождал флотата на Котиса. В 362 г. Милтокит отпаднал от Котис и завзел Хиерон Орос (Текирдаг); обаче Котис го прогонил от там. В началото на 360 г. гр. Сест паднал в ръцете на Котиса; тогава постъпил на служба у него наемнишкия водител Харидем от Орей. Котис се месил и в работите на Македония, дето се застъпил за претендента Павсания. Есента 360 г. той бил убит от двама гърци за лично отмъщение.

Интересно е да изтъкнем, че в това време в Тракия не съществувала още постоянна царска столица; царят пребивавал на разни места в царството, както е било обичай и у персийските сатрапи.

След смъртта на Котиса, против законния му наследник Керсеблепт, негов син, се явили, освен Милтокит, двама претенденти от царската династия: Амадок II и Берисад. Като помощник на Котиса действувал сега Харидем, който се оженил за сестрата на Керсеблепта. Той отблъснал атинската флота, която нападнала областта на Перинт, и премахнал Милтокита. Обаче, понеже Атина поддържала Амадока и Берисада, Керсеблепт се принудил да се съгласи да се раздели царството и да се откаже от Херсонеза. При тоя дележ (358 г.) Керсеблепт получил долината на Марица и областта при Пропонтида, Амадок — Побрежна Тракия от Марица до Места, а Берисад — Западна Тракия до Струма. Последният скоро умрял, та останали да царуват неговите синове под върховната власт на най-стария, Кетрипор. Керсеблепт обаче не изпразнил Херсонеза, затова есента 357 г. атинците пратили в Хелеспонта наемници под началството на Хареса, който принудил Керсеблепта да отстъпи; бил сключен договор с тракийските царе, според който градовете в Херсонеза трябвало да си останат в Атинския морски съюз, но да плащат трибута си на царете. (Само Кардия била оставена под властта на Керсеблепта). Но понеже Атина в следните години била заета в съюзнишката война, Керсеблепт отново добил влияние в Херсонеза. В това време политическите работи на Керсеблепта били ръководени от Харидема, който играел при него ролята на майордом.

Между това в Тракия почва да се меси Филип II Македонски, който преследвал цел да покори тая страна чак до Дунава и да я присъедини към Македония. Още в 356 г., след като Филип разбил съюзените царе, тракийския Кетрипор, илирийския Граб и пеонския Липей, границата на Македония стигнала до Места. В 353 г. той превзел Абдера и Марония и имал намерение да нападне и Херсонеза; тогава Керсеблепт водил преговори с Филипа, но след малко той отново се сближил с Атина.

Вероятно през есента 352 г. Филип, към когото се присъединил и Амадок, проникнал в царството на Керсеблепта до Пропонтида и обсадил крепостта Херайон Тейхос (между Родосто и Ерегли). Керсеблепт, като не получил помощ от Атина, бил принуден да сключи мир с Филипа. В 347 г. той отново влязъл в борба с македонския цар и пуснал атински гарнизони в тракийските побрежни крепости. В 346 г. Филип навлязъл в Тракия, превзел крепостите Серион (Макри), Ергиске, Миртенон, Дориск и обсадил Керсеблепта в Хиерон Орос. Керсеблепт бил принуден да капитулира и останал да царува като васал на Македония; в договора за мир, който бил сключен наскоро между Атина и Филипа, той не бил включен, въпреки настояването на Атина

Когато в 342 г. избухнала последната война между Филипа и Атина, Керсеблепт си позволил да нападне някои от побрежните градове, които отстъпил на Филипа в 346 г. И Терес III, син на Амадока, сега се присъединил към Керсеблепта; види се, че голямата опасност, която заплашвала Тракия, накарала тракийските царе да забравят враждата си. Филип отново нахълтал в Тракия, дето останал и през 341 г.; след дълги и упорити борби, той покорил цяла Тракия и свалил Керсеблепта и Тереса от престола; Тракия станала македонска провинция.

От гореизложените сведения за историята на Тракия ние виждаме, че последната е играла важна роля в политическите отношения на Атина и Македония в V и IV в. пр. Хр. Тия отношения не са могли да не упражнят влияние и върху културното развитие на Тракия. Говорихме вече за приятелските сношения на Атина и Одриското царство, които не малко са спомогнали да се засили влиянието на елинизма и в Тракия. Като проводник на елинизма са служели и сродените с князе от Одриската династия гъркини. Така напр. Ситалк е бил женен за една гъркиня от Абдера; Севт I имал за жена македонска княгиня, сестра на царя Пердика. Вероятно и жената на Керсеблепта е била гъркиня, защото синовете й носят гръцки имена, както ни е известно от един делфийски надпис. Обратно и видни гърци се женили за тракийки. Милтиад, бащата на Кимона, бил женен за дъщерята на тракийския княз Олор; великият историк Тукидид, чийто баща носи същото име Олор, бил сродник на Кимона по женска линия, следователно в неговите жили текла тракийска кръв. Казахме вече, че Ификрат бил женен за дъщеря на царя Котиса, Харидем — за сестра на Керсеблепта. Севт II разбирал гръцки, макар че в сношенията си с Ксенофонта си служил с преводчик.

Елинското влияние се отражава и в монетите на тракийските царе. Те носят гръцки надписи и отчасти подражават типовете на монетите на македонските и тракийски побрежни градове. Сребърните монети на Спарадока (брат на Ситалка) и Севта са сечени според атинската монетна система. Меток е заел символи от Маронийските монети, както неговите монети, тъй и монетите на Амадока II и Терес III са сечени в Марония. Монетите на Кетрипор приличат на тасоските. Хебризелмис, Котис I и Керсеблепт са секли монети в Кипсела. Някои тракийски князе ни са познати само от монетите си, които в тоя случай се явяват като важен исторически извор; напр. Сараток (ок. 400 г. пр. Хр)., Билгей и Еминак (ок. 400—350 г. пр. Хр.) са секли сребърни монети, прилични на Тасоските; Спокес (ок. половината на IV в. пр. Хр.) е сякъл монети в околността на Абдера или в самата Абдера. Обаче в монетите на тра-кийските царе не липсва и домашен национален символ; това е конникът (в монети на Спарадок, Севт I, Котис I, Севт III) или кон (в монети на Спарадока, Севт I и др.). Двойната брадва, символ на бога Диониса и богинята Котито, срещаме в монетите на Метока, Амадока II, Тереса III.

От друга страна трябва да забележим, че и траките са упражнили известно влияние върху гърците и то предимно в религиозно отношение. Тракийският бог Дионис е бил приет от гърците още преди началото на историческата епоха; в култа на тоя бог се корени орфиката, която в VI в. пр. Хр. е докарала цял преврат в религиозния живот на Елада. От V в. нататък проникнали там богините Бендида и Котито (или Котис), също и бог Сабазий. Бендида дори била приета в атинския държавен култ; Платон в своето съчинение „Полития“ описва нейния празник (Бендидии); в тържествената процесия вървели най- напред атинските граждани, след тях траките; на мръкване последните устройвали надбягване с факли на коне.

Филип II Македонски след покоряването на Тракия основал там няколко колонии, напр. Филипопол (Пловдив), Кабиле (Таушан тепе при Ямбол), Берое (Стара Загора) и др. Безсъмнено е, че тая колонизация е спомогнала да се засили елинизмът във вътрешността на Тракия. Поучителен в това отношение е един надпис от Баткуп, вероятно от втората половина на IV в. пр. Хр., който свидетелствува, че в това време тука: съществувала община с уредба на атински град; надписът е на атически език и ни учи също, че в тоя град имало храм на Аполона, при който ставал и някакъв празник (панаир).

След смъртта на Филипа II, неговият наследник Александър Велики, преди да почне завоеванието на Персийската монархия, осигурил отново Дунавската граница, като предприел поход през Балкана против трибалите в Северна България (335 г. пр. Хр.). Но още приживе на Александра като одриски цар се явява Севт III, от когото имаме и монети.(4) Когато македонският наместник на Тракия Зопирион минал Дунава, за да иде против скитите, той претърпял голямо поражение. Това дало повод на Севта да отхвърли македонската власт (325 г. пр. Хр.). Когато след смъртта на Александра, сатрапиите на царството му били отново поделени между генералите му, Тракия се паднала на Лисимаха (323 г.). Лисимах отначало имал борби със Севта, който разполагал с 20 000 пехота и 8000 конница. Тепърва по-късно Лисимах успял да покори Севта, а също и гръцките колонии по брега на Черно море. В 313 г. пр. Хр. тия градове, по подбуда на Калатис (дн. Мангалия) въстанали против Лисимаха, който трябвало отново да воюва против тях. Той успял да превземе Одесос и Истрос, но когато обсаждал Калатис, неговият неприятел Антигон пратил от М[ала] Азия войска, която нахлула в Южна Тракия. Лисимах се принудил да вдигне обсадата на Калатис, и побързал да се върне да брани земята си. И Севт III се присъединил към Антигона и се опитал да спре Лисимаха при преминаването му през Балкана, обаче бил разбит. Други известия за Севта III нямаме; навярно той отново се подчинил Лисимаху. Опитите на последния (в 299 г. и 292/1) да покори и гетските племена отвъд Дунава излезли несполучливи.

Лисимах, който взимал участие и в борбите между диадохите (наследниците на Александра), едва ли е имал възможност да работи за културното повдигане на Тракия и да продължи в това отношение делото на Филипа II. И елинските колонии по брега на Черно море, изтощени от борбите с Лисимаха, почнали да отпадат.

Лисимах паднал убит в сражението против Селевка сирийски при Курупедион (в Лидия, в 281 г. пр. Хр.). Македония и Тракия изтощени от дългите войни на Александра Велики, не могли да дадат отпор на келтите, които чакали удобен момент да нахлуят в тия земи. Те опу-стошили и Тракия и една орда от тях дори успяла (в 278 г.) да основе царство с център Тилис (дн. Тулово, Казанлъшко), което траяло до 218 г. когато било унищожено от траките. За това келтско царство имаме много малко сведения; не ни е известно нито до къде се простирали владенията му, нито какви са били отношенията му към подчинените тракийски племена. Притежаваме сребърни и бронзови монети от последния му цар Кавар, които ни учат, че и това царство изпаднало под влияние на елинизма. Можем да предполагане, че и келтите ще да са упражнили известно влияние върху културата на траките, и в това отношение археологическите разкопки ще ни донесат нови данни. Един железен меч, намерен при с. Добралево (Оряховско) е от келтийски тип. В една могила в Софийско биде открита глинена погребална урна, в която се намери счупен меч, част от копие, една малка съдинка и няколко обгорели кости Тия оръжия са били изгорени заедно с трупа на мъртвеца. Обичаят да се начупват или нагъват мечовете и копията при погребението е известен като келтски. Може би в горния случай имаме пред себе си келтско погребение.

За политическите отношения в Тракия в първата половина на III в. пр. Хр. е поучителен един надпис, намерен в местността „Сладки кладенци“ при Бургас, дето е съществувало старо гръцко селище. От тоя надпис виждаме, че Котис, син на Раизда, одриски цар, имал някакви сношения с една от черноморските гръцки колонии (Аполония?) и пратил там сина си Раскупорис като заложник. За жал, по-голямата част от надписа е изгубена; но той ни показва, че археологическото изследване на старите черноморски градове ще ни даде градиво и за политическата история на Тракия през тъмната епоха на III в. пр. Хр.

И в III и II в. пр. Хр. Тракия продължавала да играе роля в отношенията на тогавашните елинистически държави. И Птолемеите от Египет, и Селевкидите от Сирия и Аталидите от М[ала] Азия (Пергамско царство) не веднаж се опитвали да завземат Южна Тракия, която и в това време доставяла най-добри войници-наемници, от които тия държави имали нужда; но те не сполучвали да затвърдят властта там за дълго време. Па и македонските царе (особно Филип V и Персей) постоянно се стремили да завладеят Тракия, особно побрежните гръцки градове, обаче Рим, за да не допусне засилването на Македония, противодействувал на това.

След като Македония станала римска провинция (146 пр. Хр.), Рим трябваше да се грижи и за сигурността на нейните граници, които често били нападани от съседните племена; походите, които римляните предприемали в това време, не могли да не засегнат и Мизия (северна България). В 75 г. пр. Хр. К. Скрибоний Курион проникнал чак до Дунава. В 29/8 г. пр. Хр. наместникът на Македония М. Лициний Крас воювал с племената между Хемус (Стара планина) и Дунава, отблъснал там нахлулите бастарни и покорил някои от мизийските племена. Подобни борби ставали и по-късно; някои римски пълководци дори минали Дунава и проникнали до р. Тирас (Днестър). В това време и старото одриско царство станало васално на Рим, макар че отделни племена (напр. бесите) водили и след това упорити борби с римляните (16-11 г. пр. Хр.). Тогава са били покорени и панонците (12-9 г. пр. Хр.) и присъединени към провинцията Илирикум, към която отначало вероятно е спадала и западната част на Мизия; източната част на последната била присъединена към васалното одриско царство, което било задължено да пази дунавската граница. Като отделна провинция Мизия била уредена вероятно в последните години на Августа, след голямото въстание на панонците и далматинците (8 г. сл. Хр.).

В 13 г. сл. Хр. след смъртта на царя Реметалка Тракия била поделена между неговия син Котис и брата на Реметалка, Раскупорис II. Последният, обаче, премахнал братовия си син и завзел цяла Тракия. Обаче сенатът го повикал в Рим, свалил го от престола и изпратил на заточение в Александрия, дето и загинал.

Одриското царство било дадено на Реметалка II, син на Раскупорис, и на малолетните деца на Котиса, вместо които управлявал настойник, изпратен от императора Тиберия (18 или 19 г. сл. Хр.). В 21 г. и по-късно в 25 г. траките, недоволни от римския набор на войници, вдигнали въстания, които били потушени от римляните с голяма мъка. Във времето на императора Клавдия васалното тракийско царство било унищожено; северната му част била присъединена към Мизия, а южната му била уредена като прокураторска провинция (46 г. сл. Хр.). Императорският легат на Мизия, дето стояли римските легиони, поел грижата за сигурността на Дунавската граница.

Император Домициан, вероятно във време на похода си против даките (86-89 сл. Хр.), разделил Мизия на две провинции: горна и долна; за граница между тях служела река Цибрица. Същевременно станала реформа и в Тракия, която била поставена под управлението на императорски легат.

След като император Траян с две тежки войни против царя на даките Декебал (в 101/2 и 105/6 г.) успял да спечели Дакия и да я обърне в римска провинция, провинциите южно от Дунава били запазени за дълго време от нападенията на северните племена. Цялото долно течение на Дунава от Сингудунум (Белград) до Тресмис (Иглица) било снабдено с пояс от крепости; многобройни колонисти дошли в Мизия, която бързо почнала да се романизува. Към провинцията Мизия принадлежали и черноморските градове, които образували един съюз (пентаполия и по-късно хексаполия).

Наследникът на Траяна, Адриан, който два пъти (в 118 г. и 123/4 г.) посетил долнодунавската област, допълнил започнатото от Траяна дело и отново укрепил Дунавската граница.

От време на император Комода (180-192 г.) нататък римската империя преживяла мъчително и бурно време. С съдбините на държавата почват да се разпореждат легионите, които по своя воля качват и свалят императорите. И върху дунавските провинции се струпали много нещастия. Възползувани от политическите бъркотии на империята, северните племена почнали да напират върху границите й. След смъртта на Севера Александра (235 г.) готите заедно с дакийското племе карпи, минали Дунава и превзели гр. Истрос. Гордиан III ги изтикал, но се съгласил да им плаща годишен трибут (242 г.). Обаче и Филип Арабс имал борби с тях (245-247 г.). Когато в 248 г. легатът на Панония и Мизия Тиберий Клавдий Пакатиан се провъзгласил за император, готите нападнали отново. Император Филип изпратил в Мизия сенатора Траяна Деция, който бил провъзгласен от войниците за император. Деций, след като потушил едно въстание в Галия, се обърнал против готите, които под предводителството на краля си Книва наводнили Мизия. При Нове (Стъклен при Свищов) готите се разделили; една част останала да обсажда тоя град, а другата минала Балкана и се упътила към Филипопол. Когато наместникът на долна Мизия Требониан Гал побързал да дойде на помощ на Нове, галите се отдръпнали към град Никопол на Янтра (Никюп). Сам император Деций в началото на 250 г. дошъл в Мизия, пратил войска в Дакия против карпите и в Македония, дето също проникнали готски тълпи, и след това нападнал готите при Никопол и ги разбил. Остатъците от тях минали Балкана, за да се съединят с ония готи, които до сега напразно обсаждали Филипопол. При Берое (Августа Траяна) готите нападнали римската войска, която ги следвала, и я разбили. След това те превзели и Филипопол и то чрез предателство на коменданта Л. Приск, който искал с тяхна помощ да се добере до императорския престол. Деций между това събрал войската си при Ескус (Гиген на Дунава) и заедно с Требониан Гала тръгнал надолу по Дунава за да пресече пътя на готите, които искали да се оттеглят с плячката си. При борбите, които се завързали при Абритус (дн. Абтат Калеси) източно от дн. Силистра, синът на Деций и след това и сам той намерили смъртта си (251 г.). Римската войска провъзгласила за император Требониана Гала, който сключил мир с готите и им обещал годишен трибут. Обаче след две години, когато наместникът на Мизия М. Емилий Емилиан не изплатил целия трибут, готите отново минали границата, но Емилиан сполучил да ги разбие, вследствие на което войниците го провъзгласили за император.

Но не дълго след това (ок. 257 г.) готите и техните съседи отново минали Дунава, достигнали дори до Македония и насмалко щели да превземат и Тесалоника (Солун); сега по-голямата част от провинцията Дакия била загубена. В следните години бъркотията в Римската империя се засилила още повече; явили се безброй претенденти за пре-стола, които бързо се сменявали един след друг; към това се прибавили войни, болести и други нещастия. Тепърва Аврелиан (270-275 г.) успял да закрепи до някъде разклатените основи на империята; той напуснал окончателно Дакия, римските поселенци на която били преместени на юг от Дунава, и учредил между Горна и Долна Мизия две нови провинции: Побрежна Дакия (Дакия рипенсис) на Дунава с главен град Рациария (Арчар) и Вътрешна Дакия (Дакия медитеранеа) с главен град Сердика.

Реформите на Диоклетиана (284-305) засегнали и уредбата на провинциите. Той разделил империята на четири префектури, всяка от които обхващала известен брой диоцези, които били управлявани от викарии; диоцезите, на брой дванадесет, се разпадали на провинции (всичко 116). Тракия заедно с Долна Мизия и Скития влизала в източната префектура, а двете Дакии и Горна Мизия влизали в префектурата Илирикум. Диоклетиан отделил гражданската от военната власт; на чело на войските били поставени особени началници (duces).

II.

Когато траките влезли в свръзка в елинската култура, те били вече прекарали дълъг период на исторически живот. Но за тяхната култура във време на бронзовата и халщатската епоха ние ще можем да си съставим понятие, когато Тракия бъде по основно изследвана в археологическо отношение, за сега нашите данни са още твърде оскъдни. Явно е обаче, че и в по-старо време траките са били главно земеделци и скотовъдци и живеели в отворени села; племенният им бит се запазил до късно. Изобщо в социално отношение траките се намирали още на първобитна степен на развитие. Не ще бъде излишно да изложим тука това, което ни е известно за техния бит; по тоя въпрос класическите писатели дават доста сведения.

В историческо време у траките още владеела полигамията; мъжът купувал жената от родителите й с пари или имот, след което тя ставала негова пълна собственост. Докато девойките се ползували с голяма полова свобода, омъжените жени били пазени с ориенталска строгост. Социалното положение на жената било тежко: тя работела земята, пазела стадата и извършвала и други робски работи. Благородният тракиец не обичал да работи: война и лов той смятал за най-почетни занятия. Интересно е да се отбележи, че като реакция на разпуснатия живот у някои тракийски племена се явили секти (напр. у Даките, Мизите), които живеели строг и въздържан живот; една от тия секти ни напомня дори днешните вегетарианци.

Селищата били разнообразни. В македонските езера (напр. Тахино, Бутково) трако-пеонските племена живели на наколни жилища, които много нагледно описва Херодот: „В средата на езерото стоят свързани скели върху високи колове; към скелята води от сушата само един мост. Коловете, върху които стоят скелите, в старо време били поставяни от гражданите задружно, но след това определили да се поставят така: всеки, който се жени, донася за всяка жена по три кола от планината Орбел и ги поставя в езерото; всеки обаче взима много жени. Там те живеят по следния начин: всеки има върху скелята една колиба, в която живее и една вратичка през скелята, която води долу в езерото. Малките деца връзват за крака с въже, за да не се търколят долу. На конете и добитъка си дават за храна риба. Тя се въди в толкова голямо количество, че ако някой отвори вратичката и спусне с въже празна кошница, след малко я извлече на вън, тя е пълна с риба“.

Напоследък се откриха следи от наколни жилища в Девненското езеро при Варна.

Гетите в Северна България са живели отчаст в подземни жилища (бордеи), начин на живот, който се е запазил отчаст чак до ново време. Бесите употребявали до късно пещерите като жилища; в много пещери в България са открити следи от неолитската епоха. Споменуват се у тракийците и села, укрепени с палисади, крепости и градове, за които не можем да си съставим ясно понятие Земледелието било вече доста развито. Както е известно гръцката традиция дори приписва на траките въвеждането или подобрението на земледелието в Атика. Траките обра-ботвали вече пшеница, ръж (на тракийски брица), просо, ечимик, от който варели и бира (тракийско бритон). Обработвала се и лозата; дори един античен писател приписва култивирането на това благородно растение на тракиеца Евмолп. В един релиеф, изобразяващ бога Диониса, който е намерен в България, е представен примитивният, начин на приготвянето на виното. Траките се славели, както и старите германци, като страшни пияници. Траките обработвали конопа (канабис) и правели от него дрехи, много прилични на ленени. Но и ленът е бил познат у южните, траки.

Още в по-голям разцвет се намирало скотовъдството. Хубавите коне на тракийския цар Резос споменува „Илиадата“. Каква роля е играла тракийската конница показва и обстоятелството, че в монетите на много от тракийските, царе се изобразява конник. Развъждали се също овце, кози говеда, свине.

Благородният тракиец бил страстен ловджия. Между зверовете, които той преследвал, требва да споменем лъва(5), дивите бикове и бизоните. С посребряваните и позлатявани рогове на дивия бик тракийските царе пили вино и бира. За лов на птици се употребявал соколът.

Развито било и рударството. Златните рудници в планината Пангей и сребърните в Дисорон (Круша планина) били експлоатирани от тракийците още от много старо време. Даките обработвали златните рудници в Седмиградско, Тракийски рудари странствували по разни места на Балканския полуостров, дето имало руди и златен пясък по реките.

Тракиецът обичал шарени дрехи. Той носел клашник и наметало (на тракийски зеира); шапката била обикновено от лисича кожа; на краката си обувал кожени обувки или чизми (ембадес). Гетите носели кожуси и широки шалвари. Даките, изобразени в Траяновата колона в Рим, носят дълги диплести панталони, привързани над глезените, кител с дълги ръкави, отдоле на страните разцепен и препасан с пояс, и отгоре наметало. Жените са облечени с риза с дълги ръкави, отгоре дълъг диплест сукман и най-отгоре наметало; косата им е забрадена с кърпа, която покрива и врата.

Траките имали обичай да се татуират, както и до днес. някои примитивни племена. Предполага се, че татуирането, освен като украса на тялото, е имало и религиозно значение; верующият бивал татуиран със знака на своя бог.

Като оръжия траките употребявали меч (на тракийски скалме), а особено крива, сърповидна сабля; двойна брадва (бипеннис), която често се изобразява и върху монетите на тракийските царе; леки и тежки копия. Те употребявали шлемове и леки щитове във форма на полумесец (пелте). Даките в Траяновата колона, в която са изобразени войните на Траяна в Дакия, се сражават с лъкове, криви сабли и копия; овалните им щитове са снабдени с разни орнаменти. И гетите били изкусни стрелци; те имали обичай да намазват стрелите си с отрова. Даките имали и военни знамена с форма на змей. Бесите и даките имали специални машини, които им служили при отбрана на крепост. Това били колелета, свързани с оси и снабдени с остриета на копия и ножове, които били спущани срещу неприятеля, който се опитвал да се възкачи по някой склон, и могли да бъдат изтеглювани обратно нагоре. Такива машини са представени и в Траяновата колона.

Траките в старо време се смятали като най-здрави и най-войнствени между племената на Европа. В II в. пр. Хр. Тракия служела като неизчерпаем извор за войници.

Тракийски наемни войници употребявали всички държави в старо време. Голяма рол те играли във войската на Александра Велики (особено като лека конница, прашници и стрелци); също и в държавите, които произлезли след разпадането на Александровата монархия. В римско време Тракия давала най-голям контингент за римската войска, особено за конницата и флотата; тя давала и най-добрите гладиатори.

Тракиецът бил храбър и безстрашен. Той бил готов да посрещне смъртта винаги със спокойно сърце, защото вярвал, че след смъртта си ще живее по-добър живот при своя бог. С това ние засягаме вече религиозните представи на тракийците, за които ще кажем няколко думи.

Старите автори не веднаж изтъкват силната вяра на траките в безсмъртието на душата. Според Херодота гетите вярвали, че след смъртта си ще живеят при своя бог Залмоксис; при него те пращали всеки пет години един пратеник, който да извести на бога техните нужди и желания. „Изпращат го по тоя начин: неколцина от тях, отредени за това, държат три копия, други пък улавят пратеника за краката и ръцете, размахват го във въздуха и го хвърлят върху копията; ако умре прободен от тях, вярват че богът им е благосклонен. Ако не умре, обви-няват пратеника и. казват, че е лош човек. След това пращат другиго; поръчките, обаче, му дават, доде е още жив.“ (Херодот).

Богът Залмоксис (или Гебелеизис, според Херодота), както се вижда, бил бог на целокупния природен живот, а също и на подземния свят. Той отговаря на бога Диониса, който се смята за специфично тракийски бог и който рано още е бил приет и от гърците. Дионис и в Тракия се явява със своята свита от вакханки, силени и сатири, които са тъй добре известни от гръцката митология. Първоначално Дионис е бог на растителността и на подземния свят; той бил чествуван с шумни оргиастически празници, също както и Сабазий, който се почитал главно от фригийските племена. Дионис бил почитан и като бог-прорицател; едно негово светилище се намирало на върха на Пангей (Пърнардаг), а друго в областта на бесите, в Родопите. Софийският Музей притежава доста релиефи от епохата на римското владичество, които изобразяват Диониса и неговата свита.

Но най-популярен в цяла Тракия бил култът на бога Хероса, известен в науката под името тракийски конник, понеже обикновено се изобразява като конник на лов.

Неговото същество не е напълно още разяснено; както се вижда, той е бил бог на лова и на подземния свят. Тракиецът, който обичал войната, лова и коня, естествено си е представлявал своя бог като конник и е вярвал, че след смъртта си ще живee и той като конник в свитата на бога.

В България са открити стотици оброчни релиефи (ексвото), изобразяващи тоя бог; те били посветявани в неговите светилища, също както иконите в източните православни църкви.

Херодот споменува като тракийски божества, освен Диониса, и Арес, бога на войната и Артемида. Тракийското име на последнята било Бендида (Bendis), богиня-майка, покровителка на хората, животните и растенията, с една дума на целия природен живот. С нея е сродна и богинята Котито. В V в. пр. Хр. Бендида била приета и в атинския държавен култ. Жените принасяли на тая богиня жертви, увити в пшеническа слама, а мъжетe устройвали надпреварване с коне и факли.

Богът на небето и атмосферните явления у разните племена е носел разни имена, напр. Диос, Медизеус или Збелсурдус. Хтонически бог е вероятно и Дерзелатес, който в един надпис се нарича „велик бог“. Богът Кендрисос отговаря на гръцкия Аполон, богът Тилзатес на римския Силван, богът Даррон на Асклепия и пр.

В епохата на римското владичество в Тракия много от божествата на гръцко-римския пантеон са били почитани от траките и са били изобразявани според създадените от гръцкото изкуство типове. Обаче повечето от тия божества са стъпили наместо на по-стари домашни богове; затова често към името на чуждия бог се прибавя тракийски местен прякор, който ясно ни показва, че старите верски понятия не изчезнали в съзнанието на тракиеца. Обаче и домашните божески имена не били напълно изтикани; макар и по-рядко, те се срещат в намерените в Тракия надписи.

В римско време в Тракия проникнали и божествата на източните и египетски мистерии: Митра, Долихен, Кибела. Изида, Серапис и др. За погребалните обичаи на траките ни съобщава Херодот. Когато умирал някой богат човек, тялото му се излагало три деня, през което време го оплаквали, принасяли в жертва разни животни и правели, угощения. Преди погребението тялото се изгаряло, но се практикувало и погребване (без изгаряне). Върху гроба натрупвали могила и уреждали състезателни игри в чест на умрелия. Такива могили се наброяват в България с хиляди. Те се срещат и в Македония и в Мала Азия

У някои племена имало обичай да се принася в жертва и погребва заедно с умрелия и неговата вдовица. Заедно с трупа заравяли и оръжията на умрелия, неговата колесница и кон.

У племето травси новороденото дете било оплаквано, понеже се раждало за мъки и неволя; а умрелия погребвали с веселие, защото се отървавал вече от всички злини и щял да живее блажен живот.

Тракийският език, който образува самостоен член в семейството на индоевропейските езици, е загинал. От него ни са останали само отделни думи и многобройни лични и местни имена. Преди няколко години в една могила в Южна България се намери златен пръстен от V в. пр. Хр. с надпис на тракийски език, но с гръцки букви. Тоя надпис още не е разтълкуван със сигурност. Тракийски лични имена се срещат и в ранновизантийско време, и ние имаме данни, които доказват, че тракийският език е бил още жив в VI в. сл. Хр. Може да се приеме, че тракийската езикова основа е повлияла върху румънския и български езици, които се развили върху тая основа.

Откъслечни сведения у старите писатели ни позволяват да си съставим понятие и за телесния тип на траките; те били едри, здрави хора, косата им била руса или червеникава, кожата бела, очите сини.

Мощен носител на елинизма, както в Македония тъй и в Тракия става по-късно християнството. Във време на неговото изникване и засилване старите културни области около Средиземно море били вече елинизувани; елинският език играл вече роля на светски език. Към това се прибавя влиянието и на Константинопол, който, като главен град на източната империя, станал най-важно средище за елинската култура. Гръцкото влияние е преобладавало, обаче; само в областта на юг от Балкана; на север от него имал надвес латинският език и римската култура.

Отчасти елинизуваните, отчасти романизираните траки били погълнати от славяните, които в VII в. сл. Хр. окончателно се установили на Балканския полуостров и изменили коренно по-раншния му етнографски тип. Но не ще съмнение, че антропологическият тип на българския народ се съопределя значително от тракийския елемент, който се претопил в него.

Публ. в сп. „Българска историческа библиотека“, г. I, кн. 1, 1928, с. 1-21.

-----------

( ) В римско време под Тракия разбирали страната южно от Хемус (Стара планина) между Родопите и Черно море, обаче в по-старо време с това име се означавала цяла област от Дунава до Бяло море и от Черно море до Струма.

(2) За старата история на Тракия ср. съответните статии у Pauly Wissowa-Kroll, Realenc der Klass. Altertumswiss., които използувахме за нашето изложение.

(3) Голяма част от тия данъци навярно били плащани от гръцките градове, които били подчинени на одрисите.

(4) Както се учим от един атински надпис в 338 г. Севт влязъл във връзка с Атина, като пратил там сина си Ребулас.

(5) Има изрични свидетелства, че лъвът в V в. пр. Хр. още се срещал в Македонска Тракия.