СИМЕОН РАДЕВ РАЗКАЗВА ЗА ПОЛИТИЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ НА ИВАН ВАЗОВ В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ

Малко се знае за политическата дейност на Иван Вазов, както в ранния му период, тъй и по времето на управлението на д-р Константин Стоилов. Ако за времето на министерствуването му в правителството на д-р Стоилов все пак да е писано от историци и литератори, то времето когато пребивава в Източна Румелия до обявяването на Съединението малко е изследвано. Освен че тук, в Пловдив, той пише едни от най-хубавите си стихотворения, Вазов е вестникар и заедно с най-близкия си приятел Константин Величков издава вестник „Народний глас“ (1881-1885), където е редактор, автор и кореспондент. В Пловдив, столицата на Източна Румелия, Вазов е и член на Постоянния комитет и депутат в Областното събрание.

Изказванията му в Областното събрание може да бъдат прочетени в протоколите на събранието, както и от тяхната публикация в съчиненията му. Значителна част от публицистиката му във в. „Народний глас“ също е известна, тъй като е включена в събраните му съчинения. Сам Вазов колкото и да е лаконичен в разказа си за този период от живота си разказва в анкетите, които прави с него проф. Ив. Шишманов. Към спомените си за този период Вазов се връща в края на живота си, но така и не ги завършва, а разказва само отделни епизоди от това време.

 

Може би една от причините да остане не достатъчно изследван този етап в неговия живот е, че Ив. Вазов, както и Константин Величков в Източна Румелия са от казионната партия на лъжесъединистите. Този факт ще бъде една от най-големите болки както за Вазов, така и за импулсивния Константин Величков, който няма да може да се примири с факта, че други са обявили Съединението, въпреки че както те така и всички българи са се стремили към него.

Сред изследователите на Вазов, които проследяват и тази негова дейност, може би на първо място трябва да споменем проф. Иван Шишманов, проф. Михаил Арнаудов и Величко Вълчев.

Едва след приемането на архива на Симеон Радев на държавно съхранение стана известно, че видният историк, публицист и дипломат през последните двадесет години от живота си освен върху спомените си работи и върху биографията на Иван Вазов. С. Радев има амбицията да напише цялостна биография на патриарха на българската литература с когото още в най-ранните си години има близки контакти. Той има възможност да се сближи с Вазов по времето когато редактира списание „Художник“ и след бичуващата си критика по отношение на д-р Кръстев. В тази критика С. Радев цели преди всичко не само да развенчае мита около редактора и издателя на сп. „Мисъл“, който същевременно е и създател и ръководител на Литературния кръг „Мисъл“, но и да защити Вазов от д-р Кръстевите нападки.

От този свой обемен проект С. Радев успява да публикува само три свои работи: „Иван Вазов в Постоянния комитет и Областното събрание на Източна Румелия“, „Бегли срещи с Иван Вазов“ и „Неиздадени писма на Иван Вазов до Константин Величков“. В едно свое писмо до известния литературен историк Димо Минев С. Радев споделя, че работи върху книга за Вазов, която има работното заглавие „Иван Вазов във Влашко, Източна Румелия и през емигрантството му в Русия“. От съхранените ръкописи на С. Радев в неговия архив стана ясно, че тази негова книга е завършена в чернова. Той ненадейно спира по-нататъшната си работа върху цялостната биография на Вазов и започва да пише своите спомени, като успява да стигне само до последните месеци на 1915 г. В края на живота си С. Радев успява да публикува книгите си „Ранни спомени“ и „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“. Във втората книга, той включва готовата вече глава от биографията „Иван Вазов в Постоянния комитет и Областното събрание на Източна Румелия“ и спомените си за Вазов.

Нашите читатели до сега имаха възможност да прочетат в сайта „Сите българи заедно“ материалите „Завършекът на едно епохално дело“ и „Симеон Радев като биограф на Иван Вазов. Поредната очаквана сензация“, в които бяха публикувани други части от биографията, както и кореспонденцията на С. Радев с Ив. Вазов. Сега ви предлагам само главата „Иван Вазов в Постоянния комитет и Областното събрание на Източна Румелия“ от книгата на С. Радев, както и кратките спомени на Вазов за пребиваването и дейността му в Източна Румелия и неговите изказвания като депутат в Областното събрание.

Убеден съм, че публикуването на тази биография на Ив. Вазов, написана в стила и с богатия и образен език на С. Радев, познат ни от „Строителите на съвременна България“, ще подтикне изследователите литературни историци да проучат по-подробно и този етап от неговия живот като политически и държавен деец.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

СИМЕОН РАДЕВ
ИВАН ВАЗОВ В ПОСТОЯННИЯ КОМИТЕТ И ОБЛАСТНОТО СЪБРАНИЕ НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ

 

Тракиец, Иван Вазов обичаше Тракия със страстна обич и беше горд с нея. В едно стихотворение в сбирката „Сливница“, на което бе дал нейното име като наслов, той я възпява и слави.

Случи се при все това, че след Освободителната война, която го завари във Влашко като емигрант, Вазов не замина за Пловдив, а остана в Княжеството. В това време Тракия преживяваше големи тревоги. Берлинският договор създаваше Източна Румелия, но какво щеше да представя тя от себе си? Щеше ли да бъде тя един вид държава с особени привилегии? Отговорът на тоя въпрос се криеше в едно близко бъдеще. Тази неизвестност държеше цялата страна в мъчи¬телно напрежение и готовност за нови борби.

Берлинският договор предвиждаше за Източна Румелия местна милиция, но с офицери, назначавани от султана. Русите бяха вече създали милицията. Можеше ли сега да се допусне - султанът да изпрати да я командуват турци?

За щастие опасенията досежно бъдещия устав на Източна Румелия не се сбъднаха. При енергичното застъпничество на Русия Европейската комисия приготви за автономната област устройство с достатъчна гаранция за свободно вътрешно управление и народна милиция фактически в ръцете на местното население.

Тоя въпрос свършен, оставаха други проблеми за разрешение, които държаха страната във вълнение: Берлинският договор даваше на султана правото да държи гарнизони на Балкана. Мислимо ли беше след всичко станало турски войски да се явят отново в земята, която бяха покрили с разорение и кръв и отдето бяха избягали пред победоносното руско оръ¬жие? Общият вик бе, че по никой начин турски гарни¬зони не бива да се допуснат. Народът бе решен да се противи на силата със сила. Това не бяха празни думи. Организираната от русите милиция бе въоръжена и в подкрепа на нея бяха организирани „гимнастическите дружества“, които трескаво се упражняваха под ръководството на руските офицери. Всички мъже, способни да носят оръжие, бяха на крак. До пролетта обаче въпросът оставаше открит. Турция не смееше да упражни своето право, нито искаше да се откаже от него. На 24 април генерал Обручев пристигна в Пловдив и на другия ден прочете едно послание на руския цар, в което се известяваше на българите, че освен бъдещия генерал-губернатор, пратен от султа¬на със съгласието на Великите сили, никаква турска власт няма да стъпи в областта.

При това послание неописуемо ликуване облада страната. Тя като че ли за втори път се освобожда¬ваше. Обручев носеше и друга приятна вест: „Генерал-губернаторът - каза той - ще бъде българин.“ С това се туряше край на едно живо безпокойство. Защото досежно народността на човека, който щеше да зас¬тане начело на областта, бяха се носили разни слухо¬ве. Турция бе представила наистина на одобрението на Великите сили трима кандидати - все чужденци: 1) Граф Марини, италианец, католик, който бе взел на турска служба името Рустем паша (както полякът Чайковски беше станал Садък паша); 2) Адосиди паша, грък; 3) Констан паша, арменец. Тотлебен бе се изка¬зал от своя страна пред английския делегат да се избере някой швейцарец, тъй като швейцарците има¬ли опитност от едно сложно управление с различни народности. Руската дипломация успя обаче да издействува - генерал-губернаторът на новата област да бъде българин. Българин с такова високо положение в йерархията на турската държава, че да може да бъде поставен на тоя голям пост, нямаше освен Алеко паша Богориди, бивш турски посланик във Виена. Рус¬кото правителство постави неговата кандидатура и тя биде приета от султана и одобрена от Великите сили. Нито семейната традиция, нито личното му минало бяха от естество да внушат у русите силно доверие към човека, когото те поставяха начело на освободената от тях област. Бащата на Алеко паша, княз Стефан Богориди, съветник последователно на двама султани, бе служил през целия си живот на английската политика в Изток; сам Алеко паша бе правил своята кариера като служител на Високата порта и бе се вживял в нейната атмосфера. Макар преди да бъде препоръчан от Русия, той да бе взел пред руския посланик в Париж граф Орлов задължение, че ще й служи вярно, рискът бе за нея голям. Но Русия го прие само за да постави над новата българска област българин.

Народът в Тракия знаеше за генерал-губернатора, който им се изпращаше, само това, че бе син на княз Стефан Богориди, който подари мястото в квар¬тала на Фенер за построяването на българската църква в Цариград. Неговият избор се посрещна с радост и доверие. Един българин идеше да управлява Източна Румелия. С това свършваше ли се грижата и безпокойството? Не. Тоя българин как ще дойде в столицата - като турски чиновник, или като глава на една християнска държава? Въпросът се поставяше по-конкретно - с фес ли ще се яви, или с калпак? И когато старият паша се яви в Пловдив не с фес, а с калпак на глава, гръмко „ура“ се издигна из публиката.

Ферманът на генерал-губернатора трябваше да се прочете тържествено, при издигнатото знаме. Кое знаме? Алеко паша бе казал: турското. Но през нощта една тълпа отиде в конака и съсече стълба, на който то трябваше да се вее. Явно бе, народът ще се противи със сила. Турското знаме не се издигна. Така Източна Румелия отстрани външните признаци на своята зависимост от султана. Представителите на западните сили в европейската комисия бяха пре¬двидили в Органическия устав всички мислими гаран¬ции за участие на инородните елементи в управлени¬ето, за да предотвратят нежелателната за тях възможност - Източна Румелия да стане продълже¬ние на Княжеството. Но след изборите областта доби естествено своя български облик и стана фактически една втора България на юг от Балкана.

Докато се водеха тия борби в Тракия, Вазов се намираше в Княжеството на служба най-напред като преводач при свищовския губернатор Найден Геров, после при губернатора Акимов в Русе и най-подир председател на съда в Берковица. В това си последно качество поетът бе зле нападан за небрежност в софийския вестник „Витоша“. Той биде преместен във Видин като заместник-прокурор. „Аз счетох обаче това за понижение - разказвал той на проф. Шишманова - и се отказах да приема новия си пост, толкоз повече че майка ми ми беше съобщила вече, че моите приятели в Пловдив искали да се прибера при тях.“

Това им желание бе обяснимо. Във Вазов те вижда¬ха една национална знаменитост на областта. Знае се как с едно стихотворение в „Периодическото списа¬ние“ в Браила поетът отведнъж се прочу: случай паме¬тен, изключителен в историята на нашата литература. „Ний четохме „Борът“ с възхищение“ - разказва Михаил Маджаров. Така го чете цяла образована България. Оттогава с всяка нова сбирка името му расте¬ше. Да бъде национален поет - беше неговото призва¬ние и той го изпълняваше с радост, вдъхновение и сила. Във великите събития, които преобразяваха съдбата на българския народ, неговата поезия бе звучният ек. С вдъхновени, крилати стихове той възпя страдани¬ята и борбите български, а когато удари въжделени¬ят час на освобождението - великия благороден подвиг на Русия. На Русия той възлага своите трепетни надежди, преди още тя да е извадила своя меч. „Чакам те като месия“ - провиква се той през есента на 1876 г. в „Тъгите на България“. Същата пролет той отива да посреща руските войски пред Букурещ. В „Разходка до Баняса“ той е опиянен от възторг и плаче от умиление. Опиянението от голямото чудо на българ¬ското освобождение не му дава да забрави свещения гняв против тия, които разкъсаха България. В „Сан¬тиментална разходка“ той клейми Биконсфилда, на¬рича го „потомък на Юда, брат на Велзевула, лорд и подлец“ и му праща вечно проклятие. Съвременниците му четели тия пламенни стихове с възхищение. Аз познавам едного от тях, сега осемдесет и пет годи¬шен, който знае и досега голяма част от тях наизуст.

Поезията на Вазова, израз на дълбоките вълнения на българския народ, стана така част от духовния му живот и извор на неговите най-чисти пориви.

Прочут със своята лира, за Вазов се готвеше в Пловдив, отдето го викаха, и едно друго поприще освен поезията му - обществеността.

В Източна Румелия литературната му слава бе, която поведе първите стъпки на поета към полити¬ката. По Органическия устав генерал-губернаторът имаше право да прибавя към избраните от народа представители в Областното събрание и няколко назначавани от него членове. Иван Ев. Гешов, най-влия¬телното тогава лице в Румелия, горещ поклонник на Вазова, препоръча на генерал-губернатора да упражни това свое право в полза на големия поет от областта. Алеко паша охотно последва тоя съвет. Сам той бе голям любител на изящната литература и смяташе, че името на един прочут поет ще краси неговото управление. Когато Вазов отишъл да му благодари, той му казал: „Аз съм поласканият, вие сте една от славите на България.“

Народен представител, Вазов бе избран и за член на Постоянния комитет, който съставляваше най-важният орган в управлението на Румелия. Ако съдим по спомени на някои съвременници, поетът не е бил много деен в изпълнението на тая висока длъжност. „В заседанията - пише Иван Ев. Гешов - той рядко говореше. Мечтаеше.“ И за да направи картината по- пълна, добави: „Като че ли невидими струни звънтяха за него и го унасяха.“ Сам Вазов не е бил на друго мнение за проявеното от него усърдие. „В Пловдив, като член на Постоянния комитет - разказва той на Шишманова, - бях длъжен да вземам участие в неговите заседа¬ния, обаче скоро разбрах, че ми е дадена собствено една синекура, за да мога безгрижно да се предам на своята муза.“ Тук имаме обаче един от случаите, които пока¬зват с каква предпазливост трябва да се отнасяме към личните спомени като исторически извор. Вазов несъмнено не бе подготвен да вземе голям дял в упра¬влението на новосъздадената държава, която имаше толкова много да строи и да преустройва; то не бе и работа, която да го въодушеви и да го поглъща. Но погрешно е да си го представяме тялом присъствуващ, а духом улетял нейде далече на крилата на въображението си. Истината е, че той е изпълнявал, както е можал, но с всичката си добросъвестност, своята служба.

Преди всичко трябва да се отбележи, че той бе секретар на Постоянния комитет. Самата му тая длъжност показва, че той трябваше да следи хода на пренията. Че той е взимал и участие в тях - се вижда от самите протоколи.

Когaто Вазов пристигна в Пловдив (това бе на 5 октомври 1880 г.), в Източна Румелия нямаше още делене на партии. В първите години наистина една обща задача се налагаше на румелийските родолюбци. Трябваше да се даде на автономната област облик на втора българска държава и с тия усилия - усилия да се ограничи до нула намесата на султана, усилия да не се допуснат в управлението турци и гърци - всички бяха обединени. Тая политическа идилия обаче трая малко. На 14 май следната година поетът пишеше на Иречека, че в Пловдив всичко било съсредоточено в партий¬ни раздори и действително впоследствие две партии се образуваха: едната се нарече „либерална“, другата „народна“. Така те се кръщаваха сами, но в разприте помежду им те си дадоха с време, една на друга, имена не тъй ласкави. Противниците на Либералната пар¬тия я нарекоха, поради дългото й управление и алчно-стта й да заема всички служби, с руската дума „казионна“, което би значило на български „бюджетоядна“, а Народната партия, която спечели изборите, обещавaйки, че ще извърши съединението и, настанена еднъж във властта, забрави обещанието си, доби прозви¬щето „лъжесъединистическа“. Под тия имена двете румелийски партии станаха известни в шестгодиш¬ната история на Румелия.

Още при пристигането си в Пловдив Вазов се присъедини към кръга на Гешовите; сетне, когато се образува тяхната партия, той влезе в нея и остана в нейните редове до самото съединение. Тоя факт е, на пръв поглед, учудващ и буди недоумение. Какво бе привлякло знаменития поет в една среда, нему по всичко несвойска? Преди всичко личността на Гешова. Ив. Ев. Гешов минаваше за ценител на художествена¬та литература. Сам той бе се опитвал вече в нея и една негова хумореска „Седянка с една мумия“, помес¬тена в цариградското списание „Читалище“, показва¬ше известна писателска дарба. Той радушно посрещна Вазова, видяхме как веднага му даде почетно място в областта и по всеки начин гледаше да издигне името му. Не е чудно, че Вазов скъпеше за връзките си с един такъв човек.

Трябва да забележим, че в първите години голяма част от интелигенцията на Източна Румелия беше с Ив. Ев. Гешов. Когато Петко Каравелов и П. Р. Славей¬ков се установиха в Пловдив, те веднага образуваха свой кръжок от интелигенция, но тоя кръжок бе надъхан от стария поет с познатата му към младия негов съперник вражда: оттам дойдоха за Вазов най-отровните нападки. Един трети кръжок се образува по-късно от Захарий Стоянов, тоя, дето прогласи Съеди-нението. Но Захарий Стоянов, който води такава же¬стока борба срещу съединистите, не щадеше и Вазова. Средата, в която Вазов беше влязъл, оставаше единствената, в която той се чувствуваше ценен и защи¬тен.

Среда нему несвойска, както вече казахме. Вазов беше наистина еднакво чужд на нейните претенции за аристократизъм, на нейния класов егоизъм и нейното социално коравосърдечие. Каквито и да бяха понятията, с които той бе расъл като син на търговец, сърцето му беше с онеправданите. Само от такова сърце можеше да излезе трепетният вик „Елате ни вижте“, с който свършва всяка строфа в прочутото му стихотворение. Само с едного от хората на него¬вата партия той се чувствуваше близък по дух и душа, с К. Величкова. Свързани от ранни години чрез писателските си влечения и литературните си възторзи, те споделяха еднакви чувства и в политиката. В своя вестник „Народний глас“, който списваха до последните дни на Източна Румелия, те и двамата се явиха, според идеите на времето и на тяхното поколение, представители на българското национално чу¬вство и на българската демокрация. Статиите им против преврата от 1881 год. в Княжеството и княз Александра са между най-пламенните, които са се явявали в българския печат.

Вазов бе борец с перо в ръка, а не парламентарен оратор, но и в неговите кратки парламентарни речи личат, блеснали тук-там, искри на неговия демократизъм и на живата му бдителност за българското национално достойнство. Ето и примерите.

На 13 януари 1881 г. Бенев внася предложение да се разделят общините на три категории: департаментални (т. е. окръжни), околийски и селски; той смята, че Копривщица, Сопот, Клисура и Калофер, които не бяха центрове на околии, могат да се причислят към категорията на селските общини. Сопот - селска община! Самата мисъл изпълва Вазов с негодувание. Към него се присъединява и д-р Янкулов, засегнат за неговия Калофер. И двамата надигат висок протест. Те се чудят на смелостта на Бенева. „Как той отива дотам - питат те, - щото да сравнява сопотските и калоферските свещеници с абрашларските и чепеларските?“

Заседание на 16 януари. В протокола се казва, че „предварителното изучаване на правилника за пра¬вата и длъжностите на чиновниците в областта се възлага на Вазова“. Поетът не само се показа редо¬вен в изпълнението на своята депутатска обязаност, но иска да принуди и колегите си на същата редовност.

На заседанието на 31 януари той прави следното предложение: „Занапред Постоянният комитет ще има редовно заседание всеки вторник, четвъртък и събота (според чл. 9 на правилника, точно по 1 часа после пладне), членовете, които се не намерят в зала¬та на комитета на определения ден и час, губят дневното си възнаграждение.“

На 27 януари на дневния ред се поставя публично административен правилник за отпущането на една сума от 500 000 гроша за покриване разноските по събирането на десятъка. Избира се за проучването на тоя правилник комисия от двама души: банкера Кочо Хаджикалчов и Вазов.

На 28 февруари се разисква върху искания от генерал-губернатора кредит за двамата частни секретари, двамата адютанти при него, а също и за една сума от двеста лири, която Областното събрание бе отказало да му признае. Вазов се изказва, както четем в протокола, „да не се взима окончателно решение, преди да се вземе мнението на Негово Високо Превъзходителство“.

На 17 март взима думата по субвенцията, която трябва да се даде на ония цариградски вестници, които държаха симпатичен език към Източна Руме¬лия. Той прави едно предложение, което се отхвърля.

На 17 май стават прения досежно младите офицери, които се изпращаха да довършат учението си в чужбина. Вазов иска стипендиите да се дават след изпит.

Той е бдителен по въпросите за справедлив ред в управлението и е особено щекотлив, когато се касае до достойнството на областта. На 22 май станаха в Постоянния комитет оживени разисквания по едно писмо на австро-унгарския генерален консул. По повод уволнението на един австро-унгарски поданик, някой си Лео, инженер на служба в мините, той бе протести¬рал с крайно остър език, заплашвайки, че ще съобщи на правителството си за цял ред произволни дела, на които били подложени чужденците. Вазов, четем в протокола, счита това писмо за много безочливо и предлага да се отговори, че г. Лео не е приеман оконча¬телно за чиновник в областта. В тоя дух се съставя отговорът, съчинен от д-р Хаканов.

На 3 юни Вазов прави едно предложение, което се приема. Той взима думата и на 25 юни. На 20 август подкрепя решението на генерал-губернатора да задържи чуждестранни офицери само като дружинни командири, а ротите да повери на българи. На 10 октомври се повдига пак разискване по стипендиите на офицери, изпращани в чужбина. Вазов и по тоя случай се изказва.

Постоянният комитет се състоеше от 10 души. Тук пренията се водеха във вид на разговор. В такъв тесен кръг Вазов не се чувствуваше спънат от своята естествена стеснителност. Областното събрание обаче съставляваше множество. Без качества на ора¬тор и без тая самоувереност, която у толкова публи¬чни говорители замества ораторската дарба, той трябваше да изпитва много колебания, преди да вземе думата. Чувството на дълг обаче и тук, както в толкова други случаи, надделявало у него. И в това отношение спомените на някои съвременници могат да ни заблудят. Разказвайки за живота на Вазов в Пловдив, Маджаров пише: „Ако помня добре, още в първите дни на сесията той взема думата по едно предложение, което повдига доста остри възражения. Вазов се доста смути и не се решаваше да вземе повторно думата.“ В действителност ние го вижда¬ме неведнъж да се намесва в пренията и при случаи даже, когато те са били разгорещени.

За пръв път Вазов стана да говори в Областното събрание на 20 октомври 1882 г. Това бе, за да пита какво е станало с публично-административния правилник за отпущане на земеделците кредит за семе. Не виждаме да са ставали тук пререканията, за които говори Маджаров.

На 27 октомври 1881 година станаха в Областно¬то събрание дълги и много оживени прения по един законопроект върху печата, който трябваше да заме¬сти стария турски закон по тая материя. Въпросът бе особено важен за една млада държава, дето тепърва трябваше да се създава традиция на нов обществен живот. Изказаха се, както можеше да се очаква, най-важните лица в събранието. Намеси се и Вазов. Той настоя да се изхвърлят из законопроекта ред членове и някои цели глави. С особена енергия той се повдигна против чл. 18, който гласеше: „Докачението чрез същото средство срещу владетеля на Отоманската или на друга коя да е държава, или срещу главния управител на областта се наказва със затвор от две недели до шест месеца и с глоба от 100 до 3000 гроша или само с едното от тия две наказания.“ Вазов смяташе това ограничение недопустимо за печата на една свободна страна. У него трептеше още с всичката си ярост гневът, с който бе писал огнените си статии против княз Александър след неотдавна извършения преврат против Търновската конституция. „Аз мисля - заяви той, - че някои вестници в Румелия ще си позволят да напечатат нещо противно за кой да е господар, било на нашата, било на иностранна държава, но когато стане нужда, когато един чужд владетел си позволи да посегне върху нашата целокупност, върху нашата самостоятелност и народно достолепие, когато един владетел, като княз Батенберг например, поиска да тури вериги на свободата, тогава никой не може да възпре един честен либерален орган да осъжда тая постъпка и да ся произнася при говора си, когато съдилището не смее и не може да се произнесе. А според тоя законопроект редакторът или издателят, кой¬то би си позволил да стане тълкувател на общото негодувание, ще бъде наказан доволно строго, т. е. със затвор шест месеца и глоба до три хиляди гроша. Ако би да се приеме, тогава то не ще да бъде закон за свободата на печата, а закон върху натиска на печа¬та. Сега вече - заключи той - предлага се на почита¬емото събрание да приеме или да отхвърли тоя член. Но във всеки случай, господа, да имате пред вид, че в цялото наше отечество, нито в Добруджа, нито в Пиротско, нито в България, нито в Македония, нито в Турция е свободно словото, само на едно място е останал свободен печат, то е в Румелия.“

През изборите в 1883 година Вазов се кандидати¬ра в Овчехълмска околия, нежелаейки вече да бъде депутат по назначение, и пропадна. През 1884 година Областното събрание обаче бе разтурено и той се завърна в него след триумфалната победа на своята партия. Сега го виждаме начесто да взема думата. На 15 ноември стана едно доста бурно заседание. Гендович, познат по-късно като член на Народната партия, голям предприемач, притежател преди вой¬ните на най-високото здание в София, но сега, в началото на социалния си възход, спомнящ си още, че е бил опълченец, повдигна един парлив въпрос, какъв¬то дотогава не бе се задавал в благонравното руме¬лийско събрание: „Аз моля почитаемата трибуна (!) - каза той - да ми отговори: защо от пет години насам правителството не е събирало данъците от ония лица, които са в състояние и не са ги платили?“ Въпросите, които засягат личности, повдигат вина¬ги повече страст, отколкото ония, които се отна-сят до идеите. Между депутатите, настъпи вълне¬ние. Директорът на финансите, някои депутати, между които Величков, поискаха да се кажат имена¬та. Гендович отговори: „Аз, господа, искам да се въздържам да не говоря имена и ще кажа на г. Велич¬кова, че не съм бирник... Аз като депутат съм непри¬косновен, не се боя от никого. Защо почитаемото правителство от пет години не е събрало от ония, които са в състояние, а е събрало само от ония, които орат с едно краставо магаре? От ония, които са богати, бирниците се страхуват да им искат данък.“ Тогава се намеси Вазов: „Аз мислех, че г. Гендо¬вич, като говори втори път, щеше да каже нещо по-съществено.“ (Гласове: „Какво ще каже, като го е страх!“) Действително имената се знаеха: касаеше се за лица с видно обществено положение. Никой не се решаваше да ги назове публично. Тихият поет има тоя кураж: „Господин директорът на финансите - заяви той - каза да му покажа няколко имена на лица състоятелни, които не са платили данъците си. Г. Гендович два пъти говори, а нищо не каза. Аз ще улесня задачата на г. Гендович, а в същото време ще удовлетворя г. директора на финансите, като му спомена някои лица, които не са платили данъците си от четири години. Предварително казвам, че не съм нито главен контрольор, нито съм бирник, нито какъв да е чиновник от финансите, за да мога да зная положително тия лица, но като депутат имах слу¬чай многажди да чуя да се мълви из публиката, че някои лица, много богати, не са плащали данъка си. Тия слухове се поддържат и желал бих г. директорът на финансите да обясни, защо става така? Именно тези имена са: първо, г. Цоко Каблешков, който не е платил от четири години данък и не зная защо финанциалните власти не са направили потребното за събирането на тоя данък; второ, Тодораки Искров Кесяков и, трето, Иванчо П. Петров.“ (Ръкопляска¬ния.)

Директорът на финансите бе приятел на посочените лица. Той не взе тая работа на трагично. С особена ревност той пое защитата на Цоко Каблешкова. Каблешков бил добър платец, но имал частни сметки с държавата. Директорът го викал, разправил се с него. „И тогава - обясни той - казах официозно да му се вземе един запис и после всичко това се плати.“ При тия наивности Калатинов попитал: „Де ги селяните, когато не могат да платят - дали и от тях се взима запис?“ Но идилическите понятия на директора на управлението на държавните финанси не бяха разтре¬вожени от тоя въпрос. „Да - каза той, - на своя отговорност аз взех запис. Това е едно психологическо явление и остава на Областното събрание да съди. Аз имам за себе си начало, когато видя разпра, всякогаш питам, може ли да се погоди по-добър начин. Видях, че не е в състояние да се погоди и че правителството от четири години насам не е в състояние да събере данъ¬ка, та приех неговата трансакция или погодба, взех запис и с удоволствие мога да кажа, че сега парите се събраха. Не зная, когато има средства тоя човек, защо да се ругаем помежду си? И когато той се улесни, ние ги прибрахме. (Гласове: „Кога?“) Събраха се на харман, както пишеше записът.“

Имаше в поведението на този управник на Румелия, като че ли изваден от страниците на някоя източна притча, нещо, което обезоръжаваше порицанието. Гендович обърна критиката си на шегобийство. „Понеже - каза той - това е направил г. директо¬рът на финансите, аз бих предложил да му се даде един запис за заплатата, за да я получи подир три години.“ (Смях.)

Като бдеше върху румелийските финанси, Вазов не забравяше, че е и книжовник. В същото това заседание, в което бяха изобличени нашите данъкоплатци, бе внесен законопроект за „държането на временните ипотечни книги и за естеството и качеството на тия книги“. Вазов се намеси в пренията, но само по един филологичен повод.

„На много места - каза той - се споменава дума¬та „вписница“. Аз моля създателя на законопроекта да обясни какво е това „вписница“: рубрика ли е, пар¬тида ли е, или нещо друго? Това е една нова дума и трябва да се разясни.“ Директорът на правосъдието С. С. Бобчев отговори: „Вписница е партида.“ Събрани¬ето бе обърнало погледите си към общопризнатия майстор на българската реч. Д-р Янкулов попита: „Да каже г. Вазов дали е удовлетворен.“ Поетът заяви, че е доволен от даденото обяснение.

На 22 ноември се внесе в събранието законопроект за административното подразделение на областта. Във връзка с него се повдигна един трънлив въпрос, по който много се говори. Берлинският конгрес бе дал граници на Източна Румелия и една европейска комисия бе ги точно начертала. Тридесет села в Родопите обаче бяха отказали да признаят румелийската власт: това бе царството на Ахмедаа Тъмръшлията, опустошителя на Батак и Перущица. Трябваше ли сега румелийското правителство да тури в списъка на околиите тази останала материално под турска власт територия? „Има - казва д-р Янкулов - тридесет села, които се намират под окупацията на Портата, и за тях не се знае към кой административен център да ги присъединим.“ Той искаше да се отложи законът, дока¬то тия села влязат под властта на Източна Румелия. „Инак - казва той - ще бъде химера да разпределяме тоже селата, които още нямаме фактически.“ Румелийското правителство бе правило опит да се възвър¬нат тия незаконно откъснати кътове от областта, но напразно. Гендович изтъкна това му безсилие. „Зная - каза той, - че няколко пъти се е писало на префекта ни в Пазарджик и той отиде с няколко души да вземе тия села. А когато отиде префекта там, те просто го изпъдили.“ Той изтъкна опасността, щото Порта¬та да поиска още села. „Какво ще правят румелийците? Ще я посрещнат с пушки и байонети? - питаше той. - Не можем да направим такова нещо“ - отговори си сам. И, любител на гръмките думи, но скаран малко с речника, той заяви: „Ние сме пролетариат!“ Прави¬телството бе турило тридесетте села в законопрое¬кта, но под бележка. „Както туря един търговец в тефтера под забележка един борч, за който не мисли никак, че ще може да го вземе“ - забеляза Величков. Д. Юруков, от своя страна, изказа опасението, че заради включването на тридесетте села Портата ще отка¬же да одобри закона. „Казва се за тия села: не са припознати като наши. Наши са, но нямаме власт върху тях.“ Вазов гледаше на всяка педя от българс¬ката земя, както скъперник гледа на златото си. Той не допущаше и мисъл - села, принадлежащи законно на Източна Румелия, да бъдат отминати в един официален документ. Той въстана енергично против казаното от Юрукова. „Аз мисля - каза той, - че Източна Румелия си има граници и тия са определени най-точно и ясно от Берлинския трактат. Ако има двадесет села непредадени, то не значи, че ние не трябва да имаме закон за административното разпределяне. Това е съвършено друг въпрос. И много е слабо възражението на г. Юруков против тоя законопроект. Освен това Орг[аническият] устав задължава Областното представителство още в първата сесия да изра¬боти един законопроект за административното раз¬пределение на областта. То го е вече два пъти пред¬ставило, но за жалост, не се е приел такъв законопро¬ект. А това за нас не е резон да не гласуваме такъв законопроект. Ние много пъти гласувахме изново и други законопроекти, които бяха отхвърлени от Високата порта, и пак ги пращахме на утвържде¬ние.“

На 3 декември в Областното събрание се повдигнаха прения, в които Вазов взе участие страстно, както никога. Внесен бе един законопроект за експлоа¬тирането на горите. От цялата българска природа, възпята така вдъхновено от него, Вазов най-вече обичаше планината. Пазенето на горите бе в негови¬те очи свещено нещо. Още в комисията той бе успял да наложи някои членове, отнасящи се до надзора по сеченето на дърветата. В законопроекта комисията бе поставила един член, който сега срещаше силна съпротива у народните представители. Тоя член 18 гласеше: „Пасенето на добитъка в частни гори се позволява от горското управление в определени места и за определен вид добитък. Престъпниците на тоя член се глобяват според член 54.“

Ред говорители се вдигнаха срещу това, което те сметнаха като едно посегателство върху правото на собственост. Я. Д. Матакиев заяви: „Аз не зная как можем да правим препятствия на частни притежа¬тели, като ги ограничаваме с такива мерки, които си имат мястото само за обществените и правителст¬вените гори. Защо да им заповядваме какъв добитък да пасат? Нека оставим частните притежатели да се ползуват от своите гори и да правят, каквото искат те.“

Против това антисоциално схващане на правото на собственост Вазов се изказа с всичката си енергия. Той напомни страшното опустошение на горите. „Аз зная села - каза той, - които са притежавали гори, но против своя интерес, против интереса на цялата страна, изсекли са горите си. Такива случаи има много. Зная други села, които владеят една гора, и няколко души, като отидат вечер в гората, наклаждат огън, оставят го да гори и цялата гора изгаря... Има цели балкански пространства, които преди 2-3 века са били покрити с богати лесове, а днес представляват една пустиня. Минуваш цял час и не виждаш един трън. Причината е голямото невежество на нашите селяни. Аз затова моля да употребим драконовски закон над тия, които по своето невежество не знаят да запа¬зят интересите си.“

Против Вазова се обади Георги Груев. Председател на Административния съд, той минаваше, макар и самоук, за най-големия юрист и се ползуваше с всеобщо уважение в областта. „Има основен закон - заяви той, - който казва, че всичките имоти са неприкосновени и всеки може свободно да се ползува от тях. Кои хора ще купуват гора, като знаят, че не ще могат да се ползуват от нея?“ После заключи: „Един селянин ще трябва да чака горския пазач, когато се нуждае от дърва да стопли стаята си.“ Същите аргументи из¬тъкна и д-р Хаканов. „Ние сме длъжни да пазим осно¬вния закон, който иска, щото собствеността да бъде неприкосновена. Тоя закон не запрещава никому да влиза в притежанието си с добитък, а ние бихме могли да запретим това, ако се касаеше за някое велико дело. Но тук трябва да знае г. Вазов, че частните гори са твърде малко. Тия гори, които всеки ден се изкореня-ват, са общинските балталъци. По-добре, говореше той, да не бъде законът драконически, но да е умерен и да може да се приложи.“

Вазов имаше да спори - стеснителен, самоук и немного вещ в държавното управление - с хора, владеещи правото и по-добре посветени от него в полити¬ката. Но намираше мъжество в правото дело, тъй близко до сърцето му, което имаше да брани. Той повторно взе думата. „Ония господа - каза той, - които са против член 118, много говориха за неприкосновеността на частната собственост и на основния закон. Не зная дали само у нас има частна собстве¬ност и основен закон, но да погледнем към съседните нам страни... Във Влашко например един сайбия на гора не може да я експлоатира и да отсече каквото и да бъде, ако не повика правителствения контрольор, който да му покаже колко да отсече, на кое място и как. Да вземем България, и там съществува закон за горите. Няма ли там конституция, не е ли тоже осигурена частната собственост? Там един сайбия на гора не може да я експлоатира, както иска, но трябва да повика лесничаря, който му показва де да сече. По тая причина мисля, че не ще направим голямо престъпление и ние с такъв закон. Нека най-сетне сегашното поколение се малко онеправдае в полза на бъдещото положение на страната. Повтарям, че има в съседни¬те страни такова ограничение и че трябва тоже у нас да има такова, инак не ще имаме гори.“

Д-р Хаканов пак взе думата. „Г. Вазов нека ми каже - заяви той - кой влашки закон, от коя година е и кой член запрещава това. Тогава веднага ще моля Областното събрание да гласува тоя член. А докогато г. Вазов не ми покаже това, той не може нито мен, нито събранието да убеди с едни добри думи, но трябва да има нещо по-положително, отколкото самите думи.“

Тоя пряк въпрос постави Вазова натясно. Извест¬но му бе изобщо как другаде се пазят горите; но отде поетът можеше да знае влашкото законодателство? Той взе да дава някои обяснения, но събранието бе уморено от спора. Чуха се гласове: „Изчерпано“ - и Вазов седна на мястото си.

Това бе последното му говорене в Областното събрание. Следната сесия трябваше да стане през есента на 1885 година. Но на есента 1885 година нямаше вече Източна Румелия.

1950 г.

Публ. в С. Радев, Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1965, с. 406-428.

* * *

ИВАН ВАЗОВ
В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ. СПОМЕНИ

 

Една неодолима „тъга по родината“ ме улови в 1880 година в Берковица, дето бях чиновник на току-що образуваното Княжество България.

Източна Румелия! Южна България! Там бях роден, в полите на Стара планина, и за там копнееше душа¬та ми.

Дадох си оставката и полетях към тая отцепена от Берлинския договор част на българското отечество.

В столицата на новото княжество, София, престоях два дена. Срещнах се с приятели. Те се учудваха на мое¬то неблагоразумно решение.

- Вие отивате в тая турска област, управлявана от един турски паша? Вие отивате в Румелия, когато сами¬те румелийци бягат оттам? Стойте си в княжеството. Тук сте обезпечени от всякакви неприятности, от вся¬какви изненади.

Аз отговорих:

- Не, аз ще ида и ще остана в Южна България, сърцето ми ламти да ида по-близко до моето родно огни¬ще, да дишам въздуха на розовите му долини, да гледам величествените планински върхове на Родопите и Стара планина, тъй мили на душата ми. Вие казвате, че самите румелийци бягат от Румелия. Е, добре, аз с още по-голямо нетърпение ламтя за там. Сърцето ми ме влечеше към Южна България, но сега и дългът ме тика там. Тя има нужда сега от своите верни синове, от труда им, от ума им, от усилията им, за да може да се подигне, да заживее нов честит живот. Княжество България има всичко, то няма нужда от мене. Аз бих направил престъпление, ако подражаях на малодушните. Нищо няма да ме спре да изпълня един свещен дълг към разсипаната и нещастна област, на която съм син!

Наех файтон и тръгнах.

* * *

В 1881 г. още не беше построена железницата Бельово - София. До Пловдив се отиваше с кола. Пътят лъкатушеше през живописните хълмове и долини на Източна Средна гора. Аз чувствувах вече, че наближавам границата, и вълнението ми растеше. Щях да вляза след малко в Южна България, в страната, която беше тъй близка до сърцето ми! Щях да видя Пловдив, дето бях се учил, щях да видя в хоризонта величавата верига на тракийската Стара планина, в полите на която ле-жеше в развалините си родния ми градец Сопот, разру¬шен от башибозуците, за наказание, че един ден бе посрещнал с радост и с цветя няколко войника на гене¬рал Гурко, слезнал за малко от Стара планина и пак се оттеглил назад след епическите и кървави боеве при Стара и Нова Загора.

И какви спомени сега! Каква мъка изпитваше душата ми при мисълта, че тая заляна с руска и българска кръв Тракия остая под султанска власт, безмилостно откъс¬ната от България!

Дипломацията няма душа!

Обядвах в Ихтиман и пак потеглих. Файтонът се но¬сеше из засмени долини, прохлаждани от бистри пла¬нински потоци, завиваше в полите на зелени височини, катереше се по склоновете на гористи рътове, спускаше се пак в живописни долини, прохлаждани от клокочещи планински ручеи. И нетърпението ми все растеше. Аз жадувах по-скоро да мина границата, изкуствената гра¬ница, която делеше две неразделими земи - сестри.

* * *

При едно кърско ханче поспряхме, за да си отпочинат конете, и аз влязох в скромната кръчма да пия едно кафе.

Кръчмарят, нисичък човечец, с малко, плахо лице, облечен с изжулена салтамарка и обут пак в такива ожулени потури, ме назова на име и се ръкува с мене.

- Отде ме знаеш? - попитах аз учуден.

- Как да ви не знам? Ами че и аз съм от Сопот, аз съм на Ганча Шадов зет - каза той, като ме погледна усмихнато - приятелски.

- А, много ми е драго. Съграждани. А защо си тука?

- Имах ханче в село Бошуля при Пазарджик, но преди шест месеца напуснах и дойдох тук.

- И защо?

- Там е Румелия - отговори кръчмарят, като ми подаваше кафето, обляло краищата на чашата.

- Та какво, че е Румелия? - попитах аз.

- Защото там е все турско, а аз искам да живея на свобода, да не гледам вече червени фесове.

- Та там не е ли свобода?

- Свобода уж, пък не е свобода, щом е турско. Наплашени хора сме ние сопотненците, изгорели сме... По-далеч, по-далеч оттам.

- Кой те е лъгал, бай Кръстьо? И там е българско. Там си е наше управление. Турците са безсилни, навеки сме освободени от тях.

И аз дълго му обяснявах, че той е заблуден, че нашият Сопот и цяла Южна България са свободни, както и княжеството, и тъй нататък.

Не знам разколебах ли бай Кръстя. Той ме слушаше все недоверчиво. Показа се от вратата в дъното една мла¬да жена в сопотски дрехи. Бай Кръстьо ме представи на жена си. Като чу, че отивам да се заселя в Източна Румелия, тя се почуди.

- Ние бягаме оттам, а ваша милост отиваш там.

Трябваше и на Кръстьовица да разправя същото, което разправих и на мъжа й. Но бях принуден да прекратя красноречието си, защото возачът ми трети път вече ме покани да продължим пътя, за да можем навреме да стигнем във Ветрен, дето щяхме да пренощуваме.

Бай Кръстьо ме почерпи чаша вино на изпращане и ми поръча да нося много здраве на негови сродници в Пловдив, които също щели да се преселят в княжеството.

Убедих се, че всичкото ми красноречие отиде на вя¬търа.

Кръчмарят и жена му дойдоха до самия файтон и приветливо ми пожелаха добър път, като прибавиха: „Хай, господ да дава доброто!“

* * *

След един час бяхме на границата.

Митничарят прегледа нехайно, повърхностно, вещи¬те ми и ми каза:

- Хай, на добър час. Огън да ги гори ония, дето измислиха тая граница!

Аз му стиснах сърдечно ръката.

Не беше това бай Кръстьо!

Но аз бях вече в Южна България!

Сякаш други въздух дишах! Нещо близко, сродно имаше за мене в тия околни планини, в това синьо небе. И мене ми се искаше да целуна земята!

Пренощувах във Ветрен, а рано заранта потеглих надолу в полето. То все по-широко се разтваряше пред мене. Очите ми се напълниха със сълзи. Непознати досе¬га чувства вълнуваха душата ми при вида на далечните, едвам забелязвани през омарата скалисти могили, по които се катереше Пловдив. Пловдив, чудният град, в който дълги години, в турско време, бе бил пулсът на българското сърце, дето се бях учил да обичам Бъл¬гария!

* * *

Надвечер пристигнах там.

Столицата на автономната област имаше странен вид и на пръв път неприятно ме порази. Улиците, оживени и шумни, гъмжаха от непознати хора, от червени фе¬сове. При българския език се чуваше и гръцки, и тур¬ски - той се говореше от турците и арменците. По кафе-нетата се четяха освен българските вестници „Марица“ и „Народний глас“ и гръцки, и турски вестници. Хотелите и ресторантите се държаха от гърци, които ми отговаряха по гръцки, макар че аз им говорех по бъл¬гарски.

На пръв поглед Пловдив изглеждаше не български, а космополитичен град. Аз не можах да задуша едно скри¬то разочарование, една досада. Но когато посетих едно заседание на Областното събрание, душата ми се из¬пълни с гордост и с наслада. Там, при няколкото гърка депутати и такива някои на другите малцинства в областта, намерих грамадното мнозинство българи. Българи, прочули се по заслуги и по дарования, областта бе изпратила всичките си достойни синове, всич¬ките си громки имена - там бяха Кръстевич, Ив. Ев. Гешов, Величков, Чомаков, Груев, Вълкович и други видни българи, цялата почти камара състоеше от обра¬зовани хора. Разискванията ставаха мирно, достолепно, пренията бяха сдържани, никаква грубост, никакво ругателство. Събранието сякаш състоеше от човеци, дълги години врели в парламентарен живот, привик¬нали на дисциплина и на прилични отношения един към други. Имаше нещо европейско тук, нещо хубаво и утешително. Това събрание ръководеше съдбините на областта. И областта цъфтеше икономически, развиваше се политически и духовно.

Аз се заселих в Пловдив. Главният управител Алеко паша ме назначи член в Постоянния комитет. В Пловдив се откри широка област за просветна и културна рабо¬та. Всички млади сили се групираха и с въодушевление се предадоха на трескава деятелност, за да подигнат духовно областта и да й предадат българската физионо¬мия, каквато й отричаха нашите противници. Училища, наука, книжнина зацъфтяха. Всеки ден българския дух повече и повече завладяваше всичките области на нейния културен и стопански живот. Малцинствата се топяха и отстъпваха почвата на българщината. Бъл¬гарщината завоюва областта, заедно с благоденствието. Пловдив се превръщаше в център на интензивен кул¬турен живот.

След две години това беше вече една цветуща област, българска, архибългарска. Французинът Лавеле, който бе посетил Пловдив, пишеше в известната си книга за България, че Източна Румелия е най-културната и най-българската област в Балканския полуостров; Луи Леже също бе ни посетил. Той нарече в една своя книга Пловдив, поради умствения му и политически разцвет, „Българска Атина“.

* * *

Бях се запознал с г. де Марти, един французин, твърде мил человек, твърде словоохотлив, твърде остро¬умен, гост на Пловдив от две години насам. Той ми го¬вореше на своя бърз, особен парижки говор:

- Да ви се призная, драги мой. Ние, френците, имаме един грях: малко познаваме другите народи. Аз в Париж бях, както и всичките ми еднородци, елинофил. Аз знаех, че Тракия е изключително гръцка, понеже тъй ни осветляваха гръцките вестници и писатели; ми¬слехме българите полуварвари - пак по гръцките осветления. Какво заблуждение! Трябваше г. Вадингтон (Френският представител на Берлинския конгрес. - бел. Ив. В.), който ми е малко роднина, да дойде да поживее тук, за да види тая земя гръцка ли е и варварска ли е! Аз му писах това. Тук всеки просветен българин говори французки.

Обичах да дружа с тоя френец: едно - за неговото съчувствено отношение към отечеството ми, а друго - за да приказвам с него по френски.

Като всеки просветен българин, аз вече знаех тоя език. Обичах френския език, звучен, хармоничен, лесен за нас, заради богатата литература, в която френският гений бе се проявил във всичкото си богатство и сила и подчинил на неотразимото си очарование всички народи; обичах и френците, както ги обичаше, инстинктивно, и българския народ. През Френско-пруската война бъл¬гарите страдаха от неуспехите на френското оръжие. От всяка добра новина за Франция се радвахме, от всяка лоша се мъчехме. Сякаш някакво духовно срод¬ство ни свързваше...

На Хисарските бани видях се пак с г. де Марти. Той беше липсал за известно време от Пловдив. Обади ми, че около един месец обикалял по частна работа из об¬ластта, бил и в Цариград. Сега ми заговори пак с въодушевление за Южна България (той я наричаше „Roumelie Orientale“), предаде ми новите си впечатления от пътуването си из нея.

- Ах, драги мой - думаше ми той, - каква земя, какъв народ! Какво откровение за мене! Берлинският конгрес, считайки тая област турска, беше я оставил под турците; международната комисия, която я уреди, я счете вече полутурска и полугръцка; вие, българите, я направихте съвсем българска, архибългарска! Та тя е и такава. Самите европейци, с които се срещах преди три години, не хранеха особено благоволителни чувства към вас. Сега станахме приятели, подкупихте ни с ва¬шата жизнеспособност, енергия и горещ патриотизъм. Сега всички се стараем да ви подкрепим, да ви бъдем полезни. В Цариград се видях с нашия посланик. Той ми каза: „Българите от Източна Румелия? Това са единственото здраво и напредничаво племе на Балкани¬те. Ние вече го подкрепяме!“ Също и френският пе¬чат - пълен със симпатия за вас... Ах, моят сродник г. Вадингтон и той съжалява за грешката в едно писмо до мене.

* * *

Направихме с г. де Марти едно кратко пътешествие до Стремска долина - той не беше я посещавал.

Той биде възхитен, когато превалихме Средня гора и пред нас се лъсна във всичкото си великолепие и ху¬бост долината, заграждана от север от величавата поднебесна верига на Стара планина. Ентусиаст, какъвто беше, той изпляска с ръце и извика:

- О! Това е рай!

- Да, рай - казах му насмешливо, - но тоя рай вие, европейците, го оставихте пак под сянката на султана.

- Ние чрез нашето неведение сторихме това, а вие, чрез вашата енергия, труд и патриотизъм, спечелихте навеки тоя рай за себе си.

Разговорът ни, жив и непрекъснат (може ли инак да бъде с един остроумен и излиятелен французин като г. де Марти?), трая през цялото пътуване из разкошната Стремска долина. Другарят ми я сравняваше по красотата си с някаква си долина под Пиренеите - не помня как я нарече - и не преставаше да се възторгва като дете от блясъка на картината.

През стегнатите кичести села той постоянно сваляше шапка на селяни и селянки, които приветливо ни по¬здравяваха с думите: „Добър ви път!“

Заведох френеца и до моя роден градец, Сопот. Той беше още в развалините си, но будните му жители, съвзе¬ли се вече от башибозушките погроми на 1877 г., бяха се запретнали на работа: поправяха къщята си, работе¬ха с усърдие нивята си и лозята си, а позакъснелите тая пролет розови градини, обгърнали като цветен пояс града, изпущаха благоуханията си и пълнеха с тях въз¬духа. И слънцето весело и благодатно грееше над земя¬та, осветлявана вече и от слънцето на свободата.

Декември 1919

Публ. в Ив. Вазов, Съчинения. Т. 10. С., 1977, с. 253-260.

 

* * *

 

ИЗКАЗВАНИЯ НА ИВ. ВАЗОВ В ОБЛАСТНОТО СЪБРАНИЕ В ПЛОВДИВ

 

Втора редовна сесия, X заседание, 27 октомври 1881 г.

РАЗИСКВАНИЯ ПО ЗАКОНОПРОЕКТА ЗА ПЕЧАТА

Господа! Както някои от предговорившите, тъй също и аз не мога да откажа нуждата на един закон за свободата на печата. Доколкото зная, почти във всичките образовани господарства, дето печата е в неогра¬ничена свобода, пак има закон, който поставя известни предели на тая свобода, закони, които, като позволя¬ват на печата да принесе всичките ожидаеми ползи за правителството и населението, в същото време да га¬рантират личностите против нападенията на ония, които разполагат с това силно, всемогъще оръжие, називаемо печат. Затова по принцип съм съгласен да има закон за свободата на печатът, но не съвършено такъв, какъвто ни се представя днес за одобрение. Органический устав ясно гласи, че „свободата на пе¬чата е посветена“. Това е едно начало, за което трябва да се придържим и което трябва да ценим. Но в този закон, който ни е представен днес на разглеждание и одобрение, аз виждам някои членове, които стесня¬ват твърде много тая свобода. Тук се виждат някои формалности и условия, чрез които печатът губи го¬ляма част от своята независимост. Предвижда се тако¬ва наказание и такива престъпления, щото, ако ние имаме нещастие да приемем това без изменение, тогава нашият печат не ще да бъде вече една голяма сила, един съдия неподкупен и безпощаден, а просто една играчка в ръцете на някои; това ще да бъде една пародия на свобода, а не свобода. Аз казах няколко думи само да характеризирам най-общо тоя законопроект; а когато му дойде време да се разисква член по член, тогава ще кажа моите взглядове, ако видя за нужно. Засега ще кажа изобщо, че в глава първа членове 3, 4, 6 и 9 трябва да се изхвърлят като съвършено излишни. Вто¬ра глава трябва цяла да се изхвърли, с изключение ония членове, които гарантират частните личности от нападение на вестниците. Тъй също и член 18, именно пър¬вата част от тоя член, трябва да се отхвърли. Тоя член казва (чете го): „Докачението чрез същото средство сре¬щу владетелят на Отоманската или на друга коя да е държава, или срещу главний управител на Областта се наказва със затвор от 2 недели до шест месяци и с глоба от 100 до 3000 гроша или само с едното от тия две наказания.“ Това нещо, чини ми се, че е отхвърле¬но от комисията. Аз мисля, че някои вестници в Руме¬лия ще си позволят да напечатат нещо противно за кой да е господар, било на нашата, било на едностранна държава. Но когато стане нужда, когато един чужд владетел си позволи да посегне върху нашата целокупност, върху нашата самостоятелност и народно достолепие, когато един владетел като княз Батенберга в България например поиска да тури вериги на сво¬бодата, тогава никой не може да възпре един честен, либерален орган да осъжда тая постъпка и да произ¬нася приговорът си, когато съдилището не смее и не може да произнесе. А според тоя законопроект редак¬торът или издателят, който би си позволил да стане тълкувател на общото негодувание, ще бъде наказан доволно строго, т. е. със затвор 6 месеци или глоба до 3000 гр. Ако би да се приеме, тогава то не ще да бъде закон за свободата на печатът, а закон върху натиска на печатът. Сега вече предлежи на почитаемото събра¬ние да приеме или да отхвърли тоя закон. Но във всеки случай, г-да, да имате на ум, да мислите, че в цялото на¬ше отечество, нито в Добруджа, нито Пиротско, нито в г[орна] България, нито в Македония, нито в Турция е свободно словото, само на едно място е останал свободен печат, то е - в Румелия. Нека пазим във всичката не¬прикосновеност тая свобода, толкова безценна и която ще да ни бъде нужна и днес, и занапред. Аз, като при-емам по принцип един такъв закон за свободата на печатът, съм на мнение, че може да се приеме, но да се измени радикално.

 

Шеста редовна сесия, XVI заседание, 15 ноември 1884 г.

РАЗИСКВАНИЯ ПО ЗАКОНОПРОЕКТА ЗА ВРЕМЕННИТЕ ИПОТЕЧНИ КНИГИ

На много места се споменува думата „вписница“; аз моля създателя на законопроекта да обясни какво нещо е това „вписница“? Рубрика ли е, партида ли е или дру¬го нещо. Това е една нова дума и трябва да се разясни.

[Следва разяснение от дир[ектора] Бобчев.]

Аз съм удовлетворен от обяснението на г-н Бобчева.

Аз мисля, че г. Гендович, като говори втори път, щеше да каже нещо по-съществено. (Гласове: Какво ще каже, като го е страх.)

Г. директора на финансите каза да му покаже няколко имена на лица състоятелни, които не са платили данъците си. Г. Гендович два пъти говори, а нищо не каза. Аз ще улесня задачата на г. Гендович, а в същото време ще удовлетворя г. директора на финансите, като му спомена няколко лица, които не са си платили да¬нъците си от 4 години. Предварително казвам, че не съм нито главен контрольор, нито съм бирник, нито какъв да е чиновник от финанциите, за да можа да зная поло¬жително тия лица, но като депутат имах случай да чуя многажди да се мълви из публиката, че някои лица, много богати, не са платили данъка си. Тия слухове се поддържат и желал бих г. директора на финансите да обясни, защо става така? Именно тия имена са: г. Цоко Каблешков, който не е платил от 4 години данък и не зная защо финанциалните власти не са направили потребното за събирането на тоя данък; второ, Тодораки Искров Кесяков и, трето, Иванчо X. Петров. (Ръ¬копляскания).

 

Шеста редовна сесия, XVII заседание, 17 ноември 1884 г.

РАЗИСКВАНИЯ ВЪРХУ РАПОРТА НА КОМИСИЯТА ЗА ПРОШЕНИЯ

Подир това, което каза г-н Кювлиев и което чухме от някои други почитаеми събратия, мисля, че Обл[астното] съ¬брание е осветлено върху този въпрос и няма нужда да се дискутирва по-нататък.

Просителят сам казва, че понеже нямал работа, той иска да се учи в Европа. Само тази причина той навожда, за да му се даде една стипендия. Ако събранието иска да се заинтересува с участта му, нека му намери работа, а не да го праща в Европа. Прочее, аз съм съг¬ласен да се отхвърли това прошение и да не се приема предложението на комисията, но да се мине на дневен ред.

 

Шеста редовна сесия, XX заседание, 22 ноември 1884 г.

ПЪРВО ЧЕТЕНЕ НА ЗАКОНОПРОЕКТА ЗА АДМИНИСТРАТИВНО ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ НА ОБЛАСТТА

Щях да отговоря на доводите на г-н Юрукова, чрез които иска да докаже, че този законопроект не е нужен и че трябва да се отхвърли; но за щастие г-н Величков доказа доколко са слаби доводите на г-на Юрукова, тъй щото на мен остава да кажа само няколко думи. Аз мисля, че Източна Румелия си има граници и тии са определени най-точно и ясно в Берлинския трактат.

Ако има 20 села непредадени, то не значи, че ние не трябва да имаме закон за административното разпре¬деление. Това е съвършено други въпрос. И много е слабо възражението на г-н Юрукова против този зако¬нопроект. Освен това Орган[ическия] устав задължава областното представителство още в първата сесия да изработи един законопроект за административното разпределе¬ние на Областта. Това го е вече два пъти представило, но за жалост не се е приел такъв законопроект. А това за нас не е резон да не гласуваме такъв законопроект. Ние много пъти гласувахме изново и други законо-проекти, които бяха отхвърлени от Високата порта, и пак ги пращахме на утвърждение. Г-н Матакиев каза, че имало много неточности и криво разпределени села в разни околии; но мисля, че именно по тая при¬чина се представи този законопроект, ако видим някои неправилности, да ги поправим. Може би има повече такива неправилности. Нашата обязаност е да попра¬вим тия неправилности, а не да отхвърляме законо-проекта. Ето по кои причини аз моля да приеме почитаемото събрание този закон по принцип. В заключе¬ние ще кажа, че съм за законопроекта и моля да се тури на разискване.

Понеже повече от г-да предговорившите мислят, че този законопроект не е твърде добре изучен, и желаят да се препоръчи на почитаемото правителство да изучи по-добре въпросът и бъдещата година да внесе един законопроект, който да бъде по-верен и по-правилен. Правителството е имало 4 години време, за да изучи въпросът и да престави законопроектът, който трябва да е действително справедлив. Аз съм уверен, че ако дадеме и повече години време на правителството, то ще има все същите източници по тази част и мисля какъвто и да бъде законопроектът, който би ни се представил, пак не ще бъде камарата напълно задоволна от него.

Има тук 32 депутати, които представляват 32 колегии, и сякога ще намерят тия някой център, за който ще се видят обидени и ще представят изменения; аз самичък можа да наведа даже сега един пример, че селото Трън го откраднала комисията. (Веселост.)

Затова в каквото състояние и да бъде този въпрос, всеки от депутатите може да знае своят окръг и нуждите му и може всякогаж да осветли правителството. Ето по кои причини е желателно да се разгледа в кама¬рата този законопроект и всеки депутат да каже върху него каквото мисли. Затова моля да се приеме този законопроект по начало.

 

Шеста редовна сесия, XXIX заседание, 3 декември 1884 г.

РАЗИСКВАНИЯ ПО ЗАКОНОПРОЕКТА ЗА ГОРИТЕ

Господа! Тук разгледваме един законопроект, който има специална цел да тури един ред в експлоатиранието на горите, както в общинските, така и в прави¬телствените и частните. Тоя законопроект вече няколко сесии се внася в камарата и не може да стане закон. Главната му цел, както казах, е да се тури ограниче¬ние на ония лица, които по един или друг начин, по неразбирание или алчност опустошават частните или общинските гори.

Г. Груев каза даже, че едно частно лице винаги се интересувало да пази своята собствена гора и че никой закон не може да го накара да бъде по-внимателно към своята гора. Може г. Груев и някои други господа, които съзнават всичката важност на гората, да знаят това, но по-голямата част от нашето население не се грижи за тяхното съхранение. Аз зная села, които са притежавали гори, но против своя интерес, против интересът на цялата страна изсекли са горите си. Такива случаи има много. Зная други села, които владеят една гора, и няколко души, като отидат вечер в гората, наклаждат огън, оставят го да гори и цялата гора из¬гаря.

Всичко това става просто по невежество, че не разбират хората как да запазват гората си. Има цели бал¬кански пространства, които преди 2-3 века са били покрити с богати лесове, а днес представляват една пустиня. Сега минуваш един цял час и не виждаш един трън. Причината е голямото невежество на нашите селяни. Аз затова моля да употребим драконовски закон над тия, които по своето невежество не знаят да запазят интересите си. Затова да се приеме тоя член, само за да може да се постигне целта, която гони тоя законопроект.

Ония господа, които са против чл. 118, много говориха за неприкосновеността на частната собственост и за основний закон на страната.

Не зная дали само у нас има частна собственост и основен закон; но да погледнем към съседните нам стра¬ни как се практикува в такива случаи. Във Влашко например един сайбия на гора не може да я експлоатира или да отсече какво и да бъде, ако не повика правителствений контрольор, който да му покаже колко да отсече, на кое място и как. Да вземем България; и там съществува закон за горите. Няма ли там кон¬ституция, не е ли тоже осигурена частната собственост? Там един сайбия на гора не може да я експлоатира, както иска; но трябва да повика лесничаря, който му показва где да сече. По тия причини мисля, че не ще направим голямо престъпление, ако приемем и ние такъв закон. Нека най-сетне сегашното поколение се малко онеправдае в полза на бъдещето процъфтявание на страната.

Жално ми е, г-да, че г. дир[ектора] на общите сгради каза, че това нещо било много маловажно. Да казваме, че горите нямали за нас значение, това значи да се отри¬чаме от първите условия, които може да послужат за нашето обогатявание.

Аз мисля, че комисията се е справила с подобни закони в други страни и можеше да ни осветли. Повтарям, че има в съседните нам страни такова ограничение и че трябва тоже у нас да има такова, инак не ще да има гори.

Аз ще отговоря на г. дир[ектора] на общите сгради и пр., че сега се разисква 118 чл., а аз само взех думата по повод на други някои депутати, напр. г. Консулов, който се тоже повърна на няколко членове, както и г. Груев. (Гласове: Изчерпано е.)

Публ. в Ив. Вазов, Събрани съчинения. Т. 20. С., 1979, с. 497-503.