РУСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ, С. САЗОНОВ И АЛ. САВИНСКИ И ВКЛЮЧВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Досега читателите имаха възможност да се запознаят с редица важни документи за руската политика спрямо родината ни. Ако за времето на управлението на Стефан Стамболов много от фактите и документите от трудните руско-български отношения са известни и литературата е значителна както по обем, така и по значимост, то за времето след възстановяването на нормалните дипломатически отношения то не всичко е ясно, а литературата по въпроса е не просто субективна, но и обременена от русофилски симпатии и русофобски антипатии. Доколкото се отнася до ударите, които Русия нанесе на страната ни по моравския, македонския, добруджанския и тракийския въпрос до днес няма сериозни изследвания, въпреки че значителна част от документацията по съсипването на народа и държавата ни е вече известна и публикувана. Но за периода около Балканските войни (1912-1913) и Първата световна война (1915-1981) документите са малко познати, а и все още стоят непубликувани. Наистина в България има два огромни тома с дипломатически документи за времето от 1913 до 1918 г., в които са включени голяма част от съхраняваната в архива на Министерството на външните работи и изповеданията документация, както и приложенията към дебелите томове по съденето на отделните правителства за двете национални катастрофи през 1913 и 1918 г. Излезе от печат и пълният текст на Карнегиевата анкета, тъй като в предишния й превод бяха изпускани документалните приложения. Публикувани са и част от документите, свързани с Парижката мирна конференция и налагането на Ньойския мирен договор.

Един от най-използваните документални сборници е публикуваната и преведена на български език преди един век Руска оранжева книга. Изследователите имат възможност да работят и с цветните книги на министерствата на външните работи на Великите сили, а донякъде и публикациите на дипломатическата документация на нашите съседи, независимо че са сериозно цензурирани, да не кажа, че направо са фалшифицирани.

С голяма стойност за първото десетилетие на ХХ век и за времето на войните са дневниците и спомените на български политици и държавници. Бяха публикувани дневниците на д-р Васил Радославов, проф. Иван Шишманов, Петър Абрашев, Григор Василев и ген. Константин Жостов и спомените на Михаил Маджаров, Петър Пешев, Иван Салабашев, Добри Ганчев, Симеон Радев, ген. Сава Савов, Велчо Велчев, граф Отокар Чернин, както и част от спомените на Анатолий Нехлюдов, а предстои скоро да излезе от печат и третият том на Андрей-Тошевите „Балкански войни“. С голямо значение за нас българите са все още непубликуваните дневници и спомени на Димитър Йоцов, както и спомените на Сергей Сазонов, проф. Павел Милюков и Морис Палеолог, дневниците на граф Владимир Ламсдорф и много други, в които се крие истината за времето преди, както и по време, и след Първата световна война..

През последните години нашата историография определено трябва да се каже, че има сериозни постижения в оповестяването и анализирането на значително число важни новооткрити документи.

Напоследък нашите читатели можаха да прочетат двата секретни доклада на последния руски пълномощен министър в София Александър Савински, който заема този пост от 19 януари 1914 до обявяването на мобилизацията на 22 септември 1915 г. Неговата коварна и подла дейност, която извършва в българската столица личи от собствените му писания.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с едно малко познато изследване на видния наш дипломат, публицист и изследовател на българската история, краеведът Димитър Йоцов. Той е автор на редица сериозни изследвания за руско-българските отношения, както и за дейността на граф Н. П. Игнатиев. Той има възможност да работи както с архивите на Българската екзархия и на Министерството на външните работи, така и с тези на абдикиралия цар Фердинанд в Кобург и на граф Игнатиев в Санкт Петербург.

Преди Съветска Русия да поеме пътят на империалистическа Русия с благословията на В. И. Ленин, а в последствие и на Й. В. Сталин излизат едни от най-важните документални издания, разкриващи и направо разголващи руската политика спрямо съседните й народи и особено срещу България. На основата на тези документални издания и на непознатите в България спомени на С. Сазонов Димитър Йоцов разгръща картината на големия пазарлък и надлъгване през 1915 г., когато страните от Антантата, начело с Русия почват да наддават, за да привлекат на своя страна България в започналата вече Първа световна война. Именно на базата на тези автентични документи Д. Йоцов изгражда това си малко познато изследване, публикувано на страниците на издаваното от проф. Богдан Филов и проф. Борис Йоцов списание „Родина“. (Само за информация на читателите и двамата професори, единият от които е министър-председател и по-късно регент, а вторият само министър, за осъдени на смърт от народния съд и екзекутирани, а творчеството им беше забранено в продължение на няколко десетилетия.)

От този текст ще видите как Русия, Англия и Франция чрез своите пълномощни министри в София ще упражняват небивал натиск върху българския цар Фердинанд Сакскобургготски и министър-председателя д-р Васил Радославов, за да привлекат България на своя страна или да си осигурят нейната независимост по време на бушуващата вече война. Достига се до там, че техните дипломати ще обещават, при тези условия България да получи части от заграбените Егейска и Вардарска Македония, независимо че при техните опити да упражнят натиск върху Сърбия и Гърция срещат техния пълен отказ да върнат заграбените български земи от двете Македонии.

В случай, че България застане на страната на Съглашението и обяви война на Турция, дипломатите обещават линията Мидия-Енос като бъдеща граница между България и Турция.

Както е известно от историята тези опити на съглашенските представители в страната не успяват и страната ни отново поема пътя към националната си катастрофа, тъй като Фердинанд и правителството на Радославов са вече предрешили включването на България на страната на Централните сили.

Пътят към втората национална катастрофа е открит.

Към текста на Д. Йоцов прилагам и статията „Нахалството на Савински“, представляващ един публицистичен, но верен портрет на А. Савински от д-р Стоян Васков.

Цочо В. Билярски

* * *

 

ДИМИТЪР ЙОЦОВ

РУСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ В СОФИЯ ПРЕЗ 1915 ГОДИНА

Руският пълномощен министър в София, Савински, съобщил поверително на С. Д. Сазонова, че неговият колега, австрийският пълномощен министър, граф Тарновски, след завръщането си от Виена, водил продължителни разговори с българския министър президент В. Радославов (Documents diplomatiques secrets russes, Paris, 1928, c. 105 и сл.; архив. Мин. иностр. дeл, тел. № 141, от 25.VII.1914). „Твърде вероятно е“, гласи шифрованата телеграма на Савински, „щото граф Тарновски да е натоварен от виенския кабинет да пропита българското правителство, какво поведение би държало то, ако Австро-Унгария не получи удовлетворителен отговор на своята нота, връчена завчера на сръбското правителство и ако Австрия бъде принудена да вземе сурови мерки против Сърбия. Твърде за вярване е също, че Виена би искала да има уверението на България, че тая последната ще поддържа Австрия, поне със своя неутралитет. Вчера, след едно съвещание на Тарновски с Радославова, последният отиде в Двореца. Военните кръгове в София са много враждебно настроени против Сърбия и биха били доволни, ако бъде нападната от Австрия“.

В тоя период на събитията, които докарва Световната война, ние не знаем, дали Радославов е бил посветен от цар Фердинанда върху разговорите, които той лично е водил във Виена, една година по-рано, през есента на 1913 г., относително преустройството на Балканския съюз, под опеката на Централните сили, за което сега узнаваме от писмото на австрийския император Франц Йосиф, до германския император, от 6 юний 1914 г.

Четири дена по-късно Савински телеграфирал на Сазонова и предал разговора си с Радославова (Doc. dipl. secrets russes, с. 106): „На моята забележка, че Тарновски има чести разговори с него и че вероятно той предлага Македония на българите, ако те подкрепят Австрия против Сърбия, Радославов не скри от мен, че България ще протегне и двете си ръце на оногова, който й помогне да си вземе Македония“. По-нататък Савински пише: „Нямам положителни доказателства за сега относително австро-българското споразумение, обаче външните признаци доказват, че то е повече от очевидно (Doc. dipl. secrets russes, тел. 146 от 16/29.VII.1914).

Руският дипломат е имал срещи и с другите министри от кабинета на Радославова, както и с водача на опозицията. Мнението на всички се свеждало до това, че Сърбия има нужда от подкрепа и симпатия, но българите не могат още да забравят близкото минало; те има да уреждат сметки със Сърбия и моментът е настъпил да се разчисти с това минало. Малинов бил казал на Савински, че цар Фердинанд ще чака развоя на събитията и тогава ще се вземе решение, на коя страна България да се присъедини. В заключение руският представител в София предава вярно настроението на българското общество и твърдото решение на правителството да извлече възможните и най-големите облаги, ако Австро-Унгария нападне Сърбия.

Когато тази телеграма стигнала в Петроград, австрийците били почнали вече бомбардировката на Белград, а три дена по- късно Германия обявява война на Русия. Руското правителство било доста загрижено за поведението на балканските държави, България, Румъния, Турция и Гърция. С оглед на това, Сазонов, министър на външните работи в Петроград, дава поверителни наставления на Савински и му телеграфира: „Тия, които ръководят политиката на България, имат бляскав случай да отстранят своите недоразумения с нас и да подновят връзките на България с Русия. Едно почтено разбирателство между София и Петроград е необходимо и то в интереса на България. Ако българското правителство възнамерява да предприеме нещо против Сърбия и да подготви въстание в Македония, то ние, които сега воюваме в защита на Сърбия и славянството, ще изтълкуваме това поведение на България за враждебно към Русия, а това ще отвори страшна пропаст между руския и българския народ“ (Doc. dipl., с. 106-107, Сазонов до Савински, тел. 1645). А тъкмо това разбирателство не се изяснява.

Руският министър на външните работи, изразявайки в случая и мнението на императора, се обърнал към българското правителство – което според него е най-много отговорно за ориентировката на българската политика, – да си спомнят българите за великите моменти в историята на българския народ, за пролятата руска кръв за неговото освобождение, да останат верни на тия спомени и да влязат в достойно разбирателство с Русия, за да съгласят своите действия в защита на славянската кауза. Само че схващанията за тая кауза са имали руско-сръбски характер.

Два дена по-късно, на 5 август 1914 г., Сазонов телеграфира на своя представител в Ниш и, като му дава наставления, натоварил го да влезе във връзка с Н. Пашича, министър председател на Сърбия: „Нашето мнение е, че съдействието на България може да бъде осигурено, ако, независимо от резултатите на войната, ние й дадем веднага Щип и Кочани, със земите до Вардар. В случай на победа, България ще има и една спорна област, по тайното споразумение, приложено към Сръбско-българския съюзен договор от 29 февруарий 1912 година, сиреч от върха Голям на север от Крива паланка до Охридското езеро, включително и Струга. Ако пък България е затруднена и не може да ни помогне със своята армия, но запази строг неутралитет, то тя ще получи, след свършването на войната, Щип и Кочани с Вардарския район. Сърбия трябва да се задължи да даде за това гаранция на Русия, а тая последната ще поеме задължение в тоя смисъл пред България (Doc. dipl. secrets risses, тел. 1684, 5.VIII.1914).

В своите наставления Сазонов пише по-нататък, че Пашич трябва да разбере, защо Русия прави това предложение, която се увлече в една война в защита на Сърбия, война, която иска напрежението на всичките руски сили и средства. Жертвите на Русия ще бъдат много големи и заради това тя вярва в благоразумието на Сърбия и онова на България за възстановяването на братските им отношения. И Сазонов прибавил, че всяко колебание от страна на Сърбия би указало съдбоносни последствия.

Копие от тая телеграма получил Савински, който тутакси посетил Радославова. На тази среща, станала на 7 август 1914 г., руският дипломат съобщил предложението на Русия и обърнал вниманието на българското правителство, че в Петроград са в течение на усилената дейност на австрийската дипломация в София, обаче напоследък известни признаци дават повод да се вярва, че българското правителство не е наклонно да се поведе по ума на Виена и няма да нападне Сърбия, нито Румъния, с цел да я застави да поддържа Австрия. Този неуспех на австрийската дипломация е внушил на Виена и Берлин опасната идея да действуват подмолно в Цариград, да настроят Турция против България, та дано я накарат да нападне Сърбия. Предвид на силната съпротива на общественото мнение в София, кабинетът на Радославова не се решил в самото начало на войната да поеме каквото и да е задължение към Австрия и Германия. Това се вижда от наставленията, които министър В. Радославов дал на нашите дипломатически представители в Цариград и Букурещ, и от техните доклади, изпращани в София до него.

На 9 август Савински съобщава на Сазонова, че Радославов е разположен да чуе конкретни предложения от Русия. Руският дипломат предава още това: българският военен министър му бил казал под най-строга тайна, че австро-унгарският и германският пълномощен министър в София връчили на Радославова писмена декларация на виенското и берлинското правителство, осигурявайки на България Пирот, Ниш, цяла Македония и Солун, ако се присъедини към тях. Савински изказва недоверието си в истинността на това съобщение и съветва С. Д. Сазонова да се даде на България писмено задължение за реални придобивки, за да може тая страна да се изтръгне от изкушенията, поднасяни ней от Австрия. С това ще се направят сериозни крачки към възстановяването на Балканския съюз, още повече, че при сегашното положение на нещата, както Сърбия, така и Гърция са убедени в нуждата да се подложи на ревизия Букурещкият договор от 1913 година. Посветен в наставленията, дадени на Щрандман, управляващият руската легация при Сръбския двор, и осведомен за становището на сръбското правителство по въпроса за отстъпките на България, Савински критикувал остро политиката на Пашича и го обвинявал, че отваря пътя на продължителни и безполезни търгувания. „Ние обявихме войната, за да я спасим от гибел, следователно, Сърбия трябва да има повече доверие към Русия“ (Doc. dipl. s.r., т. 180 от 9.VIII.1914, с. 108-110).

Същият ден Сазонов предписал на Савински да поиска от Радославова положителен отговор на руските предложения за компенсация. Министърът предупредил своя представител, че Русия е решена да действува мимо интересите на България, ако тя отхвърли руското предложение. „В такъв случай“, пише Сазонов, „всичката отговорност ще падне върху ръководителите на българската политика. Ако ли пък България тръгне с нас, руският черноморски флот ще бъде в нейна услуга“.

Тия свои предупреждения Сазонов съобщил и на ген. Радко Димитриева, нашият пълномощен министър, одоверен при Руския двор. Предупреждения, които звучели като заплаха обаче.

Българското правителство отговорило едва на 12 август с къса, лаконическа нота, в която се предава само решението на Министерския съвет, без да засяга, дори по начало, направеното руско предложение за землищни отстъпки в Македония. Решението на Министерския съвет било, че България ще продължава да пази строг неутралитет и да взима мерки за запазване целостта на царството. Тоя отговор ядосал Сазонова; той предписал на Савински да поиска изслушване от цар Фердинанда и да се обясни с него върху поведението на България. Царят приел веднага руския дипломат, който изложил най-напред, че Русия ще обезпечи на България Щип, Кочани и левия бряг на Вардар, ако България запази неутралитета си, а ако се присъедини към Русия, тя ще има много по-големи землищни придобивки на запад и на юг. След това Савински се впуснал в подробен разбор на българската политика, с явната цел да изтъкне, към каква пропаст тя би я завела, ако продължава да държи сегашното си загадъчно поведение и ако България се присъедини към враговете на Русия.

В обширния си доклад до Сазонова върху това изслушване, Савински, между другото, пише (Doc. dipl. secrets russes, с. 111-115; Савински до Сазонова, поверителен доклад от 2/15.VIII.1914); „ ...Обърнах най-напред вниманието на царя върху писмото от 23 юний миналата година, отправено до него от сегашните му министри, които тогава го съветваха да скъса с Русия и да определи политиката си с Австрия. Казах на цар Фердинанда дословно следното: „Ваше Величество може да си представи, какво потресно впечатление направи в Русия това писмо. Вашите съветници, Радославов и Генадиев ме уверяват и сега, че това писмо е загубило своето значение, че то не очертава никаква политическа програма. Императорското руско правителство повярва на тая декларация и се показа благосклонно към България, още повече като вид, в какво затруднение се намират вашитe финанси и какви тежки условия ви искаха берлинските банкери при преговорите за заем. В съгласие с френското правителство, Русия реши да се притече на помощ на България, като предложи един много по-изгоден заем. Каква беше нашата изненада, когато узнахме, че българското правителство отказа дори да се занимае с предложението на нашите съюзници, а прие тежките условия на германските банки. От една страна, това обстоятелство, от друга страна – беззаконието и терора над народните представители, с който ги застави да гласуват заема, показва, че тоя заем има политически характер, защото иначе не може да се обясни поведението на Радославовото правителство... Да оставим на страна всички разсъждения, нравствени задължения на България, чувства и благородство и да погледнем върху практическата страна на политиката, която Вашето правителство иска да наложи на страната, и кажете ми, Ваше Величество, какво може България да очаква от Австрия, заклетият враг на славянството ... Ние няма никога да забравим България, ако тя се държи безукорно към Русия и подпомогне нейните усилия да затвърди мира и равноправието на Балканите“. Савински съобщава още на Сазонова, че като напуснал двореца, той се срещнал с В. Радославова и Н. Генадиева и изказал пред тях учудването си, че до сега българският народ не се е вдигнал като един човек, за да се настани редом с Русия в борбата за славянската сигурност.

Изглежда, че колебанията на българското правителство да вземе открито становище към коя от групировкитe да се присъедини, е зависело много от общественото настроение и усилената дейност на русофилските кръгове в София. Предаността на народа към Русия, спомените, че Русия пожертвува сто хиляди от своите синове да освободи България от турското иго и силно развитите славянски чувства у просветените кръгове на българския народ се явяваха като гранитна преграда на усилията да бъде България въвлечена на страната на Централните сили. Органите на Виена и Берлин в София не си правили илюзии за състоянието на духовете и те не могли да разчитат на най-малката подкрепа на общественото мнение; заради това те съветвали правителството на Германия и на Австро-Унгария да съсредоточат вниманието си за момента в Цариград и от там да предизвикат обратно действие в София. Берлин и Виена мислили, че като се пренесе средището на вниманието в Цариград и се настрои Турция против България, последната, пред страха да бъде нападната откъм юг, ще се сдаде лесно и ще приеме условията на Централните сили да се присъедини към тях. Дипломацията на Австрия и Германия остави да се развива глухата борба в София между естествените чувства на народа към Русия, южната опасност от Турция и северната от Румъния; тя си била турила за задача да подчини Турция на своите балкански планове и не се страхувала, че България ще убегне. Но руското правителство следило зорко, какво става и в Цариград. Руският посланик в турската столица, барон Гирс, поставил действията на българския пълномощен министър при султана под особено наблюдение от тайните органи на руското посолство. Той не закъснял да узнае, че Андрей Тошев се среща много често с Таалат бея, с Джемал паша, с Енвер паша и то в едно време, често пъти след полунощ, което не е никак прието за политически разговори без особена важност.

На 8 август Андрей Тошев телеграфирал на Радославова и му съобщил съдържанието на един възбуден разговор между него и австрийския военен аташе в Цариград: „България трябва да се разбере с Турция“, бил казал австрийският военен аташе, „защото без това България рискува да бъде смазана от Сърбия и Гърция, ако продължава да действува на своя глава“. Андрей Тошев съобщава още, че същият ден при великия везир, Саид Халил, отишли германски офицери и настоявали Турция да се споразумее на всяка цена с България. Дипломацията на Централните сили предприела вече една истинска офанзива срещу политическия фронт на Балканите с цел да сближи България с Турция.

В българските дипломатически документи, главно ония в Министерството на външните работи, намираме телеграмата на Радославова, с която той дава заповед на Тошева да почне пропитвания и преговори за сключване на съюз с Турция. Посветен от Сазонова върху тайните преговори и разговори на нашия пълномощен министър в Цариград с турските министри, с Палавичини и барон Вангенхайм, Савински запитал Радославова да го осветли по този въпрос. Тъкмо по това време пристигнал в нашата столица и турският министър на вътрешните работи, Таалат бей, минувайки през София за Букурещ, където отивал с политическа мисия. В. Радославов отговорил на Савински, че не е постигнал никакво споразумение с Таалат бея, но е наклонен да се образува един неутрален блок от България, Турция и Румъния. Тоя отговор на Радославова е бил направен вероятно с цел да предизвика руския дипломат на полемика, да създаде някаква платформа на разговори за печелене на време. Изглежда, че Савински е влагал много повече темперамент, отколкото такт в тия важни, драматични преговори и се нахвърлил върху Турция и Румъния, като държави готови да въвлекат България в някое приключение против Русия с обявяване на война срещу Сърбия. Радославов предал на Савински и впечатленията си от Таалат, като му казал, че Турция се страхува от Русия, че цариградските правителства в миналото са пренебрегвали изобщо да търсят допирни точки с нея и, според него, това е било погрешна позиция на султана. Тази теза на Таалат бея се подкрепя и от едно историческо събитие, станало три месеца по-рано. Таалат бей и Изет паша били изпратени от султан Мехмед V като извънредни пратеници в Ливадия до руския император с особена мисия. След тържествените приеми в царската лятна резиденция, Таалат бей поканил Сазонова на прощален обед в султановата яхта, с която пътували извънредните пратеници. В своите спомени Сазонов разказва, че на трапезата Таалат бил много замислен, угрижен и нерешителен в разговора си. Преди да завърши обеда Таалат се навел към Сазонова и му пришепнал тихо: „Имам да ви направя сериозно предложение. Желае ли руското правителство да сключи съюз с Турция“ (S. D. Sasonoff, Les annees fatales, Paris, 1927). C. Д. Сазонов останал изненадан и озадачен, та веднага запитал събеседника си, защо е чакал да му зададе този въпрос в последната минута, преди заминаването си. Турският министър смънкал един отговор, след което Сазонов прибавил, че той ще даде наставления на руския посланик в Цариград, барон Гирс, да изслуша турското предложение по този повод. Барон Гирс не бил уведомен от цариградското правителство с никакво предложение, обаче той узнал, веднага след избухването на Световната война, когато барон Вангенхайм, германски посланик в турската столица, настоявал Турция да обяви веднага война на Русия, султанът и неговото правителство изтъквали винаги страха, че Русия може да завземе Цариград. В тази среща между Савински и Радославова, последният започнал да издава картите си; той казал на руския представител, че е наклонен да вяpвa в успеха на германците и че България може да има полза само от Централните сили. На това Савински отговорил, че както в миналото, така и сега България не може да има по-искрен и по-верен приятел от Русия.

Месец август 1914 година преминал в безплодни преговори не само в София, но и между правителствата на Съглашението. Между Париж, Петроград и Лондон през това време се водили бавни и неясни преговори за отстъпките, които трябвало да се направят на България. В тая насока на преговори Сазонов срещал не малко съпротива на българското правителство. Не по-малко е била съпротивата на руските усилия и от страна на правителството и общественото настроение в Атина и Букурещ. Нашите съседи застанали на почвата на Букурещкия договор и съвсем неохотно слушали съветите на Съглашенските сили да направят доброволни отстъпки на България. След дълги преговори най-сетне френският министър на външните работи, Делкасе, предложил една формула на разрешение, която била възприета и от Сазонова. Руското правителство предписало на своя представител в София да заяви на Радославова, че, независимо от землищните отстъпки, които Сърбия и Гърция ще направят на България, Съглашението обезпечава на последната цяла Тракия до линията Енос-Мидия. В тоя смисъл телеграфирал от Петроград и нашият пълномощен министър Михаил Маджаров, който, между другото, изтъкнал ползата на България, ако тя отвори веднага война на Турция и се присъедини към Съглашението (Дипломатически документи, София, 1921, том 1, с. 185 и сл.). На тази телеграма на Маджарова, от 23 октомврий, стар стил, Радославов сложил резолюция, че една война против Турция е непопулярна в България. Как е стигнал до тая установка, не се знае.

Мисията на Михаил Маджарова, който замести при Руския двор генерал Радко Димитриева, могла да постигне отлични резултати, ако българското правителство не било вече поело противни задължения, които правили безпредметни всякакви преговори с Русия. По документите в руските архиви на Министерството на външните работи личи ясно, че когато Маджаров пристигнал в Петроград, той заварил там досущ враждебно настроение против България в политическите кръгове; нему предстояло да предприеме цял поход против натрупалите се предразсъдъци, които съществували за нашата политика и които определяли дори становището на Сазоновите съветници. В късо време той успял да спечели руският министър на външните работи и да го предразположи към нашата кауза. Ако неговите усилия бяха подкрепени от правителството на Радославова и последният би дал уверение, че приема руската теза по балканския въпрос, много незначителни щяха да бъдат рисковете за България от нейната намеса против Турция.

Положението се изменило към края на октомврий, когато Турция минала към Централните сили и обявила война на Русия. Сазонов телеграфирал на Савински да подчертае пред българското правителство дадените от Русия обещания на България и го натоварил да поиска от Радославова да възложи на Маджарова мисията да уговори с руското правителство подробностите по въпроса за отстъпките и нашата намеса на страната на Русия. Радославов обаче телеграфирал на Маджарова да не бърза да преговаря с руското правителство и да чака нови наставления. Нашият пълномощен министър в Петроград не бил посветен в съдържанието на телеграмите, изпращани от цариградския ни пълномощен министър, Андрей Тошев, следователно, Маджаров е бил в неведение до каква степен България се е задължила спрямо Турция и спрямо Централните сили. Радославов в случая е постъпвал преднамерено.

Тъкмо в това време изпъква на сцената едноличната роля на английския пълномощен министър в София, сър Бакс Айронсид. За неговото държание Савински се оплаква на Сазонова и телеграфира така: „Той (Айронсид) не е във връзка с българските политически хора в България, нито с мен, нито с Панафийо. Той не познава нищо от България, нито местните условия, нито въжделенията на българския народ... Горд и високомерен, Айронсид иска да играе голяма роля в София, без да се съветва с мен или с Панфийо и по свой почин се сношава с българското правителство, на което съобщава поверително поръчкитe от Лондон.“ (Doc. dipl., Савински до Сазонов, с. 126, т. № 417, 28 октомврий 1914 г.).

Тук има очевидно интриги, каквито по онова време се заплитали и разплитали и на които източниците не е могло да се открият. Представителите на Франция и Русия при Царския двор в София са мислили, че Сазонов, Едуард Грей и Делкасе имат ясно и дружно становище по въпроса за землищните отстъпки на България в Македония и Тракия, горе-долу в кръга на получаваните до тогава наставления: нито Савински, нито Панафийо са споменували пред българското правителство за линията Енос-Мидия. Те останали изненадани, когато в София се получило копие от шифрованите телеграми на Сазонова до руските посланици в Лондон и Бордо (Doc. dipl., с. 127, тел. № 3687, 27 октомврий 1914 г.).

Изглежда, че в столиците на Съглашението не е имало единодушие по нашите работи. Съзнавайки нуждата от съгласувана дейност в София, Едуард Грей, след намесата на Сазонова и неговото настойчиво искане да се определи ясна линия на поведение от страна на Съглашението в София, дал своите наставления на сър Бакънан в Петроград да убеди Сазонова в необходимостта да се разширят отстъпките на България, на което мнение е и френското правителство. Действително, френският министър на външните работи, Делкасе, предписал на Палеолога да влезе в съгласие с Бъкарана и в същия смисъл да говори на Сазонова. След съвещанието на тия трима дипломати – Сазонов, Бъканан и Палеолог – изпратени били нови наставления в София, които гласели така: „Английският пълномощен министър в София е на мнение, че Съглашението може да привлече България против Турция, като й се обезпечи линията Енос-Мидия и земите до Вардар. Сазонов не се противопоставя да се почнат преговори в тоя смисъл с Радославова, обаче желателно би било, щото сър Бакс Айронсид предварително да се осведоми лично за истинските намерения на цар Фердинанда и неговите съветници“ (Doc. dipl. s. r., c. 126). Тази телеграма внесла цяла паника в свръзка с построения от Савински и Панафийо план за действие в София. Първият изпратил твърде тайна шифрована телеграма до Сазонова, в която му съобщава, че Панафийо и той не разбират, на какво може да се силае техният колега, Айронсид. „След като проучихме основно положението, ние дойдохме до строгото решение, че линията Енос-Мидия не съставлява в очитe на българитe оня обект, който ще ги накара да обяват война на Турция. Колкото се отнася до Вардарската долина, трябва човек да бъде лишен от всякакъв усет, че тя може да задоволи българитe, които знаят и са убедени, че и самитe сърби – макар за сега да упорствуват – ще признаят, че тая територия трябва да се даде на България, ако тя помогне на Съглашението“. Савински се мъчи да убеди Сазонова, че предложението на Айронсида е осъдено предварително да пропадне и по-добре е да не се правят постъпки в тази посока. Савински мисли, че Македония съставлява за българитe прицелната точка на тexнитe национални въжделения и че няма да се намери човек и обществено мнение в страната, които да не прегърнат тая комбинация – да се върне цяла Македония на България, ако, след споразумение със Сърбия, руското правителство даде подобна гаранция в София. „Ако ли“, пише Савински „Съглашението намери по-добре да се върне на България Македония, след свършването на войната, то в такъв случай може да се направи на софийския кабинет една декларация, която да бъде оповестена в Народното събрание. В същия смисъл телеграфирал и френският пълномощен министър в София до своето правителство. Той прибавил още в телеграмата си до Делкасе, че отсъствието на задружно разбирателство между тримата дипломатически представители в София на Съглашението прави лошо впечатление, и това обстоятелство може да бъде ловко използувано от противниците. Енергичните протести на Савински и Панафийо дали своя резултат; лондонският кабинет телеграфирал на Айронсид да работи занапред съвместно със своите колеги. Ние ще видим обаче по-късно, че Англия е имала съображения да води в София политика, която не е била винаги в хармония с руската. А това трябва да се запомни добре.

Взетото становище от Петроград, Лондон и Бордо получило бързо неочакван студен душ, който най-малко са предполагали. На 31 октомврий Делкасе предава телеграфски на Панафийо в София разговора си със сръбския дипломатически представител в Франция, Спалайкович. Спалайкович заявил служебно на френското правителство, че Сърбия няма да отстъпи нито педя от своята земя и предпочита да бъде подчинена на Австрия, нежели да види Македония в български ръце. Същият тон бил държал Балугджич пред княз Демидова в Атина. Панафийо съобщил това на Савински, който веднага телеграфирал в Петроград и в гнева си дори не спазил приличието на израза, като нарекъл престъпен сръбския шовинизъм. На 16 ноемврий Айронсид повикал Панафийо и Савински в английската легация, прочел им най-напред разменените телеграми между него и Едуард Грея от две седмици насам и съобщил, че той се бил срещнал прежния ден с Радославова и Добровича, на които предал от името на Съглашението следната декларация: „Съглашението предлага да даде на България, след свършването на войната, Тракия до Енос-Мидия и част от Македония до Вардар, ако тя обяви война на Турция“. На това съвещание Айронсид съобщил на колегите си, че първоначалната идея за новото предложение до българското правителство изхожда от английския пълномощен министър в Атина, сър Елиот, който служил по-рано в София, познава добре България и има желанието да примири двете противоположни тези, а още повече да бъде това предложение приемливо от Сърбия. Наистина, предложение и само предложение.

Два дена преди това съвещание на съглашенските дипломати в София нашият пълномощен министър в Лондон, Петър [Панчо-бел моя] Хаджимишев, посетил английския министър на външните работи, Едуард Грея, комуто внушил идеята Англия да се яви като посредница между българското правителство и Русия по въпроса за землищните отстъпки на България. Хаджимишев направил тази постъпка пред английското правителство по нареждане от Радославова, който е искал вероятно да предизвика диверсия и да печели време, тъй като в този момент още българското правителство се е колебаело, какви решения да вземе. Той е предполагал основателно, че общественото мнение в света ще бъде зачудено да установи, какво на България се правят предложения различни по своето естество и рязко очертавайки противоречията между Лондон и Петроград. Савински обърнал вниманието на английския дипломат върху лошото впечатление, което би произвел едноличният почин пред Радославова и Добровича, на които е правил декларации от името на трите правителства, без да уведоми предварително колегите си. Айронсид прибързал да омаловажи забележката на Савински, като казал, че както Радославов от името на българското правителство, така и Добрович от името на царя, заявил пред него, че България няма да се обяви никога против Съглашението, нито пък ще отвори война на Румъния, ако последната нападне Австрия. Освен това, българският министър-председател натоварил Айронсида да предаде тия негови уверения на Едуард Грея, обаче Радославов се въздържал да направи това и чрез нашия дипломатически представител в Лондон.

На другия ден, 17 ноемврий 1914 г., нашето правителство отговорило служебно на правителствата от Съглашението, че една война против Турция е непопулярна в България и последната е решена да пази строг неутралитет. Същият ден Савински бил осведомен от Айронсида върху съдържанието на една нова телеграма от Лондон. Английското правителство правило крачка напред по въпроса за землищните отстъпки на България; той признава, че България трябва да получи и безспорната област в Македония. Руският дипломат започнал да подозира колегата си да не би пък по свой почин да е направил постъпки пред Радославова и с това да отслаби значително достойнството на Русия в България, заради това той телеграфира на Сазонова, комуто предлага да се поставят редица условия в преговорите с България, а именно: 1. да се съобщи на българското правителство, че това ново предложение допълня с по-големи подробности и разширения направеното на 14 ноемврий; 2. България ще получи безспорната област в Македония след края на войната; 3. предоставя се на България да завземе веднага левия бряг на р. Вардар.

Савински съветва Сазонова (Doc. dipl. s. r., c. 130, тел. 436, 4/17.11.1914) да не се играе в София на обещания, а да се води реална политика. С обещания може да се проточат преговорите до безконченост, когато никой в България няма да се поколебае за една война против Турция, щом тя окупира Вардарската долина. Савински е на мнение да се изостави за момента идеята на съвместно действие със сръбска войска против Австрия, а да се иска от българското правителство гаранция да не напада Румъния. Познавайки добре психологията и политическите нрави на държавните мъже в София и Белград, техните слабости към дълги търгувания, Савински дава мнение да се водят преговорите в безусловна тайна, да не се съобщава нищо на сърбите, защото той мисли, че ще има положителни последици, ако Сърбия биде поставена пред свършен факт. Савински вярва, че никое сръбско правителство не ще отстъпи доброволно земя на България, но тъкмо това обстоятелство, поддържано от Пашича и неговите дипломатически представители в странство, крие в себе си мисълта, че Русия трябва да наложи на Сърбия този почин на разрешение. „Нека Пашич и целият сръбски народ“, пише Савински до Сазонова, „бъдат проникнати от убеждението, че Русия иска да спаси чрез тази комбинация, макар тя да е мъчителна, живота на Сърбия. С това Русия ще осигури за векове бъдещето на славянските народи от похищението на немската раса. Ако императорското правителство, в единение със съюзниците, реши да действува по тоя път, това ще бъде такъв успех и такъв удар за нашите противници, че те за дълго време не ще могат да дойдат на себе си“. В отговор на това Сазонов телеграфира на Савински, на 20 ноемврий, н.с., да предаде на Радославова: правителствата на Съглашението получиха с удоволствие декларацията на българския министър-председател, направена в София на представителя на Негово Величество английския крал. Ако България, съгласно тая декларация, се задължава да пази строг неутралитет спрямо Румъния, Гърция и Сърбия, правителствата на Съглашението й обезпечават, че в края на войната, когато всички въпроси ще бъдат подвергнати на разрешение, държанието на България няма да бъде забравено и тя ще получи големи землищни придобивки. Тези придобивки ще бъдат още по-чувствителни, ако България се реши да воюва против Турция и Австрия.

Кръстосани сведения и противоречия се преплитали с наставленията от Лондон и Петроград и с построения план на Савински, който схващал най-добре психологическия момент в София. Интригите продължавали. Румънският дипломатически представител в София, без да е натоварен от своето представителство, подбутнат от неизвестни съображения, съобщава на Савински, че Турция имала намерение да предложи на България голяма част от Тракия, стига да тръгне с нея и с Германия. Германският пълномощен министър, въпреки всяка дипломатическа резерва, която се налага в подобни случаи, приел една македонска делегация, на която бил казал, че Германия ще погледне с благосклонно око, ако България окупира Македония. Тия слухове и интриги започвали всяка сутрин, изменяли съдържанието си на пладне, за да турят привечер общественото мнение в нашата столица в страшно недоумение. Савински наблюдавал хода на събитията и схващал правилно положението. На Архангелов ден той повторно настоява телеграфски пред Сазонова, че всяко забавяне да се позволи на България да окупира левия бряг на Вардара ще бъде съдбовно за Русия. Не получавайки отговор, той праща на Сазонова друга телеграма на следния ден и се оплаква, загдето е оставен без наставления. Едва на 23 ноемврий Сазонов натоварил Савински да развие тезата си пред Радославова, но прибавил в телеграмата си, че трябва да се чака, докато се изяснят отношенията на България към Русия.

На 24 ноемврий Савински, Панафийо и Айронсид връчили колективно на българския министър-председател въпросната декларация. Радославов я приел с уговорка да я докладва предварително на царя. Между другото, в разговорите през тоя ден Савински подчертал, че бъдещите отношения на България с Русия ще зависят от отговора на българското правителство. И руският дипломат, предавайки по телеграфа отчет за въпросния прием, съобщил на Сазонова думите на Радославова: „Жалко, че България не е готова; ако тя беше готова, то тя щеше да бъде на страната на Русия против Турция и Австрия“. Обаче Савински прибавя тутакси, че не трябва да се взимат за сериозни думите на Радославова, освен като израз на българското правителство, че то е доволно за момента, понеже от него не се иска нищо. Опитът на Сазонова да се добере до истинските намерения на България и да има конкретни задължения на българското правителство посрещали винаги еластичния отговор на Радославова, който на 25 ноемврий казал на Савински, че той тълкува декларацията на Съглашенските правителства като едно припомване на изявленията, дадени от него на Айронсида, които той, впрочем, потвърдил още веднъж и категорично.

Между това руската дипломация започнала усилена дейност в Атина и Букурещ като една диверсия и евентуална гаранция против България, ако тази последната застане на противния лагер. На атинското правителство Сазонов съобщил, че ще му даде всяка подкрепа при случай, ако Гърция бъде нападната от България. От Румъния Русия искала да заяви на българското правителство, че тя е съгласна с декларацията на Сазонова в Атина. С тази си постъпка, макар и предпазна, руската дипломация заплита още повече развръзката на събитията. Личи, наистина, горещото желание на Русия да привлече балканските държави против Турция и да парализира връзката между Берлин и Цариград, но в тия сложни комбинации на дипломацията се заплитат противоречивите възгледи и интереси на Англия и Русия по отношение на Балкана, от една страна, и неутихналото, от друга страна, враждуване и съперничество на балканските народи, изострени много силно, особено след Букурещкия мир, когато България биде жестоко онеправдана

София станала тревожно и опасно средище, гдето само една изпусната дума е била в състояние да разруши построения, при добити с цената на големи усилия, жертви и мъчителни компромиси.

По Архангелов ден 1914 г. българското правителство излиза вече с програма на действие. Радославов телеграфирал на нашия пълномощен министър в Ниш, давайки му наставления, по които трябва да се води в разговорите си с княз Трубецкой, новият руски пълномощен министър при Сръбския двор. „Основите на българската външна политика“, настанява Радославов, „са завещани на България от Цар Освободителя със Сан-Стефанския договор: те се определят със Сръбско-българския договор от 1912 година“. От Петроград М. Маджаров телеграфира на правителството, че Сазонов бил му казал: „Македония ще имате, но трябва да си вземете най-напред Одрин до Енос-Мидия“. Това становище на руския министър на външните работи свързвало ръцете на Савински и издава твърдото решение на Русия да види най-напред България във война с Турция, та след това да става дума за Македония. По всичко личи, че руската политика е искала да покровителствува Сърбия, да не създава сред сръбското обществено мнение подозрението, че Русия използува военните затруднения на кралството, за да изтръгне от нея обещания в полза на България.

Това положение на нещата дава повод на дипломацията на Централните сили да застане на по-практична основа досежно землищните придобивки за България, ако тя мине на страната на Германия. И те не закъсняват да действуват в тая насока.

Руската разузнавателна служба в София успяла да залови една шифрована телеграма на Тарновски до граф Бертхолд от 2 декемврий 1914 г. Австрийският дипломатически представител в София предупредил своя министър на външните работи във Виена, че Радославов не се задоволява само с устните декларации на Австро-Унгария, ами иска договорни обезпечения, че Австрия ще признае като свършен факт окупираните от българските войски сръбски територии. Тарновски разказва по-нататък в телеграмата си, че се опитал да разубеди Радославова, като изтъквал, че е безпредметно да се дава на България писмена гаранция, обаче българският министър-председател настоявал на своето становище да има един дипломатически, формален и обезпечителен документ, който той ще пази в тайна, няма да го съобщава в Народното събрание, в случай, че ще бъде предизвикан от някоя интерпелация. „Той има нужда от нашите писмени задължения“, заключава Тарновски, „за целите на своята обща политика, и понеже Австрия има доверие у Радославова, то такава гаранция може да му се даде“ (Савински в доклада си до Сазонова, Dос dip. s. r., с. 138-139).

От съдържанието на тази телеграма за русите е станало ясно, че българското правителство е водило тайни и успоредни преговори с Централните сили и че още в края на декемврий 1914 година преговорите между Берлин, Виена и София са били доста напреднали. В австрийските дипломатически документи ние намираме пояснения върху съдържанието на горната телеграма, в една редица донесения на Тарновски, особено телеграмата му от 13 декемврий, в която описва положението на София. Радославов бил запитал австрийския дипломат, получил ли е отговор от Виена по въпроса за гаранциите, но Тарновски бил му отговорил, че Виена няма да подпише никакво задължение, докато България стои в бездействие; но щом България навлезе в сръбска територия и я окупира, каквото е уговорено, тя ще получи веднага гаранция от Австрия, че окупираните земи ще останат притежание на България. Със същия тон говорил и германския пълномощен министър в София на Радославова: „Съглашението“, пише Тарновски до Берхтолда (Doc. dipl. s. r., c. 140), „дало вече на българското правителство писмена гаранция, че ако България стои неутрална, тя ще получи голяма част от Македония, Тракия до Енос-Мидия. Радославов искал да покаже на Тарновски въпросната гаранция, но тя не била у него. Личи обаче по самите австрийски документи, че Радославов държал до известна степен в течение Тарновски за преговорите, които води с Айронсид, Савински и Панафийо. Няма ясни указания, до къде е стигнал в тая посока.

Посветен в тайните на преговорите между българското правителство и съглашенските дипломати, Тарновски усвоил нова тактика. Той уверявал виенското правителство, че Радославов не дава никаква цена на обещанията на Русия и нейните съюзници, че той съвсем не вярва на руската победа, следователно, в такъв случай Сърбия не може да отстъпи Македония на България. Радославов бил казал на Тарновски, че би бил друг въпросът, ако България би била готова да воюва, в такъв случай тя би окупирала веднага Македония, но понеже това е за сега невъзможно, то предложението на Съглашението се явява по-изгодно за България и може да повлияе на правителството да го приеме. Да оставим Тарновски да говори по-нататък: „Аз казах на Радославова“, пише Тарновски до Берхтолд, „че положението е сериозно, че както царя, така и правителството знаят много добре, че Македония могат да получат само от нас и това е достатъчна придобивка за България. Германия и Австро-Унгария чакат от България дела и не намират причини да се отлага нейното влизане във войната“. Радославов възразил на това, че България не е още военно готова, че това не може да стане по-рано от януарий. Тогава Тарновски запитал: „В такъв случай ще предприеме ли България веднага атаката“. На този въпрос Радославов отговорил, че правителството е компетентно да се произнесе, кога да воюва, а не той лично. Българският министър-председател прибавил, че само след разгрома на Сърбия може да се вярва, че Румъния и Гърция ще стоят мирно, а на България ръцете да бъдат развързани да се хвърли на страната на Централните сили“. „Но Радославов“, заключава Тарновски, „все още настоява да получи писмени гаранции“. В една друга телеграма, от 25 януарий 1915 година, Тарновски телеграфирал на новия министър на външните работи във Виена, барон Буриян, че България не може още да определи датата, кога ще нападне Сърбия, но той вярва, че това ще стане след общата офанзива на австрийските войски.

Преговорите с българското правителство вървели зловредно бавно, неясно и без никакви изгледи за успех. На 28 януарий Савински посетил Радославова, който току-що бил се върнал от Бургас. Руският дипломат запитал нашия министър-председател, какво решение е взел цар Фердинанд. Радославов му отговорил, че царят е на мнение да се почака още малко, но той посъветвал събеседника си да поиска прием от царя и лично да му обясни преимуществото за България да се намеси на страната на Съглашението. На това Савински отговорил, че повече от това, което е казано на правителството, не може да се каже и на царя, и Радославов приключил разговора със заключението, че предвид нерешителността на царя, той, като отговорен министър, макар и председател на Министерския съвет, не може да вземе за момента никакво решение.

Протакането на преговорите в София насочило френското правителство към еднолично въздействие над цар Фердинанда. Починът изхождал от Делкасе. Френският министър на външните работи натоварил херцог де Гиз, син на херцог де Шартр. Херцог де Гиз, след смъртта на Орлеанския херцог останал прям претендент на френския престол от орлеанската династия, да замине в строго инкогнито за София, да се срещне с българския владетел и да се помъчи да го спечели на страната на Съглашението. Никой в София, освен Двореца и Панафийо, не бил знаел за мисията на този френски княз. Посещението е било уговорено твърде поверително, между Панафийо и Добрович. Първата среща между царя и херцога станала на 6 февруарий. Цар Фердинанд разговарял с племенника си цял час. Херцогът се помъчил да убеди царя в ползата на България, ако тя обяви война на Турция и свърже съдбата за България със Съглашението, което има всички изгледи за окончателна победа, макар в настоящия момент и изгледите на боя да не са съвсем на страната му, и въззоваван към неговите роднински връзки, към паметта на майка му, княгиня Клементина, която си останала до последния момент от живота си горещо привързана към Франция. Фердинанд обещал на племенника си да помисли върху направеното му предложение, да прецени всичките възможности и ще му даде отговор в една от бъдещите срещи. Френският пълномощен министър в София докладвал телеграфски на Делкасе за първата среща на херцог де Гиз с царя и бил съобщил, че българският владетел не бил много милостив в преценката си на съглашенската политика. На другия ден, при втората среща с херцог де Гиз, цар Фердинанд бил му заявил, че той не може по никой начин, следвайки мнението на компетентни лица, да обяви война на Турция, защото подобна война не е вече популярна в страната. Много други съображения са изпъстрили отговора на царя; и като е сметнал, че на тази тема всичко е казано, той се бил обърнал към херцога със следните думи: „Сега, драги родственико, твоята мисия е свършена; ти сега си само мой роднина, прекарвай в хотел „България“, обаче никой не требва да знае, кой си ти“. Така мисията на херцог де Гиз „пропаднала“ и на 13 февруарий той отпътувал обратно за Франция през Солун.

Периодът април-септемврий 1915 година съдържа по отношение на България дълга верига от интриги, домогвания, заплашвания, а своевременно с това България се готвела за война. Неуспехите на Съглашението се дължат на много причини, които поставяли и самото руско правителство в необясними колебания. В лабиринта на интригите в Петроград, досежно източната и балканска политика на Русия били пуснати в ход всичките демонски усилия на руските противници; те свили гнездо дори в приближените на императора. Не малко е способствувал граф Витте, чието влияние в известни дворцови среди е било пагубно за отношенията на Петроград със София. Граф Витте поддържал тезата за отделен мир с Германия и Турция, следователно, излишно било да се настройва България против Турция. Поведението на тоя руски държавен мъж е било различно тълкувано в политическите среди, особено когато неговата дейност за отделен мир съвпаднала с предложенията на Турция (виж също: Красный архив, том XXVIII, с. 4 и сл., доклада на княз Кудашева до Сазонова от 10 септемврий 1915 г.; същият тоя доклад е напечатан изцяло в сб. „Константинопол и Проливи“, том първи на „Красный архив“, с. 205-206) отправени само до Франция и Англия за сключване също на отделен мир през пролетта на 1915 година. От германскитe дипломатически документи ние узнаваме, че действително Турция е имала такова намерение и германският посланик в Цариград, барон Вангенхайм, е развърнал грамадни усилия, за да отклони цариградското правителство от това му отчаяно намерение. Тия събития съвпадат със споразумението между Централните сили, от една страна, и Румъния и България, от друга страна, за транзитния превоз през последните две държави на военен материал за Турция. Австрийската дипломация – все по това време – използувала връзките на руската княгиня Мария Василишикова, която останала в имението си в Австрия и след обявяването на войната, с руския император и чрез нея предприела ред пропитвания в Петроград, пред царя и Сазонова, за сключване на отделен мир. В друга посока германската дипломация се опитвала, ако не умее да задържи Турция, да се разбере с Русия, да сключи с нея отделен мир и да даде на русите Цариград за наказание на турците, заради измяната им.

Всички тия шахматни маневри на дипломацията и на неотговорни чинители се разбивали от проблематичното поведение на Румъния, България и Гърция, в които страни двубоя на дипломатическа почва е бил ловко изкористван от заинтересувани лица. Изглежда обаче, че средобежната сила на балканската политика на двете воюващи групировки се е била съсредоточила в София. Сазонов е бил, въпреки всичко това, много загрижен за поведението на България, за нейните отношения с Русия. Неговата нарочна осведомителна служба, която е действувала по покрайнините на голямата политика, му е доставила сериозни доказателства, че българското правителство прикрива усърдно крайните цели на своята политика. Сазонов е мислил, че цар Фердинанд работи на два фронта, твърде ловко, без съмнение. На едно съвещание между него, сър Бъканан и Палеолог, руският министър на външните работи се изразил със следните думи: „Моята тайна служба ми донесе, че цар Фердинанд е поел формално задължение спрямо Австрия. Германското влияние първенствува в София и от сега нататък всичко може да се очаква от него и правителството му. Настоявам да поставим колективно въпроса за определението на България ребром в София. Ако Франция и Англия не желаят това да сторим, то аз ще действувам самичък. Ако и това не помогне, тогава ще помоля императора да извика обратно нашия пълномощен министър в София“ (М. Маджаров, Дипломатически документи, София, 1921, т. I, с. 486 и сл.).

Френският посланик се опитал да отклони Сазонова от това му намерение, като заявил, че няма да предложи на своето правителство мерките, за които става дума.

За да раздвои и постави в разногласие правителствата на Съглашението, Радославов предприел пропитвания, еднолични, в Лондон и Бордо. На нашия пълномощен министър при английския двор той дал наставление да не повдига пред Едуард Грея никакви въпроси във връзка с водените в София преговори със съглашенските дипломати, а да подчертава само, че България е решена да остане до край неутрална и благосклонно разположена спрямо Англия и нейните съюзници. В замяна на това България иска да й се дадат Добруджа, Македония и Кавала, сиреч Западна Тракия. На д-р Димитър Станчев Радославов телеграфирал в Бордо да пропита френското правителство, дали е склонно да даде на България спорната и безспорната област в Македония, също Добруджа и Кавала. За Енос-Мидия не ставало и дума в тия наставления. Първото предложение е в съгласие с германо-австрийските разговори в София – за нашето присъединение към Централните сили, а второто е поставено като условие от Съглашението, ако България се присъедини към него, но без Добруджа. Така съпоставени двете тези, ясно е, че целта на правителството е била да печели време до окончателната му ориентировка. Ако се чете с внимание дипломатическата преписка, обнародвана от Министерството на външните работи в София и сравнява съдържанието й с чужди източници, не може да се поддържа противно заключение.

Въпреки всичко това, Сазонов все има малко вяра; без да накърни достойнството на своите съюзници, той се старае да ги спечели по отношение гаранциите за България, които в неговите очи са справедливи и необходими. За тази цел Савински представил нова декларация на Радославов, на 14 септемврий, в която били префразирани по-старите предложения на Русия. Но и по това време не е имало пълно единодушие между Париж, Лондон и Петроград. Още в края на август Сазонов бил казал на Палеолога, че както Делкасе, така и Едуард Грей изглежда, че не искат да разберат, колко е застрашена позицията на Съглашението в София. „Ние губим времето си“, казал Сазонов, „в излишни канцеларски преписки, а това време е много ценно за нас. Ние трябва да сме на чисто с Радославова и да обещаем писмено, какво ще дадем на България“. Това е ценно признание на Сазонова.

Едно обстоятелство, което макар да засяга вътрешното управление на Русия, иде да потвърди опитите на външни чинители да се премахне Думата и да се възстанови абсолютизма в Русия. Вътрешнитe ежби в системата на управлението, в един момент, когато съдбата на империята е сложена на карта, свързвали ръцете на руската дипломация. Тайнствените атентати върху военните складове в Петроград и провинцията са били репетиция за революцията, която дебнела Русия. Френският посланик отбелязва тоя факт, който му бил съобщен от Милюкова в присъствието на Максима Ковалевски, Маклакова, Шиндарева и целия щаб на Либералната партия. Загадъчните сплетни около императора отишли до там, че през август Николай II заявил на своите министри, че той поема сам главното командуване на Западния фронт, а великият княз Николай Николаевич ще замине за Кавказ да замести графа Воронцов-Дашков. Интригите на Сухимлинова отишли до там, че царя забранил на своя вуйка да отиде в Петроград, ами от Главната квартира направо да се отправи за Кавказ.

Събития от друго естество, несвършващи се конспирации, подготовлявани в най-висшите кръгове и близкия кръжец на царското семейство, постоянните стачки във военните арсенали, предизвикани от послушни оръдия на руските врагове, всичко това плашило добрите руски патриоти. Дворецът на великия княз Павел Александрович станал убежище на всички ония, които виждали опастноста за Русия и за сигурността на френско-руския съюз. У Павла Александрович се обсъждали всички възможности, за да се разбие гнездото около императора, което насърчавало, съзнателно или несъзнателно, всички мероприятия от естество да докарат катастрофа за династията. Великият княз Димитрий Павлович напразно се мъчил да отмени заповедта за сменяването на Николая Николаевич като главнокомандуващ. В главата на този млад и енергичен потомък на Цар Освободителя се загнездила още повече мисълта, че злощастието на династията иде от Распутина и групата, поддържана от него. Още тогава се затвърдява у него убеждението, че Распутин трябва да бъде премахнат, ако Петроград и Русия не искат да заприличат на старата Византия. Първото показание за тия лоши последици намираме във френските дипломатически документи от 2 септемврий 1915 г., където е отбелязана следната знаменателна телеграма на френския посланик в Петроград: „В последните месеци можеше да се вярва, че няма да настъпят революционни движения в Русия, преди края на войната. Днес не бих могъл да кажа това. Днес трябва да си поставим въпроса, дали още за дълго време Русия може да играе ролята на съюзница на Франция. Колкото и проблематично да е това предположение, то трябва за напред да влезе в прозрението на републиканското правителство и във военните планове на генерал Жофр“ (М. Paleologue, La Russie des Tsars, t. II, c. 66).

Френският посланик съобщил още на Делкасе, че почти всеки ден, по натиск от кръжеца около императрицата, Николай отстранявал от своитe приближени ония офицери, които са били най-положителните приятели на Франция и крепители на френско-руския съюз. Първата жертва бил княз Владимир Орлов.

Между това, в края на август, в София пристигнал Меклембург-Шверинския херцог Жан Албрехт, придружен от свита германски дипломати. Меклембургският херцог е чичо на данската кралица Александра и на княгиня Цецилия, съпругата на германския кронпринц. За мисията на тоя херцог в София българското общество е посветено; той тури основата на фактическото присъединение на България към Централните сили. Малко след това България обяви общата мобилизация, която водеше към война.

Тоя жест на българското правителство внесе недоумение у руското правителство. На 21 септемврий Сазонов изпратил телеграма до Савински, която гласяла тъй: „Предвид на българската мобилизация натоварвам Ви да заявите на Радославова, че не сме още получили отговора на българското правителство и че искаме да знаем, на какво се дължи това мълчание. Ако Радославов Ви отговори уклончиво или не даде удовлетворителни обяснения и ако вие сте убедени, че мобилизацията е с цел да се нападне Сърбия, то дипломатическите представители на Съглашението трябва да заявят, че ще напуснат София. Напущайки България, Вие ще предадете на Радославова писмена декларация, че Съглашението ще държи него и царя лично отговорни и че отношенията са прекъснати само с тях, но не и с българския народ.“ (Doc. dipl. s. r., c. 160-161).

По-нататък в телеграмата си Сазонов говори за Деклозиеровата афера и съобщава на Савински, че дейността на Деклозиер и неговата мисия в България не бива да се прекъсва по никой начин. В тайните руски архиви има ценни документи за построението на това тъй наречено Деклозиерово предприятие в България. Починът произхожда, по предварително споразумение, от Париж, Рим и Петроград. То разкрива трагедията, която е преживял за момент политическия разум на големите чинители през световната катастрофа. То може да служи само за лош пример на поколенията и на ония, които поемат отговорността пред историята да ръководят човешките съдбини.

Савински прави последно върховно усилие в София. Той е в страшна психологическа борба и опитва всички средства да отклони България от последното решение. Той дал идеята на Сазонова да се направи последно усилие пред Сърбия и пред Пашича, който бил непримирим в своето решение нищо да не се отстъпва на България. Савински казва в заключението си: „Понеже изпращането на съюзническата армия в Солун ще отнеме много повече време, отколкото е потребно на България да завърши мобилизацията си, не би ли било възможно – за избягване на катастрофата – да се застави Сърбия да предаде Македония не на Съглашението, а лично на императора. По този начин няма да бъде огорчено националното честолюбие на сръбския народ.“ (Doc. dipl. s. r., c. 161.)

Сазонов не възприел това предложение, но той видял чак сега съдбовните последствия от безкрайните търгувания в София, от загубеното време в преговорите с Румъния, естеството на които опорочили руската политика в София. Сазонов е говорил не веднъж на императора, че на Румъния трябва да се даде ултиматум, а не на България. Тезата на руския министър на външните работи била възприета и от началника на щаба на руската армия, генерал Алексиев, но тя срещнала съпротива на английското и на френско правителство, така също и на римския кабинет. Сазонов е искал Румъния да заяви веднага, че ще бъде до край неутрална или ще нападне Австрия. Той е бил прав в признанията си, които е направил пред своя помощник, Нератов, че закъсняването на Румъния да обяви война на Австрия ще улесни по-скоро задачата на Централните сили, нежели да помогне на Съглашението.

На 2 октомврий, н.с., Сазонов телеграфирал на Савински: „Щом получите тази телеграма, заявете следното на Радославова: Събитията в България показват, че правителството на цар Фердинанда е решено да постави съдбата на България в ръцете на Германия. Присъствието на германски и австрийски офицери във Военното министерство и в щаба на армията, съсредоточаването на войски на сръбската граница, паричната помощ, дадена от Германия на България и с готовност приета от българското правителство, не позволяват да се съмняваме повече, против кого са насочени българските военни приготовления. Силите от Съглашението, които имат присърце интересите на българския народ, не веднъж са предупреждавали българския министър-председател, че всяка враждебна акция на България против Сърбия ще се смята враждебна акция против тях. Резултатът сега е в противоречие с многобройните изявления и декларации на шефа на българското правителство. Ще кажете, че представителят на царска Русия, при спомените за Освободителната война, не може да остане повече в една страна, която се готви за братоубийствена война и че сте получили заповед да напуснете България с целия персонал на легацията и консулството, ако в 24 часа българското правителство не скъса открито с неприятелите на Русия и на славянството“.

Няма съмнение, че отговорностите на руската дипломация и на съглашенската изобщо са на лице. От изложението става явно, че тая дипломация, без единство в тактиката си, без ясни схващания по българския национален въпрос, без представа за психологическата обстановка в България е улеснявала ориентировката на Радославова. Трябва да се съжалява, че Сазонов, въпреки изявлението си, че ще скъса отношенията си с правителството, но не и с българския народ, не биде последователен до край. Българският народ, наказан в 1913 г., бива измамен още веднъж, в 1919 г., въпреки светостта на неговия идеал и героичните му борби.

Публ. в сп. „Родина“, год. I, кн. III, София, март 1939 г., с. 124-142.

 

* * *

 

Д-р Стоян Васков
НАХАЛСТВОТО НА САВИНСКИ.

 

Не е тайна абсолютно за никого, че днес дипломати, легации и дипломатически мисии играят ролята на специално привилигировани шпиони. Едно е само, че някои от тях изпълняват своята роля в рамките на известно външно приличие и коректност. Установени са ред международни обичаи, които, така или иначе, ограничават деятелността им. Едно от тия правила е постановлението, че чуждите дипломатически мисии не могат да се месят във вътрешния живот на страната.

Руският посланик в София, г. Савински, обаче, поради нахалство, свойствено само на неговата нация, съвсем игнорира това международно правило. Неговото поведение в България е толкова нахално, че се приближава до безсрамие. Вероятно, г. Савински си въображава, че е ялтайски помпадур Думбадзе, а България – Ялта.

При сключването на последния наш заем в Германия, въпреки всички приети международни правила, Руската легация излезе със собствено комюнике. Макар, че след това г. Савински стовари вината на своя секретар Саблер, за никого не е вече тайна, че секретарят не е могъл без знанието на своя шеф да издаде подобно комюнике.

Господин Савински чрез подкупи и лично въздействие върху българската опозиция устрои в парламента ония скандали, които станаха през време дебатите по заема.

Чрез своите тайни агенти Зусман, Булковщаин, Любен, руски евреи, живущи в хотел „Булевард" и Рублев, управител на кантората „Бр[атя] Нобел", също шпионин, г. Савински е успял да подкупи „Балканска Трибуна" и ,,Заря" за 100 хиляди лева, за да ги тури в услуга на най-безсрамната русофилска пропаганда в България.

Недоволен само от това, г-н Савински в началото на войната сам встъпи в ролята на журналист в уличните бюлетини, гдето той лично с най-арогантен език ругаеше Германия и разправяше за несъществующи руски успехи, с цел да заблуди българското обществено мнение.

По въпроса за минаването на германските работници (русите твърдят, че това са матроси, снабдени с редовни лични паспорти, г. Савински, със свойственото му нахалство, повдигна цяла буря, връчи на нашето правителство нота, при което, некоректността на тоя господин отиде до там, че съдържанието на нотата си той съобщи предварително на своите български приятели от калибъра на Данев, Гешев и С-о, а след това я връчи на правителството. Тая възмутителна дързост от страна на г. Савински явно характеризира неговите тайни побуждения да създаде тревожно настроение сред българското общество.

Не за честта на българската опозиция трябва да констатираме, че част от нея в последно време поддържа твърде тесни връзки с г. Савински, черпейки от Руската легация духовно и парично вдъхновение за борба с истинско българските интереси. Но тези господа не трябва да забравят, че думите на г. Савински може да бъдат сладки, рублите му приятно може да миришат, едното и другото, обаче, тласкат из пътя на измяната към България.

До колкото се простират нашите положителни сведения, чрез някои тъмни личности, г. Савински подготвя революции, династически преврати, републиканско управление в България и пр. Нека бъдем предпазливи! ... Но нека и той добре да помни, както и г. министър-председателят заяви, че България не е Персия и че нахалството на руските дегенерирани дипломати няма да мине безнаказано! ...

Публ. в България и интригите на Русия (Сборник статии). 1914, с. 57-59.