ПРОФЕСОР БОГДАН ФИЛОВ ЗА ЦЪРКВАТА „САН КЛЕМЕНТЕ“ В РИМ И ЗА ГРОБА НА СВЕТИ КИРИЛ

Като се започна от 11 май до 24 май, та и преди и след тези дати радиа, телевизии и вестници продължиха най-усилено да ни заливат с истини и полуистини по отношение на светите братя Кирил и Методии и за тяхното дело. Повтаряха се и се преповтаряха известни и недостатъчно популярни факти от живота на светите братя, на техните ученици, както и на българския цар Борис – Михаил, на византийския император и патриарха, така и на римските папи.

Гледахме и традиционното посещение на българската културна делегация в Рим и поднасянето на цветя на гроба на свети Кирил в църквата „Сан Клементе“.

Не съм сигурен доколко в нашата историография са познати и популярни изследванията на историците ни от периода до 9 септември 1944 г., но от изявите на някои наши историци и литератори по време на юбилея съмненията ми се затвърдиха.

Едно такова изследване, на основата на постиженията на съвременната му наука, е голямата статия на проф. Богдан Филов (1883-1945) „Църквата на св. Климента и гробът на св. Кирила в Рим“. Нея той публикува като встъпителна статия в редактираното от него и от проф. Борис Йоцов списание „Родина“ през 1938 г.

Екзекурираният през 1945 г. от народния съд изключителен български учен дава отговори на редица и до днес дискусионни въпроси около живота, дейността и смъртта на светите братя. Тук той се спира и на мисиите на братята в Рим и успешната защита на тяхното дело пред Светия престол.

Може би много от нашите съвременници не знаят, че гробът на свети Кирил в римската църква „Сан Клементе“ е поруган преди столетия и в действителност днес той е празен, а мощите на светеца са в неизвестност. В разказа си проф. Б. Филов се спира подробно и на смъртта и погребението на свети Кирил във Ватикана и впоследствие в „Сан Клементе“. Макар, че и до днес археолозите от България, от Чехия и Словакия продължават да търсят гроба на свети Методий, в статията на проф. Филов се изнасят не достатъчно известни, макар и несигурни сведения, че и св. Методий е бил погребан в този гроб. Макар, че се спира и на тази информация, ученият я подлага на сериозни съмнения, която мисля че заслужава сериозно внимание и по-нататъшни проучвания.

В тази статия проф. Филов подробно анализира резултатите от извършените археологически разкопки и сюжетите в стенописите в църквата, както от своите наблюдения, така и на основата на изследванията на едни от най-добрите познавачи на античната, средновековната и възрожденската църковна живопис и архитектура. Най-много внимание той отделя на сцените от живота и дейността на светите братя, допълвайки разказа си с постиженията на съвременната му медиевистика и църковната история. Спира се и на стенописите, отразяващи живота на патрона на църквата свети Климент, мощите на които са открити по време на Хазарската мисия на Солунските братя и предадени на Ватикана от тях.

Убеден съм, че тази статия на големия български учен чрез сайта „Сите българи заедно“ ще достигне до по-широк кръг интересуващи се от нашата средновековна история и по-специално от делото и неговата защита от братята Кирил и Методий.

Запазил съм езика и стила на автора на статията, независимо, че много думи и понятия днес имат по-различни имена и произношения. Единствено са изпуснати приложените черно бели фотоси от църквата „Сан Клементе“, от стенописите и откритите предмети по време на разкопките поради лошото им качество. Но тези които се интересуват повече от темата лесно биха могли да ги открият както в интернетпространството, така и в специализираните издания.

Цочо В. Билярски

* * *

ПРОФ. Д-Р БОГДАН ФИЛОВ
ЦЪРКВАТА НА СВ. КЛИМЕНТА И ГРОБЪТ НА СВ. КИРИЛА В РИМ

 

Голямото мнозинство от посетителите на Рим, пленено от величествения характер на паметниците от античната епоха и от времето на Ренесанса, не обръща особено внимание на една от най-старите и най-интересни църкви в този град, а именно на църквата на св. Климента, папа римски. Обаче за всички славяни, особено за нас, българите, тази църква представя твърде голям интерес, защото е тясно свързана с живота и дейността на славянските апостоли, светите братя Кирила и Методия, и по тази причина тя би трябвало да бъде място на поклонение за всички българи, които отиват в Рим.

Църквата на св. Климента се намира в низината между хълмовете Целий и Есквилин, близо до амфитеатъра на Веспасиана – така наречения колосей – по пътя, който води за Латерана. Тя е разположена, следователно, в центъра на древния и средновековния Рим. Улицата, на която лежи църквата, носи сега названието „Св. Йоан Латерански“. През средните векове тя се е наричала „Голямата улица“ – „Виа маджйоре“ – и е забележителна с това, че по нея са минавали големите религиозни процесии, които са изхождали от Латерана или пък са отивали към него. Тази улица се намира в тясна връзка с известната средновековна легенда за папата-жена Йоанна, възникнала в смутните времена на папството през X век. Според легендата, една жена успяла да се вмъкне като мъж в римското духовенство и по този начин била избрана по-късно за папа. Обаче един ден, през време на една процесия, тя внезапно добила на улицата, и едва сега измамата била разкрита. Този необикновен случай станал причина, щото кардиналите при избора на папа да обръщат внимание и на неговия пол. Като повод да се създаде тази легенда е послужила, както изглежда, една мраморна статуя на някаква богиня, която се е намирала на „Голямата улица“ и която е произхождала из някоя от околните антични сгради, вероятно от баните на Тита или на Траяна.

Църквата на св. Климента, в днешния си външен вид, е съвсем обикновена сграда, която с нищо не привлича погледа на минувача. Само западният вход, който сега се намира в двора на църквата и не се вижда от вън, е запазил своя старинен вид. Впрочем трябва да се забележи, че сегашната сграда датира сравнително от късна епоха, едва от началото на XII век, и съдържа многобройни добавки и поправки от по-ново време. Тя е била основно ремонтирана и изписана във времето на папа Климента XI (1700-1721 год.), когато е бил направен и сегашният таван с касети в стил барок. Въпреки това, вътрешността на църквата е запазила оня старинен вид, който е характерен за по-старите римски базилики, каквито са, напр. „Св. Сабина“ или космединската „Св. Богородица“. Два реда антични мраморни колони разделят църквата на три кораба, от които средният е по- широк и по-висок. Мраморната ограда на хора пред олтара, както и старинният низък мраморен амвон с две стълби, са направени отчасти с материали, взети от по-старата църква на св. Климента, за която ще говорим по-долу. Подът на църквата, който датира пак от началото на XII век, е направен от мозайка с геометрически фигури, изработени от разноцветни мрамори и други редки камъни (порфир и серпентин). Този вид мозайка се означава като Козматова мозайка, по името на архитекта и скулптора Козма или Козимо, родоначалник на една даровита фамилия от майстори, които са използували широко тази техника в римската архитектура от XII до XIV век. Църквата на св. Климента ни дава един от най-старите и най-добре запазени образци от Козматова мозайка.

От същата епоха са и стенните мозайки, които украсяват апсидата на църквата и които принадлежат към най-хубавите средновековни мозайки както по своята дълбока символика, така и по своето отлично изпълнение. В средата на цялата композиция, върху общия златен фон, се откроява символическият образ на Разпятието, израснало като „дърво на живота“ от богатите акантови мотиви, които покриват цялата апсида. Върху кръста са представени апостолите във вид на гълъби, а над него се вижда ръката на Бога Отца. Разпятието и акантовото цвете имат за основа райския хълм, от който изтичат четирите райски реки. От ляво и от дясно към тях се приближават да пият водата им два елена – символи на душите, които търсят Бога. По-нататък, край водите, са представени някои водни птици, а след това виждаме в ляво и в дясно два пауна като символи на възкръсението и нетленността. Между отделните спирали на акантовото цвете са вмъкнати различни фигури; едни от тях, облечени в църковни одежди, представят църковните отци; други, в мирски дрехи, ни дават образите на самите майстори, които са работили мозайките. Нека забележим, че нещо подобно намираме и в някои от нашите по-стари резбарски иконостаси, гдето наред с образите на светци, майсторите на иконостасите са поставили и своите собствени образи. Между фигурите на мозайката не липсват и някои чисто антични мотиви, каквито са, напр., крилатите амури, заети от късното елинистическо изкуство. Изобщо цялата тази декорация почива на античната художествена традиция, обаче различните нейни мотиви са получили съвсем друго символическо значение. Отдолу е представен още един път Исус Христос като „Агнец Божий“, а в ляво и в дясно от него виждаме символическите образи на апостолите във вид на агнета, които излизат от „града на стария закон“ (Ерусалим) и от „града на новия закон“ (Витлеем).

На предното лице на апсидата, над така наречената триумфална арка, която носи големия латински надпис, виждаме един медалион с образа на Исуса Христа Вседържител. В ляво и в дясно от него са представени символите на четиримата евангелисти: лъв, ангел, говедо и орел. В ляво от арката са представени апостол Павел и св. Лаврентий, а под тях – пророк Исая; в дясно – апостол Петър и св. Климент, а под тях – пророк Йеремия. По такъв начин всички изображения на мозайката са нагласени така, че да ни дадат по възможност по-пълна представа за символическото значение на изкуплението. В същото време те се явяват като илюстрация на думите, написани с монументални букви върху триумфалната арка, които гласят: „Слава на Бога в небесата на трона, мир на земята и в человеците благоволение“.

От стенописите, които украсяват стените на църквата и които са изписани от различни художници в началото на XVIII век, заслужават да се изтъкнат, като по-важни за нас, образите на св. Кирила и Методия в централния кораб. Тези образи са изписани от художника Пиетро Разина, комуто се дължат и други стенописи в църквата, а именно „Коронацията на св. Богородица“ и „Възнесението на св. Сервол“. В югозападния ъгъл на църквата се намира параклисът на св. Доменика, чиито стени в началото на XVIII век са били богато украсени с мраморни инкрустации и са били изписани със сцени из живота на светеца от художника Себастиан Конка. Този параклис по-рано е бил посветен на св. Кирила и в него известно време, както ще видим по-долу, са се съхранявали мощите на този светец.

Най-после трябва да споменем и новия параклис на св. Кирила и Методия, пристроен в югоизточната част на църквата през 1882 до 1886 година съвместно от папа Леон XIII и известния загребски архиепископ и голям славянофил Юрий Щросмайер. Този параклис е украсен от римския живописец С. Нобили с фрески, които представят сцени из живота на св. Кирила и Методия. В апсидата е изписан папа Леон XIII, който, придружен от св. Кирила и Методия, поднася на Исуса Христа модела на църквата на св. Климента. Върху стената в дясно е представен съборът на епископите във времето на папа Хадриана II, в който св. Кирил и Методий защищават славянското богослужение. На срещната стена е представено пренасянето на мощите на св. Кирила от Ватикана в църквата на св. Климента.

* * *

Както споменахме вече по-горе, сегашната сграда на църквата на св. Климента датира едва от началото на XII век. Много по-голям интерес представя за нас първоначалната постройка, останките от която бяха открити посредством разкопки под сегашната църква. За повод да се предприемат тези разкопки послужило преданието, че под сегашната църква на св. Климента се намира друга по-стара църква. Още първите сондажи, произведени през 1857 година, потвърдили това предположение. На следната година, във връзка с хилядогодишнината от пребиваването на св. Кирила в Моравия, разкопките били продължени, за да се търси гроба на св. Кирила. Тогава именно е била открита апсидата на по-старата църква, вследствие на което разкопките са били продължени с по-голяма настойчивост. С тях се заема сега ирландският монах Мълули, който в продължение на няколко години, главно между 1867 и 1870 година, успява да открие както голяма част от първоначалната църква, така и основите на по-старите римски сгради, които са се намирали под нея. Обаче водата, която бликнала на тази дълбочина, наводнила отчасти откритите постройки и затруднила по-нататъшните разкопки. Едва през последните години водата е могла да бъде отстранена напълно, тъй че първоначалната църква на св. Климента, чиито стени са запазени на височина около три метра, сега е лесно достъпна и служи като подземно отделение на сегашната църква.

Благодарение на разкопките, както историята, така и разположението на първоначалната църква на св. Климента можаха в голяма степен да бъдат уяснени. Преди всичко оказа се, че църквата е имала пак форма на базилика с широка апсида и с три кораба. По своите размери тя е надминавала значително сегашната църква, като е имала дължина около 42 метра и широчина 26 до 27 метра. На западната й страна, освен обширното преддверие, което е напълно разкрито, се е намирал вероятно и обширен двор, заграден с колонади – така нареченият атрий. Този атрий не е разкрит, тъй като в тази част на църквата още не са правени разкопки. За неговото съществуване обаче можем да съдим въз основа на атрия на сегашната църква, който вероятно съответствува на атрия на първоначалната постройка.

Както се вижда от данните, установени при разкопките, а така също и от други някои документи, църквата на св. Климента е била построена още в IV век, в самото начало на християнската епоха. В това отношение особено важно е свидетелството на св. Иеронима – един от църковните писатели на IV век – който говори за нея като за една от онези църкви, които по онова време (преди 385 година, когато св. Йероним напуща Рим) са били вече издигнати в Рим.

Ние вече изтъкнахме, че църквата на св. Климента е била построена върху развалините на една голяма римска сграда, която датира от първото столетие на императорската епоха. През III век една от залите на тази сграда е била обърната в светилище на бога Митра, което при разкопките бе открито под основите на църквата, на изток от апсидата, и което се оказа запазено в сравнително доста добро състояние. Митра – бог на светлината – е персийско божество, чийто култ е добил широко разпространение в Римската империя. Същността на този култ, който е останал винаги чужд на гръцките религиозни представи, почива на основната идея, която владее в персийската религия, а именно борбата на доброто или светлината (Ормузд) със злото или тъмнината (Ариман). Митра застъпва светлината като олицетворение на доброто. По тази причина първата длъжност на всеки негов последовател се заключава в това, да допринесе чрез своя живот за възтържествуването на доброто. Последователите на Митра са гледали на себе си като на войници, които се сражават за доброто и които трябва да притежават всички добродетели на истинския войник. С това се обяснява и обстоятелството, че култът на Митра е намерил най-широко разпространение между римските войници от императорската епоха. Изобщо митраизъмът показва твърде много допирни точки с християнското учение. В него също така са застъпени идеите за пречистването на душата – опрощаване на греховете – и за един по-щастлив задгробен живот. Той се явява като израз на стремлението към нравствено съвършенство на езическа почва и по тази причина той е бил най-сериозният съперник на християнството през първите години на неговото разпространение и утвърждение. Нека забележим още, че култът на Митра е проникнал през време на Римската империя и в днешните български земи, особено в крайдунавските градове, гдето са квартирували римските гарнизони. Едно добре запазено светилище на Митра бе открито у нас през 1933 година при село Крета, Никополско.

Като се имат всички тези неща пред вид, поставя се въпросът, защо църквата на св. Климента е била построена тъкмо на това място, върху развалините на една римска сграда, в която се е намирало едно по-старо светилище на Митра? За да си уясним този въпрос, ние трябва да вземем под внимание данните, с които разполагаме за живота на св. Климента, – данни, които са повечето от легендарен характер.

Свети Климент се счита за трети по ред римски епископ, ръкоположен вероятно още направо от св. Петра. Според гръцкото житие на св. Климента, което е било писано още през IV век и което служи за основа на по-късните жития на светеца, ръкополагането на св. Климента е станало в 92 година, във времето на императора Домициана. Осем години след това той бил заточен от императора Траяна в таврическия Херсонес (Крим). Тук св. Климент започнал да разпространява с голям успех христовото учение между изгнаниците, които били осъдени да работят в каменните кариери. Вследствие на това той бил осъден на смърт и хвърлен в морето, като му била окачена предварително желязна котва на шията. Мощите на светеца, за които въз основа на устни и писмени известия се е знаяло, че са се намирали в околността на града Херсон, са били открити по-късно от св. Кирила, когато той, заедно с брата си Методия, се е намирал в страната на хазарите. Това обстоятелство е засвидетелствувано в всички източници за живота на св. Кирила, който тогава, както е известно, е носел още името Константин. След усърдни молитви, св. Кирил, заедно с митрополита и цялото духовенство на града Херсон, се отправил за близкия остров, гдето, според преданието, се намирали мощите на св. Климента. След като посоченото от преданието място било разкопано, мощите били действително открити, заедно с котвата, за която св. Климент бил вързан при хвърлянето му в морето. Откриването на мощите станало на 30 декемврий, вероятно през 861 година. Когато няколко години по-късно св. Кирил и Методий, по покана на папа Николай I (858-867 год.), заминали за Рим, те взели със себе си и мощите на св. Климента, които били посрещнати тържествено от римското духовенство на чело с папа Хадриана II, тъй като Николай I по това време вече се бил поминал, и били поставени в онази именно църква, която е носела името на светеца.

От тези обстоятелства се вижда, че църквата на св. Климента не е била издигната, както това е било обичай в старохристиянската епоха, върху гроба на светеца, тъй като св. Климент не се е поминал в Рим. Трябва, следователно, да е съществувала друга някаква връзка между светеца и мястото, на което е била издигната посветената нему църква.

Известно е, че във времето на императора Домициана (81-96 г. сл. Хр.), когато се пада и ръкополагането на св. Климента, в Рим е живял видният римски гражданин Тит Флавий Клеменс, консул и сродник на императора, който отначало се е ползувал с благоволението на императора, но по-късно бил погубен от него поради религиозните му убеждения. Това последното обстоятелство, което дава право да се предполага, че Флавий Клеменс е станал може би християнин, както и сходството на имената – Клеменс е латинската форма на името Климент – послужи за основа на изказаното от някои учени мнение, че св. Климент е бил син или близък сродник на консула Тит Флавий Клеменс. Обаче по-новите изучвания доказаха, че св. Климент е бил от ориенталско, вероятно от еврейско произхождение, и по тази причина той може да е бил само волноотпущеник или син на волноотпущеник на Флавия Клеменс, който, според тогавашния обичай, е носел фамилното име на своя патрон.

От друга страна, римската сграда, открита под църквата на св. Климента, изглежда по всичко да е била частно жилище на някой виден гражданин от онази епоха, какъвто е бил именно Тит Флавий Клеменс. Всички тези обстоятелства ни дават достатъчно основание да приемем, че църквата на св. Климента е била построена върху развалините на онази именно постройка, в която светецът, вероятно като волноотпущеник, е прекарал по-голямата част от своя живот. Само по такъв начин може да се оправдае избора на мястото, върху което е била издигната църквата. Безспорно, това е само една хипотеза, обаче хипотеза, която е твърде вероятна, понеже само тя може да приведе в съгласие всички данни за живота на светеца и за построената в негова чест църква.

По-късната история на църквата можа също така да бъде до голяма степен изяснена, отчасти въз основа на данните, добити при разкопките, отчасти въз основа на други документи. Ние ще се задоволим тук да изтъкнем само по-важните моменти от тази история.

Още наскоро след постройката на църквата, във времето на папа Сириций (384-399 год.), тя е била значително разширена. В 417 год., във времето на папа Цозим, в нея се е състоял един църковен събор, който е разгледал еретическото учение на Целестина относно първородния грях. По-късно, през времето на папа Ормизда (514-523 год.) и на папа Йоанна II (533-535 год.), вътрешността на църквата е претърпяла съществени промени. Тогава е била направена мраморната ограда на хора пред олтара, както и мраморните амвони, части от които са били използувани отпосле при постройката на новата църква в началото на XII век. Във времето на папа Хадриана II (867-872 год.), вероятно още в 867 година, в църквата са били положени мощите на св. Климента, донесени, както споменахме вече по-горе, от св. Кирила и Методия в Рим. Наскоро след това, в църквата е бил погребан и св. Кирил, който се е поминал, както е известно, на 14 февруарий 869 година в Рим. През 1084 година, при превземането на Рим от нормандците под предводителството на Роберта Гвискард, целият квартал около църквата на св. Климента е бил разрушен и опожарен. Обаче, изглежда, че самата църква не е пострадала твърде много, понеже и след това тя е продължавала да съществува, като някои нейни части, както ще видим по-долу, са били изписани наново с фрески. На всеки случай, след нормандските разрушения околният терен, вследствие на натрупаните развалини, се е издигнал на по-голяма височина, а и самата църква, която е останала по-низко в земята, не е могла да се задържи дълго време. По тази причина още във времето на папа Паскал II (1099-1118 год.) тя е била изоставена и затрупана, като над нея е била издигната сегашната постройка, която е била довършена едва след смъртта на Паскала в 1128 година. По такъв начин развалините на първоначалната църква са останали запазени под сегашната постройка.

* * *

Първоначалната църква на св. Климента е била изписвана на няколко пъти. Голяма част от стенописите (фреските) е запазена и бе открита през време на разкопките. Тъкмо тези стенописи представят особен интерес за нас, и то не само за това, че те са ценни документи за историята на тогавашното изкуство като ни дават и някои важни сведения за историята на църквата, но главно поради обстоятелството, че някои от тях се намират в тясна връзка с живота и дейността на св. Кирила и Методия.

Стенописите, които датират от различни епохи, са били вече често предмет на подробни изследвания. Относно тяхното тълкуване съществуват в науката две различни гледища. Едното от тях изтъква на първо място дейността на св. Кирила и Методия, догдето другото е повече в полза на св. Климента. Първото гледище се застъпва главно от големия римски учен Джовани Батиста де Роси, един от основателите на християнската археология; който е съвременник на откриването на стенописите, и по тази причина сведенията, които ни дава той за тях, са особено ценни. Второто гледище се застъпва главно от известния римски учен духовник Йосиф Вилперт, който разглежда стенописите подробно в своя монументален труд върху римските мозайки и стенописи от IV до XIII век, обнародван през 1916 година в четири огромни тома. Моите собствени изучвания на самото място, както и преценката на аргументите на двете страни, ме довеждат до убеждението, че заключенията на Вилперта не са винаги приемливи. Вилперт има безспорно големи заслуги за тълкуването на стенописите от църквата на св. Климента, тъй като той отстрани някои заблуждения относно тези стенописи. Обаче, от друга страна, неговите обяснения почиват в голяма степен на предположението, че майсторите на стенописите са се придържали в една твърде строга последователност и са съблюдавали твърде точно историческата действителност. Това са качества, които рядко се срещат не само у по-старите, но даже и у съвременни художници, и които още по-малко биха могли да се допуснат у ония майстори, които са рисували стенописите в църквата на св. Климента. Свободната художествена интерпретация и недостатъчната осведоменост на майсторите по известни въпроси играят във всички подобни случаи твърде голяма роля. По тази причина те трябва винаги да се имат предвид при тълкуването на художествени произведения от вида и епохата на стенописите в църквата на св. Климента.

Ние ще разгледаме тук само някои от по-добре запазените стенописи, и то предимно тези от тях, които се отнасят до св. Кирила и Методия.

Към най-старата декорация на църквата принадлежи един бюст на светец без ореол, запазен върху източната стена на преддверието, който датира вероятно още от IV век. По своя натурализъм, както и по драпировката, този бюст стои още твърде близко до произведенията на античното изкуство. Движението на главата и живото изражение на лицето са преимущества, които ние в по-късните стенописи от същата църква няма вече да срещнем. В същност този бюст е само горната част от една цяла права фигура на светец, в която някои учени виждат, без достатъчно основание, образа на св. Климента. От запазените следи се вижда, че светецът е държал в лявата си ръка отворена книга, а дясната ръка е била дигната с ораторски жест нагоре.

Друга фреска с чисто византийски характер, която датира от VIII век, се намира в една ниша в десния страничен кораб, на южната стена на църквата. Тя представя св. Богородица, седнала на трон, с Исуса Христа на коленете си. Св. Богородица е облечена в богати одежди, които са характерни за византийските изображения от тази епоха. Покривката на главата й, както и яката на дрехата й, са обсипани със скъпоценни камъни и бисери. По същия начин е украсен и тронът, върху който е сложена характерната за византийските тронове дълга заоблена възглавница. Над това изображение се намира един медалион с голобрадия образ на Исуса Христа, а отстрани са били представени образите на две светици, от които са запазени само главите с богато украсени корони. Фигурата в дясно е представяла св. Евфемия Халкедонска, а в ляво – вероятно св. Екатерина Александрийска. Отдолу се намират други стенописи, които датират от по-късно време, вероятно от IX век, и които в по-голямата си част са унищожени. От запазените фрагменти се вижда, че те са представяли жертвоприношението на Авраама.

На същата епоха принадлежи и друга една фреска, която се намира в западната част на левия страничен кораб и която представя „Възнесението на Исуса Христа“. Най-горе се вижда Исус Христос върху небесния свод, прикрепян от четири ангела. Непосредствено под него, съвсем изолирана, стои св. Богородица с разперени ръце в молитвена поза. Под образа на св. Богородица се вижда ясно заоблена продълговата вдлъбнатина в стената, в която на времето е бил поставен вероятно объл камък като символ на гроба Господен. В ляво и в дясно от тази вдлъбнатина са представени образите на дванадесетте апостоли, които са особено интересни от художествено гледище. Техните живи движения и необикновени пози, техните обърнати в страни погледи, в посока противна на движението на главата, предават отлично голямата им изненада и смайване от чудото, което става пред тях. Майсторът на тези стенописи е сполучил да ни представи рядка по своята изразителност сцена в тогавашното изкуство.

В противоположност на тази силно развълнувана група, двете крайни фигури на прави светци, със своите съвършено спокойни пози, възстановяват равновесието на цялата композиция и подчертават нейната монументалност. Крайната фигура в ляво представя католически духовник в епископски одежди и с тонзура (обръснат кръг) на главата, който държи в ръцете си затворена книга и който има около главата си четвъртит, а не кръгъл ореол. Както се вижда от съответния надпис, това е папа Леон IV (847-855 г.). Четвъртитият ореол около главата, който се среща само в римското изкуство от IV до XII век, показва, че съответният духовник е бил още жив, когато е бил рисуван неговият образ. Благодарение на това обстоятелство, „Възнесението“ може да се датира по-точно между 847 и 855 година. На другия край на композицията, в дяcно, виждаме образа на един светец с тонзура на главата, но с кръгъл ореол, който в дясната си ръка държи малък кръст. Надписът отстрани на главата му показва, че това е св. Вит, архиепископ на града Виена във Франция от 490 до 525 година. Под стенописите се намира латински надпис, който гласи: „Свещеникът на църквата се потруди да се направи за украса тази живопис, за да блести пред очите на всички“.

Някои учени приемат, че цялата тази сцена представя Възнесението не на Исуса Христа, но на св. Богородица. Обаче известни подробности, каквато е, напр., липсата на ангели отстрани на св. Богородица, които да показват, че тя се издига към небесата, говорят повече в полза на даденото по-горе обяснение. Трябва още да отбележим, че във „Възнесението“ няма нищо специфично византийско и по тази причина то трябва да се припише на някоя чисто римска школа, която не се е намирала под влиянието на тогавашното византийско изкуство.

Напротив, византийски елементи можем да констатираме в други две сцени, които са изписани в същото отделение на църквата и които по своя стил се рязко различават от „Възнесението“. Тези сцени се приписват пак на IX век, и някои обстоятелства говорят в полза на предположението, че те са били рисувани след смъртта на св. Кирила. За тяхното правилно тълкуване трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че те са изписани в близко съседство с гробницата, в която вероятно е бил погребан св. Кирил (гл. по-долу).

В първата сцена виждаме в ляво един владетел в императорско облекло и с императорска корона на главата, седнал на богато украсен трон. Лявата му ръка е дигната нагоре с жест, който показва някаква заповед или никакво наставление. Пред него коленичи светец, облечен, както изглежда, в монашески одежди. Лицето на тази фигура, с изключение на кръглия ореол, не е запазено. По-нататък в дясно следват още две повредени фигури на войник и на мирско лице. При откриването на тези изображения до коленичилата фигура, според авторитетното свидетелство на големия римски археолог Де Роси, който е бил особено опитен в четенето на стари надписи, са били ясно запазени буквите CIR, които могат да се допълнят само в S. Cirillus (св. Кирил). По-късно тъкмо тази част от живописта е била повредена, тъй че надписът сега е възобновен и допълнен въз основа на четенето на Де Роси. Не е без значение и обстоятелството, че в едно старо копие на тази сцена, направено наскоро след откриването й, което сега се пази в църквата на св. Климента, копистът е възпроизвел цялото име на св. Кирила. Въз основа на всичко това трябва да се приеме, че сцената представя св. Кирила, който коленичи пред византийския император Михаила III, когато получава от него заповед да замине с проповедническа мисия било при хазарите, било в Моравия.

Вилперт, който без достатъчно оправдание се съмнява в автентичността на надписа и който въз основа на несигурни указания предполага, че в тази част от църквата са били изобразени сцени от Вехтия завет, отхвърля горното обяснение. Според него, сцената представя царицата Естер, която коленичи пред Ахасвера. В подкрепа на своето обяснение Вилперт изтъква богатото облекло на коленичилата фигура и обстоятелството, че един светец, какъвто е бил св. Кирил, не може да коленичи пред императора. Тези възражения на Вилперта не са основателни. Византийският император е бил върховният представител не само на светската, но така също и на църковната власт. Според византийските понятия, той е Божият заместник на земята. По тази причина няма нищо чудно в това, че св. Кирил, преди още да започне своята голяма християнска мисия, е представен коленичил пред императора. Също и богатото украшение върху плещите му няма в случая особено значение, тъй като то може да бъде само резултат от навика на художника да изтъква разкоша на византийските одежди. Независимо от това, Естер не би трябвало да бъде представена с ореол, какъвто не виждаме и при предполагаемия Ахасвер. Тъкмо ореолът на коленичилата фигура е ясно указание за това, че ние имаме тук работа с един светец. Най-после ние нямаме абсолютно никакви причини да се съмняваме в автентичността на надписа, когато тя се потвърждава от един такъв авторитетен учен и свидетел на неговото откриване, какъвто е Де Роси.

Съществува още едно друго обяснение на тази сцена, което също така заслужава да се спомене тук. Според него, сцената представя българския цар Бориса, който изпраща пратеници в Рим, за да занесат известните негови „допитвания“ до папата. Обаче, независимо от обстоятелството, че това обяснение се намира в противоречие със запазения до коленичилата фигура надпис, „допитванията“ на Бориса до папата не стоят в непосредствена връзка с дейността на св. Кирила и Методия и по тази причина те не биха могли да фигурират между стенописите в църквата на св. Климента.

Втората сцена, която се намира в съседство с първата и е рисувана в същия стил, представя покръстването на някой новообърнат християнин от един светец в епископски одежди. Някои учени се опитват да поставят и тази сцена във връзка с известните събития из живота на св. Кирила и Методия, като предполагат, че тя представя покръстването било на хазарския хан, било на Ростислава. Други виждат в нея даже покръстването на българския цар Бориса. Обаче това предположение не е никак вероятно, тъй като Борис, както е известно, не е бил покръстен направо от светите братя. По-вероятно е, че сцената въобще не възпроизвежда някое определено историческо събитие, а просто символизира апостолската дейност на славянските просветители. Обаче не е изключено сцената да се отнася и до живота на св. Климента. Само обстоятелството, че тя се намира в безспорна връзка със сцената, която представя св. Кирила пред византийския император, говори в полза на св. Кирила и Методия, и то предимно в полза на първия от тях. Действително, духовникът, който извършва кръщението, е характеризиран чрез своите одежди като епископ, какъвто сан Кирил никога не е имал. Обаче тази подробност, както се вижда и от други случаи в стенописите на църквата, няма голямо значение. В едно изображение, рисувано доста дълго време след смъртта на св. Кирила, той лесно е могъл да бъде представен с одежди, каквито е носел и брат му Методий.

Една от най-важните фрески се намира в преддверието на църквата, на западната му стена. Представен е Исус Христос, седнал на трон, между архангелите Михаил и Гавраил. В лявата си ръка той държи затворено евангелие, а с дясната ръка благославя по източно-православно. На края в ляво виждаме апостол Андрея, прав, със свитък в лявата ръка; в дясно – св. Климента, също прав, със затворено евангелие в лявата ръка. До трона на Христа, в ляво и в дясно, коленичат двама духовници с тонзури на главата, но без ореоли. Духовникът в ляво е с бръснато лице и е облечен в обикновени одежди на католически свещеник; в ръцете си, покрити с дълга бяла кърпа, той държи чаша за причастие. Духовникът в дясно има къса брада и е облечен, както изглежда, в монашески одежди; в лявата си ръка той държи затворено евангелие. Следователно, ние имаме тук работа с една сцена на така наречения „частен съд“ – сцена, в която душите на отделни покойници се „представят“ пред върховния съдия Исуса Христа. В нашия случай покойниците са двамата духовници, които се препоръчват на Исуса Христа от своите застъпници, апостол Андрей и св. Климент.

Под това изображение са запазени отделни думи и букви от голям латински надпис, от които се вижда, че надписът е имал обичайното съдържание на надписите, поставяни под сцените на „частния съд“. В надписа никъде не са запазени следи от имената на св. Кирила и Методия. Обаче в случая двамата духовници не могат да бъдат други, освен славянските апостоли, и това обяснение се приема днес от всички учени. Бръснатият свещеник в ляво трябва да бъде, следователно, св. Методий, а духовникът в дясно, в монашеското облекло – св. Кирил. Фреската трябва да е била рисувана наскоро след смъртта на св. Кирила (14 февруарий, 869 год.), още през 869 година, тъй като Методий през 870 година е бил вече назначен от папата за архиепископ на Панония и Моравия, а пък във фреската той още не носи архиепископски одежди. Независимо от това съображение, фреската и по своя стил трябва да се датира във втората половина на IX век. При това тя носи чисто византийски характер, както се вижда, между другото, и от начина на благославянето. Следователно, тя трябва да е била рисувана от някой византийски, източно-православен художник, а не от някой римски художник, който се е намирал под византийско влияние. Върху тази фреска ние ще се повърнем по-долу във връзка с гроба на св. Кирила.

Остава ни още да разгледаме една група от по-добре запазени фрески, които съдържат по-големи композиции и които всички датират от времето след нормандското нашествие в 1084 година, тъй че тe принадлежат към най-късната декорация на първоначалната църква на св. Климента. Една от тези фрески, която се намира в преддверието на църквата, на източната му стена, се отнася до чудесата на св. Климента в Херсон. Според една легенда, морето всяка година се отдръпвало от мястото, гдето бил хвърлен св. Климент и гдето бил намерен неговият труп заедно с котвата, на която той бил привързан. На това място бил построен параклис, в който всяка година, при отдръпването на морето, се служела църковна служба в чест на св. Климента. Един ден една вдовица през време на службата оставила детето си заспало до параклиса. Когато морето започнало да приижда, майката, в бързината си да се оттегли, забравила детето си, което било погълнато от водата. На другата година обаче, когато морето пак се отдръпнало, детето било намерено от майка си живо в параклиса. Тази именно легенда е представена във въпросната фреска. Параклисът, около който плават риби и други морски животни, се намира на дъното на морето. В дясно се вижда котвата, за която е бил привързан св. Климент. Майката е представена два пъти: единият път в момента, когато намира детето си, а вторият път, вече успокоена, го държи в ръцетe си. В ляво се вижда града Херсон, от който се задава едно шествие с духовенството на чело, за да вземе участие в ежегодната служба на св. Климента.

Под тази сцена се намират други изображения и надписи, които ни дават възможност да определим датата на стенописите. По средата виждаме преди всичко един медалион с бюста на св. Климента и с латински надпис отдолу, който гласи: „Вие, които се обръщате с молитва към мене, пазете се от злото“. В ляво от медалиона виждаме един прав мъж в мирско облекло, чието име, Бено, е написано до него. По-нататък, в ляво, е представена дъщеря му Алтилия и още една възрастна жена, вероятно майката на Бено. В дясно от медалиона намираме жената на Бено, Домна Мария, и син му Климент. На края в дясно, в заградено с рамка четвъртито поле, се намира латински надпис, който гласи: „В името Божие, аз Бено от Рапица накарах да изпишат (тези изображения) от любов към блажения Климент и за изкупление на душата ми“. Личността на Бено от Рапица – името Рапица указва на славянско произхождение – е известна и от други документи, от които се установява, че той е живял към 1080 година и е принадлежал към една позната фамилия от квартала около църквата на св. Климента. От това се вижда, че и самите стенописи, които Бено е накарал да изпишат, догдето още е бил жив, датират от края на XI век. Те са били изписани сигурно след нормандското нашествие в 1084 година, тъй като в противен случай те не биха били така добре запазени.

Втората голяма композиция, която се намира в централния кораб на църквата, върху първия пиластър пред апсидата, представя легендата за Сизиния. Сизиний бил римски патриций, който живял към края на I век след Христа. Неговата жена станала християнка, без да обади на мъжа си, и почнала тайно да посещава църковната служба. Един ден Сизиний я проследил, за да види, къде отива, и по този начин попада на събранието на християните през време на богослужението. В този момент той ослепява и оглушава, обаче св. Климент, по молба на жена му, го излекувал. Тогава Сизиний сам възприел християнството, като увлякъл със себе си и целия си род. Във фреската е представен храмът, в който служи св. Климент. На тази служба, заедно с другите, присъствува пак същият Бено от Рапица със семейството си (в ляво от фигурата на св. Климента). Разбира се, че това е груб анахронизъм, който обаче лесно се обяснява с обстоятелството, че и тези стенописи както се вижда от запазения под тях надпис, са били рисувани по поръка на Бено. В дясната половина на сцената се вижда слепият Сизиний, когото един прислужник отвежда вън от църквата.

Изображенията, които се намират под тази сцена, се отнасят пак до легендата за Сизиния. Според някои тълкуватели, представена била постройката на храма на св. Климента, която се извършвала по нареждането на Сизиния (крайната фигура в дясно). Това би било обаче пак анахронизъм, тъй като храмът е съграден едва през IV век, а Сизиний е живял в края на I век. Според друго обяснение, сцената представяла Сизиния, който, според легендата, заповядал на своите хора да уловят и вържат св. Климента; обаче вместо него те видели в ръцете си каменна колона. Това обяснение изглежда по-вероятно.

На същия пиластър, над сцените с легендата за Сизиния, се виждат долните части от други фигури, някои от които са облечени в разкошни византийски облекла. По средата е бил представен, както се вижда от запазения надпис, св. Климент, който стои прав върху богато украсено столче, обкръжен от разни други светци. Надписите ни дават имената на св. Петра, св. Лина и св. Клита (последните двама са първите римски- епископи преди св. Климента).

Третата голяма композиция се намира пак в централния кораб, на втория пиластър от апсидата, и се отнася до живота на св. Алексия. Неговият баща Евфимиан бил богат римски благородник и притежавал дворец в най-добрата част на Рим, на Авентинския хълм. В деня на сватбата си Алексий напуснал неочаквано бащината си къща и избягал в Палестина, гдето прекарал няколко години като пустинник. След това той се върнал отново в Рим, гдето никой не могъл да го познае, и постъпил като прост прислужник в двореца на баща си. Когато наближило време да умре, камбаната на съседната църква започнала сама да бие. Папата (Бонифаций I, 418-422 г.), комуто съобщили за това нещо, се явил лично пред умиращия и, след като прочел особена молитва, поел от ръката му ръкописа, в който бил описан живота му и който по-рано никой не успял да изтръгне от ръката му. Едва сега станало явно, че умиращият слуга е самият син на Евфимиана.

Тази доста дълга история е представена във въпросната фреска в три неразделени една от друга сцени. Най-напред виждаме бащата Евфимиан на кон, придружен от двама слуги, че приветствува сина си, който се е върнал от Палестина, без да може да го познае. Във втората сцена е представен папа Бонифаций, който поема ръкописа от ръката на умиращия, а третата сцена представя св. Алексия на смъртно легло, оплакван от домашните си в присъствието на същия папа. В дъното на фреската се вижда дворецът на Евфимиана. Обяснителният латински надпис отдолу гласи: „Бащата не познава бедняка; моли за милост; папата държи книгата, която описва неговия праведен живот“.

Тази фреска не е датирана. Като се вземе обаче предвид, че тя показва същия стил и характер, както фреските на Бено от Рапица, и че тя е запазена също така добре като тях, не може да има никакво съмнение, че и тя е била рисувана по същото време в края на XI век. Над нея е запазена част от друга по-стара фреска с чисто византийски характер. В нея е бил представен Исус Христос, седнал на богато украсен трон, между архангелите Михаил и Гавраил, облечени и двамата в разкошни византийски одежди. В края до тях стоят прави – в дясно св. Никола, а в ляво – св. Климент.

Най-после остава да разгледаме още една голяма фреска, която се намира в преддверието на църквата и която представя погребението на някой светец. В дясно се вижда олтарът на една църква, към която се отправя погребалното шествие. Няколко църковни служители носят ковчега, в който лежи светецът, облечен в епископски одежди, с обикновената тонзура на главата и с кръгъл ореол. На чело на групата, която върви след ковчега, стои папата, с висока корона на главата и с кръгъл ореол. От двете му страни се намират двама духовници с тонзури на главите, облечени също така в епископски одежди, обаче подробностите на облеклото ни дават право да приемем, че ние имаме работа тук не с католически, но с източно-православни духовници. От двамата духовници само този, който се намира в ляво от папата, има ореол около главата си. Следователно, само той по време на изписването на фреската е бил считан за светец. Обяснителният латински надпис под изображенията гласи: „Тук се пренася от Ватикана при папа Николая с божествени химни (тялото), което погреба с благоухания“.

Очевидно е, че сцената представя пренасянето на тялото или по-право на мощите било на св. Климента, било на св. Кирила, и поставянето им в църквата на св. Климента. Според надписа, папата, който върви начело на шествието, е папа Николай 1. Това е пак един от ония анахронизми, които се срещат често в документите на онази епоха, тъй като ние знаем, че както пренасянето на мощите на св. Климента в Рим, така и смъртта на св. Кирила са станали не при папа Николая I, но при неговия приемник Хадриан II. Това обстоятелство показва отново, че при тълкуването на фреските от тоя вид не всички подробности в тях могат да се считат за напълно достоверни.

Колкото се отнася до това, дали сцената представя погребението на св. Климента или на св. Кирила, указания може да ни даде само обяснителният надпис. В него се изтъква изрично, че тялото се пренася от Ватикана. Това нещо важи само за св. Кирила, тъй като тъкмо той, както ще видим по-долу, е бил погребан първоначално във Ватикана, а след това, по молбата на Методия, тялото му е било пренесено в църквата на св. Климента. В такъв случай духовникът с ореол около главата в ляво от папата ще бъде св. Методий, а другият, в дясно от папата, ще бъде някой от другаритe на Методия.

Има обаче и учени, които поддържат обяснението, че сцената представя пренасянето на мощите на св. Климента и че, следователно, двамата духовници отстрани на папата са св. Кирил и Методий. Те се позовават главно на обстоятелството, че покойният светец е облечен в епископски одежди, по която причина той не би могъл да бъде св. Кирил. Обаче това обстоятелство няма голямо значение. Майсторът на изображенията, както вече видяхме, не е много точен в подробностите, и понеже той принадлежи на една по-късна епоха, не би имало нищо чудно в това, че той е представил и св. Кирила в епископски одежди. На всеки случай, обяснителният надпис говори против предположението, че покойният светец е св. Климент. Независимо от това, ако приемем, че той е действително св. Климент и че духовницитe отстрани на папата са св. Кирил и Методий, ние мъчно бихме могли да обясним, защо само единият от двамата братя е представен като светец с ореол около главата.

Освен споменатият вече надпис, под тези стенописи се намира още един надпис, от който узнаваме, че тe са били изписани по поръка на някоя си Мария Мацелария. Както се вижда от начертанието на буквитe в надписите и от стила на стенописите, Мария Мацелария трябва да е била съвременница на Бено от Рапица. Следователно, и тези стенописи ще трябва да се датират в края на XI век, след нормандското нашествие в Рим.

От това, което изложихме до тук, става явно, че повечето от запазените до днес стенописи в по-старата църква на св. Климента произхождат от първите две столетия след смъртта на св. Кирила и че някои от тях са били изписани даже твърде наскоро след неговата смърт. Следователно, тези стенописи се явяват като най-близките по време илюстрации за дейността на двамата славянски апостоли. За жалост, това, което днес е запазено, съставя само малка част от едновремешната живопис на църквата. Въз основа на него ние бихме могли все пак да предполагаме, че са съществували по-рано и други сцени, които са се отнасяли до живота и дейността на св. Кирила и Методия.

* * *

Нека разгледаме най-после и въпроса за гроба на св. Кирила, който също така се е намирал в по-старата църква на св. Климента. Известно е, че погребението на св. Кирила, който се е поминал в Рим на 14 февруарий 869 година, се е извършило по най-тържествен начин, с почести, каквито са се отдавали само на папите, и че в него е участвувало както гръцкото, така и латинското духовенство. Методий отначало е искал, щото тленните останки на брата му да бъдат пренесени и погребани в един от манастирите на планината Олимп в Мала Азия, към които са имали известно отношение двамата славянски просветители. Обаче папата Хадриан, по настояването на латинското духовенство, не се съгласил с това нещо, и тялото на св. Кирила било погребано във Ватикана, и то в гробницата, която сам папата бил приготвил за себе си. Едва по-късно, по молбата на Методия, тялото било пренесено и погребано в църквата на св. Климента. Тъкмо това пренасяне, както видяхме по-горе, е представено вероятно в една от запазените в църквата фрески от края на XI век.

В някои документи от онази епоха се споменава изрично, че св. Кирил бил погребан в църквата на св. Климента „на дясно от олтара“, в особена, приготвена за тази цел гробница, без да се определя по-точно, дали думите „на дясно“ означават на дясната ни страна, като стоим обърнати на изток с лице към олтара, или пък обратно – на дясната ни страна, като стоим в олтара с лице обърнато към входа на църквата. В първия случай гробът би се намирал в южния, а във втория случай – в северния страничен кораб на църквата. Както и да е, с положителност може да се приеме, че св. Кирил е бил погребан близо до олтара на църквата. При това споменава се изрично, че над гробницата бил изписан и образът му. С течение на времето почитта към св. Кирила постоянно се увеличавала и многобройни богомолци се стичали на гробницата му, особено след като се убедили, че мощите му станали чудотворни.

Тези са сведенията, които намираме в достоверни източници от онова време за смъртта и погребението на св. Кирила. Трябва обаче да отбележим, че някои учени считат първоначалното погребение на св. Кирила във Ватикана за легенда, която била създадена и разпространена едва в XII век. На всеки случай, върху обстоятелството, че св. Кирил е бил погребан в църквата на св. Климента, и то в дясно от олтара, не може да има никакво съмнение.

При разкопките, предприети в църквата на св. Климента още в 1859 година, в северния страничен кораб на църквата до стената е била открита голяма гробница, градена от тухли. Тази гробница се е оказала вече отваряна по-рано, и не е съдържала никакви мощи; извътре и отвън тя е била облицована с мраморни плочи, които само отчасти са били запазени. При това гробницата се намира в дясно от олтара от гледището на свещеника, обърнат с лице към публиката. Понеже в църквата не е намерена друга гробница на такова видно място, което при това съответствува и на указанията на писмените източници, то с голяма вероятност може да се приеме, че в тази именно гробница е бил погребан св. Кирил. За жалост, стената над гробницата е била съборена, тъй че сега не може вече да се установи, дали на това място действително е бил нарисуван образът на св. Кирила, както това се споменава в някои от нашите източници. Обаче в случая не е без значение и обстоятелството, че тъкмо в съседство с въпросната гробница са рисувани и ония две сцени, които, както видяхме по-горе, с голяма вероятност могат да се отнесат към живота на св. Кирила (сцената с коленичилия светец пред византийския император и сцената с кръщението).

Гробницата, както вече изтъкнахме, е била намерена празна. Това обстоятелство е в пълно съгласие със сведенията, които имаме за по-късната участ на мощитe на св. Кирила. Цяла редица писмени източници от XIV до XVI век споменават изрично, че мощитe на св. Кирила са се пазили през това време в параклиса на св. Доминик в горната църква на св. Климента. Следователно, те трябва да са били пренесени на това място било още в началото на XII век, когато е била съградена горната църква на св. Климента, било по-късно при някакъв друг случай.

В един обнародван наскоро ръкопис от края на XVIII век се споменава изрично под дата 18 август 1798 година, че мощите на св. Кирила и Методия, които били съхранявани в мраморна урна под олтара на св. Доминик, били пренесени от църквата на св. Богородица Валичелска, гдето били сложени до мощите на св. Филип Нери. Обаче на 27 август същата година те били върнати отново в параклиса на св. Доминик в църквата на св. Климента. От това известие се вижда не само, че мощитe на св. Кирила са продължавали да се съхраняват в църквата на св. Климента до края на XVIII век, но че заедно с тях са се намирали и мощите на св. Методия – обстоятелство, което от други документи не се потвърждава. Ако сведенията, които ни дава въпросният ръкопис са наистина автентични, би трябвало да се приеме, че и Методий е бил погребан в Рим заедно с брата си, в църквата на св. Климента, както това действително се поддържа от някои учени.

Какво е станало по-нататък с мощитe на св. Кирила, следите на които се губят от края на XVIII век, не може за сега да се установи. Някои предполагат, че тe са били разхвърляни и унищожени в същата тази 1798 година, когато Рим е бил зает от френскитe републикански войски и когато много църкви, между които се е намирала вероятно и църквата на св. Климента, са били профанирани и ограбени. Възможно е обаче тe да са били и укрити, без да може да се установи до сега, поради липса на достатъчни указания, тяхното местонахождение.

Относно първоначалния гроб на св. Кирила съществува обаче и друго предположение, което се поддържа главно от споменатия по-горе римски учен Йосиф Вилперт. Като изхожда от фреската с „частния съд“, която се намира в долната църква на св. Климента и в която са представени, както видяхме, образите на св. Кирила и Методия, и като се позовава на обстоятелството, че сцени от тоя вид са рисувани тъкмо над гробовете на ония покойници, които са изобразени в съответния „частен съд“, Вилперт приема, че св. Кирил и Методий са били погребани, и двамата, в преддверието на долната църква на св. Климента, в подножието на въпросната фреска. Обаче това предположение се натъква на редица мъчнотии, които го правят съвсем неприемливо. Преди всичко то е в противоречие с известията, според които гробът на св. Кирила се е намирал в дясно от олтара на църквата. Мястото на съответната фреска в преддверието на църквата не може в никакъв случай да се означи с думитe „в дясно от олтара“. Независимо от това, гробницата на св. Кирила, както се вижда от запазените за нея известия, е била мраморна гробница, която се е издигала над пода на църквата. Следи от подобна гробница в преддверието на църквата не са открити. Действително, при разкопките, направени в подножието на фреската с „частния съд“, са били открити два гроба, обаче те са се намирали под пода на църквата и скелетите в тях са били запазени. Ако приемем, че това са гробовете на св. Кирила и Методия, тогава ние изпадаме в противоречие с всички ония източници, според които мощите поне на единия от двамата братя са били пренесени най-късно през XIV век в параклиса на св. Доменик в горната църква на св. Климента. Поради всички тия съображения предположението на Вилперта не може да се означи като вероятно.

Обаче в такъв случай по какъв начин ще трябва да обясним сцената с „частния съд“, в която, според общоприетото мнение, фигурират образите на св. Кирила и Методия? Тук могат да се направят само две предположения. Или първоначално действително се е проектирало св. Кирил и Методий да бъдат погребани в преддверието на църквата и по тази причина там е била нарисувана и сцената с „частния съд“, обаче по-късно този проект е бил изоставен, или пък съответните образи, които не са пояснени с надписи, изобщо не са на Кирила и Методия, а може би на някои от техните сподвижници, и в такъв случай досегашното обяснение на тези образи ще трябва да се изостави. Ние се намираме тук пред една от най-трудните проблеми, които ни поставят запазените в църквата на св. Климента паметници.

Изобщо, както видяхме и по-горе, много въпроси във връзка с тези паметници не могат още да се считат за окончателно разрешени. Мнозина даже ще намерят, може би, че тези паметници, колкото и да са значителни сами по себе си, не ни дават нещо повече за живота и дейността на св. Кирила и Методия от това, което вече ние знаем от нашите писмени източници. Обаче, ако веществените спомени, които остават от живота на великите хора, действуват по-силно и по-непосредствено на нашето въображение, отколкото писмените документи; ако те са в състояние да изтъкнат по-релефно образа на личностите, до които те се отнасят, и да ги направят по-близки на нашите сърца, то и паметниците, запазени в църквата на св. Климента, които ни говорят непосредствено, макар и със загадки, за великите славянски учители, заслужават не по-малко внимание, отколкото ако разкриваха съвсем нови страни от техния живот и тяхната просветна дейност.

 

Литература. Главният източник за разкопките в църквата на Се. Климента остава и до сега все още книгата на ирландския монах J. Mollooly, под заглавие Saint Clement pope and martyr, and his Basilica in Rom, 2-po изд., Рим, 1873. – Твърде важни са и многобройните статии на големия римски учен Giovanni Battista de Rossi, обнародвани през време на разкопките в църквата на св. Климента в списанието Bullettino di archeologia cristiana от създаването на това списание през 1863 до 1889 година под заглавие Del sepoicro di S. Cirilio nella basilica di S. Clemente, 1863, c. 9-14; Prime origine della basilica di S. Clemente, пак там, c. 25-31 и 39; Le pitture scoperte in S. Clemente, 1864, 1865 и 1867; I monumenti scoperti sotto la basilica di S. Clemente studiati nella loro successione stratigrafica e cronologica, различни годишнини от 1870 до 1889 година. – Главно съчинение върху стенописите в долната църква на св. Климента е споменатият по-горе монументален труд на римския учен J. Wilpert. Die romischen Mosaiken und Malereien der kirchlichen Bauten vom IV. bis XIII. Jahrhundert, 2 тома текст и 2 тома таблици, Freiburg i Br., 1916. Заслужава още да се спомене и излязлата много по-рано статия на B. Dudik, Neuentdeckte Fresken aus dem Leben der heiligen flpostel Cyrill und Method in Rom, в списанието „Mittheilungen der K. K. Centralkommission fur Erforschung der Baudenkmtiler“, Wien, 1869, c. 15. – От по-новитe специални трудове върху църквата на св. Климента най-добрият е трудът на Carlo Ceccelli под заглавие San Clemente (в колекцията „Le chiese di Roma illustrate“), Рим, без година на изданието (обнародван през 1930 година), с много подробна библиография в края на книгата. – Трудът на Louis Nolan, The Basilica of San Clemente in Rome, 4-то изд., Рим, 1934, е съставен като подробен водач за посетителите на църквата, без библиографски указания. Предимно със строителната история на църквата се занимава Е. Junyent, Il titolo di San Clemente, Рим, 1932 (том VI от „Studi di antichita cristiana).

Публ. в сп. „Родина“, София, септември 1938, г. I, кн. 1, с. 5-23.