СПОМЕН ЗА ЛАЗАР ПОПТРАЙКОВ И РАЗМИШЛЕНИЯ ЗА ЦЕЛОКУПНА МАКЕДОНИЯ

(115 ГОДИНИ ОТ УБИЙСТВОТО НА ТОЗИ ВИДЕН БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕР)

Историкът на борбите на македонските и тракийските българи и певецът на македонската революция Христо Силянов завършва книгата си „От Витоша до Грамос” с думите:

„Ние напуснахме костурчани и не се върнахме вече при тях ни сами, ни с българската войска.

Костурско и днес е толкова далеко от България, колкото бе и преди славата, кървите и сълзите на войната.

И чака още българската войска.“

Тези три взривоопасни изречения, отнасящи се до оттеглянето на българската войска и четите на ВМОРО през лятото на 1913 г. от Костурския край бяха изрязани от нашата цензура в изданието от 1984 г. на спомените на революционера историк, мемоарист, публицист и поет („Писма и изповеди на един четник“, „Спомен от Странджа“ и „От Витоша до Грамос“). Та ако искате да четете автентичния Силянов върнете се към предишните техни публикации от 1920, 1927 и 1934.

Но не за Силянов ми е думата, макар че той написва не малко страници, с които обезсмъртява другарите си от освободителните борби в Костурско – Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев и Васил Чекаларов. Достатъчно е само да разгърнете страниците на двутомната му епопея „Освободителните борби на Македония“ (1933 и 1943).

По-горе цитираните думи на Силянов ни връщат към размисъл да се попитаме все още ли е толкова далеч Костурско със своите синове и дъщери, отдали живота си за българската свобода. Да то е наистина вече далеч и е напълно забравено тъй като сме свидетели как две нямащи нищо общо с народа ни държави се карат как да прекръстят Българска Македония, а Майка България само стои и наблюдава безучастно, като че ли това няма нищо общо с нея. Ами аз ще ви подскажа. В литературата има две позабравени географски и изчистени от всяка геополитика и история понятия, които днес са позабравени – Жул Верн има една книга „Тъмна Индия“, а Иван Аржентински „Далечна Патагония“. Авторите отдавна са покойници, днес „Тъмна Индия“ не е вече тъмна и „Далечна Патагония“ има съвсем друго име, и за това смело използвайте тези имена, нищо че ВМОРО се бореше за освобождението на Македония и обединението й с Майка България. Преди повече от един век Христо Матов с болка на сърцето пише, че тогавашното наше общество повече се интересува и знае за далечно Конго, колкото за родна Македония. (Днес изобщо не е по-различно!) Да си припомним някои факти и моменти от историята на Българска целокупна Македония. В най-ранните години от съществуването и дейността на ВМОРО, нейният идеолог Христо Матов и другарите му от Централния й комитет издаваха организационен вестник, който носеше името „Югозападна България“, след Младотурската революция организационните дейци издаваха в Солун вестник „Отечество“, а в София излизаха вестниците „Илинден“, „Вардар“ и „Брегалница“, по време на Първата световна война отново Матов, заедно с Георги Баждаров и Ангел Томов издаваха вестник „Родина“, а по време на Втората световна война в Скопие Никола Коларов издаваше и редактираше друг вестник, който се казваше „Целокупна България“. След войните организациите на македонските и тракийските българи издаваха списание „Македония“ и вестниците „Македония“, „Автономна Македония“, „Независима Македония“, „Тракия“ и т.н. Настина, ако се разровим из недалечното ни минало, колко идеи има!

Преди 115 години е убит най-подло един от най-големите български революционери – Лазар Поптрайков, който днес е напълно забравен. Той е сред най-близките другари на Гоце Делчев и заедно с него създава нелегалната четническа армия на ВМОРО. Лазар Поптрайков е и сред ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край. Той е и забележителен поет, възпял една от най-героичните битки на българските революционери в костурските планини.

По време на въстанието Лазар Поптрайков е сериозно ранен, но попада в ръцете на бившия свой другар войводата Коте от с. Руля, който вече е преминал на добре платена от костурския гръцки владика Германос Каравангелис служба. Вместо да му помогне да се излекува родоотстъпникът Коте го обезглавява и занася главата на революционера на владиката-злодей, който украсява кабинета си в митрополията със снимка на отрязаната глава. Тази любима зловеща практика на нашите южни съседи ще бъде точно повторена само десет години по-късно през 1913 г. когато отново отрязаната глава на другаря на Лазар Поптрайков и Христо Силянов Васил Чекаларов ще бъде отново снимана, разнасяна и показвана из костурските и леринските села, за да сплашва българите.

Може би не трябва да забравяме и сега с кого граничим – през Средновековието вадеха очи, през Възраждането купуваха души, а в по-ново време направо режеха глави, изнасилваха, убиваха и палеха българските села. Ако се съмнявате в думите ми разгърнете Карнегиевата анкета (1914) и гръцките войнишки писма от 1913 г. където най-безсрамно се хвалеха със злодеянията си или погледнете официалните гръцки плакати от войната им с българите.

Когато си спомняме за нашите народни водачи и герои не може да се отърсим от мисълта за трагичната съдба на народа ни, побрал се в тесните граници на днешна България, докато едни от най-хубавите български краища (Вардарска и Егейска Македония, Източна и Западна Тракия, Беломорието, Моравско и Западните покрайнини, Северна Добруджа) са „далеко от България“ пък и те отдавна вече не „чакат още българската войска“, която пък и я няма никаква. Спомням си как през далечните 70-те години на миналия век Тодор Живков публично заяви пред Караманлис, че България няма нерешени териториални въпроси с Гърция, цялата ни общественост и потомците на бежанците от южните български краища масово негодуваха, докато днес общественото мнение си мълчи, преглъщайки публичните изяви на различни дилетанти в политиката и историята. По-умните от нас още преди много години са казали, че който не познава историята и грешките от миналото е осъден отново да ги преживее и да постигне нови разочарования. Гърция и Сърбия ни бяха съюзници и през 1912 г., но бяха и гробокопачите на националните ни идеали през 1913, 1918 и 1946 г. Тук е хубаво да си припомним и един позабравен момент от нашата балканска история. Наскоро наш държавник по време на среща с негови висши черногорски колеги заяви, че никога България и Черна гора не са воювали помежду си. Чудно нещо, нямаше ли един историк, който да му каже, че сме воювали и с тази държава и то не един, а два пъти – първият път през Междусъюзническата война (1913), а вторият път през Първата световна война (1915-1918), когато черногорските войски воюваха срещу нас заедно със сръбските войски и черногорци участваха на конференциите в Букурещ и Париж през 1913 и 1918 г. Черногорци бяха и сред сатрапите и мъчителите на нашите сънародници във Вардарска Македония.

Но да се върнем отново към годишнината от гибелта на Лазар Поптрайков.

За повечето от нас нашият бележит поет и революционер П. К. Яворов е известен само като биограф на Гоце Делчев. Но той е автор и на десетки, макар и кратки биографии на македонските и тракийските ни революционери. След тях е и биографичната му статия за Лазар Поптрайков.

През 1905 г. под редакцията на Никола Наумов, авторът на Мемоарът на ВМОРО (1904), започва да излиза вестник „Македонски преглед“, който малко по-късно ще бъде преименуван на „Македоно-Одрински преглед“. В неговия първи брой Яворов отпечатва тази кратка биография на костурския революционер, останала и до днес неизвестна.

По-долу ви предлагам нейния текст, за ди спомним за този бележит български революционер, родом от Българско Костурско. Заедно с нея ще имате възможност да прочетете и стихотворението на Лазар Поптрайков „Локвата и Виняри“, посветено на тази неизвестна българска епопея.

Цочо В. Билярски

* * *

П.К. ЯВОРОВ
ЛАЗАР ПОПТРАЙКОВ

В първите дни на м. ноемврий 1903 година една голяма хубава глава личеше закачена на хукюматските врага в Костур – цяла обляна в кърв и с две черни дупки в челюстите, през които бе минал вражески куршум. Властите няколко дни наред не сваляха главата, около която се събираше злорадостна сган от гърци и турци. Това бе главата на Л. П[оп]трайков, един от ръководителите на Костурския революцконен район до и през въстанието. Раната в челюстите бе получил в сражението при с. Пчанища (Мариова – Прилепско) на 27 август с.г., но главата му бе откъсната от трупа не от турски ръце, а от един заклеймен изверг – Коте войвода.

Лазар Поптрайков загина в разцвета на младините си – току-що навършил 27 години. Родом бе от с. Дъмбени (Костурско). Образованието си получи в Солунската гимназия, курса на която свърши през 1898 год. На революционното дело той се посвети още като ученик и през ваканционните месеци кръстосваше Костурските села като апостол, пося първите семена на революционната идея и създаде първите революционни комитети в тоя край. След свършване гимназията, Лазар се посвети всецяло на делото и през всичкото време на своята енергична дейност бе най-обичният и най-авторитетният деец в своя край. Покрай ореола на активния ратник, на хероя, неговата памет е украсена с венеца на страдалец-мъченик. Цели четири години той лежа в Корчанския затвор, отгдето излезе в началото на 1903 година, за да залови отново гората. През последното въстание той бе член в ръководителното дело на района и взе участие в много сражения, най-кръвопролитно от които бе онова при родното му село Дъмбени, което покойникът и възпя. На 27 август, след наплива на турските пълчища в Костурско, Лаз. Поптрайков, начело на чета от 4–500 души, потегли за Мариовско (Прилепско), гдето, ведно с тамошни чети, даде в първите дни на м. септемврий при с. Пчанища продължително сражение, в което бе и тежко ранен в челюстите. Върна се тогава той с четата си в Костурско, гдето бяха вече разорени много села, а жителите пръснати по горите. Тук Лазар П[оп]трайков се срещна с професионалния разбойник Коте, който му обеща да го прикрие в оцелелите села на своя район и да му изцери тежката рана. Лазар се съгласи толкоз повече, че измежду многото костурски водители единствено той упражняваше известно влияние над закоравелия престъпник. Присъствието на Лазара не остана тайна за гръцкия демон – владика Каравангелис, който изиска настоятелно от своето оръдие Коте главата на прочутия баш комита И Коте я отсече и му я изпрати бакшиш ...

Тоя трагичен край на народния любимец още по-дълбоко запечати името му в народната душа, и днес посъвзелото се вече костурско население тачи в него своя пръв и най-голям учител. Организацията го постави в пантеона на падналите свои стълбове, а ония, които го познаваха отблизу, никога няма да го забравят. Той бе истински човек и в неговото лице загина не само една крупна революционна сила, но и един бъдещ певец на македонската хероична борба.

В. „Македонски преглед“, г. I, бр. 1, 25 май 1905, с. 4-5.

 

* * *

 

ЛАЗАР ПОПТРАЙКОВ
“ЛОКВАТА”  И “ВИНЯРИ”

(31 май 1903 година)

 

Пак при вас ида върхове стръмни,

върхове на планини безводни,

да видя вашите камъне кръвни,

багрени с кръвьта на момци народни.

 

Нека останат спомени тежки,

дето загина храбрият войвода,

де цела чета крепеше мъжки

боя ужасен зарад свобода.

 

Блазе на вас присои прохладни,

че след години пет стотин страдни

чухте гласа на пушки гръмовни,

вика юнашки, песни бунтовни

 

Вие сте честити, че вас пробуди

на щиковете дрънкане остро

и гръмко ура, а турчин зачуди

на млад войвода команда проста.

 

Тук не отдавна турска потера

чакахме с радост да я пребием,

че можем, кога щем, да я издебнем,

и не да се крием, а да се бием.

 

Не беше още от сън станала

младата чета, низ долините

не беше още слънце пекнало,

залпове стрескат височините.

 

Нашите предни стражи гръмнаха,

купове турци пред тех паднаха;

залп и ура на чета весела

пусна в уплаха ордата цела.

 

Скоро се огън силен отвори

между комити, чада достойни,

що ги животът безстрашни стори,

и между проклети турци безбройни.

 

“Удряйте право, храбри момчета,

келяви турци и арнаути!” —

викаше вкупом целата чета,

от тежка сила без да се смути.

 

Жадна за мъст четата сгъстена,

хвърля куршуми и думи злокобни:

“долу тиранство! живей свободна,

Македонио мила, земя свещена!”...

 

Четири часа летни горещи,

ревът планински, тръбите бойни,

залпове грозни, силни и чести,

слеха се в едно с ека усойни.

 

В турско мнозинство не се бележи

падане често на мъртви аскери.

Тълпи нападат на тез младежи,

що ке отидат без време жертви.

 

Явна угроза виждат наблизко,

че турски сили тех ги завъртват,

но горди момци не падат низко

и крачка назад не се помръдват.

 

Ей кръв юнашка, луда, червена,

ти не се ли жаляш, като се сипеш

низ тази росна трева зелена?

Що те накарва силно да кипеш?

 

От един само куршум бездушен,

който смърт носи в пътя бездушен,

кръв буйна, ти, що в жили клокотиш,

в мразна пихтия ти ще се сплотиш.

 

И колко надежди, бленове сладки,

колко мечтания, чувства благатки

в тази пихтия ще да се вковат

и нема нивга да се подновят!...

 

Ето един след други пронизани

падат кат круши тела младежки.

Дивно! Без трепет, без отчаяние

зимат юнашки пози мъртвешки.

 

Всред тез гърмежи страшни, нечетни,

гласна команда смисъл си нема:

“стига момчета, вий отстъпете

пред несравнено сила голема”.

 

Гинат юнаци там по местата —

по дълг другари, съдба игрива;

мрат с усмивки сладки в устата,

на пук на врага, що ги пребива.

 

Паднаха с доблест всички четници

на храбрия Дичо в своите позиции;

мъртвите и ранените люто

търпят мъчение турско нечуто.

 

А пак мнозина леко ранени,

жадни за вода, в пот изпотени,

с песни и псувни скоро отстъпват,

“Виняри” хващат да се закрепват.

 

Ранен един в ръка треперяща,

сам се от боя бавно завръща.

Град от куршуми, люти, игриви,

не му смущават ход горделиви.

 

Кой е тоз весел юнак, що става

и пред смъртта си толкоз забравен?

Защо не тича да се спасява,

като беглеца в пот задавен?

 

Лаки Поповски с маузер в десница

стъпва той гордо — същ яребица,

за да покаже, че той не бега,

от турски аскер той се не стяга.

 

Още не бърза, за да не речат:

бегаше бомбаджията страшен.

Младост, надежди нему не пречат

мъртав да падне горд, неуплашен.

 

Но ... и той легна в тази падина,

от три куршуми смъртно пронизан.

Падна, уви! тоз майстор, загина,

с бомби що смаза врага залисан.

 

Пукат гърмежи, тътнат усои,

кръв ройна тече в пустите доли,

пладнешко слънце вковано стои

над гологлави момци соколи.

 

Здраво се крепи четата млада,

в кръв тя намира своя услада.

Песни бунтовни всички запеват,

будят народа, вразите гневат.

 

Те не дочуват гласа, що иде:

“Момци Дъмбенци! дръжте се здраво,

денят проваля, а турчинът виде,

че нашите пушки бият по-здраво”.

 

Клети, ранени, четници страдни

охкат, се мъчат гладни и жедни.

Влечат се тайно между скалите,

плъзгат се мазно низ долините.

* * *

Колко нещастни сме ние, македонци,

в тази борба с душманин народен!

Но и какви герои, о! момци,

стоим пред света кален, изроден!

 

Заради нази „кръстът-червени"

не ще положи грижа свещена.

Лекари млади, връзки ленени

нема за нашата снага ранена.

 

И милосердна сестра засмена

раната с билки не ще попръска.

С милия поглед, с уста румена

не ще поднесе и нам превръзка.

 

В болници модни, в кревати меки

не ще отдъхнат болни юнаци.

Както във войните, що води всеки,

при нас ще нема бели байраци.

 

Тежко и горко на тоз, който падне

ранен дълбоко в тез сражения!

Вместо човешка милост да найде,

ще го последват зверски мъчения.

 

Ето защо и бунтовникът пада

от свой куршум без ни да тръпне,

вместо да моли той за пощада,

вместо свещена клетва да стъпне.

* * *

Верен на свойта чест, задължение,

младият Дичо ощ` несъкрушен,

само направи едно движение

и той от свой куршум падна бездушен.

* * *

Сестри сплашени, майките клети,

турско насилие да н'ги сполети,

крият се тайно от нази всички

в ями задушни, в тъмни горички.

 

И като чуят ека куршумен

от планината, стрескат се много.

С плач и въздишки и с глас шумен

кълнят времето, молят се Богу:

 

“Боже, изкриви ръце тирански —

по техните глави пушки да хванат;

Боже, ослепи очи душмански —

та нашите момци здрави останат.”

 

Често в скръбта си кълнят войвода

и него, що дело свещено води.

Кълнят, че майка без син остава,

и с невеста момче прощава.

 

Тъжен е, братя, животът планински,

мъчно борбата водим с тирана.

Блазе, кой четник бодър истински

в редовете до край остана.

 

Но, дръж се, крепи, напрегай жили,

о! ти  народна чета отбрана.

Кръвта отровна, що в теб остана,

за свободата днес я отмили.

 

В живота робски, пъкъла страшен

нема да склоним да се възвърнем;

в работа частна, в мира домашен

имена славни не ще почерним.

 

При всички мъки, хули безбожни

и при комитски живот тревожни,

до край с оръжие ний ще се борим,

дор Македония свободна сторим.

 

Нека се пълнят затвори мрачни,

нека загинват другари горски,

нека над нашите битки юначни

жлъчно се смеят владици-гърци.

 

Нека да тичат по нас потери,

нека врагът пред нас да трепери;

само да грей надежда в сърдцето

и да светлей като слънцето.

 

Гърция нека затваря бесно,

граби, кат турчин, псува и гони

нашите хора в Кралството тесно,

крепено от бегащи евзони.

 

Нека! Ще паднат тежки окови

и ще огрее слънце засмено;

над пепелище селско ругано

сладка свобода ще се поднови.

* * *

Спете спокойно тринайсет мина,

скъпи на черна клета родина,

под тази трева гъста зелена,

под черна земя тежка, студена.

 

Вие станахте жертва за роба,

жертва на твърдост, на глави бурни,

но никой сега нема да турне

паметник, венци над вашите гроба.

 

А горски цветя, здравец зелени,

ноще и дене що миришехте,

пушки и шапки гордо кичехте,

ще ви послужат венец нетленни.

 

Паднахте млади, о! вий юнаци,

честно и мъжки с пушки в ръката.

При неразвени още байраци,

трепет внушихте силен в агата.

 

При много жертви, робът, що дава,

ваш'то достойнство не отличава.

Той ще забрави свещени кости,

кат много прежни гробове прости.

 

Дор над вас гази кракът нечестен,

робът, в скръбта си и в мъки унесен,

ще да забрави имена свети,

макар за него вие да мрехте

 

Но пак от вашия подвиг достоен,

от кръвта буйна за него лета,

сила ще черпи в пътя си боен,

дор той свободен да стане в света.

 

“Локвата” днес с вълни непокорнн.

що завладехте с яки си гърди,

отгде неможе никой ва скорни.

спомен за вази скъп века бъде.

 

В бъдеще светло, в бъдеще ново

за нашата мила, клета Родина,

кога зазвучи тук сладко слово,

рози ще цъвтят кат в градина.

 

В тези падинки, росни, зелени,

с кърви червени що се поливат,

песни за храброст ще се възвиват

и ще се друсат хора смесени

 

А белолики селски девици

в пролет ще тичат кат яребици,

зеле, киселец тук да събират

и годеник свой тук да избират.

 

Те ще събуждат от сън мъртвешки

вас, о! юнаци, с песни и смешки.

С крехк гороцвет, с жълто кокиче

вашата гробина ще да се киче.

 

Вие легнахте в къща избрана

на тоз върх зелен, хладен, чудесен.

Там атмосфера чиста, умайна

приспива всеки в мечти унесен.

 

Оттука се виждат езера гладки,

ветърът носи миризми сладки.

Заради това драго му бива

на всеки вечно тук да почива.

 

Берик, 21 юни 1903 година.