СЪДБАТА НА БЪЛГАРИТЕ ОТ ТИМОШКО И МОРАВСКО

(85 ГОДИНИ ОТ ПУБЛИКУВАНЕТО НА КНИГАТА НА ТИХОМИР ПАВЛОВ „СЪРБИЗМЪТ И БЪЛГАРЩИНАТА НА БАЛКАНИТЕ“)

Като че ли за личността на Тихомир Павлов (Александър Александров Павлов) (2 юни 1880, Казанлък – 1 декември 1937, София) се знае значително по-малко отколкото за неговото творчество. Т. Павлов е един от сериозните познавачи на македонския въпрос и още от най-ранните си години става член на ВМОРО. Като деец на ВМОРО участва в революционните борби в Одринско, където предвожда нейна чета. Впоследствие е прехвърлен и в Македония и действа в Битолско, където се включва и в политическите борби по време на Хуриета.

Макар и познато на специалистите творчеството на Тихомир Павлов все още не е достатъчно популярно сред нашата общественост. Въпреки юридическото си образование той твори в областта на белетристиката и поезията, като има сериозни постижения и като публицист, етнограф и фолклорист.

Заедно с Райко Алексиев и Йордан Сливополски (Пилигрим) издава сатиричното списание „Людокос“ (1913-1914).

Като сериозни завоевания за българската историография са неговите изследвания за историческата съдба и борбите на българите в Поморавието, в които изследва и езика, фолклора и бита на българите в тези откъснати от Родината краища. Изключително широка и всестранна е изворовата база на Т. Павлов като изследовател. Сред книгите му заслужава да отбележим актуалните и днес негови монографии „От Тимок до Морава. Битови и езикови изследвания на моравските българи. С приложение „Типът и езика на моравския българин в новата сръбска литература“ (1918), „Подвизите на хайдут Велко и съдбата на българщината в Моравско“ (1931), „Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин“ (1933), „Сърбизмът и българщината на Балканите“ (1933) и др. Те са особено високо оценени от проф. Стефан Младенов и Стилиян Чилингиров.

С особено висока стойност е неголямата по обем негова книга „Сърбизмът и българщината на Балканите“. Тя както и останалите му изследвания е изградена на сериозна документална база. Тук Т. Павлов проследява вековните българо-сръбски отношения, достигайки до 30-те години, когато е особено популярна теорията за Интегрална Югославия и за сръбските опити да бъде погълната цяла България, а народът ни денационализиран и посърбен по подобие на поморавските и македонските българи.

Т. Павлов заделя значително място в това си изследване и на сериозната подкрепа, която Сърбия получава от Русия, като й служи в действията й руският опит при завладяването на Крим, Закавказието, Полша, Финландия и Швеция.

Особено завладяващ е и неговият разказ за дейността на двете български легии и на нашите революционери, сблъскали се със сръбската агресивна политика и арогантност – Хайдут Велко, Г. С. Раковски, Илю Марков, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев.

Текстът на книгата ви представям в неговият пълен вариант, без каквито и да било съкращения и корекции. Копието от което вземам текста е от екземпляр, който Т. Павлов подарява на Стилиян Чилингиров със следното посвещение: „Г. Чилингирову, за добър спомен и приятелски чувства. Тих. Павлов. 3 дек. 1933.“

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ТИХОМИР ПАВЛОВ
СЪРБИЗМЪТ И БЪЛГАРЩИНАТА НА БАЛКАНИТЕ

СОФИЯ, 1933 г.

 

„Лансираната идея за Интегрална Югославия е хитра измислица на Белград: тя е мост към велика Сърбия.

Сърбия направи от Хърватско втора Македония. Трима души, за които се знае че не са привърженици на съществуващия режим, не могат да се съберат наедно дори в улиците на Загреб.

Зачестиха убийствата на видни хървати.

Ако се осъществи Интегрална Югославия, тя би била тъмница за нашите народи. Ако се позволи сърбизирането на Хърватско и Македония, то същата съдба ще последва и България.

Разбрах, че България може да се унищожи само от самите българи, но не и отвън...

Белград пръска милиони за шпионаж.

Не може да се мисли, че някой сериозно може да убеди българите, че под сръбско иго може да се живее. Вижте мене – 75 годишен човек, народен представител от Белградската скупщина: нима авантюризмът може да ме накара да живея в изгнание и да се подлагам на лишения и опасности? Втори път вече се намирам в емиграция.“ ...

Марко Дошен

(Из изявленията му в българския печат – септ. 1933).

 

ЗАЩО Е НАПИСАНА ТАЗИ КНИГА?

Никой не може да предвиди бъдещето: може би ние, българите, един ден ще влезем, – за добре ли, за зле ли, – в Югославия. Вижда се че там ни тласка нашата национална омаломощеност и пораженство, отчаяното стопанско притеснение и вътрешно разложение, преднамереното създаване на Гръцко–турския пакт, навярно не без скритите пружини и на Франция и Сърбия,(1) – за да нямаме друг изход, и най-после, личните сметки на някои днешни и утрешни наши ръководни фактори и политически кариеристи, което подсказва, че в България се приготовлява една неотразимо силна сръбска партия, която може да реализира мечтите на сръбския империализъм.

Но ако ние не можем да предвидим тъмното и неизвестно бъдеще, длъжни сме да знаем миналото, – многажди забравяно! – за да си извадим заключенията.

Преди всичко, длъжни сме добре да познаваме хитрините и манталитета на сърбина, за да си определим поне отсега нататък линията на поведение, да изживеем всички подробности, та ако един ден пристъпим към осъществяването на Интегрална Югославия – нашите и техни карти да бъдат открити, за да няма изненади и безполезни, късни и безпомощни разочарования.

Ето такава уяснителна задача си задава тази малка книга. Тя е написана спокойно, с потребната обективност и докрай е проникната от една българска преданост и съвест

Тя има за цел да направи едно скромно предупреждение. Защото, за жалост, отличителна слабост на българите е била – и сега още продължава да бъде, – благородната наивност и безусловната доверчивост.

МАНТАЛИТЕТА НА СЪРБИНА.

Човек в духовно и волево отношение е напълно такъв, какъвто го е създала околната среда. Той е продукт на възпитанието дома, на обучението в училището, на църквата, казармата, пресата и на цялата заобикаляща го общественост.

Има коренно различие между духовния склад на сърбина и на останалите смъртни на този свят. Това в България малцина знаят. Едва биха повярвали някои, че поменатите институти в Сърбия, от 100 и повече години насам, са създали поколения от самомнителни, слепи и горди шовинисти, които в своето мнозинство между другото са убедени, че българите, като славяни били несъзнателни сърби. В училищата още са в сила учебници и карти по история и география, в които Западна България, Родопската област и др. са „неосвободени сръбски земи под България“. Войниците в казармите по стрелба и днес още се обучават на мишанки, по които са изобразени български войници и офицери. От амвоните свещеници и владици непрекъснато напомват на населението „волята на Бога за обединението на сръбството до Бяло и Черно морета“. Университетската им „наука“ също така е впрегната в колата на сръбския шовинизъм – историята, археологията, етнографията, филологията са слезли от висотата на мисълта, логиката и честността и са станали слугини на диктатурата и завоевателните планове на Карагьоргевичитe. Шовинизмът е дълбоко проникнал в душитe на сърбитe и ги е отровил.

Изключенията са незначителни и без особено значение.

След като обгърна всички югославянски области на север, запад и юг, сега Сръбска Югославия протягa ръце на изток към България.

Съществува цялa литература в Сърбия, която таксува българите като подли, ниски, полудиваци. Сърбите били най-културния народ на Балканитe. Тяхната историческа мисия тук била – да обединят южното славянство между трите морета и да създадат една мощна сръбска държава.(2)

За истинското положение в България, за степента на нейното развитие, институти, литература и пр. – нищо не се дава в Сърбия. На сръбски се превеждат само книги като Алековия „Бай Ганю“, за да ни усмиват, или разкази от вида на Георги Райчевия за един изрод, който убива брата си, за да му вземе жената. „В предвечерието“ от Тургенев е едничкия роман на великия руски писател, чието превеждане и внасяне в Сърбия и днешна Югославия е забранено, защото главния и симпатичен герой в него е българина Инсаров.

И това отношение на братята сърби към нас, за жалост, още продължава, скрито зад хитритe лицеприятия, с които биват посрещани наши гости и делегации в Белград.

МИНАЛОТО И НАСТОЯЩЕТО.

Ние, българите, със свойствената ни доброта и хуманност, винаги сме мислили, – и сега още мислим, – че на Балканския полуостров има мястo еднакво за нас и за нашитe славянски братя сърбитe.

Сърбитe, обаче, от хиляда години мислят другояче. От сто години насам те издигнаха формулата:

„На Балканитe има мястo или само за Сърбизма, или само за Българщината. Среден път няма и не може да има!“

И те ни потвърдиха тази своя национална максима не веднъж: и при нашитe революционни борби, и при нашето освобождение, когато водиха козни пред Русия и Австрия срещу нас. И в 1885 год. когато подло нападат младото Българско княжество при Сливница, за да осуетят Съединението на Дунавска България с Източна Румелия, и през Балканската война.

Ние винаги сме забравяли това.

Предстои ни, следователно, да се справим с досегашната си наивност и да погледнем действителността право в очите. Защото ние се забавляваме и утешаваме с празни приказки, а сърбите са груби реалисти, снабдени с една ловка дипломация, която винаги бързо се е справяла със събитията и с международните усложнения.

За сърбите сме били винаги „мили братя“, когато сме им били потребни да ни употребят за оръдия към своите цели и веднага са ставали упорити, жестоки, безсърдечни към нас, когато не сме им трябвали.

А това неизменно отношение на сърбите продължава от преди войната при Велбъжд, при обсадата на последния български цар Шишмана в Никопол; то се потвърди през времето на легията на Раковски в Белград и до днешен ден. Имаме да се справим с един племенен атавизъм, който неизменно се подхранва с обучение, литература и преса и с привилегията и паразитството на 3 1/2 милиона сърби в днешна Югославия, натиснали политически и икономически повече от 10 милиона хървати, българи, черногорци, словенци и др.

Ще трябва ли безусловно да се зачислим в диктаторската държава на Александра, преди да се разреши нашия въпрос в Македония и Западни покрайнини, с даване народностни – езикови, училищни, черковни и други свободи, в духа на договорите? Разумно ли е да бързаме и влезем неподготвени в Югославия, преди там да се разреши въпроса с пакостната сръбска хегемония, подържана с всичките съвременни средства на администрация, милитаризъм и техника?

Нека се знае, че добродушния инак сръбски народ е удавен от национализма на сръбската интелигенция, национализъм, който е придобил силата на един религиозен фанатизъм. Вън от нашите обикновени понятия са интелектуалните представители на сърбизма – академици, висши и нисши духовни, учители. Дори и мнозина от сръбскитe радикали, демократи и социалисти са особен вид радикали, демократи и социалисти, каквито няма никъде другаде по земното кълбо.

Това трябва много добре и предварително да се знае.

БЪЛГАРСКАТА НАИВНОСТ И ДОБРОДУШИЕ.

У нас при много случаи се е говорило за братско споразумение със сърбитe. Ту за Балканска федерация или конфедерация, ту за митнически и други споразумения, ту се е пристъпвало към военни съюзи, какъвто бешe този през време на Балканската война. И винаги нашето добродушие и наивност са бивали използвани от страна на сърбите, за да бъдем в края на краищата най-жестоко подиграни.

Такъв е и днешния случай на приятелство и сближение на наши и сръбски черковници, инженери, медици и др., когато сърбитe се намират на тясно и искат да изкористят нашето разположение към тях, за да удавят в отчаяние борещитe се за права и свободи хървати, македонци и черногорци.

Както ще видим по-нататък, идеята за Балканската федерация от времето на Любен Каравелов и Христо Ботев, до нашитe дни, е бивала много пъти използвана за целите на сърбизма. Колкото до икономическитe и митнически споразумения с тези наши западни съседи, които тe първи са ни подхвърляли, това са били винаги едни техни също така неискрени комбинации, за да се наложат на бившата Австро-Унгария, когато е затваряла границитe си за техните стоки. А после тe пак са ни обръщали гръб, въпреки че ние най-братски сме им услужвали с нашитe ж.п. линии и Черноморски пристанища.

Но днес въпроса за споразумение със сърбитe наново се подема. Най-първо него поставиха една част от емигрантитe земледелци, които бяxa неотдавна амнистирани и се завърнаха от Сърбия. Te пристигнаха с един даден ангажимент на Жика Лазич и на Александра Карагьоргевич.

Какво показва това?

Че българският наивитет и сръбското лукавство и злато още остават в силата си.

На добрите български граждани се налага, следователно, да се справят с плановете, които се коват против независимостта и свободата на България.

Един преглед на миналото би могъл да ни изясни днешните отношения и замисли на сърбите към нашия народ, към нашата земя.

ПРЕГЛЕД НА МИНАЛОТО.

Нека, прочее, направим един такъв бегъл и поучителен преглед през вековете.

Няма да се спираме много, а само ще упоменем оня скръбен факт при един от походите на Симеона към Цариград, когато сърбите, подбутнати от Византия, за да й услужат, нападат западнитe български земи, избиват така наречените мали боляри, управители на области, – и изпращат в лагера на Симеона, пред стените на Цариград, осолените им глави в чувал. Българският цар се покъртил като видял съдбата на своите предани приятели и напуснал обсадата. (Това неочаквано прекратяване на войната с византийците, според гръцки източник, е било обяснено, че варваринът български цар бил отклонен от обсадата чрез злато и жени – и това „обяснение“ дълго време стоеше в нашите учебници по история. А истината е, че Симеон е снел обсадата и се отправил на запад, за да накаже вероломните).

Няма да се спираме и на всеизвестната сръбска историческа подлост при Велбъжд, – над Кюстендил. Ще преминем към епохата падането на Балканския полуостров под турците.

В 1363 година султан Мурад I взема Одрин. Неговият главнокомандующ Лала Шехин влиза в Пловдив и 20 г. по-късно, в 1382 г. превзема София. Баязидовият син Челеби в 1393 год. покорява Търново. Българският цар Шишман се оттегля в крепостта Никопол на Дунава. Там той очаква помощта на власи и маджари, които се готвели на кръстоносен поход срещу полумесеца. И наистина, при общата опасност от завоеванията на мохамеданите, християнските господари си дали дума за общо противодействие. Само православните сърби не били съгласни с това.

На следнята 1394 година Баязид преминава Дунава и напада Влашкия княз Мирча, преди да се е съединил с войските на Маджарския крал Сигизмунд. В това време цар Шишман бива пленен в Никопол и изпратен под конвой в Одрин – тогавашната столица на турците. (Цариград още: не бил превзет). По пътя нещастния български цар бива задържан в Пловдив, дето в средата на 1395 г. умира. Чак една година по-късно от неговата смърт, в 1396 год. Влашкият княз Мирно и краля на маджарите Сигизмунд приготвят своите армии, преплават Дунава и се явяват в Северна България. Баязид набързо минава Шипченския проход и се отправя срещу кръстоносците. В негова помощ сега се отзовава и сръбският княз Стефан Лазаревич, събрал голяма сръбска войска, за да затвърди победата на турците. В боя при Никопол сръбският княз се особено отличил и се възвръща в страната си като победител, обсипан с награди от султана.

Но характерен е и следния исторически факт.

В 1400 година турците вече стават господари на важните крепостни градове по брега на Черно море, Варна и Кюстенджа – и по Дунава, – Силистра, Никопол, Оряхово, Видин, Гюргево и Турно Северин. В това време султан Баязид се готвел да нападне Цариград и да го превземе. Но в Мала Азия се появяват с голяма сила монголите, които застрашават неговия гръб. Стълкновението между Баязида и монголите станало в 1402 година. На негова помощ пак пристигнал сръбския княз Стефан Лазаревич. Но турците биват разбити и княз Стефан едва се спасил с бягство. Баязид бива заробен и умира от скръб; монголите завземат Мало-Азиатска Турция. При това, тримата сина на Баязида – Мохамед, Сулейман и Муса, се скарват за бащиния престол и започват 10 годишни кървави междуособици. Тази борба се разиграва на българска земя и населението е пропищяло от контрибуциите с които е бивало ограбвано и особено от насилията на разбойническите отряди, които са се откъсвали от враждуващите лагери и тръгвали по села и градове за плен и пожарища. Най-после Мохамед сполучил да погуби двамата си братя. През тези 10 годишни междуособици сръбският княз Стефан вземал страната ту на едина, ту на другия от братята, за да спечели различни области българска земя, без да се възползва от разприте и без да подири начини и съюзници за да се опре срещу завоевателите турци при това тяхно разложение. Впоследствие турците се окопитват и Сърбия също така пада под робството им.

ФАКТИ ОТ ПО-НОВОТО ВРЕМЕ.

Но не по-малко поучителни са отношенията на сърбите към нас от по-ново време.

Както е известно, Сърбия се освободи много по-рано от България, поради твърде благоприятнитe за нея обстоятелства. Тя беше в края на Отоманската империя и се възползва от дългите войни на Русия и Австрия срещу Турция. Освен това, сърбите са използвали и множеството кървави български въстания, в това число и епичните борби на неготинският българин Хайдут Велко, като през всичкото време са играли двулична роля на борци срещу турците и техни оръдия, доброжелатели и доносници, за да печелят милостите на султаните, с цената на евтината братска българска кръв.(3)

Но да преминем направо към 19 век, за да отбележим нещо от позора на тези наши славянски братя:

Измяната на сърбите в 1835 година по въстанието в Берковско, – известната „Манчова буна“.(4)

Измяната им при въстанието в Ломско, Видинско, Белоградчишко и Кулско в 1850 год., което, благодарение на тях, турците можаха жестоко и кърваво да потушат.(5)

Фактите следват.

Но ние тук откриваме скоба, за да попитаме: какво са правили сърбите с писмата, които българските революционери и пратеници на Тайния Революц[ионен] Български Комитет в Букурещ са отправяли от Цариград и другаде чрез сръбските консули(6) и които писма никога не са стигали до местоназначението си? Не са ли търгували с тях, за да подчертаят своята вярност и приятелство към Турция? В това едвали би се усъмнила чистата човешка съвест. А тези писма са били важни и поверителни.

Любен Каравелов на 9 ноемврий 1872 г. отправя следното писмо до Васил Левски:

„Брате Василе! Преди ви писахме и подканяхме на, подвиг... Сега ви обаждаме, че обстоятелствата изискват бездруго кураж в нашата страна и подигане на революцията. Причините, които и ти можеш да познаваш, няма да ти разкриваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой, без да губиш минута. На всичките тъдявашни юнаци се писа, и те ще заминат насреща. Надявай се за помощ от Сърбия и Черна гора“.

На каква помощ са могли да разчитат нашите хора от страна на Сърбия? През 1868 година Левски е бил арестуван от сърбите в Зайчар, защото говори на тамошното българско население, че българите вече трябва да служат на своята народна революция, а не техните чети да аргатуват и мрат само за целите на сръбската дипломация и държава. За тези му думи той е бил зле изтезаван в Зайчарския затвор.(7) Прозорливият ум на Левски не е могъл да не схване много от задкулистните сръбски работи. Той е знаел, че въстанието на българите в Ниш и Видин през 1841 година е било подтикнато от сърбите, за да може бунта и кървите на мъчениците да послужат за разменна монета по уреждането на някои териториални въпроси с Турция. Въстанието в тези български земи е било подтикнато от сръбския княз Михаила и от майка му Любица.(8)

Интересен е и следния документ, отправен от Одеса на 13 март 1876 год. до Бълг[арския] Револ[юционен] Комитет в Букурещ.

„С удоволствие и ем да отговорим на любезното ви писмо от 26 февруари.

Ние с голямо внимание чакаме това, що из Белград ви пишат и твърде Ви благодарим за съобщението на вашето мнение върху това дело. Личностите, които Ви пишат, нам са непознати: но ако Вам са известни за хора положителни, ние заедно с вас даваме вяра на писаните им и идем да ви кажем нашето мнение.

Съгласни сме с това, че в далото, за което е речта, без сърбите ние ще можем да направим само един жив протест пред Европа, против злоупотребленията, които нашия народ тегли от угнетителите си.

... Без тях едва ли бихме могли да направим нещо, както и те без нас са слаби, макар че техните ръце с развързани. Но как да се положим (да се доверим) на тях ида им повярваме, когато толкова пъти се показваха коварни към нас? Толкова ни лъгаха и си изплитаха кошницата, а ние оставахме да теглим за тях и за себе си. Толкова пъти ние им доверявахме, а какво е излязло до сега, Вам е известно.

Нашите стари, макар и да не вземат участие в нашите работи, но никога не ни лишават от опитните си съвети. Те не доверяват на сърбите, както и ние…

За одеската българска дружина Д. В. Волков, С. И. Стоманяков.(9)

Нека сега разгърнем спомените и бележките на Ив. П. X. Кършовски, участвувал в борбите на Българската легия в Белград(10), като от тях вземем само потребните нам извадки.

Кършовски е бил секретар на войводата Панайот Хитов и на Раковски; той най-живо е участвал в българските легии в Белград през 1862 и 1867 години заедно с Васил Левски и в своите бележки рисува много от похватите на официална Сърбия, която си е играела със съдбата на нашите доброволци и с поробената под турците родина.

БЪЛГАРСКА НАРОДНОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА И НЕ БИВА ДА СЪЩЕСТВУВА!

Така, между българите легионери  бил нареден строг шпионаж. На  всички било внушавано, че българска  народност не съществува и не бива да  съществува. На нашите въстаници се забранявало, без разрешение на сръбското правителство, да навлизат в България. Ония, които не се подчинявали на това нареждане, били заплашвани с убийство и с предаване на турците.

Между другото Кършовски изнася интригите, подклаждани от сърбите между Раковски и другите войводи, за да се обезсили народното ни движение. Открита била специална школа за офицери и подофицери измежду по-интелигентнитe българи, които обаче бивали изпращани в полковете из Шумадия.

По-нататък Кършовски подробно описва храбростта на Раковски и на българските доброволци, които еднички са воювали в улиците на Белград за сметка на сърбите, срещу добре укрепената турска артилерия, когато юнаците сърби, заедно със своя крал Милош, избягали зад Дунава, в австрийска територия. И се спира на оня печален факт за открадването на двете хиляди турски лири с чантата от ръцете на сестрения син на Раковски, открадване, извършено от сръбски юнаци, както и ревизията, що направил, след оттеглянето на турците, сръбския крал в болницата: там всички ранени били изключително българи, а имало и сърби, постъпили още преди бомбардировката на Белград, но те били болни от женски болести ...

Нека дадем някои извадки от бележките на самия Кършовски:

ПОДЛОСТИ И ШПИОНАЖ.

„Белград. 1868 година,

На 4 март (сърбитe) запряха 5 българчета като изключиха (оставиха свободни) сърбитe които бяxa в същото обвинение.

14 март. Забранява се да ходиме в България, да бунтуваме, убиваме и палиме без позволението на сръбското правителство.

20 март. г. Ефрем Маркович (преподавател) по обща история във Военната академия си позволил да говори, че българи не след много време, а даже и днес, не съществуват.

5 април. Нареждат шпиони всред българските легионери – да донасят какво говорят.

6 април. Разговора между Драгашевич и Е. Маркович, какво сърбите за сега могат да вземат Босна и Херцеговина, че ще чакат 50 години да се осигури това и после лесно ще могат да завладеят Македония, Тракия и България.

8 април. Български легионери напускат легиона... Военният министър Близнавац ни каза: „Добре да помните, да не би някой да мине през границата, защото ще бъде стрелян. И сега ще издам закон (заповед) на офицерите, които имам из България... Щом ви видят, да ви стрелят.

Издадена наредба от военния министър Близнавац чрез Ефрем Маркович:

1) Да се гледа политиката на сръбското правителство.

2) Да се изпълнява специалния закон по духа на сръбското правителство.

3) Който е ходил 1867 година в България и да убива турци, да се изпъди от легията (изпъждат се за пример Ефрем Петров и Найден Пешев).

Запрени българчета в крепостта на 16 март 1868 г. с по половина и четвърт хляб на ден: Атанас Найденов от Крушево, Желязко Петров от Желязна, Сотир Пеев от Велес (по 1/2 хляб) и Ив. Попов от Гор. Матеевци, Ив. Магденов от Прилеп и Ст. Цанев от Лесковец (Лесковец на Морава).

Всекиму е известно лукавството и небратството на Сърбия, както и на нейното правителство. Много пъти е казвано... но има още мнозина наши братя, които не искаха да вярват и които и сега се мъчат да убеждават всекиго в лъжливите си надежди.

... Няма изход, освен горчивия опит, който хиляди подобни заблудени беше довел в съзнание и свестяване.

... Ние ще говориме най-напред за неотдавнашното гостоприемство на братята сърби, т.е. от забележителната дата: Бомбардировката на Белград от турците (1862 г.) не само като очевидци, но и нещо повече: пишущият е взел живо участие в ужасните битки при защитата на сръбската столица от нападенията на турците и е бил ранен.

Още 1860 год. покойният; наш патриот Г. С. Раковски беше се установил в Белград, дето бе започнал да издава известния революционен в. „Дунавски лебед“. Раковски като предвиждаше, че ще се появи сваждане между турци и сърби, поиска да се възползува от обстоятелството... да може да принесе някоя полза на своето поробено отечество... За тая цел той започна да разбужда духовете и да се приготвя за едно въстание и започна да дири и събира средства за купуване на оръжие.

ЛЕГИЯТА НА РАКОВСКИ В БЕЛГРАД.

В туй време сръбското правителство искаше, както всякога, да изиграе пак една от своите лукави роли; за да сполучи, то позова Раковски на аудиенция при княз Михаила Обреновича. След тази аудиенция в двореца, на Раковски се позволи да събира самоволци българи, и му се дадоха големи надежди и още по-големи обещания, невероятността на които не закъсня да излезе на яве.

Сега Раковски, без да губи време, започна мъжки да действува. На неговия позив се отзоваха отвсякъде българи родолюбци и богаташи. Не след много дойдоха от вред български младежи, разпалени момци, от които се образува „Балканска чета“ ... Всичко отиваше успешно и не се чакаше освен да дойде пролетта и да се раззелени шумата ...

Бомбардирането на Белград беше достатъчно да убеди всекиго, че разрешението на Източния въпрос е в надвечерието си и че и за Българския народ ще дойдат по-светли дни... Едва сега можеше да се предполага, че сърбите ще изпълнят свято своето дадено обещание ... и в тези критически минути Сърбия позна, че има нужда, както е имала и други път, от братята българи, които всякога драговолно са проливали своята кръв за свободата на сърбите. Сега хиляди уста викаха: „Живели, братя бугари! Хайде братя, дръжте да изпъдиме турците от тука, и щом свършим, ще вървиме за България“...

... Всички българи, събрани под предводителството на Раковски, напълниха всичките белградски улици, заловиха всички тесни места и дадоха страшен отпор на неприятеля, който обсипваше града от белградската крепост с гюлета и картеч от стотина топовни уста.

Най-страшната позиция, която беше на пътя на всички топовни уста, при хотел „Сръбска корона“, бе заета от нашите българи, под заповедта на Раковски и Илия Марков ... Една част от българите беше пръсната отвън Белград, за да връща сръбските граждани, които бягаха... Чудно беше, а и смешно, да погледнете когато почнаха да гърмят топовете от крепостта и да свирят гюлетата из града, как братята сърби, прехвалените юнаци, въоръжени от пета до глава, оставили къщите си, бягаха кой накъде види... Българите, които бяxa обградили града, според заповедта, бяxa длъжни всекиго да връщат назад. А който не щеше да се върне, вземаха му оръжието и тогава да върви дето ще ... В града не остана никой, освен бекерите, т.е. българите и жандарите (които бяxa пак българи).

След като секна гърмиля на топоветe, заповед се издаде: да се върне всеки в града; но кой да се върне, никого няма. Правителството ... изпроводи жандари из околността на Белград, да върнат избягалитe сърби юнаци. Някой си Вълко жандарина, българин от Клисура, пловдивско окръжие, с още трима души, все българи, като отиват в Топчи дере, за да върнат гражданитe, виждат няколко сърби които седят и се разговарят, от които повечето лично твърде добре познавали. Дорде речените жандари да се приближат до то място, сърбите се изгубват(11) ...

След примирието ... и след връщането на княз Михайла от пътуването си из Сърбия, заминал преди бомбардировката (предоставил защитата на своята славна столица на Раковски - Б. н.) сърбитe, тези изверги на славянството, дадоха свобода да се събират и още доброволци и да се обучават ... В един ден, когато Сърбия щеше вече да почне да играе ролята с братята българи, издаде (се) указ, който щeшe да се прочете на българитe волонтири (доброволци). В него беше означено, освен другитe лицемерия и ласкателства, и това: да бъде Г. С. Раковски главнокомандующи над всичките българи – волонтири за през граница.

Преди да се прочете този указ, Сърбия имаше нужда да посее раздори между българите, което с лъжливите си обещания сполучи.

Илия Марков, който до него време беше във всичко съгласен с Раковски, като прост човек, защото не можа да узнае лукавщината на сърбите, по причина че беше дошел от скоро (6 месеца) в Сърбия, послуша им съветите, повярва им на обещанията и се склони да се отдели от Раковски за всички тези работи беше вече известен, и за да предварди злото, събра няколко от момците, по-зрелите, да се разговори и да им докаже що мисли Сърбия.

III.

СРЪБСКИ ИНТРИГАНСТВА И ЗАДКУЛИСИЯ.

След дългия разговор, в който Раковски доказваше всичките тайни мисли на Сърбия, той каза: „Семето на несъгласието и раздора е посеяно помежду ни и е хванало корен. За нас друго не остава, освен да се държиме съгласно. А същото време да молим правителството да ни позволи да отидем на границата в Княжевец и Зайчар, дето ще се приготвим и чакаме сгодно време ... Ако видиме че Сърбия се примири с Турчина, което е по-вероятно, тогава за нас нищо друго не остава, освен една нощ да преминем границата и да почнем нашето свято дело ...“

След няколко дена ... се чете указа ... на мястото „Хладна вода“ ... Проводения от правителството офицер и Раковски дойдоха там ... Като дойде до края на указа, ... няколко гласове прекъснаха четенето му с думитe: „Не щем Раковски за главнокомандуващ!“ ... Отделиха се половината от момците с Иля Маркова. Това беше плод от раздора и интригите, които посея Сърбия, за да си изиграе ролята. Не мина много, излезна решение щото едната половина, която беше с Иля, да отиде в Крагуевац и там да вземе оръжие и като се приготви, ще замине зад граница. С тази лъжа се изпроводиха те в Крагуевац... Останалите с Раковски си останаха в Белград.

Първата половина с Иля в Крагуевац очакваше от ден на ден кой час да приеме оръжието според обещанието на сръбското правителство и да пътува ... Но надеждата се изгуби, защото беше вече Петровден.

Всеки един позна че е бил излъган! Но нямаше какво да прави, защото беше обвързан и подхвърлен под военния закон. Едно най-малко противяне – се наказваше със смърт. (Колкото за просто наказание – като затвор, бой, то вече беше всеки час, станало обичай).

Хлябът, които ядexa тези свободолюбци трябваше да го заплатят ... но главно беше да се разпръсне четата. За това сръбското правителство накара волонтирите да ходят да косят сено и да го събират, возят и пр., с което да ги докарат в отчаяние за да искат да ги разпуснат.

Като косиха 1 месец сено и друга работа като вършиха, дойдоха в несносно положение и отчайване ... Неколцина, които не можаха по-вече да търпят, договарят се да побягнат. И през една нощ, оставени да пазят сеното, въоръжават се с оръжието, което от по-напред скрили и побягват.

Подир два дни улавят ги на границата, вземат им оръжието, турят ги в затвор, с намерение да ги предадат на турците ... В същото време разпуснаха четата, що беше под командата на Иля Марков. Всеки излезна гол и бос ...

IV.

С КАКВО СЕ ОТПЛАЩАТ НА БЪЛГАРСКОТО ДОБРОДУШИЕ И ХРАБРОСТ.

... един ден Раковски, като се увери че няма никаква надежда от Сърбия, събра своите момци и им каза - че по-добре е да им извади паспорти и им даде разноски да идат във Влашко, дето да се заловят за работа, да не стоят в Сърбия, подлагани на побоища ... След два дни, като получиха паспорти и по 2 минца за разноски, излязоха из Сърбия ...

Докато във време на бомбардировката се говореше „живели бугари!“, започнаха укори и хули ...

След връщането си княз Михаил ... отиде да обиколи болниците, дето имаше толкова ранени, от които и аз бях... Започна да пита болните кой от де е родом. И като чу от стотина уста че са българи и от България родом, той се намери в чудо. А най-голямо впечатление му направи, че нито един сърбин нямаше ранен, освен неколцина, които лежаха още от преди бомбардировката и то от женски болести!

Забравихме да напомниме и това: във време на бомбардировката двама сърби, които идеха от селата за да бият турци, в белградските улици като срещат на Раковски сестриния син Кирила, който носеше в една чанта 2000 и повече жълтици, които му беше дал Раковски да ги пази(12),… тези двама сърби юнаци посред пладня в сръбската столица му вземат парите ... Раковски става с Кирила, взема още двама души, възсядат коне и отиват да търсят тези, що бяxa взели 2000 жълтици. Като минават покрай една кръчма вън от Белград, ... намират едното от онези двама юнаци сърби .... и намират в него близо 800 златици. Останалите 1200 злат. взел другаря му, който забегнал в Австрия ... Заведоха тогова с 800 златици, предадоха го на правителството и то ги предаде на Раковски, а за останалите 1200 правителството тоз час гарантира (?!)... че ще ги заплати след три месеца.

Раковски беше ходил във Влашко и като се завърна след 6 и повече месеца в Белград, поиска тези 1200 зл. от Сръбското правителство, но то отказа да му ги даде ...

VI.

ПАК ИЗЛЪГАНИ НАДЕЖДИ.

В пролетта на 1867 г. ... с издаване мемоара (на Тайния революционен комитет в Букурещ) Сърбия залови енергично да иска да излязат турците от крепостите (в Белград); ... защото имаше с какво да плаши султана; тя взе мемоара за оръдие и при всяко отнасяне към Високата порта показва мемоара със заканване, че ако не й даде султанът това и това, което тя искаше, тоз час ще подпали огъня да бухне революция в България, и че всичко това от нея зависи и е в нейните ръце. Само ако тя иска, България ще мирува, или ще се побуни. Само сръбското правителство държи българите да не се побунят. Щом (турците) предадоха крепостите, сръбското правителство вече сънуваше че Старопланинския полуостров е в ръцете му...

VII.

Самостоятелните частни действия от българска страна принудиха сръбското правителство да не мисли, както до сега, че българите без негова помощ нищо не могат да направят. За да се подмаже пак на българите и да ги изиграе, то направи едно малко вълнение във вътрешността на Турция. Свика няколко решителни и разпалени но неопитни в тези работи българи и им каза да събират волонтири българи, от които да се образуват чети и да навлязат през границата и идат на помощ на братята си, които се бият с турците в Стара планина.

... Народът, като народ, не позна лукавството; всеки се трудеше кой с що може да помогне. До 800 души се събраха, на чело се постави прочутия дядо Иван и хайдут Герго още от 1849 год. и Еремия Петров и Найден Пешов, ломпаланчени. Правителството им бeшe тайно на ръка, т.е. помагаше им. Те бяxa по границата около Княжевец и Зайчар, се пак между братята си българи и бяха готови да преминат. В деня, в който им беше определено преминаването, сръбското правителство, чрез началниците княжевички и зайчарски вдигна една част от народна войска и ги обградиха в гората, взеха им амуницията. Тук вече на волонтирите не оставаше да вършат нищо друго, освен или да се бият с народа и пролеят братска невинна кръв, за да си вземат амуницията и отидат през границата, или да си сложат оръжието и се предадат. Нашите не им беше мъчно да направят първото, нито ги беше страх, но здравия разум и съвестта не им допусна да направят това, защото щяха да проливат невинна кръв пак българска (тук  трябва да забележим, че всичка народна войска, която беше дошла да лови волонтирите, беше съставена само от чисти българи. А и всички села, що са на изток от Сърбия, които отделя природна граница Българска Морава (Бугар Морава) са все с чисти българи населени). За това те избраха последното: когато вече щяха да си предават оръжието, народната войска се оттегли на страна и се отвори място да могат да се промъкнат няколко души през шумата в България. Дядо Иван, хайдут Герго, Еремия и Найден Пешов, с още 40–50 души сполучиха да се измъкнат през шумата, на което им спомогна и нощната тъмнина... Като се взе оръжието на останалите, закараха ги едни в Зайчар, други пък в Княжевец, дето ги и запряха. Но само с това сръбското правителство не се задоволи: то искаше да върне и онези юнаци, които биха преминали, за да не се побуни народа и да почне сам да върши онова, за което е способен.

Тези 40–50 души, които бяха преминали границата, под командата на Еремия Петров, удариха на една кула, дето имаше 100 души турци и пазеха границата и турците избягаха. Запалиха кулата и се оттеглиха. Татари и черкези от околните села изплашени, запалиха си къщята, натовариха парцалите си и избягаха във Видин.

Еремия Петров се оттегли с дружината си на едно високо място в планината, на едно широко равнище над Белоградчик, и почна да си упражнява дружината. На това място той стоя 3 дни, дето и турците го знаеха, но не смееха да отидат върху му, защото се бояха от общо въстание. Само провождат в Сърбия и питат: „Що е това“. Сръбското правителство им отговаря: – „Не се бойте, те са хайдути бежанци от Сърбия, но ние ще ги изловиме, както изловихме по-многото от тях и са сега запрени.“

Тук сега ясно се види двуличието на сръбското правителство. То искаше да бъде добре и с едните и с другите, за негова полза.

ИЗМАМА И НОВИ ПОДЛОСТИ.

Сръбското правителство, да докаже на Турция, че не само словом, но и на дело е привързано на султана, трябваше как и да е, да върне тези, които най-напред сама подбуди, въоръжи и проводи да преминат. За това то проводи княжевичкия началник да отиде на границата и да гледа да прилъже тези да се върнат. Началникът като отиде там, проводи да викнат Еремия, да се разговорят нещо важно. Когато дохожда Еремия, началникът му представя че трябва да се върнат, за да се нареди работата както трябва и като се приготвят, тогава да излезнат с по-голяма сила. Това и с клетва потвърди началникът, само да може да ги привлече да се предадат. Никой не склоняваше на тези голи лъжи, особено дядо Иван и хайдут Герго, които познаваха твърде добре сръбското правителство и бяха имали и други път работа с него, а то беше в 1848–1849 год., затова те не се склониха, а се върнаха пак назад. Началникът пак проводи да вика Еремия и като дойде при него, предложи му пак същото. Той, като неопитен в политическите работи, не можа да опознае задните мисли на началника и се обеща да се върнат. Като отиде при дружината си, той им каза всичко. Те пак не щяха да склонят. Но нуждата: нямане амуниция, ги принуди да се върнат. С надежда, че ще бъдат свободни да могат да си набавят амуниция, и като се приготвят, да излязат пак тайно. Но те се излъгаха в надеждите си. Щом се върнаха, те вече се каеха, но беше късно. Които така дойдоха вътре в границата, тоз час ги заобиколи народната войска, която беше скрита из гората и ги пресилиха да си дадат оръжието.

VIII.

След като им взеха оръжието, закараха и тях в Княжевец и ги запряха. Не после много дни пуснаха всички, освен дядо Ивана (затварян в Сърбия и други четири пъти до това време, все за таквиз общи народни работи), хайдут Герго и Еремия, които държаха в строг затвор повече от осем месеци.

ХИТРОСТИ ОКОЛО ПАНАЙОТ ХИТОВ.

В това също време се появи и прочутия главен български войвода П. И. Хитов, с 24 юнаци в своята чета, с които беше и Ив. П. X. Кършовски (пишущия това, б. н.), който му беше писар. Той дойде през границата на 4 август 1867 год. Тук го приеха най-добре. Княжевичкия началник щом се извести за неговото дохаждане, в часа бързо телеграфира на министъра в Белград. На границата пак проводи княжевичкия капитан при П. Хитова, дето занесе хляб и ядене.

Един ден след пристигането на Хитова, се появиха четири въоръжени момци, с намерение да преминат границата за в България, но за злощастие, не можаха да се укрият, хванаха ги сръбските пандури, които пазят границата, взеха им оръжието и ги задържаха там, дето беше и дружината на Хитова – на Иванова ливада.

След 3 дни началникът на Княжевец повика Хитова и писара му Кършовски в къщата си и след дълги разговори им каза:

– „Г-н министърът ми заяви да ви кажа от негова страна, че за вас двама ще се погрижи и ще имате месечна издръжка“.

Хитов и Кършовски, като познаваха добре намерението и целта на сръбското правителство, ако и да нямаха пукната пара, но благодарят, че нямат нужда и не приеха ...

... След 15 дена дойде известие от Белград, че се дава воля на Хитова да отиде дето си ще. Той с писара си и още едно момче, М. Зерделийски, отиде в Белград. Тук те завариха 10–12 българчета от Свищов и другаде, избягали от бесилото. Тук бяха изпроводили букурещките българи търговци членове на комитета, които бяха свързали някакъв си уговор със сърбите ... повече в полза на сръбското правителство ... Военният министър, известен за дохождането им чрез писмо от агентина му в Букурещ, ги повика.

След дълги разговори, военния министър им предложи че ще отвори ново военно училище, за да могат да излязат няколко българи офицери ...

Над тази новосъздадена чета (бугарска легия) се определи командир професора капитан Драгашевич ... След два месеца се направи изпит, на който са присъствували няколко офицери от всеки род във войската ... Последваха още два изпита ... Дойде и противния на българщината Ефрем Маркович ... който отвори смъртна рана в сърцата на всички българи ... Тези които приеха (офицерски) чин, ги изпроводиха по частите на сръбската войска ... А произвола на сръбските офицери уби духа на българите... Сърбинът гледаше българина с презрение ...

СЪРБИТЕ ИСКАТ ДА УБИЯТ РАКОВСКИ.

По-нататък Кършовски ни  описва и друга една подлост на сърбите: намерението им да убият Раковски. Да се премахне, да се затрие интелекта на българската революционна борба. За тази цел Раковски бива поканен на обед при четири сърби. При яденето сърбите подемат спор със своя гост, знаейки че ще го възбудят и единът изважда оръжие. Раковски в един момент преценява положението. Той скача, ударва въоръжения, после с удари зашеметява и останалите и се хвърля през прозореца, при все че било от втория етаж. Паднал силно сътресен и, както поверил отпосле на своя секретар Кършовски, това сътресение е било причина за скорошната му смърт.

ПРОГЛЕЖДАНИЯТА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ.

Да преминем сега към документите, които ни е оставил нашият Васил Левски.

Ще се спрем на две негови писма. Първото само ще упоменем: то е писано в Гюргево на 1 юни в 1868 година и отправено до излизащия в Букурещ български вестник „Народност“. В него Левски съобщава за презрението на сърбите към нас, считайки ни произлизащи от „татарско колено“. Това се преподавало тогава още в сръбските училища.

От второто писмо на Левски, – писано в Търново, 11 април 1871 год. и отправено до Данаил. Хр. Попов. – предаваме само следния пасаж:

... Имаше близки примери доста, ставали с нази още 1862 год. и до сега; мнозина от нас са бивали бити и; затваряни. И аз на 1868 г. бях затворен в Зайчарската тъмница, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умрат за Българщината си, че им е отечество, а още, че им съм показвал по кой начин да се заемат на оръжие и как да преминат границата щото да не се компрометира Сърбия ... Тамошният началник ме заплаши, че щял да ме даде в робияшите (на принудителна работа) ... Всекиму са известни от 1862–1868 год. технитe (сръбскитe) пречки за нас, за това трябва да бъдем предосторожни във всичко, като имаме за огледало и примери доста ... Братя, размислете се пак хубаво, че доста сме се лъгали в хората, па и между нази си ...“

Но нека цитираме нещо и из писмото на Данаил Хр. Попов до Панайот Хитов в Белград, от март 1870 година.

„…От както се видим приготвени, тогава можем да проводим представители, защото тогава ще докажем на Сръбското правителство, че всичко имаме готово и то ако би да се откаже да вземе участие, ние ще си почнем работата и ще ги оставим тях (сърбитe) на страна. А те като видят че работата е назряла и е сериозна, вярвам че тогава чак ще дадат съчувствие. Иначе знаете кои са сръбскитe владетели и колко пъти са ни подлагали динена кора и сме оставали така, както ни видите ...“

ПЕТКО ВОЙВОДА И Ф. СИМИДОВ.

Не само Кършовски ни излага скръбни спомени и покрусата на българина, който се доверявал на неискренитe „братя сърби“. Такива изобличения е имало в запискитe и на Петко войвода, за когото не преди много изнесе подробности в дневния печат известният стар наш общественик Добринович. Но сърбитe, според твърденията на Добринович, след смъртта на Петко войвода в Белград са конфискували цялата негова архива и са унищожили многоценния му за нас дневник.

Нека обаче разгърнем запискитe на незабравимия Ф. Симидов – „Покрита храброст“, записки за българската чета в Сърбия в 1876 год.“ – (Гюргево, 1877 г.) за да проникнем в разочарованията и на този наш поборник от „братството“ на сърбитe.

НА ПОМОЩ НА СЪРБИЯ.

Стари въстаници от 1862 год. и четници от 1867 и 1868 година, събрани в Румъния, образуват през 1876 година отреди, и преминават в Сърбия под началството на руския генерал Чернаев. Към тези така сформирани отначало отреди се присъединяват още множество забягнали младежи от потушеното Средногорско въстание, работници, градинари, дошли във Влашко, от Дунавска България, Южна България, Македония и Одринска Тракия. Образувала се бригада на втория баталион, брояща 850 българи и още три други баталиона българи.

Българската бригада от втори баталион е била насочена срещу Гредитинската планина в днешна Източна Сърбия. Височините били заети от укрепилата се по нея войска на Абдул Кемал паша. Това били 4 или 5 табори (полка) въоръжени със скорострелни пушки срещу явзалийкитe и белгийките, пълнещи се с фишеци от устата, с които били въоръжени българите.

Малко настрана от последните били застанали 300 храбри черногорци, като спомагателна сила. Зад тях в гъсталака са пъплили 3 баталиона българи, с 1 батарея от четири фунтови топове, а далеко зад тях, в най-дълбока резерва, е имало 4 баталиона сърби.

СЪРБИТE ВСЕ ТАКА ОТПЛАЩАТ.

Втория баталион отначало е бил само една чета от 96 българи, събрани от капитан Райчо през м. юлий с.г. в Букурещ и доведена в Кладово, за да се притече на сърбитe в борбата им срещу турцитe, но сърбитe в Кладово счели за нужно да я напред да я обезоръжат. След дълги разправии, взела отново оръжията си, четата на 6 август вече имала няколко сблъсквания с турцитe при Копривница, отдето пропъжда турското и черкезко отделение. Впоследствие същата чета при Градска кула, въоръжена с 4 топа, разбива един голям отряд турска войска и го накарва да се скрие в крепостта. И сега, присъединила се към останалитe български баталиони, горяла от желание да се удари с главнитe сили на турцитe, които да разбият, за да навлязат в Западна България, подложена в това време на нечувани турски жестокости.

Няколкократните по-рано отблъсквания на сърбите от турското упорство предоставили Тимошкия край на страшните издевателства на султанските пълчища. Населението пропищяло и негодувало от сръбската кекавост. Сърбите сега гледали да се оправдаят с българите и започват да ги обвиняват в неискреност, във вероломство и дори в страшливост. Последвали остри оскърбления и гонения. Започнали да третират нашите юнаци като наемна войска от нехранимайковци, дошли само за плячка. Сръбският печат подклаждал огъня на недоверие и ненавист. При това, лишавали ги от храна и припаси. Насилвали ги да се наричат старосърбианци; при българския Неготин искали да наложат на българското опълчение сръбски пряпорец вместо български.

При физическите мъки били притурени и нравствени страдания. Най-много несправедливо е бичувал българските доброволци белградския официоз в. „Исток“.

Българите търпели и понасяли.

Преди сраженията генерал Чернаев произнесъл реч, в която достатъчно похвалил българите за тяхната беззаветна храброст, като ги сравнил с нерешителните и страхливи сърби, които винаги стоели назад и само се ползвали от жертвите на българи и черногорци.

А капитан Райчо допълнил:

„Днес е денят, когато ще докажем, че знаем да се разплащаме с общия тиранин на християнството и да накараме безсъвестния в. „Исток“ да млъкне ... В днешния бой трябва да умием с юнашки пролятата си кръв лицето и името си и да спечелим потъпканата си чест ...“

В РЕШИТЕЛНИЯ ЧАС.

Настъпил 16 септемврий. Дъжд от куршуми обсипвал българските дружини, но те настъпвали срещу многобройния неприятел. Редиците, ако и много намалени от косите на смъртта, стигнали до позициите на турците и се ударили гърди с гърди. След тях се хвърлили в атака и черногорците. Турците се опитали да нападнат дясното крило на баталиона, но храбреците и тук ги отблъскват, макар това да е коствало много живота.

В същото това време сърбите са само наблюдавали отдалеч. Сръбската резерва не се е помръднала, за да подкрепи юнашкия подвиг на шепата герои: тя само хладнокръвно е следяла как гинат ненавистните им „братя българи“ ...

Но идват нови, пресни сили на помощ на турците. Няколко стотици българи и по-голямата част от черногорците падат. Загиват и много руски офицери. При отстъплението една граната счупва крака на руския капитан Сикорски и убива още 6 българи. Друга граната се пръсва пред капитан Райчо и го хвърля на земята в несвяст, в каквото състояние той е престоял 3 дена, считан за умрял.

Проявеният героизъм трогнал генерал Чернаев, който обсипал българите с похвали. Това още повече озлобило сръбските баталиони, които храбро се завърнали в бивака, казармите и по домовете си ...

ЗАБРАВЕНИТЕ ЗАВЕТИ НА ЛЕВСКИ И РАКОВСКИ.

Сръбският държавен план за бавното, постепенно проникване в  българските земи продължава. Ние сме свидетели как през Балканската война Сърбите ни използуваха, за да ни отнемат Македония. До като българските войски бяха до най- силно напрежение заети с отбиване главните сили на Турците в Тракия, при Лозенград, Одрин, Чаталджа, – сръбската армия леко се справи с малките гарнизони в Македония и я завзе с бързината на една обикновена маневра. Какво направиха после те? Споразумяха се с неславянска Гърция, разделиха си плячката с нея и така се отплатиха на нас, славянските братя, за геройските подвизи и за стотиците хиляди жертви, дадени в името на Балканския военен съюз!

Прави ли бяха старите от Одеса и Букурещ, които половина век по-рано ни бяха предупредили за сръбското вероломство и от опасностите при обща работа с тях?

Ние съвсем бяхме забравили и недвусмислените, завещания на Раковски и Левски, да не се доверяваме на сръбското лукавство. И сега, изтощени от голямата война, с ограбени земи на юг, запад и североизток, осиромашели и разложени вътрешно и морално принизени – сърбите проникват със своето влияние, със своето подкупничество и шпионаж във всичките пори на нашия държавен и политически живот. Те искат окончателно да ни омаломощят. Те са кроили и кроят размирици и смут в страната ни и тяхната крайна цел е да потърсят един сгоден случай, за да навлязат и ни завоюват. За това е изкованата, от техните академици теория, че българска народност не съществува, че всъщност ние сме били по потекло от техните славяни, които татаро-монголите на Аспаруха завладели и отклонили никога и сърбите имали сега „историческата мисия“ да изстискат и последната капка монголска кръв“ от жилите ни и да ни „освободят“ както освободиха Македония, Хърватско, Черна гора, Херцеговина, Босна и Банат, – като ни направят „прави сърби“.

Чрез своята златна шпионска мрежа, която е оплела хора от всички обществени среди, сърбите знаят всички наши помисли и действия. От втора страна те си служат с устната и печатна пропаганда на една група емигранти и на нови свои привърженици в България, а от трета страна, – ние още не сме гарантирани, че те няма отново да си послужат у нас с гнета на разни Дочо Узуновци.

НОВИТЕ СРЪБСКИ ПРИСТЪПИ КЪМ БЪЛГАРИЯ.

Да не говорим тук за събитието при Арабаконак и взрива на катедралата „Св. Неделя“; нима веднъж само е бивало смущавано нашето общество, когато при вътрешните граждански борби, за които сърбитe са имали пълни предварителни сведения, на границата срещу София и Перник са стояли струпани и готови за всеки случай сръбски полкове?

Но, за да действуват така, сърбитe имат свои ценни поуки от миналото. По същия начин тe в миналото възбуждаха бунтове на българското население в Нишко, Пиротско, Берковско, Неготинско и др. и сполучиха да откъснат не малко български земи от някогашната Турска империя. Те знаят, че с един добре обмислен план и с непрекъснато упорство в течение на половина, на един век, могат да постигнат очаквания резултат.

Но има и класически примери в историята, станали с други страни, чиято поука сърбите най-широко използуват.

Ние по-нататък ще си позволим да открием скобка, за да се спрем на два-три от тези исторически случаи, в които тъй поразително се оглежда нашата печална съдба; с това може би ще се очертаят по-добре опасностите, които ни застрашават от близкия запад.

Ние ще видим, че сложената от преди един век сръбска историческа задача за образуването в Югоизточна Европа на една голяма сръбска държава, чрез така нареченото „обединение на южното славянство“, не е само една забавна шовинистична идея, а твърдо и неотклонно преследване на един строг и всестранно обмислен държавен план, получил своя най-решителен израз през времето на сръбския военен министър Близнавац от времето на Раковски и Хр. Ботев, когато се сложиха и основитe на „Сръбския Пиемонт“. И ние виждаме, че от сто години насам, – начиная с 1833 година, когато сърбитe си присвоиха Тимошката долина с Неготин, Зайчар, Княжевец и Алексинац, – някогашното малко Шумадийско княжество порасна, като към него последователно се прибавяха огромни земи и провинции, които обаче, са още недостатъчни за лакомията на ненаситния сръбски шовинизъм.

КОИ И КАКВИ СА СЪРБИТE.

Ние видяxмe в историята, от падането на България до вчера, какви са били отношенията на сърбитe към нас и какви са тexните неизменни цели.

Но, що в същност са сърбитe? Каква е тяxната култура и исторически възможности, за да претендират на някаква историческа роля и задача за обединение и ръководство на южното славянство, на което искат да се наложат със своитe насилствени централистични и асимилирващи методи?

Да си признаем, ние много малко ги познаваме. Ние като че знаем по-много работи за Индия, Япония и Китай, за Боливия и Парагвай, Абисиния, Занзибар, а за тях почти нищо съществено и характерно не знаем.

Докато в сръбскитe училища и в една специална литература се говори за „неосвободени сръбски области в Западна България“, – Видин, Лом, Кула, Белоградчик, Кюстендил, София, Трън, Самоков; докато пред сръбскитe млади пoкoлeния българския народ е изкаран полудивашки, ръководен от полукултурна, жалка, жестока и лекокупувана интелигенция(13), ние, от страх да не ни обвини някой в патриотарство, и сега искаме да забравим своите нещастни братя по Ерма и Вардар. Такъв голям порок се счита от българина състраданието към най-близкия, което е истинско родолюбие. Ние дълго време бяхме забравили за Неготин, Княжевац, Зайчар, Алексинац, Ниш, Пирот, Враня, Лесковец и др. Ако не за друго, поне за слагане на една бариера на сръбския стремеж все по-навътре в нашите земи ни се налагаше да се интересуваме от тези присвоени наши области; обаче нашето престъпно нехайство не стори даже и това.

Но ако сръбските държавници и дипломация знаят всичко за нас – нашите постижения и слабости, каква ние знаем за сръбщината, за да можем да се вардим и самоупазим като народ?

И така, какво представляват всъщност сърбите каква е тяхната култура, език и степен на развитие?

ИСТОРИЧЕСКИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ТЯХ.

Ще бъдем много кратки. Докато ние, българските славяни, сме една клонка от източното славянство, едно продължение от Малорусия, сърбите са последния израстък и така да се каже, утайката на западното славянство. Срещнали сме се тук, на Балканския полуостров, на този кръстопът между изтока и запада. Между нас и сърбите известно историческо време са били поселени хърватите, – едно много по-културно и общително племе от тях и затова ние имаме повече народностна близост към хърватите, отколкото към сърбите.

Българските славяни, при разселването си по Балк[анския] полуостров заемат протежението на Дунава до и зад реката Морава. Много по-късно от това дохождат сърбите, които заселват западната част на полуострова и стигат до Илирия и Далмация. Според византийския император – историк Константин Порфирогенет, който пръв в историята споменава за земите, що са населили сърбите, те са дошли едва в 640 години след Христа в Илирия и Далмация, а преди това са живели зад маджарскитe земи. Сърбите са били едно още незаседнало пастирско племе, което се е движело със своите стада, често сменяващо заселищата си по гори и пасища, разпръснато (според Иречека и др.) в колиби, чуждо на сдружения живот в големите центрове.

Даже до X век търговията и размяната в сръбските земи са били неизвестни.

Вилхелм Тирски, в средата на XII век (1168 год.) описва сръбската земя като хълмиста, гориста, непроходима, „населена изключително с пастирско племе“, което и до това време още не било привикнало на заседнал живот и земледелие, а за прехрана се е отдавало на първобитен лов.

На такова ниско стъпало историческо и икономическо са стояли сърбите, когато България е имала големи заселища и градове, производство, износна и вносна търговия, търговски договори с италианските републики, благоустроеност, пътища, съобщения, златни и сребърни монети сечени от българските царе (златника и перперите), просветеност, религиозни и философски учения и пр., и пр.

Всички славянски племена са си създали политически центрове: – чехите – Прага, поляците – Варшава, русите – Москва, българите – Търново, само свинепаското сръбско племе постоянно е променяло столиците си: Дестница, Шкодра, Раса, Призрен, Крушевец, Сараево, Белград.

КРАЛСКИ ДВОР И РАЗБОЙНИЧЕСТВО.

Византийският историк Георги Пахимер ни рисува сърбите, две и половина столетия след известния „златен век в България“, още като пастирски народ, отдаден на разбойничество, липса на всякакви държавни институти, правов ред и пътища, и опасност за живота и имота на чужденци и дори на специални императорски пратеници, пристигнали с важна мисия при сръбския кралски двор.

За да бъдем и тук подкрепени в твърденията си, ще си позволим да приведем една страница от книгата на поменатия Георги Пахимер за „История на Палеолозите“ (1255–1308 год.).(14)

Византийският император имал намерение да встъпи в родствени връзки със сръбския двор и за целта изпратил в Сърбия делегация, начело с цариградския патриарх, която отвела втората царска дъщеря за предметното сватосване.

Ето какво пише по това сам Пахимер(15):

„Втората си дъщеря Анна царят искаше да изпрати на Стефан Урош, за да встъпи в брак с втория му син Милош. С цел да сключи този договор, изпратен бил като пратеник самия иерарх (патриарх), комуто била поверена невестата, придружена с великолепна свита.

Като стигнал в Берия(16), посланиците решили да отиде при Стефана Уроша първо хартофилаксът (книгопазителят) Векк и заедно с него Кудумин Траянапул, толкова повече, че Деспина (императрицата) поръчала на хартофилакса да изпрати пратениците и обстоятелствено да се запознае с обичаите на сърбите, с начина на техния живот и реда в управлението им; защото тази своя дъщеря тя с особена грижа приготвила за разкошен царски живот.

За да се научи това, което е трябвало да знае, Хартофилакс, като стигнал в Сърбия преди патриарха, не само че не намерил там никакви приготовления за посрещане на царицата, съответни на нейното достойнство, но предизвикал учудването на Уроша и на неговия двор със своята свита.

– „Какво е това?!“ – възкликнал Урош в почуда, – Не, ние не сме привикнали към такъв живот“ и, като посочил една девойка, облечена в бедна дреха и стояща при разбоя, казал: „Ето как държим ние нашите снахи“. Въобще, в техния живот царувала простота и бедност до такава степен, като че са се хранели само с краден добитък.

Като се върнали назад, пратениците разказали всичко подробно което видели и чули и с което не само че възбудили безпокойството на патриарха, но се страхували да не би и самите те да станат жертва на коварна замисъл: защото не могли да вярват на хора, които не познават срама и нямат обноски. Все пак, те потеглили напред, макар някои измежду тях да мислели, че по-добре е всички да се върнат назад. Когато стигнали в Охрид(17), посланиците оставили тук царицата с нейната прислуга и стигнали в Полог(18), което на местен език значи „градина Божия“ и като обявили там за пътуването на годеницата царица, отправили се за Липенион (Липлян). Тук се появил пратеник, по нашему посредник, на име Григорий, и разказал, че шайка разбойници по пътя му причинили много беди.

Патриархът със съпътниците си и по-рано слушал за такива разбойнически чети и се страхувал от тях, а сега бил поразен от най-голям страх, да не би да бъдат изложени на нещо непоносимо; защото, ако и собствените техни, а при това и върховни началници, не са в безопасност от разбойниците, то могат ли да обещаят сигурност на чужденците? Освен това нашите пратеници чули от Григория нещо несъгласно с обноските на царствуващите особи и решително не добро. Така, те водели със себе си годеницата царица, която да встъпи в брак с втория син на Стефана, бъдещия наследник на неговата власт, понеже по-старият му син, който си счупил крака, живеел като частен човек; но Григорий някак си заобикалял този въпрос и замъглявал условието; а що се отнасяло до опасността по пътя, казвал, че и него самия обрали.

Като слушал всичко това и като си спомнил как Деспина настоятелно поръчвала и молила да се грижи за изпълнението на нейните нареждания, Хартофилакс и придружаващите го започнали решително да отклоняват патриарха и останалите началници на посолството от по-нататъшно пътуване и ги убеждавали да се върнат, докато не ги е още сполетяла опасност. Към това се прибавили и други обстоятелства, които ги накарали да подозрат, че ако отидат по-нататък, няма да минат без беда. Именно, околните жители често идвали на тълпи да ги оглеждат и ги подпитвали, през къде мислят да минат; а целта им била да ги ограбят нощно време. Така и скоро станало: нощно време те се промъкнали до посолството, отвързали конете и в най-силен бяг изчезнали заедно с тях. Рано сутринта пратениците, като узнали за станалото, подирили избягалите, но всичко било напразно; защото, как биха могли да узнаят нещо за похитителите от техните сънародници. А за съдебен иск и обезщетение не могло и да се мисли; иначе от хора с човешки образ и зверски нрав би ги сполетяло и нещо по-лошо.

Впрочем, за да опитат всички мерки, те поискали от тамошните управници да им дадат местни коне, в замяна на техните несравними, които били откраднати; но съвсем нищо не им било дадено. Тогава било предложено, да се върнат назад. Като приели това благо и полезно, отколкото вредно намерение, пратениците, както се казва, обърнали кормилото, взели обратна посока и стигнали в Охрид, гдето, като взели царицата годеница, стигнали в Солун, а от там, без да мислят вече нито за брак, нито за съюз, нито за мирни договори, се върнали при царя.

Но, да преминем по-нататък. Сърбите, и според Иречек, са заели западната част на Б[алканския] полуостров, – долината на Лима, далеч от Дунава и морето. В този студен и беден горски край намерили убежище за стадата си. И в по-нови времена те никога не са слизали зад Шар планина, в долината на Тетово и Качаник. Според едно сръбско самопризнание, снежният масив на тази планина ги е винаги отделял от българите.

ИРЕЧЕК И ПРОФ. ФЛОРИНСКИ.

Иречек, в своята „История на Сърбите“ казва, че и до днешен ден е останало неразрешено произхождението на името сърби. „Това име, – пише той, – в средните векове се е изговаряло србин, в множ. число србли, а понякога, както и днес, србин, срби, Коренът Serb се среща у поляци и руси като paserb, pasirb – посинок, подъщеря; а това е близко, до старобългарското отрок, по-късно момък (ратай). Че наистина това е така, иде да ни покаже руският академик Тимотей Флорински, който (в своето съчинение върху паметниците на Душановото законодателство)(19) като говори за съборите, които Душан е свикал в 1346 и 1354 години за съставяне закони, буквално казва, че на тези събори били повикани „великите и малки властелини,“ а „на сърбите било забранено да участват“. „Законикът, – твърди по-нататък Флорински, – не само ги лишава от възможността да участват при обсъждане на държавните въпроси, но им отнема всякакви политически права, като им забранява да правят даже селски и общински събрания. Един от членовете на законника повелява така:

„Сербова събора да несть; кто ли се обрете съборъник, да му се уши урежу и да се осмуди поводъчие“.

Сърбите, значи, са били една нисша племенна категория, пренебрегвана и зле третирана дори от свои крале, а на първо място от „най великия крал Душана“, който в своята случайна и временна империя е имал просветени византийци и българи и особено много е разчитал на последните, които са дали езика и редакцията на всички негови повели, закони и разпоредби.

СРЪБСКИ УЧЕНИ ФАЛШИФИКАТИ.

Днес сърбите съвсем не се интересуват от големите народности, културно-исторически и езикови различия между сърби и българи. За своите завоевателни цели те поддържат, че в историята българска народност не съществува, че не само Македония но и Тракия и голямата част от Северна България били населени с „несъзнателни сърби“.

За сърбите Западното българско царство на Самуила не е българско, а славянско, или по-точно – югославянско; за тях Кирил и Методи са сръбски светци; според тях св. св. Климен и Наум са сърби от най-чиста проба, и затова били „интернирани от българския цар Бориса в Охрид“, като „опасни черковни дейци“...20 За тях не съществува знаменитата българска патриаршия в Охрид; те посрещнаха освобождението на България с ненавист, с нескрита злоба, защото им се отнемаше вече възможността да „освобождават“ от турците област след област наши земи и да си ги присвояват. При освобождението ни тe нахлуха в нашите Враня, Лесковец, Ниш и Пирот и ги завзеха. Малко по-късно проникнаха по долината на Ерма и мълчешката се бяxa настанали в гр. Трън, отдето Петко Каравелов сполучи да ги изгони ... При съединението на Северна България с Южна избухна същата ненавист на тези наши „братя“ и те ни отвориха война, като тайно подтикваха Турция отново да ни зароби. Но за щастие, последнята е помислила, че това ще е пак някакъв „московски план“, скроен за нейна сметка и неволно остави импровизираната, малкобройна българска войска да се справи с големите и добре екипирани сръбски сили при Сливница и Драгоман.

ОТ СЛИВНИЦА ДО БАЛК[АНСКАТА] ВОЙНА.

„Що е Сливница, – пита сръбският държавник Владан Джорджевич, в своята книга върху Сръбско-българската война, – и отговаря:

„Сливница не е нищо друго, освен една кървава рекогносцировка, с която сърби и българи са изпитвали военната сила на противника. Историческата война, истинската присъдна война тепърва се очаква“.(21)

И от тогава ние сме били под заплахата на сърбите, без да сме знаели и без да се предпазваме, за да попаднем в един добре използван от тях „братски балкански съюз“, и да се намираме и до днес. под техните клевети, подлости и издевателства.

Погълнати в нашите дребнави вътрешни партизански борби и страсти, ние много работи сме пропуснали да видим и узнаем. Но виновно е не само нашето неведение, но и нашето престъпно добродушие и сляпа доверчивост. И когато сърбите разработваха своя нападателен план срещу нас и вършеха всичко с дипломацията си за подготовка завземането на Македония, ние бяхме уверени в „свещеното наше право“, или се отдавахме на мечтите за Балканската федерация. С кои? На първо място с тези западни наши братя, които се възпитаваха в духа на отровния, завоевателен шовинизъм и отричаха за себе си всяка демокрация и парламентаризъм.(22)

Балканска федерация или заграбването на Македония. „Нам федерация на Балканите не може ни помогна,“ – заявява в 1890 г. Владан Джорджиевич, който и днес има силно влияние върху духовния и политически живот в Сърбия, – защото има нещо по-силно от това, а то е Дарвиновия закон, който важи и за борба та на националните видов е.“(23)

Кратко и ясно.

Същият Владан Джорджевич през 1890 год. като министър на просветата, проучил състоянието на учебното дело в Македония(24). Там той вижда множество български основни, трикласни и средни училища, стотици учители и учителки и хиляди ученици, срещу слабо число сръбски училища, учители и ученици. Това го „потриса“. Той изтичва при министъра–президента, който го изслушва внимателно и спокойно му казва:

„Това е наистина един твърде сериозен въпрос, но аз поддържам, че с него трябва да се занимава военният министър. Такива въпроси се разрешават с артилерийски оръдия. Вижте, моля Ви се, когато се срещнете с военния министър, дали с нагласени шрапнелитe за дебонжовите оръдия“.

А гласът на този оръдия се чу в Македония при Балканската и особено през Междусъюзническата война и по-сетне. И наистина, оръдията, а не нашите „свещени исторически права“ и статистични данни решиха за едно неизвестно още време въпроса за националността, църквите и училищата в Македония.

СРЪБСКА ЮГОСЛАВИЯ.

Сърбите отдавна и ревностно работят за изграждането на една Югославия, в която те, – най-некултурния и закъснял славянски елемент, – да бъдат меродавните и господарите.(25)

Австрия, която води няколко войни с Турция за присвояване на сръбски и български земи и която проникна веднъж до Македония, а няколко пъти е била господар на Белградското и Нишко укрепления, още в 18 век е предвиждала едно бъдеще обединение на южните славяни. Противно на нейните завоевателни стремежи към нашия юг, тя отрано е започнала да работи срещу неговото осъществяване. В това отношение тя си послужи с авторитета на големия, навремето, сръбски книжовник Вук Караджич, който до края на своя живот (1864) г. е бил едно несъзнателно нейно оръдие. Чрез своя ловък цензор във Виена, славонинът Копитар, Метерниховска Австрия съумя да отдели хърватите от словенците и сърбите от българите, като за всяка народност поръчваше отделна граматика и речник и като внуши на самия Караджич да отдели българските народни песни и онези на македонските българи от сръбските.

Но предвижданията на Австрия, че сърбите ще поискат да се засилят чрез пропагандата си всред хървати и българи, не закъсня да се прояви след смъртта на Вука Караджича. Сръбският военен министър Близнавац, възпитан в духа и системата на Метерниха, още по онова време вече е начертал план за постепенното проникване в Западните и Южни български земи, – едно тактично, бавно проникване „от 50 години на 50 години“, което да бъде завет и наследие за приемниците на сръбския кралски престол. И този добре обмислен и разработен план е строго следван от всички сръбски правителства до днес.

Ние изложихме някои от действията на същия този Близнавац през времето на Раковски, при борбите на Българската легия срещу турците в Белград.

ХРИСТО БОТЕВ И СРЪБСКИЯТ ПРИСТЪП. ПО-НАТАТЪК.

Близнавац още тогава организирва едно умело проникване в нашите земи,  – във Враня, Лесковец, Ниш и др. и  в Македония. В помощ на сръбското правителство идва сръбската „наука“ и учени от типа на Милош Милоевич. До каква степен на безогледност срещу българщината и правдата се е стигнало, ние можем да видим от полемиката, която е водил със сърбите нашият революционер и поет Христо Ботев. През шейсетте и седемдесетте години на миналия век завоевателния шовинизъм на нашите славянски братя засилва пропагандата си в Западна България и Македония. Откриват училища, изпращат учители, свещеници и др. свои агенти. Милош Милоевичевци изковават нови „исторически истини“, научни теории и своеобразна филология. С нечувано нахалство се запретват сърбите да доказват, че половината България и цяла Македония са сръбски, че само усилията на Българската Екзархия са донякъде побългарили сръбското там население, като са упражнявали „шпионства и предателства“ към Турция и като са се вършили „нечувани насилия спрямо мирното сръбско население“. Започват да се печатат карти, учебници и книги, съчиняват се географии, според които Враня, Лесковец, Ниш, Пирот, Скопие, Охрид, Велес, Щип, София, Самоков, Кюстендил, Видин, Лом и много още наши градове били чисто сръбски които още на първо време трябвало да се присъединят. към „майка Сърбия“. Скъпо платената пропаганда, която се води и днес, се засилва. Настанили се преди един век (1833 г.) в Тимошката долина и преди половина век в останалите земи на Моравско, сърбите през 1910 год. проверили, че още много малко са постигнали по отношение пълното денационализирване на българщината там. Затова, преди да посегнат на нови български земи, те решават, преди всичко, да се справят окончателно с бугарашите по Тимок, Морава и Нишава.

ОСНОВАВАТ ЛИГА ЗА ПРИТЪПЯВАНЕТО НА БЪЛГАРЩИНАТА.

Усилията им в това отношение се изливат в образуваната през споменатата година специална „Културно-национална лига“ и то – в същия момент, когато са засилили с България тайните преговори за образуването на „братския Балкански съюз“(26). Главната цел на тази лига е била – да довършат сърбизирането на поменатите области, защото следващите събития можели да вложат в територията на сръбската държава нови земи, със също такова несигурно в народностно отношение население.

Начело на тази лига застават белградските професори, държавници, висши духовници и административни началници, а в градовете на Моравско работата се възлага на учителите, лекарите, съдиите, адвокатите, свещениците, представителите на търговското и др. съсловия. Организирва се едно физическо и морално давление, от което се очаквало бързи и безсъмнени резултати“. Защото, при все че отдавна бяха господари на тези области, все пак много неща са ги обезпокоявали; на първо място – още запазения типичен български език (с характерното наше членуване, с предлозите вместо пълните седем сръбски падежи, с неупотребата на сръбската инфинитивна форма, ударенията на думите и много още изобличаващи ги белези, както и българските народни песни, обичаи, традиции и симпатии към България, неизличимите спомени на Зайчарския бунт през 1883 год., когато българщината стихийно въстана срещу Сърбия с нескритото намерение да се присъедини към новоосвободеното Българско княжество и жестоко бе наказана от войските, докарани от Шумадия). Имаха ли основание още да се безспокоят през 1910 година сръбските шовинисти и държавници че не са убили българските чувства на населението в Източна Сърбия, когато не бяxa забравили, че през Сръбско-българската война в 1885 год. големи войскови части от Тимошко и Моравско бяха хвърлили пушките си и се бяха предали на княз Александър Батенберг?(27) Прочее, с основаването на лигата в Моравско – сърбите имат голяма охота да образуват разни лиги – се захващат зимни и вечерни курсове в селата и градовете за разпространяване „знание главно по сръбска история и география“, образуват се библиотеки, фондове за подпомагане бедни селски ученици, дават се наставления за сръбско „схващане родителската длъжност в семейството, общината и държавата“, поема се инициатива за основаване стрелчески, певчески и др. дружества и пр., и пр. А заедно с това се засилва специалната литература за укрепване сръбския дух и за подбив на българщината.

Много по-отдавна бяха отречени изследванията на Хилфердинга, Каница, Григориевича, Липранди и много други европейски учени, които са очертали етнографическите граници на сърбите на запад от Българска Морава и далеко зад Тимока и Нишава. Появи се една безсрамна „сръбска наука“ с измислици и фалшификати, която стигна до скандални за науката размери. По този начин сърбите се опитаха да си създадат един по-сигурен мост за преминаването към нови български земи.

Сръбската измама и перфидност не спира. И днес виждаме как сръбският археолог професор Вл. Петкович издава на френски твърде обемист албум за „сръбската живопис през средните векове“, в които фреските от македонските църкви минават за „класически сръбски образци от Южна Сърбия“. И виждаме как френският археолог с всесветска известност С. Райняк е заверил твърдението на смелия сръбски фалшификатор в „Revue Archeoiogique“. В тази посока бият и „научните изследвания“ на неколцина руски археолози и други учени, храненици на сръбската диктатура. Между тях е и археолога Николай Окунев, бивш професор в Скопие, сега такъв в Прага. Тези сръбски агенти със своята скъпо заплатена „наука“ искат да заблудят западния свят и да поощряват сръбския шовинизъм. И когато днес сърбите лакомо поглеждат към Видин, Лом, Кула, Белоградчик, Перник, София, Трън, Кюстендил, Самоков, Пловдив и към много още наши градове, които считат за свои „не освободени краища под българска власт“, в България, за жалост, има хора, които от наивност, от кариеризъм, или срещу златни аргументи крещят, че ние трябва да влезем безрезервно в сръбска Югославия, за да бъдем подложени, подобно на Македония и Хърватско, на един насилнически и денационализаторски режим, който ще иска да се справи с цялата наша национална култура и постижения.

Мислят ли какво предателство вършат тези господа?

Проектът за една сръбска югославянска държава от Адриатическо море до Черно и от северните днешни югославянски граници до Егея, – това е същината на сръбския завоевателен план. За сърбите нямат значение начините, с които ще го постигнат, както не бяха важни обещанията на България преди Балканската война, когато трябваше да сложат ръка на Македония. Те знаят насилията, шпионажа, подкупничествата и измамата, които предшествуват и улесняват настъпателния марш на войскитe им.

Още в 1871 год. сръбският виден държавник и писател Стоян Бошкович внася в сръбското учено общество един добре обмислен проект за съставянето на научен сръбско-хърватско-български речник, като първа органическа и духовна връзка „за обединение разединените части на сръбския народ“. Забележете: србо-хрватско-български речник, като начало за обединение на разединените части на сръбския народ! Заедно с това Бошкович препоръчва създаването на едно учено общество от сърби, хървати и българи, което да бъдело сигурен „преход към народното сливане“(28). И сърбите мъжки се захващат с изпълнението на своята национална задача. Te правят опит да привлекат някои от издигнатите по онова време българи, но намират силен отпор в лицето на нашия велик. Христо Ботйов, който сред будната българска емиграция с достойнство заема мястото на Раковски. С редица бойки статии в своя вестник „Знаме“ и другаде, Ботев се опълчва срещу замислите на сърбизма и решително сваля неговата маска.

МЕРКИ ЗА СМАЗВАНЕТО НА ЖИЛАВАТА БЪЛГАРЩИНА.

Когато точно преди един век сърбите заграбиха от Турция българския Тимошки край – намериха там население, което говори на един особен, различен от сръбския език и което те нарекоха бугараши. Но понеже тези бугараши трябваше да се обявят за „прави сърби“, то и техния особен език се провъзгласи за „источно-сръбски диалект“. През освободителната война, в 1878 год. сърбите си присвоиха Пирот, Ниш, Лесковец, Враня, и др., дето също така се говори и днес още, на този „источно-сръбски диалект“. Нещо по-вече: сръбските писатели Стефан Стремац, Елена Димитриевич и др., както и българинът белетрист от Враня Борисав Станкович написват разкази, повести, романи и драми на този български, слабо посърбен и напълно запазил ударенията и синтаксиса си език(29). Но сърбите са непоправими фалшификатори и тяхната „наука“ пред нищо не се спира. Тръгнали по този път на изток към нашите земи, те виждат че на същия този „източносръбски диалект“ се говори все по на изток и по-на изток и претенциите им растат зад Искъра и Янтра, по Марица и Тунджа, към Ст. Загора и Дедеагач и Ксанти. В сръбските книги и учебници, с които се захранват с шовинистична упойка поколенията, Северна България, без Добруджа и Варненския окръг, е една „още неосвободена сръбска страна“, както и цяла Южна България, Родопския край и Беломорска Тракия. Даже нашият славен средновековен юнак Момчил, според тях, е чист сърбин.

Сърбите се стремят към българските земи с безумна стръв. Една от последните им надежди е подкупите, ако не могат окончателно да обезглавят народа ни от упоритата българска интелигенция, за да го претопят. По същия начин те действуват в Македония, Черна гора и Хърватско. Пред опасността от това и пред неизвестността и наличността на толкова много благоприятни международни и други условия за сърбите, при техните ловки дипломатически успехи и при разложението, на което сме подложени ние, трябва овреме да си отворим очите и да отблъснем ударите им, защото чрез своите избрани оръдия, тези наши западни съседи искат да намалят своята отговорност за онези зверщини, които вършат в Западните покрайнини и в Македония, а след няколко десетилетия да ни притъпят и употребят като материал за крайната им хегемония на Балканите. От една страна те залъгват и приспиват, а от друга страна не спират жестокостите си в нещастните български области в днешната своя Югославия. А с това те сами ни подсказват каква би била и съдбата на днешна България под тяхна власт.

Платените оръдия на сърбизма, обаче, съвсем не се замислюват върху това.

НЕРАДОСТНА ПЕРСПЕКТИВА.

Невероятно ли е, при днешното съотношение на силите на Балканския полуостров, при нашата външна и вътрешна слабост, при удивителните лавирания и приспособявания на сърбите, да бъдем един ден погълнати и заличени от списъка на европейските народи? В продължение на 600 години ние последователно загубихме много наши земи, населени от нашата затрита там днес народност; преди 100 години ни се отнеха други земи; преди 50 години ни ограбиха Северна Добруджа и Западна България, а преди 15 години ни лишиха от Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини.

Все повече и повече настъпват към сърцето на България. А ние винаги сме гледали леко и пренебрежително на сърби, гърци и румъни.

Но ето че онези, които са ни грабили, искат още земи. Сърбите се готвят за Западна България, гърците мечтаят за бившата Източна Румелия с гр. Пловдив, която смятат за обект на едно друго щастливо посегателство, а румъните, които под носа ни водят засилена пропаганда във Видинско и в цяла Крайдунавска България, се надяват, че един ден ще могат да посегнат на първо време на областта, включена по линията отсам Русе – Шумен – Варна, за да изправят Добруджанския четириъгълник. Едно бъдеще историческо нещастие за нас – и много невероятни неща могат да бъдат нови печални факти.

УЧИТЕЛИ НА СЪРБИТЕ.

В реда на това, ние ще открием нова скобка, да извлечем един твърде поучителен пример от историята, който трябва да ни накара да се замислим. Защото сърбите умело се ползват от една двувековна практика и прийоми на една държава, която бавно и планомерно се е разширила чрез проникване в чужди територии.

Имаме предвид велика славянска Русия и нейните стереотипни похвати. Похвати, които се буквално повтарят и по отношение Татарското ханство в Крим, и в Кавказ, и във Варшава, и в дветe някогашни румънски княжества Влашко и Молдава, и в новоосвободеното Българско княжество.

Но нека споменем, че в дипломатическо отношение усвоили гъвкавостта и другитe задкулисни качества на Метернихова Австрия, сърбите са отлични ученици и на руската дипломация. В множеството исторически и др. трактати тe с голяма прилежност цитират и се ползват от изводите на историята на Сергей Соловьов, от многотомната история на Карамзина, от съчиненията на Карновича, Жигаревски, Юзевича, Бутковски, Татищев и много други, а особено от сборниците на Руското историческо общество, публикуваните архиви на Руския държавен съвет, наставленията, които императрица Екатерина е давала на своитe пратеници – дипломати и организатори на подкупи и размирици в съседните на Русия страни.

Но сърбите не са оставили, преди всичко, трудовете на Мартенса и мемоарите на Метерниха. Така всестранно школувана и подготвена е била тяхната дипломация и не случайнитe им държавници, както и първоредната сръбска интелигенция от един век насам.

Докато Крумова и Симеонова България е обгръщала на север днешна Румъния със Седмоградско, зад Карпатитe, наречено „Велика България“, тя на запад е достигала до Адриатика, а на юг – далече зад днешна Южна Македония, обхващаща градовете Янина, Берат (старото му название Белград) и Корча (Горица). Славянобългарското племе се е простирало и по-на юг, то е заляло чак до Морея (и днес запазила славянското си наименование – земя на моретата), а Самуил не веднъж се е опитвал да превземе Лариса, с чисто българско население по онова време.

Това е била земята, в която е живеело обособеното хомогенно българо-славянско племе, което още не е било попаднало под прякото и губително влияние на румъни, гърци и други и е брояло много повече от днешните 9 милиона българи, намиращи се в свободното царство и в откъснатите наши земи на север, запад и юг. Само така е било възможно, при онова количество да се отлъчи едно народностно качество, което в миналото изправи Кирила и Методия и множество още просветители на славянството и създаде философско-религиозното учение на поп Богомила, което достигна до Албигоя и породи първите тласъци срещу средновековния абсолютен папски авторитет, и то няколко века преди Лютера.

ПРИМЕРЪТ НА ВЕЛИКА РУСИЯ.

Между другото, Русия стесни на запад поляците, завзе им обширния досег в Малорусия и започна да подбужда въстания на гърци, сърби, черногорци и българи – многажди жестоко потушавани от турците със сеч, пожарища и разорения, не веднъж изоставяни на произвола и отмъщението, когато Русия сполучваше да се споразумее със султаните срещу отстъпката на някоя крепост или ивица земя.

Заедно с борбите си срещу Турция, които предприемаше буквално всеки 10 години, за да я изтощава и да не й дава време и възможност да се преустрои и да реформира армията си, – тя, Русия, действуваше и непрестанно на юг към татарското ханство, на запад към Полша и северно към Швеция. Тя разполагаше с огромен човешки материал и никак не го жалеше за да постигне някоя цел и задоволи амбицията на своите владетели. А при това Русия разполагаше и с много злато, което не пестеше когато трябваше да подкупва оръдия в съседните й страни, хора от висшите класи, управляващите и дори царствуващи личности.

Като възбуждаше християнските населения в старата Турска империя, Русия наумява в 1760 год. да завземе и задкавказките земи. На първо място Грузиния и Имаретия, два миролюбиви и кротки народа, които се намирали под сюзеренството на султана. Екатерина схваща, че грузинците, като християни, са настроени със симпатии към Русия, както и християните на Балканския полуостров. Дадени били на грузинците обещания, че ще бъдат освободени от зависимостта на турците. Отначало грузинският княз отказва руските съдействия, понеже Турция с нищо не се е месила на вътрешния им живот и въобще не ги е притеснявала, но с големи увещания и подкупи русите сполучват да го втикнат във война с Турция. В 1769 година Екатерина праща генерал Тотлебен с армия в Грузиния и Имаретия. Сега тези два народа разбират, че целта на войната срещу Турция не е заради тяхната независимост, а за да бъдат окупирани и прехвърлени към християнска Русия. Това и станало.

Дохожда реда на татарските земи при Азов и Крим. Татарите също били поставени под сюзеренството на султана. На първо време трябвало да се развали приятелството им с турците, за да бъдат лишени от всякаква опора и защита. През 1770 год. русите поискват две татарски крепости, за да ги пазят от Турция. Татарите били в недоумение, защото Турция и тях не е потискала. Те имали пълна автономия и живели с Турската империя в ненарушимо съгласие, като едновери. Кримският хан Каплан Гирай се противял на руските желания. Руската дипломация, обаче, сполучва да го компрометира пред султана и той го заменя със Селим Герай, от същия хански род. Но и Селим не се потдавал на руските намерения. Трябвало да се действува със сила. В 1771 год. руски войски нахлули в Крим и Селим Герай бяга в Цариград. Русите турят на престола непопулярния но амбициозен Сахиб Гирай, който става напълно тяхно оръдие. Той посреща руските войски като победители и по предварително нагласен протокол поисква тяхното велико покровителство. Сахиб Гирай получава скъпа княжеска корона и бил готов да задоволи всички руски желания. Русите завземат татарските гарнизони и с тържествен акт се провъзгласява, че Крим влиза във вечна и неотделима връзка с Руската империя. Не без тревога за татарския народ е станало това. Татарите сега схванали какво се цели, даже Сахиб Гирай започнал да се противи на руските „милости“, но русите пренели още войски и злато, раздавали големи подаръци, обещания, подкупи, размножили вътрешната корупция, разкъсали народа на много и непримирими партии, като си създали и своя партия, която сляпо изпълнявала всичките им прищевки.

ВЪВ ВЛАХИЯ И МОЛДОВА.

По същия изпитан и проверен начин се постъпва и с турските провинции Влахия и Молдова, които русите няколко пъти окупирват и подчиняват със силата на армията и на златото си, развращават, създават вътрешни сплетни и борби; но на окончателното присвояване на тези задкарпатски земи побърква завоевателния план на Австро-Унгария, която, преди опасността от спущането на Руската империя на юг е предпочела да види тези области независими княжества, които да се препречват на руския стремеж.

Но класическите исторически примери и поуки за сърбите са руските домогвания в Полша и Швеция.

РУСКИЯТ ЩУРМ В ПОЛША.

Към края на средновековието и в началото на новото време Полша по своята култура заемаше първо място между славянските народи. Нейната историческа съдба е много близка със съдбата на България, която пък първа измежду славяните се проникна от византийската култура и ярко се обособи духовно за да поднесе на делото славянство най-здравите устои за неговото племенно самозапазване.

Но похитителите не държат сметка за това. Горко на наивните и доверчиви народи, които вярват само в доброто начало, а им липсват честни и далекогледи представители и водачи!

Русия хитро се вмъква във вътрешния живот на поляците. За да подържа вечна вражда и размирици в страната им, и тук си послужва с интриги и злато.

Според Полската посполита (република), кралският престол не е наследствен, а след смъртта на всеки крал конвентът (сеймът) избирал нов. От това обстоятелство се твърде много възползувала руската дипломация, като направила всичко, щото на полския престол да се избират крале, които да следват сляпо нейната политика. Втората слабост на поляците е било известното liberum veto, а третата – дисидентския въпрос.

Руското вмешателство в Полша следва неотклонно.

Крал Август II в 1721 година се опитал да направи престола наследствен. Русия, обаче, като подбутнала на своя страна Австрия и Прусия, не позволила това. А между туй потоци злато протекли към Полша и русите сполучват да си направят тук своя, русофилска, партия. След 25 години вече поляците виждат де ги води руското вмешателство, но те стават все по-безсилни за да му се противопоставят. А и тайният съюз между Русия, Австрия и Прусия за подялбата на Полша вече съществувал от 1726 год. и всяка от тези държави дебнела плячката си. На всички преобразования в държавното управление на поляците се пречело. Засилвало се политическото разложение. Умножавали се партиите, развратявали се чрез грамадни подкупи водачите им и се отлагало свикването на сейма.

Русофилската партия се въоръжавала и се е наежвала от руската дипломация срещу мерките и разпорежданията на правителството, с което последното бивало парализирвано. И тази въоръжена полска партия, наречена „конфедерация“, си имала същинско свое „правителство“, „съвет“ и войска. – А заедно с това непрекъснато се раздават милиони рубли на полски дворяни, магнати. На руско-полската граница застанал руски военен отряд от 30 000 души в пълна бойна готовност, чакащ всеки час да навлезе в Полша.

РАЗРАСТВАНЕ НА ТРАГЕДИЯТА.

Но трагедията се разраснала, когато на мястото на престарелия и болен крал Август III русите посочили граф Понятовски. В 1763 година Август III умира. Вътрешните смутове, умело дирижирани от русите, нарастват. От Петербург пристигат нови милиони рубли и множество скъпи боброви кожуси за полските първенци. Вилненският владика се обявява на руска страна. Той поисква за личната си защита 4000 души руска войска и 60 000 жълтици. Императрица Екатерина му изпраща исканата войска и не 60, а 100 000 жълтици. Смутовете се надигат застрашително. Животът става несигурен. Същевременно се повдигат срещу полската католическа религия и поляците православни и протестанти – дисидентите – които до тогава били напълно индиферентни.

Русофилската партия (Чарторийските), по даден знак, „в името на полската свобода“, поисква вкарването в Полша на руска войска, която „да пази реда и законите“. Последнята веднага навлиза в страната. И сега избирането за крал на Полша, руския възпитаник граф Станислав Понятовски, от фамилията и на Чарторийски, станало съвсем благополучно в 1764 година. Крал Понятовски започнал да получава от Русия „месечна помощ“ 12 000 жълтици. Освен тази заплата Екатерина решила да му се отпуснат още 100 000 жълтици, „за обзавеждане на двореца“.

Още същата година крал Понятовски разбира че е попаднал и какво се иска от него и намислил да се противопостави на руския завоевателен план, но се видял със съвършено свързани ръце. Опитал се да направи изменение в конституцията, да отхвърли пагубното liberum veto, но Русия, както и Прусия, му побъркват. Все пак той настоявал за промените, поради което руската милост към него се прекратила и по нареждането на императрица Екатерина годишната златна помощ веднага била отнета.

КЪСНО ПРОБУЖДАЩАТА СЕ СЪВЕСТ. ПОДКУПЕНИТЕ ВЛАДИЦИ.

Сега чак се събужда полският патриотизъм. Но – късно! Патриотите в 1766 година правят тайни съвещания за спасението на страната. Предателството обаче и руският шпионаж ги следят и обезвреждат. Подкупени били и много от владиците, които имали голяма слабост към жълтичките. Те трябвало да държат народните маси добре разположени към Русия. Подкупените благородници и владици се обявили решително против всяко изменение на конституцията; за тяхната лична сигурност русите отделили една 40 хилядна войска, която застанала на границата, готова да навлезе, за да ги запази от централната полска власт и да окупира, на първо време, градовете им, енориите и владенията.

На краля отново се отпущат 11 000 жълтици извънредна помощ и други 50 000 рубли. През февруарий 1767 година от Петербург пристигат още 100 000 рубли, за насърчение на дисидентите. Към края на същата година на последните се отпущат нови 100 000 рубли, и на 4 март следнята година им се изпращат още 20 000 жълтици.

Полският патриотизъм все пак окончателно не бил загинал, иначе нямало защо да продължава потока на руско злато в страната. Краковският митрополит Солтик, ползващ се с голямо влияние всред народа, отправил към последния послание, в което очертал руската опасност. Но той веднага бива арестуван и заточен в Смоленск. Сега дошло реда и на руските щикове да се проявят, понеже се видяло, че златото и заплашванията не успели да завършат всичко.

Кралят паднал в пълно безсилие и мрачно настроение; той вече разбрал своето предателско дело. Принуждаван бил да подписва всички искания и разпореждания на русите и да им съдействува. Нови и нови десетки хиляди лири и стотици хиляди рубли му се предоставят от Русия, за успокоение на съвестта му. И вече в 1772 година между Русия, Австрия и Прусия бива подписан окончателния договор за първия дележ на Полша. Така последователно се отива до втората и третата сподялба (1794 г.), когато Полша престана да съществува като отделна държава.

Напразно бе въстанието на Костюшко, – навред бунтовете са били жестоко удавени в кръв.

ЩАСТЛИВАТА ЗВЕЗДА НА ШВЕЦИЯ.

Малко по-иначе е изхода на руските интриги  в  която не по-малко от Полша е Швеция била застрашена от руско заробване. И тук години наред са текли златни реки за подкупване на сенатори, управници и благородници, и тук се създава русофилска партия, нагласяват се съзаклятия и бунтове, създават се гнезда на шпионаж и провокаторства, но шведитe се възползвали от поуките при печалната съдба на Полша, и когато Русия се вплела във война с Турция, намират възможността да излязат от затегнатите мрежи на руската дипломация. При това, тям помага и отдалечеността им от Русия, отделени от нея с Финландия и море. Но не малко пречки намериха руските агенти и в по-високия морал на народа, както и в голямата предвидливост, ум и рицарски дух на шведските крале.

Русите със своята вездесъща метода освен татарското ханство, Кавказия и Полша, можаха да си присвоят много още области в Европа и Азия, населени с полуцивилизовани народи и разпади, чиито първенци са били винаги лакоми за злато и обещания.

Ето каква велика историческа школа са използували сърбите.

ПРИЯТЕЛИТE НА АЛ. КАРАГЬОРГЕВИЧ И ЖИКА ЛАЗИЧ У НАС.

Заслепените сръбски оръдия в България не се спират пред нищо, за да  заслужат милоститe, които им се  дават или предсказват. Te са готови да славословят всички прояви на сръбския империализъм и диктатура. Тях малко ги е грижа за нашата народностна особеност, културни възможности и независимост. Иска се, на първо място, примирението на България спрямо всичко онова, що сърбитe извършиха и продължават да вършат в Македония и Западните покрайнини, в същото време, когато станаха юдинскитe разцелувания на Белградската гара. Забравят се сръбските похвати в Хърватско и Черна гора, които биха били едно указание за нашата наивност и доверчивост.

Ние и сърбитe – казват някои от приятелитe на Александър Карагьоргевич и Жика Лазич – сме един и същ народ. Говорим един език, нравитe ни са еднакви; сърбитe нямат задкулисни замисли към нас и ние нямa защо да се съмняваме в тяхното честно намерение да се образува една голямa Югославянска държава от Адриатическо до Черно море и от севернитe предали на днешното кралство, до Бяло море.

Някои от нашитe привърженици за безогледно влизане в Югославия искат да хитруват: Te напълно познават манталитета и похватите на сърбите, но се надяват, че в една Интегрална Югославия ние, заедно с македонци, хървати, черногорци, словенци и др., ще образуваме един обръч около шовинистична Шумадия и ще я принудим на крайни отстъпки. Но тe се дълбоко заблуждават във възможностите за това. Сърбите всичко предвиждат и знаят как да парилизират предварително една подобна акция срещу тях. Стоящи зад гърба на Франция, техните денационализаторски жестокости са безгранични.

Образуваха се сръбско-български лиги в Белград и София.

ОПОРОЧЕНАТА ПАМЕТ НА ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ.

При образуването на лигата в Белград се е говорило за много от общите акции на българи и сърби в миналото, без да се спомене нещо за причините, които почти винаги при тези акции са огорчавали българщината. Замълчано е било за дейността на Любен Каравелов в Москва и Белград за защита на братската сръбска народност; изказали са се благодарности към паметта на този голям българин – ние се трогнахме – а само се е загатнало за огромното значение, що Л. Каравелов е имал за сръбската литература, общественост и национално движение, което, според покойния сръбски професор Йован Скерлич, е било „много по-голямо, отколкото може да изглежда на пръв поглед“ и че „само за това сръбската история дължи по-друго уважение на този свой крепък стълб“; но се забравя, че Каравелов е бил наричан „брат бугарин“ когато е говорел и пишел за една велика Югославянска държава от Адриатическо до Черно море, и веднага е бил жестоко възненавидян като „опасен чужденец“, щом само е споменал за „Балканска федерация“ и в защита на „българите в Пиротската кааза и другаде ... Тогава той е бивал подлаган на преследвания, инсценирвали са му участие в заговора и убийството на княз Михаил Обренович, изгонили са го вън от границите на Сърбия за да попадне и гние повече от 200 дни в маджарските затвори, като убиец.

Лесно е да се кокетира пред незлобивите българи с паметта на Л. Каравелова, особено сега, когато се премълчава още една машинация на сърбизма: жената на Каравелов, Наталия, сръбкиня, е завещала навремето 10 000 динара (повече от половин милион днешни наши пари) за въздигане паметник на писателя на най-видно място в София; това завещание, обаче, е унищожено от сръбското правителство и парите са внесени във фонда „Св. Сава“, за да се засили шовинистическата пропаганда и борба срещу българщината в Македония. Тези дни в София, подобно на Белград, се основа Сръбско-българска лига. Една прекрасна работа, която може да бъде полезна за нас. Един пробен камък, по които ще могат да се проверят много от неискреностите, резервите и замислите на сърбите.

СРЪБСКОФИЛСКА ПАРТИЯ И ПАЦИФИЗЪМ.

Но изглежда, след изникването на Сръбско-българската лига в София, сега е реда за изправянето на една открита, с определени задачи сърбофилска партия, подготовката за която отдавна се чувствува. От две страни се подхваща тази партия и всяка една от тях оспорва правото на другата. Вътрешното ни разложение и опасностите от вън отсега нататък започват да се разрастват.

Но тук изпъква и още един въпрос, – въпроса за пацифизъма. Българския пацифизъм, тъй старателно насаждан от явни и скрити фактори на Сърбия и Малкото съглашение. Един пацифизъм, който има за цел моралното обезсилване на България, след като тя е ограбена териториално и омаломощена икономически. Като се избикалят Сърбия, Румъния и Гърция, пацифистичната пропаганда се упражнява усилено у нас, успоредно с пактовете и споразуменията, които се сключват от съседите ни за сметка на нашето племе. И без това едно от първите ни усилия е да отбягваме всички конфликти и войни, но интересно е онова, което се иска да ни се внуши с безспирните въоръжения около нас: иска се на всяка цена нашето пълно самоотричане. Не само отстраняването на всяка материална възможност за самоотбрана, но изкореняване идеята за това от главите на младите поколения, у които веднъж завинаги трябва да се парализира волята и да се докарат до пълна племенна безпомощност.

Не ни ли подсказва и това за опасността, която се надвесва над България?

Нашите исторически и племенни права се отрекоха. Истината и справедливостта нямат значение пред „морала“ на силните и насилниците.

Един народ, като нашия безсилен да се съпротивлява и самозапазва, не е ли осъден на историческа смърт? Народ, комуто липсва предана, безкористна, идеалистична ръководяща интелигенция, поне в най-просветените върхове, който е лишен от една осъзната своя цел, не е ли предварително загубен?

А народната сила е преди всичко в духът – във вътрешните самосъзнаващи се волеви прояви на колектива; това е оня мощен духовен цимент, онова необходимо споило на нацията, което я прави издръжлива на временните исторически неправди и злополучия.

СКРЪБНИТЕ ИЗГЛЕДИ НА БЪДЕЩЕТО.

Ние, българите, не можем да  се похвалим с особена добродетел. Дребнавостта, егоизма, завистта и плебейския стремеж за обогатяване с каквито и да било средства и по каквито и да било пътища, и особено престъпното понякога безгрижие, с което случайни държавници и управници се отнасят към нашия великолепен и многоценен народ, до такава степен го е озлобило, че за никакво вътрешно споение дълго време не може да се мисли.

А между това, ние се задушаваме в тази наша малка, притеснена от мирните договори, разложена стопански и изсмукана финансово България. Нам се забранява да се надяваме и дори да мислим за сънародниците си в ограбените ни земи от гърци, турци, румъни и сърби. Ние сме затворени в днешните си граници и сме подложени на самоизяждане. Развалата, подкупите и предателството се ширят. До къде бихме стигнали?

Между нас и българите в Македония и Западните ни земи е застанала многоглавата хидра на сърбизъма. Ние всички чувствуваме и виждаме тъмните противонародни сили, които се втурват в пътя на бавновъзраждаща са България. На първо място – презряната сервилност на някои от нашите политически и партийни водачи; на второ място – неспирната работа на многобройните позлатени сръбски пипала. А всичко това със силата на една киселина разяжда снагата на България и ни озадачава пред неизвесността на утрешния ден.

Ще настанат ли в близките или по-далечни дни условия, които да облекчат участта на застрашената българщина, а заедно с нея и свободата, демокрацията, културата и независимостта на Балканите?

Публ. в Т. Павлов, Сърбизмът и българщината на Балканите. София, 1933 г., 58 с.

---------------

БЕЛЕЖКИ:

(1) И наистина, остава една загадка, дали гръко-турското споразумение не е било поощрено и от сръбските дипломати, които същевременно ни карат да забравим българските земи, що те ни отнеха, а ни сочат Беломорска Тракия, като ни обещават помощ и съучастие (каквито ни дадоха през Балканската война!), за да ни отклонят и натъкнат на южни неприятели.

Потребно е тука да си спомним разкритите документи от турската архива за шпионската служба на сръбската дипломация преди Балк[анската] война в полза на Турция и срещу България, за да бъде и тогава България неминуемо вмъкната в един Балкански военен съюз против Отоманската империя. (Виж и „Българите в Тимошко и Моравско“ от Тих. Павлов, 1931 г. с. 144–146.)

Но не е излишно да припомним и нелоялната постъпка на крал Петра, който чрез своя частен секретар Балукчич (същевременно кореспондент на „Н[ое] фр[аие] пресе“) е издал сръбско-българските тайни договори от 1904 г. (в. статията по това на б[ългарския] диплом[атически] агент в Белград, Хр. Г. Хесапчиев, в. „Мир“ бр.бр. 9212 и 9213).

(2) Културни тенденциjе Jугословена, от М. Мариjанович, Ниш, 1911 г.

(3) Дани за сръбското доносничество изнесохме по-горе; виж по това и държанието на сърбите към Хайдут Велко, когато не им е вървял по угодата – на стр. 143 в нашата книга „Българитe в Моравско и Тимошко“.

(4) „Христо Ботев“ – Клинчаров, стр. 477.

(5) Пак там, стр. 477–479.

(6) Д. Т. Страшимиров – „Васил Левски“ ; – изводи том 1 – стр. 449, София 1929 г.

(7) Вж. писмата на Левски, № 23.

(8) Revue de deux mondes 1969 год., том 81, стр. 373 377: Blandui, – „Voyage еn Bulgarie pendant l`аnnее 1841, Paris, p. 69–71. (Вж. Xp. Ботев – Клинчаров.)

(9) Хр. Ботев – Биография от Ив. Клинчаров, София 1910 г. стр. 588–592.

(10) Тези бележки са печатани преди повече от 30 години във в. „Народни Права“, отдето ги е препечатал в своята книга за Васил Левски г. Д. Т. Страшимиров.

(1) Интересно е следващето описание как „юнаците“ сърби са се скрили под широко-разпънатите малакофи (мода по онова време) рокли на жените им... Раковски. За да сполучи това. трябваше му да склони и момчетата ...

(12) Както е известно, въпросните 2000 жълтици били изпратени на Раковски за народното дело от сина на Стефан Богориди, Никола Богоради, бивш губернатор на Молдова Богоридовци са по потекло от Котел, от рода на Софрони Врачански, роднини на Раковски.

(3) В Моравско, например, преди да отдадат през Голямата война при окупацията на тази област българи, значителна част от населението е имало следното понятие за нас: полудиваци, жените вред в България ходят с шалвари, а „интелигенцията“, за да се покаже образована, избива си зъбите и си поставя златни. Никаква народна просвета. Градоветe са с кирпичени, ниски, мръсни, неваросани постройки и т.н. Това е било нарочно разпространявано из Моравско, за да се отвращават от нас жителите на тази област и да се срамуват, че са от български произход.

(14) Византийски историци – Петербург 1862 г. История Георгия Пахимера, т. 1.

(15) Георги Пахимер е живял през XIV век в Цариград. Той още в младини е бил причислен към клира и достигнал до званието протектикт, според който чин се е занимавал с делата на църковното съдопроизводство. Тази служба му създала едно почетно име и го възвишила до чина дикиофилакс (пазител на правото), а особено го издигнала при върховете на духовната и царска власт. По този начин той е могъл да бъде в течение на много работи, да узнае множество факти и подробности, за да напише обемистата двутомна „История на Палеолозите“. Последната е преведена и издадена от Руската духовна академия в Петербург, 1862 год. Цитатът вземаме от I том, р. р. 322–326.

(16) Бер – западно от Солун.

(17) По via Ignatia – старият римски път.

(8) Имало два Полога: сегашните градове Тетово и Гостивар.

(9) Памятники законодательной деятелности Душана. Киев, 1880 год., стр. 18.

(20) Исторjа српскога народа. Ковачевич и Лозанович, Београд, 1894 г.

(21) Влад. Джорджевич, Истopja Српско-бугарског рата 1885 год. Београд, 1908 г. кн. 2, стр. 2.

(22) Пак там, стр. III.

(23) Пак там.

(24) Спис. „Огледало“, кн. 26, Београд 1890 г. стр. 593-595.

(25) Сърбия до Балканската война представляваше една затворена селска държавица. Нейните градове и даже окръжни центрове брояха по 2–3, до 4–5 хиляди д. население. Само „бугарашките“ градове на югоизток, – Враня, Лесковец, Зайчар, Ниш и др., бяха многохилядни, а града Крагуевац, център на военните им арсенали, броеше 12 000 д., индустриалния им център гр. Ужица – 6000 и столицата Белград до Голямата война едва бе стигнал 60 000 души.

(26) Вж. книгата „Българите в Тимошко и Моравско“, от Тих. Павлов, стр. 58–71.

(27) По същия начин в 1913 год., в Междусъюзническата война, при Криволак се предадоха на нашите една цяла дивизия от Моравско, с обоза си и с обоза на една шумадийска дивизия. Нашите ги посрещнаха с „ура“, събраха им пушките и ги оставиха свободно да си идат по домовете.

(28) „За просвету и слободу“ – Стефан Бошкович, Београд, 1882 год., стр. 1147. (Предметното предложение до сръбското учено общество е печатано обаче още в 1871 год. в сръбския държавен вестн. и другаде).

(29) Вж. „Българите в Моравско и Тимошко“ – Моравския българин в сръбската белетристика стр. 150–176. Наистина, на много места в Моравско и Тимошко езика, особено на интелигентните местни жители, както и на онези, които са били в Шумадия и са минали през училища и казарми, изглежда на мнозина, които не знаят тънкостите на сръбски език, като че ли е чист сръбски; а той е само слабо маскиран с някои отличителни сръбски думи като „мора“ „чим“ и др., а говорът е напълно смешен, хумористичен, като неправилно и объркано се употребяват падежите и ударенията. Виж по това последня глава от моята книга „Българите в Моравско и Тимошко“ – На какъв „сръбски“ език говорят днес Моравците – Даже известния сръбски държавник от Зайчар, Никола Пашич, е държал своите политически речи в Белградската скупщина на този хумористичен бугарашки „жаргон“ за което му се смели.