ПИСМАТА НА ФЕЛИКС ПЕТРОВИЧ ФОНТОН ЗА РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1828-1829), ЗА ОДРИНСКИЯ МИР И ЗА БЪЛГАРИТЕ

Руско-турската война от 1828-1829 г., завършила с Одринския мирен договор и днес след 190 години все още остава не достатъчно известна. Народът ни я свързва главно с голямото преселение на българите и заселването им в Бесарабия и Южна Русия. В резултат на тази война Гърция получава своето частично освобождение, а Сърбия само някои облаги.

Напоследък нашата общественост има възможност да прочете за тази война в доскоро неизвестната книга на Симеон Радев „Дипломатическата история на освобождението на България“, в която той се спира доста подробно на похода на Дибич Забалкански. На Одринския мир и на борбите на гърците за освобождение има и редица специални изследвания от български и чуждестранни изследователи, които любителите на историческото четиво биха могли да разгърнат за повече подробности. 

Може би едни от най-разтърсващите страници за преселението на българите след тази война, които сме чели са написаните от д-р Иван Селемински, както и от акад. Михаил Арнаудов в биографията на този бележит българин.

В Русия са отпечатани най-важните документи за тази Руско-турска война, както и специално за похода на Дибич и възстановяването на гръцката държава.

Сега ще се срещнете с един почти непознат за широката общественост текст, който в действителност представлява история на тази война и похода на Дибич Забалкански, разказана по един нетрадиционен за днешния читател начин и маниер. Тя на практика е една епистолярна история, където разказът е под формата на писма, един доста разпространен начин на изложение през миналите векове, както в науката, така и в художествената литература.

Автор на текстовете е видният руски дипломат от кариерата от френски произход Феликс Петрович Фонтон. Своите наблюдения той оформя като писма до приятеля си Павел Иванович Кривцов, който по онова време е секретар на руското посолство в Прусия. А Фонтон през цялата войната е в дипломатическата служба в Главната квартира на командваната от генерал Дибич Дунавска армия.

От неговият разказ може да се проследи не само хода на войната до подписването на Одринския мир, но и бита на българите през земите на които минава и пребивава руската армия и по-специално в Разград, Шумен, Варна, Сливен, Айтос, Бургас, Анхиало, Факия и др. Фонтон е тънък наблюдател и отбелязва неща, които редица чуждестранни пътешественици, минали през нашите земи не са забелязяли. Той влиза в пряк е тесен допир с българите и те споделят не само своите стремежи към освобождение, но и страховете от бъдещето, когато руската армия ще се оттегли. Тези страхове, както пише Фонтон, наистина се оправдават, тъй като в обратния път след подписването на мирния договор, той вече преминава през напълно обезлюдени български селища. Тук ще срещнете и неговите наблюдения за двойното турско и фанариотско робство, в което се намира народа ни.

Когато руската войска напредва в своя поход към Одрин и Цариград във Факия Фонтон се сдобива с писмено изложение в 16 точки за очакванията и стремежите на българите от тази война. Това може да се каже, че е една ранна програма в борбите на българите за човешки права, които се стремят да бъдат поставени наравно с турците и населяващите империята други народности. Макар, че ще имате възможност да се запознаете и по-долу с тази своеобразна програма и с коментара на Фонтон ще ви я цитирам дословно и изцяло:

„1. Да будем сами вольны

2. Да мы сами себя да судимо; Турчин суди Турчина да суди, и Булгарин Булгарина.

3. Да мы церкви правим когда и где захотим.

4. Да собирамо сами що е царская данок. А харача да нима во истинну; и бумаги нима на харач.

5. Вергиата да сами скупимо.

6. Спахи да нима.

7. Субаши да нима нигде.

8. Зулункярин да нима, а где дойде Турчин на конак а он да плати.

9. Да не убивают Чевечита и не обирают по дорогам и в конаках.

10. Да и буди право свакаму, как на Турчина так и на Булгарина.

11. Да се и християнско сведочанство прийма у суд какво и на Турчите,

12. Беглик овца да нима.

13. Да и християнска челят и девойки силом не турчат и за женн не зимат.

14. Да и мы оружия носимо, как ото и Турчите, слободно.

15. Ангария, беглик да нима, и свакий колко слушно да плати.

16. Да в православных церквах звоно да има!“

Записките на Ф. П. Фонтон за пръв път са отпечатани в два тома на руски език през 1862 г. в Лайпциг, за да се избегнат пречките които би създала тогавашната официална руска цензура под заглавие „Юмористическия, политическия и воен¬ния письма из Главной квартири Дунайской армии в 1828 и 1829 годах“.

Писмата излизат в превод на български език в историческото списание „Българска историческа библиотека“, където са представени от проф. Васил Златарски. По онова време проф. Златарски е редактор на списанието, издавано от Страшимир Славчев. Проф. В. Златарски по същото време води и университетски курс в Свободния университет по политическа и социална история на България и Балканския полуостров, като същеврменнно е и автор на кратък исторически очерк на тази тема.

Втори път само няколко страници от тях са отпечатани в сборника с руски пътеписи за българските земи.

Цочо В. Билярски

 

 

* * *

 

ХУМОРИСТИЧНИ, ПОЛИТИЧЕСКИ И ВОЕННИ ПИСМА ИЗ ГЛАВНАТА КВАРТИРА НА ДУ¬НАВСКАТА АРМИЯ В 1828 И 1829 ГОДИНА ОТ ФЕЛИКС ПЕТРОВИЧ ФОНТОН

(ТОМ II. – ЗАДБАЛКАНСКИЯТ ПОХОД)

 

УВОД ОТ ПРОФ. В. Н. ЗЛАТАРСКИ

В 1862 година в Лайпциг излязла на руски език книга под надслов: „Юмористическия, политическия и воен¬ния письма из Главной квартири Дунайской армии в 1828 и 1829 годах“ в два тома: т. I с подзаглавие „Поход Предбалканский“, 44 писма, и т. II с подзаглавие „Поход Забалканский“, 39 писма, които съставят част от „Воспоминания Ф. П. Фонтона“. Авторът на тия писма Феликс Петрович Фонтон (р. 1801 г.), обрусел французин, както читателят ще разбере от предадените тук негови писма, заемал чиновническа служба в ди¬пломатическата част при Главния щаб на Дунавската руска армия през Руско-турската война в 1828–1829 го¬дина. Начело на тая дипломатическа част, като управител на канцеларията на главнокомандуващия, стоял неговият чичо, Антон Антонович Фонтон (род. 1780 и + 1864 год.), един от тогавашнитe добри руски ди¬пломати, който е играл голяма роля, както ще се види по-нататък, при сключването на Одринския мир в 1829 година. Поради това си положение при Главната квар¬тира на руския главнокомандуващ авторът Ф. Фонтон не само бил близко запознат с вървежа на работите през войната, но и добре схващал смисъла на всички събития и се отнасял критически към всички разпоредби и действия на своитe непосредно и върховно началства. Поради това неговите писма имат немалко историческо значение, защото тe разкриват, тъй да се каже, вътреш¬ната, интимна страна на събитията и фактитe. Това тъкмо свойство на тия не толкова „юмористически“, колкото „кри¬тически“ писма е направило невъзможно тяхното издаване в Русия поради строгата руска цензура, и тe били изда¬дени зад граница, в Лайпциг, в ограничен брой и за¬това представят библиографическа рядкост.

Писмата си Ф. Фонтон писал до своя приятел, Павел Иванович Кривцов, който тогава заемал длъжността секретар на руското посолство в Прусия, както това се види от предговора към писмата. Книгата си пък посветил на брата на своя приятел, Сергия Иванович Кривцов, който бил в броя на декабристите през 1825 година от седмия разред. В писмото си до него, което е обнародвано към първия том на книгата, сам Фонтон пише за своитe писма така: „И тъй моите писма, макар и да са писани преди повече от тридесет години, засягат много и сега още нерешени въпроси и владеещи още нередовности. Без да гледам на това и, може би, тъкмо поради това аз ги предавам в първобитния им вид. Искам само, щото тe да се четат с такова добро намерение, с каквото са били писани.“ В 1862 година Ф. Фонтон живеел в Швейцария, „гдето наблизу до юношескитe си спомени се надявал да си почине от четиридесетгодишни политически мъки“, и оттам, както изглежда, почнал да приготвя и издава своите „Воспоминания“.

Всичкитe писма до приятеля му, на брой 83, били писани през периода от време март 1828 година до юний 1830 г., т.е. от самото обявяване на войната до изтеглянето на руските войски от територията на Европейска Турция.

Своята кариера по дипломацията Феликс Фонтон почнал в 1820 година, когато бил назначен на служба в „Государственной колегии иностранных дел“ (Министерство на вън¬шните работи). По-нататъшната му дипломатическа дейност вър¬вяла така: в 1842 година бил назначен за съветник при руската мисия в Берлин, а в 1846 г. съветник при руското посолство във Виена с чин действителен статски съветник. От 8 юний 1855 г. бил определен за извънреден посланик и пълномощен министър при дворовете на Хановерския крал и ве¬ликия херцог Олденбурски, а от 3 януарий 1857 година заемал същата длъжност при Германския съюз. В 1859 година бил произведен в чин таен съветник, а на 20 септемврий 1860 година по болест се уволнил от служба и заминал да живee зад граница, в Швейцария (Вж. Русский Биoграфический Словарь).

Още в 1799 година Антон Антонович Фонтон приел руско поданство и, назначен по ведомството „Государственной коллегии иностранных дел“, бил причислен към рус¬ката мисия в Цариград. В 1809 година бил командирован при главнокомандуващия Заддунавската армия, княз Прозоровски, а в 1811 година назначен бил за главен преводач на конгреса, събран в 1812 година в Букурещ. След сключ-ването на мира той бил изпратен в Цариград за първи драгоманин при руската там мисия; в тая длъжност той останал до 1818 година, когато бил извикан в Петербург. При¬числен на следната година към Азиатския департамент, той бил назначен в 1822 година за първи драгоманин при него, а след една година – за управител на Отдела за източнитe езици, току-що уреден при тоя департамент. При откри¬ването на Аккерманската конференция в 1826 година А. Фон¬тон бил утвърден за началник на Канцеларията на пълномощницитe и за първи драгоманин, и взел живо участие, пак като дипломат, през Руско-турската война в 1828-1829 година. От 1832 г. той станал непременен член в Съвета при Министерството на външнитe работи и в тая длъжност останал до самата си смърт. За своитe заслуги на Русия А. А. Фонтон бил обсипан с почит и големи награди (Пак там).

(Из сп. „Научен преглед“, год. II, кн. 3.)

 

 

ПИСМА НА ФЕЛИКС ПЕТРОВИЧ ФОНТОН

Превод на Крум Димитров

 

I

19 април (1 май) 1829 г.

Влодени, на левия бряг на Дунава

Консулът Кладвий Пулхер, който командувал по време на Пуническата война римската флота, когато авгурите му доложили, че кокошките на галерите не ядат и че това е неблагоприятна поличба, заповядал да хвърлят кокошките в морето. При все това той претърпял пълно поражение от картагенската флота и заплатил с живота си за туй пренебрегване на народните предразсъдъци. Тази забележка направиха на главнокомандующия барон Дибич, когато се узна, че тръгването в поход е определено за 1 април и че освен това туй първо число на тоя нещастен месец се пада в понеделник. Началник щаба барон Тол, който обедваше у Дибича, като чу за това, с свойствената му иронична усмивка каза, обръщайки се към направилия тази забележка:

– Падало му се е, падало му се е! Самичък е бил виноват вашият Клавдий Пулхер. Трябвало е той да заповяда – кокошките да изпържат, а авгурите да бъдат хвърлени в морето! Тогава всичко би тръгнало на добре, и той не би претърпял несполука.

Наистина, барон Тол е прав. Авгурите на нещастието – в морето. А колкото се отнася до предразсъдъците, аз напълно споделям мнението на княз Талейран, който казвал, че наистина твърде неприятно е да бъдеш на масата тринадесетият, когато е приготвен обед само за дванадесет души... Ние потеглихме на 1 април, и този първи април бе понеделник; въпреки това аз съм нанапълно убеден, че работите ще тръгнат добре и че в този поход ние ще постигнем целта си, сиреч ще сключим славен мир. Тук ние чакаме да преминат войските. И колкото и да е голямо нетърпението на главнокомандующия, за това се изисква време. Дунавът е пълноводен, и сало¬вете трябва да полагат големи усилия, за да достигнат отсрещния бряг. Да си кажа правичката, аз с нетър¬пение чакам преминаването. И то не за себе си, а за об¬щата полза, защото тук във Влахия се появи неприятен гостенин. Ето какво се случи с мене. Когато стигнахме във Влодени, на Муравьова и на мене отредиха една схлупена, тъмна и малка хижа. Муравьов, както ти знаеш, е великан по ръст; а пък когато го налегне поетическа треска, тогава той се нуждае от още по-голям простор. И така, той ми предложи да отида с него в най-близкото село и да се настаним там у един негов познат артилерийски полковник. Това селище се намира на две версти оттук. То е привременно място за склад не само на артилерийски, но и на хранителни припаси от всякакъв вид, които се докарват за армията от разни места на княжествата. Ето защо там има голям брой коли, талиги, посредници, търговци и всякакви хора. Ние прекарахме там един ден и, намислили вече и да пренощуваме, обядвахме спокойно с другарите артилерийски офицери, когато влезлият ненадейно в стаята полковник М. се доближи до мене и ме повика в пруста. Аз излязох с него.

Вижте, ми каза той, като ми сочеше лежащия в пруста молдованин. Аз погледнах. Гледам – лице набръчкано, очи хлътнали, но блестящи, език изплезен, почти черен, устни пресъхнали от жажда, човекът цял в бълнуване.

Какво мислите? – ме запита полковник М.

Аз му пошепнах на ухото.

По мое мнение, той е чумав.

Ние излязохме в градината.

– Виждали ли сте вие чумави? – ме запита полковникът.

Виждал съм и не се съмнявам ни най-малко, че този човек е болен от чума.

Какво тогава да правим? Изглежда, началството не желае, щото слухът за съществуването на чума да се раз¬пространява.

По-добре е, според мене, да се стараем да турнем край на разпространението на самата чума. Но това не е наша работа. Във всеки случай аз на ваше място бих заповядал болният да бъде пренесен в най-близ¬ката празна колиба и да бъде обграден по домашен начин.

А пък на мене и на Муравьова, продължавах аз, позволете веднага да си вземеме сбогом с вас. Ние тук сме контрабанда, и ако против нашето очакване рекат да обградят селото, то не само че ще ни обградят заедно, ами още ще ни и накажат за това.

- Напълно споделям вашето мнение.

- Хайде, сбогом, казах аз и като повиках веднага куриера на Березовски, заповядах му да нагласи екипажите и фургона с архивите и да тръгне за главната квартира. Самичък влязох в хижата и казах на Му¬равьова, че ни вика Антон Антонович. Възседнахме ко¬нете и дойдохме тук. На идния ден оня човек се по¬мина. Изпратиха лекари за изследване. Заключението беше, че молдованинът е умрял от злокачествена треска. Но това е официалното заключение, защото главнокомандующият не иска да се употребява думата чума. Аз това, да си кажа правото, не го разбирам. Защо да се крие? Това кара всички да не вземат предпазителни мерки и ще разпространи злото. Миналата година, по време на похода в Азия, в армията на граф Паскевича се появи чума. Той веднага издаде заповед по армията и предписа най-строги мерки и всекидневен преглед, на който се под¬лагаше и сам той. По такъв начин чумата скоро се пре¬крати. У нас, това е факт, чумата се показа в края на зимата в някои места на Влахия, например, във Фокшани. Обаче, не искаха да признаят официално нейното съще-ствуване, и аз се страхувам, че ако и сега продължават да следват тази безразсъдна система на укривател¬ство, скоро всички предпазителни мерки не ще бъдат до¬статъчни, за да се спре разпространението на злото.

Но аз не искам да бъда също авгур на нещасти¬ето. И така, стига за това. Ето съставът и положението на нашата армия. Генерал Куприанов със своята бригада за¬ема нашия преден пост в добре укрепената Провадия. Генерал Головин, с една част от Седмия корпус, се намира във Варна, която пак е приведена в задоволително отбранително състояние. Генерал Рот с Шестия корпус е настанен край Козлуджа. А пък от Бабадагската област се движи, за да се съедини с него, генерал Ридигер с Трета хусарска дивизия, чието командуване пое княз Мадатов, и останалата пехота от Седмия корпус. Тук на левия бряг на Дунава ние се намираме с Вто¬рия корпус, минал под началството на граф Петър Пален, и с Третия, чийто командир е генерал Красовски. Съставът на войската, по качествата на нейните на¬чалници, офицери и войници, не може да бъде по-добър, но по количество тя е доста слаба. В това отвратително крайбрежие на Черно море лазаретите винаги поглъщат част от строевите, и мнозина от заболелите в миналия поход още не са се завърнали по полковете си. Трябва да се види това, за да се повярва. Щом се започнат го¬рещините, баталионите се топят от треската като лоена свещ на огън. А още повече, когато през есента почне да върлува диария. Аз забравих да ти пиша, че миналата година изпратеният за прикритие на преместването баталион не можа да направи повече от пет версти, понеже едната половина на баталиона трябваше да чака другата, и така – на смени. Ето с какви недъзи е принудена да се бори тук армията. Те са по-опасни от враговете. Що се отнася до тези последните, говори се, че новоназначеният велик везир е човек твърде предприемчив. Той е събрал доста войска и за сега се намира в Шумен: но твърди се, че той ще поиска да си опита щастието на открито поле. Турците са насърчени от на¬шите несполуки през миналия поход и от съветите на мними приятели. И слава Богу! Стига само да ни се представи сгоден случай, тая година ние няма да се посрамим. Като преминем Дунава, през Черна вода ще се запътим към Силистра. Ние не сме толкова многобройни, та да жертвуваме хората си: Суворовски пристъп няма да има, но и с редовна обсада скоро ще постигнем целта си.

Прощавай.

 

II

Черна вода, 26 април (8 май) 1829 г.

Макар Дунавът да се бе разлял, ние успешно и бързо преминахме реката на прекрасно направени и в голямо количество приготвени салове. Тук ние намерихме зеленеещи се ливади и вследствие на това – превъзходна храна за нашите коне. Тук също намерихме посред движещите се армии спокойно скитащи се и необезпокоявани от никого трансилвански овчари с прекрасни стада овце. За лев може да си доставиш отлично агне. На Антон Антонович и на мене генерал Берг даде в своята киргизска бричка великолепен подслон. Да се скиташ при такива условия е чудно приятно нещо. Аз се ползувам от това уютно скитане, за да ти пиша. Не знам, кой пръв е имал мисълта да увери Европа, че Черноводското езеро не е нищо друго, освен предишно ко-рито на Дунава. Да си кажа правото, аз бих искал това да е истина и да е възможно реката пак да се влее в това корито, защото, тъй като занапред десният бряг на Дунава трябва да остане граница на Турция, ние бихме придобили Бабадагската област, към която, както ти знаеш, имам голяма слабост. За нещастие, природните прегради пречат да се изпълни моето желание. Черноводското езеро никога не е могло да бъде корито на Ду¬нава, освен само в началото на днешния периодически преврат на земното кълбо, или пък когато настъпи бъдещият. Но ти не разбираш, какво значи това. Ще се постарая по възможност да ти го разтълкувам. Наостри се да слушаш. Астрономите са забелязали, че чертата на апсидите на нашата земя, т.е. оста на земната орбита, постепенно се променя. Вследствие на тази промяна слън¬цето винаги огрява едното полукълбо повече от другото. На полюса на едното полукълбо, т.е. на по-малко огрява¬ното, се образуват постепенно все повече и повече нара¬стващи ледени маси; когато обаче редът на топлия период се променя, тези ледени маси, разтопявайки се, дохаждат в движение и изпращат маса вода в другото полукълбо и често пъти го потопяват. Това напълно ти обя¬снява, защо сега по-голямата част от твърдата земя се намира на северното полукълбо. По-рано ние живеехме в щастливия за нас, т.е. в топлия период. Но сега ние постепенно преминаваме в другия, студения период, и на нашето северно полукълбо предстои участта на южното, т.е. да бъде в по-голямата си част залято. Обаче недей да тържествуваш. Тези периодически потопи стават само в течение на десет хиляди и петстотин години. Нами¬райки се сега само на половината на този период, ние ще трябва да чакаме периодическия потоп още около четири хиляди години. Чак тогава Черноводското езеро ще стане пак същинско корито на Дунава, а тогава, трябва да се надяваме, не ще има турци нито пред, нито оттатък Балкана. Но тебе сигурно те хваща яд, и ти си викаш на ума: човече, премини към потопа. Какво да се прави, любезни мой? Търпение, търпение! Във Влахия пътища няма, а обсадната артилерия е тежка. Тя отива с военни при¬паси по левия бряг на Дунава за Калараш и докато не пристигне там, ние няма какво да правим при Силистра. На останалия театър на военните действия няма никакви новини. Храбрият Хусейн паша, миналогодишният защитник на Шумен, се опита да атакува нашата позиция в Созопол. Но въпреки всичките си усилия и храбрия натиск на турците той бе принуден да отстъпи с големи загуби. От друга страна нашите, излезли от Варна, се запътиха към Камчия, нападнаха турския лагер, разположен край тази река, и прогониха намиращите се там турци. Ето всичко, което има да ти съобща, но идното ми писмо ще бъде по-интересно. Доколкото ни е известно, царят скоро ще пристигне във Варшава на коронацията, и вие в Берлин, струва ми се, също ще имате щастие да го видите. Надявам се, че към това време ще ни бъде възможно да го зарадваме с добри известия. В тази надежда ти стискам сърдечно ръката, докато тя още не е чумава.

Всецяло твой.

 

III

Лагер при Силистра, 12/24 май 1829 г.

Днес се извършва във Варшава коронацията на Негово Императорско, Царско или, ако искаш, Кралско Величе¬ство. Аз се надявам, че към този срок е пристигнало там известието за успешното започване на военните дей¬ствия с обсадата на крепостта Силистра. Дибич е човек със самостойни чувства и мнения. Още повече това може да се каже за началник щаба генерал Тол. Два¬мата не се спират пред нищо, когато става дума за об¬щата полза. Трябва да им се отдаде тази справедливост. Въпреки това, те също така дадоха жертва на съществуващия у нас и вкоренил се обичай да се подчиняват военните действия на дворцовите нужди, т.е. работите да се наредят така, щото известието за щастливото произ¬шествие да се получи на някое народно или придворно тържество. Това се случва навсякъде, във всички държави, какъвто начин на управление и да има в тях. Може дори да се каже, че това се случва още по-често при така наречените народни управления. При тези последните се стараят още повече да ласкаят властта. И така, не бива да се учудваме, че тоя обичай съществува у нас. И в това аз не виждам нищо лошо. От великолепието на тържествата се увеличава блясъкът, който трябва да заобикаля властта. Необходимо е обаче, за да се постигне това, да не се жертвуват същинските изгоди. А в на¬шия случай това условие бе изпълнено. Нашето началство съумя да съчетае полезното с приятното, военната из¬года с придворните нужди. Обсадата на Силистра бе извършена обмислено, стройно и бързо. Когато ние пристъ¬пихме към крепостта, един силен турски отряд заемаше в гъсти колони околните височини. С авангарда вървеше и главнокомандующият с Главната квартира. По мое мнение там не му е мястото, но мен ми казаха, че това било навик у Дибича. Във войните през 1812, 1813 и 1814 години, когато той бил началник щаба на армията на граф Витгенщайн, още при първия изстрел той сядал на коня си. Това е понятно за французите, но за турците това е твърде голяма чест. При това присъствието на главнокомандующия понякога има лоши после¬дици. Мислейки да се покажат пред висшето началство, предните отреди често в тези случаи се увличат в твърде решителни действия и без нужда се излагат на загуби. Този път присъствието на главнокомандующия, макар то да не бе наложително, не причини вреда. След кратка артилерийска команда стрелците, подкрепени от гъсти маси пехота, се впуснаха вихрено напред. Турците, които бяxa разположени зад оръдията си и водexa доста оживена престрелка, не издържаха нашия натиск, обър¬наха гръб и подириха убежище зад стените на кре-постта. Без да губи време, главнокомандующият отреди няколко баталиони под началството на генерал Берг, за да преследват турците и да довършат обса¬дата от южната страна. Генерал Берг изпълни възло-жената му задача със свойствената му храброст и предприем¬чива деятелност. Докато ставаше това нещо, началникът на артилерията, старецът Левенщерн, даде пак доказа¬телство, че скъпи артилерийскитe снаряди. Ето какъв беше случаят. Желаейки да подкрепи генерал Берг, Дибич заповяда на един от адютантитe си да насочи натам артилерийската батарея и при това му поръча да гледа, щото да се стреля в целта. Адютантът Н. Е. Панин току-що беше се пуснал в галоп с тази поръчка, когато генерал Левенщерн му извика със своето немско произношение.

– Та! Господин адютант, наблюдавайте да стрелят не само в целта, но и рядко!, но и рядко!

И Левенщерн е прав. У нас на учение артилерията свиква да учудва началството със скорост в стрелбата си в ущръб на нейната точност. А това значи да съсипваш без полза барут срещу врабци и заедно с това да хвърляш напразно пари. Я ти запитай, колко ни струва на нас един снаряд, доставен в Добруджа, и ти ще разбереш справедливостта на моята забележка. У нас не обръщат  достатъчно внимание на този важен икономически въпрос. Впрочем, този път забележката на генерал Левенщерн бе излишна. Работата се свърши преди пристигането на батареята. Турците се затвориха в крепостта. Още веднага Дибич заповяда да се пристъпи без отлагане към първите действия. На следния ден също бе построен един от мостовете през Ду-нава. Обсадата бе поверена на третия корпус под на¬чалството на храбрия генерал Красовски. Обсадните опе¬рации ръководи генерал Шилдер. Генерал Берг ос¬тава началник на предните войски. Траншей-майор е Павел Коцебу, един от синовете на автора на съчине¬нието: „Омраза към хората и разкаяние“, който сигурно и не е сънувал, че ще надари Русия с толкова боеви и славни офицери. При този състав на обсадното командуване работата по необходимост ще тръгне бърже.

Знаеш ли ти, кой се яви тук при нас? Александър и Сергей Голицини. Но когато става дума за Голицини, трябва да се обозначат техните белези. Ето ги. Александър Голицин е приятел на нашия приятел Лукин от гвардейската артилерия. Той е известен по това, че у иезуититe, дето се възпитава наедно с мене, бe обърнат от светитe отци в католическа вяpa. На него иезуититe изпитаха с голям успех своята система да дразнят въображението на децата. Александър Голицин у иезуититe имаше тайни съвещания всяка нощ ту с един, ту с друг светия и беше фанатизиран католик. Днес обаче той със същия фанатизъм е готов с помощта на топовни гърмежи да обръща мюсулманитe в православие. И знаеш ли ти, по какъв начин можа да се извърши този втори преврат? Заслужава да ти раз¬правя това, особено ако ти действително желаеш да бъдеш преведен в Рим. Изпърво той бe определен от иезуититe за Пажеския корпус, и там другаритe му със своитe юмруци малко вече успяха да докажат неизгод¬ната страна на католицизма. Но майка му, жена с оригинален ум (сестра на граф Остерман, кулмския герой, който също така не е без оригиналност), разсъди, че този юмручен начин не е достатъчен. „За да бъде син ми напълно излекуван от гибелното влияние на иезуититe, трябва да бъде изпратен в Рим, за да узнае в столицата на католицизма папата, неговия двор и всички хитрости.“ Ето какво каза тя и, както каза, така и направи. И това постигна целта. Иезуититe от това са като измамени. Пробуденият от тях фанатизъм сега служи на противната страна. Другият Голицин, Сер¬гей, е известен под прякора „фирс“ и този прякор насмалко щeшe да стане за него причина за неволно далечно пътешествие. За негово щастие всичко се обясни. Необикновено смешно той написа и още по-смешно раз¬казва повестта за своето назначение в действующата армия. Предмет на тази повест е една от четиритe пре-лестни възпитаници на Екатерининския институт, приети сега в двореца, а именно Р... Я... Д... и Е... Отгатни, ако можеш, за коя от тези четири грации става дума. Да, любезни приятелю, ние надминахме гърцитe не само в естествената история и в астрономията, ами и в изящ¬ното. Te са наброявали всичко осем планети, че¬тири елемента и три грации; сега ние имаме дванадесет или четиринадесет планети, елементи петдесет и няколко, а грации четири. Но тези последнитe не могат да бъдат повече. Нали аз си те знам! Та не ще ми се разсърдиш, задето ти пиша от лагера за прелеститe на жен¬ския пол. Ти помниш стихотворението на Шилер за до¬стойнството на женитe.

Чест на женитe, тe с лека ръка

Вият райски рози около земния живот.

Но още по-добре говори новият, обаче вече прославен поет, защото пише това, което всички усещат. Това е Хайне!

Сърце, сърце, не скърби !

Ти тъгата си носи!

Пролет, върни на сърцето

Туй, що зимата му взе!

Погледни, навред е радост;

Има още красота;

Сърце, сърце, ти си волно

Да обикнеш, дето щеш!

Аз обаче бих искал да знам, какво радостно той би намерил тук в Добруджа и какво би обикнал. Тук ни е съдено да живеем със спомени. За щастие, добрите другари помагат да се понася този еднообразен живот. Към предишните адютанти на фелдмаршала се прибавиха нови другари, като Никита Егорович Панин, Лев Кирилович Наришкин, княз Леонид Голицин, брат на Александър, синът на генерал Рудзевич, Львов и Ладиженски. Освен това, поради непосредствената близост на Главната квартира с Втория корпус ние често се виж¬даме с адютантите на граф Пален: Василчиков, Лев Кочубей и Енгелгард, които взимат за пръв път уча¬стие в поход и с нетърпение чакат опасности. Стига да имат случай, и при тяхния началник те ще изпитат в изобилие приятностите на гранатите и куршумите.

Прощавай.

 

IV

Лагер при Силистра, 1829 г.

Обсадата се движи сръчно. Чувствува се, какво значи единство на волята във войската. Обсадните действия са поверени на Третия корпус, под началството на храбрия и предприемчив, израснал с духа на руския войник, генерал Красовски. Обсадните операции завежда генерал Шилдер. Ето богато въображение и изобилие от идеи в изкуството да вдигаш във въздуха всичко, каквото поискаш. Той ми говори, че има намерение за пръв път да употреби на дело за запалване на мините измисленото от барон Шилинг средство – да предизвика взрив с електрически ток. Ти не знаеш, какво е това електрицитет и кой е барон Шилинг. Що се отнася до електрицитета, то аз и цял свят споделяме твоето незна¬ние. Откакто свят светува, хората са виждали блестящи мълнии на небето и са се стряскали от отдалечения екот на гръмотевицата. И така, електрицитетът винаги е бил известен, но той е бил тайнствена сила, която нашите славянски прадеди под названието Перун дори са почи¬тали като божество. Сега електрицитетът е причислен към неосезаемите и неизмерими вещества. А страст е за учените да крият под някое надуто гръцко название това, което сами не разбират. Защо да е електрицитет, а да не е просто кехлибарност? Всеки ученик тогава би знаял, че кехлибарът е първото вещество, което ни е дало начин да узнаем, че силата, произвеждаща в небесата мълния и гръм, прониква във всички вещества и при допирането или разделянето им се явява с по-малка или по-голяма сила. Ето ти електрицитет или кехлибар¬ност. Ясно като катран. А кой е барон Шилинг? – ще запиташ ти. Той също така има тайнствена сила, но не спада към неосезаемите н неизмерими вещества, понеже той е неимоверно дебел и има огромна тежест. При все това е Калиостро или нещо подобно. Първо, той е чиновник в нашето Министерство на външните работи. Второ, той казва, че знае китайски, което му е твърде лесно, защото никой в това не може да му противоречи, освен отец Якинтий, а той е в Соловецкия монастир на Бяло море. Трето, барон Шилинг играе на шахмат две партии едновременно, без да поглежда шахматната дъска, и двамата си противници побеждава в един и същи миг. Четвърто, той е съчинил за министерството тайна азбука, т.е. така наречен шифър, който дори австрийският толкова изкусен таен кабинет и след половин век не ще успее да прочете. Пето, барон Шилинг е измислил начин, на всяко разстояние, на каквото пожелае, с помощта на електрицитет да изкарва искра за подпалване на мини. От този именно начин генерал Шилдер иска да се ръководи при Силистра. Шесто, което е твърде малко известно, защото никой не е пророк в своята земя, ба¬рон Шилинг е изнамерил нов начин за телеграф. Посредством електрически ток, прокаран по жици, про¬тегнати между два пункта, той произвежда знаци, чиито комбинации съставят азбука, думи, изречения, и тъй нататък. Това изглежда маловажно, но с време и чрез усъвършенствуване то ще замени нашите сегашни телеграми, които, при неясно, мъгливо време, или когато телеграфистите ги налегне сън, което нещо също така е че¬сто, както и мъглите, стават неми. Ето какво значи електрицитет и кой е барон Шилинг. Сега да се повърна към военните действия. Храбра и неуморима, пета уланска дивизия, така тя й наречена в заповедта по армията, не дава покой на турците. Тя бие навсякъде, дето само турчинът може да достигне, – ту в Тутракан, ту по пътя към Разград. Тук на коне против кавалерията, а дето е пехота, зад преградите, или в селата зад стените, там особено Шеремет паша кара уланите да се бият пеш и води с пики срещу щикове. Ето що значи веднъж да попаднеш на добър път. Всичко се чува: Смоленският е славен полк; не, Харковският е по-добър; не, С.-Петербургският; не, Курландският. И се завръзват спорове. Подир няколко доста горещи боеве генерал Крайц представи преди два дена общ рапорт за действията на дивизията и за претърпяните загуби. Според заведения обичай и със знание на началството, полко¬вите командири се ползуват от тези случаи да получат от хазната определеното възнаграждение за излезлите от строя или отчислените по болест или по друга причина коне, или пък за изгубени амуниции и конски принадлежности. Това право дават на отличилите се полкови командири, и командирът на Пета уланска дивизия току-речи получи предвари¬телното съгласие на главнокомандующия за това. Вчера генерал Крайц посети Главната квартира и обядва у глав¬нокомандующия. Барон Иван Иванович, след като го поздрави със славното поведение на дивизията, прибави, че той е взел под внимание представения рапорт и е заповядал да се дадат по него нужните разпорежда¬ния за отпускане на полковите командири следуемите им се за загубите суми. „Обаче, прибави главнокомандующият смеейки се, аз направих малка забележка. В рапорта на един от полковите командири е посочено, че из строя са излезли 56 коня, а потници са изгубени 65. Аз не съм чувал никога, щото неприятелят да е могъл из под седлата на живи конници да издръпва потници.“ Генерал Крайц, който в такива случаи никога не се обър¬ква, отговори на главнокомандующия, че писарят сигурно по-грешно е преместил цифрите и вместо 65 коня и 56 пот¬ници е написал 56 коня и 65 потници. – Щом е така, отвърна с подигравка Дибич, то на полковия командир се следва още за девет коня. – Тъй вярно, отговори генерал Крайц под общия смях на присъствуващите. Впрочем, Крайц още днес със своята дивизия замина по Шуменското шосе, понеже, според показанията на взетите в плен турци, а особено на избягалите от Шумен българи, великият везир трябвало вчера да тръгне с армията от своя укрепен лагер. Това е съгласно и със съдържанието на писмата, получени от Цариград. Турският султан, както също изглежда, бил поискал от своя везир операционния план. Доколкото е известно, дивизия, така тя й наречена в заповедта по армията, не дава покой на турците. Тя бие навсякъде, дето само турчинът може да достигне, – ту в Тутракан, ту по пътя към Разград. Тук на коне против кавалерията, а дето е пехота, зад преградите, или в селата зад стените, там особено Шеремет паша кара уланите да се бият пеш и води с пики срещу щикове. Ето що значи веднъж да попаднеш на добър път. Всичко се чува: Смоленският е славен полк; не, Харковският е по-добър; не, С.-Петербургският; не, Курландският. И се завръзват спорове. Подир няколко доста горещи боеве генерал Крайц представи преди два дена общ рапорт за действията на дивизията и за претърпяните загуби. Според заведения обичай и със знание на началството, полко¬вите командири се ползуват от тези случаи да получат от хазната определеното възнаграждение за излезлите от строя или отчислените по болест или по друга причина коне, или пък за изгубени амуниции и конски принадлежности. Това право дават на отличилите се полкови командири, и командирът на пета уланска дивизия току-речи получи предвари¬телното съгласие на главнокомандующия за това. Вчера ге- нерал Крайц посети главната квартира и обедва у глав¬нокомандующия. Барон Иван Иванович, след като го поздрави с славното поведение на дивизията, прибави, че той е взел под внимание представения рапорт и е заповядал да се дадат по него нужните разпорежда¬ния за отпускане на полковите командири следуемите им се за загубите суми. „Обаче, прибави главнокомандующият смеейки се, аз направих малка забележка. В рапорта на един от полковите командири е посочено, че из строя са излезли 56 коня, а потници са изгубени 65. Аз не съм чувал никога, щото неприятелят да е могъл из под седлата на живи конници да издръпва потници.“ Генерал Крайц, който в такива случаи никога не се обър¬ква, отговори на главнокомандующия, че писарят сигурно по-грешно е преместил цифрите и вместо 65 коня и 56 пот¬ници е написал 56 коня и 65 потници. – Щом е така, отвърна с подигравка Дибич, то на полковия командир се следва още за девет коня. – Тъй вярно, отговори генерал Крайц под общия смях на присъствуващите. Впрочем, Крайц още днес със своята дивизия замина по Шуменското шосе, понеже, според показанията на взетите в плен турци, а особено на избягалите от Шумен българи, великият везир трябвало вчера да тръгне с армията от своя укрепен лагер. Това е съгласно и със съдържанието на писмата, получени от Цариград. Турският султан, както също изглежда, бил поискал от своя везир операционния план. Доколкото е известно, турският вожд има намерение да използува отсъствието на нашите главни сили под Силистра, за да разбие генерал Рот, после да се хвърли срещу Провадия и, като превземе това укрепление, да завладее също и Варна. Дано Бог даде, щото турският вожд наистина да се опита да приведе в действие този план! В такъв случай тук или там, но ще се срещнем.

Прощавай.

 

V

Кючук Кайнарджа, 26 май (7 юний) 1829 г.

Ако турският везир е предприемчив, то и нашият не е по-лош. От вчерашния ден ние сме в поход. Ето какво се случи и какво е намерението на нашия полководец. Великият везир, както аз ти писах, излезе от Шумен и взе посока към Провадия и към Варна. Разположилият се в Козлуджа генерал Рош, като научи за движението на везира, направи преход напред и се настани около селото Ески-Арнаутлар, пресичайки пътя на везира за Варна и пазейки Провадия. Скоро войските се срещнаха. Великият везир атакува генерал Рот с превъзходни сили. Турците се биха отчаяно няколко дена подред. В един неочакван натиск те дори взеха в плен капитана от Генералния щаб Дюгамел и две оръдия. Но относно тази случка аз споделям мнението на началник щаба Тол, който по повод на това се из¬рази така: „Жал ми е за Дюгамел, а пък оръдията, ако всяко е дало по три картечни изстрела, вече са си изпълнили своето предназначение, ние ги имаме доста много“. Като не бе в състояние да отблъсне Рот и да си пробие път за Варна, великият везир остави един отред за наблюдения пред Арнаутлар и се хвърли срещу Про¬вадия, като отпочна уж правилна обсада. Провадия е била укрепена през зимата от инженер капитан Бюрно и, както казват, много умело и сполучливо. Там стои с една слаба бригада чевръстият и разпоредителен гене¬рал Куприанов. Той донася, че около три седмици може да се държи срещу цялата турска армия. Основавайки се на това, главнокомандующият заповяда на генерал Рот да отстъпи към Козлуджа и, като се съедини там с при¬стигащия от Бабадаг генерал Рюдигер, да дава отпор, ако бъде атакуван, но сам той да не предприема никакво нападение до второ разпореждане. Между това, оставил под Силистра генерал Красовски с третия корпус, за да продължи обсадата, главнокомандующият с Втория корпус на Пален, с две кавалерийски дивизии и с резерв¬ната артилерия, следвайки по най-късия път и с форсиран марш през Кючук Кайнарджа, Карамурад и Тюрк Арнаутлар за Нови пазар, възнамерява: да попречи по такъв начин на великия везир да се съобщава с Шумен и, като се съедини с Рот и Ридигер, да го при¬нуди към сражение в най-неизгодно за него положение. Ти си прочел името на селото, откъдето аз ти пиша. То е прославено чрез сключения тук от Румянцев мир. Той е бил, както казват, мир на барабан, който подхожда само за турци. До какво ни доведе, например, конвенцията в Акерман? Турците всичко ни обещаха, обаче нищо не изпълниха. Никой не умее по-добре от тях да се преструва. Те имат известна поговорка: Ки¬зилман ел, упьюлмек чйерек. Трябва да целуваш ръката, която не можеш да отсечеш. Турците се покоряват на съдбата само по необходимост, никога доброволно. Днес при слизането в Кючук Кайнарджа, обръщайки се към Антон Антонович, Дибич каза: „Какво име! Дай Боже нашият поход да има успех, тогава ние ще сключим повторно такъв славен мир.“ Кючук Кай¬нарджа лежи в дълбока и тясна долина, заобиколена от доста високи планини, покрити с разкошен дъбак. Мно¬зина от българите се завърнаха в своите жилища. Те ни приемат с радост и възторг, но при все това в израза на техните лица има някаква умилителна скръбна черта, която значи: нима и този път ще ни оставите, нима часът на нашето освобождение от игото на неверните още не е ударил? Ако жителите на Кючук Кайнарджа не знаят, че това име се слави по цял свят, те по пре¬дание почитат имената на Румянцев и Екатерина. Но аз те оставям, не ми се удава да ти пиша по-пространно. Ми¬нутата е решителна! От нея зависи участта на войната и ни е всички сме трескави от очакване. Но моето предчув¬ствие не ще ни излъже. Всичко ще тръгне добре.

Прощавай.

 

VI

Лагер под Шумен, 1/13 юний 1829 г.

Великият Суворов всички свои донесения е диктувал самичък на първия срещнат адютант. Веднъж капитан Черевин писал под негова диктовка описанието на никаква битка срещу турците. Донесението било завър¬шено, когато капитан Черевин забелязал на Суворова, че не е обозначен броят на ранените и убити турци.

А какво мислиш ти, попитал Суворов, колко са техните ранени и убити?

Черевин, знаейки, че Суворов обича положителни отговори, отвърнал направо: – три хиляди сто деветдесет и девет.

- Обърни твоитe цифри, колко ще излезе?

- Девет хиляди деветстотин и тринадесет.

- Тогава така и пиши! Голяма работа! Бива ли да жалим турците!

Това са правили и правят и други, но те не са дотолкова откровени, щото да се признават в тази си жестокост. Особено в това отношение се отличават французите. И най-забележителното е това, че обикновено те по-добре знаят неприятелските загуби, отколкото своите собствени. Както и да е, това, което аз днес ти пиша, не е бюлетин на великата армия, а самата истина. Турската армия повече не съществува. Цялата изби, знаеш ли кой? - подполковник Бобильов със своята лека конна батарея. Да, шегите настрана, турска армия повече няма. Ако и да не са избити всички, – то достатъчно число, още повече са взети в плен, другите се разпръснаха по горите. Сам великият везир, и то благодарение на отличния си кон, се спаси едвам-едвам, като по разни пътечки обиколи един кръг от седемдесет версти и успя да се завърне в Шумен. Главното достойнство на този подвиг трябва да се припише на гениалното и решително стратегическо движение на главнокомандующия. Към това трябва да се притури бързината, с която бе изпълнено това движение, на която задружно съдействуваха впрочем и долните чино¬ве със своята неуморна бодрост. Второ, много допринесе и точността, с която отделните началници изпълняваха възложените им обязаности, също твърдият дух на генерал Куприанов, който с примерно мъжество отблъс¬ваше всички нападения на везира, задружното действие от всички страни на всички чинове от войската без изключение и най-сетне, не ще съмнение, небрежността и мързелът на турците. Главнокомандующият вече се съедини през нощта в Нови пазар с Рот и Рюдигер, а везирът, зает с обсадата на Провадия нямаше още никакво известие за нашето движение. На разсъмване цялата наша армия, застанала между Мадара и Кюлевча, преграждаше пътя на везира от Провадия за Шумен. Тук най-сетне отрядът, изпратен за рекогносцировка по пътя за Прова¬дия, успя да залови шифъра: узна се, че везирът, изоставил обсадата, се движи обратно с цялата си армия, за да си пробие насила път за Шумен. Главнокомандующият веднага заповяда авангардът да се разположи на възвишението край водещия за дефилето Провадийски път; тази войскова част се състоеше от една конна стрелкова бри¬гада от един баталион на Муромския полк и от Елисаветградския хусарски полк. Двете кавалерийски дивизии, 3-та хусарска и 5-та уланска, застанаха в долината, за да наблюдават Шумен и да пазят нашия тил. Останалата войска около Кюлевча, в случай на натиск от страна на везира, беше в готовност да встъпи в бой. Намерението на главнокомандующия беше, авангардът, като за¬почне битката, отстъпвайки малко-по-малко, да примами везиревата армия от дефилето и така да я принуди да по¬срещне сражението без осигурено отстъпление. Не всичко стана тъй, както го искахме. Но где това е възможно? Не¬предвиденото винаги играе главна роля в човешките съби-тия и особено във военните. Нашият авангард не беше още напълно разместен, когато масата на турската кава¬лерия нахлу с буен натиск срещу нашата пехота. Кон¬ната стрелкова бригада бе поставена зад един доста дълбок ров, но Муромският баталион още стоеше пред него. Командирът на баталиона мислеше, че ще ус¬пее да го премине, но в същото това време, ко¬гато баталионът тръгна, турските конници вече налетяха. Ползувайки се от безредието в редиците, те се врязваха в тях, а между това други маси се нахвър¬лиха върху конните стрелци. Нещастният Муромски баталион претърпя пълно поражение. Надали десетина души останаха живи. Майорът сам падна жертва на своята непредпазливост. Но турските конници напразно употре¬бяваха своите усилия против нашите стрелци. Те винаги бяха отбивани с ураганен огън. Елисаветградският полк, взел пръв път участие в боя, също храбро и успешно се хвърли в атака. В тази гореща схватка по случай нещастието, което постигна Муромския баталион, заповедта на главнокомандующия да се отстъпи, за да се измъкне неприятелската армия от дефилето, беше забравена и стана неудобна за изпълнение. Трябваше да се турне край на напразния бой. Това по заповед на граф Пален извърши генерал Арнолди, началник на корпус¬ната артилерия. Пристигнал с батареите си, той дей¬ствува така сполучливо, че турците стремглаво обърнаха гърбове и се върнаха в дефилето. Главнокомандующият не беше доволен от това сутрешно сражение. Ние имах¬ме голяма загуба без всякаква полза и още на това отгоре трябваше да се опасяваме, че везирът, след като се попишмани, ще се върне назад и ще се постарае чрез Еникьой да стигне до Камчия и подир това Шумен. На¬истина, в такъв случай ние, владеейки най-късия път, можехме да го изпреварим, но все пак така дълго очакваният случай за решителна битка можеше пак да се изплъзне от ръцете ни. Недоволството на началника подействува на всички. Лицата ни малко се поизпънаха. Започнаха, както това става в подобни случаи, да обвиняват ту едното, ту другиго, когато изведнъж главата на турската армия почна да се точи из гората. Този път авангардът, съгласно заповедта, отстъпи навреме. Дадохме възможност на цялата турска пехота и артилерия спокойно да се развие и построи. Чак тогава главнокомандующият даде заповед на войските да тръгнат. С викове ура нашите тръгнаха напред. Бобильов с лекоконната бата¬рея замина в тръс, приготви оръдията и почна и този път не рядка стрелба. Скоро един барутен турски сандък бе вдигнат на въздуха, след него и други. Ползу-вайки се от произлязлото благодарение на това безредие в турските редици, нашите се втурнаха на нож. Изплашените турци се отдръпнаха като изплашени коне и обър¬наха тил, мъчейки се в паническо бягство да достигнат гората. Нашите се хвърлиха срещу им и се започна клане. Пътят към дефилето бе препречен от всичките те¬жести на турската армия. Проход нямаше; който от турците можеше, спасяваше се по пътеките. В наши ръце по¬паднаха артилерията, обозите с оръжието и множество пленници. Между това хусарите и уланите, разположени пред Шумен в нашия тил, за да не бездействуват, се забавляваха, като превзимаха предните редути на турците. Не знам, кой-кого – уланите ли надминаха хуса¬рите, или обратно. Но последните сега на полски коне и под началството на княз Мадатов се показаха също такива юнаци, както и уланите.

Ето ти битката под Кюлевча. Главната турска армия повече не съществува. Подир това Шумен с малкия си гарнизон можеше да падне в наши ръце, но главнокомандующият счете това за ненужно и възнамерява и без него, след превземането на Силистра, да премине Балкана. На дипломатическата канцелария се падна плячка една тур¬ска палатка, едно магаре от същата народност и една крава, която ни дава прекрасно мляко. Това радва Муравьова, който освен вода употребява само мляко; не ще пропусна да прибавя, че казакът Ильин най-сетне също се сдоби с турска сабя. В очакване на бъдещи блага ние се разположихме на лагер под Шумен и пак започнахме да тананикаме известната песен:

Шумен гледам аз,

Цял гледжосан град.

Но слава Богу, тоя път не за дълго време. Гаранция за това ми е решителността на началниците и изобщо господствуващият в цялата армия дух.

Прощавай.

 

VII

Лагер под Шумен, 1829 г.

Астрономът Хершел твърди, че на слънцето не е горещо и че слънчевите лъчи, т.е. сияющата атмосфера на слънцето, произвеждат топлина само тогава, когато падат на неутрализираща ги средина. Той доказва това със съществуването на вечния сняг в планините, които все пак са по-близо от нас до слънцето и освен това по-дълго се ползуват от неговата светлина. От друга страна, мно¬зина философи доказват, че всички природни явления, показващи ни се като противоположни, като шумът и тиши¬ната, движението и покоят, са само относителни понятия. Аз обаче бих искал да пусна под моята палатка гос¬подина Хершеля и тези философи: тe скоро биха се уверили, че слънцето грее и че горещината не е студ. Да, любезни приятелю, да седиш в палатка под действието на слънчевите лъчи не е шега. Мислиш да си помогнеш и приповдигнеш страните на палатката. И наи¬стина, изпърво подухне течение, което ти се стори прохладно. Но това е само заблуда в понятията. Подир две минути този прохладен ветрец се превръща в зноен, нетърпим сироко и те задушва като таласъм. Прибави към това най-сетне назованата със същинското й име чума и ти ще се съгласиш, че ние живеем тука като французи по време на революционния ужас. За да стане сходството още по-голямо, у нас е учреден отдел за подозрителни. Но шегите на страна. В Главната квартира и сред раз¬положените тук войски чумата върлува само отвреме-навреме, но в Провадийския отряд на Куприанов тя е твърде силна. А най-вече във Варненските и в другите лазарети. Нашите лекари дават пример на най-похвално самопожертвувание. Колцина от тях са станали вече жертва на тяхното усърдие и чувство на дълг, не мога да ти кажа. Но тяхният брой е голям. Има само един пример на обратното и той е толкова смешен, че аз ще ти го раз¬правя. На мястото на поминалия се във Варненската чумна болница лекар бе назначен един млад, току-що пристигнал. Той беше отначало пълен с ревност и бод¬ро се отправи към своето назначение, но по пътя го хванал страх от предстоящата смърт. Той написал на генерал-щабс-доктора писмо със следното съдържание: „Взимайки под внимание това, че във Варненската болница ме очаква сигурна смърт, аз се реших да избягам. Наистина, ако бъда хванат, ще понеса наказание, каквото се полага на дезертьори. Но аз предпочитам несигурното пред сигурното. За което имам чест да уведомя ваше превъзходителство за зависящи от ваша страна разпореждания относно замината ми с друг лекар. “ – В Кюстенджа имаше твърде печален случай. В тази крепост нямаше войски, а само силна етапна команда. Обаче от времето на нейното превземане там се образува пазар и се настани народонаселение, съставено от молдовански гръцки и български търговци, а също и руски продавачи всичко около две хиляди. Как ти се струва? Преди три дена се получи от етапния командант следният рапорт: „Чест ми е да доложа, че току-що аз напуснах Кюстенджа и затворих вратите. В крепостта няма повече нито жива душа. Аз се заселих в редута близо до града, сам аз съм болен от чума, па и писарят, който пише този рапорт, също така, изглежда, има признаци на болест. Вследствие на това препращам при настоящия ключовете на крепостта“. Какво ли изпитва човек, който пише такъв рапорт? Па и да го получиш не е твърде приятно, макар у нас навсякъде да са поставени пушилни апарати по системата на Гютон де Морво. Ние сме с надежда, че Красовски след превземането на Силистра скоро ще ни освободи от всичко туй. Между това барон Дибич, за да се поразвлече като Бокачио с приказки през време на чумата във Флоренция, поръча на Антон Антонович да изпее на турците песента за блаженствата на мира. Ти знаеш, че великият везир държи обикно¬вено при себе си цяло походно министерство. И така, под предлог да освободят капитан Дюгамел Антон Антонович и княз Ханджери имаха среща с походния рейс-ефенди, Емин паша. Тази среща не можеше да даде ни¬какви резултати. Това предвиждаха всички. Но тя ще има след време полезни последици. Аз току-що преписах рапорта за тази среща, написан от Антон Антонович. Чичо ми е от онези хора, които пишат увлекателно, защото предават просто и без всякаква надутост това, което мислят и чувствуват. С турците трябва да говориш по турски, т.е. не само на турски език, ами и с турски мисли. Трябва да знаеш, с какво да им подействуваш. Антон Антонович притежава този дар. Съжалявам, че не мога да ти предам тоя рапорт, но аз съм уверен, че тонът на искреност и доброжелателство във внушителните и строги думи, казани от Антон Антоно¬вич, не ще остане без влияние и ще подготви път към полезен мир, който ще може да затвърди нашето влия¬ние на изток. Изток е Ахилесовата пета на Русия. Тя на това място е уязвима. Тук тя страда от физически и топографически недостатък, който сковава нейната политика, отнима й независимостта на волята и често я увлича в противни на нейните интереси действия. Ако обстоятелствата по мнението на нашите политици, още не позволяват да се промени коренно това положение, то поне следва да се заякчи така, че за продължително време ние да бъдем освободени от всякакви грижи в тази насока. И не смятай, че аз искам да дам на Русия свободна ръка европейските работи. Ние трябва да мислим за себе си, а не за Европа. Помимо нашата воля и чрез различни интриги нас ни вплетоха в политика, несъобразна с нашите постоянни изгоди, в политика на поръчителство за всички несъобразности и нелепости на другите. Време е да се възползуваме от днешните обстоятелства, за да раз¬късаме мрежите, в които са ни забъркали. Време е да се повърнем просто към началата на 1814 година. Да, любезни приятелю, към началата на 1814 година и Виен¬ските трактати. Прочети ги внимателно и ти ще видиш, че те нямат нищо общо с началата на Ахенския конгрес. Каква е била, например, целта на сключения на 1 март 1814 година в Шомон съюз, дето за пръв път съюзените държави разкриха намеренията си? Ето уводът на този акт: „Монарсите на Австрия, Великобри¬тания, Прусия и Русия, признавайки необходимостта, в случай че не бъдат приети направените от тях мирни предложения, да се свържат по-тясно за продължение на войната, предприета с високата цел да се тури край на бедствията в Европа и да се осигури бъдещето й спокойствие чрез възстановя¬ване точно равновесие между държавите, и т.н.“ Още в първата точка на този трактат е казано: „Съюзените държави се съгласиха, в случай на нужда, да продължат съвместно войната, за да добият за себе си и за Европа мир, общ за всички, под закрилата на който да бъдат възстановени и осигурени правата на свобода за всички народи“; по френски: une paix sous la protection de laquelle les droits de la liberte de toutes les nations puissent etre retablis et assures. И така, от една страна равновесието между държавите, от друга страна, правото на свобода за всички народи, т.е. правото на вътрешна самостойност, са били провъзгласените начала на Шомонския съюз. Тези начала също така ясно са обозначени в декларацията, направена във Витри на 25 март 1814 година. В нея се казва, че целта на съюзниците е: „Да се възстановят в Европа условията за равновесие, които могат да осигурят мира, да позволят на монарсите да се грижат за благоденствието на своите народи без външно влияние, а на нациите – да зачитат взаимната независимост“. Тези начала са потвърдени в същата декларация с това, че в нея се предизвиква французският народ чрез проявяване на народната воля да премахне Наполеоновата власт. (Si се systeme destructeur ne trouvait pas un terme dans la volonte generale de la nation). В следващите актове и имен¬но в главния акт на Виенския конгрес никак не се отстъпва от възвишените начала на равновесие и право на свобода, т.е. вътрешна самостойност на народите. Никъде в тези трактати не се споменава за измисленото от Бенжамен Констан и по-сетне развито от Шатобриан така наречено droit divin, божествено право. Никъде във Виен¬ския трактат не се отбелязва принципа на взаимно поръчителство за поддържане на легитимитета, т.е. законната власт у другите. Дори в трактатите и думата легитимитет нито веднъж не се значи. Думата legitime, законен, наи¬стина, се употребява. Това е в точка 93 от Виенския акт от 3 юний 1815 година. Там е казано: „Вследствие на отстъпките, направени в Парижкия трактат от 30 май 1814 година, съюзените държави признават Негово Вели¬чество австрийския император за наследствен и зако¬нен владетел (Souverain legitime) на провинциите и земите, отстъпени с трактатите, сключени в Кампо Формио през 1799 година, Люневил през 1801 година, Пресбург през 1805 година, с конвенцията във Фонтенебло от 1807 година и Виенския трактат от 1809 година, и във владение на които Негово Императорско Величество пак бе въведен със силата на оръжието.“ Няма нужда от много коментарии, за да се докаже, че думата законен, legitime, тук няма никакво отношение към божественото право. В числото на отстъпените провинции, за чийто законен владетел се смята признат австрийският император, срещаме земите на Венецианската република и Далматинското крайбрежие, които са били отстъпени на Австрия от Френската република според мира при Кампо Формио. Придобивката от този род няма нищо общо със смисъла на понятието законност (лежитимите), присвоен на тази дума от французите. Същото може да се каже за Далматинското крайбрежие, поне за Катаро, защото по време на сключването на Виенския трактат то се е намирало, пак по силата на оръжието, във властта на черногор¬ския владетел, когото само император Александър е могъл да склони да го отстъпи на Австрия. Най-сетне и самият акт на Свещения съюз (Sainte alliance) няма нищо общо с началата на Ахенския конгрес. До този конгрес равновесието на силите и правата на волност, т.е. вътрешна независимост на народите, са господствуващи политически начала. И така, да се повърнем към тях. Какво ни влиза в работа, по какъв ред се управляват другите краища. Ние трябва само тогава да се намесваме в европейските работи, когато равнове¬сието на силите е заплашено в наша вреда. И тогава трябва не с фрази и празни ноти, но ясно и открито да се застъпваме както се следва за величието на Русия. А ти не ми възразявай, като ми сочиш възможностите да изникнат от революционна Франция опасности за Европа. Няма съм¬нение, че със своето централно географско положение, с изобилието на сили и богатства, с вродения в народа й дух, Франция със силата ту на разума, ту на оръжието се стреми да си присвои първенство, по гръцки хегемония, в европейските работи. Историята обаче ни до¬казва, че този стремеж е независим от начина на управ¬ление у тоя народ. Той се е оказал еднакво опасен в кралска Франция, във времето на Людовика XIV, както и във времето на републиката, директорията, консулата и импе¬рията. И така аз не виждам никаква особена печалба да поддържаме във Франция тоя или оня вид на управление. Изобщо, аз съм на това мнение, че Русия трябва да следва примepa на Англия, т.е. да поддържа навсякъде народните тежнения. От правителствата, когато става дума за специалните интереси на Русия, ние никога не ще дочакаме нищо хубаво. Ние виждаме това при днешнитe обстоятел¬ства. Подхранвайки народните тежнения, ние ще спечелим на своя страна общото мнение, като по този начин ще увличаме често след себе си и правителствата. Но аз се забравих в разговор с тебе, а слънцето, както из¬глежда, наднича вече иззад планините, пък аз съм длъжен да препиша до заминаването на куриера показа¬нията на пленницитe, доказващи все повече и повече зна¬чението на Кюлевченската победа и окончателното погубване на турската войска.

Прощавай.

 

VIII

Лагер под Шумен, 7/19 юний 1829 г.

Ние получихме две известия, едно от Одеса, твърде звучно и приятно, друго от Цариград, което за нещастие не може да се скрие. А това е твърде неприятно във вой¬ната, която, както се оказва всекидневно все повече и по¬вече, е била предприета само за една чест и не търпи ни най-малкото петънце. Двете известия засягат само черноморската флота. Те не могат да имат никакво влияние върху общия вървеж на работите. Но доколкото ми е известен духът на нашата флота, колкото и да е приятно първото от тези произшествия, досадата от второто ще натежи. Ето каква е работата. След дълги колебания, турският адмирал, който миналата година не смаеше да се покаже на Черно море, тази година, по неотразимата воля на султана, се възползувал от първия попътен вятър, за да излезе из Босфора. Изглежда, моряците не са очаквали такава храброст от страна на турците. Известието за нападението на турската флота бе получено само от кораба Меркурий, с осемнадесет топа, който, обикаляйки Босфора, се озовал пред два турски линейни кораба, всеки с по деветдесет и два топа, и бил принуден да встъпи в бой с тях. Командующият кораба, капитан-лейтенант Козарски, събрал офицерите и екипажа, и всички се заклели по-скоро да умрат, отколкото да се предадат на турците. Козарски от своя страна се заловил да при¬веде в изпълнение това всеобщо решение, като запали в случай на нужда камерите: и за тази цел той държал в готовност своите пистолети през всичкото време на боя. На смелите Бог помага. Въодушевени от тържествената ми¬нута, моряците вършили чудеса. Те действували така сполуч¬ливо и така поразявали турските фрегати, че последните били принудени да отстъпят. Козарски с това си спечели вечна слава, и царят, казват, заповядал на херолдията него¬вите пистолети да се поставят в герба му. Но по времето, когато Козарски извършвал този доблестен подвиг, друго прискръбно произшествие се случи за общо нещастие. Турският адмирал също е тържествувал. – Той се завърнал в Босфора с пленения руски фрегат „Рафаел“. Как се е случило това, точно не е известно. Казват, че фрегатът, който поради мъглите през нощта разпънал по едно време платна, на разсъмване се видял по средата на турската флота. В Стамбул твърдят, че съ¬противата била невъзможна и че военният съвет ще оправдае капитана. Може би, но все пак случката е тол¬кова по-неприятна, че тези дни в Цариград са присти¬гнали французският и английският пратеници, граф Гюлйемино и Гордон и че те били свидетели на тържеството на турската флота. И мен това особено ми е досадно. Връщането на тези пратеници там е Метернихова хитрост и случката, която съпровожда това връщане, ще бъде за Метерниха ново тържество. А мен вече ми омръзнаха тези Метернихови лаври. В Италия му помагахме да пожъне лаври, а когато стане нужда той да ни помогне, толкова ще му видим очите. Между другото, защо толкова вече хокат Австрия? В Източния въпрос, колкото и да е без¬користна нашата политика, ние никога нито един безкористен приятел не ще намерим. В Европа господствува странно заслепяване относно Дарданелските проливи, Босфора и самия Цариград. Приписват им обща важност, която те никак нямат. А поне не мога да я раз¬бера. Това е вкоренен, но несправедлив предразсъдък. Важността на Проливите е само отрицателна. Тя се състои в противоположността на интересите на Русия и Турция. Те и двете страдат от този топографически порок. На Русия е необходимо отварянето на Про¬ливите, а пък Турция се опасява, че от отварянето им ще пострада нейната безопасност. Ето ти във физическо отношение целият Източен въпрос. За спокойствието на света той трябва да бъде разрешен.

Благодаря ти за известията, които ти ми даде в последното си писмо за европейските работи. Говорейки за Англия и за еманципацията на католиците, ти се разпространяваш от¬носно изборните учреждения и доказваш, че те в много слу¬чаи са вредни, понеже не са нищо друго, освен господство на мнозинството, и увековечават притесненията на това последното. Аз не споделям напълно твоето мнение, ко¬гато става дума за Англия. Английските учреждения с това именно заслужават безкрайна похвала, че в тях всякое справедливо мнение намира законен орган, чрез който да се прояви, и живее с надежда, макар и бавно, но непременно, по законен ред да получи надлежно удов¬летворение. Поради това в Англия реформите стават без революции. Не по-малко ме интересуваха твоите разсъждения за намеренията на Прусия в политико-икономическо отношение. Имащият се пред вид Zoll-Verein, т.е. митнишки или търговски съюз е първото обширно разви¬тие на началата на Виенските трактати за премахване преч¬ките, стесняващи свободата на промишлеността и търго¬вията. Следвайки тези начала, Прусия ще довърши това, което не е могла да придобие на сила. Тя скоро ще застане начело на Германия. Поради това конвенциите, сключени сега с Вюртембергското и Баварското кралства, са от голяма важност. Що се отнася до мнението, че с това умовете в Германия ще бъдат отвлечени от политиче¬ските мечтания, то аз не го споделям. Всички свободи са сестри. Една винаги увлича друга подир себе си. Това до¬казва историята и здравият смисъл. Тази последица е неизбежна. Тя трябва да се признае и да не вдъхва страх. Що се отнася до португалските работи, то аз съм на-пълно равнодушен към тях. Аз не знам, кой е прав, Дон Педро или Дон Мигуел – нашият кабинет на¬пълно благоразумно предоставя на Англия разрешението на този въпрос. Не разбирам, какво става на Йоническите острови. Аз винаги съм смятал, че умовете от тези острови са привързани към гърците. А тук чета във ве¬стника, който си ми изпратил, че Сенатът на тези острови не признава от страна на гърците друга блокада, освен на Морея, и е обявил, че свободната търговия с Албания и Далмация трябва да бъде неприкосновена. Нима Англия с тази материална и само временна изгода е успяла де измени вродените чувства? Ако е така, тогава нищо.

Прощавай.

 

IX

Лагер под Шумен, 4/16 юлий 1829 г.

Силистра се предаде на 18/30 юний и, което е по- добре, без щурм, без кръвопролитие. Убедили се, че проломът в стената е готов и очистен, а също че нищо не пречи на нашите колони да се промъкнат през него в града, турцитe предпочетоха да се предадат доброволно. И много умно. Подир това корпусът на Красовски, оставил нужния гарнизон в Силистра, се запъти за насам и се съедини с нас. Тези обстоятелства раз-вързаха ръцетe на главнокомандующия, решителният момент настъпи. Предстои ни да преминем Балкана. Бе свикан военен съвет: да се остави генерал Красовски с Третия пехотен корпус и с Трета хусарска дивизия отсам планината за наблюдение на намиращата се в Шумен везирска армия, да мине сам той с Втори, Ше¬сти и Седми корпуси Балкана по бреговия път и, като за¬владее с помощта на находящата се в Созопол флота крайбрежните крепости Месемврия, Анхиало и Бургас, да се опълчи направо срещу Одрин, – ето изложения от фелдмаршала операционен план. Казват, че разисква¬нията във Военния съвет били доста оживени. Генерал-квартирмайстерът Бутурлин изложил опасността от това предприятие при малобройността на нашата войска, настоявайки особно на това, че в случай на несполука, нам ще ни бъде препречено всякакво отстъпление. Главнокомандующият със свойствената му избухливост отговорил: тук не става дума за отстъпление. Ние ще сполучим, или никой от нас няма да се върне. Генерал Бутурлин от своя страна отговорил, изтък¬вайки стратегически доводи, че той на драго сърце ще сподели опасностите, но не може като генерал-квартирмайстер да поеме отговорност за движенията, които не одобрява. Вследствие на това той предал длъжността си. Тя била поверена на генерал Берг. Ето подробностите по операциите, които сега се извършват: Корпусът на Красовски е пристигнал тук в две отде¬ления. С пристигането на първото отделение онзи ден през нощта е заминал от позицията си Седмият кор¬пус на генерал Ридигер, запътвайки се за Кьопрюкьой, което се намира на Долна Камчия. R първото отделение на Красовски заело палатките на Седмия корпус, така че турците не могли да забележат промяната в нашия лагер. Вчера същото нещо е станало с Второто отделение на Третия корпус. То заело палатките на Шестия корпус на Рот, който замина още същата нощ, движейки се по Долна Камчия, за да премине тази река при Дервиш Ован, дето турците се бяха укрепили. Утре, също така през нощта, ще последва окончателното отстъпление на Главната квартира от Шумен с Втори и Трети корпуси, за да се приведе по този начин неприятелят в недоу¬мение относно целта на нашите движения. Съвместното отстъпление на Втори и Трети корпус ще продължи до Нови пазар. Там Красовски с Третия корпус ще спре и на следния ден пак ще тръгне напред към Шумен. А пък Главната квартира с Втория корпус на Пален и с резервната артилерия в усилен марш през Девня също така ще се запъти към Камчия, съставяйки резерв на Шестия и Седмия корпуси. До сега всичко се извършва успешно. Императорът получил във Варшава известието за победата при Кюлевча. Той наградил Дибича с „Георги“ втора степен и шест от взетите турски топове. Когато казали това на нашия началник на артилерията Левенщерн, той, във вечна грижа за военните припаси, извикал: – нима и със снарядите?

И така, Шумен, прощавай и, надявам се, завинаги! Доста се насладих от него. Идното писмо ще ти на¬пиша вече от Румелия, ако до тогава не умра от чума или, което е още по-лошо, не ме затварят в карантината. Това последното е наша обща грижа; и наистина, какво може да бъде по-печално от участта да изкараш целия поход в чумна или предпазителна изолация. Това току-речи се случи с нашия Павел Коцебу. Както знаеш, той при Силистра изпълняваше длъжност траншей-майор, за което и беше награден с Георгиевски кръст. Дибич особено го покровителствуваше и за неговите до¬стойнства и за това, че по майка той бил брат на пад¬налия, ако не се лъжа, в сражението при Люцен полковник Есен, офицер с големи дарби, за когото сам Дибич казваше: ако бе жив, тогава той, а не аз, щеше да е главнокомандующ. След превземането на Силистра той незабавно бе отзован тук, за да вземе участие в похода зад Балкана. Аз съм приятел с него и наминах в палатката му понеже не съм го виждал два дена. Заварвам го в халат, с превързана ръка. Здрависахме се, и аз го питам, от какво страда, а той разтвори халата си и ми показа под мишницата си огромен цирей.

– Когато върлува чума, каза той, такова нещо не е шега. Какво мислиш по тоя повод?

Аз вече по-рано бях му държал ръката, та по¬вече нямаше от какво да се страхувам. При това, аз и не мислех за опасността. Напипах пулса му. Треска нямаше. Но чумата е чудновата болест, понякога циреите се явяват преди, понякога през време на треската, по¬някога след нея. Коцебу се съгласи с мене, че по-добре е да се повика лекар, но това трябва да се нареди така, че да забъркаме и него самия по начин, щото да не може да предпише карантинирането ни, освен ако и той самия го сподели с нас. Каква хитрост употребих, не е уместно тук да разправям. Но тя сполучи. Докторът вече държеше Коцебу за ръката, когато аз му казах, каква е работата. Той изпърво разтвори очи с нямо учудване. Но той беше славен момък и се подчини на съдбата си. За щастие, всичко свърши само с един страх. И Коцебу ще мине заедно с нас планината. Дай Боже, чумата да не се потътри подире ни. Тя, не ще и дума, хич не е приятна спътница.

Прощавай.

 

X

Еркеч, на връх Балкана, 10 юний 1829 г.

Погледни на картата, къде се намира Еркеч. Ние сме на връх Балкана! Нашите палатки са поставени между разкошен храсталак и миризливи пъстри цветове. Където и да се насочи окото, навред се открива безкраен изглед. От дясна страна стърчат стръмни, белеещи се скали и се виждат страхотни клисури сред издигналите се на запад върхове на Балканския гребен. Пред нас се разстила хълмистата долина на Румелия, покрита с богати села и блестящи от слънчевите лъчи разкошни, пъстри полета, по които окото различава прелестните диви, но изобилни розови храсти. От лява страна морето скрива своята привична свирепа мрачност под ярка, огледална, лъжлива тишина. То със спокойни вълни мие пленителните брегове на заливите и протегнатите в морето многобройни носове, като ни позволява да разпознаваме в мъгливата далечина пазещите отвърстието на Босфора скали. Ти ще можеш да си представиш, какви чувства и мисли се зародиха у нас при вида на тази картина. Но за какво мечтая аз? Това бе простително преди хилядо години, когато Европа, препасана със светия кръст, нахлу в единодушни маси в Азия, за да спаси от ръцете на неверните светата люлка на хри¬стиянското образование. Но сега!... За това не бива и да се мисли. По-голямата част европейци дори е забравила, че Цариград се е наричал Константинопол. Мнозина само твърдят Истамбул като турско название на града, без да знаят, че думата Истамбул е съставена от три изопачени гръцки думи: εις την πολην ИЛИ, както гърците изговарят, ис тин болин, по латински ad urbem, в града. Но няма смисъл да влизам в празни разсъж¬дения: да става, каквото има да става. Сега е време да ти разправя, как ние попаднахме тук. Много просто. Ще видиш, че в същност ще излезе както с яйцето на Христофор Колумба. Както казват французите, когато дъщерята се зажени, всички я обикалят. Ридигер, като пристигна на 6 число пред Кьопрюкьой и видя, че турците са се укрепили и имат намерение да защищават мястото за преминаването, направи само фронтова демонстрация, а в същото време изпрати един отряд в обход. Този отред премина Камчия и потегли за Чаламали (Чалъмахле, б.пр.); турците, като забелязаха това, изоставиха укреплени¬ята и оръдията след непродължителна защита и се скриха в клисурите. Действувайки според инструкциите, Ри¬дигер незабавно съобщи за това на генерал Рот, който с Шестия корпус трябваше да извърши преми¬наването при Дервиш Ован, като прибави, че той следва по десния бряг на Камчия, за да нападне по такъв начин от фланг и в тил турците, бранещи Дервиш Ован. Ти можеш да разбереш, защо това из¬вестие бе неприятно на генерал Рот. Той искаше да завладее с бой мястото за преминаването преди пристигането на Ридигера. Камчия беше там значително дълбока, а и едничкото само място, удобно за преминаване, се намираше под картечния обстрел на разположилата се от дясна стра¬на силна турска батарея. Генерал Рот заповяда изпърво да се размести на позиции артилерията, но гъстата гора пре¬чеше на нейните операции. Турците ни отговаряха с успех от своята батарея. Генерал Рот не се отказа от своето намерение, поръча на командира на дивизията генерал Виляминов на всяка цена да постави понтонен мост. Генерал Виляминов възрази, че това ще причини излишна загуба на хора, когато още с пристигането на генерал Ридигера турците ще бъдат принудени без един изстрел да напуснат своите укрепления. Генерал Рот прие тази забележка не само със свойствената му грубост, но дори с неприлични изрази. Знаейки дълга на честния воин, генерал Виляминов, без да каже нито дума, сам предвождащ Челния отред, съвместно с пон¬тонната команда се запъти към брега и под най-силен картечен огън лично ръководеше постройката на моста, а по-сетне пръв начело на колоната премина моста. Тур¬ците не издържаха натиска, като оставиха укреплението в наши ръце, но загубата от наша страна беше значителна и толкова по-чувствителна, че тя бе ненужна, защото подир два часа пристигна генерал Ридигер. Виляминов след свършването на тази операция се рапортува като болен, а с пристигането на главнокомандующия подаде рапорт за освобождаване от командуването на дивизията, Виляминов е тъй нареченият генерал Ермоловски. Той е почитан и обичан в Кавказкия корпус за своята храброст, за своя ум и за вежливото си държане със своите подчинени. Главнокомандующият Дибич поради всички тези причини искаше да го задържи в армията. Той се помъчи да заглади случката по всякакъв начин, но не успя. Не мога да кажа, че това произшествие увеличи по¬пулярността, с която генерал Рот се ползува в арми¬ята. Както и да е, след преминаването на Камчия Шести и Седми корпуси продължиха своите действия. Първият по бреговия път достигна днес върха на Балкана при Палюбан и утре се спуща към Месемврия. А пък генерал Ридигер се движи от Еркеч по посока към Румиликьой и Айтос, дето, казват, стоял турският отряд. От на¬шата височина ние виждаме в морето няколко наши военни параходи, пристигнали от Созопол. С тяхна помощ ние сигурно лесно ще завладеем Месемврия, Анхиало и Бургас, които, казват, били заети и укрепени от турците. Ще видим, кога утре ще се спуснем в долината.

Прощавай.

 

XI

Айтос, 23 юлий (5 август) 1829 г.

Аз ти писах самата истина за пъстрата, разно¬цветна долина. Без преувеличение, от спусъка на пла¬нината до самия Айтос всички полета са покрити с шип¬ки, същински високи шипки, т.е. с розови дървета, оки-чени, макар сега вече да е средата на лятото, с мириз¬ливи, живописни рози. На жителите тези рози служат не само за развеселяване на очите, но те извличат от тях и полза. От тези подбалкански рози, цъфтящи оттук чак до Сливен и особено около тази последната местност в Тунджанската долина по обширните полета, жителите правят известното розово масло, което ти, сигурно, както и аз, не можем да понасяме, но което е възхищавало на¬шите прадеди. От тези рози – какво цветотатство! – българите варят гостба, наистина сладка, но все пак гостба. Това вариво, по молдовански дулчечи, по източному се казва шербет. В горещи дни няма нищо по разхладително, по-приятно за жадуващата и пресъхнала уста от една лъжичка такова розово дулчечи и чаша прясна изворна вода. Това е любимата наслада на турците, която им дава възможност да предвкушават мохамедовия рай. За нас тези шипки имаха прозаическа, гибелна последица. Няма роза без тръни, казва пословицата, и ние болезнено почувству¬вахме бодливостта на тази пословица. Ние шествувахме тук като победители. Но скъпо платихме за това удовол¬ствие. Комуто не одраскаха краката, нему тези шипки изпокъсаха панталоните. И това последното е много по-опасно. По липса на плат и шивачи армията може да остане без панталони. А ти знаеш, какво французите разбират под това. Прочее, колкото и вредително да беше това наше¬ствие в розитe, то заедно с неимоверното число зайци, изкачащи, така да се каже, изпод краката на маршируващите колони, размърда и развесели нашите воиници. Те викаха, кикотяха се, подсвиркваха и винаги с помощта на казаците успяваха да ловят зайците. Сетне, това, което е зад Балкана ободрително за войниците и ги утешава, то е, че те вече не са в дива, глуха и няма степ. Ние ми¬наваме през разкошни богати селища. Селяните с кръ¬стове с хляб и сол, със свещеници в одежди и с звънчета, дето такива има, на тълпи излизат насреща ни. Жени и девойки, обикновено така диви, се блъскат около редиците войници, протягат ръце, дори целуват нашите. Тази подканя с хляб и сирене, онази с вино. Навред весело посрещане и викове и сълзи на искрена радост, така че и у мнозина от нас също потекоха сълзи, но на умиление и скръб, понеже предвиждахме, че и този път необоримата политика пак ще ни принуди да оставим плячка на турците този злополучен народ. Да, любезни приятелю, във Влахия и Молдавия, отвъд Балкана ние мо¬жехме хладнокръвно да разсъждаваме за Източния въпрос. Тук ние живеем в него, ние го чувствуваме, усещаме, допираме се с пръсти до раните на нещастните християни, така че сам неверният Тома би могъл да се убеди в тяхното съществуване. Гоненията, унищожението, притесне¬нията, изстъпленията и насилията, на които е подложен българският народ от страна на турците, са неописуеми, безбройни, неимоверни! Тук нищо не помагат нито обра-зованието, нито султанът, нито височайшите хати (така се наричате турските укази). Въдворяването на ред и законност е същинска гавра. Произволът, насилията, прите¬сненията, пренебрежението към немюсулманските народи са и ще останат на вечни времена закон за мюсулманската вяра. Съвместността, общежитието на мюсулманите с християните е епидемичният грях на днешното съ¬стояние. Докато това общежитие не се премахне с пре¬селването на турците, не ще може да се мисли за установяване тук на сносен ред за българите. Това е моето ис-крено убеждение; то е основано на факти, за нещастие, очевидни. Аз вече ти писах и повтарям. В Европа, па дори и у нас в Русия, когато говорим за Изтока, за Тур¬ция, смесваме два различни въпроса, политически и нравствен. За политическия въпрос, когато той изникне, нека европейските държави, ако имат за това охота, прибягват към оръжие и отварят война помежду си: макар, по мое мнение, въпросът може да се разреши просто. За разрешението на нравствения въпрос човечността и честта на християнското образование изискват, щото цяла Европа единогласно и съвместно да вземе решителни мерки. Трактатът от 6 юлий 1827 година даде пример за това спрямо Гърция. Защо тогава в по-малко широк размер, в най-тесни граници, това да не може да има място за другите поробени християнски народи? Това би било мярка на политическа мъдрост не само възможна, но бла¬горазумна от страна на европейските държави, боящи се от честолюбието на Русия. Русия, когато се е застъпвала за едноплеменни и едноверни народи, е действувала против така наречената политическа своя изгода. Незадоволството на християнските племена, намиращи се под тур¬ско иго, е за Русия, според политическите правила, не¬съмнена придобивка. То отслабва все повече и повече тур¬ското правителство, лишава го от богати средства. А пък Русия в това незадоволство може винаги да намери причини за посредничество, а в случай на война ще найде в лицето на нещастните християни полезни съюзници. Ако Русия би имала честолюбиви планове, каквито й приписват, то тя би се ръководила от тези политически правила. Нима руските дипломати, които славят за тяхната ловкост, не биха разбрали това? Русия, обаче, действувайки така, както действува, доказва отсъствието на всякакви честолюбиви намерения; но понеже Европа не вярва на това, то би от общ интерес да се отнемат на Русия това оръдие и сила, която може, при известни удобни обстоятел¬ства, да стане непреодолима. Ето ти моята изповед, и ако искаш, напечатай я изцяло. Но за това друг път повече. Сега две-три думи за военните дей¬ствия. За да се разберат, не бива да се изпуска из пред вид влиянието на битката при Кюлевча. Тя не само съвсем разнебити и унищожи сражаващата се там армия на везира, ами предизвика всеобщ страх. Турците са храбри, докато се надяват на Мохамеда, когато обаче тази надежда изчезне, те с отпуснати ръце се покоряват на съдбата си. След превземането на Дервиш Ован, Рот потегли през планината по бреговия път. На 11/12 юлий той, с помощта на флотата, след кратка престрелка принуди Месемврия към безусловно предаване. Бригадата на Пета уланска дивизия, под началството на генерал Набел, зае, така да се каже от галоп, Анхиало и Бургас. Ридигер със Седмия корпус в същото това време, движейки се по друг път, достигна до Румеликьой и като узна, че Айтос е зает от един турски отряд, нападна този последния и го разпръсна. Резултатът на тези бързи и решителни движения бе завземането на целият край, обграден от Балкана, разклоненията на планината, наречена Странджа, и брега на Черно море от нос Емине до Созопол. На това пространство нашето разположение е следното. Главната квартира е в Айтос. Шестият корпус заема крайбрежието. Седмият е разположен в Карнобат. А пък Шеремет паша с бри¬гада от Пета уланска дивизия се запъти през Странджа към Ямбол. Вторият корпус и Втора хусарска дивизия са пратени във Факия и са разположени в околностите. Колкото и да са точни и положителни военните правила на стратегията, умният и проницателен полководец може, съобразявайки се с обстоятелствата, да отстъпва временно от тях, ако неговите мерки са взети така, че в случай на нужда той пак да може да влезе в правилния път. Да се ползуваш от грешките, леността и отчая-нието на противника е също така полезно военно правило. От тази гледна точката трябва да приемаш съжденията на твоите немски учени за нашите движения и положение. Ще ти кажат, че нашата операционна линия е дълбока, че тя не се опира на просторна и твърда база, че, достигайки до морето, т.е. до непреодолима преграда, тя се излага на голяма опасност, защото се заплашва от разположената в Шумен турска армия. На теория всичко това е пре¬красно. У нас майсторите също знаят това. Зарад туй генерал Бутурлин напусна длъжността си. Но руската пословица казва: работата се бои от майстора си. Казват също, че рискът е благородно нещо, ако той е основан на шанс от вероятност.

За да преминем Балкана без всякакво опасение за нашите съобщения, трябваше подир Силистра да се превземе Русе, а сетне може би и Шумен, и да се изгубят скъпо време и скъпи хора и, което е от не по-малко значение, – да се изгуби всичкото влияние на Кюлевченската по¬беда. Действувайки така, както действувахме, ние използува¬ме тези изгоди, без да се излагаме на опасности. Ние, както казват, току-речи стоим на въздуха. Храбрият и бдителен Красовски пази везира в Шумен така майсторски, че той не може да мръдне. После, идват ни на помощ резерви от тридесет походни баталиона. Една част от тях, която спада към действуващите зад Балкана войски, ще стигне на връх Балкана, когато ние ще пристъпим към по-нататъшни движения. И така ти виждаш, че нашата операционна линия на сушата е осигурена. Но ние освен това господствуваме и над морето. Ние имаме зад Балкана Кюстенджа и Варна и на южната страна Месемврия, Анхиало и Бургас. Освен това, в наши ръце е и Созопол, дето спира флотата. Ето ти и другата операционна база, охраняваща нашата безопасност. Стратезите ще ти кажат още, че Дибич, след като е преминал Балкана, е разтеглил на голямо разстоя¬ние разположението на войските, че заеманото от него пространство е твърде обширно, че напразно корпусът на Пален е преместен на юг към Факия и че още по-опасно е положението на генерал Шереметьев зад Стран¬джа с една уланска бригада. Всичко това е прекрасно, и тук някои разсъждават също така, но това е от без¬делие. Разположението трябваше да се разтегли за из¬хранване на армията и конете. Това бе възможно да се направи безопасно, защото турците от Кюлевченската битка и от другите несполуки бяха обезверени във всичко. Освен това, за по-голяма безопасност очакваме от Одеса дванадесета дивизия, която е в пълния си състав. Ти виждаш, че нашето положение тук, макар и разте¬глено, все пак е твърде сигурно. На това помага обстоя¬телството, че ние тук, макар да сме в неприятелски, не сме в неприязнен край.

Както ти видя от началото на моето писмо, жителите еж ни безкрайно предани и безвъзмездно ни служат за съгледвачи. Когато турският отред се покаже някъде, веднага някой българин или грък дотичва с известие. И тъй като аз отново заприказвах за жителите, то ще ти забележа, че по-малко ни е предано духовното съсловие, епископите и архиереите. Това ще ти се стори невероятно, но то не само че е самата истина, ами е и твърде понятно. То се обяснява от историята. След превземането на Цариград духовенството само с това можеше да спаси право¬славната вяра от опасност, като се съгласи да стане оръдие на мюсулманите, за да държи християните в по¬кой. Висшето духовенство по такъв начин придоби граж¬данска власт. То отчасти събира данъци, то раздава правосъдие и урежда споровете, то довежда молбите до зна-нието на правителството. Ако тези обстоятелства от една страна са породили користолюбие сред мнозина членове на духовенството, от друга страна, много естествено, съз¬дали са доста низко подчинение на турското правителство, което произволно може да ги лишава от длъжности. При това епископите смятат за своя гордост да се проявят като хитри политици. Има го този грях, както ти е известно, и сред духовенството от другите вероизповедания. И така, румелийските епископи виждат от една страна, че от нас не могат много-много да очакват; те притесняват българите, като четат литургия и проповеди на гръцки език, уреждат само гръцки школи и т.н. Те знаят, че омразата на българите към тях ни е до¬бре известна и че става дума за промяната на всичко това. После, епископите доста естествено чувствуват, че каквито и да бъдат успехите на нашето оръжие, султанът ще си остане султан, Портата – Порта, патриархът – патриарх, синодът – синод, и че по такъв начин бъдещето им зависи от тяхното поведение. И така те хитруват, като гледат и нас да задоволят, па и с турците да не се разсърдят безвъзвратно. Низшето духовенство не действува така. То държи явно и безстрашно страната на народа, и в решителния момент кръстът ще поведе секирите и пушките на бой за народна независимост. И сега, стига само да им се даде воля и оръжие, те веднага ще се вдигнат на свята борба. Добре ли и предвидливо ли ние постъпваме, като пречим на това, за туй ще да съди историята. Но според съществуващите, дадени нам предначертания, ние не можем другояче да постъпваме, освен да удържаме тези бедни хора от действия, които могат да дадат повод за гибелна мъст от страна на турците.

Прощавай.

 

XII

Айтос, 30 юлий (11 август) 1829 г.

Преди всичко аз трябва да ти обадя, че за преминаването на Балкана главнокомандующият е награден с титлата граф Задбалкански. Дай Боже, щото той скоро да бъде награден с титлата княз Цариградски! В послед¬ното ми писмо аз се помъчих да изтъкна всички обстоя¬телства, които оправдават предприемчивостта на граф Дибича. Сега пък, наопаки, аз съм принуден да ти обясня причините на нашето продължително престояване в Айтос. Да си кажа правичката, то омръзна и на мене. Колкото и да е интересно състоянието на гърците и българите, най-сетне всекиму ще омръзне се за това да се приказва и нищо да не се прави за него. Но в Турция не е възможно да се лети с армията. Французите, в изве¬стната песен на един капитан, се хвалят, че за четири дена извършили един поход. Но това е било в хубавата, тлъста Германия. А нека опитат някога тука! Ние трябваше не само да осигурим снабдяването на армията с военни и съестни припаси, а за това да чакаме, подвижните магазини да се преместят зад планината, но също така е нужно да дадем възможност на нашите резерви да пристигнат и най-сетне да се уверим в количеството на силите и духа на предприятието на великия везир в Шумен. А пък той на 15/27 число от юлий, в деня, когато ние заехме Айтос, се опита да нападне Красовски. Битката беше доста ожесточена, но турците бяxa отхвър¬лени с големи загуби. Въпреки това везирът се възпол¬зува от туй, за да скрие движението на откомандирования от него зад планината Халил паша със значителен отряд. На 19/31 този отряд нападна ненадейно Уланската бригада на генерал Шереметьев в Ямбол с надежда да отмъсти на уланите за претърпените от него чести по¬ражения. И това този път би могло да им се удаде ако тук би имало началник, неопитен или нямащ морален дух, за да отстъпи спокойно, когато се следва. Но Шереметьев не е от тези. Той е дал доста примери на храброст, когато тя е бивала полезна, и тук не се уплаши от отговорността за отстъплението си. И отлично постъпи. Два дена по-късно той от своя страна нападна Халил паша, подгони и прогони турците и отново завзе Ямбол. Дай Боже на нашата армия повече такива самостоятелни и същевременно умни началници.

Но с това аз се отвлякох от прегледа на общите действия. Докато се случваше всичко това, пристигнаха нашите резерви. Те заеха Ченге и Чалъкавак, отваряйки пряко съобщение на армията зад Балкана с генерал Красовски. Тези мерки, изглежда, не се харесаха на великия везир. Нему също омръзна, види се, да гледа своите паши спокойно да си пушат лулите в Шумен. При това той поиска да побеседва с княз Мадатов, защото те са се родили в едно село, откъдето на младини везирът бил откаран от черкезите и продаден на турците. И така, след като изпрати около десет хиляди души под началството на Анадолския Кази Аскер през Балкана та да осигури от своя страна съобщението си с Румелия везирът, за да прикрие това движение, намисли да въ¬зобнови познанството с княз Мадатов със сабя в ръка. На княз Мадатова това нещо не беше присърце. Срещу излезлите делибашии той изпрати дивизион от принц-оранци. А тъй като броят на турците се увеличи той прати още един дивизион, а после още и още. Настана общ пир. Мадатов пак самичък, както винаги пред своите, посрещна тук великия везир, и те се поздра¬виха вежливо. Когато пък Красовски дочу, каква е рабо¬тата, и той поиска да види везира; по стар навик, без сюртук, само по риза, той се затече на бой. Между това началникът на неговия щаб княз Михаил Димитриемич Горчаков нареди пехотинците и размести артиле¬рията. Започна се генерално сражение, вследствие на което турците:

Пак си поеха предишния път.

Аз стихове не пиша, но този аз ще покажа на Муравьов. Нали той добре предава тропота на копитата на бягащите коне? Везирът, като се върнал в Шумен, легнал на дивана: кехлибарът задимил в устата му. И той си спомнил за княз Мадатова и за това, че да възобновиш старите познанства понякога е също така непредпазливо, както и да завръзваш нови. Ние това всичко вчера узнахме тук; покрай другото дойде още известие, че изпратеният от Шумен Кази Аскер Анадолски, като се съединил с Халил паша, заседнал в Сливен, което нещо стратегически не е лошо замислено, защото, запазвайки връзката си с везира, той заплашва нашия десен фланг и може, когато тръгнем да пречи на нашите съобщения. На граф Дибича Задбалкански това, разбира се, също не се харесва, и ние, оста¬вяйки един отряд с граф Пален във Факия, с дру¬гите войски ще потеглим за Сливен. Още не е известно, ще отидем ли от там по-нататък. Сега ми съобщиха, че на разсъмване ще тръгнем. И така, завършвам. Ще ида да си взема сбогом с нашите хазяйки, чернооки и чернокоси българки. Но аз забравих още едно, а то е твърде интересно. След Кюлевченската победа бе изпратен куриер с рапорт до императора направо в Ру¬сия. Между това, тъй като царят имал намерение да пристигне във Варшава, граф Дибич счел за нужно да изпрати своя адютант Будберг през княжествата и Виена, за да използува най-кратката австрийска карантина. Будберг заварил императора във Варшава. Ти си узнал по-рано от мене, че почти в същото това време, когато нашата армия побеждаваше великия везир под Кюлевча, царят в своята реч при откриването на полския сеим заплашил Австрия, като казал, че полската армия ще бъде авангард срещу враговете, които може да изникнат откъм тази страна. Императорът обаче се е безпокоил не толкова от княз Метерниха, колкото от свирепствуващата тогава в армията чума. Той разпитвал Будберга за всичко подробно и му заповядал да предаде на главнокомандующия, че познавайки качествата на неговата душа и сърце, той се надява по всякакъв начин да облекчи горчивата участ на страдащите войници. Императорът поръчал на Будберга да мине пак през Виена, за да получи от Татищева послед¬ните сведения относно намеренията на австрийския двор. Като пристигнал във Виена, Будберг се представил на Татищева. В едно от моите писма от Яш аз ти обясних политиката на Австрия в Източния въпрос. Обя¬сненията, дадени от Татищева на Будберга, за да бъдат докладвани на главнокомандующия, доказват, че политиката на Австрия в нищо не се е променила. Княз Метерних си дава страшен, ако не застрашаващ вид, но това е само вид, той не ще мръдне нито един войник; първо, защото не е в състояние да направи това, второ, за да не подкрепя намеренията на Англия и да не преди¬звика обща война, и, най-сетне, защото Метерних, под влиянието на старинните предания за обсадата на Виена от турците и могъществото на Отоманската Порта, не цени надмощието, което се постига чрез новите правила на военното изкуство, и не вярва в решителни успехи от наша страна. В това последното Будберг имал слу-чай да се увери лично. Татищев го завел на вечеринка у княз Метерниха. Ерцканцлерът дълго преливал из пусто в празно с младия адютант. Говорейки за висо¬ките и великодушни намерения на нашия цар със свойственото му многославие и догматическа логика, той заедно с това дал да се почувствува, че мъчнотиите на походите в Турция трябва да накарат Русия колкото се може по-скоро да сключи мир. Ти знаеш слабостта на княз Метерниха да знае всичко по-добре от всички. И така, той пита и, без да дочака отговор, продължава да говори. И в този случай пак, разделяйки се с Будберга, той го запитал, къде тоя мисли да намери граф Дибича.

- Зад Балкана, ако не и в Одрин, отвърнал Будберг рязко. Княз Метерних погледнал втренчено младия адютант и с усмивка, прилична на насмешка, му отговорил.

- Желая вам и на вашата армия щастлив път!

Ето ти тебе, какво значи велик дипломат и, както казват немците, гросер щатсман. За благото на Русия, желая щото той никога да не се окаже най-умен.

Прощавай.

 

XIII

Сливен, 2/14 август 1829 г.

Най-сетне и аз извърших военен подвиг. Аз плених един турчин и то в бой, моля те да забележиш това. За един дипломат това е необикновено нещо, и аз ще ти разкажа тази случка за забава по-подробно, още повече, че заедно с това ще ти дам представа за удържаната от нас при Сливен нова победа над турците. Като напуснахме Айтос, ние минахме през селото Пирно, дето се намира горещ римски целебен извор. Пирно по гръцки е това, което е Теплиц по чешки. Ба¬ните са разкошно уредени, басейнът е от превъзходен гръцки бял мрамор. От кого са били построени тези бани, не мога да ти кажа; надписи аз там не намерих, обаче разправят, че имало няколко такива, доказващи, какво къпалнята била уредена от император Адриан. Той на¬вярно от Одрин всяка година е идвал да се лекува през лятото в Пирно, също така, както пруският крал в Теплиц. В Пирно и сега са надошли много болни, сакати и други. След половин столетие, когато пак ще възникне българското царство, тогава ще става събор в Пирно, както в Баден-Баден. Някой Беназе или Шабер ще уреди тука публична банка, също така, както Беназе, на всички ще казва, че трант и карант е грабителство, а рулетката убийство, а между това ще събира парички за българския цар. От Пирно ние пристигнахме в Карнобат, а от там с усилен марш дойдохме почти до Сливен, дето останахме на бивак около едно българско село. На другата сутрин тръгнахме рано. Ридигер съставяше нашия ляв фланг. Заповядано му бе да обиколи Сливен от юг и да застане на Казанлъшкото шосе, за да пресече тук отстъплението на неприятеля. В центъра след¬ваше граф Дибич с 18-та дивизия, която се намираше под началството на Павел Димитриевич княз Горчаков и с друга войска в резерв. На десния фланг по окрайнините на Балкана вървеше Атаманският полк под на¬чалство на полковник Кузнецов, за да пресече, ако бъде възможно, отстъплението на турците в Балканските кли¬сури. Нашата войска беше малобройна. Но подир колоните следваше огромен обоз, който вдигаше ужасни облаци прах. Турците мислеха, че по цялото това про¬странство се движат войски, и бяха обезверени в себе си. Избягалият при нас българин ни съобщи, че пашите се готвят за отстъпление. Вече се виждаше наблизо градът. Главнокомандующият, който се намираше напред, заповяда на Горчакова да ускори марша и с усилена стрелкова верига да се доближи до първите къщи и ги заеме. Всичко потегли задружно напред през лозята. Но колкото и да бе прибързан нашият пристъп, ние скоро се убедихме, че надали ще настигнем турците. Зад една могила блестяха още щиковете на новата регулярна пехота, и поставеното на могилата топче даде няколко изстрела. При все това можеше да се съди, че всичко е в пълно отстъпление. Желаейки да знае, по кой път ще се оттегли неприятелят, граф Дибич заповяда на Антон Антоновича да побърза след княз Горчаков, за да узнае от пленници или от жителите, на къде отстъпва неприятеля. Препусна Антон Антонович, а подире му аз и двама наши казака. Догонихме стрелковата верига. От могилата току-що бе даден последен, но безвреден изстрел. Войниците завикаха ура и се втур¬наха напред. Но турци вече нямаше. Наопаки, насреща ни излизат жителите с икони, с хляб и сол, с радостни викове. Тълпа отлични, набити и стройни момчета заобикаля войниците и с любопитство разглежда мундирите и оръжието им. Девойките, които българите наричат булки и които по свежест и пълнота на лицето напълно заслужават това название, подават на войниците вино, хляб и плодове. Всички се кръстят, вдигайки ръце към небето, за спасе¬нието си от непоносимото иго. Между другото българи довеждат един хванат турчин. Антон Антонович го разпитва. Той твърди, че по-голямата част от турския корпус отстъпва по Казанлъшкият път. И наистина, ехото от артилерията в тази посока доказва, че Ридигер ги е достигнал. Но освен това турчинът казва, че част от вой¬ската с две старинни топчета взела посока към Балкан¬ските клисури. Това трябваше да се съобщи на Кузнецов, но княз Горчаков нямаше на лице адютант, така че аз предложих услугите си за изпълнение на тази поръчка. Взех за водач един млад българин и тръгнах напред. Аз нямах пистолети, а шпагата ми е дипломатическа, най-много с нея мога да заколя жаба. Но българинът ми даде тояга с желязна кука, а сам той си намери друга, и ние тръгнахме напред без всякакво опасение. Като преминахме през целия град, ние скоро навлязохме в една тясна, заобиколена от доста стръмни пла¬нини клисура. Тук ни се представи чудновато зрелище. По спусъците на двете страни на долината тича в буйно безредие и с възможната бързина по пътечките и под¬скача през храсталаците и лозята редовната турска войска. Казват че на страха очите са големи, но в тази минута турчите от страх не виждаха нищо. Макар и без оръжие и натъквайки се навсякъде на турци, които висяха над главата ми, аз въпреки това се смятах в долината напълно безопасен. Все пак бях силно зарадван, когато настигнах полковник Кузнецова. Аз изпълних поръчката на княз Горчакова, и той веднага даде нареждане на предната команда да ускори хода, за да превземе оръдията, ако е възможно. Вървяхме ние така няколко минути, когато изведнъж около един баир се зачуха пред предната команда изстрели. Кузнецов изкомандва „марш, марш“. Казаците наведоха пиките и с викове ура се хвърлиха напред в буйна смесица. Пътят в клисурата беше тесен и аз се отстраних, за да дам на ка¬заците да изтърчат, когато изведнъж чувам около себе си изстрели. Обръщам се, – от всички страни из храсталаците наизскачаха турски войници. Но страхът, изобразен на техните лица, и тяхната бързина ми доказваха, че те търсят само спасение от тичащите подире им казаци. Заприлича на лов за зайци. Но по-голяма част от тях, захвърлили оръжие, прескочиха през ручея, който беше напреде им, и се покатериха по скалите. Един от тях, неуспял да стори това, като ме видя, се хвърли към мене с вик: „Аман, Аман!“ Аз махнах с ръка, за да го успокоя и повиках казака, който се нами¬раше тук. Но щом турчинът видя това, и страх го обзе отново: той почна да бяга. Аз ударих коня с камшика и го погнах. В миг го хванах за раницата с българската кука. Нещастникът захвърли пушката и падна на колени. Аз поверих пленника на моя казак, като си взех за плячка само едни женски български черве¬ни пантофки, и доволен от този мой доблестен подвиг, сигурно пръв и последен от този род, се отправих назад в града. Там, като надарих една българка с плячкосаните обувки, аз научих, че работата е свър¬шена, че нашата кавалерия е превзела от турците в бой 12 оръдия с множество пленници и че там също така турците се разпръснали и избягали от страх в пла¬нината.

Ето нашите дела при Сливен. Те са важни в много отношения, а най-вече затова, защото доказват, че отсам Балкана султанът няма средства, а турците нямаха мъжество да ни се съпротивляват. Този факт се потвърждава още от показанията на един ефенди, т.е. турски дипломатически чиновник, когото нашите взеха в плен. Той лежи при нас около палатката. И сега яде пъпеш и краставици и пие вода с рахат локум, един вид тур¬ски пестил, с който аз го почерпих. Но дълго време той не можа да се съвземе от страх. Въобрази си, че когато Дибич заповяда на жандарма да го изпрати при Антон Антоновича за разпит, нещастният ефенди, като забеляза огромната шашка на своя водач, помисли, че е настъпила последната му минута и че ще му направят сиким башка, т.е. ще му отсекат главата. В това ужа¬сно състояние той, влизайки в палатката, се хвърлил в краката на Антон Антонович, цел треперейки. С мъка го убедиха, че той ще остане жив и че дори ще получава през време на пленничеството си добра заплата, ако ни съобщи всичко, каквото знае за намеренията на великия везир и за общото положение на работите. Неговите по¬казания, които аз току-що преписах, са твърде важни. Единствената армия на Портата е тази, която е съ¬брана в Шумен. Но великият везир няма намерение да напусне своя укрепен лагер. Той още от по-рано е вече обявил, че изпратеният в Сливен отред е последен и че други войски за защитата на Румелия той не може да даде. И така, според мнението на ефендито, не само Одрин, ами и самият Стамбул се намира без за¬щита. В Одрин били събрани няколко хиляди, може би двадесет, пехота и кавалерия, но това било сбирщина или пък нова редовна, но за нищо негодна войска. А в Цариград, освен петнадесет хиляди обмундировани деца, намали никакви средства за защита. Тези показания на пленения турски дипломат носят отпечатък на истина. При това дипломатът е страхлив и нему е обявено, че той ще ни придружава и че ако това, което ни казва, не се окаже правдоподобно, сам той ще е виноват, ако с него постъпят другояче. Както и да е, съобразявайки по¬казанията на ефендито с фактите, с това, което ние виж¬даме наоколо си, и взимайки под внимание привързаността към нас на цялото християнско население, както и равно¬душието към съдбата на турското, главнокомандующият се е решил да потегли за Одрин. Ние утре тръгваме, с което можеш да ни поздравиш. На война често не е така мъчно да побеждаваш неприятеля, както да съдиш вярно за значението на победата и да се възползуваш от нея.

Всецяло твой.

 

XIV

Ески-Сарай, 14/26 август 1829 г.

Аз преди шест дена на барабан на турска хартия и с турско перо, с тази само разлика, че не отдясно на¬ляво, а отляво надясно, написах телеграма до нашия пратеник във Виена Татищев с известие за влизането на нашите войски в Одрин. Тази телеграма, подписана от Дибича, аз връчих на минаващия в минутата на нашето встъпване френски куриер. Ти вероятно си я чел във вестниците и вследствие на това ще разбереш, че ако пиша Ески-Сарай, това значи Одрин, по турски Едирне. Но ще попиташ, какво е това Ески-Сарай? Та ето какво: ески по турски значи стар, а пък сарай ти е известна дума. Ески-Сарай, следователно, значи стар сарай. И наистина, Ески-Сарай, в който по-рано султаните са бла¬говолили да имат резиденцията си, днес напълно заслу¬жава своето название. Което не е в развалини, то прилича на сарай. Това е жива картина на днешното турско царство. Развалини, останки от предишно величие, под сянката на вековни дъбове и платани, при вливането на бързо те¬кущите води на Марица и Тунджа, ето що е Ески-Са¬рай, ето где ние разположихме нашите палатки, ето от къде аз ти пиша. По какъв начин ние дойдохме, аз ще ти разкажа подробно, но първична представа за това ще ти даде изразът на нашия пленник турски дипломат, т.е. ефендито. „Джин акулли дюр“ казва той за Дибича, което значи: дяволът се е нагнездил в него. А пък аз, тъй като не съм турчин, ще кажа „иш Аллах“, велик е руският Бог. Ти знаеш, че в 768 година от хайрета или хеджира, т.е. в 1360 година, и през пър¬вата година от царуването на Амурата 1-ви, неговият генерал Етабеки Шахин Лала превзел с пристъп град Одрин. Султанът по внушение от мюфтията още веднага построил там великолепен Ями, който и до сега се нарича с неговото име Муради. До преди него султаните не присъствували при намаз с народа. Това не се харесвало на мюф¬тията и веднъж той казал на султана, като дошъл при него, за да му донесе свидетелството на Менла Фенари: „Царю, нека моята постъпка не ти се стори странна. Твоето слово, като султанско, е свято и никой не се съмнява в него. Но пред мене то няма никаква сила. Правосъдието не приема свидетелството на човек, който не се е съединил още в молитвите си с мюсулманската об¬щина“. Сякаш Пипин с папата... само че френският оберхофмаршал подарил на папата владения, а султа¬нът не направил това. Ново нещо на света няма.

С превзимането на Одрин е свързано също друго, важно за Турската империя, произшествие, това е станалото след две години, т.е. в 1362 година, учредяване на енгишеритe, т.е. еничарите. С висок хат петият от поробените на война християни бил присъден за султана. Тези християни потурчвали, както казват бълга¬рите, т.е. морално и физически превръщали в мюсулмани и ги записвали в особена милиция. Живял тогава в Турция един калугер на име Хаджи Бекташ, известен със своите чудни деяния и пророчества. При него султан Амурад изпратил милицията от новобранци, като му поръчал да я благослови и да й даде название и знаме. Бекташ, като прострял ръкава от своята риза върху главата на едного от войниците, казал: „Нека бъде името ви енгишери, нека бъде ръката ви винаги победоносна против неверните, а вашите шапки нека приличат на моя ръкав“. И всичко това се сбъднало: новобранците си сло¬жили чалми във вид на ръкав; те се нарекли енгишери, т.е. новонабрани, и били дълго време победоносни. С време, когато обширността на империята наложила увеличение на войската, султаните счели за удобно да развият и по-нататък този евтин начин да се потискат християни с християнска кръв. Нов султански хат принудил християните от десет сина да дават едното за енгишерите. Този законен начин да се десетери християнското население по-късно бил официално отменен, но попитай българите, колко християнски деца еже¬годно турцитe потурчват и до сега. Както и да е, участта на Одрин е свързана, изглежда, с участта на енгишеритe. Преди две години султан Махмуд унищожи тая буйна милиция, но затова пък ние превзехме от него Одрин. Сближението на тези две произшествия има своето значение. То ще ти изясни, как Одрин е превзет от дипломат. Да, от дипломат, и този дипломат съм аз. Аз пръв влязох в тази предишна столица на султаните. По какъв начин, ще ти разкажа. След победата при Сливен всички обстоятелства потвър¬диха показанията на нашия ефенди за отсъствието на всякакви средства за съпротива в Одрин. Това затвърди главнокомандующия в решението му да се запъти за там без всякакво забавяне. В Ямбол, дето беше първото ни нощуване и дето цялата армия се бе съсредоточила, бяха взети следните мерки. Главната квартира с кор¬пусите на Пален и Рот, т.е. с втория и шестия, след¬ваше по левия бряг на Тунджа, Ридигер с шестия по десния бряг на тази река. Отделен отряд под начал¬ството на генерал Будберг се запъти между това от Факия за Къркклисе. От Ямбол до Одрин минахме в три силни преходи. А между това с отдалечаването от планините горещината ставаше ежеминутно по-нетърпима. За горките войници, особено предпоследният преход в Буюк Дервент, беше същинско страдание. В Буюк Дервент показанията на българите, намиращи се в Одрин, говореха за правените там от трима паши приготовления за защита на града, но турският ефенди твърдеше все своето. Прочее, на всеки случай бяха взети мерки, и на разсъмване тръгнахме. Със свойственото му нетърпение граф Дибич не само бързаше напред с кавалерията, но дори, като я изпревари на превала, само с казашкия полк на кабриолет продължи напред. Ние го следвахме на коне и само се питахме помежду си: Нима той иска с кабриолет да превземе Одрин? Скоро се показаха в далечината минаретата и куполите на Одрин. Дибич заповяда да му доведат коня и се изкачи на едно възвишение, за да огледа от там по-добре местността. Натъкнахме се на един старовремски окоп. „Този окоп съществува отдавна“, каза с чувство на гордост главнокомандующият, приповдигайки се на коня, за да си придаде външност на велик завоевател. Аз за голям свой срам, макар и да съм чел Гиббона, не можех да кажа, кой неприятел от север последен е дошъл до Одрин. Я питай ти едното от твоите учени немци.

След това избухване на гордост Дибич заповяда на всички да спрем, а сам той с един адютант се отправи към лозята, за да разгледа по-отблизо околността; а пък ние от своя страна насочихме към града своите зрителни тръби. Одрин лежи при втичането на Тунджа и Марица. Това изобилие от вода дава на цялата природа необикновена сила, разкош и свежест, рядка през месец август. Измежду високите многолистни дървета блестяха белите стени на Ески-Сарай. По-отляво се изди¬гаха към небето стройни минарета и величественият купол на султан-Селимовата джамия. От дясна страна зад Тунджа на една открита възвишеност се показваше огромна, но некрасива сграда. Ние веднага отгатнахме, че това са казармите. Над тях на възвишението се виж¬даше доста обширен лагер. А пък от лавата страна, господствуваща над града, се издигаше доста стръмна ви¬сочина. По нея се виждаха укрепления, а в тях блестяxa пушки и се пъстрееха некрасивите червени фесове на новата турска пехота. Наближаваше вече вечер и полегатите лъчи на залязващето слънце, удължавайки сенките, да¬ваха на цялата картина тайнствената прелест на полусвeтлината. Изведнъж по окрайнината на града се забеляза дви¬жение. Показа се пъстра тълпа. Затече се Рудзевич да из¬вести за това граф Дибича, защото, тъй като освен ня¬колко казаци друга войска с нас нямаше, лесно можеше да се случи, че вместо да превземем Одрин, Дибич и ние самите да се озовем в плен. Повика Дибич Антон Антоновича и генерал Берг, и те тримата започ¬наха да гледат през зрителните тръби. Скоро те се убедиха, че тази тълпа няма никакъв неприязнен изглед. По всичко се виждаше, че това е мирна депутация. С обикновената си възбуденост Дибич, обръщайки се към Антон Антоновича, му заповяда да отиде насреща й и да й обяви, че никаква капитулация няма да има и че градът трябва да се предаде безусловно и то още преди залез слънце. „Да, но позволете да забележа, отвърна Антон Антонович, че слънцето вече е на залязване, че войските още ги няма, и че ако те не приемат нашето пред¬ложение, ние ще бъдем поставени в голямо затруднение“. Наистина, на кавалерията бе вече заповядано да следва, под началството на Крейц, в ляво по цариградския път, за да се пресече отстъплението на турските вой¬ски, а пък пехотата още не се виждаше. Дибич се заеме и се съгласи да даде на турците срок до утре. Антон Антонович отиде с куриера и с един казак. А ние се разположихме в лежащия близо до пътя при една прохладна рекичка чифлик, т.е. по нашему хутор. Ти можеш да си представиш, с какви чувства прекарахме нощта и с какво нетърпение очаквахме първото сияние на слънцето. Дибич бе още по-нетърпелив от всички ни. Преди да се разсъмне той беше вече на коня си. Той каза на Антон Антонович, който повторно се отправи към излязлата депутация, че ако в осем часа не бъде нищо решено, войските със сила ще превземат градските стени, укрепления и казарми. Войскитe започнаха да се движат. Дибич с радост ги поздравляваше, а войниците, въпреки три изморителни прехода, въодушевени от из¬гледа на лежащия пред тях град, весело му отвръщаха със своето: „ще се стараем“. В своето нетърпение Дибич, без да дочака осем часа, заповяда на войските да се доближат до града. Същата заповед бе дадена на идва¬щия по десния бряг на Тунджа Ридигер. На нашата предна колона бе дадена посока към господствуващето над града укрепление. Скоро ние започнахме да разли¬чаваме всички предмети. Всички ни завладя приятното чув¬ство на неизвестността, защото ние не знаехме, ще ни срещнат ли куршуми и гранати, или викове на миролюбиви жители. Тази неизвестност порасна още повече, когато ние вече видяхме излизащите от града и насочващите се към нас въоръжени конници, а зад тях също така въоръжена пеша тълпа. Идвайки все по-близо и по-близо, те скоро почти ни заобиколиха отзад и отпред, гало¬пирайки на своите леки и пъргави коне; турците не издаваха никакви признаци на неприязън. Като видя това, граф Тол, който вървеше с предната колона, заповяда на музиката да засвири. Наместо топове загърмя известният ти от всички разводи (караули) марш от операта на Росини „Моsе“. След това песни и хора. Така се до-ближихме ние до редута, който ни гледаше страшно със своите оръдия. Ние не вярвахме на очите си. На¬шето учудване още повече порасна, когато стоящият при редута турски караул от редовната пехота застана на почест, а офицерът, като изкомандва на караул, ни отдаде чест и с назначения от наша страна караул направи смяна по всичките пра¬вила на устава. В същата минута се появи и Антон Ан¬тонович с аян-агата, т.е. с обер-полицмейстера, и извести, че градът се е предал безусловно. Като по¬вери на граф Тол да разположи войските, както намери за добре, и да заеме вратите, но да не влиза в самия град, граф Дибич с Антон Антонович, с агата, с генерал Берг, Обручев и останалия щаб влязоха в градината на Ески-Сарай, за да преминат Тунджа и да пресрещнат при големите казарми Ридигера. Ти разбираш, какви бяха нашите чувства, когато встъпвахме в бившето тайнствено убежище на султанските любимки. И ти сигурно си представяш също живо горчивото чув¬ство на турците, когато те за пръв път видяха гяури и копита на казашки коне да тъпчат тази свята обител. Но в това последното ти много грешиш. Ще повярваш ли, че когато ние минавахме през градината, двама турски войници хвърляха тояги в едно орехово дърво, без дори да се обърнат да видят минаващите чужденци? Ти ще кажеш, че това е турска гордост! А аз считам това за хладно равнодушие, верен признак за упадъка на народния дух и сляпа покорност на неизбежната съдба. Пак тука ние имахме и друго доказателство за това. Като преминахме през два моста на десния бряг на Тунджа и следвайки по една тясна, обложена с каменни стени улица, ние се озовахме на един огромен площад, в средата на който стърчат големи казарми. Дибич мислеше, че там вече се намира Ридигер, но вместо това ние виждаме маса турски конници да изкачат от тях. Пред вратите блестят пушки и щикове. Граф Дибич се обърна. В цялата свита не пукна нито една пушка, нямаше нито една оголена сабя. „Фонтон, каза той, като спре, се пак не е зле да се узнае, какво има там. Че току виж са ме взели в плен“. Антон Антонович препусна, а след него и целият дипломатически корпус. Този корпус, макар и важен, е твърде малоброен. Княз Ханджери, Муравьов, аз, куриерът и още двама казака; но ние, без да броиме нито своите, нито неприятелите, се хвърлихме храбро към вратите; от тях излизаше в тоя момент цел баталион регулярна турска пехота. На двора се виждат още няколко други. Без да спира нито една се¬кунда, Антон Антонович ги доближи и им каза по тур¬ски: „накъде, накъде? вие нима не знаете, че градът се предаде, че вие сте свободни и можете да си вървите по домовете? И така хвърлете пушките и вън“. Не дочакаха юнаците да им се повторят тези думи. Само се чуваше тропането на падащите върху калдаръма пушки; хората се разпръснаха. Какъв голям подвиг на дипломатическия корпус! Между това пристигна Дибич с Ге¬нералния щаб, а от друга страна и Ридигер със своя корпус. В тая минута се яви при главнокомандующия също и френския куриер, за когото аз ти говорих в началото на това писмо. Граф Дибич заповяда да се на¬пише телеграма до Татищев, а след това куриерът да бъде изпроводен през нашите предни постове. Ти знаеш, че тази телеграма аз я написах на турска хартия, намерена в казармите. Сетне, като взех за конвой че-тирима казаци, аз предложих на куриера да тръгнем. Но тук той възрази, че бил оставил нещата си в Одрин у френския консул, и аз се реших да отида с него в града! Изпърво ние вървяхме съвсем свободно по доста празни улици; но, когато по-нататък навлязохме в града, тълпата значително се увеличи. На главната улица около пазара на Али паша просто нямаше къде да се мине. Въоръжени с пистолети, ятагани и шашки турци гледаха мрачно мене и моите казаци, обаче веж¬ливо ни даваха път да минем, без да произнасят нито закани, нито обидни думи. Ние щастливо достигнахме до френския консул Вернас. Беше около дванадесет часа и г. Вернас, според тамошния обичай, в това време седеше на масата и обядваше. Аз поседнах и, докато куриерът си стягаше багажа, преспокойно се наобядвах. Сетне заедно с куриера ние пак минахме през града и като прекарах французина през нашите предни постове аз се завърнах в Ески-Сарай, дето вече под платаните бяха разпънати нашите палатки. Тълпа гърци и българи заобикаляше Ески-Сарай. Радост бе изписана по лицата им. Те разглеждаха нашите войници, особено хусарите и уланите, и всеки им поднасяше, каквото може. Появиха се също, но със стоки за продан, източни евреи, така на-речени караими, и любопитно беше да се види тяхната среща с нашите, така наречени полски евреи, които ти познаваш добре. Тук и талмудът не помагаше! Те не можеха да се разбират помежду си, но затова пък по-чнаха безбожно да се лъжат един други. Прочее, в това отношение е мъчно да се каже, кой кого ще надхитри - гъркът, арменецът или евреинът.

Ето ти превземането на Одрин. Предалата се турска войска е разпусната; но всички военни припаси, топове и амуниции ни се паднаха плячка. Пашата на Одрин е също в наши ръце, но той е оставен на мястото си, като му е възложена отговорността да държи в спокойствие тур¬ското народонаселение. На пръв поглед превземането на Одрин на мнозина ще се стори събитие, което не е било никак трудно във военно отношение. Моето мнение не е такова. Кръвопролитните битки не са, които имат вече толкова голямо значение във военните работи, а смелостта в предприятието, решителността в движенията и умението да се използуват обстоятелствата. Това съумя Дибич; и чест и слава нему, защото той завърши с това войната. Да, любезни приятелю, войната е свършена. Сега е наш ред. Сега трябва да сключим мир. И така – помоли се за мира.

Прощавай.

 

XV

Ески-Сарай, 1829 г.

Нашият ефенди, плененият турски дипломат, при¬казва малко, но затова повече мисли, което впрочем е твърде понятно при храна, състояща се от пресни краста¬вици и пъпеши и при изобилна вода. Ние вече му предла¬гахме шампанско, но той, против обичая на днешните тур¬ски велможи, се отказва. Сигурно той се страхува, да не би да му изтръгнем неговите криптографически секрети. Да. Турците вече се просвещават! Те също имат свои шифър за тайната кореспонденция. Но какъв! Преди два дена ние заловихме едно писмо, писано от великия везир от Шумен за Цариград. То беше шифровано, но само че така, както се употребява шифър за секретни писма на девици помежду им в институтите. Бедният ефенди, ако знаеше, как сме се смели, той без угризение на съвестта би си пийнал шампанско. Но що впрочем аз говоря? Нашият ефенди е турчин, каквито са и другите. Той страда от същия първороден грях. Ислямът, т.е. на¬ставленията на Корана или на Мохамеда, не са нищо друго, освен приспособено към материалните усещания на из¬тока учение на вярата в един Бог. Но по този начин формата е възтържествувала над мисълта. Всички при¬върженици на исляма са сковани от външната форма. Този порок е причина, дето турската държава, да се изразя с думите на нашия граф Канкрин, е и ще бъде: държава на ненужни формалисти. Това се отразява навсякъде, в незначителните, както и във важните неща. Представи си всичкото достойнство на турския писател се състои в изяществото на почерка. И такива почерци има седем. Всеки има свое особено название и употреба. Има почерк неши, употребяван в книгите; има талх – за съдебни присъди; има сулусса за надгробни и други надписи; има дивание за министерски писма, т.е. за сановниците на Дивана и пашите. Има рика, това е почерк за мемоари, полуофициални ноти и частни писма, защото тези форми са преминали не от нас към турците, а от турците към нас. Има почерк сиякат, това е почерк на Министерството на финансите. Това е, както у нас в Европа, двойна бъркотия, двойна глупост, т.е. такава, която не само този, който слуша, но дори този, който говори, не разбира. Има най-сетне почерк кирма, това е смесица от френски с нижегородски, т.е. на неши с рика. Въоб¬рази си, ако у нас в канцелариите би имало толкова раз¬лични почерци. Но от това не бива да се боим. У нас централизацията и в това е в пълния си разцвет. В Русия скоро ще има само един почерк, това е кантонистският почерк... Той има всички необходими каче¬ства на красота и изящество, но за нещастие и един недостатък, наистина незначителен, защото се състои само в това, че този почерк не може да се чете. Буквите, и, т, ш, щ, м, н, и другитe се смесват една с друга, за¬щото са съставени от пръчици. Защо не кажеш от тояги? – ще попиташ ти. Аз не пиша сатира, и затова не питай. Освен тези любопитни неща, ефенди ми раз¬каза и други не по-малко интересни. Представи си, че за да отпразнува двадесет и седмия ден на рамазана, така наречения кадър гиджеси или лейкет ел кадър, т.е. тържествен ден, в който, според мюсулманското предание, Бог изпратил на Мохамеда несъздадения коран, султанът, къде ти мислиш, че отива на молитва? В храма „Света София“, в „Софийския събор“. Но, да си кажа правото, това на нищо не прилича. Срам и позор за християнството! Откакто узнах това, мен по¬вече, отколкото когато и да било, ми се прииска да стигна с войската до Цариград, не за да прикова там Олеговия щит, които, струва ми се, и в Московската оръжейна па¬лата не се намира на лице, но за да измъкна от султан¬ската малка джамия в двореца пазещите се там под стъкло плащ на Мохамеда и няколкото косми от Мохамедовата брада, по турски кили-мубарен, и да поставя тази плячка в С.-Петербургската кунсткамера редом със слугата на Петра Първи. Но за нещастие, това мое желание не ще се сбъдне. Миналата година се оплакваха и викаха в Петербург срещу бавността на военните успехи, а тази година, изглежда, пак там са се изплашили от бързината им. От Петербург, – но това е голям секрет и не го казвай никому, е съобщено на главнокомандующия решението, взето след дълги в специален съвет заседания и ра¬зисквания, в което постановили, че оставането на бурнуса на Мохамеда и на космите от брадата му в Стамбул е необходимо за ползата на Русия и за спокойствието на света и че на това основание главнокомандующият е длъжен да избягва действия, които могат да застрашат тези скъпоценности. В С.-Петербургската кунсткамера тези неща биха били за спокойствието на Европа прекрасно не само запазени, но и погребани. И ти да не мислиш, че това е невъзможно, че ние сме твърде малобройни. Ние сме наистина малцина, но виж нашето положение. Ние зае¬маме Одрин и Кърк Клисе. Скоро ще влезем наляво във връзка с нашата черноморска флота след завземането на крепостта Иниада. От дясна страна, изпратеният под началството на генерал Сиверс по течението на Марица към устието на тази река отряд с завладяването на крепостта Енос ще ни открие съобщение с нашата ес¬кадра на граф Гейден в Архипелага. В центъра за во¬допой на нашите казашки коне служи Пропонтис или Бяло море, а пък предните ни постове се намират в Силиврия, която е на шестдесет версти от Цариград. И така, европейското царство на султана е вмъкнато в онзи триъгълник, който след превземането на Одрин от турците е съставял последното достояние на Палеолозите в също такова морално и физическо безмъжество, упадък и разстройство, както и византийската държава, като при това няма други защитници, освен огромните и тромави топове, които са осъдени на веки веков да стрелят в една по-сока, и петнадесет хиляди обмундировани деца, които очакват с нетърпение настъпването на ваканцията. Ето какво има пред нас. Да видим сега, какво пък има зад нас. Там ние още виждаме войската на везира в Шумен, но, изглежда, Красовски има намерение да отнеме прелестите на девството на тази крепост. По-нататък, в Русе и Видин още стоят гарнизони. Но ето всички остатъци от турското владичество в България и Румелия. Що се от¬нася до народонаселенията, то мюсулманското, малобройно и разпръснато, се крие по селата; в градовете то с покорна глава очаква бъдещата си съдба; християнското пък, което съставя мнозинството, по бреговете на морето се състои от ловки, пъргави и деятелни гърци. А във вътрешността на страната ние виждаме набито, бодро и строй¬но българско племе, въодушевено от надежда за освобождение от омразното иго, жадуващо да има оръжие в ръцете си, за да основе своята независимост на собстве¬ното си мъжество. Стига само да свирнем, и ние ще има¬ме под оръжие не десет, не двадесет, но двесте хиляда души. В останалите провинции работите на султани не вървят по-добре. В Босна и Херцеговина мюсулман¬ското население, състоящо се от изменници славяни и хри¬стияни, е също малобройно. В случай на решително раздрусване владичеството на Портата то не ще бъде в съ¬стояние да издържи натиска на православните сърби и чер¬ногорци. Остава Албания. Там наистина господствува мюсулманската вяра, но не и любов и привързаност към сул¬тана. Казват, че сега шкодренският паша Мустафа се размърдал, събрал войска и имал намерение да дойде на помощ на султана. Но това е комедия. Той чувствува, че работата върви към разпадане и иска да покаже ревност към султана преди сключването на мира. Обаче в случай че Портата падне, той спокойно ще се завърне обратно, доволен, ако придобие известна политическа неза¬висимост! И така, и от тил ние не трябва и не можем да имаме някакво опасение. Не ние сме на неприятелска земя, а турците, мюсулманите. Повече от всякога те чувствуват, че на Балканския полуостров те стоят на бивак и че неминуемо рано или късно тe трябва да се приберат на левия бряг на Босфора. И така, участта на Турция е в наши ръце. В това никой от нас, нито до¬ри от турците, не се съмнява. Е, та що от това? – ще попиташ ти. Каква е работата ли? – Та ето каква е; ще се помъча да ти разтълкувам това, колкото се може по-ясно. По топографически и стратегически причини ние не бива да правим завоевания на Балканския полуостров. Едно придобиване на княжествата би било вече за нас не прибавка на сили, а причина за отслабване. За да ти докажа това, аз ще ти разкажа един анекдот от миналата турска война. Когато княз Прозоровски бил назначен главнокомандующ на армията, той преди зами¬наването си от Петербург имал свиждане с император Александър, за да приеме последните му заповеди - на масата в кабинета на Негово Величество била разтво¬рена картата на Турция и съседните с нея държави, и императорът почнал да излага плана на действията за решителен и скорошен успех. Без да прави каквито и да било възражения, княз Прозоровски налягал само с пръст Буковина и Трансилвания на това място, дето Кар¬патите образуват вдадения в руските владения ъгъл. Княз Прозоровски не си махал пръста дори то¬гава, когато това могло да пречи на императора да движи ръката си. Не разбирайки причината на тази странност царят доста нетърпеливо попитал княза, защо той нищо не говори, а само пречи с пръста си.

– Извинете, Ваше Величество, отговорил Прозоровски, но аз бях се замислил. Аз виждам на този пункт сто хиляди бели мундири, които ще пречат на моите действия така, както моят пръст – на свободното движение на ръката на Ваше Величество.

Ето, любезни приятелю, цялата гатанка. От Буковина Австрия господствува над цялото течение на Днестър и над съобщенията на Русия с княжествата и Задбалканския полуостров. Като се вземат под внимание тези стратегически изгоди, от които се ползува Австрия, всякакво разпро¬странение на Русия в Балканския полуостров би имало непременно за последица това, че политиката на Русия би се подчинявала все повече и повече на влиянието на тази държава. Имайки възможност с превъзходящи сили да заплашва нашите владения на Дунава, тя във всички въ¬проси ще има надмощие над нас и ще ни принуждава да следваме нейните предначертания. А такъв резултат, вярвам, и на тебе е толкова малко приятен, колкото и на мене.

И така, завоеванията и териториалните придобивки на Бал¬канския полуостров, ако те сега са възможни поради благоприятно сложилите се обстоятелства и приятелските отношения на Русия с Франция, не биха били съгласни с нашите постоянни изгоди. Те не биха били трайни и биха заробили независимостта на нашата политика.

Ако аз в това отношение съм напълно съгласен с решението на нашия кабинет, от друга страна не мога да споделя неговото мнение да се продължи съществуването на Турция. Император Александър вярно и справедливо е казал, че проливите на Босфора и Дарданелите са ключовете от неговия дом. Но в такъв случай разумно ли е тези ключове да се оставят в ръцетe на Турция и именно затова, че тя е слаба дър-жава? Аз никога няма да се съглася с това. Напразно ние се лъжем с надежда, че Портата, колкото е по-слаба, толкова ще е по-послушна и по-покорна; със страх прия¬телство не се печели. Та впрочем страхливият приятел е по-лош и от враг. Ако ние утре сключим с Турция отбранителен и настъпателен съюз и ако Англия ни отвори война, мислиш ли ти, че ще може да се опрем на Портата и че тя, ако й обещаят да й върнат Крим, не ще пусне англичаните през Дарданелите и Босфорския пролив? Не, любезни приятелю, от такова приятелство като турското ние имаме твърде малко полза, а неудоб¬ства и опасности – колкото щеш. Имайки най-безкористни намерения, ние при все това сме възбуждали и ще възбуждаме недоверие у другите европейски държави. А слабостта на Портата им дава възможност непрестанно да ни противодействуват и да ни вмъкват в разорителни и безполезни войни. От която страна и да разглеждаш въпроса, не виждам никаква полза за Русия от такава слаба съседка, каквато е Портата, и при това да си навлича срам и да търпи от нея не само притеснението на едноплеменните и едноверни народи, но и унижението на самата Православна източна църква. Какво тогава да се прави? Как да се действува? За това не са ме питали, но аз ето какво бих казал. Географическото положение на Русия на юг страда от природен географически недостатък. Тя не може да чака до периодиче¬ския потоп, за който аз веднъж ти писах, т.е. пет хиляди години, в надежда, че тогава природните стихии ще разширят Проливите на Босфора и Дарданелите. Ру¬сия на юг иска простор, отговарящ на нейната важност и на влиянието, което тя трябва да има върху всички европейски работи. Докато Европа не намери удобен начин да задоволи тази неотложна нужда на Русия, до то¬гава Източният въпрос не ще бъде разрешен, а ще виси над света като Дамоклов меч. Всяко решение на този въпрос, което не ще отговаря на руските изисквания или бъде противно на нуждите и желанията, вродени на народните чувства, ще бъде решение временно, нетрай¬но. Отварянето на Проливите на Босфора и Дарданелите и забиването кръста върху храма „Света София“, т.е. възстано¬вяването на Източната православна църква във всичкия й блясък, са две начала, едното физическо, другото морално, на които трябва да почива разрешението на така наречения Източен въпрос, ако Европа иска да се освободи от недъзите и нещастията, изтърпяни от нея от времето, когато се е вмъкнало турското владичество. Моята мисъл за разрешението на тези въпроси ще ти се стори, може би, чудновата, но при все това аз няма да я крия от тебе. И не мисли, моля ти се, че аз ще предложа да се произведе патриарха папа и да му се даде като светско вла¬дение Цариград с приличен окръг. Защо е на духов¬ната власт да има такива материални грижи? Това и на запад е без печалба. Време е и там папата да се осво¬боди от тези мирски безпокойства. И така аз никак нямам намерение да въдворявам друг папа в Цари¬град. Това не би било съобразно с духа на Източната църква. Но за това друг път. Сега става дума за поли¬тическия въпрос. Англия, желаейки да си осигури достъп в Средиземно море, е завладяла Гибралтар и го държи под своя власт със съгласието на цяла Европа и дори на Испания, която не вижда в това никакво стеснение на своята независимост. Че защо в източните про¬ливи Русия, та ако щеш и другите държави да нямат кре¬пости, които да осигуряват свободен проход на всички и на всеки през Босфора и Дарданелите? Но има още и друга комбинация. В предишно време датското правител¬ство, когато още му принадлежала Норвегия, оспорвало на военните кораби преминаването през Категат и Зунд. Откакто Норвегия принадлежи на Швеция, за това и дума не става. Приложи това към Източните проливи. Нека има на европейската страна християнска държава със столица София, а на азиятската–мохамеданска със столица Кайзарие, тогава свободният за всички достъп през Проливите ще остане без вреда. Турция, макар и раздробена на две части, ще бъде във всяка част по-силна, отколкото е сега в своята цялост, и Източният въпрос ще престане да ни безпокои. Що се отнася до вътрешния ред на Бал¬канския полуостров, то ние по навик в съвещание с Европа ще надарим всека народност там, т.е. гръцката, българската, сръбската, румънската и дори албанската, с органически устав и с някакъв общ сейм по подо¬бие на германския или швейцарския, и всичко ще тръгне отлично. Но това няма да го бъде. Ние ще си отидем както дойдохме, и ще предоставим разрешението на въпроса на руския Бог,

Прощавай.

 

Писмо XVI се изоставя. Бел. на прев.

 

XVII

Ески-Сарай, 17/29 август 1829 г.

Изпратените тук от Шумен турски пълномощници пристигнаха вчера и се явиха с покорна глава. Тъй като нашите пълномощници още ги няма, то граф Дибич, по силата на своето право като главнокомандующ, назначи двама пълномощници, а именно княз Петър Димитриевич Горчаков, командир на 18-та пехотна дивизия, и Антон Антонович Фонтон. И двамата поеха тази длъжност само временно, и то до пристигането на същинските Височайше назначени пълномощници. И турските пълномощ¬ници бяха така добри, че се задоволиха от този пръв в дипломатическите летописи пример на временни пълномощ¬ници. Това, повярвай ми, има голямо значение. Не мисли, че турците не знаят дипломатическите форми и обичаи. Аз веднъж вече ти писах, че според същността на исляма, турците са възпитани най-много да държат на външните фор¬ми. Та освен това откъде е заимствувала Европа всички ди¬пломатически похвати? В по-голямата им част – от гра¬матиците на византийското царство. А пък турците са се намирали в по-близки сношения с тях, отколкото Западна Европа. От отдавнашни времена и сега Портата е имала и има на своя служба така наречените фанариоти, т.е. гърци, обитаващи една част от Стамбул, наречена Фенер. Имената Мурузи, Ипсиланти и Маврокордато са се прославили в дипломатическата история на Отоманската империя. Особено с голямо доверие се е ползувал Ма¬врокордато. Нему е било дадено прозвище махремиесрад, по гръцки ὁ ἑξαπορρήτων, т.е. посветен във всички тайни. Той се е прославил със своята ловкост и смелост, с които най-сетне е успял да склони всички страни към сключване мир в Карловци. Той между другото е изнамерил едно извъртане, с помощта на което е успял да съгласува на този конгрес претенциите на всички пъл¬номощници да председателствуват събранието. За този случай той предложил да се построи кръгла зала с толкова врати, колкото били пълномощниците. Всеки пълномощник трябвало да влезе през вратата, отгова¬ряща на географическото положение на неговата държава, и в деня на първата конференция пълномощниците трябвало да влязат едновременно в залата и да заемат срещуположните на вратите кресла. Всичко това било приве¬дено в изпълнение, И досега фанариотите в дипломати¬ческите форми са най-големи майстори. На тях са изве¬стни всички хитрини, с помощта на които може да се протака работата, или пък да се спечели време, когато те намират в това изгода за себе си. Този начин на действие или, по-добре казано, – бездействие, обикно¬веното прибежище на слабите, е, може да се каже, постоянното правило на турската дипломация. Ако обаче турските пълномощници не се възползуваха от него и не възразиха против временните руски пълномощници, това значи, че Портата се намира в стеснено положение и че тя иска наистина да сключи час по-скоро мир.

Ето в какво се състоеше първата конференция. Събраха се княз Горчаков и Фонтон от наша страна, а от турска дефтердар Мехмед Задик ефенди и Абдул Кадир бей, казиаскер анадолски, в Ески-Сарай. Антон Антонович прочел на турците готов договор и им казал: „Не обичате ли да го подпишете?“ Бедните турци се изплашили и по разни начини дали да се раз¬бере, че ако ние настояваме, то те за това няма да получат лента през рамо, а въже около шията. Те моли¬ли за срок от две седмици, за да влязат във връзка с Портата. Съобразно с плановете на главнокомандующия били им дадени осем дена: през това време ще пристигнат граф Орлов и граф Пален. А освен това, нашите войски ще завземат належащите позиции. Със за¬вземането на Енос ние ще бъдем във връзка с нашата ескадра в Архипелага. Рот със своя корпус ще заеме Люлебургас, който е на осемдесет версти от Цариград. Така че, ако не се получи до тогава задоволителен отговор от Портата, ние с щита на Олега в ръце ще се запътим към Цариградските врати. Да, любезни прия¬телю, това не е шега, това бе обявено по страшен на¬чин на турските пълномощници, които, гладейки брадите си, приеха съобщението с фаталистическото аллах керим. Ето ти описанието на първата конференция за мира.

Ако ме запитат, какво е общото мнение по този въпрос в армията, аз ще ти кажа, че изобщо господствува желание веднъж за винаги да се турне край на турското владичество в Европа. У всички е залегнало убеждението, че при днешните обстоятелства това е възможно с едно усилие. Към това желание води не идеята за разширение пределите на Русия чрез завоевания, но необходимостта за нейната слава и величие да се изпълни свещения и предопределен й от съдбата дълг и да освободи от гнусното иго едноплеменните и единоверни народи, и с това да тури край на периодически възвръщащите се, сла¬вни, но безполезни войни, гибелни и поради климата и по¬ради болестите. Ето какво всички биха желали. От друга страна обаче всички също така са убедени, че тези желания тоя път не ще се изпълнят и поради това всеки мисли, че няма защо да се продължава войната и че ско¬рошното сключване на мира е сега първа необходимост. Жалко е, че е така. Случаят беше благоприятен. И трябваше той да се използува, защото надали друг път ще се повърне. За да се убедиш в това, трябва да си тук в Одрин. Тук има около петдесет хиляди турци и всичко е тихо и спокойно. По всичко изглежда, че те са готови да се покорят на съдбата, каквато и да е тя. Разпространява се убеждението, че блясъкът на полуме¬сеца все повече и повече гасне. От предишния фанатизъм сега няма и следа.

Както ти си въобразяваш, ние, ползувайки се от правото на победители, често посещаваме Селимовата джамия; ходим там дори през време на молитва и никога не забе¬лязваме от страна на турците никакъв признак на незадоволство. Вярно е, че ние не постъпваме като французите, които са обръщали църквите на конюшни. Ние в джамията влизаме с нужното зачитане, впрочем иначе не може и да се постъпва. Аз ти писах, че ислямизмът е вяра на мате¬риални усещания. При все това чрез вътрешното и външно устройство на своите храмове и с величието на всекидневни¬те си молитви мюсулманската вяра запазва идеята за моноте¬изма в съвършена простота и непреодолимо унася умо-вете към познанието на Божието величие. Никъде това не се чувствува така, както в Селимовата джамия. Тази джамия била построена от гръцки архитект по заповед на султан Селима. Разправят, че султан Селим, който искал, щото джамията да има хилядо прозорци, след завършване на постройката забелязал с гняв, че прозорците били всичко деветстотин деветдесет и девет и още на минутата заповядал да обесят за това непослушание архитекта. Този последният смятал да се спаси, като казал на султана, че той е готов да умре, ако друг архитект успее да прибави още един прозорец, без да наруши симетричната хубост на храма. Но това естетическо възражение не могло да укроти гнева на султана. Архитектът се спасил само след като забелязал на султана, че числото на деветстотин деветдесет и деветте прозорци ще действува по-силно върху народа, отколкото простото число хиляда. Джамията съставя четириъгълник от седемдесет и пет аршина, увенчан с лек свод. Портикът е украсен с прекрасни колони от порфир, донесен от развалините на Троя. Това, което отвън придава на тази джамия величествен изглед, са четирите й минарета, издигащи се смело да ефирната висота. Те са толкова тънки, както твърдят, при силен вятър са изложени на сътресение. Бележити са те още по това, че във всяко минаре има по три стълби, които са построени охлювообразно една над друга и водят, всяка поотделно, към другата шерифе, т.е. галерия на минарето. Ти знаеш, че от тези ше¬рифе пет пъти на ден муезинът вика правоверните на молитва. „Бог, казва езанът, е Всевишен, друг Бог няма, и Мохамед е неговият пророк. Ела, народе, на мястото на спокойствието и правдата, ела в убежището на спасението!“ Прочее, няма нужда да се разбира смисъла на думите, произнасяни от муезина. Провлеченият му глас и висотата, от която той проповядва Божия закон, сами по себе си правят дълбоко впечатление. Неволно чувство за Божието величие и човешката нищожност об¬хваща в тази минута най-гордия ум. Не се страхувай, обаче, аз още не съм приел мохамеданството, но съм дошъл до убеждение, че народ, който следва такива начала, лесно може да бъде доведен до призна¬нието и на другите християнски истини. Но за това друг път повече.

Сега прощавай.

 

XVIII

Ески-Сарай, август 1829 г.

Нашите пълномощници, един след друг, присти¬гнаха тук. Първо, от Одеса, граф Фридрих Петрович Пален. Аз пиша Фридрих не без умисъл, а именно затова, че аз самият се наричам Феликс. Откъде се е взело у нас пристрастието към името Феодор и навикът да преименуваме на Феодор всички, чиито имена не се значат в руския календар? Наричай ме, ако искаш, Феликс, но за Бога не Феодор. Аз не съм от онези, които с това име искат да прикрият своя чуждестранен произход. Моят баща е бил чужденец, французин, когото Конвентът, т.е. народната скупщина, както казват сърбите, сигурно смятайки го за много голям по ръст, искал да му вземе главата. Той намерил гостоприемен подслон в Русия. Аз пък обикнах новото си отечество, привързах се към него и друго не искам да зная но, да си призная, никак нямам намерение да крия чуждия си произход. Наопаки, аз винаги ще го изтъквам, доказвайки чрез това, че мога да бъда благодарен. Аз не знам, искат ли онези, които величаят граф Фридрих Петровича с името Феодор, да прикрият с това немския му произход. Това е напразно старание. Графоветe Палени принадлежат към дворянството на Остзейските губернии, но у тях изобщо, а особено у графа Фридрих Петрович няма нищо такова, което ха¬рактеризира у нас немците. Той е с жив, пламенен ум и е мъж с всестранно европейско образование. А от такива именно мъже ние имаме нужда, за да изкореним съществуващите у нас предразсъдъци. Един ден по-късно пристигна и граф Орлов. Той от юношество е принадлежал към числото на онези блестящи флигел-адютанти, които през време на френските походи са за¬обикаляли императора Александра. По всичко изглежда, че нашият млад цар го е обикнал. Той, струва ми се, го тъкми за дипломат, и граф Орлов с природната си пресметливост ще оправдае надеждите на царя. Всеки от пълномощниците доведе със себе си по един секретар за конференциите. Граф Пален доведе барон Брунова, който миналата година беше началник на неговата канцелария в княжествата. А граф Орлов доведе със себе си Феодор Иванович Гилфердинга, който до сега е служил в министерската канцелария. Тъй като този последният е назначен по Височайша заповед, то той ще изпълнява длъжността секретар на конференциите. Той е от Москва, приятел е на Хомякови, Киреевски, Веневитинова и Титова и притежава достойнствата на сърцето и ума на тези питомци с московско възпитание, което се отличава с голяма независимост на характера и мненията, но в пределите на строгия дълг. Поради тези обстоя¬телства барон Брунов остава временно, както се казва, пето колело; но той е човек умен, ловък, с големи дарби и ще съумее и петото колело да изтъкне като необходим и главен двигател. И така, всичко е готово, ние си приготвяме писалките. Отговор обаче от Портата още няма, а съдбоносната минута наближава. Дай Боже, щото султанът да упорствува в своето заслепяване. Това би било приятно дори на главнокомандующия, защото мирът тогава ще бъде сключен под стените на Цариград и поне нашето честолюбие ще бъде напълно задоволено. Впрочем в това отношение не ни остава много да желаем. Дибич получил от френския и английския пра¬теници, граф Гильемино и сър Роберт Гордон, колек¬тивно писмо, в което, признавайки, че участта на Ото¬манската империя е в негови ръце, те се задоволяват да обърнат вниманието на главнокомандующия върху това, че християнското народонаселение може да сполетят редица нещастия, ако нашите войски се появят под стените на Стамбул. Макар съдържанието на това писмо да беше твърде ласкаво за самолюбието на Дибича, той въпреки това отговори кратко и ясно, че императорът с обявява¬нето на мирните условия е дал най-добро доказателство за своето безкористие и своите великодушни намерения и че вследствие на това отговорността за нещастията, които могат да произлязат от приближаването на нашите вой¬ски към столицата, ще паднат не върху нас, а върху Портата, ако тя упорствува в своята сляпa съпротива, и че на това основание главнокомандующият не ще промени обявеното намерение.

Ето краткият отговор на Дибича. Много естествено. Той би могъл още да прибави, че страданията на християнските народонаселения, подвластни на Портата, и без това са достигнали най-висока степен. Той би могъл за сведение да им съобщи официалния акт на Портата, който неочаквано ми попадна в ръцете и предостатъчно доказва, как Портата се разправя с немюсулманитe. Този акт е султанския хат до патриарха относно покачването на налозите. Ти познаваш изобщо финансовата система на Отоманската Порта. Тя е давала на везирите, пашите, ефендиите и другите воля да трупат богатства за сметка на на¬рода, после пък ги сменявала, като им конфискувала имо¬тите. Освен този начин да умножава доходите си, Портата е имала още един друг, също разорителен. Тя е правила фалшиви пари, т.е. постепенно е намалявала стойността на сребърните и златни монети. Това естествено е имало за последица туй, че цената на всички предмети се е увеличавала, а пък постъпващите в тези фалшиви пари данъци са ставали недостатъчни. И какво ти мислиш? Портата в писмото си до патриарха без срам признава това. Ето началото на тоя забележителен акт; „Раите, обитаващи Цариград и другите части на държа¬вата и закриляни под покровителствената сянка на чудотворната държавна милост, според светите закони се разделят на три класа – богати, средни и бедни. Пър-вите са плащали 48, вторите 24, а третите 12 драхми. Тъй като сега на всички е известно, че парите нямат пре¬дишната изработка и предишната стойност, то се наложи да се уравновесят налозите и курсът на парите. И ние, като изслушахме в нашия съвет мнението на великия мюфтия, който с висока фетва, съгласно с каноническите указания, доказа законната нужда от увеличаване на на¬лозите, сметнахме за добре да заповядаме с хати-шериф, и т.н.“

„За това ти съобщаваме, както и на арменския патриарх и на великия равин, та и ти от своя страна да побързаш да оповестиш на своя народ за това ни ре¬шение.“

Ето ти, любезни приятелю, мюсулманското финансово управление, ето как се отнасят с християните: par ordre du mufti, по заповед на мюфтията плащай, иначе... и кратко и ясно. Сега прощавай, ти сигурно със същото нетърпение ще чакаш следното ми писмо, за да видиш, дали то ще бъде озаглавено Сладки води и Буюкдере? Това е голям въпрос.

Всецяло твой!

 

XIX

Ески-Сарай, август 1829 г.

Както виждаш от заглавието на моето писмо, ние сме в Ески-Сарай, значи Портата прие мирните условия, и остава само в започнатите вече конференции да се утвърди окончателната редакция и някои още не решени точки да се доизяснят. Портата обаче до последната ми¬нута чака. Тя по всякакви начини се стара да смекчи на-шето сърце. Като видя, че посредничеството на Франция и Англия не помогна, тя се обърна към Прусия; посланикът Рое пристигна тук, но както дойде, така си и отиде. В деня, който предхождаше окончателния срок, Дибич счете за нужно да поръча на Антон Антоновича още веднъж да обясни на турските пълномощници отговорността, на която те се излагат със своето упорство. Сцената беше твърде смешна, и аз ще ти я предам, защото само така ти ще бъдеш в състояние да съдиш за днешните турци. За да ти дам възможност да разбереш тази сцена, трябва да ти кажа, че вече няколко дена под ред валеше пороен дъжд. Той продължаваше, когато Антон Антонович се яви при турските пълномощници. Те го приеха радушно и по своя обичай му предложиха кафе и лула. Приличието в Турция изисква гостенинът да не се отказва от тези гощавки, а освен това да изпушиш една лула у турски велможа е голяма наслада. Дълга лула, украсена с прекрасен кехлибар, предварително напъл¬нена и запалена, поднася така да се каже към устата ти богато и чисто облечен арнаутин. Достатъчно е само с устни да докоснеш кехлибара, и облак прозрачен дим се извива във въздуха и превъзходна, ароматна миризма на румелийски или още по-добре на македонски тютюн об¬хваща обонянието; а очарованото ти въображение се губи в неизвестност. Не знам, разчитали ли са турците на това въздействие на тютюна, но в такъв случай те са сe излъгали в сметките си. С турците, аз вече ти писах за това, трябва особена обноска. През времето на Наполеона Портата се съпротивлявала на някакво искане на Франция, и за да сломи нейната съпротива, ето каква хитрост измислил умният ориенталист Франкини, бивш по-рано венециански драгоман, а после преминал в същото качество на френска служба. Той влязъл при рейс ефенди, подпрян на бастун, цял превит и куцайки. След обикновените приветствия рейс ефенди пита, какво му е и от какво страда?

– Аз ви предричах, отговорил Франкини, че ва¬шето упорство ще има лоши последици. И така, сбъдна се. Император Наполеон ми възложи на плещите осемдесет хиляден корпус. Аз с този товар едвам се дотътрах до тук. Сега вече нямам сили, и ако вие продължавате по-нататък още да упорствувате да изпъл¬ните моето искане, то аз ще бъда принуден тези осемдесет хиляди да оставя тук в Дивана. – Такива алегории почти винаги у турците постигат целта си, но Антон Антонович този път напразно се стараеше да им въздействува по този начин. Турските пълномощници, про¬дължавайки да изпущат облаци дим, на предложенията се задоволяваха да отвръщат с кимване с глава и с известното турско цъ! цъ!, което значи: по никой начин, съмняваме се! не вярваме! На Антон Антоновича вече му дотягаше и той се тъкмеше да премине към друг род аргументи, когато всичко се обясни. Каза аскер Анадолски посочил леещия се из ведро дъжд. „В такова време, прибавил той, вашата войска не може да тръгне. Ние сме спокойни!“ Какво ще правиш, кажи ми, с такива хора? Турците при нещастие, смятайки, че Мохамед е благосклонен към тях, губят дори здравия смисъл. На другия ден обаче те, изглежда, се вразумиха. Макар още да валеше пороен дъжд, те побързаха да донесат на разсъмване на Антон Антоновича съгласието на Пор¬тата за мирните условия. За последиците от конференцията ще ти напиша в следното писмо. Ти с мене трябва да имаш търпение, както ние с турците.

Вчера бях свидетел на твърде трогателен случай. Отивах аз с Феодора Скарятин, който служи в С.-Петербургския улански полк, от Ески-Сарай за града, когато ненадейно на улицата една гъркиня, доста възрастна, със син си на тринадесет или четиринадесет години, се хвърли на шията на Скарятина, почна да го целува, а след това едновременно да се смее и да плаче. Натрупа се сума свят около нас, и ние най-сетне можахме да научим, каква е работата. Син й участвувал във въстанието на Ипсиланти, и тя смятала, че Скарятин е нейният син, който е постъпил в нашата войска. Скарятин съжаляваше, че трябва да разочарова тази жена в майчинските й чувства, но нямаше какво да се прави. За да я утешим, ние искахме да й предложим няколко жълтици.

– Не, отвърна тя, мен злато ми не трябва. Аз се зарадвах, че виждам пак сина си, но ако той наистина е загинал, аз го не жаля, защото е паднал за отече¬ството. Ето ви още един, и него ще пожертвувам, стига само да настъпи денят на свободата!“ – Ние с умиле-ние се разделихме с тази спартанка, но Скарятин обеща да я посети и да й даде своя портрет, който сам той ще изработи.

Прощавай.

 

XX

Ески-Сарай.

Аз обещах да ти пиша за конференциите и ще устоя на думата си. Не очаквай обаче да бъдеш посветен в никакви Елевзийски тайни. Целият секрет на конференциите е в характера на турците. Смятайки, че сега са вън от опасност, те пак се увиват и се извъртат и, за да спечелят време и подчертаят, че са независими, при всека точка от договора правят безсми¬слени възражения. Не толкова в протокола на конферен-циите, колкото след тях, на обеда у нашите пълномощ¬ници в Ески-Сарай се отразява същинската картина на събранието. Граф Пален с избухливия си характер е вън от себе си от нелепостта на турските пълномощ¬ници. Той подържа точно мнението на сър Александър Пажет. Canailles et betes. Je ne sors pas de la. Ето как той се изразява по техен адрес. Аз ти предадох тези изрази по френски, защото руски израз за думата canaille не намерих, което още един път доказва, че руският език не е достатъчно приспособен още към диплома¬тическите нужди. Граф Орлов не е по-доволен от на¬чина на действията на турските пълномощници, но той е спокоен по характер и шеговит; при това е надарен във висока степен със способността да мистифицира. На въз-раженията на турските пълномощници той отговаря с разни шеги и често не само словесни, озадачвайки по такъв начин тяхната източна важност. По настоящем се води спор само по два въпроса. Първият е определянето су¬мата на военното възнаграждение и начина на осигуряване изплащането. Ние искаме десет милиона жълтици и до окончателното им изплащане княжествата Влахия и Молдовия да бъдат заети от наши войски. От послед¬ната война насам турците са свикнали да не считат вече княжествата за свои. И така, те биха били готови по-добре да ни отстъпят княжествата, отколкото да плащат парично възнаграждение. Такова е особено мнението на първия пълномощник Мехмед Задик ефенди, който из¬пълнява длъжността на дефтердар, т.е. министър на финанситe. И така, на турцитe никак не им се ще да плащат милиони. Финансовият им министър твърди, че султанската хазна не е в състояние да заплати това, което ние искаме, и това поражда у мене опасение, да не би да обложат бедните християни с нов данък. По такъв начин войната, наместо да им донесе полза, ще отегчи още повече тяхната участ. Другият въпрос, това е разграничението между азиатските владения на Русия и Турция. Ние с манифест, както ти помниш, се отказах¬ме от всякакви териториални придобивки, а между това условията на местността изискват, щото ние, за удобство на разграничението, да си присвоим доста голям къс земя. Какво да се прави? Езикът, казва княз Талейран, е даден на човека, за да прикрива мислитe си. И така, турцитe и ние се съгласихме необходимото териториално нарастване да украсим с израза: поправка на границата; и Дипломатическият съвет напълно е съгласен с това ново значение, дадено на тези два израза. Това прочее не е нищо друго, освен повторение на хитростта с волската кожа на Мохамеда II. В 1452 година този султан за пръв път приближил с войска към Цариград, и гръцкият император, като не бил в състояние да се съпротивлява, му изпроводил пратеници за сключване мир на изгодни за Мохамеда II условия.

„Аз не мога, отговорил султанът, без съжаление да виждам Вашия цар в унизително положение да проси милостиня. Съвестта и честта ми предписват да му не отказвам мир. От друга страна обаче аз ще се изло-жа на справедливи нападки от страна на моите пода¬ници, ако след толкова големи разходи и въоръжения не им доставя никаква веществена полза. Вследствие на това аз искам само да ми се отстъпи на европейския бряг на Босфора парче земя, широко колкото една волска кожа. На тези условия аз веднага вдигам обсадата“. – Ето как милостиво е казал Мохамед II, но той още тук заповядал от волската кожа да изрежат безброй ремъци и анексирал, т.е. присвоил си целия участък земя, който можал да огради с тези ремъци, и там построил крепост, с помощта на която подир две години завладял Цариград, като заповядал да изпеят езан в Софийския храм. Една от притчите на мъдрия Конфуций казва: очаквай винаги другите да постъпят с тебе така, както си постъпвал ти с тях. И истинността на тази притча се потвърди. Турците дочакаха това, което са вършили по-рано на другите. Дълго, обаче, турските пълномощници упорствуваха; особено пък Абдул Кадир бей, каза аскерът, т.е. великият съдия анадолски, който се страхуваше да не стесни с това кръга на своите действия. С нищо не бе възможно да се укроти неговата съпротива. Тук на Антон Антоновича му хрумна отлична мисъл; той поръча да му дадат картата на Отоманската империя.

Ето, каза им Той, вашите владения в Азия, ето какво ние сега заемаме, а ето най-сетне този малък участък земя, отстъпването на който ние искаме.

Как? Само това ли? отговориха изумените турци. Само това ли? Пеки! Пеки! Вземете го, аллах керим!

Изглежда, че не само в Европа има дипломати, които смятат изучването на географията за излишно и че работа само на пощаджията е да знае пътя. И това още спомогна за укротяване упорството на пълномощниците, че въпреки мирните преговори, нашите военни действия продължаваха.

На 17/29 август капитан Крицки атакува и превзе малката крепост Мидия на Черно море.

На 22 август (3 септемврий) генерал Сиверс, след кратка топовна стрелба, завладя Димотика, а на 26 август – крепостта Енос, лежаща на прибрежието на Архипе¬лага. На 27 август Рот превзе Люлебургас. Под Шумен, най-сетне, Красовски и Шилдер предприеха това, което до сега се смяташе невъзможно, т.е. редовната об¬сада на Шумен. И така, турците нямаше какво да правят и влязоха в капана. Струва ми се, договорът ще бъде подписан утре, но за това аз трябва да пиша ден и нощ.

И така, прощавай.

 

XXI

Ески-Сарай, 3/15 септемврий 1829 г.

Мирът е подписан и слава Богу! Ти помниш, как аз и другите се радвахме при обявяване на войната. Сега и аз и другите в еднаква степен сме възхитени от сключването на мира. Аз две денонощия под ред, мога да кажа, седях на масата, не ядох, не пих, за да успея на срока с мирния договор; па и не усещах нито умора, нито глад, нито жажда. Не, любезни приятелю, не всичко е злато, което блести. Войната е примамлива не само за честолюбието, тя още възвишава човешкия дух с мисълта за пренебрегване на опасностите и с увереността в самопожертвуването за висша, обща цел. Сла¬вата е привлекателно съкровище, но с каква цена се ку¬пува то? Треска, чума, диария, глад, лишения от всички приятни неща в живота, разорения, нещастия, – ето спътницитe на войната. Който е изпитвал това две години под ред, той с умиление ще хвърли поглед назад и не¬волно се стреми в къщи при своите. Отгоре на това, за какво имаше ние по-нататък да се сражаваме? Продължа¬вайки войната, ние нямахме вече никаква полза от нея, а угаждахме само на султана и на неговитe колтук везирлер и, – така по турски се наричат особени придворни чиновници, които единствени имат право да хващат султана под ръка и да го крепят, когато той се качва на трона си. Тази длъжност по време на войната е изпълнявал един австрийски интернунций. Той се надявал с това да придобие и затвърди австрийското влияние в Цариград. От непрекъснатите усилия австрийският колтук везирлери изтощил силите си и най-сетне омръзнал и на султана. Той бил отстранен. И този резултат на вой¬ната, по мое мнение, не е най-незначителният. Поне мене той ме радва най-много от всички други. Аз не зная нищо по-приятно от това, да се противодействува на ин¬тригите на виенския кабинет. Аз имах вчера удовол¬ствие да съдействувам за това. И ето по какъв начин. Австрийският чиновник, който отиваше в качеството си на куриер от Цариград за Виена, се яви ненадейно вчера при мене, за да получи конвой през разположението на нашите войски. Аз пишех. Въпреки това приех го приветливо, само че, познавайки лукавщината на ав¬стрийските очи, обърнах бърже листа. Трябваше да видиш тогава любопитството на моя дипломат. Какво не прави, стига само да научи, подписан ли е мирът или не. Аз мълчах като стена. Той се обърна към Муравьова, който му отговори със стихове от Михаила Тверски. Най-сетне дойде Гилфердинг от конференцията с под¬писания трактат в ръка. Ние обаче укрихме от австрийския съгледвач тази приятна вест. Той си замина с убеж¬дението, че още нищо не е решено, и с опасение, че вой¬ната може би ще се поднови и че тогава нашите войски ще се запътят към Стамбул. Нека той причини на княз Метерниха още няколко безпокойни нощи. Сега на длъжността колтук везирлери са постъпили френският и английският посланици, а техен помощник е пруският. И ако войната се продължеше, то сигурно тези три гот¬вача биха заварили хубава каша. И така, славим Бога, че мирът е сключен. За съдържанието на трактата аз ти не пиша, понеже ти ще го прочетеш във вестниците. Един пункт ще те зарадва, то е този, който решава участта на Сърбия. Ние тука не виждаме неблагодарности. Князът на Сърбия, Милош Обренович, е човек необразован и суров, но той има големи качества и при своята желязна воля с живота си ще брани независимостта на Сърбия; тия си качества той съединява и с необходимата ловкост, за да запази и развие последната. Към другия пункт, засягащ поправката на нашата азиатска граница, може да се нагоди френската пословица: I’appetit vient en mangeant, апетитът идва през време на яденето. Вчера, когато конференцията бе вече събрана за подписване на трактата, пристигна куриер от Петербург, чрез когото ни се съобщава мнението на граф Паскевича за реченото азиатско разграничение. Главнокомандующият в Анадола, по разни стратегически и икономически причини, предлага да се задържи Карският пашалък до Саганлугските пла¬нини, а освен това – Батумското пристанище. Що се отнася до Карския пашалък, то изводите на граф Паскевича са напълно естествени, но за нещастие беше вече късно и ня¬маше възможност да се промени редакцията. Относно Батум аз споделям мнението на граф Дибича, който каза: „Щом Батум е толкова важен, трябвало е Паскевич да го превземе“. Но аз се уморих да ти пиша само за трактата, който преписвах десет пъти. И така, ще премина на предмет по-приятен и весел.

По турски с думата джин  означават особен вид дяволи, за които мислят, че са направени от по-груба материя, отколкото обикновените. Джините биват от мъжки и от женски пол и се размножават като хората. Заедно с това турците употребяват този израз, когато говорят за човек тънък, пъргав; и така, мнозина турци прибавят за страх към името си думата джин, например, Джин Али паша. Тук у нас, в Главната квар-тира, се появи един джин от женски пол. Тя се казва Абибе Шериф. На този джин се харесали европейците. Вследствие на това тя напуснала двореца на един от бо¬гатите одрински турци и се прикомандировала към Главната квартира, както така наречената вдовица на великата Наполеонова армия, чиито мемуари ти си чел. Каква жена е тази Абибе Шериф!

„В пленителните й очи

Ден ясен, тъмна нощ личи!“

Сякаш кинжали. А устицата й с презрителна усмивка, с розови устни, показват редица бели зъби, сякаш у хиена! А черкеският й стан и талия! А крачето й, най-сетне, в шити с бисер месьови, които се подават из под червените шалвари! Всичко това е прелест, очарование. Откакто аз се намирам в Турция, съвсем бях разочарован в толкова прославения в Европа азиатски разкош. Той съществува само във въображението на из¬точните поети. В действителност в турската къща никъде няма ни къде удобно да седнеш, нито може спокойно да си полегнеш; от всички страни духа вятър, през разнебитения покрив прониква в стаята дъжд, навсякъде кално, няма никаква спретнатост, вредом нечистотия; из-белели килими, отекчителен и оскъден шадраван и дишащ чрез въглероден газ мангал, т.е. съд с въглища. Ето какво представляваше за мене азиятският разкош. Но хубостта на Абибе Шериф пак ме примири с Изтока. Ето де се съсредоточава всичкият източен разкош. Аз предложих на Хомякова, който пристигна при нас тука от Шумен, да възпее тази джин, която заслужава да бъде приета в числото на райските Моха¬медови наложници. За сега нашият поет се задоволи да възпее Ески-Сарай.

„Едрене, прощавай, отдалеч

Ще ме радва този южен край.

Под небето синьо глъхнат веч

Старините на Ески-Сарай.“

Прощавай.

 

XXII

Ески-Сарай, 15/27 септемврий 1829 г.

Мохамед, за да запази само за себе си предим¬ствата и изгодите на пророчеството, пише в алкорана, Кунули Мунсимум Кизавин, че всички пророци или ма¬гьосници са лъжци. Тук не му е мястото да разглеждам, следва ли да се припише на това учение обратна сила и да се приложи върху самия него. Вярно е обаче, че в тоя случай алкоранът проповядва велика истина. Какво само в началото на този поход не ни беше предсказано от север и от запад, около двореца и в столицата! Един известен у нас шегобиец, а шегобийците не са нищо друго, освен пророци, загатвайки за имената на двамата главнокомандующи, т.е. Иван Иванович Дибич и Иван  Феодорович Паскевич бе казал: „На тия Ваньки далече не ще отидем!“ (По руски Ванька казват на файтонджия с едноконна кола. Бел. на преводача.) А между това на тези Ваньки ние от една страна стигнахме до Ерзерум и почти до Сиваз, а от друга – до Одрин и до Силиврия. Па и самите Ваньки в този случай направиха отлична кариера, защото и двамата бяха произведени фелдмаршали, украсени с „Георги първа степен“ и обогатени с милион. Вчера бе направен преглед на войските, които се намират в Одрин. Преди прегледа цялата Главна квартира се събра в Ески-Сарай, за да поздрави Дибича с царските милости. Аз съм съгласен, че има какво да му бъде честитено. За два ме¬сеци да получиш „Георги втора степен“, да бъдеш произведен граф, а отгоре на това и граф Задбалкански, сетне да получиш фелдмаршалски жезъл и „Георги първа степен“, шест топа, наистина, без снаряди, но с милион звонкови монети, това не е шега! През време на похода аз бях награден с два кръста и три чина и не се оплаквам, макар че за тези милости ми бяха направени разорителни одръжки от оскъдната заплата. Вслед¬ствие на това ти лесно можеш да си представиш в какво възхищение е Дибич. Той, макар това да не е съ-гласно със статутитe, бе поставил Георгиевската лента върху мундира и ужасно се гордееше с това си украшение, като си придаваше вид на древен герой. Сетне той стана и почна да ни държи реч. Великитe мъже често имат мания да се отличават с това, което не могат. Така, например, княз Метерних! Той смята, че е славен войн и голям познавач на коне, а между това не може да от¬личи топ от носорог и кобила от скопен кон. Също така и Дибич, грешен човек, се смята за велик оратор. Той говори с жар, с чувство, но съвсем нераз¬брано. Ние обаче разбрахме, че той приема поздравления за всички ни: защото царят, прибави той, в мое лице награждава всичките ми храбри другари. Трогателно беше да се види близо до главнокомандующия генерал Тол, който, наистина, слицо е удостоен с графска титла, но не е Задбалкански, а освен това не е украсен с фелдмар¬шалски жезъл и не е обогатен с милион, макар между другото в много отношения, касателно военното изкуство, да има първенство над Дибича. Аз не знам, какви бяxa вътрешните чувства на Тола. Той е железен прът. Не е възможно да го превиеш, но за¬това пък човек може да се опре на него. Той и тук сдържа дадената на царя дума и се радваше на щастието на Дибича.

„Певец на страст, на богове,

Кажи, кажи, какво е слава?“

Между другото, тук у нас се появи нов певец на славата. Това е генерал Данилевски; той привременно изпълнява длъжността дежурен генерал вместо много способния генерал Обручов който, за нещастие, се разболя. Главното занятие на генерал Данилевски под знойната му палатка се състои в това – да описва студовете през време на похода от дванадесетата година. Моят дядо Осип Фонтон ми казва, че от горещина се не умира и че за¬това горещината трябва да се предпочита пред студа. Аз в това не съм убеден. Във всеки случай генерал Дани¬левски под палатката може по неприятността на горещината да съди за неприятността на студа. За да се спасим от убийствената горещина, ние често посещавахме Селимовата джамия, и вчера на Муравьова и на мене мол¬лата, който се намираше там, разправи случилото се во време оно занимателно произшествие. Това било в 1104 година от хеджра, т.е. по нашему в 1693 година. Тази година била знаменита с това, че на султан Ахмеда се родили близнаци. Това е било пръв подобен случай. Нито един султан не можал да се похвали с такова щастие и това събитие било прието от всички като добро предзнаменование. И така, султан Ахмед се решил да продължи войната с немския император и пристигнал в Одрин. Всичко вървяло прекрасно; везирът трябвало да потегли с армията. Но изведнъж шейхът от Бруса, по име Мисри ефенди, преоблечен като дервиш и с три хиляди въоръжени хора на разположение, като преминал Дарданелите, се озовава в Одрин и бърза направо в джамията на султана Селим. Там той започва да проповядва против войната, като казвал, че християните и мюсулманите са братя, че вместо да се убиват един друг те са длъжни да мислят за своето спасение. Веднага се пръснал слух, че се е появил пророк. Народът и войската изпълват джамията и роптанието на народа против везира, каймакамина, дефтердара и рейс ефенди взема размери на бунт. Трябвало да се намеси сам султанът, за да укроти човеколюбивата ревност на този шейх. Още на самото място на изпратения при него ага на еничерите той гордо отвърнал с каламбур. „Ти“, му казал той, „не си изпратен при мене от сул¬тана, а от шейтана (дявола); въпреки това аз ще тръгна след тебе и ти можеш да ме водиш, където си искаш; не съм аз, който ще дам на народа пример на непокорство“. Мисри ефенди изпърво бил настанен с големи почести в позлатената султанска колесница; но през нощта го затворили в един кафез и го откарали об-ратно в Бруса, дето той проповядвал още дълго време. За забелязване е, че макар съсловието, на улемите да обвинявало шейха в привързаност към християнската вяра, той се ползувал с голямо влияние сред народа. Мисри ефенди често посещавал православния архиерей в Бруса. Веднъж той, като видял на масата една книга и узнал от архиерея, че това е евангелие, му ка¬зал: „Свети отче, пази това съкровище като своя живот, защото евангелието е слово Божие“. Всичките му съчи¬нения били пропити с мисли от християнската вяра. Народът ги чел с възторг и те минавали от ръце на ръце в неизброими преписи. Сам мюфтията не можал да забрани тяхното четене.

Какво ще кажеш ти на това? Когато ние, т.е. Муравьов и аз, узнахме това, у нас се зароди мисълта, че при днешния упадък на духа сред мюсулманите ни¬кой нов пророк би могъл да обърне по-голямата им част в християнска вяра и по такъв начин да разреши Източния въпрос. Би се намерило разковни¬чето. Но де да намерим пророк? В наше време и с фенер не ще го издириш. Между другото, Муравьов е решил след сключването на мира да предприеме пътеше¬ствие до светите места в Иерусалим. Аз това напълно одобрявам. Той от душа и в най-добрата смисъл на думата е набожен и, може би, това пътешествие ще го подбуди да приеме свещенически сан. Аз не разбирам, защо у нас дворянството, така да се каже, е изключено от това нещо. Струва ми се, туй би повдигнало достойн¬ството на църквата и би увеличило влиянието на духовен¬ството.

Прощавай.

 

XXIII

Ески-Сарай, 26 септемврий (8 октомврий) 1829 г.

Ние сега преживяваме доста голяма тревога, но това, по мое мнение, е само малка пиеса след голямата, комедия- фарс след трагедията. Ето каква е работата. Подписаният на 2/14 септемврий мирен договор стоя дълго нератифициран от султана. През това време се пръсна вест, че Мустафа паша Шкодренски тръгнал вече с войска от Ниш за София. Съвпадението на тези две обстоятелства даде повод за различни празни клюки и заключения на тънките фанариоти и пароти. Те предпо¬лагаха, че султанът, след като се убедил в малочислеността на нашите войски и известен за при¬стигането на Шкодренския паша, съжалявал, задето е сключил мир и възнамерявал да се откаже от рати-фикацията на договора, за да изпита отново военното ща¬стие. Тези тънки политици показаха само своето невеже¬ство - те поставяха своите желания на мястото на фактите. Съвършеният упадък в духа на мюсулманите и въз¬раждащото се все повече и повече и закрепящо се у християнските народи чувство за своята сила и своето значе¬ние не оставят на Портата никаква възможност да про¬дължава борбата. Султанът и главният му съветник Хозрев паша, великия визир Решид паша и храбрият Хюсеин паша знаят това твърде добре. Този последният, който командува мнимия авангард на мнимата турска армия около Силиврия, преди няколко дни се изразил твърде откровено по това пред един офицер от Генералния щаб, с когото той имал среща. „Съжалявам, казал той, че султанът не ми повери защитата на Балкана. Вие бихте го минали, но с по-голяма чест за нашето оръжие. Сега всичко е свършено, и на нас нищо не ни остава да правим при днешното положение, освен да потърсим приятелството на Русия и на вашия император Николая, на чийто характер ние можем да се опрем повече, отколкото на приятелските уверения на другите държави.“ Ето как е говорил Хюсейн паша и ето какво, струва ми се, мисли сам султан Махмуд. Забавянето на ратификацията е било работа само на упоритостта, с която турцитe държат на нормитe. Турците казват: нека загине държавата, но не и формата. Тъй като пълномощ¬ниците са били назначени от великия везир, то трактатът е бил изпратен най-напред за преглед нему в Шумен и от там със забележителна бавност, която турците смятат за достойнство, бил изпроводен в Цариград. Ратификацията е могла да последва чак на 15/27 септемврий, но тя сега е в наши ръце. Що се от¬нася пък до Шкодренския паша, то когато Дибич му съобщил за сключването на мира, той гордо отговорил, че си е определил на 28 септемврий (10 октомврий) да се разквартирува в Одрин и че ще осъществи своя маршрут. Аз вече ти обясних моралната причина на не¬говия начин на действие. Може би тук са спомогнали и други английски звонки побуждения. Както и да е, изка¬заните от него усърдие и доблест са само шеги. Ние съсредоточихме тук войските. Дибич им направи пре¬глед, за да въздействува върху умовете на одринските турци; освен това, за да им покаже, колко малко ние се безпокоим, още същия ден вечерта бе пуснат великолепен фейерверк, направен от плячкосания в Одрин турски барут. От друга страна генерал Кисельов, като събрал всичката войска, намираща се във Влахия, е потеглил за София по дирите на Шкодренския паша. Положението на този последния става още по-опасно и затуй, че той е заобиколен от неприязнено християнско народонаселение, така че скоро ще се стресне и ще престане да се кокорчи. Аз, да си кажа правото, съжалявам за това, защото и сега и по-късно ще се намерят хора, които ще твърдят, че ние не сме в състояние да разрушим Отоманската империя и че нашето великодушие било последица от нашата слабост. Но Бог да им е съдия! От суетно славолюбие и без истинска полза не бива да жертвуваме хората. На всеки случай, ние сме приготвили конете и почнахме отново да острим сабите. При това нашият дипломатически корпус значително се уголеми. Той се състои от брата на генерал Берга, от Васил Тумански, любезен другар и поет, и от Стекъл, също отличен и пъргав момък. Ние по такъв начин образуваме току-речи цял ескадрон, който много разсъждава, но в случай на нужда ще се реши и на атака.

Прощавай.

 

XXIV

Ески-Сарай, 16/28 октомврий 1829 год.

Походът на Шкодренския паша Мустафа завърши позорно за него. Авангардът на генерал Кисельов настигнал около Арнаут Клисе ариергарда на арнаутската войска, разбил го на пух и прах и взел артилерията му. Това веднага подействувало на пашата, който тутакси написал писмо на Дибича, в което съобщавал, че се подчинява на заповедите на Портата. Помниш, аз ти писах в началото на войната, че султанът чрез нашите победи иска да заякчи своето владичество. Ето, това се изпълни. Днес пълномощниците пристъпиха към послед¬ния акт, т.е. към размяна на ратификациите на мирния трактат. Ти знаеш, че отначало мнозина предполагаха, ка¬кво Портата ще се разколебае и ще откаже да утвърди мир¬ния договор, а в действителност излезе, че се коле¬бали в Петербург. Тамошните политици намерили, че окупацията на княжествата от наши войски до окончател¬ното изплащане от Портата на военната контрибуция, т.е. на десет милиона жълтици, външно и вътрешно има го¬леми неудобства. Тя, казвали там, възбужда без полза за нас недоверието на другите държави, като им дава повод да мислят, че ние имаме тайно намерение по та¬къв начин незабелязано да си присвоим княжествата. Това възражение е доста естествено, но от друга страна граф Дибич намери за неудобно веднага да се пристъпи към изменението на този пункт. Той предпочете да се пристъпи към ратификацията на трактата в настоящия му вид и сетне, с друг специален акт, да се отмени условието относно завземането на княжествата и да се по¬станови, че в замяна на това ние ще заемем Силистра с един само етапен път през княжествата. А пък сключването на този допълнителен акт и привеждането в изпълнение на другите точки от договора той пред¬ложи да се повери на извънредния пратеник, а именно на граф Орлова. Това мнение на граф Дибича изложи обстойно, ясно и красиво нашият барон Брунов в прекрасна импровизация на дванадесет листа, която той ми; продиктува на шега, бърже и без да спира.

Ти си спомняш, какво е било началото на кариерата на лорд Кастелри, който се прослави през време на борбата против Наполеона и по време на Виенския конгрес. Той е бил член от Долната палата на Английския парламент и неизвестен още привърженик на Пита, когато в едно заседание водачът на опозицията Фокс направил някакво неочаквано предложение, от което могло да зависи съществуването на кабинета. Пит, като забелязал, че отсътствието на мнозина членове от министерската партия наклонява везните към страната на Фокса, побързал да изпрати на всички страни куриери, за да събере отсътствуващите. Заедно с това той се приближил до Кастелри, убедил го да се обяви против предложенията на Фокса и да продължава да говори, докато той, Пит, не му по¬даде условен знак. Членовете от министерската партия били на летовище извън Лондон и трябвало много време, за да се съберат. Кастелри трябвало да говори осем часа под ред, но с това той успял да обърне върху себе си общото внимание и да турне начало на своето политическо щастие. Със своята импровизация барон Брунов също така постави, както казват французите, един крак в стремето и сигурно скоро ще прехвърли и другия крак през седлото и ще се закрепи на него. Граф Орлов е възхитен от него и още днес писа в Петербург, че желае да го вземе със себе си в Цариград. Мнозина каз-ват: какво щастие! Аз не съм на това мнение. В жи¬вота, както и в играта, съдбата награждава всекиго с ед¬наква сума щастие; трябва само да умеем да я използу¬ваме, и тъкмо това умение владее във висока степен ба¬рон Брунов. Ти не можеш да си представиш, каква репутация предшествува граф Орлова в Цариград. Неговите игри с турските пълномощници, неговият шеговит начин да им говори строги истини убе¬диха турците в доброжелателството му към тях. Султанът и всемогъщият Хозрев паша го чакат с не¬търпение. При това турците, следвайки своя обичай да дават характерни прякори на своите и чуждите знаменито¬сти, прикачиха и на граф Орлова такъв. Те, както през миналото столетие Фридрих Августа, го наричат Наал  Киран, което значи подковолом. Граф Орлов наис¬тина с лекота може да превие два или три пъти подкова, като лист хартия. И това ужасно действува върху турците; те са уверени, че телесната сила винаги е свързана с дарби на душата и разума, и този път не грешат.

Прощавай.

 

XXV

Ески-С а р а й, 6/18 ноемврий 1829 г.

Развръзката наближава. Предварителните условия, след които ние трябва да напуснем Одрин, вече са изпълнени. Крепостта Гюргево е предадена на нашите войски; милион и осемстотин хиляди жълтици, възнагражде¬ние на нашите търговци, са изплатени от Портата, и на нашата канцелария се падна да брои тези жълтици. Но това е едничкото съприкосновение, което ние имахме с тях. Я иди в някоя банкерска кантора и помоли да ти изброят милион жълтици: без заплащане на прилично въз¬награждение поне едно на хилядо не ще минеш. Подобно нещо не съм искал, но имах справедливото, струва ми се, желание в тази сума да включа парите, които архипелагските общини дължат на баща ми от времето на Гръцкото въстание.

За нещастие, тия острови са присъединени към Гърция и изплащането на този дълг е отсрочено, страхувам се, до гръцките календи или пък до периодическия всеобщ потоп. Нашата дипломация има странен похват в покровителството на своите поданици. Не само ме-стните мисии, но и самото министерство винаги с неохота се застъпва за исканията на руските поданици от други държави или от тяхни поданици. Когато, обаче, наопаки, чужденци имат да вземат от русин, те със свирепост се нахвърлят върху него, като казват, че народ¬ното достойнство изисква незабавно изплащане на дълга. В първия случай русина гощават с обява, че полити¬ческите обстоятелства не позволяват решително ходатай¬ство; във втория случай – с противоположна обява, т.е. настояват да се плати, защото политическите отношения с чуждите държави искат неотложно удовлетворение. Това е дипломатическа логика. Време е ние да следваме в това отношение началата на английското правителство. Дето се развява английски флаг, там английският гражданин и неговият имот остават незасегнати.

Тези дни ни напусна вторият пълномощник граф Фридрих Пален и брат му граф Петър с Втория корпус, който пое обратен път за Русия. Много съжалявам за тяхното заминаване. През всичкото това време дипломатите обядваха у пълномощниците. Там дохождаше също граф Петър Пален с адютантите си Кочубей, Василчиков и Енгелгард. Граф Фридрих Пален ожи¬вяваше целия стол със своите парливи импровизации по повод на всичко и всички, а граф Орлов с шегите си и необикновения си дар да мистифицира и да налучква слабите страни на всекиго. Този последният след два дни заминава за Цариград. Заедно с него – и моят любезен и достоен командир в миналия поход, Аполинарий Петрович Бутеньев, в качеството си на повepeник в работите до пристигането на тайния съветник Рибопиер, и най-сетне и барон Брунов и младият Берг. В Главната квартира старши остава Гилфердинг, сетне Тумански, Стекъл и аз. Драгоман е добрият и умен княз Ханджери. Незабавно след заминаването на Орлов нашите войски ще очистят Одрин; но до пролетта и до изплащането на първата част от военната контрибуция те ще заемат областта, която лежи до полите на Бал¬кана от Созопол до Сливен. Отсам тази линия ще остане само в Одрин лазаретът за десет хиляди болни, който е уреден в известнатата ти голяма турска казарма.

Ние тук се намираме почти на четиредесет и първия градус ширина, но климатът, поне през тази година, не отговаря на това южно положение. От палатките се преселихме вече в Ески-Сарай. Там, сред развалините от предишното разкошно величие на султаните, ние си намерихме подслон, като накладохме мангал и си духаме пръстите около него, за да се затоплим. Въпреки това ние сме весели, пием румелийско и гръцко вино, живеем безгрижно и пишем дипломатически глупости, като преливаме из пустото в празното, за да докажем с разни аргу¬менти, че нашата война с Турция, макар тя и да ни стру¬ва до сто хиляди души, ще бъде за нас твърде полезна, и че Одринският мир е решил завинаги Източния въпрос.

Аз не искам да те разочаровам, но виждам около себе си противното. Бедните гърци и българи са изумени. Те дори ще бъдат принудени да свалят отново камба¬ните от камбанариите и да се задоволяват с чукане по дъска, т.е. да употребяват за свикване на християните в храма онова средство, което у нас се употребява за разгонване на вълци. Но войната и мирът са блестящи и затова дъщеря ми е няма, както е казвал Волтер.

Всецело твой.

 

XXVI

Ески-Сарай, 10/22 ноемврий 1829 г.

Онзи ден главнокомандующият, Главната квартира и последната войска очистиха Одрин. Ние, т.е. Дипломатическата канцелария, чак днес тръгваме и останахме още тук под предлог, че трябва да завършим приго¬товленията, като упаковаме архивите, а в действителност затова, защото сме на мнението на турските пълномощници, т.е. мислим, че не следва да тръгваме на поход при вихър, студ и виелица. Не би било зле, ако цялата армия последваше нашия пример; тогава войниците не биха се изложили на напастите, които тe изтърпяxa. Като излязохме вчера на пътя за Буюк Дервент, по който следваше нашата войска, ние срещнахме множество изостанали войници, които, в бели панталони, изнемощели от студ и глад, лежаха край пътя на замръзналата и покрита със сняг глина. Тук-таме се срещаха нещастници, намерили вече край на своите страдания. Душата ми потръпва от ужас, когато аз си припомням тази плачевна кар¬тина. Военната слава е блестяща комета, която влачи подире си опашка от страшни бедствия и лишения. Толкова по-свещен е дългът на началството да се старае с всички сили да облекчи, колкото е възможно, тези бедствия. А този дълг тоя път не бе изпълнен. Когато ние разпитвахме, защо войниците са с бели панталони, отговориха ни, че през лятото, преди похода през Балкана, за облекчение на раниците, сукнените панталони били струпани в един голям склад, устроен около Девня и че от тогава от страна на висшето началство не последвала заповед те да бъдат доставени обратно по полковете. Тази непредвидливост е непростителна. Вярно е, че не можеше да се очаква такава ранна зима. Това за тукашния климат е не¬обикновено явление. Обаче, изпълняващият длъжността дежурен генерал, генерал Данилевски, пише, както аз вече ти казах, историята на похода от 1812 година. Той трябваше да помни добре нещастията, които могат да произлязат от преждевременен студ и липса в този слу¬чай на предвидливост. И така, не е простимо, че от негова страна не е било дадено на време нужното нареж¬дане да се доставят платнените панталони. Чудно е също така, че Дибич и Тол, които наистина искрено обичат войниците, не са помислили за това. Но, по мнението на мнозина, това често се случва с генералите от ведом¬ството на Генералния щаб. Укоряват ги в това, че те, които не са служили на фронта и не са живели с вой¬ниците, не познават техните материални нужди и затова не се толкова грижат за тях. Аз не се считам в пра¬вото си нито да потвърждавам, нито да оборвам това мнение. Но – доста за тази печална случка. Сега за друго.

През тези три дни, които прекарахме тук след тръгването на нашите войски, ние можахме да проследим, какво впечатление е направило изтеглянето им на разните слоеве от народонаселението, т.е. на турците, гърците, висшето духовенство и българите. Да почнем от турците. Въпреки ограничените и незрели способности на този народ, той не само във физическо, но и в морално отношение се е поставял по-горе от другите нации и ги е занемарвал, като им е давал различни прякори. Аз ще ти изброя тези доста забележителни прякори, употре-бявани от турците по време на тяхното могъщество.

Евреи – чифути, кучета;

Перси – кизил баш, червени глави;

Ерменци – бохчи, хранещи се с изпражнения;

Грузини – битеджи, въшкоядци;

Татари – ляшчеджи, лешоядци;

Индийци – дилениджи, лекари;

Араби – акилзис, налудничави;

Гърци – бойнус сиз коюн, козли без рога;

Арнаути – гигерджи, леснопродавци;

Молдовани – богдани, безчовечни;

Сърби и българи – хайдуци, крадци;

Рагузци – хазус, шпиони;

Бошняци – потур, разбойници;

Руси – русименкиус, злодушни;

Поляци – фодул гяур, безверници;

Немци – гуруч кяфир, богохулници;

Венецианци – вамекидж, риболовци;

Италиянци – фиренг хезар ренг, хора от различни цветове, т.е. лъжци;

Французи – айнеджи, лукави;

Холандци – пейнерджи, продавачи на сирене;

Англичани – хокаджи, фокустници;

Испанци – тембел, мързеливци, и тъй нататък.

От известно време турците обаче са изгубили жела¬ние да се подиграват на другите. Те са разбрали, че във всичко са назад и че дори във военното изкуство не могат да се мерят с европейците. Сегашният ни поход завърши това чувство. Турците са дошли до съзнанието на своето безсилие. Те са победени не само физически, но и морално. Освен това, те не разбират мисълта на султан Махмуда, чрез просвета да повърнат на своето вла¬дичество предишното му значение. Тези усилия те смятат за отстъпление от закона на Мохамеда и именно на това приписват всички нещастия. Те биха били готови да се подчинят безпрекословно на всяка друга власт. И така, нашето изтегляне никак не пробуди у тях чувство на радост. Те почти съжаляват за това. За известно време те се лишиха от предишната си надменност, мисълта да отмъстят на християните за всички несполуки не съществува поне сред народонаселението на Одрин, и в течение на тези два дни в обноските на мюсулманите спрямо християните не се забелязва никаква промена. Що се отнася до немюсулманите, то между тях преобладават различни чувства. Евреите и арменците, намирайки разни изгоди в съвместния живот с мюсулманитe и навикнали да купуват тези изгоди с морално унижение, малко съжаляват, че ние сме си отишли. Почти същото може да се каже и за гърците. Те под турско владичество често са успявали да си спечелят богатства и почести, и спекулативният им народен гений предпочита тази изгода пред осигуреното, но оскъдно състояние на свобода. За да не се отдалеча от истината, аз трябва дори да прибавя, че тази мисъл господствува предимно сред гръцкото духо¬венство и най-вече сред висшето. Под мюсулманско иго то има толкова предимства, че неохотно приемаше възможността да се лиши от тях. Не така разсъждават българите. Този нещастен народ страда не само от тур¬ците, но и от притесненията на гръцкото духовенство. Българското народонаселение открито изказваше радостта си при мисълта да бъде освободено от тези двойни угнетители и затова сега е обладано от двойно опасение.

Ето, любезни приятелю, общото впечатление от нашето заминаване. Какво ще става по-нататък, не зная. Одринският мир ни дава голямо морално надмощие на изток и, докато се ползуваме от него, ние ще успеем да отклоним много работи. Но дълго време ли ще трае това? Има ли смисъл да разсъждавам!

Прощавай.

 

XXVII

Бургас, 1/13 декемврий 1829 г.

В последното писмо аз забравих да ти пиша за разместването на нашата войска зад Балкана. Главната квартира е разположена в Бургас, откъдето ти пиша. Крайбрежието от Балкана до Созопол, дето зимува част от нашата флота, заема Шестия корпус. А Корпусната квартира на генерал Рот е в Анхиало, малко гръцко градче на двадесет версти от Бургас. Вътрешността на този край се заема от Седмия корпус, чиято Главна квартира е в Сливен. Бургас е най-доброто пристанище по запад¬ния бряг на Черно море, но същинско пристанище няма, и корабите тук не са в безопасност, особено от североизточните ветрове. Ние криво-ляво се наредихме в тукашните напуснати от турците домове. Извиканите от Одеса майстори на печки ни поставиха руски печки. Нашата Дипломатическа канцелария заема една къща, състояща се от две стаи и кухня. В едната стая живее Феодор Иванович Гилфердинг, любезен началник. Там цари ред, тишина и дипломатическа благопристойност. Във втората стая съвсем не е така. Тук непрекъснато седи младежта на Главната квартира. Тук се пее и се разговаря. Шумната веселба не престава. Ние често пеем стихове от Беранже, а понякога и от капитан Пушкин. Изобилието, от ко¬ето се ползуваме, ние дължим на ужасната буря, която из¬хвърли на Бургаското пристанище една търговска гемия, тръгнала за Одеса с различни стоки. Капитанът на ге¬мията не ще да е предполагал, че ще намери тук глад¬ната Главна квартира. Той продаде за прилична цена целия си товар, състоящ се от славно марсилско вино, като ни обеща скоро пак да дойде или да изпрати в Бургас друга гемия. Главният недостиг е от дърва, защото не е удобно да горим сурови дървета от близките гори. Но русинът е умен, неговият ум е изобретателен. Ето какво измислиха нашите хора. В Бургас има много празни къщи, но само от разрушените може да се ползуваме, а да раз¬валяме тези, които още са годни, е строго забранено. И какво мислиш? Нашите хора се наговориха и изнаме¬риха начин малко-по-малко да подрязват главните под¬пори. Когато пък настъпи последният момент на къ¬щата, всички ординарци стоят готови, и щом къщата рухне, за няколко минути така я разтурят, че и следа не остава от нея.

-----------------------------------------------------------

Това, което ти предсказвах за граф Орлов и за барон Брунов, се оправдава вън от всякакво очак¬ване. Граф Орлов успял да спечели за едно късо време пълното доверие на султана и на всички сановници от Ди¬вана, като почнеш от Хозрев паша. И така, от Одрин¬ския мир ние ще извлечем всичката възможна полза. Що се отнася до барон Брунова, то рапортите, писани от него, се отличават с ясност в изложението, със сила и ловкост на заключенията и с изящество на стила. Тъй като на главнокомандующия е предоставена върховната гри¬жа за всичко, което засяга изпълнението на мирния договор, то рапортите на граф Орлова всички до един с открит печат постъпват при нас, и ти можеш да си представиш, с каква жадност ние четем произведенията на барон Брунова. От Петербург ни съобщиха също телеграмата на другия наш майстор в тази област, граф Матусевич. Англия, изглежда, се е разтревожила, задето в мирния договор ние сме определили едностран-чиво независимостта на Гърция. Но за това няма какво да се безпокоим. Признаването на свършените факти, особено когато те са съобразни с общественото мнение, е начало, от което нито един английски министър не може да от¬стъпи. Писмото ти за състоянието на работите във Франция аз четох с голямо любопитство. Тук са излишни об¬стойните проучвания; правителството, което не е съумяло да свикне с изобретателя на идеята за легитимитета, т.е. с Шатобриана, трябва неизбежно да възбуди против себе си всеобщо негодуване и най-сетне да падне. Навсякъде, но във Франция повече, отколкото където и да било, е наложително, щото правителството да държи свято на дадената дума. Безпокойството на умовете и най-сетне революциите се предизвикват именно от недоверие. Когато френският народ ще знае, че дадените му учреждения са свети и неприкновени, тогава той ще бъде спокоен. Докато Бурбоните не успеят да спечелят доверие, докато (те, сочейки своята заякнала сила с помощта на външните щикове, възбуждат опасения, до тогава такъв народ, като френският, винаги ще бъде принуждаван да търси поръчителство в безпределния развой на своите свободи. Повервай ми, не страстта за необуздана свобода и безпокойният дух са причината за днешното състояние на Франция. Унижението, оскърблението, причинени от Виен-ските трактати, и мисълта, която се разви по-късно, да се дър¬жи френския народ под опекунство, ето кое извиква във Фран¬ция дух на бунт. Император Александър, едничък в съвета на европейските монарси, е имал благодатната мисъл да се възвърне на победения френски народ неговата самостойност. Той е смятал за политическа грешка да се оскърбява народ силен, в разцвета на своя развой, и с такова чувство за своето значение. Той е знаял, че та¬къв народ не забравя оскърбленията и че не ще се успо¬кои, преди да отхвърли наложените му вериги. Но другите европейски държави не са разбрали и не разбират това. Да, има и у нас партия, която споделя тези мнения. В числото на нейните привърженици аз, за жалост, трябва да считам и нашия главнокомандующ. Ние всеки ден получаваме резки доказателства за това. Листовете на не¬винното и в всеки случай честно и умерено списание „Dеs Debats“ се повръщат при нас зачертани с неумолимия молив на графа Задбалкански. А от смисъла на неговите забележки може да се види, че той е готов да вдигне от¬ново своя меч, за да подкрепи всичките щуротии на Бурбонската партия. Страх ме е, страх ме е, че ако вътрешното състояние на Франция се не подобри, ние отново ще се втурнем с всички сили в пристанището на посредствеността, т.е. на взаимното поръчителство. Аз веднъж вече ти обясних своето мнение за това. Русия трябва да се намесва във външните работи само тогава, когато ней¬ните непосредствени интереси налагат това, или пък ко¬гато е застрашено общото равновесие. В останалите слу-чаи, а именно там, дето става дума за вътрешни промени в другите държави, постоянният интерес на Русия изисква строг неутралитет. Аз смятах, че този ще бъде резултатът от днешната война, и много ще съжалявам, ако моите надежди не се оправдаят.

Прощавай.

 

XXVIII

Факия, декемврий 1829 г.

От нямане какво да правим преди четири дни ние с коне напуснахме Бургас, за да използуваме прекрас¬ното време. Следвайки на юг по брега на Бургаския залив, ние, като минахме устието на река Похуздере, се впуснахме нагоре по течението на друга рекичка по име Факидере. Местоположението е прекрасно, романтично! От разклоненията на Странджа, които заобикалят долината, се леят потоци във вид на шумящи водопади. По склоно¬вете на планината се виждат богати лозя, а по зеле¬ните пасбища пасат стада овце. Очаровани от тази картина, ние изпратихме обратно казака, за да ни до¬несе необходимите неща, а сами решихме да продължим пътя до селото Факия и там да прекараме нощта. Когато от височината забелязахме лежащото в до-лината селище, слънцето вече клонеше към хоризонта. В селото имаше голямо движение; от една страна се връщаха стада от пасбищата, от друга пък жителите отвеждаха добитъка на водопой. Артилеристите, които квартируваха в селото, задружно и усърдно помагаха на жителите в стопанските им работи. Ние попитахме, где можем да намериме прибежище за през нощта, и ве¬днага един богат стопанин ни покани в своята къща. Там ни отредиха една стая, и ето ние вече четвърти ден живеем сред тези добри българи. Аз се възползувах от случая, за да се опозная по-отблизо с положението на този народ, толкова жестоко измъчен от съдбата. Попитах нашия хазяин, по какъв начин може да се облекчи тяхното положение и кои са техните оплаквания. Той ми написа на един къс хартия, какви са исканията им. Те са изложени в шестнадесет точки. Предавам ти ги като най-добро доказателство на притесненията, на които е подхвърлен този народ. Обяс¬нение на всека точка ще ти дам после.

1. Да будем сами вольны

2. Да мы сами себя да судимо; Турчин суди Турчина да суди, и Булгарин Булгарина.

3. Да мы церкви правим когда и где захотим.

4. Да собирамо сами що е царская данок. А харача да нима во истинну; и бумаги нима на харач.

5. Вергиата да сами скупимо.

6. Спахи да нима.

7. Субаши да нима нигде.

8. Зулункярин да нима, а где дойде Турчин на конак а он да плати.

9. Да не убивают Чевечита и не обирают по дорогам и в конаках.

10. Да и буди право свакаму, как на Турчина так и на Булгарина.

11. Да се и християнско сведочанство прийма у суд какво и на Турчите,

12. Беглик овца да нима.

13. Да и християнска челят и девойки силом не турчат и за женн не зимат.

14. Да и мы оружия носимо, как ото и Турчите, слободно.

15. Ангария, беглик да нима, и свакий колко слушно да плати.

16. Да в православных церквах звоно да има!

Не са ли трогателни тези молби на българите? Този прост списък е най-красноречиво описание на страда¬нията на този нещастен народ. Коментарии тук са из¬лишни. Прочети още веднъж и ти ще извлечеш най-добро доказателство, че не само имотът, но и самият живот на българите са беззащитни против произвола на мюсулманите. Тук спахията, комуто е продадено селото, взема самовластно от населението беглик, вергиат и ангария, т.е. десетък от хляба, от добитъка и от ви-ното. Там субашинът се явява с удостоверение, с което той се упълномощава да събира харач. Това е налог, който води началото си от корана. Всеки, който не е мюсулманин и иска да се ползува от покровителството на благотворителната Порта и от правото да изповядва свободно своята вяра, е длъжен ежегодно да плаща тридесет драхми чисто сребро. Ето какво казва алкоранът, но султаните произволно са тълкували смисъла на думите от тяхната свещена книга и са увеличавали този харач според нуждата. Наистина, известният везир Кюприли Мустафа паша, в намерението си да направи този налог по-малко обременителен, го е разделил на три класи – алва, евсат и една, т.е. богати, средни и бедни. Това според мене е било прекрасна мисъл, която би могло да бъде приложена с полза и в нашите евро¬пейски държави, в случай че стане необходимо да се увеличат старите или въведат нови данъци. Ето у нас, например, правителството, ръководено от чувства на чо¬веколюбив, често вече се е възпирало да покачи личния данък, справедливо предполагайки, че това би било тежко за мнозина. Няма съмнение обаче от друга страна, че на много места личният данък би могъл да бъде покачен без всякакво неудобство. За това само се изисква във всички губернии общините да бъдат разделени на богати, средни и бедни, и съобразно с това да се определи размера на личния данък за всяка община, като се предостави пак на общините разпределянето на установения данък съобразно със състоянието на всеки, при ус¬ловие, че членовете на общината също така са разделени на богати, средни и бедни. Необходимо е само нашето пра¬вителство да измисли начин, по който да се извършва това разпределение с всичката справедливост, а не така, както това става в Турция. Джизедарът или харачбашията, комуто е поверено събирането на този данък, продава на разни лица стойността на харача за една или няколко общини и ги снабдява в замяна на това с удостоверения, така наречени харачкиехаджи. С тези документи в ръце събирачите тръгват по градове и села и действуват там произволно, за да си върнат с печалба платените суми. Мюфтията винаги им помага, а нему съдействува епископът; и от тяхното решение зависи, кого в коя класа да приемат, както и следва ли се според годините му да плаща вече харач. За определяне на последния се прилага следното средство. В случай на липса на документи, доказващи възрастта на младежа, измерват му с конец шията, и ако конецът е по-дълъг от разстоянието от устата до темето на главата, то младият човек се счита, че подлежи да плаща харач. Но бълга¬рите биха могли да се считат щастливи, ако те нямаха други тежести, като десятък и харач, обаче те са подло¬жени на всекидневни обиди и изстъпления. Не само спа¬хиите и субашите, но първият срещнат турчин, пътешествениците, зулункярите, влизайки в българска къща, считат всичко, което се намира там, за своя собственост. Законът на Мойсея казва, че човек не трябва да поже¬лава нито магарето, нито жената на своя съсед, а мюсулманският закон казва: и магарето, и кравата, и жената, и синовете, и дъщерите на немюсулманина са принадлежност на мюсулманите, ако те с това могат да разпространят вярата на Мохамеда. И така, всеки зулункярин, влизайки в българска къща, не само че нищо не плаща, ами се и разпорежда с всичкия имот, добитъка и хо¬рата като със своя собственост, като често насилствено си ги присвоява и ги откарва. И което е още по-плачевно, българите не могат дори във вярата да намерят утеха от тези бедствия. Гръцкото духовенство, може би с похвалното намерение да задържи в неприкосновеност притежаваните привилегии, става послушно оръдие на турското правителство. Но това още не е всичко. Страхувайки се, да не би българският народ чрез просвета да добие чувство за своята народност, гръцкото духовенство се старае по всякакви начини да забрани зараждането на това чувство и на сила въвежда в употреба гръцкия език. Ето какво значение има списъкът на българските жалби, който аз ти съобщих; жалко е, че много от тези обстоятелства не ни бяxa известни. При сключването на мира ние бихме могли много нещо да поправим. И това, по мое мнение, не би могло да се смята за вмеша-телство във вътрешното управление на друга държава; поне това не би било пръв пример на такова вмешателство. Във Вестфалския трактат немският император също така е бил принуден да поеме различни задължения от¬носно изповядването на протестантската вяра в австрий-ските владения и не е сметнал това за нарушение на не¬говите права и власт. Сега, за да облекчим по възможност участта на българите, ние ще назначим консули в Одрин и Сливен, и това ще донесе известно подобрение, но не ще отмени гибелното състояние на този славен на¬род. Не може да се разбере, как такова състояние е могло да трае така дълго, особено ако се обърне внима¬ние на това, че турското народонаселение е малобройно и, така да се каже, е разпръснато между християнското. Това се обяснява само с туй, че българските племена, разделени едно от друго с естествени граници и разкло¬нения на Балкана, нямат още чувство за обща народност нито силата, която дава единството. Българите от Добруджа, Румелия, Софийския и Видинския пашалъци сякаш съставят отделни области, които нямат помежду си преки сно-шения. Дори във всяка отделна част не се е още родило съзнанието, че независимостта може да бъде добита с общи усилия. Ако попиташ някой българин, защо той иска да има оръжие, ще ти отговори, – за да защищава своя кът, своята къща, жена, деца. Чувството за общо въстание, чрез което да се освободи от омразното иго, като даде временни жертви, още се покои в неговото про¬стодушие. Но ще дойде време и за това. От преселилите се у нас от по-рано българи мнозина са получили со¬лидно образование в Одеския лицей и в Московския университет. Други пък от Казанлък са били дори в Европа и са се заселили в недрата на Балканските кли¬сури с чувство за народност и независимост. От тях ще зависи разпространението на тези мисли сред народ¬ните слоеве и, следователно, тяхният успех. Но аз завършвам, защото ме викат на обед. Току-що хазяинът ни поднесе едно агне, изпечено по турски. Но за това аз не порицавам българите. Френската пословица казва: Оn devient patissier, mais on nait rotisseur, човек може да стане баничар, но се ражда готвач. Трябва да се отдаде справедливост на турците: те се научават да са добри баничари, но имат вродено изкуство да пекат месо. Желая ти такъв апетит, какъвто е моят в тази минута.

Прощавай.

 

XXIX

Факия, 1829 год.

Вчера вечерта се научихме, че граф Дибич е заминал за два дни в Анхиало при генерал Рот, и за¬това предпочетохме да останем в това приятно село, отколкото да се завърнем в отегчителния и навъсен Бургас. Но преди всичко отгатни, защо главнокомандующият е заминал за Анхиало. Хиляди пъти не ще можеш, и ни¬кой на твое място. Ще ми кажеш, – за преглед на войските; вероятно преглед ще има, но това ще бъде само начин да се прикрие същинската причина. А тази последната е трагикомична. Представи си, онзи ден сутринта, дежурният адютант още го нямало, фелдмаршалът чува шум в пруста си. Той излиза и вижда шест вестови, които дежурният казашки подофицер се мъчи да изтласка от стаята. Фелдмаршалът пита, какво има, и узнава от войниците, че те са вестови на генерал Рот и че не са в състояние да понасят службата при него и са избягали при главнокомандующия с молба да ги изпрати по полковете. Аз вече ти писах, че генерал Рот се слави със своя дар да прави метаморфози. От войник за един ден той прави ту готвач, ту бръснар, ту шивач, ту обущар. По какъв начин, за това исто¬рията мълчи. Явно е само, че този начин не се харесва на ординарците. Ти знаеш, колко нашият военен устав е строг за такива колективни демонстрации. И така, фелд¬маршалът не можа да постъпи другояче, освен да запо¬вяда да ги арестуват и изпратят обратно в Анхиало. Но заедно с това, следвайки свойствената му сърдечна доброта, той реши лично да отиде при генерал Рот, за да уреди работата без строго наказание за тези хора. Трябва да се надяваме, че това ще турне край на метаморфозите на нашия Овидий.

Аз имам да ти разкажа още нещо за българите, но по-рано за друго. Излизаме ние вчера да се поразходим из селото и срещаме под ръка с егерския капитан – кого ти мислиш? – Абибе Шериф, тази женска джин, за която аз ти писах. Но почти не може да се познае. Капитанът, изглежда, е изпъдил дявола от нея. Няма нито фес, нито шита салтамарка, нито червени шалвари, нито месьови. Тя се преоблекла в дрехи, купени от някой моден одрински магазин. Джин вече не е с нея. Стана ми просто досадно. Може би след година или две Абибе Шериф ще повтори това, което се е случило с Олинка Масон, която след безброй бурни заблуждения, като се оженила за един почтен чиновник в Могильов, на един бал у фелдмаршала Сакен открила полонеза в първата двойка. Но да се повърнем към българите. Аз ще ти разправя, как се обръща Портата с този народ. Когато тя иска да награди някого, дава му в не¬гова собственост едно или няколко села, дори понякога цял санджак. Тогава турчинът заповядва и прави там каквото иска, и всичко това по силата на алкорана и по заповед на мюфтията. Ето ти пример. В края на мина¬лата война, т.е. през 1811 година, баща ми бил изпратен от главнокомандующия Кутузов при великия везир в Шумен, за да го убеди по непосредствен начин да изпрати в Букурещ доверено лице за отпочване на мирни преговори. Сполучил в своята мисия, баща ми се впуснал в обратен път, като тръгнал с един важен сановник Хамид ефенди, еничери ефендиси. Първото нощуване било назначено в Разград, град богат, обитаван от българи. Като доближили до града, те видели, че насреща им иде един кавалерийски отряд. Хамид ефенди тогава разказал на баща ми, че с този отряд ги посреща Гяур Хасан, владетел на самия Разград, както и на много заобикалящи го български села. Този Гяур Хасан преди войната бил главатар на разбойни¬ческа шайка. Ползувайки се от въстанието на Пехливаноглу, Видински паша, той на своя глава опустошавал и грабил тоя край. Тъй като, благодарение на своите под¬визи, той се ползувал с голямо влияние в целия край, то, за да спечели неговото съдействие във войната, султанът подарил на този Гяур Хасан Разград и неговите околности. През време на война той се отличавал с голяма доблест. Във всички предприятия го придружавала една българка, грабната от него по-рано, известна със своя¬та хубост, която приела мюсулманството и станала негова не-разделна другарка. Тя го следвала навсякъде. През време на обсадата на Силистра от генерал Каменски Гяур Хасан с неколцина конника успял да се промъкне в крепостта. На бърз кон, със сабя в ръце, и тя прехвър¬чала през нашите предни постове. Гяур Хасан, след като оставил прикритието си на известно разстояние, приветствувал еничери ефендиси с обикновени почести. Скоро на¬влезли в Разград. И какво мислиш? – Цялото българ¬ско население, както мъжкото, така и женското, било събрано и стояло с покорна глава пред своя владетел. Гяур Хасан отвел гостите си в един разкошен павилион, построен в сянката на китни дървета. Миндери, покрити с прекрасни килими, били посипани с мириз¬ливи рози и други цветя. Били поставени българки, които с ветрила разпъждали мухите. Други пазили конете на двора, други пък готвили госби в кухнята. Гяур Хасан искал да покаже, че той е самовластен и че с християните се носи като с роби. С най-тънък, нежен, почти женски глас Гяур Хасан давал своитe сурови заповеди и с явен страх българите му се подчинявали.

Ето как султаните се разпореждат с цял един подвластен народ. Какъв вик би се вдигнал, ако царят би дал в пълно владение на някой Гришка Отрепьев подвластните нему татари, като му предостави да прави с тях, каквото си иска. Но Европа, когато стане дума за Източния въпрос, забравя правилата на християн¬ството и човеколюбието. Тя е обладана само от страх пред Русия и нейното честолюбие; излишно е често да повтарям, Европа следва в това отношение една небла-горазумна политика. Тя не разбира, че незадоволството на християнските племена в Турция е главната сила на Ру¬сия против Портата; че това незадоволство може да из¬вика най-сетне в общественото мнение мисълта за необ¬ходима намеса на всяка цена, като се даде възможност тази мисъл да се приведе в изпълнение, и че най-добрият начин да се предотврати това е да се принуди Пор¬тата с общи усилия да се откаже в своите християнски владения, от остарелите и жестоки начала на ислямизма, и да се ръководи от правилата на християнското човеко¬любив. С Одринския мир ние отворихме Черно море за търговията на всички нации; от това ще се ползуват всички и никой няма да каже, че ограничава правата на Портата. Дко обаче ние бяхме включили в трактата някое положително постановление за християните, то не биха имали край виковете срещу руското честолюбие и на¬мерение по такъв начин незабелязано да си присвоим власт в Турция. Но какво ще приказваме за това! Те имат очи, но не виждат. Имат уши, но не чуват.

Да, любезни приятелю, по мое мнение, за да задържим Източния въпрос в определени граници, трябва да го решим в полза на моралните и материални интереси на Русия, т.е. като подобрим участта на християнските православни племена и отворим Проливите. Ако ли не, Източният въпрос след време ще стане славянски и православен. Ние ще станем деветдесет милиона; тогава и Черно море ще ни е до колене. Но за нещастие, ние няма да дочакаме това.

Прощавай.

 

XXX

Пера, февруарий 1830 г.

Аз попаднах в Пера. Прости ми тоя каламбур. Той е извинителен, защото съдържа голяма истина. Тукашният край прилича на Перу. Где са неговитe рудници, от кои извори черпи Портата, аз не знам, но тя плаща. Преди нашето заминаване от Одрин тя плати, както ти е известно, милион и осемстотин хиляди жълтици и тези дни ще плати още два милиона. Общо повече от четиредесет милиона франка. И то с най-голяма лекота; още повече, че тя не получава никакви доходи от тази част на европейскитe си владения. Че тя занапред ще плати, каквото се следва, и ще си остане пак състоятелна, в това аз никак не се съмнявам, след като сега обиколих останалата част на Балканския полуостров. Какъв край и колко съкровища се таят още в недрата на зе¬мята! Балканскит полуостров още е запазил, така да се каже, своето девство. Достатъчно ще бъде едно минимално рационално старание, за да се извлекат из него неизчер¬паеми богатства. Представи си, тук на много места не само няма добри пътища, но дори няма никакви. И това е вярно в точния смисъл на думата. По пътя от Бургас за насам ние често пътувахме направо по едвам очертани пътеки. У нас, в Русия, пътищата не са добри, но те са обозначени с ров, означени са разстоянията и имената на селищата, така че лете по мека земя, а зиме по снежна покривка се пътува може би по-добре и по-спо¬койно, отколкото по паважни шосета. А тук, когато в полето около Кърк Клисе привечер ни настигна виелица, ние просто бяхме изложени на опасност да изгубим по¬соката и вървяхме сякаш със затворени очи, на сполуки. Куриерите пътуват тук просто на керван. Моят керван, освен мене и известния ти казак Иван Ильин, се състоеше от един татарин, така наричат турските куриери, от пощенски водач, по турски суруджи, и пет товарни коня, от които два изключително за депеши. Да, любезни приятелю, у нас депешите са важно нещо, наистина повечето затова, защото са от китайски произход, т.е. състоят се от чай и от ревен, за добиване на очи-стително, с който ние гощаваме турците, защото той за тях е голямо удоволствие. Керванът се точи на върволица. Напред върви суруджият, сетне татаринът, който обаче постоянно се обръща, за да прегледа всичко, понеже за всичко отговаря той, сетне казакът Ильин и най-подир товарните коне, напълно свободни. Толкова са големи у тези коне чувството за дисциплина и навикът към общежитие, щото по никакъв начин не можеш да ги накараш да променят реда или пък да изостанат от другите. Пощенските преходи са доста продължителни и конете са малки и неугледни, обаче движението е изобщо доста бързо. Суруджията, който върви отпред, управлява вървежа. Първия саат, т.е. час, той е бавен, втория е тръс, а останалите – галоп; дали пътят е в равнина, или по би¬лото на планината, това е се едно, нито един кон не ще по¬зволи да го спрат, така че трябва да се оставим на съдбата, като само внимаваме, конят да се не спъне. Най-сетне, с наближаването на станцията, и самият суруджия не владее своя кон. Този последният препуска в неудържим бяг. И на самия двор на пощата трябва да внимаваме много, за да се наведем навреме, защото целият керван, без да спира, влиза направо в конюшнята, понякога през много низка вратичка.

Пътят от Бургас за насам е малко забележителен. По пътя от Кърк Клисе до Чорлу ние минахме край селището Суашди през прекрасно и богато построен каменен мост, и ето какво ми разправи моят татарин. В началото на шестнадесетия век, през царуването на Баязида втори, този мост бил построен от един богат паша на собствени средства за обща полза, за да се отстранят по такъв начин опасностите, които създавала при преминаването протичащата тук рекичка, твър¬де опасна във време на пълноводие. Подир няколко години султан Баязид пристигнал там с вой¬ската си и, очуден от хубостта на този мост, повикал пашата и предложил да му повърне стойността на по¬стройката с условие, че той срещу това пък ще отстъпи на султана достойнството на това благодеяние и съответната за него награда, – сделка, която, както е известно, се допуща от алкорана. Тъй като пашата, въпреки настояванията на султана, не се съгласил на тази сделка, то Баязид в припадък на ярост заповядал да го убият, а сам той на кон и с опасност да се удави преминал рекич¬ката, като съчинил по този случай следното двустишие.

„Минет иле кокма чюли ал Елине Сузами,

Гиехме намер а Киоприсини ко а парсун Су Сени“,

т.е. „по-добре е да помиришеш пипер, отколкото роза, ако ще я получиш само с дълги молитви; не ми¬навай по моста на скъперник и неблагодетелен за дру¬гите човек и по-добре се изложи на опасността да се удавиш“. Тази султанска шега е духовита, нали? И това за душеспасението му! Но този султан е имал разни смешни фан¬тазии. Той цял живот през време на походите заповядвал да събират праха от дрехите му и да го пазят грижливо. След време този прах се натрупал в такова огромно количество; щото на умиране той заповядал да направят от него една керемида и да му я турнат под ръка вместо възглавница заедно със следния надпис: „Игурету кадемаху себилумгах гарам алеихи Енаре.“ В превод: „Човекът, чиито нозе са покрити с прах от Бо¬жия път, ще бъде спасен от адския пламък.“ Какъв царствен поет! Баварският крал Людовик не може да се мери с него, макар произведенията му да са забранени от австрийската цензура във Виена. Друга забележителност, която аз видях, но вече близо до Цариград, е мястото, наречено Дауд паша, дето има ня¬колко султански дворци, в които султаните нощували пър¬вата нощ, когато заминавали за Одрин. Но не това съ¬ставлява знаменитостта на Дауд паша; туй място се е прославило с друго обстоятелство, което ми разказа пак моят татарин. На 1700 година изпратеният от страна на Полската република в Цариград рицар Кулмски за сключване на допълнителен договор заявил, че не ще влезе в Цариград, ако не го посрещне великият везир; той предпочел да се настани извън града и му отредили именно един от дворците в Дауд паша. За да настои на своето, той водил преговорите от там и се съгласил на неизгодни и дори унизителни условия, след което с многобройна свита и голямо великолепие влязъл в Цариград. По този случай, за да очуди турците с бо¬гатствата на Полша, той поръчал да подковат конете със сребърни подкови, слабо прикрепени, така че те по пътя изпадали. Но този разкош нямал желания успех. Народът събирал подковите и се превивал от смях. А пък великият везир, когато му донесли такава една подкова, казал с насмешка: „тоя неверник употребява сребърни подкови, но главата му ще си остане се пак чу-гунена“. Тази присъда и до сега минава от уста на уста сред народа. Ето как един дипломат със своята надменност може да се прослави на вечни времена.

По пътя ми се случи малко приключение, което аз не мога да не ти разкажа, защото то поразително ярко характеризира днешното морално състояние на мюсулманите. В Буюк Чекмедже, което значи „голям мост“, на осем часа разстояние от Цариград ние, след като променихме конете, току-що бяхме напуснали пощенския двор, когато изведнъж чухме вик и плач. Гледаме, една шайка турци изтезава и бие един грък. Едвам този последният ме видя и веднага се хвърли към мене. Трябваше да се покажа както трябва и на минутата викнах на казака Ильин: „Иване, я върви подире ми да дадем на тези бусурмани да се разберат.“ Нахвърлихме се ние срещу тази шайка и почнахме с камшици да удряме наляво и надясно. Турците взеха да викат: „Гяур гелди, казак басти!“ Tе се разбягаха на всички страни и се скриха по къщите. Ето ти днешният фанатизъм на поклонниците на исляма. Нашият татарин ни посрещна с благодарственитe думи „хош, хош, пеки, пеки.“ Но стига за това, – аз ужасно съм уморен от всички тези подвизи и искам да си отпочина. В идното писмо ще ти разкажа нещо за Цариград.

Прощавай.

 

XXXI

Буюк дере, януарий 1829 г.

Буюк дере лежи в един прекрасен залив, образуван от десния бряг на Босфора. В това селище Дипломатическият корпус е на летовище с изключение на френската и английската легации, вилите на които се намират в разположената наблизо Терапия. Аз съм се родил в Буюк дере и се надявах, че след обявяването на войната ще имам възможност на руска талига да посетя люлката на моето детинство. Тази ми надежда не се оправда и, страхувайки се, че тя ще бъде отложена до периодическия потоп, аз на турски каик взех пътя до там. Отново видях местата, дето съм прекарал детинството си, но бях обзет от меланхолично чувство и напразно търсих предметите на моите спомени, т.е. огром¬ната змия, която веднъж ми прегради пътя, кометата от 1811 година, трупа на умъртвения от турците грък и исполинския явор, който украсяваше прекрасната ливада в края на селото. Предишната змия аз не намерих. Заме¬нили са я други и, разхождайки се по крайбрежието на Буюк дере, аз повтарях стиховете на новия поет Хайне, който ми е много симпатичен. Ето тяхният смисъл:

„Отровени мойте са песни,

Та може ли иначе да е:

Ти в моите цъвтящи години

Отровата ля без пощада.

 

Отровени мойте са песни,

Та може ли иначе да е:

В змии е сърце ми ранено

И ти си меж тях, о любима!“

Вместо комета аз, обърнат към небето, неволно търсех с очи звездата на моята неверна красавица. Да, лю¬безни приятелю, войната и славата са очарователни, но в наше отсътствие лекокрилата любов отлита!... От тези горчиви сърдечни мисли ме извади изгледа на исполинския явор. Това дърво е толкова голямо, че вътре в него е бил даден бал на неаполитанската кралица Каролина, когато тя в изгнание е търсила тук убежище. Както гласи преданието, яворът е посаден от латиняни, рицари кръстоносци, които вместо да идат да спасяват Иерусалим от ръцете на неверните, очаровани от прелестите на Пролива, предпочели да се настанят тук и, като за¬владели Цариград, създали първият повод за пропада¬нето на Византийската държава, а от там и за могъществото на исляма в Европа. Това е нравоучителен паметник, който показва какво можем да очакваме от Запада за възстановяването на Източната църква и за освобожде¬нието на едноплеменните и едноверни нам народи. Под клоните на явора аз дълго размишлявах върху това, увлечен от поетическо вдъхновение, и тук си спомних за дванадесетата година, когато, облечен в казашки мундир, аз гордо се разхождах в Буюк дере между дру¬гите деца на европейските дипломати и при всяко известие за поражение на французите илюминирах беседката пред нашата къща. И тогава пак ние бяхме сами против всички! И тъй като за разрешението на въпроса за Източната цър¬ква и славяно-румъно-гръцките народи ние не бива да се осланяме на другите, па и не трябва да се боим от дру¬гите, ние сме длъжни да се надяваме изключително на себе си. Стига само да не бързаме, да се подготвим за решителната минута материално и морално, та тогава да пристъпим към работа; и не с ограничените намерения да правим териториални придобивки за Русия, но да съберем всички под знамето на свободното развитие според народ¬ните тежнения.

Посещението ми в Буюк дере завърши с обяд у тайния съветник Рибопиер, тукашен, наш посланик, който е пристигнал наскоро и е предпочел до зами¬наването на граф Орлова да се засели тук, в Буюк дере. И по мое мнение той е постъпил и прекра¬сно и много умно. Аз не разбирам, защо нашите толкова са избързали да изпратят наш постоянен представител още до заминаването на извънредния. За изве-стно време той е осъден да играе тук второстепенна роля и това може да напакости на неговото бъдеще влия¬ние над турците. По-добре би било всички работи временно да бъдат поверени на граф Орлов и чак след него¬вото заминаване да бъде изпратен представител, като нова блестяща звезда. Иначе легацията е съставена прекрасно: съветник е барон Рюкман, твърде изящен господин, а сред младежта е разпаленият и рязък M. А. Волков и нашият любезен другар по канцела¬рия Жерве, който сигурно ще стане велик мъж, защото има обикновения недостатък на великите мъже, т.е. макар да е виртуоз на фортепиано, за голямо огорчение на своитe съседи предпочита да свири на цигулка. След като изпуша една лула прекрасен тютюн, аз веднага ще се разделя с тях, за да замина отново за Пера.

Прощавай.

 

XXXII

Пера, януарий 1830 г.

С неколцина приятели посетих вчера Софийската джамия. Сигурно ти е известно, с какви мъчнотии е било свързано това по-рано. За това е трябвало да се получи султански ферман, а веднъж и той дори не помогнал: след като бил предявен фермана, моллата не искал да пусне холандския посланик, като заявил, че височайшата заповед гласи да се пусне посланикът да влезе в джа¬мията, но не споменва, че трябва после да бъде пуснат да излезе. Дори в 1800 година посещението на Софийската джамия почти станало причина за скъсване между нас и Портата. Ето по какъв случай. От особено уважение към нашия посланик Томара, от чийто ум турците се страхували, Портата със специален ферман му позволила да посети Софийската джамия. Посланика придружавали чиновниците от легацията и между другитe и Антон Антонович, който току-що бил назначен за драгоманин. Всичко вървяло добре, когато изведнъж народът, който се бил насъбрал в джамията, забелязал, че старецът Томара, който страдал от кашлица, се изхрачил на пода. Турците взели това за знак на пренебрежение. Повдигнал се ропот и шум; народът искал да се нахвърли върху посланика. С мъка легационните гавази могли да отблъснат натиска и да дадат по такъв начин на команди¬рования от Портата чиновник да пусне вън от джа¬мията, през тайна вратичка, посланика Томара и другите членове от легацията и да го изпрати до брега, дето вече чакала лодката на легацията. Но в това време народът, като разбрал това, изпълнил вече кея. За да даде възможност на посланика спокойно да стигне до каика, Антон Антонович, който с гавазитe съставял ариергарда, спрял и почнал да пояснява по турски на народа, че има грешка. Но народът, вече разсвирепял, не бил в състояние да слуша гласа на разума. Почнали да хвърлят камъни в нашитe. Един попаднал право в лицето на Антон Антоновича и му изкъртил няколко зъба. С голяма мъка легацията успяла да се настани в каика и да си замине. Дори и чиновникът на Портата предпочел да си отиде заедно с легацията, за да не се изложи на гнева на тълпата.

Ето, любезни приятелю, какви са били турците преди тридесет години. А сега ние влизаме в същата тази джа¬мия, разбира се с нуждната почит, но свободно, и наро¬дът, който стои наоколо, не само не проявява никакви признаци на незадоволство, но се ползува от тоя случай да ни продава своите тесбики, т.е. броеници, които са съставени от сто топчета в чест на стоте имена, под които се слави у мюсулманите божеството. Ние можахме също безпрепятствено да посетим дервишите, така наре¬чените Мевелили. Това е особен монашески орден. Аз обаче не вярвам този орден да е бил учреден от самия Мохамед. Те се въртят и танцуват до изнемогване, като викат колкото им глас държи: ху, ху, ху, смятайки, че по този начин славят Бога. Прочее, за раз¬нообразие, те имат за това хиляди различни викове, но заедно с туй и хиляди начини да събират милостиня под различни предлози. Дервишите, обикаляйки по все¬възможни поводи мюсулманските земи до самата Индия, събират същински данък от народа. Разказват, че един такъв монах, излязъл от Индия и насъбрал по пътя голямо количество пари, като пристигнал в Цариград, явил се при везира Кйоприлиоглу като пратеник на великия Могол и му представил за това своите писма. Като прочел грамотата, везирът казал на дервиша: „Върни се при своя падишах и му кажи, че султанът иска от него едно благодеяние, а то е – той да не изпраща тук безсрамни просяци, защото те опустошават нашия край повече, отколкото това би могла да направи една войска.“ Ето ползата от калугерите в Турция, а може би и някъде другаде! По беше забавно и интере¬сно за нас да посетим пазара на бели и черни робини. Срам и позор за турците, които така безчовечно се отнасят към тези нещастни същества. Те ги разглеждат като коне от глава до пети. Въпреки това твърде често се случва такава робиня, като минава от ръце на ръце, най-сетне да попадне в двореца, да бъде приета в числото на султановите фаворитки и да служи за разплодяване на отоманския род, чиято законност княз Метерних така защищава. Завършвам с това описанието на моята вчерашна обиколка из Цариград. Не мисли, обаче, че учтивостта на днешните турци е крачка към образова¬ние, към нагаждане принципите на корана според хри¬стиянската търпимост. Турската пословица казва: на опасния враг трябва да целуваш ръка. Ето целият секрет.

Прощавай.

 

XXXIII

Според издадения отдавна и още неотменен формално султански закон, на поданиците на Портата от немохамеданска вяpa не се е позволявало да поправят старитe си църкви, освен само със стари материали. Съдбата отмъщава, и днес султан Махмуд е осъден на също такъв неблагодарен труд. Той е принуден да подновява със стари материали разпадащето се здание на турското могъщество. За да успее що-годе в това, той се нуждае от външна подкрепа, а между туй убедил се е, че бившитe досега не¬гови колтуквезирлери (аз вече ти писах, че така се наричат сановницитe, които имат право да крепят султана), а именно Австрия, Англия, Франция и Прусия, са съвсем несигурни, че тe наистина са прикрепяли Портата на две рамена, но в немска смисъл, т.е. изигравали са я. И така, султанът е решен да се хвърли в прегръдкитe на предишния си враг, т.е. Русия. Хозрев паша, старец нео¬бикновено за неговитe години бодър духом и тялом и при това ползуващ се с неограниченото доверие на па¬дишаха, обяснил това на граф Орлова с твърде харак¬терни думи. „Портата, казал той на нашия пратеник при няколко удобни случаи, сега е схванала вече политиката на Русия и на вашия цар. Русия ни е възпитателна. Когато ние в своята надутост се провиним, Русия ни удря с тоягата си, понякога дори доста болезнено, но тя прави това открито, с добро намерение, със спасителна цел. А пък другитe европейски държави, така нареченитe наши приятели, ни насъскват против вас, угаждат на нашитe детинщини, като ни прелъгват с надежда за помощ, но в минута на опасност не ни оказват никаква помощ. Ние сега чак разбрахме тяхното приятелство, – то е по-опасно от вашата открита вражда. Тяхното разположение към нас е само неприязън към вас, тяхната помощ дори би била, може би, още по-вредна и по-гибелна. Te с това биха постигнали целта си, която не е друга, освен да подкопаят нашето владичество и така да го обезсилят, чe то да рухне, но в удобна за тях минута, и то тъй, че вие да нямате полза от нашето пропадане. Ние сега добре виждаме това, разбрахме го и поемаме про¬тегнатата от вас чистосърдечно ръка. Додето аз бъда жив и докато царува султан Махмуд, нашата дружба с вас ще бъде неприкосновена“! Ето какво е говорил и какво мисли старецът Хозрев паша. И до това убеж¬дение и съзнание е довел благоразумнитe турци граф Орлов със своя начин на действия. Неговият маниер е да казва истината във вид на шега, да бъде откровен и на¬пълно доброжелателен; той му е дал средства да разреши трудната задача, т.е. да превърне в благодарен приятел победения и унизен враг. И така, задачата на¬истина не е била лека. Той трябваше да се бори не само с закоравелитe предразсъдъци на турцитe, но и да пре¬махне неприязненото влияние на другите дипломати, които не преставаха да настройват Портата да не ни вярва. Но тъкмо тези им усилия помогнаха на нашия пратеник и затвърдиха султана в неговото намерение да се довери на Русия и в нея да търси опора за себе си. Това се повече и повече заздравяваше влиянието на граф Орлов. Не¬говото положение, сега съвсем изключително, може да се сравни само с положението на бившия пратеник в Пол¬ша граф Щакелберг. Тебе ти е известно случилото се тогава приключение с френския посланик. Този последният, когато бил поканен на вечеринка при полския крал, като видял в една от залитe голям кръг ци¬вилни и военни сановници, помислил, че тe стоят около краля. Вследствие на това той се приближил с поклон, но тук видял, че кралят го няма, а вместо него стои граф Щакелберг. Можеш да си представиш досадата на тънкия дипломат. Вечерта седнали да играят на вист. Той бил партньор на графа Щакелберг и изведнъж върху дамата, която трябвало да покрие с рига (крал), той хвърлил валет (момче). Когато, обаче, по¬сле се оказало, че ригата е у него и граф Щакелберг почнал да му прави бележки за това невнимание към играта, френският пратеник отвърнал: „Какво да се прави? Днес е за мен нещастен ден, втори път вече момчето (валета-слугата) аз вземам за краля.“ Това би могло да се случи и тук с граф Орлова. Той сега в Цариград е като владетел. Чужденците само него гледат. А мнозина от турцитe мислят, че техният живот зависи от него. Трябваше да видиш това при шествието на сул¬тана в джамията Еюб. Това шествие се извършва само при извънредни случаи. Султанът се явява тогава в пъл¬ния си блясък и с цялата си великолепна свита. На граф Орлова бe отредена особена ложа в една къща близо до джамията. А пък султанът изпрати за пратеника и за сви¬тата му коне от своята конюшня. През време на шестви¬ето султанът, въпреки съществуващия етикет, поздрави граф Орлова с любезна усмивка. Целият народ обръ¬щаше повече внимание на граф Орлов като на свой падишах. А и между военнитe членове от нашата ле-гация, капитана от генералния щаб Коцебу и адютанта на Орлов, Бахметьев, и флигеладютантитe на султана, които говорят френски, а именно Ахмед и Авди бейове, се ус¬тановиха най-приятелски отношения. Тези двама офицери се смятат за доста образовани, но това образование е само познаване на някои външни западни норми. Идеите на нашето образование, особено чувството на достойнство и чест, които са същински двигатели на военщината, са им още чужди и дълго време те няма да ги разберат. Ние имахме тук поразителен пример за това. Според приетия обичай, след тържествената аудиенция при султана се раздават на свитата на посланиците подаръци по чинове. Тези подаръци се състоят обикновено за второстепенните чинове от кесии, които съдържат сума, съразмерна с чина. Определени за целта чиновници раздават тези кесии още на самото място и имат навика да ги хвърлят, както Алмавива в „Севилския бръснар“. И в повечето случаи те намират изкуството и ловкостта на Фигаро и у онези, които ловят кесиите. Както и да е, след по¬следната аудиенция на граф Орлов, турците намислили да надарят също и Коцебу и Бахметьева с такива кесии. След аудиенцията кесиите взеха да хвърчат към тях, но за очудване на бусурманите ръцете на нашите офицери не се помръднаха и парите сигурно биха се разсипали по килима, което нещо турците биха взели за неуважение, ако стоящият редом драгоманин не бе успял ловко да ги хване. В същност подарък от пръстен или табакера, или пък просто пари е все едно. Пър-вите служат само за обогатяване на златарите. Въпреки това, общото мнение позволява да се приеме подарък, но под никакъв предлог пари. Това е предразсъдък, но честта е също предразсъдък, а образованото общество живее именно с такива предразсъдъци. Мъчно бе да се раз-тълкува това на турците. Дори Ахмед и Авди бейове, които тутакси след аудиенцията дойдоха с извинения при на¬шите офицери, не разбираха добре, за какво трябва да искат извинение. Но мен ме викат на обяд. Аз ще имам случай още веднъж да ти пиша от тук.

И така, прощавай.

 

Писмо XXXIV се изпуска. Бел. на прев.

 

XXXV

Бургас, март 1830 г.

Аз ти пиша само две думи, за да ти обадя за благополучното ми пристигане тук. Обратното ми пътуване се извърши по същия ред и по същия път, т.е. през Кърк Клисе. Аз исках да пътувам през Одрин, но ми писаха от Бургас, че там имало чума и че ако отида там, ще бъда подложен на четиринадесетдневна карантина. В Цариград нищо не знаеха за съществуването на чумата в Одрин. По пътя аз също разпитвах всички и никой не мислил там за чума. В действителност се оказа, че в останалия в Одрин и уреден в големите казарми лазарет сред болните върлува за нещастие голяма смъртност; но както по всичко изглежда, тя не е от чума, а от неудобната уредба на болницата. Ти помниш, как миналата година дълго време се мръ¬щиха да признаят съществуването на чумата, когато тя наистина свирепствуваше. Сега картината се промени: чумата служи, за да прикрие небрежността на уреждащите болницата; значи, нейното съществуване се признава, макар то да е твърде съмнително. Тъй като пролетта вече настъпва, то болницата скоро ще бъде преместена от Одрин. Но колцина от десетте хиляди, които лежат там, ще се завърнат? Ето въпрос, на който може да се отговори само със сълзи, и надали ще узнаем това, освен ако нашият Ксенофонт, генерал Д., напише нова книга за отстъплението на десеттe хиляди. Но стига за това тъжно положение. Връщам се към описанието на моето пътуване. Между Чорлу и Кърк Клисе моят суруджия се за-блуди през нощта в гората и изгуби пътя. Като забелязах, въпреки тъмнината, че той вече половин час се върти се около едни и същи дървета, аз му поръчах да разседлае и разтовари конете. Тук ние се разположихме да пренощуваме. Сутринта веднага намерихме пътя, но трябваше да чакаме изгрева на слънцето, за да се ориентираме, коя посока да хванем. Ако ти се случи да дойдеш в Турция, не забравяй да си вземеш компас.

По пътя от Кърк Клисе за Бургас ме очакваше трогателна картина. Ти си спомняш селото Факия, което аз ти описах и гдето прекарах три дена. Когато отивах за Цариград, аз минах през Факия и споходих моя добър хазяин българин, който ме черпи с хубаво вино. Имах намерение пак да се отбия при него. Какво обаче беше моето очудване, когато аз доближих селото и го намерих съвсем опразнено! Тук-таме се чуваше плачевният вой на няколко изостанали кучета. От кола¬рите войници, които се намираха още в селото, научих, че вследствие оттеглянето на нашата войска от селото бъл¬гарите също така не пожелали повече да останат там и решили, като събрали кой какво може, да се преселят в Бесарабия. Следователно, ясно е като бял ден, че положението на българите е било непоносимо, щом те без съжаление се решават да изоставят такъв богат и прекрасен край.

---------------------------------------------------------

Портата е изпълнила всички условия на мирния договор. Тя е предала крепостта Гюргево, признала е независимостта на Гърция и обнародвала фермани от¬носно бъдещето положение на Сърбия и княжествата Влахия и Молдавия. Тези последните генерал Кисельов, назначен вместо починалия Желтухин за пълномощен представител на Дивана, се тъкми да ощастливи с въ¬веждане на известните ти органически статути. В Сърбия, наопаки, княз Милош Обренович не е така разположен към този род реформи. Той свикал Скупщината, представил султанските фермани и Народното събрание веднага единодушно утвърдило него и наследниците му за наслед¬ствени князе на днес почти независимото княжество. Ние тука, сигурно, не ще намерим неблагодарници. Обаче не трябва да мислим, че нашият консул ще бъде там проконсул и че той само ще заповядва. Па и защо това да става, да си кажем правото? Бих искал да ми се повери аз да напиша тези инструкции. При нас тук има един сръбски преводчик Живкович, и аз от него научих много нещо, което би било полезно да знаят и другите. Но стига за това. За да се очисти Румелия, остава само Турция да ни внесе първите два милиона жълтици от военната контрибуция. То ще бъде сторено тези дни, така че това е последното ми писмо от тука.

Прощавай.

Публ. в сп. „Българска историческа библиотека“, редактор проф. д-р В. Н. Златарски, уредник-стопанин Стр. Славчев. г. IV, 1931, т. II и III, с. 218-318.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

АДРИАНОПОЛЬСКИЙ МИРНЫЙ ДОГОВОР МЕЖДУ РОССИЕЙ И ТУРЦИЕЙ

2 сентября 1829 г.

Божиею поспешествующею милостью мы, Николай Первый, император и самодержец всероссийский, московский, киевский, владимирский, новгородский, царь казанский, царь астраханский, царь польский, царь сибирский, царь Херсониса-Таврического, государь псковский и великий князь смоленский, литовский, волынский, подольский и финляндский, князь эстляндский, лифляндский, курляндский и семигальский, самогитский, белостокский, корельский, тверский, югорский, пермский, вятский, болгарский и иных; государь и великий князь Нова-города Низовские земли, черниговский, рязанский, полоцкий, ростовский, ярославский, белозерский, удорский, обдорский, кондийский, витебский, мстиславский и все северные страны повелитель и государь иверские, карталинские, грузинские, кабардинские земли и области арменские, черкасских и горских князей и иных наследный государь и обладатель; наследник норвежский, герцог шлезвиг-голштинский, стормарнский, дитмарсенский и ольденбургский и проч. и проч. и проч. ...

Объявляем чрез сие, кому о том ведать надлежит, что 2-го числа сентября месяца 1829 г., между нашим императорским величеством и е.в. императором оттоманским, преизрядных султанов великим и почтеннейшим, королем лепотнейшим меккским и мединским и защитителем святого Иерусалима, королем и императором пространнейших провинций населенных в странах европейских и азиатских и на Белом и на Черном море, светлейшим, державнейшим и великим императором, султаном, сыном султанов, и королем и сыном королей, султаном Магмуд-ханом, сыном султана Абдул-Гамид-хана, в силу данных с обеих сторон полномочий, а именно: с нашей - сиятельнейшему и высокопревосходительному графу Ивану Ивановичу Дибичу-Забалканскому, нашему генерал-фельдмаршалу и генерал-адъютанту, главнокомандующему нашей 2-й армией, шефу пехотного имени своего полка, члену Государственного совета и кавалеру всех орденов наших, а также императорско-австрийских: Марии-Терезии меньшего креста, равно Леопольда большого креста и королевско-прусских Черного Орла, Красного Орла 1-го класса и военного Достоинства; имеющему золотую шпагу, украшенную алмазами, с надписью “За храбрость”, медали: за кампанию 1812 г., за взятие Парижа 1814 г. и за Персидскую войну 1826, 1827 и 1828 гг.; а со стороны е.в. императора оттоманского превосходительным и высокопочтенным господам: Мегмед-Сакид- ефендию, действительному великому дефтердарю Блистательной Порты Оттоманской и Абдул-Кадир-Бею, кази-аскеру анатолийскому, постановлен и заключен договор вечного мира между обеими империями, состоящий в шестнадцати статьях, которые от слова до слова гласят тако:

Во имя Бога Всемогущего.

Е.и.в. всепресветлейший, державнейший, великий государь император и самодержец всероссийский и е.в. всепресветлейший и державнейший великий император оттоманский, движимые равным желанием положить конец бедствиям войны и восстановить на прочном и незыблемом основании мир, дружбу и доброе согласие между своими державами, единодушно положили доверить сие спасительное дело смотрению и руководству обоюдных уполномоченных, а именно: е.в. император всероссийский - сиятельнейшего и высокопревосходительного графа Ивана Ивановича Дибича-Забалканского е.и.в. генерал-адъютанта, генерала от инфантерии, главнокомандующего 2-й армией, шефа пехотного имени своего полка и члена Государственного совета, кавалера орденов всех российских, императорско-австрийских: Марии-Терезии меньшего креста, Леопольда большого креста, и королевско-прусских: Черного Орла, Красного Орла 1-го класса и военного Достоинства; имеющего золотую шпагу с надписью “За храбрость”, алмазами украшенную, медали: за кампанию 1812 г., за взятие Парижа 1814 г. и за Персидскую войну 1826, 1827 и 1828 г., который, по силе высочайше дарованного ему полномочия, назначил и наименовал полномочными от императорского российского двора сиятельных и высокопочтенных господ: графа Алексея Орлова, е.и.в. генерал-адъютанта, генерал-лейтенанта, командующего 1-й кирасирской дивизии, кавалера орденов российских: Св. Анны 1-й степени, алмазами украшенной, Св. равноапостольного князя Владимира 2-й степени, Св. Великомученика и Победоносца Георгия 4-й степени и золотой шпаги “За храбрость”, алмазами украшенной; императорско- австрийского Леопольда 3-го класса; королевско-прусских: Красного Орла 1-го класса, “За Достоинство” и Железного Креста; королевско-баварского Максимилиана 3-го класса, и имеющего медали серебряную и бронзовую за кампанию 1812 г. и другую серебряную же за взятие Парижа 1814 г.; и графа Феодора Палена, тайного советника и кавалера орденов российских: Св. благоверного великого князя Александра Невского, Св.Анны 1-й степени и Св.Иоанна Иерусалимского; а е.в. император Оттоманский - превосходительных и высокопочтенных господ: Мегмед-Садик-ефендия, действительного великого дефтердаря Блистательной Порты Оттоманской, и Абдул-Кадир-Бея, кази-аскера анатолийского.

Оные полномочные, собравшись в городе Адрианополе, по размене своих полномочий постановили нижеследующие статьи.

Статья I

Всякая вражда и несогласия, существовавшие доселе между обеими империями, отныне прекращаются на суше и на морях; и да будет навеки мир, дружба и доброе согласие между е.в. императором и падишахом всероссийским и е.в. императором и падишахом оттоманским, их наследниками и преемниками, а также и между их империями. Обе высокие договаривающиеся стороны будут особенно пещись о предупреждении всего, что могло бы возродить неприязнь между обоюдными подданными. Они исполнят в точности все условия настоящего мирного договора и будут равномерно наблюдать, чтобы оный не был отнюдь нарушаем ни прямым, ни косвенным образом.

Статья II

Е.в. император и падишах всероссийский, желая удостоверить е.в. императора и падишаха оттоманского в искренности своего дружественного расположения, возвращает Блистательной Порте княжество Молдавию в тех границах, какие оно имело до начатия войны, настоящим мирным договором прекращенной. Е.и.в. так же возвращает княжество Валахию и Краповский Банат без всякого изъятия, Булгарию и землю Добрудже от Дуная до моря и купно с тем Силистрию, Гирсово, Мачин, Исакчу, Тульчу, Бабадаг, Базарджик, Варну, Праводы и другие города, местечки и селения, в той земле состоящие, все пространство хребта Балканского от Емине-Бурну до Казана, и все земли от Балкана до моря, а также Селимно, Ямболи, Айдос, Карнабат, Мисимврию, Анхиали, Бургас, Сизополь, Кирклисси, город Адрианополь, Люле-Бургас, наконец все города, местечки и селения и вообще все места, занятые в Румелии российскими войсками.

Статья III

Границей между обеими империями по-прежнему будет река Прут от самого ее впадения в Молдавию до соединения с Дунаем. Оттоль черта граничная долженствует следовать течению Дуная до впадения Георгиевского гирла в море, так, что все острова, образуемые различными рукавами сей реки, будут принадлежать России; правый же ее берег по-прежнему останется во владении Порты Оттоманской. Между тем постановляется, что оный правый берег, начиная с точки, где гирло Георгиевское отделяется от Сулинского, пребудет незаселенным на расстоянии двух часов пути от реки и что на нем не будет никаких заведений; а также и на островах, переходящих во владение двора российского, не будет дозволено устраивать никаких заведений или укреплений, кроме карантинных. Купеческим судам обеих держав предоставляется свободное плавание по всему течению Дуная, разумея, что таковые под флагом оттоманским могут не возбранно входить в гирла Килийское и Сулинское и что гирло Георгиевское остается общим для военного и купеческого флагов обеих империй. Однако же российские военные корабли не должны ходить вверх по Дунаю далее места его соединения с Прутом.

Статья IV

Грузия, Имеретия, Мингрелия, Гурия и многие области закавказские с давних уже лет присоединены на вечные времена к Российской империи; сей державе уступлены также трактатом, заключенным с Персией в Туркманчае 10 февраля 1828 г., ханства Ериванское и Нахичеванское. А потому обе высокие договаривающиеся стороны признали необходимым учредить между обоюдными владениями по всей помянутой черте границу определительную и способную отвратить всякое недоразумение на будущее время. Равным образом приняли они в соображение средства, могущие положить неодолимую преграду набегам и грабежам сопредельных племен, доселе столь часто нарушавших связи дружбы и доброго соседства между обеими империями. Вследствие сего положено признать отныне границей между владениями в Азии императорского российского двора и Блистательной Порты Оттоманской черту, которая, следуя по нынешнему рубежу Гурии от Черного моря, восходит до границы Имеретии и оттуда в прямейшем направлении до точки, где граница Ахалцыхского и Карсского пашалыков соединяется с грузинской, таким образом, чтобы города Ахалцых и крепость Ахалкалаки остались на север от помянутой черты и в расстоянии не ближе двух часов пути от оной.

Все земли, лежащие на юг и на запад от вышесказанной граничной черты к стороне Карсского и Трапезундского пашалыков с большой частью Ахалцыхского пашалыка, останутся в вечное владение Блистательной Порты; земли же, лежащие на север и на восток от оной черты к стороне Грузии, Имеретии и Гурии, а равно и весь берег Черного моря от устья Кубани до пристани Св.Николая включительно, пребудут в вечном владении Российской империи. Вследствие того императорский российский двор отдает и возвращает Блистательной Порте остальную часть пашалыка Ахалцыхского, город Карс с его пашалыком, город Баязид с его пашалыком, город Арзерум с его пашалыком, а также и все места, занятые российскими войсками и находящиеся вне вышепоказанной черты.

Статья V

Поелику княжества Молдавское и Валахское подчинили себя особыми капитуляциями верховной власти Блистательной Порты и поелику Россия приняла на себя ручательство в их благоденствии, то ныне сохраняются им все права, преимущества и выгоды, дарованные в тех капитуляциях или же в договорах, между обоими императорскими дворами заключенных, или наконец в хатти-шерифах, в разные времена изданных. Посему оным княжествам предоставляется свобода богослужения, совершенная безопасность, народное независимое управление и право беспрепятственной торговли. Дополнительные к предшедшим договорам статьи, признанные необходимыми для того, чтобы сии области непременно воспользовались правами своими, изложены в отдельном акте, который есть и будет почитаем равносильной с прочими частью настоящего договора.

Статья VI

Обстоятельства, последовавшие за Аккерманской конвенцией, не дозволили Блистательной Порте заняться немедленно приведением в действо постановлений Отдельного акта о Сербии, приложенного к V статье той конвенции; а потому Порта торжественнейшим образом обязуется исполнить оные без малейшего отлагательства и со всей возможной точностью, а именно: возвратит немедленно Сербии шесть округов, от сей области отторгнутых, и таким образом навсегда обеспечит спокойствие и благосостояние верного и покорного народа сербского. Утвержденный хатти-шерифом фирман о приведении в действо вышесказанных постановлений будет издан и официально сообщен императорскому российскому двору в течение одного месяца со дня подписания настоящего мирного договора.

Статья VII

Российские подданные будут пользоваться во всей Оттоманской империи, на суше и на морях, полной и совершенной свободой торговли, предоставленной им в трактатах, доныне между обеими высокими договаривающимися державами заключенных. Сия свобода торговли отнюдь не будет нарушаема или стесняема ни в каком случае и ни под каким предлогом, ни посредством каких-либо запрещений или ограничений, ниже по поводу каких-либо учреждений и мер, вводимых по части внутреннего управления или законодательства. Российские подданные, их суда и товары будут ограждены от всякого насилия и притязания; первые исключительно будут состоять под судебным и полицейским заведыванием министра и консулов российских, а суда российские не будут подлежать никакому внутреннему досмотру со стороны оттоманских властей ни в открытом море, ни в гаванях, пристанях или на рейдах Турецкой империи; товары же всякого рода, или припасы, российским подданным принадлежащие, по очищении установленной тарифами таможенной пошлиной беспрепятственно могут быть проданы, сложены на берегу в магазинах хозяев или их поверенных или перегружены на другое судно, какой бы то державы ни было, так, что о сем российские подданные не обязаны извещать местные начальства, а еще менее испрашивать на то их дозволения. Притом постановляется, что сии преимущества простираются и на торговлю хлебом, вывозимым из России, и к свободному провозу оного никогда и ни под каким предлогом не будет делаемо затруднений или помешательств.

Сверх того, Блистательная Порта обязуется наблюдать тщательно, чтобы торговля, и особенно плавание по Черному морю, не подвергались каким-либо препятствиям; на сей конец она признает и объявляет, что ход через Константинопольский канал и Дарданельский пролив совершенно свободен и открыт для российских судов под купеческим флагом, с грузом или с балластом, имеющих приходить из Черного моря в Средиземное или из Средиземного в Черное. Сии суда, если токмо будут купеческие, невзирая ни на величину их, ни на количество их груза, не будут подвергаться ни остановке, ни притеснению, согласно с тем, как выше постановлено. Оба императорских двора войдут между собой в соглашение об удобнейших средствах отвратить всякую медленность в снабжении судов надлежащими видами при их отправлении.

На сем же основании и при соблюдении тех же условий, какие постановлены для судов под российским флагом, ход чрез Константинопольский канал и Дарданельский пролив объявляется свободным и открытым для купеческих судов и всех держав, состоящих в дружбе с Высокой Портой, будут ли оные суда плыть в российские гавани, на Черном море лежащие, или возвращаться оттуда с грузом или балластом.

Наконец, Блистательная Порта, представляя императорскому российскому двору право пользоваться таковой совершенной свободой торговли и плавания по Черному морю, торжественно объявляет, что со своей стороны никогда не будет тому противопоставлять ни малейшей препоны. Порта особенно обещает впредь никогда не задерживать или останавливать суда с грузом или балластом, принадлежащие как России, так и другим державам, с коими Оттоманская империя не состоит в объявленной войне, когда оные проходить будут чрез Константинопольский канал или Дарданельский пролив, из Черного моря в Средиземное или же из Средиземного в российские черноморские гавани. И если (от чего Боже сохрани) которое-либо из содержащихся в сей статье постановлений будет нарушено и на представления о сем российского министра не последует совершенного и скорого удовлетворения, то Блистательная Порта предварительно признает, что императорский российский двор имеет право принять таковое нарушение за неприязненное действие и немедленно поступить в отношении к империи Оттоманской по праву возмездия.

Статья VIII

Постановления, учиненные пред сим в VI статье Аккерманской конвенции касательно определения и удовлетворения требований взаимных подданных о вознаграждении за потери, в разные времена понесенные с войны 1806 г., досель не были приведены в исполнение, и российское купечество, по заключении вышеписаной конвенции, претерпело еще новые значительные убытки вследствие мер, принятых относительно плавания по Босфору. Почему ныне признано и положено, что Порта Оттоманская в вознаграждение за означенные убытки и потери заплатит императорскому российскому двору в течение 18 месяцев и в сроки, кои вслед за сим имеют быть определены, один миллион пятьсот тысяч голландских червонцев, с тем что уплата сей суммы положит конец всем взаимным обеих договаривающихся сторон требованиям и домогательствам по поводу помянутых выше обстоятельств.

Статья IX

Поелику продолжение войны, которой настоящим мирным договором полагается благополучный конец, причинило императорскому российскому двору значительные издержки, то Блистательная Порта признает необходимым доставить сему двору приличное за то вознаграждение. А потому сверх сказанной в IV статье уступки небольшого участка земли в Азии, которую двор российский соглашается принять в счет упомянутого вознаграждения, Блистательная Порта обязуется еще заплатить оному сумму денег, какая определена будет с обоюдного согласия.

Статья X

Блистательная Порта, объявляя, что она совершенно согласна на постановление договора, заключенного в Лондоне 24 июня/6 июля 1827 г. между Россией, Великобританией и Францией, приступает равномерно и к тому акту, который по взаимному согласию оных держав состоялся 10/22 марта 1829 г. на основании упомянутого договора и содержит в себе подробное изложение мер, относящихся до окончательного приведения оного в действие. Немедленно по размене ратификаций настоящего мирного договора Блистательная Порта назначит уполномоченных для соглашения с полномочными дворов императорского российского, а также английского и французского, о приведении в исполнение помянутых мер и постановлений.

Статья XI

Вслед за подписанием настоящего мирного договора между обеими империями и по размене ратификаций обоих государей Блистательная Порта немедленно приступит к скорому и точному исполнению содержащихся в оном постановлений, а именно: статей III и IV относительно границ, долженствующих разделить обе империи в Европе и в Азии, и статей V и VI касательно княжеств Молдавии и Валахии, равно как и Сербии, и коль скоро сии различные статьи признаны будут исполненными, то императорский российский двор приступит к выводу войск своих из владений империи Оттоманской согласно с начертанными в отдельном акте основаниями, составляющими равносильную с прочими часть настоящего мирного договора. До совершенного; же очищения занятых земель управление и порядок, кои там ныне введены под владением императорского российского двора, останутся в своей силе, и Блистательная Порта Оттоманская отнюдь не будет в то вмешиваться.

Статья XII

Немедленно после подписания настоящего мирного договора дано будет начальникам обоюдных войск повеление прекратить на суше и на морях военные действия. Те же действия их, кои последуют по подписании настоящего, договора, будут почтены как бы не случившимися и не причинят никакой перемены в постановлениях, содержащихся в оном. Равным образом все, что в сей промежуток времени будет завоевано войсками той или другой из высоких договаривающихся держав, будет возвращено без малейшего отлагательства.

Статья XIII

Высокие договаривающиеся державы, возобновляя между собой союз искреннего дружества, даруют общее прощение и совершенную амнистию всем своим, какого бы звания ни были, подданным, которые в продолжение войны, благополучно прекращенной, принимали участие в действиях или обнаруживали поведением или мнениями своими приверженность к которой-либо из двух договариващихся держав. А потому никто из таковых лиц за поступки свои не подвергнется беспокойству или преследованиям в отношении ни к личности, ни к имуществу, но каждому из них предоставляется право снова вступить во владение прежней своей собственностью, спокойно, под покровительством законов, пользоваться оной или, не опасаясь никаких притязаний или притеснений, продать оную в течение осьмнадцати месяцев, если пожелает переселиться со своим семейством и движимым имуществом в другую страну по его избранию. Сверх того, обоюдным подданным, жительствующим в областях, возвращаемых Высокой Порте или уступаемых императорскому российскому двору, дается также осьмнадцатимесячный срок, считая от размена ратификаций настоящего мирного договора, дабы они, если признают нужным, могли сделать распоряжения касательно собственности, ими приобретенной до войны или после оной, и перейти со своими капиталами и движимым имуществом во владения той или другой из договаривающихся держав.

Статья XIV

Все находящиеся в обеих империях военнопленные, какого бы они ни были народа, звания или пола, немедленно по размене ратификаций настоящего мирного договора должны быть выданы и возвращены без малейшего выкупа или платы. Из сего исключаются христиане, добровольно принявшие в областях Блистательной Порты магометанское исповедание, и магометане, также добровольно принявшие веру христианскую в пределах Российской империи.

Таким же образом будет поступлено и с теми российскими подданными, кои по подписании настоящего мирного договора по какому-либо случаю попали в плен и находятся в областях Блистательной Порты. Императорский российский двор то же самое обещает исполнить в отношении к подданным Блистательной Порты.

За суммы, кои употреблены на содержание пленных обеими договаривающимися сторонами, не будет требовано никакого платежа. От каждой державы они будут снабжены всем нужным на путевые издержки до границы, где и будут разменены обоюдными комиссарами.

Статья XV

Все договоры, конвенции и постановления, состоявшие и заключенные в разные времена между императорским российским двором и Блистательной Портой Оттоманской, за исключением статей, отмененных настоящим мирным договором, подтверждаются во всей своей силе и пространстве, и обе высокие договаривающиеся стороны обязуются хранить оные свято и ненарушимо.

Статья XVI

Настоящий мирный договор будет ратифицирован обоими высокими договаривающимися дворами, и размен ратификаций между их полномочными последует чрез шесть недель или, буде возможно, и прежде.

Настоящий мирный акт, который содержит в себе шестнадцать статей и который будет окончательно утвержден разменом обоюдных ратификаций в постановленный срок, мы по силе наших полномочий подписали, печати наши приложили и разменяли оный на другой подобный, который подписали вышеупомянутые полномочные Блистательной Порты Оттоманской и приложили к оному свои печати.

- В Адрианополе, сентября 2-го дня 1829 г.

Подписали: Граф Алексей Орлов, Граф Ф. Пален

 

Того ради наше императорское в-во по довольном рассмотрении вышепрописанного договора вечного мира подтвердили и ратификовали оный, яко же сим за благо приемлем, подтверждаем и ратификуем во всем его содержании, обещая императорским нашим словом за нас и наследников наших, что все, в оном договоре постановленное, наблюдаемо и исполняемо нами будет ненарушимо. Во уверение чего мы, сию ратификацию подписав своеручно, повелели утвердить государственной нашей печатью.

Дана в С.-Петербурге сентября 29-го дня 1829 г. государствования же нашего в четвертое лето.

Подлинная подписана собственной е.и.в. рукой тако:

НИКОЛАЙ

Контрассигнировал: вице-канцлер граф

Нессельрод

Отдельный акт:

Во имя Бога Всемогущего.

Обе высокие договаривающиеся державы, подтверждая все постановленное Отдельным актом Аккерманской конвенции касательно избрания господарей Молдавии и Валахии, признали необходимым дать управлению сих областей прочнейшее основание и наиболее соответствующее настоящим пользам оных. На сей конец согласились и положили, чтоб время правления господарей не ограничивалось, как прежде, семилетним сроком, но чтоб они впредь возводимы были в сие звание на всю жизнь их, исключая случаи добровольного отречения их или отрешения за преступления, о коих упомянуто в вышеозначенном Отдельном Аккерманском акте.

Господарям предоставляется власть постановлять все относящееся до внутренних дел в княжествах по совещанию с Диванами, не нарушая, однако же, ни в чем прав, дарованных сим двум областям трактатами и хатти-шерифами, и в управлении сем не будут они затрудняемы какими-либо повелениями, противными сим правам.

Блистательная Порта обещает и обязуется строго наблюдать, дабы права и преимущества, дарованные Молдавии и Валахии, не были никаким образом нарушаемы пограничными ее начальствами и дабы они ни под каким предлогом не вмешивались в дела того и другого княжества, воспрещая притом жителям правого берега Дуная делать какое-либо вторжение на земли молдавские и валахские.

Все острова, прилегающие к правому берегу Дуная, будут составлять нераздельную часть сих земель, и стержень (тальвег) сей реки, начиная от втечения оной в оттоманские владения до соединения ее с Прутом, будет границей обоих княжеств. Для вящего обозначения неприкосновенности земель молдавских и валахских Блистательная Порта обязуется не оставлять за собой на левом берегу Дуная никакого укрепленного места и не дозволять мусульманским своим подданным иметь какие-либо на оном заведения. Вследствие сего постановлено за непременное, чтобы на пространстве всего того берега, в Большой и Малой Валахии, равно как и в Молдавии, ни один магометанин никогда не имел жительства и чтобы туда допускаемы были с надлежащими фирманами одни купцы, которые прибудут для покупки в княжествах на собственный свой счет припасов, нужных для Константинополя, или других предметов. Турецкие города, находящиеся на левом берегу Дуная, с принадлежащими к ним округами (раями) будут возвращены Валахии и навсегда присоединены к сему княжеству, а укрепления, доселе существующие на пространстве того берега, никогда, не должны быть возобновляемы. Мусульмане, владеющие ненасильственно приобретенными от частных лиц недвижимыми имениями в самых ли тех городах или в каком-либо другом месте на левом берегу Дуная, обязаны продать оные природным жителям того края в течение осьмнадцати месяцев.

Правительство обоих княжеств, по силе прав и преимуществ независимого внутреннего управления, может для охранения общественного здравия проводить цепи и учреждать карантины вдоль по Дунаю и в других внутри земли местах, где потребует того надобность, так что иностранцы, как мусульмане, так и христиане, при въезде в пределы княжеств не должны уклоняться от строгого соблюдения карантинных правил. Для службы по содержанию карантинов, охранению безопасности границ, соблюдению доброго порядка в городах и селениях и исполнению законов и уставов правительству каждого княжества предоставляется право иметь вооруженную стражу в таком числе, какое необходимо будет для описанных предметов. Число и содержание сего земского войска будет определено господарями с согласия их Диванов, сообразно с древними примерами.

Блистательная Порта Оттоманская, искренне желая доставить княжествам всевозможное благосостояние и удостоверясь в злоупотреблениях и притеснениях, происходивших при сборе различных запасов для продовольствия Константинополя и крепостей, лежащих на Дунае, равно как и для потребностей арсенала, ныне совершенно отказывается от такового права. А потому Валахия и Молдавия навсегда будут освобождены от поставки хлеба и других припасов, овец и строевого леса, что до сего времени княжества обязаны были доставлять. Равным образом Порта ни в каком случае не будет требовать от сих княжеств ни рабочих для крепостей, ниже других, какого бы то рода ни было, земских народов. В вознагражденье же ущерба, который может последовать для султанской казны от такового совершенного отречения от ее прав, Молдавия и Валахия, сверх ежегодной подати, которую княжества обязаны платить Блистательной Порте под наименованиями харача, идие и рекиабие (на основании хатти-шерифов 1802 г.), будут вносить ежегодно Блистательной Порте каждое такую сумму денег, которая вслед за сим с общего согласия определена будет. Сверх того, при каждой перемене господарей по случаю их кончины, отречения или законного отрешения княжество обязано будет, когда то последует, заплатить Блистательной Порте сумму, равную ежегодной подати, постановленной в области хатти-шерифами.

Кроме сих сумм не будет никогда требуемо ни от княжеств, ни от господарей никакой другой подати, повинности или даров под каким бы то предлогом ни было.

В силу упомянутого постановления об уничтожении вышеописанных повинностей жители того и другого княжества будут пользоваться совершенной (определенной Отдельным актом Аккерманской конвенции) свободой торговать произведениями своей земли и промышленности без всяких ограничений, исключая те, кои господари с согласия своих Диванов признают необходимым постановить для обеспечения продовольствия края. Жителям сих княжеств предоставляется право свободно плавать по Дунаю на собственных своих судах, с паспортами своего правительства, и производить торговлю в других городах или гаванях Блистательной Порты, не подвергаясь никаким со стороны сборщиков харача притязаниям или другим каким-либо притеснениям.

Равным образом, Блистательная Порта, принимая в уважение все претерпенные Молдавией и Валахией бедствия и будучи движима особенным чувством человеколюбия, соглашается освободить на два года жителей сих княжеств от платежа ежегодных податей, кои они обязаны вносить в ее казну, считая со дня совершенного выступления российских войск из княжеств.

Наконец, Блистательная Порта, желая обеспечить всеми мерами будущее благосостояние Молдавии и Валахии, торжественно обязывается утвердить учреждения, касающиеся до управления княжеств и начертанные, согласно с желанием, изъявленным собраниями почетнейших обитателей края во время занятия княжеств, войсками императорского российского двора. Сии учреждения должны на будущее время служить основанием по управлению княжеств, поколику оные не будут противны правам верховной власти Блистательной Порты.

Для сего мы, нижеподписавшиеся, полномочные е.в. императора и падишаха всея России, по согласию с полномочными Блистательной Порты Оттоманской постановили и заключили о Молдавии и Валахии вышеозначенные условия, как следствия V статьи мирного договора, подписанного нами и оттоманскими полномочными в Адрианополе.

А потому сей Отдельный акт составлен, утвержден нашими подписями и печатями и вручен полномочным Блистательной Порты. В Адрианополе, сентября 2-го дня 1829 г.

Текст воспроизведен по изданию: Под стягом России. Сборник архивных документов. М. Русская книга. 1992