ДОКЛАДИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР А. САВИНСКИ ЗА РУСКАТА ПОЛИТИКА СПРЯМО БЪЛГАРИЯ В ГОДИНИТЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Досега рядко сме имали възможност да публикуваме оригинални руски документи за агресивната политика на Русия спрямо България. До голяма степен това се дължи и на затрудненията в достъпа до руските архиви на Министерство на външните работи и на Азиатския департамент. Нашата историческа наука е разполагала само с официалните руски публикации, оповестявани след Октомврийската революция и предимно с наши домашни документални извори. Сега ще имате възможност да се запознаете с оригинални руски извори за руската политика към страната ни в навечерието на включването на България в Първата световна война, както и в първите месеци след включването й във войната.

 

В Хувъровия институт по въпросите на войната и мира в Станфорд, Калифорния (САЩ) се съхраняват изключително ценни както за световна история и международните отношения, така и за България ценни документални колекции. От някои от съхраняваните там документи и нашите архиви разполагат с техни копия. Сред тях най-важни за нас българите са тези от документалната колекция на руския дипломат по време на Първата световна война Николай А. де Базили, началник на Дипломатическата канцелария към върховното командване на руската армия. Той емигрира след Октомврийската революция на Запад и успява да вземе със себе си значително количество важна дипломатическа документация. (Вж. The Hoover Institution on War and Peace, Nicolas A. de Basily collection).

Особено интересни за нас са съхраняваните в тази колекция два дипломатически доклада на последния руски посланик преди започването на войната на Русия срещу България Александър Александрович Савински (1869-1937). Тези доклади бяха публикувани в България през 1988 г. от проф. Иван Илчев, който беше ги открил по време на научната си командировка в САЩ в Известия на държавните архиви. (Вж. Ив. Илчев, Политиката на царска Русия в България в годините на Първата световна война според А. Савински. – ИДА, кн. 56, 1988, с. 57-115.)

А. Савински е руски посланик в България през времето от януари 1914 до октомври 1915 г. Първият обширен доклад, който носи заглавието „Отношенията ни с България от януари 1914 година до скъсването им (21 септември 1915 г.)“ е писан от Савински след неговото отзоваване в София в Сухуми през времето от март и април 1916 г. Той се отнася до цялостната дейност на дипломата в България. Докато вторият, изключително кратък доклад, озаглавен „Записка по българския въпрос“ е писан на 6 август 1916 г., когато Руското върховно командване подема идеята за започване на преговори за сепаративен мир с България. (По въпроса вж. и спомените на дипломата A. Savinsky, Reflections of a Russian Diplomat. London, 1927, както и негови дипломатически рапорти в многотомната серия с дипломатически документи „Международние отношения в эпоху империализма“, серия III, том I-X, Москва, 1931-1937).

По думите на проф. Ив. Илчев „за нас двата доклада са ценни, защото показват целите и методите на царската руска политика на Балканите в началото на Първата световна война.“

На дейността на А. Савински в България се спира пространно и Симеон Радев в спомените си „Лица и събития от моето време“. По същото време С. Радев е български посланик в Букурещ и не рядко пътищата им се преплитат.

От докладите на Савински читателите ще почерпят информация от първа ръка за действията и прийомите на руската дипломация в началото на Първата световна война, когато България все още не се е определила официално към кой от воюващите лагери да се присъедини.

Савински има неограничените пълномощия и парични средства да действа по всички възможни начини само и само да привлече страната ни в блока на Антантата. Подкупите, шантажите и манипулациите са любимите оръжия на този руски дипломат. Тук ще срещнете имената вестниците и списанията, излизащи с руски пари или подкупени от дипломата, както и на политици, интелигенция и общественици, спечелени на руска страна в онова взривоопасно време. Но тук са и имената на българските политици и държавници, отстояващи българските национални интереси и неподдали се на натиска, шантажа и парите на руския представител в страната ни.

По думите на проф. Илчев „В София Савински пристигна твърдо убеден, че е призван да възстанови добрите отношения между Русия и България, нарушени по време на Междусъюзническата война. Вината за това, разбира се, той търсеше в българската политика. Действията му в българската столица през 1914-1915 г. показаха, че той далеч не е най-блестящият дипломат, с който разполагаше руското министерство. Груб, той не се стесняваше да третира българското правителство и българския владетел като управници на една полузависима държава. ... Савински бе дълбоко убеден, че това, което е добре за царска Русия, е добре и за България, и не се колебаеше да прибягва до недотам обичайки в дипломатическата практика методи, за да прокара принципите си на дело.“

Двата доклада се публикуват цялостно без каквито и да било съкращения. Който иска да получи повече информация за дейността на А. Савински и руската дипломация в България би могъл да се обърне към посочената по-горе публикация на проф. Илчев, която е придружена и от богат справочен апарат. Докладите са писани на френски език и са преведени на български от Велислава Димитрова.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ДОКЛАДИ:

 

№ 1

ОТНОШЕНИЯТА НИ С БЪЛГАРИЯ ОТ ЯНУАРИ 1914 ГОДИНА ДО СКЪСВАНЕТО ИМ (21 СЕПТЕМВРИ 1915)

СУХУМИ, МАРТ-АПРИЛ 1916 Г.

РЕШЕНИЕ ЗА НАЗНАЧАВАНЕТО МИ В СОФИЯ

Когато през декември 1912 г. се завърнах в отпуска от Стокхолм, С. Д. Сазонов ме посрещна с думите: „Колко често мислех напоследък за Вас и колко съжалявах, че не сте по-близо“. Не схванах думите му веднага и той поясни: „Т.е. не географски по-близо, а по-близо до проблемите. Бих искал Вие да сте на Балканите. Страшно ми е трудно да работя и с Неклюдов (София), и с Хартвиг (Белград). Не губя надежда да Ви видя в София, но за да се направи промяната, трябва да се изчака удобен от политическа гледка точка момент: „Не трябва да се сменят конете по средата на брода“. (фр.) Щом се появи удобен момент, ще помоля Господаря да назначи Неклюдов в Стокхолм, а Вас в София.“

Няколко дни по-късно С. Д. Сазонов ме извика. Беше вторник. Току-що се беше върнал от доклад. Каза ми, че е докладвал, че е желателно да ме прехвърлят в България. Господарят се отнесъл твърде съчувствено и даже настоявал комбинацията да бъде осъществена възможно най-бързо, без, разбира се, да попречи на делото. „Така че сега — каза Сазонов — считайте, че въпросът е напълно разрешен по принцип, но имайте предвид, че за това знаят само Господарят, Вие и аз.“

Няколко дни след този разговор у оберхофмайстершата Наришкина, на която, както говореха, било Височайше възложено да приема дипломатическия корпус, тъй като поради лошото здраве на императрицата приеми в двореца не се устройваха и не се предвиждаха, се състоя музикална вечер.

Докато седях с една от дамите в единия край на музикалния салон, виждах как на отсрещната страна Сазонов дълго разговаря с починалата неотдавна княгиня Е. М. Барятинска. На излизане от двореца княгинята ми предложи да ме откара и щом седна в колата, веднага каза: „Е, добре, зная какво очаквате. Сазонов, който знае, че се интересувам от Вас, ми каза.“ (фр.). Когато дадох да се разбере, че въобще не разбирам за какво намеква, тя продължи:

„След като искате да го прикривате, ще Ви го кажа аз. Ето Ви точните думи на Сазонов: „Савински ще направи голям скок в кариерата. Вече имам принципното съгласие на императора да бъде изпратен в София.“ (фр.)

Отговорих, че ако това действително е така, то не мога да не се чувствувам поласкан от доверието, което ми оказват както министърът, така и Господарят, тъй като смятам, че софийският пост е най-деликатен и най-труден от всички задгранични постове. Единственото, против което протестирам, е против намерението, което министърът очевидно има да представи бъдещото ми назначение като служебно повишение. В служебната йерархия постът, който сега заемам в Стокхолм, е напълно равен на софийския. Вярно е, софийският пост е от голям политически интерес и значение, но е и съпроводен с изключително големи трудности.

След края на отпуска си в ранната утрин на първи януари 1913 г. по нов стил се върнах в Стокхолм, за да присъствувам на новогодишния прием у краля, който се провеждаше след закуска.

Всички помнят политическите събития, които се разиграха през 1913 г. на Балканите — сърбо-българския спор, предложението на Господаря да посредничи, много дейната, но благодарна и с блестящи резултати работа на австрийската дипломация, която се стремеше да сблъска България със Сърбия, отстъпването на албанците на превзетата от черногорците крепост Щкодра, при което Русия наред с австрийците настояваше за тази отстъпка, като упълномощи френската ескадра да я представлява в черногорски води. Накрая търсената от Австрия братоубийствена война и като неин резултат — Букурещкият мир (28 юли), лишил България от всички плодове на блестящите й победи през 1912 г.

През май 1913 г. в Москва се провеждаха юбилейните тържества за чествуване на Романовската династия. Бях измолил височайше разрешение да присъствувам. В Москва се видях и разговарях със Сазонов. Той ми показа текста на известната Височайша телеграма до българския цар и сръбския крал (от 26 май), която подготвяха тогава. След завръщането на двора в Царско село в началото на юни и преди отпътуването ми за Швеция бях приет от Господаря на продължителна аудиенция. Господарят и министърът ми потвърдиха, че решението за назначаването ми в София остава в сила.

(...) се появи указ, а през ноември се представих на шведския крал във връзка с отпътуването ми от страната. Краят на ноември и декември прекарах в Петроград, като изучавах балканските и българските проблеми. Преди заминаването ми отново бях приет от Господаря на продължителна аудиенция. В разговора със Сазонов изтъкнах всички трудности на положението ми — пребиваване в страна, чието правителство е враждебно настроено към нас, страна онеправдана от неудачната война и решенията на Букурещката конференция, отговорността, за която цяла България хвърляше върху Русия. Министърът отвърна окуражително, че ще съумея да намеря нужния тон за разговорите с царя и неговото правителство, и като последен аргумент добави: „А ако в България се сблъскаме с нови неудачи и ако някой ден реша да ви упрекна за тях, то „можете да ми върнете топката“ (фр.), тъй като никога и с никого не съм имал такъв неуспех, както с българите през 1913 г.“ Тези думи малко ме окуражиха. Като инструкции получих само следните указания: да стоя настрани от правителството на Радославов; да чакам, а ако и където мога, без риск да се компрометирам — да улесня неговото падане, след което с България вероятно ще може отново да се разговаря.“ По-нататъшни инструкции, каза министърът, ще Ви се дават по телеграфа, а ако Вие се усъмните в нещо или у Вас възникнат някои въпроси, които изискват лична размяна на мисли, то „идвайте за по няколко дни, та нали разстоянието не е толкова голямо“.

ПРИСТИГАНЕТО МИ В СОФИЯ

На 14 януари 1914 г. пристигнах в София. Царят веднага поиска да покаже неприязненото, си отношение към мен. По негова заповед Радославов ми каза, че ще бъда приет след 20-и, тъй като на 18-и царят заминава за Филипопол за годишнината от смъртта на първата си жена, а на 20-и е рожденият ден на престолонаследника Борис. Отбелязах сериозно пред Радославов и Добрович, че не считам, че това е достатъчно уважителна причина да се отлага аудиенцията, която в крайна сметка се състоя на 17 януари.

ВРАЖДЕБНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАС В СОФИЯ

В деня след пристигането ми, при първия разговор с Радославов констатирах, че е преднамерено сдържан, даже студен. Той намекваше открито, че сполетялото България нещастие е станало с наше съгласие и че сега на България не й остава друго освен да пази спокойствие, за да се „спаси страната от опасностите, които я заплашват, и да води чисто национална политика на реални интереси“. (Вж. моето писмо от 19 януари).

При първата ми аудиенция и царят изказа същата мисъл пред мен (Вж. писмото ми от същата дата). Към подобно мнение се придържаха и тези политици, които се смятаха за патентовани русофили. Те направо казваха, че всички нещастия на България идвали от Русия, че ако руският представител на Букурещката конференция бил казал поне една дума в полза на България, то тя не би била така несправедливо онеправдана.

Категорично утвърждавах едно и също пред царя, Радославов и другите дейци: Русия в миналото така бе разглезила българите, че те мислеха, че могат безнаказано и без последствия за самите тях да не се вслушат даже в Царската дума, прозвучала на 26 май при такива необичайни условия от висотата на престола. „Смятам за необходимо да заявя, телеграфира Негово величество, че държавата, която би започнала война, ще бъде отговорна за това пред славянството и че си запазвам пълна свобода да определя каква позиция би заела Русия към всички възможни последствия от една толкова престъпна борба.“ България извърши престъпния и вероломен акт от 16-и юни, тя търпи и последствията от него.

Като посочвам общото настроение на дворцовите и политическите среди срещу Русия, с това искам да подчертая в какво вражеско обкръжение попаднах, когато пристигнах в София. Само на място можех да констатирам ясно доколко действителността надхвърля всички предположения и да си дам сметка за безкрайно трудното положение на представителя на Русия. Не губех бодрост и започнах да се оглеждам, да се приспособявам към хората и обстоятелствата и да търся изход от създаденото положение.

При връчването на акредитивните си писма на царя казах: „Пристигам в страната Ви в твърде труден момент, когато всички сили на България трябва да бъдат хвърлени към нейното възраждане... Осмелявам се, сир, да изразя своята надежда, че при Вас ще намеря подкрепа, откровеност и доверие — ценен и нужен залог за успеха на работата, на която ще посветя всичките си усилия.“ (фр.) Речта ми беше отбелязана в местния печат и се коментираше в по-скоро благоприятен смисъл. Стараех се да убеждавам правителствените и опозиционните политици. Макар в някои случаи да постигах успех, това, разбира се, не беше достатъчно.

ПЕЧАТЪТ И ОТНОШЕНИЯТА МИ С ПРАВИТЕЛСТВОТО

Основното си внимание насочих към:

1. печата, който представляваше могъщо средство за въздействие върху общественото мнение в България и

2. неизпълнимостта на инструкциите на министъра да се държа встрани от австрофилското правителство в очакване на падането му.

Като виждах активната дейност на австрийците и немците, си давах сметка, че ако не се борим с тях, те окончателно ще привлекат към себе си правителството, ще укрепят положението му и дълго ще трябва да чакаме падането му. Подобна ситуация не само беше непрактична, но бе недопустима, тъй като караше руския представител в България да играе ролята на наблюдател на установяването на германско влияние в страна, чиято самостоятелност бе възстановена от Русия и чиято земя бе обилно полята от кръвта на синовете й (Вж. писмото ми от 5 март 1914 г.).

Писах в Петербург, като молех за разрешение да говоря с правителството. С писмото си от 19-и февруари писах: „...мисля, че сега бихме могли с известни бавни, но настойчиви усилия да докажем на сегашното правителство, че интересите на България не лежат в сближението с Австрия, а в контактите с нас. Ако ли пък Императорското правителство предпочита да се държи настрана от българското, то по-подобаващо би било да се отзове посланикът, като се остави временен представител, упълномощен да върши текущата работа.“ От Петербург обаче идваха отрицателни отговори: „Отношението ни към сегашното правителство Ви е добре известно. То не се е изменило и продължаваме да храним недоверие към кабинета на Радославов.“

РАБОТА С ПЕЧАТА

Що се отнася до печата, като наблюдавах как интензивно работят в тази област германците и австрийците, които имаха свои печатни органи и харчеха огромни суми за пресата, то аз, като желаех да привлека на своя страна някой от съществуващите органи на ежедневния печат или още по-добре — да основа нов, писах в Министерството и като подчертавах голямото значение на печатното слово, помолих да ми се отпусне съвсем дребната сума от двадесет хиляди франка.

Първият отговор на Министерството беше, че „ние не ценим създаденото по такъв път обществено мнение и сближението на България с нас ще бъде поставено на много по-здрави основи, когато необходимостта от него се утвърди в съзнанието на българския народ.“

Само след многократни пови настоявания ми се удаде да получа исканата сума. Тя ми даде възможност да създам два русофилски ежедневника — „Заря“ (сутрешен) и „Балканска трибуна“ (вечерен), а и да привлека на наша страна издавания от най-добрите й интелигентни хора седмичник „Свободно мнение“, който по-късно започна да излиза благодарение на нашата подкрепа два пъти седмично. От същата, отпусната от министерството, сума трябваше да давам и помощи за издаване на отделни книги и брошури в русофилски дух. Когато отпуснатите пари привършиха, по мое настояване на легацията беше отпускат нов кредит, който даде възможност да се създадат две съвсем нови печатни издания „Балкански сговор“ и „Балкански куриер“. Но мудността, с която Министерството отговаряше на молбите на мисията, доведе до загуба на време. Вестниците се появиха с голямо закъснение, което много навреди на каузата. Така например последните два се появиха в навечерието на разрива, а последната, отпусната от министерството, сума стигна само до Букурещ, без да може да попадне в София.

ПОДКУПВАНЕ НА ПОЛИТИЦИ

Към същата категория мерки, като подкупването на печата, се отнасяше, разбира се, и купуването на отделни политици с тежест и влияние. Това се практикуваше най-широко от немците и австрийците.

Целесъобразността на тази мярка посочвах на министерството както в писмени доклади, така и устно чрез минаващия през София министър на финансите Барк. На връщане от Лондон и Париж той ми съобщи, че съюзническите правителства обсъждали въпроса за отпускане на пет милиона франка за подкуп на Генадиев, Радославов и др., но го решили в отрицателен смисъл. Изказах пред него искреното си съжаление, което го помолих да предаде на Сазонов, че толкова дребна сума се е оказала непосилна за трима съюзници, докато немците сами харчат десетки милиони. Едва през юни 1915 г., т.е. след отстъплението ни от Галиция и завземането на цяла Полша, Литва и Курландия от немците, и когато България бе вече почти в кърпа вързана за германците, в София беше изпратен чиновник на Министерството на финансите, напълно несведущ както в балканската политика, така и в подкупите. Вярно е, че той имаше доста широки пълномощия да не се ограничава с никакви средства (неограничен кредит (фр.) — както казваше), за да подкупи Генадиев. Беше, разбира се, късно, а и Генадиев не е вещ, която може да се купи на известна цена в магазина. Очевидно и самият пратеник започна да осъзнава, че не е изпратен тогава, когато е трябвало. Той започна да търси изход от задънената улица и се спря на идеята за покупка на реколтата. Знае се какви бяха последиците от нея. Само няколко дни преди разрива ни с България за зърното, което остана в ръцете на българите и германците, бяха раздадени близо петдесет милиона.

ЗАЕМЪТ

Много време преди германците да ни обявят война, в България започнаха да говорят за необходимостта от заем, с който да покрият разходите по последните две войни. Първите разговори и стъпки в това отношение бяха направени в началото на март 1914 г. По нервността и настойчивостта, които проявяваха австрийската и германската мисия и многобройните им привърженици по този въпрос, с увереност можеше да се каже, че става дума за политическа стъпка, а не финансова операция.

След като научих тежките условия — финансови, икономически и политически, — с които германците се стараеха да свържат заема, в цял ред писма и телеграми обръщах най-сериозно внимание на министерството на предстоящото политическо поробване на България от германците и настойчиво мелех правителството да не допусне германците да я оплетат. Това можеше да се избегне, ако й предоставехме френско-руски заем с по-изгодни условия. Нямам достатъчно място, за да изброявам всички предприети от мен стъпки и всички мерки, които предлагах в продължение на три месеца пред Министерството. На всички писма и телеграми получавах неизменен отговор. „Правителството на Радославов не ни вдъхва доверие. Знаете условията, при които сме готови да уредим заем за България и преди да са изпълнени тези условия (т.е. смяна на правителството), не виждаме основания да променяме решението си.“

След Височайшето посещение в Констанца на втори юни С. Д. Сазонов пристигна в Букурещ. Възползвах се от това, за да му напиша писмо, като още веднъж най-енергично настоявах колко е важно за нас да не допуснем България да сключи заем с Берлин. Между другото писах: „...като признавам цялото огромно значение, което би имало за нас откъсването на Румъния от Тройния съюз, считам обаче, че не трябва да се отнасяме с безразличие към политическата ориентация на България. Винаги са възможни сериозни политически усложнения, при които Австрия и Русия ще бъдат в различни лагери. Тогава далеч няма да ни бъде безразлично какво ще бъде отношението на България... Сметката на Австрия е ясна — нейната главна и постоянна грижа е поддържането на дрязгите между балканските народи. Това е мярка за самосъхранение, която Австрия прокарва с рядък успех. Както преди 16 юни тя играеше на слабата струна на България, като я насъска срещу Сърбия, така и в случай на бъдещи усложнения тя ще покаже на България, че е настъпил „благоприятен момент“ за завземане на Македония и Сърбия и след като се обезопаси, по този начин от Сърбия, ще се засили срещу нас. Колко по-благоприятно ще бъде положението ни, ако в случай на подобни усложнения бъдем в състояние да разчитаме твърдо на активната подкрепа на Сърбия и България.“

Завършвах писмото си с мнение, че каквото и да стане, за нас е нужно да провалим заема с Германия. Посочвах начините и средствата за това и продължавах: „Сегашните обстоятелства могат да хвърлят задълго България в прегръдките на Тройния съюз и да ни навлекат упрека, че не сме поискали да го предотвратим.“

ГЕРМАНСКИТЕ УСЛОВИЯ ЗА ЗАЕМ

А условията, които германците поставяха, бяха наистина драконовски не само от чисто финансова и икономическа, но главно от политическа гледна точка. България отстъпваше на германците:

а) построяването на жп линия от Хасково до Порто Лагос;

б) изграждането на пристанище в Порто Лагос;

в) експлоатирането на въглищните мини в Перник и Бобов дол в продължение на петдесет години;

г) тютюневият монопол в най-богатите на тютюн новоприсъединени земи.

Ясно е, че при тези условия и като имаме предвид настойчивостта и методичността на германския характер, само след няколко години България би била германска провинция.

Малко преди това, в дълго и подробно писмо от 16 май писах във връзка със заема: „Системното подчинение на Близкия Изток като цяло и България в частност влиза в точно определения план на германците, които безсрамно протягат ръце и откъм Мала Азия, и откъм Тракия към Цариград, където вече седи Сандерс паша...“ и по-нататък — „Германците активно подтикват България към сближение с Турция... България стои на ръба на пропастта и в името на нашата традиционна политика и преди всичко в името на нашите собствени интереси трябва да попречим на плана на австро-германците да се осъществи.“

ПРИСТИГАНЕТО НА МЕКЛЕНБУРГСКИЯ ХЕРЦОГ

В същото писмо от 16 май отбелязах пристигането на херцог Мекленбург- Шверински в София: „Изпращането на лице, което вече веднъж беше удостоено с доверието на Императора (в деликатния гвелфски въпрос) именно в момента, когато българските управници се колебаят дали да свържат още повече съдбата на България с непопулярния сред народа Троен съюз, или да останат верни на традиционната и близка Русия, придобива известно значение и навежда на размисли“. В писмо, изпратено на 1 юни в Букурещ, писах на Сазонов: „Немислимо е да се отрича огромното политическо значение па крачката, която България прави сега. Настойчивостта, нека да кажа, страстта, с която Австрия се отнася към въпроса за заема, говори за значението, което тя придава на привличането на България към Тройния съюз, особено сега, когато Румъния, изглежда, се изплъзва от строгия надзор на Австрия.“

Едва след като бе получил в Букурещ писмото ми от 1 юни, С. Д. Сазонов ми изпрати разрешение да предложа на правителството на Радославов заем без каквито и да е условия. Но беше късно: Радославов и Тончев бяха отишли прекалено далече в Берлин, бяха получили прекадено големи подкупи, за да се върнат назад, и дошлия по мое настояване в София представител на френските банки бе посрещнат вежливо, но студено и трябваше да си отиде с празни ръце. Това беше в първите дни на юни, а договорът с Disconto Gesellschaft беше подписан чак на 29-и.

СТАНОВИЩЕТО НА НАШЕТО МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ПО ЗАЕМА

Любопитно е, че получих споменатата по-горе телеграма на Сазонов в деня, в който получих и секретното министерско писмо № 387 от 26-и май, в което се казваше:

„Както Ви е известно от досегашната преписка по въпроса за сключване на заем от България и наша помощ в това отношение, Императорското министерство винаги е смятало, че можем да окажем подкрепа по този въпрос едва когато сме уверени, че сегашното правителство, което не ни вдъхва никакво доверие, бъде заменено с друго.“ По-нататък в писмото, признаваха мудността на Франция, но не й придаваха значение. Като не обръщаше нужното внимание и на условията на заема, министерството търсеше „установяване на отношения, основани на взаимна искреност и доверие...“ и по-нататък — „Ние продължаваме да мислим, че трябва да чакаме спокойно момента, когато в самата България по-дълбоко ще се вкорени съзнанието за необходимостта от тясно единение с Русия (!). За нас няма никакво съмнение (!), че рано или късно този момент ще дойде (!). Безполезно би било да се иска ускоряване на събитията, колкото и да е желателно от гледка точка на самите български интереси да се избягнат икономическите изпитания, които България ще трябва да изтърпи при сегашния заем... Като ликвидира старите задължения, но-вият заем не дава почти никакви нови средства на българското правителство. От това следва, че съвсем скоро правителството на Радославов отново ще трябва да търси средства.

Що се отнася до политическата страна на заема, за която пишете, а именно че щял да утвърди германското влияние в България, то едва ли това обстоятелство трябва да Ви внушава сериозни опасения (!?) Не виждаме какви политически задължения могат да бъдат поети срещу сключването на заема в Берлин (тогава никой и не говореше за определени задължения, ясно беше само съществуването на общ политически план за проникването на Австро-Германия в Близкия Изток с всички произтичащи от него последствия, които бях разгледал в споменатото по-горе писмо от 16-и май 1914 г.). Дори и ако българското правителство е поело някакви задължения, то в никакъв случай не бива да забравяме цялата стойност на задълженията, които поемат малките балкански държави.

Изключително погрешно е да изграждаме каквито и да било сметки, основани на една политика на опортюнизъм, а ако германското правителство си прави сметки по отношение на сегашните управници на България, то това обстоятелство ни безпокои сравнително слабо. (Най-близкото бъдеще показа друго.) В заключение смятам, че трябва да се отнасяме съвсем спокойно към факта за сключването на заем от България (?!) Това ни най-малко не следва да промени отношението ни към сегашното правителство и към царя. Не трябва да се показва, че сме били засегнати в този въпрос. България е свободна да дири подкрепа, където смята за нужно, само че трябва да й е ясно, че в такъв случай няма право да разчита на нашата подкрепа. В пълно съответствие с вече изказаните възгледи смятам, че е излишно в сегашния момент да харчим каквито и да било средства, за да си спечелим благоразположението на българския печат. Повратът в общественото мнение в България в наша полза ще бъде едва тогава плодотворен, когато стане по вътрешни подбуди.“

Трябва да се предположи, че щом министерството така дълго и упорито отказваше да дава пари на правителството на Радославов, то е имало за това твърде важни съображения. Когато, но вече твърде късно, измени първоначалното си решение, то доказа, че е нямало.

На 2-ри юли на Народното събрание бе предложено да утвърди проекта за заема. Всички помнят скандалното заседание, след което, без да е четен проектът за заема, без да е обсъждан и гласуван и като бяха нарушени всички изисквания на конституцията, беше обявено, че е приет от Народното събрание.

Съобщих в Петербург и при първия удобен случай казах на царя, че целият ход на преговорите за заема и начинът, по който беше приет от Народното събрание, ми доказват убедително това, което за мен до този момент не беше напълно ясно, а именно че правителството има тайна договореност с Виена и Берлин.

ПЛАНЪТ МИ ЗА ДЕЙСТВИЕ

С развитието на преговорите за заем с германците безпокойствието ми нарастваше, тъй като виждах как сключването на заема застрашава България, а следователно и Русия. На 16-и април писах на Сазонов: „Считам, че сегашният момент е особено важен за България. Имам цялостен план за действие, на който обаче не мога да се реша без Вашето разрешение и без одобрението на Господаря Император.“ Помолих министъра да измоли разрешението на Господаря да отида в Крим, където тогава бяха дворът и С. Д. Сазонов. Молбата ми за отиване в Ялта беше отклонена „поради опасения от слуховете, които биха могли да се породят от съвпадението на това пристигане с посеще-нието на посолство на Османската империя. В съвпадението биха видели подготовка за българо-турско сближение под покровителството и при участието на Русия.“

Тогава на 18-и април командировах в Ялта един от чиновниците в легацията с лично писмо до министъра, придружено от подробна докладна записка, в която излагах набелязаните от мен мероприятия и между другото се казваше: „Отстъпването на България на австро-немските апетити предрешава характера на взаимоотношенията между България и Сърбия, което в случай на европейски усложнения вече пряко ще засегне интересите на Русия.“

В общи линии планът ми беше следният: да се подбере психологически удобен момент за решителен разговор с царя и да му се внуши следното:

а) да смени правителството;

б) да осъди открито политическата програма от 23 юни 1913 г.;

в) да вземе следните мерки:

да протегне ръка на Сърбия

да изпрати престолонаследника в Русия

да помоли да бъде приет във (Военната) Академия

да освети храма „Александър Невски“

г) да се откаже от „личния режим“.

На 12-и май по повод на този план Шилинг ми писа следното:

„Що се касае до предложената от Вас програма, която министърът представи пред Господаря с личен доклад, то някои пунктове в нея срещнаха съчувствие, други — съгласно даденото пред Вас обещание, ще говоря напълно откровено — предизвикаха известни съмнения в целесъобразността си. Към последното се отнася особено точката, отнасяща се до всенародното покаяние на Фердинанд. Сазонов смяташе, че дори и Фердинанд да се съгласи, което е почти невероятно, това не би му попречило да се обвърже тайно още по-тясно (?) с австрийците. Друго нещо са Вашите предложения за мерки, които да попречат на сключването на заема. В това отношение, както знаете, министерството изцяло се присъедини към Вашите възгледи и направи всичко, което зависеше от него, за да ги подкрепи в Париж и Лондон.“

На 2-ри май, две седмици след изпращането на куриер в Крим, писах: „Струва ми се, че оцених действителното значение на важността на момента. Когато се обърнах към Вас, първо, с молба за лични инструкции, а после и със секретното писмо, изпратено в Крим, бях воден от опасенията да не изпуснем подходящия психологически момент и да не би австрийците да се възползват от него. Тяхната оценка за сегашната обстановка, изглежда, съвпада с моята. Като доказателство за това могат да служат:

Първо. Посветените на България думи на граф Бертхолд в делегациите и настойчивостта, с която говори в своята реч за възможността за създаване на нова, близка до Австрия балканска групировка начело с Турция. В тази групировка трябва да влезе и България и да влезе в орбитата на Тройния съюз, като по такъв начин се отдалечи от Русия.

Второ доказателство, че австрийците смятат, че сегашният момент е благоприятен за известен поврат в политиката на България, е тайната аудиенция миналата седмица на австрийския посланик у Радославов и Фердинанд. Аудиенцията, останала неизвестна за широката публика бе открита от мен по агентурен път. Именно от деня на аудиенцията заемът и неговите условия започнаха да се обрисуват по-ясно.

МЕРКИ ЗА БОРБА С УСИЛВАНЕТО НА ГЕРМАНЦИТЕ

Виждайки как благодарение на германските усилия нашето влияние в България се стопява и как от самото начало на управлението на Фердинанд ние малко по малко разпиляваме онзи огромен морален капитал, който Освободителната война създаде, в същото писмо от 16-и май посочвах цяла редица мерки за борба с германското засилване:

1. Активизиране на дейността на нашите консулски агенти.

2. Възможно най-бързо създаване на нови консулства в новоосвободените територии.

3. Възможно най-бързо назначаване и пристигане на нов енергичен и инициативен агент на Министерството на търговията и промишлеността и оживяване на търговията ни с България.

4. Създаване на руски финансови и кредитни учреждения по цялата страна като основен проводник на руското влияние.

5. Съживяване на културните и всякакви други отношения между Русия и България. Могат да се използват взаимни научни и учебни пътувания на младежта, научни и всякакви други конгреси, изложби, научни и популярни лекции, театри и т.н.

През този ден аз посветих на въпросите за нашето консулско представителство и създаването на кредитни учреждения два специални доклада с внимателно разработени подробности. По-късно нееднократно се връщах към тези въпроси и поощрявах пътуванията на представители на българския финансов свят (от русофилските среди) в Русия и Франция. Давах им топли препоръчителни писма до нашия посланик в Париж и до министрите на външните работи, на финансите и на търговията и промишлеността.

ПОЛИТИЧЕСКОТО ЗНАЧЕНИЕ НА ЗАЕМА

Шест дни след споменатото по-горе заседание на Народното събрание от 2-ри юли писах на Сазонов (писмо от 8-и юли 1914 г.): Настойчивостта, която не само германските банки, но и представителите на австрийския и германски двор тук и съответните правителства в Берлин и Виена проявяваха по въпроса за заема, решителното и упорито нежелание на царя да разгледа френските предложения, страхът, който правителството изпитваше относно възможния резултат от дебатите в Народното събрание, ако бе разрешено да има такива, и накрая безсъвестното погазване на всички изисквани от конституцията форми - и това в един така важен въпрос като заем за половин милиард с цял ред обременителни и дългосрочни концесии — това може да ни накара да се догаждаме без всякакво съмнение, че става въпрос не просто за финансова операция.

В писмото си от 16-и май вече можах да разгледам подробно този напълно определен план за икономическо и политическо завладяване на Близкия изток, който е изработен и систематично провеждан на дело от Австро-Германия. Сключеният на 2-ри юли заем е само нова крачка в тази насока... „има сведения, че България вече отчасти е получила, а и сега получава от Австрия коне, оръдия, пушки и друго въоръжение. Това не бе скрито и от Радославов, който ми каза, че България, която трябва да усили армията си, ще приеме помощта на всеки, който пожелае да я даде.

След като не е в състояние да се примири със загубата на Румъния, Австрия очевидно търси случай да отдалечи от нас България и да я прикрепи към Тройния съюз. Тъй като съзнава, че в случай на общи усложнения в никакъв случай няма да й се удаде да накара българите да действуват непосредствено против Русия, тя подхожда към въпроса от друга страна. Тя засяга чувствителни сега за България пунктове и й обещава Македония в случай на европейска война, ако нападне Сърбия, и така облекчи войната на Австрия на два фронта... Резултат от заема ще бъде задружната и последователна борба на германците за осигуряване на българската подкрепа, работа, която щe трябва да вземеме предвид и да се борим с нея.“

На 9-и юли в писмо по същия куриер писах: „...всички събития напоследък доказват, че царят открито насочва своята политика към Австрия и Германия. Това подчертава и с отношението си към Русия, към която може би никога и не е изпитвал добри чувства...“

АВСТРИЙСКИЯТ УЛТИМАТУМ. ГЕРМАНИЯ НИ СБЯВЯВА ВОЙНА

На 10-и юли австрийците връчиха своя ултиматум на сърбите. На 19-и Германия ни обяви война.

На 15-и юли телеграфирах на Сазонов (№ 146), че „нямам сигурни данни, че България се е споразумяла с Австрия за отстъпването на Македония, но по всичко личи, че това е повече от вероятно. Неутралитетът, за който говори Радославов, е просто средство за изчакване. Практически настроени, българите искат да се поогледат, а след това в зависимост от хода на събитията ще решат с кого ще вървят.“

А на 16-и юли: „очевидно българите, подстрекавани от Австрия, са решили да не пропуснат случая и като се възползват от всеобщото объркване, да завладеят Македония.“

ПЪРВАТА ИНСТРУКЦИЯ НА САЗОНОВ

На 21-ви юли получих инструкция от Сазонов под № 1655. С нея ми нареждаше да заявя пред българското правителство, че ако „България, помнейки най-хубавите завети на своята история, решително изяви намерението си да започне преговори с нас относно съгласуването на политиката ни, то ние й даваме възможност да разсее всички недоразумения, да възстанови с нова сила връзките между Русия и България и да излезе от предстоящото изпитание, приближила се до осъществяването на националните идеали.“

Тази инструкция и бързината, с която Императорското правителство в такъв труден за самия него момент, на втория ден от обявяването на война от Германия би помислило за България, за „осъществяването на националните й идеали“, като се изменят тежките условия на Букурещкия мир, по-късно ми служеше нееднократно като ценно оръжие за разбиване на клеветите на кашите врагове, че Русия била забравила за България и била принесла българските национални интереси в полза на Сърбия.

АУДИЕНЦИЯ ПРИ ЦАРЯ

Тъй като инструкцията ми даваше право, в случай че намеря за нужно да предам съдържанието й не само на правителството, но и на царя, то аз се възползвах от случая, и помолих за аудиенция, която се състоя на 23-ти юли. В писмо до Сазонов от 2-ри август дадох подробен отчет за разговора.

„След като прочетох текста на инструкцията — писах аз, — в продължение на час и половина развивах основните й пунктове и доказвах пред царя пагубността на политиката, която сега води България. Започнах с прословутото писмо от 23-и юни 1913 г., отправено до царя от сегашните му министри, в което му даваха съвет да скъса с Русия и да се обърне към Австрия. „Ваше величество повика на власт хората, подписали това писмо, и те още я държат в ръцете си. Ваше величество може сам да съди за впечатлението, което този факт прави в Русия.“

След това преминах към сключения неотдавна заем с Германия и казах, че отношението на правителството към нашите и френските предложения, предварителното му решение да вземе на всяка цена пари от германците и самите условия, при които заемът беше предложен на Народното събрание и „гласуван“ от него, ясно доказват, че това не е „прост заем, а заем политически, че правителството е било обвързано с известни задължения и не се е осмелило да ги наруши.“

След това продължих: „Докато Русия не воюваше, подобна политика, макар и престъпна, беше престъпна само по отношение на България. Сега обаче тя е недопустима и за нас. Подобно поведение на България ще разглеждаме като враждебен акт, който може да издълбае завинаги пропаст между двете страни. Оставяйки настрани въпроса за народните чувства и за благодарността, аз изобщо не мога да разбера какви съображения може да има България, за да очаква нещо от Австрия, която така ужасно е изоставена в критическия момент от Италия и Румъния поради вероломното си и егоистично отношение към съюзници и „приятели“. Дори те вече са загубили вяра в нея и не получават никаква изгода от сближението си с Виена. Това поведение предизвиква негодуванието на Берлин и Виена, но е напълно заслужено, а на нас то ще облекчи победата над враговете на славянството и смутителите на европейския мир.

Ако спечелим победа, една от грижите на Русия ще бъде да установи действително и устойчиво равновесие на Балканите, а не това изменчиво равновесие, към което винаги се е стремила коварната Австрия, която искаше да лови риба в мътна вода. Тогава, ако поведението на България към Русия е безупречно, тя няма да остане недоволна.

„Но богът на войната е капризен.“ — продължавах аз. — „Вие можете да кажете, че независимо от всички шансове не се знае на коя страна ще се наклони везната на военното щастие. Прекрасно. Нека да разгледаме невероятната възможност за австрийска победа. Първата й стъпка ще бъде да унищожи Сърбия, която ще изчезне от географската карта. Втората — да превърне ненужната й вече България в слаб васал, който няма да пречи за осъществяването на заветния стремеж на Австрия към Солун, към Егейско море: „А, да, Солун“ (фр.), прошепна царят и повдигна рамене. Завърших разговора, като утвърждавах, че всичко хубаво за бъдещето на България може да дойде само от Русия, както е било и в миналото, а ние не искаме нищо друго освен честно спазване на неутралитета до края на войната и отказ от възбуждане на вълнения в Македония и зли замисли срещу Сърбия.

РАЗГОВОР С РАДОСЛАВОВ

В края на аудиенцията царят ме помоли да му оставя наметна бележка с изложение на инструкцията ми, обеща да разговаря с Радославов и да даде отговор. Същият ден се видях с Радославов със съгласието на царя и с Генадиев, който тогава не беше на власт, но ръководеше негласно външната политика.

Като допълнение на казаното пред царя посочих пред Радославов „цялата уродливост на факта, че България при първата вест за обявяване на война на Русия не се е възправила в нейна помощ.“ „Русия не се нуждае от вашата помощ, им казвах аз, напротив, тя ви моли да запазите спокойствие, но като съчувствува на враждебни на Русия комбинации, България подлага на опасност самото си съществуване.“

На 25-и юли телеграфирах под № 168: „Въпреки обещанията на царя и правителството да разгледат внимателно нашите изявления, досега нямам отговор. Това може да се обясни или с водени с Австрия преговори, или с вече съществуващо споразумение. Сведенията, с които разполагам, говорят за усилените старания на Австро-Германия да създадат враждебна към нас комбинация с Турция и Румъния и да привлекат към нея и България... Страхувам се, че можем да се озовем пред свършен факт.“

ИНСТРУКЦИЯ НА САЗОНОВ ДО НИШ

В деня на аудиенцията ми на 23-ти юли Сазонов телеграфирал в Белград под № 1684 за „необходимостта да се забравят дребните сметки и да се действува решително и бързо“. От същата телеграма личи, че както и трябваше да се очаква, Сазонов тогава не се е съмнявал в готовността на Сърбия да се подчини безпрекословно на нашите предложения и нареждаше на Штрандтман да говори с Пашич с този властен език, който беше единствено правилен и възможен. За съжаление поради редица обстоятелства — 1. Общото недоволство в Русия към България и 2. необяснимата нерешителност и колебливост на английската дипломация, тази твърдост впоследствие се превърна във вялост и нерешителност. Те позволиха на сръбското правителство да ни възразява, да не приема нашите искания, да поставя свои условия и да говори с трите правителства с език, не само недопустим от гледна точка на нашите интереси, но и направо предизвикателен и дързък.

В телеграмата от 23-и юли Сазонов се изказваше напълно категорично за незабавно отстъпване на България на Македония до Вардар срещу помощта й, а в случай на победоносна война — на цялата част от Македония, която беше гарантирана на България по сръбско-българския договор от 29 февруари 1912 г. Липсата на енергия и настойчивост на нашето правителство впоследствие при прокарване на този план беше и причина за всичко, което последва.

Когато в отговор на изявлението на Штрандтман Пашич извикал „Границата от 1912 г. — за нищо не света!“ и не получил съответен отговор, аз веднага се усъмних във възможността да се прокара първоначалният план на Сазонов. На 25-и юли му телеграфирах под № 168: „Ако не ми се удаде да доведа до успешен край идеите, изложени от Вас в телеграма № 1684, то единственото средство, което ни остава, е да поискаме от царя и неговото правителство открито да обявят приятелски неутралитет.“

ОТГОВОРЪТ НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО

На 26-и юли бе получен писмен отговор на българското правителство Сазонов сметна, че той е „неискрен“ (№ 1768), и на 28-и юли ми телеграфира, че е необходим „точен и незабавен отговор на нашето предложение за неутралитет, с поемане на задължение да се попречи на действията на Турция. В последния случай България може да разчита на съдействието на нашата черноморска флота.“

НАРУШАВАНЕ НА НЕУТРАЛИТЕТА ОТ БЪЛГАРИЯ.

КОНТРАБАНДАТА. ВРАЖДЕБНОТО НАСТРОЕНИЕ

От самото начало на войната бе напълно ясно, както и телеграфирах на 13-и август под №215, че „всички симпатии на царя и правителството са на страната на Австрия“, че правителството предприема „цял ред мерки и действия, които свидетелствуват не само за приятелския към Австрия и неприятелски към нас неутралитет, но и за някои негови нарушения“. На 12-и август, като обединих тези случаи, проведох „енергичен разговор с Радославов“.

На 15-и август докладвах в № 220: „Тук се забелязват все повече и повече признаци, че царят и правителството възнамеряват да вървят по пътя, който миналата година доведе България до 16 юни и Букурещкия мир. В № 219 съобщавах за преминаването на германски матроси. „Към този случай на открито нарушаване на неутралитета се присъединяват много други, не толкова очевидни. Съвкупността от тях обаче свидетелствува, че тук нещо се крои. Невъзможно е да се разбере какво именно, но от двореца и послушното му правителство може да се очаква всичко. За да си развърже ръцете и да си осигури безнаказан произвол, неизвестно защо правителството въведе в страната военно положение. Усилено се говори за предстояща мобилизация. В Македония се развива агитация. Очевидно, по искане на австрийския посланик, се вземат всевъзможни ограничителни мерки против Сърбия... Поради всичко това става все по-наложително да се проведе възможно най-бързо в действие замисленият от Вас план. Струва ми се обаче, че при съществуващото настроение няма да бъде достатъчно да се направят на правителството внесените от Вас предложения за териториални компенсации, а „те трябва да се обвържат с отговора на категорически поставения от Вас въпрос на царя и правителството. При това да се направи уговорката, че поради важността на момента не можем да приемем уклончиви отговори. Това съвсем не означава, че желаем България да се намеси веднага, а само че очакваме напълно ясно изявление, че в случай на наш конфликт с Турция България ще ни съдействува с всички мирни средства. Намеса можем да очакваме само в случай на турско нападение срещу България или при нарушаване на териториалната неприкосновеност на България от Турция.

При всички други условия подобно споразумение би трябвало да остане тайна, но сега може да се поиска от правителството да заяви открито пред австрийския и германския посланик, че под влияние на променилите се обстоятелства променя политиката, която е водило досега. Необходимо условие и следствие за подобна премяна би била една поне частична промяна в състава на правителството, което е твърде важно за нас, тъй като няма да успеем да се споразумеем със сегашните му членове. Мобилизацията, която може да бъде обявена всеки момент и призова без всякакво предупреждение е, разбира се, враждебен към нас акт. За предпочитане е тя да не ни завари неподготвени, затова моля за точни указания какво да правя в такъв случай.“

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА НАМЕСА НА ТУРЦИЯ

Ден по-късно на 17-и август телеграфирах под № 233:

„Моля да ми изпратите указания още сега дали не трябва в момента на очакваната намеса на Турция, в случай че дотогава не ни се удаде да накараме българското правителство да промени политиката си, да издигнем пред него съвместно с френския и английски посланик съвършено категорическо искане, на което ще трябва да отговори в определено време: да се очистят от мини Варненското и Бургаското пристанище, не само да не се пречи, но и да се помага на десант и преминаване на нашите войски през българска територия, ако това се изисква от характера на военните операции, да се разреши на съюзни-ците ни да използват Дедеагач, да се отблъснат с въоръжена сила турците при встъпването им на българска територия независимо от намеренията им. Липсата на категоричен отговор — да или не — в определения срок ще бъде за Русия и съюзниците й сигнал, че България е преминала към лагера на враговете им, и сигнал за нашето отпътуване от София.

ПРЕМИНАВАНЕТО НА РУСИ ПРЕЗ БЪЛГАРИЯ

От всичко това е ясно, че упреците, които някои печатни органи хвърляха към мисията, която не била забелязала прекарването на военна контрабанда през България и не е осведомявала министерството за нея, са абсолютно неверни. Не са прави и тези, които обвиняваха мисията, че не обръщала внимание на грубото отношение и пречките, които българите поставяли пред преминаващите през България руски поданици. Мисията положи изключителни грижи за преминаването им. Още от Цариброд та до Русе или Варна преминаващите бяха под непосредственото покровителство на консулите и мисията. Всеки ден пращахме на гарата в София свои представители за оказване помощ на съотечествениците и за необходимите преговори и контакти с българските власти в съответствие с нуждите и желанията на пътуващите.

Когато руските поданици започнаха да преминават през България, посланикът лично ходеше неведнъж на гарата, за да подчертае с присъствието си значението, което се придаваше на удобното преминаване на русите. Що се отнася до българските власти — железопътни и други, — то нямаше нито един случай, в който да не са откликнали на всяко желание на мисията. За това свидетелствуваха нееднократно както писмено, така и устно самите преминаващи. Явно бе, че правителството мислеше така да заглади впечатлението от нарушаването на неутралитета и проявите на симпатии към враговете ни в другите, политически въпроси.

ПЪРВИ РАЗГОВОР С РАДОСЛАВОВ ПО ВЪПРОСА ЗА НАШ ДЕСАНТ

На 20-и август споменах пред Радославов, че „Германия може да принуди Турция да ни обяви война и тогава, разбира се, на преден план ще излезе въпросът за отношението на България“. При това казах, че „макар желанието да се увлече българският народ против Русия да е пълно безумие, всичко, което се прави наоколо, ме смущава много и ме кара да се съмнявам в искреността на правителството“.

По време на дългия разговор, изложен в предидущата телеграма, засегнах чисто академически и по лична инициатива възможността за такъв обрат на борбата ни с Турция, когато може да се появи необходимост от десант и преминаване на нашите войски през българска територия. Разговорът ставаше след победите ни над австрийците и Радославов каза, че в такъв случай „България ще протестира само платонически пред Европа, но няма да тръгне против Русия и въобще против славянството“ (телеграма № 273). В № 2787 министерството изрази недоволството си, че съм засегнал този въпрос.

АВАНТЮРИСТИЧНИТЕ ПЛАНОВЕ НА ДВОРЕЦА И ПРАВИТЕЛСТВОТО

В абсолютно секретно писмо от 14-и септември 1914 г. с тревога насочвах вниманието на министерството към признаците, които свидетелствуваха за авантюристичните планове на двореца и правителството: „Пристигането в София на генералисимуса от Сръбско-българската война от 1913 г. Савов, последователната антисръбска агитация в правителствената преса, постоянното дискредитиране на всичко руско в официозите, пътуването на Генадиев в Цариград, подсилването на българската граница откъм Гърция и пълното безгрижие откъм Турция, систематичното преминаване на групи гер-мански военни и въоръжение през българска територия за Турция, постоянното общуване на офицерите от Българския генерален щаб с турските.“

ЛИПСА НА КОНКРЕТНИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ОТ НАША СТРАНА

По-нататък отбелязах привлекателната за България възможност да се възползва от суматохата в международните отношения и да завладее Македония и казвах: „... всъщност ние не сме обещали нищо положително на България. Със своя здрав разум българите биха разбрали, ако бяхме направили определени конкретни предложения, а на 23-и юли аз им обещах само възможност „да се доближат до осъществяването на националните идеали“. Вярно, че им предложих и да „започнат веднага преговори с нас, за да съгласуваме взаимните си планове“.

В началото на август Вие издигнахте идеята за колективно въздействие на Русия, Франция и Англия както в Ниш, така и в София. При това Вие съзнавахте необходимостта „да се обещават реални изгоди на България“. Съдейки по телеграмата Ви № 2105 това може да бъде само „обещанието, гарантирано от държавите на Тройното съглашение, да се възнагради България, като й се предаде така наречената безспорна територия“.

На 13-и август отидохте по-далече и бяхте готови, „ако българското правителство настоява, че е желателно сега да получи някакви реални гаранции“, да му се предложат Щип и Кочани. След това при преговорите между правителствата на Тройното съглашение по инициатива на английското правителство бе изключен пунктът за границите на териториалните отстъпки. След това, когато изглеждаше, че замисленият от Вас план да се обърнете към царя и правителството е окончателно изработен, внезапно цялата работа заглъхна и по този начин досега българското правителство не е чуло нито от нас, нито от нашите съюзници нито дума за конкретните изгоди, които би извлякло, ако последва съветите ни.

ОБЕЩАНИЯТА НА АВСТРИЙЦИТЕ

Междувременно австрийците не скъпят обещанията както пред правителството, така и пред македонствуващите политици, като им дават да разберат, че всички пречки идат от Русия, а те, австрийците, гарантират на България не само Македония, но и Пирот и Ниш.

Именно така тези дни Савов в качеството си на председател на Главния македонски комитет представи работата пред местните комитети. Той съумя да увлече с лъжливи обещания офицерството, което е в полза на завладяване на Македония със сила, въпреки че това ще означава война срещу съюзника на Русия.

От друга страна, завърналият се скоро от Цариград Генадиев разказва, че мисията му се удала блестящо и че е обезпечено съгласието на Турция. Дали действително е бил натоварен с някаква мисия и в какво се е състояла тя, разбира се, не можах да узная, но всичко ме кара да се опасявам, че в един прекрасен ден, който може би съвсем не е далече, ще се окажем пред свършен факт: прекосяване на българската граница от турски войски, насочващи се срещу Гърция, нахлуване на банди в Македония и българска мобилизация.

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ПРЯКО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ЦАРЯ

Още в писмото от 2-ри август си задавах въпроса, какво ще се наложи да правим в такъв случай и не е ли по-добре още сега да се обмисли това и да се запази като краен вариант обръщение към царя. Само че, разбира се, поради променилите се обстоятелства сега на царя ще се наложи да каже не това, което предлагахте в телеграмата си от 22-ри август под № 2398, а именно че гарантираме короната му, а че ще му я отнемем, ако поведе България към престъпен съюз с Турция и към още по-престъпно стълкновение с Русия.

Неизбежно ще се повтори историята: ще бъдем принудени да водим война не против българите, а против Фердинанд, както преди сто години император Александър I води война не против Франция, а против Наполеон. Наш свещен дълг е да предотвратим тази необходимост и затова не трябва да пренебрегваме нищо, за да я избегнем.

ОТНОШЕНИЕТО НА САЗОНОВ КЪМ СЪРБИЯ

Както беше казано по-горе, Сазонов осъзнаваше от самото качало, че от гледна точка на нашите интереси е немислимо да се допусне спасената от нас Сърбия да ни създава затруднения със своята несговорчивост. От всичките му първоначални инструкции от дипломатическите представители на Русия се вижда напълно ясно, че той не допускаше възражения от страна на сръбското правителство и имаше предвид в Белград да се действува напълно твърдо и категорично (Вж. неговите телеграми № 2105, 2224, 2282 от август 1914 г.). Поради упоменатите по-горе обстоятелства първоначалните му инструкции се изродиха във форма, която не можеше да удовлетвори не само германофилското правителство на Радославов, но и дори приятелски настроените към нас кръгове.

ИЗЯВЛЕНИЕТО НА СЪЮЗНИЦИТЕ ОТ 7-И НОЕМВРИ

На 7-и ноември на тримата посланици бе възложено да заявят на българското правителство, че срещу неутралитета си ще получи „важни териториални придобивки. Тези придобивки ще бъдат по-големи, ако България реши да нападне Турция или Австро-Унгария“. (фр.) Постарах се да компенсирам неопределеността и мъглявостта на предложението и предложих към него да бъде добавена фразата: „Правителствата на съюзните държави при все това са готови да обсъдят с българското правителство въпроса за териториални придобивки, основани на договора от 1912 г. и Лондонския протокол, и да детайлизират предложенията си“. (фр.)

В отговор на 10-и ноември Сазонов ми телеграфира под № 3926: „Когато се изясни отношението на българите към нас, не възразявам да развиете нашето изявление в посочения от Вас смисъл, но устно“.

ИЗЯВЛЕНИЕТО НА СЪЮЗНИЦИТЕ ОТ 26-И НОЕМВРИ

На 26-и ноември тримата посланици направиха пред Радославов нова декларация, като продължение на предишната. В нея срещу неутралитета на България се гарантираха: „Равностойните териториални подобрения в Македония и разширенията на тери-торията в Тракия до линията Енос-Мидия“. (фр.)

Също мъгляво и неопределено. За мен беше ясно, че декларации, подобни на направените на 7-и и 26-и ноември, няма да постигнат желаната цел. В писмо от 19/21 ноември писах: „...българите могат да бъдат тласнати към активност само с помощта на предложения, които общественото мнение би признало за удовлетворителни и би принудило правителството да ги приеме без уговорки“, а по-нататък „...от получените инструкции за мен не е напълно ясно дали императорското правителство търси на всяка цена намесата на България. Като изхождах от гледната точка, че намесата й е положителен факт за нас във всяко едно отношение, продължавах да изказвам мнението, че за да постигнем тази цел, трябва да прилагаме реални средства. Такива са предложените от Вас през юли, т.е. да се обещае на България, че след края на войната ще получи територията по Сръбско-българския договор от 1912 г., а сега територията до Вардар.“ Не на мен се пада да съдя, разбира се, колко изпълними са били плановете ми от гледна точка на общата политическа обстановка, но бях уверен, че обещанията, които правехме на България, в никакъв случаи няма да тласнат българите в желаното от нас направление.

Малко по-късно, когато в писмо от 15-и декември предавах разговора си с военния министър Фичев за резултатите от неговия доклад в Министерския съвет за условията, при които България би могла да се присъедини към Тройното съглашение, писах: „Поради недостатъчно точното формулиране на предложенията ни, Министерският съвет е решил да продължава да пази неутралитет.“

ПОСЕЩЕНИЕТО НА ХЕРЦОГ ДЬО ГИЗ

При такива условия дойде 1915 г. През втората половина на януари в София дойде братовчедът на царя херцог дьо Гиз. Съгласно уговорката на френското правителство със съюзниците той беше командирован в София, за да настоява пред царя от името на пялото Орлеанско семейство да се вслуша в съветите на съюзниците. За това донесох в Петроград. Когато по повод мисията на херцог дьо Гиз Радославов наблягаше върху трудното си положение, аз му отвърнах: „ако Вие разбирахте правилно интересите на своята родина, то поведението Ви щеше да бъде напълно ясно и отдавна щяхте да се възползвате от нееднократно предоставените Ви от Русия случаи да започнете откровени преговори с нея. Щастието преминава покрай Вас и рискувате да го изпуснете. Вместо да се обръщате към Русия, Вие получавате пари от германците“ (намек за получения тогава аванс) (Моя телеграма № 51 от 28 януари 1914 г.).

ВПЕЧАТЛЕНИЕТО ОТ УСПЕШНАТА БОМБАРДИРОВКА НА ДАРДАНЕЛИТЕ

През февруари под въздействието на успешната за съюзниците бомбардировка на Дарданелите общественото мнение започна да се променя в полза на намеса срещу турците. Като съобщавах за това в Петроград, телеграфирах (№ 117): „чакат нашите предложения и обещания“. На българите казвах: „Боя се, че българите вече пропускаха най-благоприятния момент и затова според мен единствено правилно ще бъде, ако България направи жеста да постави всичките си въоръжени сили без всякакви условия на разположение на Русия“, като им заявявах, че ще могат да разчитат напълно на обичайната загриженост, справедливост и великодушие на Русия.

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ДЕСАНТ И УСЛОВИЯТА ЗА НЕГО

След като видях в телеграмата на Сазонов под № 992, че обсъждаме въпроса за десант в Цариград, на 25-и февруари телеграфирах, под № 121: „Ако действително се обсъжда въпросът за десант и ако по една или друга причина той не може да бъде направен на брега близо до Цариград и се реши да се възползваме от българските пристанища, то най-целесъобразно би било не да се търси съгласието на правителството с дипломатически средства, а Господарят Император да се обърне лично с открита телеграма към българския народ и неговия цар. В нея да обяви, че нуждите и интересите на цялото славянство изискват вземането на еди-какви си мерки, които не могат да не срещнат най-горещ отклик в сърцата на българите и техния владетел, че сега се решава цялото бъдеще на България и че Русия, вярна на своите завети и традиции, ще се погрижи за по-малката си сестра, която в този решителен момент трябва да се отнесе към нея с пълно и беззаветно доверие. Открито писмо от този тип ще увлече целия народ — нито царят, нито правителството ще съумеят да му се противопоставят.

За осигуряване на успеха би било добре все пак да подготвим общественото мнение и в това отношение Екзархът може да ни окаже голяма помощ.“

ПОСЕЩЕНИЕТО НА ГЕНЕРАЛ ПАДЖЕТ

Въпреки своите лични впечатления пристигналият в началото на март в София генерал Паджет имаше такъв слаб успех пред царя, както и херцог дьо Гиз. Обаче поради съвпадналите с това посещение наши успехи в Галиция Радославов ми каза (телеграма № 137), че „той забелязал у царя желание да се сближи с нас и че той силно съчувствува на това“.

ИЗОСТАВЕНИЯТ ПРОЕКТ НА ГРЕЙ

Едва на 23-ти март (№ 1539) Сазонов „прие предложението на Грей да се покани българското правителство да заяви окончателно дали е съгласно да се присъедини към Съюзните държави, при условие че получи Македония в границата от 1912 г., включително Битоля, както и Тракия до линията Енос-Мидия“. Още на 25-и март обаче Сазонов ми телеграфира светкавично да „задържа това заявление до получаването на нови инструкции“.

РАЗГОВОР С РАДОСЛАВОВ СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ПЕРЕМИШЛ. ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ДЕСАНТ

Междувременно след падането на Перемишл можеше да се забележи известно настроение в наша полза (№ 163). Като изхождах от това, изпратих на Сазонов на 25-и март лична телеграма под № 198. „На забележката на Радославов, че само чака удобния момент, за да се присъедини към Русия, и че той смята, че помощта на България ще има стойност и след падането на Цариград, му казах, че рискува да пропусне подходящия психологически момент, със своята нерешителност предизвиква недоволството на съюзниците и надценява значението на помощта, която България може да окаже, след като всичко бъде вече свършено.

По-нататък той ми даде да разбера, че би се радвал, ако българите бъдат подтикнати към действия, ако правителството бъде поставено пред свършен факт. Като видях какво намеква, го попитах:

1. Какво би отвърнало българското правителство, ако сега съюзниците поставят категорично въпроса — да или не. Той отвърна, че ще отговорят „да“.

2. Попитах го верни ли са думите на зет му, които ми предадоха (Провадалиев, депутат от Народното събрание, казал, че ако русите направят десант на брега на Черно море, а французите и англичаните в Дедеагач, България веднага би се намесила). Отговори ми: „Два десанта не трябват. Достатъчен е само един — руски.“ Ние ще бъдем уверени, че той не идва с враждебни намерения, ще го приемем охотно и тогава ще обсъдим детайлите. Като му дадох да разбере съвсем определено, че не само нямам инструкции от императорското правителство, но дори не зная дали то е обсъждало въпроса за десант, аз се възползвах от обрата, който взе нашият разговор, за да го попитам за неговото мнение за начина, по който от местна гледка точка трябва да се оформи решението за десант, ако ходът на събитията ни принуди да го вземем.

Без да се колебае, той посочи, че най-добре би било, ако Императорът лично се обърне към царя, като отбеляза, че подобен ход би избавил правителството от възможни упреци, а задачата на Фердинанд ще бъде по такъв начин много облекчена.

На 26-и март телеграфирах в № 204, че „именно сега е настъпил психологическият момент за решителна крачка“ и че тримата посланици смятат, че „най-малкото бавене може да превали шансовете за успех тук“.

Тези телеграми допълних с пространни писма, в които твърдях, че десант ще бъде приет с възторг: „Положението на царя и правителството ще бъде облекчено при наличието на свършен факт. Народът и армията, казвах аз, ще посрещнат с възторг руските мундири и сравнително малобройна наша част би могла да увлече цяла България срещу турците. По такъв начин би бил превзет Цариград и историческите ни права на Проливите разрешени вед-нъж завинаги.“ Правех уговорката, че в никакъв случай превземането на Цариград не трябва да се поверява само на българите, които трябва да се явят под стените му само като наши помощници. Тези мои телеграми не бяха удостоени от Петроград с никакъв отговор, а междувременно не само аз, но и самите българи очакваха от нас по-определени и решителни действия.

ИЗОСТАВЕНИЯТ ПРОЕКТ НА ДЕЛКАСЕ

На 1 април (№ 1666) получих нова, още по-мъглява от предишната инструкция, вероятно съставена в Париж. В нея се казваше: „Ако царското правителство е готово да прегърне каузата на съюзниците, те ще бъдат разположени да потърсят начини за задоволяване на неговите стремежи и да използват своето влияние, като положат усилия с цел да се осигури тяхното осъществяване.“ (фр.)

След моя протест Сазонов предложи на съюзниците да се промени текстът на изявлението за българското правителство. На 7-и април той отново ми телеграфира под № 1768, че „отстъпвайки пред желанието на Делкасе“, „ми нарежда да се въздържа от нареденото изявление до получаването на нови инструкции“.

РАЗГОВОР НА Т. ТЕОДОРОВ С РАДОСЛАВОВ

Както личи от личната ми телеграма № 2255 от 24-и април, един от водачите на опозицията Т. Теодоров в продължителен разговор с Радославов „много настойчиво доказвал, че е настъпил последният момент, когато България може да извлече полза от намесата си, и предлагал пълната подкрепа на опозицията на шефа на правителството. Радославов напълно съзнавал справедливостта на доводите на Теодоров и му задал два въпроса: 1. Защо Русия, не прави конкретни предложения на българите и 2. Какви са отношенията ми с царя. Теодоров отговорил съвсем правилно, че Тройното съглашение вече е направило няколко крачки и сега очаква отговора на България. Вторият въпрос доказва, че, както и винаги съм утвърждавал, всичко е в ръцете на царя и освен това, че Радославов се страхува и не смее да поеме инициативата.

МОЯТ РАЗГОВОР С РАДОСЛАВОВ

В понеделник Радославов ми зададе същите въпроси. Отговорих му, че сега не трите държави, които вече са показали колко присърце поемат българските интереси, трябва да се ръководят от българските желания, а точно обратното. Той вметна като предложение да кажа това на царя и така да разсея страха му от Русия. Между другото царят му бил казал, че отсъствието на обичайната телеграма на Господаря Император по случай рождения му ден било признак на неудоволствието на Негово величество. Казах, че съм на разположение на царя, но не мога по своя инициатива да моля за аудиенция, без да искам разрешението на Петроград.

Като свое съвсем лично мнение казах на Радославов, че на негово място не бих пропуснал един толкова благодарен за добър патриот момент и без да се опасявам от никого, бих посъветвал паря да се обърне с лична телеграма до Господаря. В нея бих обяснил, че ако България не е изпълнила досега дълга си, то е само защото е прекарала съвсем скоро две войни и защото се е страхувала да встъпи в борбата между гиганти без всякаква полза за себе си или за Русия. Сега обаче, като смята, че от българската армия може да има из-вестна полза в Тракия, той, царят, я поставя без всякакви условия на разположение на Господаря Император. Подобен жест, казах аз, ще бъде оценен от цяла Русия, а на България ще донесе само изгоди.

ДЕЙНОСТТА НА АНГЛИЙСКИЯ ПОСЛАНИК

Мълчанието на Петроград е може би резултат от отношенията със съюзниците и особено с Англия. Английският посланик в София въобще не отговаряше на изискванията на ситуацията. Правителството му беше така зле осведомено за истинското положение на нещата в България, че в такъв важен психологически момент, когато България след нашите блестящи успехи в Галиция сама идваше в нашия лагер, то предлагаше на Сазонов (№ 2066) да съобщи на българското правителство за „готовността ни да пристъпим към разговори с България относно съвместните военни действия“. Сазонов се съгласи с това.

НУЖДА ОТ КОНКРЕТНИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ

Аз му телеграфирах на 24-и април под № 256: „...тук действително чакат нашето изявление, но чакат конкретни предложения в съвсем определена форма. Всяка мъглявост ще даде възможност на враговете ни да говорят за неискреността ни и ще бъде от полза само за тях, тъй като ще убие доверието в нас даже у приятелите ни. Правя уговорката, че разсъждавам от местна гледна точка, като изхождам от предпоставката, че Русия има особена политическа роля в България както в миналото, така и в настоящето и бъдещето. Не зная какво е общото политическо положение. Ако то е такова, че не се нуждаем от България и ни е все едно кога и с какво настроение ще се присъедини към нас, то, разбира се, може и да приемем предложението на Грей. В противен случай е нужно да се прибегне към езика на Вашата паметна записка от 5-и април под № 430 с редакционните промени на Делкасе, изложени в телеграма № 239 на Изволски“. Това е единствено възможният в тези обстоятелства език и само той може да внуши на България доверие към плановете ни за нея и следователно да осигури подкрепата й.“

ЗАПИТВАНЕ НА РАДОСЛАВОВ ОТ АНГЛИЙСКИЯ ПОСЛАНИК

Следвайки инструкциите на Грей, на 28-и април английският посланик запита Радославов за условията, при които България би се съгласила да се намеси. Радославов посочил спорната и безспорната зона, Драма, Сяр и Кавала. От Aide-memoire на английския посланик от 29-и април, предаден на Созонов, се вижда, че Грей действително е възложил на посланика такова неофициално поръчение пред председателя на Министерския съвет. При това  Грей предлагаше на Сазонов (Вж. Aide-memoire Buchanan`а от 6-и май) да възложи на Бакс не само да избере момента за връчване на предложение, но и да го направи от името на британското правителство. Руският и френският посланици пък трябваше да подкрепят своя колега. Сазонов прие (№ 2318). Аз обаче смятах, че, като имаме предвид  казаното по-горе за личността на английския посланик, е опасно да му се предоставя избора на момента, а, от друга страна, самият факт, че той щеше да играе първостепенна роля щеше да подбие традиционния престиж на Русия в България. Убедих Бакс-Айрънсайд да избере момента за акцията съвместно с мен й френския посланик, както предложението в идентична форма заедно с нас, каквито прецеденти вече съществуваха (Моя телеграма № 280  от 8-и май, съобщена в Париж и Лондон). Грей се съгласи с мен (Aide-memoire на английския посланик в Петроград № 42 от 11-и май).

ДЕКЛАРАЦИЯТА НА СЪЮЗНИЦИТЕ ОТ 16-И МАЙ

Предложението, което тримата представители направиха в София на 16-и май, без съмнение щеше да е много по-успешно, ако беше направено в разгара на нашите успехи в Галиция, както настоявах упорито. В началото на май започна бързото ни отстъпление от Галиция. Германците се възползваха от това в преговорите си с българите, които и сами започнаха да се съмняват в ползата от намеса на наша страна (№ 312). Дипломатическото забавяне на съюзниците беше продиктувано от желанието първо да видят намесата на Италия. Отговорът на българското правителство се бави дълго.

Аз се възползвах от всички възможни случаи, за да доказвам на държавниците огромната важност за българите да се обезпечат „максимална полза с жертви“. Съветвах ги да не поставят на изпитание търпението на държавите и да не разчитат на всеопрощаваща Русия (№ 312). „Малката помощ, която се иска от вас — казвах аз, — трябва да се даде навреме и да не се натягат струните прекомерно.“

ОТГОВОРЪТ НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО

Отговорът на българското правителство дойде на 2-ри юни. В него българите молеха за допълнителни разяснения, което говореше ясно за желанието им да проточат окончателното решение.

ГЕРМАНЦИТЕ РАЗДУХВАТ ВОЕННИТЕ НИ НЕСПОЛУКИ

На 13-и юни телеграфирах секретно и лично на Сазонов (355): „В най-трудните за тях моменти германците не се отчайваха и убеждаваха българското правителство, че ще си вземат обратно и Перемишл и Лвов. Сега говорят, че напълно са овладели Галиция, след което щяла да последва и Варшава, изолация на нашата армия и край на войната.“

Тези думи на австро-германските дипломати, подкрепяни от статиите на германските вестници, правят впечатление, с което се боря усилено. Настроените срещу нас членове на правителството ги предават на обществеността, сред която се покачват акциите на германците и се създава нежелателна за нас атмосфера.

ПОВЕДЕНИЕТО И НЕСГОВОРЧИВОСТТА НА СЪРБИТЕ

Тази атмосфера се усилва от проникналите тук слухове за несговорчивостта на сърбите, които проявявали дори известна враждебност към нас заради дадените пред българите обещания за Македония. Последната нота на сърбите направи тук по-силно впечатление, отколкото отстъпването на Перемишл и Лвов. Ако Пашич и сърбите не намериха у себе си достатъчно порядъчност и здрав разум, за да ни предоставят по-нататъшната си съдба и досега, въпреки идването на лятото, готовността на армията си и притихналата епидемия, не атакуват Австрия, то неволно възниква въпросът, имаме ли право да жертвуваме този път своите собствени интереси, като се въздържахме да направим на българите предложенията, които биха ни осигурили действително необходимата ни тяхна намеса. Би било удачно да се прибегне в Сърбия към силни мерки на въздействие, като се изпрати извънредна мисия или писма до краля и престолонаследника, като се обясни на сърбите цялата недостойност и недопустимост на поведението им.

Ако ние, без да щадим сръбското самолюбие, бяхме направили сегашните си предложения пред българите в началото на войната, то вероятно те отдавна щяха да са наши съюзници. Поведението на сърбите внушава тук пълно недоверие за бъдещето. Даже най-добрите българи се питат как и с помощта на какви средства съюзниците ще принудят сърбите в края на войната да отстъпят това, което те сега не са съгласни да отстъпят дори по принцип. Изглежда, че без специални мерки за въздействие неотстъпчивостта на Сърбия няма да намалее, а ходът на събитията може да изиска от нас нови отстъпки пред България, които би било по-практично да се направят веднага, за да не ги обезценяваме. Не е ли по-добре веднага да се предупредят сърбите, че тяхната несговорчивост ще ни принуди да се съгласим с незабавната окупация на Македония от България или поне на окупацията й веднага след превземането на Цариград.

Ако по това време сръбските войски на практика се сражават с Австрия или са още на австрийския фронт, то, като се има предвид, че тогава ще са съюзници на България, може да се задължат българите да не искат отзоваването на коренните жители на Македония от техния състав. Позволявам си да изкажа тези мисли, защото виждам, че намесата на България действително може да ни окаже значителна помощ. Немислимо е да се постигне тази намеса без политически отстъпки на македонска почва.

Тукашният сръбски посланик, който тези дни заминава в Ниш, намина, за да се осведоми за положението. Казах му, че неотстъпчивостта на неговото правителство прави тягостно впечатление, че по-нататъшното поведение на България ще зависи от очаквания от него отговор на държавите.

НЕОБХОДИМОСТ ДА СЕ ОБЕЩАЕ ЗАЕМАНЕТО НА ПОНЕ ЧАСТ ОТ МАКЕДОНИЯ

Като виждах колебанията на българското правителство, аз телеграфирах на 20-и юни (№ 379): „... ако от общополитическа и военна гледна точка намесата на България е необходима, то струва ми се, че това може да бъде постигнато само с обещанието за заемане на поне част от Македония. Това е единственото средство, пред което нито едно правителство, поставено пред натиска на общественото мнение и македонците, не може да устои, без да падне. При самото заемане може да се спазва известна градация: то може да стане или в момента на българската намеса срещу турците, или веднага след завладяването на Цариград и за да не се дразни сръбското самолюбие, може да стане от съюзни, а не от български войски...

Като чувствуват необходимостта да си извоюват на всяка цена коридор към Цариград, германците, както упорито се твърди тук, се готвят да хвърлят срещу Сърбия силна армия под командуването на Макензен и да я смажат окончателно. На цар Фердинанд тогава няма да му остане нищо друго, освен да пропусне германските войски през българска територия, след като проформа е изразил протест.

Надявам се, че ще ме извините за откровеността на възгледите ми, които може би не отговарят напълно на традиционната руска политика към малките славянски държави и не са съобразени с всички подробности на положението, а само с местните условия и са продиктувани от желанието да се намери начин за нанасяне възможно най-бързо поражение на враговете.“

„РЕАЛНИ ГАРАНЦИИ“

С телеграма № 3104 от 18-п юни Сазонов изказваше пред съюзните правителства мнението, че не е възможно да се примирят взаимно противоречивите искания на балканските държави. Затова, според него, между тях трябваше да се направи избор и да се заставят сърбите да направят известни жертви, като по този начин се спечели съдействието на България.

По този повод телеграфирах на 20-и юни под № 395: „...при сегашните условия е невъзможно да се постигне намесата на българите без „реална“ гаранция под формата на окупация на поне част от Македония...“ — и по-нататък — „окупацията трябва да се разреши само след реалната намеса на българите или даже след превземането на Цариград от съюзниците. Още по-добре би било, ако окупацията се направи от съюзнически войски.

Освен това, като правим новото си предложение пред българското правителство, би трябвало да го предупредим, че този път няма да допуснем то да бъде обезценено с протакане в очите на българското обществено мнение. Ако не получим отговор във възможно най-близко бъдеще, ще бъдем принудени да направим нашите предложения достояние на обществеността, като го публикуваме в печата. Ако обаче по съображения, които са ми неизвестни, планът за окупация на Македония под каквато и да било форма е невъзможно преди края на войната, то остава само да се прибегне към изложената в телеграмата на Изволски мисъл на Сонино и Делкасе да се накара българското правителство само да определи точния срок на намесата си.

За да избегнем упрека, че прибягваме към заплахи или към ултимативни искания, може напълно приятелски да се обясни на българското правителство, че ако ние вече сме му дали в благожелателен и напълно благоприятен за него смисъл всички разяснения, искани от него след 16/29-и май и съдържащи се във Вашите разяснения под № 2905, то сега сме принудени да настояваме да се определи срок само защото, в случай че българското правителство и този път даде уклончив отговор, съюзниците ще бъдат принудени да потърсят други комбинации за осъществяване на своите жизнени интереси, а това на свой ред ще ги освободи от всякакви обещания, давани по-рано на България.

Съображенията, които изложих по-горе, са резултат от днешното съвещание на четиримата посланици, които искаха да телеграфират в същия смисъл до своите правителства.“

РАДОСЛАВОВ ЗА „РЕАЛНИТЕ ГАРАНЦИИ“

На 1-ви юли (№ 405) Радославов ми напомни за изказаната от него през септември 1914 г. готовност да се намеси в момента, когато България може да заеме Македония с разрешението на Русия. Аз продължих да настоявам, че подобно разрешение до края на войната е невъзможно, но въпреки това го попитах за своя лична информация, действително ли България би се намесила, ако й се разреши в качеството на залог да окупира неголяма територия в Македония. „Това би ни заварило неподготвени“, каза Радославов, без да оценява истинското значение на руските думи, и добави: „Тъй като България тогава не може да не се намеси.“

Като допълнение към моята предишна телеграма считам за свой дълг да заявя, че мисълта за намесата на България при „реални гаранции“ се изказва все по-настойчиво в най-различни слоеве от населението. Ако може да се намери средство за осъществяването й, предполагам, че България не може да не се реши на намеса.

НАЧАЛНИКЪТ НА ГЕНЕРАЛНИЯ ЩАБ ЗА ДЕСАНТА

Началникът на Генералния щаб, бившият военен министър Бояджиев питал тези дни военноморския ни аташе кога и къде ще започне морският десант. Когато последният заявил, че не знае нищо, генералът казал, че брегът при Мидия не е удобен и че най-добър избор би бил Бургас, на което България би се съгласила с радост, ако й бъдат дадени „реални гаранции“.

НЕОБХОДИМОСТ ОТ ШИРОКИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ И ТВЪРД ЕЗИК

По повод получения от тримата ми колеги текст на проекта за отговор на българското правителство аз телеграфирах в № 411 от 4-и юли за „необходимостта“, от една страна, от широки предложения за България, които да могат да въодушевят целия народ за война, а, от друга — от твърд, почти ултимативен език, който да не допуска колебание от страна на царя и правителството. Сантименталните съображения на лорд Крю в полза на сърбите биха били може би на мястото си, ако не беше поведението им в последно време. Тяхното спокойствие пред може би демонстративните заплахи на австрийците да смажат Сърбия говори само за себе си. От различни намеци на сърбите виждам, че те не се страхуват от тях. Те знаят, че отвъд Сава и Дунав пред тях няма врагове, тъй като всички австрийски войски са изтеглени от Босна и Херцеговина, за да бъдат изпратени на Галицийския и Италианския театър. Въпреки нашите настоявания те не настъпват, а се движат по приятната за австрийците посока към Албания и Адриатика. За Сърбия може би нямаме достатъчно данни, за да твърдя с увереност, но за България смея да твърдя, че всички наши обещания, които не разрешават въпроса за окупация на Македония, са обречени на неуспех и в такъв случай е по-добре да не се правят.

НЕОБХОДИМОСТ ДА НЕ СЕ ОБЕЗЦЕНЯВАТ ВЕЧЕ НАПРАВЕНИТЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ

Като видях, че всяка наша декларация съдържа допълнение към предходната, за да не обезценявам нашите стъпки, на същия 4-и юли телеграфирах под № 412: „Повече би отговаряло на достойнството и престижа на Силите, ако те направят едно временно, а не постепенно пред България предложенията, които знаят, че в края на краищата обстоятелствата ще ги накарат да направят.“ (фр.)

На 7-и юли телеграфирах под № 430 на Гулкевич: „...аз и колегите ми продължаваме да сме дълбоко убедени, че в дадения момент не разполагаме с друго средство да накараме българите да се намесят, освен да се съгласим с окупацията на Македония. Целият въпрос в нашите очи се свежда до това, доколко се нуждаем от тази намеса. Ако не можем да минем без нея, ни се струва, че обличайки навлизането на български или съюзни отряди в Македония в съответните форми — лично обръщение към Регента, предупреждение до Пашич и т.н. — ще избегнем приравняването му от сърбите към обявяване на война от България. Освен това наличието на съюзнически отряди между българите и сърбите ще попречи на сърбите не само морално, но и физически да нападнат българите.“

От телеграмата на Гирс от Рим от 11-и юли под № 264 се виждаше, че окупацията на част от Македония от съюзнически войски не изглеждаше толкова страшно нито на Грей, нито на Сонико, колкото на Сазонов.

ВРЕДНОТО ВПЕЧАТЛЕНИЕ В СОФИЯ ОТ НАШАТА НЕРЕШИТЕЛНОСТ

Виждах, че под влияние на събитията по фронтовете и нашето мълчание, което в София се тълкуваше като нерешителност и колебание, настроението се пременяше не в наша полза. На 15-и юли телеграфирах под № 447: „...на мястото на предишната алтернатива: неутралитет или сътрудничество с нас, се появява нова: сътрудничество с нас или косвена намеса против нас посредством завземането на Македония“.

Българите виждат, че не могат вече да запазят неутралитет и привършването на прибирането на реколтата след шест седмици ще бъде сигнал за приемане на едно или друго решение. Те съзнават, че трябва да мислят за собствените си интереси — политически и икономически, — свързани с износа на реколтата. В момента и двата изхода на България — Дунав и Дедеагач, са затворени и всички вестници и партии единогласно настояват да бъде прекратена тази икономическа изолация, особено като се има предвид изобилният урожай тази година.

Вече са взети военни мерки за заемането на Македония. Трите южни дивизии са с подсилен състав, а за края на август са насрочени маневри на сръбско-гръцката граница. Последната мярка може да се счита и като опит за шантаж, но не бива да не си даваме сметка за икономическите съображения и особено за усилената германска пропаганда тук и в Букурещ. Тя си поставя за цел да спаси Турция на каквато и да е цена и тласка българите към Македония. Тя прави това колкото настойчиво, толкова и ловко, тъй като не предлагат на България нито да сключва съюз с Централните сили, нито да скъса открито с нас.

Мисля, че българите все пак биха искали да получат Македония от нас, а не от германците, но за това трябва да им се предложи нещо реално. След като стана ясно, че дори и част от Македония не може да бъде окупирана, дори и от съюзнически войски, необходимо е да се намери друго средство. Не може ли заедно с гаранцията за Македония след войната сега съюзните държави да предоставят на България правото да заеме гръцките територии — Кавала, Драма и Серес, с техните окръзи.

ВЪЗМОЖНОСТ ДА ЗАЕМАТ МАКЕДОНИЯ ВЪПРЕКИ НАШЕТО НЕЖЕЛАНИЕ

Резюмирам: необходимо е да вземем предвид възможността от заемане на Македония въпреки нашето несъгласие. Военното аташе разполага с цял ред технически сведения, които говорят за твърдото намерение на българите да заемат Македония със сила.

В разговорите си с Радославов, Добрович, Владов и много други им посочвам опасността от нова клопка, която готвят германците. Предпазвам ги от авантюра, която ще бъде много по-опасна по резултатите си от авантюрата от 1913 г. и въобще използвам всички възможности за убеждение.

Вчера Добрович, който ме посети по собствено желание, след като изслуша всичките ми доводи, заяви, че разбирал, че България не може по-дълго да пази неутралитет, но че царят и правителството не искат нова авантюра. Ако се намесела срещу Турция, България щяла „да изплати своя дълг пред Освободителката и би се погрижила за собствените си интереси“. Явно е, че тези думи са внушени от царя, но какво е истинското им значение. Не е ли това обичайният стремеж на тукашните политически дейци да приспят вниманието пред готовото вече решение?

ПРОЕКТ ЗА НОВА ИНСТРУКЦИЯ

На 19-и юли получих инструкция относно новата стъпка на държавите в София. В нея министърът казваше: „одобрих текста, изготвен от британското правителство, но без споменаване на отстъпките, които държавите имат намерение да направят на Румъния“. В новия текст в сравнение с предишните варианти имаше само една съществена добавка, а именно, посочваше се, че всички териториални придобивки на Сърбия и Гърция ще бъдат обусловени от предварителното предаване на Македония на българите.

СЪМНЕНИЯТА НА САЗОНОВ И СЪЮЗНИЦИТЕ ЗА ПРИЕМЛИВОСТТА Й

Самият Сазонов и съюзниците изпитваха съмнения дали е приемливо да се правят нови предложения на българите. В допълнителната телеграма от 20-и юли под № 3729 той ми възложи да прибавя устно от свое име пред Радославов, че „ако българите не са доволни от предвидените от нас гаранции, съюзниците планират и други средства за въздействие върху Сърбия, които изключват възможността за раздор между нея и България“.

Английският посланик пък преди самото връчване на нотата получи телеграма от Грей с указание да каже частно на Радославов, че съюзниците още не са получили съгласието на Сърбия и затова в нотата не се говори за окупирането на Македония до Вардар от съюзнически войски, но че ако нашето предложение бъде прието, то държавите ще предприемат възможно най-енергични действия в Ниш, за да обезпечат тази окупация.

И така Сазонов, въпреки енергичния език на инструкциите си до Трубецкой, продължаваше да не е съгласен със заемането на Македония до Вардар от съюзниците. В първата инструкция, получена от О. Бери, се говори за това заемане, но то не се споменава в окончателния текст, изготвен в Лондон и „одобрен“ от Сазонов (Телеграма № 3718 от 19-н юли).

Нотата От 21-Ви Юли

На 21-ви юли четиримата посланици връчиха на Радославов идентична нота. Както предвиждах, тя имаше толкова успех, колкото и предишните действия на съюзниците. Българското правителство отговори едва когато дадохме нови предложения на 1-ви септември.

УСИЛИЯ ДА БЪДЕ СПЕЧЕЛЕНО ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ

Като гледах нерешителността на правителството и като смятах, че общественото мнение трябва да ни се притече на помощ по въпроса за приемането на нашите предложения, аз усилено се стараех да внуша тази мисъл на шефовете на партиите, на политиците и народните представители, като ги призовавах към единство в името на родината. Като резултат се състояха няколко събрания на обединената опозиция с участието на представители на четирите основни партии. На тях бе решено предвид важността на политическия момент да поискат аудиенция от Радославов.

Като заговори с мен за това, Радославов ме запита какво да прави, ако поискат да разберат съдържанието на нашите предложения. Отговорих му, че е негов дълг, без да съобщава точния текст, да не крие съдържанието, което не може да не задоволи всеки български патриот. От проведената среща водачите на партиите останаха с впечатлението, което получих и аз от последния разговор, а именно че решението на българското правителство ще зависи от отговора на Сърбия и Гърция (№ 504 от 1-ви август).

ВЛОШАВАНЕ НА ПОЛОЖЕНИЕТО НИ В СОФИЯ ПОРАДИ НЕОТСТЪПЧИВОСТТА НА СЪРБИТЕ

Колкото повече ставаше ясно, че Сърбия няма да отстъпи, толкова повече падаха шансовете ни в София. На 6-и август телеграфирах под № 519 на Сазонов и Трубецкой: „Един депутат радославист, но предан на Русия и виждащ спасението на България в съюза с нас, дойде днес да ми каже конфиденциално, че Радославов му казал вчера, че правителството е решило да не приема предложенията на Съглашението и да нападне Сърбия, за което се прави нужната подготовка.“

Новият военен министър Жеков казал вчера на същия депутат, че България ще тръгне срещу когото и да е, но не и срещу Турция. Ако се допусне, че изложеното по-горе е вярно, то сега е по-важно от всякога сърбите да дадат благоприятен отговор, тъй като в противен случай българите ще имат отличен предлог, за да обяснят авантюристичната си политика. Ако сърбите проявят отстъпчивост, то поне в очите на общественото мнение правителството ще изгуби почва.

ПРИЗНАЦИ НА РЕШЕНИЕ ДА СЕ НАПАДНЕ СЪРБИЯ

На 8-и август допълних тези сведения с нови:

„Аз и военният аташе получаваме слухове и сведения от различни, обикновено добре осведомени източници, които потвърждават настроенията, отбелязани в № 519. Казват, че като посетил Радославов, царят му бил заявил, че времето за България да се реши и да нападне Сърбия е дошло. Когато Радославов отвърнал, че в правителството има министри, които не съчувствуват на подобна политика, царят го бил упълномощил да направи съответните промени в състава.

Министрите, излизащи от вчерашното заседание на правителството, което продължи необичайно дълго, говорели, че били приети особено важни решения, без да споменават какви. На това заседание казват, че вече не присъствували министрите, които трябвало да бъдат уволнени. Говорят отново за изпращане на чети към сръбската граница, за съсредоточаване на войски и провизии към Видин и Радомир, че вече на командирите на дивизии били изпратени сумите, необходими за мобилизацията и т.н.

Днес пристигна в София бившият генералисимус Савов, които е приятел на новия военен министър. Германците, както на бойното поле cpeщу нас правят свръхчовешки усилия, така и тук напрягат всичките си сили, за да убедят с карти в ръка българите, че нашата армия е обречена на пълен разгром и че Съглашението е окончателно разбито. Въпреки всичките ми успехи и тези на полковник Татаринов да се борим с тези злостни и самохвалски бълнувалия те правят силно впечатление.

Всичко това създава в последните дни много тревожна атмосфера. Охотно допускам, че лица, близки до правителството, блъфират и част от демонстративно разпространяваните от тях слухове имат за цел да ни накарат да притиснем по-силно Сърбия за отстъпки. Не може да се отричат обаче фактите — назначаването на нов млад и енергичен военен министър, привърженик на германците и приготовленията в армията. Възможно е военните приготовления да се правят сега и без определено решение против кого точно, а само защото се смята, че по-нататъшното бездействие е невъзможно. Щом стане ясно обаче, че държавите от Съглашението са безсилни и не могат да чакат сърбите да направят жертви, то ще настъпи решителна и опасна минута.

РАЗГОВОР ПО ТОЗИ ПОВОД С РАДОСЛАВОВ

Счетох за свой дълг да разговарям сериозно с Радославов по повод тези слухове (№ 533). Изразих му своите остри опасения да не се направи нещо непоправимо. Попитах го за значението на смяната на Фичев с Жеков, за целта на военните приготовления, за другите промени в състава на правителството и особено внимание му обърнах на слуховете за създаване на чети, чиято задача ще бъде да провокират сърбите, за да се стовари после вината върху тях. Напомних му, че всяка враждебна акция срещу сърбите ще бъде разглеждана от Държавите като насочена против самите тях и отбелязах ужасните последици за България в бъдеще, ако правителството отстъпи сега пред настояванията на германците. Обясних му истинското значение на военните успехи, с които сега германците се хвалят. Те правят последно свръхчовешко усилие, казах аз, с лъжливата надежда да сключат сепаративен мир с Русия, като пожертвуват наново интересите на своите съюзници. Те искат на всяка цена да избягнат нова зимна кампания и да направят впечатление на неутралните страни. Старанията на австрийската дипломация по интензивност се равняват на усилията на германските пълководци.

Когато Радославов призна, че старанията действително са големи, а военните успехи впечатляващи, отбелязах, че здравият разум на българите и правилното разбиране на техните собствени жизнени интереси не трябва да допуснат след дълга успешна борба с германските изкушения България да направи непоправима грешка, именно в минутата, когато нашите преговори със Сърбия вървят към изпълнение на исканията им (отивайки у Радославов, точно бях получил телеграма № 735 от Трубецкой), и то изпълнение стабилно, а не такова каквото могат да им обещаят германците и австрийците с техните стремежи към Солун и Цариград и техните егоистични антиславянски принципи...

В отговорите на Радославов се чувствуваше, че зад думите се мержелее мнението на царя и че именно от неговите решения ще зависи бъдещето на България. Единственото определено нещо, което каза Радославов, е, че досега не било взето никакво решение и няма да бъде взето до получаване на сръбския отговор. Всички останали слухове отричаше...

БЕЗПОКОЙСТВО В ПЕТРОГРАД

В Петроград очевидно започваха да усещат безпокойство. На 8-и август Сазонов ми телеграфира под № 4060: „Благоволете да изберете подходяща минута и да заявите на Радославов заедно с Вашите колеги, че каквито и да бъдат обстоятелствата, държавите поемат задължението да осигурят на България Македония в границите от 1912 г. след войната, в случай че тя нападне Турция съгласно искането на държавите.“

ИЗЯВЛЕНИЕТО НА ШЕСТТЕ ОПОЗИЦИОННИ ГРУПИ

Поради тревожното положение аз продължавах да отделям сериозно внимание на общественото мнение. На 14-и август телеграфирах под № 550: „След дълги и непрекъснати беседи с отделни членове на опозицията ми се удаде да подготвя съвместна акция на шестте опозиционни партии. Те излязоха с възвание против авантюристичната политика. Към демократите, народниците, цанковистите и радикалите се присъедини и най-многобройната и влиятелна партия на земеделците и дори широките социалисти, които досега се въздържаха даже от съвместни обсъждания. Възванието на шестте партии се появи на 13-и август във вестниците и направи много силно впечатление сред обществеността. Като протестира против отказа на правителството да свика Народното събрание, опозицията категорично настоява да се промени политиката на правителството, която води към пагубни авантюри и едновременно призовава народа да подкрепи енергично този протест.“

ПОСЕЩЕНИЕТО НА ХЕРЦОГ МЕКЛЕНБУРГСКИ И НЕГОВАТА МИСИЯ

Забавянето на сръбския отговор и слуховете, че той не съответствува на исканията на Държавите, създаваха нервна атмосфера в София и създаваха впечатление за слабост на съюзниците. Освен това в София пристигна херцог Мекленбург-Шверински и от източници, близки до Радославов, узнах, че на херцога е възложено да убеди царя да се присъедини към германо-австрийско-турския съюз, като нападне Сърбия.

Изказаните от него доводи според Радославов били следните: разгромът на Русия вече започнал, от ден на ден се очаква заемането на Вилнюс, което ще създаде заплаха за Петроград, разработва се план за настъпление към Киев и окупиране на граничещите с Румъния руски области. Така Румъния щяла да бъде отделена от Русия и принудена да встъпи в съюз с Германия. Според същите източници аргументите на херцога направили много силно впечатление на Радославов (№ 569 от 18-и август).

ПРОЕКТЪТ ЗА НОТА, ПРЕДЛОЖЕН ОТ ПОСЛАНИЦИТЕ

Поради това четиримата посланици предложиха на своите правителства текст за нова декларация (№ 567 и 568). Те съветваха да не й се придава ултимативен смисъл, за да се избегне отрицателният отговор на българското правителство, което бе под силното впечатление на неблагоприятния за нас ход на военните събития.

Ние смятахме, че ще е по-разумно да се остави вратата отворена и да не се къса окончателно с България, която може все пак да ни послужи по-късно. В нашия проект имаше два нови момента: 1. присъединяването на Македония към България след войната се гарантираше “без други условия от каквото и да било естество“ (фр.) и 2 съюзниците обещаваха „след постигане на споразумение със сръбското правителство, веднага след нападението на България срещу Турция да изпратят свои войски за окупиране на Македония до Вардар“.

ОТГОВОРЪТ НА СРЪБСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ДО ДЪРЖАВИТЕ ОТ 19-И АВГУСТ

На 19-и август сръбското правителство връчи на представителите на Съглашението в Ниш своя дързък отговор. На 22-н август аз телеграфирах под № 589, че „този отговор ще бъде приет от българското правителство, от една страна, със злорадство, а, от друга, с удовлетворение, тъй като благодарение на него то не ще трябва да приема засега никакви важни решения, толкова благоприятният за нашите врагове неутралитет ще продължи. Тъй като нашата задача беше не да запазим неутралитета на България“, а да осигурим намесата й, то предполагам, че сръбският отговор не изключва стъпката, която предложихме в № 568. Тук ще направи впечатление решителността на държавите да приведат в изпълнение своите намерения и обещания въпреки сръбския отговор. Що се касае до заемането на Македония до Вардар, тъй като в сегашните условия то не може да стане „след договаряне със Сърбия“, то може да се попита открито българското правителство, доколко то го желае. В случай на положителен отговор трябва да обявим в Ниш взетото решение на държавите.

Нашето общо мнение е, че сърбите ще се преклонят пред нас и няма да стрелят в съюзните войски. Когато в последния разговор с тукашния сръбски посланик отбелязах (№ 572), че държавите, загубили търпение, могат да решат да не се съобразяват с мнението на сръбското правителство и да минат и без неговото съгласие, Антич отвърна „така ще бъде и по-добре, и по-леко за сръбското правителство. За него най-трудното е да даде съгласие, докато ще бъде принудено да се покори на свършените факти.“ Ако нашето предложение да се осигури Македония за българите независимо от обстоятелствата и заемането веднага на Македония до Вардар бъде прието, то трябва да му се даде пълна гласност, за да поставим правителството в трудно положение. То или трябва да го приеме, или да подаде оставка.

РАЗГОВОР С РАДОСЛАВОВ ЗА МИСИЯТА НА ХЕРЦОГ МЕКЛЕНБУРГСКИ

Междувременно херцог Мекленбургски и пристигналият с него директор на Балканския отдел в Берлинското Министерство на външните работи Розенберг усилено и не без успех продължаваха работата си. На 22-ри август телеграфирах под № 588: „По тона и отговорите на Радославов не мога да не забележа целта на мисията на херцог Мекленбургски. Отначало Радославов призна, че германците го ухажват усилено и го засипват с различни обещания, а след това заговори за опасността от настаняването на Русия в Цариград. На моите възмутени и обстоятелно мотивирани възражения той побърза да се оправдае, че така смятало не правителството, а общественото мнение. След това той говори за враждебното отношение на руското обществено мнение към България, в което дори се изказвала мисълта тя да бъде поделена между съседите й. В отговор аз не скрих, че нашето обществено мнение има основания да се отнася с горчивина към България, но че една решителна и честна намеса на България срещу Турция може да й върне симпатиите на Русия. Когато накрая заговорих, че за българите ще е безумие да се поддадат на германските внушения, Радославов изпусна забележката, че може би върховният глава се поддава на германските съблазни, но той не признава това пред правителството. Като виждах резултатите от работата на германците, аз усилено и много енергично предупредих Радославов, че руското обществено мнение не би простило на България подобна нова измяна.“

ЗАПЛАШИТЕЛНА АТМОСФЕРА. НУЖДА ОТ БЪРЗИ И ЕНЕРГИЧНИ ДЕЙСТВИЯ

На 28-и август аз добавих в № 615: „...обаче без съмнение в тукашната атмосфера се чувствува застрашителен полъх и за нас е нужно да действуваме възможно най-бързо и възможно най-енергично в смисъла на моята телеграма № 613 от 27-и август и телеграма №811 на Трубецкой, в които съветвахме „възможно най-бързо да се окупира Македония със Солун“ и да се попречи на съединяването на Австро-Германия с Турко-България. Преди германците да пробият Текия, предполагам, че българите няма да се раздвижат. Но при появата на германците на техните граници те безпрекословно ще пропуснат германските войски и може би сами ще заемат Македония. (Текстът на № 613 е: „Най-добре би могло да се въздействува тук, ако се заеме незабавно цялата безспорна зона на Македония от съюзниците и открито се заяви на българите и сърбите, че със заетата територия ще бъде постъпено според заслугите на всеки в края на войната.“)

ПЛАНОВЕТЕ НА ГЕРМАНЦИТЕ

На същата дата съобщих под № 617 за последните решения на германците: „Известният кореспондент на „Кьолнише цайтунг“ фон Мах казал на Данев, че сега Германия възнамерява да спре атаката срещу Русия, да отдели от войските, действуващи против нас, едномилионна армия и да я хвърли към Текия или Видин, за да си пробие път към Цариград. Част от тази армия щяла да бъде оставена в Унгария срещу възможна намеса на Румъния и част — в случай на действие против сърбите.

Срещу свободното преминаване на войските им германците обещават на българите двете зони в Македония и част от стара Сърбия, тъй като на Германия й била нужна силна България. Когато Данев се усъмнил в изгодата на този план за България, тъй като пътят на австрийците към Солун минава през Македония, фон Мах отговорил, че в Берлин било решено повече да не се съобразяват с австрийците, а да се грижат само за чисто германските интереси.“

РАДОСЛАВОВ ЗА СЪЗДАЛОТО СЕ ПОЛОЖЕНИЕ И БЛИЗКИТЕ СЪБИТИЯ

На 29 август съобщих допълнително под № 621:

„Радославов призна следното: укрепленията при Чаталджа, непристъпността на Дарданелите и непопулярността на война против Турция правят българската намеса против нея невъзможна. Той добави, че една война против сърбите и особено против румънците би била много по-ясна за народа. Той каза категорично, че ако германците поискат войските им да преминат свободно през българска територия, то България няма да има сили да се противопостави и че правителството ще трябва, протестирайки официално, да приеме свършения факт, както е смятало да стори по отношение на Русия миналия септември, когато се говореше за евентуален десант (Вж. телеграмата ми № 273 от 1914 г.)

Когато отбелязах енергично, че ако това се случи, то цялата вина за идването на германците на Балканите ще легне на плещите на сегашното българско правителство, което, вместо да се сплоти със съседите си и да заяви, че няма да търпи нарушаване на територията си, поощрява всячески германците в една политика, гибелна за България и славяните въобще, Радославов повтори, че ако в този момент той държи властта и царят няма друго мнение, то той ще посъветва да се действува по изложения по-горе начин.“

НОТАТА ОТ 1-ВИ СЕПТЕМВРИ

На 1-ви септември четиримата съюзнически посланика направиха нова декларация пред българското правителство.

ПРИЗНАЦИ ЗА ПРЕДСТОЯЩО НАВЛИЗАНЕ НА ГЕРМАНЦИТЕ В БЪЛГАРСКА ТЕРИТОРИЯ

Като съобщих текста й на Сазонов, аз му посочвах на същия този 1-ви септември в телеграма № 629 нови признаци, които говореха за подготовката на германците да навлязат в българска територия:

1. За сметка на германците са закупени и се закупуват огромни количества вълна, царевица и други продукти, които се складират в складове по протежението на Дунав. В голямо количество се закупуват и шлепове и други превозни средства. Търговците, които харчат десетки милиони за това говорят открито, че в края на септември Дунав ще бъде открит за извозването на тези запаси в Австрия.

2. „Балканската банка“ в София, която работи предимно с австро-германски капитали, прекрати кредитирането в България.

3. „Кредитната банка“ в България даде нареждане до филиалите си в цялата страна да изтеглят депозитите си от банките на съглашенските държави.

4. Тукашното германско военно аташе — син на фон дер Голц паша — е заменен с генерал Масов, бивш началник-щаб на Първи корпус, който в началото на войната действуваше срещу нас. Масов е бил и по-рано военно аташе в България, добре познава местните условия и е смятан за отличен генералщабен офицер.

Всички тези признаци, както и може би преувеличените сведения за придвижване на войските в Унгария към румънската граница, съсредоточаването им около Темешвар, укрепяването на румънската граница от унгарците, ни кара да предполагаме и този път може би не без основания, че германците след като са видяли, че е невъзможно да доставят бойни и военни припаси в Цариград през Румъния и България са решили да си пробият път със сила.

НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО ЗАЕМАНЕ НА ДОЛИНАТА НА РЕКА ВАРДАР

Колегите ми и аз смятаме, че единственото средство да попречим на това е възможно най-бързо да заемем със съюзни войски долината на река Вардар, почвайки от Солун.

Разбира се, би било твърде полезно, ако едновременно бъде стоварен наш десант в България или Турция, където по сведения на военното ни аташе войски няма нито в Анадола, нито в Тракия.

Извинявам се, че засягам този въпрос, без да зная общото военно или политическо състояние, но от гледна точка на възложените ни интереси ние признаваме, че посоченото по-горе средство е единственото, което ще направи впечатление на балканците, ще ги застави да държат сметка и за нас и ще нанесе удар на плановете на германците. Ако то бъде признато принципно за възможно, може да се пристъпи към дипломатическото и фактическото му осъществяване, без да се губи нито минута.

НЕОБХОДИМОСТ ОТ БОРБА С ГЕРМАНСКАТА ПРОПАГАНДА С ПОМОЩТА НА ПРЕСАТА И ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ

Приближаващият се момент, когато българското правителство трябваше да вземе много важни решения, задължаваше Мисията особено да следи общественото мнение и да подготвя настроението в страната. На 1-ви септември телеграфирах под № 631.

„Борбата с германската пропаганда в България, за която германската мисия харчи колосални средства, е крайно необходима. Разполагайки с нищожната сума от 40 000 франка, отпуснати на Грубе от личните средства, на нас ни се удаде да създадем три нови вестника, от които два — „Балкански сговор“ и „Свободно мнение“ — се ползват с огромна популярност, тъй като в тях участват всички най-добри сили на страната, които принадлежат към опозиционните партии. Третият вестник „Балкански куриер“, който излиза едва от няколко дни, се издава от двама депутати на правителствената партия с наша парична помощ и целта му е по-отблизо да влияе на правителството. Освен това със средствата, отпуснати от министерството, се поддържат два русофилски вестника „Заря“ и „Балканска трибуна“. Покрай това бе организирано бюро на руските кореспонденти. Под ръководството на вицеконсула Богоявленски, който под мое наблюдение води изобщо цялата работа с пресата, те пишат анонимни статии за всички български вестници и по този начин осветяват събитията в желания от нас смисъл. Цялата тази работа вече даде своите плодове. Чрез печата и лични беседи с политически дейци успяхме да обединим опозицията, да организираме безпартийните като професори, лекари, адвокати, запасни генерали и офицери и въобще всички, които се ползват с влияние и уважение в страната. Те издават възвания към народа, призовават го на борба с правителството, което го води към германската гибел и т.н. Средствата, с които разполагаме, привършват в момент, когато борбата най-много се изостря. Би било крайно пагубно за нашето дело тук да се спре организираната работа, която, ако се разшири, би могла още повече да съдействува за благоприятен изход на създалото се тук положение. Не бихте ли счели за възможно да издействувате за тази цел още 40 000 франка на разположение на мисията? В сравнение с ползата, която ще донесе, тази сума би била съвсем незначителна. Министърът на финансите, който мина вчера оттук и на когото обясних положението на нещата и прочетох настоящата телеграма, ме моли да Ви предам, че по принцип ни съчувства напълно и няма нищо против отпускането на 40 000 франка.“

АУДИЕНЦИЯ НА ОПОЗИЦИОННИТЕ ПАРТИИ

Със същата цел работех сред опозиционните партии, чийто резултат бе известната аудиенция, дадена на 4-и септември от царя на шефовете на пет опозиционни партии.

РЕЗУЛТАТИ ОТ РАБОТАТА НА ХЕРЦОГ МЕКЛЕНБУРГСКИ

По това време агитацията на германците достигна кулминационната си точка. Херцог Мекленбург-Шверински на връщане от Цариград мина през София за Берлин и отново се върна в София. В Берлин на два пъти бе пращан привърженикът на царя полковник Ганчев очевидно за изясняване на военнотехническите подробности и сключване на военно споразумение. На 5-и и 6-и септември „бяха взети мерки, които свидетелствуваха за приготовления за война. Усилено се говореше за предстояща мобилизация“ (№ 652).

ОБЯВЯВАНЕ НА МОБИЛИЗАЦИЯТА

На 8-и септември българската кавалерия се отправи към сръбската граница, за да прикрие мобилизацията, която бе обявена на 10-и. На 7-и септември на заседание на депутатите от своята партия Радославов направи заявление за „въоръжен неутралитет“ (№ 660). На 8-и септември „във Варна бяха докарани дванайсет големокалибрени оръдия, а в Бургас — четири“ (№ 663).

РЕШЕНИЕТО НА ЦАРЯ

На 7-и септември под № 657 телеграфирах:

„Царят свали маската си. Вероятно под влияние на обидите от речите на опозицията той повече не може да скрива отдавнашната си игра и неотдавнашната си уговорка с херцог Мекленбургски. Както и през 1913 г., той действува еднолично и се е решил на Държавен преврат (фр.). Заповедта за мобилизирането на железопътните линии била дадена лично от него чрез Добрович, а на последното ни предложение, без да пита Министерския съвет, реши да отговори със за-повед за мобилизация, насочена към нашите съюзници.

КРИТИЧНО ПОЛОЖЕНИЕ

Възможно е българските войски, след като завършат мобилизацията фактически да не нападнат Сърбия, докато германците не се приближат от север. Все пак положението трябва да се смята за критично.

ПРЕДЛОЖЕНИЯТА НА ПОСЛАНИЦИТЕ

Като се събраха на съвещание, четиримата посланици решиха да предложат на своите правителства:

1. да обявят на българското правителство, че нападението на Сърбия ще се разглежда като casus Причина за война (лат.)

2. Македония незабавно да се заеме от съюзническите войски, които биха помогнали на сърбите срещу австрийците;

3. да обявят, че в случай на нападение ще заемат Дедеагач, Варна и Бургас.

Само с такива бързи и енергични мерки според нас може би ще ни се удаде да парализираме безумните решения на царя. До получаването на инструкции предпочитаме да не питаме Радославов за мобилизацията, тъй като с присъщата му лъжливост той ще се отзове за нея като за предпазна мярка или нещо подобно. До нас стигнаха слухове, че сърбите уж смятат, че им е по-изгодно, вместо да чакат завършването на българската мобилизация, сами да нападнат. Поканихме на съвещание сръбския посланик и настоявахме да разубеди Ниш от подобен план, при който сърбите не могат да разчитат нито на Румъния, нито дори на гърците. Молим за точни инструкции и за двата случая. Тъй като царят и правителството, както турците, изглежда, са напълно подчинени на германците, трябва да се очаква, че в случай на започване на военни действия между България и Сърбия германците могат да настоят за нашето отзоваване.“

Като описвах същия този ден (№ 658) играта на германците, казвах:

„...Смятам, че не трябва лесно да предаваме позициите си“ и посочвах средството за това, като още веднъж настоявах, че „единственото, което не трябва да правим, това е да отстъпим лесно място на германците“.

РОЛЯТА НА РУСИЯ И ЗАДЪЛЖЕНИЕТО НА НЕЙНИЯ ПРЕДСТАВИТЕЛ

На следващия ден (№ 659) телеграфирах:

„Традиционният характер на руско-българските отношения, като ни налага особени задължения по отношение на българския народ, ни дава и особени права. Нито руският, нито българският народ ще разберат разрива между Великата освободителка и по-малката й сестра заради германофилството на нейните управници. Дори Радославов — това сляпо оръдие в ръцете на царя — и той, разбирайки особената роля на Русия, ми заяви (телеграма № 308 от 21-ви септември м.г. и поверително писмо от 24-и септември с.г.), че България нищо няма да предприеме без съгласието на Русия. Приведеното по-горе съображение налага на представителя на Русия в България моралното задължение да не пренебрегва никакви средства, които може би могат да предотвратят противоестествения разрив.“

ЗАЕМАНЕ НА ПРИСТАНИЩАТА И ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Ако заемането на българските пристанища се сметне по принцип за възможно, то, вдъхновявайки се от мислите, изказани от мен на 25-и февруари под № 121, не би ли се сметнало за възможно да се обърнем със специално възвание към българския народ. През последните две денонощия получих ред доказателства, че това възвание ще попадне на благодатна почва. Искрено и изброяващо всички изгоди от по-нататъшното единство с Русия, то може би би могло да помогне на нещастния народ и окончателно да подрони в очите му доверието в недостойните управници. Разбира се, като форма на това обръщение изключвам възможността за лично обръщение на ГОСПОДАРЯ ИМПЕ-РАТОР.“

ОТНОШЕНИЕТО НА ТРУБЕЦКОЙ И САЗОНОВ КЪМ ПРЕДЛОЖЕНИЯТА НА ПОСЛАНИЦИТЕ

Трубецкой намираше (№ 832 и № 833) предложените от нас мерки напълно целесъобразни и добавяше: „Обстоятелствата изискват бързина в решенията“. Сазонов пък (№ 4672 от 9-и септември) от „предложените мерки за единствено приемлива смяташе в случай на нападение над Сърбия от България установяването на строга блокада на Егейските пристанища“. В отговор на това на 10-и септември (№ 672) телеграфирах в Петроград, Париж, Лондон и Рим: „...за да се спре по-нататъшното развитие на събитията, са необходими незабавни и решителни мерки.“ От току-що получената от Вас телеграма № 4772 за съжаление виждам, че Вие смятате за единствено приемлива блокадата на Егейските пристанища. Българите имат само едно пристанище на Егейското крайбрежие — Дедеагач, което фактически отдавна е блокирано. В Лагос нямат пристанище. Ето защо тази мярка няма да направи никакво впечатление. Трябва да се намери нещо по-реално.

ОКУПАЦИЯ НА МАКЕДОНИЯ ИЛИ ИЗПРАЩАНЕ НА ПОМОЩ НА СЪРБИЯ

На 9-н септември под № 669 телеграфирах: „Предвид на това, че Трубецкой смята, че е напълно невъзможно да склони сърбите да се съгласят българите да заемат Македония, единственото средство остава окупирането на Македония от съюзническите войски или просто изпращане на военна помощ на сърбите. Тази мярка би направила голямо впечатление на целите Балкани и би ни дала възможност да се разпореждаме в окупираната част съобразно обстоятелствата. Например бихме могли да предложим на България като доказателство за ис-креността на нашите намерения да изпрати под наш контрол в определени части на Македония български чиновници и администратори, а може би и да присъедини известно количество български войски към съюзническите отряди. При наличието на международна бариера на Вардар всички тези мерки няма да бъдат вече опасни от гледна точка на българо-сръбско стълкновение. Да се заявява, че царят е лично отговорен, според мен би било целесъобразно само тогава, ако решим открито да застанем на становището на Александър I, който обяви, че води война не с французите, а с Наполеон; в противен случай възлагането на лична отговорност върху него само още повече ще го раздразни. Ако се реши да се излезе тук с решителни заявления, то сред другите мотиви да заемането на пристанищата би могла да бъде посочена необходимостта да се притечем на помощ на съюзниците съгласно всичките ни предишни заявления. Убеден съм, че като се има предвид разкрилата се вече непопулярност на започнатата операция, енергичната ни и незабавна заплаха ще подействува отрезвяващо.“

МОЛБА ЗА ИНСТРУКЦИИ В СЛУЧАЙ НА БЪЛГАРО-СРЪБСКО СТЪЛКНОВЕНИЕ

На същата дата под № 670 писах, че „царят и правителството са напълно хипнотизирани от германците, че няма друго средство да се спрат заплашителните събития освен незабавното изпращане на помощ на сърбите, блокада да пристанищата и съответни стъпки на Румъния и Гърция“. Същевременно молех за указания „как ИМПЕРАТОРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО от гледна точка на отношенията си към българското правителство ще разглежда три възможни случая на сръбско-български стълкновения:

1. ако българите нападнат първи;

2. ако първи нападнат сърбите и

3. ако българите преминат сръбската граница едва след като австро-германското настъпление даде своите резултати.“

СЕРИОЗНОСТТА НА ПОЛОЖЕНИЕТО

На 10-и септември под № 673 още веднъж посочвах сериозността на положението, което не изключваше възможността за нашето отпътуване, и молех министерството за инструкции за такъв случай, а на консулите дадох съответните указания.

ПОСЛЕДНИ СРЕДСТВА ЗА БОРБА

На същата дата под № 678 телеграфирах: „Надявам се все още да предотвратя непоправимата стъпка, карам с всички сили опозицията да действува енергично и да използва непопулярността на мобилизацията. Успях да уговоря Гешов и Малинов да се срещнат с Генадиев. Малинов се надява да се види с царя.“

РАЗГОВОР С РАДОСЛАВОВ

По това време Радославов започна да избягва срещите с посланиците на страните от Съглашението. На 11 септември обаче успях да го видя и водих с него дълъг разговор, изложен в № 688:

„...Като отбелязах, че на предложението ни той отговори с мобилизация, аз му посочих: германската хипноза, под която се намира правителството, германската измама и готвещото се надмощие, че турският делегат отказа да подпише протокола в Димотика, че обещаното австро-германско настъпление го няма и скоро няма да го има, че Гърция вече е мобилизирана; че Румъния сигурно ще направи същото; че съюзниците са решили да изпратят 150 000 души в Македония; че на българите им липсват пушки и снаряжение; че мо-билизацията е посрещната в цялата страна с униние; че никой не иска война срещу Сърбия, дори привържениците на правителството и на двореца и затова на правителството постоянно му се налага да прибягва към заплахи и терор; че народът е заблуден и никога няма да прости гибелта си, към която го води правителството; че и Русия никога няма да прости извършващото се злодеяние, което ясно отличава българския народ от неговите управници. Ако работата стигне до отпътуването на посланиците, това ще бъде изцяло по вина на пра-вителството. Все още всичко не е загубено и ако правителството се вразуми, спре мобилизацията, не нападне Сърбия и насочи силите си срещу общия враг, то оная Македония, която скоро ще бъде заета от съюзническите войски, още може да се падне на България.

Радославов, смутен от всичко чуто, започна да отрича германското влияние и да уверява, че мобилизацията е само въоръжен неутралитет, който не е насочен срещу Сърбия и чиято цел е само да постави България на необходимото ниво и т.н. и че в деня на обявяването на мобилизацията възложил на българските представители да разяснят това в Петроград, Париж и Лондон. Същевременно му се изплъзна, че Македония трябва да бъде българска и че България сама ще си вземе безспорната и спорната зона, ако не искат да й ги дадат. Каза, че подготвя отговор на последната ни кота. Когато попитах как ще го съчетае със споразумението си с Турция, той отговори, че войната срещу Гърция би била непопулярна. Когато напомних думите му, че след полу-чаването на бреговете на Марица България ще бъде по-близо до Чаталджа, той отвърна, че е недобросъвестно да се нападне Турция сега след сключването на споразумението.“

ИДЕЯТА ЗА ПРЕДАВАНЕ НА МАКЕДОНИЯ ОТ СЪРБИТЕ ЛИЧНО НА ГОСПОДАРЯ

Тъй като Пашич не желаеше да отстъпи безспорната зона на България по собствена инициатива и „за да се избегне катастрофата“, на 12-и септември под № 693 подсказах още един изход от трудното положение: „...не биха ли могли сърбите да решат да предадат Македония не на държавите, а лично на ГОСПОДАРЯ ИМПЕРАТОР, което би се оправдало с цялото минало на Сърбия и ни най-малко не би могло да оскърби националното й самолюбие. Предаването би било само доказателство за искреността и доверието на сърбите и би представлявало залог, с който ще се постъпи в зависимост от обстоятелства, които ще последват. В такава форма отстъпката на Сърбия ни най-малко не би могла да се тълкува като успех на политиката на Радославов, нито като признак на нашата слабост.“

РАЗГОВОР С МАЛИНОВ И НЕГОВАТА АУДИЕНЦИЯ

Вследствие на авансите, които се правеха на Малинов от страна на Двора и Военното министерство за влизането му в кабинета, и като имах предвид предстоящата му аудиенция при царя, сметнах за необходимо да му съобщя следното (№ 695 от 13-и септември).

„...въпреки че на предложението ни от 1-ви септември бе отговорено с мобилизация, засега държавите продължават да считат в сила всички свои предложения. Но като виждат враждебността на царя и правителството, вече взеха мерки: накараха Гърция да мобилизира, надяват се преговорите с Румъния да бъдат успешни и решиха да изпратят съюзнически войски в Македония. Засега изпращането на тези войски няма враждебен характер спрямо България и има за цел да помогне на Сърбия и да защити собствените интереси на държавите. В случай че българската политика се промени, държавите ще спазят обещанието си да върнат Македония на България.

Малинов попита дали са възможни някакви по-нататъшни отстъпки от наша страна. Отговорих, че главното е да се удържи България да не направи непоправимата стъпка, като се започнат преговори, по време на които, може би би било възможно, да се определят и някои подробности на участието на българите в окупацията. Казвайки това имах предвид мерките, споменати в моята телеграма № 669.“

Състоялата се на 14-и септември аудиенция Малинов смяташе изцяло за неуспешна. Ясно бе, че говорейки с Малинов, царят е имал вече готово решение.

УЛТИМАТУМЪТ

На 21-и септември, в 4 часа следобед изпратих на Радославов ултиматум открито да скъса с враговете на славянството и Русия и да вземе мерки за незабавното отстраняване от армията на офицерите от държавите, воюващи с държавите, участвуващи в Съглашението.

На 22-и, в 2- часа и 40 минути българското правителство отговори абсолютно незадоволително, вследствие на което на същата дата уведомих Радославов за скъсването на дипломатическите отношения и отпътуването на мисията.

Френският и английският посланици направиха същото на 22-и септември вечерта.

На 24-и септември личният състав на мисията напусна София.

* * *

ВРЪЗКИТЕ МИ С НАРОДА, ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ, ПРАВИТЕЛСТВОТО И ЦАРЯ

Сред упреците, които ми се отправяха в руския печат, бе и този, че не съм имал връзки нито с народа, нито с русофилските партии, нито с правителството, нито с царя.

От предходното изложение достатъчно ясно се вижда обратното. Нямаше в страната политическо течение, с чиито представители да не съм бил в близки и постоянни отношения. Ръководейки се от правилото, че партийните разпри и взаимни борби на партиите са вътрешна работа на българите и не трябва да интересуват представителя на Русия, за когото съществува само България в нейната целокупност, твърдо се придържах към този принцип в живота. Като резултат не само не отказвах да приемам, но напротив, често канех и виках на продължителни събеседвания освен представителите на опозицията стамболовистите с шефа им Генадиев; македонците, които пращаха при мен ту един от своите шефове — Владов, ту депутации, които се състояха от такива добре известни германофили като Протогеров, Точков и др.; земеделците в лицето на Стамболийски, Радулов и др.; при което последните още по време на преговорите за заема успях да спечеля на наша страна, което намери ярко отражение в речта на земеделеца Стамболийски на аудиенцията на царя на 4-и септември; журналисти от враждебно настроени към нас печатни органи и т.н. Излишно е да се говори за връзките ми с шефове и отделни членове на опозиционните русофилски партии и с хора с най-различни професии — учени, писатели, журналисти и т.н. — от кръговете, които ни симпатизират. Що се отнася до двора, то аз бях в непрекъснати и най-непринудени отношения с онези от придворните, които бяха най-близки на царя. Всички документи, свидетелствуващи за дългите политически разговори с Добрович, Савов, Шевремон и др., които несъмнено ги предаваха на царя (Между прочем вж. писмото ми от 8-и октомври 1914 г.), са в предходното изложение, особено в преписката ми с министерството. Що се отнася до царя, то той се придържаше към правилото по време на война да не се среща с дипломатите. Както самият бе казал на някого от приближените си, всеки от тях навярно ще тълкува и предава най-простите му думи в смисъла, който пожелае. При тези условия, без специални указания от Петроград или без покана на царя от само себе си се разбира, че не можех да се виждам лично с него. През шестте месеца обаче, между пристигането ми и обявяването на война на Германия от нас, все пак имах с него три продължителни политически разговора, докато другите посланици дори не бяха го виждали по година и половина или две години.

Подробни отчети за трите ми разговора с царя се съдържат в писмата ми от 19-и януари, 6-и февруари и 2-и август. Последното писмо е цитирано много подробно по-горе. Другите две привеждам по-долу, за да може въз основа на тях да се създаде представа как откровено и без да се стеснявам, изказвах пред царя идеите си, за да осигуря възложените ми интереси на Русия.

РЕЗЮМЕ

От самото ми пристигане в София съобщавах на министерството за враждебното към Русия настроение, което заварих в страната не само сред управляващите кръгове, но и сред традиционно предадените на Русия партии, които ни приписваха — дали с право или не, това е друга работа — цялата несправедливост на решенията на Букурещката конференция. Поради това настоявах пред министерството, че е необходима настойчива и последователна работа, за да се премахне това неправилно впечатление, което съзнателно и изкуствено се поддържаше от германците, да привлечем българите наново към нас и за да запазим остатъците от този огромен морален капитал, който бяхме натрупали в Освободителната война и който въпреки всички грешки и неудачи на нашата балканска политика продължаваше да се пази сред народните маси.

Посочвах за тази цел редица политически, икономически, финансови, научно-културни и други мерки. На първо място молех министерството да снеме забраната, стояща пред мен, за по-тесни контакти с правителството, предлагах да се разберем искрено с царя, набелязвах серия мероприятия като: оживяване дейността на консулствата, създаване на нови в новоприсъединените земи, съживяване на търговията, особено на търговията с книги, основаване на кредитни и финансови учреждения, поощряване на всички връзки между двете страни и двата народа, насочване на дейността на печата и настройване в наша полза на поддаващите се на подкуп политически дейци и журналисти към Русия политически партии.

Най-важната ми работа преди войната бе да попреча на България да приеме от германците, предлагания й, придружен с много обременителни финансови и икономически условия, разорителен за страната политически заем, който окончателно трябваше да закрепи България към Австро-Унгария. За нейните планове в Близкия Изток въобще и в България донасях нееднократно и твърде подробно. Тази планомерна и методична работа на германците толкова ме плашеше, че молех министерството да ми разреши да отида за личен доклад и разяснения в Ялта.

Още тогава говорех, че в случай на вероятни общоевропейски усложнения далеч няма да ни е безразлично на чия страна ще бъде България. Тя леко можеше да се озове във враждебния лагер, ако позволим на германците да доведат работата си докрай и нищо не направим от своя страна, за да провалим плановете им.

Отговор нямаше на нито едно от предложенията ми. Не ми беше разрешено да замина за лични разяснения. Отказано ми бе да потърся по-близък контакт с правителството на Радославов. Сметнато бе, че е нецелесъобразно да опитвам да въздействувам върху общественото мнение в наша полза чрез материално поощрение. По отношение на заема ми бе казано, че България може да сключва заем където си иска и че това „не трябва да ни тревожи“. По този начин ние самите изхвърлихме от играта заема, този силен коз, и оставихме германците да го използват. Когато през юни в крайна сметка се съгласихме на преговори на френските банки със софийското правителство, то вече бе свързано с Берлин с политически задължения, които послужиха като изходен пункт, и начало на пълното закрепостяване на България от германците.

Когато започна Световната война, въпреки чувствата на народа и интересите на страната българското правителство и царят вече бяха свързани с Берлин. Ето защо от момента на обявяването на войната до последните ни предложения от 1-ви септември 1915 г. непрекъснато настоявах, че е необходимо да се направят на България такива предложения, които биха говорили за практицизма на българите, и да се вземат такива мерки, които биха оживили сред народа чувствата към Русия. Имах неопровержими доказателства, че въпреки всички старания на враговете ни те бяха живи в него. Като рискувах да се прославя като българофил, който пренебрегва съюзна и обезкръвена Сърбия, аз, изключително в интересите на Русия, се нагърбих с неблагодарната роля да настоявам за възможно най-бърза и радикална ампутация на Сърбия в полза на България. От самото начало и до края твърдях, че само значителни териториални придобивки, отговарящи на националните стремежи на България, могат да попречат на царя и неговото правителство да изменят на интересите на отечеството.

За повдигане духа на народа настоявах за наш десант в българските пристанища, като твърдях, че той ще бъде приет с възторг от населението, а и от правителството, което според сигурните ми данни искаше да бъде насилено и да се преклони пред свършения факт. По такъв начин овладяването на Цариград ставаше съвсем лесно. Гласях този десант да започне в момента, когато нашето победоносно шествие в Галиция завърши с падането на Перемишл, когато наближавахме Краков и когато войските ни, преминали Карпатите, се спускаха за ужас на германците и за назидание па румънците в унгарската равнина.

Вместо това като допълнение на ноемврийските ни декларации, които явно не бяха удовлетворили българите със своята мъглявост и недостатъчност, на тримата посланици в София бе поръчано да направят нова декларация, доразвиваща предходните. Тя също не удовлетворяваше напълно българите. Освен това, поради преговорите със съюзниците, декларацията закъсня и беше направена едва на 16-и май, т.е. когато бързо отстъпвахме от Галиция. Това, че правехме лъжичка по лъжичка предложенията си, без да говорим, че обикновено закъснявахме с тях, не водеше до търсената цел и очевидно създаваше у българите недопустимото в Ориента впечатление за слабост и разединение на съюзниците.

Следващата наша декларация от 21-ви юли страдаше от същите недостатъци. Както предсказвах имаше също такъв успех. Нашето правителство още не мислеше да възприеме гледната точка на посланиците и да заговори с твърд език за окупирането на Македония. Това беше единственото средство да подтикнем българите към нещо определено.

В последното предложение на съюзниците от 1-ви септември беше включена нова доза отстъпки. Отново бе късно, защото германците, за чиито дейни и успешни усилия не преставах да донасям, вече окончателно завладяваха България. Херцог Мекленбургски, който тогава беше в София, донесе най- определени и конкретни обещания, а близкият привърженик на царя полковник Ганчев пътува два пъти в Берлин, за да изясни детайлите на военното споразумение и съвместните действия. В продължение на цялата година не преставах да съобщавам за успешната дейност на германците, като не преставах да отбелязвам и готовността, която постоянно преминаваше в престъпно нарушаване на неутралитета, с която българското правителство и царят приемаха германските предложения. В Петроград разполагаха и с донесението на нашето военно аташе, който бе узнал от съвършено секретен източник, че когато още приживе на ерцхерцог Франц Фердинанд цар Фердинанд говорил с него за възможен отбранителен и настъпателен съюз, ерцхерцогът настоявал този съюз да се запази и ако Австрия е във война с Русия.

Като подчертавам, че стъпките, които предприемахме в София, бяха несвоевременни и нецелесъобразни, далече съм от мисълта да приписвам вината само на министерството. Явно е, че то си имаше свои трудности и свои съображения, поради които не можеше да изпълни нито едно от първоначалните си предложения.

1. Да даде на България такива компенсации за сметка на Сърбия, които да я привлекат на наша страна.

2. Да накара спасената от нас Сърбия да изпълни нашите искания и желания.

3. Да накара българите след обявената от тях мобилизация на 10-и септември 1915 г. да се произнесат в полза на Централните сили, преди да са концентрирали войските си, за да не лишат Сърбия от преимуществата й във военно отношение.

* * *

ОТКЪС ОТ ПИСМО ОТ 19-И ЯНУАРИ 1914 Г.

...След като разменихме официалните слова царят започна да се оплаква, че в последно време е откъснат от целия свят, няма известия от никого, не знае даже как е със здравето Господаря Император и ме запита дали съм видял Негово Величество преди отпътуването си.

Очевидно той очакваше в отговор на това обичайните благопожелания, но тъй като Господарят Император не ме бе упълномощил за това, а ми бе заръчал да предам на царя възгледите на Негово Величество по политическите настроения на царя и България към нас в последно време, то аз се възползвах от въпроса на царя, за да му кажа, че преди отпътуването си имах щастието да се представя пред Господаря Император. В дълга и милостива беседа Негово Величество ми поръча да предам на царя, че въпреки че често в София не са вземали под внимание съветите на Императорското правителство, че дори раздалият се от Москва глас на Господаря Император остана нечут, че българското правителство при всяко свое недоволство от нашата политика ни заплашваше да се обърне към противниците ни и че накрая то действително се обърна към тях, като навреди на себе си — при това царят въздъхна и като повдигна очи към небето, каза: „А, да, да, каква катастрофа“ (фр.). Въпреки всичко това, казах аз, Господарят Император ми възложи да уверя както Ваше Величество, така и България, че Неговите чувства към Вас, към Вашата страна не могат да се променят. Русия и нейният Господар ще си останат традиционни приятели на България. Тя винаги може да разчита на подкрепа, ако честно и откровено се обърне към Русия. Русия не може да храни злоба или жажда За отмъщение към България. Тя може само да проявява своите бащински чувства.

На това царят отговори, че той се радва и е щастлив да чуе тези думи, че в последно време е чувствувал липсата на такова насърчение и че в по-нататъшните си разговори с мен ще се постарае да разсее предубежденията, които, както той чувствувал, хранели в Русия към него.

При това той си спомни времето на Бахметиев. Оттогава, каза той, не бил имал такива откровени разговори с руските посланици, каквито се надявал да води сега. В отговор аз го помолих да ми даде разрешение да бъда откровен и аз. Той прие, че мога да му казвам всичко, което ме смущава или безпокои.

„Честни и откровени отношения са единствено възможните — казах аз. — При това те са и единствено практичните, като имаме предвид влиянието на Ваше Величество върху политическия живот на страната.“ Тук царят отбеляза с горчивина, че е загубил предишното си влияние, че вътре в страната го нападат най-яростно и т.н. И точно тук царят направи забележка, с която очевидно искаше да ми даде да разбера, че ще му бъде трудно да се раздели с хората, които сега бяха на власт. Като кимна с глава към седящия вляво от него Радославов и без да променя тона на разговора (Радославов почти не разбира френски), царят каза: „Недейте мисли зле за стоящия вляво от мен. Той е предан на своята страна“ (фр.). Намекът беше ясен. Аз отвърнах, че вътрешните работи на страната, дрязгите на партиите, това са неща, в които представителят на Русия не иска и няма да се намесва, но ние искаме да видим в България правителство, което да ни внушава доверие със своята политическа честност.

След това царят, като ме погледна изпитателно в очите, ми зададе въпроса, който очаквах: „На етапи ли пътувахте?“ (фр.). Побързах да отговоря, че се радвам, че той пръв задава този въпрос, тъй като сам исках да му кажа, че с Ваше знание и по Ваша заповед се спирах в Белград, и то в ролята на защитник на българските интереси. Работата е в това, казах на царя, че посланикът на Ваше Величество в Петроград ме помоли да смекча отношението на сърбите към жителите на присъединена Македония.

При тези думи царят започна да говори със страшна горчивина за сърбите, за техните зверства и жестокости към населението в Македония. Тонът на думите му говореше, че раната още кърви и трябва да се докосва извънредно внимателно. Като си вземаше сбогом с мен, царят каза: „Моля Ви да предадете на Негово Величество императора чувството на уважение, което изпитвам, и да му кажете колко щастлив съм бил да чуя думите, които Ви е натоварил да ми предадете“ (фр.).

Трудно е да се предаде целият разговор. Мога само да отбележа демонстративно любезния му, даже дружелюбен характер, който се засилваше от това, че при повдигането на всеки сериозен политически въпрос царят добавяше, че ще се възползва от някой от следващите ни разговори, за да изкаже докрай мислите, които го вълнуват. Зная истинската цена на любезностите на царя и не им се доверявам, но ако той действително иска да установи постоянен обмен на мисли с мен, считам, че това ще бъде твърде полезно, тъй като въпреки думите му той си е запазил огромно влияние върху политиката. По- вероятно е обаче даването на днешната аудиенция да е любезност, с която цели да заглади скорошното си неучтиво държане към нас и той отново ще се затвори в своята черупка, откъдето ще води двойствената си политика.

СЕКРЕТНО ПИСМО ОТ 6-И ФЕВРУАРИ 1914 Г.

Вчера вечерта получих съобщение от двореца, че царят ме кани да присъствувам на следната сутрин на панихида в дворцовата църква по случай една година от смъртта на Негово Императорско височество Великия княз Владимир Александрович.

След свършване на богослужението царят и царицата разговаряха доста дълго с мен в църквата. След това царят ме покани при себе си и разговаряхме в продължение на два часа.

Той започна с това, че по време на тържествената аудиенция не успял да ми предаде и половината от това, което жадувал да ми каже, а и от мен искал да чуе много неща, останали недоизказани поради липсата на време. „Кажете ми откровено в какво ме обвиняват, в какво ме упрекват? Негово Величество се сърди за телеграмата ми. Аз нарочно показах първата й редакция на Неклюдов. Той саморъчно вмъкна този пасаж, който беше одобрен единодушно в Министерския съвет, но който ми навлече неудоволствието на Господаря. Упрекват ме, че пътувам до австрийските си имения, а когато посещавам престарелия Император във Виена, ме подозират в двойна игра. Не искат да раз-берат, че след двугодишно затворничество в София ми се иска да подишам малко чист планински въздух, да укрепя разклатените си нерви.“

Ще бъде дълго да излагам всичко, което царят със свойствената си лекота на речта изливаше пред мен в продължение на половин час. След като го изслушах внимателно и направих уговорката, че ще се възползвам от разрешението му да говоря откровено, му отвърнах, че телеграмата му разсърди и огорчи Негово Величество. В постоянните си грижи за славянството като цяло и за България в частност Господарят Император не можеше да допусне мисълта за възможността за братоубийствена война. Като прибегна към толкова крайно и изключително средство като лична телеграма, Господарят Император изпълни тежкия дълг, който лежеше на съвестта му, а не търсеше изгодата, която често търсеха и търсят другите. Ето защо за Негово Величество пренебрегването на волята му в този случай беше много по-чувствително, отколкото ако ставаше дума за обикновена, неудачна политическа стъпка.

„Когато видях Господаря Император в Царско село преди отпътуването си — казах аз, — можах лично да се убедя колко болно беше на Негово Величество, че неподчинението на Ваше Величество има такива тежки последици за радост на Австрия, подтикнала България срещу Сърбия, за да извади кестените от огъня с нейните ръце.“

Тук царят ме прекъсна, като заяви, че „Австрия не е подтиквала България, която сама била войнствено настроена и не можела повече да търпи предизвикателствата на Сърбия“.

„Да приемем и това — продължавах аз, — но в никакъв случай не можем да отричаме радостта, която изпитваше и изпитва Австрия, като вижда разрушаването на славянския съюз. Безумната постъпка на България не може да бъде извинена и никога няма да бъде извинена от историята, но в момента на извършването й възможно бе да се намери обяснение за нея в опиянението, обхванало страната и нейните управници след всички предходни успехи. Но какво виждаме по-нататък? Разбита и нещастна България се обръща към врага на славянството Австрия. Трима министри — Радославов, Тончев и Генадиев, от които и сега двама са на власт, пишат писмо до Ваше Величество, в което, открито го съветват да се обърне към Австрия. Вместо да отхвърли с негодувание този противоестествен съвет, Ваше величество държи тези хора на власт и иска този факт да не прави в Русия лошо впечатление.“

След тази забележка царят започна да говори с ненавист, като избираше най-силни епитети за тези политици, които тук се славят като приятели на Русия. Най-много нападаше Т. Теодоров. Не пощади и Малинов, макар да направи уговорката, че лично към него се отнасял добре. „Всички тези хора искат да ме свалят от престола. Те открито проповядват република. Те са врагове на всеки ред, какъвто между другото и няма в България. Погледнете в какво състояние е сега нашето офицерство, нашата армия. Ако Русия търси раздори в България, ако иска действително да ме отстрани, то нека да подкрепя тези врагове на отечеството, редом с които има и хора с такава политическа честност като стареца Радославов, който е неприятен по характер, но безусловно е предан човек, човек на реда и дисциплината. Ако изборите бяха дали мнозинство на сегашната опозиция, то за мен и за моята династия това би било сигнал, че е време да си тръгваме. Това ли иска Господарят Император, това ли искат в Русия?“

Разбира се, без никакъв труд доказах на царя, че страховете и разсъжденията му са преувеличени, че Господарят Император ми е казвал лично, че „дори и само заради монархическите си принципи не може да съчувствува на мисълта за държавен преврат в България, но сегашното правителство действително и с основания не ни внушава какаото и да било доверие, както с политическата си ориентация, така и с моралните качества на отделните си членове. Както и бях казал при първата си среща с царя, бях решил, от една страна, да не се намесвам в борбата на партиите, като смятам, че Русия и нейният представител трябва да стоят над това, че за Русия може да съществува само България и българският, народ като нещо цяло и близко. Под достойнството на Русия е да се занимава с политическите дрязги, със съвършено неотговарящия на броя на населението брой на политическите партии и двадесетте, издаващи се само в София вестници. От друга страна, реших и привеждам решението си в действие да се виждам с представителите на всички партии, да изслушвам и да зная всички мнения. Тези дни с еднакво внимание изслушах както Генадиев, така и Теодоров и Малинов. Съвсем не смятам, че последните са врагове на Ваше Величество и на династията. Те са хора прекалено разумни, за да искат установяването на републикански строй в толкова неподготвена за това политически страна. Като имам предвид влиянието, което Ваше Величество упражнява над политиката на страната, считам, че в случай че правителството претърпи поражение на изборите Ваше Величество би трябвало, без да се колебае, да повика на власт опозицията и да състави коалиционен кабинет“.

Когато в отговор на това царят възкликна, че той по-скоро би си отишъл с цялото семейство, отколкото да приеме тези негодяи (gredins), разреших си да му кажа това, което си бях позволил да изложа в писмото си до Вас от 5-и февруари, т.е. че той по-добре знае кого да удостои с властта, макар да не може да не се съобразява с мнението на Русия. Но ако сред членовете на новия кабинет има лица, които не ни вдъхват пълно доверие, то аз се нагърбвам да се сработя и да се разбера с тях, тъй като съм дълбоко убеден, че в  България не може да има и няма русофоби. Тези, които възприеха това прозвище, се нуждаеха от него, за да се разграничат от партията на Данев, която както в Лондон, така и тук преди 16-и юни оказа лоша услуга на руско-българското дело. Като имам предвид цялото минало и настоящето, няма да ми бъде трудно да убедя всеки честен патриот, че единственото спасение за България е в тясното единство с Русия, с която я свързват и чувствата, и реалните интереси. Това, което е добре за Русия, не може да бъде нито лошо, нито вредно за България, а точно обратно. Това, разбира се, важи само тогава, когато България нито за момент не забравя, както за съжаление често е правила досега, че Русия си има свои политически задачи, които, разбира се, стоят на първо място за нея.

Царят ме изслуша внимателно и каза: „Повярвайте ми, че никой няма и не може да изпитва доверие към Австрия. Германският император лично ме ненавижда. Освен това, откак сестра му стана кралица той е напълно на страната на гърците. Все пак с император Вилхелм човек може да се договори, докато с Австрия не може. Впрочем Вие самите имате доказателства за това. Вярвайте ми, никой тук не мисли за Австрия.“

Аз отвърнах, че съм готов да вярвам на думите му, още повече, че те са логични и естествени, но за съжаление всички факти доказват обратното и докато Ваше Величество не ми даде неоспоримо, твърдо потвърждение на думите си, дотогава ще считам за излишно дори да съобщавам за тях на императорското правителство. Русия въпреки всичко, което се случи, не отказва помощ нито на Вас, нито на България, но думите са недостатъчни, необходими са и неопровержими фактически доказателства.

Като се върна към историята на миналото лято, царят обвиняваше нашите представители в Цариград и Букурещ. Първият тласкал турците към Одрин, а вторият — румънците към София. Без труд можах да разбия тези твърдения, а когато разказах на царя за ролята, която Шебеко, разбира се, по нареждане на министерството бе играл при спирането на румънските войски, настъпващи към София (категоричната телеграма на крал Карол до княз Фердинанд, отправена след настояванията на нашия посланик, в която князът бе заплашен да бъде лишен от командуването), той добави, като наблегна особено силно: „Не знаех за това, чувам го за първи път и съм особено щастлив да го узная именно от Вас.“

След това царят отбеляза с благодарност усилията на Русия да запази Кавала за България, но с особена горчивина говореше за обявеното точно по това време решение за отстъпването на Самотраки на Гърция. Царят така настойчиво ме убеждаваше да Ви помоля да му дадете поне малко, този път съвършено платоническо удовлетворение на нараненото му честолюбие, че макар и да осъзнавах цялата трудност, да не кажа невъзможност да се изпълни молбата му, не можах да му откажа да Ви предам желанието му, което и направих в телеграма № 35.

Като искам да направя практически изводи от предадения по-горе разговор, мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че царят чувствува, че австрофилското настроение, обхванало политическите кръгове след войната, бързо отслабва и че всички симпатии и надежди отново се обръщат към Русия. Самият той, а и неговите съветници съзнават, че не могат да минат без Русия. Ако не е реалният страх за престола му и за собствената му личност, царят би се разделил с днешното правителство с леко сърце. Но хората, които сега са поели властта, са известни с това, че не подбират средствата и като решиха на всяка цена да се спасят от съд и неговите последствия, така силно и здраво са се хванали за царя, че той се страхува да ги пусне. При това според него сред опозицията няма особено силни характери. Но от думите на царя, казани по адрес на Малинов става ясно, че си оставя вратичка, и като предвижда възможен неуспех за правителството в изборите, той и не мисли за абдикация, а когато настъпи нужният момент, ще възложи съставянето на правителството на този от опозиционните лидери, който му внушава най-голямо доверие. Ако това бъде Малинов — толкова по-добре.

 

№ 2

ЗАПИСКА ПО БЪЛГАРСКИЯ ВЪПРОС

6-И АВГУСТ 1916 Г.

Успешният за съюзниците развой на военните действия по всички военни театри, предстоящата намеса на Румъния, която трябва да се предхожда от настъпление на съюзническата Солунска армия поставя наново на дневен ред в цялата му пълнота особено важния за нас балкански въпрос. От всички страни долитат сведения, че общественото мнение в България се променя, че тя вижда, че е тръгнала по грешен път, и съзнава, че не само не може да спечели повече нищо от продължаването на съюза си с германците против Русия, но и, напротив, ще загуби това, което е спечелила, а в зависимост от изхода на комбинираното настъпление на съюзните армии срещу нея от юг и север даже рискува да загуби политическата си самостоятелност.

Поради цял ред от стратегически, тактически и морални съображения висшето ни командуване придава първостепенно значение на привличането на България на страната на съюзниците. Ако бе възможно този преход да се извърши веднага, при което България безусловно да се подчини на исканията ни, то безспорно това би било най-добре. Но тъй като поради изложените по-долу причини е трудно да се разчита на това, то преди да решим при какви условия и на каква цена можем да се възползваме от плодовете на новата ориентация на България, е необходимо да се изгради, макар и в основни черти, бъ-дещият план на политиката ни на Балканите като цяло и в България в частност, необходимо е още сега да решим какво е полезно и какво е нужно за нас и към какво в съответствие с това трябва да се стремим, какво можем да допуснем и какво трябва да избягваме.

* * *

1. Наша основна задача по мое мнение трябва да бъде притежаването на Проливите и Цариград. Без нейното осъществяване, всички принесени жертви няма да бъдат оправдани, и то не само по силата на моралните, завещани ни от историята съображения — като издигането на кръст на „Света София“ и дори не по силата на великодържавни съображения, а от гледна точка на чисто практическите материални изгоди, които свободата на Проливите ще донесе на целия плодороден и промишлен юг на Русия.

Икономическите съображения в последно време, а особено след войната са призвани да играят такава първостепенна роля в живота на държавите, че изгодите, които Русия ще получи от притежаването на Проливите, далеч ще надхвърлят разходите по отбраната им, които се посочват от противниците на тази политика в министерството. Част от тези разходи във всеки случай ще бъде покрита от съкращаването на разходите за цялата отбрана на Черно море, която тогава ще стане ненужна. Друго възражение против завладяването на Проливите е трудността да ги притежаваме, без да контролираме Мала Азия.

Тези, които в края на войната ще се занимават специално с разрешаването на турския въпрос и които ще трябва да определят условията за военно-техническата отбрана на Проливите и Цариград ще трябва да създадат такава обстановка, която да осигури стабилността на новите ни владения както откъм Мала Азия, така и откъм Тракия.

2. Второто задължително условие на балканската ни политика е да се погрижим на полуострова да не се създават твърде силни държави, които по-късно биха могли да бъдат, ако не заплаха, то поне източник на неприятности. Нашата сила ще бъде в тяхната слабост. Трябва да се стараем да ги накараме да имат нужда да бъдат в добри отношения с нас и във всеки случай да не могат да ни навредят.

Сред балканските държави и народи България, поради природните черти и качества на народа й — честолюбие, енергия, издръжливост, твърдост пестеливост, желание и способности за усъвършенствуване, както и поради богатството и плодородието на почвата, е особено опасна. Необходимо е, от една страна, да се предпазим от претенциите на балканските страни, които могат да се появят в бъдеще, а, от друга — да имаме смелостта да признаем пред себе си, че взаимните разпри на балканците не ни засягат пряко и че понякога те дори могат да ни бъдат полезни.

Ако в миналото ни беше трудно да възприемем тази гледна точка, то след края на войната това ще бъде съвсем лесно. Балканските караници няма вече да се преливат в общоевропейски усложнения, тъй като главният смутител на мира на Балканите — Австрия, ще бъде обезсилена и обезвредена. Тя вече няма да може да използва традиционните си прийоми, като ту подбужда вълнения и интриги в изкуствено създадената за тази цел Албания, ту заплашва цяла Европа с пожари, ако сърбите не изпълнят наглите й искания и т.н.

Няма да има основания да се боим и от изгонената в Азия Турция, която няма да може, както преди, да напада християнските народи и да предизвиква нашата намеса. При тези условия ще бъде напълно уместно да оставим съзнателно и с цел известно недоволство и несъгласие между съседите на Балканите, за да им попречим да се обединяват и да образуват нежелателен за нас блок. Силите им ще бъдат насочени към взаимна борба, която при новите условия бихме могли да съзерцаваме напълно спокойно.

Всичко изложено в т. 2 за балканските държави се отнася преди всичко за България, но за бъдещата България. В сегашния момент отношението ни към нея и възможността за промяна на ориентацията и трябва да се определя от тези непосредствени изгоди, които бихме получили в стратегическо отношение от съюзяването й с нас.

Както е известно, висшето военно командуване придава първостепенно значение на съюза с България. Разбира се, не може да не признаем, че ако България можеше веднага да се присъедини към нас и безпрекословно да се подчини на исканията на военното командуване (временно изтегляне от Македония и предаване на железопътната линия Солун — Ниш), то това би бил най-добрият вариант. Но според съображенията, които ще изложа по-долу, не можем да не се съгласим с господствуващото сред френските политици становище, че присъединяването на България към нас трябва да се предхожда от нанасянето на силен удар срещу нея. Този възглед на французите би трябвало да бъде напълно приемлив за русите.

И действително присъединяването без предварителен удар е немислимо както от морална, така и от практическа гледна точка.

Аксиома е, че чувствата не трябва да играят роля в политиката. Колкото беше непрактично нашето великодушно рицарско отношение към България в миналото, толкова би било неполитично сега да преминаваме в другата крайност: да наказваме докрай изменниците, да изтрием цял народ от лицето на земята, а ако това не ни се удаде от географската карта, като разделим територията му между съседите му. Подобно решение би било политически нецелесъобразно. То не би съответствувало на принципите, в името на които ние и нашите съюзници водим сегашната велика борба.

Но от друга страна руският народ, обилно полял с кръвта си полетата на Плевен и Шипка, който е свикнал да разглежда българите като негови братя, не може да се примири с тяхната коварна измяна. Руският народ, който разбира причините за войната с турците, за войната с германците, не може да проумее причините за войната с България и ние не можем да не държим сметка за този общ глас на народната съвест. Не можем да не държим сметка и за чувството за елементарна справедливост, според което всяка лоша постъпка не само в личния, но и в държавния живот трябва да бъде наказана.

Освен тези по-скоро морални причини в полза на нанасянето на предварителен удар срещу България говорят и по-реални съображения. Колкото и да е голям страхът на българите пред предстоящото нашествие на съюзните армии в страната им, колкото и добре да знаят, че нищо повече няма да спечелят, ако продължават войната на страната на германците, трябва човек съвсем да не ги познава, за да мисли, че те, които все пак в този момент се чувствуват победители, унищожили с огромни жертви и загуби своя исконен враг Сърбия и фактически осъществили идеала на велика България, по-голяма дори от Сан-Стефанска, ще направят доброволно чрез дипломатически преговори тези отстъпки, които изисква нашето военно командуване.

Ако не са принудени със силата на оръжието, те никога и за нищо на света няма да се изтеглят от македонските области, за които вече неведнъж са водили кръвопролитни войни.

Съвсем скоро на 2-ри август в Министерството на външните работи беше получена телеграма на Императорския посланик в Букурещ с отчет за разговора на Радославов с румънския посланик в София. На въпроса на Деруси, как да се съгласуват приятелските уверения на България със заплахата на германското военно аташе Масау, че ако Румъния се намеси срещу Австрия, България веднага ще я нападне, Радославов отговорил: „Германия още не е пълен господар в България и България лесно ще се откаже от по-нататъшни военни действия, ако й бъде гарантирана династията и Македония.“

И разбира се, България ще пожертвува по-скоро династията, отколкото Македония.

Като се имат предвид тези съображения и обстоятелства, без съмнение е необходимо да се нанесе удар. Колкото по-енергично и по-силно бъде нанесен, както от север, така и от юг, толкова по-бързо ще се доближим до момента, когато България ще се превърне в наш съюзник и ще се реализират условията, поставени от Военното командуване.

Когато този момент настъпи и стане възможно да се започнат преговори, не трябва да забравяме разликата между царя и правителството, от една страна, и народа, от друга.

Царят е безспорният и единствен виновник за всичко, което се случи. Министрите бяха негови помагачи, германски привърженици, купени с германско злато. Народът и някои, но малко от интелигентните русофили не само бяха против намесата на България на страната на германците, но където и както можеха изказваха опасенията си по този повод и симпатиите си към Русия. Макар и да съществува афоризмът Всеки народ има правителство, което заслужава (фр.), трудно е да го приложим към некултурния, изостанал български народ, който векове е прекарал под робство — първо византийско, а после турско. Тридесет и пет години свобода не можаха да го превърнат в политически зрял организъм, още повече, че му бе дадена една от най-либералните от европейските конституции — белгийската, към която българските политици се отнасяха като деца към огън. Наред с тази конституция в сила си останаха всички ориенталски нрави — властта е била и е от първостепенно значение и нейните представители задушаваха с всички възможни средства — затвор, тояги, мъчения — всички прояви на неизгодните за тях народни чувства.

Страната си оставаше равнодушна към политическия живот. Той се водеше от загиналата преди да узрее политиканствуваща градска интелигенция. Не трябва да се обвинява народът за случилото се. Дори е трудно да се осъжда царят, тъй като той си остана такъв, какъвто се беше родил — германец. Трябва да се обвиняват тези, които безгрижно слагаха на балканските престоли германски князе. Сегашното поколение трябваше да изкупи тази историческа грешка.

Разликата в степента на вината между царя и народа ясно се подчертаваше в инструкциите на Императорското министерство, които в началото на войната получаваше посланикът в София. Тя беше подчертана и в ултиматума от 20-и септември и в ултиматума от 5-и октомври.

* * *

Като имам предвид изложеното по-горе, струва ми се, че ще бъде възможно и целесъобразно да се започват каквито и да било преговори с българите едва след като решителният успех на оръжието ни им докаже ясно, че нямат друг изход. Вторият вариант е възможен само при наличието на условия, които едва ли съществуват сега: ако съзнателното мнозинство от българите, като вижда докъде ги е довела политиката на Фердинанд и като съзнава, че по-нататъшното упорство заплашва самото съществуване на страната, реши само да вземе мерки, които, от една страна, биха удовлетворили оскърбените чувства на руския народ, а, от друга — биха свидетелствували за сериозността на извършващия се в България поврат.

Такива мерки биха били изгонване на Фердинанд и династията след вътрешна революция и не само отстраняване, но и наказване на всичките му съучастници, които му помагаха да измени на Русия. В такъв случай преговорите с България биха били възможни и преди настъплението.

Но тъй като познавам политическия живот в България, бил съм в непрекъснати лични контакти с държавни и политически дейци от всички направления, за съжаление не виждам сред тях и лица с достатъчна енергия и инициатива, които биха могли да организират и изпълнят подобен план. От друга страна, не се наемам да твърдя, че това е абсолютно невъзможно.

Но тъй като все пак това е малко вероятно, ще се наложи да се нанесе силен предварителен удар. Когато след него българите осъзнаят, че делото им е загубено, с тях може да се преговаря, като поставим условието, че не можем да разговаряме с предатели и за да бъдат създадени благоприятни условия за преговори, те трябва да отстранят пречките. Пречките са, както и те самите добре разбират, царят и политиците, които извършиха злодеянието.

Разправата с виновниците си е тяхна вътрешна работа. Какво ще направят ни е безразлично, стига да можем да говорим с хора, които ни вдъхват доверие. По такъв начин ще се заобиколи деликатният за монархическа Русия въпрос за династически преврат. Русия няма да взема никакво активно и явно участие в него. Единственото, което много внимателно трябва да внушим на българите, е, че не само лично царят, но и цялата династия не ни вдъхват доверие. И действително политическият облик на престолонаследника е повече от съмнителен. По време на събитията преди войната маса признаци говореха за откритата му симпатия към германците и австрийците и към германофилската политика на баща му. Князът е на двадесет и четири години, но по своето развитие, характер, пълното непознаване на работите, на които гледа с очите на баща си, който не му позволява нито една свободна мисъл или действие, той прилича на петнадесетгодишно момче.

Ако допуснем да се осъществи планът, който по италиански сведения цар Фердинанд вече готви (а именно да се обърне с манифест към народа, в който да провъзгласи, че е водел политика в интерес на величието на България, че за съжаление сбъркал и затова се оттегля в унгарските си имения, като оставя престола на сина си), то неизбежно ще се повтори историята на Милан и Александър. Фердинанд ще стане отново, но в нова роля зъл гений на България, а безволевият млад цар — негово послушно оръдие.

Личността на втория син на царя Кирил е все още твърде незначителна и от политическа, и от обща гледка точка. За него е също трудно да се предположи, че ако стане цар, ще съумее да се откъсне от влиянието на баща си.

Затова единствено правилно би било да се изгони династията. Разбира се, това трябва да е дело на самите българи.

На първо време може да не се решава въпросът, как и с кого да се замени отстранената династия, а да се поддържат контакти с временното правителство, което ще се създаде тогава.

Сложният въпрос за по-нататъшния режим в България може да бъде разрешен и по-късно, когато се подготвят условията за общоевропейски мир. Само ще си позволя да изкажа мимоходом своето дълбоко убеждение, че за нас ще бъде крайно неизгодно да се възстанови монархията. Всеки чужд княз, не само от приятелски настроените в момента към нас дворове, но дори от нашия царствуващ двор, а още повече като основател на национална династия, щом стане български цар, неизбежно поради логиката на събитията ще се стреми да увеличава територията и мощта на своята нова страна. Колкото е по-близък с нас, толкова по-трудно ще ни бъде да се противопоставяме на плановете му. Затова най-практично би било да помогнем бъдещото временно правителство да се превърне в републиканско или федеративно.

Като имаме предвид ужасната склонност на българите към политиканство, такова правителство години наред би се занимавало с вътрешните си проблеми. По този начин една от задачите ни на Балканите — да пречим на създаването на прекалено силни държави, би била изпълнена.

Ако и когато се създаде такова временно правителство, с него могат да се започнат преговори с цел:

1. Да се осигурят тези временни и чисто стратегически изгоди, които очаква нашето Военно командуване от преминаването на България на наша страна.

2. Да се положи началото на бъдещото решаване на съдбата на Балканския полуостров дотолкова, доколкото това засяга България.

Струва ми се, че в това отношение би било справедливо и целесъобразно да се направи следното:

1. Абсолютно недопустимо е да се позволи на сърбите наново да поставят условия. Отношенията ни със Сърбия накрая трябва да бъдат поставени на съвършено ясна и твърда почва. Русия започна войната, за да защити сърбите от Австрия. Вече две години сърбите съществуват само благодарение на подкрепата на Русия и съюзниците й. Русия и съюзниците й твърдо са решили да създадат в бъдеще Велика Сърбия, затова Сърбия не трябва да се съмнява в благожелателността на съюзниците към нея и тя трябва да се отнесе с пълно доверие към решенията, които Русия ще взема в полза на общото дело и поли-тическата целесъобразност.

А. Тези решения трябва да са следните:

а) Българите трябва да върнат на сърбите всички територии от стара Сърбия.

б) Що се касае до Македония, в сила може да остане разграничителната линия от 1912 г. Българите биха отстъпили на сърбите тази част от заетата от тях Македония, която по договора от 1912 г. трябваше да принадлежи на Сърбия. На свой ред сърбите трябва да престанат да претендират за териториите на юг от тази линия. Впрочем не настоявам да се разреши въпросът за Македония точно по този начин. Може да се потърси и друго решение, което повече да отговаря на общите ни интереси, например да се отстъпи на българите само частта от Македония до Вардар на юг от договорката линия или нещо друго.

2. В Тракия българите могат да разчитат на териториални придобивки, които биха били съвместими с интересите на бъдещата ни отбрана на Проливите и техния хинтерланд. По този въпрос е необходимо да се вземе мнението на Военното командуване.

3. Струва ми се, че в момента не е необходимо да се предрешава въпросът за бъдещата българо-румънска и българо-гръцка граница. Той може да се реши след войната в зависимост от услугите, които ни окажат Румъния и Гърция, и компенсациите, които Държавите сметнат за справедливи да им дадат.

4. За да влезем в преговори с България, основно условие наред с гореизложените е категоричното решение на България занапред да съгласува своите военни действия с нашите, за да ни улесни в превземането на Цариград.

5. След като това бъде изпълнено и за да обезвредим България в бъдеще, трябва да се обмислят ограниченията за българската армия и флот и отбраната на страната.

Не трябва да се отнасяме сериозно към разни проекти за пълното унищожаване на България, подялбата и между съседите й и т.н. Те се предлагат от безотговорни политически дилетанти, вдъхновявани от чувствата на злоба и отмъщение, уместни може би в личните взаимоотношения, но не и в междудържавните.

Освен че тези проекти противоречат по същество на идеите, залегнали в основата на сегашната световна борба, те са и напълно непрактични и политически нецелесъобразни. Не може с договор да се изтрие от лицето на земята петмилионен народ със своя история.

Само един от защитниците на подобни проекти, с който имах случай да се сблъскам, поставяше въпроса не от гледката точка на репресиите, а обосноваваше възгледите си с практически съображения. Той предлагаше на Румъния да бъде даден излаз на Егейско море през територията на България. Така мислеше да обезсили главния аргумент на румънските ни недоброжелатели против притежаването на Проливите от Русия. Както се знае, в Румъния се опасяват, че ако ние владеем Проливите, румънската търговия ще бъде прекалено зависима от Русия. Според моя събеседник, като й даваме излаз на Егейско море, ще изключим в бъдеще от взаимоотношенията ни с Румъния елемента на неизбежна нервност и недоверие. Питам се, не е ли по-добре да имаме средство, с което във всяка една минута да можем да оказваме върху Румъния натиск в наша полза, в случай че поведението и не отговаря на нашите цели.

Освен това съществува и въпросът, дали Румъния, която отдавна се стреми да се изтръгне от редицата на балканските държави и която ние сега призоваваме да осъществи в най-широка степен националните си въжделения, би се съгласила да бъде въвлечена наново в балканските взаимоотношения и дали ще й бъде по силите да владее толкова обширна българска територия?

Ако обаче се полакоми, то, разбира се, за нас това би било изгоден залог за слабостта й в бъдеще.

Резюме: Планът за нашата нова ориентация на Балканите и в България трябва да бъде следният:

1. Овладяване на Цариград и Проливите и трайното им осигуряване като наше владение.

2. Да се пречи на създаването на прекалено силни държави на Балканите.

3. Да се остави почва за някои противоречия между тях.

4. Да им се предостави известна самостоятелност за разчистване на взаимните им сметки.

5. Да се иска от сърбите напълно да се подчинят на решенията ни.

6. Династически преврат в България и отстраняване на сегашното правителство и съветници на царя.

7. Да се иска от бъдещото българско правителство да ни окаже активна помощ по суша за овладяването на Цариград.

8. Да му се обещае Македония по линията от 1912 г. или до Вардар, а част от Тракия в зависимост от обстоятелствата.

9. След войната да се наложат известни ограничения на България във военната, финансовата и други области...

Публ. в Ив. Илчев, Политиката на царска Русия в България в годините на Първата световна война според А. Савински. – ИДА, кн. 56, 1988, с. 57-115.