ДИМИТЪР ТАЛЕВ ЗА П. К. ЯВОРОВ

Наскоро нашият народ ще отбележи 140 годишнината от рождението на големият български поет и революционер П. К. Яворов. Макар че неговото творчество е познато и обичано, но все още има неща около неговия живот, революционна дейност и творчество, които не са достатъчно познати и трябва тепърва да се откриват.

Огромна е и литературата за Яворов. Но като че ли написаното за него от македонските българи, както и от тези отвъд океана е с изключителна стойност. Огромен брой са и написаните, но напълно непознати материалите за Яворов на страниците на в. „Македонска трибуна“. С прискърбие трябва да отбележим, че неговото творчество и дейност най-малко са познати сред нашите сънародници във Вардарска и Егейска Македония. 

Но и това съвсем не е точно. Преди години в Берово, родното място на дядо Илю Малешевски и на Димитър Попгеоргиев Беровски в една квартална кръчмичка покойният вече бай Димитър Нинчовски ни рецитираше едно след друго всичките революционни стихове на Яворов. Явно че духът на нашите стари революционери там е все още жив и творчеството на Яворов е познато и любимо.

Напоследък имах възможност да разгърна публицистиката на безсмъртния прилепчанин Димитър Талев. Във вестниците „Македония“ и „Зора“, които редактира и на които сътрудничи Талев не веднъж се връща към дейността на революционера, поета и драматурга Яворов. То днес не е добре познато, макар че е публикувано.

Сега ви предлагам да се запознаете с четири текста на великият Д. Талев, в които той отдава дължимото на революционера, посветил живота си за освобождението на Македония.

И тук за пореден път читателите ще се убедят в правотата на характеризирането на първото десетилетие на ХХ век като „епохата на Яворов“.

Текстовете ви предлагам изцяло без каквито и да било съкращения.

Цочо В. Билярски

* * *

ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ПЕЮ К. ЯВОРОВ

Новата политическа история на целокупния български народ е необикновена. Дори дотолкова, че за мнозина и до днес е неясна. След Освобождението на Царство България под натиска на обстоятелствата, при които се извърши това голямо събитие, и под силата на новите условия, които го последваха – една голяма част от българския народ трябваше да заживее отделен свой политически живот. И не само политически, защото тая част от българското племе остана под бремето на едно черно робство, в пълна зависимост от една чужда държава, с която по необходимост трябваше в много отношения да свърже съдбините си.

Това обаче съвсем не беше достатъчно, за да пререже напълно яките връзки, които продължават да свързват разпокъсаните части на цялото. Българският народ, преди всичко, продължаваше, продължава и днес, да се чувства духовно като едно плътно споено цяло. Със своята огнена сила, кръвното родство, общото минало и общият език спояваха и спояват неразривно неговите иначе отделни една от друга части. Носейки поотделно своята участ, българите от България и тия от Македония неведнъж са давали доказателства за своето кръвно родство и духовното си единство, коренът на които лежи дълбоко в народната душа.

Най-яркото звено, което свързва двата дяла на българския народ, са ония доблестни синове на гордия Балкан, които почувстваха в сърцата си с всичката є сила мъката на своите поробени братя при Вардара и сами, по своя воля им се притекоха на помощ. Между тях бе и Пею Яворов.

Той обикна Македония с пламенната и всеотдайна любов на поета. Носейки в сърцето си болката на вечното страдание, той почувства, като никой друг, страданията на поробения македонски народ. С проницателния ум на мъдрец той проникна в същността на македонската освободителна борба и проумя неизменните закони, по които се ръководи тая борба. Неговата служба на македонското дело бе вярна и безкористна, както бе светла всяка негова помисъл за Македония, както бе чиста и любовта му към нея.

Не кариеризъм, не и патриотизъм на някакъв партизански клуб му показа пътя към македонската Голгота. Тръгвайки по тоя път, Яворов се водеше само от гласа на своето сърце. И до края на живота си той нито веднъж не остана глух към зова на своите поробени братя. Върху горнилото на кървавата освободителна борба той бе всеки миг готов да изпепели и най-скъпите блянове на своя живот. Неговата вечно устремена към висините душа диреше в кипежа на тая борба простор за своите полети.

Яворов се бори за Македония и с оръжие, и със слово. Оръжието си той носи с твърда ръка, а словото му бе по-силно от огъня. Яворов не загина за Македония само защото смъртта, която през целия му живот дебнеше всяка негова стъпка, пожела така. Но винаги, когато преминеше границата на своята втора родина, той знаеше, че може да загине там.

Сега, по случай 15 години от неговата смърт, целият македонски народ с признателност се прекланя пред мъченическия образ на поета революционер и пред неговото дело. Македония ще пази вечно светлата памет на своя верен син.

В. „Македония“, 19 октомври 1929 г.

 

* * *

 

П. К. ЯВОРОВ И МАКЕДОНИЯ

В едно от своите предсмъртни писма големият наш поет Пейо Яворов нарича себе си син на Македония. Това не е случайно и не е по някакво временно настроение. В най-тежкия час на своя живот Яворов търси опора и утеха в майчинската обич на Македония. Той е свързан кръвно с тая земя и с нейните люде, свързан е и с една голяма част от своето творчество като поет и общественик. Яворов посвети на Македония няколко от своите най-хубави стихотворения като „Заточеници“, цикъла „Хайдушки песни“, написа книгата „Хайдушки копнения“ – спомени от своето четничество, също и биография на Гоце Делчев. През годините от 1901 до 1903 той издава в София вестник „Дело“ в защита на македонската кауза, а докато броди из Македония като четник, пише и издава на хектограф седмичен революционен лист „Свобода или смърт“, който се разпространява тайно из цялата поробена земя. Независимо от това поетът често ходи по разни селища из свободна България и устройва многолюдни събрания, на които разяснява основните идеи на македонското освободително дело и агитира срещу пакостната дейност на върховистите, които са особено многобройни и дейни тъкмо в границите на тогавашното българско княжество. У нас има кой да се произнесе по-компетентно за литературните качества на споменатите Яворови творения, но аз искам да подчертая голямата правдивост, с която са написани спомените му за условията на борбата, особено в тая част на Македония, която е главно терен на противонародната върховистка дейност, а именно близките до границата на княжеството македонски околии. Искам да подчертая също и това, че Яворовата биография на Гоце Делчев е една от най-вдъхновено написаните български книги, в нея е предаден с голямо майсторство дълбоко вълнуващият разказ за живота на един наистина необикновен човек.

В македонската дейност на големия български поет има някои страни, върху които трябва да се спрем с особено внимание. Яворов се отдава безрезервно на македонското освободително дело и му служи с всичките си сили до края на своя живот. Той влиза три пъти в Македония с оръжие в ръка и броди месеци наред из поробената земя, съзнателно приема за нея смъртен риск. Какво го привлича към такава дейност, какво го тласка към такъв риск? В своите „Хайдушки копнения“ поетът сам пише за своята дейност като македонски революционер, че македонското освободително дело го привлича най-напред със своята романтика; но тук може да се прибави, че той служи на Македония и със съзнание на възпитан по социалистически гражданин, който не може да търпи робство и неправди. В едно такова освободително дело наистина има романтика, твърде привлекателна за един поет, но Яворов вижда още веднага, щом се присъединява към редиците на македонските революционери, че службата на това дело е преди всичко един суров дълг. И той го приема. В Македония той не търси нито слава, нито каквито и да са други облаги за себе си. Когато взема оръжието и приема всички рискове в народната борба, Яворов е вече прославен поет, той е в редиците на най-личните наши поети. Той е млад и пред него са всички съблазни на големия успех. Поетът предпочете и избра страданията на една претежка и често дори безнадеждна борба. Той не търси слава и награди там, където лесно би могъл да намери смърт от турски куршум или бесило. Той е отвратен от тогавашната действителност в освободена от турско иго България и прегръща с всичката жажда на пламенното си сърце едно велико и чисто народно дело. Неговата мисъл за Македония е такава ясна и правдива, че го насочва по най-верния път към освобождението на поробената земя – Яворов приема идеите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и става един от най-близките сътрудници и другари на първия апостол и вожд на борческа Македония – Гоце Делчев. Неговата любов към брата роб е такава, че той го обича и го жали такъв, какъвто е в робската си неволя – често пъти загубил човешки образ от душевна и телесна нищета, от безкрайни мъки.

Младите македонски революционери начело с Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров и др., които сложиха основата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, проявиха голяма политическа мъдрост и далновидност, защото бяха вдъхновени и от чувство за справедливост към всички македонци без разлика на вяра и народност. Те издигнаха като основно начало и основна цел на освободителната борба създаването на отделна, автономна политическа единица, която да обхване цяла Македония, чиито равноправни граждани ще бъдат и турците, и българите, и гърците, и всички други народности в тая страна. В същото време те призоваваха народите от всички съседни държави за един задружен живот, без омраза и безогледно съперничество, без алчни домогвания за сметка на съседния народ. Срещу лудите и престъпни мегаломански идеи на балканските крале и князчета за свои империйки на Балканите, създателите на Вътрешната организация издигнаха глас за братско сдружение между балканските народи за общо добро и срещу общи опасности. Те смятаха с основание, че като се отстрани причината за тежките опасни разпри, а това беше Македония и техните домогвания спрямо нея, ще се създадат условия за пълно разбирателство, което може да стигне и до пълен съюз, до една балканска федерация.

Пейо Яворов прие идеите на тия македонски дейци, идеите на Вътрешната организация. Такава е неговата любов към Македония, към целия български народ. Той иска Македония наистина да бъде свободна и в братското сдружение на всички балкански народи вижда гаранция за преуспяването и на целия български народ. Той отхвърля всякакво националистическо честолюбие, отхвърля и се бори непримиримо срещу фаталната лудост на Фердинанда да създаде своя империйка на Балканите и вярва в спасителната дружба между всички народи. Подобно на своя другар Гоце Делчев той отхвърля и отрича всякаква тесногръда и сляпа националистична амбиция и над нея поставя правилно разбираните интереси на своя народ, който не може да бъде сигурен, не може да преуспява във вражда и омраза спрямо другите народи. Големият български поет се въодушевява от един по-възвишен идеал: свободата, благополучието, правото на живот на всички балкански народи.

По онова време, когато Пейо Яворов е в редиците на македонските революционери, не е имало български патриот, който да не е носил в мисълта си и в самото си сърце мъченическия образ на братска Македония, който да не е бил готов да помогне според силите си за нейното освобождение от турско иго. Стотици и хиляди са възторжените синове на свободна България, които подобно на големия наш поет, се притекоха и с оръжие в ръка на помощ на братската страна, а мнозина от тях сложиха и младите си глави в жертва за нейната свобода. Ето веднага изгряват пред погледа ми имената на Марко Иванов Лерински, скромния подофицер от Котел, който създава четнишка школа в Македония; на Михаил Попето от Радомирско, един от най-близките другари на Гоце Делчев; имената на Кръстю Асенов, достоен потомък на Хаджи Димитър, на Христо Чернопеев, Георги Папанчев, Тома Давидов, Лука Иванов, Парашкев Цветков ..., но те са хиляди и от всички краища на България. Между тях са и най-близките другари на Яворов, другари от детски години още – Пейо Гарвалов и Константин Нунков. За отбелязване е, че тия достойни синове на България изхождат от самия народ и от най-прогресивните негови среди. Мнозина от тях са били дейни членове на социалистическите групи и кръжоци по разните селища, дейни членове и съратници на партията, която по-късно израсна като Българска комунистическа партия. В тяхното число влиза и Яворов, както вече споменахме. И тъкмо на това се дължи неговото истинско свободолюбие, тая широта в схващанията за едно разумно, общополезно и справедливо разрешение на така наречения Македонски въпрос, на всички спорни въпроси между балканските народи. За него и за подобните на него Македонският въпрос е колкото политически, толкова и нравствен въпрос.

С тия няколко думи бих искал да спомена големия български поет в тоя светъл час, когато чествуваме осемдесетгодишнината на неговото рождение. С тия думи за неговата синовна любов към македонската земя. За тая негова любов Македония му отвърна с майчинска любов и го помни, както помни всички свои най-свидни рожби, дали живота си за нейната правда.

Сп. „Септември“, г. XI, 1958, кн. 3, с. 159 - 161.

 

* * *

 

ПЕЙО ЯВОРОВ

(Слово при откриването на музея „П. К. Яворов“ в София

на 27 януари 1963 г.)

 

Възложено ми е да кажа няколко думи и от името на Научния съвет на музея „Пейо Яворов“ сега, когато се отварят вратите на музея за целия наш народ. Неслучайно, не и от любопитство са се събрали тук толкова почитатели на паметта на поета, а сега, в тоя тържествен за българската култура час, към новия Яворов дом в столицата на България летят мислите и на милиони още българи, от всички краища на нашата земя.

Яворов дом е всяко българско сърце и не само с топлината, която намира поетът във всяко сърце, но и още повече с топлината, която създава. Ведно с удивлението, което предизвиква поезията на Яворов и всеки негов стих, всяко негово слово, ведно с всички вълнения и трепети, с горестите и мъките, които буди, с копнежите, които разгаря, Яворовата поезия поражда във всяко българско сърце и дълбоко чувство на удовлетворение, на освобождение, на благодарност. И мене ми се струва, че тъкмо с това най-много Пейо Яворов е наш национален поет. Известно е, че той се домогва и до най-големите, най-сложните общочовешки проблеми, ала ще добавя, че ги въздига като български проблеми и се стреми да ги прозре, да ги разплете като българин. И много наши, български нравствени проблеми той издига като общочовешки. Не е ли това най-важната, най-голямата задача на всеки творчески дух – да издигне своето, националното, до общочовешкото? И не е ли това най-верният път към трайни завоевания на духа?

Във всяко свое слово, във всяко свое дело и с това също, че тръгна с оръжие в ръка да се бори за брата роб, Яворов си остава български поет. Български е безспорно всеки поет, който пише на български език, но Яворов, както никой друг наш поет преди него, проникна в най-съкровените дълбини на българската душа и разкри с голяма сила скрити дълбоко, неясни, непознати страни на българската душевност. Той показа, даде внушителен словесен израз на светлини и мрак, на спотайвани скърби и радости, на ненамерили изход душевни добри и зли сили. Той разбуди със своя смел замах образа на българина. Разтвори скритите му рани с болка, която и сам изпита. Изказа с думи скептицизма, който ражда сърцето му, откакто съществува, и с който се ражда всеки у нас. Укори го, като укори най-напред себе си за робското чернило в душата му, осъди го за неговата безпощадна секира и за злобата, която го трови. Така поетът изпита нашата ненавист и не дочака да получи закъснялата ни благодарност.

И днес, в най-новия ни живот, е още жива в душата ни отровната ни злоба, и днес се заплитаме в груби еснафски сметки, съмнения разяждат сърцето ни, безверие ни тласка към тъмни заблуди, малодушие и всякакви робски страхове пречупват крилата ни; сурови към себе си, ние често сме сурови, немилосърдни и към другите, ала ето – събрала ни е тук, в тоя дом, нашата благодарност към поета, който разбули собствения ни образ пред очите ни, падна с нас в тъмни бездни, за да ни изтръгне в широки, ведри простори, разби прозорците на нашата тъмница, вдъхна ни вяра, гордост и тръгвайки да мре за своя народ, показа ни как и ние да любим своя и неговия български народ. Милиони българи, където и да живеят те, днес с благодарност и възторг произнасят името му. Яворов изрече това, което те не можеха да кажат за себе си, той назова с ясно име болките им, съмненията им, робската им злоба, за да разкъса веригата на окованите им души, да пречисти сърцата им, да им вдъхне вяра и безстрашие и затова е той наш национален поет, затова е поет българин ...

Каза се вече – всяко българско сърце е Яворов дом, но тук, в музея „Пейо Яворов“, ще пламти непрестанно едно огнище на Яворовата поезия и на българската поезия изобщо. Тук ще се пазят всички видими следи, които са ни останали от него, и всяко влизане в тоя дом ще бъде и една среща с живия Яворов. Щастливи ще бъдат, които ще прекрачват тоя праг, защото ще излизат оттук с облекчени сърца, с разведрени души, с нови, с добри мисли, с пробудена съвест и е окриляща гордост. Ще излизат от тоя дом по-добри българи и по-добри люде.

Както ви е известно, с музея „Пейо Яворов“ в столицата на нашата република са свързани редица инициативи във връзка с нашата книжнина, с народната ни култура. Това ще бъде Яворов дом, но и дом на българската поезия. За отварянето на такъв светъл народен дом в нашата столица ние всички дължим благодарност на Министерството на просветата и културата и особено на Софийския градски народен съвет. Не останаха безучастни и други наши културни институти. На края обаче аз трябва да изтъкна, че някои от членовете на Научния съвет на музея „Яворов“ и някои от техните сътрудници проявиха при изграждането и нареждането на музея изключително усърдие, достойно за народната похвала, достойно за паметта на безсмъртния наш поет.

Д. Талев, Съчинения. Т. 11, с. 108 - 110.

 

* * *

 

ДРАМИТЕ НА ПЕЙО ЯВОРОВ

(Встъпителни думи на научна сесия на 25 февруари 1963 г.)

 

С уреждането на научна сесия по въпросите на Яворовата драматургия по повод осемдесет и шестата годишнина от рождението на нашия голям поет българската културна общественост изпълнява не само един свой дълг към неговата памет, но тая сесия е и ярка проява на живия, нараснал извънредно много през последните години интерес към поетичното дело на Яворов, към неговите драми. Тази научна сесия, уредена от Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“, музея „П. К. Яворов“ и Народния театър „Иван Вазов“, е при това още един празник в редицата културни празници, свързани с името на поета, с който всички ние, изпълнени с възторг и благодарност, се връщаме отново и отново към неговата поезия, към голямото му писателско и революционно дело.

Това е като че ли някаква закономерност, повтаря се с някаква фатална последователност, и у нас може би повече, отколкото в други страни – избраникът, творецът приживе да изпита мъчителни горчивини и тежки, незаслужени оскърбления. То иде от тъмнините, от мрака в човека, но може би е нужно избраният да кали още повече в тая мъка своето сърце и своя дух. Не беше отминат, не беше пощаден и Яворов от жестоки огорчения и не само през трагичните последни негови дни. Както е известно, по времето, когато Яворовите драми „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ се поставят на сцената на Народния театър през годините 1911–1913, те са отричани и подценявани, особено от ония среди с „висок“ вкус, които поетът съди и осмива в тия свои творби. По-късно и за дълги години те са напълно забравени. Едва през 1939 година, двадесет и пет години след смъртта на поета, се прави единствен опит с поставянето на „Когато гръм удари ... “, която се играе с успех пак на сцената на Народния театър в София.

Ала трябваше да се изпълни и друга закономерност – по-силна, по-справедлива и още по-неизбежна: да не изчезва, да не загива истинската ценност в праха на забравата. Ние сме свидетели на едно удивително чудо, което също тъй закономерно се повтаря, чудото с все новите и нови прераждания на ония светли човешки дела, които въпреки всичко остават безсмъртни. От седем години насам „В полите на Витоша“ се играе в Народния театър при най-жив интерес от страна на публиката. Тия дни, когато се провежда и нашата сесия, ще се състои и двестото поред представление на тази драма на софийска сцена ведно с петдесетте представления, които театърът е имал турнета в провинцията.

Вече всички театри в страната играят Яворовите пиеси, като в много театри са поставени и двете. Трябва да отбележим тук, че голяма заслуга за новото прераждане на Яворовите драми, оспорвани не само докато бе жив поетът, но и няколко десетилетия след неговата смърт, има Висшият институт за театрално изкуство, който възпита млади театроведи, актьори и режисьори в любов към драматичните творби на Пейо Яворов. Защото тъкмо любовта най-напред на талантливите наши артисти към Яворовите драми изгради новия мост между поета и зрителя, който впрочем преди, още в самото начало, когато нашата критика се колебаеше в преценките си, па и ги отричаше с несдържана ярост, зрителят именно позна по-добре истинската стойност на тия две драми.

На настоящата научна сесия ще се изкажат за Яворовата драматургия компетентни люде, познати усърдни труженици в областта на нашия театър. Естествено, в докладите и съобщенията, които ще чуем, не ще може да бъдат изчерпани всички проблеми на тая драматургия, но смело ще бъде отбелязан един нов етап в нашето отношение към нея. Ние ще чуем задълбочени мисли за мястото на Яворовите драми в историята на нашия театър, за новото в тях, защото те са един нов момент в българската драматургия, нова, широка стъпка в нейното развитие; ще чуем и за всичко, що ги прави едно от най-високите достояния на нашето художествено слово, на нашето изкуство и националната ни култура, що ги прави трайно завоевание на нашия творчески дух. Така ние ще проникнем още по-дълбоко в тяхната художествена същност, още един път и най-сетне без колебание ще се убедим в тяхната висока и истинска стойност, за да не ги забравяме вече никога.

Д. Талев, Съчинения. Т. 11, с. 111 - 112.