ЕДИН МАЛКОПОЗНАТ ТРУД НА КРЪСТЮ МИСИРКОВ ЗА БЪЛГАРО-СРЪБСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ И ВЛИЯНИЯ И ЗА СРЪБСКИТЕ АПЕТИТИ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ В МАКЕДОНИЯ И МОРАВСКО

Досега не веднъж сме занимавали нашите читатели с личността и делото на Кръстю Мисирков. Сега ви предлагам да се запознаете с една малко позабравена негова студия „Бележки по южнославянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сърбо-хърватски езици и народи).“ Тя е печатана в началото на 1907 г. на страниците на един от печатните органи на ВМОРО „Македоно-одрински преглед“, издаван и редактиран от деец на организацията Никола Наумов, автор на Мемоара на ВМОРО от 1904 г. Студията е печатана в пет броя на списанието, но без да бъде завършена, тъй като то прекъсва своето издаване.

Тук в този си труд Кр. Мисирков признава в краткото му предговорче своите грешки и оправдавайки се за брошурата си „За македонските работи“. Но не в това е същината на въпроса, а във вековните аспирации на сърбите към български земи, народ и култура. Прави впечатление, че Мисирков не милее само за българска Македония, но и за българските земи в Моравско. С аргументите и постиженията на тогавашната наука и по-специално на езикознанието, филологията и историята, той подлага на сериозна критика не само сръбските лъжливи и ненаучни теории, но и неверните твърдения, както в изследванията на проф. Марин Дринов, така и в тези на проф. Ватрослав Ягич. Особено интересни са и неговите анализи върху старите извори и по специално на съчиненията на Константин Порфирогенет. Мисирков се спира пространно и върху културното и езиково влияние, което упражняват върху сръбските завоеватели по времето на Неманичите от завоюваните българи. Получава се нещо парадоксално известно ни от Римската история, където победителите варвари са победени от културата и традицията на победения Рим.

Мисирков не е спестил ни най-малко истината за сръбската агресивна и колонизаторска политика към български земи и народ, отказвайки се от своите сънародници и земи в западните части на Балканския полуостров и тези по Адриатическото крайбрежие.

Макар, че Кр. Мисирков вече го няма от повече от 9 десетилетия, но с право трябва да отбележим неговата прозорливост за растежа на сръбските аспирации, които в днешно време ги докараха до тези тесни граници на третостепенна балканска държава, загубвайки собствените си територии, за да запазят за себе си българските Македония, Моравско и Западните покрайнини.

Тук на място много би подхождала една цинична българска поговорка, но от уважение към нашите читатели ще я спестя.

Прилагам една снимка на тези, които работиха върху издаването на дневника на Мисирков на български и македонски език - Цочо Билярски и Ива Бурилкова пред паметника на Кръстю Мисирков в Скопие, както и снимки на кориците на македонското и българското издание на дневника.

За да са на ясно нашите читатели с езика, на който е творил македонският българин Кръстю Мисирков съм запазил неговия стил и изказ, като е изправен само буквописа и то само по отношение на старите и неизползваеми днес буквени знаци.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

КРЪСТЮ П. МИСИРКОВ, 
БЕЛЕЖКИ ПО ЮЖНОСЛАВЯНСКА ФИЛОЛОГИЯ И ИСТОРИЯ
(КЪМ ВЪПРОСА ЗА ПОГРАНИЧНАТА ЛИНИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИЯ И СЪРБО-ХЪРВАТСКИ ЕЗИЦИ И НАРОДИ).

 

Посвещава се г-ну Гаврилу Занетову.

 

ПРЕДГОВОРНА БЕЛЕЖКА.

Читателите на тая статия ще бъдат, вероятно, изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея в сравнение с онова, което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми „За македонските работи“. За отгатването на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там изстъпих като импровизиран политик. Тая „политика“ трябваше неутрализирането на македонските интереси за балканските държави и доказването етническата и историческа индивидуалност на македонците. Но тъй като и в тая „политика“ можеха да съглеждат „маниер“ на българското правителство, то по адрес на последното бяxa пуснати не малко излишни резкости. Тези излишни „доказателства“, че мислите ми не са никакъв маниер на българското правителство, ами на един импровизирован „политик“ по македонския въпрос, както и всичкото съдържание на брошурата до толкова далеч стояха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудобно да се срещна, през двумесечното живеене в София, с какъвто и да е от софийските филолози и историци. С това, разбира се, аз нанесох силен удар на научните си интереси и занятия. Аз се върнах в Русия, и, предоставен на собствените си сили, без всяка морална поддържка, трябваше с неимоверни усилия да се заловя отново за онова, което напуснах с отпътуването си от Петербург за Битоля.

Резултатът на тези мои усилия представлява предлагаемата статия.

I.

Старата терминология за разграничението на сърбските наречия, установена от В. С. Караджича и запазена от сръбските филолози до последната Руско-турска война, когато сърбите излязоха със своите претенции над Македония, показва, че сръбските учени признаваха южните граници на „иjекавското“ наречие за южна граница на сръбския език. Според тая терминология, не само езика на македонците не се отнася към сърбския, но тъй също и езика на „старо-сърбиянците“ не се причислява към последния. В. С. Караджич не беше филолог, но той владееше тънко особеностите на езика, което способствуваше на верни филологически определения. Класификацията на сръбско-хърватските наречия и определянето границите на сърбско-хърватския език от В. С. Караджича са отговаряли на тогавашните понятия на сърбите за разпространението на сърбщината, или пък то е отговаряло на тогавашното национално самосъзнание на сърбите. След това, освен различието между сърбските и българските наречия и говори, българското национално самосъзнание на македонците е могло да влияе за установяването на Караджичовата терминология за разграничение на сърбските наречия.

Редом с източното „штокавско“ наречие, В. С. Караджич указва на съществуването друго „сръбско“ наречие, което той нарича Ресавско. Според него, според Миличевич (Кнежевина Србиjа) и Карича (Србиjа) излиза, че Ресавското наречие заема по-големия дял от днешна Сърбия, като граничи на запад със сърбските, южно и източно, наречия. Ако названието на „иjекавского“ наречие, южно, предполага отсъствието зад неговите южни граници, други по-южни от него сърбски наречия и говори, както и настъпванието друга, чужда езикова област, то и названието на „екавского“ наречие — източно тъй също предполага отсъствието зад неговите източни граници други по-източни сърбски наречия и говори и показва за настъпванието на изток от него друга, чужда езикова област, т.е. на изток от източното или „екавского“ сърбско наречие, в областта на Ресавското наречие почва българския език. На подобно заключение противоречи наричането на В. С. Караджича Ресавското наречие сърбско и не многото признаци, изброени от него, по които то се отличава от новия сърбски език и се доближава до „старо-сърбския“. Обаче броя на признаците на Ресавското наречие, с които то се отличава от сърбско-хърватския език, е по-голям, от колкото е показано у В. С. Караджнча, Миличевича, Карича, тъй също както и границите на неговото разпространение са много по-широки, отколкото е показано у първия. Много по-правилно би било да бъде Ресавското наречие названо от В. С. Караджича Моравско. И тъй, областта на р. Морава (Балканска) и нейните притоци от времето на В. С. Караджича е заета с едно наречие, което с неувереност е причислено от сърбския реформатор към сърбския език. Последното е направено, вероятно, само за това, че същото наречие е разпространено в по-голяма част на тогавашното сърбско княжество.

Моравското наречие е най-любопитното и най-важно в историческо отношение от всички съвременни български и сърбско-хърватски наречия. В отличията на това наречие от другите сърбски наречия виждат архаизми. Любопитно е, че архаизмите са се запазили в басейна на р. Морава, а не в басейна на р.р. Дрин и Босна. В особеностите на ударението в Моравското наречие пак могат да се съгледат архаизми. Но с какво може да се обясни неразличаването количеството на гласните и загубата на форми от склонението и спрежението, на които аз указах в статията си за „Значението на Моравското или Ресавско наречие за съвременната и историческа етнография на Балканс. полуостров?“ Първото е пак архаизмът, но не на сърбско-хърватския, а на българския език, а второто е ново явление в историята пак на българския език. Като се говори за архаизмите в Моравското наречие, не тряба да се забравя, че езика на писмеността, която се развивала в границите на Моравското наречие в XIII, XIV и следующите векове, се е отличавал от езика на паметниците, писани в Босна в същите векове с туй, че в последните преобладавал народният език, а в първите — старобългарският. Такива различия между стария писмен език и живите съвременни говори в днешна Сърбия и Босна очевидно предполагат различие в народността на населението на тия две земи от най-дълбока древност.

Предположението за различен етнически състав на населението на Сърбия и Босна в XIX век, както и в средните векове, се поддържа освен с особеностите на съвременното Моравско наречие и с упомената особеност от писмения език на Сърбия и Босна от XIII—XIV векове, но още и с историята на Моравския басейн от заселението на Балканския полуостров със славяни до образоването държавата на Неманичите, па и с историята на последната. Самото географическо положение на тоя басейн повече го сближава с българските земи, отколкото със сръбските: Морава е северното продължение на Вардар, или обратното, последния являва се южно продължение на първата. Тия две реки явяват се естествения път, по който свързва Бялото (Егейско) море с Дунава, Солун — с Белград. Десния й приток Нишава води в областта, от която зимат началото Струма, Искър и Марица.

Българската народност на славяните, които се поселиха на изток от Морава, се признаваше от много историци, които предполагаха посърбяването на тия българи само в XIII и XIV векове, когато областта на Морава влезе в състава на държавата на Неманичите. (Под думата „словене“ аз подразбирам етническо цяло, славянски народ, който от края на IX век замени народното си име „словене“ с името „българи“; под думата „славяни“ аз подразбирам славяните и слатинските народи изобщо, включително и българите, (отнапред славените).) Особеностите и разпространението на Моравското наречие в днешна Сърбия опровергават първото и второто, т.е.: 1) с български словене, след заселянето на Балкан. полуостров със славяни, беше заселен не само десният, но и левият бряг на р. Морава, т.е. всичкия й басейн на запад до водоразделите: а) на Морава и Колубара и б) на сърбска Морава и Ибър; 2) българското население не бе посърбено, а само прие името сърби, като политически и географически термин, но остана си по език и народност българско. Реките, особено, когато те служат като път за преселването на народите, не представляват естествена граница между съседните народи; тая граници се намира у водоразделите; в дадения случай тряба да се допусне, че или и на източния и на западния бряг на Морава имало български словене до XIII и XIV в., или пък всичкия басейн на Морава бил свободен от български словене и бил населен със сърби.

Логиката на събитията заставя да предполагаме българско население в басейна на Морава в VI—XII в.в. Словените, до преселването си на Балканския полуостров, се намираха на левия бряг на Дунава. Десния бряг на тая река беше най-добре укрепен от византийците в границите на днешна България. За това най-големи тълпи от словени минаваха на полуострова през Дунава и долното течение на р. Сава, в границите на днешна Сърбия. Ако по-голямата част на словените, които заселиха днешна Албания, Гърция, Македония, Тракия и Западна България минаха през басейна на Морава, — а това беше естествения път на преселването на словените, — то немислимо е всички български словени да са минали Морава, като я оставили незаселена, за да получи тя по-късно сърбско население. Много е малко за вярване, че Македония, Гърция и Албания получиха българското си словенско население от днешна Румъния през Източна България. Тъй също малко е за вярване, че Моравския басейн е могъл да получи инакво население от онова на басейна на Вардар.

Априорното очакване български словени в басейна на Морава се оправдава и поддържа и от известията на византийските историци за заселването на Балк. полуостров със славяни. Като говорят те за това заселване упоминават два родствени славянски народа: словените и антите. Забележително е, че те говорят за опустошаването от словените и антите на тогавашните Мизия, Тракия, Македония, Гърция и Източна Илирия, от басейна на Морава до гр. Драч. За днешните сърбско-хърватски земи и за самите сърбо-хърватите не говорят. От това може да се направи заключение, че всички днешни български земи, включително и басейна на р. Морава, както и земите, в които славянския елемент се погърчи или се побългари или се поалбани, получиха почти едновременно, и то по-рано от днешните сърбско-хърватски земи, словенско население, което тогава представляваше в говорите си по-малки диалектически различия, от колкото представляват днешните български наречия и говори. Както се вижда, на това население името словене било народно, с което те са се различавали от другите славянски народи. За по-късното преселване на сърбо-хърватите на Балканския полуостров, както и за по-късното получаване от днешните сърбско-хърватки земи славянското си население, говори византийския историк от половината на X век, Константин Порфирогенет.

II.

Достоверността на известията на Константина Порфирогенет за сърбо-хърватите се оспорва от двама авторитетни слависти: българина М. Дринов и сърбо-хърватина В. Ягич.

Първия в своето изследване за заселването на Балканския полуостров със славяни указа на някои противоречия в известията на Порфирогенета за сърбо-хърватите и за това не признава за тях значение на исторически източник в историята на южните славяни. В противоположност на известията на Константина Порфирогенета и другите византийски историци Дринов утвърждава, че: 1) сърбо-хърватите са се преселили на Балк. пол. едновременно с другите южни славяни (българските словени и словенците); 2) сърбско-хърватските земи били заселени със славяни едновременно с другите земи на Балк. пол. и тъй също постепенно; 3) сръбо-хърватите били две малки, но войнствени племена, които образували държави, на които те покорили съседните не сръбски и не хърватски славянски племена, на които те предали своите племенни имена; 4) племената в днешна Херцеговина и Черна Гора, наречени от Константина Порфирогенета сръбски, до XI—XII в. били славянски и само като влезли в сръбската държава те станали сръбски; 5) племето сърби живяло между Дрина и Колубара.

Между другите аргументи за такива заключения у Дринова се намират и особеностите на Ресавското наречие, на Черногорския и някои други далматински говори. Заключенията на Дринова обаче са погрешни и его по кои причини.

Моравското или Ресавско наречие не противоречи на К. Порфирогенета и другите византийски историци, а потвърждава техните известия: византийските историци утвърждават, че през Моравския басейн минавали словените и, следователно, една част от тях тук останали, а К. Порфирогенет помества сръбските племена на запад от Моравския басейн. Чъртите на Черногорския говор и северните далматински могат да бъдат обяснени с тяхното географическо съседство с български и словенски (словински) говори; цитираните от Дринова особености на черногорския и далматинските говори, до колкото те съвпадат с особеностите на българските и словенски (словински) говори, се появиха по-скоро след преселването на сърбо-хърватите на Балк. пол., от колкото до преселването.

Някои догадки и несъобразности в известията на К. Порфирогенета още не са достатъчни за да бъдат всички негови известия отхвърлени от историческата критика, а още по-малко те са достатъчни, за да бъде отхвърляно само онова, което не се харесва или не потвърждава теорията на съвременния историк; а Дринов, като отхвърля от известията на К. Порфирогенета всичко онова, което не му се харесва, някои Порфирогенетови известия приема за достоверни. Тъй, напр., на основание тия известия той помества племето сърби между реките Дрина и Колубара.

До колко е произволно боравенето на Дринова с известията на К. Порфирогенета и до колко е произволна неговата теория за едновременното заселване па сърбско-хърватските земи със славяни с другите части на Балк. полуостров, показва историята на сърбо-хърватите и българите, която противоречи на теорията на Дринова и потвърждава известията на Порфирогенета. Ако сърбите не дойдоха на полуострова на голяма маса и не заеха отведнаж всички ония земи, които те заемаха в X в. и заемат в настояще време, а бяха първоначално, както предполага Дринов, малко племе, което се посели между Дрина и Колубара и покори под себе си съседните славянски племена, а след това и ги посърби, тогава пространството между тия две реки би трябало през всичката история на сърбите до турското нашествие да остане политически център на сръбската държава, който би съхранявал своята самостоятелност, когато окрайните на сърбската държава временно би се намирали под чуждо господство. Нищо подобно не представлява сръбската история. Днешна Мачва е областта на източното (екавско) и най-малко штокавско сръбско-хърватско наречие. Тя е сега географическия център на политико-географически области (Босна и Сърбия), които се приемат, но в действителност на етнически еднородни. Мачва никога не е била обединителната на сърбството и разпространителката на сърбското име вън от първоначалните му граници. Тя винаги е била спорна област между държавата на Неманичите, Босна и Унгария. Въобще, тя е споделяла участта на Босна, източна област на която в същност тя е била през всичките средни векове. В географическо отношение тя е източната част от басейна на р. Дрина, през който станало заселенето на сърбските земи със сърби. Мачва е само източната, по-малката половина на К. Порфирогенетовата Сърбия, която е била разположена в басейна на р. Дрина между р.р. Босна и Колубара. На такова географическо положение на Порфирогенетовата Сърбия показват от една страна имената на градовете на Сърбия от първата четвъртина на X в., от друга страна — по обстоятелство, че К. Порфирогенет едвам споменава за Босна, като я нарича χωρίον. Последното се обяснява от В. Ягич в статията му, за която ще говоря по-нататък, с непознаването от Порфирогенета северните сърбски области, отдалечени от Адриатическото море. Обаче това обяснение едва ли е убедително. Ягичевия упрек на Порфирогенета в непознаването северните сърбски области почива на отъждествлението от знаменитият славист пределите на съвременните Сърбия и Босна с областите, носещи същите имена в първата половина на X век. Ягич помества Порфирогенетовите Сърбия и Босна в пределите на едноименните им съвременни области и след това упреква Порфирогенета в незнание за туй, че той не подразбира под името Сърбия и Босна ония области, които съществували в XIII и XIV в., които съществуват и сега под тия названия. До колко Ягичевите нападки на Порфирогенета са несправедливи, ясно е от следующето: Ако географическата и политическа област Сърбия днес има източните си граници по течението на р. Тимок, а западните по онова на р. Дрина, то в X век е могла да съществува и действително съществувала е политико-географическа единица със същото име Сърбия, но с източните си граници по течението на р. Колубара и по водораздела между нея и Морава и със западните по течението на р. Босна. Ако сегашна Босна в по-голямата си част тогава се наричала Сърбия, естествено е, че носителката на името Босна в X в. е била една малка област на запад от р. Босна. Малката в началото на X век Босна във втората половина на същия век усилила се за сметка на разорената от войските на цар Симеона Сърбия. Всички земи от Порфирогенетовата Сърбия, разположена на запад от Дрин, т.е. между Дрин, Босна, постепенно бяха захванати от босненските банове, които в тях разпространиха името Босна в смисъл на политически термин, а оставиха името Сърбия в смисъл на етнографически термин. По такъв начин не Сърбия разшири своите предели за сметка на съседната Босна, а обратното, — по незначително племенно название затъмни общонационалното име в самата Сърбия. Струва ни се, че мъчно може да се намери по-красноречиво от това опровержение на Дриновата теория, подхваната и от Ягича. Титула на босненските банове показва, че Босна се е образувала от няколко области, които в X век били съставни части на великото жупанство Сърбия. Освен казаното, на Дриновата теория противоречи средновековната история на сърбите изобщо. Характерното в тая история се заключава в туй, че не е възможно да се укаже нито една област, която би била политическия център на сърбския народ, около който постепенно и систематически би се събирали и обединявали сърбските земи: до втората четвъртина на X век тоя център се намирал на бреговете на Дрин, в XI в. той бе пренесен на бреговете на Адриатическото море, във втората половина на XII век се издигна окрайния гр. Раса. Последния център с династията на Неманичите действително разпространи сърбското име далеч на северо-изток, изток и югоизток, зад неговите естествени граници, обаче то никъде не уцеля, с изключение басейна на р. Морава и областта между сърбските земи (южното наречие) и Шар планина, и то благодарение особени исторически причини, за които ще бъде дума по-нататък. Обаче и последния факт, т.е. разпространението на сръбското име заедно с разширението на държавата на Неманичите не говори в полза на теорията на Дринова: земите, в които в XIX век, при възраждането на южните славяни, славянската наука срещна сърбски език и сърбско национално самосъзнание с ония, които са били сърбски още в X век и за които говори К. Порфирогенет; в тях нямало е такъв политически център, който би покорил съседните земи и би им дал своето сърбско име; тия земи не са влизали в състава на държавата на Неманичите. Самото съвпадение на съвременните сърбски области със сърбско национално самосъзнание и със сърбски език със сърбските области и държави от X век, описани от К. Порфирогенет, показва, че сърбите дойдоха на Балк. полуостров във вид на значителна маса, от самото си преселение заеха земите, в които те си остават и до сега. Не разнородни славянски племена, вследствие историческите обстоятелства, се сляха в еднородна маса, както казват Дринов и Ягич, и образуваха сърбският народ, но сърбският народ дойде, съгласно с К. Порфирогенета, по-късно от словените, като готов народ, със своеобразна политическа организация, отлична от оная на словените, със своеобразни нрави, от други земи сравнително със словените, наведнъж заеха земите, в които ги намираме и до сега, при всичката политическа раздробеност на тоя народ през средните векове.

Последовател на Дринова по въпроса за заселването на Балк. полуостров със славяни, както казахме, явява се В. Ягич, при всичко че той не подчерква тази своя зависимост от Дринова. В статията си „Една глава из историята на южно-славянските езици“, поместена в неговия „Архив за Славянската филология“ т. XVII, Ягич, като опровергава мненията на Копитара и Миклошича за по-голямото родство между българския и словенския (словинския) езици, разглежда въпроса за заселването на Балк. полуостров със славяни и за отношенията между южно-славянските езици. Какво значение се придава в науката на тая статия, вижда се от думите на Крумбахера, в неговата „Geschichte der byzantinischen Literatur“, zweite Auflage, стр. 1104: „Zur Ethnographie der Sudslaven vergleich auch die wichtize Abhandlung von V. Jagic, Ein Kapitel aus der Geschichte der Sudslavisclien Sprachen“, „Archiv fur slav. Phil“. B. 17 (1895) 47—87.

Тая статия е от голям интерес особено поради множеството погрешни заключения, към които последователно дохожда нейния автор, применявайки към южните славяни смесената Шлейхерова—Шмитова теория за отношенията между индо-европейските езици и теорията на Дринова за едновременното идване на сърбо-хърватите с другите южни славяни на Балк. полуостров. Подобно Дринову, в статията си Ягич утвърждава: 1) че сърбско-хърватските земи едновременно с българските са получили своето славянско население; 2) че сърбо-хърватите, с името „словене“, едновременно с другите южни славяни са се преселили на полуострова; 3) че днешните народни имена на сръбо-хърватите първоначално, т.е., при заселването на полуострова със славяни, са били имена на два малки „словенски“ племена. Тия три утвърждения са направени и на основание свидетелствата на византийските историци, освен К. Профирогенета. Тия свидетелства казват, че словените минавали на полуострова не само през Долния Дунав в Долна Мизия и Тракия, но и през Дунава и Долна Сава в Горна Мизия и Илирик. Днешна Сърбия се представлява на Ягича за етнически несъмнено сърбска страна от самото заселяне на Балк. полуостров със славяни, та на това основание, той прави заключение, че сърбските области, по прямите указания на византийските историци, са били захванати от общото течение на словените през басейна на р. Морава и от заселванието на същия от тях Ягич произволно прави заключение, че движението на словените е обхванало и басейна на р.р. Дрима, Босна, Върбас и изобщо сърбско-хърватските земи. Думите на Прокопия за опустошаването от словени в 549 год. всичкия Илирик до Драч Ягич счита за прямо указание на едновременното заселване със словени на сърбо-хърватската области с другите балкански области. Но от допускането на едновременното заселване Ягич прави съвършено противоположни на Дриновите заключения. Дриновите заключения ясно изказани или подразумеваеми се свождат към следующето: От указанието в сърбските говорни черти, които ги сближават с българския език, прави се заключение, че български словене, след влизането в сърбската и хърватската държава, приеха и името и езика на завоевателите и станаха сърбо-хървати, или пък — словените, които след преселването на полуострова се поселиха в днешните, сърбско-хърватски земи, освен малките, но воинствени, сърбска и хърватска „дружини“, не бяха по език и народност ни българи ни сърби, но можеха да станат българи или сърбо-хървати в зависимост от онова, в състава на чия държава те ще влязат. Ако щастието помогнеше на Симеона или Самуила да покорят за дълго време под властта на българската държава „словените“ от днешните сърбско-хърватски земи, то тия щяха да си усвоят българското име и език и да станат българи. Обаче щастието не послужи на тия български царе да обединят политически и културно южното славянство под българското име. Същността на Дриновата теория за заселването в Балк. полуостров се заключава в допускането голяма раздробеност и отсъствие национално единство между южните славяни в VI—X век; в тая предполагаема и желателна за Дринова етническа раздробеност той вижда възможност за големи успехи на българщината в X—XI век и въобще след образуването на българската държава. К. Порфирогенет противоречи на всички положения от Дриновата теория, за това българския учен отхвърля Порфирогенитовите известия като не критични и заслуживающи да бъдат разглеждани като исторически източник по историята на южните славяни.

Съвсем противоположни заключения на Дриновите Ягич прави от „доказването“ на едновременното заселване със „словени“ на днешните сърбско-хърватски земи с другите балкански области. Освен дето с това се оборва теорията на Копитара и Миклошича, Ягич прави още следните заключения: I) сърбско-хърватските племена носеха името „словени“, когато се преселиха на полуострова, но, въпреки туй, те съществуваха още тогава като отделна част от южното славянство; 2) „словенското“ население, което получи сърбско-хърватски земи в VI в., беше сърбско-хърватско по език и народност, а словенско или славянско до толкова, до колкото такива бяха и всички други славянски народи и само по името си; 3) сърбско-хърватските славяни и словенците, от една страна, и българските от друга — още в V—VI век, когато се намираха на левия бряг на Дунава, като образуваха една южно-славянска група, се различаваха по битът и езикът си и се разпадаха на източна и западна половина; първата от Дакия или днешна Румъния се преселила в Долна Мизия и Тракия, т.е. в днешните български земи, а втората от Средно-Дунавската равнина, дето тя е била под владичеството на аварите, премина в днешните сърбско-хърватски земи, в Македония, Албания и Гърция. По думите на Ягича излиза, че не само в днешните сърбско-хърватски земи нямало никакво българско население, а от VI век насам съществува там само сърбо-хърватския народ, но че и словените от Македония и Албания и Гърция първоначално уж били от сърбско-хърватско потекло. Теорията на Ягича, както и Дриновата обаче среща сериозни възражения, па даже и непреодолими препятствия в твърденията на К. Порфирогенета, според с които: 1) сърбско-хърватските земи по-късно от другите балкански области получиха своето славянско население; 2) това славянско население съставляви два славянски народа: сърбите и хърватите; 3) сърбо-хърватите се преселиха на Балк. прлуостров от област по-близка до сегашните западно-славянски земи, т.е. сърбо-хърватите по произхождение се различавали от словените (или българите); 4) сърбо-хърватите са се преселили на полуострова като голяма народна маса, която имала своя политическа организация, две народни имена; последните са се употреблявали за обозначение народното единство и принадлежността към сърбско-хърватския народ на всички племена, на които той се разпадал тогава; 5) сърбо-хърватите още в VII век заели ония места, в които той ги заваря в X век, в които ги намери и целия образован свят и славянската наука в XIX век. Ето защо Ягич за усилването на теорията си се старае да обори значението на Порфирогенетовите известия.

Сега ще се спрем на съдържанието на цитираната Ягичева статия и на аргументацията на изказаните в нея мнения. Както по-горе казахме в статията си Ягич опровергава панонската теория на Копитара и Миклошича, според която: първо, езика на Кирило-Методиевските преводи е същия на прадедите на сегашните словенци, и второ, словенците и българските словени до дохождането на сърбо-хърватите на Балкан. полуостров представлявали народно единство, което било нарушено с дохождането помежду тях на сърбо-хърватите в VII, в царуването на императора Ираклия.

За оборване на тази теория Ягич преди всичко сравнява езика на Фрейзингенските статии със старобългарските памевнихи и от това сравнение прави заключение, че езика на старите словенци в X в. се е различавал от старобългарския, съдържал в себе си главните особености, които в сегашно време го отличават от другите словенски езици и го сближават със сърбо-хърватския.

След това Ягич минава към историческите свидетелства за заселването на полуострова със славяни, за които по-горе беше думата. Като счита, с приведените от цитати от византийските историци, въпроса за едновременното с българските словене идване на сърбо-хърватите на полуострова решен, той се спира върху основите на теорията от Копитара-Миклошича и ги подхвърля на критика. Теорията на словенските (словинските) учени главно почива: 1) на общността на името на българите и словенците: първите се преселиха на полуострова и образуваха в Македония няколко Словении. Словенците и до сега носят това име. Името словени, словенци Копитар и Миклошич приемат за национално име на българските словени и словенците; 2) на известията на К Порфирогенета за сърбо-хърватите и 3) на по-голямата близост между старо-българския (средно-българския) и старо-словенския (старо-българския), между ново-българския и ново-словенския езици, отколкото между тях и сръбско-хърватския или сърбския и хърватския.

III.

Като се спира на първия аргумент, Ягич казва, че той съвсем не говори в полза на предполагаемото от Копитара и Миклошича национално единство на българи и словенци, тъй като името словени било разпространено навсъде из словенските земи: то се срещало в Русия около Новгород, у словаците, в сърбската Славония. Името словени постоянно се прилага и към сърбо-хърватите от иностранните и от самите тях. Това име било общеславянско и разпространено и общеизвестно между сърбо-хърватите не по-малко, отколкото между словенците и българите. С цял ред факти Ягич се старае да докаже постепенното остъпване място от по-рано общеизвестното у сърбо-хърватите име „словени“, с което те уж дошли на Балк. полуостров, на изпърво уж малко разпространените имена „сърби" и „хървати“. Приведените от Ягич факти, в доказателство на неговото мнение и в опровержение на Копитаравото и Миклощичевото, главно се отнасят към втората половина на IV в. и към X в. Между тях фигурират наричаната от папите сърбско-хърватските князе и техния народ и език словенски (славянски). Към тях са тъй също отнесени и известията на Порфирогенета, в които се казва, че сърбските племена говорили на словенски (славянски) език. Това рано наричане сърбско-хърватския език словенски от иностранци и от самите сърби-хървати и по-късното наричане същия език сърбски и хърватски, като че ли доказват гореизложеното предположение на Ягича за широкото разпространение на името словени между сърбо-хърватите. Обаче, събраните от Ягича факти далеко нямат онова значение, което им се приписва от него. Свидететелствата от втората половина на IX и X в. несъмнено са от далечното минало на южните славяни, но именно онова време е времето на най-голямото разпространение на имената словени и язик словенски, които до Кирила и Методия означаваха само народността и езика на българските словени. Във втората половина на IX в. заедно с деятелността на Кирила и Методия и борбата за словенско богослужение тези имена станаха популярни между славяните в Средно-Дунавската равнина и между иностранците: първите почнаха да ги употребяват за обозначение на своята народност и своя език в противоположност на неславянските привърженици на словенското богослужение. Католическата черква с борбата си против словенското богослужение само способствуваше за популярността на тези имена между славянските народи и по такъв начин те и от иностранните и от самите славяни получиха широко значение за обозначение славянските народи и езици изобщо. Щом стана това изменение в значението на българското (словенското) име, словените, първоначалните носители на това име, престанаха да го употребяват в значение на национален термин и в отличие от другите славяни почнаха да се наричат българи. Щом от втората половина на IX в. името словенски език стана, особено за иностранните, термин за обозначение всичките славянски езици, не е чудно, че то се употребява от иностранните за обозначение качеството не сърбския език; тъй напр., К. Порфирогенет като казва за Захълмяните или за Дукляните, че те говорят на славянски език, с това той показва, че езика на тези сърбски племена, както и въобще сърбско-хърватския език се отнася към славянското езиково семейство. В същия смисъл и папите са употребявали имената словени и словенски език приченително към сърбо-хърватите. Като се има всичко това пред вид трябва да се прави строга разлика между значението на думите словени и словенски език до втората половина на IX в. и след това време; до това време те се отнасяха само до българите (словените), а след него те бяха пренесени и пресадени първо в Моравия и Панония, а заедно със славянската писменост по-късно и в Русия до бреговете на езеро Ильмен.

Ако е тъй, то погрешно трябва да се признае значението, което приписва Ягич на тези думи в историята на сърбско-хърватския език: името словени беше чуждо на сърбо-хърватите до появяването на словенското богослужение. Ягич е прав до колкото упреква Копитара и Миклошича в повърхностност на заключението за народно единство между словенците и българите (словените) на основание общността на народното име, както и въобще той е за отхвърлянето на всичката Копитарова-Миклошичева теория, но при това той прави погрешни заключения като говори за времето на идването на сърбо-хърватите на полуострова и на името, с което те дошли в него, на основание името словени, применявано от иностранните в X. в. към сърбо-хърватите.

Като предполага, че с цитираните от него известия на византийските историци е доказал едновременното с българите (славените) идване на сърбо-хърватите на Балк. полуостров и едновременното заселване на сръбско-хърватските земи с българските, както и с разбора на друга категория исторически данни — е доказал постепенното отстъпване на името словене пред имената сърби и хървати в днешните сърбско-хърватски земи, Ягич минава към втория аргумент на Копитаровата-Миклошичева теория — известията на Порфирогенета за сърбо-хърватите.

В тоя разбор той указва некритичност, неправдоподобност в Порфирогенетовите известия и незнание от византийския историк не само миналото на сърбо-хърватите, но и съвременното нему тяхно положение в X век. Некритичност Ягич указва в разказа за поселването на сърбите първо в Южна Македония, а след това в северо-западния дял на полуострова, — в днешните сърбско-хърватски земи.

Неправдоподобност той намира в указанието на старото добалканско отечество на сърбо-хърватите. Това отечество от К. Порфирогенет се определя в областта на западно-сливянските народи. Ягич пък намира, че сърбо-хърватите още във време на преселването си на Балк. полуостров съставлявали част от южната славянска група. Обаче последното едва ли е доказано. Сърбо-хърватския език с различаването количеството на гласните и с преместването на ударението представлява известно родство със западно-славянските езици в противоположност на българския език, който в това отношение се приближава към източната славянска група. Това различие между сърбско-хърватския и българския езици предполага за двата народа отделни добалкански отечества: за първия по-близко до западно-славянските народи, за втория обратното — по-източно, съседно със земите на руските славяни. Порфирогенет, ако може би и погрешно определя добалканското отечество на сърбо-хърватите, все пак той угатва и подчерква изконното различие между българите (словените) и сърбо-хърватите.

Ягич предполага по-пълни, и ако не критични, известия за приадриатическите сърбско-хърватски земи; за земите пък по-отдалечени от крайбрежието, Порфирогенет, по думите на Ягича, имал смътни представления. Основание за такъво предположение Ягич намира в мимоходното напомване на Порфирогенета за Босна. По-горе, обаче, видяхме, че това още не показва незнанието на Порфирогенета на сръбските земи, а се обяснява просто с това, че днешните области не съвпадат с областите от X век, както и днешните политически и географически области в X в. представляваха друг вид политико-географически единици и носеха други имена.

Третия аргумент на Копитаровата-Миклошичева теория, освен разбора езика на Фрейзингенските статии, който е направен от него, както казахме, в началото на статията му, се отхвърля от Ягич и на основание разглеждането на съвременното състояние на южно-славянските наречия. При това Ягич намира: 1) че словенския (словинския) език е по-близък до сърбско-хърватския, отколкото до българския, но под името на последния той подразбира главно източно-българското наречие; 2) че юго-източните словенски (словински) и северо-западните сърбско-хърватски говори незабелязано се сливат едни с други, тъй като особеностите на словинските говори се отразяват на сърбско-хърватските — и обратното; 3) че подобно сливане от съседни говори имало и в източната, сърбско-хърватската, и западната българска погранични езикови области; тук, в областта на българския език той намира преходни говори, които представляват отражение на особеностите на сърбско-хърватския език върху българския; 4) От тези три заключения лесно се прави четвърто, а именно, че южно-славянските езици представляват ред или верига от наречия, които безпреривно се редят от Норическите Алпи на юго-изток из целия полуостров до Черното море, средните звена от която, по своите особености, се сближават и съединяват със съседните им звена. Тая верига от наречия представлява едно цяло, което може да се противопостави на източната и северо-западната група славянски наречия и езици. Това заключение е направено от Ягича; 5) От старо-словенските (ст.-словинските) и сърбско-хърватските паметници на езика Ягич заключава, че отношенията, които сега съществуват между словинския и сърбско-хърватския езици, съществували са между тях още в най-стари времена, а не са явления от историческата епоха на тия езици; 6) По аналогия на съвпадането на съвременните отношения между словинския и сърбско-хърватския езици с отношенията от най-старата историческа епоха на тия езици Ягич прави заключение, че и съвременните отношения (във фонетиката) между българския и сърбско-хърватския езици тъй също възходят към доисторическата епоха в живота на тия езици, т.е., още във времето на минаването славяните на Балк. полуостров южно-славянските наречия представлявали едно цяло в противоположност на западно-славянските и източно-славянските езици и наречия, и тогава още съществували преходни наречия и говори, както и сега; и тогава, както сега, сърбско-хърватския и словинския езици били по-близки един до другия, отколкото първия или втория с бълг. език.

Върху тия заключения на Ягича могат да бъдат направени следните забележки: Когато Копитар и Миклошич говорят за по-голяма близост между българския и словинския езици, те под  името български език разбират и източно и западно-българските наречия, а не само преимуществено първото, както това прави Ягич. Контраста между българския и словинския език, забелязан от Ягич, се дължи на изкуствеността на сближението на крайните членове от езичната верига. При сближението на словинските наречия със западно-българските и с приемането штокавското наречие като най-разпространено за най-типично сърбско-хърватско наречие, словинския и българския езици излизат не по-малко близки помежду си, отколкото до сърбско-хърватския език. При подобно сближение на словинския и западно-българския, макар и ако не може да бъде доказано, все пак получава известна вероятност предположението за едно по-късно пристигане на сърбо-хърватите на полуострова, с което е било нарушено словинско-българското народно единство.

До колко предполагаемото от Копитара и Миклошевича първоначално народно единство на словинския и българския езици и народи не може да бъде доказано, особено поради неразличаването в българския език от доисторическо време количеството на гласните звукове и съхранението на това различие в словинския език до настояще време, — до толкова, па и още по-малко може да бъде доказано предполагаемото от Ягич единство на южно-славянските езици. На последното предположение противоречат: 1) свидетелствата на византийските историци за заселването Балк. полуостров със славяни; 2) южно-славянската диалектилогия и особено Моравското наречие и неговите отношения към западните му източни и южни съседи; 3) историята на южните славяни от заселването на Балк. полуостров със славяни до турското завоевание на тоя полуостров; 4) историята на южно-славянските езици и литератури.

Историята и съвременното състояние на южно-славянските езици знаят една граница между българския и сърбско-хърватските езици и народи, която била установена между тях от заселването на полуострова със славяни, оставала като етническо-политическа граница между българи и сърбо-хървати през всички средни векове и останала като етническа и езикова граница до наши дни. Това е линията, която се захваща от десния бряг на р. Сава, върви на юг по водораздела на Колубара и Морава, след това по тоя на Сърбска Морава и Ибър към Скадър до Адриатическото море.

IV.

При сравнителното изучване на всички южно-славянски наречия и говори, находящи се на изток и запад от линията: р. Колубара (източния й водораздел), р. Ибър (западния му водораздел), Нови Пазар, Адриатическо море — могат да бъдат установени следующите факти: 1) на изток от тая линия наречията не различават дълги и кратки гласни звукове, както не различавали и до появлението на писмеността между южните славяни, на запад от тая линия — обратното; 2) на изток — подвижно, и въобще старо ударение, на запад — подвижно, но правилно преместено на един слог към началото на думата; 3) на изток — на мястото на старобългарското Ѣ произнасят: е, еа, ia, на запад — иie, и (е в Мачва се е появило под влиянието на Моравското наречие, а в южно-австрийските области то е пренесено заедно с преселването на сърбското население от „Стара Сърбия“); 4) на изток изгубени форми от спряжението и склонението и вследствие на това нови синтактическо явление, на запад — запазване на формите. По всички изброени тук особености Моравското наречие се отнася към източната или българска половина oт южно-славянски наречия и говори, тъй щото западните граници на Моравското наречие, които вървят по гореупоменатата линия, са едновременно и западни граници на българския език.

Обаче, на пръв поглед тия особености, при всичко че имат голяма научна важност, сами по себе си още не са достатъчни, за да бъдат западните граници на Моравското наречие определени като западни на българския език. Без оценка на научната важност на тези особености Моравското наречие още би могло да бъде наречено преходно сърбско-българско. На всякъде между езиците съществуват преходни наречия и говори, па и между българския и сърбския езици би трябало да има такъво, а Моравското наречие по географическото си положение и по особеността си, които от една страна го сближават с българския, от друга — със сърбско-хърватския езици, като че ли се явява естествен преход между тези два езика.

За определяне пограничната линия между българския и сърбско-хърватския езици необходимо е решението на въпросите: как е произлязло смешението на български и сърбски особености в Моравското наречие, кои от тия особености са по-важни в историческо-лингвистическо отношение, кои са от тях по-стари, а кои пък по-нови и какви причини са предизвикали последните?

На тези въпроси може да бъде даден следния отговор:

1) българските словени, още при пристигането си на Балк. полуостров, във всякой случай до IX в., не различавали първото праславянско количество на гласните звукове; сърбо-хърватите пък още тогава имали и до сега съхраняват различаването дълги и кратки гласни. Към същото време тряба да се отнесе и различието в ударението между българския и сърбско-хърватския езици. Следователно, тези две особености са най-старото и най-типично отличие на двата южно-славянски езика и по тях Моравското наречие се отнася безусловно до българския език. Ако се допусне, че по тия особености българските словене са се различавали от сърбо-хърватите още преди минаването си на Балканския пол., то същевременно тряба да се допусне, че словените от басейна на р. Морава (Балканска) още до идването си на полуострова са били различни от сърбо-хърватите, съставлявали с българските словени един народ и, заедно с тях, по-рано от сърбо-хърватите, са се преместили на своето Балканско отечество. Същото напълно се поддържа от известията на византийските историци, в това число и К. Порфирогенет, за заселването на Балк. пол. със славяни. Заключенията, направени въз основа различаването и неразличаването количество на гласните в южно-славянските езици и поддържани от византийските историци в това число и К. Парфирогенета, се являват доказателство, че в основата си известията на последния за сърбо-хърватите намират сериозна подкрепа със съвременното състояние на южно-славянските езици и наречия.

2) Из историческо време в Моравското наречие са се развили три рода особености: а) едни от тях съвпаднаха случайно с аналогични явления в сърбско-хърватския език, но се развиха като диалектически признаци самостоятелно, вън от влиянието на сърбско-хърватския, до възникнованието на държавата на Неманичите; към тях напр. се отнася замяната на старобългарския Ѫ с у; б) друга група съставляват особеностите, които се появиха в Моравското наречие под влиянието на сърбско-хърватския език; това стана след образуването на държавата на Неманичите; тук се отнасят: смесването на старобългарските ъ и ь (което впрочем е свойствено и на източнобългарското наречие) и замяната им с а, прехода на л в края на слога в о; окончанието за 1 л. мн. ч. на — мо и др.; в) третя група съставляват особеностите, свойствени изобщо; на новобългарския език: загубата на форми от склонението и спряжението и като следствие на това нови синтактически закони. Тези особености, като нови и в българския език, не могат да бъдат обяснени с българско влияние върху жителите на Моравския басейн до образуването държавата на Неманичите. Те не могат да бъдат обяснени и с българско влияние в XV и следующите векове, тъй като в онова време съществувал силен антагонизъм и вражда между жителите от Моравския басейн, от една страна, и ония от Зап. България и Македония, от друга. Третята група особености в Моравското наречие най-добре може да бъде обяснена само с присъствието в Моравския басейн на такива условия, може би и от психологически характери, които на всякъде в пределите на българския език предизвикаха еднообразни морфологически и синтактически изменения. Общи причини повсъде в българските земи, включително и Моравския басейн, дадоха общи за всички български наречия следствия.

Този преглед на особеностите на Моравското наречие показва, че последното е наречие българско, както по най-старите коренни различия между българския и сърбско-хърватския езици (количеството на гласните и ударението), тъй също и по общия му с другите български наречия ход на историческото му развитие. Моравското наречие е преходно от българския към сърбско-хърватския езици до толкова, до колкото то, като най-западно-българско, е приело някои сърбско-хърватски черти, които обаче не изменяват българския му облик.

V.

Историята на българите и сърбо-хърватите също говори за съществуването на една постоянна граница между тия два народа. Тая граница, като етническа, винаги в също време е била и политическа между тези народи. Това се вижда от туй, че първото българско царство в най-големия си обем на запад имало границата си по-горе от упоменатата линия; водоразделите между р. Морава и р. Колубара, р, Ибър и р. Сърбска Морава, гр. Нови Пазар, гр. Скадър. Същата линия отделяла Самуиловото царство от западна страна от сърбските земи. Тя е била западната граница на Византия след падането царството на Самуила. Въстанието на българите против Византия във втората половина на XII в. обхванало всички български земи, в това число и Моравския басейн, тъй щото, до усилването на Неманичите, този басейн влизал в състава на Второто българско царство, вследствие на това и последното едно време е имало естествени граници на запад. След образуването държавата на Неманичите, тя е имала западната си граница с някои колебания почти по същата линия, от което следва, че тя целиком се поместила в западната половина на старото българско царство, или е била етнически Западно българско царство.

Първото българско царство незабелязано се ширило на запад, до като обгърнало в себе си всичкия български народ (словените), но щом то достигнало своите естествени граници, спряло се в ръста си; естествени граници на българския народ и Бълг. царство съставлявали албанските и сърбските земи. Както етническото различие между българите (словените) и албанците попречи на Българското царство да достигне Адриатическото море през Албания, тъй също националната индивидуалност на сърбите и значителното различие между тях и българите (словените) са правили невъзможно съединението на тези два славянски народа в една държава. Това попречило на българските царе да достигнат Адриатическото море и през сърбските земи и направило българско-сърбската граница, по rope-упоменатата линия, главна арена на войни между българи и сърби. Това различие в народния характер на българите и на сърбите се проявлявало най-релефно в постоянството на политическата граница по упоменатата линия при всички политически превратности.

С образуването на държавата на Неманичите като че ли се наруши в полза на сърбите постоянството на rope-упоменатата политико-етническа погранична линия. Обаче това нарушение е само частично и фиктивно. В това лесно можем да се убедим от прегледа на образоването и ръста на държавата на Неманичите.

Бащата на Неманя, основателя на династията на Неманичите, не бил велик жупан. Владенията на Неманя са били сръбска политическа и етническа окраина, погранична с византийските земи, населена от българи. Това обстоятелство, преди всичко, имало е двойни последствия: културното и християнско-просветително влияние на българите-съседи върху Неманя и неговите поданици, и необходимостта за Неманя да бъде привърженец на Византия. За своята преданост към Византия Неманя получава от Мануила Комнина византийска област с българско население. Неманя строи черкви в своите нови владения, което доказва: 1) по-голямата културност и по-големите успехи на християнското просвещение у новите български поданици на Неманя, 2) просветителното влияние на новите поданици върху господаря си и неговите стари поданици, и 3) политическата съобразителност на Неманя, който с удовлетворението на местните религиозно нравствения потребности усилва своята власт в новите си области, а в старите — с разпространението и усилването на християнското просвещение. С помощта на Византия Неманя незаконно (беше най-младия брат и баща му не беше велик жупан) става велик жупан Рашски и отнима у братята си земите им. След това, на място благодарност за помощта, Неманя отплата на Византия с туй, че се ползува със затруднителното й положение, отнема у нея някои нейни области, пак с българско население, и разорява някои нейни градове. Тези свои беззакония Неманя изкупва с построението на нови черкви, одаряванието им, а след това постригва се, отправлява се на Св. Гора, строи там Хилендарския манастир, оказва му всякакви милости и с монашеското си благочестие изкупва своите големи прегрешения и беззакония. В младостта си хитър, безсъвестен политик, със своето покровителство на християнската черква и християнското просвещение, след това със своя калугерски живот, той утвърди за своя син и потомство заграбените от него чужди земи с несърбско население и още при живота си стана не само сърбски, но и въобще южнославянски светец. Своите беззаконни постъпки (в даруваната грамота на Хилендарския монастир) той оправдава с туй, че си е възвърнал дядовското си наследие. Обаче, ако с последното би могло да се оправдае отнимането у братята земите им, то с него никак не са могли да бъдат оправдани заграбянето на византийски земи, тъй като последните никога не са били сърбски ни етнически, ни политически. Но това не побърка на неговия син, Св. Савва, твореца на теорията за обединението на „всички сърбски земи“ под властта на Неманичите, да утвърждава, че всички беззакония на Неманя се являват като дело съвършено законно. Св. Савва, ний-бележития политик от династията на Неманя, като хвали християнското благочестие н държавната деятелност на своя баща, оправдава неговите простъпки с утвърждаването, че той събрал „бащината си дедина“, т.е. земите, които би трябало от неговите прадеди да преминат към баща му. Не се безинтересни биографиите на Неманя от синовете му Савва и Стефан и от ученика на първия — Доментиян. Биографията от Савва малко се задържа над светската деятелност на Неманя. В нея главно се изобразява калугера Симеон, а не великия жупан Неманя. Погрешно се мисли, че за Савва политическата деятелност на Неманя не представлявала голям интерес и за това той на нея не се спирал в биографията на баща си. Той нарочно минава политическата деятелност на Неманя за това, вероятно, че от християнска и особено от гледна точна на поддържане добри отношения с Византия е било неудобно да се спира върху нея.

Много по-важно е било с изложението на благочестивите подвизи на Св. Симеон да се затъмнят не особено благовидните политически постъпъци на Неманя. В описанието живота на Неманя от Савва, в първата му част, т.е. в описанието живота Неманин до постригането му в мънастиря, характерно е, както отбележил проф. Ковачевич в изследванието си „Неколико питаня о Стефану Немани“, това, че някои места от Хрисовула на Неманя до Хилендарския мънастир Савва е заел и поместил в биографията на баща си, като ги видоизменил и разпространил; по-забележителни са следующите две прибавки и видоизменения: 1) на място думите от Хрисовула: Бог ме постави господин „над тая сърбска земя“, Савва поставил: „над всичка сърбска земя“; 2) Савва казва, че Неманя събрал всички сърбски, разтурени поради безредиците, земи. От първата Саввина прибавка вижда се, че той е твореца на титула на кралете от династията на Неманя, които се подписват като крале на „всички сърбски земи“. От втората прибавка вижда се, че по възгледите на Савва, предадени от него на династията на Неманя, заедно с чисто-сърбските и земите на юг, юго-изток и северо-изток от Рашка (Нови Пазар), са дядовщина на Неманичите, която била разграбена от чужди народи благодарение на вътрешни безредици в сърбските земи. Савва, по такъв начин, от една страна оправдава политическата деятелност на своя баща, от друга, той постави строго определена „национална“ задача на всичка Неманина династия: Неманя събирал сърбските земи, защото Бог го поставил господар над „всичките сърбски земи“, преемниците му тряба да са и изпълнители на поставената задача. Преемниците на Неманя действително следват практическия пример на Неманя и теоретическите задачи, поставени тям от Савва: те се наричат крале от „всички сърбски земи“ и подобно на Неманя заграбят византийски земи с българско население. С теорията на сърбското обединение едновременно се оправдаваха и извършените от Неманя по отношение към Византия и братята му несправедливости, както и бъдащите беззаконни захвати на византийски земи от неговите преемници, тъй като всичко е указвало на това, че на сръбският запад безсмислено е било да се търсят завоевания; там е трябало да се водят упорни борби за обладане по-лоши земи, от колкото на северо-изток, изток и юго-изток; тук пък борбата е била и по-лесна и печалата по-богата. Успешното водене на войните със сърбския северо-запад би повело към обединението на сърбите, но това обединение тогава никому не беше нужно, па и на твореца на теорията за „сърбското обединение“. За „обединението на всички сърбски земи“, за „дядовщината“ заговориха случайно и Неманя и Савва изключително за оправдание на извършените и предстоящи заграбвания на чужди земи, които никога по-напред не са били сърбски.

Биографията на Неманя, написана от Стефан Първовенчани, се отличава от написаната от Савва с това, че в нея се дават повече биографически сведения от живота и политическата деятелност на Неманя. При изложението на различните случки от живота на Неманя, крал Стефан привожда аналогични случки и от Свещеното писание, благодарение на които по-ясно се вижда Божия промисъл в живота на Неманя. Тези паралели и сравнения едвали могат да бъдат обяснени като стилистически обрати, господствующи в XII в. във византийската литература и заимствовани от там от Стефана. По-правдоподобно ще да е предположението, че Стефановата, както и Саввината биография на Неманя са апологии на светската деятелност на основателя на династията; при това Савва оправдава политическата деятелност на баща си като подчерква неговите калугерски подвизи, а Стефан със сравнението на случките из живота на Неманя с аналогични из свещеното писание

Но крал Стефан като че ли не е обладавал с достатъчно знание свещеното писание за изпълнението на своята задача: оправданието на Неманя и прославлението на Св. Симеона. За тая задача се е заел и бляскаво я изпълнил ученикът на Савва — Доментиян.

В основанието на Неманината биография от Доментияна лежи оная от крал Стефана I, с това различие, че всичко онова, което не се нуждае в оправдание и в текстове, е пропуснато; затова всичко, което се отнася до живота и деятелността на Неманя, е подробно изложено от Доментияна и снабдено с многочислени сравнения от свещеното писание. Тези сравнения, от една страна, ясно подчеркват апологетическия характер на биографията, от друга — освещават самите факти от живота на Неманя.

Успехите на Неманичите в завоеванието на български земи в басейна на р. Морава, в днешна Зап. България, „Стара Сърбия“, и Македония се обяснява, между другото, с трудността на борбата на българското население в тия области с Византия, без чужда поддържка, само със собствени сили. За свалянето на византийското иго българите, в западните български страни, сключваха с Неманичите съюз или просто им се покоряваха; по такъв начин незабелязано растеше държавата на Неманичите за сметка на българските земи. На запад Неманичите изгубиха Захълмие, затова на изток всяко ново царствоване правеше нови приобретения и с това усилваше българския елемент в държавата на „всички сърбски земи“.

„Обединената“ от Неманичите „Сърбия“, с краля от „всички сърбски земи“, при Уроша I в същност толкова малко беше сърбска държава, че западно-европейските историци наричат Уроша rex Masehovia, rex Bulgarorum и dux bulgarorum. В писмото от Оттокара II Чешский до папата, цитирано от Енгел и от последния у П. Сречковича в „Расправа о Константину Теху“, се казва, че Урош в 1260 година изпратил на крал Белла IV против Оттокара „и власи, и гърци, и българи“.

От до тук казаното следва, че под вид на събиране и обединяване сърбските земи стана нещо съвършено друго, а именно, една част от сърбския народ (най-югоизточния) се отцепи от своите съплеменници и обърна всичкото си внимание на по-културния, но политически слабия изток, и, като се вмъкна в средата на западно-българските земи, раздели ги на две половини: северна и южна, с което си улесни завоеванието отначало на северната, а след това и на южната половина. По такъв начин се образува обширна държава, в която сърбският елемент, основателят на държавата, почти се губил посред огромната маса българи, на която той предал името си „сърби“ в смисъл на политически термин, който обозначавал принадлежността на поданиците към държавата на „всички сърбски земи“.

VI.

Новите поданици на Неманя и неговите преемници предадоха своята култура на завоевателите си. Оръдие на тая култура беше писмеността, центъра й — Света Гора. Последва едно буйно развитие на писмеността на така наречената „сърбска“ редакция на старо-българския език. Най-голямо количество паметници от тая редакция се появи към края на XII век или във времето на образуването държавата на Неманичите. Но тая редакция е съществувала и до Неманичите, доказателство на което е Мариинското глаголическо старобългарско четвероевангелие. Този паметник не се е появил в областта на сръбско-хърватския език. В него, редом със замяната на Ѫ и Ѭ с у и ю и с о, —  и се заменяват с о и е, което е особеност на българския език, и в частност на западно-българските наречия в широка смисъл на думата. Мариинският паметник е най-добро доказателство на погрешността на общеприетото в науката мнение, според което замяната на Ѫ с у е най-стара особеност от южно-славянските езици, главно на сърбско-хърватския. Тая особеност, според Мариинския паметник, се е развила като диалектически признак от най-стари времена в северо-западната част на българската (словенската) езикова територия и в това явление имаме работа със случайно и частично съвпадание в историческото развитие на двата съседни южно-славянски езици.

Писмеността, която се е развила в западно-българските области, които по-късно влезли в състава на държавата на Неманичите и която съдържа в себе си особеностите на Мариинския паметник, и оние на т.н.  „сърбска“ редакция на старо-българския език, до XII в надали в отечеството си минавала инак, освен като българска. Нея намериха сърбите в завоюваните земи във вид на местна диалектическа писменост. При Савва Стефан Първовенчани и въобще в първата половин на XIII век, когато в държавата на Неманичите съществувало известно количествено равновесие между сърбското и българско население и когато сърбите, с ревността на новопросветени, почнаха да усърдствуват в христиански подвизи и в развитието на просвещението в заетата от тях у българите т.н. „сърбска редакция у старо-българския език особено силно почнаха да се вмъкват особености от сърбско-хърватския език. Изследователите на езика на тая редакция забелязват следующите явления: I) в боснийските паметници струята на народния (сърбско-хърватски) език е по-ярко представена, отколкото в „сърбските“; 2) езика на произведенията на Савва и неговите най-близки ученици и последователи бил повече народен, отколкото езика на писателите от втората половина на XIII и целия ХV век, у които народната струя на езика е заглушена от преобладаването на несърбския старо-български елемент. Това явление можа да си намери удовлетворително обяснение само с взимането в внимание етническия състав на Босна, от една страна, и на държавата на „всички сърбски земи“ на Неманичите, от друга: в първата е било еднообразно сърбско-хърватско население в последната при Неманя сърбския и българския елементи бяха в равновесие, но при преемниците му българския елемент, повече предаден на старобългарските литературни традиции, в които много отговаряло на състоянието на живите местни говори, станал господствующ в държавата.

Покрай чертите от живите западно-български говори и от сърбско-хърватския език, сърбската редакция представлява упростена ортография. Това опростяване възникнало на българска почва дълго време преди литературната деятелност на Савва. При последния опростяването на правописанието само се е усилило и почнало да става литературна традиция. Опростеното правописание на „сърбската“ редакция почнало да изпъжда от западно-българските земи по-сложната „средно-българска редакция“, често пъти по-рано от влизането на тия земи в състава на държавата от „всички сърбски земи“. За вярване е, че на всякъде в Западна България, в обширен смисъл на думата, „сърбската“ редакция е била авангардът в разпространението държавата на Неманичите. От втората половина на XIII в. „сърбската“ редакция ще да е почнала да изпъжда от пределите на Охридската архиепископия „средно българската“ редакция. Но тъй като тая архиепископия се явява като главна подпора на българското национално самосъзнание в Македония, то, очевидно, с приемането на „сърбската“ редакция не се е свързвало представление за измяна на българската народност; очевидно, в пределите на тая архиепископия „сърбската“ редакция минавала за също такъво българско писмо, каквото беше господствуващето тук пред туй „средно-българска“ редакция. На замяната на носовките в „сърбската“ редакция с чисти гласни тук се гледало като на правописно правило, а по-късно като на правописна традиция.

„Сърбската“ редакция на старо-българския език едностранчиво и ненаучно е наречена с това име. Като основания, твърде недостатъчни, за съществующето в славянската наука название на тая редакция служат следните факти: 1) в езика на тая редакция съществува замяна на носовките с чисти гласни; в „средно-българската“ редакция обозначаването на носовките се съхранява; 2) тая писменост се развивала в сърбски земи или в такива, които са биле под сърбско влияние при Неманичите; „средно-българската“ писменост пък развивала се в България.

(Ще следва).

Публ. в сп. „Македоно-одрински преглед“, г. II, София, бр. 34-35, 18 април 1907, с. 553-556, бр. 36, 6 май 1907, с. 572-575, бр. 37, 13 май 1907, с. 590-592, бр. 39, 27 май 1907, с. 621- 622, бр. 40, с. 636-638.