МАЛКОИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ЗА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ ОТ П. К. ЯВОРОВ

(115 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА)

На 4 май нашият народ ще отбележи годишнината от героичната смърт на един от своите велики синове. Гоце Делчев (4 февруари 1872, Кукуш – 4 май 1903, Баница, Серско) загива в бой с турския аскер при село Баница, Серско. Няма да приповтарям известните данни за живота и дейноста му, тъй като с тях може да се запознаете по-подробно в сайта «Сите българи заедно». През отминалите 115  години за Гоце е писано многократно от учени, писатели и поети. Неговият образ е пресътворен и в игралното и документалното кино. Публикуван е и огромния му архив в три обемисти тома. Въпреки това ние ще останем негови длъжници.

Всред всичко писано за Гоце Делчев се откроята биографията му, писана от най-близкия му приятел поета-революционер Пейо Крачолов Яворов и публикувана през 1904 г.

Гоце не ни оставя своите спомени, но той говори за себе си и за революционната си дейност чрез словото на Яворов, където имаме възможност да се срещнем с истинския революционер – Апостола на свободата на поробените българи от Македония и Тракия. Тази биография е известна и публикувана многократно. Макар, че тя е първата белетристична творба на Яворов, тя успява да се наложи не само като биография на революционера, но и като произведение от сферата на мемоарната литература. Своя разказ Яворов допълва и с текстовете на автентични документи, свързани с Гоце и с ВМОРО, което я прави от друга страна и убедително документално четиво. Тук за първи път е отпечатано и последното и за сега известно писмо на Гоце до Яворов, на което днес не се знае къде се пази неговия оригинал.

Но освен биографията на Гоце Делчев, П. К. Яворов публикува и цикъл стихотворения в народен стил, посветени на Апостола. Те нареждат Яворов сред най-големите български поети, а тях ние заем наизуст още от ученическата скамейка.

П. К. Яворов пише и публикува за Гоце Делчев и две свои малко познати, възпоменатални статии, които и до днес са примери от блестящата публицистика на поета-революционер. Те за първи път са публикувани в легалните издания на ВМОРО – вестниците «Революционен лист» (1904) и «Илинден» (1907).

Във връзка със 115 годишнината от гибелта на Гоце Делчев по-долу предлагаме на читателите да прочетат тези две статии, които не могат да бъдат отделени от творчеството на поета, посветено на революционера, другаря и приятеля Гоце.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

П. К. ЯВОРОВ
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ

 

Който само един път го бе видял, никога вече не можеше да го забрави.

Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл образ и ни озарява пътя към свободата.

Неговият безсмъртен лик е най-съвършеният израз на духа и на подвизите на народа, който се бори за един свободен живот.

Безбройни са вече имената на оние другари великани, които паднаха и падат и които изумиха света със своя хероизъм и със своята беззаветна самоотверженост.

А ТЕХНИЯТ УЧИТЕЛ БЕШЕ ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ.

Роден в Кукуш, следвал в Солунската гимназия, свършил курса на Софийското военно училище в 1894 г., изключен по повод на един твърде характерен случай, без да бе произведен в офицерски чин, Гоце се върна в своя роден край и след като учителствува в Щип и Банско, започна своята нелегална апостолска дейност.

И от тогава до 24 април 1903 г. – цели осем години – Гоце бе въплощение на някакъв дух: не остана място в Македония и Одринско, дето да не е стъпил неговия крак. За него вредом, дето живеят българи, имаше сигурен подслон. Него нийде никой ни веднаж не предаде, макар султанско ираде да бе определило за главата му 500 и после 1000 лири и бинбашийски чин. – Мисията му на апостол-революционер и несъкрушимата му вяра даваха му оня свеж и разчетлив ентусиазъм, онази свръхчовешка енергия, която поразява и която никога не го напусна. За него нямаше умора. Като вихър кръстосваше той цялата страна. Турците го нарекоха „хвъркат“ (канатлъ). Най-големият враг на организацията Дервиш ефенди за него каза: „Кажете на тоя дивен юнак, че желая да го видя и да му се поклоня: ние всички, от цар до последното заптие, отдавна вече сме изморени – само той не се уморява.“ (Той бе няколко години наред директор на полицията в Скопския вилает. Той води следствието по Винишката афера и тогава прояви нечувана жестокост към обвинените българи. През пролетта на 1902 г. бе убит в руското консулство в Скопие.)

Той имаше за религия своите убеждения. За тях той принесе в жертва не само живота си, а, което е много по-трудно, и мислите си, защото той нямаше друга мисъл, освен да служи на освободителното дело.

Със своята блага душа, със своето безпределно като океан сърце той предразполагаше всички, които се доближаваха до него; със своята пламенна реч вкарваше и у старците духа на свободата, на братството, на беззаветния хероизъм и омайваше всички, които го слушаха; със своята несъкрушима вяра – най-мощната човешка сила, която разклаща планини – заразяваше всички, които заработваха с него. – И всеки го разбираше; всеки се чувствуваше свободен и доверчив към него; всеки бе готов да му даде сърцето си и сляпо да се покорява на всяка негова дума; и всеки заставаше с твърда вяра на поста, който той му определяше. „Където замръкваше, той не осъмваше сам; и където поминеше, оставяше утъпкан път за всеки апостол и борец.“

Той създаде първите комитети в селата, първите чети в горите, първите конгреси в градовете. – И въпреки туй неговата скромност бе безподобна, несравняема, едничка по рода си. С това свое качество той поразяваше всички и тогава, когато вече държеше нишките на цялата Организация.

При постоянните опасности той бе всякога бодър и засмян, всякога пъргав и безстрашен. Сам се излагаше, но свидно му бе да излага другите.

Чужд на всякакъв шовинизъм, той работеше за всички, които страдат под тиранията. И пред неговата пламенна и убедителна реч изчезваха всички национални вражди в името на една самоуправна Македония. Пред неговото възторжено предричане на една федеративна республика на Балканския п[олуостро]в изчезваха всички племенни ненависти.

Той любеше, обожаваше народа, а народът виждаше в неговото лице най-близкия, най-верния, най-любимия свой учител, приятел и син. За тоя народ той живя, работи без умора и умря. И народът по всички краища на Македония и Одринско отдавна му пееше и пее песни – задушевни, пленителни песни.

Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл и безсмъртен образ и ни озарява пътя към свободата.

В. „Революционен лист“, бр. 1, 12 август 1904, с. 3-4.

 

* * *

 

П. К. ЯВОРОВ
ПET ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ

 

Пета година вече ний посрещаме тази тъжна и тържествена дата, която за минута ни откъсва от трагизма на настоящето и ни пренася в неотдавнашното наше минало – във времето на пламенния ентусиазъм, на непостижимия борчески полет, на крепката вяра и упованието – времето на изумителната творческа и съзидателна работа, което се завърши с трагичната илинденска епопея.

„Как мало прожито, как много пережито!“

Тоя покъртителен вик на Надсона, певеца на безименните човешки страдания, неволно се изтръгва от нашите гърди при спомена за оная могъща фигура, която изпълва тази епоха на идеализъм и на творчество – фигурата на Гоце Делчев.

Пет години!

Колко малко време ни дели от деня, в който вражеският куршум в Баница покоси живота на великана, който в чудна хармония съчетаваше и изразяваше интелекта и вдъхновението на правата наша борба и който разнасяше светкавиците и бурята на революцията в умовете и сърцата на македоно-одринските роби! Но колко много е преживяно в тия пет години! Каква голяма дан е трябвало светлото дело на Делчевци да заплати на егоизма и неразбранщината, на невежеството и некултурността!

В тия пет години ний дочакахме тържеството на безумието в редовете на борците, за които до неотдавна имаше широко място за задружна и обща борба, в името на освободителния идеал. В тия пет години егоизма и низките инстинкти удържаха върх над идеализма и себеотрицанието, духовната слепота – над светлото съзнание на бореца за правда и свобода; Гоцевите завети бидоха погаврени и дори опетнени с позора на подли братоубийства; местата и ролите се забъркаха; общите врагове на общото дело се оставиха на заден план.

И днес воят на безумието продължава да свирепствува в помрачените съзнания... Ний може би сме жестоки егоисти по отношение на Гоце като личност и революционна фигура, когато съжаляваме, задето днес го няма между нас.

Ний сами не можем да положителен отговор, дали неговия светъл ореол, който го окръжаваше приживе, окръжава го и след смъртта, би спечелил или би изгубил временно сред жестокостта и безумието на преживените моменти. Но в нашето съзнание господствува непоколебимата мисъл, че той трябваше днес да живее, ако не за своето собствено име, то за делото, на което той бе един от най-мощните творци. Да, той трябваше да живее. Оплаквайки загиналите наши великани, ний съзираме две незапълнени празнини, две места, които очакват и до днес да бъдат заети от достойни приемници: това са местата на Гоце Делчева и Даме Груева. И ний дълбоко вярваме, че при великия дух, могъщата мисъл, обаянието и примера на двамата живи великани безумието не би взело тия ужасающи размери; самолюбието и егоизмът не биха възтържествували; Революционната организация би намерила сама, чрез собствените си вътрешни сили, пътя на обновлението; безименните и неотговорни външни фактори не биха държали в духовен плен учениците на Гоце Делчева...

Нека прочее на днешния печален празник у искрените продължители на Гоцевите завети проблесне съзнанието на дълга към поробената родина и нека те с вяра в бъдещето сгъстят своите редове за тържеството на тия светли завети.

В. „Илинден“, год. I, бр. 39, 21 април 1907, с. 1.