110 ГОДИНИ ОТ ПРОВЕЖДАНЕТО НА РЕВАЛСКАТА СРЕЩА (1908)

(АНАЛИЗЪТ НА СИМЕОН РАДЕВ И ДОКУМЕНТАЛНИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА)

През юни тази година ще отбележим 110 години от провеждането на Ревалската среща между руския император Николай II и английския крал Едуард VII. На тази среща двамата монарси ще обсъдят редица важни въпроси както от международното положение в Европа, така и в Азия, където и двете държави имат своите интереси. По отношение на разстановката на Силите в Европа е заделено специално място на отношенията с доскорошните съюзници на Русия Австро-Унгария и Германия. Започва новото прегрупиране на Силите, което най-ясно ще се открои както в навечерието, така и през самата Първа световна война.

Това, което прави особено впечатление с организирането и провеждането на Ревалската среща е че Русия само няколко месеца по-късно след сключването на Тайната руско-българска конвенция в Евксиноград през септември 1907 г. започва да я изпълнява, като и България от своя страна също започва да се съобразява с нея.

КРАЛ ЕДУАРД VII

В член 1 от конвенцията изрично е подчертано, че „Българското княжество, се задължава към Русия да й предаде напълно върховното ръководство на външната политика, във всичко, що се отнася до македоно-одринския въпрос; България се задължава да не повдига самостоятелно този въпрос нито в бъдеще да се опитва да го разрешава с въоръжена сила.“ А с член 2 от конвенцията „България се задължава в пределите на своята държава да потъпква всяко македонско движение и особено да арестува всички образуващи се на нейна територия чети.“ С член 10 пък Русия „признава на България правото, да издействува независимостта си от Турция и превръщането си в независимо царство.“ А в такъв случай „Русия се задължава да издействува одобрението на подписавшите Берлинския договор Велики сили.“ По отношение на Австро-Унгария двете сили постигат договореността, че й се признава правото на „владение в турските провинции“.

На другите членове няма да се спирам, но всеки интересуващ се може да ги прочете в книгата „Руско-българските тайни договори. Българският суверенитет и независимост и цар Фердинанд“ (2017).

Първият ход в изпълнение на конвенцията от страна на Русия, която все още има проблеми след ударите, които понася във вътрешен и международен план – Първата Руска революция и Руско-Японската война – е провеждането на Ревелската среща през юни 1908 г.

Двамата монарси обсъждат въпроса за засилването на чуждестранния контрол в Македония и за разширението на Мюрцщегската реформена програма. Но до писмено споразумение и решение така и не се стига, а само до обмяна на мнения по Македонския въпрос и планове в рамките на близкото бъдеще. Много от авторите, работили по темата, отстояват становището, че на тази среща почти е постигнато решението за налагане на Турция автономия на Македония. Нерешителността на Николай II ще предреши осъществяването на автономията на Македония, тъй като на ход ще излязат на политическата сцена младотурците, които няколко седмици след Ревалската среща ще обявяват Младотурската революция. С тези действия на младотурците ще се предотврати евентуалното вземане на решения за осъществяването на автономията. Това може да се потвърди или отхвърли един ден, когато имаме на разположение протоколи от тази среща.

По другия, 2 член, от развитието на събитията става ясно, че българските власти предприемат сериозни мерки на територията на Княжеството срещу ВМОРО и се достига дори до там, че министър М. Такев отправя закани за арестуването на д-р Христо Татарчев и Христо Матов, докато организацията подготвя свикването и самото провеждане на Кюстендилския конгрес (март 1908 г.) По стечение на обстоятелствата само два месеца по-късно след сключването на Тайната конвенция групата на Яне Сандански чрез Тодор Паница нанася най-силния тогава удар срещу ВМОРО, убивайки Иван Гарванов и Борис Сарафов.

Другите цитирани членове от конвенцията са също в ход за тяхното изпълнение – на 22 септември 1908 г. България, съгласувано с Австро-Унгария, обявява своята независимост, а властите от Виена обявяват анексирането на Босна и Херцеговина. Русия със своите действия, зад които стоят доста нечисти намерения и ходове, първа ще признае Българската независимост през април 1909 г. и ще предприеме стъпки за съдействие и пред другите Велики сили за нейното признаване.

По такъв начин са изпълнени основните членове от Тайната конвенция, а за нас българите за пореден път след Сан-Стефанския договор остана още една химера, още една несбъдната мечта – оповестяването на автономията на Македония, за да се запази българския народ от бъдещите сътресения и национални катастрофи, както и от очакващия го геноцид и денационализация.

Може би досега за Ревалската среща, след книгата на проф. Павел Милюков за външната политика на Русия по времето на Изволски, най-добри са текстовете на Симеон Радев, които вземам от неговите спомени „Лица и събития от моето време“ и от неговите статии за срещата, публикувани веднага след нейното провеждане на страниците на редактирания от него вестник „Вечерна поща“.

Цочо В. Билярски

* * *

 

СИМЕОН РАДЕВ
Из „ЛИЦА И СЪБИТИЯ ОТ МОЕТО ВРЕМЕ“, ТОМ IV

ТАКТИКАТА НА АНГЛИЙСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ ДА ИЗПОЛЗУВА НЕГОДУВАНИЕТО НА РУСИЯ ОТ AВCTPИЙСКАТА ИЗМЯHA И ДА Я ПРИВЛЕЧЕ КЪМ СВОЯТА ПОЛИТИКА ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС. НОВИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ НА СЪР ЕДУАРД ГРЕЙ ПО PЕФОPМИТЕ. ЕДНА НОТА НА ИЗВОЛСКИ ПО СЪЩИЯ ВЪПРОС. СРЕЩАТА НА АНГЛИЙСКИЯ КРАЛ И НА РУСКИЯ ИМПЕРАТОР В РЕВАЛ

В действителност изгледите на положението не бяха така мрачни както ги представляваше княз Фердинанд със своя навик на преувеличения и изкуственост. Рапортът на Палеолог е от 11 май, а в това време беше в пълен ход сближението между Англия и Русия, упътвайки ги към разбирателство по Македонския въпрос. Аз ще се върна пак върху обратът, който бе настъпил в Русия веднага след коварната измяна на Австрия. Сведенията, които Николсон бе дал от самото начало за това на своето правителство, ставаха всеки ден по-надеждни за английската политика. На 18 февруари той пишеше: „Искането щото Русия сега да напусне своето сътрудничество с Австро-Унгария и да се нареди на страната на Западните сили по въпроса за реформите в Македония е може-би, фактически всеобщо в печата и, както разбирам, е поддържано от голямата част на общественото мнение. Аз имам всяко основание да вярвам, че гореспоменатия възглед се споделя също и от руското правителство.“ Николсон добавяше, че няма много да закъснее щото насочването на Русия към тая политика да вземе и практическа форма. „В меродавните кръгове - бележеше той - има силно желание да се ускори изпълнението на реформите в Македония и да се осигурят и покровителствуват интересите на славянските населения; и, за да се постигнат тези цели, смята се за необходимо (Русия) да се нареди до тия Сили, която са въодушевени от същите намерения. В заключение Николсон, казваше че в Русия гледали сега към Англия като към най-подходяща помощница за тласкането напред разрешението на Македонския въпрос и се надявали, че с нейното сътрудничество, с това на Франция и, може би, на Италия, ще може да се образува една група, която да накара Турция да приеме реформите, смятани като безспорно съществени.

Между туй общественото мнение в Англия настояваше все по-силно за една енергична политика по Македонския въпрос и Балканския комитет, в който влизаха общественици и политически мъже с име и влияние, правеха натиск върху правителството, за да излезе с една нова инициатива. Сам Едуард Грей смяташе, че такава една задача му се налага. Той предложи най-напред щото преследването на четите да не се оставя на турската войска, чиито издевателства върху християнското население бяха известни, а да се повери на жандармерията под командата на европейските офицери в нея. Австрия се обяви веднага против. Що се отнася до Русия, Изволски възрази, че руското обществено мнение не може да се съгласи офицери руси да водят турци в сражения „със славянските братя“, т.е. с българските чети и със сръбските. На 3 март Едуард Грей изпрати една циркулярна нота до Великите сили с нови предложения по реформеното дело в Македония. Нотата предлежеше, по английския парламентарен обичай, да бъде обнародвана в една синя книга и бе редактирана със силни думи от естество да задоволят английското обществено мнение. Тя съдържаше също и строги предупреждения към Великите сили. Сър Едуард Грей изтъкваше тежката нравствена отговорност, която пада върху тях за положението в Македония и напомняше задължението, което им се налагаше от член 23 от Берлинския договор. Енергична по своя тон, нотата на сър Едуард Грей показваше обаче едно отстъпление от твърдата политика на неговия предшественик. Лорд Лансдаун бе предложил за Македония един генерал-губернатор не турски поданик и назначаван със съгласието на Великите сили. Сър Едуард Грей подновяваше това предложение, но в една смекчена форма. Той говореше за генерал-губернатор, на когото да се даде свободна ръка и който да не може да бъде уволняван без съгласието на Силите, но бележеше по-нататък: „Генерал-губернаторът би бил турски поданик и въпросът дали той ще бъде християнин или мюсюлманин би бил от сравнително малко значение, ако другите условия, като например личния му характер, неговите права и положение, са задоволителни.“ По-нататък сър Едуард Грей предлагаше намаление на турската войска, за да не става нейното поддържане непоносимо бреме за бюджета на трите вилаета, увеличение състава и правата на жандармерията, разширение на контрола на Финансовата комисия. В замяна на намалението на турската войска в Македония, сър Едуард Грей предлагаше щото Великите сили да дадат на Турция гаранция срещу всяко нападение от вън върху територията на трите вилаета докато изпълнението на реформите се извършва задоволително. Английският министър препоръчваше да не се взима предвид факта, че тия искания могат да срещнат съпротива в Цариград. Винаги Турция била противостояла, но ако Великите сили настоят сериозно и единодушно, тя щяла да отстъпи, както е правила и при други подобни случаи. Сър Едуард Грей обръщаше внимание на Силите, че тяхното несъгласие може да доведе до разпадането на Европейския концерт и, като остане въпроса за Македония неразрешен, може да се повдигне Източния въпрос с всичките му опасности за мира.

Нотата на сър Едуард Грей не намери руския министър на външните работа подготвен да я посрещне с пълно одобрение. (Тя е публикувана в: Turkey, № 1 (1908). - Further correspondence respecting proposals by His Majesty's Government for reforms in Macedonia. London, 1908, docum. № 6.) Изволски клонеше несъмнено към сътрудничество с Англия и доказа това със споразумението, което сключи с нея за Централна Азия; но по Македонския въпрос, въпреки оптимистическите предвиждания на Николсон, оставаше още под влиянието на Азиатския департамент и на идеите, който Зиновиев бе поддържал от Цариград, т.е. Македонския въпрос да остава неразрешен основно, докато Русия дойде в положение тя да го разреши. (Азиатският департамент - отделът в руското Външно министерство, който се занимаваше с работите в Балканския полуостров, Турция и Средния Изток.) Така Изволски посрещна английската нота с известна възражения. Нему не се нравеше много идеята за генерал-губернатор на трите вилаета. Той я намираше неудобна, защото щяла да значи дълбока промяна в административната система на Турция и защото султана нямало да я приеме. Изволски също клател глава - пишеше Николсон - досежно даването гаранция за Турция против едно нападение от вън. Това щяло да бъде нагърбване с едно задължение с големи отговорности и, може би, неизпълнимо при дадени обстоятелства. Очевидно Изволски е имал пред вид една турско-българска война, при която Русия не можеше да пази Турция. Три деня след тоя разговор руския министър пишеше на Николсон: „След като размислих добре, дойдох до заключението, че най-доброто, което в този момент може да се направи, то е да се остави свободно поле за предложенията на сър Едуард Грей.“ На 17 март сър Едуард Грей в едно частно писмо до Николсон отговаряше, че ако Силите отхвърлят предложенията му, Изволски можел да направи предложения близки до тях и да спечели така нравствен кредит за руското правителство. – „Единствения шанс, който аз виждам, за да се постигне напредък с македонските реформи - пишеше Грей - е да сложим всичките наши карти на масата при най-добрата сгода. Аз вярвам, че известен напредък ще бъде постигнат ако постъпим така и че никакъв напредък няма да се постигне иначе. (British Documents..., vol. V, № 192, р. 235.) Английската нота стана известна в печата. Изволски се чувствуваше принуден от руското обществено мнение и той да излезе с едно свое предложение. Но, твърде повърхностен, за да изучи сам положението в Македония и твърде слаб, за да противостои на мнението на своите подведомствени, неговият проект отражаваше почти изцяло старата руска политика на Зиновиева. Наместо генерал-губернатор, титла която все пак можеше да даде една идея за самоуправление, Изволски препоръчваше един главен инспектор, качество което вече имаше Хилми паша и с права, които той притежаваше вече по предишни споразумения с Портата, но с условие да не може да бъде уволняван в предвидения срок без съгласието на Силите. Той също предвиждаше разширение правата на контрол върху администрацията от страна на финансовата комисия, при еднакво участие в нея на Великите сили. С това той подчертаваше международния характер на европейската намеса в Македония, в началото австро-руска. Тук руската политика извършваше една крачка напред в духа на желанията изказвани от руския печат. Изволски привличаше вниманието на Силите върху една препоръка на европейските ръководители на македонската жандармерия, щото във всяко село да бъдат назначени по нейно посочване и въоръжени хора, които да го пазят от нападения. Аз не можах сега да препрочета тоя пасаж от нотата на Изволски без да изпадна в учудване от химеричността, която той издава в оценката на фактическото положение в Македония. Като се знае например, че всички български села участвуваха в Революционната организация, може ли да се помисли друго освен това, че „пъдарите“, за които става дума, ще бъдат нейни агенти? Действително в едно частно писмо до Николсон държавният подсекретар на външните работи Хардинг бележеше, че тия въоръжени хора много лесно биха могли при дадени обстоятелства сами да се присъединят към четите. (В потвърждение на това бих могъл да цитирам един исторически пример. Турското правителство бе назначrло в Гърция въоръжени гърци, тъй наречените арматоли, които да пазят населението от разбойници. Знайно е, че те образуваха кадрите на гръцката революционна войска.) Руската нота беше незадоволителна за английското правителство. Хардинг се надяваше, че след преговори между двете правителства ще се стигне до едно споразумение, с което да се получи за Македония нещо повече от пропадналата съдебна реформа. Размяната на мисли е продължавала цял месец, докато е станало явно, че за пълното съгласие е необходима, както се казва днес, една среща на високо равнище. Тази нужда се чувствуваше и от двете страни. На 13 април Хардинг пишеше на Николсон: „От Руското посолство ми казват, че едно посещение на краля при императора в Ревал би било крайно добре посрещнато (в Русия, б.м.). Аз настоях за това пред Грей преди няколко дни и той щял да говори на Асквит, но не е възможно нищо да се уреди докато краля се върне през май. Моментът ми се вижда благоприятен...“ Това посещение е по моето мнение работа, която трябва да преследваме сега; то може да бъде ключът за разрешението на много въпроси като се поправи на императора и на русите и ги накара да работят с нас в Близкия и Средния изток. - Ние сме много обнадеждени досежно македонските реформи. Ако успеем да се споразумеем с Русия, ние ще можем да осигурим сътрудничеството на Франция и Италия и макар Австрия и Германия на първо време да правят обструкция, имаме основание да вярваме, че на Германия ще бъде толкова неприятно да види една комбинация от четири сили в опозиция спрямо нея и Австрия, че тя ще върви по неволя с нас и по тоя начин ще накара и Австрия да стори същото.“ Английското правителство беше обнародвало в една Синя книга руския проект и своя отговор. Хардинг обясняваше защо е станало така. Целта била да се осветли общественото мнение в Европа. „Знаейки -бележеше Хардинг, - че нашия възглед ще бъде благоприятно посрещнат от руския печат, ние също знаехме какво въздействие ще има това върху Изволски. Аз съм щастлив да науча от Вас, че не сме се лъгали.“ Действително, в разлика от своите предшественици, които гледаха дали императора е доволен от тях или не, Изволски беше крайно чувствителен към това, което руските вестници пишеха за неговата политика. Техният глас засягаше не толкова неговото положение, колкото неговата позната амбициозност. Много по-голяма сметка трябваше да държи английското правителство за английското обществено мнение. „Нашето държание по Македонския въпрос - бележеше Хардинг - е много одобрено в тази страна (т.е. Англия, б.м.) и поради тази причина би било невъзможно да приемем проекта на Изволски какъвто е.“

В началото на май кралят дал съгласието си. Срещата между двамата владетели стана в Ревал на 9 и 10 юни. Крал Едуард се придружаваше от сър Чарлс Хардинг, комуто английското правителство бе дало, само за тоя случай, качеството на министър; руския цар - от председателя на Министерския съвет Столипин и от Изоволски. Имаше няколко причини, за да бъде срещата в Ревал сърдечна. Споразумението станало между двете държави по въпросите на Централна Азия беше било изпълнявано и от двете страни с пълна лоялност при случки, които в друго време биха докарали конфликти. Крал Едуард водеше сестра на майката на Николая II и роднинската атмосфера се усилваше още повече от присъствието на кралицата и на двете императрица, бившата и настоящата. От друга страна, сър Чарлс Хардинг имаше лични връзки с Изволски от времето, когато бе посланик в Петербург (1904 - 1906 год.). От един негов писмен доклад до сър Едуард Грей знаем за размяната на мисли, която станала между двамата. (Отчет за тоя разговор има и от Изволски, в едно негово писмо до руския посланик в Лондон граф Бенкендорф. Документът е публикуван от Siebert (1921 г.) в известната му книга, но частта отнасяща се до Македонския въпрос е пропусната.) Разговорът между тях траял три часа. Той се прострял върху Персия, Афганистан, Индия, както и върху Македония. Сър Чарлс бележи, че Македонския въпрос ги занимал най-дълго. „Изволски каза - пише Хардинг, - че проекта за македонските реформи бил един от тия въпроси, които той имал най-присърце и по който руското обществено мнение, както се показвало в печата, държало силно. Toй лично щял да бъде щастлив да приеме изцяло проекта съставен най-напред от сър Едуард Грей ако да беше видял най-слабия изглед, че ще бъде одобрен от останалите Сили и най-накрая от султана. Той знаел обаче, като факт, че тоя проект би срещнал най-силна съпротива от страна на Германия и Австрия.“ Изволски предвиждал също мъчнотии ако се внесат драстични изменения в неговия план както той бе изложен в новата руска нота. Касаеше се за една нота съставена от него тъкмо преди да тръгне от Петербург за Ревал и в която той разширявал някои от старите свои предложения. „Той ми напомни - продължаваше Хардинг, - че Русия е постоянно в мъчно положение спрямо Германия, вследствие военното надмощие на тази сила на границата, че в Германия съществувала нервозност досежно бъдещите политически развития (на отношенията, б.м.) между Силите, и че възрастта и слабото здраве на австрийския император били един извор на безпокойство за бъдещето. Повелително се налагало поради това Русия да действува с най-голяма предпазливост спрямо Германия и да не й дава никаква причина за оплакване, че подобряването на отношенията на Русия с Англия било съпроводено със съответно разваляне на отношенията на Русия с Германия.“ Изволски казал: в последните два месеца германското правителство официално се оплакало пред него неведнъж за враждебността на руския печат спрямо Германия. Той сам съжалявал за тоя език на руските вестници, който впрочем, както той вярвал, изразявал истинските чувства на руския народ, но бил принуден да признае, че не може да вземе никакви мерки при съществуващата свобода на печата. Посещението на председателя на Френската република в Лондон, на английския крал в Ревал и предстоящето посещение на френския президент в Русия нямало да подобрят това положение. Изволски изразил надеждата, че последната му нота, за която той имал основание да вярва, че германското правителство би могло да бъде склонно да я приеме каквато е, ще бъде приета и от сър Едуард Грей като предел, до който въжето може да бъде опънато без да се скъса. Руският министър изказал също своята надежда, че посещението на крал Едуард в Ревал ще бъде увенчано с оповестяването на пълното съгласие между Англия и Русия досежно македонските реформи. Хардинг отговорил:

- Когато тръгнах от Лондон, текстът на Вашата последна нота не беше получена от сър Едуард Грей, тъй като само едно телеграфическо резюме бе пратено от г. О'Берн. Поради това сър Едуард Грей не можеше да ми даде пълни и определени наставления, макар да ме упълномощи да направя внушения за разрешението на някои от висящите още точки.

Хардинг получил текста на руската нота в Кил, където кралската яхта беше се спряла и бе приветствувана от брата на германския император. Той видял от нея, че едно почти пълно споразумение е било постигнато между двете правителства, но забелязал на Изволски, че е невъзможно то да бъде оповестено, освен ако той приеме компромиса, който ще му бъде предложен. Хардинг се спрял след това върху казаното от Изволски досежно Германия.

- Английското правителство - казал той - не е въодушевено от враждебни чувства спрямо Германия, с която то тъй много желае да поддържа най-приятелски отношения. То много добре разбира, че трябва да се избегне всяко действие, което би могло без нужда да раздразни и да възбуди до крайности чувствата в Германия. Такова едно държание е вероятно даже по-необходимо за Русия; но що се отнася до английското правителство, това не значи че то би било готово да пожертвува своите основателни интереси или въобще интересите на хуманност, за да се избегне злата воля на Германия, тъй като подобно едно поведение би било най-сигурния начин да се предизвика тая зла воля. Въпреки, че държанието на английското правителство спрямо Германия е било, и е, абсолютно коректно, невъзможно е да се пренебрегне факта, че поради ненужното голямо разширение на германската морска програма едно дълбоко недоверие се създаде в Англия досежно бъдащите намерения на Германия. Това недоверие ще расте още повече с течение на времето, с изпълнението на германската програма и с увеличението данъците в Англия наложено от взимането на необходимите морски противомерки. След седем или осем години може да настъпи едно критическо положение, при което Русия, ако е силна в Европа, може да бъде арбитър на мира. По тази причина - обясни Хардинг - абсолютно необходимо е Англия и Русия да поддържат помежду си същите сърдечни и приятелски отношения, каквито съществуват сега между Англия и Франция, толкоз повече, че между Русия и Англия съществуват идентични интереси, от които разрешението на Македонския въпрос не е най-малкия.

Пристъпвайки към разглеждането на последната нота на Изволски по македонските реформи, Хардинг забелязал, че сър Едуард Грей не счита, че правата на главния инспектор да назначава чиновници в трите македонски вилаети са достатъчно ясно определени. Той направил от своя страна едно предложение в този смисъл: ако има възражения против това щото чиновниците да бъдат назначавани от главния инспектор, което английското правителство намирало за твърде желателно, да се приеме като компромис той да ги посочва на Портата и тя да получава от султана тяхното назначаване. „Аз прибавих - пишеше Хардинг, - че английското правителство е готово да направи всякаква жертва от формалната страна при условие щото същността от неговите искания да бъде запазена. Прибавяйки това предложение то гледа да избегне всяко обвинение, че се нарушават суверенните права на султана.“ Изволски откровено признал, че приемането на предложението на английското правителство е във висша степен желателно, но много моли щото това искане да не бъде предявено твърде настоятелно. Toй поддържал, че правото да назначава чиновниците се съдържало по смисъл в компетентността дадена на Xилми паша с ирадето от 1902 година и било засилено по-нататък в първата руска нота от април. Тая точка била достатъчно изяснена и сега не трябва да бъде повдигана, понеже би предизвикала безконечно протакане на време и разисквания и би могло да тури в опасност останалата част от проекта. „Аз попитах г. Изволски - пишеше Хардинг - дали иска да ми даде да разбера, че правителствата на Германия и Австрия са вече приели проекта, и той ясно ми каза, че стига да не внесат по-нататъшни изменения, той смята, че са го приели. - Аз му казах, че ако напише на едно парче книга, че той тълкува фразата „pouvoir au remplacement“ в параграф 4 от член 17 от ирадето от 1902 година като значещо потвърждение от султана на назначенията на чиновници от страна на главния инспектор, тогава ние ще бъдем в пълно съгласие. Toй отговори, че се колебае да направи това преди да е обсъдил въпроса със своите чиновници, но изказа желание щото сър Едуард Грей, като потвърди получаването на нотата, да изрази надеждата, че такова е тълкуването, което руското правителство дава на тази фраза.“ Така със своя отбеглив отговор Изволски отказваше да вземе лична отговорност за тълкуването на една нота подписана от него, докато не чуе какво е мнението на Азиатския департамент, а от друга страна даваше свобода на сър Едуард Грей да я тълкува както желае. Англичанинът повдигнал и други два въпроса. Единият се отнасял до дейността на чуждите офицери в македонската жандармерия. Английското правителство настоявало, че те трябвало да имат правото да ръководят жандармерията и да си служат с нея, когато действуват заедно с турската войска в преследването на четите. Изволски се съгласил, но пак отбегливо, като казал, че е напълно съгласен, но че въпросът трябва да бъде уреден от Финансовата комисия, за която се предвиждаше, че ще получи увеличени права за контрол. Вторият въпрос повдигнат от Хардинг се отнасял до едно положение в последната руска нота от 3 юни отнасяща се до упражнението на бюджета на Македония. Тук не съм на ясно, тъй като последната руска нота не е била обнародвана. Сър Едуард Грей искал да знае дали правилно тълкува това положение в руската нота. „Г-н Изволски отговори - пише Хардинг, - че така го разбира, но че щял допълнително да разпита по тая точка. Той предложи щото сър Едуард Гpeй в отговора на неговата нота от 3 юни да направи едно изявление с тълкувание в тая смисъл.“ Хардинг казал тогава на Изволски: макар Вашата нота да не пристигна на време и да не съм упълномощен от сър Едуард Грей за това, вярвам, че мога да заявя, че той ще намери Вашата последна нота задоволителна, с изключение на точките, по които вече разисквахме. После го попитал каква трябва да бъде следващата стъпка при отнасянето ни до Силите за образуването на подвижни жандармерийски части в Македония. Изволски казал, че тъй като идеята била на сър Едуард Грей, предложението би трябвало да бъде направено от него. В такъв случай - казал Xардинг - ние ще разчитаме на пълната ваша поддръжка.

Направих дълъг анализ на разговора между Хардинг и Изволски защото представата за това, което се бе говорило в Ревал, е останала погрешна за много хора. От изложената от Хардинг размяна на мисли се вижда, че макар гледищата на двете правителства да са се приближили още повече, до пълно съгласие не се е стигнало. Англия си запазваше правото да поддържа своите предложения, без да бъде сигурна, че ще успее да получи накрай одобрението на Русия. Това щешe да зависи много от съвещанията, които Изволски, според думите му, трябваше да има след завръщането си в Петербург с неговите чиновници, т.е. с Азиатският департамент, където, както вече казах, владееше старата атмосфера по Македонския въпрос. Навън обаче впечатлението от срещата в Ревал беше, че между правителствата се постигнало споразумение за бъдащата им политика по Македонския въпрос. Понеже се знаеше вече, че Англия беше предложила генерал-губернатор за Македония, предполагаше се, че именно на тая основа, значи автономията, бе станало англо-руското споразумение. У българския народ се родиха големи надежди и в турските кръгове силна тревога. В друг един труд, който при печатането на тези мемоари ще си намери тук мястото, аз обясних как тая тревога у турците, която скоро се превърна в паника, породи Младотурската революция. Ще цитирам само думите, които ми каза в Солун моя съгражданин Ниязи, излязъл с чета преди Енвер бей:

- Ние - заяви ми той - въстанахме против султана, за да спасим Македония.

Целта бе напълно постигната. Младотурската революция тури край на европейската намеса.

Тя тури край и на следваната до тогава политика на България. Програмата да се реши Македонския въпрос чрез Великите сили пропадна и все повече почна да взима връх идеята, че Македония може да се освободи само чрез българското оръжие. Така се отвори пътя към Балканската война с нейните трагични последствия. В тая смисъл може да се каже, че Младотурската революция беше първата българска национална катастрофа.

 

* * *

 

СВИЖДАНЕТО В РЕВЕЛ И НАДЕЖДИТЕ НА МАКЕДОНИЯ

По-рано имаше в тази страна смели хора, които казваха: „Чрез революционната ни борба в Македония ще принудим Европа да се намеси.“ Сега официална България мисли скрито: „В политиката на Европа ще търсим постоянно предлог за бездействие.“ Ето, изразен в драстическа форма, дълбокия душевен преврат, който се е извършил в нашите ръководящи кръгове, от нещастното въстание насам. България се убоя от делото, което сама бе почнала, и в момента, когато то става опасно, тя отвръща погледите си от него. Подобно на пословичната птица щраус, която си заравя главата в пясъка, за да не вижда как наближава бурята, България си създава все нови илюзии, за да не бъде заставена да се вгледа в ударите, които й се нанасят, и в катастрофата, която я грози. България, против която от пет години насам е насочен, под булото на някаво реформено дело, най-жестокия поход на разрушение, който е бил някога предприет срещу един народ, същата тази България, бидейки отчаяна вече в себе си, търси да се надява в Европа. И на тези, които викат: „Вижте, нацията ни загинва!“ тя отговаря: „Чакайте, че Европа готви нещо!“ Преди три години официална България казваше: „Нека се свършат преговорите по финансовия контрол, сетне ще видим.“ Те се свършиха и ние нищо не видяхме, освен едно удвоение на преследванията. Сетне, г. д-р Станчев откри внезапно, че злото в Македония произтичало от това, че затворите били лоши, и на нетърпеливите хора се внуши: „Европа се е заловила да реформира тъмничната система, чакайте да видим какво ще излезе.“ Какво излезе? Хилми паша увеличи затворите, защото те бяха тесни, за да поберат всички арестувани българи. Сега, когато всеки ден ни донася вести за нови разрушения в Македония – тук клане, там пожар – там от гърци, тук от сърби – сега, когато Македония е оставена без защита на всичките злодейски удари, меродавна България ни утешава: „Обърнете погледите си към север и вижте какво става в Ревал.“

Ние виждаме какво става на север. Двама могъщи владетели, обладани от най-добри чувства за европейския мир, размениха благи мисли за бъдещето. Ние най-много се радваме за тази среща, защото тя увенчава една политика, в която от толкова години насам – единствени в българския печат – ние виждахме най-добрата гаранция за правилното разрешение на балканските проблеми. Англо-руското съглашение може да има, обаче, значение за съдбата на Македония само ако България поеме върху себе си рискът на едно военно действие. Европейските вестници съобщават, наистина, че Англия и Русия дошли до едно споразумение относително новата реформена програма за Македония. Това е вероподобно. Но какви ще бъдат следствията от тази програма?

Или тя е съставена по начин, щото да не срещне сериозна опозиция от султана, и тогава от нея не можем да очакваме никакво истинско подобрение; или тя съдържа коренни мерки, и тогава сигурно е, че Турция ще я отхвърли. В Македония не може да се въведат истински реформи освен във вид на автономия, т.е. чрез една власт, която би била откъсната от централното управление и особено от Илдъза. Това би значило Македония да се изтръгне фактически из под турското господство, а на тази жертва султана ще се реши само след една несполучлива война. Можем ли да се надяваме, че Англия и Русия ще отворят война на султана, за да му наложат някакви реформи в Македония? Такава наивност не би била простена на никого. Ако някой има интерес да воюва за Македония, това сме ние, българите. Щом нам ни липсва куража за подобен риск, султана може да бъде спокоен за своята власт в Македония. Ще му се предложи нов проект, той ще го отхвърли; ще му правят давление, той ще поиска поправки, Европа ще преговаря, и това ще трае с години, додето се уморят посланиците и станат отстъпчиви.

А през това време опустошението в Македония ще продължава. Вече учебното дело е разстроено: то ще се унищожи съвсем. Вече българското население е отчаяно: то ще изпадне в пълна апатия. А тероризмът ще погубва ония, у които духът няма да бъде сломен.

Ето перспективата, която ни се рисува, когато се питаме какво ни очаква в Македония. Но ръководящите кръгове ни казват: „Обърнете очите си към Ревал.“ С такава дълбока политика и барон Георги може да управлява България…

Публ. във в. „Вечерна поща“, бр. 2427, 4 юни 1908 г., с. 1.

 

* * *

 

АНГЛО-РУСКАТА ПРОГРАМА ЗА МАКЕДОНИЯ

Известията, които ни донесе вчера телеграфа върху новата реформена програма, са твърде откъслечни, за да можем за се произнесем върху тях. Изглежда, че Русия и Англия са се споразумели да създадат нещо средно между първите два проекта. Дали от този компромис е излязло едно практично и жизнеспособно дело, за това не можем да съдим по настоящите непълни данни.

Англия е пожертвувала своята идея за назначението на един генерал-губернатор за Македония, и, несъмнено, тази отстъпка е съществена. Начело на македонските реформи ще остане пак един генерален инспектор. Проектът обещава, че тоя висок сановник ще бъде назначаван за един срок от 7 г. и че длъжността му ще бъде съпроводена с големи права. Ние чухме снощи някои наши политически деятели да се произнасят с известно доверие спрямо тоя пункт от руско-английската програма. Тия надежди ни се виждат абсолютно безосновни. И друг път сме казвали, че султана води в Македония една строго определена национална политика, на която симпатизират всички просветени турци. Щом поста на генерален инспектор бъде поверен на един турчин, колкото широки и да са неговите права, той няма никога да си послужи с тях, за да промени едно положение на нещата, угодно на султана и съобразно с интересите на турския властвующ национализъм. Знайно е, че, без да ги е добил по чужд натиск и без да му са те гарантирани от Европа, Хилми паша има най-големи права в Македония. Цялото гражданско управление му е подчинено. Той разполага също и с военните сили. Никога Илдъза не се е противил на някое негово искане. А при това, проявил ли е той някаква воля да приведе в изпълнение някой пункт от Мюрцщегската програма? Показал ли е поне някакво желание са намали злоупотребленията и насилията, които стават в поверената му област? Ни най-малко. Напротив, той е извършил всичко, каквото му е било възможно, за да осуети реформите, за да отчае европейските представители или да ги направи смешни в очите на населението и, най-сетне, той е главния виновник за тази терористическа анархия, която поддържат безпрепятствено четите. Силите отдавна са изявили съгласието си, щото Хилми паша да запази своята висока служба. Правата, които му е дал тъй великодушно султана, за в бъдеще ще му бъдат гарантирани от Европа. Това може да е една реформа, но от нея ние не можем да очакваме никакъв добър резултат.

С голямо нетърпение ние чакахме да видим какви мерки ще предвиди новата програма за успешното унищожение на четите. Покойният генерал Ди Джорджис бе изказал мнение, че четите ще изчезнат в Македония, ако преследването им бъде поверено на една увеличена жандармерия, командвана фактически от европейските инструктори. Това мнение биде подкрепено единодушно от всичките чужди офицери. Тоя възглед не е бил одобрен в Ревал. Руско-английската програма казва, че преследванията на четите ще бъде оставено на подвижните колони, състоящи се от турски поданици и командувани без никаква намеса от страна на европейските офицери. Значи, в най-важното и най-спешното дело, което предстои в Македония: унищожението на четите, Европа няма да има никакво участие, прямо или косвено. Тя не ще упражнява никакъв надзор върху начина, по който турската войска ще гони четите – или ще покровителствува някои от тях. В това отношение новата програма донася крайно разочарование на ония, които очакваха от нея – ако не въвеждането на нов административен ред в Македония, то поне освобождението на страната от терора на четите.

Една малка надежда остава сега в тъй наречената селска стража. Тя щяла да действува под надзора на европейските офицери. Какъв ще бъде състава на тази стража? В какво ще се състои този контрол? Това е още неизвестно.

Ето до какво слабо и смътно упование се свежда – според пристигналите до сега сведения – новата руска инициатива. Тя ще огорчи много българския народ, който вижда последната си илюзия разбита. Но ние няма защо да се сърдим на другите. Ако програмата, изработена в Ревал да бе по-смела, султана щеше да я отхвърли съвсем. Щеше да стане нужда да му се наложи тя чрез принуждение. А ни Русия, нито Англия имат достатъчно интереси в Македония, за да правят жертви или да се излагат на рискове.

Рискът за разрешението на Македонския въпрос, трябва да го поеме България. Жертвите които се искат, тя трябва да ги направи. Инак, въпреки всевъзможните инициативи на Силите, никакви реформи няма да бъдат въведени в Македония. Настоящето положение още продължава, а то значи: унищожението на българския елемент в Македония и окончателното разпокъсване на българското отечество.

Публ. във в. „Вечерна поща“, бр. 2431, 8 юни 1908 г., с. 1.

 

* * *

 

СРЕЩАТА В РЕВАЛ И МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ.

I.

БОРБАТА ПРОТИВ ГЕРМАНСКОТО НАДМОЩИЕ.

 

Ревалската среща възбуди живо вълнение у нашето общество, единствено поради новия план за реформи, който биде очертан от двамата владетели. В европейските кръгове тя предизвика един по-обширен и по-многозначущ интерес. В нея те виждат една нова етапа към увенчаването на онова насочено към усамотението на Германия, историческо дело, чиято замисъл се отдава на Англия, и което, във всеки случай, намери в особата на Едуарда VII един изпълнител, неуморим и пълен с такт. И ако можеше да има някакво съмнение относително дълбоката международна важност на тая среща, силно възбудения тон на германския печат, тоя войнствен позив, който се носи в Германия и който призовава траканието на оръжията, биха били достатъчни, за да ни покажат каква тревога е причинила Англия у своята нова съперница. Може би заканителните думи, които се приписват на Вилхелма II да не са били произнесени от него; но съществуванието в Германия на едно нервозно и смътно опасение от война никой не отрича. Това опасение терзае Германия, поддържа у нея някакъв усет на национално унижение, и не е чудно един ден тя сама да обяви войната, само за да излезе из тоя мъчителен момент на очакване.

Вчера обнародвахме една анкета, извършена от „Neue Freie Presse“ пред най-видните хора на Европа относително въпроса: има ли опасност от европейска война? Отговорите са отрицателни, - макар и да отсъствува в тях дълбоко убеждение – но самия факт, че тоя въпрос се появява в духовете, е вече знаменателен. Предчувствието на някоя близка катастрофа, макар и не тъй напрегнато както го забелязваме в Германия, съществува във всички европейски центрове. Навсякъде владее впечатлението, че е дошел момента да се види кой ще упражнява хегемония над Европа и – което е по-право – дали въобще някаква хегемония може да се упражнява дълго време над нея.

Достойно е за удивление, наистина, че Европа не може да търпи изключително надмощие на една държава. Без да напомняме съдбата на Людовика XIV, който биде разбит в една общоевропейска война, предизвикана от неговата амбиция да бъде арбитър на цяла Европа, историята на миналия век ни посочва няколко примери от могъщи коалиции, насочени срещу непоносимото и застрашително господство на някои твърде много силни държави. Кой не знае какъв колосален поход биде предприет от европейските народи срещу мечтата на всемирно господство, която изкушаваше Наполеона и която той за един миг почти осъществи? Николай I предизвика многочисления съюз, който води срещу него Кримската война, пак чрез страхът, задаван на Европа от надменната и сурова воля на руския цар и от растящото влияние на Русия върху съдбините на европейския материк. Наполеон III, пък изнемогва под тежестта на онова раздразнение, което той бе създал в другите държави, благодарение на своята намеса във всички европейски въпроси и на желанието му да дава тон на международната политика. Наистина, той биде разбит от Германия, но който е чел кореспонденцията на покойната кралица Виктория, който знае от мемоарите на Тиера и от други обнародвани напоследък документи, какви настроения е владеело през време на войната в Петербург, - без да нопомнюваме за безпомощното положение на граф Баист във Виена и за колебанията на Виктор Емануила пред поканите на френския министър дук де Грамон за съюз – за него е ясно, че и против Наполеона III съществуваше един вид морална коалиция, предизвикана от извоюваното от него надмощие.

Тия примери ни показват, че Европа не може да търпи, щото една държава да стане твърде много силна и да задава страх на другите. Бисмарк най-добре чувствуваше тази опасност и неговите мемоари свидетелствуват, че той е мислил често за нея. На Берлинския конгрес, руският пълномощник граф Шувалов, единствения негов приятел между всичките руски дипломати, му казвал: „Vous avez le cauchemar des coalitions“ (Вий постоянно бълнувате за коалиции). И той се подигравал с тая негова мания. Бисмарк обаче знаеше, че неговия страх е основателен, и безспокойствието му е растяло постоянно. Той предвидя френско-руския съюз още тогава, когато за него никой не мислеше нито в Петербург, нито в Париж. Той го предвидя като нещо естествено, неминуемо. Мислил ли е той някога, че към тоя съюз ще се приближи и Англия? Това не е известно; но във всеки случай, той се боеше, че един ден една обширна коалиция ще се образува против германската сила.

Тази коалиция бе толкова по-естествена, че хегемонията, към която се стреми Германия и която доби очебиющ израз след боксерското движение в Китай, когато фелдмаршал Валдердее биде назначен за главнокомандующ на европейските войски; тази хегемония се упражнява за егоистични цели, се налага сурово, и няма в себе си нищо симпатично или полезно, с което да обезоръжи противниците си. Бисмарк – все него трябва да цитираме, когато искаме да се осланяме на някоя вярна характеристика – обичаше да казва: „Nous autres Allemands, nous niavons pas le dou de nous faire aimer“ (Ний, германците, не можем да привличаме симпатиите на хората). Имало е една Германия, която света обичаше: то бе старата Германия, страната на сантименталните песни, на поетическите легенди, на идеалистическата философия, на добродушния хумор и на чистите нрави. Но тази Германия почна да изчезва тъкмо когато империята стана силна. Сега, от тази Германия, която Ренан описва с такова умиление в прочутото си писмо до Щрауса след войната, от нея е останал само спомена. Сегашна Германия е користна, сурова, материалистична, презираща идеализма в политиката, отричающа всяка идея за право в международните отношения, лишена от скрупули, страшна за слабите, нелоялна спрямо силните, и винаги готова да извърши най-голямата несправедливост за най-дребния свой интерес.

Забележете, че всички хегемонии са имали някакво извинение: Людовик XIV-и, – изяществото на своя двор и културното влияние на своята държава; Наполеон, - принципите на Великата революция и Гражданския кодекс, които френските знамена носеха тогава в своите гънки; Николай I, - покровителството над християнските населения в Изток. Дори и Наполеон III, клетвопрестъпника, имаше известно обаяние: той ратуваше за принципа на народностите и разруши доктрината на Свещения съюз. Има ли в защита на германската хегемония някой смътен общочовешки мотив? Не. Всичко в нея е себично. Никога една политика не е била тъй съвършено лишена от великодушие както германската. Тя е най-разорителната система на непримирим национален егоизъм, която светът е видял някога.

Значи ли, че всички упреци, които се отправят спрямо нея, са безусловно верни? Това ще установи един ден историята. За нас, съвременниците, е важно, че почти всички народи се оплакват от нея. Русите я обвиняват, че тя ги тласнала в Крайния Изток, като е предвиждала неминуемата манджурската катастрофа; французите: че тя ги увлякла в колониалните предприятия, които ги доведоха до Фашода и които щяха да ги хвърлят във война с Англия, ако Делкасе не бе имал куража да се откаже от грандоманията на Ханото; англичаните: че тя накара бурите да обявят войната, като ги насърчи чрез шумната депеша на Вилхелма II-и до покойния Крюгер. Има ли нужда да напомнюваме, че и ние се сърдим на Германия, че поддържа турското господство в Европа и пречи на разрешението на Македонския въпрос?

Всичко лошо, което става сега по света, пак на Германия се приписва. Бъркотиите в Мароко се считат като прямо последствие на пътуванието на Вилхелма II в Танджер и на интригите на германските агенти. Националистическото течение на феллахите в Египет против английската окупация намира – според мнението владеюще в Лондон – тайна поддръжка в германската дипломация. На подбужденията на тази дипломация се отдават въстанията в Индия, похода в Афганистан, въобще всичките революционни движения в средата на ислямския свят. Питайте русите, кой подклажда брожението в Персия, нападенията на руско-турската граница, татарската анархия в Кавказ, и ще видите, че повечето от тях обвиняват Германия.

Без съмнение, едва ли всички тия обвинения са верни. Трудно е да се повярва, че германската дипломация е могла да простре своите инициативи върху толкова многобройни пунктове и да развива интригите си на толкова обширен мащаб. Всичките тия подозрения, обаче, поддържат по отношение на Германия една атмосфера на мнителност, на неприязън, на злорадствено чувство. И ние ще видим как бързо, с какъв блестящ успех – и в какви перспективи за бъдещето - се развиват усилията за уединението на Германия, останала почти сама срещу една могъща и страшна коалиция!

 

II.

ОБРЪЧЪТ ОКОЛО ГЕРМАНИЯ.

 

Преди пет години имах случая да се срещна няколко пъти с г. Максе, директорът на известното списание „National Reviev“. Г-н Максе е една твърде любопитна фигура: сух, мургав, със стегнати челюсти, с изпити устни, с трескави очи, които огряват голобрадото му лице сякаш с някакъв студен пламък. Един фанатик, в действителност, но един фанатик, който не е изгубил нищо от здравото съждение и от практическата мисъл на английската раса. При всяка среща аз го слушах да говори за предстоящото стълкновение между Англия и Германия. И всякога, пред разни хора, той повтаряше същите доводи, упорито, енергически, като че ли забиваше гвоздеи. „Войната с Германия, казваше той, е неизбежна. Търговската конкуренция, която Германия води тъй недобросъвестно спрямо нас по цялото земно кълбо; стремлението й да завоюва моретата, над които до сега е господствувал великобританския павильон; амбицията на Вилхелма II да наложи на Европа един вид настойничество, поддържано чрез военно надмощие – всичко това тласка англо-германските отношения към една драматическа развязка. Германия я желае и се готви за нея. Но тя чака да си построи една флота, която да може да съперничи с нашата морска сила. Ще ли бъдем ние тъй предвидливи, щото да разбием Германия, преди тя да се е усилила много, или ще чакаме тя да завърши обширния план за своята бъдеща флота и тогава да се изложим на нейните удари?“ И г. Максе заключаваше с думите на Хамлета: „Там е въпроса.“

Не зная дали тия идеи на мистер Максе бяха по това време много разпространени сред английското общество. Очевидно е, обаче, какво те преобладават сега в политическите кръгове в Лондон. Това се дължи, без съмнение, в известна мярка, на живата и неуморима агитация, която се води чрез словото и чрез печата в Англия и на която г. Максе бе още в началото страстния апостол. Но главния източник на това растяще възбуждение против Германия е тази люта и обширна икономическа борба, която се води между двете държави и в която Англия претърпява постоянни поражения. Всичките други мотиви, били те политически или сантиментални, произхождат, в действителност, от това неумолимо противоречие, до което са дошли Германия и Англия като грамадни стопански сили, борещи се за първенство в светските пазари. Голямата заслуга на Едуарда VII се състои именно в това, че е схванал всичкото историческо значение на тоя момент и е поел в своите ръце планомерното ръководство на една борба, която английската нация водеше стихийно, под импулса на своето раздразнение.

Когато Едуард VII се възкачи на престола, Англия беше в най-неблагоприятни условия за една борба с Германия. Впрочем, никой не бе се готвил за нея. Кралица Виктория, както се вижда от наскоро обнародваните й писма, беше преди всичко една сантиментална жена, която никога не прежали своя съпруг, и която във всичките свои политически съждения, не забравяше никога, че Германия е отечеството на принц Алберта, който бе я направил щастлива. Лорд Солзбъри, чието внимание бе тъй силно дори до смъртта му, бе убеден германофил. Същото можеше да се каже и за Розбъри, както и за голямото мнозинство на политическите мъже в Англия. Едуард VII намери, поради това, своята страна приятелски настроена спрямо Германия, която си служеше с нея много майсторски, и в хладни, едва ли не натегнати отношения с голяма част от другите държави. Между Англия и Русия продължаваше – ако не постоянно възбудено, но в една тлеюща форма – старото съперничество в Средна Азия и в Изток. Отношенията с Франция бяха още под тежестта, на вековната омраза, раздразнени до болезненост от печалната случка във Фашода, която едва-що не доведе двете страни до война, - една война, която Германия бе предвидяла, и която тя шконтираше вече в своите цели. Само средиземната дружба с Италия бе останала ненакърнена още от времето, когато Гарибалди бе акламиран в Лондон и когато лорд Ръсел защищаваше италианското единство. А от своя страна, приятелка с Русия, приближена значително до Франция, облегната на Тройния съюз, ползваща се от симпатиите на ислямския свят, Германия бе наистина на най-високата точка на своето влияние в Европа.

Едуард VII не се поколеба пред колосалното дело, което му предстоеше. Той пристъпи към него с едно тънко чувство и с един такт, който заслужават удивлението на света. Най-напред той се залови да подобри отношенията с Франция. Историческият предразсъдък, който прогласяваше от толкова време непримиримостта на интересите между двете страни, затрудняваше значително задачата му, деликатна особено поради спомена за Фашода, тъй жесток за френското национално самолюбие. Едва ли Едуард VII щеше да успее, ако начело на външната политика във Франция не бе стоял един човек с широки политически перспективи и с голям кураж, какъвто е Делкасе. Може да се каже, че планът за уединяването на Германия с дело на тия двама далновидни мъже: Едуард VII и Делкасе. Преди още Едуард VII да се възкачи на престола, Делкасе бе намислил да разклати Тройния съюз и да отслаби влиянието на Германия; с тая цел той бе се приближил до Италия и бе постигнал едно споразумение с нея върху равновесието в Средиземното море. Тъй щото, намерението на английския крал срещна у него една тъждествена и еднаква мисъл.

Известно е как се извърши сближението между Англия и Франция – визитите между Лондон и Париж, манифестациите на градските съвети в двете страни, на търговските камари, на учените дружества, с една реч всичките серии на един растящ порив, който побратими двата враждующи народа и се изрази в тъй нареченото „сърдечно съглашение“. Развитието на това побратимяване бе изложено по едно време на един голям риск: във време на Манджурската война, руската ескадра, командвана от Рождественски, потопи няколко дребни гемии, които тя взе за японски торпильори, когато те принадлежаха в действителност на английски рибари.

Паметно е възбуждението, което тази прочута „Хълска случка“ предизвика в двете страни; по едно време почна да се говори за война. Твърди се, че германската партия в руския двор извършила всичко възможно, за да направи тази война неминуема. Това щеше да бъде едно голямо тържество на германската политика: враждата между Русия и  Англия обезпечена за половин век най-малко, съглашението с Франция невъзможно, поради необходимостта, в която републиката щеше да се намери да защищава своята северна съюзница. За избягването на тази страшна катастрофа, трябва да се благодари много на покойния Ламсдорф, който не изгуби нито за минута своето хладнокръвие. Но най-голяма е заслугата на Делкасе, който стана посредник между двете спорещи страни и успя със съдействието на Едуард VII да отстрани опасностите, като спомогна да се представи разрешението на конфликта на арбитражния съд.

Любопитно е да се отбележи, че тъкмо подир този конфликт се породи идеята за едно сближение между Русия и Англия. Собствено тази идея бе доволно стара в английските кръгове, и пропагандата на г. Максе в „National Reviev“ бе отдавна насочена към тази цел, но Русия отблъскваше всеки намек за подобна стъпка. Трябваше да дойде нещастната война с Япония, за да се създаде в Петербург едно по-примирително настроение. Опитите за сближение, начнати още тогава, бидоха спрени, обаче, от внезапната тревога, която прeдизвика сензационното пътуване на Вилхелма II в Танджер.

Още щом се обнародва англо-френското съглашение, Вилхелм II почувствува, че то е един косвен удар, нанесен на влиянието на Германия. Но той не прояви веднага своето недоволство. Мина се една година, и като видя, че се готви едно сближение между Русия и Англия и че тук има вече един план да се изолира Германия, той реши да счупи обръча, с който Англия искаше да опаше империята му, и за тази цел подигна Марокския въпрос. Същевременно националистическия печат в Германия, начело с прословутия проф. Шиман, постави на Франция тази дилема: да се откаже от идеята си за съюз с Англия, ако ли не, нека очаква да бъде нападната от Германия. Дълго би било да описваме перипетиите на тази шумна история: те са още в умът на всички. Под германския натиск, Франция биде принудена да направи една голяма жертва от нейното честолюбие: Делкасе биде принуден да си даде оставката. Неговите наследници обаче Рувие и сетне Буржоа, не измениха нищо съществено в политиката, очертана от Делкасе: те гледаха само да бъдат по-предпазливи спрямо Германия. Между това свика се международна конференция в Алжезирас. Настана за цяла Европа един момент на извънредно напрежение: какво ще излезе от малкия испански град, мир или война? Трябва да прочетете книгата на г. Andre Tardieu върху мароканската криза, за да видите, какво мъчително вълнение е владеело в Алжезирас и как пълномощниците са изпитвали в някои моменти страшното ощущение на неминуемата война. Най-сетне едно споразумение биде постигнато, но Германия претърпя громко поражение, не толкова поради факта, че на Франция се призна едно специално положение в Мароко, но главно, задето света видя, че Германия е наистина изолирана. Дори и италианския пълномощен министър, мастития Висконти-Веноста държа страната на Франция, въпреки Тройния съюз и напук на дръзкия език, с който германския посланик в Рим заплашваше министъра на външните работи, граф Гвичардини. Само Австрия – „лоялният секундант“, както я нарече Вилхелм II в една нервозна реч – само тя остана вярна на Германия, без обаче да прояви някаква особена енергия, от страх да не възбуди срещу себе си Англия, от чиито инициативи по Македонския въпрос тя тъй много се бои.

Както и да е, бурята мина. Преговорите между Англия и Русия се подновиха и, благодарение на посредничеството на Франция, се увенчаха с успех. Англо-руското съглашение урежда между двете страни всичките спорове за влияние, които поддържаха старата омраза. Като се напомни, че Русия и Франция имат вече специални съглашения с Япония, съюзница отдавна на англичаните, ще стане ясно, че в Азия не остана вече място за една роля от страна на Германия.

Колкото за влиянието, което има Германия в Европа, за най-добра илюстрация може да служи последната Хагска конференция. Имал съм случай през време на последното си пътуване в странство да приказвам с няколко европейски делегати в тази конференция. Те всички са били поразени от размерите, в които е накърнен престижа на Германия. При всички важни въпроси, по които тя е поставяла ребром своята опозиция, тя е била в нищожно меншество. И растящето възбуждение на нейния делегат барон Маршал фон Биберщайн е забавлявало сякаш английските пълномощници, които са обичали да го дразнят сякаш нарочно.

Навикнала от 30 години насам да упражнява над Европа едно първенствующе влияние, Германия почувствува твърде дълбоко всичките тия удари, нанесени на нейния престиж. Никога, обаче, нейното възбуждение не е било тъй силно както в настоящия момент. И то се проявява даже в най-високите меродавни вестници. Като че ли чашата е препълнена и ще започне да се разлива.

Непосредствените причини за тази тревога, която владее в Германия, са двете последни визити. Председателят на Френската република посети Лондон и това породи наново мълвата, че между Франция и Англия се сключва един формален съюз, който не ще съмнение, не може да бъде насочен освен срещу Германия. Срещата в Ревал даде също повод да се мисли, че между Русия, Франция и Англия се готви един съюз, към който ще се присъедини и Япония, и който ще привлече с време и Италия. Основателни ли са тия предположения? Кой знае? Във всеки случай, интимността между Русия и Англия се увеличи и това стремление, което иска да групира наедно великата славянска империя със Западните сили, доби нова реална сила. А Германия се чувствува повече от всякога усамотена, и повече от всякога опасенията й за бъдащето са нервозни, буйни – и заканителни…

 

III.

МАКЕДОНСКИТЕ РЕФОРМИ И АНГЛО-ГЕРМАНСКИЯТ АНТАГОНИЗЪМ.

 

Съществува едно мнение, твърде разпространено в някои политически кръгове в Европа, и според което, със своето поведение в Балканския полуостров, Австрия служела за авангардия на германската политика. Чини ми се, че това мнение не е абсолютно вярно – или поне не е вярно за всичките моменти на австрийското действие в Изток. Когато се появиха първите революционни смущения в Македония, във Виена и в Берлин владееха тъкмо противоположни възгледи: австрийската дипломация очакваше, щото революционното движение да се усили, да вземе анархически форми, да създаде в Македония едно непоносимо положение, на което тя се считаше призвана да тури край чрез една окупация, извършена от името на Европа. Вилхелм II обаче е гледал всякога с неизменна и истинска вражда на македонското движение, което го е безпокояло като едно средство за разпокъсването на Турция, чиято цялост той покровителствува по много причини. Германия посрещна с неудоволствие начеването на реформеното дело в Македония. Но понеже то бе обсебено от Русия и Австрия, тя не се противи, надявайки се, че по тоя начин ще се усили стария антагонизъм между Руската империя и Англия, недоволна за дето в Балканския полуостров се създаваше едно ново господство, изключающе нейното влияние.

Руско-австрийското начинание в Македония бе една неприятна изненада за Англия, която не биде предварително позвана да даде своето съгласие. Но, обладан от идеята да се сближи с Русия, тя не се възпротиви явно. Като привлече на своя страна Франция, където г. Делкасе бе тоже недоволен от новосъздадения монопол, и Италия, обидена че не й се бе дало никакво участие в реформеното дело, Англия успя малко по малко, без сътресения, без шум, само със своята хладна упоритост, да измени характера на наченатата намеса в Македония. Австро-руска в началото, тази намеса стана, под натиска на Англия, общоевропейска.

Любопитно бе поведението, което държеше Германия. Тя нито имаше охота да вземе участие в реформеното дело, за да не би да се види принудена да упражнява, заедно с другите Велики сили, съществено принуждение спрямо Турция; нито пък искаше да се отдели съвсем от Силите, боейки се да не би те да вземат спрямо Турция радикални мерки, които би имали за неминуемо последствия да накърнят престижа на Германия в Цариград. Между двата полюса на тази алтернатива Германия се колебаеше: когато се уреждаше въпроса да се изпратят в Македония европейски офицери, за да реорганизират жандармерията, Германия отказа да вземе за себе си един от тия реформени окръзи, на които биде разделена страната. Когато, обаче, се захванаха постъпките относително учредяването на една международна комисия, която да упражнява финансов контрол в Солун, Германия поиска и тя да има в нея свой делегат. Въобще участието на Германия в преговорите по финансовия контрол бе твърде живо; в известен момент то бе даже решающе. Германия съдействува най-вече, за да се лиши финансовата комисия от ефикасни права, а, когато се извърши морската демонстрация (в която тя не взе участие), тя даде на султана куража да противостои. Ако демонстрацията има комичен край и показа наяве жалката безпомощност на Европейския концерт, това се дължи главно на насърченията, които германския посланик в Цариград даваше на турците.

Без съмнение, последователните английски предложения (европейски офицери в жандармерията, финансова комисия) не донесоха някакво подобрение в Македония. Чрез тях се постигна, обаче, един важен резултат: създадоха се в тази страна ред международни институти, при наличността на които една австрийска окупация, ставаше вече невъзможна. Тук се пречупва вече австрийската политика в Балканския полуостров. Изгубила надеждата да завземе Македония, австрийската дипломация изгуби интерес към реформеното дело и почна да мисли за други печалби в Турция.

Тоя прелом в австрийската политика съвпада с тясната интимност, която се установи между Виена и Берлин, подир конференцията в Алжезирас, където Австрия се показа предана на Вилхелма II. Еднакво враждебни на развитието на реформеното действие, Австрия и Германия стават вече солидарни в своята политика в Близкия Изток. Плод на тази солидарност, явява се ирадето за свързването на Митровица с босненските железници. Известно е, че за издаването на това ираде действуваха успоредно Австрия и Германия. За пръв път Европа доби силното впечатление на една обща политика на германизма, водена от двете империи. Казва се, че това ираде предизвика преврат в международните отношения. Истината е, че то се появи в един твърде важен психологически момент и ускори процеса на някои промени, които без това щяха да се извършат, но бавно – или кой знае? – нямаше да се извършат никак. Какво видяхме, наистина, веднага след известието за този ненадеен австрийски успех? Дори и славянофилските кръгове в Русия, които бяха обладани до скоро от такава манияческа омраза спрямо Англия, поискаха сближение с довчерашния „коварен Албион“. В Италия пък, даже крайни радикалски вестници, като миланския „Secolo“, които преди няколко години пишеха, че ако руския цар дръзне да посети Рим, „демокрацията“ ще го освирка, почнаха да проповядват идеята, че интересите на Италия изискват приятелство с Русия.

При такова настроение в главните европейски центрове стана срещата в Ревел. Каква е програмата, която е била одобрена от двамата владетели? Това е още неизвестно. Но важното в тоя случай е, че се освежи окончателния погром на австро-руското съглашение и че начело на европейското действие в Македония се поставят Русия и Англия.

Австрийците правят gute Miene zu bosem Spiel, защото не им понася да се признаят, че са претърпели поражение. Германският печат, обаче, ненавикнал да се преструва, е обладан от крайно възбуждение. Вилхелм II счита, че англо-руската инициатива, която ще бъде, разбира се, подкрепена от Франция и сигурно от Италия, ще нанесе страшен удар на германското влияние в Цариград. Вече досега, при всеки натиск, упражняван от Европа върху Турция, султанът се чувствуваше все по-охладнял спрямо Германия, на която той даваше всичките възможни облаги, без тя да се застъпи поне еднаж енергично за него. Един германски политически деятел, когото срещнах, когато той се връщаше от Цариград, ми казваше преди две години: „Султанът ни дава концесии, ние му даваме съвети. Взеха му Крит: ние му казахме, че Турция ще бъде по-силна без този проклет остров. Франция направи морска демонстрация: пошепнахме му, че е по-добре да се платят парите на тия мръсни левантинци, Лорандо и Тубини. Почнаха се реформи в Македония: внушихме му, че тъй по-добре ще се ликвидира Македонския въпрос. Ще дойде обаче време, когато султана ще се убеди, че тия благи съвети, които му даваме тъй щедро, му коствуват много, без да му бъдат в нещо полезни, и тогава ние трябва да изберем едно от двете: или да се застъпим енергично за Турция, или да се откажем от всяко влияние в Цариград.

И ето че това време дойде. Страшната дилема се изпречва вече пред Германия. Коя перспектива ще избере тя измежду двете? Ако се съди по езика на германските вестници, - даже най-спокойните от тях – Вилхелма II е решен да вземе открито страната на Турция. Говори се даже, че фон дер Голц паша ще заминава за Цариград, за да сключи с Турция военен съюз. Когато Турция стане съюзница на Германия, ще смеят ли Великите сили да я насилват? Това би значело общоевропейска война.

Една общоевропейска война би била нещо тъй ужасно, щото едва ли ще се намери някоя държава, която да вземе върху си отговорността за подобна напаст за човечеството. Но има моменти, когато войната може да се наложи без да се знае, кой я е предизвикал – и даже кой я е желал. Такъв е момента, до който ни приближава Ревелската среща.

Публ. във в. „Вечерна поща“, бр. 2435, 12 юни 1908 г., с. 1, бр. 2436, 13 юни 1908 г., с. 1, бр. 2437, 14 юни 1908 г., с. 1.