П. К. ЯВОРОВ ЗА УДАРИТЕ, КОИТО РУСИЯ НАНАСЯШЕ ВЪРХУ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И ЦЪРКВА

(ФИРМИЛИЯНОВИЯТ ВЪПРОС)

Отношението на П. К. Яворов към руската политика спрямо народа ни е отдавна известна, макар и да не се радва на особен интерес от изследователите. На нея Яворов се спира предимно в своята публицистика. Известна е и достатъчно популярна е с бичуващия му език статията за тържествата по случай годишнината от Шипченските боеве.

Най-силно зловредната руска политика Яворов усеща като македоно-одрински деец, когато ВМОРО се сблъсква най-пряко във вътрешността с режисираната дейност на руските дипломати в Македония, където особено изпъква ролята на дипломатическите консули Ростковски, Машков и Демерик, а малко по-късно и на руския пълномощен министър в Белград Хартвиг. Но най-значителна и водеща е тази на Иван А. Зиновиев, който като руски пълномощен министър в Цариград по инструкции от Петербург налага на Високата порта и на Цариградската гръцка патриаршия да назначат в диоцеза на една от най-рано възкръсналите през XIX век български митрополии - Скопската - сръбския духовник и пияница Фирмилиян за скопски патриаршески митрополит. Всичко това става и с мълчаливото съгласие на българските русофилски правителства по онова време и особено на най-яркото русофилско правителство, това на д-р Стоян Данев.

Върху Фирмилияновия въпрос и за налагането на Фирмилиян (20 август 1852, Шабац – 7 декември 1903, Белград) за скопски митрополит има изключително огромна и обемна литература, а тогавашната българска преса в продължение на месеци и години е изпълнена с ненадминати и до днес примери на политическата публицистика.

Сред тях, макар и днес позабравени са приложените по-долу две статии на нашия поет и революционер, най-близкия приятел на Гоце Делчев и Тодор Александров, П. К. Яворов.

Те са публикувани през май и юни 1902 г. на страниците на легалния печатен орган на ВМОРО вестник „Дело“, на когото Яворов е редактор и автор на десетки блестящи статии, които го приближават по силата на неговото слово и патос до публицистиката на Христо Ботев и Захарий Стоянов.

За нашите читатели отново искам да припомня един орезиляващ и днес факт за скопските потурнаци и сърбомани. При входа на скопския храм „Свети Спас“, в двора на който се пази саркофага с костите на Гоце Делчев и днес стърчи гроба на митрополит Фирмилиян. А Гоце Делчев беше един от най-ревностните противници на налагането на сърбина за скопски митрополит от вредната за нас българите руска дипломация.

Цочо В. Билярски

Църквата „Свети Спас“ в Скопие

 

* * *

 

П. К. ЯВОРОВ
ГОДИШНИНАТА НА ЕДНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Тъкмо преди една година българския народ празнуваше 25-годишния юбилей от провъзгласяването на априлската революция. Управниците, кой знай защо, счетоха за необходимо да свържат този юбилей с полагането основния камък на паметника на руския император в София, и по такъв начин да чествуват празника на една революционна идея с идеята на една от най-върлите монархически реакции. Това жестоко противоречие, което от проста деликатност не трябваше да мине даже и през главата на инициаторите, щеше да стане официален израз едва ли не на цял един народ, ако да не се намериха една шепа млади, буйни глави, които с риск на своето положение и бъдаще, решиха да издигнат своя протестующ глас и да внесат един приятен, един ободряющ дисонанс посред ликующия вопъл на изродената идейна тълпа.

Кой би помислил, че образите на Левски, Бенковски, тия светци на априлската революция още живеят в душите на техните потомци; кой би помислил, че революционната искра на пламенния Ботев – тоя теоретик и практик на тогавашната революционна епоха, не е изгаснала безследно, ако да не беше тоя слаб, но енергичен протест на българските студенти, който те провъзгласиха на митинга през априлий миналата година? Историка би се чудил как тъй скоро е била забравена паметта на революционната епоха, как тъй скоро, само за 25 години, са били погребени идеите на тогавашните герои и борци.

За честта обаче на нашето младо поколение, за честта на златокрилата студенческа младеж, това на стана. Защото се намериха няколко студенти, които бяха притаили в гърдите си Ботевските завети и идеи, и които бяха съумели да усвоят в тях онова жизнено зърно, което прави человека революционер за всяка епоха и при всяка обстановка, и следователно което може да тика младежкия порив по една вечно хуманна, вечно напредничава посока.

Обаче намериха се хора, интересите и положението на които ги караха да осъждат поведението на студентите; намериха се хора, които се уплашиха да не би студенческия протест – който имаше за цел да из-тъкне и несъвместимостта на идеята вложена в априлската революция с идеята на руския монархизъм, образа на пламенния Ботев с тоя на руския монарх – да компрометира официалната русофилска политика на България. Тия хора бяха българските управници и всички ония, що се готвеха да водят съдбините на България чрез благоволението на деспотическа Русия. Те поискаха да накажат студентите и даже да си отмъстят за техния дързък протест.

Най-отвратителната, най-гнусната картина в тая история, като оставим настрана безобразията на софийската полиция, беше поведението на академическия съвет, съставен от професорите във Висшето училище. Те напуснаха ролята на възпитатели на младото по-коление – роля, която им налагаше длъжността да всяват ентусиазъм в младите души, да култивират гражданската доблест и самопожертвувание, пориви към една по-възвишена, идейна борба – и облякоха полицейския мундир на руската джандармерия и на 26 априлий миналата година изгониха от Висшето училище около 80 души студенти...

На 26 априлий тая година около 30 души останали от изключените миналата година студенти бяха се събрали в бирарията „Батенберг“, за да си спомнят вероломството на своите професори, които едвам след една година дадоха най-бляскаво доказателство на своята непоследователност и езуитщина, със своята инициатива за един политически митинг по фирмилиановия въпрос.

С топли думи и мили спомени, тия 30 души студенти закрепиха още по-силно убеждението, че в живота на народите има моменти, когато висш нравствен дълг налага на младежът обязяността да издигне своя протестующ глас против безумните викове на безсъзнателно експлуатираната тълпа.

Полицейските мерки на Академическия съвет, както и собствените дела на професорите – негови членове, още един излишен път убедиха студентите, че правото и идейния смисъл на борбата е бил винаги на страната на студенчеството.

В. „Дело“, г. I, бр. 16-17, 5 май 1902 г., с. 8. Публ. в П. К. Яворов, Събрани съчинения. Том IV. София, 1979, с. 328-330.

 

* * *

 

П. К. ЯВОРОВ
ФИРМИЛИАНОВИЯТ ВЪПРОС ПРЕД СЪДА НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ

Известна е късата история на последната фаза от развитието на тоя многошумен въпрос. В момента, когато между българското и руско правителства се завърза една подозрителна интимност, от една страна, а от друга, печата заговори за едно сближаванне под егидата на Русия между България и Сърбия върху почвата на задружно действие в Македония, турското правителство, което твърде много се опасяваше от вълнения в Македония поради настъпването на пролетта, съвършено неочаквано избута Фирмилиановия въпрос, който отдавна се покоеше в архивите на Държавния съвет. Неотдавна беше – когато ний осъмнахме с телеграмата от Цариград, че Държавния съвет решил да уважи претенциите на сърбите относително разрешаване ръкополагането на Фирмилиана. Телеграмата гласеше, че окончателното санкциониране на това решение зависи изключително от султана.

Това беше достатъчно. В един миг се раздвижи цялата балканска дипломация, правителствата, та подир тях и дебелите слоеве на населението в България, Сърбия и Македония. Турция очакваше ре-зултатите на това раздвижване и затова протакаше въпроса. Представителите на Сърбия и Черна гора се помъчиха да не изпуснат нито един момент от благоприятното време. Един след други те се редуваха да настояват пред султана да потвърди колкото се може по-скоро решението на Държавния съвет.

Българският дипломатически агент и екзарха протестираха. Австрийския посланик повидимо не искаше да се меси в тая работа, а руския не знаеше отначало какво да прави. Тая бомба беше хвърлена съвсем неочаквано и на първо време Зиновьов се намираше в недоумение. Наистина, Фирмилиановия въпрос бе посят и откърмен от руската дипломация, но в онова време, когато руската политика беше явно и демонстративно антибългарска и сърбофилска. Но сега? В същата минута, когато турският Държавен съвет изнесе на сцената тоя въпрос, българският пръв министър се готвеше да отиде в Петербург, а там вече се занимаваха с изработването на ония ангажименти, с които трябваше да свържат България. Това неопределено положение се изрази в уклончивата позиция, която първоначално зае Зиновьов в Цариград. Той съветва султана да потвърди решението на Държавния съвет, но твърде уклончиво и без да настоява. Но Абдул Хамид разбра положе-нието на Русия и тъй като нему не липсваше коварната хитрина на дипломатската интрига, то той реши да използува удобния момент, за да разкрие картите на руската политика, и по такъв начин да осуети донейде възможните руско-българско-сръбски комбинации. Той се отказа да потвърди решението на Държавния съвет и го възвърна на ново разглеждане и решение. Изглеждаше, че султана действително ня-ма намерение да разреши тоя въпрос в полза на сърбите и че главната причина на това е слабата подкрепа на руската дипломация. Това почна да предизвиква недоволство в сръбските кръгове, а, от друга страна, възбуди капризната руска дипломация. Тя реши да пожертвува българските национални интереси, като се обяви явно против тях и енергично се застъпи за ръкополагането на Фирмилиана. Ако руското правителство се побоя изведнаж да се застъпи, то причината беше само страха от възможните последствия за неговата политика в България. Но когато Русия се убеди, че българското правителство може да вирее само чрез своето русофилство и че заради последното Данев е готов на всички отстъпки, тогава тя се реши чрез енергическо вмешателство да свършведнаж завинаги с тоя въпрос.

Този въпрос Русия трябаше кога и да е да го реши в посоката на сръбските интереси, защото той е в пълна хармония с оная политика, която руското правителство води от няколко години насам спрямо държавиците на Балканския полуостров. А тая политика й диктува закрепването и поддържането на сръбската нация като единствена бариера пред разпространяющето се влияние на Австро-Унгария в западната част на Балканския полуостров. Caмо тоя е пътя на Русия, по който тя може да паpализира конкурирующето немско влияние в източната половина на Балканския полуостров, която cпopед многократните съглашения и договори влиза в сферата на руското влияние.

След енергичната намеса на руския посланик последва още по-енергичния тревожен протест на българския екзарх. А след него се раздвижиха българските политически партии, па даже и българския народ. Борбата от канцелариите се изнесе на улицата, а оттук влезе и в Българското народно събрание!

Две бяха главно становищата, на които застанаха управляющите партии на България. Едните (опозиционните) виждаха в ръкополагането на Фирмилиана една грамадна църковна и политическа загуба на целокупния български народ и затова искаха да заставят българското правителство да прибегне към крайни мерки само и само да се избегне това поражение на завоевателния български национализъм. Другите, правителствените, настояваха, че въпроса сам по себе си не е важен, за да се прибягва към крайни средства, че за такъв един маловажен въпрос не бива България да губи приятелството на Русия, крайно необходимо за по-важните национални задачи на България спрямо същата Македония. Че Фирмилиановия въпрос не предрешава съдбата на Maкедония и следователно не представлява никакво значение за политическата автономия на Македония, към която трябало да се централизират всички усилия и внимания.

Читателя вижда твърде ясно, че двете спорящи страни стояха на една и съща почва, почвата на българската завоевателна национална политика спрямо Македония. Попитайте г-на Данева, г-на Гешева, Петкова или Каравелова – всичките без изключение ще ви отговорят, че Фирмилиановия въпрос ги интересува от българско национално гледище, което визира Македония като част от целокупното българско отечество. Едните от тях се страхуват, че утвърждаването на сръбски митрополит в Скопие е смъртна присъда за идеала на целокупна България, а другите смятат, че само с тая нищожна отстъпка ний ще имаме Русия на своя страна, без помощта на която е немислима Санстефанска, целокупна България.

Ний не искаме да се спираме върху положението, което заеха различните български партии спрямо Фирмилиановия въпрос, но не можем да не отбележим, че те пропуснаха да извлекат онуй назидание, което най-главно представлява тоя въпрос за България. А това назидание произлиза не от страха за раздялата на Македония или накърняването бъдещата целокупна България, а от обстоятелството, че поради тия тесногръди шовинистически стремежи българските партии прозряха да видят твърдата стъпка, която руската политика направи напред към постигането на своите строго определени задачи на Балкан-ския полуостров, които във всеки случай нямат пред вид черните очи на България. Ако българското правителство заслужваше блам по Фирмилиановия въпрос, то във всеки случай не затова, че то се отказва-ше да предприеме енергични мерки за осуетяванието на Фирмилиановото ръкополагане, а защото неговото поведение по тоя въпрос, като оръдие на руската политика, е един само частен случай от оная политическа система на руско влияние, което Прогресивно-либералната партия настойчиво прокарва. Народното събрание трябаше да бламира правителството за неговата обща русофилска политика, която никога не може да бъде в интереса на България, а толкова повече пък на Македония. Да се изолира Фирмилнановия въпрос от общата външна политика на правителството, то значи да не се разбира неговото истинско значение, то значи да се игнорира всичката оная историческа и дипломатическа подкладка, върху която той изникна и се развива.

Би било наивно да очакваме, че българското правителство или партиите чрез своя протест или вот биха могли да спрат течението на събитията по тоя въпрос. Ръкополаганието на Фирмилиана беше решено от руската дипломация отдавна и то трябаше да стане. Даже султанът, който може би не би искал да изпусне тоя добър коз, за да може и друг път да го използува тъй успешно, както сега, бе принуден да отстъпи за хатъра на Русия.

Но едничкото, което ний очаквахме и трябаше да видим поне в българските и македонските кръгове, това беше осветлението на ония заблудени умове, които от 25–30 години насам не могат да схванат нишките на руската политика в България. Странно, наистина! Ако Фирмилиан е предтечата на раздялата на Македония; ако сръбския митрополит в Скопие е жива рана в тялото на целокупна Санстефанска България – то питам вас, български националисти, вий, мечтателите за великата България, не е ли Русия вашата освободителка, която руши вашите собствени мечти, не тя ли чрез вас самите подкопава оня кумир, на който вий се кланяте?

Е, тогава как можете още да се надявате, че Русия е силата, която ще даде Македония, че тя е лоста, чрез който ще тикнете границите на България до бреговете на морето?

Но най-тъжното и печално явление е обстоятелството, че и сред македонските дейци се намират хора, които сляпо вярват в безкористието на руската политика на Балканския полуостров; нещо повече: че въз основата на това безкористие Русия е силата, която е призвана да покровителствува създаването иа една македонска автономия, на една Балканска федерация. Наивни умове! Ако Русия се бои от една втора България в пределите на злочеста Армения, то тя ще допусне създаването на една крепка, на една мощна федерация, която веднаж завинаги би пресушила нейното влияние върху Балканите!

Но ако Македония не може да очаква своята независимост от Русия, нито от слабата България, то това не значи, че тя тряба да се хвърли в обятията на Австрия. Па и възможна ли е подобна постановка на въпроса? Македония свободна ли е да разполага със себе си, за да решава в съюз и под протекторат на коя държава ще работи тя за своето въздигание? Нали това е един чисто дипломатически въпрос, който може да се решава само от професионалните дипломати, в ръцете на които са поверени съдбините на едни свободни и независими държави.

Кой пита в настояще време Македония как и под покровителството на кого иска да живее и да се развива? – Никой, абсолютно никой! Днес за днес на Македония се гледа като на един полужив труп, като на една вещ без собственик, без всякакви права, върху която само може да се спори: кой да я владее за в бъдеще. И не е ли наивно да решаваме дипломатическите въпроси за една страна, международното положение на която не е още определено, която още не е заживяла като самостоятелна, с известна сила и значение единица? Не, нека оставим на европейската дипломация да решава въпроса за политическите съюзи, нека оставим на българското, сръбско и пр. правителства да се лутат между Петербург и Виена, за да търсят подкрепа на своите завоевателни аспирации; а що се касае до нас, македонските дейци, нека всички сдружим нашите усилия, нашите старания, нашите пориви; нека се помъчим от нещастната и измъчена Македония да направим една революционна сила, една революционна стихия, която по дадения сигнал да бъде в състояние да не остави камък върху камък от онова кърваво здание, което се казва statu quo на Балканския полуостров; нека!... Защото само тогава ний ще заслужим уважението на ония, които сега тъй безжалостно се гаврят с нашата измъчена татковина; защото само тогава Македония ще стане фактор на Балканския полуостров, за който ще тряба да държат сметка и силните мира сего.

Прочее, не по пътя на дипломатическите комбинации тряба да си губим времето и силите, а по най-прекия път на революционната борба тряба ний да поведем македонското население, ако искаме действително да внесем своята лепта за съграждането на неговото светло бъдеще. И нека не забравяме, че само върху почвата на тая борба бледнеят и губят всяка смисъл тъмните националистически кавги, като тая за скопския владика.

В. „Дело“, г. I, бр. 21, 2 юни 1902 г., с. 1-2. Публ. в П. К. Яворов, Събрани съчинения. Том IV. София, 1979, с. 342-348.

Митрополит Фирмилиян