115 ГОДИНИ ОТ ГЕРОИЗМА НА СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТОРИ

Не веднъж нашите читатели са имали възможност да прочетат в сайта „Сите българи заедно“ материали за участието на българските анархисти в македоно-одринското революционно движение.

Може би най-познатите изследвания за тяхната дейност е двутомната история „Освободителните борби на Македония“ от Христо Силянов, както и спомените на Павел Шатев, Михаил Герджиков, Петър Манджуков и Георги Хаджиев.

И участници, и съвременници, дипломати, преса, турски власти и всички сериозни изследователи са единодушни, че всичките солунски атентатори са българи по произход макар, че с тяхната дейност се противопоставят на българската ВМОРО, която в резултат на техните действия е обезглавена и членовете на нейния Централен комитет са хвърлени в турските затвори, което до голяма степен предопределя безуспешния край на Илинденско-Преображенското въстание.

 

Въпреки вредите, които нанасят на нормалния развой на революционните борби на македонските и тракийските българи, те определено са наши български герои и ние с право тачим тяхната памет.

Когато Ст. Симеонов пише и публикува книгата си „Солунското съзаклятие (1898-1903)“ през 1921 г. няма нищо публикувано за солунските атентатори. Едва няколко години по-късно проф. Любомир Милетич ще оповести записаните от него Павел-Шатеви спомени в библиотечната поредица с материали за освободителните борби на Македония, а Христо Силянов чак дванадесет години по-късно ще разкаже за атентатите, които смаяха света с героизма и самоотвержеността на македонските българи.

Определено може да се твърди, че Хр. Силянов е черпил информация за солунските атентати от книгата на Ст. Симеонов и от спомените на Павел Шатев и Михаил Герджиков. А самият Симеонов ще отбележи в книгата си, че за написването й са му оказали съдействие Павел Шатев и Тодор Органджиев, намиращи се по онова време в София.

Книгата на Ст. Симеонов, с текста на която ще се запознаете сега, има редица достойнства. На първо време той показва в развитие създаването на солунския анархистки кръжок на „гемиджиите“, мястото и ролята на всеки отделен член в него, както и техните действия до героичната смърт на повечето от тях и на осъждането на останалите живи и заточението им в Северна Африка във Фезан. Ст. Симеонов дава и ценна информация, която се потвърждава и от архивните документи, че солунските атентатори са подпомогнати, както морално, така и с пари и оръжие и взривни материали от Гоце Делчев и Борис Сарафов, които имат също така положително отношение към този вид терористична дейност. Същевременно авторът не скрива и конфликта, който възниква между гемиджиите и възглавявания от Иван Гарванов Централен комитет на ВМОРО, който е готов дори физически да премахне атентаторите, за да не навредят с действията си на подготовката на предстоящото въстание.

Не мога да не отбележа друг забележим за всеки читател момент. Разказът на Ст. Симеонов има и високи художествени достойнства, с които съумява по най-добрия начин да увлече всеки читател, дори и този който не познава развитието на борбите на македонските и тракийски българи за освобождение.

Цочо В. Билярски

 

 

* * *


ИЗ МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИОННА ЕПОПЕЯ

 

СТ. СИМЕОНОВ

СОЛУНСКОТО СЪЗАКЛЯТИЕ

(1898 - 1903)

София, 1921 г.

 

Заробените български народни маси, за да могат да запазят националния си облик са реагирали на завоевателя не само със силата си, а с всички средства от верско, национално, расово, битово и икономическо естество. Тези средства за реакция срещу потисничеството са някак си инертни. Назидателни за потомството са ония методи на борба, които са дело на обмислен план и беззаветно геройство. В това отношение македонската революционна епопея крие много и ценни факти, които трябва грижливо да се опишат. Македонските революционери със своите смели и рисковани акции разклатиха здраво улегналия вековен турски ярем над плещите на Македония. Настъпилите след това Балкански войни досъбориха една подготвена за рухване сграда.

Силата на един организъм се мери по енергията, която той може да прояви, като реакция в моменти на тегло и изпитания. Македонските поробени народни маси, реагирайки срещу тежкото робство под турците, дадоха доказателства за животоспособността си.

Тук искаме да скицираме една страница от великата епопея на македонската революция, описвайки с бегли черти, паметните априлски дни на Солунското съзаклятие през 1903 година.

Днес, когато Македония е под ново робство, нам се налага да подчертаваме самоотвержените дела в миналото, когато народът е водил борба, вярвайки на собствените си сили. Синове на поробена Македония, десет години преди Балканските войни, замислиха да уязвят европейските капиталистически интереси в империята, вярвайки, че с това ще облекчат теглото на поробените си съотечественици. Те прегърнаха една идея и завещаха пример на всички ни как трябва да се умира за Отечеството.

* * *

През 1897 година, група младежи, родом от Велес, следваха в Солунската мъжка гимназия. Те бяха скромни, мълчаливи, трудолюбиви и най-изпълнителни спрямо задълженията си в училището. Обаче, зад тия външни черти на младежите се криеха силни характери, които чакаха момент, за да се проявят.

По това време, вследствие инертността на църковно- училищната управа в Цариград и тежкото турско иго, цялата интелигенция в Македония хвърляше основите на революционната организация. Учителите в Солунските гимназии бяха разделени на два лагера: революционери и еволюционисти. Във взаимните си ежби учителите използуваха и учениците.

Един ден, по някаква случайност, един от учителите отсъствуваше от училището. Съгласно заведения ред в училището, на мястото на отсъствуващия учител трябваше да преподава друг учител. Обаче, учениците, особено кръжокът на велешаните, които следваха в пети и шести класове на гимназията, не искаха да допуснат друг учител да заеме свободния час. В тази непримиримост до край най-вече се прояви младежът Йордан Попйорданов, наричан от всички Орцето, който до тогава беше най-скромния и най-трудолюбивия ученик. След един месец, напусналите ученици се прибраха в училището. Орцето, обаче, не се върна на училищната скамейка.

Тази случка в училището прикачи на велешкия кръжок прозвището гюрултаджиите.

През 1898 година, в гимназията дойдоха да следвате нови велешани, бъдещи активни членове на кръжока на гюрултаджиите: Тодор Богданов, Илия Тръчков, Владимир Пингов и др.

До 1899 година, на кръжока липсваше каквато и да било идейна окраска.

* * *

През 1898 година, македонските емигранти в България, които боравеха с революционното движение, бяха раздвоени на върховисти и централисти, и взаимно се преследваха. Между тях ярко се очертаваха хората на делата, които, далеч от словоборствата, мечтаеха за резултатна работа вътре в Македония всред потиснатите народни маси. Такива бяха известните македонски революционери Гоце Делчев и Дамян Груев.

Една група младежи от България, състояща се от студента Славе Мерджанов, живописеца Петър Соколов и Петър Манджуков от с. Мирково (Скопско), след разни скитосвания, беше намислила така също да работи вътре между поробените македонски народни маси. Мерджанов, който наскоро беше се върнал от Швейцария в България, замина за Скопие и предприе ред посещения на съседните македонски градове с цел да се запознае с общото положение на работите в страната по това време. Другарят му Петър Манджуков препоръча Мерджанова на Орцето, чрез когото Мерджанов се запозна с Тодор Богданов и Коста Кирков, които, по това време, бяха още ученици в Солунската гимназия. В Солун Мерджанов попадна в кръжока на гюрултаджиите, които гледаха на него, като на апостол. Неговите планове за дела се поглъщаха алчно.

Наскоро, след Мерджанова, в Солун дойдоха Михаил Герджиков, Калчев, Йордан Шурков и други с цел да предприемат някаква акция за Македония. Шурков ги запозна с кръжока на велешаните. Мерджанов, Манджуков и новодошлите лица бяха пропити с анархистически, нихилистически и други отрицателни схващания върху живота. Те намираха, че освобождението на Македония може да се постигне само с шумни дела, като атентати срещу предприятията, дето са ангажирани европейски капитали.

Кръжокът на гюрултаджиите-велешани доби идеен вид от съприкосновението си с дошлите от Швейцария и България лица. Велешаните, числещи се към кръжока, схващаха, че общоприетият възглед за повсеместно въстание в страната е погрешен, защото мъчно е да се въоръжи цялото население, пък и един въоръжен бунт ще докара много злини на беззащитните народни маси, които в същност ще трябва да се облекчават от теглото. Ето защо гюрултаджиите, които, закрепвайки идейно, започнаха да се наричат гемиджии бяха твърдо убедени, че интелигенцията трябва да носи тежестите на борбата, като чрез самоотвержени дела влияе върху широките народни маси и по тоя начин най-сигурно ги ръководи.

Прозвището гемиджии е алегоричен израз за характеристика на бъдещия път на живота, избран от младежите на кръжока. Те, разхождайки се в Солун край морето, често са виждали евреите рибари и лодкари как изваждат гемии вън от морето за да ги поправят и почистват. Младежите намираха, че тази емблема - гемията на сухо! - е най-подходяща за тяхната кариера: лица, които мислят, че пътят, следван от „порядъчните“ хора за получаване образование и отдаване на делничните цели на живота, както е присъщо да разбират работите всички простосмъртни хора, е несигурен, защото в края на краищата, при съществуващите условия в Македония, тоя път води към неуспех. Ето защо хвърлете гемията вън от водата! Нека се напусне утъпкания път на простосмъртните, като се понесат всички жертви за обществото и поробения народ!

* * *

Идеите, които бяха здраво залегнали в главите на лицата, числящи се към кръжока, трябваше да се приложат на дело. А за тази цел бяxa нужни средства. Грижите за намиране парични и други средства отнемаха най-много усилия на съзаклятниците и за това ние се спираме много по-надълго върху тях.

Тодор Богданов и Коста Кирков, като по-състоятелни в кръжока, решиха да напуснат гимназията и да се укрият, а на техните родители се съобщи, че са задигнати за откуп. Те успяха да направят това и дълго се криха в Солун, Дупница и Рила.

Преговори за откуп се водиха в София. Бащата на Тодор Богданов отказа да даде пари, а тоя на Коста двестe лири, вместо исканите му четиристотин лири.

През това време, в кръжока на гемиджиите влезна и Димитър Кощанов, който беше терорист на Централния комитет в Солун. Кощанов, не виждайки дела от страна на комитета, се разочарова от последния и се причисли към деловите хора на кръжока.

Между всички лица на кръжока Орцето се очертаваше като първа фигура. Той влияеше не само на хората от кръжока, но и на дошлите от България лица. Той не доверяваше на последните и събираше сведения за тях чрез живущия по това време в София Тодор Органджиев. Последният даде благоприятни сведения за лицата.

Революционната организация, в лицето на Гоце Делчев, даде подкрепа на кръжока в акцията му да събере пари от бащите на Тодор Богданов и Коста Кирков.

По това време, в Македония избухнаха афери и Мерджанов, заедно с другите дошли от България лица, трябваше да напусне Солун и да замине за София.

Кръжокът си остана сам и с дълбоки впечатления от срещите. Михаил Герджиков направи голямо впечатление на кръжока. Орце, обаче, най-много почиташе Манджукова.

В края на 1899 година, всички „гемиджии“ се прибраха във Велес, дето кръжокът се оформи окончателно. Връзките с Гоце Делчев помагаха, щото организацията да настои за назначаването на някои от гемиджиите за учители в Щип и Струмица. Дадени бяха и заявления за тази цел, но без успех. Всички членове на кръжока, стоейки във Велес, поддържаха интимни връзки с хората на организацията, ала не приемаха активна работа.

През цялата есен и зимата, те устройваха чести срещи, във време на които, в присъствието на всички другари, се четяха Тургеневите „Бащи и деца“, „Попрището на нихилиста“, „Что делать“ от Чернишевски, „Подземна Русия“ от Степняк и др. Базаров, главен герой в книгата на Тургенев, остави най-голямо впечатление у младите идеалисти. Те искаха да бъдат като Базаров, хора на делата: работа много, а думи малко!

Младите съзаклятници, при оформяването на тяхната идеология, клониха към отрицанието. Спрямо всяка инициатива те се държаха опозиционно. Инак тe бяxa идеалисти и предани за делова акция. Всеки, който вършеше смели и безкористни дела в полза на широките народни маси, можеше да ги спечели. Тe не можаха да търпят разни външности и надувания.

През 1899 година, велешкият владика Авксенти беше взел инициатива да построи камбанария при черквата „Св. Пантелеймон“ и същевременно ставаше дума да се открие подписка за събиране помощи за желязната черкви „Св. Стефан“ в Цариград. Кръжокът на младите идеалисти във Велес се противопостави и на двете инициативи. Кръжокът отправи няколко позиви до гражданството във Велес, залепени на вратите на черквите и училищата, обяснявайки, че, вместо да се пилеят народните пари за непотребна камбанария, да се ремонтират с тях развалените и остарели училищни сгради, а фондът за постройка на желязната черква в Цариград да се използува за просветни цели.

По тоя начин реакцията на идейния велешки кръжок се прояви срещу ръководителите на културното българско дело в поробените земи, както срещу висшата управа в центъра, Цариград, тъй и срещу нейния представител в провинцията - велешкия владика.

Идейният кръжок гореше от силно желание да разпространи своите схващания и възгледи между повече хора, като потърси привърженици и в другите градове на клетата робска земя. За тази цел кръжокът проектираше да издава един хектографиран лист. Младежите-идеалисти смятаха, че по тоя път най-сигурно ще успеят да пръснат в страната скъпите за тях идеи. Най-ярък привърженик на идеята за издаване хектографиран лист беше Коста Кирков.

* * *

Но над всички грижи една мисъл поглъщаше цялото съществуване на младите хора: Как да се намерят парични средства, нужни за осъществяването на техните скъпи идеи. За тази цел във Велес бяха предприети няколко смели и рисковани акции, които в края на краищата не дадоха никакви резултати.

След това, кръжокът се спря на мисълта: да се използуват силите на революционната организация във Велес. По това време, Велешкият революционен комитет се ръководеше от Петър Михов при секретарството на Петър Бошнаков. Особено деятелно участие в комитетските работи в града взимаше Трайче Христов, чиято личност беше в по-тесни връзки с хората на кръжока.

Христов беше бакалин и, не можейки да се помири с положението си, постъпи възрастен в скопското училище, дето свърши четвърти клас. След това, той се отдаде от все сърце на революционното дело. Той беше незаменим агитатор за широките народни маси и смел терорист; имаше връзки с четите във Велешко и, като учител в Струмишко, Пехчевско и Малешевско, беше се проявил в качеството си на районен ръководител. Това му даваше възможности да бъде господар на канали които минаваха през Струмишко и Малешевско. А хората на кръжока инстинктивно схващаха, че такъв човек ще им бъде от голяма полза за делото, което възнамеряваха да предприемат. Една неочаквана афера в с. Дедово (Радовишко) прогони Христова, който се прибра в София, дето загина при една нещастна случка.

Бошнаков и Христов също смятаха, че по-състоятелните велешани трябва чрез разни средства да бъдат заставени да се притекат на помощ на революционното дело. И те възприемаха тактиката на хората от кръжока. Там беше общата връзка между тях. Обаче, Бошнаков и Христов клоняха повече към организацията и не желаеха да се слеят с кръжока. По едно време, когато хората на кръжока се отправиха за Солун, Бошнаков и Христов се отзоваха заедно с тях. Обаче, те, повлияни от хората на Вътрешната организация в Солун, напуснаха окончателно кръжока и се оттеглиха във Велес и София.

Тоя опит за сближение с хората на организацията докара пълно разочарование у кръжока, който удвои енергията си за работа. Младите буйни глави от кръжока намериха в направения опит потвърждение на отдавна назрелите у тях схващания, че с много хора работа не се върши. Те казваха: „Нерде чоклук, орда боклук!“

* * *

Липсата на пари висеше като дамоклиев меч над всички начинания на кръжока. Парите от бащата на Коста Кирков бяха похарчени, додето се получат. В края на краищата съзаклятниците си останаха с идеята и с едно неудържимо желание за работа.

Като нямаше друг източник за парични средства, Коста Кирков отиде във Велес и задигна нанизите и пръстените на леля си. Неговият тетин дойде в Солун за да прибере скъпите със спомени за семейството нанизи и пръстени и брои на съзаклятниците петдесет лири. Тези петдесет лири са първия капитал в наличност на солунските съзаклятници за смело замисленото им дело по разклащане основите на вековната Турска империя.

В началото на 1900 година, Трайче Христов и Тодор Органджиев заминаха, през Струмица, Пехчево и Рила, за София с цел да разучат заедно с Гоце Делчев как да се намерят парични средства, нужни за атентаторските акции. Гоце напълно споделяше възгледите на кръжока и обеща пълно съдействие, както от своя страна, така и от страна на организацията. Тези обещания окриляха надеждите на хората от кръжока. Като лице за връзка, между последния и Гоце, биде оставен Димитър Мечев, известен под името Мечето. Тодор Органджиев се отправи за Велес през Ниш, а Христов през Струмица - за Солун.

През пролетта пак на същата 1900 година, Орце биде извикан в София от Мерджанов и други анархистически елементи в столицата, които по това време бяха във връзки с Борис Сарафов. Последният обещаваше парични средства на Мерджанов. Той имаше известен идеен афинитет с хората на кръжока, защото бърже възприемаше идеи, стига те да бъдат последвани от дела.

Мерджанов изложи на Борис Сарафов един план за убийството на султан Хамид и поиска парични и други средства. Сарафов отпусна средствата.

След това Орце се върна във Велес и оттам в Солун, а Мерджанов и Манджуков заминаха за Цариград, за гдето, подир няколко месеци, замина и Соколов. Мерджанов минаваше за инженер под името Васил Стоянов, Соколов - за живописец, а Манджуков, под името Илия Дуров, за работник и чиновник.

Тъй като подготовката на солунския атентат, по това време, беше в тясна зависимост от тоя в Цариград, ще трябва да се спрем за малко и върху готвения атентат в турската столица.

* * *

Кръжокът на Мерджанов, Соколов и Манджуков, след като се снабди със седем-осем бомби, бертолетова сол и др., започна да работи при твърдото намерение да убие султана, когато последният излиза на селямлъка в петъчни дни. Цели четири-пет месеци Мерджанов и другарите му ходеха всеки петък на селямлъка за тази цел. Обаче, на края те се убедиха, че е невъзможно да се доближи колесницата на султана. Тогава те решиха да хвърлят на въздуха сградата на Отоманската банка и седалището на Тютюневата режия. Тъй като с това се засягаха чужди капитали, акцията напълно отговаряше на духа на общите схващания.

След дълги мъчнотии, хората на кръжока успяха да се доближат до Наньо Хаджикалчов, син на собственика на българската печатница Данчо Хаджикалчов, дето се печаташе екзархийският вестник „Вести“. Чрез Наньо Хаджикалчов тe ангажираха едно триетажно здание срещу Отоманската банка. Пред властите това здание минаваше за склад на хартия и мастило, нужни за печатницата. Съзаклятниците смятаха да изкопаят канал под основите на Отоманската банка и да я вдигнат на въздуха. Те започнаха и работата по изкопаването на канала.

Солунският и цариградският кръжоци бяха в постоянни връзки. Смяташе се, че, като се предприемат акции едновременно в Цариград и Солун, делото няма да има анархистически характер, а чисто революционен.

Кореспонденцията между цариградския и солунския кръжоци се водеше чрез ученика Павел П. Шатев, който току-що свършваше гимназията и се присъединяваше към кръжока.

Тъй като обещаните парични средства от Цариград не идваха редовно, през пролетта на 1900 година, Орце замина за Цариград с цел да уреди тоя въпрос веднъж за винаги.

* * *

Към края на юни 1900 година, Орце, Кощанов и Шатев започнаха да копаят канала под банката в Солун. Но за да не бъдат посещавани от българи и с това да изложат пред властта повече свои сънародници, те поискаха от цариградския кръжок да им изпрати някое арменче, което да се навърта в бръснарницата, наета срещу помещението на банката. От тази бръснарница започна изкопаването на канала. Мерджанов беше завързал в Цариград връзки с някои арменски революционери за евентуална подкрепа. Арменците препоръчаха на солунчани арменчето Кристи (Аристиди), което носеше гръцко име и добре владееше гръцкия език. Кристи дойде в Солун и се настани в наетата и обзаведена от Владо Пингов на общи средства бръснарница и с това се постави един заслон срещу гръцките интриги, подозренията на полицията и посещенията на българите.

В замяна на Кристи, за Цариград замина Павел П. Шатев. Отиването на последния в турската столица беше повече с цел да се вмъкне един солунски представители в цариградския кръжок, та дано с това паричните средства да идват по-редовно в Солун и да се упражнява контрол върху вървежа на готвената акция.

Когото Шатев напусна Солун, каналът беше изкопан вече в дълбочина и около един и половина метър хоризонтално. Работата вървеше мудно, защото съзаклятниците нямаха всички прибори за работа: работеха без компас и без електрически фенери, като си служеха със свещи и духала, които им набавяха чист въздух за дишане и поддържаха горенето на свещите.

По едно време каналът удари към Бошнак хан, вместо към банката. Трябваше погрешно изкопаното място да се изпълни с цимент и копането на канала да продължи по права посока.

Съзаклятниците в Солун работеха неуморно на смени. Обаче. Tрудностите по поставката на динамита и липсата на парични средства смущаваха техните духове. По едно време, през есента на 1900 година, в кръжока настъпи формен глад. Другари от гимназията поддържаха съзаклятниците с хляб и сирене.

Въпреки всички затруднения и макар доставката на динамита да вървеше несигурно, каналът биде изкопан до край.

* * *

През септември 1900 година, по една нещастна случайност, динамитът, предназначен за вдигането на банката в Цариград, биде заловен у арменския революционер Казаков и цялата акция се застраши. Кръжокът се пръсна на разни страни из цариградските предградия. По издайничество от българска страна, към края на септември полицията арестува четиримата души от кръжока. Обаче, полицията нищо не знаеше за канала, а подозираше хората на кръжока, че вършат превратна агитация с вестници и живо слово против хамидовия режим. По застъпничество на близки хора, арестуваните бидоха освободени. Тримата от тях си заминаха за България, а Павел Шатев биде препратен за родния му град Кратово.

Неуспехът на акцията, готвена в Цариград, се отрази и върху подготвителните работи в Солун, дето по липса на средства трябваше да се преустанови работата. Орце замина за София, а другите съзаклятници се прибраха във Велес на препитание. Известният солунски революционер поп Стамат помогна с пет наполеона, нужни за пътни пари на хората от кръжока.

Каналът биде изоставен и засипан с пръст до една теснина, известна между съзаклятниците под името „Термопилите“, тъй като там отверстието на канала беше така тясно, поради срещнатите основи от римски зидове, че работещите в подземието съзаклятници мъчно можаха да се промъкват.

Димитър Кощанов беше предопределен от съзаклятниците да продължи работата в Цариград, ала преди това той биде интерниран в Горна Джумая и вместо него биде изпратено друго лице. Последното има нетактичността да изложи в шифровано писмо до Централния комитет в Солун състоянието на работите по изкопаването на канала под Цариградската банка и, тъй като писмото падна в ръцете на полицията, която имаше и ключа на шифъра, можа да се узнае всичко по готвения атентат в Цариград и полицията, откривайки изкопания вече канал, осуети окончателно акцията.

По това време Орце замина за Швейцария да дири парични средства от Борис Сарафов. Той успя да вземе средства и работата биде наново продължена.

Във Велес съзакляниците успяха да образуват една нова десеточленна резервна група.

Орце пък, пристигайки в София, отиде в мината „Перник“ и съобщи на Мечето, че средствата са осигурени и работата може да продължи. Мечето напусна черната си работа в мината „Перник“ и замина за Одрин със задача да организира динамитен атентат срещу Австрийската поща в тоя град.

Мерджанов лансира идеята да се нападне с чета и ограби Ориент-експреса и за тази цел замина за Одринско. Вместо това, обаче, той заедно с другарите си задигна едно бегче. При преследването на четата от войската, Соколов падна убит, а другите заедно с двама арменци бидоха обесени в Одрин, след като на Мерджанов се падна тежката задача да носи в ръцете си главата на своя другар Соколов, докато стигне в града.

През 1902 година, хората на солунския кръжок бяха пръснати в Пловдив, Кюстендил, София и Велес. Най-важната задача в тоя момент беше пренасянето на динамита и след това прибирането на съзаклятниците в Солун. Динамитът за Солун биде пренасян през Цариград и Кюстендил. До Цариград пренасянето ставаше по железницата, а оттам за Солун в бурета, маскирани с риба, както и с подкуп на митническите чиновници. От Кюстендил пък Павел П. Шатев свободно изпращаше динамит във вътрешността. В Кочани динамитът беше поставян в ориз, докато стигне във Велес, отдето в газени тенекета, като шарлаган, биваше изпращан в Солун по железницата. В Солун пък съзаклятниците свободно го прекарваха, като плащаха по едно меджидие на тенеке на колджиитe от режията.

Борис Сарафов обеща да изпрати две-три хиляди килограма динамит от Белгия, през Марсилия, като цяр против филоксерата. Дванадесет бурета от тоя динамит бидоха стоварени в Дедеагачкото пристанище и освободени без инциденти. Обаче, хората на организацията турнаха ръка на динамита, заявявайки, че е конфискуван от властите. Всъщност тоя динамит биде прахосан за разни опити за атентати в Одринско.

През пролетта на 1903 година, всички подготвителни работи за атентатите бидоха привършени. Набавеният динамит биде поставен в канала под основите на банката заедно с фитилите. Верните съзаклятници пазеха канала, редувайки се в подземието.

В началото на същата година, Борис Сарафов замина с чета за Македония.

Тъй като се очертаваха важни събития в близко бъдеще, Шатев се снабди с паспорт под името Георги Манасиев и през Одрин и Дедеагач замина за Солун. Мечето пък дегизиран, с тъмни очила, голям балтон и във второкласно купе по скопската железница пристигна в Солун със същия влак, който носеше от Скопие за Солун тялото на убития руски консул Щербин.

За съзаклятниците се създаде една тежка атмосфера в Солун. Някои западни добре осведомени вестници, като „Тан“, писаха, че македонски революционери възнамерявали да нападат европейски кредитни учреждения за да уязвят европейските капитали и да не оставят сигурност в империята за работата на тия капитали. Вследствие на тези сведения в европейските вестници, две седмици преди атентата, банката беше денонощно пазена от кордон войници и стражари.

Вън от това паричните средства за издръжката на съзаклятниците намаляваха, а хората на организацията в Солун не искаха да улеснят съзаклятниците с пари, въпреки изричното желание за това от страна на Гоце Делчев.

* * *

Младежите на солунския съзаклятнически кръжок се явиха като реакция на доктринерството и котерийността всрeд разните македонствуващи фракции в София. Te, при пълно разбирателство с всички делови и енергични хора на революционното движение, през оня момент на организираните усилия на робска Македония, искаха да покажат с дела как трябва да се умира честно, гордо и беззаветно за Отечеството. Така те разбираха смисъла на живота. Те твърдо вярваха, че внушителният им жест срещу турското потисничество ще облекчи робските нещастия на Македония. Доколко те бяха безкористни и скромни се вижда от факта, че не искаха да оставят ликовете си за потомството. Те не бяха суетни за слава и почести.

На конгреса на организацията в Солун биде решено да се отклони акцията на съзаклятниците, като последните бъдат увещавани от Гарванов, чийто аргументи бяха: Решено е да се вдигне въстание. Последното ще пропадне, ако интелигенцията не застане на чело на въстаниците, като ръководителка. Атентатите ще хвърлят интелигенцията в затворите и въстанието ще се осуети.

Съзаклятниците, обаче, останаха непоколебими, макар да бяха съгласни да се замедли акцията докато се обяви въстанието. Но и на това Централният комитет не се съгласи, а искаше да вземе - всичко в свои ръце и, в последствие, да осуети всякаква акция в неговото седалище.

Тогава биде решено да бъдат избити или изтровени съзаклятниците. Обаче, нямаше кой да приложи решението. Органите на Централния комитет бяха разочаровани от своите водители и напълно симпатизираха на съзаклятниците.

Вън от това, самите по-първи хора на организацията, като поразмислиха, разбраха, че даже да прибягнат до унищожение на съзаклятниците с това няма да постигнат нещо, защото акцията срещу Отоманската банка беше осигурена и банката можеше на всеки момент да бъде хвърлена във въздуха.

Съзаклятниците не искаха да отстъпят от своя път. Мечето предупреди Гоцета, че за всеки убит съзаклятник ще паднат по двама големци на Вътрешната организация.

Това твърдо държане на съзаклятниците създаде една атмосфера за разбирателство с хората на организацията, които започнаха да дават бомби и динамит на съзаклятниците. Това не беше изненада за последните, защото Гоце още от началото ги улесняваше във всичко. Даже той беше им дал червения фитил за подземието на банката.

Към края на март 1903 година, Дамян Груев, освободен от заточение, живееше в един солунски хотел. Мечето, който беше в много близки връзки с Даме, му откри целия план на съзаклятниците, обяснявайки, че техният кръжок е против масовото въстание, защото, първо, то не може здраво да се организира при македонските условия и, второ, народните маси горчиво ще си упатят, поради разорителните последици от едно такова движение. Пък и паричните средства за тази цел мъчно можаха да се набавят, без да става дума за пушките, които не достигаха и които хората на организацията искаха да доставляват от Гърция. Вън от това, в редовете на организацията имаше неуталожими спорове и недоразумения, които парализираха всякаква акция. Интелигенцията, обясняваше Мечето, трябва да носи тежестите на борбата и с внушителни дела да ръководи по-сигурно широките народни маси.

Пред тия убедителни аргументи, които, на времето, се споделяха не само от съзаклятниците, а от много други по-събудени членове на Революционната организация, Дамян Груев не можеше да иска друго, освен да се замедли акцията: атентатите, в осъществяването на които не се усъмниха нито Груев, нито Гарванов, да станат след въстанието и да бъдат последния удар на Европа.

Мечето, обаче, заяви, че не вярва на организацията и на въоръжената акция на населението, тъй като му беше добре известно где и колко пушки има организацията.

След няколко дни, Груев си замина за Битоля и това го спаси да не попадне наново в затвора.

Щом съзаклятниците се снабдиха с достатъчно бойни материали, предупредиха хората на организацията, че не могат да чакат повече. Причините бяха, че се бояха да не би случайно да се открие акцията, пък и градският канал започна да потъва и да изпуска нечистотии в съзаклятническия канал и, най-после, както казахме по-горе, липсваха средства за по-нататъшната издръжка на съзаклятниците.

* * *

Преди да започне акцията, съзаклятниците се събраха без всякакъв церемониал вън от града, в „Пиргите“, и там, на полето, в присътствието на всички членове на кръжока, бидоха уговорени подробностите на цялата акция: кога и где да се предприемат отделните атентати. В време на разговорите - съзаклятниците не търпяха ред и вземане дума при разискванията - изникна един важен въпрос: Да се умре ли във време на акцията, като се изпълни последната до край или пък, след като се изпълни, акцията, да се спасява всеки, както може. Единодушно биде решено, че трябва да се умре на всяка цена, като се продължи борбата дотогава, докогато бъде възможно.

Уговорено биде да се избягват по възможност човешките жертви.

На 16 април 1903 година, вторник, към обед, Павел П. Шатев динамитира парахода „Гвадалквивир“ от известната френска компания „Месажери Маритим“. Параходът гореше няколко дни. Пътниците, както и багажите им, бяха спасени. Това нещастно обстоятелство не позволи на Шатев да се спаси със скопския влак. Всички пътници бяха се явили в канцеларията на параходната компания, за да приберат багажите си. Тъй като за куфара на Георги Манасиев никой не се яви, съмнението падна върху последния и веднага биде разпоредено по телеграфа да се направи строг преглед над пътниците във влаковете на трите железнопътни линии, излизащи от Солун. Съгласно тази заповед, при претърсването на скопския влак, между Скопие и Велес, Шатев биде задържан на скопската гара, върнат обратно в Солун, осъден на смърт и изпратен на заточение във Фезан. След амнистията, във време на Хуриета, той се завърна наново в родния си край и днес, както всички по-събудени македонци, живее изгнанически дни в царството. Шатев е един от преживелите съзаклятието атентатори.

Динамитирането на парахода „Гвадалквивир“ разно се коментираше от солунското население. Едни разправяха, че станало някакво нещастие на парахода, та избухнал пожар, а други обясняваха, че парният котел се е пръснал и оттам произлязла експлозията в парахода. Разбира се, че европейците, както и френският консул Стеег, като по-наблюдателни и по-добре усведомени върху подробностите на експлозията, още при доближаването си с лодка до горящия параход, разбраха, че това е експлозия, предизвикана от злонамерени хора. По-интелигентните европейци още от първия акт на съзаклятниците знаеха истината, която съвсем ясно блесна при изпълнението на останалите акции, уговорени от съзаклятническия кръжок.

Същият ден, вечерта, Димитър Мечев с Илия Тръчков и Милан Арсов, по предварително скроен план, се опитаха да бомбардират с динамит влака, идещ от Цариград на френската компания „Жонксион Салоник - Константинопол“. Повредата, обаче, беше малка, а тревогата в града и между органите на властта - твърде голяма, защото стана явно, че подпалването на парахода и бомбардирането на трена са в тясна връзка.

Атентаторите спокойно и свободно се прибраха в града, необезпокоявани от никого и готови за нови акции.

В сряда, вечерта, Димитър Мечев отиде заедно със своя другар Илия Тръчков да вдигне във въздуха резервоара на фабриката за светилен газ. Присъствието на бдителните пазачи при пътните врата на фабриката много попречи на плана на Мечето.

През същата вечер, всички други съзаклятници бяха по местата си и чакаха изгасването на светилния газ в града: това беше уговорения знак за всички, че трябва да почнат възложената им задача.

Коста Кирков взе малко динамит и разруши водопроводните е газопроводните тръби на града, минаващи под едно мостче пред гарата на цариградската линия. Скъсването на тръбите хвърли моментално в мрак феерично осветления Солун.

По това време, Орце беше на стража в подземието на Отоманската банка. Щом изгасна осветлението на града, той запали фитилите, свързани с динамита, сложен под основите на банката, излезна от подземието вън, през наетия дюкян, свали рулетката на дюкяна и се запъти за помещението на банката, качи се горе, предупреди семейството на директора на банката, че трябва моментално да се спасява, защото, след пет минути, банковото здание ще бъде вдигнато във въздуха и се запъти с бързи крачки да се прибере в квартирата си в къщата на италианеца Антонио Пепе, намираща се зад католическата черква.

През нощта и в четвъртък, сутринта, Орце се би геройски с бомби срещу нахълталата от всички страни в града войска и, хвърляйки, на улицата, последната си бомба срещу войниците, падна пронизан от неприятелските куршуми. Войсковото отделение, което беше командувано от известния на солунчани Араб бинбаши, се втурна да измушка тялото на младия герой. Обаче, Араб бинбаши, изненадан от готовността на героя да се самопожертвува с бомба в ръка за една идея, както и от проявената смелост и спокойствие пред смъртта, дълбоко се разчувствува и заповяда на възбудените войници да не мушкат и обезобразяват бездушното тяло на младия герой, защото, каза турският офицер, вие трябва да вземете пример от тоя герой как се умира за отечеството.

Когато настъпи мрак в града, поради изгасването на осветлението, Мечето и Илия Тръчков удвоиха усилията си, за да прескочат ниските стени на оградата на резервоара на фабриката за светилен газ. Обаче, каква ирония на съдбата! Най-положителният от съзаклятниците, по-практичен дори и от Орце, сякаш по чудо, а вероятно и по една непредвидена случайност, не успя да вдигне във въздуха резервоара на фабриката.

В това време, Солун беше заприличал на същински ад: всред общия, мрак и плача на жените и децата, от  всички страни се чуваха пушечни изстрели, а, от време на време, долитаха тежките и продължителни взривове на динамита и бомбите. Турската войска, която твърдо вярваше, че цялата акция е дело на българска чета, дошла в града, масово се втурна из всички улици на града и напразно диреше четата, разпръсвайки евреите и турците, нахълтали из улиците за да разберат нещо върху атентатите.

Всред общите пушечни и бомбени гърмежи Мечето и Илия Тръчков се промъкнаха между обезумялата тълпа из задръстените солунски улици и се прибраха в квартирата си, находяща се на една от главните улици, близо до хотел „Салоник“ и Топхането. Там Мечето и Илия здраво затвориха входните железни врата и откриха неравна борба срещу многобройната турска войска. В разстояние на няколко часа бидоха скъсани всички телеграфни жици, свързващи Солун със столицата и провинцията, и много турски войници паднаха убити и ранени на улицата. Не след много време, между тези трупове бяха и телата на двамата герои, хвърлени бездушни през един от прозорците на квартирата им.

Владимир Пингов, който имаше за задача да предизвика пожар в „Бошнак хан“, запали бертолетова сол в една от стаите на последния и се запъти за квартирата на Мечето и Илия. Обаче, близо до Топхането, той биде спрян от група войници. При опита им да го арестуват, просто по подозрение, той хвърли една бомба и падна убит пред вратите на Топхането.

Най-малкият от героите, Милан Арсов, при настъпилия мрак в града, вследствие изгасването на осветлението, спокойно запали една бомба в градината на голямото кафене „Алхамбра“, разположено край набрежната улица. Бомбата експлодира, наранявайки слабо един от келнерите на кафенето. След това, Милан, необезпокояван от никого, се прибра в къщи, без да може да предприеме какаото и да било по-нататък.

Георги Богданов отиде в голямото кафене „Ноньо“ на ул. „Сабри паша“ и хвърли една бомба, която експлодира без да причини някакви жертви.

Коста Кирков, връщайки се в квартирата си, хвърли една бомба пред хотел „Ежипт“, близо до „Еден театър“, и, след това, се прибра в къщи. В петък, сутринта, той се облече елегантно в най-хубавите си дрехи и отиде в зданието на пощата на ул. „Сабри паша“, уж за да подава телеграма. Обаче, войниците, които пазеха входните врата, не му позволиха да влезне в пощата, а, напротив, искаха да го обискират. В това време Коста се опита да запали една бомба и падна промушен с нож.

В петък и събота започнаха масовите арести на солунските българи, защото стана ясно за всички, че съзаклятието е дело на млади българи, родом от Велес. Мюсюлманските фанатични маси толкова много се възбудиха, че започнаха да се готвят за кланета над християните. Валията Фехми паша, обаче, успя да успокои възбудените турци.

Още в петък, през деня, в пристанището пристигнаха италианската и австрийската флоти и опасността от кланета се предотврати още повече.

След една седмица от атентата, Милан Арсов биде ненадейно арестуван и, при наличността на всички разкрития пред съда около съзаклятието, биде осъден от военния съд в Солун на смърт и изпратен на заточение в Мурзук (Фезан), където почина от собствена смърт. Добрите му и верни приятели, при напускането на Фезан, след амнистията, изправени пред тъжните спомени за малкия Милан, в знак на признателност, взеха тайно главата от пресния му още гроб - двадесет дни след смъртта - и я занесоха във Велес за утеха на клетата му и неутешима майка.

Марко Ив. Бошнаков, който беше наел бакалски дюкян, за да се възстановят връзките с подземния канал, вместо изоставената през 1900 година бръснарница, беше друг съучастник в съзаклятието. След атентатите, Марко биде арестуван, осъден на смърт и заточен в Мурзук (Фезан), където почина. И главата на Марко биде донесена от другарите му и предадена на неговите роднини в Охрид, където народът му е устроил тържествено погребение.

Арестуван биде, осъден на смърт и изпратен на заточение в Мурзук също и Георги Богданов. Но той можа да преживее нещастието и, след амнистията, се завърна в родния си град. Днес и той с тъга в душата си, обременен от тежки грижи за многобройното си семейство, живее изгнанически дни в София, далеч от родна стреха, но все пак не изгубил вяра в по-добрата съдба на своята родина.

Преживели са атентатите също Тодор Богданов и Илия Попйорданов. Първият от двамата живее изгнанически дни в България, както брата си Георги, със силен копнеж да се върне в родния си край.

* * *

Друг преживял съзаклятническата акция съзаклятник е Тодор Органджиев, който по настоящем живее в София, като изгнаник от родния си град. При неговото съдействие и това на Павел Шатев, ще се опитаме, като близки другари, да дадем една малка характеристика наг загиналите за свободата на Македония герои.

Първо място в съзаклятието се пада на Орцето. Той беше млад, на двадесет и две години, висок, сух, с кестеняви коси и мургаво лице, интелигентен, начетен и пропит с общочовешки чувства и крайни, присъщи на възрастта му и обясними с тежкия хамидовски ярем над родината му, възгледи върху живота и света. Орце беше живо олицетворение на извънредно силна воля, упорита твърдост и непоколебимо постоянство.

Както през време на подготвителния период на атентатите, така и при изпълнението им, Орце беше душата на съзаклятието. Само неговата пламенна вяра в правотата на избрания път, твърдостта му, неговият трезвен и практичен ум, както и неизчерпаемата му енергия и желязна воля, можаха да преодолеят невероятните пречки за успеха на започнатото дело.

Той си беше избрал своя път за борба с хамидовото потисничество в родния му край. Но, зачитайки и чуждите убеждения върху методите за борба с хамидовщината, той не можеше да търпи светотатството с делото. Разправят, че в едно солунско кафене, дето хората на кръжока често отиваха да пият кафе, група българи спорили в присъствието на кръжока, заемащ едно от кюшетата на кафенето, върху разногласията между върховисти и централисти. Орце, след като се вслушал в спора, станал от мястото си, ударил по една плесница на спорещитe, заявявайки им, че в кафенето не могат да се водят подобни спорове и се върнал на мястото си. Спорещитe българи навели глави без да реагират, признавайки правотата на искането на Орце.

Предупреждаването на семейството на директора на Отоманската банка да се спаси от явна смърт, за което поменахме по-горе, издава една високо благородна душа у Орцето.

Орце беше и крайно брутален и дори нахален, когато някой от другарите му разсеяно изпълняваше възложената му задача. Той се нахвърли брутално срещу най-верния си другар Коста Кирков, и то в деня, когато започваха атентатите, задето на време не е била занесена храна на Мечето, който беше на стража в подземията на банката, и задето Коста се е вгледал в мазето на банката през решетката на улицата и с това можал да хвърли съмнение между случайните минувачи за готвения атентат. Това издава началнически качества у незабравимия герой.

Някои от другарите сравняват Орцето с динамита: той имаше сродни качества с динамита: има ли препятствия, Орце избухваше с цялата си душа. Няма ли препятствия, той беше тих и миловиден, като същинско момиче.

Орце, не вярвайки на силите и добрата воля на някои от съзаклятниците, се държеше крайно арогантно спрямо тях. Това отнемаше много усилия на останалите другари, за да поддържат необходимата сдушеност за преуспеха на акцията.

Ръководството на цялото съзаклятие беше в ръцете на Орце. Той поддържаше външните връзки със София и Цариград писмено и лично. Той вземаше паричните суми и ги разпределяше между другарите. Впрочем всичко това ставаше без всякакви формалности, защото верните до фанатизъм едни към други съзаклятници никога не помислюваха даже да дирят сметка за поверените им и изразходвани суми.

Посещенията в Швейцария и София бяxa шлифовали доста груби черти от характера на Орце. Той беше индиферентен към живота и нуждите му. Цялото му същество беше обзето от намислената идея. Нищо не беше в състояние да го отклони от строго начертания план.

Нелолто седмици преди атентатите, родителите на Орце, тежко загрижени за милото си чедо, особено след убийството във Велес на по-големия му брат Милан, пак в свръзка с революцията на поробените българи в Македония, изпратиха един доверен свой сродник да увещава Орцето, щото последният да се откаже от плановете си и да се смили над своите родители. Орце отклони всичко това с един внушителен жест, заявявайки, че той не иска да живее робски живот.

В минутата, когато слагаме писалката, за да припомним тоя момент от живота на солунския пръв герой в аферата през 1903 година, студената оловена жица на телеграфа, която единствена свързва София със заробения Велес, донася тъжната вест за кончината на майката на Орце, г-жа Султана Попйорданова. Мир на праха на благородната българка, която роди и изгледа двама герои, паднали за свободата на Македония!

* * *

Вторият по величина герой е Константин Иван Василев Кирков, именуван от другарите Коста. Той беше млад и хубавец. У него интелигентността и красотата взаимно си съперничеха. Тоя млад момък беше олицетворение на възвишен идеализъм, свойствен само на лица, израснали в среда, дето фамилните традиции и общият морал са най-голямата ценност.

И Коста, както Орцето, беше пропит с крайно възвишени и общочовешки идеи и чувства. Той беше високо благороден, крайно учтив в отношенията си и никога не мислеше за себе си, а всичко оставаше за своите другари, идеята и отечеството. Ако Орце беше материалната връзка на съзаклятническия кръжок, Коста представляваше духовното звено, което обединяваше и сгряваше душите на всички съзаклятници и съчувственици.

Коста беше най-цялостна натура, способен както за умозрителна наука, тъй и за практическа революционна борба. Тези негови качества не представляваха един парадокс, защото характерната чарта в обикновения му живот беше извънредната нежност в чувства и мисли, а във време на борба Коста беше смел и великодушен.

* * *

Третият по ред герой е Димитър Мечев, наричан от другарите си Мечето. Той беше корав и смел революционер и дългогодишен сподвижник по Пелистер и Бабуна на Гоце Делчев и Дамян Груев и техен личен приятел. Той имаше средна възраст. Най-вече от всички той беше изпил чашата на разочарованието в революционните борби и беше изтърпял извънредно големи физически и морални терзания. Това беше го хвърлило в особено голям песимизъм за всичко в живота.

На глед Мечето не беше тъй красив и приветлив. Обаче, по душа той беше извънредно нежен, благороден и отзивчив. Всички, които са имали случай да се запознаят отблизо с него, са оставали смаяни от неговия ум, характер, воля и чувства.

„Няма да кажа голям, а ще река велик безсребреник беше Мечето!“, заявява един от живите му другари.

В моменти на почивка, любимото занятие на Мечето беше черната работа в мината „Перник“. Само там той можеше да намери спокойствие и мир на всички мисли, които го занимаваха за робска Македония. В разрез с мнозинството от тогавашните деятели на Революционната организация, той избягваше да тежи на ръководните фактори и на народа и по тоя начин, според неговите разбирания, той успяваше да запази свободата си и да избегне всякакви ангажименти, които биха спънали действията му и биха му наложили компромиси в живота.

* * *

Илия Тръчков беше най-мълчаливият от всички, ала, в замяна на това, той беше най-изпълнителния и делови герой. Както общата работа на Орце не можеше да върви без сътрудничеството на Коста, защото двамата взаимно се допълваха, така и в отделната конкретна акция Илия Тръчков допълваше Мечето.

Илия, макар и много по-млад от Мечето, беше храбър и експанзивен по природа. Тези качества на Илия ярко го отличаваха от останалите съзаклятници, макар да притежаваше и той повечето от качествата на останалите негови другари.

Илия беше млад, връстник на Коста и Орце, образован, физически достатъчно развит, колкото атлет, толкова и левент по душа и външност. Като венец на всичко у характера на Илия беше свойствената му дързост, при появата на опасности, и беззаветна преданост към другарите и делото.

* * *

Владимир Пингов е петия по ред герой. Той беше също така връстник на останалите съзаклятници и любимец на целия кръжок, поради веселия си характер. Владо, в противовес на Орце и Мечето, беше олицетворение на епикуризма?

В най-трудните и трагични моменти, при многобройните пречки, когато съмнението на Мечето го тровеше до болезненост, а умът на Орцето изнемогваше, Владо със своя флегматизъм увличаше всички и им въздействуваше насърчително.

Владо правеше всичко това по инстинкт и несъзнателно. Обаче, неговите верни другари ползуваха се твърде много от това му качество и високо го ценяха.

Скромен, на глед спокоен, Владо беше горещо предан на делото и винаги беше готов да умре за него. Ала и последната си минута от живота той искаше да изживее така, както е присъщо на мнозина велешани.

* * *

Най-малкият съзаклятник в кръжока беше Милан Арсов, родом от с. Ораовец (Велешко). Макар и ученик в гимназията, Милан беше твърде надежден другар на съзаклятниците. Той е типичен феномен на епохата, която роди всички герои в паметните борчески години на Македония. Милан беше твърде млад, на осемнадесет години. Но у него смелостта съперничеше с младостта, а ентусиазмът му нямаше граници. Той загина далеч от Македония в пустините на Северна Африка.

* * *

Като обща характеристика на съзаклятниците ще припомним следния факт от техния живот:

По една случайност, завръщането на Мечето в Солун за участие в предстоящия атентат стана, както споменахме по-горе, със същия влак, с който се пренасяше тялото на убития в Прищина руски консул Щербин. Съзаклятниците се бояха да не би Мечето да бъде открит по пътя и с това да се осуети съзаклятието. За да се справят с тази евентуалност, те се въоръжиха с бомби и револвери и вкупом се отправиха за гарата на скопската линия, чакайки влака от Скопие. Планът им беше да избият полицията, ако тя е заловила другаря им, и по тоя начин да го освободят, или пък, в случай че това не им се удаде, да хвърлят бомби cpещу придружаващите Мечето полицаи, даже с риск да бъде убит и самия Мечето.

Обаче, тъкмо стигнали на гарата, те забелязаха консулите да пристигат за посрещане тялото на Щербин. Коста каза на другарите си съзаклятници, че сега е момент да се извърши нещо по-велико от проектираните атентати.

Ето удобен случаи да се застраши живота на официални представители на Европа, която крепи тираническия режим в Македония. Смелите съзаклятници имаха всички средства и нужната смелост, за да осъществят една такава акция.

Те се оттеглиха на страна и, след кратко съвещание, решиха да изоставят тоя прелъстителен случай за алчните им за отмъщение души и да останат верни за доизкарване на подготвените вече динамитни атентати.

* * *

Един съвременник на тия събития казва: „Всичките съзаклятници можеха да се спасят стига да искаха, защото те бяха господари на града от осем часът, вечерта, до два часът, след полунощ.“ Но те не мислеха да се спасяват, а бяха решени да умрат в смела борба за провалянето на потисническия режим в родната им страна Македония.

Тленните останки на героите почиват в българските гробища в Солун, люлката на македонската просвета и революция, а техните немирни духове неспокойно витаят по кървавия небосклон на поробена Македония и напомнят на верните синове на тъжната родина да не забравят, че само в беззаветната борба стои залогът за по-добро бъдеще и по-добри дни на измъченото македонско население.

Нека бъде вечна паметта на храбро загинали солунски герои и примерът им за самопожертвувание високо назидателен за младото българско поколение!

Публ. в Ст. Симеонов, Солунското съзаклятие (1898 - 1903). София, 1921 г., 24 с.