ЗАПИСКИТЕ НА ПЬОТЪР ШУВАЛОВ ЗА УЧАСТИЕТО МУ В БЕРЛИНСКИЯ КОНГРЕС

По случай 140 годишнината от Руско-турската война и освобождението на България, когато чествувахме и възстановяването на Българската държава в печата и в средствата за масово осведомяване бяха изнесени не само нови факти, но и се припомниха стари и позабравени теории.

Главните герои в тези нови и не до там нови истории, които продължават да се тиражират около годишнините от освобождението на България и около Санстефанския и Берлинския договори са руският император Александър II и графът генерал Николай П. Игнатиев.

Почти забравен остана граф Пьотър А. Шувалов (1827, С. Петербург – 1889, С. Петербург), а неговата роля в Берлинския конгрес е значително по-голяма от тази на княз Александър Горчаков и на граф Игнатиев.

Още приживе е известно както в Русия, така и сред Великите сили, че той се ползва с пълното доверие на император Александър II. Граф Шувалов участва на Берлинския конгрес не само като довереник на императора но и като действащ пълномощен министър в Англия, на който пост е от 1874 до 1879 г. Постовете, които заема в Русия генерал-адютантът и генерал от кавалерията граф Шувалов, са като член на Държавния съвет, началник на жандармерията и на зловещото Трето отделение. Освен ролята, която играе в Берлин по време на конгреса, който нанесе един от най-сериозните удари срещу българската народност, не по-малко важна е и последната му мисия в живота около детронирането и абдикацията на първия български княз Александър Батенберг.

От записките, които т.нар. втори руски делегат на конгреса пише наскоро след българската екзекуция се вижда доста неумелия му опит да се оправдае, както пред руската общественост, която хвърля всичката вина за този грандиозен неуспех на руската дипломация върху него, така и индиректно и към българите, които най-болезнено усетиха резултатите от този руски провал.

На страниците на неговите записки ще имате възможност да се срещнете с най-бележитите фигури от руската и световната дипломация и политика, каквито са руският император, княз Горчаков, лордовете Солзбъри и Биконсфилд, граф Андраши и железният германски канцлер княз Бисмарк, с които довереникът на руския император е трябвало да се преборва и да убеждава.

Но не само на силната антируска коалиция на Берлинския конгрес си казва думата за провала на руската дипломация, но и неумелостта на руската делегация, членовете на която не винаги са единодушни и имат единно становище по въпроса за ревизията на Санстефанския договор и съдбата на българите. Но от записките става кристално ясно, че граф Шувалов твърдо спазва инструкциите на Царя-Освободител и особено стремежите Русия да се договори с Англия с цената на сериозни отстъпки заради своите нови завоевания от източната страна на Черно море, около Карс, Ерзерум и Батуми. Сериозен интерес предизвикват и вижданията на граф Шувалов и по въпроса за продължаването на войната до завладяването и на турската столица Цариград и създалата се в резултат на тези евентуални руски действия военна и дипломатическа криза.

Записките на граф Шувалов са публикувани за първи път на български език в списание „Българска историческа библиотека“ през 1933 г. Тогава те са преведени на български език от съветското списание „Красный архив“, което и по времето на Й. В. Сталин продължава Лениновата директива да се оповестят най-важните тайни дипломатически ходове и документи, характеризиращи руската имперска външна политика и дипломация. В резултат на тази линия ние днес разполагаме с едни от най-важните свидетелства и за руската антибългарска политика, достигнала своя връх с публикуването на „Авантюрите на руския царизъм“ през 1935 г. Но за съжаление това не е всичко. Руските архиви все още продължават да крият неизвестно какви и колко зловещи тайни за ударите, които бяха нанесени от тази тайна дипломация на народа ни.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

П. А. ШУВАЛОВ ЗА БЕРЛИНСКИЯ КОНГРЕС ПРЕЗ 1878 ГОДИНА

Историческият документ, чийто превод поднасяме по-долу на на-шите читатели, се публикува за пръв път неотдавна (м. юли 1933 г.) в 59-ия том на „Красный архив“ (стр. 82-109), издание на „Централния архив на РСФСР.“ В. Хвостов, който прави тая публикация, придружава „Записката“ на графа Шувалов с къс предговор, в който намираме някои интересни констатации.

„Записката“ на граф Петър Андреевич Шувалов – руски посланик в Лондон и втори руски делегат на Берлинския конгрес – е била известна на някои от изследвачите на Руско-турската война и на съ-битията, които са я последвали. От нея се е ползувал руският историк Татищев в книгата си „Император Александър II“ (т. II), имал я е на ръка чрез А. Рафаилович – агент на руското финансово министерство в Париж – французкият историк и дипломат Габриел Ханото („Histoire de la France contemporaine“, vol IV), най-сетне използувана е и от Badeley в книгата му „Russia in the Eighties“. Ho изцяло и автентично документът се печата за пръв път едва сега.

Шувалов е деен участник в събитията около Източната криза през 1877–1878 години, която е най-важния момент в историята на меж-дународните отношения от края на XIX и началото на XX век. Тук именно за пръв път след Кримската война добива видим израз же-стоката вражда между Русия и Австрия но въпроса за Балканите. И за разлика от епохата на Кримската война, тая вражда избухва сега при обстановка, най-съществен белег на която е появата на обединена и могъща Германия. Тая вражда създаде дълбока пукнатина в „Съюза на тримата императори“ и постави Бисмарка пред необходимостта да направи окончателен и открит избор между Русия и Австрия. Предпочитанието, което Бисмарк отдаде на Австрия, е начало на бавното, но неспирно изострюване на руско-германския конфликт. Дипломатическите последици от новото разпределение на силите в Европа, което почна от Балканската криза през 1877–1878 години, не закъсняха да се проявят: през 1891–1893 години се оформи френско-руският съюз и с това Европа се раздели окончателно на два враждебни и непримирими лагера.

„Записката“ на граф Шувалов е стигнала до нас чрез копието й намерено в архивата на А. А. Половцов. През 1881 година последният се срещнал с Шувалова в Карлсбад и имал почти ежедневно дълги разговори с него върху придворните и политически интриги, които занимавали онова време висшите руски кръгове. Шувалов не скрил от своя събеседник огорчението си от жестоката кампания на руските славянофили срещу него по повод неуспехите на руската политика на Берлинския конгрес и позволил на Половцова да препише „Записката“, която тук по-долу следва, та по тоя начин, правейки я достояние на човек с широки връзки, да се реабилитира пред висшия петербургски свят. Целейки една самозащита, „Записката“ на Шувалов, очевидно, не изключва стилизирането на някои факти, но това не намалява ни най-малко огромното значение на интересния и нов материал, който тя изнася върху събития тъй тясно свързани с най-новата история на Третото българско царство.

В своя предговор В. Хвостов дава между другото интересни ука-зания и за отношенията на Карл Маркс към балканските събития от 1877–1878 години. Най-пълна анализа на политическото положение по онова време Маркс прави в едно свое писмо до Либкнехта от 4 февруари 1878 година, в което четем: „Ние решително заставаме на страната на турците“, защото поражението на русите във войната би ускорило социалния преврат в Русия, „а с това и резкия прелом в цяла Европа“. „Работите тръгнаха другояче. Защо? – Поради предателството на Англия и Австрия“, които не отидоха срещу Русия и с това предадоха турците. „Разбира се, зад кулисите стои Бисмарк. Той създаде съюза на тримата императори, който не позволи на Австрия да се намеси. Отказът на Австрия тутакси даде превес на руската партия в Англия“. („Красный архив“, т. 59, стр. 84. Центрархив. Государственное социально- экономическое издательство. Москва, 1933).

 

ИЗ ДНЕВНИКА НА А. А. ПОЛОВЦОВ

Обядвайки с Абаза и Шувалова, слушам разказа на последния за пътуването на Игнатиева в Лондон във връзка с подписване знаменития протокол, който измени Санстефанския договор.

Като получил съобщението, че Игнатиев тръгва за Англия, Шува-лов незабавно телеграфирал в Петербург, че поради непопулярността на Игнатиева, неговото идване само ще попречи на успеха на преговорите. В отговор на това последвало разпореждане, Игнатиев да не отива в Лондон, а Шувалов да замине за Париж на съвещание с него. Шувалов наистина отпътувал за Париж. Но, за да се предпази от възможността Игнатиев да му даде неверни сведения, той поканил Орлова да присъствува на съвещанията им. През време на тия съвещания Шувалов, между другото, съобщил на Игнатиева под най-строга тайна, че на известната нота на руския кабинет Биконсфилд е вече приготвил отговора; съобщил му и смисъла на тоя отговор.

Когато Шувалов се завърнал в Лондон, при него дошъл Солсбъри разтревожен от съобщението, че Игнатиев се готви да го посети, за което посещение той бил получил покана от Солсбъри още когато били заедно в Цариград. Солсбъри помолил Шувалова да осуети това посещение, защото предвиждал, че Игнатиев ще попречи на успеха на работите. Поради отношенията си с Игнатиев, Шувалов отказал да се нагърби с тая деликатна поръчка, но предал със своя шифър телеграмата написана лично от Солсбъри. Въпреки тоя отказ, Игнатиев телеграфирал на царя, че е получил покана от Солсбъри да замине, като прибавил, че би било „impoli et impolitique“ да откаже на такава една покана. Разбира се, от Петербург отново дали съгласието си за посещението.

В деня, в който Игнатиев пристигнал в Лондон, във в. „Deily Telegraph“ била напечатана една кореспонденция, в която се изнасяло съдържанието на отговора приготвен на руската нота от Биконсфилда. Съдържанието на отговора репортерът на вестника научил от Игнатиева. Шувалов давал по това време на Игнатиева обед, на който присъствували най-видните английски политически деятели. И какво било неговото огорчение, когато видял напечатано във вестника съобщението, което под такава тайна съобщил на Игнатиева!

Още с пристигането на Игнатиева на обеда, Шувалов го попитал, как е можал да съобщи на кореспондента на „Deily Telegraph“ поверената му тайна. Игнатиев отговорил, че не познава нито вестника, нито някой от кореспондентите му. След обеда, обаче, когато англича-ните се разотишли, той, забравил за казаното по-преди, извикал: „Какъв подлец, наистина, излезе тоя кореспондент на „Deily Telegraph“! Уж ми даде честна дума, че нищо от онова, което му казах, няма да съобщава“.

Тоя разказ е твърде любопитен. Ако той е верен, то какъв е Игнатиев! Ако не е верен, то какъв е Шувалов! А между това, те двамата решаваха исторически за бедното наше отечество въпроси.

* * *

Шувалов е много любезен и словоохотлив. На настояванията ми да изложи някога спомените си за събитията, в които е вземал участие, той ми каза, че главните събития, конто са предизвикали обвиненията против него, са: а) невлизането на нашите войски в Цариград, б) отстъпките направени на Берлинския конгрес. За тези две събития той написал записка, която ми съобщи.

Ето тая записка:

 

ЗАПИСКА НА ГР. П. А. ШУВАЛОВ

Въпреки бляскавите ни бойни успехи през време на войната и на получените, благодарение на тях, материални и морални предимства, нашите национални стремежи в известна своя част останаха незадоволени – за тяхното задоволяване бе потребно влизането на руските войски в Цариград. Не ще обсъждам тук ни последиците, които би имало заемането на тоя град от нашата армия, ни спънките, които от военно гледище попречиха на това. Ще се огранича да опиша участието, което аз взех в тая работа. Лесно ще ми бъде да установя, че аз не само не съм се противил на заемането на Цариград, като съм плашил императорския кабинет с последствията от тая мярка, но че съм я намирал своевременна, необходима и, може да се каже, почти безопасна за нас, доколкото тя нямаше за последица обявяване на война от страна на Англия.

Ако не влязохме в Цариград, то беше само поради това, че главнокомандуващият не се реши да стори това и дори не вярваше във възможността на подобна стъпка. По-късно, обаче, предпочетоха да не възлагат отговорността за това върху брата на императора и косвено върху армията, а намериха за по-удобно да струпат всичко на дипломацията, а именно на представителя на Русия в Лондон. Отначало той не можеше да се защити: намираше се далече от мястото на действието и не знаеше какво става там; по-късно, пък, като се намери пред сложилото се недоброжелателно и погрешно мнение, той не желаеше да се защищава.

Изглежда ми необходимо да дам някои пояснения, за да направя разказа си по-разбран.

Бавността, с която започвахме военните действия, и мъчнотиите при обсадата на Плевен успокоиха английското правителство и общественото мнение относно съдбата на Цариград.

Там смятаха опасността, ако не отстранена, то поне отсрочена до идната кампания, като не допущаха минаването на Балкана зиме. Правителството на лорд Биконсфилд продължаваше военните си приготовления, но не бързаше с тях. В това време аз не веднъж продължително беседвах с премиер-министъра и дори покрай ония преувеличения, към които той смяташе за нужно да прибягва в разговорите си с представителя на Русия, за мене беше очевидно, че Англия бе готова в случай на нужда да защити Турция с оръжие в ръка. Лорд Биконсфилд обичаше да напомня за оная роля, която е изиграла Англия във време на Първата империя, когато тя сама се опълчила против император Наполеона I. Според него, тя трябвало и сега да изиграе същата роля, ако Русия застраши съществуването на Отоманската империя, дори ако останалите континентални държави проявят към Русия само отстъпчивост и страх.

Лорд Биконсфилд се стараеше да ме убеди, че Англия разполага с грамадни военни сили и че може да доведе своята експедиционна армия до 300 000 човека, като влее в нея индийските и канадските контингенти. За това трябвало само пари и време: първото тя имала, а зимният сезон й давал второто.

След бляскавото минаване на Балкана, похода към Одрин и пълното поражение на турските армии, възгледите в Англия се промениха и там забиха тревога.

Министерският съвет се събираше често и там секретно се обсъждаха различните мерки, които трябваше да се вземат против Русия, за да се сплаши тя и да се спре движението на нейните армии. Лорд Биконсфилд настояваше да се прати английската флота в Цариград, но тоя проект се разбиваше в мирната позиция на лорд Дерби, който не искаше да увлича страната си в политика на авантюри и поставяше своето участие в министерството в зависимост от тоя въпрос. Заповедите и противозаповедите, които се даваха на флота, на които ние бяхме свидетели, се обясняваха с желанието да се запази за кабинета лорд Дерби и да се избегне в момент на кризис разпадането на самия кабинет. И флотът ту отплуваше за Цариград, ту се връщаше. Превземането на укрепения пункт Чаталджа от нашите войски препълни чашата и беше окончателно решено да се прати английската ескадра в Цариград. За да победят съпротивата на лорд Дерби, неговите колеги го убеждаваха (не зная дали всъщност той вярваше в това), че морската демонстрация не е насочена против Русия, а има за цел само безопасността на английските резиденти в Цариград. Лорд Дерби отстъпи и това известие, същия ден официално обявено в двете палати, направи впечатление на избухнала бомба.

Трябва да отбележа тук едно важно обстоятелство. Решението да се наруши договора и да се прати флота в Цариград бе взето с такава внезапност, че руският посланик, естествено, нямаше възможност да се допита до своето правителство. По необходимост всички сношения от 27 януари (8 февруари) 1878 (датата на декларацията в Парламента) и в течение на десетте последващи дни ставаха по телеграфа. В тоя промеждутък от време бе решена съдбата на Цариград.

Като узнах за станалото на 27 януари (8 февруари), аз отидох при лорд Дерби между края на заседанието на Министерския съвет и началото на заседанието в Палатата на лордовете. Старах се да го накарам да се откаже от декларацията, която се канеше да направи. Намерих министъра на външните работи много загрижен и мрачен. Бе вече дадена заповед на флота да тръгне. Лорд Дерби не смяташе за възможно, от страх да не компрометира английската политика, да отмени втори път в течение на две седмици инструкциите дадени на адмирала. Като видях, че вече не мога да изменя решението на британското правителство, аз обявих на лорд Дерби, на свой риск и отговорност, че намесата на техния флот, вместо да спаси Цариград, ще постигне тъкмо обратна цел, че минаването на Протоците от тях, като явно нарушение на договора, ще ни освободи от дадените от нас уверения досежно Цариград и Галиполи. Моето заявление направи силно впечатление на държавния секретар. В същия ден отправих следните две телеграми:

Телеграма на граф Шувалов до канцлера

Лондон. 27 януари (8 февруари) 1878 г.

Дерби обяви в Парламента, че флотът е получил заповед да замине за Цариград, за да брани живота и имота на поданиците. Той моли другите държави за съдействие. Норскот обяви в Долната камара, че условията за примирието съдържат опасни пунктове и че част от флота е пратен в Цариград.

(Шифър). Истинските мотиви: да задоволят привържениците на войната, да отговорят на превземането на Чаталджа и да бъдат готови преди нас да заемат фортовете на Босфора.

Телеграма на граф Шувалов

Лондон. Същата дата.

(Шифър). Като узнах, че въпреки вашата вчерашна телеграма се приготвя пращане на флот в Цариград под предлог да пази британските поданици, но очевидно за демонстрация против нас, аз предупредих лорд Дерби, че в такъв случай ние ще се смятаме свободни от ония уверения, които сме дали досежно Галиполи и Цариград.

Същия ден лорд Дерби даде инструкции на британския посланик в Петербург, които трябваше да успокоят императорския кабинет. На следния ден, 28 януари (9 февруари) аз имах с лорд Дерби нов разговор, след който пратих на моето правителство следната телеграма:

Телеграма на граф Шувалов

Лондон. 28 януари (9 февруари) 1878 г.

Кредитите гласувани с грамадно болшинство.

(Шифър). Дерби ме помоли да ви повторя мирните уверения на Лофтюс. Отказах, като заявих, че не мога да ви заблуждавам след онова, което се е говорило от другите министри в Парламента, а особено вън от него. Дерби каза, че десет кораба не са флот; отговорих, че работата не се изменя от това дали са шест или дванадесет. След сключване на примирие и в надвечерието на мирната конференция такава мярка се явява сама по себе си недопустима. Аз настоявах, че са прекъснати нашите задължения по отношение на Галиполи; ние сме победители, не можем да бъдем лишени от правото на вход (в Протоците). Това ги плаши. Трябва да се надяваме, че другите държави не ще санкционират тая мярка, като вземат участие в нея, и ще оставят Англия безсилна и самотна в нейния лъжлив път.

На другия ден моите патриотични чувства бяха оскърбени от тържествуващия вид на английските министри и някои части от английската публика.

Изпращането на флота е популярно: като гледаш и слушаш англичаните, би могъл да помислиш, че тая мярка е спряла Русия и спасила Турция.

В това време аз не получавах от С.-Петербург никакви известия и дори не знаех одобрява ли моето правителство моето заявление пред лорд Дерби, което направих на мой риск и отговорност. Под влияние на тия съображения аз пратих същия ден следните две телеграми:

Телеграма на граф Шувалов

Лондон. 28 януари (8 февруари) 1878 г.

(Шифър). Тук се гордеят с насочената против нас морска демонстрация. Смятам, че ще бъде доста политично да се покаже известна енергия, като се заяви, че влизането на флота в Протоците ни освобождава от по-раншните обещания и че, ако Англия стовари един само човек, ние ще бъдем принудени да влезем в Цариград наравно с тях.

Предполагам, че такава решителна позиция не ще доведе до скъсване, а наопаки, ще го предотврати, като спре англичаните на опасния път на предизвикателните действия, които, ако не се отговори на тях, могат да продължат и по-нататък.

Телеграма на граф Шувалов

Лондон. Същата дата.

Припомняйки моята днешна телеграма (предходната), настоявам на ползата (шифър) от приятелско, но твърдо заявление. Англичаните смятат, че са спасили Цариград – трябва да им се докаже, че те са му повредили и, в случай на нужда, да се спрат частичните десанти, вършени под предлог за запазване (британските) поданици. Ние бихме способствували също за възраждане на опозицията, която сега вече не съществува, като докажем, че мерките взети от правителството довеждат до резултати обратни на очакваните.

От размяната на тия първи телеграми се вижда, че аз не само не съм се противил на влизането на нашите войски в Цариград, но дори съм се старал да подбудя императорското правителство към такава мярка. Аз я смятах за необходима, от гледна точка на вътрешната политика на Англия; трябваше да се даде оръжие на опозицията, да й се даде възможност да докаже, че безразсъдството на лорд Биконсфилд, който прати флота в Цариград, е създало нови и сериозни усложнения. Като оставахме без отговор тоя дързък акт, ние със самото това бихме способствували за тържеството на кабинета на Биконсфилд. Като телеграфирах в такъв смисъл на императорския кабинет, аз поех върху си сериозна отговорност с твърдението, че смелата политика не само не ще доведе до скъсване, но ще го предотврати. Под смела политика аз разбирах заемането на Цариград.

Аз винаги се страхувах от конфликт с Англия, понеже предвиждах доколко той може да бъде гибелен за Русия и поради това е необходимо да обясня ония обстоятелства, които ме заставиха да съветвам заемането на Цариград. В мене се роди увереност, че това не ще се излее в casus beli; аз дойдох до тоя извод не въз основа думите на лорд Дерби, а по израза на лицето му, което изучавах в течение на редица години. Аз забелязвах уплахата и мрачността винаги, кога му говорех, че влизането на английския флот в Протоците ни освобождава от всичките ни задължения относително Цариград и Галиполи, и виждах, че той ставаше по-спокоен, когато станеше дума само за Цариград. Поради това, аз се убедих, че въпросът за война или мир зависи не от Цариград, а от Галиполи. Събитията през следните дни показаха, че аз съм прав. Аз получих от канцлера на 30 януари (11 февруари) телеграма, пратена предния ден, със следното съдържание:

Телеграма на канцлера

С.-Петербург. 29 януари (10 февруари) 1878 г.

Британското правителство във връзка с донесенията на своя посланик в Цариград е решило да се възползува от фермана, който неотдавна успя да получи, и да прати част от своя флот в Цариград, за да брани живота и безопасността на своите поданици. Други взеха същите мерки по отношение на своите поданици. Съвокупността на тия обстоятелства заставя и нас да набележим от наша страна мерки за защита на християните, животът и имотът на които е в опасност. За достигане на тая цел трябва да се има предвид влизането на нашите войски в Цариград.

Същия ден аз съобщих на лорд Дерби съдържанието на телеграмата на канцлера и уведомих княз Горчакова, че нашето решение е направило тук грамадно впечатление, което не беше преувеличение.

Министърът на външните работи отговори на моето заявление приблизително така:

„Взетото от вас решение е много сериозно. То се явява преголямо заплашване за отношенията между двете страни. Между безобидното присъствие на няколко английски кораба във водите на Босфора с едничка цел да пазят живота и имота на англичаните и военна окупация на столицата на Турция има голяма разлика. Тоя факт е дотолкова важен, че аз не мога да ви дам никакво решително мнение, преди да се посъветвам с колегите си“.

Наистина, на другия ден лорд Дерби ми заяви, че ако руската армия влезе в Цариград и се подвижи в същото време и срещу Галиполи, това ще бъде равносилно на скъсване, а от страна на Англия би предизвикало обявяване на война.

Флотът е минал Дарданелите. Присъствието на русите в Галиполи ще бъде за него заплаха: русите могат да поставят в протока мини и английските кораби ще се озоват в капан. Тъй като възбуждението в Англия е голямо, взривът би бил неминуем. Тия думи ме зарадваха, те оправдаваха моите предположения. Ние можехме, следователно, да влезем в Цариград, без да предизвикаме Англия да ни обяви война. По тоя начин Цариград можеше безнаказано да стане обект на нашите операции, а неговата временна окупация би била още един триумф за нашата армия. Заемането пък на Галиполи не би ни донело никакви лаври – нямаше какво да правим там, а с такава стъпка бихме предизвикали Англия на война. Един или два английски кораба, които крайсеруват в Протоците, би попречили на всеки опит да се поставят мини. По-късно аз узнах, че за нас би било невъзможно да затворим английския флот, дори ако Галиполи и неговите околности бяха в наши ръце.

На 1 (13) февруари аз пратих следната телеграма:

Телеграма на гр. Шувалов

Лондон. 1 (13) февруари 1878 г.

(Шифър). Дерби изрази пред мене сериозна надежда, че не ще настъпим към Галиполи и не ще предприемем нищо заплашително за флота.

На подобно движение би се погледнало от страна на Англия като на заплашване безопасността на флота и при сегашното състояние на общественото мнение би довело до сериозни последици. Това е нова клапа за предотвратяване на избухването. Тъй като се намират пред Цариград, те не могат да запазят предишната си позиция – да забранят на войските ни да влязат в Цариград и затова английските министри ни забраняват влизането в Галиполи.

Ако искате да не допуснете падането на Дерби, дайте отговор, който би могъл да ги задоволи.

Княз Горчаков отговори със следната телеграма от 3 (15) февруари:

Телеграма на канцлера

С.-Петербург. 3 (15) февруари 1878 г.

(Нешифрована). Получих телеграмите ви до 2 февруари включително. Лофтюс ме запозна с телеграмата на Дерби, подчертаваща широките цели на влизането в Дарданелите на англий-ската ескадра, но утвърждаваща, че влизането на нашите войски не ще има такъв характер.

Аз му забелязах, че нашата цел е напълно тъждествена: запазване на християните в случай на опасности и се позовах на телеграмата си от 31 януари.

(Шифър). Предвид на това, че английската ескадра мина Дарданелите въпреки протестите на Портата, временното влизане на нашите войски в Цариград е неизбежно. Като крайна отстъпка можете да заявите, че потвърдяваме нашето обещание да не заемаме Галиполи, при условие, че ни един английски войник не ще бъде стоварен ни на азиатския, ни на европейския бряг.

След тая телеграма, в течение на десет дни аз чаках известие за влизането на нашите войски в Цариград.

 

Карлсбад. Август 1880 г.

Не веднаж са ме молили да напиша, ако не мемоари, поне записки за ония важни събития, в които съм взел участие, макар постоянно да се отказвах да сторя това.

Винаги ми се е струвало, че като описваме онова, що е станало пред очите ни, или онова, в което сме участвували, ние отреждаме твърде голяма роля на видните личности, или на своята собствена дейност. Но, колкото повече старея и наблюдавам живота, с всеки нов ден все повече се убеждавам, че всички събития се насочват от по-могъща от човешката воля и че ролята на личностите е нищожна – най-великите от тях са подобни на мухите на Лафонтена (les mouches des coche).

Ако сега се решавам да наруша мълчанието си, то е само за да възстановя истинската картина на две събития, в които бях призван да бъда действуваще лице и в които моята роля бе в висша степен извратена, особено в моето отечество. Искам щото син ми и приятелите ми кога да е да узнаят, как бе всичко всъщност.

Често ме обвиняваха някои лица в Русия, които много добре знаеха истината и за които бе непростително, повече отколкото на другите, да хвърлят обвинения против мене, първо, че съм попречил да се заеме Цариград от руската армия; второ, че не съм добил на Берлинския конгрес резултати благоприятни за своето отечество.

На тия две теми ще говоря в записките си. Ще захвана с Берлинския конгрес. За другата, по-лека за мене тема, аз имам многобройни документи, към които ще се върна по-късно.

 

Берлинският конгрес

Никога не съм бил привърженик на конгреса. Идеята за него, може да се каже, витаеше във въздуха още от самото начало на войната, особено вследствие многократните декларации, с които с.-петербургският кабинет се обръщаше към Европа и които не пестеше. Освен задълженията, които бяхме поели към Германия и Австро-Унгария, които ни принуждаваха към съглашение с държавите относително резултатите от войната, ние, освен това, неуморно повтаряхме, че защищаваме с оръжие в ръка европейските интереси и че по-късно те ще бъдат разрешени с общо съгласие. Но по-късно, при примирието в Сан Стефано ние се постарахме да се отклоним от тоя принцип.

Аз се отнасях към конгреса с опасяване по следните причини (моите доклади направени през разни времена служат за изчерпателно доказателство на моите думи):

В течение на целия кризис ние имахме един прекрасен коз: скритото разногласие между Австро-Унгария и Англия. Имаше много причини за това разногласие. Възникването му трябва да отдадем на искреното желание на граф Андраши да запази Тройното съглашение, инак казано – Съглашението на тримата императори, а също и на тщеславното желание на графа да ознаменува своето идване на власт с придобиване за монархията на две провинции, които ние бяхме готови да му представим за награда на неутралитета на Австро-Унгария.

Андраши винаги съзнаваше, доколко непопулярно бе това раз-ширение на територии между унгарците и дори между здравомислещите люде от другите части на империята. Но го съблазняваше, че закръгляването на владенията ще достави удоволствие на императора Франц Йосиф, а освен това той смяташе, че в края на краищата на всеки народ е приятно разширяването на неговата територия. Потомството, може би, ще го прости поради добрите му намерения, но съвременниците му в Австрия и досега му са неблагодарни. По-късно, когато виенският кабинет, недоволен от нас, изказа желание да се сближи с лондонския кабинет, той намери там почва малко благоприятна за своите опити.

Лорд Дерби, който беше тогава министър на външните работи, никога не бе бил приятел на Австрия. Той никак не й вярваше; не веднъж ми е казвал, че Англия не може да влезе в договорни отношения със страна способна да я остави в последната минута, дори след съвместно обявяване на война. От друга страна, посланикът на Австро-Унгария граф Бейст, като предлагаше съглашение от името на правителството си, сам скрито му пречеше, за да провали политиката на своя началник, когото смяташе за свой враг, струва ми се, само защото той бе станал негов приемник.

Вместо да разсее недоверието на лорд Дерби, той го поддържаше, като много тънко даваше да се разбере, че на думите на граф Андраши не трябва да се вярва.

Помня – беше във време на най-оживените преговори между виенския и лондонския кабинети – как лорд Дерби с раздразнение ми говореше за граф Андраши и неговата недостатъчна добросъвестност. Като забеляза, че думите му ме учудват, той прибави: „Бейст ми представи днес документални доказателства до каква степен Андраши лъже и как е невъзможно да му се вярва“.

Споменавам това, понеже разноглисието между Австро-Унгария и Англия имаше голямо влияние за развитието на Източната криза. Ако Лондон и Виена от самото начало биха могли да постигнат съгласие, ако бяха заявили, че не ще допуснат война, нейната възможност би била изключена. Присъствието на английския флот в Балтийско и Черно море би раздробило силите ни, а движението на австрийската армия би заплашвало нашите съобщения и би попречило да минем Дунава.

Според мене, именно там беше грамадната грешка на граф Андраши от гледна точка на австро-унгарските интереси. Той се стараеше да постигне съглашение с нас, макар неговите интереси и нашите да бяха противоположни, и пренебрегна ония, с които интересите му съвпадаха.

Връщам се на темата си. Аз се страхувах от конгреса. Предвиждах, че съглашението, което бе мъчно да се постигне издалече, лесно ще се усъществи между английските министри и граф Андраши в Берлин и че това съглашение ще бъде насочено против нас. Помня, че в едно от писмата си до княз Горчаков казах приблизително следното: „Ако, от една страна, свикването на конгреса се явява единствена възможност да се избегне европейска война, от друга страна, той представя голяма опасност, понеже, да се съберат министрите на Великите държави около зелената маса, значи да им се облекчи възможността да се договарят против нас, което досега те не можаха да сторят“.

В това време всички официални съобщения, които получавах от С.-Петербург, говореха, че там жадуват за конгреса, като се ласкаят от надеждата, че Европа не ще пречи и ще санкционира С.-Стефанския договор. По-късно беше ми възложено да способствувам за свикване на конгреса.

По принцип тая идея бе възприета от всички държави. Но тук се случи инцидент, който можеше да измени всичко, да направи невъзможно свикването на конгреса и да ни обрече на продължаване войната, тоя път с нови противници – с англичаните, а, може би, и с австрийците.

Укоряваха с.-петербургския кабинет за непостоянството на неговата политика или за политическото му сантименталничане. Струва ми се, че той може да бъде справедливо укорен само в това, че вместо с работа, се занимаваше с фрази.

От бележитото „Русия не е сърдита – тя е съсредоточена“, – красиви, но не значещи нищо думи – ние се ограничавахме с фрази и само с фрази. С тях са пълни писмата на княз Горчаков. Моите колеги и аз често сме изпадали в много тежко положение: очакваме точни инструкции, а получаваме образци от дипломатическа литература с гръмливи думи. Дори телеграмите имаха такъв недостатък. Историкът трябва само да прочете документите, които се отнасят до онова време, за да се убеди в това.

И тъй, ние желаехме свикването на конгреса, но не желаехме да обсъждаме неговите принципи и пределите на неговата компетентност, както искаха много справедливо другите кабинети, тъй като нищо не може да бъде по-печално от конгрес без определена програма. Ние също така не искахме да представим на обсъждането на Европа всички статии на Сан-Стефанския договор, освен статиите от общ характер. Ни англичаните, ни австрийците не можеха да се съгласят на това. Заедно с това ние не желаехме Европа да разбере нашето намерение. И като желаехме да маскираме мисълта си, прибягвахме до гръмки фрази. На многократните запитвания на лорд Дерби ние отговаряхме, че в осно-вата на конгреса трябва да бъде сложена: „ Обща свобода на действията и оценката“. Когато ни поискаха по-точна формулировка, ние не можахме да я дадем. На моите запитвания към княз Горчаков той отговаряше: „Ограничете се да искате свобода на действията и оценката“. Понеже нямаше възможност да получи от нас по-пълни съобщения и поради своята осторожност се отказваше да приеме такава мъглива формула, лорд Дерби излезе против нас с друга декларация, която има непредпазливостта още същия ден да съобщи в Парламента. Англия искаше Сан-Стефанският договор изцяло да бъде представен на конгреса и да се подложат на обеъждане всичките му статии.

По тоя начин ние се озовахме в задънена улица. Ни едната, ни друга страна не можеше да се отрече от декларацията си без да урони своето достойнство. Свикването на конгреса ставаше невъзможно; военните приготовления в Англия се усилиха: граф Дерби падна и маркиз Солсбъри, като взе портфейла на министъра на външните работи, към който, изглежда, отдавна се стремеше, издаде съвсем неуспокоителния циркуляр от 1 април 1878 г.

В тоя промеждутък от време граф Андраши побърза да се възползува от промяната в личния състав, за да се сближи с Англия; неговите опити бяха приети с готовност от лорд Солсбъри. За конгреса престанаха да говорят и княз Бисмарк се ограничи с преговори за онова, що се наричаше „едновременно отстъпление“.

Искаше се да се избави Цариград от близостта на нашата армия, от една страна, на английския флот, от друга; за това би трябвало да ги отдалечат на разстояние два-три прехода. Още отначало тия преговори бяха мъртвородени. Те нямаха практическа основа, тъй като всяка минута можеха да се превърнат в надтичване с пречки между флота и армията, които имаха еднаква цел – Цариград. Най-слабата страна на тая комбинация беше, че дори при успешен изход, тя не даваше никакво практично решение. Безполезно бе да се отстъпва на два-три прехода, щом бе невъзможно да се постигне съгласие с Европа и конгресът бе станал неосъществим.

Винаги съм обичал мъчните положения, в които трябваше да поемам голяма отговорност. И в тоя момент аз взех инициативата да се обърна към маркиз Солсбъри, обръщане, което измени положението и реши съдбата на Берлинския конгрес.

Веднъж, като бях при него в Министерството на външните работи, той ме запита, да се смятат ли прекъснати преговорите за едновременно отстъпление. Отговорих на маркиза, че малко се интересувам от тоя въпрос, тъй като той не може да доведе до задоволително решение. Ние стоим между война и конгрес; вместо да предотвратим войната и да се стараем да свикаме конгреса, ние се занимаваме – казах му аз – с безполезна стратегия.

Лорд Солсбъри ми отговори, че споделя мнението на своя предшественик относително опасността от свикване конгреса без определени предварително основи. Според него, това би довело до европейска война, война неизбежна; конгресът е невъзможен, ако ние не приемем основите на английската декларация.

Аз отговорих, че това, що той казва, не е база, а формула. Колкото повече формули, толкова по-далече от целта. Ние трябва да се сговорим с Англия и да установим точно кои части от Сан-Стефанския договор можем да поддържаме, а кои трябва да изменим. Като се договорим по тоя въпрос, ние бихме излезли от задънената улица, в която сме навлезли.

Лорд Солсбъри помисли няколко секунди и отговори прибли-зително следното: „Ако, както предлагате, започнем да обсъждаме с вас тия пунктове, това би станало общеизвестно, а ние бихме желали да се договорим не отделно с вас, но с всички други държави“.

Аз уверих маркиза, че ако се съгласи да обсъжда с мене принципите на конгреса, аз бих му гарантирал тайната и му бих обещал да не съобщавам това на своето правителство дори телеграфно. Но ако видя, че нашите преговори могат да бъдат успешни, аз бих поискал отпуск по лични причини и бих отишъл в С.-Петербург. Изглеждаше, че това предложение се хареса на маркиза и той ме помоли да му дам време за преговори с колегата му лорд Биконсфилд.

Първият министър се отнесе много благосклонно към моето предложение и ми предаде това на другия ден в изрази, лично за мене много похвални. Тогава аз започнах преговори с лорд Солсбъри. Те продължиха цяла седмица и бяха много трудни и уморителни. Безполезно е да ги излагам тук, тъй като изложение за тях се намира в Министерството на външните работи. Те послужиха за подготовка към тайното съглашение от 30 май, подписано от мене и английския министър. Още в началото на преговорите аз забелязах, че главна цел на Англия е да раздели България на две части така, че Балканският гребен да принадлежи на султана, за да му даде възможност да се брани от нашите бъдещи нападения. Колкото важно да беше изменението на границитe в Мала Азия, даването на Карс, а главно на Батум, на Русия, Балканският въпрос имаше най-голямо значение за Британската империя.

В това бe грешката на лорд Солсбъри и лорд Биконсфилда. Очевидно беше, че отделянето на Северна България от Южна можеше да бъде само изкуствено, дори ако се приемеше, че защитата на Балкана бъде в ръцетe на турцитe, и аз помня, предложих на лорд Солсбъри, когато търсеше название за тия две Българии, да наречем едната България доволна, а другата – недоволна.

Две години след конгреса стана очевидно: 1) че султанът не може да се защищава от линията на Балкана и 2) че след няколко години или дори месеци тия две провинции ще се съединят. В края на краищата, в течение на седмицата аз се домогнах до обещание за свикване на конгреса, който трябваше да остави на Русия Карс и Батум.

Оставаше само да излезем из задънената улица, в която бяхме се озовали благодарение на руската и английска декларации. За достигане на тая цел аз предложих на лорд Солсбъри следното: аз ще отида при княз Бисмарка, ще го посветя в нашите преговори и ще му предложа да вземе инициативата за свикване на конгреса, като се измъкнем от нашето затруднено положение с помощта на следната формула: всяка държава, като се съгласява да вземе участие в конгреса, със самото това заявява своята готовност да обсъжда всички пунктове на Сан-Стефанския договор.

На другия ден аз заминах от Лондон право за Фридрихсруе, гдето по онова време пребиваваше княз Бисмарк. Немският канцлер беше много учуден, когато аз го посветих в преговорите с английскитe министри. Отначало той изглеждаше много угрижен от това, че ние ще водим преговори с Англия, вместо да се договорим с Австрия – това, виждаше се, никак не му се харесваше. Аз отговорих на княза, че в наш интерес бe да водим преговори с държавата, която имаше намерение да ни обяви война и флотът на която бe напълно готов. Освен това, Англия, а не Австрия оспорваше нашето право над Карс и Батум. А пък общественото мнение в Русия се изказваше толкова енергично за присъединяване на тия области, както в Германия в 1870 година то искаше присъединяването на Елзас. Княз Бисмарк изрази също така крайно учудване, като узна, че Англия се е съгласила, да ни отстъпи Карс и Батум. Той справедливо намираше, че тая отстъпка не съответствува на тона на декларациите, които бe направил лорд Солсбъри откакто бe получил портфейла на министър на външните работи. Князът смяташе това за недоразумение. За да го убедя, аз два пъти трябваше да му прочета бележките, които бях направил във време на моите беседи с министъра на външните работи.

Князът, който беше по това време болен, стана развълнувана, направи няколко крачки и ми каза:

„Е, в такъв случай сте прави, като водите преговори с Англия. Тя би воювала с вас дори сама, а пък Австрия би ви обявила война само съвместно със съюзниците“. „Когато Андраши идваше във войнствено настроение, – каза той, – аз винаги го успокоявах, като му доказвах, че той не може да воюва с вас сам. В случай на австрийски успехи вие бихте отстъпили към Москва, както във време на войната в 1812 година, но не бихте загинали, а пък при една едра несполука на австрийската армия, и Австрия, и династията на Хабсбургите ще пропаднат“.

Князът искаше да внесе някои изменения в редакцията на формулата, която трябваше да обедини конгреса. Аз го помолих да не прави това, като знаех колко мъчно е да се склонят английските министри към изменяване на приетата вече редакция; те веднага ще започнат да подозират някакви скрити цели и недобросъвестност: Съдът отстъпи на моята молба и ми обеща най-искрена и лоялна поддръжка.

Като минавах през Берлин, аз се представих на германския император, който ми съобщи същите опасения, както и канцлерът, по повод непосредственото съглашение с Англия и също така изрази учудването си, като узна, че Англия е съгласна ние да вземем Карс и Батум.

 

Вилдбад,14 август

В течение на последните преговори не веднъж ми минаваше през ума, че ако сполучим да свикаме конгрес, мене ще ме заставят да взема участие в него. Много ми се искаше да отклоня тая длъжност – на всеки случай, аз не исках да участвувам в конгреса заедно с княз Горчакова или генерал Игнатиева. Двете тия лица, така да се каже, по своето положение, се предназначаваха за участие в разрешаване на Източния въпрос. По-късно положението на работите, което заварих в С.-Петербург, и мненията, които ми се случи да чуя от влиятелни лица, ме накараха да изменя намерението си. С една дума, онова, що се представи пред очите ми в С.-Петербуг, беше до такава степен необик-новено в сравнение с обрата в общественото мнение, който се извърши след конгреса, че трябва да го разкажа.

Още с пристигането си аз чух как от всяка страна осъждаха политиката на императора и, въпреки големите успехи на нашата армия, съжаляваха, че сме започнали войната. Това мнение беше всеобщо, без ни едно изключение. Изглеждаше, че всички мислеха еднакво. Едни (говоря за министрите и други влиятелни лица) съжаляваха за започнатата война от гледна точка на общественото благосъстояние на Русия: войната разстрои нашите финанси за много години: ще изисква нови налози; ще предизвика значително повишаване на цените на предметите от първа необходимост. Други съжаляваха за нея във връзка с политическото положение вътре в страната; войната, а особно периодът, който я предхождаше, способствуваха за развитие на революционнитe елементи в Русия. Славянските комитети се засилиха и на правителството ще бъде трудно отново да стегне юздите, след като съвсем ги е отпуснало. Дори военните, които бяха участвували в последната кампания и се намираха в голямо количество в С.-Петербург поради конгреса, критикуваха войната, нейната необходимост, говореха за високото благосъстояние, което се наблюдавало между християнското население в Турция. Те открито говореха, че ние нямаме достатъчно военни средства, за да продължим борбата, че войната, при това, е омръзнала, както на офицерите, така и на войниците. Аз заварих в С.-Петербург двамата главнокомандуващи. Те говориха с мене приблизително в един и същ дух и ме заклеваха да сторя всичко възможно за да предотвратя продължаването на войната, което, според тях, би могло да развали постигнатите вече резултати. Великият княз Михаил, като говореше с мене за експедиционния корпус, който се подготвяше в Англия и който, според слуховете, трябвало да направи десант в Поти, ме запита за приблизителния брой на тия войски. Аз му казах, че 35 000 души са вече напълно готови за натоварване и че такова количество може да бъде подготвено след няколко седмици. Великият княз ми отговори, че бил дотолкова отслабен от загубите, че ония сили, които са в негово разпореждане, едва стигали против турците. Биха били достатъчни няколко английски полкове, за да го поставят в критическо положение.

Великият княз Николай ми разказа подробно за положението си: тежката му артилерия останала на отсамната страна на Балкана, болести опустошават войската му. Достатъчно е да се приведе един пример: в гвардейския корпус, който броеше приблизително 35 000 човека, 17 000 бяха болни от тиф и други болести. Самото това натрупване на болни тормозеше всяко движение. Не липсваха и други пречки, които правеха невъзможно продължаването на борбата.

Известията, които донесох, трябваше да бъдат запазени в дълбока тайна и това бе изпълнено. Императорът беше също така учуден от предварителните условия, които донесох от Лондон. Идването на власт на лорда Солсбъри, неговият циркуляр, речта му в Парламента, всичко заедно взето даваше повод да се мисли, че ще имаме конфликт с Англия. Поради това императорът не искаше да вярва, че в замяна на разделянето на България на две части от Балкана англичаните са склонни да ни отстъпят Карс – с една дума, всички съществени предимства на Сан-Стефанския договор, от които (както всичко през време на моето пребиваване в С.-Петербург ми доказваше) ние бихме се отказали, само за да не подновяваме борбата, тоя път при намесата в нея на други Велики държави. На моя доклад за преговорите императорът отговори приблизително в следните изрази:

„Безразлично ми е дали ще бъдат две или дори три Българин, стига само те да бъдат обезпечени от учреждения, които би ги гарантирали от възобновяване на ония ужаси, които ние видяхме. Що се отнася до останалото – Карс, Батум и така нататък, аз нищо не вярвам. Когато дойде работата да се подписва съглашението, англичаните ще се откажат от това. С една дума, те ви лъжат“.

Последната фраза императорът повтаряше пред мене при всяко свиждане и аз неизменно отговарях, че съм далече от мисълта да гарантирам за добросъвестността на англичаните, че аз направих тоя опит, тъй като той съответствуваше на неговата воля, че в деня, когато англичаните се отрекат от своите намерения, ние ще се озовем в предишното положение и тогава ще решим какво трябва да предприемем.

Няма по-дълго да се простирам върху моето кратковременно престояване в С.-Петербург. След няколко заседания под пред-седателството на императора, всички предложения, на които аз се явявах предавач, бяха утвърдени. Едно от тях беше тежко за императора – именно условието войските на султана да заемат Балкана. Аз доказвах на Негово Величество, че англичаните не ще отстъпят по тоя въпрос и че трябва да се примирим с тая окупация – при това, тя ще изисква такива материални жертви, че по всяка вероятност ще се окаже призрачна.

Двегодишният опит ни доказва сега, че не съм се лъгал.

Като се сбогуваше с мене, императорът ми съобщи за намерението си да ме прати на конгреса като главен пълномощник, като ми даде за помощник Убри.

Аз имах горещо желание да се оттегля настрана след подписване на съглашението с Англия, ако успеех да си извоювам това. Още тогава аз предвиждах, че лицето, което ще се прати в Берлин като представител на Русия и ще бъде длъжно да избави преди всичко отечеството си от продължаване на войната и да изпълни поръченията на правителството, без да държи сметка за толкова много засилената славянофилска партия, че това лице в даденото положение ще бъде козел отпушения и признавам, че тая роля не особено ми се харесваше. Но, както вече казах, всички ония песимистични мнения, които чух в С.-Петербург от устата на лица компетентни в политическата, финансова и военна области, във висша степен възбудиха моите патриотични чувства и ме накараха да приема неблагодарната роля на пълномощник в конгреса.

При всичката си скромност, аз мога да кажа, че в това време бях единствения държавник в Русия, който можеше да доведе това дело до благополучен край, както благодарение на приятелските отношения, които съществуваха между мене и княз Бисмарка, така също и благодарение на доверието, което ми оказваха в Лондон и Виена.

Ще се докосна излеко до моето кратковременно пребиваване в Лондон до подписване на съглашението и заминаването за Берлинския конгрес. Английските министри бяха малко изплашени от направените отстъпки и се стараеха да се отрекат от тях с помощта на редакционни изменения. Аз се стараех да ги задържа на правилния път, като постоянно изтъквах напред княза Бисмарка. Моите бележки бяха му прочетени, той прие тяхното съдържание и на тия основи се съгласяваше да свика конгреса. Всяко изменение можеше да повреди на свикването на конгреса. Опитите към това от страна на англичаните ме караха да желая бързо решение, но императорският кабинет увеличаваше мъчнотиите на моята мисия, като искаше да му се праща in extenso съобщения за вървежа на съглашението. Аз губех много време да ги шифровам и прешифровам винаги, когато лорд Солсбъри внасяше и най-малкото изменение.

Такава липса на доверие към личностите се явява отличителен белег на нашето Министерство на външните работи. На определено лице дават сякаш най-широки пълномощия, като знаят, че му са известни възгледите на императора, и същевременно не му дават свобода да избере тоя или оня израз без надлежно разрешение.

Аз изгубих повече от седмица за телеграфни съобщения, а маркиз Солсбъри се ползуваше от това протакане, за да изменява всеки ден в своя полза текста на съглашението.

Ние подписахме меморандума на 18 (30) май, но той си оставаше строго конфиденциален. Когато в Лондон узнаха, че Германия е предложила конгрес и всички велики държави тутакси са се съгласили, на мен приписаха успеха на това дело и ми правеха овации до самия момент на моето заминаване. В това време аз получих височайша заповед да замина за Берлин на откриване на конгреса в качеството на главен пълномощник на Русия, при което се добавяше, че там ще намеря инструкции.

Такъв начин на действие ми се видя много опростен. Задължен по-рано да се допитвам до С.-Петербург по повод на всяка запетая от съглашението, аз трябваше сега да замина за Берлин, да се явя на конгреса, да встъпя в борба с представителите на всички Велики държави, без предварителен обмен на мнения с моето правителство, без устно обсъждане на оная позиция, о която трябваше да се придържам. Времето не търпеше. До 1 (13) юни оставаха няколко дни, а пък знаех, че не ще мога да изпълня възложената на мене задача, без да получа устни инструкции от императора.

Аз незабавно заминах за С.-Петербург, гдето престоях две денонощия.

Тук искам да отбележа инцидента, който тогава трябваше да замълча от страх да не мина за самонадеян, но който оказа известно влияние на резултатите на конгреса. На минаване през Берлин аз преди всичко отидох при княз Бисмарка; той беше настроен извънредно доброжелателно по отношение на делото, което аз трябваше да защищавам. Като се разделях с него, аз го помолих за поддръжка. Не помня точно в какви изрази той ми я обеща, но казаното от него се заключаваше приблизително в следното:

„Той е извънредно доволен от избора, който е паднал лично на мене; аз се явявам едничкото лице в Русия, на което той напълно и изцяло доверява и с което ще му е приятно да води делови преговори. Аз мога да разчитам на него и той ще съумее във време на конгреса да ми докаже искрените чувства, с които отдавна вече той се отнася към мене“.

Той още не бе свършил да говори, когато му донесоха разшифрована телеграма от генерал Швейниц. В нея се казваше, че императорът направил посещение на княз Горчакова с цел да му даде да разбере, че неговото отиване в конгреса е невъзможно поради състоянието на здравето му; но че, отстъпвайки на настояванията на канцлера, Негово Величество в края на краищата се съгласил да го назначи главен пълномощник вместо мене. При тая новина, прочетена гласно от княз Бисмарка, изразът на лицето му бързо и многозначително се измени.

„Обстоятелствата се промениха съвсем – ми каза той, – ние лично ще си останем приятели във време на конгреса, но аз не ще позволя на княз Горчаков втори път да се качи на раменете ми, като ги употреби като пиедестал“.

Тоя факт за излишен път доказва, до каква степен у нас всичко се принася в жертва на личните интереси. Най-насъщните интереси, както в областта на външната политика, така и във вътрешната, зависят от съображения от подобен род. Императорът знаеше, че княз Горчаков е абсолютно нищожество, известни му бяха враждебните чувства, които княз Бисмарк имаше към руския канцлер; неговото присъствие в Берлин можеше само да повреди на нашето дело. Всичко това беше очевидно и все пак на княз Горчаков бе разрешено да замине за Берлин. Що се отнася до мене, аз трябваше да взема участие в конгреса, понеже се ползувах с доверието на Европа, но мене не трябваше да ме пращат като главен пълномощник и то ето защо: Моята предидуща политика не беше популярна в Русия. Не можеха да ми простят защитата, която направих на интересите на прибалтийските провинции против ултраобединителните тенденции в С.-Петербург. Укоряваха ме, че се противих на провеждането в полските провинции на репресивните мерки, несправедливи и заразени от радикализъм. Беше известно, най-после, че бях противник на панславистичните тенденции, а също и на последната война. По тоя начин, в очите на известни кръгове аз бях личност подозрителна.

Императорът трябваше да избере лице напълно запознато с положението на работите, но известно със своите националистки тенденции. Човек, тъй да се каже, предназначен за това, бе генерал Милютин. Неговото присъствие на конгреса не би изменило, разбира се, нищо в положението на нещата, но същият тоя Берлински договор не би се оказал толкова непопулярен в Русия, а би бил приет благосклонно, ако на него стоеше подписът на Милютин.

Императорът ни събра само веднъж. На това заседание, което продължи по-малко от два часа, бяха утвърдени инструкциите на пълномощните представители – инструкции, съставени същия тоя ден с преголяма бързина. Княз Горчаков, който току-що беше се поправил от болестта си, бе дотолкова отслабнал умствено, че не разбираше онова, което се говореше. Заседанието бе обявено за закрито, когато още много съществени пунктове не бяха засегнати. Но трябваше да вървим, инак рискувахме да закъснеем за откриването на конгреса.

Тук се случи инцидент, който трябва да отбележа. Като се връщах от Царское село, аз пътувах по железницата заедно с военния министър. Аз горчиво му се оплаквах, че е незначителна помощта, която мога да очаквам от главния пълномощник, а особено, че са недостатъчни инструкциите.

Генералът ми отговори: „За какво ви са инструкции, драгий графе, и как искате да ви ги дадем? Вие знаете положението. Ние не можем повече да се сражаваме. Не можем това ни по финансови, ни по военни съображения. Вие сте поели патриотична задача и затова защищавайте ни колкото се може по-добре. Отстоявайте пунктовете, които смятате за възможно да отстоявате, и отстъпвайте, по-добре отстъпете всичко, отколкото да развалите конгреса“. Може ли след тия думи да се помисли, че тъкмо генерал Милютин най-високо ще изкаже недоволството си от резултатите на конгреса и че именно той при получаване първите вести от Берлин най-енергично ще се нахвърля на пълномощниците на Русия? Това е толкова по-чудно, че на конгреса аз не само не правих отстъпки, но постигнах всичко, което беше обусловено в съглашението от 30 май, тоест всичко онова, което преди няколко седмици напълно задоволяваше императора и неговите съ-ветници. Единствената отстъпка, която трябваше да направя със съгласието на С.-Петербург, беше отстъпването на Австро-Унгария една ивица земя (1’enclave) до Митровица. Тя не я е окупирала и досега, две години след конгреса! Във вид на реванш аз добих присъединяването към България на Софийския санджак, което изглеждаше за императорското правителство така малко вероятно, че аз дори не получих инструкции да поддържам това искане.

Още първите денонощия, които прекарах в Берлин, ми бяха достатъчни, да си съставя ясна представа за онова, което ме чакаше там: положението на нещата беше малко утешително. Княз Горчаков и неговите приближени бяха настроени крайно недоброжелателно към мене. Поради това нужно бе да взема предпазителни мерки против своите, за което и говорих с барон Жомини. Аз поставих условие, канцлерът, който се превърна в Берлин на прост пълномощник, да не праща никакви делови донесения в С.-Петербург зад гърба ми. Обещах и аз да постъпвам по същия начин. Състоянието на умствените способности на княз Горчаков в момента на неговото отпътуване от С.-Петербург внушаваше такива страхове, че аз получих разрешение да употребявам шифъра на Военното министерство за предаване в случай на нужда на ония сведения, които сметна за необходимо да скрия от него. Аз не се ползувах от това средство, но исках и от него същото. Това искане бе изпълнено в буквален смисъл, но не по същество. По-късно аз узнах, че редица писма, уж частни, които са имали за цел да ми повредят, не веднъж са били предавани на императора.

Още от първия ден се определи онова, поради което аз винаги се боях от свикването на конгреса; аз подразбирам сговора между английските и австрийски пълномощници. Спомням си, че забелязах това на лорд Солсбъри, като го поздравих иронично за оная бързина, с която се установи съгласие между него и граф Андраши.

„Вас ви очудва това, – отговори маркизът, – а пък мене се струва, че в течение на редица години и във време на дейността на моя предшественик вие се учудвахте на обратното“.

Аз вече говорих, доколко нашата задача се затрудняваше тъкмо от ония, които трябваше да я облекчат. Ето доказателства за това: Още при първата ми среща с граф Андраши той поиска от мене делово свиждане, което не търпи отлагане; той започна с това, че заяви претенции за територията, която отделя Сърбия от Черна гора, която по-после получи названието „l’enclave“. Той искаше това на същите основания, както и окупацията на Босна и Херцеговина, и като компенсация за всички ограничения, които ние внесохме в Райхщадския договор. В С.-Петербург очакваха подобно искане; ние получихме определена инструкция да се откажем от каквито и да било отстъпки в тая посока. Нашите преговори с граф Андраши продъжиха до късна нощ; аз непрестанно заявявах на австрийския пълномощник категоричен отказ (поп possumus), като се основавах на извънредно точните инструкции по тоя въпрос. Като се умори, графът намали своите претенции и се съгласи да не иска тая територия (l’enclave) с цел да я анексира, но да се ограничи с обещанието на Русия, че тя по-късно не ще възразява против разквартируването тук на няколко австрийски войскови части, ако това е потребно за безопасността на Босна и Херцеговина. Графът взе от мене обещание тутакси да пиша в С.-Петербург по това, като откровено ме предупреди, че неговата позиция по всички останали въпроси ще зависи от отговора, който императорското правителство ще му даде по повод на тая територия. Всъщност ние получихме съгласието на императора едва след две седмици, когато граф Андраши вече тръгна по стъпкитe на англичаните и когато той по всички въпроси се изказваше против нас, дори в тия случаи, гдето не бяха докоснати интересите на Австро-Унгария.

Връщам се към инцидента, който исках да разкажа и който пролива такава ясна светлина на трудността на моята задача. На следния ден се срещнах с княз Бисмарка и той ми препоръча, във форма на приятелски съвет, да не се занимавам с дипломация с граф Андраши, а да се придържам о лоялен и откровен тон. Учуден от тия думи, аз попитах княза за неговите мотиви.

„Ето каква е работата, – отговори ми той, - Андраши беше при мене тая сутрин. Той ми се оплакваше от вашата неискреност. Той мислел, че ще може да се договори с вас като джентълмен, но видял, че вие се отнасяте към него само като дипломат. Вие сте му заявили, че не можете да направите ни най-малка отстъпка по въпроса за територията (1’enclave), тъй като това противоречи на вашите инструкции. А пък тая сутрин той отива при княз Горчаков, който още при първите думи му заявява: „Вие ще получите тая територия (l’enclave), мой високопочитаемий колега, аз предпочитам да я видя в нашите ръце, а не в ръцете на турците“.

Такъв отговор, обаче, беше диаметрално противоположен на волята на императора, който желаеше да остави тая територия на Турция, но в никой случай на Австрия. По-късно аз се обясних по тоя повод с граф Андраши, но ми струваше големи усилия да го разубедя, че не съм искал да го излъжа.

Моят колега Убри, който бе присъствувал при разговора на граф Андраши с княз Горчаков, ми потвърди достоверността на всичко това и ми разказа колко се уплашил, като чул такъв лапсус в думите или в хода на мислите на княза.

Княз Бисмарк председателствуваше конгреса с известна военна рязкост, която у никого не предизвикваше неодобрение и пред която се прекланяха представителите на всички държави, без да изключваме и двамата английски министри, от които очаквах повече гордост. Но значително влошаваше моята работа методът въведен от председателя на конгреса, с цел да спести силите си и да избегне отегчението при изслушване детайлното обсъждане на българските, черногорските и други въпроси – „делата на ония човеци“, както ги наричаше той. С тая цел той ни заставяше нас тримата, представителите на Русия, Англия и Австрия, предварително да се договорваме помежду си и само в случай на постигнато съглашение, ако то се явяваше възможно, да внасяме тия въпроси на разглеждане в конгреса. Тия заседания между трима, които обикновено ставаха в Английската легация, аз отнасям към най-мъчителнитe часове на моя живот; те бяха непоносими за пълномощника на Русия. Аз отивах там сам и сам трябваше да се браня със зъби (mich herumbeissen) по цели часове от лорд Биконсфилда и лорд Солсбъри, от една страна, и от граф Андраши и барон Хаймерл, от друга. Такова положение беше непоносимо; случи ми се не веднъж да предупреждавам княз Бисмарка, че ще се откажа от него и че моля да се пренесе обсъждането на тия въпроси в общото заседание.

И все пак в време на едно от тия заседания на тримата аз се възползувах от грешките, които направиха лорд Солсбъри и граф Андраши, и добих отстъпването на Софийския санджак за България. Това стана така: Маркиз Солсбъри започна с нелоялна постъпка. Без да оспорва съглашението постигнато с Русия по отношение разделянето на България от Балканския гребен, той внесе уговорка, която искаше Варна с околната неи територия да бъде оставена на султана. Подобна уговорка до известна степен унищожаваше България. Граф Андраши, когото Варна никак не интересуваше, но който се стремеше да отдалечи южната граница на Румелия от морския бряг, от своя страна искаше да прокараме тая граница по на север. Тогава аз зададох на тия господа въпрос, ще се съгласят ли, във вид на компенсация за всяко от тия искания, да се присъедини Софийският санджак към княжеството. Както единият, така и другият преследваха свои собствени цели и частни интереси и поради това се съгласиха. Аз си запазих правото да дам окончателен отговор на другия ден в заседанието на конгреса. Аз от по-рано знаех какъв ще бъде тоя отговор, като имах предвид, че щом Румелия остава под властта на султана, за нас е безразлично дали по-далече или по-близо до Егейско море ще минава южната й граница. Затова аз заявих на другия ден в заседанието на конгреса, че, понеже съм получил обещание да се отстъпи София на България в замяна на Варна или в замяна на отстъпки при прокарване южната граница, аз се съгласявам на втората комбинация. Маркиз Солсбъри се намръщи, но беше вече много късно да отстъпи. По тоя начин аз извоювах на конгреса най-важния пункт, който, изглеждаше, бе така мъчно да се отстоява, че за него дори не се споменаваше в дадените ни инструкции.

Както казах по-горе, аз играх в Берлин ролята на козел отпушения и може само да се учудва човек, че никога и никому не дойде на ум да простре отговорността и на другите двама мои колеги. След подписване на договора аз се оказах виновен, че цяла редица национални стремежи не бе задоволена, а също така и за всички изменения внесени в Сан-Стефанския договор; забравяха, че тоя договор бе сключен с враг победен, изчерпал своите източници, враг, с когото преговори се водеха само проформа. Можеше ли да се очаква, че Сан-Стефанският договор ще бъде приет изцяло от Европа, враждебна на нашата политика, Европа, която не можеше да ни прости започнатата от нас война и която искаше да сведе последиците и из-годите от тая война до нищо, както се изрази маркиз Солсбъри? Освен това, европейските правителства знаеха, че ние сме изтощени от понесените жертви. От своя страна лорд Биконсфилд, склонен към неочаквани постъпки и разчитащ на поддръжката нацията, не би се спрял и пред война. В случай пък, че англичаните ни обявяxa война, те би въвлекли в нея и Австрия, която, както ми заяви във време и след конгреса граф Андраши, би действувала в съюз с Англия, което, впрочем, бе напълно очевидно. На Австрия липсваха пари; по тоя въпрос, обаче, бе постигнато съгласие между Виена и Лондон. Наистина, лорд Биконсфилд не се реши да внесе в палатата на депутатите проект за даване на Австрия заем гарантиран от Англия; но той знаеше отлично, че онова, що парламентът би отхвърлил до обявяване на войната, би се приело без затруднения в случай, че британската нация влезе в борба с Русия. Като се вземе предвид поло-жението на работите, както го току-що изложих, и като се прибавят ония враждебни чувства, които хранеше към нас цяла Европа, би трябвало не само да не се критикуват резултатите на конгреса, но, наопаки, да се чудим на ония отстъпки, които бяха направени на Русия. Предидущите войни с Турция, когато ние трябваше да сключваме договори само с нея непосредно, ни веднъж не са дали на Русия изгоди, които да издържат сравнение с изгодите от последната война.

Добри или лоши бяха тия резултати, те не бяха достигнати от руските пълномощни представители на тяхна отговорност. Отчет за всяко заседание на конгреса тутакси се предаваше по телеграфа в С.-Петербург и всеки пункт, който се подлагаше на обсъждане, до утвърждаването му получаваше санкцията на императора.

Както вече казах, нерешителността ни, проявена по въпроса за отстъпване част от територията (l’enclave) искана от Австрия, тласна граф Андраши в обятията на Англия. Представителите на тия две държави излизаха съгласувано (faisaient chorus) на конгреса и се стараеха колкото е възможно да надминат един друг във враждебността си по отношение на нас. Такова положение на нещата продължи през цялата първа половина на конгреса. Аз постоянно описвах това положение на императорското правителство, ту с телеграми, ту с писма. Аз докладвах на императора, че ние буквално се намираме пред известен род вътрешна коалиция и, че гласовете на Германия и Италия, които сегиз-тогиз ни даваха подкрепа, не ни донасят никаква полза, тъй като болшинството редовно се изказваше против нас; че предвзетото мнение против нас беше дотолкова очевидно, че всяко разискване ставаше безполезно и че, впрочем, бе достатъчно едно само разногласие – дори ако болшинството ни поддържаше – за да се разтури конгресът. Аз не веднъж молих грижливо да претеглят в С.-Петербург това положение и да решат не е ли по-добре, за запазване престижа на Русия, да отстъпим пред коалицията, отколкото да й правим отстъпки. За това стигаше една заповед по телеграфа; на всяко заседание на конгреса имаше достатъчно поводи за скъсване.

Ни веднъж не получих отговор на подобни запитвания, а едновременно ми заповядваха да отстъпвам по спорните въпроси, а това достатъчно ясно ми посочваше, че искаха мир – мога дори да кажа, че искаха да го получат на всяка цена.

В Русия много злословиха по повод на ролята, която игра на конгреса княз Бисмарк; обвиняваха го в неблагодарност след поддръжката, която Русия даде на Прусия в 1870 г. Наистина, княз Бисмарк не искаше да се кара с никого заради нас и встъпаше в оня период от своята политика, когато поставяше приятелството на Австрия по-високо от нашето. Обаче, ако, от една страна, се вземе предвид пращането в Берлин за главен пълномощник един човек, когото князът смяташе за виновен пред него (а това имаше голямо значение при характера на германския канцлер) и ако, от друга страна, се изброят всички случаи, в които ние се обръщахме към него и когато той смяташе, че ни е направил услуга, ще бъде несправедливо да му се приписва враждебно отношение към Русия, както правеха в С.-Петербург. И наистина, от самото начало на Източната криза ние се стараехме да го направим защитник на нашите интереси, като твърде често му напомнювахме за услугите, които сме му направили. От психологично гледище това бе грешка. Именно към него се обръщахме ние с молба да задържи Австрия всеки път, когато тя се опитваше да излезе от съглашението и се стараеше съвместно с Англия да ни създава затруднения. Именно той, когато започнаха враждебните прояви, стана, така да се каже, защитник на войната, осъждана от всички останали държави; тая негова позиция по онова време накара да предполагат у нас, че той преднамерено ни е тласкал към тая война.

Под негово покровителство бе направен опит с берлинския меморандум; на неговата инициатива, най-после, ние дължим свикването на конгреса и т.н.

С една дума, ние много често се обръщахме към него. Аз също мисля, че ние бихме могли да извлечем голяма изгода от нашите добри отношения с Германия, ако на княз Горчакова не приписваха, справедливо или не, че кокетничи с Франция, за да пречи на княз Бисмарка.

Германският канцлер два пъти ми разказва – веднъж в Фридрихсруе, друг път в Берлин – за предложението, което направил на императорското правителство в началото на Източната криза (не мога точно да си спомня по кое време) – предложение останало без отговор.

Според неговите думи, той ни предлагал морална и материална поддръжка против Турция, като давал на наше разпореждане до сто хиляди души, в замяна на гарантиране от страна на Русия ненарушимостта на германската територия. „Тия сто хиляди души биха ви били много полезни по време на плевенските събития“, – казваше князът, като добавяше винаги, че в тоя момент той е много доволен, гдето неговото предложение не е било прието, тъй като той бил поел много върху себе си с него и че би му било много мъчно да добие съгласието на Германския райхстаг за изпращането на тия сто хиляди души. Аз си позволих да запитам императора по тоя повод, но той не знаеше абсолютно нищо за това предложение. Ще трябва да се предположи, че княз Горчаков нарочно се е престорил на глух, или пък генерал Швейнид е говорил с него в един от ония дни, когато той, по-ради болезненото си състояние, нищо не е запомнил.

Конгресът заседаваше вече трета седмица, когато, като избухване на бомба дойде разгласяването от английския печат на англо-руския договор.

Това събитие произведе в Англия такова силно вълнение и такова неблагоприятно впечатление, че двамата английски министри в едно прекрасно утро ми заявиха, че се отказват от оня пункт на съглашението, според който те се задължаваха да не се противят на отстъпването Батум на Русия. Развълнуван от тая новина, аз напомних на маркиз Солсбъри, че той е дал подпис и че аз му предлагам да не се отказва от него.

Министърът на външните работи признаваше задължителния характер на това съглашение, но заяви, че за да заобиколи тоя пункт, той ще подаде оставка и че в същия ден той ще бъде заместен от друг министър на външните работи, за когото тоя подпис не ще бъде задължителен.

Ето по какъв начин правителството на Биконсфилда разбираше солидарността на своите министри.

Положението на Русия ставаше критическо: тя трябваше или да се откаже от Батум (аз мисля, че тя би направила това и то би предизвикало буря от негодувание в Русия), или пък конгресът би се разтурил и ние, вероятно, бихме имали война. Аз тутакси отидох при княз Бисмарк: това бе във време на неговата вечеря. Аз му съобщих признанията, които ми направи маркиз Солсбъри, и го помолих да ми даде доказателство за обещаната подкрепа, като направи последен опит пред Биконсфилд. Той направи това незабавно, като отиде в Кайзерхоф при английския пръв министър, и след два часа тоя тежък инцидент беше ликвидиран.

Князът ми съобщи от какво средство се е възползувал. Той казал на лорд Биконсфилда, че най-добра политика е честната политика и че трябва човек да държи на обещанията си, дори ако се е излъгал, когато ги е давал. Той му привел пример от епохата на неговите преговори с Тиера в 1871 г.: в късна нощ, възползуван от умората на княза, Тиер го накарал да приеме една линия на границата, като умишлено заменил названието на речицата, която я означавала, с друго название. На сутринта князът видял грешката си; с нея той изгубил една значителна част от територията на Лотарингия; но все пак той не протестирал, а се ограничил с това, че казал на Тиера: „Вие ме измамихте, но тъй като аз казах „да“, не ще се отметна от думата си“.

Княз Бисмарк дори си послужил със заплашване, като обърнал вниманието на Биконсфилда, че съглашението от 30 май, макар да е двустранно, му е било съобщено със съгласие на лицата, които са го подписали, и че именно въз основа на това съглашение канцлерът е сметнал за възможно да посъветва германския император да свика конгреса в своята столица. Поради това, отказът от изпълнението на тоя договор ще бъде вече не дело между Русия и Англия, но ще се яви като нелоялна постъпка по отношение на Германия.

Лорд Биконсфилд отстъпи и тук аз трябва да разкажа един комичен епизод, т.е., който би бил комичен, ако над това бихме могли да се смеем. Аз привеждам тоя епизод, за да покажа за излишен път с какви пречки трябваше да се боря в Берлин.

Макар че княз Горчаков блестеше в известен период на живота си, той, според мене, никога не е бил делови човек. Той имаше дар слово, но винаги си служеше с общи места. Бях негов съслужител в течение на десет години и ни веднъж не съм го виждал сериозно да изучи някой въпрос, било в областта на вътрешната или дори по външната политика. Когато той присъствуваше на някои разисквания в държавния съвет или пък в Министерския съвет, той още с първите си думи показваше пълното си незнание по въпроса, който се обсъждаше. Той беше съветник и сътрудник на императора в епохата на най-важните реформи, но едва ли ги знаеше дори по име, а пък с правителствения механизъм на Русия бе съвсем незапознат. Негова особеност беше, че той, така да се каже, беше скаран с географските карти. Няма да преувелича, ако кажа, че още преди да отслабнат физичните му сили, той не беше способен да посочи, макар приблизително, на картата различните държави на Балканския полуостров, или пък, например, местата, гдето се намират Карс и Батум. Когато князът говореше, той обичаше, според неговите собствени думи, да набелязва „главните линии“ – с една дума, пак според негов израз „il planait“( той се рееше).

Ако той беше такъв в разцвета на силите, то какво бе в Берлин? Поради това аз се много уплаших, когато князът в един прекрасен ден ми заяви, че ми отстъпва в конгреса всички останали въпроси, но че оставя нарочно за себе си въпроса за Батум. Той искаше да преговаря по него направо с лорда Биконсфилда и ме молеше, поради това, да се не намесвам и да не го обсъждам с маркиз Солсбъри.

Той така настойчиво ме молеше за това, че аз се съгласих.

Батум, както казах по-горе, беше отстъпен на Русия, но въпросът бе за едно извънредно важно обстоятелство, а именно за прокарване на границата малко или много далече от Батум и Карс: англичаните имаха намерение да ни изтласкат до самите стени на тия градове.

И наистина, аз узнах, че са се състояли две беседи между главните представители на Англия и Русия, но княз Горчаков държеше своите преговори в абсолютна тайна.

Наближаваше краят на конгреса. Княз Бисмарк, който бързаше да замине за Кисинген, бързаше и с неговото довършване и всеки ден ме питаше постигнато ли е съгласие между Англия и Русия по въпроса за азиатската граница. Аз му известих, че княз Горчаков е поел воденето на тия преговори; същото съобщих и на маркиз Солсбъри, който също така ме подканяше да бързам. Той ми отговори с някакъв ужас: „Но, драгий ми графе, лорд Биконсфилд не може да води тия преговори, той никога не е виждал картата на Мала Азия“. В себе си аз помислих, че и нашият пълномощник се намира в същото положение. Най-после княз Бисмарк ни заяви, че ако след 24 часа не бъдем готови, той ще требва да предаде председателството на конгреса другиму и да замине за Кисинген. След няколко часа ние с радост узнахме, че лорд Биконсфилд и княз Горчаков дошли до пълно съгласие, но още не знаехме неговата същност.

Князът обеща да го обяви на следното заседание на конгреса.

За да стане по-ясно онова, що последва, трябва да забележа, че ние имахме карта на Азия, на която нашият главен щаб бе прокарал с една боя границата установена от Сан-Стефанския договор, а с друга – линията, която съставяше nec plus ultra на онова, що пълномощниците можеха да отстъпят под натиска на Англия. Излишно е да добавям, че втората линия беше, така да се каже, държавна тайна.

Това последното заседание, посветено на азиятския въпрос, имаше тържествен характер. От него зависеше мирът или войната в Европа.

Председателят предложи на двамата пълномощници да заемат места един до друг и да изложат съдържанието на тяхното съглашение. И двамата седнаха и всеки разгъна карта специално начертана за тоя случай. Ние застанахме на група зад тях. Князът започна да говори и аз тутакси разбрах какво недоразумение трябваше да произлезе. На картата на княз Горчаков имаше само един чертеж, Сан-Стефанският, и князът важно заяви, че „милордът вече го е приел“. Но милордът на всяка дума на княза отговаряше с лаконично: „не... не...“ и показваше на картата си оная линия, на която се е съгласил. И за мое най-голямо учудване, тая линия във всичките си извивки беше тъкмо оная, на която ние имахме право да се съгласим като на краен предел на нашите отстъпки.

Всеки от двамата пълномощници опровергаваше твърдението на другия. Разпрата започна да се изостря. Без да се слушат един друг, всеки настояваше на своя чертеж. Изведнъж княз Горчаков стана и, като ми стисна силно ръката, каза ми: „Тук има предателство: в техни ръце е картата на нашия Главен щаб“.

След заседанието аз узнах, че в надвечерието княз Горчаков поискал картата на Мала Азия. Пратили му секретната карта с двата чертежа. Той я показал на лорд Биконсфилд и му я дал за няколко часа, за да я покаже на маркиз Солсбъри. Англичаните, като видели линията, която оттегля назад Сан-Стефанската граница, се спрели на нея и я нанесли на своята карта. Така се обясняваше това предполагаемо предателство.

Председателят на конгреса, като видя, че двамата договорящи все повече навлизат в задънена улица, иронично предложи следното: конгресът ще прекъсне за половин час заседанието си; договорниците ще бъдат отстранени от разискванията и конгресът ще натовари второстепенните пълномощници на Англия и Русия да решат затрудненията с болшинството на гласовете, съвместно с второстепенния пълномощник на Германия княз Хохенлое. Конгресът се задължава да се съгласи с решението при количество двама срещу един.

Това предложение беше прието с усмивка от представителите на всички държави и странното беше, че Турция се оказваше по тоя начин отстранена от обсъждане на един въпрос, в който тя беше повече от всички заинтересувана.

И това именно недоразумение послужи за наша полза. Аз настоявах на линията Сан-Стефано, маркиз Солсбъри – на чертежа nec plus ultra на нашия Главен щаб. Княз Хохенлое предложи една междинна линия, която разделяше спорната територия на две равни части.

Аз се съгласих и въпросът беше решен.

На другия ден ние подписахме договора.

Месецът, който прекарах в Берлин, си остава най-тежкия спомен в моя живот. Здравето ми беше разклатено, аз нямах сили за оная огромна работа, която ми се падна да върша.

Работех не по-малко от 18 часа в денонощие, а трябваше още да намирам време и енергия, за да присъствувам на вечерите и официалните събрания.

Спях на пресекулки и се намирах в такова нервно състояние, че всяка нощ се питах дали ще имам сили да издържа работата на следния ден. Дори моите противници ми правеха понякога малки отстъпки, като вземаха предвид физичното ми изтощение.

Щом договорът бе подписан, болшинството мои колеги се обърнаха към мене с приятелски думи, като заявиха, че услугите, които съм направил, въпреки пречките, които са ме окръжавали, на моята родина и на европейския мир, им внушават чувство на уважение и симпатия към мене.

Резюмирам съдържанието на моята записка.

Аз не само не пречех на влизането на нашите войски в Цариград и не плашех с последиците от тая мярка, но на своя отговорност заявих на лорд Дерби в момента, когато английският флот форсираше Протоците, че тая мярка ни освобождава от всички наши по-раншни задължения по отношение на Цариград. И трябва да се забележи, че тия по-раншни задължения бяха поети не по мой съвет – те изхождаха непосредно от императорския кабинет.

1) Аз посочвах, и моите телеграми свидетелствуват за това, че влизането на нашите войски в Цариград като отговор на движението на британския флот не ще бъде casus belli, ако ние не предприемем едновременно движение към Галиполи – движение, което в очите на англичаните се явяваше заплаха за тяхната ескадра.

2) Аз телеграфирах също, че на форсирането на Протоците трябва да се отговори със заплашване на Цариград.

3) Аз взех инициатива за свикване на конгреса, който беше единствения мирен изход, след като Европа се отказа да признае Сан-Стефанския договор.

4) Аз водих преговорите по съглашението от 30 май, условията на което бяха повече от задоволителни за императорския кабинет, тъй като сам императорът не вярваше, че това съглашение ще бъде някога подписано.

5) На конгреса аз постигнах санкционирането на всички съществени пунктове, които се съдържаха в моите инструкции, с изключение на въпроса за клина земя (l’enclave), който възникна във време на конгреса и който не можах да спечеля. Тая несполука, ако е несполука, се компенсира с това, че Австрия и до сега не заема тоя клин и тая територия остана, съгласно нашите желания, в ръцете на турците.

6) Аз успях да спечеля Софийския санджак за Българското княжество.

Аз напуснах Берлин на другия ден след подписване на договора и го отнесох на императора. Той ме посрещна с тия думи:

„Аз зная, че всичката тяжест на конгреса падна на вас и вие сторихте всичко, което можехте. Признайте, обаче, че резултатите на конгреса са много печални за нас“.

Аз винаги предвиждах враждебността, която трябваше да предизвикат у невежествената или фанатична в славянските си тенденции публика някои пунктове на договора, но бях учуден, че правителството, вместо да мусира получените резултати – а те бяха доста значителни – тръгна с недоволните и едва не застана начело на тях. Това бе грешка: тоя път Русия се сърдеше и нейното недоволство, насочено главно против Германия, ни създаде сериозни затруднения в много последващи стадии от изпълнение на договора.

Безпристрастната история ще каже своята дума по тоя въпрос: тя ще реши, чие положение на конгреса беше по-добро – на руските пълномощници ли, които се върнаха в отечеството си „с подвита опашка“, или на английските министри, посрещнати у дома си с почести и триумф.

Публ. в Българска историческа библиотека, год. V, 1932-1933, том II, с. 119-148.