ПРОФ. ИВАН ШИШМАНОВ КАТО ИДЕОЛОГ НА БЪЛГАРСКИЯ КУЛТУРЕН НАЦИОНАЛИЗЪМ

Като че ли през последните десетилетия си пробива път един нов клон в българската културология – Шишмановедението, което е видно от излезлите досега издания и от проведените научни конференции и дискусии. Интересът към творческото наследство на академик Иван Д. Шишманов (1862, Свищов – 1928, Осло, Норвегия) никога не е затихвал в продължение на 9-те десетилетия след неговата смърт. Публикуването на неговия дневник в две издания (през 2003 и 2015 г.), колкото и да е непълен и несистематично воден е една от възможностите да се докоснат изследователите и неговите почитатели до житейската и творческата биография на един от най-големите български учени, придобил световна известност още приживе. Второто издание на дневника беше допълнено и с професорското и дипломатическото досиета на видния учен и общественик. 

Акад. Ив. Шишманов е сред основателите на Висшето училище в София (днешния Софийски университет „Св. Климент Охридски“) и на Българския ПЕН-клуб, на когото е и дългогодишен председател. По желание на него и на съпругата му Лидия Драгоманова – Шишманова богатата библиотека на тъста му проф. Михаил Драгоманов е дарена на Софийското Висше училище и става основа за създаването на огромната днес Университетска библиотека.

Освен университетски професор и член на БАН, Ив. Шишманов е министър на просветата във второто стамболовистко правителство на ген. Рачо Петров по личното настояване на княз Фердинанд. Но и Фердинанд няма да успее да го спре да подаде оставката си когато през 1907 г. самозабравилия се княз е освиркан от студентската младеж при откриването на Народния театър, а известния „Свирчо“, този път в ролята на министър-председател, за да  угоди на височеството ще закрие най-скъпата рожбата на Шишманов – Софийския университет. Рядко ще срещнете някой да отстоява в литературата, че това действие на потомъкът на „Последните Шишмановци“ е неговият протест срещу варварската постъпка на Димитър Петков и на разпасалия се монарх и в действителност то е безспорен протест на иначе добродушния кабинетен учен, но и буден общественик, пред когото дори Патриархът на българската литература Иван Вазов в продължение не десетилетия ще се изповяда, подобно на Гьоте пред Винкелман. С тези анкети, както с Вазов, така и с Драган Цанков Шишманов ще постави началото на жанра литературни анкети, благодарение на които имаме още един дълбоко-интимен архив за творците на българската литература.

Акад. Ив. Шишманов е създател и на продължаващото да излиза и до днес научно академично списание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, като същевременно редактира и „професорското“ списание „Български преглед“. Голяма част от неговите съчинения са издадени, а някои преиздавани по няколко пъти, като сред тях заслужава да се посочат на първо място тритомното издание на неговите съчинения и двете издания на анкетите му с Вазов. Тук заслужава да се отбележи и извършеното от неговият най-добър ученик и последовател академик Михаил Арнаудов за издаването и популяризирането на творческата и научната дейност на Шишманов, ученият към когото дори Симеон Радев винаги се обръща с уважителното „Учителю“. Неговите книги и лекции по възрожденската българска и западноевропейската литература и днес не са изгубили своята стойност, но в неговия богат архив има все още неиздадени материали, докато други вече са библиографска рядкост. Ако човек разгърне излязлата преди време негова библиография ще се стъписа пред огромния брой на неговите изследвания и по обхватността на теми и събития, които е проучвал и до които се е докоснал големия учен и общественик. Само незначителна част от неговата кореспонденция е публикувана, а останалата стои непозната.

Акад. Ив. Шишманов умира на 22 юни 1928 г. далеч от Родината в столицата на Норвегия Осло по време на заседанията на международния ПЕН-клуб.

Посмъртно в току-що започналото през същата година да излиза списание „Българска историческа библиотека“ е отпечатана една от най-хубавите статии на Ив. Шишманов „Западноевропейското и Българското възраждане“, в която дълбокият познавач на нашето възраждане и на българската старина търси и намира приликите и връзките между Западното Възраждане и Българското. По-долу ще имате възможност да я прочетете отново и съм сигурен, че тя ще предизвика импулс в съзнанието на потомците да продължат проучванията и популяризирането на неговото познато и не до там познато творчество.

Преди да се потопите в размишленията на Шишманов за връзките на нашето възраждане със Западното ви предлагам и една непозната за мнозина блестяща паметна статия на Георги Константинов, представяща го като идеолог на българския културен национализъм. Сами ще се убедите, как тази писана в разгара на Втората световна война малка по обема си статия звучи и сега актуално, като припомня за живота и творчеството на Шишманов.

С този материал не само ще отбележим наближаващата кръгла 90-годишнина от смъртта на акад. Иван Шишманов, но и ще подсетим нашата научна общественост да му отдаде дължимото. А защо и да не се захване някой от младите ни учени да систематизира и отпечата богатия и изключително ценен архив на Българското възраждане, публикуван в доста суров вид на страниците на Сборниците за народни умотворения, наука и книжнина.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ
ПРОФ. ИВ. Д. ШИШМАНОВ КАТО ИДЕОЛОГ НА БЪЛГАРСКИЯ КУЛТУРЕН НАЦИОНАЛИЗЪМ
ПО СЛУЧАЙ 15 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ПРОФ. ШИШМАНОВ

В годините, когато Ив. Вазов печата най-значителните свои творби, България устройваше вътрешния си живот. Марин Дринов, българинът от Панагюрище, професор в Харковския университет, а след него чехът Константин Иречек, са първите авторитетни създатели на просветното законодателство и ръководители на народното образование. С името на Константин Иречек е свързан и починът за създаване на български университет, без който – по общото убеждение на всички тогавашни първенци – България не би могла да се развива умствено и не би станала културна държана. Тази необходимост, тази нужда от висши културен национален институти е изтъкната че от княз Александър Батенберг при тържественото отпразнуване на хилядогодишнината от смъртта на св. Методий (6 април 1885 година).

Сръбско-българската война и настъпилите след нея вътрешни смутове, отлагат осъществяването на този институт за три години. През управлението на Стамболова (1887–1894), след избирането на княз Фердинанд, при министър на народното просвещение Георги Живков, със специалната „Наредба за педагогическия курс при Софийската класическа гимназия“ от юни 1888 година, се слага начало на българско висше училище. – „Стамболов държи неизменно на възрожденския завет за повече общо образование, така че, когато през 1888 г., се установява нова програма за средните училища, там се дава голяма преднина на хуманитарните предмети – български език, история и география. Твърде естествено, неговият министър на проcвeщението, макар и без високо образование, но с чисти патриотически прояви и с преклонение пред хората на науката, ще следва тия насоки на политическия режим и ще подкрепя почините за заякчаване на народностната просвета. Не е случайно гдето тъкмо Живков  става основател, както на Висшето училище в София, така и на прочутото издание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, (1889), което даде силен тласък на българоведението.“ (Проф. М. Арнаудов).

И тъй, във времето на Стамболова, след Съединението, след войната и след смутовете, започва живота си нашият Софийски университет, наречен най-напред Висши педагогическа курс, с едно историко-филологическо отделение, той има за преподаватели: А. Теодоров-Балан, който чете лекция по принципи на езикознанието и общославянска етнография и граматика; Л. Милетич – старобългарски език; Иван Георгов  – педагогика, психология и немски език; Никола Михайловски – гръцки език; Иосиф Ковачев - социология; Станимир Станимиров - история на източните народи и Ив. Данев – френски език. Много скоро обаче, под внушенията на Ив. Д. Шишманов, тогава началник на отделение в Министерството на народното просвещение и главен ръководител на културната му политика, министър Живков преобразява Висшия педагогически курс в Висше училище. Първа отлика на този нов и толкова важен институт е чисто българския състав на неговите членове. Учредителите, веpни на духа на българското народностно развитие и мъдри тълкуватели на народните духовни нужди, желаят този институт да е национален, да съдействува за създаване на обособена народностно мислеща интелигенция.

Три години след учредяването на Висшето училище, когато излиза неговият първи випуски, Иван Д. Шишманов пише една изясняваща значението на университета статия, в която дебело са подчертани тъкмо народностните му домогвания. На ония, които подценявали ролята на новото училище, Шишманов отговаря: „Като изключим временното политическо значение на Висшето училище, което не е малко, защото отварянето на висши учебни заведения, служи навред за доказателство на по-високото културно състояние на един народ, а известно е колко нашето народно дело печели пред цивилизования свят с подобни знакове на по-високо умствено развитие, ний обръщаме вниманието на читателите върху неговото по-трайно национално и обществено-възпитателно значение.“ Тук Ив. Шишманов характеризира тогавашната българска интелигенция – „особено висшата, университетската, която би трябвало да бъде главната носителка на всичките наши мечти, на всичките идеали, които народът си е съставил в течение на векове“. За жалост, тъкмо това не е могла да бъде една интелигенция, която се е възпитавала в чужди университети. – „Нашите млади – продължава мисълта си Шишманов – които се изпращат в странство на учение, се изтръгват от националната почва именно в най-важния за развитието на духа им момент, тогава, когато едвам захваща да се образува и уяква характера им, когато тяхната душа е най-възприемлива за външните влияния.

При такива условия може ли да се изисква от тия пренесени на чужда почва същества и подложени на всевъзможни влияния, да задържат напълно типа си и да го развият хармонично и съгласно с вътрешните закони на народния дух? Мене ми се чини, че много по-право имат ония, които се удивляват, как е възможно при дадените обстоятелства, да се явяват и толкова изключения между младите европейски възпитаници, т.е. такива, които са способни да се въодушевяват и жертвуват за каква да е национална идея, хора способни, пламенно да любят своето отечество и страстно да мразят неговите врази.“

На България е нужна хомогенна, възпитана на национална почва интелигенция. А такава може да създаде само българското училище и българският университет. Шишманов се явява застъпник на културния, на творческия национализъм, Осъждайки „националния егоизъм, който в много отношения се покрива с шовинизма“, Шишманов подчертава, че българинът не се възхищава от този егоизъм – нещо, което изтъкват и всички безпристрастни наблюдатели на нашето развитие. – „Нашите желания не са нищо друго освен енергичните изражения на оная твърда вяpa, която най-напред изникна в сърцето на Паисия, но скоро с бързината на светкавицата облада бащи деца – твърдата вяра, че ние сме способни да произведем нещо самостоятелно, нещо оригинално, способни да работим заедно с другите културни народи за преуспяването, за напредъка «а общочовешкия род.“

Така, не само обществената идеология на народната интелигенция, не само литературата, а и Университетът дирят основанията на своето съществуване в заветите на Възраждането, в които с еднаква сила блестят идеалите за свободна национална култура и за европейско братство. В първото десетилетие след Освобождението си и непосредствено след първия самостоятелен опит към постепенно обединение, българският народ все още трябва да дава доказателства за правото си на отделно съществуване и да участвува, заедно с другите малки народи, в теоретичната борба срещу империализма на ония, които отричат това право на всички извън себе си. „Един народ – пише Шишманов – който притежава солидни качества като нашия, е достоен да съществува и достоен да се приеме в семейството на цивилизованите народи. – Че това не се признава от мнозина, нека това не ни смущава, както не трябва да ни смущава, че има въобще хора, които действително не могат да разберат, защо малките националности настояват непременно да живеят и се развиват самостоятелно. – Тия хора не са малко – едни от тях се водят от чисто завоевателни съображения, други от паннационални, трети от хуманносоциални. Колкото различни и да са възгледите на тия три партии, в едно те се съгласяват: че съществуването на малки народи е абсурдно. Срещу това безнравствено или повърхностно възрение, което се изповядва не от десятки, а от милиони, което числи привърженици в по-голямата част на Европа, ний сме длъжни ясно да поставим нашите идеали и желания, но да ги оградим с твърди, научни аргументи.“

Такива „твърди, научни аргументи“, които да оправдаят българския национализъм, според Шишманова, ще могат да въодушевят преди всичко – самата българска интелигенция, която не се „възхищавала от националните мечти на един Раковски“. – На тая интелигенция, която Шишманов нарича „безчувствена“, трябвало да се дават по-положителни национални идеали, които „да отговарят повече на нейната образователна степен – идеали, основани на едно по-дълбоко съзнание на нашите народни, веществени и нравствени сили, на нашето минало и на един точен анализ на нашия народен характер, а не само на мними исторически права“. Българската интелигенция от края на осемдесетте години има нужда, според Шишманова, от „един национализъм като залог за нашето бъдеще и като противодействие или коректив на тия криворазбрани козмополитични идеи, които захващат да зашемедяват главите им – един национализъм, очистен от всички шовинистически примеси, от всички бляноподобни мечти, от всички стръвни апетити, а напит, обратно, с всички хуманни идеи, които движат днес човешкото общество. Тоя национализъм може да го даде на нашата интелигенция най-прямо един национален университет.“ (Вж. „Нашето Висше училище“ в сп. „Мисъл“, год. I, стр. 235.)

В тия възгледи ние виждаме не само вдъхновения ученик на Хердера и Фихте, на немския национален романтизъм, който, безспорно, е влиял над светогледа на Шишманова, но виждаме истински проникновения тълкувател на българските културни нужди и строителя на един ред, в който на първо място участвува идейна свързаност с народното минало. Със своите разбирания, както и с ролята, която упражнява в българския обществен живот по-късно, Иван Д. Шишманов изпъква като най-представителен и най-обхватен идеолог на цялата оная епоха в развоя на българската култура, през която се сложиха истински трайните основи на национална мисловност и на възвишени идеали за преосмисляне на всестранния живот на народа.

Публ. във в. „Днес“, юни 1943 г.

 

* * *

 

ПРОФ. ИВАН ШИШМАНОВ
ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКОТО И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

 

Има думи в словното съкровище на културните народи, които веднага предизвикват във въображението дял рой весели, засмени образи, а в сърцата – едно неопределено чувство на щастие, някаква мистична вяра в бъдещето, думи, способни да възбудят и енергията в моменти на униние и мрачно настроение.

Такава една чаровна дума е и думата ренесанс, възраждане,(1) при звука на която всеки е наклонен да си представи преди всичко събуждането на природата пролетно време след дълга зимна дрямка.

Известно е, че под възраждане (фр. renaissanse, итал. rinascimento) се разбира днес по-специално оная блестяща историческа епоха, с която се начеват новите времена. Тя обгръща в Италия почти три века – XIV, XV, XVI в. (наречени с термини, заети от историята на изкуството: Trecento Quattrocento и Quinqecento) и представя интерес особено за това, че се явява с всички признаци на едно международно културно течение, на един вид стихийно море, което постепенно се разлива от Италия почти по цяла Европа. В туй отношение с пълно право може се каза, че рядко има културно-историческа епоха от такова всемирно значение като ренесанса. С Възраждането в XIV, XV и XVI в., с неговата ширина и неговото дълбоко влияние могат се сравни само известни религиозни течения. Нещо неудивително, защото собствено и ренесансът е един вид религия. Хората на Европейското възраждане, тъй наречените хуманисти, бяха често равнодушни към всичко, което напомняше официалната католишка религия, но ако се погледне по-дълбоко в чувствата, които ги движат, в идеите, които ги вдъхновяват, ще се открият още от времето на Петрарка, от XIV в. насам, много от елементите на една дълбоко вкоренена вяра: вярата в силата на човешкия разум и човешката воля, вярата в ценността на живота и на светските блага, вярата в знанието, в науката, просветата, в красотата – изобщо вярата в един прогрес, формулата на който още не е ясно определена, но който напълно противоречи на ония възгледи, върху които се строи средновековният мироглед на Запад, а именно безусловното подчинение на личността, бягството от „мира сего“, отрицанието на разума и красотата и т.н.

Най-голямата разлика между мирогледа на средния век и тоя на Ренесанса лежи собствено в противоположното схващане на личността. Докато за средния век тя е именно много малко нещо, за Възраждането тя е всичко. Там универсализъм, тук индивидуализъм. Антагонизмът между две философски концепции не можеше да бъде по-голям.

От тия върховни положения нямаше освен да се теглят логичните последици, за да се получат цяла редица практични норми, които определят живота на частния и обществения човек в епохата на Ренесанса.

За нещастие по едно фатално стечение на обстоятелствата Западноевропейският ренесанс се начена почти в момента, когато балканските народи, окончателно разгромени, паднаха под бруталните нозе на безпощадния завоевател.

Петрарка и Бокачио, първите шефове на Италианския ренесанс, бяха съвременници на последните български владетели и на последния търновски патриарх, на Ивана Александра, Ивана Шишмана и патриарха Евтимия. Но вече в XIII и в началото на XIV в. в епохата на Данте, предшественика на Италианския ренесанс, България бе тръгнала в политическо отношение по наведената площ, която имаше да я доведе до зеещата пропаст.

Когато именно Данте се роди, в 1265 г. – един век преди смъртта на предпоследния български цар Ивана Александра (1371) и само 128 години преди падането на Търново – на българския престол царуваше Константин Асен.

Данте живя така в една от най-критичните, най-бурните епохи на Второто българско царство. България беше раздрусана по онова време в основите си от външни и вътрешни войни. Сърби, византийци, татари се месеха постоянно в работите на царството (татарите разоряваха България в продължение на 50 години – от 1250 до 1300). Не по-малко от 8 царе се изредиха на българския престол, докато живя Данте: Константин Асен, след него смелия авантюрист Ивайло (Данте беше на 13 години, когато Ивайло възлезе на престола). След Ивайла – слабохарактерният Асен III, куманецът Георги Тертер, татарският васал Смилец, сам татаринът Чака и най-сетне Тертеровият син Тодор Святослав (1301–1322), в царуването на когото 35-годишният Данте начена своята „Божествена комедия“ (г. 1306, 93 години преди падането на Търново).

А ето какво представяше България в епохата на Петрарка и Бокачио, вождовете на Италианския ренесанс:

Поетът на Лаура, Петрарка, роден в 1324 г., почина само три години, Бокачио, авторът на Декамерон – само четири години след кървавата битка при Чърномен на Марица (1371), която битка реши за цели пет века съдбата на славянските балкански народи. Ето защо Балканите не видяха нищо от блясъка на западноевропейската ренесансова култура. Едничко изключение в това отношение прави само малката славянска градска република Дубровник (Рагуза) на Адриатическото море, която има щастието да бъде озарена поне за кратко време от последните лъчи на Италианското възраждане.

За да се усети целият трагизъм на нашата национална съдба, доста е да си спомним, че епохата на Западноевропейския ренесанс е епоха на най-великите открития – откритието на новия свят и на античния мир, на Америка, от една страна, и на Древна Елада и Рим, от друга; че това е епохата на Коперника и Галилей, които ни откриха небесния мир; че това е епохата на изобретението на печатното изкуство, което улесни в техническо отношение разпространението на идеите чрез книгата; че това е епохата на най-гениалните художници на словото, краската и мрамора, епохата на Петрарка и Бокачио, на Ариосто и Тассо, на Камоенса и Сервантеса, на Рабеле и Монтеня, епохата на Шекспира, на Микеланджело и Леонардо да Винчи, на Рафаела и Тицияна, епохата на философи като Бекона и Джордано Бруно и пр., и пр.

От всички тия чудеса на една богата веществена, умствена, нравствена и естетична култура България не видя нищо. И в туй време, когато Ариосто пише „Бесния Роланд“, Тассо – „Освободеният Ерусалим“, Камоенс своите „Луизияди“, Сервантес – „Дон Кихота“, Шекспир – „Хамлета“ и „Лира“, в туй време, когато Рафаел създава „Сикстинската Мадона“, титанът Микеланджело – своя „Мойсей“ „Страшният съд“, най- универсалният художник, какъвто е имало някога, Леонардо да Винчи – „Тайната вечеря“, а Тициян, най-великият майстор на багрите, закрепя на платно своя недостигнат и днес идеал на женската красота („Спящата Венера“, „Леда“ и „Юпитер“ и др.), в същото това време наши полуграмотни монаси, едничките представители на българската интелигенция в ония тъмни времена – съвременниците на Ариосто и Тассо, на Сервантеса и Шекспира, на Рафаела и Тицияна, – копират с труд и мъка жития или пишат икони, от които вее цялата условност и сухост на византийското, изкуство!

Ето докъде бе доведен един народ, който още кратко време преди, да бъде разгромен – в епохата на Ивана Александра и патриарха Евтимия – бе направил благодарение на едно сравнително политическо по-дълго затишие един енергичен опит да съживи своята литература и даже да й даде известен национален колорит. Би могло прямо да се каже, че България в епохата на Ив. Александра бе на път да се обнови в някои отношения. И наистина има в някои области признаци на един, ако и слаб, ренесанс.

Няма освен да се види как среднобългарската книжнина се обогатява в това време не само с многобройни теологически съчинения, но и с книги, в които се отразява националният дух, напр. жития на български светни, или в които проблясва чувство за красотата на природата, тъй развито у Петрарка и в целия Ренесанс. Появяват се и повести и разкази с чисто светско съдържание (напр. „Троянската притча“) събужда се интерес и за историческото минало (превеждат се хроники) за формите на езика, за правните отношения, разцъфтява се и стенната и миниатюрната живопис и пр.

Симптоми на възраждане се съглеждат и в религиозните движения на епохата (богомили, мистици, исихасти, адамити), някои от които се стремят да предизвикат известни реформи в черквата.

При това може да се прибави, че България стана в тая епоха център на духовната култура на целия православен свят (включително и ромъните), а след падането си тя изпълни една роля, много подобна на ролята на Византия в Италианското възраждане. Прямите и косвените ученици на патриарха Евтимия – Киприян, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик и др., – бягайки от турското нашествие, пресадиха именно българската литература и ученост и продължиха делото на своя учител в Сърбия, Русия и Румъния, както цариградските учени бежанци (Хрисолорас, Висарион, Георгиос Трапезундос, Теодорос Газа, Конст. Ласкарис и др.) засилиха наченалия се Италиански ренесанс.

Ето защо е оправдан въпросът:

Българският народ, който, кратко време преди да падне, прояви някои признаци на обнова, тоя народ, който доказа два пъти в историята (чрез превода на свещеното писание и своите религиозни движения), че е способен да твори и да внесе свои собствени ценности в съкровищницата на общочовешката култура, тоя народ какво би дал на света, ако неговото историческо развитие не бе брутално прекъснато още в XIV в., тъкмо когато Европа се освобождаваше от гнета на своето средновековие?

Наистина Западноевропейският ренесанс засегна само католишкия мир.

Ето защо от славянските народи само чехите и поляците и отчаст сърбохърватите на Адриатическо море бяха облъхнати от неговия свеж дух. Православният свят, цялото южно и източно славянство заедно с Византия стоя настрана от тоя велик културноисторически процес. Византия не можа да издигне человечеството в Източна Европа до една нова духовна, художествена, нравствена и социална висота, както Италия в епохата на Ренесанса и Хуманизма.

Нейната заслуга лежи в друга посока: в разлика от Рим, тя покръсти и цивилизова именно варварските племена, използувайки родните им наречия, което бе после от голямо значение за развитието на техните национални литератури.(2)

Но има един момент в българската история (това беше в XII в. още преди Ивана Асеня II, в царуването на Калояна, 1197–1207), когато България без малко щеше да стане причастна на западноевропейската култура. Както е известно, Калоян получи царска корона от папа Инокентия III. Така още 60 години преди да се роди Данте, Калоян завърза близки сношения със западноевропейския мир и изпрати даже на папата две деца, Василий и Витлеем, в Рим, за да изучават латинския език. Ето какво пише Калоян в 1204 г. на папа Инокентия III, като му препоръчва двете деца: „Аз ви ги давам да научат латински, защото нямам тук граматик, който да е способен да ми превежда вашите писма. Когато изучат езика, върнете ми ги.“(3) Калоян праща едновременно на папата няколко дара – две свилени мантии и една камила. Писмото завършва с обещанието на Калояна, че когато ще праща занапред посланици на Негово Светейшество, да бъде уверен, че няма да го забрави.

От възторжения тон на писмото може да се заключи, че Калоян наистина сериозно е имал намерение да се хвърли в обятията на Инокентия, който му изпратил и специални легати.

Така че въпросът не е съвсем безосновен: какво участие би взела България в Западноевропейския ренесанс, ако планът на Калояна би се осъществил? Но тоя план много скоро се осуети. Защото явно е, че Калояновите намерения нямаха нищо общо с религиозните чувства и съзерцания на царя, а бяха му подсказани от чисто реално-политическите му интереси. Калоян искаше очевидно да има царска корона, Византия не му я даваше. Той се обърна тогава към Рим.

Има обаче нещо по-важно. Западноевропейският ренесанс е и един от най-крупните социално-икономически феномени. Неговите типични черти, неговата психика, неговата теория и практика се обясняват днес и от дълбоките промени в обществения и стопанския строй на средния век; от прехода на средновековното натурално стопанство към капиталистическото и от икономическото засилване на италианското гражданство. А България не само в XII в., а и до края на своето политическо съществувание не притежаваше едно съзнателно гражданство, каквото беше италианското (по-после и френското, английското и немското). България, тогава една феодална държава, проявяваше тепърва наченки от един комунален живот.

При такова слабо обществено-икономическо развитие България не беше още зряла да възприеме обновителните идеи на Ренесанса. Това го доказа и Византия, която има наистина известни заслуги за генезиса на Италианския ренесанс, но сама не можа да се освободи дълго време и след падането на Цариград от средновековната схоластика. Защото влиянието на една култура върху друга предполага винаги известно сходство в социалната психика и в социалния строй.

Най-многото, което може да се каже прочее в случая, е (като се имат пред вид отбелязаните по-горе симптоми на възраждане в епохата на Ив. Александра и Евтимия), че ако България не бе паднала под турско иго и бе запазила непрекъснато своята политическа и икономическа независимост, тя щеше много по-скоро да се развие благодарение на свободните си връзки с останалия свят и по-рано щеше да догони западноевропейските културни народи.

Тъй като съдбата реши иначе, Българското възраждане се начена четири века след Западноевропейското.

Ала при всичката голяма разлика по време не може да се откаже, че между едното и другото възраждане има няколко очевидни аналогии.

Наистина нашият Ренесанс няма нищо общо с възкресението на класицизма или със сливането на античното с християнското, или с еманципацията на човека от оковите на средновековния авторитет и с възникването на критицизма (Буркхард, Фойгт, Корелин и др.); в нашия Ренесанс не се касае и за дълбоки промени във възгледите на религия, наука, на личен и обществен морал и на естетични принципи. Паисий не е като Петрарка възвестител на една целна система от нови идеи, желания и чувства на един нов мироглед.

Ала Възраждането вече само по себе си като процес представя у нас и на Запад известни успоредици.

1. Ренесансът и тук и там не е един случаен скок, а се подготвя медлено в предходната епоха. Тая епоха е средният век. Разликата в случая е тая, че средният век в Италия се свърши в началото на XIV, а в България средновековието трая почти до края на XVIII столетие.

2. И тук и там носител на ренесансовите идеи е главно обществено-икономически развитото гражданство.

3. И тук и там като вожд на движението се явява една крупна личност: в Италия Петрарка, в България – Паисий.

4. Което особено сближава нашето Възраждане със Западноевропейското, то е новият възглед на националното, на националния дух и в свръзка с това възвръщането на език и литература към техния първоизточник.

Италианските хуманисти, колкото и да правят повечето впечатление на космополити, колкото това и да се вижда парадоксално, бяха именно големи патриоти и горди със съзнанието, че са потомци на древните римляни. Някои италианци бяха възмечтали още в средния век да възстановят древните политически учреждения на своите славни праотци. Един екзалтиран монах – Арналдо ди Бреша (Brescia) – още в XII в. се опита да възкреси старата римска република. Един век по-късно синът на един кръчмар – Кола ди Риенци (1313–1347) – се провъзгласи по примера на древните римляни за народен трибун. В това време и Данте, и Петрарка, както по-късно и Макиавели, бяха големи патриоти и с всички средства се стремяха към обединението (Unite) на Италия. Петрарка бе влюбен в развалините на Roma aeterna, mater urbis, които възбуждаха у него елегични патриотически чувства.

Убедени, че са потомци на древните римляни, италианските хуманисти предпочитаха да пишат латински. Латинските поети бяха за тях национални поети. Италианският език бе латинско наречие, което се е образувало под влиянието на варварите (етруски, лонгобарди и пр.). Още Данте мислеше, че пишейки италиански, употребява един прастар латински диалект, по-стар даже от класическия латински език, който според него е плод на изкуствен подбор. Някои хуманисти прямо съжаляваха за това, че Данте не е написал великата си поема на латински. Петрарка съчини на латински своя епос Africa, защото главният й герой е гордостта на Рим – Сципион Африкански.

Е добре, не е ли най-голямата заслуга и на Паисия, че той пръв събуди у българина националното чувство, чувство на гордост от своето минало?

Ако италианските хуманисти се славят с Рим, с неговата история, неговите учреждения, неговите императори и поети, Паисий се гордее, че „от всего славянскаго народа най-славни били болгари. Прво се они царове нарекли, први они патриарха имели, прво се они крестили, най-болеземла они освоили и тако от своего народа славянскаго най-силни и честни били и први свети славенски от болгарски род и език просиал.“(4)

И това е именно, което отличава Паисия от неговите предшественици дамаскинари и което му дава и право да се смята за вожд на Българското възраждане.

Изтъкнах и аналогията между стремежа на италианските хуманисти да употребяват изключително латинския език като език на литература и образованост и тоя на нашите първи будители, първи хуманисти, да се върнат към „сладчайшата матерь“ на българския език – славянския.

И наистина много отдавна ли е, когато и новобългарският простолюден език се смяташе за „подъл“, а членовете за „гнусота“? Някои наши просветители не се ли въодзппевяваха от идеите, които доведоха и италианските хуманисти до съдбоносното решение да пожертвуват родното си наречие за латинския език? „Славянобългарското“ течение в нашата литература няма ли същото оправдание като бляна на италианските хуманисти: да възвърнат златния век на Августа? Няма освен да заместим Августа със Симеона.

Даже псевдонаучният спор на хуманистите за варварския произход на италианския член напомня оня за генезиса на новобългарския.

Заслужава да се отбележат още две, ако и по-малки аналогии между Западноевропейското и Българското възраждане:

1. Усилващата се роля на личността и

2. Вярата и на двете епохи във високата ценност на знанието, на науката и просветата.

Паисий е несъмнено първата по-голяма личност в нашата нова литература, ако и да има предшественици.

Колкото за високото значение, което нашето Възраждане отдава на знание и просвета, затова могат се намери, както е известно, доста доказателства в книгите, в проповедите и в практичната дейност на всички наши просветители, начинайки още от Паисия.

Изтъкнах дотук няколко аналогии между Западноевропейското и Българското възраждане, разбира се, не с цел да сравня две толкова неравни величини – (нигде като в тия успоредици не е по-намясто френското изречение toute proportion gardee), а за да покажа, че имаме действително и ние право да говорим за една епоха на Възраждането с много от симптомите, които отличават Западноевропейския ренесанс.

Дойдем ли да сравняваме не само симптоми, но и резултати, там естествено погледите ни трябва да бъдат обърнати не към Западна Европа, а към Гърция, която благодарение на своето благоприятно географско положение и на своите доста ранни и широки икономически сношения се подложи не само на косвеното, но и на прямото влияние на Италия.

И тепърва чрез Гърция това влияние се упражни отчаст и върху нашето Възраждане.

Публ. в сп. „Българска историческа библиотека“, С., 1928, т. 1 и в Ив. Шишманов, Литературна история на Възраждането в Италия. С., 1934, с. 442-450.

БЕЛЕЖКИ:

(1) За произхода на тая толкова популярна днес, но сравнително нова дума и за самото понятие „ренесанс“ вж. Konrad Burdach Sinn und Ursprung der Worte Ranaissance und Refermation в Известията на Пруската академия на науките, 1910, т. 1; Erich Неуfelder, Die Ausdriicke Renaissance und Humanismus: Adolf Philippi, Begriff der Renaissanse, Липиска, 1912; в Deutsche Literaturzeitung, 6 септември 1913 r.; Walter Goetz, Mittelalter u. Ranaissance в Historische Zeitschrift m. 98, стр. 36 и сл.; Karl Brandi, Das Werden der Renaissance, Gottingen, 1908 и др.

У нас покрай думата „възраждане“ се употребя и „възкресение“ (Дринов) и „пробуда“. Мишев (гл. VI и VII от „България в миналото“, стр. 1916) прави разлика между възраждане и пробуда. Нашите мъже на Възраждането се наричат ту просветители, ту двигатели.

(2) Срв. Fridr. Meinecke, Histor. Zeitschrift, t. 133, кн. 2, стр. 395.

(3) Вж. Achille Luchaire, Innocent III, les royautes vassales du Saint Siege, Paris, Hachette, 1908.

(4) Йор. Иванов, История Славяноболгарская собрана и нареждена Паисием Йеромонахом в’лето 1762, София, 1914, стр. 6.