ЙОРДАН ГЮРКОВ В СПОМЕНИТЕ НА ДИМИТЪР ТАЛЕВ

На 8 февруари се навършиха 87 години от убийството на една от най-видните личности във ВМРО - Йордан Гюрков. Убийството е извършено от терористи на сдушилите се бивши протогеровисти с дейци на ВМРО (обединена). Й. Гюрков е един от най-приближените и доверени хора на Иван Михайлов. Същевременно той е роден в града на революционерите Щип, откъдето произхождат Тодор Александров, Иван Михайлов, проф. Любомир Милетич, проф. Александър Балабанов, Владислав Ковачев и мн.др.
Йордан Гюрков роден на 13 октомври 1891 г. Първоначално учи в родния Щип, където последователно учителстват Даме Груев, Гоце Делчев и Тодор Александров, а през 1910 г. завършва Скопското българско педагогическо училище. По това време за втори път директор на училището е идеологът на ВМОРО Христо Матов. След дипломирането си Гюрков получава назначение за учител в него, където учителства до започването на Балканската война през 1912 г.

Й. Гюрков е сред първите, които се записват доброволци в Македоно-Одринското опълчение при избухването на Балканската война (1912–1913). През Балканските войни той служи в 3 рота на 10 Прилепска дружина. За проявен героизъм в сраженията е награден с орден „За храброст“, IV ст.

След като страната ни е сполетяна от първата национална катастрофа през 1913 г. Й. Гюрков е приет с 35 випуск във Военното училище. Завършва го успешно на 25 август 1915 г., когато е произведен в първи офицерски чин подпоручик и получава назначение в Първи пехотен Софийски полк. През Първата световна война Й. Гюрков отново е по фронтовете, този път като ротен командир в 6 полк на 11 Македонска пехотна дивизия. Неговата рота се проявява още в началото на войната в боевете при Криволак. Кадровият офицер поручик Гюрков в края на войната получава назначение като адютант на командира на дивизията генерал Кръстьо Златарев. Предприетите съкращения на българската армия от правителството на Александър Стамболийски, съгласно Ньойския договор засягат и Гюрков. Той е уволнен от служба през 1921 г. с чин капитан.

След войните Й. Гюрков се преквалифицира от военен, като заминава да учи търговия в австрийската столица Виена, където се намира една от централите на Съюза на македонските студентски дружества в чужбина. Той е активен участник в пропагандната дейност на съюза, но скоро прекъсва следването си и става четник в четата на  Дончо Христов.

След убийството на Тодор Александров през август 1924 г. Й. Гюрков преминава на страната на Иван Михайлов и участва в ликвидирането на заговорниците срещу Т. Александров в Горна Джумая.

На Общия конгрес на ВМРО през 1925 г. Й. Гюрков е избран за резервен член на ЦК на ВМРО. Като такъв по време на гръцкото нападение срещу страната ни при Петрич през октомври 1925 г. той е изпратен в града да координира местната отбрана като временен пълномощник на ЦК за Петрички окръг. Гюрков участва и в Общия конгрес на ВМРО през 1928 г., където е избран за окръжен пълномощник на ЦК за Пиринска Македония.

Като един от най-доверените на Ив. Михайлов дейци Гюрков участва и в редица от дипломатическите мисии на Организацията.

На 8 февруари 1931 г. Йордан Гюрков е убит в София.

Освен Иван Михайлов Гюрков е тясно свързан и с бележитият наш писател Димитър Талев, който по това време е и главен редактор на легалния печатен орган на ВМРО вестник „Македония“. В няколко поредни броя Д. Талев съобщава информация около убийството на Гюрков и разказва спомените си за него. По време на панихидата по случай три години от убийството отново Д. Талев произнася реч над гроба на Гюрков, като същевременно и посвещава един от най-хубавите си разкази за борбите на македонските българи за свобода на майката на Й. Гюрков. Всичките тези материали ще може да прочетете в приложението по-долу.

Цочо В. Билярски

 

* * *



ДИМИТЪР ТАЛЕВ

ПО ПЪТЯ НА ИЗМЯНАТА

Те не са повече от петнайсет души - от първия до последния. Една шайка от неколцина самозвани революционери и неколцина софийски безделници. Изхвърлени завинаги от редовете на ВМРО, те са изгубили вече всякакво чувство за чест и доблест, всякакво човешко достойнство. Но ето тия неколцина тъмни герои успяха да нанесат на освободителното ни дело един страшен удар. След като в продължение на три години безогледно петниха македонското име, та дадоха възможност и на най-последния, най-позорния враг на македонското дело дръзко да дига глава срещу него, те успяха да отнемат живота на Йордан Гюрков - един от челните труженици за свободата на Македония. При това Йордан Гюрков не е първата им жертва. Техни жертви са Тодор Георгиев, Христо Андонов, Джузданов, Пандил Шишков, Витларов. Техни кървави жертви са и всички ония нещастници, които те безжалостно хвърлиха в изменническата си борба срещу ВМРО. Но тая жалка банда от изменници и гамени не би могла да извърши и най-малката от своите безбройни пакости, ако да не беше силната подкрепа, що им се дава от много страни, съзнателно и неволно.

В тяхна помощ е една голяма заблуда, която намери благоприятна почва и пусна дълбоки корени сред тъпото безразличие и слабата заинтересованост на голяма част от тукашните ръководители на общественото мнение. Заблудата, че те са някаква страна, че те са някакъв отделен лагер във ВМРО, който лагер има свой централен комитет и задгранично представителство. Заблудата, която в очите на мнозина ги поставя във всяко отношение на равна нога с ВМРО и всяко тяхно подло злодеяние определя като акт на самоотбрана и контраудар. Вътрешната македонска революционна организация не пропусна нито един случай, когато трябваше да даде нужните разяснения, които смяташе, че дължи на българското общество за борбата, що е принудена да води на българска територия срещу тия изхвърлени от редовете й злодеи. От друга страна и тукашната македонска емиграция направи всичко възможно, за да бъде изнесена пред очите на всички самата истина в тая кървава борба. Но на повтаряните безброй пъти разяснения, на искрените молби за повече загриженост и съчувствие голяма част от законните и от натрапените ръководители на българското обществено мнение отговаряха най-често с незаслужени укори и обвинения. Пълното единомислие на емиграцията, нейната обща воля, единодушните решения на редица конгреси останаха без всякакво значение пред коварните внушения на един грешник, който през целия си живот бе актъорствал в македонското народно движение, на един изхвърлен от нашите редици вестникар и на един умопомрачен фанатик. Така голямата заблуда остана и до днес. На жалката група от отречени революционери и безделници и днес е осигурен приют под покрива на българската столица, осигурена им е закрилата на значителна част от българското общество, което много отдавна трябваше да ги заклейми като дръзки провокатори и смутители на спокойствието в страната, по същия начин, както ги прокълна и собствената им родина като изменници на нейния свят идеал.

Но те знаят, че не биха могли за дълго да разчитат на една заблуда. И пълната липса у тях на чувство пред мъченическия образ на Македония не им попречи да потърсят подкрепата на заклетите врагове на македонското дело тук, в България. Тая подкрепа охотно им бе дадена и те побързаха да се превърнат в жалки оръжия на новите си вдъхновители и съюзници. Тук ние ще цитираме следния пасаж от речта на Йордан Чкатров пред останките на Гюрков: „Измяната е само маска на онези черни ръце, които дават моралното и материално насърчение и целят разстройството на македонските сили, изтощението на македонските организации и унищожаването на тяхната самостоятелност. В македонското освободително движение не съществува разединение; в Македонската революционна организация не съществува желание за проливане на братска кръв; народните сили са единни и обединени; народните усилия и жертви са необходими срещу свирепите владетели на Македония. Но подлата провокация използва умело няколко изменници и готви страшни бъднини на всички българи. Ето защо ние бием тревога за македонската емиграция, бием тревога и за добрите българи. Македонското движение е застрашено от нечисти ръце, спокойствието на България е в опасност. И който може да гледа с равнодушие на пресни гробове, като тоя на Гюрков, той само ще си затвори очите за една тежка действителност, която така дръзко и толкова безмилостно отнема живота на най-преданите и най-фанатичните носители на народните идеали.“

В горните редове е казана една горчива и жестока истина, изречено е едно тревожно предупреждение към всеки македонец, към всеки честен български патриот.

Измяната, подлостта, коварството и продажничеството - ето по кой път, в името на своя див егоизъм и болните си амбиции, през редица кървави злодеяния, неколцина отцепници от ВМРО стигнаха до гроба на Йордан Гюрков, пред който гроб оня ден бе коленичила цяла Македония.

В. „Македония“, 13 февруари 1931 г.

 

* * *

 

ЙОРДАН ГЮРКОВ

СПОМЕНИ

 

Не чух последните му думи. Но те неотстъпно ме следват и непрестанно звучат в ушите ми. Непрестанно чувам неговия мек, топъл глас:

- Стига, стига... Аз умирам...

Аз го виждам цял в неговите предсмъртни думи: безкрайно добър и нежен, винаги смел, винаги хубав.

Беше късна есен. Пътувахме заедно и трябваше навреме да стигнем на означеното място. Небето беше безутешно сиво и ниско надвесено над хълмища и долове, над изораните ниви и забравените стърнища от двете страни на пътя. Вече от два дни ръмеше гъст, ситен дъжд. Разораният от пороища път беше разкалян и навред осеян с дълбоки локви. Но нашият автомобил трябва да взима най-малко по тридесет километра в час, защото есенният ден е кратък, а ние трябва да стигнем на определеното място преди да се стъмни. С шум и съсък се въртят около колелата на автомобила струи кална вода и плискат широкия му корем, когато бързо пресичаме многобройните локви. Ние сме сами в колата и мълчим, ослушани в неравния шум на колелетата, в сърдития рев на мотора, който ту гневно ръмжи, ту пъшка, обуздаван от яките пръсти на щофьора. Мълчим час, може би два. Само когато колата силно ни раздрусва и ни блъсва един о друг, ние се споглеждаме и той ми се усмихва кротък и умислен.

Автомобилът с големи усилия пропълзя по една висока стръмнина и се втурна като пияно чудовище по края на едно високо плато. До самия път е зинала страшна пропаст. Автомобилът се люшка на всички страни. Задните му колелета непрестанно боксират по разкаляния път, а предната му част бързо чертае остри зигзаги. Почти на всеки десет метра и най-малко, мигновено закъснение на кормилото е достатъчно, за да полетим в бездънната пропаст.

Аз съм цял настръхнал и тревожно се озъртам ту в ляво, ту в дясно или с ужас следя бързите движения на шофьора, който очевидно се надпреварваше със самата смърт. Йордан забеляза моята тревога. Той протегна ръка и обхвана раменете ми.

Защо се боиш? - продума той и после тихо додаде - Нима целият ни живот не е едно подобно пътуване, от първия до последния ни ден? И тук, и по софийските улици, и навсякъде. Ние не знаем какво може да ни донесе всеки нов миг.

Иведнъж той се съживи, изви се цял към мен и ме тупна по гърба:

- Чуваш ли? Важното е пътят да се изминава, пътят, по който сме се устремили. Какво ще стане, ако се спираме, ако се озъртаме на всяка стъпка?

Друг път ние говорихме за нашите млади оратори.

- Аз не мога - каза той - да се изправя на катедрата или на сцената пред едно множество, да внимавам строго за всяка една дума, за всяко движение на ръката, на крака... Говорил съм много пъти пред стотина или двеста души там, отвъд, на организационни събрания. Най-често пред слушатели селяни - прости хора. И винаги седнал помежду им, да се чувства една непосредствена връзка между тях и мене. Изкуството да се говори разбрано на прости хора не е много лесно...

Йордан винаги говореше живо, с увлечение. Особено когато искаше да докаже нещо или да разкаже някоя случка. И сигурно е бил слушан със захлас от простите селяни там, отвъд Осогово.

- Кога ще ми разкажеш нещо из твоето четничество? - питах го често.

- Някога, някога - клатеше той глава и успокоително се усмихваше.

Йордан не обичаше да говори за себе си. Само рядко при добро настроение той се впускаше да разказва и то най-често някоя весела случка с него или с други. Ходил бе два пъти на война, ходил бе четник, участвал в много сражения, преминавал през много премеждия.

- Войната е страшно нещо - започна той веднъж. - Слушайте сега. През Балканската война беше хе, долу някъде из Тракия. Пътувахме цял ден един отряд доброволци от Македоно-одринското опълчение. Едвам късно през нощта се добрахме до едно напуснато село, капнали от умора и гладни. Пръснахме се из селото. Едвам се държахме на краката си за сън. Тръгнах да търся подслон - беше вече зима, навсякъде влажно, беше и доста студено. Изпречих се в тъмнината пред някаква врата, бутнах я с цевта на пушката си и тя се отвори. Пристъпих няколко крачки навътре и вратата зад мен сама се затвори. Не знаех къде се намирам, дали в стая или в плевник някакъв. Не можеше нищо да се види. Пристъпих още няколко крачки, току изведнъж - спънах се в човешко тяло. Не знам защо, макар че не можех да видя нищо в тъмнината - аз бях сигурен, че това беше трупът на някой убит. Но все пак се опитах да се убедя, че е някой заспал, дошъл преди мен. Отдръпнах се встрани и при една нова стъпка напред - блъснах се в друго човешко тяло, увиснало във въздуха. Тук вече нямаше какво да се залъгвам: пред мен висеше обесен човек. Обърнах позорно гръб и се запътих пипнешком към вратата. Опитах се да я отворя - не мога. Още един път - същото. Ослушвах се да чуя наблизо човешки глас, да извикам да ми отворят отвън - цялото село беше стихнало. И какво направих, мислите? Добрах се предпазливо до ъгъла встрани от вратата и се разположих на пода. Скоро заспах и, спомням си, през цялата нощ не сънувах нито един сън. Събудих се призори и веднага скочих. Сега вече при настъпилия здрач успях веднага да си отворя. Вратата се бе затворила сама с едно мандало, което бе окачено на горния й праг. Излязох без да кажа сбогом на двамата господа, с които бях прекарал нощта. Впрочем аз не узнах дали те бяха само двама. Може да бяха повече - война се водеше. И сигурно защото война се водеше, аз можах да прекарам тая нощ при такова едно, не особено приятно, съседство, и то заспал като праведник.

II.

Но Гюрков беше наистина праведник.

По-късно един път той ми разправи следната своя преживелица от Балканската война:

- Бяхме се разположили на кратка почивка две роти доброволци. Скоро наново ни дигнаха. Предстоеше ни дълъг маршрут. Аз се дигнах между последните, когато по-голямата част от другарите ми бяха се проточили вече в дълга колона по пътя. Минавайки през временния ни бивак, гледам пред мен една мазна, отъркана кесия. Наведох се и като същински крадец мушнах я в пазвата си. Никой не ме забеляза. Отминах няколко крачки и отново бръкнах в пазвата си. Напипах кесията и сега ясно усетих формите на няколко доста едри монети. В главата ми бързо нахлу кръв. От много дни насам, в един скрит, вътрешен джоб на куртката ми бяха скътани двадесет и пет стотинки. Други пари нямах. Тия ги пазех за в краен случай. А войникът се нуждае от много неща. Колко съблазнителни работи срещахме ние когато минавахме уморени и гладни през села и градове из равна Тракия! Аз, обаче, ведно с мнозина други като мене, можех само да се облизвам. Отдавна бях похарчил цялото си богатство, Щип беше много далеч, за да получа нещо от домашните си, а последните двадесет и пет стотинки бях решил да похарча само при крайна нужда. И ето сега изведнъж цяла кесия с кръгли, едри монети. О, те сигурно са сребърни левове или турски череци! Ами ако са златни лири? Три, пет, десет, може би! Ще има и кафенце, и чай, и ракийка, ще има доволно хляб, дебели филии кашкавал, ще има и нови цървули! Радвах се като дете. Сърцето ми биеше бързо-бързо, в ушите ми шумеше развълнувалата се кръв. В едно с това, обаче, аз чувствах, че моята радост е нечиста. Час по час нещо ме клъцваше в гърдите и сърцето ми започваше да бие още по-бързо, а кръвта в ушите ми шумеше все по-силно. Ами ако тия пари са последните левчета на някой сиромах като мене? Както и да е, чийто и да са, важното е, че тия пари, тая натъпкана (точно така си казвах, макар че кесията съвсем не беше натъпкана) с левове и лири мазна кесия е чужда, не е моя. Неусетно моята временна радост се превърна в мъчителна борба. Кесията започна да тежи в пазвата ми. Ту изтръпвах в студени тръпки, ту пламвах в огън и се обливах в пот. Най-после трябваше да се освободя от това мъчение.

Когато повторно се разположихме на почивка, аз се изправих сред другарите си, вдигнах високо във въздуха кесията и викнах:

- Хей, момчета! Който я е изгубил, да дойде да я вземе!

Едни започнаха да ми подмятат закачки, други неколцина се претърсиха, но никой не дойде да вземе кесията. Аз отпуснах ръка и се чудех що да сторя. В същия момент към мен се приближи Ицо Стоногалка, един шейретин, който разсмиваше цялата наша рота. Той бе направил една крайно трагична физономия, като че ли всеки момент беше готов да заплаче.

- Даскалче, благодаря ти - продума той със сладичък, плачлив гласец - моя си е кесийката, момченцето ми, благодаря ти, че си я намерил. Друг да е - няма да ти я даде.

- Не му я давай, даскале! Лъже! - завикаха от разни страни. Трагичната гримаса по лицето на Стоногалка, колкото и да не му приличаше, ме трогна. Аз наистина повярвах, че кесията е негова и му я дадох. Олекна ми веднага, като че ли от раменете ми се свали тежко бреме.

Същия ден, привечер стигнахме в Панизо, едно малко градче близо до брега на Мраморно море. Пръснахме се по квартирите си, но скоро наизлязохме да споходим кафенетата и кръчмите на градчето. Влязох и аз с двама-трима другари в едно кафене-кръчма. Гледам на другия край на кафенето, около две маси насядали група доброволци, а начело между тях Стоногалка. По масите наслагани шишенца с коняк, ракия, чаени чаши, парчета хляб, печено месо. Устроили си хората на бърза ръка пир - шумят, ядат и пият.

Седнах аз с другарите си на една маса, далеч от пируващите. За моите двадесет и пет стотинки беше настъпил вече крайният случай. Чувствах се особено радостен след случката с кесията. Поръчах си коняк, после хляб и кашкавал. Стояхме дълго в затоплената кръчма. Поръчахме си още коняк, хляб и кашкавал. Бях решил да прахосам цялото си богатство, а тогава за двадесет и пет стотинки можеше да се купи много нещо. Пируващите в дъното на кръчмата продължаваха да шумят, докато най-после откъм техните маси екнаха и песни.

Иведнъж до мен се изправи Стоногалка и сложи ръка на рамото ми. Беше съвсем пиян.

- Слушай, даскале, слушай, брат - запремята той надебелелия си език. - Да беше моя кесията - не беше моя. Бог да ме убие! Изпихме и парите, и кесията. Шест лева имаше в нея, шест левчета. Прощавай, брат. Да прощава и стопанинът й. Да зная кой е - ще го черпя един коняк.

Йордан умееше да предизвиква смях. Той обичаше смеха, но най-често биваше тъжен. Една едвам доловима, меланхолична усмивка почти никога не слизаше от неговите хубави устни. Много пъти съм забелязвал как тлее в тъмните му зеници мекият блясък на спотайвана, дълбоко заровена скръб. И често го задявах с познатия стих:

- Защо си тъжен, Николай?

III.

Бях болен. Дойде вкъщи да ме види. На стената в стаята ми виси портрет на Достоевски. По едно време Йордан стана, приближи се и загледа в аскетичния вид на великия писател.

- Да - започна той като на себе си - голям, велик писател. Достоевски, Толстой. Големи сърцеведци, велики хирурзи на човешката душа. Но, все пак, братче, безсилни да премахнат тая безкрайна мъка по земята, да утолят нашата жажда за красота и радост. Още по-лошо - се обърна той към мен - те внушават смут в нашите души, размекват сърцата ни. А кораво сърце и твърда ръка са нужни в тоя живот.

Той седна отново и продължи:

- Нашата борба ще втвърди много сърца, ще закрепне много слаби ръце. Ще вкара в пътя мнозина лутащи се, ще ги научи на своята проста мъдрост, ще ги утеши и ще ги насочи към творчество. Ако да не беше тая борба, аз бих умрял от скръб. Но, да оставим това...

Сега той цял се преобрази и започна да ме разсмива. Но през цялото време очите му бяха засенени от неговата дълбоко заровена мъка. И когато вече излизаше от стаята ми, аз му извиках, без всякакво желание да го задявам:

- Защо си тъжен, Николай?

Той се обърна, спря върху ми продължителен поглед:

- Някога аз ще ти разкажа едно и друго. Някога, по-късно...

Майка ми го изпраща по стълбите:

- Пак да дойдеш, Йордане?

-Да, но да ми кажеш кога ще свариш фасула, ама ти знаеш, по нашенски - чувам аз неговия глас и заглъхващите му стъпки по стълбата.

Не познавам друг човек, който така сърдечно да се радва на чуждите радости и с такова дълбоко съчувствие да се отнася към скръбта на другите.

Случи ми се да преодолея едно голямо разочарование и ме налегна непосилна мъка. В такива моменти човек предпочита да се скрие някъде, да си е сам - далеч от любопитството на околните. Но в такива тежки моменти човек още повече желае да има някого, комуто би могъл да изкаже своята болка, който би го разбрал и би споделил напълно неговата скръб. Сега аз отидох до Йордан. След като дълго се бях тръшкал сам в стаята си, побързах да отида още в първия миг, когато си спомних за него.

Заварих го да работи, приведен над масата си.

- Седни, братче - продума ми той, без да дигне глава - Аз, ей сега...

Огледах се, сякаш да проверя дали няма друг в стаята; трябваше ми само той и никой друг. Същата скромно наредена стая, същите два портрета по стените й: Петър Станчев в македонска народна носия и Петьофи. И още едно нещо на нощната му масичка: една малка ваза с няколко стръкчета бели и алени карамфили.

Седнах и неволно въздъхнах. Той веднага дигна глава и спря продължително своя лъчист поглед върху лицето ми. Но, види се, бързаше и отново се наведе над работата си. Той никога, за нищо на света не изоставяше своята работа - впрочем Йордан не работеше за себе си и може би затуй никога не изоставяше работата, на която се бе посветил с цялото си същество.

Не чаках дълго. Той прибра разхвърляните листове хартия по масата, притегли стола си по-близо до мен и улови двете ми ръце:

- Кажи ми, какво ти е?

Аз бях вече значително по-успокоен. Стигаше ми неговото присъствие, погледът му. В неговите прекрасни очи сияеше успокоителната светлина на сърдечното, братско съчувствие, което облекчава всяка човешка мъка.

Приказвахме дълго. За пръв път тогава Йордан прелисти пред очите ми няколко страници от своя някогашен интимен живот. Видях колко е безкрайно човешкото страдание и колко е благородно човешкото сърце, що е изгоряло веднъж в неговата люта болка.

Излязохме заедно. Той не искаше да ме остави сам. Тръгнахме по „Цар Освободител“. Той беше едър, строен, рядко хубав мъж. Младите жени по булеварда още отдалеч отправяха към него своите жадни, търсещи погледи.

- Забелязваш ли, Йордане? Извръщат се и те гледат.

- Те си нямат друга работа. После тая любов, която се пилее на дребно, се раздава по булеварда...

След продължително мълчание той отново заговори:

- Любовта е великата, божествената измама в нашия живот. Тя е красотата във всяко живо същество, във всяка форма, във всяка багра. Тя ни носи неземни радости, носи ни неизлечими страдания, но винаги ни подтиква към живот, към творчество. Такава е тя великата само измама. Но за мен тя вече не съществува. Аз съм удавил всичките свои желания и копнежи в онова бурно море, що бушува отдавна, край Вардара. Аз съм една капка от това море. Не искам да бъда нищо друго. И вярвай, така ми е по-добре.

Още дълго ще звучат в ушите ми предсмъртните му думи и зловещият тропот на грудките пръст върху неговия ковчег. Не, аз никога няма да забравя предсмъртните му думи и неговият образ е врязан завинаги в моята памет, както и в паметта на всички, които го познаваха от по-близко или от по-далеч.

В. „Македония“, 14, 16, 17 февруари 1931 г.

 

* * *

 

ЧЕТИРИДЕСЕТ ДНИ ОТ СМЪРТТА НА ЙОРДАН ГЮРКОВ

Жертвите

 

Помислете си за родилните страдания на майката, за нейните безсънни нощи над детската люлка, помислете си за денонощните грижи на бащата, за неговата благородна гордост, за безкористната любов и преданост на братята, за най-сигурната опора на сестрите, за техните надежди. Колко много усилия, какъв тежък труд е нужен, за да се отгледа, за да се изправи на нозе една рожба, колко много упования, копнежи и радости са заключени в един млад живот! А в половинвековната освободителна борба на Македония паднаха десетки хиляди синове и братя. Всяка педя пръст в нашата родна земя е заляна с гореща човешка кръв, всеки камък там, в тая свята земя е паметник на геройски подвиг.

Човешкото сърце е съсед на вечното в света; в ударите на едно младо сърце блика вечната струя на живота. Колко много творчески сили кипят в една млада кръв! А в борби като македонската загиват най-добрите синове на един народ. Те са винаги в предните редици на борбата. Загиват в разцвета на своите години и често пъти в ранна младост - отрекли за себе си радостите на живота.

Ден след ден, отмина половин столетие зад нас и все още Македония изтръгва от майчинските си недра своите най-достойни рожби и ги хвърля в стихията на неравната борба. Вражеският нож жадува за най-преданите й гърди, вражеският куршум дири вдъхновените чела. Половин век дими пред очите на света белият македонски жертвеник. Жертвите са вече безброй, а утрешният ден, решителният ден иска нови жертви - скъпи, незабравими, свети. Хиляди са падналите македонци, ще паднат още много синове и братя, още много свидни рожби на македонската земя. Нима ще трябва да изгори цял един народ? - Не.

Свободата иска скъпи жертви - ето най-висшата догма в общата религия на народите. Свобода и жертви - две думи, в които се съдържа главният стимул, що е провеждал благополучно човечеството през всички превратности на историята. Без жертви няма подвизи, без подвизи няма свобода - ето богатият опит на всички времена, ето животворната мъдрост, осветена от вековете. В тая мъдрост майките на падналите герои намират утешение, в тая свята мъдрост и във вечната благодарност на поробените.

Една е волята на Македония: да бъде свободна. И в тая несломима воля е източникът на нейната готовност за жертви. Така ще бъде до последния ден на борбата, който ще бъде и първият празник на македонското освобождение.

В. „Македония“, 21 март 1931 г.

 

* * *

 

ТРИ ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ЙОРДАН ГЮРКОВ

Вчерашната панихида в „Св. Неделя“ - Речта на г-н Д. Талев

 

Вчера, 4 февруари, в черквата „Св. Неделя“ се отслужи панихида по случай три години от трагичната смърт на смелия, безкористен и самоотвержен ратник за свободата на Македония Йордан Гюрков.

Панихидата се отслужи от четирима свещеници, при участието на църковния хор, под диригентството на г-н Михаил Милошев. Черквата беше буквално препълнена от народ. Присъстваха членовете на Македонския национален комитет, членовете на Македонската парламентарна група, управителните тела и членовете на Илинденската организация, на Македонския младежки съюз, студентското дружество „Вардар“, Македонският женски съюз, представители на всички братства и много други граждани на столицата, почитатели на паметта на скъпия покойник.

 

РЕЧТА НА Д. ТАЛЕВ

След панихидата г-н Димитър Талев произнесе трогателна реч, в която обрисува големия покойник като човек и борец за свобода и правда:

- До края на живота си Йордан Гюрков живя само за Македония - завърши речта си г-н Талев - живя за нея и умря за нея. Така неотстъпно следваше Йордан пътя на своето велико сърце и неговите повеления, дори и когато трябваше неведнъж да се среща лице срещу лице със смъртта, дори когато трябваше години наред да живее под страхотния размах на безмилостното й косило, в смразяващата тръпка на нейното ледено дихание. Но нима великата любов не значи саможертва? И затуй в тоя скръбен час споменът за Йордан Гюрков за нас, за всички нас, за цяла Македония, е спомен за една велика, всеотдайна, беззаветна любов и за една свята саможертва.

Такъв бе той - човекът брат и другар, самоотверженият борец за свободата на Македония, за нейната свята правда. Нашата скръб по него е безкрайна и дълбока, каквато бе и неговата обич към всички нас - безбрежна и дълбока като чистите води на македонските езера, като безбрежната шир на Овче поле и Пелагония, дето изкласилите ниви се вълнуват, сякаш море под тихия полъх на родния вятър. Любов и скръб, живот и смърт, страдание и възторг, люти рани и радостна усмивка на леденеещи устни, усмивка в гаснещия поглед, който гледа към светлото бъдеще, който вижда блясъка на жадно очакваното тържество, любов и смърт, страдание и надежда, борба и подвизи - съдбата на Македония, съдбата на нейните най-верни синове, всички ония, които намериха в своята мъченическа смърт за родната земя своето безсмъртие. Блажени са белязаните с огнения знак на тая съдба. Между тях, между най-първите от тях бе и Йордан Гюрков: безсмъртен в народната признателност - днес пример в борбата, утре гордост на свободния народ, Йордан Гюрков - дивен цвят, който вечно ще блести в неувяхващия венец на Македония.

В. „Македония“, 5 февруари 1934 г.

 

* * *

 

ВЗЕМИ МЕ, ГОСПОДИ,...

На благородната майка на Йордан Гюрков

 

Войната се бе свършила отдавна, но двамата по-стари синове не поискаха да се завърнат в бащиния дом. Заминаха при тях и двете снахи, ведно с внучетата - ято чуруликащи птички. В големия дом останаха само старата майка и най-младият от тримата синове.

През една нощ силни удари раздрусаха здраво залостената порта. Старата излезе да отвори. Дворът се изпълни със сърби. По калдаръма затропаха приклади, при слабия зрак на тъмната нощ лъснаха остриетата на голи ножове. Когато тая дива сган нахълта по стаите, най-малкият от тримата синове бе изчезнал. Само един отворен прозорец показваше пътя му, неговите дири по-нататък се губеха.

Сред тропот и вой сърбите си отидоха. Старата тръгна из стаите и долу, и на горния етаж, погледна всички ъгли и скривалища. Нямаше го никъде. После седна да чака при отворения прозорец. През цялата нощ не се помръдна от прозореца, но и най-малкият не се завърна вече. Старата майка остана сама.

На нея й се стори, че всичко това стана за една минута. Големият дом беше пълен с хора, а сега като че ли хищен ястреб бе прелетял над неговия покрив. Тая страшна минута на старата майка се превърна в една вечност. Макар че се занизаха дни, месеци.

Дворът опустя, измежду камъните на калдаръма изникна трева, чак до прага на къщата. Дървесата в широката градина се покриха с цвят. Нежните листенца на белите и розовите клонки окапаха. Сред избуялата зеленина започнаха да жълтеят зрели, сочни плодове. В градината беше глухо, зрелите плодове се ронеха по земята, но нямаше кой да ги събира. Покривът на стария дом сякаш се сниши, прозорците изпод широката му стряха се пулеха в стихналия двор, в задрямалата градина и в околните къщи учудено скръбни. А когато вятърът започна да чупи стъклата им, те се разтваряха като застинали, слепи зеници. Тежката обкована порта стоеше плътно затворена и рядко се отваряше.

Старата майка живееше съвсем сама сред мрачното безмълвие на запустелия дом. По цели дни и нощи тя се ослушваше в глухото мълчание, що пълнеше всеки ъгъл на голямата къща, и чакаше да чуе глас или стъпка. Или пък тръгваше из стаите, отваряше една след друга многобройните врати, сякаш очакваше да види иззад тия врати някого от своята челяд. Ходеше из двора, взираше се във всеки кът на градината. Понякога й се струваше, че чува познати гласове някъде из къщата или тропот на детски крачки. Но когато смразяващото мълчание на празните стаи, на двора и градината проникваше в нейното сърце и загасваше там всяка надежда - старата майка подвиваше треперещи колене пред иконостаса и, премаляла от скръб, се молеше:

- Пази ми децата. Богородице майко! Върни ми децата, Господи...

Кроткият поглед на Божията майка я ободряваше. Тогава тя отиваше в една от горните стаи, дето бяха наредени един до друг портретите на синовете й, снахите, внучетата и дълго време разговаряше с тия бездушни образи. Безкрайна нежност трептеше в тихите й думи. Тя назоваваше по име децата си, галеше ги. Но те бяха неми и я гледаха с безразличие в своите застинали пози. Мъката отново затваряше устните й. Безпомощна и примирена, старата майка отново сключваше ръце пред иконата и тихо проплакваше:

- Вземи ме, Господи...

Но нейната горчива чаша още не беше изпита до дъно.

Като далечно ехо долетя над поробения град името на най-малкия от тримата й синове. После това име изпълни улиците. Дворищата, къщите. Изпълни сърцата с благородна гордост и утешение. Шепнеше се от ухо на ухо, вплиташе се в странни легенди за доблест и безстрашие, за всеотдайна обич към поробения народ.

Най-младият от синовете на старата майка бе тръгнал по планините. Сега тя забрави другите, забрави своята самотност. С примряло в мъчителна тревога сърце тя следеше неговите стъпки по нейните пътища, през страхотните премеждия и опасностите на битките.

- Той не е сам - утешаваха я мъжете и младежите по улиците на града. - Ние се грижим за хляба му, за неговото облекло, за почивката му - казваха те и с почит целуваха ръцете й.

Тя знаеше, че той е близо. Прозорецът, през който бе изчезнал, денонощно стоеше отворен. Тя го чакаше. Но една нощ старата майка чу около своя дом дебнещи стъпки. Врагът също чакаше. Майката настръхна, готова да брани с немощните си ръце своята рожба. Тя чакаше своя син, изгаряща в копнеж да го види, но и в страшна тревога за живота му. В душата й се молеха ангели, в душата й ревеше тигрица.

Синът не дойде. Но старата майка видя неговия труп.

Един ден дворът на къщата отново се изпълни с въоръжени сърби. С вой и ругатни те поведоха старата майка към градския площад. Тя пристъпяше с треперещи нозе. Сърцето й се късаше с люта болка. Знаеше, че ще го види мъртъв. Тя стискаше посинелите си устни, за да възпира въздишките. Лицето й бе застинало в каменно спокойствие и нито една тръпка по него не издаваше нейната безкрайна мъка. Около нея се тълпяха множество жени - майки, невести и сестри. Шепнейки през сълзи, те я молеха:

- Не казвай, че е той. Кажи, че не го познаваш, кажи, че е странник, непознат. За да спасиш нашите синове, нашите мъже и братя. Те всички бяха негови другари. Ще ги затворят, ще ги мъчат, ще ги убиват. Спаси ги!

Старата майка чуваше в душата си техните сподавени ридания. Но старческите ръце искаха да прегърнат мъртвия син, майчиното сърце искаше да почувства до себе си мъртвата глава на свидното чедо. Нейната душа също ридаеше.

На градския площад лежеше левент мъж. Той беше покрит с някаква дреха. Край широките му гърди лежаха тежко отпуснати в праха неговите мъжки ръце. Старата майка веднага позна тия юнашки ръце. Те бяха нейна плът, те бяха израснали тъй силни пред очите й. Тя ги позна още с първия си поглед, но не извика от болка, устните й останаха все така стиснати, по лицето й не премина нито една тръпка.

Дигнаха покривката. Врагът тържествуваше. Радостен очакваше да изтръгне писък от старческите гърди. Старата майка мълчаливо се приведе към убития. Лицето му бе разкъсано от удари и покрито със засъхнала кръв. Той беше неузнаваем. Но майката ясно виждаше младото му лице, приветливата усмивка на неговите устни, очите му. Тя приповдигна ръце, готова да припадне върху мъртвата си рожба, и пак ги отпусна. Огледа се. В нея бяха вперени стотици очи - очите на майки, сестри, невести.

- Спаси ги - молеха тия очи - те всички му бяха верни другари.

Изправи се до нея един от сърбите и грубо я блъсна:

- Кажи: този не е ли твоят син?

И сякаш за да си отдъхне, майката отвърна:

- Защо ме мъчите? Не сте ли вие от майка родени, или бясна кучка ви е закърмила?

- Отговаряй! - изкряска насилникът - Познаваш ли го?

- Спаси ги! - молеха очите на майките, невестите и сестрите. - Те ще ги мъчат, убиват.

Тя искаше да се докосне само с върха на пръстите си до студеното чело на своя син и само веднъж поне да целуне неговите кървави устни - толкова малко искаше тя сега.

- Познаваш ли го? - викаше насилникът.

- Спаси ги! - ридаеха в душата й майките, жените, сестрите на другарите на мъртвия.

Старата майка се изправи и всички чуха думите й.

- Не го познавам.

Обърна се тя и се запъти към своя запустял дом, понесла на старческите си рамене най-тежката мъка. Пристъпяха след нея стотици майки, сестри и невести, смирено приведени към земята, сякаш всеки миг бяха готови да паднат на колене и с благодарност да целунат стъпките на майката-светица.

В. „Македония“, 30 май 1931 г.