НОВИ НЕИЗВЕСТНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА РЕВОЛЮЦИОННАТА ДЕЙНОСТ НА Д-Р ХРИСТО ТАТАРЧЕВ

Преди 66 години на 5 януари 1952 г., далеч от родината в италианския град Торино умира д-р Христо Татарчев, един от създателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и първият председател на Организацията. Същевременно той е един от най-видните дейци на националноосвободителното движение на останалите под турско робство българи след Берлинския конгрес от 1878 г. и в продължение на три десетилетия той е сред ръководителите на революционните борби на българите от Македония и Одринско, както и участник във войните за национално освобождение и обединение.

 

Докато работех още в Централния държавен архив попаднах на няколко неизвестни до онова време документи за революционната дейност на големият наш революционер. Основната част са от личния архив на колегата и другар на д-р Татарчев д-р Димитър Владов. Смятах да ги включа в едно ново издание на неговото документално наследство, но тъй като това не стана смятам, че те ще представляват интерес за нашите читатели, още повече и за да отбележим годишнината от смъртта на бележития българин. Преди да се докоснете до тези документи смятам че би било добре да си припомним най-важните моменти от неговата биография.

Д-р Христо Николов Татарчев е роден на 16 декември 1869 г. в красивия възрожденски град Ресен. Той произхождал от богатата фамилия Татарчеви. Баща му Никола Татарчев се занимавал с банкерство и търговия. Първоначалното образование Хр. Татарчев завършва в Ресен, а от 1882 до 1887 г. учи в Брацигово и Пловдив. В Пловдив завършва Областната гимназия, където учителствува неговият брат. Още като ученик Хр. Татарчев участва в движението за Съединение и в ученическия батальон в Сръбско-българската война (1885 г.). Хр. Татарчев заедно с Пере Тошев, Андрей Ляпчев и Петър Кушев били заклети и приети като агенти и куриери на Българския таен революционен комитет в Пловдив.

След завършването на Пловдивската гимназия заедно с братовчед си Божирад Татарчев се записват да следват медицина в Цюрих, като от 1890 г. се прехвърлят във „Фридрих Вилхелм университет” в Берлин. На 18 юни 1892 г. д-р Хр. Татарчев защитава дипломна работа на тема „Професионални неврози“.

Още същата година през есента той е назначен за лекар в Солунската българска гимназия „Св.св. Кирил и Методий“. Следващата година, през лятната ваканция той прави продължителна обиколка из Македония, като посещава градовете Гевгели, Дойран, Струмица, Радовиш, Щип, Кочани, Кратово, Куманово, Скопие и Велес, за да се запознае както бележи в спомените си, с политическото и икономическото положение на народа и да изучи „положението на страната и главно на българщината“. През август 1893 г. д-р Татарчев се запознава за пръв път с Дамян Груев. На тази и на следващите срещи двамата разговарят за „дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни“. Те решават да разговарят и с други будни българи от Солун, за да бъдат привлечени и те към проектираната революционна организация. След продължителната подготвителната работа и агитацията, на 23 октомври 1893 г. в квартирата на книжаря Иван Хаджиниколов се събрали д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев. На тази първа среща на шестимата била основана ВМОРО, която тогава била наречена Македонска революционна организация.

След като шестимата разговаряли върху бъдещата си политическа работа и се конституирали „като дружество, без писмен протокол и без да се избират ръководители“, разбрали се да агитират сред съмишленици и да се срещнат отново. Дълго се разисквало върху целта на организацията. Д-р Татарчев казва, че не могли да възприемат гледището - „прямо присъединение на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция“. Накрая учредителите възприели принципа за „автономия на Македония с предимство на българския елемент“. ВМОРО на практика представлявала продължение на съществуващия преди Руско-турската освободителна война (1877-1878) Български революционен централен комитет, но вече при нови и променени условия. А че това е така, свидетелстват самите създатели, които при изработването на първия устав на организацията вземат като образец устава на БРЦК, публикуван от Захарий Стоянов в том първи на „Записки по българските въстания“, който учредителите имали подръка. На проведена среща в началото на 1894 г. за първи председател на Вътрешната организация бил избран д-р Хр. Татарчев, а за секретар и касиер – Д. Груев.

Основната задача, която стояла пред революционната организация, била борбата срещу чуждия поробител за извоюване на политическите права за Македония, гарантирани с чл. 23 от Берлинския договор. При решаването на тази задача се формират идеологията и тактиката на Вътрешната организация, като наред с това се изгражда и гъста мрежа от революционни комитети. Прокламираната борба за извоюване на автономия на Македония и Одринско всъщност представлява тактическо прикритие за ВМОРО, докато крайната цел, която стояла пред нея, била освобождението на поробените български земи и обединението на разпокъсаните части на Отечеството. ВМОРО била създадена, както подчертават нейните създатели и първи ръководители, и за да се даде организиран отпор срещу активирането на чуждите пропаганди и особено срещу сръбската.

Най-висш орган на ВМОРО били общите конгреси, които имали върховната законодателна власт в организацията; те вземали и окончателното решение за въстание. На тях се избирал ЦК, задгранично представителство (ЗП) и върховната контролна и ревизионна комисия. Организацията била национална и в нея можели да членуват всички българи от Македония и Одринско.

През лятото на 1894 г. в средата на август, в Ресен се състояла среща-конгрес на първите дейци на организацията, която д-р Татарчев определя като „пръв революционен конгрес“. Заседанията продължили три дни и се провеждали в къщата на д-р Татарчев. На срещата бил изнесен отчет за направеното до момента и за състоянието на организацията. По думите на д-р Татарчев, на този „първи революционен конгрес“ се решило „организацията да се стреми да прокара за учители във всички училища, общински и екзархийски, по възможност свои хора. Също тъй се реши по същия начин да вземем общините и училищните настоятелства в свои ръце. Всекиму се наложи да работи за засилването на местните комитети, а тъй също и за снабдяването с оръжие“. Чрез тях можело да се влияе в полза на революционната идея върху назначаваните селски учители и свещеници. Дейците на организацията участвали в общинските избори през 1894, 1897 и 1898 г. и успели да спечелят много от общините и училищните настоятелства.

През пролетната ваканция на 1896 г. бил свикан първият общ конгрес на организацията, останал в историята като Солунски конгрес. На него се срещнали за пръв път почти всички видни дейци, между които били д-p Хр. Татарчев, Д. Груев, Ан. Димитров. Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов. Пере Тошев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Кирил Пърличев и Христо Попкоцев. Взетите на конгреса решения и изработените след него нов устав и правилник окончателно установили устройството на организацията и оформили ВМОРО като революционна организация. Организацията променила името си на Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). В изработения устав се казвало, че целта е „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско“, като за постигането на тази цел комитетите „са длъжни да събуждат съзнание за самозащита у българското население“ в Македония и Одринско. А в чл. 3 на устава се сочи, че „член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол“. На този конгрес Солунският комитет формално бил признат за централен и Одринско било включено в организационната територия, която била разделена по установена централистична структура (ЦК, окръжни комитети, околийски комитети, селски комитети). Тук се разисквало и върху създаването на задгранично представителство на ВМОРО в София за връзка с Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и външния свят. Когато говори за отношенията на ВМОРО с българските правителства и за създаването на ЗП, д-р Татарчев казва, че „едно искрено помежду им комбинирано сътрудничество би спомогнало да се избягват грешки от която и да било страна и би се постигнали по-реални резултати от съвместната им акция. В духа на тая идеология ЦМК се мъчеше да бъде в контакт с българските правителства и съществуващите в България корпорации“. По-нататък д-р Татарчев подчертава, че в „кръга на тая директива трябваше да действуват задграничните представители“.

Д-р Татарчев стои начело на ВМОРО до избухването на Солунската афера, вследствие на която организацията е лишена от своя ЦК. Времето, през което д-р Татарчев е председател на ВМОРО, се характеризира с два главни етапа. Това са периодът на „тихата организаторска деятелност“ и встъпването „в периода на бурната революционна“ дейност. Резултат от „тихата организаторска деятелност“ е създаването на гъста мрежа от революционни комитети в Македония и Одринско и учредяването на четническия институт на ВМОРО след последвалите многобройни афери и разкрития.

Причина за Солунската афера от края на 1900 и началото на 1901 г. стават направените от турската власт разкрития и заловеният правилник на организацията, в който е отбелязано, че д-р Татарчев е „първи член на Централния революционен комитет“. На 14 март 1901 г. е произнесена присъдата на Апелативния съд в Солун, според която д-р Татарчев е осъден на 5 години тъмничен затвор в окови. Заедно с него са осъдени и другите членове на ЦК - Xр. Матов и П. Тошев. На заточение са осъдени по други процеси и другите ръководители на организацията - Д. Груев, Ив. Хаджиниколов и П. Попарсов. Всичките членове на ЦК са заточени в Подрум кале (Халикарнас).

В защита на д-р Татарчев официално се обявила немската колония в Солун, начело с консула, а френският журналист Пиер д`Еспаня написал и отпечатал по този повод книгата си „Преди клането“. Големият наш поет и македонски деец П. К. Яворов публикувал стихотворението си „Заточеници”, а студентите от Висшето училище в София събрали парични помощи за заточениците в Подрум кале, които им били връчени.

След една година и половина заточение, на 19 август 1902 г. е обявена амнистия и д-р Татарчев е освободен заедно с Хр. Матов и П. Тошев. На връщане от заточението, на 30 август, д-р Татарчев е арестуван от гръцката полиция по скалъпено обвинение за съучастие в убийството на гръцкия лекар Алеко Сакеларидис от Гумендже. В Княжество България лекарите устройват митинги в негова защита и за незабавното му освобождение. Под натиска на общественото мнение гръцките власти през втората половина на октомври 1902 г. са принудени да го освободят. На свикано заседание на ЦК на ВМОРО в Солун е решено, че оставането на д-р Татарчев, Хр. Матов и П. Тошев в Турция е опасно, и те са избрани за задгранични представители на организацията в София. Те заместват Туше Делииванов и Димитър Стефанов, по времето на които отношенията на ВМОРО с Върховния комитет не само са прекъснати, но и враждебни.

Д-р Татарчев пристига в София на 27 октомври 1902 г., Хр. Матов - в началото на ноември, a П. Тошев - в средата на ноември с.г. Положението в България и Македония по това време е особено тревожно. В България ВМОК се разцепва на две, като успоредно съществуват и действат два върховни комитета - единият, начело със Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев, а другият, начело с инж. Христо Станишев и Тома Карайовов. В основата на станалото на X конгрес на ВМОК разцепление стои отношението на едното и на другото крило на комитета към Вътрешната организация и към въпроса за въстанието. В Горноджумайско току-що е било жестоко потушено провокираното въстание от привържениците на ВМОК - Михайловски-Цончев.

Новите задгранични представители се включват в подетата от проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов и др. помирителна акция за разбирателство и обединение на ВМОК като негови членове. На 15 декември 1902 г. д-р Татарчев и Хр. Матов се срещат и разговарят с руския външен министър граф Вл. Ламсдорф при посещението му в София. На тази среща те излагат пред него исканията на ВМОРО, като му връчват изработената за случая от Хр. Матов и Гьорче Петров „Про мемория“. В спомените си д-р Татарчев отбелязва, че пред граф Ламсдорф те изтъкват, че „македонското революционно дело е чисто местна рожба и че революционната борба не е продиктувана от външни подбуди, а по чисто вътрешни - за запазване на нацията и нейните културни ценности, както и за свободното развитие в нейната индивидуалност.“ След като приел „Про меморията“, граф Ламсдорф посъветвал Хр. Матов и д-р Татарчев организацията да запази спокойствие и предпазливост, като им дал да разберат, че Русия няма да подкрепи никоя акция на Вътрешната организация.

След получаването на решението за повсеместно въстание, взето на Солунския конгрес на ВМОРО от 2-4 януари 1903 г., на разширено заседание на Задграничното представителство в София, д-р Татарчев и Хр. Матов подкрепят Солунското решение и се включват активно в подготовката на въстанието, като установяват контакти с двата Върховни комитета и се постига споразумение за съвместни действия под ръководството на Вътрешната организация. Задграничните представители агитират сред българските офицери и подофицери за участие във въстанието, организират събирането на материални помощи и оръжие, а също така снаряжават и изпращат сформираните в България чети за вътрешността, като същевременно съгласуват дейността на въстаналите райони в Македония и Одринско. По време на Илинденско-Преображенското въстание д-р Татарчев и Хр. Матов отбиват пред българската общественост и чуждия свят лъжливите турски обвинения за български зверства над турското население във въстаналите окръзи. Издадената от Задграничното представителство декларация на ВМОРО за лъжливите турски обвинения е връчена от д-р Татарчев на френския консул в София. За информирането на българската и чуждестранната общественост за хода на въстанието, по инициатива на задграничните представители започва да излиза бюлетин „Автономия“, който се печатал на български и френски език. Поради липса на централен комитет през въстанието ЗП изпълнява и тези функции на ЦК.

На 22 август 1903 г., в разгара на въстанието, д-р Татарчев иска аудиенция при княз Фердинанд, който току-що се бил завърнал от чужбина. Въпросите, които той трябвало да повдигне пред княза, са посочени в едно писмо на ЗП до Главния щаб на въстанието в Битолския окръг. Там се казва: „Докторът ще изтъкне лично на княза, че населението и борците в Македония смятат, че той е докарал положението (1895 и 1902) дотам, че в края на краищата всички са имали пълна вяра в неговото застъпничество и то чрез война с Турция за освобождението на страната и че него държат лично отговорен за своите нещастия. Това е последното средство, за да му се повлияе на княза, и се вярва, че той ще се позамисли пред този нов мотив.“ Д-р Татарчев се срещнал с княза инкогнито в двореца в Евксиноград в първите дни на септември. За резултатите от срещата д-р Татарчев не пише нищо в спомените си, но вероятно князът с отхвърлил молбата на ВМОРО България да подкрепи въстаналите българи, като обяви война на Турция. Вследствие на този отказ Главният щаб на въстанието в Битолския революционен окръг на 9 септември се обръща с писмо до българското правителство да „изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози общобългарското отечество днес“. Писмото било връчено на правителството чрез д-р Татарчев, което е видно от запазената молба, с който докторът иска да бъде приет от министър-председателя ген. Рачо Петров. Надеждите на ръководителите на ВМОРО, че България ще подпомогне чрез война въстаналите българи не се оправдали, въпреки че те задържали колкото се може по-продължителон демобилизацията на четите. По този повод д-р Татарчев пише: „Демобилизацията, която трябваше да стане още във втората половина на м. август, обект на разискване от страна на Главния щаб, се отложи с около месец, с надежда за интервенция, ако не от Великите сили, то поне от България и нямаше резон да се отлага по-дълго време или пък да се очаква някакъв резултат от подаденото изложение до българското правителство. Виждаше се ясно от водената през време на въстанието българска политика, че правителството не мисли ни най-малко за една сериозна и активна защита на каузата на българското племе под турско иго. Нещо повече, то не прояви дори достатъчно един човешки дълг, ако не и онова племенно право, за да ограничи поголовното опожаряване на българските села и избиване на мирното население.“ Надеждите на ръководителите на въстанието не са без основание, тъй като още преди въстанието ЦК на ВМОРО информира българското правителство и дворец за готвеното въстание и поне на думи си осигурява обещание за подкрепа.

Още преди започването на въстанието нa 23 април 1903 г. в София е учредено Благодетелното дружество за подпомагане на пострадалите от турския режим в Македония и Одринско. Целта на дружеството била да се съберат средства и да се подпомагат материално „всички македонци и одринци, които са пострадали от режима в Турция“. Първоначално за негов председател е избран Никола Червениванов, а Хр. Матов - за касиер. Но скоро ръководството на Благодетелното дружество преминава изцяло в ръцете на ЗП, като д-р Татарчев става негов председател. Чрез Благодетелното дружество се легализира дейността на ЗП, тъй като след 1 март 1903 г. са разтурени двата върховни комитета от русофилското правителство на д-р Стоян Данев, след натиска за това от руския външен министър граф Ламсдорф. Ръководителите на комитетите са интернирани във вътрешността на страната, канцелариите им са обискирани и архивата им е прибрана.

След прекратяването на Илинденско-Преображенското въстание до изтичането на мандата им на 1 януари 1905 г. д-р Татарчев и Хр. Матов остават за задгранични представители. През това време техните усилия са насочени към възстановяване дейността на ВМОРО в Македония и Одринско, към критическа преоценка и равносметка на „комитетското десетилетие“, организирането на софийските съвещания на дейците на ВМОРО през зимата на 1903-1904 г. и изпращането на делегация в състав Борис Сарафов и Михаил Герджиков в Западна Европа, а така също и регламентиране на съществуването и дейността на ЗП като институт на ВМОРО с изработването на правилник за неговата дейност през юни 1904 г. Тяхна заслуга е и издаването на органа на ВМОРО - в. „Революционен лист“.

След въстанието д-р Татарчев и Хр. Матов подпомагат със средства бежанците от Македония и Одринско, пострадали по време на въстанието. По този повод в. „Реформи“ отбелязва, че ЗП е същевременно и благодетелно дружество.

На 26 март 1904 г. е подписано Турско-българско съглашение, т.нар. Начевичева спогодба, с което се дава амнистия на участниците във въстанието, гарантира се прилагането на Мюрщегските реформи в Македония и се определят отношенията между България и Турция. Успоредно с водените официални преговори се водят и тайни преговори между турското правителство и ЗП в София. Инициативата за тези преговори дошла от страна на турското правителство, което отчита, че организацията е фактор, от който зависи умиротворението на Македония и Одринско, и че единственият ръководен орган на революционното движение в Македония и Одринско след въстанието е ЗП. При установените контакти между турското правителство и ЗП д-р Татарчев представя програма с исканията на ВМОРО. В тази програма се иска пълна амнистия за участниците в революционното движение в цяла Турция, назначаването на българин за помощник на главния инспектор за румелийските вилаети Хилми паша, назначаването на български владици в Солунската, Серската, Дойранската, Костурската и Воденската митрополия, изучаването на български език като предмет в държавните училища, назначаването на двама българи за членове на Държавния съвет, равноправно участие на всички народности в управлението на държавата, пълно самоуправление на общините и др. С цел да се упражни натиск върху турското правителство за приемането на програмата д-р Татарчев дава интервю пред виенския вестник „Политише кореспонденц“, с което изразява становището на ВMOPO, че населението ще изчака да види резултатите от прилагането на Турско-българското съглашение и след като се увери, „че намесата на държавите не е принесла никаква полза на делото, те пак ще се организират зa въстание“. Пак по съглашението д-р Татарчев се изказва и пред френския вестник „Тан“.

Въпреки няколкомесечните консултации до споразумение между турското правителство и организацията не се стига. Турската власт продължава да преследва дейците на ВМОРО и да тормози българското население във вилаетите, а Вътрешната организация активизира дейността си срещу поробителите. За водените тайни преговори между турското правителство и ЗП е информирано и българското правителство, а преписи от документите по преговорите се съхраняват в Тайната канцелария на княз Фердинанд. Тук трябва да отбележим и една подробност около водените преговори. Те се водят успоредно с официалните българо-турски преговори за амнистия, за което е специално делегиран видният български дипломат, държавник и политик Григор Начович, по това време дипломатически агент в Цариград. По такъв начин турската страна се стреми да протака, за да провали официалните преговори. А преговорите с ВМОРО са един маньовър за опипване на почвата и за всяване недоверие между организацията и българските официални власти. В резултат на тези турски сондажи организацията официално и без посредници изтъква пред турските власти своята програма минимум, а и декларира по най-категоричен начин българския си характер и същност. Това най-добре е изпълнено именно от авторитетния д-р Татарчев.

След въстанието ЗП събира сведения от революционните окръзи и райони в Македония и Одринско за революционното движение в тях. От получените сведения и от изнесените в печата материали Никола Наумов съставя мемоара на Вътрешната организация, който излиза на български и френски език през септември 1904 г. Екземпляр от мемоара на френски език е връчен през втората половина на октомври 1904 г. от задграничните представители на представителите на Великите сили в София. Целите, които преследва ЗП с издаването на мемоара, са да се разпръснат съществуващите заблуждения по македоно-одринския въпрос, който стои открит във всичката си острота, като с данни, неподлежащи на оспорване се илюстрира истинското положение в Македония и Одринско и кървавите перипетии, през които е минало движението от 1893 до 1903 г.

От есента на 1903 г. до Първия Рилски общ конгрес на ВМОРО д-р Татарчев и Хр. Матов хвърлят големи усилия, като не се жалят и средства за възстановяването на организацията по цялата революционна територия; въоръжават и изпращат десетки чети във вътрешността. Въпреки деловите си качества и извоювания авторитет, д-р Татарчев и Хр. Матов не са избрани за делегати на Рилския общ конгрес, който се състоял през септември-октомври 1905 г., тъй като стават „прицелна точка на всякакви критики и нападки“ от страна на оформящата се левица в организацията след възникналите дискусии по въпроса за централизацията и децентрализацията във ВМОРО, преценката за миналата и вижданията за бъдещата дейност на организацията. На конгреса е прекратен мандатът на д-р Татарчев и Хр. Матов и са избрани нови задгранични представители.

Останал за кратко време извън структурите на ВМОРО д-р Хр. Татарчев възстановява лекарската си практика в столицата, но отново е извикан да участва в Съвещателното събрание на ВМОРО през декември 1906 г. - януари 1907 г. след провалянето на Втория Рилски конгрес, поради несъгласието на левицата да се проведе извън организационната територия. Д-р Татарчев се подписва на 15 януари 1907 г. под изложението на участниците в Съвещателното събрание по разцеплението в организацията.

Той участва като делегат и в работата на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО, който се състоял от 5 до 15 март 1908 г. в с. Жабокрът, Кюстендилско. На този конгрес д-р Татарчев е избран за допълнителен член на Представителното тяло на ВМОРО в София. След Кюстендилския конгрес д-р Татарчев изпълнява задълженията си на член на представителното тяло съвместно с поета и революционер П. К. Яворов, с който поддържа и близки приятелски отношения.

Успоредно с революционната си дейност д-р Татарчев упражнява и лекарската си професия в София.

По време на Младотурската революция, въпреки резервите, които има спрямо нея, д-р Татарчев поддържа Съюза на българските конституционни клубове. На 26 септември 1910 г. д-р Татарчев изразява в анкетата на сп. „Съвременна мисъл“ отношението си към Младотурската революция и очакванията си от нея. Той вижда разрешаването на македонския въпрос в самостоятелна и решителна национална политика на България, като подчертава, че „колкото по-рано стане detente (избухването) между тях (Турция и България), толкова с по-малко жертви и с по-голяма чест ще излезе България“.

През време на войните за освобождението на поробените българи (1912-1913, 1915-1918) д-р Хр. Татарчев изпълнява своя лекарски и патриотичен дълг като завеждащ военнополева болница на фронта.

Първата национална катастрофа се отразява тежко и върху д-р Татарчев. На едно от първите места стои неговият подпис под съставения на 11 май 1914 г. „Апел към съвестта на народите и към цивилизацията, за да бъдат признати нашите права върху скъпата ни Македония“.

През Първата световна война д-р Татарчев е началник на болница към 2-ра дивизия, въпреки че Т. Александров с писмо от 11 септември 1916 г. настоявал пред военния министър - ген. К. Найденов, той да остане постоянно в София като представител на ВМОРО.

В края на Първата световна война Вътрешната организация възобновява дейността си, начело с Т. Александров, Петър Чаулев и ген. Александър Протогеров, но срещу тях се обявяват много от бившите дейци на организацията, тъй като и двамата не са избрани по законен път на редовен конгрес.

В започналата дискусия на страниците на сп. „Сила“ по въпросите на законността на новия ЦК, по миналата и по бъдещата дейност на организацията се включил и д-р Хр. Татарчев. В три последователни статии той изтъква принципите на организацията в нейната революционна дейност, като се спира и на ролята й в освободителните борби на народа ни и на причините, довели България до националните катастрофи.

На учредителният конгрес на Македонска федеративна емигрантска организация в България, който се състоял на 4 декември 1921 г. в София д-р Татарчев е избран за член на Политическата комисия на конгреса. Приета била и платформа на организацията.

Д-р Хр. Татарчев участвал и на проведеният Обединителен конгрес на македонската емиграция в България от 28 до 31 януари 1923 г. в София. На заседанието от 29 януари той е избран в Комисията по резолюциите. На конгреса са приети устав и правилник на Съюза на македонските емигрантски организации. Комисията по резолюциите, в която участва и д-р Татарчев, изработва 7 резолюции, в които се изтъкват целите и задачите, които ще преследва македонската емиграция в България; приема се обръщение от името на македонските българи емигранти към македонските емигранти от турска, албанска и румънска народност за „сътрудничество на всички македонски народности за постигането на общата цел - свободата и независимостта на родината”. В последния ден от заседанията на конгреса се приема решение председателят на конгреса Вл. Кусев и д-р Хр. Татарчев да поднесат съболезнования от името на конгреса на семейството на починалия Хр. Матов, революционер и другар на д-р Татарчев.

Вследствие на възникналите кървави междуособици в редовете на възобновената след войната ВМРО и македонската емиграция в България, д-р Хр. Татарчев емигрира със съпругата си в Италия и се установява на лекарска практика в Торино. Тук той става обединяващо звено на българската колония, като в неговия дом се съхранява българското знаме, което при всеки национален празник се изнасяло.

През 30-те години на века д-р Татарчев отново се включва в националноосвободителното движение, привлечен този път към дейността на ВМРО от нейния ръководител Иван Михайлов. Но този път неговата активност се проявява в особено напрегната публицистична дейност. За един период от около четири години той публикува във вестниците „Македония“, „Заря“, „Македонска трибуна“ и „Вардар“ над 40 остри политически статии. В тях той реагира на всички външнополитически ходове на българското и югославското правителство, коментира дейността на Обществото на нациите по малцинствени въпроси и критикува политиката на Англия и Франция за запазване на Парижката мирна система. С особено внимание той следи българо-югославските отношения и се противопоставя на всеки опит за двустранно споразумение за сметка на македонския въпрос.

Д-р Татарчев се намесва и в повдигната дискусия в печата по въпроса за „интегрална Югославия“, като най-аргументирано отстоява позициите си и се противопоставя на тезата на проф. Димитър Михалчев и Никола Антонов. Заслужават внимание и неговите статии за италианския фашизъм и немския националсоциализъм, както и за успешния опит на Германия да отхвърли наложените й от Версайлската договорна система ограничения. От тези му статии блика оптимизъм за бъдещето на България и за решаването на българския национален въпрос.

Особено опасна за поробителите става неговата публицистика, след като излиза с призив за обща революционна борба на поробените народи в Югославия, което е всъщност възобновяване на принципа за интернационализиране на борбата. По този повод сръбската преса го обвинява като морален вдъхновител на „престъпниците“, както тя нарича дейците на ВМРО.

След започването на Втората световна война и включването на Италия в нея д-р Хр. Татарчев се завръща в България, а след освобождаването на Македония през 1941 г. се премества да живее в родния си град Ресен.

В края на август 1944 г. Третият Райх настоява пред Иван Михайлов да застане начело на една македонска държава, по подобие на д-р Анте Павелич, който е възглавил Независимата Хърватска държава. След отказа на Михайлов предложението е отправено към д-р Хр. Татарчев, който през лятото на 1944 г. заедно със съпругата си се намира в родния Ресен.

В проекта за правителство, където д-р Татарчев е определен за евентуален „председател на Управителния съвет”, е отбелязано, че той е „един от основателите на македонското освободително движение, на възраст около 70 години, ползва се с авторитет сред населението, проявявал се като активен публицист с прогерманско отношение”. И този опит остава неуспешен, тъй като Червената армия вече е навлязла на българска територия и редовните български войски започват оттеглянето си към старите предели на царството, оставяйки големи количества оръжие на разположение на българското население в Македония.

Краят на войната заварва д-р Татарчев в Македония. Правителството на Лазар Колишевски прави опит да задържи стария революционер и да го привлече на своя страна, но не успява. Д-р Хр. Татарчев енергично се противопоставя срещу денационализаторските насилия над българите във Вардарска Македония. След много препятствия и със съдействието на международни правозащитни организации д-р Татарчев успява да напусне Югославия, като за кратко време преди отново да замине за Торино живее в София. Вече тежко болен, д-р Татарчев напуска завинаги България и се връща отново в Торино, където умира на 5 януари 1952 г.

Цочо В. Билярски

 

ДОКУМЕНТИ:

 

№ 1

ДОКЛАД ОТ АЛЕКСАНДЪР ЧАКЪРОВ ДО Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ЗА АНКЕТИРАНЕ ДЕЙНОСТТА НА КЮСТЕНДИЛСКИЯ ПУНКТ НА ВМОРО СЛЕД ВЗАИМНИТЕ ОПЛАКВАНИЯ НА ПУНКТОВИЯ НАЧАЛНИК МАРКО СЕКУЛИЧКИ И ВОЙВОДАТА ДИМЕ СТОЯНОВ.

СОФИЯ, 14 АПРИЛ 1904 Г.

 

По заповед на г-на д-р Хр. Татарчев до колкото мога да си спомня по взаимните оплаквания на Диме Стоянов и Марко Секулички от направените изследвания на Тричленната комисия, в която бях и аз член през месец декември 1903 година мога да каже приблизително следното

І. 1. Диме Стоянов се обвиняваше от Секулички, че злоупотребил 1000 лв. от Кочанско. Това не се доказа, но Диме не можа да ни представи точно сметка, тъй като по-напред дал сметка на началниците Кочански и му биле оправдани сумите от тях, та не ги запазил сметките.

2 Секулички нямайки доверие, че Димето не го пуснал да замине в района му, мимо телеграфическата заповед на Матов.

ІІ. 1. Димето обвиняваше Секулички в злоупотреблени пари от делото и посредством него зимал ежегодно данък на Команските власи (Паланечко).

Не се доказа някакво злоупотребление от страна на Секулчики, но усъмнявахме се, че прибрал пари от власите по доношения на някой от войводите, които обикаляли тези места, за туй поискахме да се направи справка за това пред надлежното място. Констатирахме, че Марко превишава с дадената нему власт, за което искаме да бъде ограничен пред вид важността на пункта изключително само да пази материялите като се направят подробни инвентарни книги за всичко, което има и което се остави от момчетата при заминаването им.

За сега не си спомням повече.

Написал:

А. Чакъров.

ЦДА, ф. 2111 к, оп. 1, а. е. 18, л. 1. Оригинал. Ръкопис. В оригинала годината на датата вероятно е сгрешена. Тя би трябвало да бъде 1904 вместо написаната “1903”.

 

№ 2

ПИСМО ОТ Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ДО МИНИСТЪР-ПРЕДСEДАТЕЛЯ ГЕН. РАЧО ПЕТРОВ С МОЛБА ДА БЪДЕ ПРИЕТ И ИЗСЛУШАН, ЗА ДА ВРЪЧИ ПИСМОТО НА ГЛАВНИЯ ЩАБ НА ВЪСТАНИЕТО В БИТОЛСКО С НАСТОЯВАНЕ БЪЛГАРИЯ ДА ОБЯВИ ВОЙНА НА ТУРЦИЯ

СОФИЯ, 7 СЕПТЕМВРИ 1903 Г.

 

Почитаеми Г-н Петров,

По два пъти във Вашата къща и Министерството съм дохождал, обаче не съм могъл да Ви вида. Затова моля да благоволите да ми определите един час, кога и къде бих могъл да разменя няколко думи.

Приемете, моля, моите най-дълбоки почитания.

Д-р Хр. Татарчев

ЦДА, ф. 52 к, оп. 5, а. е. 17, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 3

ПИСМО ОТ СТ. ГЕОРГИЕВ ДО Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ЗА ПРЕМИНАВАНЕТО НА ОРГАНИЗАЦИОННИ ЧЕТИ ПРЕЗ ГРАНИЦАТА, НУЖДАТА ОТ СРЕДСТАВ И МАТЕРИАЛИ И ЗА УРЕЖДАНЕТО НА ВЪПРОСА ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА БОЛНИТЕ И РАНЕНИТЕ ЧЕТНИЦИ В КЮСТЕНДИЛСКАТА БОЛНИЦА.

КЮСТЕНДИЛ, 19 СЕПТЕМВРИ 1903 Г.

 

Докторе,

Това е трето писмо как по ред всеки ден Ви пиша. Незгодата за навременното доставлявание на сведения върху четите е в туй, че Раненци представлява център за разрешавание на въпросите дето с Руменов и Марко, та и ние тук мъчно дознаваме какво кроят, а главно, че всяко сега кросно, подир един час се изменява. Аз мислех, че Руменов Ви писва, а пък той види се, не остава свободен и да мисли за това.

Както Ви писах, Константинов с около 80 души е вътре и от вчера насам има сражение на “Царев върх” “Султан тепе”. Атанас Бабата вчера 18 посред ден с 60 души мина границата за на помощ на Константинова, а тази вечер 19 срещу 20 – обязателно трябва да минат Атанасов, Пушкарев, Боби, Ганчев заедно с другарите си за Паланка и Паланешко. И вчера Ви писах, че щом пристигнаха  материалите за Пушкарева, последния веднага замина за при другарите си в Раненци. Атанасов е подранил с телеграмата си. Мурджев се натъкми да мине наново с Атанасова, а Пожарлиев (заедно с Герасимов) се заеха за стария си партизански занаят. Щом минаха отсам границата, прибрали оръжието и от Дечевата чета и го укриват от нас. След малко шум взехме го днес, от където бяха го укрили, но престъплението от тяхна страна си остава престъпление. За Дечева и Манасиева още нищо положително не се знае. Обаче може да се вярва, че от останалите около 60 души с тях вътре, малцина ще се върнат живи.

Христо е в Царварица. Имал е една неприятност с военните, но днес се управила вече. Нищоп не знаем от тук за него. За Малешевско си предлага услугите Йорданов, военно момче, което бе в Кочанско с Делчо Коцев напоследък. Обаче ние от тук не можем да му се доверим. Пишете ни.

Сега пристигнаха тук майор Траса, член от Английския парламент, Реймонд Грип – негов другар и Ю. Икономов – учител в софия – техен терджуман. Утре заран щели да заминават за Деве баир и от голяма заинтересованост по нашето дело дошли да обиколят тези места.

И Развигоров замина тази вечер за ранинци. Той Ви писа днес пак, аз вчера по негови въпрос. Писах Ви, че трябва да направите известни постъпки в софия, за да им приемат тук болните и ранените в болницата, защото иначе ще Ви ги изпращаме в София. Тук са леглата малко и окръжния лекар иска по-голям бюджет.

Получиха се 1) 1000, 2) 500 и сега пак 500 лева, освен онези чрез хора. С това крупни барджове не са плащани, нито пък заемите от 1000 и друг 500 л., които ги е направил Руменов. И след получаванието на тия пари дълговете си са пак дългове.

С поздрав Ст. Георгиев.

ЦДА, ф. 2111 к, оп.1, а. е. 14, л. 1-2. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 4

ПИСМО ОТ Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ДО Д-Р ДИМИТЪР ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА ПРИНОСИТЕЛЯ НА БЕЛЕЖКАТА.

СОФИЯ, 3 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

Драги колега,

Моля вижте приносителя.

Д-р Хр. Татарчев

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 5

ПИСМО ОТ ТОДОР СТАНКОВ ДО Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ЗА ПРИСТИГАНЕТО НА ЧЕТАТА НА АЛЕКСАНДЪР КИТАНОВ И НА ГРУПИ ОТ БЕЖАНЦИ ОТ С. БАНЯ, МЕХОМИЯ И БАНСКО В РИЛСКИЯ МАНАСТИР И ЗА ПРЕХВЪРЛЯНЕ ТО ИМ В КНЯЖЕСТВОТО.

ДУПНИЦА, 13 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

От  3 – 4 дена съм тук, а в Манастира остана за някой ден Ал. Китанов. Д-р Руменов и Малешевски намерили за добре да остана тука в Комисията за бежанците и ме извикаха. Всички бежанци от Манастира дойдоха тук и заминаха за Кюстендил; има тук още 10 семейства 37 души от с. Баня, които искат да ходят в Осоица (Орханийско). Вчера в Манастира дошли нови 38 д. от Мехомия и Банско.

Подробна сметка от Вишанова ще Ви се изпрати направо или чрез мене.

С поздрав

Т. Станков.

ЦДА, ф. 2111 к, оп. 1, а. е. 17, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 6

ПИСМО ОТ НИКОЛА МАЛЕШЕВСКИ ДО Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ЗА ПРИСТИГАНЕТО В ДУПНИЦА НА ЧЕТАТА НА САВА МИХАЙЛОВ, ЗАЕДНО С ДЪЩЕРЯ МУ АНА МАЛЕШЕВСКА И НЕОБХОДИМОСТТА ОТ СРЕДСТВА ЗА НУЖДИТЕ НА ПУНКТА.

ДУПНИЦА, 20 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

Г-н Татарчев,

Снощи Ви телеграфирах, че Савата пристигна, между които е и дъщеря ми Ана. Както знаете при пристиганието на всека чета, има се нужда, както от храна, така също и от облекло, обуща, шапки и други потреби, а пък всичко свързано с парата, затова Ве мола в най-скоро време да ми проводите пари, не по-малко от осем стотин лева, за да посрещна разходите що се разходваха. Получих от Вас четири стотин лева, срещу което Ви беше оставил расписки, тоже получих телеграфически още двеста лева, но тези пари беха платени от взаимно-образни пари и едвам ги върнах и сега съм принуден наново да склучвам заеми, затова пак повтарям, най-скоро време да ми пратите осем стотин лева да се разплата.

Приносящите писмото ми са от четата на Сава Михайлов, имената им са: Дино Филов, Христо Стоянов, Иван Димитров, Зафир Делов, Гоне Кеосев и Григор. Мола да им се укаже прием.

С поздрав

Малешевски.

ЦДА, ф. 2111 к, оп. 1, а. е. 16, л. 1. Оригинал. Ръкопис. Писмото има следната резолюция от д-р Хр. Татарчев: “Като се видим с пари ще пратим.”

 

№ 7

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА ИЛИЯ.

СОФИЯ, 21 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

До господина д-ра Д. Владов

В града

Моля Ви, г-н докторе, дадете докторската си помощ на приносящия настоящето, Илия, и ако намерите за нужно поставете го в болница.

С почитание

А. Кецкаров

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 8

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА ТРИМО ГРУЕВ.

СОФИЯ, 21 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

До господина д-р Д. Владов

В града

Моля Ви, г-не докторе, дадете докторската помощ на приносящия настоящето, Тримо Груев.

А. Кецкаров

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 9

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА УНЧО ХРИСТОВ.

СОФИЯ, 24 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

До господина д-р Д. Владов

В града

Моля Ви г-н докторе, дадете нужната докторска помощ на приносящия настоящето, Унчо Христов.

С почитание

А. Кецкаров

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 10

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА ХАЙН РИХ ДОМЕК

СОФИЯ, 25 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

До господин д-р Владов

Тук

Г-н докторе,

Моля дайте медицинска помощ на приносящи настоящето Хайн Рих Домек.

С почитание

А. Г. Ников

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 11

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА ВЪСТАНИКА СТОЯН ПОПОВ.

СОФИЯ, 26 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

До г-на Градския лекар

Тук

Лицето Стоян Попов, родом от Казъл Агач е бил въстаник в Македония, моля лекувайте го безплатно.

За д-р Татарчев

Ас. Бистров

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 12

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА ИВАН ДЖАМОВ.

Б. М., Б. Д.

 

Г-н д-р Владов

Моля дайте медицинска помощ на Ив. Джамов.

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 13

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ИЗДАВАНЕТО НА СВИДЕТЕЛСТВО ПО БЕДНОСТ НА ЛЕКУВАЛИЯ СЕ ВЪСТАНИК ДИМИТЪР ХРИСТОВ.

Б. М., Б. Д.

 

Г-н д-р Владов

Моля издайте едно бедно свидетелство на Дим. Христов, който се е церил в Александровската болница. Той е бил въстаник.

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 14

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ.

СОФИЯ, 29 НОЕМВРИ 1903 Г.

 

До господина д-р Д. Владов

В града

Господине докторе,

Приносящия настоящето, Александър Георгиев, моля препратете го в Александровската болница на основание и приключеното тук писмо на Мак. Одр. Дружество в г. Т. Пазарджик.

С почитание

А. Кецкаров

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 15

ПИСМО ОТ ЕФРЕМ ЧУЧКОВ ДО Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ЗА ПРЕПРАЩАНЕТО НА ВАРДЕВ ЗА СОФИЯ, ЗА ВЪЗНИКНАЛИ ПРОБЛЕМИ В ПУНКТА С НЕДИСЦИПЛИНИРАНИ ЧЕТНИЦИ И ДР.

С. ЛЪДЖЕНЕ, 2 ДЕКЕМВРИ 1903 Г.

 

Докторе,

Изпращам Вардева там да поседи някой и друг ден. Той ходи с една чета вътре и си изпълни мисията успешно. За всичко какво е направено от него той самичък ще Ви разправи, та аз не пиша за това. Също ще Ви разправи за поведението на Георги Шопа и другите осиковалии. Защо сте давали пари на Владимир, Христо и на другите двамина за куриери? Такива разбойници ли ще правим куриери? Филипов не трябвало да избира тези двамата за такива, защото имаме тук честни хора за това. Ето защо трябва да предоставите куриерската работа да се уреди тука. Пасхов да не вярва толкова техните осиковалии защото с едно малко изключение излязоха шарлатани. Там е дошел някой си Владимир осиковец когото арестувах онези дни, когато заминаваше Вардев. При обискът намерих му един нов леворвер “лебел”. Задържах го за да изпитал хубаво от где му е. в неговия зет Георги Шопа аз лятос като заминаха вътре, бях му дал и леворвер; Шопа не предава нито пушката, нито леворвера; съмнявам се да не е същия. Арестувах Владимира защото искат да всеят деморализация между момчетата изобщо, като всяват с Шопа Раздор, та в мътна вода да си вършат те своите кражби и никой да ги незакача. Аз ще съумея да ги вразумя Вардева изпратете пак скоро да си дойде тука, защото е много полезен.

Той устно ще Ви разправи за всичко.

С поздрав

Е. Чучков.

ЦДА, ф. 2111 к, оп. 1, а. е. 19, л. 1-2. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 16

УДОСТОВЕРЕНИЕ ОТ ВЛАДИСЛАВ КОВАЧЕВ ДО ДЪРЖАВНАТА БОЛНИЦА “АЛЕКСАНДЪР І” СЪС ЗАВЕРКА ОТ ЗП НА ВМОРО ЗА БЕЗПЛАТНО ЛЕЧЕНИЕ НА ЧЕТНИКА ГЕОРГИ НИКОЛОВ

СОФИЯ, 9 ДЕКЕМВРИ 1903 Г.

 

Удостоверение

Подписаний, четник на Щипската чета, удостоверявам, че Георги Николов се е движил с поверената ми чета и взе участие в сражението на “Плавица”.

Той е крайно беден, за което, умолява се, управлението на Държ. Болница “Александър І-ий” да му дава безплатно нужните церове.

В. Ковачев

Представителното тяло на Вътрешната М. – Одр. Организация като удостоверява подписа на четника Ковачев и факта изложен в удостоверението, умолява управлението на Държавната болница (тук) да даде безплатно нужните церове на въстаника Георги Николов, понеже е крайно беден.

Ст. София, 9. ХІІ. 1903 г.

[Печат: Задгранично представително тяло на Вътрешната Мак. – Одр. Рев. Организация]

ЦДА, ф. Д-р Д. Владов, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 17

БЕЛЕЖКА ОТ Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ЗА [СТЕФАН ДИМИТРОВ]

Б. М., Б. Д.

 

За Стефана

Велес – гра 40 + 10 март[ини]

За Скопие – 30 март[ини]

За (Стефо) Скопски – (15 - 18) манлихери

Без един товар патрони по-малко

ЦДА, ф. 1923 к, оп. 2, а. е. 32, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 18

ПИСМО ОТ Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ДО АНАСТАС ЛОЗАНЧЕВ ЗА СНАБДЯВАНЕ С ОРЪЖИЕ И МАТЕРИАЛИ

СОФИЯ, 23 ДЕКЕМВРИ 1904 Г.

 

Лозанчев

На г. П. Самарджиев ще се отпусне обмондировка за 10 момчета и тридесетте мартини. Всичко трябва да бъде приготвено и изнесено на пункта. Манлихерите са 20 (двадесет).

Д-р Хр. Татарчев

ЦДА, ф. 1923 к, оп. 2, а. е. 32, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 19

БЕЛЕЖКА ОТ А. ИВАНОВ ДО Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ЗА ОКАЗВАНЕ НА ЛЕКАРСКА ПОМОЩ НА ЛАЗАР ИВАНОВ

СОФИЯ, 25 ДЕКЕМВРИ 1903 Г.

 

Г-н доктор Татарчев

Да прегледате негова милост Лазар Иванов, защото има нужда от церене

А. Иванов

Лазар Иванов, 34 год., бежанец из Мак[едония].

Моля дайте ход настоящето

Д-р Хр. Татарчев

ЦДА, ф. Д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 20

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА ИВАН ПОПОВ.

СОФИЯ, 14 ЯНУАРИ 1904 Г.

 

Г. Владов

Иван Попов е костурски войвода. Страда от очна болест. Иска да отиде в болницата. Издайте му нужното свидетелство, ако е нужно, разбира се да постъпи в болницата.

От Канцеларията

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 21

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА ГЕОРГИ ЧУПАНОВ.

СОФИЯ, 19 ЯНУАРИ 1904 Г.

 

Г-н д-р Д. Владов

Приносящия настоящето, Гйорги Чупанов, род. от с. Баня (Разложко) е бежанец и при това е и болен, затуй дайте му нужната медицинска помощ.

От Благодетелното дружество

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 22

ПИСМО ОТ БЛАГОДЕТЕЛНОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ПОМАГАНИЕ НА ПОСТРАДАЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ДО Д-Р Д. ВЛАДОВ ЗА ЛЕКУВАНЕТО НА АНГЕЛ БОЖИКОВ.

Б. М., Б. Д.

 

Г-н д-р Д. Владов

Приносителя на настоящето, Ангел Божиков, род. от с. Тешово е въстаник, за туй Благодетелното дружество Ви моли да му дадете нужната помощ за болестта му.

От Дружеството

[Печат: Благодетелно дружество за помагание на пострадали в Македония и Одринско]

ЦДА, ф. д-р Д. Владов, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 23

ПИСМО ОТ Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ДО АПОСТОЛ ПЕТКОВ ЗА СНАБДЯВАНЕ С ОРЪЖИЕ И МАТЕРИАЛИ

СОФИЯ, 26 ЯНУАРИ 1905 Г.

 

За Енидже Вардар

Чрез Апостола

1. Бомби, колкото може да вземе с фитилите и капсулите им.

2. Капсули с ел[ектрически] жици 18

3. Петте пушки дълги манлихери

4. Манлихерови патрони 2500

5. Церове

Д-р Хр. Татарчев

ЦДА, ф. 1923 к, оп. 2, а. е. 32, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

№ 24

ТЕЛЕГРАМА ОТ Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ДО ПРОФ. ИВАН ШИШМАНОВ С ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ТРИДЕСЕТГОДИШНИЯ МУ ЮБИЛЕЙ.

Б. М., [6 МАЙ 1920 Г.]

 

По случай юбилея поднасям Ви от мое име и това на жена ми искрени честитявания и благопожелания за неуморим високо ценен принос към българското културно просветно дело за дълги още години.

Д-р Христо Татарчев

НА БАН, ф. 11, оп. 1, а. е. 37, л. 33. Бланка. Оригинал. Машинопис.

 

№ 25

ПИСМО ОТ Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ДО ПАВЕЛ ГЕНАДИЕВ СЪС СЪБОЛЕЗНОВАНИЯ ПО СЛУЧАЙ УБИЙСТВОТО НА БРАТ МУ Д-Р НИКОЛА ГЕНАДИЕВ.

ВИЕНА, 2 НОЕМВРИ 1923 Г.

 

Уважаемий г-н Генадиев,

Смъртта на брата Ви потопи в скръб не само Вас, но всички приятели. Вие губите с това обичния си брат; България – един от преданите й служители и ние пък един искрен и всякога готов за услуги съотечественик. Мястото на покойния в нашето отечество би било някога мъчно попълнато, защото той беше една от редките рожби на времето, която ние не можахме да оценим.

Моите думи в случая са несъстоятелни, за да утешат съпругата на покойния, Вас и цялото семейство, нека неговия дух обаче да Ви поддържа да претърпите отсъствието му от Вашата среда.

Предайте, моля, моите съболезнования на г-жа Генадиева и на всички членове от Вашата фамилия.

Ваш предан

д-р Хр. Татарчев.

ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л. 67–68. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 26

ПИСМО ОТ Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ ДО ПАНДИЛ Г. ШАНЕВ, ПРЕЗИДЕНТ НА МПО С ПОЗДРАВЛЕНИЯ

ТОРИНО, ВИА ДЖОБЕРТИ № 24, 22 ДЕКЕМВРИ 1935 Г.

 

Уважаеми Г-н Шанев:

По случай Новата година и предстоящите празници поднасям вам, на другарите ви и цялата емиграция най-сърдечни благопожелания за всичко най-хубаво и успех на националната ни кауза. Аз следа с жив интерес всичко онова, което изнася нашият вестник за делото, както и за живота на организацията ви. Това радва всички ни, които стоим далече от вас като виждаме плодовитата ви дейност. Вашата организация е повикана в настоящата обща криза да изиграе историческата мисия по освободителното дело. Имаме там всички потребни условия за смела и интензивна активност. При все, че международното положение не е толкова благоприятно за въпроси, какъвто е оня на малцинствата, не трябва обаче да спира ходатайството пред Лигата на народите и разните канцелари желателно е да се поддържа въпроса в акутно състояние в пресата посредством авторитетни чужденци. Международната психология е днес повече от всякога разположена за едно пасифично уреждане на въпросите, които бъркат на международната солидарност и сътрудничество. Това имате вие възможност да констатирате най-добре.

Като ви поздравлявам най-сърдечно, оставам вам предан,

Д-р Христо Татарчев

Публ. във в. “Македонска трибуна”, г. 59, Индианаполис, Индиана, САЩ, 18 юли 1985 г., бр. 2949, с. 3. Писмото има вх. № 114 от 30 януари 1936 г. в канцеларията на в. “Македонска трибуна”. Тук е публикувано и факсимилета от писмото и от плика, както и превод на английски език на писмото на с. 1 от същия брой на вестника.

 

№ 27

ПИСМО № 100 НА СЕКРЕТАРЯТ НА ЦК НА МПО ПЕТЪР АЦЕВ ДО Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ С ПОЗДРАВЛЕНИЯ

30 ЯНУАРИ 1936 Г.

 

До Господин

Д-р Христо Татарчев

Торино, Италия

Уважаеми Господин Татарчев,

Вашето писмо от 2 м.м. с което ни изпращате поздрави по случай Новата 1936 година и Светлите Коледни празници, получихме и прочетохме на едно от заседанията с жив интерес. Благодарим Ви всесърдечно за благопожеланията, които отправяте чрез нас до цялата македонска родолюбива емиграция в Северна Америка. Нас ни радва твърде много факта, че Вие следите с жив интерес нашите прояви тук във връзка с македонското освободително дело. Смеем да Ви уверим, че както досега, така и за в бъдеще ние ще изпълняваме синовния си дълг към злочеста, но горда и непобедима Македония със същата упоритост и постоянство. Македонските борци тук са вдъхновени от великата вяра, че колкото и тежки да са времената, които преживяваме, един ден и за Македония ще настъпи светъл час, когато всички видим реализиран свещеният ни идеал - свободна и независима Македония.

Приемете дълбоките ни уважения към Вас. Желаем Ви бодрост и крепко здраве, за да дочакате денят на македонската свобода, за която сте посветили и посвещавате Вашата мъдрост и преданност.

С братски поздрав,

Председател:

Секретар:

Публ. във в. “Македонска трибуна”, г. 59, Индианаполис, Индиана, САЩ, 18 юли 1985 г., бр. 2949, с. 3 - 4.

 

ЗА Д-Р ХРИСТО ТАТАРЧЕВ ВЖ ОЩЕ:

Ц. Билярски, Д-р Христо Татарчев - първият председател на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Сп. „Военно-исторически сборник”, № 4, София, 1986, с. 45-58.

Д-р Христо Татарчев, Спомени, документи, материали. Съст. Ц. В. Билярски. София, 1989, 374 с.

Ц. Билярски, Новооткрити документи за живота и дейността на д-р Христо Татарчев. Сп. „Военно-исторически сборник”, София, 1993, кн. 4, с. 157-179.

Ц. Билярски, Д-р Христо Татарчев - първият ръководител на ВМОРО. Стара Загора, 1994, 54 с.

Д-р Хр. Татарчев, Вътрешната македоно-одринска революционна организация като митологична и реална същност (Торино - 1934-1936). Съст. Ц. Билярски, В. Китанов. София, 1995, 205 с.

Д-р Хр. Татарчев, Македонският въпрос, България, Балканите и Общността на народите. Съст. Ц. Билярски, В. Радев. София, 1997, 347 с.

Вътрешната македоно-одринска революционна организация през погледа на нейните основатели. Спомени на Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров, Петър Попарсов. Съст. Т. Петров, Ц. Билярски. (Второ издание) София, 2002, 209 с.

Архив Христо Матов (Към историята на културно-просветните и революционни борби на македонските и тракийските българи в края на ХІХ и началото на ХХ век). Документален сборник. Съст. Ц. В. Билярски. София, 2004, 479 с.

Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.). Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма) Т. І, ч. 1 и 2. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. София, 2007, 1227 с.