115 ГОДИНИ ОТ РЕШЕНИЕТО ЗА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

Навършиха се 115 години от взетото в Солун решение за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание. То беше второто най-голямо българско въстание срещу турския поробител след Априлското въстание от 1876 г. Солунският конгрес, взел решението, беше на практика едно второ издание на Гюргевския комитет, взел решението за Априлското въстание. Ако за Гюргевският комитет информацията е оскъдна, поради гибелта на почти всички участници в него, то за Солунския конгрес тя е доста подробна, но същевременно и противоречива. 

Солунската българска гимназия „Св.св. Кирил и Методий“

Стара София

Първи професор Любомир Милетич успява да се добере до протокола от конгреса и да го публикува точно преди 100 години във в. „Вестник на вестниците“, но може би най-подробно и точно за този конгрес разказва историкът на македоно-одринските революционни борби Христо Силянов (24 май 1880, Цариград – 26 септември 1939, София), който е не само участник в тях, но и хронист на събитията. Силянов не присъства на Солунския конгрес, но участва в последвалите Софийски съвещания също през януари 1903 г. Неговият разказ, който е оформен в самостоятелна глава в двутомния му труд „Освободителните борби на Македония“, представлява особен вид историческо четиво, в което са преплетени личните спомени на автора със спомените на останалите участници, както в Солунския конгрес, така и в Софийските съвещания. Силянов включва в своя разказ протокола от конгреса, но и автентичното съобщение на Централния комитет за взетото решение.

Читателите имат възможност да се запознаят с различните виждания на участниците в конгреса и в съвещанията, като сред тях изпъкват мненията на привържениците на действията с атентати, каквито са Гоце Делчев и Михаил Герджиков, оригиналният както винаги привърженик на перманентната революция Гьорче Петров, но и болшинството от участниците, стоящи на позицията на всеобщото и повсеместно въстание. От разказа на Силянов се откроява и мнението на противниците на Солунското решение – Яне Сандански и Христо Чернопеев. От цитирания разказ на биографа на Гоце Делчев П. К. Яворов пред читателя се възправя образа на великият Гоце, който приема общото решение за въстание и бърза да замине с четата си и да се включи в подготовката на въстанието.

Емоционалният, но и точен разказ на Силянов успява да завладее читателите и да ги остави в очакване на великия подвиг на нашите предци, продължили епохалното дело на априлци, но при нови условия. Ако за Априлското въстание база на революционерите беше Влашко, то три десетилетия по-късно база беше свободното Българско княжество.

Обичта към свободата и народа беше обща, както за българите родом от Македония и Одринско, така и за тези от свободните български краища, но и за българите Бесарабия, които също бяха сред участниците.

Силянов не пропуска в своя разказ да потърси и намери мястото и на върховистите в движението, които не бяха по-малки родолюбци от вътрешните дейци. Дори районите, в които се сражаваха върховистите имаха характера на истинско бойно поле, на което си даваха среща две вражески армии – българската срещу турската, подкрепена от жестокия башибозук.

В рамките на тази юбилейна година ще проследим както подготовката на народа ни за въстанието, така и неговия ход, като имаме за база известни и малко известни документални свидетелства, така и автентичните разкази на участниците в революцията от преди 115 години.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ХРИСТО СИЛЯНОВ
ЯНУАРСКИЯТ КОНГРЕС В СОЛУН И ГОЛЕМИЯТ СПОР ОКОЛО ВЪСТАНИЕТО

СЪСТАВ НА КОНГРЕСА. - РАЗИСКВАНИЯ. - РОЛЯТА НА ИВ. ГАРВА¬НОВ И А. ЛОЗАНЧЕВ. - ДОКЛАДИ. - КАК СЕ ПОСТИГНА „ЕДИНО¬ДУШИЕТО“. - СЪВЕЩАНИЯ В СОФИЯ. - ДВА ЛАГЕРА: ЗА И ПРО¬ТИВ ВЪСТАНИЕТО. - „ПЕРМАНЕНТНОТО ВЪСТАНИЕ“ НА ГЬОРЧЕ ПЕТРОВ. - ИДЕИТЕ НА Г. ДЕЛЧЕВ. - ДВЕ КАТЕГОРИИ РЕВОЛЮЦИ¬ОНЕРИ: БИТОЛЧАНИ И „ПРЕЛЕТНИ БОРЦИ“. - ПОСТИГНАТ КОМ¬ПРОМИС. - ДОВОЛНИ И НЕДОВОЛНИ. - НАЙ-КРАЙНИТЕ. - ЗАРО¬ДИШ НА БЪДЕЩО РАЗЦЕПЛЕНИЕ

 

В интервала между султанските и австро-руските реформи Централният комитет свика в Солун съдбоносния януарски конгрес.

На 24 декември беше разпратено надлежното окръжно, а на 2 януари 1903 г. се откри в една от стаите на Мъжката гимназия конгресът. Присъстваха 17 делегати, всички до един легални работници. Председателстваше Ив. Гарванов, председател на Цен¬тралния комитет. Третото заседание, на 4 януари, трая само час и половина. На това заседание се прие и подписа Протоколът за извършената работа и за взетите решения и делегатите - всички, с изключение на един-двама, учители по професия - се разоти¬доха, без да бъдат подушени от органите на турската власт.

Протоколът(1) на тоя исторически конгрес, който реши въпроса за голямото македонско въстание, гласи:

„Централният македоно-одрински комитет, като взе предвид особеното положение на страната, изключителните условия, в които се постави Организацията след провъзгласеното от Върховния македонски комитет Джумайско-Петричко въстание, като съобрази, че Организацията грози опасност от нови опи¬ти за въстание, опустошаване и деморализиране нови райони; като взе предвид изявеното желание от някои райони за едно общо съвещание и най-сетне като взе предвид и разположени¬ето и интереса на европейската дипломация към народното ни дело, реши да свика конгрес от представители на окръжните и по-важни околийски райони за обсъждане на всичко това. На конгреса присъстваха: членовете на Централния комитет Иван Гарванов, Спас Мартинов и Димитър Мирчев; двама наскоро освободени и заслужили дейци на народното дело - Христо Коцев и Тодор Лазаров, и представители от дванадесет района; от Цариградския Никола Петров, от Одринския Велко Думев, от Серския Лазар Димитров, от Кукушкия Влахов, от Солунския Иван Сапунаров, от Гевгелийския Хърлев, от Воденския Дими¬тър Занешев, от Велешкия Пейков, от Скопския Ганчев, от Струмишкия Ингилизов, от Битолския Лозанчев и от Радовишкия Георги Варналиев. Отсъстват поканените представители от Щип и Тиквеш, първият, защото властта попречила на идването му, а вторият, защото е бил арестуван. При всичката голяма важност и значение на конгреса Централният комитет не можа да извика представители и от други райони поради голямата бдителност на полицията и възможната опасност от откриването му.

Конгресът в горния си състав почна заседанието на втори януари 1903 година в девет и половина часа преди пладне, от¬крит от господина Иван Гарванов, който се избра за председател, а за секретар се определи Димитър Мирчев.

Поради тясната връзка и зависимост на всички предстоящи за решаване от конгреса въпроси с въпроса за едно близко въстание, по общо желание на членовете председателят поиска всеки представител да изложи състоянието на всеки район, отгдето да се съди по-нататък за въпроса за въстанието.

След това председателят постави на разискване въпроса: трябва ли да има въстание напролет? Сериозни и дълги разисквания се почнаха от страна на всички членове, разкриха се и се обсъдиха всички страни на въпроса. Разискванията продължиха и на другия ден, 3 януари. След като се намери въпросът напълно изчерпан, пристъпи се най-сетне към гласуване и всички еднодушно гласуваха в положителен смисъл. Това стана на 3 януари, на единадесет часа и двадесет минути преди обед, минута свещена и съдбоносна за един петвековен роб. Дано тя, изходяща от мрачното минало, озари бъдещето с щастие на страдалческия народ! Това бе общ сърдечен клик на членовете, които решаваха съдбата на народа. Разискван и въпросът какво трябва да бъде въстанието, частично или повсеместно-стратегично, реши се да стане повсеместно-стратегично. Направи се още един преглед на действащите понастоящем войводи и колко такива са още потребни за деня на въстанието, за да вземе акт от това Централният комитет за по-нататъшно разпореж¬дане. Постави се на разискване въпросът за начина на действане в големите градове.

Заседанието продължава до четири и половина часа и продължи на другия ден, 4 януари, от четири часа след пладне до пет и половина, когато се призна закрито със сърдечни благопо-желания.

(Подписали): Иван Гарванов, председател на конгреса, Спас Мартинов и Димитър Мирчев, членове на Ц. комитет, и членове представители: Лазар Димитров, Тодор Пейков, Иван Сапунаров, Велко Думев, Никола Петров, Влахов, Хърлев, Д. Занешев, Лозанчев, Димитър Ганчев, Иван Ингилизов, Георги Варналиев, Тодор Лазаров, Христо Попкоцев.

Солун, четвърти януари, хилядо деветстотин и трета година.“

Така протоколярно редактиран, тоя документ представлява само един скелет без плът и кръв. Допълнителните обяснения, които ще дадем, ще осветлят сложната обстановка, върху фона на която се яви и наложи идеята за въстание, и дълбоките конфликти, които тя предизвика.

Без да разглеждаме въпроса за редовността на конгреса от ус¬тавно гледище, оспорена после от мнозина видни деятели, както и от някои делегати(2), трябва да констатираме неговия досущ непълен състав и несъразмерното представителство на райони¬те. В Протокола се говори за „представители на райони“, когато някои от делегатите представляват не отделни райони, а цели революционни окръзи.(3) На конгреса липсват творците на Орга¬низацията. От тях Дамян Груев е още на заточение. Хр. Матов, д-р Татарчев и Пере Тошев са амнистирани, но едновременно и „екстернирани“ в България. В София по това време се намира и Гоце Делчев.(4) Ако тяхното отсъствие се дължи на физическа не¬възможност или на нежелание да присъстват, не може да се каже същото и по отношение на местните войводи и нелегални ръко¬водители. Изглежда, че участието на тези последните не беше желано за двамата главни дейци в тоя конгрес - Ив. Гарванова, председател на ЦК и инициатор на конгреса, и Ан. Лозанчев, председател на Битолския окр. комитет и представител на най-важния - с оглед на обсъждания въпрос за въстание – окръг(5). Не беше желано поради неудобствата и рисковете, с които то би било свързано, а по всяка вероятност и за по-лесното и бързо прокарване на решението, до което Гарванов и Лозанчев, едномисленици по въпроса, се домогваха.

От направените доклади за състоянието на отделните райони най-благоприятен, в смисъл на въоръжение и готовност за въстание, бе тоя на битолския делегат. А. Лозанчев настояваше(6) „непременно да се извърши една акция, която да има изглед на въстание“, защото битолчани се страхуваха, „че скоро обиските ще се разширят и оттатък Вардара или пък ще станат разкрития и афери, които ще ни лишат не само от тяхното оръжие, а и от хора“. „Освен това те изтъкваха, че самото население не може вече да чака, губи търпение и заявява, че ако не се прави въстание и това лято, няма защо да чака, а масово ще замине по работа в Цариград и Америка.“(7) Другите делегати констатираха, че не са достатъчно въоръжени за въстание.

Как при констатирана обща неподготвеност можа да се гласува единодушно решение да има напролет въстание?

Единодушието е само формално и за неговото постига¬не спомогнаха други странични обстоятелства и съображения. Най-голяма роля изигра страхът от „нови опити за въстание“ ка¬то Джумайското и от „опустошаване и деморализиране на нови райони“. Делегатът Хр. Коцев пише: „Председателят на конгреса Ив. Гарванов докладва, че са били заловени възвания, изпратени от върховистите, с които се караше населението да се готви напролет за още по-голямо въстание. Това изненада всички делега¬ти на конгреса, които с очите си видяха тия възвания“(8).

Касаеше се наистина само за съгласието на всички деле¬гати да се присъединят към мнението на Централния комитет и на битолския делегат, споделяно от болшинството в конгреса. Решително против въстанието се обяви само серският делегат Л. Димитров, но накрая и той се присъедини към общото мнение.(9) Скопският делегат Дим. Ганчев, изпратен с директива да действа за отлагане на въстанието „поне с една година“, също подписа понеже „и другите подписали“(10).

Най-важният аргумент против въстанието - липсата на достатъчно оръжие в повечето райони - бе до известна степен обез¬силен от уверенията на Гарванова, че в скоро време ще станат крупни доставки, както и от надеждата, че при общо въстание четите от България ще прехвърлят значително количество пуш¬ки и други материали.

Що се отнася до позоваването върху „разположението и интереса на европейската дипломация към народното ни дело“ конгресът бе очевидно зле осведомен върху действителните стимули на европейската и особено на австро-руската дипломация, както се помъчих да изтъкна в предишната глава върху австро-руските реформи. Като отминем тоя несъстоятелен аргумент, остава да приемем следните няколко важни обстоятелства, кои¬то натежаха за взетото „единодушно“ решение: неудържимостта на положението в Битолско и сравнителната подготвеност на тоя окръг; страхът от нови върховистки експерименти; решителното застъпничество на единствения делегат от Битолско в полза на въстанието; властното настояване на Гарванова, също убеден и горещ привърженик на въстанието; отсъствието от конгреса на по-авторитетни противници на въстанието.

* * *

Още преди солунското решение между вътрешните (централистите) в София бяха се очертали два лагера. Освен окръжното от 24.XII., за което споменахме, Гарванов беше изпратил и под¬робно изложение до задграничните представители с познатите ни вече съображения за неудържимостта на положението.

Мисълта, че съдбоносният въпрос може да се реши от конгреса в положителен смисъл, хвърли в тревога всички, които по събрания, в печата и с оръжие в ръка бяха се борили, за да осуетят върховисткото въстание. Задграничното представителство свика всички намиращи се тук по-видни вътрешни деятели на съвещания около въпроса на въпросите. Тия съвещания бяха ве¬че привършени, когато към средата на януари се явиха в София Гарванов и В. Думев с протокола на конгреса в джоба и с мисия - както пише В. Думев - „да свикат на съвещание намиращите се там нелегални и видни дейци и да се постараят да ги убедят с доводите, които убедиха и делегатите в конгреса, във взетото от последния решение.“(11)

Макар че решението беше безвъзвратно взето, необходимо бе „да се убедят“ и намиращите се в София - да се вземе и тяхното „съгласие“. Гарванов съзнаваше напълно тая необходимост, защото, от една страна, битолските райони бяха ангажирани само чрез Лозанчева, а от друга, те, колкото и „готови“, надали биха намерили в себе си достатъчно морален кураж да въстанат сами, без съгласието и без подкрепата на останалите.

Аз присъствах на някои от тия паметни съвещания, в които различията между вътрешните по кардиналния въпрос дойдо¬ха в открито стълкновение. Събираха се двадесетина души: Гоце Делчев(12), Гьорче Петров, Пере Тошев, Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, Ив. Х[аджи]николов, П. Сарафов, Сл. Ковачев, Мих. Герджиков, Кир. Пърличев, Сава Михайлов, Вълчо Антонов, Ник. Наумов, Дим. Стефанов и др.

Всред гробно мълчание се прочете обстойното писмо на Централния комитет, в което се изреждаха познатите съображения в подкрепа на солунската теза. Съсредоточена мъка свиваше душите. Едва сдържан гняв святкаше в очите на някои. Като че ли се касаеше не за оня многобленуван свещен акт, който ще до¬несе свободата, а за едно предумишлено престъпление против Македония...

Хр. Матов, претеглил всички съображения „за“ и „против“, разрешил може би отдавна за себе си мъчителната дилема, защити твърдо солунската теза, като я подкрепи и с нови аргументи. Д-р Татарчев и мнозина други се изказаха в същия смисъл: за въс¬тание. Между тях бях и аз. Пледоарията в полза на солунското ре¬шение страдаше наглед от една нелогичност: признавахме обща¬та неподготвеност, а искахме въстание. Исках го и аз, но без следа от възторг и без всяка илюзия за бляскав край - като единствен изход от фаталното стечение на събитията. Бях дълбоко убеден, че пропусне ли се и тая година, идеята и възможността за въста¬ние в Битолския край ще бъде безвъзвратно компрометирана: гу¬беното оръжие мъчно се наваксваше, търпението на населението беше на изчерпване, нервите на местните ръководни лица, върху които тежеше положението, бяха опнати до скъсване.

С тия впечатления и преценки бях дошел от Македония преди три месеца. Оная нощ, когато се простих с костурските дру¬гари, за да се отправя към гръцката граница, Чекаларов и Пандо Кляшев ме заклеха да действам тук както мога и колкото мога за въстание през идната година. От Кляшева току-що бях получил дълго писмо, в което положението в Костурско се рисуваше мно¬го по-черно, отколкото през есента, по време на Янковите лудо¬рии: властта, решена да използва настъпилата зима за обезоръжаване и омаломощаване на района, настанила по селата аскер; всяка нощ ставали внезапни обиски; четите преустановили всяка работа и пръснати на малки части из околията, само се криели, спасявайки се при опасност в специално приготвени подземни скривалища, и чакали пролетта, за да се раздвижат пак. Населе¬нието било отчаяно и само с обещания за близко въстание поддържали още духа му. В такъв смисъл те направили постъпки в Битоля и получили от там отговор, че няма да се чака още много; тая надежда ги крепила сега.

Против солунската теза въстанаха всички, които вътре и тук бяха пряко ангажирани в борбата против върховизма. Изпраксани полемисти в тая разпра, те развиха пред нас цяла една стройна теория и я защитиха красноречиво с помощта на една необори¬ма наглед аргументация. Ако имаше между нас арбитри от хора странични и без живи впечатления за общото положение вътре, и специално в Битолския край, сигурно биха дали право тям, а нас биха сметнали за авантюристи. При все това аз не се разколебах. Теорията на другата страна, тъй както я разви в многочасовото си плавно и увлекателно говорене Гьорче Петров - най-силният неин диалектик, се и откъсваше, в крайните си изводи, от живата действителност. Тя беше в дисхармония и с перспективите, които духът на нашата агитация и революционно възпитателната дейност на четите откриваха пред населението във вътрешността.

Едно въстание недоносче - казваше Гьорче, като подценяваше съзнателно моралната и материалната подготовка дори и на Битолския край - ще ни постави отсам Вардара, където би се действало само с чети из България, в противоречие със себе си и с основните задачи на Организацията, защото ще повторим 1895 г. и ще се представим като върховисти, а с повдигането на няколко околии, в Битолско ще подбием за дълго време идеята за всенародно въстание. Нека вместо това четите напуснат досегашната си тактика на прикриване и отстъпление и минат към по-голяма активност, нека и градските организации изоставят досегашната си пасивност и започнат да проявяват нападателна инициатива - и тогава страната ще мине в едно състояние на „перманентно въстание“, без то да се обявява формално. Защото въстанието е най-могъщето средство на Организацията, но само докато е идеал, към който се стремим; стане ли то „реал“, ще настане после разочарование и ще се лишим завинаги от най- ефикасното ни плашило.(13)

Делчев също поддържаше необходимостта от преминаване към нападателни действия, но да не се прибягва към народно въстание, за което страната не е ни морално, ни материално подготвена. Въстанието трябва да остане като една далечна и последна резерва, която не бива да се рискува; нашата пушка, насочена срещу врага, трябва да си остане докрай пълна. Делчевият биограф П. К. Яворов, който придружава известно време Гоце през неговата предсмъртна обиколка, ни даде в сгъстена и изящна форма идеята за въстание и плана на действие, който ве¬ликият апостол, привърженик на нападателна борба, излагаше пред по-просветените деятели във вътрешността:

„Ние имаме зад себе си - говореше той - примера с арменците, а пред себе си - изгледите, които ни открива австро-руското съглашение. Освен това престъпно е да се освобождава народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници. Инак ний ще заприличаме на просека, който човърка раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавят с един десетак от зрелището на една гнусотия.

И практически съображения - учеше той - ни налагат борбата с най-голяма икономия на средства и сили. Ний не сме си¬гурни, че като предизвикаме турците на плен и опустошение, непременно ще предизвикаме и намесата на Великите сили. А не сме сигурни още, че даже и ако последва една европейска на¬меса, непременно ще ни се даде и нещо, което достатъчно би оправдало една крайна жертва.

Ний трябва да почнем - смяташе той - с нападения от стра¬на на четите върху аскерски отделения и с атентати от страна на решителни момци по железопътни линии, също и по държавни учреждения. И да продължим така, но всякога далече от българското население, което не трябва да излагаме на турски преслед¬вания и жестокости. Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на революцията - и те са нужни, за да се продължи борбата ни, докато постигнем крайната ни цел.

Да се хвърли цяло Турско в анархия, да се разклати царството на султана от основа, да се направи положението нетърпи¬мо по-нататък... И по тоя начин, изобщо казано, да се заставят ония, които днес в името на всевъзможни интереси треперят над едно варварско statu-quo, да предприемат, пак в името на тия си интереси, промяна към една по-човешка наредба.

Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска или някоя сръбско-турска, или най-после българо-турска война; обаче лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня.(14)

В съвещанията се очерта и едно течение, което, като отхвърляше идеята за въстание, препоръчваше като най-ефикасен на¬чин на действие системата на непрекъснат терор над турските административни власти и на терористически акции срещу европейските капиталистически предприятия в Турция: железници, банки и пр. Тая теория, която напълно споделяше Г. Делчев и която представляваше една разновидност на Гьорчевите „напа¬дателни действия“, се разви от Мих. Герджиков. За нея се обяви и Вълчо Антонов, социалдемократ, терорист. (В. Антонов пре¬поръчваше да се ликвидира окончателно с върховизма, като се накаже виновникът на Джумайското въстание генерал Цончев.)

Построението на Гьорче бе стройно и логично. Примамливо бе нарисуваното теоретически състояние на „перманентно въстание“ в Турция. И все пак облъхна ни лъх на доктринерстване и на фантастика.

Никога не бях смятал въстанието за „идеал“, който трябва да се гони без никога да се догони, а за средство, чрез което ще пре¬дизвикаме в Турция усложнения и чужда намеса - неизбежно условие за подобрение политическата съдба на Македония. Самото въстание ми се рисуваше според познатите от недавнашното минало образци на съседните народи: организиран бунт на населението с оръжие в ръка. Така го схващаха първите револю¬ционни учители, така ние го възприехме от тях и така то се въз¬приемаше от кръщаваните. Ще революционизираме народа - по възможност целия народ - и ще го вдигнем въоръжен срещу не¬говия вековен потисник. Колкото по-скоро го подготвим за тоя момент - толкова по-добре. Бързането бе естествена потреба на народната душа, закопняла за освобождение и стимул за по-голяма самодейност. Самия момент ще изберат, в зависимост от размера на подготовката и от други обстоятелства, ръководните институти на Организацията. Но проявите на революционния процес и на турското гонение не оправдаха известни наши очаквания. Делото не се развиваше равномерно. Докато едни околии пращяха от здравина, други тежко боледуваха, а трети едвам почваха да се осъзнават. В зависимост от слепи сили, здравите околии преминаваха лесно в категорията на болните, а по си¬лата на щастливи случайности закъснели райони се въздигаха с удивителна бързина. Растеше и опитността на турците в го-ненето. Дойде и Джумайският експеримент, под знака на кой¬то върховизмът се разкри във вътрешността като нов фактор на форсиране отвън, на смут и разложение.

Под влиянието на вътрешната сурова действителност представите за всенародна подготовка, за повсеместно масово въста¬ние и за общи благоприятни моменти не можеха да не отстъпят място на един разумен посибилизъм у ония деятели, които - да¬лече от българската граница - израснаха като самороден продукт на местната революционна атмосфера. Революционерите от тая категория носеха неизменно върху плещите си бремето на бор¬бата, живееха непрекъснато с личния риск и с рисковете за делото и имаха по-верен усет за революционните възможности. Те нямаха време и вкус за умствени спекулации. Най-ярък предста¬вител на тоя дух на практицизъм, който аз бих нарекъл битолски опортюнист от най-благородна проба - беше Дамян Груев.

Другите революционери - нека ги наречем прелетни бор¬ци - се намираха под двояко влияние: на напъна във вътреш¬ността и на периодичното пребиваване в България. Опреснявай¬ки често физиката и духа си, тук те преставаха да чувстват не¬посредствено напрежението, застрастяваха се във фракционните борби и под влиянието на разни теоретици левичари, съвърше¬но чужди на вътрешната революционна действителност, доби¬ваха вкус към словопренията. Активното им участие в борбата против върховизма пък ги тласна към противоположната край¬ност и те взеха да влагат абсолютен смисъл в понятията: револю¬ционна подготовка, самостойност на Вътрешната организация, повсеместно и масово въстание и пр. Към искрената им загриженост за съдбата на делото се примесваше у някои от тях и гласът на личното честолюбие, наранено от това, че солунското решение им налагаше да поотстъпят от теоретическите си позиции. Най-голям доктринер от тях и най-неотстъпчив защитник на принципите, кристализирани в полемиката срещу върховизма, бе Гьорче Петров. Макар и самороден продукт на вътрешността, неговото петгодишно непрекъснато пребиваване тук, боричканията и сплетните бяха го значително отдалечили от психиката и манталитета на някогашните му битолски другари. Намра¬зен смъртно от сарафисти и цончевисти, дезавуиран после и от Централния комитет, той, който живееше със самомнението, че има повече ум от всички, взети заедно, като че ли търсеше своя реванш в тая препирня. В съвещанията той се изправяше като шампион на „перманентното въстание“ срещу Хр. Матова, кой¬то, ако не го надминаваше, но и не му отстъпваше по упорство, нито по логика, колкото и ъгловата.

Противниците на солунското решение се обединиха около мнението на Делчева, Герджикова и други за терористични ак¬ции против предприятията на чуждестранния капитал. Тая так¬тика, комбинирана със засилени четнишки действия в невъоръ¬жените околии и с повдигане, в една или друга форма, на въоръ¬жените райони, даваха максимума на онова, което можеше да се организира срещу Турция. По тоя начин се приближиха двете становища и се дойде до един повече формален компромис под название „партизански действия“. Това бе една концесия към противниците на решеното в Солун „повсеместно стратегично въстание“ които, заедно с нерешителните и колебливите, се оказаха болшинство в съвещанията. Обединените около Хр. Мато¬ва - за въстание, останаха все пак по-доволни, отколкото другата страна, понеже, въпреки заменяването на термина въстание със „засилени партизански действия“ постигаше се едно споразуме¬ние, което не изменяше по същество солунското решение. Про¬тивниците на солунското решение съзнаваха това и не останаха много възхитени, че се прие тяхната формула.

Що се отнася до идеята за отделните терористични акции, като допълнително средство за борба в мирно време, тя нямаше противници, камо ли пък във време на „засилени партизански действия“. Ето защо заявлението на Делчева и Герджикова, че те още отсега мислят да устроят по някой динамитен атентат, се посрещна с общо одобрение. Така се свършиха тия знаменити съвещания, които фактически нищо не измениха и нищо не предотвратиха.

* * *

Веднъж взето в Солун решение за въстание, по-нататъшната борба срещу върховистите ставаше безсмислена и безпредметна. Наопаки, трябваше да се хвърли мост между двата лагера, за да се използват и върховистките сили в общата борба срещу врага. Ето защо Централният комитет, след завръщането на Гарванова от София в Солун, още през м. януари, разпрати до надлежните места вътре и в София — в това число и на Върховния комитет, следното съобщение:

„Тайният Централен мак[едоно]-одрински комитет е натоварен от всичките ръководители на революционните райони в страната и от всички видни дейци на Тайната мак[едоно]-одринска организация да ви извести следното:

1. ТЦМО организация реши да подигне в недалечно бъдеще на настоящата година въстание в Македония и Одринско и да се бори с всички средства, докогато не извоюва човешки права на роба.

2. Организацията осъжда домогванията на всички официални и неофициални фактори в България, които мимо нейното съгласие са се старали и стараят да увличат народа във въстание; защото тези фактори съзнателно или несъзнателно са подкопа¬вали и подкопават от основи каузата на македоно-одринския роб, като със своите действия са давали на борбата му колорит във външно подстрекателство - обстоятелство толкова силно експлоатирано от Турция и европейската дипломация.

3. Организацията заявява велегласно, че до деня на въстание¬то ще се бори с всички комитети, корпорации или частни лица, които с постъпките си биха я изнасилили да се хвърли в неравна борба не навреме и би разсипали плана й за действие. Тя ще дър¬жи сметка за всички онези, които по какви и да е съображения и влияния би пожелали да използват борбата на роба за други цели, а не за подобрение на неговата участ.

4. След обявата на въстанието всички борци, готови да подкрепят роба в неравната борба, ще бъдат посрещнати с отворени обятия. Желателно е обаче всички боеви сили да влязат в пред¬варително съгласие с Организацията.“

Това бе предупреждение и в същото време покана към върховистите да се откажат от всякаква сепаративна дейност и да се готвят за общата борба. Техните въжделения най-после се осъществяваха, с тая разлика, че Вътрешната организация взимаше инициативата в собствените си ръце. Група видни македонски емигранти в София, с проф. Л. Милетич начело, взеха инициативата да помирят формално двете страни. Тия усилия се съвпадаха с желанията на двамата задгранични представите¬ли Хр. Матов и д-р Татарчев, но не и с чувствата на най-крайните от вътрешните.

* * *

Най-болезнен бе ефектът от солунското решение между деятелите, които година вече с оръжие в ръка бранеха позициите на Организацията във вътрешността. „Казаното известие морално ни съкруши - казва Я. Сандански. - Друго мислехме за Организацията, друго агитирахме, а съвсем друго излизаше. Вече ня¬мах ни лице, ни сърце да агитирам както по-напред. Оставих на момчетата да агитират. Просто плакахме…!“(15) „Като ни съобщиха това, аз се залудих“ - казва Чернопеев.(16) Съвършено легитимно се бунтуваше уязвеното чувство у тия полуинтелигентни хора, сля¬по привързани към противовърховистката идеология, създадена тук от по-учени теоретици. Върховизмът, схващан като основно зло, и безпощадната борба против него, зарегистрирала вече и братски гробове, бяха направили от тях истински сектанти, го¬тови зарад догмата на всички крайности. Това е особено вярно за Яне Сандански. Неук, макар и постигнал доста с природния си ум и чрез самообразование, той остана с ограничен кръгозор с първичната си жестокост. Свирепата енергия, с която бранеше незиблемите принципи на организационната самостойност и суверенност, издигнати от него в своеобразен култ, и качествата му на четнишки началник му създадоха значителен авторитет не само между прости фанатизирани младежи, но му спечелиха известно обаяние и между интелигентни идейници.(17) Фанатизмът на Сандански и на други сектанти от неговия уровен им пре¬чеше да виждат противоречията, в които често изпадаха.

Във всеки случай, зародишът на обособяването на Сандански като опозиция срещу Вътрешната организация и на Серския ок¬ръг като „левица“ - неща, с които ще се занимаем в следващите книги - трябва да се търси в раздвоението, настанало в редовете на вътрешните подир Солунския конгрес. Още тогава Сандан¬ски в душата си обяви за „върховисти“ и революционери от не¬чиста проба всички, които не споделяха неговите разбирания за въстание.

Публ. в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Том I. София, 1933, с. 197-209.

БЕЛЕЖКИ:

( ) Обнародван е по запазения оригинал от проф. Л. Милетич във „Вест¬ник на вестниците“ от 2 август 1918 г., по случай 15-годишнината от Илин¬денското въстание.

(2) Л. Димитров (Спомени, стр. 108).

(3) Лозанчев - Битолския, В. Думев - Одринския, Л. Димитров - Серския и др.

Пандо Кляшев (Спомени, стр. 105-106) говори с явна неприязън за кон¬греса: „Той не беше окръжен или общ македонски конгрес, както е трябва¬ло, а е бил конгрес на няколко градски ръководители и учители, слабо за¬познати отблизо със състоянието на работите. От град Кукуш е имало един представител, от цяло Битолско пак само един и пак градски ръководител, Лозанчев“.

Сл. Арсов (Спомени, стр. 61) казва: „Нас в Ресенско и лично мене нито и дума не бяха сондирали, нито бяха споменали изобщо какво мислим за въстание и пр.“

(4) П. К. Яворов (Гоце Делчев, стр. 89) пише: „Гоце, покрай другото и подви¬жен член от Централния комитет, не обръщаше внимание на оскърблението, което му беше нанесено, като се вземаше съдбоносното решение без негово знание“. Това твърдение на Яворова се нуждае от корекция в тоя смисъл, че Делчев получи към края на декември в София съобщение и покана за кон¬греса. Михаил Герджиков, който по Коледа се среща с Делчева в София, каз¬ва: „По окръжното от Солун Делчев ми каза, че това трябва да е станало по настояването на битолчани, но той сам каза, че и той е бил повикан, но че не искал да иде в Солун“ (Спомени на Мих. Герджиков, стр. 47).

(5) „Между делегатите най-меродавен по въпроса беше Лозанчев, битолският делегат“, пише Хр. Коцев, участник в конгреса (Сб. „Илинден“, 1921 г., стр. 45).

(6) Според Хр. Коцев, в същата статия „Пред прага на 1903 г.“ (Сб. „Илин¬ден“, 1921 г.).

(7) Според същия Хр. Коцев конгресът констатира, че Битолският окръг с всички райони на изток от Вардара „разполагаше с повече от 7000 пушки“.

От другите райони за най-въоръжени, по моята преценка, могат да се смятат Щипският, Кукушкият и М.-Търновският в Одринския вилает.

(8) Пак там, стр. 45. „Те (делегатите) - продължава Хр. Коцев - не можеха да се начудят на престъпната мания у върховистите да подигат въстание отвън, без да питат населението желае ли, готово ли е, без да са се погрижили те отвън поне да му набавят оръжие за отбрана, ако не и за борба, без да дър¬жат сметка за впечатлението, което ще направи такова едно въстание отвън с нахлуване на чети, а не отвътре от самия народ и най-после, без да жалят за сечта и разорението, на които ще бъде подложено населението.“

(9) „Нямаше опозиция - пише Л. Димитров (Спомени, стр. 108-109) - едничек аз бях опозиция и затова конгресът се проточи два дена. Аз бях против, първо, защото нашият район - Серският - не беше подготвен за въстание, а знаех, че и други не са подготвени, второ, защото смятах момента неблаго¬приятен, след като Ламсдорф изрично беше се изказал против въстанието. Освен това знаех от по-напред мнението на Сандански, на Делчев и др., които бяха против.

Гарванов най-много ми възразяваше: французкият посланик в Цариград се изразил, че ако стане едно движение в Македония, сигурно ще се дадат широки правдини в Македония, че ако две седмици издържим във въстание, България ще отвори война...“ „Най-сетне се реши и мене ме накараха да под¬пиша протокола, в който се мотивира нуждата от въстание.“

(10) Ник. Пушкаров, скопски окръжен ръководител, който изнася в „Спо¬мените“ си (стр. 185) тоя факт, продължава: „След като е взето решението и съобщено, от Скопие се отговори в Солун, че сме възмутени от това решение, защото не сме готови и че е дори немислимо да се дига тук въстание“.

( 1) Сб. Илинден, 1926 г., стр. 111-114. В. Думев твърди, че тая мисия им се възложила по решение на конгреса в Солун.

( 2) Делчев не участва докрай в тия събрания. През първите дни на януари той замина вътре, за да се не върне вече никога...

( 3) Теорията на Гьорче е развита доста обстойно, макар и малко разхвърле¬но, в „Спомените“ му (стр. 152-167). Там са субективно и доста тенденциозно предадени и споровете, станали във въпросните софийски съвещания.

( 4) Гоце Делчев, стр. 85-86.

( 5) Спомени на Яне Сандански, Черньо Пеев и др., стр. 36-37.

( 6) Пак там, стр. 67.

( 7) Покрай многото момчета със средно и непълно образование в четите на Сандански през 1901-1903 г. влизат и немалко висшисти и известни лично¬сти: Добри Даскалов, Г. Скрижевски, Сава Михайлов, по-после началници на чети; поручиците Ангелов и Наумов; Георги Баждаров, Ив. Харизанов, тогава студенти, Ал. Радославов, Д. Стефанов, юрист и бивш задграничен предста¬вител, публицистът Н. Наумов, П. К. Яворов и др.