ДВА СЛОВЕСНИ ПОРТРЕТА НА АНДРЕЙ ЛЯПЧЕВ

Върху личността и делото на видния наш политик Андрей Ляпчев (12 ноември 1866, Ресен – 6 ноември 1933, София) вече определено има сериозни завоевания. Макар, че той не ни оставя свои спомени и дневници, както и творчество, ние разполагаме с неговия богат архив, който може да служи за сериозна база и за по-нататъшни проучвания. В нашите библиотеки са достъпни и вестниците и списанията, създадени и редактирани от него, а в дипломатическата ни история също неговото място е сред това на видните наши дипломати. Имаме и значителен брой на спомени и паметни издания както за неговата личност, така и за политическата му дейност. И днес впечатлява с обема и съдържанието си паметния брой на посветения за него вестник по случай петгодишнината от неговата смърт през 1938 г.

И днес не може да не отбележим последният жест на А. Ляпчев и неговата съпруга Констанца Ляпчева, които даряват след своята смърт цялото си имущество на българската държава и на Българската академия на науките.

По-долу ще имате възможност да се запознаете с два словесни портрета на Андрей Ляпчев, дело на едни от най-близките му хора. Единият това е Григор Василев, негов съпартиец от Демократическата партия и Демократическия сговор и министър на земеделието в неговото правителство, а другият това е неговият съгражданин от Ресен Симеон Радев. Сигурен съм, че тези портрети са познати и използвани от специалистите-историци, но така също съм убеден, че те ще представляват интерес и за много по-широк кръг читатели и за всички, които обичат българската история.

Макар, че А. Ляпчев е от второто поколение от строителите на съвременна България, то неговото място в родната история е безспорно. А. Ляпчев е и сред основателите на революционното и легалното македоно-одринско движение и един от най-близките другари на великият Даме Груев.

Цочо В. Билярски

* * *

 

ГРИГОР ВАСИЛЕВ
ПО СЛЕДИТЕ НА АНДРЕЙ ЛЯПЧЕВ

 

Не зная случай в миналото, когато толкова много общественици и видни представители на българската култура да са се отзовали тъй драговолно да почетат паметта на един държавник със спомени и размишления, както е при петгодишнината на Андрей Ляпчев. Всички близки на идеите и делото на Ляпчева ще бъдат дълбоко трогнати и признателни, а българският народ ще бъде ободрен и укрепен от този факт – знамение на времето.

Андрей Ляпчев е поникнал като борец в 1885, ученик в Пловдивската гимназия. В наскоро последвалата война той отива доброволец заедно с Никола Генадиев. Походът пешком от Пловдив до Сливница е първата голяма разходка на бъдещия самотник-скиталец по Витоша.

Петко Каравелов държеше здраво и насочваше умно съдбините на народа и държавата. Той действуваше еднакво отлично и като политик, и като стратег. В негово лице гимназистът Ляпчев откри своя бъдещ учител и образец за следване през целия си живот като общественик.

След това Ляпчев замина за чужбина. В Берлин, Париж и Лондон Ляпчев оформи своя мироглед, без да се поддаде на никакво чуждо влияние или внушение и се върна подготвен за задачата, която провидението бе му отредило. В София веднага след завръщането си от чужбина за кратко време Ляпчев е работил с Димитър Ризов. Но различието в разбиранията и в характерите бе много по-силно от личната близост и другарство. Оттогава Ляпчев се привърза към Каравелова и работи при него до кончината му като журналист и чиновник. По всичко се вижда, че Каравелов е положил сериозни грижи да създаде от Ляпчев свой духовен наследник, макар в 1903 на мястото на Каравелов да е избран Александър Малинов.

В кабинета на Малинов (1908-1911 година) Ляпчев започна като министър на земеделието.

При това време, макар в друга обществена среда, аз бях твърде близък с Ляпчева.

На отиване в Петербург в май 1908 Ляпчев ми даде няколко писма до свои познати, между които и до Гучкова и Милюкова. В края на юли същата година, обикаляйки Македония, отбих се в Ресен, гдето с генерал Сава Савов, тогава полковник, гостувахме на двете най-видни семейства Ляпчеви и Татарчеви. При обявяването на стачката по източните железници често се срещах с Малинов, Ляпчев и Такев. През октомври същата година намерих Ляпчев в Цариград като делегат на правителството да води преговори с великия везир Кямил паша и Норадундиян ефенди. Спомням си покойния в по-малкия салон на „Пера палас“, разхождайки се по килимите, да ми развива надълго и широко своите разбирания за бъдещето на българския народ. Бях поразен от доверието, с което ми разказваше всички подробности на преговорите. Когато Ляпчев добиваше доверие в някого, той не поставяше граница.

По-късно един път го заварих в кабинета му на ул. „Аксаков“ да пише нещо. Посрещна ме с големи възклицания и разбрах, че има много добро разположение. Вярвам, че минаха почти два часа да ми разказва какви надежди възлага на Централната кооперативна банка, чийто законопроект той пишеше.

След оставката на кабинета Малинов.

На 9 март (стар стил) 1911 Ляпчев се върна в „Пряпорец“, отдаде се на всекидневни изучавания в своя кабинет, събирайки всички книги, които го интересуваха, от Народната библиотека, от Университета и от разните министерства.

Тогава Ляпчев пътуваше сравнително малко; моторът и кръстосвачът на страната в тая среда беше Михаил Такев.

Когато избухна войната, Ляпчев отиде доброволец с Македоно-одринското опълчение.

Това беше една голяма загуба за България.

В края на април или началото на май 1913 като войник-доброволец от щаба на II армия получих нареждане в Чорлу да замина за Солун. В Дедеагач като милосърдна сестра работеше г[оспо]жа Костанца Ляпчева. Тук дойде и Ляпчев. Направихме тримата разходка по крайбрежието и после говорих продължително с Ляпчева. Той знаеше вече цялата верига от грешки на бившия цар и неговото правителство. Всяко звено от тая верига беше със самостойно фатално значение. Ако беше избягната поне една от тия грешки, съдбата на България нямаше да бъде тъй мрачна и зловеща. Тогавашните предчувствия и предвиждания на Ляпчева извънредно много напомнят предсмъртните му думи за облаците преди 19 май.

В януари 1914 пишущият тия редове постъпи заедно с двадесетина видни софийски професори, писатели и художници в средата на Малинова, Ляпчева и Такева. Избран в Русенската колегия през февруари, в течение на близо 20 години имах възможност да наблюдавам Ляпчева и да се уча от него. Общо мнение до 1914 за Ляпчев беше, че той не само не е добър оратор, но че изобщо не е оратор. Когато Ляпчев произнесе знаменитата си реч против заема на Радославов и Тончев в Берлин, всички – приятели и неприятели – извикаха със смесени чувства: „Андрея Ляпчев стана първокласен оратор“. От този момент престанаха подигравките на неприятелите и досадните шеги и закачки на някои от приятелите.

Борбата срещу намесата на България в полза на централните сили в 1915 се водеше от цялата опозиция, разбира се, не с еднаква страст, [но по] умение и дълбочина на разбиранията първото място се пада на Андрея Ляпчев.

„Англия няма да загуби и тая война“. Този възглас проникна в душата на всички българи от Ляпчева.

„Ако стане необходимо, Англия и Франция ще привлекат и Съединените щати, и все пак ще победят“ – това бе заключението на Ляпчев в паметната му реч пред плевенското гражданство.

Но тъмните сили решиха другояче и заведоха България към втория погром. Все още през август 1916 България можеше да се спаси и да избегне погрома. Румънският пълномощен министър Деруси търсе-ше десетина дена Радославов между 20 и 30 август 1916, за да му заяви, че неговото правителство предлага да отстъпи доброволно Добруджа до самата стара граница от 1912 г., стига България да не обявява война на Румъния. Радославов се криеше и отказваше да приеме Деруси. Последният се яви при Малинова и му съобщи горното предложение на румънското правителство. Малинов поиска аудиенция от бившия цар; тази аудиенция му беше обещана от двореца, но не му бе дадена. На 31 август 1916 правителството подписа и обяви манифеста за война против Румъния.

Средата на Малинов – Ляпчев – Такев тогава приемаше с най-голямо задоволство румънското предложение и там се размишляваше: „като се свърши тъй благоприятно на север с добиването на Добруджа без война, ще се намери по-лесно изход да постигнем мир на юг“. За жалост кабинетът Малинов бе повикан твърде късно, когато задачата бе станала стократно по-мъчна за разрешение.

Когато настъпиха най-тежките моменти, трябваше да се търси примирие. На 25 септември 1918 към 5 часа сл[ед] пл[адне] пишущият тия редове отиде в днешната английска легация, гдето живееше американският генерален консул Доминик Мърфи и неговият секретар Арчибълд Уокър. Знаех вече за делегацията, която вечерта ще замине за Солун да иска примирие и Ляпчев се съгласи да ме приеме за личен секретар. Склоних Мърфи и Уокър да придружат Ляпчев, който от своя страна убеди Малинова да ги покани писмено.

Рано сутринта на 26 септември ние бяхме в Св[ети] Врач в щаба на генерал Луков. Мърфи се разболя и остана. Аз не продължих с Ляпчева, защото дойде съобщение от Кюстендил, че е нападната Главната квартира. Заедно със заместник-главнокомандующия Тодоров се върнахме в Кюстендил.

Ляпчев сключи примирието. Маршал Франше д’Епре говори с уважение за него, макар да е груб и предизвикателен към мнозина. Но изразът на Франше д’Епре, че Ляпчев му оставил на разположение българската армия, и недоумението му показват само, че победителят е бил опиянен от победата и може да пише на приумица, каквото му скимне. Това дело на Ляпчев е истински подвиг на големия българин и аз ще имам случая да се повърна обширно на тая тема друг път. Печалният факт е, че след 14 месеца България сключи много по-тежък мир от Солунското примирие, но след 19 години най-благородните и проницателни синове на Франция вече мълчаливо съжаляват за извършената жестокост. Кабинетът Малинов си отиде поради нотата на генерал Кретиен за Добруджа, но Ляпчев остана министър на войната.

Когато Стамболийски завзе цялата власт, една група от необуз-дани, неподготвени и в много случаи безскрупулни млади хора издигнаха лозунг за селската диктатура. Работата стигна дотам, че сам Стамболийски от балкона на Външното министерство да се обяви ясно и рязко против Търновската конституция.

Погромът бе убил вярата на народа. Политическото равновесие на страната, по стопански строеж и по духовен бит всецяло демок-ратическа, бе разколебано. Всички сили, от крайна левица до крайна десница, се смутиха от режима.

В Търново Ляпчев не отиде. Един трябваше да остане в София. Но когато една среда предложи на Ляпчева след арестуването на друга-рите му да се скрие и да дочака в скривалището автомобила на бъдещ министър-председател, Ляпчев отсечено каза: „Ляпчев не може да се крие!”

В Шуменския затвор Ляпчев получи още две предложения, колкото съблазнителни лично за него, толкова несъвместими с неговото достойнство и чувство на дълг към нация и държава, и разбира се, ги отхвърли с възмущение.

След 9 юни Ляпчев наложи свръхчовешко усилие да се създаде Демократическият сговор. Изборите минаха при единство на всички стари и млади. На пролетта 1924 год., когато Ляпчев беше в Париж и Лондон, Малинов и Мушанов напуснаха сговора със 17 депутати. Раздялата следователно дойде в отсъствието на Ляпчева. Всеки е свободен да защитава своите разбирания и да ги счита за най-полезни на страната. Но трябва да се напомнят фактите. Да се отричат факти, значи да се изгуби самоуважение.

Ляпчев беше напълно лоялен към Цанкова до деня на бламирането на последния. По-младите обвинявахме Ляпчева, че е прекалено снизходителен към Цанкова и в това той се убеди на 15 май 1932 г. в градското казино.

Управлението на Ляпчева от 5 години и половина е най-плодовитата страница в историята на съвременна България в стопанско, строително и културно отношение. И тая тема - за друг път.

Статията „Со кротце и со благо“ е от пишущия тия редове; Ляпчев не знаеше нищо предварително от нея - това знаеше само Данаил Крапчев, комуто аз при разговор казах какво мисля да напиша за Ляпчева и какво звънче мисля да му поставя, шеговито прибавих накрая. Когато Ляпчев прочел статията, извика ме у дома си и ме посрещна необичайно сериозно и сдържано. „Какво си написал“, рече той и ми се оплака, какво някои среди от сговора го обвинявали, че той я писал с цел да похвали себе си и да укори другите. Моят отговор беше: „Мисля и се надявам, че Вашият кабинет ще донесе успокоение и умиротворение на страната и това е за мене всичко - „Со кротце и со благо“.

Ляпчев фактически управляваше в по-голяма или по-малка степен всичките министерства в тия пет и половина години. Аз не знам дали е минал един работен ден, без Ляпчев да не е повикал по телефона някой висш чиновник, за да му даде заповеди и нареждания, но зная много случаи, когато през същия ден той е говорил с няколко или всички министерства. Това е всеизвестно на всички държавни служби. Но би било грешка да се мисли, че това Ляпчев е правел от властолюбив или по някакво самочувствие на диктатор.

Радвайки се на пълен разцвет на силите, на всестранна и грамадна подготовка, познавайки българската земя, цялото стопанство и народа, Ляпчев като че ли искаше да издигне България с един замах във всяко отношение. Той знаеше колко политическите възможности са променливи, колко съдбата е капризна. Поел ръководството на Министерския съвет в свои ръце, той работеше спокойно и неуморно и преобразяваше страната. Много често Ляпчев решаваше важни въпроси в неделя, защото биваше по-спокоен от посетители.

Един неделен ден аз го посетих във връзка с един „необясним жест“, почти за всички, на Ляпчева. По повод смъртта на Никола Пашич в Народното събрание Ляпчев направи предложение към народното представителство да стане и да почете паметта му с „Бог да го прости“. Това стана, но недоумението у мнозина бе голямо. Чуха се доста неприятни закачки по адреса на Ляпчева. Поисках да поговоря с Ляпчев на тая тема и го намерих в близкия неделен ден в Министерския съвет да се разхожда с ръце в жилетката. Тогава Ляпчев ми говори обширно за отношенията между сърби и българи - какво е било и какво би трябвало да бъде. „Ние сме в началото на тия отношения, каза Ляпчев; каквото е ставало - знаем го; но ние трябва да виждаме добре и да предвиждаме... Пашич е извънредно голям държавник. Аз зная какво е правил той и други, зная обаче и какво нашите са правили и особено, което не са знаели или не са съумели да направят... Историята не е приключена между сърби и българи. Трябва да се приготви по-добра история и за тях, и за нас, за поколенията... Оставете тия хора, които мърморят тук, с тяхната дребнавост и тесногръдие. Аз зная Пашича, зная Сливница, зная 1913 и 1915! Трябва да надвием много свои слабости... Не бъди никога песимист за България и българския народ. Аз показвам на Югославия това, което мога и го мисля за добро, аз поемам отговорността, макар да съм от Ресен, за направеното от мене, а Белград да разбира както иска...“

Поставям тия многоточия сам, защото считам, че е рано да се предават всички прозрения на Ляпчева.

Цялата политика на Ляпчев беше реформи, строежи, стопанско съвземане, политическо заздравяване, следване на външната политика, която българският народ дълбоко схваща по здрав инстинкт.

Но зла болест наскоро го повали. От момента на заболяването Ляпчев се промени по цвят на лице. От началото никой не разбираше тази промяна и не би могъл да повярва, че тоя човек канара няма да издържи. Когато впоследствие той се подобри, неговата самоувереност надмина всяка мярка. Той дълбоко вярваше, че всичко е минало.

Уви, този път той не можа да предвиди. Но за България на утрешния ден той стана ясновидец тъкмо в последните месеци на живота си и на смъртния час.

Ляпчев умря като велик човек. Никакво описание не би могло днес да предаде самообладанието и величието на Ляпчева в последните му часове.

Каравелов с другарите си създаде конституцията, постави осно-вите на държавата, изгради главните нейни стълбове и даде своя отпечатък на четвърт век от новейшата история на България; Ляпчев е безспорно най-видният, най-плодовитият строител на България през последните 35 години. Надали има друга страна, гдето хармоничното съчетание между делото на бащата и сина в политическия живот да е тъй пълно и да покрива цели шест десетилетия.

Бащата даде живот на конституцията, синът склопи очи със завещанието: „Пазете конституцията, издигайте престижа на царя!“

Идеите-двигатели на съвременна България са: Нация, Демокрация, Земя и Труд.

Първите сеячи на тия идеи са Петко Каравелов и Андрея Ляпчев.

Публ. във в. „Андрей Ляпчев. Поменен лист по случай пет години от смъртта му.“ Редактира и издава комитет от млади негови идейни последователи. Брой единствен, София, 25 декември 1938, с. 2, 25.

 

* * *

СИМЕОН РАДЕВ
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СИ ОТИДЕ
(АНДРЕЙ ЛЯПЧЕВ)

В началото на миналия век, в с. Нъте, Мъгленско, една тълпа заобиколи на Великден, църквата, за да потурчи богомолците. Едни се потурчиха, други бидоха изклани. Някои, малцина, се спасиха и се разпръснаха по Македония. Едно от тия избягали семейства, Доревците, се засели в Ресен. От тях е рода на Андрей Ляпчев.

Аз помня майка му, баба Неда. По лице тя приличаше на древните сибили. По сърце бе лъвица. В конака, през дни на смут, тя отиваше заедно с чорбаджиите. И никой не смееше да говори така високо като нея за сиромасите и българщината. Християните се удивляваха на нейната дързост. Турците я тачеха.

Тази необикновена жена не можеше да не откърми синове достойни за нея. Най-старият, Георги, деец по Църковния въпрос, лежа в затвора в 1868 г., наклеветен от гърците. Най-младият, Никола, деец за освобождението на Македония, умря през въстанието на 1903 г., пребит от турците. Те бяха шестима братя. Народният дух те сукаха всички с майчиното си мляко.

Народният дух, това бе, преди всичко друго, отличителния белег на Ляпчева. Той бе човек от Възраждането. Към тая епоха той принад-лежеше и по вяра и по разум. Затова двете страшни болести на днеш-ното време: обезсърчението и утопията, не можаха никога да го засегнат.

Младините на Ляпчева бяха буйни. Той бавно узря за голям държавник. Но и Пенчо Славейков бавно узря за голям поет. Тоя род хора са като доброто вино: годините ги осъвършенствуват. Напредъкът на възрастта у Ляпчева бе наистина непрекъснат възход на ума. Той старееше в разцвет, а това бе голямото обаяние на неговата личност. Защото няма нищо по-хубаво у един народ от млади с пламък и стари с мъдрост.

Ние правим голяма разлика между мъдрост и наука. Ляпчев имаше и двете. На млади години той бе чел много и може би някак разхвърляно. Но в много насоки на мисълта неговите познания бяха основни и той никога не спря да ги разширява. Запознат с много култури, той нееднакво ги възприе. Той нищо не взе от русите и твърде малко от французите.

Две решителни влияния се бяха упражнили върху му: едното английско, другото немско. От англичаните той бе взел индивидуалистичното схващане на държавата и възгледите си върху конституцията и парламентаризма; от немците - идеята за историческото развитие. Понякога тия две влияния се сблъскваха в неговата мисъл; но в своето държавно изкуство той гледаше да ги доведе до помирение. В действителност, той бе човек на принципи, но не и на догми, защото тия две неща не са равнозначущи.

Човек на мисълта, Ляпчев не бе особено бележит нито като оратор, нито като писател. За Жорес се казваше, че у него жестът предизвиква словото и словото предизвиква мисълта. У Ляпчев обратното: у него мисълта с мъка търсеше словото. Но затуй каква съдържателност в неговите речи и писания! Фразите му са обременени с мисъл, както овощно дърво с голям плод. И, както у Каравелова, между тях срещате афоризми, в които една обширна мисъл се е събрала и блещи както в някой кладенец, привечер, луната.

Голям бе Ляпчев по ум. Голям бе и по сърце. „Со благо и со кротце“ не бе само метода на държавник. Тя бе и душевен вик. Ляпчев повтори тоя вик и при смъртния си одър. Последните му думи бяха думи за обич и сговор между българите.

Той умря като вярващ, с разпятието пред него. Но вярата в Бога е неразделна от вярата във вечната правда. Затова, преди да склопи очи, той искаше да види, с един пророчески взор, българските земи в сияние.

Пред тоя образ на бъдещето ние, неговите съграждани от Ресен, взехме сбогом от него.

Публ. във в. „Зора“, бр. 4306, 11 ноември 1933 г., с. 1.

 

* * *

 

СИМЕОН РАДЕВ
29 СЕПТЕМВРИ 1918: СОЛУНСКОТО ПРИМИРИЕ
СПОМЕН ЗА АНДРЕЙ ЛЯПЧЕВ

 

Една жестока съдба пожела, щото на два пъти да преживея от най-близо разпятието на България: в 1913, когато ходих в Букурещ за под-писването на договора, носещ името на тоя град; в 1918 г., когато отидох в Солун за сключване на примирието. Другите преки участници от името на България в тия събития, тъй трагични за нас, са всички преселени във вечността. Tе склопиха очи без да видят делото на нашите врагове рухнало, и българските завети пак засияли. По-щастлив от тях, аз често мисля за тяхната скръбна участ. Днес, при годишнината на Солунското примирие, моята мисъл лети към Андрей Ляпчев, и аз назовавам неговата безутешна сянка.

Когато през август 1918 г., в отпуск от Македонската дивизия, отидох да видя Ляпчева, той бе загрижен за изхода на войната, но не ча-каше другояче нейния край освен чрез продължение на общата борба с нашите съюзници, той ми каза:

- Ще заминавам скоро за Берлин, дето има да водя важни преговори. Ти ще дойдеш с мене. Имам нужда от тебе.

На моята забележка, че не съм вече на служба (през 1917 г. бях си дал оставката от своя пост на пълномощен министър в Берн), той възрази, че това няма значение.

През тоя период аз бях често при него. Макар да принадлежахме на две различни партии, които силно враждуваха помежду си, той показваше към мене, особено от няколко години, извънредна благосклонност. От своя страна аз все повече ценях ширината на неговия ум, добротата му, и тая дълбока житейска мъдрост, която постоянно бе расла у него заедно с опита и с възрастта. Една вечер той ми каза, че работите на фронта вървят много зле. Пробивът на Добро поле бе вече станал. За спиране на войната у него нямаше нито мисъл. Неговото мнение беше напротив, че трябва да се извърши един върховен опит за да се спре неприятеля. Той ми разправи за една постъпка, която тоя ден бе направил пред Главната квартира.

- Поисках - каза той - да оттеглят веднага трите дивизии, които са оттатък Вардара и да ги съсредоточат на Бабуна планина. Отговориха ми, че българската войска не може да напусне една българска земя, взета и държана с толкова кръв.

Той бе много потиснат че неговия съвет не послушаха. През следващите дни положението се много влоши и стана явно, че то не може вече да се удържи. Една вечер викнаха ме в Министерския съвет и Ляпчев ми каза:

- Не остава друго освен примирие. Тръгваме подир някой час за Солун. Ти си в делегацията. Иди да се приготвиш.

Това бе за мене пълна изненада. Той нищо по-рано не бе ми казал.

Потеглихме през нощта. По пътя се научих, че нас придружавал управляващия Американската легация. Добрия и безобиден дядо Мърфи! Какви ли не легенди се създадоха около името му! В някои кръгове в чужбина, кръгове които трябваше да бъдат по-добре осведомени, се помисли - и се писа, - че той, с много хитрост, с лъжовни обещания, убедил българското правителство да се отдели от съюзниците си и да сключи примирие. У самите нас мнозина вярваxa, че той спасил България от нашествието на нашите съседи. Народната признателност се изрази трогателно към него. Назоваха се улици на негово име. Когато седем години след това в 1925 г., поех поста си във Вашингтон, хората, които срещнах в Министерството на външните работи, ми изказаха голямото си учудване от шума около името на техния скромен, никому непознат колега в София.

- Той не е имал никаква мисия - казваха ми те - и ние продължава-ме да се питаме какво е можал той да направи за България.

В действителност, мистър Мърфи се присъедини към нас съвсем случайно, в последния час. Григор Василев бе се заел, на своя глава, да го убеди да придружи делегацията, с надежда, че той ще помогне като застъпник на принципите на Уйлсъна. Мърфи бе ирландец, имаше, макар и стар, горещо сърце и обичаше България. След кратки колебания той се съгласил. Правителството прие готовността му. Аз си припомням неговото неловко положение, когато съглашенците отказаха да го допуснат в Солун. Пък и да бе дошъл за него там нямаше роля. Клемансо не щеше да знае за принципите на Уйлсъна. А за самия Уйлсън Франше д`Епре говореше с явна досада.

- Тоя селски даскал - казваше той за него.

За борбата, която Ляпчев води в Солун, за хладнокръвието му, за това високо достойнство, което той запази в най-мъчните минути, ще говоря друг път. Ще отбележа само - защото тая му доблест принадлежи на българската история - дълбокото чувство на дълг и лоялност у тоя български държавник. На път за Солун, когато автомобила ни отнасяше в тъмната нощ към една постъпка, която ни раздираше сърцата. Ляпчев, разглеждайки разни възможности от страна на съглашенците, каза:

- Ако поискат абдикацията на цар Фердинанда, ще прекъснем преговорите. Ние имаме пълномощията си от него: на него няма да изменим. Българската корона няма да хвърлим пред краката на победителите.

Докато бяхме в Солун, Ляпчев стоеше напрегнат с всичките си ду-ховни сили. Но на връщане бе посърнал. По пътя от Дупница за Самоков ние срещнахме бунтовниците, които отстъпваха от боевете пред София. Те имаха озверени лица. Минахме през техните редове; не раз-браха кои сме.

- Да бяха ни познали - каза Ляпчев - нямаше да остане никой от нас жив.

Замисля се няколко мига:

- Впрочем сега, след всичко туй - добави той като към себе си - каква цена има нашия живот?

Той не предвиждаше в тоя час, че неговия живот ще бъде по-нататък за България тъй ценен.

Публ. във в. „Зора“, бр. 6979, 29 септември 1942 г, с. 6.