78 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ВИДНИЯ НАШ ЕТНОГРАФ И ИСТОРИК ДИМИТЪР МАРИНОВ

На 10 януари се навършиха 78 години от смъртта на Димитър Маринов.

Името на Димитър Маринов (14 октомври 1846, Вълчедръм – 10 януари 1940, Рилски манастир) е достатъчно известно както сред нашата научна общественост, така и сред широката читателска аудитория. Той е един от най-изявените ученици и последователи на учителя си Кръстю Пишурката. 

Още през времето на Българското възраждане Д. Маринов се нарежда сред народните будители-книжовници, но и като един от най-видните събирачи на народни умотворения. След Освобождението Д. Маринов последователно е вестникар, съдия, директор на Народната библиотека и на Етнографския музей в София. Тясно свързано с дейността му на фолклорист е редактираното и издавано от него списание “Жива старина”. Той систематизира и издава в отделни томове на списанието и в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ сборниците „Вярванията или суеверията на народа“ (1891), „Племената, влаките, задругите, семействата, имената и коровете в Западна България“ (1892), „Народното обичайно право“ (1894) и „Народна вяра и религиозни народни обичаи“ (1914). Те и днес са богата база за изследвания на етнографи и фолклористи.

Димитър Маринов е и един от първите изследователи на историята на българската литература, която подготвя за един кратък период и отпечатва през 1887 г. Но в българската историография неговото име остава завинаги свързано с един от най-видните български държавници и политици - Стефан Стамболов. Като член на Стамболовата Народно-либерална партия той е и редактор на нейния партиен орган вестник „Свобода“. В продължение на десетилетия той издирва и събира документи и сведения за Стамболов, които след като обединява в един представителен том издава през 1909 г. в изследването си “Стефан Стамболов и новейшата ни история. Летописни спомени и очерки”. Тази макар и недовършена биография на великия българин и днес, след повече от един век остава ненадмината и по фактологията и по своя език. Тя излиза от печат успоредно с двата тома на Симеон-Радевите „Строители на съвременна България“. Хронологически погледнато биографията е своеобразно продължение на Симеон-Радевия шедьовър, който така и не успява, а може би и не намира сили да продължи за времето на Ст. Стамболов след 1887 г.

Биографията на Стамболов доскоро беше библиографска рядкост и се нареждаше сред инкриминираните заглавия. Днес вече имаме не едно нейно издание и тя е достъпна за всички почитатели на великия българин, както и за любителите на историческото четиво.

Д. Маринов пише и история на родния си Ломски край, както и автобиографията си, която озаглавява „Спомени из моя живот или моята биография“. В спомените му се срещаме с едни от най-достойните българи живели на границата между XIX и XX век, когато той е сред приближените до Българския екзарх Йосиф, като редактор на екзархийския вестник “Вести”.

През Първата световна война Д. Маринов е областен управител на освободените от сръбска окупация Кавадарци и Прокупле. В последните години от живота си той се замонашва.

Досега е публикувана значителна част от неговото творчество и събирателска дейност, но архивното му наследство все още е непознато, тъй като то все още не е публикувано.

Сега ще имате възможност да се запознаете с няколко негови писма от 1903 г. до видния български политик, държавник и дипломат Григор Начович. Д. Маринов и Гр. Начович са тясно свързани и поради критичното им отношение към руската политика спрямо България и народа ни, както и с дейността на Начович като дипломатически агент и специален делегат на българското правителство на българо–турските преговори (1903–1904 г.) в Цариград. От тази кореспонденция нашият дипломат получава точна и изключително ценна информация за растановката на силите в турската столица, за развитието на революционното дело в Македония и Тракия, както и за вървежа на църковните дела и проблемите пред Българската екзархия. Начович успява да използва по най-добрия начин създадените връзки на Д. Маринов, както сред старотурците, така и сред набиращите авторитет младотурци.

Оригиналите на публикуваните по-долу документи се съхраняват в личния архив на Гр. Начович в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ в София. И сега читателите ще се срещнат с богатия и образен език на Д. Маринов, познат ни от Стамболовата биография.

Цочо В. Билярски

 

ДОКУМЕНТИ:

№ 1.

ПИСМО ОТ ДИМИТЪР МАРИНОВ ДО ГР. НАЧОВИЧ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО В КОЕТО Е ПОСТАВЕНА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ ОТ ТУРСКАТА ПОЛИЦИЯ, ЗА ПРЕКЪСВАНЕТО НА УЧЕБНИТЕ ЗАНЯТИЯ В БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА В ЦАРИГРАД И ЗА ОТНОШЕНИЯТА С ДЕЙЦИТЕ НА ВМОРО.

ЦАРИГРАД, ОРТА – КЬОЙ, 10 МАЙ 1903 Г.

 

Многоуважаемий г-не Начевич,

Екзархията, мисля Ви писах, е под формален полицийски надзор; двама тайни полицейски агенти седят дене и ноще пред канцеларията на Екзархията и с това доказват, че чиновниците са под наблюдение. И скръбно, и тежко е на човека да гледа как двама полицейски агенти кършат лист по лист, клонче по клонче от оня ореол, с който е обкръжен за българите във вилаетите това свято всенародно учреждение – придобито с толкова мъки, страдания и жертви. Тукашните българи и българите във вилаетите вярват, че Екзархията е така силна и мощна, щото в нея и от нея да могат да видят някаква подкрепа и застъпничество, а пък стават втрещени, когато виждат в дело, че тя се намира в такова също безпомощно състояние, в каквото се намира и всяка българска община. Наистина, това се дължи на руската дипломация и на бившето правителство, но чудното е, за тая полицейска мярка никой не протестира, а не мисли и да протестира. И това мълчание види се дава кураж на полицията.

Мнозина тълкуват, че тая земена мярка е резултат на някои разкрития из вилаетите, където има арестувани стотици учители. Дано не бъде истина.

Онзи ден по заповед от училищния отдел бидоха прекъснати преподаванията във всички тукашни български училища: основното, класното и семинарията, и учениците разпуснати. Тая мярка внесе още по-голямо смущение и в тъй развълнуваните духове и се претълкува, че тя е земена вследствие на някаква постъпка от страна на тукашното министерство на полицията. От обясненията обаче на висшите чиновници, излиза, че тая мярка е земена от други съображения. Не зная, как ще погледнете вие тамо на тая мярка, обаче аз, а с мене и всичките тука я намират неуместна и необмислена. Наистина имаше няколко учители като действующи членове в тукашния комитет, обаче те бяха в семинарията. Ако речем, че с това разпореждание се искало да се изпратят учителите компрометирани, та да се избавят училищата и Екзархията от неприятности – това можеше да се постигне, ако бяха се изпратили само членовете в комитета, а другите учители в семинарията и другите училища да бяха продължавали преподаванията и да свършат изпитите си, толко повече, че бяха останали още малко дни. А сега учениците се разпуснаха не изпитани с отпускни свидетелства и губят цяла година. Злото обаче, в случай че станат някои разкрития не се отстранява, нито за Екзархията, нито за болницата и семинарията, защото архимандрит Милетий, глав[ният] счетоводител Селджобалиев, д-р Данов и други главни дейци са на местата си и се наслаждават с пълно доверие на Н[егово] Блаженство.

* * *

Вчера Ви писах горните редове. Днеска се срещнах с една от учителките в училището в Пера, която ми съобщи следното. Като била при Н[егово] Блаженство и попитала, по какви причини се затварят училищата и прекъсват занятията толко безвреме, той бил уж казал: “Един от тукашните чиновници като му поискал пари от комитета и той не дал, го заплашили и той се оплакал в м[инистерст]вото, та поради и ние закрихме училищата. Тук се визира моята личност, защото само аз не дадох пари и само аз обърнах вниманието на Н[егово] Блаж[енство] върху голямата безразсъдност на архимандрита, Селджобалиева, д-р Данова и други, с това дето те основават комитет.

Дали г-не Начевич не е министерството писало нещо в Екзархията и дали в писмото не е изпуснало някоя дума, от която са разбрали и подозират, че съм аз писал нещо? Моля Ви съобщете ми

Ваш Д. Маринов.

Писмото надпишете не чрез Екзархията, а до поискване.

НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 2606, л. 45 – 46. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 2.

ПИСМО ОТ Д. МАРИНОВ ДО ГР. НАЧОВИЧ ЗА РАЗГОВОРИТЕ МУ С ДВАМА ВИСШИ ЧИНОВНИЦИ ОТ ОСМАНСКОТО МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ЗА БЪЛГАРО – ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ.

ЦАРИГРАД, ОРТА – КЬОЙ, 17 ЮНИ 1903 Г.

 

Многоуважаемий г-не Начевич,

Писмото Ви от 9 того получих. В отговор на това Ваше писмо, и в допълнение на предишното ми, ето какво имам да Ви пиша и съобщя.

Знаете, или помните, че Ви съобщих как аз тука съм завързал познанство с някои бейове, с които имах и имам случая да разменявам сегис–тогис нашите възгледи върху взаимните ни отношения. Тези лица са свободни към мене, както и аз към тях, поради моето искрено и твърде подкрепено с историческите факти из нашата и тяхната история, убеждение, че нашето и тяхно бъдеще се намира в тясно свръзка и дори зависимост.

Още додето бяхте, прочее тука, аз имах случай да се видя с двамина от тях, и двамата висши чиновници в М[инистерст]вото на вънкашните дела – единият вече Ви е познат (записахте му името) и другият не зная дали Ви е познат, но е син на неотдавно починалия Гази Михал бей заде Лутфулах бей – значи българска княжеска благородна кръв (факт, който се признава от самия бей).

Както Ви е говорено от великия везир и министрите, с които сте имали среща, и какво Вие пък сте им говорили – това, разбира се, знаете Вие самички. Горните обаче две лица претендират, че знаят всичко, и всички тия техни мними сведения ми ги съобщиха под най-строг секрет.

И двамата са младотурци – със свободни идеи и възгледи и с много горещо желание, щото да настъпи едно интимно и тясно приятелство между българите и турците – в което те виждат едничкото спасение както на Турция, така и на България. Те са партизани на един, не само търговско – промишлен и змеледелчески, но и политически, дори и военен съюз с България, която между всичките балкански държавици – е най-юначната и най-културната страна. В отношение към македонските области – те са наклонни да се даде на българския елемент такава преднина, както на самите турци – това обаче зависи от отношенията между България и Турция. Изложих възгледите им, за да Ви бъде по-ясно, от какви люде чух сведенията относително Вашата мисия и за мнимото мнение във висшите кръгове.

Когато Ферух бей съобщил в Илдъза за желанието на Княза да изпрати един свой доверен човек в Цариград, султанът се дълго колебаял, но повечето от висшите кръгове са посрещнали тая новина с радост. В тайното нощно съвещание, в което са зели участие не само всичките министри но и държавните съветници, маршали и някои бивши държавни съветници – се изказало общо такова мнение: “С България да сме в съюз и добри отношения всички признаваме за спасително, обаче при днешните обстоятелства при днешните условия това нещо е много мъчно. България стои на средата между “Освободител[ката] Русия” и “Завоевателка Турция” и се мята, ту на една, ту на друга страна. И днеска, когато се предлага с пращанието на един доверен пратеник за споразумение – и днеска още един край от дрехата й още стои в скутовете на Освободителката. Подобно положение и поведение никак ми не дава гаранция, та да изоставим днешната си, създадена от обстоятелствата, почва и да стъпим на нещо нетрайно, непостоянно, съмнително. Или “Освободителката” или завоевателката – средата не е допущима. Ако за България е износно да бъдем в обятията на Освободителката – ние не можем да бъдем техни приятели, но и те нямат право да искат това от нас; убедени ли са, че тамо не е тяхното спасение – ние сме готови, но на условия солидни и за тях и за нас. От 1894 г. пращат чети, устройват комитети, водителите се приемат от Княза, изпращат се пушки, барут и чети, събират се пари и т. н. Това всичко знаехме, и знаехме го от самите българи и не веднъж В[аше] Величество се отнесохте до Княза и до правител[ството], но нищо. Въстанието избухна, с всичките й опустошения; и тогава В[аше] велич[ество] се обърнахте към Княза, но неполучихте никакъв отговор (това Ви съобщавам буквално само, за да бъде положението пълно). Сега когато самите обстоятелства създадоха из под нашите крака яка и здрава почва, те се обръщат към нас. Забравят обаче, че 200 000-на армия се не събира всякога и лесно, нито пък нейното поддържание е лека работа. Нашето мнение е прочее: да не губим тая почва, тая 200 000-на армия да употребим по-скоро, колкото се може, според както диктуват нашите интереси и само когато сломим и България, като Гърция, тогава можем да влизаме в преговори с нея и нейния Княз – ако остане после крушението.”

Султанът послушал тия мисли с внимание и разпуснал събраните висши чиновници. После той лично зел малко друга посока, и телеграфирал на Ферух бея да съобщи, че ще се приеме пратеник. На днешния пратеник – казват тия двамата чиновници – са днеска предложили ясни условия, които той не е можал да приеме. Какви са били именно тия условия – прибавят те, ние не знаем, но знаем, че те са съдържали в себе си въпроса за комитетите и за военен отбранителен и нападателен съюз. На вечерята, дадена на Начевич ефенди (това Вие знаете дали е било, защото аз пръв път от тях тоя ден чух) е гонена тая цел, но не се постигнала. Вследствие на всичко това Начевич ефенди ще се върне с малък успех, и войната до наесен е неизбежна, защото повече ние не можем да държим 200 000-на армия, а да я разпуснем без никаква полза тоже не можем.

“Една война няма ли да бъде и за вас и за нас съсипателна?” – попитах аз един от тия приятели.

“Какъвто и да бъде изхода – за нас ще бъде все по-добре, отколкото да стоим [в] неизвестност. И знаете ли що – Маринов ефенди – ми притури натъртено и с любезен смях – ако ще се давим, ще се давим в дълбока вода. Русия заплашили ни пак, ние сме готови да се турим под покровителството на Германия и Англия. Само една втора Кримска война ще реши: ще живеем ли, или ще умрем. Пък и да умрем, ще умрем с калъча в ръка; тъй е Божията воля. Били сме силни, сега сме слаби. И само това става с нас ли? Испания и Австрия са живи примери. Какво можем друго яче да правим.” “И така войната е неизбежна – забелязах аз.”

“Да – тя е наложителна, додето вие държите това поведение.”

“Че нашето поведение повече е от коректно и лоялно днеска – забелязах аз, но вие види се искате да се възползувате от силата си и да ни нападнете. Но нямате ли предвид и тая възможност, че ще претърпите неуспех, защото Вие знаете, че нашата войска не знае да бяга: тя знае, или да мре, или да побеждава. Тогава, не ще ли бъде за Вас по-зле? Не е ли по-добре чрез едно мирно съглашение да се избегне всичко това?”

Той се засмя и каза:

“Ако ни победите, аш колсун; ще дадем без стеснение, защото с юначество сте го спечелили. Тука няма какво да се мисли. Наистина вие се биете храбро, но победата, за която Вие тъй горещо говорите, още е съмнителна.

За мирното съглашение – казах ви са всичките, но от Ваша страна трябва доказателства, че това искате искрено.”

“Опростете, Маринов ефенди, аз съм откровен с Вас, заради това и откровено Ви говоря. Вашето днеска заявление за мирно преговаряние прилича на Вашето народно “Ке го лажем” (това съм чул от Юсуф бей, който ви много добре познава). Няма да се оставим да ни лъжете. Начевич ефенди знае какво му е предложено; точното и бързо приемание на тия условия е едничкото средство да уталожи бурята и да предотврати належащата война. Преди всичко, дайте тука човек, с когото нашите министри биха можали свободно да приказват. Тоя човек познавате ли го?

- За кого ми говорите?

- За Вашия агентин. Може да го познавате, но аз го познавам и всички го познаваме по-добре. Той подписа махзара за окупиранието на Източна Румелия; той за едни пръстене претри прагищата на всичките министри и чиновници, додето му се не купиха, тъй сега и става в руското посолство, както при бившето, така и при сегашното. Е, на такъв човек може ли да се говори неща от характера на мисията на Начевич ефенди, а да не узнае Зиновиев? Това е невъзможно.

* * *

Ето това исках да ви съобщя, за което дохождах няколко пъти и в хотела и в Агентството, но не ви намерих. Тия сведения могат да са съвършено въображаеми заключения (това не зная), но че те са мненията на висшите тука кръгове – това е вън от всяко съмнение. И от последни някои разпореждания, виждам че злокобно делото се тика към тая своя развръзка.

Колко сте Вие, г-не Начевич били предвидлив! Помните ли, какво бяхте ми казали в дома си още в 1899 г. Аз помня думите Ви, и като че критически Вие очертахте бъдащето, което – днеска настояще – се ниже точно по вашите думи.

* * *

В София има много подкупени лица от висшето общество. Има двама–трима, които постоянно сноват между София и Цариград. Не ще бъде зле, ако полицията бъде будна и следи всички, кои идват в Цариград (думата ми е за някои висши бивши чиновници, депутати и адвокати) и ги следи къде и с кого се събират, като идват в Цариград.

Ако дойдете вторично, ще Ви съобщя с кого трябва да се видите и с Вашата способност да извлечете интересни сведения от тая област. (Това научих от един приятел. Цялото до тука после трите точки съставля тайна, която никой не трябва да знае освен Вас, защото е свързано с неприятности).

Другото можете да съобщите всекиму но писмото да не излиза из ръцете Ви, нито пък името из устата Ви. За г. Гешева тоже, поради възможни неприятности, не трябва да се знае нищо. Това остая на усмотрението на г. министра.

* * *

В. “Изгрев” издаваем в Кюстендил прави ми силно подозрение. Нека се види (тайно разбира се) кому се праща в Цариград, открито или в писмо. Него получават в Министер[ството] на вънкашните дела, превежда се на турски и се изпраща в двореца. Две–три ноти срещу България при бившето правителство, са съчинени на основание писаното в тоя вест[ник] статии. Подозирам силно, че тоя майчин син си стоплюва ръцете в тамошното комисарство. За последното само подозирам, за вредителството обаче срещу Княза и България съм напълно уверен.

Моето положение се влошава. И аз съм решил към 1-ви септ[ември] да си се върна в София. На Вас пак е моята надежда; аз вярвам, че все тъй ще бъдете благосклонни към мене както и досега. С Ваши няколко думи за мене, аз ще мога да получа съответствено място. Предпочел бих Народната библиотека.

С дълбока преданост към Вас

Ваш Д. Маринов.

НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 2606, л. 47 – 54. Оригинал. Ръкопис.

№ 3.

МЕМОАР - ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ ГР. НАЧОВИЧ ДО МЛАДОТУРЦИТЕ ОТ БЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД В ЦАРИГРАД, ИЗПРАТЕН ЧРЕЗ ДИМИТЪР МАРИНОВ ЗА НЕГОВИТЕ ВИЖДАНИЯ ЗА ПОДОБРЯВАНЕТО НА БЪЛГАРО – ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ.

[СОФИЯ, ПРЕДИ 24 ЮНИ 1903 Г.]

 

Сведенията, които ми давате от Цариград показват, че тамошните високи кръгове са много зле уведомени върху истинското положение на работите в България и в Македония. там мислят, че както  Гърция преди няколко години, тъй и България сега желае да разширочи границите си и за това бунтува българското население във вилаетите. Това убеждение е съвсем безосновно. Истина е, че гърците се стремят да завоюват Кандия и за това отвориха война на Турция и след поражението си се осмириха. И България едно време мечтаеше за Сан-Стефанска България и това беше когато Македония се търкаляше в тинята на невежеството. Сега, след 20 години, Македония се измени, училищата дадоха своя плод и македонците се стремят на свободен живот, отделен от българите и Княжеството. Както ние станахме неприятели на русите и сме против техните завоевателни планове, тъй и македонците са против Сан Стефанска България. Те искат да образуват отделна от Княжеството област, те искат македонска автономия. Ако турците разберат това добре, тогава ще знаят да намерят лекът на болестта.

Зная, че там очакват от една победителна война излизането от сегашното несносно положение; и те очакват изход от една война, защото имат криво понятие за положението на работите. По моето дълбоко убеждение Портата няма да има мира даже и ако победи десет пъти България. Напротив, колкото повече България се смазва, толкова повече македонците ще се оешават и ще правят пакости на Империята. Ако те днес са господари в България причината е именно слабостта на българското правителство, на което конституцията и симпатиите на населението свързват ръцете.

Неблагодарни от турското управление, лишени от важни правдини, изложени на всичките възможни гонения, македонците бягат в Гърция, Сърбия и най-много в България. Тука има 150 000, от които само в София 30 000 върху едно население от 75 000. Българите им съчувствуват, както турците съчувствуват на черкезите, на татарите в Русия и на мохамеданите в Индия. Младотурка Мурад бей е руски татарин, но щом се пресели в Цариград даде му се добра служба. Ако черкезите и татарите в Русия се подигнат няма съмнение, че турското население, зад гърба на В[исоката] порта, ще помага на едноверците си от все сърце, и ако не помага причината ще е неговото недостойнство. По следствие на това съчувствие македонците са честити в България, приемат се на всичките служби, правят търговия и са най-богатите. Има македонци и министри, и депутати, и адвокати, и владици, и свещеници и всички. Министрите тряба да им платят кюлчер, защото са влиятелни, даже Князът се бои от тях, защото могат да му сторят големи пакости. Понеже той не отваря война на Турция те все това говорят, че щели да пренесат бомбите от Македония в България, от Солун в София. От друга страна съчувствието на едно население не се унищожава с война, напротив, страданията още повече го уголемяват.

Понеже положението е такова, каква полза ще извади Портата от една война с България? Македонците си остават пак македонци и след войната те пак ще продължават атентатите си във вилаетите с още по-голяма сила, защото бълг[арското] правителство ще е по-слабо от сега. Даже и ако допуснем, че господството на султана се повърне за всякога до Дунава, македонците пак ще следват въстанията си, както ги правят сега, като си доставят оръжие и динамит през Солунския порт в рибени бъчви. Но турците след войната ще се върнат в своите граници и ще знаят, че и след победата си нищо не са извършили.

След нашето поражение ще нахлуят русите във Варна и Бургас, ще изпъдят Княза, ще го заместят с някой руски губернатор, ще донесат руски министри, генерали и полковници и нашата войска ще стане аванс и гвардата на руските войски: това ще е резултата от нашето поражение. В същото време обаче те ще си служат с македонците да подкопават основите на империята, без да може Портата да им обявява война.

В Илдъза знаят на много работи отколкото във Външното м[инистерст]во и за това не ни отварят война. Там знаят, че Македонските комитети не се подстрекават от бълг[арското] правителство, а от Австрия; там знаят, че Сарафов получава от Австрия милиони левове, динамит, пушки и проч., вчера един бивши м[инистъ]р ми каза, че по негово време македонците получили от Австрия 4 000 манлихерови пушки, които той пропуснал тайно в България, защото го заплашили, че ще го убият, ако се възпротиви. Там знаят, че Австрия размирява Македония с цел да я грабне, и за това в Илдъза искат не да водят война с България, а да направят съюз с нея. Те това там искат, но не знаят как да го постигнат, защото са пълни с предубеждения.

Но тоя съюз, когото и българите искат, не може да стане, освен ако се задоволят македонците, сиреч ако се внесат широки реформи в трите вилаета. Ако това стане, македонците, които днес викат Австрия да ги окупира, ще се бият рамо до рамо с турските низами против Австрия, па даже и против България, ако тя посмее да простре ръцете си към Македония. Тоя е изхода, когото ние българите желаем.

Ние го желаем без обаче да вярваме в неговото постигане, понеже хората на Портата са неспособни да се ползуват от уроците на историята. За да се уверите в това отворете протоколите на Конференцията от Топхане на 1876 и ги прочетете. Ако тогава Портата беше приела предложенията на тая конференция днес България щеше да е още турска област. Портата отхвърли тия предложения под предлог, че ще даде конституция и изгуби България, Босна, Ерцеговина, Тесалия и проч. А проекта на конституцията, който можеше да я спаси днес, отиде при Хати – хумаюна и Хати – шерифа.

Вашите приятели говорят, че приемат да ни отстъпят Македония, ако ги победим, че ще се подчинят на Англия и на Германия и проч. Това са думи на хора, които нямат понятие от патриотизъм. Един патриот недопуща пропаданието на отечеството си, а употребява всичките средства за неговото спасение. Както на 1876 Портата щеше да избегне катастрофата чрез въвеждането на някои променения, от които и самото турско население щеше да се ползува, тъй и сега тя ще избегне катастрофата и ще се отърве окончателно от македонските бъркотии, ако въведе реформите, които Начович беше предложил. Тоя е едничкият цяр и всеки други мъдрувания са детински приказки.

Българите не щат война, защото войната е безбожно нещо и после, защото знаят, че и ако са победители, пак няма нищо да спечелят. Както след Сливница, тъй и след нова победа и те и турците ще се повърнат назад без някое разширочение на границите, защото такива няма нито Австрия, нито Русия ще го допусне. Те искат бюрека да стои цял, защото не се благодарят само с част от него. Те и не желаят да има в изток силни държави, за да могат по-лесно да ги глътнат и да ги смелят. Българите са и против бунтуването на Македония, защото се боят, че Австрия ще намери причина да навлезе в тая област и Русия, за компенсация, ще завладее Цариград и Дарданелите. Франция, Англия и Италия ще гледат каква част от Турската империя да докопат тогава. Българите не желаят бунтуването на Македония, но не могат да ги спрат, защото са слаби и защото Австрия помага на бунтовниците и ще следва да помага.

И всичко това ще стане защото Портата нерачи да ощастливи  държавата последва примера на Япония и се цивилизува!

Днес в Македония един се труди, а други яде. Повече от хиляда села принадлежат на бейове и се обработват от клакаше, и на панагон, във всяко село има по един падарин, който пребира това, което беят е забравил да задигне. В 20-ия век такова управление не се търпи. И до гдето то трая революциите няма да престанат.

Какъв интерес има държавата да поддържа едно състояние колкото безправедно, толкова и опасно за самото нейно съществувание? Какъв интерес има държавата да обезправява милиони граждани, за да се хрантутят няколко стотин тунеядци, от които тя няма никаква полза. Разбирам, в предните векове, когато бейовете, които господаруваха над селата, отиваха да мрат за отечеството, сега обаче те мрат само от повреждане на стомаха и от пиянство. И за такива негодяи държавата се излага да загине!

Следователно, не в една война е спасението, а в реформите на областите. Щом тия реформи се въведат Князът, който днес трепери от македонците, и правителството му ще обуздаят комитетите, защото ще имат със себе си цялото обществено мнение в България. Сега това мнение е в полза на македонците и динамитаджиите, защото живота в Македония е невъзможен; след реформите то ще се обърне против македонците, защото те не ще вече имат причина да се бунтуват, понеже честта, живота и имота в Турция ще бъдат осигурени.

Реформите, като въвеждат ред, сигурност, правосъдие във вилаетите ще подигнат тяхното производство, защото ще обезпечат труда и имота. Под турското владичество България не изнасяше стоки нито за 20 милиона, сега изнася за около 100 милиона, нейният бюджет е тоже 100 милиона и населението е доволно. Тя има банки, земи, каси, осигурителни дружества, държавни железници, портове, войски, параходи, и всичко това постигнато в 25 години благодарение на редът в страната, на сигурността, на правосъдието, на честността. Колко по-много ще се добият всичките тия неща в Турция, ако и там се въведат преобразования?

Вашите приятели намират, че българите не биле искрени и се премятали ту към Русия, ту към Турция. Това е мъчно, но само по причина на македонския въпрос. Българите мечтаят за своята независимост, но македонският въпрос ги туря в голяма опасност. На нашата граница има сега 200 000 души турска войска и това ни прави да търсим покровители. Когато се премахне тоя въпрос българите ще имат само една мисъл: да бранят своята независимост. Тая независимост се заплашва само от Русия и по тая причина българите ще се прилепят към В[исоката] порта.

Вашите приятели говорят за покровителство на Англия или Германия. Не е ли по-добре да поправят управлението си и да напреднат и да се усилят, вместо да паднат под робство? Не е ли по-добре да задоволят македонците вместо да ги постигне участта на Египет, на Тунис, на Алжир, на Крит? Ние сме малък народ и не искаме да ни покровителствува никой, не искаме нито руси, нито австрийци, нито френци. Защо вашите приятели непоследват нашия пример? Не е ли той повече доблестен, повече съгласен с държавните интереси?

В Илдъза желаят да видят нашата искреност. Ние я имаме и ако не я показваме, причината са македонците, които са ни завладели и които, благодарение на австрийските интриги, са станали наши господари. Направете реформи, дайте им едно отечество и те тогава ще се отделят от Австрия и ще станат ваши и наши приятели, добри патриоти, готови да проливат кръвта си против Австрия и даже против България.

* * *

Тоя мемоар бях изпратил на Д. Маринов в Цариград през 1903 год. когато той беше още при Екзархията, за да го покаже на някои свои приятели млади турци от българско произхождение и сега високостоящи влиятелни лица, и след прочитанието да ми го върне.

НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 210, л. 1 – 8. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 4.

ПИСМО ОТ Д. МАРИНОВ ДО ГР. НАЧОВИЧ ЗА ВПЕЧАТЛЕНИЕТО МУ ОТ МЕМОАРА НА НАЧОВИЧ, С ПРЕПОРЪКА ДА БЪДЕ РАЗВИТА ИДЕЯТА В НЕГО И В БРОШУРА ЗА БЛИЗОСТТА НА БЪЛГАРИ И ТУРЦИ, ЗА ДЕЙНОСТТА НА ИВ. СТ. ГЕШОВ КАТО БЪЛГАРСКИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛ В ЦАРИГРАД И ДР.

ЦАРИГРАД, ОРТА – КЬОЙ, 24 ЮНИ 1903 Г.

 

Многоуважаемий господ. Начович,

Препоръчаното Ви писмо от 20 того получих заедно с вашето изложение.

На приятелите не съм още чел това изложение, защото единия, казаха ми е излезнал на лятно жилище [в] Ерен – кьой (Азия), и другия в Чампаята (Юскюдар) и дохаждат в града само през деня и могат се намери  само в канцеларията. Ще гледам обаче да се срещна с тях.

Аз още отнапред предвиждам, че редовете на Вашите мисли, ще им направят впечатление добро. Обаче въздържам се да говоря за тях после.

Друго ми дойде на ума, когато прочетох това изложение. Много хубаво ще бъде, ако то бъде преведено на турски и на френски, отпечатано в малки брошурки и разпратено до всичките тука видни турски сановници. Уверявам ви, че такива мисли, казани с такава откровеност те не са слушали, и ще им направи много добро впечатление. На младотурците, които искат посочените от Вас реформи ще дойде много добре, обаче има друга партия старотурци, с които е и султанът, такива широки реформи с конституция ще бъдат неприятни съвети, защото султанът лично е срещу всякакви общи за цялата империя реформи и срещу всяка мисъл за конституционно управление. Ето защо, преди да се напечата тая брошура – не е зле да се направи в смисъл такава, че ние и турците сме един народ, с еднакви интереси, следователно за българите искаме равни права, каквито имат турците. Султанът и власт имеющите паши такива съвети ще слушат с по-голяма охота, та може и да ги изпълни, като се касае въпроса за тесен кръг права и реформи. От широки реформи и конституция старите турци и султанът  се боят; а ние днеска с тях имаме работа. На моите приятели Вашите мисли ще направят добри впечатления, но и тяхното желание – в същата смисъл – е само мечтание, защото главния фактор във всичко – султанът не иска дори да чуе за подобни мисли. Аз мисля, че за реформирание изобщо на монархията времето е отдавна минало. Ние трябва сега да гледаме да изтръгнем някои облаги за нашата народност, та после виде щем, какво трябва да се прави. Да се действува върху някои паши и видни държавни сановници, а особено върху султана чрез седем – осем души приближени до него паши и бейове – има повече от всякога друг път нужда; но кой ще действува. Да се действува най-лесно и най-възможно е да се събира човек с тях на обеди, вечери и разходки, а за това се изисква воля, умение и пари. Няма да го земете за никаква инструкция против когото и да било, ако Ви кажа, че такова лице няма в Цариград. Не мога да зема мястото на г. Гешева и нямам ни мисъл за подобно нещо, та следователно, туй което ще Ви пита, носи характер само на побуждение от дълбока обич към отечеството. Г-н Гешев за днешните времена не е за Цариград и за тоя пост. Макар и да получавал скромна сума представителни, които му се дават, не да прави от тях свой доход и капитал, а да ги употреблява за нуждите и интересите на отечеството – досега – ето от как съм аз дошъл три години – а така също и по-преди – не е дал нито веднъж, нито обед, нито вечеря, нито вечеринка, нито бал, макар че е бил викан не веднъж от някои представители европейски. В това отношение, от нас по-горе стои дори персийския посланик. А знаете, че (за оставим чуждите посланици) за благоприятно въздействие върху умовете, мненията и мислите много спомагат тия вечеринки и обеди. И представителите европейски, които имат и сила и мощ, тук разполагат мненията на държавните тукашни люде чрез подобни вечеринки. Благодарение на това уединение – аз ще го нарека – на г. Гешева, той стои много и много далече от висшите турски кръгове и не е в състояние – това подчертавам – да каже нищо, нито да въздействува нещо. Като пример на неговото далечно стояние от тия кръгове е и епитета, когото му дават – Кетхуда (капу кехая) – епитет, който не е даван на другите наши агенти до него. Ето прочее, кое лице ще може да въздействува сега и по кой път върху известни държавни мъже. Ако се пише нещо подобно днеска в министерството, че се действува – знайте положително че не е вярно. Вашите мисли, както Ви и по-преди съобщих, не може да ги каже някой русофил, а още по-малко лице, на когото подписа стои на един акт срещу отечеството, диктуван от Русия?

За накитите на г-жа Гешева, не е важен въпроса; аз мисля, че Ви разправих веднъж у Вас дома. Тогава беше ми съобщено, като дневна новина в агентството от един чиновник, който въпрос бе погълнал цялата деятелност, както на агента, така и на служащите. Сега беят приятел дойде та потвърди, че тия откраднати накити на г-жата са купени от м[инистерст]вото само да го махнат от главата си. Вайсман има тука в Цариград една сродница ли или държанка, избягала от София; тя е открила на едного от служащите в агентството, че в нея се крият важни писма и портретите на лица, които са в тайната полиция на Вайсмана. Срещу едно възнаграждение от 5 000 л. тя е готова да предаде тия писма, които съдържали важни открития. Чиновникът е съобщил на г. Гешева който преди 4–5 месеци нещо е донесъл с шифрована депеша на г. Данева, но тоя последния потулил работата. Сега същия чиновник е попитал Гешева да донесе ли на сегашния министър, той му казал, че няма нужда. Чиновникът е видял тия документи и уверява, че те съдържали важни открития за някои наши държавни мъже и други лица.

Съобщавам Ви за сведение.

С отлично към вас почитание

Д. Маринов.

НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 2606, л. 67 – 70. Оригинал. Ръкопис.

№ 5.

ПИСМО ОТ Д. МАРИНОВ ДО ГР. НАЧОВИЧ ЗА РАЗГОВОРА НА Д. МАРИНОВ С ВИСШ ТУРСКИ ЧИНОВНИК МЛАДОТУРЧИН ПО ПРЕДЛОЖЕНИЯ ОТ ГР. НАЧОВИЧ МЕМОАР - ИЗЛОЖЕНИЕ ЗА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ДА СЕ ПОДДЪРЖАТ ДОБРИ БЪЛГАРО – ТУРСКИ ОТНОШЕНИЯ.

ЦАРИГРАД, ОРТАКЬОЙ, 8 ЮЛИ 1903 Г.

 

Многоуважаемий господ[ин] Начович,

Писмото Ви от 28 м. м. получих.

Изложението на приятеля успях да съобщя само на едного от приятелите. Той изслуша до край съдържанието му, и после ето що ми каза. Съдържанието на неговите възражения, тъй да ги кажа, предавам Ви го колкото мога буквално и дословно, без никакво изменение, като вярвам, че тия възражения, бидейки откровени, без съмнение и от лице с високо положение, ще бъдат интересни, а може би и полезни.

“Приятелят – почна той, който изказва такива мисли, е далекоглед дипломат, а при това истински патриот. Обаче, види се, той не е запознат по-отблизо с нашите работи и с положението на държавните чиновници наши. Моля, предайте му моите мисли, но с една само молба, да остане моето име в дълбока тайна за него, както е и неговото за мене. Аз разделям всичкото писмо на приятеля на две части – продължи той. Първата част, която се касае до реформирането на империята, и втората част, която се докосва до правдините или реформите за във вилаетите европейски. Първата част съставлява и наша мечта – мечта на всичко, що е младо, честно и напредничаво турско и която мечта е потопила в Босфора с десетки хиляди млади турски синове, която е изпратила във влажните тъмници стотина други такива синове, както Фуад паша, която е прокудила хиляди трети такива синове в чужбина, и която най-накрай е подвъргнала под строг полицейски надзор четвъртата част от тая интелигентна млада турска сила, която още се намира в Турция и е свидетелка на всекидневни неправди, кражби, насилия и други тям подобни корупции. Но … тя е мечта, и ще бъде само мечта, додето е жив сегашния господар (Ефендимис), който не търпи и не може да търпи никакви преобразования.

Следователно, върху тоя въпрос не само дума не може да стане, но дори и мисъл. Така ще върви, додето се сгромолясаме – сгромолясаме, казвам, защото и всичките други принцове, които имат право да наследяват престола, са все такива невежи; възпитани от евнуси и стари имами. А да се унищожи цялата династия – е дело абсолютно невъзможно в нас.

Сега да преминем към втората част, а именно до реформите за във вилаетите.

Вие, всички се основавате на чл[ен] 23 от Берлин[ския] договор. Незная как мисли Вашия приятел, но ние тука на Босфора сме убедени и твърдо убедени, че тоя чл[ен] се вмести тогава от силите с явна видима цел, никой да се не приложи, защото иначе щяха да постъпят, както с Източна Румелия и с Ливан. Пустотата на тоя член се вижда, не само от неговата редакция, но оше и от факта, че и днеска после 25 години той е неприложим, нещо повече, и самите сили, както го вместиха дори и не мислят сериозно да го приложат, защото, ако имаха и най-малко сериозно желание – до сега той щеше да бъде хилядо пъти приложен. На първо място неговото прилагание се неиска от Русия и Австрия – факт, който се утвърди от неотдавно предложеният от тях проект за реформи във вилаетите; това те правят – ние знаем, защото в техен интерес е да има в Турция всякога неудоволствие, та в удобен момент да разделят наследството от империята. На второ място неговото неприлагание блазни Италия за Албания; на трето място Германия ни крепи сега силно, защото пък тя чрез колонизация иска един ден да посочи на цяла Европа, че Мала Азия дори до Месопотамия е гъсто населена с немци – колонисти, следователно протектората, па и владението над тая страна е нейно преимуществено право. Остават две държави: Англия и Франция. Англия би можала нещо да помогне, но додето вие – българите – миришете на московщина, до тогава – тя ще поддържа неизменено статукво-то.

Ето ви и историята на 23 чл[ен] от Берлинския договор, от гледна точка на Европейските сили.

Да дойдем сега да го разгледаме от гледна точка на Илдъза. Аз казвам на Илдъза, защото, както споменах и по-горе, ние искаме реформи, коренно преобразование не само за едни европейски вилаети, но за цялата империя. Следователно, прилаганието на чл[ен] 23 от Берлинския договор от страна на Илдъза, или по-добре казано от султана е толкова възможно, колкото да съживи човек Абдул Азиса. Днешният господар, както изобщо, така и частно, е до толкова противник за всяко преобразование, щото само ако му се напомни за чл[ен] 23, т. е. за реформирането на вилаетите, той пада в изстъпление до самозабравяние и лицето, което се осмелило да му изкаже такава мисъл, губи, или главата си, или званието, чина и имота си. Той се разтреперва цял – целиничък, пребледнява и получава един вид полуда. Лекарите строго са забранили да му говорят за подобни работи. Осмеляват ли се някои от посланиците да му загатнат за подобно нещо, той не вкусва по цели дни. Ето защо много рядко приема посланиците, и приеме ли, тълмачът му предава само такива думи, които са нему приятни, или в много мека форма. Следователно, доброволно прилагание на някакви реформи във вилаетите е немислимо. Това е пък другата страна на историята на чл[ен] 23 от Бер[линския] договор, от гледна точка на Илдъза.

И тъй, чл[ен] 23, погледнат от която щете гледна точка, е неприложим.

Вън от него, сега да видим, по кой път и в каква форма може да се подобри положението на населението във вилаетите.

Научавам се, че вашето правителство, чрез своя тук пратеник г. Начовича, предложило подобрения в смисъл на 23 чл[ен]. Доколко е вярно не зная, но утвърждава се за положително, че великия везир не е смеял да доложи предложението на г. Начовича в такава форма, в каквато той му е предал – освен ако сам вашия пратеник е говорил лично на султана и то на турски, защото, ако му е говорил на френски – преводачът не е смеял да му предаде точно по причини, за които ви споменах по-горе.

И тъй, пресечен пътя от самия господар за едно миролюбиво и доброволно подобрение участта на вашите сънародници във вилаетите, на вашето правителство и на вашите политически дейци остая друг единствен път – пътят на революцията, краят на която ще бъде война.

Революционният начин, който се практикува от 1894 година насам, и който се дирижира от вашия Княз и вашите държавни мъже, а подклажда от вашите поети и писатели доведе до тия резултати, които виждаме всички.

- Опростете, - се намесих аз, позволете ми да Ви поправя в една грешка.

- В коя именно?

- В тая, дето вие утвърдително казвате, че революционните движения са поддържани и дирижирани от Княза ни и от държавните ни политически мъже. Тука имате грешка.

Той се изсме, помълча и каза:

- Вие сте ми гост, и аз нямам право да Ви оскърбявам, като Ви задам въпроса: в това нещо Вие самички убедени ли сте – аз Ви заявявам по един най-формален начин, че моите думи са верни, защото се основават както на писмени автентични документи, така и на съображенията на самите ваши вестници. Уверявам те, господ[ин] М[аринов] – че ако дойдехме до един трибунал и представяхме, ти своите и аз моите данни – мутлак вие ще бъдете осъдени, ще изгубите давията. Но да оставим тоя празен спор, а да дойдем на думата си. Резултатите са ясни, видими дори и осезателни.

Нашето правителство, или по-добре казано султанът, макар и бавно, но върви здраво из пътя, който му чертаят интересите на държавата. Макар и малко мъчно, но революционните дейци ще бъдат изтребени. За да се не подновят пак, султанът ще отиде по-далече: чрез една война да съсипе и огнището на тия движения – княжеството. “Приятелят казва, че една война с княжеството ще излезе съсипателна и за двете страни; той е прав; обаче, нима днешното положение на работите е не по-малко съсипателно за империята. Да поддържат 200 хилядна армия, лека работа ли е. зная, че резултатите на една война с княжеството са неизвестни, обаче друг изход няма. Победим ли ви, ние сме сигурни, че революционните движения ще престанат, едно защото надеж[дата] на населението, която питае на княжеството и която поддържа революционно движение между него ще изчезне, а друго, защото ние ще съумеем с помощта на другите елементи – гърци и сърби, да земем някаква мярка и да турим такива прегради, щото едно подобно движение да не бъде възможно вече. Победите ли ни – не вие сте, които ще се ползувате от победите си; тука ще се появят такива други сватове (мусафарлер), пред които вие и ние ще бъдем скромни и покорни булки. В случай пак, че се яви Русия на Бал[канския] полуостров, тогава – както ти го бях споменал и по-преди – един протекторат английски е дело свършено, пак тогава мисли Англия какво трябва да прави, за да запази Дарданелите и Босфора за себе си и за своята всесветска търговия.

- Но войната ние избягваме, и ще избягваме до край.

- Празна дума. Вие фатално, ако се върви по тоя път, фатално ще бъдете въвлечени в нея. Нека предположим, че вие избягвате войната, и че и нам се наложи да ви я необявяваме. Нашите обаче ръце за във вътрешността на вилаетите са развързани, и ние ще отидем до край относително приетата система: няма училище да оставим, няма учител и свещеник да задържим; владиците ви и Екзархията ви – за която се имат данни, ще изпъдим по-заможните и събудени граждани и селяни ще разсеем по азиятските градове, интелигентната част, ако остане, ще натъпкаме в тъмниците – а пък простата маса подвъргната под Партиаршията и администрацията, няма никога ни да помисли за революция. Това поведение ще бъде одобрено от Русия и Австрия, ще бъде дори подпомогнато от Гърция и Сърбия – вие, които сте близки и по кръв и по чувство с тоя народ – ще можете ли да стоите равнодушни? Аз не вярвам; и ето защо, войната с нейните следствия [е] фатално положителна. Аз ви говоря като турчин, но незная защо – имам голяма симпатия към вашия народ.

- Защото сте от българска кръв – го пресякох.

- Може би – отговори той; обичам българите; те са трудолюбиви и честни люде. Гърците и ерменците са експлоататори, безчестни и неверни и другари и слуги. Мене е жал за тоя народ, като гледам как го мъчат сега във вилаетите. Но какво може друго да се стори …

- Дайте им правдини, ако не друго, то поне колкото имат турците, и вие ще видите, че той ще се превърже при вас – го прекъснах.

- Туй щях и аз да кажа – отвърна приятелят. На цялата тая картина, нека обърнем другата страна, и да видим дали не ще бъде по-лесно да се дойде до един такъв резултат, който е желателен и от нас и от вас и спасителен и за две страни и за двата народа.

Казах го и пак го повтарям и подчертавам: нашият господар по невежество ли или по възпитание, но той е голям противник – смъртен противник на думите: автономия, реформи, конституция а пък формите на управленията, както се подразбират в тия думи са немислими в неговото царувание. Той не може да слуша да му се говори за права на населението в една област, вън от тия, които той може да даде. Колкото е неотстъпчив пред едно общо понятие на правдини за една област – толкова пък е слаб към правдини на един народ отделно, които те искат от него като милост, като белег на добра воля, или като награда за известни услуги. Ето според мене пътят, където, като се тръгне, може да се стигне, и по-лесно, и по-леко, па и по-бързо. Ако вашия Княз и вашите държавни мъже напуснат чл[ен] 23 от Берлин[ския] договор, и почнат да му разправят, че турците и българите са един народ, имат еднакви интереси, че миналото ги свързва по кръв, както Вие бяхте изложили във Вашия мемоар (За тоя мемоар аз ще Ви разправя друг път) и следователно ние и вие ще бъдем силни само ако сме заедно – ако му се говори, и ако се пише във вестниците ви на тая тема – аз, който имам претенция да познавам много добре нашия господар, никак не мога да се съмнявам, че той е готов да даде на българите – хубаво запомнете само на българите – такива права, каквито едва ли ще имат те в друга форма на управление. Я вижте, какви права имат гърците? Да получите и вие такива права – а ще ги получите само по тоя път, ако можете го убеди, че сте далече от Русия и че сте с Турция – вие ще бъдете на равно с турците, но ще ги и превъзходствувате. Представете си, да бъдат възстановени български владици във всичките епархии, да е свободно навсякъде да се отварят училища и да се зидат българ[ски] църкви, да има един военен и търговски съюз с княжеството със силата на който съюз, вашите търговци свободно да търгуват в Цариград и във всичките градове на империята, а нашите и ваши офицери взаимно да се спохождат, па дори и обучават. – Казвам – със светнало лице – приятелят извика. – Казвам, не е ли резултат напълно желаем от вас. Тогава и във всичките административни и съдебни учреждения ще бъдат предпочетени българите пред гърците, ерменците и други.

Ето тая политика трябва да водят вашите, ако искат да избягнат войната, иначе тя е неминуема.

Решат ли, че последната политика е предпочтителна, тогава на първа ръка, както в Цариград, така и във вилаетите – за агент и търговски агент да се изпратят людие, които да бъдат известни на нашите държавни мъже със своите чисто национални чувства и пред които те – нашите държавни людие, ще могат без страх да си изказват мненията, както аз пред тебе. После, както то беше във време на Стамболова, във вестниците, поне правителствени, да се явяват често статии в полза на едно турско–българско сближение – които статии ще следят да се превеждат и в нашите вестници и съобщават на господаря, и по тоя начин ще може да се дойде до един бляскав резултат. Ако кръстът и полумесецът не могат да бъдат съединени по религиозни съображения – каза приятелят – то Лъвът и Турата могат да бъдат съединени за благото и на двата народа. Нека се забрави миналото, а да гледаме на бъдещето.

“Да, казах аз, всичко е добро, но вие трябва да почнете; от вас зависи да направите първата стъпка.”

- Недоверието спъва всичко. Нека вашите държавни мъже разсеят това недоверие, и всичко е възможно.

Така се свърши нашият разговор. Има мисли, изказани малко прикрито, но има и много, изказани съвършено открито. Може би всичките мисли да не са съгласни с възгледите на нашите държавни мъже, но уверявам Ви, из устата на тоя, иначе много добър, турски държавен мъж се изказват всичките. Много малцина ще бъдат, които питаят наистина враждебно чувство към българския народ. Можало би много да се стори, но предварително трябва да се премахне това недоверие.

Аз изпълнявам една своя към Вас обязаност, като излагам тия мисли на приятеля. Можете да ги прочетете, комуто Вие намерите за добро.

С почтително поздравление

Ваш предан Д. Маринов.

НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 2606, л. 55 – 60. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 6.

ПИСМО ОТ Д. МАРИНОВ ДО ГР. НАЧОВИЧ ЗА МНЕНИЕТО НА ТУРСКИЯ ПОЛИТИК ПО МЕМОАРА НА НАЧОВИЧ, ЗА РОЛЯТА НА СТАМБОЛОВИСТКАТА ПАРТИЯ В БЪЛГАРО – ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ, ЗА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ В БЪЛГАРИЯ И ДР.

ЦАРИГРАД, ОРТАКЬОЙ, 15 ЮЛИ 1903 Г.

 

Високоуважаемий господ[ин] Начович,

Писмото Ви от 10 того получих.

Вчера Ви телеграфирах в смисъл, както ми бяхте посочили. Напълно съм съгласен с идеята Ви да бъдат обнародвани моите бележки.

Писмото Ви (изложението) не изпращам, защото още не съм го прочел на другия приятел, който както Ви съобщих, пренесъл се да живее през летните месеци в Ерен – кьой и дохаждал бил в канцеларията много рядко и то за кратко време. Ако обаче заповядате, аз веднага ще го предам на посоченото от вас лице за по-нататъшно разпореждание.

Онзи ден – в петък – имах пак свиждание с приятеля в Орта – кьой и между другите разговори, дойде пак до въпроса за отношенията между България и Турция. Той ми съобщи, че както в Илдъза, така и във Високата порта много голямо доверие имали на стамболистите и ме помоли да му обясня, кои от днешните министри и други държавни людие са стамболисти. Ето какво му обясних.

Думата и позволението на оная грамадна част от интелигенцията и държавните ни мъже, както и народа, която милее за чисто българските интереси са неправилно земени и отождествени с думата и названието стамболисти. Стамболисти са привържените последователи на Стамболова, когато привържениците и ревнителите на чисто българска политика, изходяща из гледна точка на националните български интереси грамадно повече. Стамболов не създаде националната идея, а тя го изтъкна на яве, защото той умея да се тури начело на тая идея; това бе обаче само из началото на борбата ни с Русия, когато в тая борба зеха участие, дори дирижираха борбата, лица, които нито до тогава, нито отпосле бяха със Стамболова. Такива лица бяха на пр. покойните: д-р Вълкович, Стоилов и Греков и живия днес държавен мъж г-н Григории Д. Начович, генерал Рачо Петров и много, много още други. За да се стесни, тъй да кажа тая идея от една обща – широка идея, на една тясна и частна партизанска програма има много причини, за които не е му мястото тука да излагам. Искам да Ви кажа – обясних на приятеля, че тука се много мамят, като мислят, че само тъй наречените стамболисти са борците за чисто националните интереси. В тая борба са участвували и участвуват много още други борци, но странят, защото в нас партиите се създадоха и съществуват не по идеи и принципи, а по личности. И следователно грешно е дето се мисли тука, че щом един мъж не е стамболист – то не е от борците за чисто националните интереси, както е погрешно и това, че щом човек се обяви за борец за чисто национална политика, казват му: “и ти си стамболист.” Ето защо и вие – натъртих думата – бяхте в грешка, като ми казахте, че за да се подобрят отношенията, трябва да се изпрати чист стамболист. Стамболист – значи патриот в тясна смисъл на думата, а – какво да го нарека – националист – е патриотин в широка смисъл на думата. Стамболисти са да кажем двесте – триста или повече интелигентни людие, когато националисти са две хиляди – три хиляди – всичко, що е минало през училището, всичките офицери, чиновници, граждани и пр.

- Но такава партия не съществува?

- Да, тя не съществува за сега, но вярвам в скоро време ще се създаде.

- И до тогава, пак аз съм прав, днешните стамболисти ще минават за истинските патриоти, и за това тука искат людие, на които на челото да бъде написано “стамболист”…

Дойдох си дома, и ето вече четири дни в мене се създава (руши, разваля) нова дума, изказана пред приятеля е тъй случайно, но която бе изходната точка на една нова идея, на която искам да Ви направя причастник.

Имаме шест главни политически партии: Стамболисти или народно – либерална партия; Цанковисти или либерално – прогресивна партия; Народняци, Радослависти или либерална партия, Каравелисти или демократическа партия, която се раздели на две: умерени и крайни демократи и Социалисти. Ако човек вникне в идеите и принципите, които преследват тия партии, ще намери една такава неразбория, щото едва ли ще може да разбере нещо. По принцип всичките са за конституцията – конституционисти (изключвам крайните демократи и социалисти, които са разрушители – републиканци), а пък на практика са несъгласни, значи – кариеристи; всички искат да бъдат на власт, всички искат министерски постове. Според мене, днеска няма нито прогресисти – либерали, нито народно – либерали, нито либерали и други, а има две групи, от които едната – грамадната – е за националните интереси, за национална политика, а другата – малка – е за чужди интереси, за чужда политика. Ето това е, и това трябва да бъде групировката на нашите днешни политически партии, такава трябва да бъде групировката на народа в нашия политически и обществен живот; ако тая групировка ще изникне и нова икономическа политика.

Дания преди 30 години е представлявала също такава картина, каквато представляваме и ние днеска. Пет–шест партии, от която нито една не е знаила, защо съществува и каква цел гони; независимо от това, имало е между тия партии две или три (също както днеска в нас), която е теглила към Прусия и от Берлин си палили лулата; за тях не е имало Данска политика, дански интереси. Другите партии пък, са теглили една на ляво, други на дясно – и Дания беше изпаднала и икономически, и политически: вътре сиромашия и западналост, а вънка – никакъв кредит и никакво уважание. Дошъл е Християн ІХ и се заел да премахне това зло. Като научил своите права, като крал, съгласно постановленията на конституцията, плюл на парламентарната корупция и избрал Еструб – человек честен, деятелен и просветен и нему повърнал управлението на страната. Естрюб избрал също такива другари, и непарламентарно (да се изразя с думите на нашите чудни и дивни парламентаристи) е управлявал страната цели 20 и повече години, без да е искал да знае, какво е болшинството на разложената камара със своите безпринципни партии. Лека полека той сгрупирал около себе си всичко здраво и непокварено и образувал оная национална партия, която издигна Дания в първите редове и я направи една от най-цветущите икономически страни в Западна Европа. Той се оттеглил мисля по-миналата година.

Ето за нас трябва такъв Естрюб.

Като размишлявах следователно върху новосъздадената в мене идея за национална партия, спомних си за Вашето мнение, да се издава един особен вестник, независим от никакви партии.

Днеска мисля е най-удобното време за подобен един вестник. В тоя вестник, като се разяснят какви са действителните права и прерогативи на Короната, съгласно конституцията, като се осветлят какви интереси икономически и политически ни свързват с Турция и Румъния, като се обясни следователно каква трябва да бъде нашата вътрешна и вънкашна политика, гледана от становище на нашите национални интереси – ще може лека полека да се сгрупират всичките видни дейци в една национална група и с това, като се неутрализира зловредното и разлагающе влияние на нашите днешни партии, да се даде полет на нашето умствено, икономическо и духовно възраждание. Така ще се приготви лека полека почвата за едно трайно благоденствие. Ако водителите на днешните партии и техните сателити – агитатори из провинцията се убедят, че те не могат да дойдат на министерското кресло и на власт през Народното събрание – ще се помирят и ще преклонят глава пред новото направление.

Такова е моето дълбоко убеждение, и тамо трябва да се дойде най-после. Както и да е, но за сега от един подобен вестник е необходимо нужно, който да приготви духовете за един български Естрюб, но не в смисъл на Стамболова, а на един друг деец.

Приемете, г-не Начочвич, уверение в моето към Вас високо уважение.

Ваш преданний Д. Маринов

П. П. В едно от писмата си бях Ви загатнал за мене. Четох, че за директор на библиотеката е назначен г. Ст. Заимов. Хубаво е станало. Дали за мене няма да се намери някоя подходяща длъжност, защото аз без друго ще напусна Ц[ари]град.

НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 2606, л. 61 – 63. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 7.

ПИСМО ОТ Д. МАРИНОВ ДО ГР. НАЧОВИЧ ЗА ПРОВЕДЕНИЯ РАЗГОВОР И С ВТОРИЯ МЛАДОТУРЧИН, ЗА ИЗЯВЛЕНИЯТА НА ФЕРУХ БЕЙ ПРЕД В. “НОВОЕ ВРЕМЯ” И ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ СЕРИОЗЕН БЪЛГАРСКИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛ В ЦАРИГРАД.

ЦАРИГРАД, ОРТА – КЬОЙ, 19 ЮЛИ 1903 Г.

 

Многоуважаемий господ. Начович,

В допълнение на писмото ми от 15 того, изпращам в дългото писмо, което сполучих вчера да прочета на другия приятел.

Разговорът ми с него, както около това писмо, а така също и около други някои въпроси, ще ви изложа друг път.

Тука са изненадани – поне така се преструват от разговора на Ферух бея с кореспондентина на “Н[овое] Време”. Те казват, че никой не е упълномощавал речения бей за подобен език, който напротив в някои свои части е в положително противоречие с възгледите на Илдъза. Моят пръв приятел ми говори много неща, между които засега бегло ви предавам само това, че в двореца тука имало много страшна и силна интрига срещу днешното правителство и срещу Княза; от къде е обаче тая интрига – той каза че никой не знае, или не рачи да ми каже. Имало в Илдъза съобщение, че народняците и цанковистите са толкова силни, щото това ще се види в най-близко време; имало сума анонимни писма изпратени до Княза със заплашвания, които анонимни писма се коват тука и в Белград. Той ми пошушна страшни работи, които аз не смея да Ви предам на писмо по никакъв начин. Едно ще Ви кажа, което вече потретено става банално, но пред историята и бъдещето на отечество и потомство, ако тия редове бъдат достояние на тая наша история ще Ви кажа: ако е имало някога наложителна нужда да имаме в Цариград за дипломатически агентин втори Вълкович, то е сега. Всякакви отлагания не на недели и месеци, а на дни и часове, води към гибелна катастрофа. Повече не мога Ви каза. Не се вдавайте на никакви византийски измислици.

Ваш предан

Д. Маринов.

Р. Р. Моля, бъдете тъй добър в изрезки и в плик да изпратите напечатаните бележки, понеже не зная в кой вестник ще бъдат печатани, а пък тука не получаваме всичките вестници, - такова е желанието на Н[егово] Блаж[енство] – да се връщат някои които се считат за опасни, та ги невиждаме никак.

НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 2606, л. 64. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 8.

ПИСМО ОТ Д. МАРИНОВ ДО ГР. НАЧОВИЧ ЗА УВОЛНЕНИЕТО МУ КАТО ГЛАВЕН РЕДАКТОР НА ЕКЗАРХИЙСКИЯ ВЕСТНИК “ВЕСТИ” И ПРЕДСТОЯЩОТО МУ ЗАВРЪЩАНЕ В СОФИЯ.

ЦАРИГРАД, ОРТА – КЬОЙ, 23 ЮЛИ 1903 Г.

 

Многоуважаемий г-н Начович,

Вчера Н[егово] Блаж[енство] Екзархът ми съобщи, че моята дължност – главен редактор на в. “Вести” се закрива по бюджетни причини, и аз се освобождавам от тая длъжност. Вследствие на това аз с Божията воля в събота – на 26 того ще напусна Цариград.

Това Ви съобщавам да не би да ми пишете нещо.

Ваш преданний

Д. Маринов.

НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 2606, л. 65. Оригинал. Ръкопис.