ПРОФ. НИКОЛА МИЛЕВ ЗА ХРИСТО БОТЕВ И ЗА НЕГОВИЯТ БИОГРАФ ИВАН КЛИНЧАРОВ

Проф. Никола Милев се утвърдява като един от най-добрите български историци, макар че научната му кариера продължава малко повече от едно десетилетие. Не случайно най-високите оценки за него са от неговите учители професорите Васил Златарски, Константин Иречек и Ханс Юберсбергер. Неговите научни приноси са от областта на най-ранната българска история, от епохата на турския феодализъм и Българското възраждане, както и от най-новата българска и балканска история. Въпреки че неговото творчество не е обемисто, то и до днес притежава високи научни качества.

Основополагащи са неговите изследвания за времето на Българското възраждане, като на водещо място сред тях са неговите „Фактори на Българското възраждане“, както и издирването и проучването на пътеписите на западни пътешественици преминали или пребивавали по-продължително време из нашите земи.

Неговият аналитичен и критичен ум се проявява още в началото на научната му кариера, когато пише голямо си изследване за Куберовите българи. По същото време излиза от печат и една от най-обемистите биографии на Христо Ботев от известния изследовател на революционното движение през Възраждането социалиста Иван Клинчаров (1 януари 1877, Пазарджик – 21 ноември 1942, София). Тук искам да вметна, че Клинчаров е и автор на биографии на Любен Каравелов и Васил Левски, както и утвърден археограф със сериозни постижения.

Биографията на Хр. Ботев е резултат на дългогодишни изследвания от автора на живота и делото му, като не бива да пропускаме и факта, че Клинчаров в този си труд за първи път въвежда в научна употреба и значително число новоиздирени от него документи, излезли изпод перото на поета-революционер, както и на спомени на съвременници и другари за него.

В рецензията си младият Никола Милев отчита достойнствата на труда на Клинчаров, но същевременно подлага на сериозна критика нейните недостатъци. Макар и сериозно критикувана в резултат на задълбочен анализ и познаване на използваните от Клинчаров извори, тя и днес представлява интерес, най-малкото от историографска и библиографска гледна точка.

Тогавашната научна практика е била научните рецензии да се докладват в съответния клон на Българската академия на науките (тогава Българско книжовно дружество). Докладчик на Никола-Милевата рецензия е бил научния ръководител на младия учен – професор Васил Златарски, който я представя на 11 октомври 1911 г. в Историко-филологическия клон на БАН. Наскоро след това отново проф. Златарски ще бъде рецензент и докладчик върху хабилитацията на своя любим ученик за католическата пропаганда по нашите земи.

Предлагам ви да прочетете по-долу приложената рецензия, дело на успешно прохождащия бъдещ голям български историк Никола Милев, който показва в нея завидни познания както за живота и дейността на поета-революционер Христо Ботев, така и за епохата на която ще се утвърди като най-видните нейни изследователи.

Цочо В. Билярски

 

* * *

НОВ БИОГРАФИЧЕН ТРУД ЗА ХР. БОТЕВ.

(Представено от В. Златарски в заседанието на Историко-филологичния клон на 13.X.1911.)

 

Иван Клинчаров, Христо Ботйов, биография. София, 1910.

Една голяма книга, която брои повече от 800 страници, посветена на едно от великите имена в нашата нова история, заслужава, без съмнение, да бъде сериозно и безпристрастно раз¬гледана. Българското възраждане, тъй богато с дела, още е тъй девствена област за историческата ни наука, щото всеки по-значителен опит, засягащ тая епоха, трябва не само да се отбе¬лежи, но и да се оцени по достойнство.

С всичката безпристрастност, която заслужава предмета и с всичката добросъвестност, с която критикът е длъжен да се отнесе към чуждия труд, аз ще се постарая да разгледам на това място книгата на г. Иван Клинчаров.

Г. Клинчаров, който преди няколко години даде на българ¬ската книжнина пълното издание на Ботевите съчинения, е искал с настоящата работа не само да изложи живота на Ботева, но и да обрисува средата и епохата, в която той е действувал. В първата част авторът е биограф и критик, понеже му се пада да премахне „старите лъжи, с които е изплетена съзнателно и несъзнателно биографията на поета“ и да ги замени „с действи¬телни (?) факти“; във втората той е историк.

Тази е била задачата на автора. Да видим сега, как е тя изпълнена.

Книгата е разделена на три части: 1. Живота на Ботева, (стр. 59-471); 2. Неговото обществено поприще (стр. 471-633) и 3. Литературното му наследство (стр. 633-813). Всичко това се предшествува от един дълъг увод (стр. 3-59) и се завършва с едно заключение (стр. 803-813). Тоя план е вероятно възприет от автора по практически съображения; той обаче е зле разположен и се отразява пакостно върху единството на книгата, като разпокъсва събитията. Така, например, в първата част, когато четем за живота на поета в Букурещ и Браила (гл. чет¬върта IV, 283 сл.) чувствуваме липсата на данни за Б. Р. Комитет. Планът да се отдели частният живот на Ботева от обществе¬ната му дейност сам по себе си не би бил лош, ако авторът бе турил границата в 1867 година, когато младият революционер престава вече да принадлежи на себе си, и най-малката случка от частния му живот е свързана с революционното му поприще.

Това за разпределението на материала. Що се отнася до съ-държанието, ние ще вървим по ред и ще следваме автора.

Уводът е бил очевидно предназначен в мисълта на г. Клинчарова да представи вътрешните и външни причини на на¬шето възраждане и да посочи генетическата връзка между тоя факт и българското минало. Така обаче, както е даден, тоя увод не отговаря на целта си. Нямаше нужда, за да ни стане понятна България от края на XVIII и първата половина на XIX век, да се връщаме чак в предхристиянско време, и дори чак в предбългарско време. Развитието на нашия народ и на Югоизточна Европа изобщо не е било исторически непрекъснато, за да дирим и установяваме връзките между далечното минало и една епоха, до която ние още допираме. Толкоз повече, че това далечно минало е обвито в гъста мъгла, в която може да се лута въображението, но в която не може да проникне изпитателното око на изследвана. Опасно е, при такива условия, да се вадят заключения, защото много „факти“, върху които те се градят, са или неверни или спорни. В такава грешка е изпаднал Клинча¬ров, когато говори за Крумовото законодателство против пиян¬ството. Да бе само споменал за мерките на тоя български княз, ние бихме могли да приемем, че въпросът е спорен и да минем по- нататък; но той, опирайки се на такава несигурна основа, отива до твърде смели заключения: „пиянството в България, което ста¬ваше един национален порок, лежеше дълбоко в условията на крепостническия режим; то беше немислимо без съществуването на последния, както днес употребата на спирта и алкохола е свързана с живота на капиталистическата държава“ (стр. 7). По-нататък авторът се опитва да ни обрисува вътрешния строй на ста¬рата българска държава - за който ние много малко знаем, за който във всеки случай тук не са приведени никакви свидетел¬ства - и тука още проявява една особена любов към екскурзии из области съвсем чужди на предмета: страниците тук са из-пъстрени с цитати от Augustin Thierry, Guizot и Holbach, които нямат никаква стойност на това място.

Но прилагането на модерния критерий върху обществените отношения в старото българско царство става причина, да изпада автора в груби грешки и да тегли фантастични изводи, даже от факти добре установени. Тъй, като говори за книжнината в двора на Симеона, той казва: „започна се едно систематическо произ¬водство на отрова, за да тровят народа“, - без да го смущава въпроса: колцина са били ония, които са се занимавали с този ужасен занаят, да правят „отрова“ за народа и без да му мине през ум, че произведенията на учените кръгове при преслав¬ския двор не са могли да проникват до народа, който сигурно още е живял със своите езически сказания. На друго място той вижда в Бориса „повече монах, отколкото културно-политически деец“ (стр. 103). Борис, обаче, е бил толкова малко монах, щото, когато политическото му дело - покръстването на българите - било застрашено от реакционните стремежи на неговия син и наследник Владимир, той напуснал килията и се завърнал обратно в манастира, едва когато управлението минало в яките ръце на Симеона.

Нека отбележим тука и други грешки, които стига да се посочат. На стр. 25 първият капитулационен договор на султан Сулейман с френския крал Франциск I се отнася към 1635, когато той е от 1535 година, значи сто години по-рано; по-долу (стр. 49) реформите на Абдул Меджид (хатишерифът от 1839 г. и хатихумаюнът от 1856 г.) се обясняват като резултат на си¬стематическите действия на еснафите(1). Тоя възглед е съвсем погрешен, защото никъде тези „систематически действия“ не се констатират. Всички турски реформи от един век и повече насам са плод на външно, европейско давление, или предизвикани от външна опасност, и за това са може би нежизнеспособни.

Ако авторът искаше да ни обясни зараждането на новото бъл-гарско общество, трябваше, без да отива чак до предхристиянско време, да се спре върху християнската община в Турция, това огнище, дето се съхраниха балканските народности. Трябваше да ни каже как, благодарение на солидарната отговорност, която всяко село е имало за сигурността в пределите си (според законника на султан Сулеймана), се разви и закрепна у християнското на¬селение чувството на общност в интересите, на солидарност; как, вследствие особеното държавно устройство на Турция, общи¬ната стана необходима пружина в управлението (данъците се раз¬хвърляли за известен период време и се събирали от местни хора, наречени в България бирници); как най-сетне религиозното различие между завоеватели и завоювани запази непокътнат ду¬ховния мир на раята, - как всички тези причини взети вкуп, създадоха един свободен местен живот, от който ще се развие по-сетне „народния дух“; трябваше, покрай влиянието, което са указали върху нашия народ търговските сношения със запад, да спомене за влиянието на руските войни, на гръцкото освобождение, както и за участието на българи в Гръцката завера и в сръб¬ските въстания, - за което свидетелствата изобилствуват, - за влиянието дори на Френската революция, което съвременните дипломатически документи констатират даже у турците(2). Авторът това не е сторил. Наистина, той говори на едно място за нахлу¬ването на татарите в България след Кючуккайнарджийския мир (1774) и за теглилата на българското селско население от тия неканени гости; това е вярно. Но този факт е незначителен пред оная страшна криза, която разяждаше Турция от 1792 до възцаряването на султан Махмуда и която у нас е известна под името кърджалийски времена: фискалните мерки на първия турски реформатор, султан Селим III, внесоха такъв смут в страната, щото правителството се оказа безсилно да възпре злото, което то самото бе причинило. Разбойнически пълчища кръстосваха европейските провинции на империята, а най-много българските земи, нападаха и обираха селата, сееха опустошение и смърт. Раз¬бойници и управници задружно са действували в това направле¬ние. Френският пътешественик Olivier, който през 1793-1794 и 1798 г. е бил в Цариград, ето как рисува положението: „селяните претоварени с данъци, боейки се за имота и за живота си, напускат неусетно земята, която не може вече да ги храни; те отиват в големите градове да търсят спокойствието, което са изгубили в колибите си и препитанието, което вече не намират в обработването на земята. Пашата, обаче, иска същите даждия и кара ония, които остават, да плащат за избягалите: вследствие на това, всички жители скоро изчезват и селото запустява. Няма в империята място малко поотдалечено от столицата, което да не изглежда съвсем опустяло, дето да няма големи пространства необработени, колиби и села разрушени, без жители“(3).

Това голямо зло има значи една добра сетнина: бягството на селяните към по-големите центрове засили градското население, еснафите, които изиграха в процеса на нашето възраждане една велика роля. Друго последствие е било едно изселническо движе¬ние към Румъния, дето по-късно виждаме такива силни българ¬ски колонии.(4) Това са материалните, видимите последствия от тази дълга и тежка криза; моралните не могат да се констатират, но те са несъмнено важни: покварата в управлението, без¬силието на държавната власт, бунтовете на разни паши, които, за да си осигурят успех, са покровителствували християнското насе¬ление и са му облекчавали несносното положение, - всичко това е оказвало влияние върху масата, която почнала да чувствува силно нужда от промяна.

Върху всички тия неща у Клинчаров се срещат бегли бележки във II част, гл. първа, но това нито е ясно, нито е достатъчно. И ще видим по-нататък, че не само в предисторията на епохата, която е изучвал, но и в непосредствената си задача той е изпуснал из пред вид много важни факти за да се пре¬дава на словесни упражнения.

 

I.

Да проследим сега по-отблизо първата част на книгата, в която се излага животът на Христо Ботева.

Тука авторът ни дава вярна картина на българското семей¬ство от първата половина на деветнадесетия век, когато бащата е още самовластен господар в къщи, но гдето новото поколе¬ние вече се бунтува против стария ред и се мъчи да се осво¬боди от тая тежка опека; вярно е описана и ролята на новия учител, неговият престиж пред народа, когото той с моралната си мощ брани срещу произвола на чорбаджиите. Добре е изтъкнато също и влиянието на средата върху младия Ботев (стр. 121 сл.) Но и в тази част са се вмъкнали грешки, които произлизат или от недостатъчното познаване на предмета, или от недостатъците на автора, който, пишейки история, си служи с най-лошите приеми на публициста. Така, на едно място четем: „Никога ... ратниците за образование в България не са казвали, че подтикът към наука е тясно свързан, колкото с нуждите на „общия дух“ (на духът) да се избави от предразсъдъците, толкова и повече с нуждите на новото развитие, в което стъпяше новата търговска и производителна класа, с необходимостта да се излезе срещу новите икономически преобразования със съответни знания, тясно зависими от последните.“ Това твърдение про¬тиворечи всецяло на истината. Сам даскал Ботйо, бащата на Христо Ботев, е казал в една реч, държана на годишния акт на калоферското училище през 1859: „Никой не може да не изповяда, че нам е нужно просвещението като най-главно средство за достигаше благосъстоянието.“(5) А „Цариградски Вестник“ пише още в началото (бр. 75 от 26 ноември 1849), че от десетина години, т. е. от танзимата, търговията почнала да се развива и „нашите фанаха да търгуват не само с Цариград, ами и с близоседните им страни: тогава почувствуваха нуж-дата на учението.“ Също така греши автора, когато поставя султан Махмуда на мястото на султан Меджида (стр. 72) и когато пише че „преди да види плодовете на своите големи преобразова¬ния, великият султан пукна (!), и на негово място дойде Махмуд втори, който продължи комедията с реформи“ (стр. 130). Този велик султан, който пуква, според Клинчаров е Абдул Меджид и нему той дава за наследник Махмуда II! Вярно, само че наопаки. Характерна грешка, която показва как леко се е отнесъл авторът към историята.

Това ще видим още по-добре в незадоволителния начин, по който са третирани тука две явления, особено забележителни в българския живот от 1845 до освобождението: обедняването на населението и борбата против чорбаджиите.

Финансовата криза е хроническа болест на Турция; но поразителен факт е, че тя се много засили след реформите на Абдул Меджида. Вече Раковски, със своя проницателен ум, вижда това явление; а оплакванията от застой в търговията, от липса на „алъш-вериш“ изпълват колоните на тогавашния периодиче¬ски печат, както и повикът против разбойничеството, - за които у Клинчарова не се говори.(6) Трябваше по-отблизо да бъдат изсле¬двани причините на тая криза и посочени нейните последици.

Колкото за чорбаджиите, именно защото те притежаваха онази сила, за която г. Клинчаров споменува, той трябваше да погледне по-сериозно на тоя институт, толко повече, че борбата против тия домашни потисници е била от самото начало много люта и не спре до освобождението. Каквото казва за Панагюрище цитираният от автора Карапетров, това пише д-р Селимински за сли¬венските чорбаджии, това повтарят на всички тонове българските публицисти от до освободителната епоха. Още Неофит Бозвели в своята „Мати Болгария“ става отзив на тая борба между народа и чорбаджиите, тези „еничери с черна душа“, за премахването на които Раковски не се двоуми да препоръчва радикалното средство, употребено против истинските йеничери, т. е. - да се теглят под нож.(7) А как гледат на тях революционерите, това всички добре знаем.(8) Борбата станала твърде сериозна още след Крим¬ската война и през лятото 1857 г. турското правителство изпра¬тило Мидхад ефенди, - известния по-сетне Мидхад наша - с мисия в България (Русе, Видин, Търново), да проучи оплаква-нията на населението и да препоръча нужните мерки. Мидхад изработил едно кануннаме, което уреждало избора и правата на чорбаджиите. Според това кануннаме, което било обнародвано и на български, чорбаджиите се избирали от народа по вишегласие за една година и нямали право да закупуват каквото и да е от селяните и да го препродават.(9)

Не по-малко недостатъци се срещат и в ония места, които се отнасят непосредствено до Ботева. Така, рождението на поета е окичено със сънища и разкази на калоферски баби, - работи твърде подозрителни, за да не кажем несериозни (стр. 66 сп.). Това не са никакви „документи“ каквито ни обеща предговора, и във всеки случай произхода им би трябвало да вдъхне малко скептицизъм на автора, който пише история, а не роман. Същият упрек заслужват и екскурзиите върху „мъжко“ и „женско“ (стр. 107). Неволно, като четях тия места, ми се налагаше на ума едно сравнение между тая биография и онази на друг един българ¬ски революционер, „Гоце Делчев“, написана от Яворова. Но къде поетическата проза на Яворова и къде претенциозното изложение на Клинчарова, който, стремейки се да се покаже учен, повече пакости на работата си. Впрочем за това парадиране с наука ще имаме случай да говорим по-долу.

Ако сега проследим Ботева в Одеса, първото нещо, което ще ни се хвърли на очи, е обстоятелството, че неговият биограф никога или почти никога не казва, от къде черпи данните за тоя период от живота на поета, и ние трябва да приемаме всичко на вяра. Тая вяра, обаче, не може да бъде безгранична, когато четем фрази като тая: „благородната душа на императрица Анна през 17-ти или (!) 18-ти век“ (стр. 154), или руските цитати, които и в най-добрия случай не доказват, че г. Клинчаров знае руски. Разказът е на места тъй отдалечен от предмета, тъй своеобразен, че сме принудени, например, след като прочетем че „в началото на м. юни 1866 година - била затворена за Христофора Петкова и капията на Одеската гимназия“ (стр. 172) да се попитаме: изпъден ли е бил Христофор? За това пък още повече ще ценим ония, за жалост, твърде редки места (напр. края на § VI и началото на § VII от втората глава), които по форма и по съдържание са свястно написани.

Екскурзиите, чужди на предмета, и тука не са избягнати; и колкото беше потребно да знаем за революционните кръжоци в Одеса, дето ще срещнем и младия български революционер толкова повече виждаме, че полемиката на Маркса с Прудона (стр. 188 сл ) е неуместна и излишна.

Тоя недостатък не напуща автора и в гл. трета, дето виждаме Ботева в Сливен при Михаила Чайковски - Садък паша и сетне в Калофер (стр. 214-260). Тук Клинчаров на¬мира случай да ни разправи историята на полските въстания, с цитати из „Histoire de dix ans“ от Louis Blanc (за това, вижда се, реката Висла, която французите наричат Vistule е станала Вистул), а съвсем забравя полската емиграция в Турция. Пол¬ските въстания имат до толко връзка с историята на българите от времето на Възраждането, до колкото обясняват присъствието на полски емигранти в Турция и влиянието на последните върху нашите дейци. И ако Клинчаров беше по-добре схванал зада¬чата си, или бе по-добре подготвен за да я изпълни, той тряб¬ваше да проследи и изтъкне именно това влияние. А то е голямо. Ще го намерим в ония български кръгове, които бяха парти¬зани на унията със западната черква, ще го срещнем в полити¬ческите идеи на „дуалистите“ и в русофобията на водителите, като почнем от дядо Цанков и Раковски и свършим с дядо Славейков и Левски; не липсва то и в дълбоката, бихме казали стихийната любов на черковници и на революционери към бъл¬гарската народности и българското отечество. Поляците съветваха българските дейци да се пазят от Русия, която за тях е по-опасна от Турция, защото един ден може да ги погълне, - и тази агитация намираше готова почва, вследствие политиката на руското правителство по черковния въпрос и неизпълнените обе¬щания след войните от 1812 г. и 1828-1829 година; те им го¬вореха да не възлагат надежди на Сърбия, а да гледат да се споразумеят с Турция; те, най-после, както свидетелствува един съвременник, „където сядаха и ставаха все за народности и оте¬чество приказваха“(10) и „бяха завладели сърцата на мнозина инте¬лигентни българи в Цариград“(11). Специално за Михаил Чайковски, неговите връзки с българите, според свидетелството на Раковски, са били много стари и много близки(12). А като организатор на казашките полкове - за които Клинчаров едва спо¬менува - той влиза и в нашата история. Защото тези полкове, съставени главно от българи и квартируващи повече в български центрове, са имали известно възпитателно значение за нашия народ: българинът като казак, можеше безнаказано да се гордее със своето оръжие пред турчина, а това без съмнение го е по¬вдигало в собствените му очи: достатъчно е да се каже, че дори българи, които, като казашки офицери, са влизали в свитата на султан Азиз, са умрели като бунтовници на Балкана.

Малко по-добре е описана дейността на Ботева в Калофер, дето той организира и вдъхновява хайдутите; но защо, по¬край историята, трябва тука (стр. 232 и др.) да гостуват и педагогията, и психологията, и философията, та дори - на друго място (стр. 397) - и биологията?

След като по необходимост Ботев напуснал Калофер през септември 1867 г., той, вместо да отиде на учение в Ру¬сия, останал, както е знайно, в Румъния и всецяло се предал на освободителното дело. От сега нататък животът му принадлежи на народа. И от тука почва да става осезателна грешката, която е извършил неговият биограф, като е продължавал да тегли граница между частния му живот и общественото му поприще.

Така ние четем за сътрудничеството на Ботева в „Свобода“, без да ни е казано нищо за отношението на поета към Букурещкия революционен комитет (защото да се оспорва, без до¬казателства, твърдението, че до отиването си в Букурещ Ботев е стоял на страна от движението (стр. 362 сл.) не е достатъчно); четем за оставката му от комитета (стр. 423), без да сме срещнали преди това нито дума за дейността на този комитет.

Вън от този общ недостатък на тая част, ние сме при¬нудени да отбележим тука и други - неточности или произволни тълкувания.

Като говори за отиването на Ботева в Браила (стр. 279), той тросва такава фраза: „Цариград събираше слугите на султана, Браила - неговите заклети врагове.“ Такива отсечени твърдения може да правят ефект в едно политическо събрание, или в някоя вестникарска статия, но в едно историческо съчинение, дето истината се мери с точни везни - те обезценяват научния труд. Нито в Цариград е имало само слуги на султана, нито в Браила само бунтовници. Защото и черковните дейци, които се бореха за възстановяването на едно право, бяха революционери по свой начин. Освен това, понеже извори не се привеждат, читателят е принуден на всяка страница да се пита с недоумение: кое в разказа е факт и кое - украшение от автора. Отсъствието на извори особено се забелязва там, дето Клинчаров се старае да оборва чужди твърдения и се задоволява да полемизира анонимно: „българските жонгльори“ (стр. 437), „нашата хермафродитна историография“ (стр. 416), те са неговите противници. Но като не се цитират извори, не се определят много пъти и точни дати: „струва ми се около 1866 или 1867...“ (стр. 305), „през 1870 г. чини ми се било ...“ (стр. 322). А нам ни се чини, че история по тоя начин не се пише. Не е история и това, да се изпускат при всеки повод нишките на разказа, за да се философствува за скъ¬перничеството, например, на някой си Петраки Симов (стр. 343–346) или за возене гратис по железниците (стр. 365), за любовта и младостта (стр. 440 сл ), та дори и за сътворението (стр. 397). Всички тия недостатъци на книгата, които можеха лесно да бъдат избег¬нати, произлизат от голямата слабост на автора към екскур-зиите и към ученост, което показва отсъствие на книжовен вкус. Иначе авторът не би могъл да пише: Lich, mer lich. В тия думи очевидно трябва да търсим Гьотевото „Licht, mehr Licht“; ала те са толкова немски, колкото е френски жаргонът на сенегалските негри.

 

II.

Трябва да кажем веднага, че в сравнение с първата част втората е много по-добре написана. Втората глава („Рево¬люционното движение и Христо Ботйов“) е добре сполучена, осо¬бено там, дето се излага положението през 1866–1868 г., едно преходно време, съдбоносно за бъдещето на турската държава и на българската народност. Разликата между тая глава и първата част на книгата е толко осезателна, щото читателят би помислил, че тук е работила друга ръка. То се обяснява с това, че авторът си е дал труд да събере „факти и документи“ и да вникне в тях. Но и тук има опущения и грешки, които искаме да посочим.

Необходимо беше - и авторът е съзнал тая необходимост, - да имаме един преглед на политическото положение на България до появяването на революционното движение. Клинчаров говори за движенията в Западна България, но е пропуснал най-важното от тях поради причините, които го предизвикаха, именно въстанието от 1841 год. Според свидетелството на Blanqui, който е пропътувал въстаналата област, след като всичко е било по¬тушено с огън и меч, това движение трябва да се смята като последствие от финансовите реформи на Абдул Меджида(13). То¬гава той щеше може би да забележи едно твърде интересно явле¬ние в историята на турските реформи: незадоволството, което те пораждат в страната, поради неспособността или нежеланието на правителството да ги приложи. Реформите на Селима III хвър¬лиха страната в една безнадеждна анархия; големите преобразо¬вания на Абдул Меджида имаха горе-долу същите последици. За¬щото освен селските движения в Западна България, политически заговори е имало и на други места в България, както и в други области на турското царство. Стига да споменем тука опита на Раковски да нахлуе с чета в България (Браилското въстание), както и заговора в Капиновския монастир, Търновско, за който Раковски разправя в своя „Горски Пътник“, и Дядо Николовата буна в Габрово, през август 1856 г. Не се разбира само, защо Клинчаров поставя към 1850 г. (така се разбира от текста), Хайдут Велко, който загина още през 1813 г., при защитата на Неготин.

Добре е казано по-нататък, че неудовлетворителните опити за реформи не внушаваха вяра на населението, но трябваше заедно с това да се изтъкне и възпитателното значение, което те са имали за масата, на която и паши и везири и сам султанът със своите хатове през време на пътуването си из Европейска Тур¬ция (1845) са говорили винаги за сигурност, правда и равенство и която виждаше с очите си как работите взимат всеки ден все по-лош обрат.

Подир това Клинчаров говори за турско-българския дуализъм. Дуализмът в България трябва да се схваща като едно течение в българската политическа мисъл до освобождението. Тука му беше мястото авторът да изучи развитието на тая мисъл, в което развитие дуализмът е един етап. Тогава той щеше да се натъкне на едно интересно явление, което съвсем е изпуснал из пред вид. Именно, докато народът все по-силно чувствувал гнета на безправието и не е могъл да си представи освобождението иначе освен с прогонването на турците - както в Гърция и Сърбия, - неговите водители, които знаяли колко е трудно такова едно радикално разрешение на въпроса, търсили модус да се по¬добри положението на народа без сътресения и без жертви. Още през 1845 г. се появява идеята да се иска от Портата да позволи избирането на четирима българи, които да представляват в Цариград българския народ(14). Черковният въпрос, в който българите искат възстановяването на едно историческо право (черков¬ниците винаги основават своите искания върху факта, че нашият народ е имал и под турското владичество своята йерархия - Охридската архиепископия), трябва да се схваща като една страна от политическото развитие на нацията, и като такъв трябваше непременно да намери своето място в една предистория на рево¬люцията. Вместо това, Клинчаров се е задоволил (стр. 432) да спомене само за един епизод из черковната борба - полеми¬ката на калоферци с дядо Цанков. Види се, веднъж произнесена присъдата върху султанските „слуги“, той е сметнал за излишно да се занимава с един въпрос, който изпълва живота на бъл-гарите през няколко десетилетия. Авторът щеше освен това да намери в изворите на онова време, че през 1853 г., полският генерал на турска служба Лудвиг Бистроновски, съзнавайки зна¬чението на българския народ като елемент за закрепването на Турция, поднесъл на Портата един мемоар, в който препоръчвал да се провъзгласи България автономно княжество и да се назначи генерал Михаил Чайковски български княз(15). Тогава Клин[чаров] нямаше да тълкува тъй едностранчиво, тъй доктринерно дуализма (стр. 482 сл.) и нямаше да пише такива безсмислици: „Фаталните връзки между общественото развитие и божествения абсурд от една страна, и от друга между тези и царската власт, облечени в особити привилегии, се наложи в цялата поли¬тика на нашите просветители. Като логическа последица от този процес се яви дуализмът ...“ (стр. 484 сл.) и да праща нашите дуалисти при Шлегеля. Истина е, че австро-унгарския дуализъм е служил за нагледен пример на партизаните на турско-българ¬ския, но Клинчаров съвсем погрешно го е схванал: има дуализъм между Австрия и Маджарско, няма дуализъм в земите на австрий¬ската корона и следователно тука не може да става дума за расо¬вите и национални крамоли, които Австро-Унгария сполучила да смекчи, „по една историческа случайности на политическото безправие (?!)“ (стр. 485). И после, коя е тая класа в България, интересите на която изискваха дуализма? Очевидно не чорбаджиите, които не са мислили да предявяват никакви политически искания и които едва ли биха могли да желаят един държавен строй по-идеален от турския. Изобщо, това строго деление тогавашното българско общество на класи с определени програми е твърде пресилено, доктринерно; ако в България, след тридесет годишен самостоятелен политически живот, още не са се образу¬вали такива партии, като изключим работническата, - що остава за тогавашното наше общество? Несъмнено е от друга страна, че между българите до освобождението има различни течения, но те се дължат едва ли не главно на разногласия по въпроси за метода и за тактика.

Погрешно е също да се твърди, въз основа на букурещкия мемоар, че неговите автори са искали да запазят „тираническите институции“ на Турция: за такава цел нямаше нужда от никакъв мемоар, защото Абдул Азиз съвсем не е мислил да ги премахва... Онова, което комитетът е искал, то е конституция и самоуправление за българските земи, т. е. нещо подобно на онова, което ни се даде в Берлин; тука не може да се говори за за¬пазване на тиранически институции, понеже се касае за променяване самия държавен строй на Турция, поне върху една част от земите й.

Някак много схематично са изложени и идейните различия у българските революционери (стр. 508 и сл.), които авторът дели на радикали и републиканци социалисти. За да се изказват и поддържат подобни възгледи, ние трябва предварително да изучим зародиша и развитието на политическите идеи на българ¬ската интелигенция до освобождението, да видим, кое в тия идеи е плод на средата и кое резултат на външни влияния, най-после да изследваме грижливо за да видим, кое у нашите революционери е било убеждение и кое вдъхновение на момента или темперамент. Във всеки случай, онова, което Клинчаров ни говори за идеите на Дякона (стр. 500-502) е твърде пресилено. За идеите на Ботева, който според Клинчаров е социалист-националист, аз ще повторя току-що изказаните забележки и ще прибавя, че най-близо до истината ми се вижда да стои покойният д-р Борис Минцес, който в своята студия върху Държавнополитичните, и социалностопанските идеи в Българската доосвободителна лите¬ратура (Мсб. кн. XVI–XVII), пише: „Колкото и най-радикалните представители на българската интелигенция и да бяха били изло¬жени на влиянието на чуждите литературни течения, те са все пак толкова тясно свързани със своята родна, селска почва, че не можеха да я напуснат съвсем в полза на чужди теории. Ето защо идеите на Хр. Ботев представят своеобразна амалгама от общочовешки съюз и чисто български национализъм; от друга страна, и в най-консервативните органи се изказват симпатии към западноевропейското социалистично движение“ (стр. 24).

Не споделям и мнението на Клинчарова - защото не е об¬основано, освен с умозаключения - за борбата на Ботева и Каравелова, която той счита като борба между социалист и обикновен демократ (стр. 550). Понеже Ботев излезе победител, за да се защити тоя възглед - да предположим, че Ботев е бил социалист - трябва да се знае, дали неговите възгледи се споделяли от другите работници, вътре и вън, и до колко връзките между комитетите в България и ония в Румъния са били установени и трайни. Трябва също да се обрисува точно ро¬лята на Ботева не като публицист, а като член на револю¬ционната организация. Че влиянието на Ботева не е било решаващо, се вижда от документите, които авторът привежда по-долу, както и от обстоятелството, че през есента на 1875 г. Ботев напуснал комитета. Впрочем самата роля на тоя комитет е оставена в тъмно. Клинчаров се задоволява да ни каже, че това тяло, по своя състав, е било „една сбирщина от амбицирани (!) революционери и слаби журналисти“ (стр. 578).

Хубаво е описано заминаването на Ботева за България, завла-дяването на „Радецки“ и слизането на българския бряг; но и тук, както и в ония страници, които се отнасят до последните дни на поета, - както врочем всякъде, дето се касае да се оборват противници, - авторът престава да бъде историк, щом като рязко взима едната страна; не ще съмнение, на лъжата трябва да се каже, че е лъжа, но преди всичко трябва да се докаже, че е такава. Трябва освен това да забележим, че Клинчаров, като си поставя за цел да търси истината, често я дири по логически път, вместо в изворите, и тогава заключенията му не могат да бъдат освен произволни. Тъй, на стр. 600-603 той раз¬глежда спора: дали идеята за завладяването на Радецки е била на Ботева или чужда? И заключава по логически път, че тя е била на Ботева. Той щеше, обаче, да дойде до малко по-други ре¬зултати, ако беше надзърнал в миналото. Когато българските въстаници се тъкмили през юли 1841 г. да преминат от Браила в България, те мислили да превземат един турски кораб с осем топа, който се намирал в браилското пристанище и с него да преминат в България; между това обаче, те наели един чужд кораб, който щял да ги изкара на българския бряг(16). Това както се знае не може ли да се допусне, че Ботев и другарите му са осъществили с повече смелост плана на своите предшественици? От установяването на тоя факт славата на Ботева нямаше да пострада.

 

III.

Що се отнася до литературното наследство на Ботева, то е разгледано подробно у Клинчарова, но тъй като то спада в областта на литературната ни история, ние няма да разглеждаме тая част. Ще кажем само, че разправата с хиксове (стр. 633-638) не е твърде сериозна. Колкото за идеите на Ботева като публицист и политик става дума по-горе. Ще забележим само, че Клинчаров е намерил и тука случай да вземе страната на революционера, против цариградските дейци, когато работата на един историк се ограничава в това, да представи в пълна и безпристрастна светлина събитията, които се е заел да изследва; в настоящия случай Клинчаров съвсем е изпуснал из пред вид тая задача.

Впрочем може без преувеличение да се каже, че той навсякъде е пожертвувал същественото в своята работа на не¬преодолимата си любов към екскурзии. А книгата би спечелила твърде много, ако изложението беше по-близко до предмета, ако би била по-малко роман.

Това за съдържанието на туй обемисто съчинение, което, като исторически труд, не се отличава с никакво достойнство и няма, никаква цена. Колкото за книжовните му качества, безспорно е, че авторът притежава повестователна дарба; езикът му обаче е много своеобразен, както ще се види от долните цитати: „обек¬тивното развитие на феодалния режим взе една детерминативна форма“ (стр. 37), „женералната воля“ (стр. 46) „манталность“ (стр. 83); често, и то всякога почти погрешно употребяване на турски думи: „да сандардише“ (стр. 28), „абанджия“ вм. „ябанджия“ (стр. 66) „кайдисвали“, „селски къшмеръ“, (стр. 112), „се вачгетисал“, вм. се вазгечтисал (стр. 165), меснет (стр. 322 и др.), „усулетлен“ (стр. 323), „забитин“, вм. забитин (стр. 400) и пр.; изрази като тия: „ше захване да пече яйце върху изпращелите вратове на калоферските влъхви“ (стр. 76), „даскал Ботйо му отсякъл куйрука с един лаф“, „пиян кьор-кютюк“ (стр. 81), „Ботйов плюнал в устата на ламята, пардон - в госбата“ (стр. 115), „ибришимлия положение“ (стр. 171), възраженията „не хванали дикиш“ (стр. 193), „нисшата култура не познава политеса на по-висшата; тя заварва тая последнята, както се е рекло, във флагрант-дели, т. е. казано чисто български – по бели гащи“ (стр. 233); „чорбаджийската класа си беше разпасала учкура“ (стр. 248), „от пръч мляко и от Петраки Симов влакно“ (стр. 343), „босфорския пилавчия“ (стр. 581), „друсна една колкото боя си“ (стр. 654) и пр. Френският език е не по-малко измъчен от българския: даскал Ботйо хроникирал историческите събития, вместо разправял, голям есор (стр. 129), „съдебни трибунали“ (стр. 130) (tribunaux de justice), когато можеше прекрасно да каже съдилища, мистификация (стр. 158) вместо мистерия, „инсинуирал“ синът пред бащата (стр. 172), а може да се инсинуира нещо, не някой; ранверсия (писано ранвересия) на деспотическия режим (стр. 285), когато на френски няма дума renversion, от която да се направи ранверсия, а има дума renversement; българските легисти вм. легионери, защото легисти значи съвсем друго и т.н. Същото е и с думата комплотирам: Каравелов, „като свърза договор с враговете й [на българската революция], комплотира я?!! (стр. 540); „Каравелов даде факти, че той е комплотирал нещата“ (стр. 525). Какво значи тук това комплотиране? На друго място срещаме думата ренегира (стр. 539), която френския език непознава, говори се и за алиянки“ (стр. 556), под което трябва да разбираме съюзници, за сюжети вместо поданици (стр. 584), най-сетне и за „камък на ембесилите“ (стр. 378).

Такива примери бихме могли да приведем още много, но изброените са достатъчни да ни покажат, че авторът на „Христо Ботйов“ е бил много малко засегнат от чувството на отговорност и за туй е изневерил на Ботевия девиз, „истината е свята“. У всички дейци по нашето духовно и политическо осво¬бождение съзнанието за отговорността пред потомството, пред историята е първата добродетел; това чувство трябва да бъде господствуваще у техните историци; иначе те ще бъдат улавяни като Клинчаров „във флагрант-дели“ на невежество - и ще се посрамват.

Публ. в „Списание на Българската академия на науките. С., 1912, кн. ІV, с. 143-158.

----------------

БЕЛЕЖКИ

(1) На друго място (стр. 72) е казано, че султанът въвел реформи, за¬щото бил „подгонен от революционните ветрища“.

(2) Тука аз имам предвид рапортите на австрийския интернунций в Цариград до неговото правителство от 1793-1798 г.

(3) Olivier, Voyage dans l’Empire othoman, t. I, p. 309.

(4) За такова изселване говори Раковски, „Дун[авски] Лебед“, прибавка към бр. 7 от 27 окт. 1860. Едно съвременно известие срещаме в инструкциите на австр[ийския] м[инистъ]р на външните работи до интернунция в Цариград Haus, Hof-und Staatsarchiv, Türkei, Weisungen, Виена, 17 дек. 1793).

(5) „Цариградски Вестник“, бр. 445 от 22 август 1859. Ср. пак там (бр. 292 от 1856) една реч на Т. Н. Шишков и бр. 313 от 2 февр. 1857 Размишления от Н. Михайловски по същия въпрос.

(6) Разбойничеството достигнало до такива размери, щото Портата се видяла принудена през 1856 г. да изпрати специални комисари в Русе, Одрин, Янина, Видин, Битоля, Солун и Шкодра, които трябвало да председателствуват вре¬менните комисии, натоварени с преследването на разбойниците.

(7) Вж. „Дунавски Лебед“, бр. 8 (1 ноември 1860).

(8) Вж. „Архив на Възражданието“, I.

(9) Текстът на това кануннаме е поместен в „Ц[ариградски] В[естник]“, бр. 367 от 22 февр. 1858 и в „Български Книжици“, февр. 1858.

(10) П. Карапетров, Сбирка от статии, стр. 328, заб. 204.

(11) Ib., стр. 228.

(12) Вж. „Дунавски Лебед“, бр. 4 и б (12 окт. I860) и Прибавка на бр. 7 (27 окт. 1860).

(13) Това свидетелство се потвърдява от дипломатическите източници на времето. Вж. Д-р Ст. Романски, Австрийски документи по Нишкото българско въстание от 1841 г. в СбНу, XXVI.

( 4) Вж. „Дунавски Лебед“, бр. 4 и 5 (12 окт. 1860) и Прибавка на бр. 7 от 27 окт. с. г.

(15) Вж. Заметки и воспоминания Михаила Чайковскаго, „Руская Старина“, октябрь, декябрь 1904.

(16) Рапорт на австрийския консул в Галац, Huber, до интернунция в Цариград, 17/29 юли 1841 Haus, Hof-und Staatsarchiv, Türkei, Berichte, Виена.