140 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА-РЕВОЛЮЦИОНЕР П. К. ЯВОРОВ

С настъпването на Новата 2018 г. нашата общественост отбеляза по най-достойния начин 140 годишнината от рождението на един от своите велики синове – поетът, революционерът, драматургът, публицистът и преводачът П. К. Яворов. В сайта „Сите българи заедно“ не веднъж сте имали възможност да прочетете нови страници от неговата биография, както и да си припомните познатото, но позабравено за него. Сега ще имате възможност да прочетете отново неговата автобиография, разказана пред приятеля Владимир Василев, както и няколко некролога от най-близките му хора.

Макар мнозина да познават поезията, публицистиката и спомените на Пейо Яворов, посветени на македонските и тракийските българи и дейността му като активен участник в българския културен живот на границите на двете столетия все още има неизвестни и непознати моменти от неговия живот и дейност. Почти две десетилетия от живота си той посвещава на борбата на поробените българи от Македония и Одринско, като поет, публицист, журналист, четник, войвода и задграничен представител на Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМОРО) в София. Яворов е и близък приятел и съратник на бележитите ни революционери Гоце Делчев, Тодор Александров, Христо Матов, Тодор Лазаров и още редица от водачите на  ВМОРО. В българските архиви има още не малко непроучени документи за неговия живот и дейност – на поет, драматург, редактор на вестниците на ВМОРО („Право”, „Свобода или смърт”, „Дело”, „Автономия”, „Революционен лист”, „Илинден”)  и на сп. “Мисъл”, както и като член на литературния кръг “Мисъл” и революционер. С дейността и творчество си Яворов се нарежда сред духовните и революционни водачи на народа ни и може би руския журналист-емигрант Владимир Викторов - Топоров има право като нарича първото десетилетие на ХХ век “Времето на Яворов”.

Пейо Крачолов Яворов е роден на 1 януари 1878 г. в Чирпан. Учи в Чирпан и Пловдив. През 1893 г. завършва ІХ клас на Пловдивската мъжка гимназия и още същата година постъпва на работа като телеграфопощенски чиновник в Чирпанската телеграфо–пощенска станция, а след това получава назначения в станциите в Стара Загора, Чирпан, Сливен, Стралджа и Анхиало. В тези ранни години той дружи с дейците на ВМОРО Пейо Гарвалов и Коста Нунков и вероятно под тяхно влияние влиза в македоно-одринското революционно движение около 1898 г. Започва да пише стихове, посветени на борбите на македонските българи и на арменците, които публикува във в. “Глас македонски” и “Ден”. Изпраща стихове и до сп. “Мисъл” и веднага неговият талант е забелязан от д-р Кръстю Кръстев и Пенчо П. Славейков, като д-р Кръстев настоява Яворов да се премести да живее и работи по-близо до столицата. По предложение на Пенчо Славейков фамилното му име Крачолов е заменено с артистичния псевдоним Яворов, с който известността му ще премине далеч извън земите ни. Заради стихотворението му „Арменци” и до днес арменският народ ще тачи паметта на големия български поет и революционер и ще му издигне и паметници в центъра на София и в Ереван. Един от тях и днес стои на видно място в Борисовата градина в София.

От началото на новия век, когато пристига в София, която е не само столица на България, но и важен център на македоно–одринското движение Яворов се включва активно в работата на Върховния македоно–одрински комитет (ВМОК), а след разцеплението му през лятото на 1902 г. ще премине в крилото на инженер Христо Станишев и Тома Карайовов, което стои на позициите на Вътрешната организация. От този момент той безвъзвратно свързва живота, творчеството и дейността си с ВМОРО и става най-доброто и бойко перо на вътрешните, както в борбата срещу върховизма, така и с турския поробител и с чуждите пропаганди. Благодарение на близостта си с големия български революционер Гоце Делчев започва работата си вече като деец на ВМОРО в нейните печатни издания “Дело” (1901-1902), “Свобода или смърт” (1903), “Автономия” (1903) и навлиза с чета в Македония. Вестник «Дело» започва да излиза като независим македоно-одрински лист, но в действителност представлява официален легален орган на Вътрешната организация. Той започва да излиза на 31 декември 1901 г., а прекъсва издаването си на 28 юли 1902 г. От него са отпечатани само 29 броя, а с текстовете на Яворовите материали може да се запознаете със специално издаденото томче с публицистика на поета-революционер по македонския въпрос. Вторият вестник, който започва да редактира и издава Яворов, този път като нелегален орган на ВМОРО е хектографираният «Свобода или Смърт! Бунтовен лист», който излиза от 10 февруари 1903 г. до 21 април 1903 г. От него са отпечатани 12 броя. Вестникът изцяло се подготвя и пише от Яворов, като се списва във вътрешността на Македония в Серския окръг. Той е печатан върху подвижен хектографски апарат, разнасян на гърба на едно магаре. Яворов е съпровождан от един четник, който му помага при предвижването на хектографа и печатарските материали и при отпечатването на самия вестник. Целта, която се гонила с издаването на вестника във вътрешността на Македония е била да се подготви населението за предстоящото Илинденско-Преображенско въстание.

Яворов сътрудничи със свои материали и в други два вестника – «Право» (1902), който стои близо до ВМОРО и до органа на Задграничното представителство на ВМОРО в София – в. «Автономия» (1903). Вестник «Автономия», от който ще се отпечатат само три броя (от 1 до 16 август 1903 г.) започва да излиза в първите дни на въстанието. Макар, че вестникът ще носи подзаглавието «задграничен лист на Вътрешната македоно-одринска организация», той ще представлява особен вид издание, повтарящо опита, който македоно-одринското освободително движение натрупва с притурките на в. «Право» и «Реформи», когато са отразявани въстанията на Върховния комитет - Четническата акция през 1895 г. и Горноджумайското въстание от есента на 1902 г. След като организацията, още преди въстанието изгражда свои информационни бюра в Битоля и в Бургас Яворов ще приема получаваната информация от тях по време на въстанието и ще я отпечатва в започналите да излизат «Притурки на в. «Автономия» и «Bulletin de Autonomie”. От тях ще излязат 60 броя, в периода от 23 юли до 18 октомври 1903 г. И днес те са своеобразен и достоверен архив на въстанието.

Близостта му с Гоце Делчев го утвърждава и като най-добрия биограф на революционера, след героичната му смърт в навечерието на Илинденско–Преображенското въстание. Биографията на Гоце Делчев е отпечатана през 1904 г. и представена за премия. Тъй като Гоце не оставя спомени, неговата биография е най-доброто и точно свидетелство за живота и делото му, тъй като поетът-революционер е предал в нея и чутото от устата на Гоце. Биографията на Гоце, допълнена със спомените и размишленията на Яворовите «Хайдушки копнения» и водения му стенографски дневник дават една от най-точните и пълни картини на революционния живот, в който той е не само активен участник, но и тънък наблюдател и хронист.

Но да се върнем малко назад. В началото на 1902 г. Яворов навлиза в Македония с четата на войводата Михаил Чаков. След завръщането си от Македония участва в борбите във Върховния комитет и преминава в редовете на отцепилия се Комитет “Станишев – Карайовов”, който е тясно свързан с ВМОРО. В началото на 1903 г., той съпровожда Гоце при последното му влизане в Македония. Това е второто влизане на поета-революционер в Македония, където списва хектографирания организационен вестник “Свобода или смърт” и известно време е в четата на Яне Сандански. За това той не само ще разкаже в спомените си, но и остават фотографии от тези паметни дни, сред които най-популярна е снимката от конференцията в пещерата Капе. На тази изключително ценна снимка могат да се забележат образите на Яне, Гоце и Яворов. Докато е четник при Я. Сандански той влиза в конфликт със сприхавия войвода, нетърпящ дори и най-малки възражения и оттогава насетне и двамата започват да изпитват неприязън един към друг. Цялата история Яворов разказва в „копненията” и то с доста сарказъм и към себе си. Поводът за конфликта е злополучните мераци на Яворов да застане начело на драмската чета. След завръщането си в България е привлечен от д-р Кръстев в редакцията на сп. “Мисъл”, като започва и работата си върху биографията на загиналия приятел Гоце. Яворов сътрудничи не само на сп. “Мисъл”, но и на вестниците на ВМОРО “Революционен лист” (1904-1905) и “Илинден” (1908 г.) и на списанието на Радикалдемократическата партия „Демократически преглед”, към която се числи за кратко време. От 1904 г. е назначен за библиотекар в Народната библиотека, а от 1905 за неин поддиректор, от 1908 до 1913 г. е драматург в Народния театър. На три пъти (1904, 1906–1907, 1910) е командирован във Франция (в Нанси и Париж) като литератор и театрален деец. Франция се оказва едно благодатно място за неговото творчество, където е погребана и любимата му Мина Тодорова, предполагаемата вдъхновителка на неповторимите "Две хубави очи”. През декември 1907 г. Яворов публикува във вестник “Пряпорец” статията си “Пред двата нови гроба”. С нея революционерът Яворов твърдо се обявява против вредителската дейност на серските революционери, предвождани от Яне Сандански, изразила се както в отцепничеството, така и в убийството на задграничните представители на ВМОРО в София Иван Гарванов и Борис Сарафов.

В началото на март 1908 г. на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО Яворов е избран за допълнителен член на Задграничното представителството на ВМОРО в София.

От май 1908 г. Яворов постъпва в редакцията на в. “Илинден”, който е легален печатен орган на Вътрешната организация след разцеплението, последвало Рилския общ конгрес на ВМОРО (1905 г.). От в. “Илинден” излизат 64 броя от 27 ноември 1907 до 2 септември 1908 г., като Яворов публикува в него 22 статии за развитието на македонския въпрос и за отношението на балканските страни и Великите сили към него, за младотурското движение и др.

В началото на юли 1908 г. започва Младотурската революция, с която се прокламират лъжливите лозунги на младотурците за свобода, братство и равенство. ВМОРО за един период от година и половина прекратява активната си революционна дейност и нейните дейци се включват в създадените две легални български политически партии в Турция – Съюзът на българските конституционни клубове и Народната федеративна партия (българска секция). Яворов пътува до Солун и гравитира към Съюза, като дори се кани да оглави редактирането на нов български вестник в Турция, но скоро се връща в София, разбрал фалша на младотурските лозунги.

Илюзиите, че Турция може да тръгне по пътя на своята модернизация и демократизация, скоро са преодолени. През 1910 г., макар и във Франция, Яворов участва активно в анкетата на сп. “Съвременна мисъл” по македонския и балканския въпрос, като отговаря, че вижда разрешаването на националния въпрос на Балканския полуостров в конфедерация на балканските народи, която може да се постигне по пътя на една победна за България война срещу Турция. По това време, Яворов започва да сътрудничи сериозно и на това списание, имащо амбицията да е продължител на сп. „Мисъл”.

На 1 октомври 1912 г., още преди обявяването на Балканската война Яворов също, като редица от най-добрите войводи на ВМОРО, навлиза в Македония с чета от около 120 души под командването на Йонко Вапцаров, в която е “началник на отделна група”. На 3 октомври четата води сражение с турски аскер над с. Якоруда. Към 5-6 октомври Яворов е включен в сборна чета, този път под общото ръководство на члена на ЦК на ВМОРО Христо Чернопеев, като четата се насочва към Разлог и там води кръвопролитно сражение с турска войска. След превземането на Разлог, Яворов начело на самостоятелна чета с помощник Любен Казаски се насочва към Неврокопско, Сяр, Драмско и участва в превземането на Кавала. На 12 ноември той разформирова четата си и се завръща в България, където заедно с Христо Матов отново поемат задълженията си в Задграничното представителство на ВМОРО в София, на мястото на самоубилия се приятел Тодор Лазаров. Като задграничен представител П. К. Яворов съхранява архивата, касата и печата на ВМОРО, грижи се за екипировката, въоръжаването и изпращането на чети на организацията, закупува и изпраща взривни материали и боеприпаси, като същевременно информира ЦК за отношението на българското правителство и на другите страни по разрешаването на македонския въпрос. Като задграничен представител Яворов влиза “в сношение с личности и организации вън от територията на Вътрешната организация” и изразява и защитава “интересите на организацията пред външния свят, пред общества и организации”, отпуска помощи на изпаднали в затруднение четници и др.

Балканските войни завършват с първата национална катастрофа за българите, както от царството, така и за тези от Македония, Тракия и Добруджа. Яворов тежко преживява националната катастрофа, но в личен план и на него му предстои да изживее своята лична драма, като и този път тя отново е свързана с жена. А тази жена не е коя да е. Това е своенравната и болезнено влюбена в поета дъщеря на бившия български министър-председател Петко Каравелов – Лора Каравелова, която току-що преминавайки през какви ли не трудности и усложнения е успяла да се разведе с първия си мъж.

Българското общество е потресено от разигралата се трагедия в края на 1913 г. между Яворов и съпругата му Лора Каравелова. Мълвата и ширещите се слухове сред неговите противници смущават и приятелите на П. К. Яворов. В пресата излизат какви ли не взаимнопротиворечащи и изключващи се статии с истини или полуистини. Макар и вече почти сляп той разчита на приятелите си не само за материална подкрепа, но и за морална, за да се разсеят обвиненията срещу него, че е убил съпругата си. Членът на ЦК на ВМОРО Тодор Александров е сред най-категоричните защитници на приятеля, поета и революционера П. К. Яворов. Той пише до прокурора Станишев, като го обвинява в мудност и преднамереност във воденото дело, което нито потвърждава, нито отхвърля ширещите се слухове и нанасящи нов удар върху поета. Т. Александров, Владимир Василев, проф. д-р Кр. Кръстев, проф. Александър Балабанов и проф. Боян Пенев - петимата верни и всеотдайни приятели, с каквито малко тогавашни българи са можели да се похвалят, подписват публикуваната във вестник “Утро” статия в защита на невинно оклеветения поет и революционер. Но вече е късно, Яворов сам слага край и на без това невъзможния си вече живот. Въпреки смъртта на революционера–поет и до ден днешен остават редица неясноти около “романа” и “трагедията” на Яворов.

Цочо В. Билярски

* * *

№ 1
АВТОБИОГРАФИЯ

(По сведения на Янко Кочев, известен човек, учител по нашите места.)

Легенда разправя, че в папукчийската чаршия в Чирпан, потънал в прах и дрипав, явил се един стран¬ник. Големи устни – майка ми разправяше, че като пиел кафе, устните му събирали един голям филджан; приведен, сух, с големи тъмни очи, – търсил работа. Бъдещият негов бабалък (папукчия) го ценил слуга. Мурафетлия бил, но не бил много приказлив; не се знае – дали е мълчал, за да прикрие, че не знае бъл¬гарски, или си е бил мълчалив. Проявил голямо тру¬долюбие и господаря му решил да го ожени за дъщеря си; изглежда, тя май не е била много красива. Той му става зет. Като го попитали за името му, казал се – Стоян. Но все трябвало да се намери една отлика от другите Стояновци и затова му турили прякора „Кра¬чола” – заради скъсания му баджак. Като се оженил, отделил се, да не бъде приведен зет. Бил толкоз беден, че за венчавката си взел чофени потури и кюрк от други. Но три–четири дена след сватбата хората дошли да си ги искат. Булката била жена много честолюбива и заядлива – ревнала, дигнала скандал и искала да го напусне. Това много го наскърбило и той й казал – „Мълчи, ще станем богати” (както ми е разправяла майка ми). Поисква един ден от бабалъка си (папукчията) един колесник и закарва на Марица да меле брашно. На сутринта, вместо брашно, докарва – товар с алтъни. Добиването на тия пари се свързва с един също странен човек, който го заобикалял от време на време, шушнели си на ухо. И през деня, когато Крачола отишъл вечерта за парите, пак го посетил и дълго приказвали. След като прадядо ми донесъл парите, тоя човек вече не се явил в Чирпан. Правило впечатление, че странникът имал голямо уважение към прадядо ми, а той към него – симпатии.

След това забогатяване Стоян Крачола почнал ди върти голяма търговия с еминии, ходел на големите пазари в Одрин, Узунджово. Изглежда нещо го е глож¬дело, та на старини станал много благотворителен – правил калдъръми, чешми. А кога усетил, че ще умира телалин викал по Чирпан – Стоян Крачола умира, да идат да се прощават. Ходили, целували му ръка, а тоя им давал подаръци еминии и пари. Някои си вредили по три пъти.

Стоян Крачола оставил две дъщери и голямо бо¬гатство. Едната от дъщерите му била Мина – баба ми. Мяза на майка си – грозна, но много своенравна. Оженила се по любов за хубав мъж – дядо ми Иван Терзи Колев. Баща му Терзи Колю, изглежда, че е имал за времето си развит естетически вкус, шиел осо¬бено хубави женски дрехи, ментанчета (един вид жи¬летка), даже от Одрин получавал поръчки. И той бил гол като пушка; тя му чукала сол на главата – взела го за хубостта му, а той нямал нищо и изял имането. А той бил кротък, и като не могъл да й излезе на глава, вместо отговор, биял я с чибука. Майка му е разправяла, че баба Мина е била забележителна жена. Тя повторила характера на своята майка (жената на Стоян Крачола) – била своенравна и капризна; но разказвала много ху¬баво, забравяла се чак. Голяма къща, много хора – като се увлече да разправя, замръквала и забравяла къщната си работа; оттук разправии пък с дядо ми, който бил много мълчалив. Обичала много да пътува, ходила на много манастири (Рилския и др.), два пъти на Божи гроб и естествено имала много впечатления. Като се връщала от Ерусалим, разправяше майка ми, – почти никаква работа не хваща. Същевременно била жена, която искала да бъде почитана и проявявала мъжки наклонности – яздела на кон. Турците твърде много я почитали, ставали й на крака.

Дядо ми Иван бил и много инат, заловил една давия с хаджи Паша за една воденица, ходил чак в Одрин и Цариград; в Одрин го хвърлили от прозореца (тряба много да е досаждал), но в края на краищата спечелил делото.

Най–големият им син е Тотю, моя баща.

А майка ми е – Ганка Йовчева хаджи Вълкова, дъщеря на Йовчо, син на един от хаджи Вълковите. Тоя хаджи Вълко е бил голям търговец и предприемач на държавни берии. В техния род са преобладавали търговците.

Майка ми и баща ми са се взели по силна любов. Колкото баща ми е бил черен, толкоз майка ми – хубава, с правилни чърти. Чорбаджийски син, той е могъл да вземе богата, давали са му, но взел нея.

Аз съм роден на 1 януари 1877 г. Майка ми раз¬правяше, че пукнал топът на Шипка, когато съм се родил. Родил съм се след една скъпа загуба, която са претърпели – умрял им син. Майка ми, която била много опечалена за хубавото дете, ме посрещнала не с много голяма охота. Дошъл съм на белия свят много слаб: турили ме в една антерия – намърдал съм се цял в ръкава й. Майка ми била болнава, та и леля ми Кица се е грижила за мене, и я утешавала – нищо че съм слаб, ще стана „влака”. Подир време, когато ми са се откроили чъртите, дохожда баба Митра (майка на баща ми) и казала на майка ми: – Ганке, Ганче, прилича на боба (на баща ми). Когато са ме къпели, бил съм толкоз слаб, че баба ми казала: – Да умре, ще стане мосунче (ангелче). До пета година боледувал съм, страдал съм от очи; церили ме и най–после ме занесли на една жена да ме дере с коса; изтекло много кръв, очите ми се по¬дули и едва не съм ослепял; струпи някакви излезли, майка ми, много грижлива, ме намазала с неугасен сюлмен (отровно), излезли ми мехури. Това постоянно боледуване се отразило върху характера ми: неподвижен съм бил, непохватен; заградят ме с възглавница – цял ден стоя; като ме погледнат – захлюпя се.

Като съм пораснал – пак в къщи; да изляза на улицата, да играя с връстници – не; изблъсквали ме, заключвали вратата, за да играя; аз не ща – драскам на вратата да ме приберат; отварят вратата – заспал съм на камъните. Проговорил съм фрази на трета–четвърта година; страхували се да не би да съм ням; баща ми е правил отчаяни опити да ме разприказва.

На 7–годишна възраст ме скътали за училище; отишъл съм до училищната врата, но съм се върнал, защото имало момчета. Както и да е, посвикнал съм, тръгнал съм на училище и съм се поотворил. Но склонност към игра не съм проявявал и това е опечалявало родителите ми. Мъчели се да ме насърчават с подаръци и пари. В игрите са ме правили цар и идвал съм си в къщи често разплакан. Когато съм бил в III или IV отделение, станало убийство в града: ходили децата да гледат; аз скачам на едно краче и викам: – „Жифето, жифе, там на баш–чадъра (мястото), лежи и пъшка” – нагодено според случая. Това е първата ми импровизация.

Когато бях в III или IV клас, баща ми вече ме тре¬тираше сериозно, оставяше ме на чекмеджето в бакалницата – да върша кесия. Тогаз първи път си купих книга и една картина и ги занесох в къщи. Турих я в избата, забучих я с пирончета и я показах на сестри¬те си.

Свърших III клас в Чирпан. Пратиха ме в Плов¬див. Тогаз пропуших. Там почнах и да пиша стихове. Помня, че направих описание на Чирпан в стихове, но описах по–скоро Търново, отколкото Чирпан (един град разположен амфитеатрално – както са ми раз¬правяли за Търново). Учителя го хареса, но каза: –”Много фантастично, в Чирпан няма такива работи; каза ми обаче да пиша... Прочух се и почнах да пиша домашни работи на учениците, за пакет тютюн. През цялото ми детинство преминава един страх от тъмното – и в Пловдив виждах по комините циганки, видения и ме хващаше ужас. И по–късно, когато бях социалист и гледах материалистически на света, не можах да се отърва от тоя страх. След ваканциите се връщах вече мъж по характер, сериозно момче. Помагах на баща си в работите му.

На другата година отидох в V клас, през 1892 г. – на Пловдивското изложение. Тогаз започнах да пиша по–сериозни работи, но не ги изнасях на свят. Пиша – късам, пиша – късам – не ги харесвам. Но по велик¬денската ваканция донесох една комедия и я четох на сестрите и братовчедките си, насядали по миндеря – толкоз смешно, че изпопадаха от столовете си. Ако някой не се смее, викна му – как да не се смее, ще го набия! Комедията е трагедията на бялата магарица, на която пърлето продават на един циганин – как май¬ката ще страда; пазарлъка станал, трагедията свършва, че бялата магарица умира от глад, неискайки да вземе храна от скръб за магарето. Най–напред им съобщих сюжета; сестра ми каза „жално е”, а аз – „смешно”, и затова се смееха. Същевременно в V клас почнах да чета и социалистическа литература. Майка ми е раз¬правяла – изляза на хорото, виждам продавачи и вечерта, като се върна, питам: справедливо ли е, ко¬гато другите играят и се веселят, да не знаем тия хора не са ли гладни. И заключвал съм яденето – да стоят и те в къщи гладни. Викат ми „отвори долапа, бе!” – аз не ща, докато ме изтласкат вън, заключат отвътре, и водят преговори да ме пуснат, но ако дам яденето.

След свършване на V клас баща ми каза, че няма повече пари; може би е считал, че тая наука ми е до¬статъчна. Станах телеграфист в Чирпан и тогава почнах да купувам и чета книги, предимно социалистическа литература; уреждах социалистически кръжок, в който вземах участие. Изучавах руски, получавах „Нива” и още тогава съм говорил на сестра си Мина за мнозина писатели – Пушкин, Лермонтов, Достоевски. Четях ги, занимавах се с тях и превеждах „Капитанска дъще¬ря” от Пушкина. Пишех и стихотворения, но не съм ги чел никому.

След две–три години ме преместиха телеграфист на гара Скобелево (12 клм. от Чирпан); тогаз написах стихотворението „Арменци”, напечатано по–късно. От това време (по–точно още от Чирпан) е и „На нивата”. След по–малко от година ме преместиха в с. Стралджа, от Стралджа в Сливен. И на двете места продължавах много да чета. През това време идвах в София да ставам актьор. От Сливен ме преместиха в Анхиало. До оти¬ването си там, давах стихотворения в. „Ден” и „Общо дело” – предпочитах тия списания. В Анхиало написах „Калиопа”, вдъхновен от една хубава мома българка; съжалявах, че не съм се оженил за нея. Изпратих пое¬мата в социалистическите списания, не я напечатиха; тогаз я изпратих на „буржоазната” „Мисъл” – в съмнение дали струва нещо. Идвах в Чирпан в отпуск и исках да остана при баща си на търговия, но той не се съгласи. Като се върнах в Анхиало, взеха да ме гледат много особено... Чак на втория ден ми дават една пощенска карта от д–р Кръстев, която станала достояние на целия град; изпращат ми хонорар и излезлите течения от „Мисъл”.

След това Кръстев уреди идването ми в София – контрольор в управлението на пощите. Началника си отнасяше снизходително, но колегите ме гледаха с криво око, затова станах началник на пощенския клон на ул. „Цар Шишман”. По това време се запознах с Гоце Делчев.

Публ. в П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. V. Писма, автобиографични материали. С., 1979, с. 457-478. Тази автобиография Яворов диктува на Владимир Василев когато е вече сляп. При публикуването й за пръв път Вл. Василев отбелязва нейната история: „След нещастната случка Яворов, загубил зрението си, идваше и прекарваше у дома почти всеки ден или през ден-два. Мъчех се да го отклоня от мрачни мисли, да го накарам да вярва, че ще може да работи. От време на време успявах да го възвърна към добро настроение, дори към шега. Тогава той направи поправките в стихотворенията си „Подир сенките на облаците“. Дойде му на ум да напише автобиографията си… Взе да ми диктува. Записвах, което ми говореше, но тъй си остана недовършена. Отнасянето му в детинство и минало време го откъсваше от това, което бе, увличаше го, приятно му бе. То личи и в начина, по който разказва разни анекдоти.“ Вж. сп. „Златорог“, г. XX, кн. 8, октомври 1939 г., с. 399-403.

 

№ 2
ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ Т. АЛЕКСАНДРОВ, ПРОФ. АЛ. БАЛАБАНОВ, ВЛ. ВАСИЛЕВ, ПРОФ. КР. КРЪСТЕВ И ПРОФ. Б. ПЕНЕВ, ПУБЛИКУВАНО ВЪВ В. „УТРО“

СОФИЯ, 31 ОКТОМВРИ - 4 НОЕМВРИ 1914 Г.

 

ИСТИНАТА ПО П. К. ЯВОРОВ

В последните си писма нещастният поет Яворов изказа надеждата, че ще се намерят трима приятели, които да изнесат истината на драмата, която се разигра около него и с него.

Ето, ние получаваме следното изложение, написано от ония, които той, прощавайки се с живота, покани да кажат истината - тая истина, около която се направиха толкова предположения и която малцина знаеха.

Ние даваме това изложение, подписано от г. г. Тодор Александров, д-р А. Балабанов, Влад. Василев, д-р К. Кръстев и Боян Пенев.

„Брате Т[одоре] кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета.“ Това е последното сбогом на поета към неговата родина, предадено на неговия близък другар по оръжие. Защото в безсилието си, в жестокото си усърдие, тая клевета бе направила и от неговата революционна деятелност мотив за обвинение: „като бивш четник, Яворов е могъл лесно да посегне на чуждия живот“. И кой можеше вече да я спре, кой можеше да й се противопостави! Като отровната рапира, тя се забиваше в неговото сърце, късаше душата му и погазваше в праха и неговите светини: „Въпреки връзките си с македонското дело и революция, казваше той, с които ето и досега съм впримчен, аз цял живот учех да не убиват, за да ме нарекат днес убиец. Затова - обръщаше се към своето малко братче - учи ги да убиват, за да не те обвиняват никога.“

И когато безприютен, поетът диреше прибежище при оная, към която неговата властна душа все по-властно се стремеше, само две неща го задържаха тук: да напише своята изповед, книга - некролог за нея и за себе си и да дочака края на безкрайното „дело“! То бе въпрос за неговата чест, за неговото писателско име, за честта на неговите близки - да излезе пред всички чист, както бе пред съвестта си и пред Бога! „Кълна се в гроба на майка си, че казах на следователя самата истина по нещастната случка с жена ми… Нека гроба не даде покой на костите ми, ако аз не съм прав.“ И в минутните светкавици на заглъхналия борчески инстинкт, той ставаше прав, изтриваше сълзите си, събираше последните си сили и даваше дума да се погрижи за здравето си, да закрепне физически, за да може да противостои, да се бори и да дочака денят на своето оправдание. Ала неговите съдии му отричаха и това право: записката, която бе оставил преди да се самозастреля първия път (миналата година) и тя бе използувана като обвинителен материал! Как може поетът, когато се самоубива, да мисли за своята чест, за своето име, - „това е нещо неестествено и неприемливо“…

Все пак той чакаше… От по-скорошния край на делото зависеше примирението със злата си съдба, което все пак можехме да очакваме, от него зависеше да се залови на работа - да напише своята книга, от него зависеше (о, срамно е да се каже!) - и въпроса за уреждане материалното му положение. И той чакаше… Той чакаше дни, чакаше нощи, чакаше дълги месеци и недели!… Делото обаче, година вече, не взимаше никакъв край и като че ли все по се отдалечаваше денят на неговото възмездие, денят на неговия съд! Последната фаза на делото, означаваше нови протакания, още дълги дни и месеци на угнетение, а за това поета нямаше вече и физически сили. „Всеки ден, пише той на своята сестра, аз умирам!“ Изтерзан до последна мярка, обиден горчиво от своята родина, на която бе служил цял живот, унизен - да живее в оскъдност и да чака от други, той не може повече да противостои. Яворов изпълни това, за което още на 19 септември се бе приготвил и решил. Вече и думите на сестра му не можаха да го спрат.

Но и днес, когато поетът си замина - пак стоустата, хилядоустата клевета не млъква и днес тя не му дава покой. И днес зли и отровни разпространяват лъжата за някакъв неблагоприятен обрат на делото, който бил пряката причина да тури край на живота си.

„Ако в България има пет души, за които знача нещо, нека поискат напечатването на всички документи по делото и нека те се попълнят с всичко, което някой може да разкрие по него!“ Да, той ни моли да направим това поне сега, след неговата смърт! Защото ние не изпълнихме нашия последен дълг към другаря - да изнесем истината тогаз, когато тоя акт на публично застъпничество щеше да му даде поне едно малко морално удовлетворение и сила за живот! Предпазвайки се от възможни обвинения, че с това се упражнява върху правосъдието едно морално давление, уверени за крайния изход на процеса - ние не направихме нищо. Нищо да не говорим, нищо да не пишем - да не кажем ни една дума в защита на оня, който умираше пред нас!

Все пак неговия завет трябва да бъде изпълнен. Веднага е невъзможно да се публикуват всички документи по делото, затова сега изнасяме само данни, от които ще се види в какво положение се е намирало то в момента на смъртта му.

Следственото дело е свършено три месеца след случката, като съд[ебния] следовател дава заключение: делото да се прекрати, понеже няма абсолютно никакви улики, че Яворов е виновен за нейната смърт; наопъки от всичко се вижда, че тя се е самозастреляла. Яворов даже не е бил и привлечен към отговорност - тъй нищо не е могъл да намери съдеб[ния] следовател, което да го уличи в някакво престъпление. Прокурорът го изпраща в съда със заключение да го прекрати, понеже и той не е намерил никакви доказателства против Яворова.

Соф[ийския] окръжен съд обаче е счел, че има улики срещу Яворова и е постановил делото да бъде изпратено в Соф[ийския] апел[ативен] съд, който да разреши възникналото пререкание между него и прокурора, т.е. следва ли Яворов да бъде привлечен към отговорност или не. За преценка на това мнение на Окръж[ния] съд даваме следното заключение на Яворова до Соф[ийския] апел[ативен] съд, след като делото е било изпратено там. Заявлението е според черновката запазена у брата му - с незначителни съкращения. В това заявление се засягат само ония обстоятелства, които Окр[ъжния] съд счита, че обвиняват Яворова. За многочислените данни, които са събрани при следствието и които са в полза на Яворова, в това заявление не става ни дума.

„Господин Председателю,

Случката стана така, както съм я разправил на съдебния следовател. Причините за самоубийството на Лора са същите, които изложих пред него. Това е самата истина и няма тя никога да стане друга - каквото и да мисли правосъдието за мене, както и да постъпи спрямо мене. И нищо повече не бих искал аз да прибавя, нищо повече да говоря за оправдание. Пред кого да се оправдавам? Ако даже моята изповед пред смъртта е в състояние да възбуди подозрение и да бъде тълкувана като симулация на един нечувано хитър престъпник - нима моите по-нататъшни оправдания могат да важат нещо? Бих искал след тоя аргумент на Окръжния съд да млъкна - нека правосъдието прави каквото намира за добре! И не за да се оправдавам аз давам долните обяснения. Мен ме дълбоко огорчава, че не съм могъл да намеря в правосъдието поне едно достатъчно внимателно отношение и преценка на фактите. Игнорирайки най-важните данни по делото, навярно предавайки други, нагазвайки в областта на хипотезите и фантазиите, служейки си с едно своеобразно тълкувание на психологическите моменти, съдът ме изкарва убиец на Лора. Нека почитаемият Апелативен съд има търпението да ме изслуша, за да види, с каква тежка несправедливост Окръжния съд се е отнесъл към мене:

1. Аз казах, че Лора се застреля, като държеше револвера допрян до гърдите си! Това бяха няколко ужасни мигновения на страх и на очаквание, през които аз не смеях да се мръдна, да стана от леглото и да й отнема оръжието - да не би с това да я предизвикам още повече да спусне револвера, както много пъти до тогава се бе заканвала да стори. Соф[ийския] окръж[ен] съд обаче, счита, че тя не се е самоубила, а аз съм я застрелял подло от към гърба. Той се позовава на „устното“ мнение, което двама лекари са изказали преди да е била направена аутопсията: че предната рана е по-голяма, а задната (на гърба) по-малка. Даже и в тоя пункт, който поне не търпи тълкувания, най-старателно е подведена работата така, че да се даде впечатление, какво наистина всичко това е тъй.

Още веднага съдебния следовател е счел тяхното устно мнение за невярно, неотговарящо на действителността предвид обгарянето раната на гърдите. Какво са казали същите тия лекари с третия след направената аутопсия. И тримата единодушно дават заключение, че раната има направление от пред назад, и че ударът е нанесен с допряно до гърдите оръжие. И това те го твърдят не „устно“ и въз основа на случайни първи впечатления, а с подписите си - след най-щателно изследване вида на раната и вътрешния ход на куршума. Най-силното, очевидното, необоримо с нищо доказателство е, (че раната на гръдната кост е широко обгорена (вж. съдебно медицинския акт). Нима може след това да остава съмнение от къде е нанесен удара? Но за Окр[ъжния] съд тоя факт просто съвсем не същестува, той го преминава мълком, без с нищо да загатне, да даде да се разбере поне с една думица, с една загатка, че такова широко изгаряне е било констатирано.

Но ако Окръж[ния] съд напълно игнорира тоя най-важен факт с най-старателна подробност се залавя за големината на раната в гърдите и гърба и намирайки първата по-голяма, а последната по-малка мисли, че ударът е нанесен отзад. Какво значи големината на раната и нима лекарите, които дават заключение, не са имали това предвид? Вярно е, че входната рана бива по-малка, а изходната по-голяма, но тава е само когато се стреля от достатъчно разстояние, за да може куршумът да се засили. Когато се стреля от близко, от „плътен упор“ - както експертизата за балистическите свойства на куршума удостоверява, че е стреляно в случая - куршума произвежда разрушения, защото току-що излязъл от дулото, преди да бъде засилен, среща масата и употребява усилия да я разкъса. Окръжния съд в аргументацията си, че входната рана е винаги по-малка, твърди, че експертизата установила, че в подобен случай „едва се виждала“.

Наистина, експертите твърдят това, но го твърдят за в случай, когато се стреля от разстояние 1 метър, а не от далечина 1-4 см., както същите експерти дават заключение, че е стреляна Лора! Нима мога тъй да бъда третиран от съда?

Със същото такова невнимание Окръжният съд е минал  и всички важни данни, относително вътрешния ход на куршума. Ето какво е констатирано в съдебно медицинския акт: 1) раната на гръдната кост отвън има диаметър 10 мм., а на задната страна, дължина 12 мм. и широчина 4 см. и 2 мм. (лист 7, ст. ІІ). Значи, на задната страна раната е по-голяма. 2) Върху заднето лице на лявата камера на междукамерната преграда и върху самата нея раната е дълга 18 мм. и широка 8 мм. (лист 6, стр. ІІ). Значи, раната отзад на сърцето е по-голяма от раната отпред на гърдите (10 мм.). 3) частица кост е откъртена от задната страна на гръдната кост.   4) една част от външната ламелка на костта на реброто на гърба е отчекната и свободно зависи. 5) Пред сърцето и под раната на гърдите има костни частици.

На мене ми е непонятно как всички тия многочислени факти могат да се отминават просто, като че ли не съществуват и да се изтъква, че ударът е нанесен откъм гърба.

Аз обясних на съдебния следовател, че самоубийството на Лора се дължи на ревност. Нейната ревност бе велика, както бе великата и нейната любов и нищо не можеше да я удовлетвори. Тя ме ревнуваше винаги, навсякъде и от всичко - от хората, от самата ми работа, от мъртъвците.

Прочетете онова писмо, в което тя се измъчва от съмнението, че аз пазя своята любов за „покойната малка приятелка“ на чийто гроб, може би в него момент се намирам. Каквото и да правях, колкото и време да отделях - никога моята любов не беше достатъчна за нея и тя вечно се измъчваше от съмнения. И ако в такива минути тя често говори в писмата си за смърт, за самоубийство, може да си представите какво би била в състояние да направи нейната ревност, когато напоследък изкуствено се разпали до неимоверност отвън. Тук аз не мога да казвам всичко, но ви моля да прочетете внимателно собствените признания на г-жа К. Г. за държането й спрямо мен, за желанието й да дразни Лора, за секретните картички и букети, за късните съпровождания и пр. Аз ви моля да обърнете внимание и на това, как Лора е гледала на всичко туй (показанията на приятелките й и на слугинята) как е реагирала на тия предизвикателства (пред г-ца Б. тя се е оплаквала, че вече я било срам от света и че й идело да се самоубие) обърнете внимание и на това, защо тя в мълчаливата си женска гордост не е давала на г-жа К. Г. нито повод да помисли, че ме ревнува от нея. Това бяха изблици на една ужасна ревност, която се проявяваше винаги, навсякъде, без никакъв повод. В едно от писмата си тя ми забранява дори погледите за други хора, освен за нея. Такава една ревност я обхвана и вечерта у г. Т. (по какъв повод това е смешно да се говори) и нищо вече не бе в състояние да я отклони от заседналото в душата й подозрение спрямо мене. Мислейки, че аз я пренебрегвам заради други, наранена дълбоко в своята женска амбиция и гордост, тя направи това, което често и в писмо по-рано пред мен се канеше да направи, за да даде едно удовлетворение на себе си, а може би и да ми отмъсти.

Това е самата истина и аз мисля, че приложените писма достатъчно я уясняват. Съдете сами дали това е било у нея едно „нормално законно чувство“ или едно болезнено състояние, което е могло да я доведе до такава постъпка.

Заминаването на Лора за Париж, което според Окр[ъжния] съд е било непосредствения повод да я убия е една измислица също така старателно използувана срещу мене. За заминаване на Лора за Париж действително е ставало между нас дума - пръв път преди мобилизацията. Аз тогава трябваше да замина за Македония и не исках да преживява тревогите и страховете в София, за това й предлагах да замине за известно време в Париж при сестра си. Подир това често след първата и втората война тя изявяваше желание да замине в Париж, но това бе не за да побегне, не за да се отърве от мене, а за съвсем друго. Никой път аз не съм имал нищо против нейното заминаване, но то си остана само проект, който служеше само за взаимни закачки и шеги. Ако за това са потребни свидетели, то г. Т. установява това. Даже и вечерта у тях, при играта на оракул, тя пак се закачаше, че ще остана сам в София, но като я запитаха сериозно ли наистина ще заминава, обясни: толкова ли не виждате, че е шега!...

Но било намерено едно писмо от Лора до сестра й, че на 1 декември 1913 год. тръгва за Париж. Това писмо нито е било пращано, нито е имала намерение да го праща. Слугинята е обяснила защо е направено това - да й се дадат писмата, така че да узная и аз, какво Лора е решила да замине, а след това тайно да го вземе назад. А разгадката на тази детинска игра трябва да се търси в следното: Лора се блазнеше от наивната мечта, че е възможно някои от моите пиеси да бъде поставена на някоя от парижките сцени. „Аз бих се оженила, пише ми тя в едно от писмата, които прилагам, за някой друг богат човек, за да построя с парите му един театър, в който да се дават само твои пиеси“. За тоя план тя разчиташе на Miss Orsby, секретарка на Сара Бернар и на M-lle Gerrnaine Senose, имената на които се срещат в приложените писма (цялата кореспонденция по това е задигната от бившия й мъж Дренков, когато аз бях пренесен в болницата). И истинска треска бе я обхванала, когато получи писмо да пратим пиесата. Тя настояваше постоянно да коригираме заедно превода й на „Когато гръм удари“ и да го изпратим. Но понеже аз бях много занят с друго и работата се отлагаше, Лора ми говореше, че ще го прати некоригиран или сама ще го занесе и прибавяше „ако не вярваш, ето - пиша!“ Впрочем такива игри около пиесата са повтаряни много пъти и аз се чудя, че е намерено само едно писмо! Но аз всякога й казвах: „Лора, наистина иди в Париж - и ако не направиш нещо за пиесата поне ще се поразведриш, - тя веднага ме хващаше за ръцете сърдита, говорейки „ти нарочно ме пращаш, за да останеш сам, кой знае за какво!…“ И тогава, за да я успокоя, аз трябваше да й обещая, че през ваканцията непременно ще заминем двама.

Истината пък с писмото на г-ца Х. е още по-невинна. Г-н М. Н. бе наш познат и приятел и в това писмо (всъщност записка) г-ца Х. съобщаваше на Лора за деня, когато ще заминава за Виена да се лекува (той беше тежко ранен). Не за заминаване на Лора се касаеше тук, а за едно обикновено предупреждение да идем на гарата да го изпратим, понеже тренът заминаваше към 3-4 часа и аз имах неотложна служебна работа, помолих я да иде сама като предаде на пътника моите поздрави и благопожелания. Това могат да потвърдят и г-ца Х., и самият г-н Н. За какво заминаване с експреса още същия ден говори Окр[ъжният] съд, когато записката е от 14 ноември, а писмото до Виола от 28 същи.

Но Лора била казала на слугинята че ще заминава. Прочетете показанията на слугинята да заключите доколко това е било сериозно: днес й каже ще заминава утре, други път - след един месец, трети път на пролет и всичко в свръзка с проектите за пиесата. Но слугинята на края на показанията си твърди, че няколко дни преди случката тя нищо не й е говорила за заминаване. Това е било не 1 ден преди смъртта, както невярно твърди Окр[ъжният] съд, а преди месец.

Никакво приготовление за заминаване не е имало. Свалянето на сандъците от тавана бе предизвикано от това, че хазяите бяха дали таванските стаи на работници, става тясно и неудобно да се държат известни вещи там и Лора бе принудена да изпрати 1-2 сандъка у майка си.

Изтеглянето на 1000 лева от банката също не е в свръзка с никакво заминаване. Тя ги бе изтеглила, както много други пъти, за свой дамски потребности. С тях щеше да купува и някои потребности за салона и да уравнява някакви свои сметки. Окр[ъжният] съд счита тия пари за заминаване? Ако Лора би имала намерение да заминава същия ден (в петък) не би ли се погрижила поне за паспорт?

Че цялата тая история за заминаването е измислена, се вижда от това, че последните дни тя се занимаваше със съвсем друго - да гледа къщи, които се продават защото имахме намерение да си купим своя и да се наредим тъй, както тя искаше. Даже и в самия ден на случката пак щяхме да ходим да гледаме къщя. Ако трябва да се вярва на слугинята, трябва да й се вярва и на всичко това, която тя установява и на което Окр[ъжният] съд не намира уместно да се спира. Ами че даже вечерта на вечеринката у Т. тя пак говореше за намерението ни за собствена къща, както са показали присъствующите.

Не, г-да съдии, за никакво заминаване не е ставало дума, и никога аз не съм бил против него.

Като улика, че аз съм убиец се използува и това, че съм бил революционер, и че следователно, „лесно съм могъл да посегна на своя и чуждия живот“. Аз протестирам дето Окр[ъжния] съд си позволява да се занимава с моята революционна дейност. Ако съм ходил в Македония, правил съм го за да изпълня един дълг и няма да се намери даже едно куче в поробената земя, което да засвидетелствува, че съм убил някого - не, че съм присъствувал на някое убийство или, даже че съм говорил за убийство на когото и да е. Моята дейност в Македония бе чисто агитационна. Колкото се отнася до намереното в къщата ми оръжие ще кажа…

Думите които д-р Ч. И. Твърди, че съм казал на Лора преди венчаванието си, ги приемам за истински, макар и да не ги помня. Ако може да се прави аргумент и от тия съвсем естествени любовни клетви и то две години преди случката, съгласен съм те да се считат като улики срещу мене.

Господа съдии,

Когато ще преценявате в състояние ли е била Лора да извърши такава постъпка, имайте предвид писмата, които прилагам… Колко често я намираха настроения да се махне от хората, да се махне от света! С мисълта за смъртта тя бе свикнала толкова, че чувствуваше някаква сладост в нейната близост. Прочетете писмата от Париж, дето тя ме увещава да й изпратя няколко грама кокаин! Вижте как се радва, как тя тържествува, когато най-подир е успяла да се снабди с достатъчна доза кокаин и как е успокоена, че сега има „такъв сигурен и съчувствен другар!“ Вижте най-подир колко пъти тя говори за самоубийство и ме успокоява да се не боя - че няма сега да направи това, а някога подир, на есента и пр. …

Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта: друго удовлетворение то не можеше да намери! И сега като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мен постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка: нашите съдби бяха решени в денят когато си подадохме ръка!

София, 28.VІІ.1914 г.

П. К. Яворов“

 

Това е целият обвинителен материал срещу Яворова, който е могъл да бъде събран при следствието. Или - не, има още един аргумент, последния, най-силния съкрушителния, макар и неизползуван от Окр[ъжния] съд. Чуйте, хора, Вий, които не вярвате във виновността на Яворова: Ако Яворов бе невинен, ако той се е застрелял веднага след смъртта на Лора и зарад нея, но опитът е излязъл несполучлив, той трябваше да направи това и втори път, сетне, когато е дошъл в съзнание! Да това говореше българската Темида на ослепелия поет, когото физическата немощ бе превърнала на призрак!…

Апелативният съд, обаче, имайки предвид, че Яворов не е привлечен даже като обвиняем, с определение № 314 от 5 август 1914 г. е отменил изцяло определението на Окр[ъжния] съд и му връща делото с предписание: повторно да се занимае с въпроса и ако намери улики срещу Яворова да изпрати делото на съдебния следовател, който да го привлече като обвиняем, да го разпита като такъв, да събере ония доказателства, които той от своя страна би посочил: след това делото отново да се изпрати на прокурора, който повторно да се занимае с него и ако тогава съдът пак се съгласи с неговото заключение за прекратяване на делото, тогаз Апел[ативният] съд ще се произнесе има ли наистина основание Яворов да бъде даден под съд или не.

Едвам на 16 октомври т.г. Окр[ъжният] съд се е занимал с въпроса и въпреки служебния риск който поемаше с неподчинението си на Апел[ативния] съд - връща делото отново на последния, считайки, че той не трябва да се произнесе по същество има ли достатъчно улики срещу Яворова да бъде привлечен към отговорност или не.

Ние имаме всички основания да мислим, че Апел[ативния] съд щеше да разгледа делото тоя път по същество. И нашата дълбока увереност е, че делото щеше да бъде прекратено. Но да се случеше и обратното, нямаше да се намери в тая страна съдийска съвест, която да не произнесе своята дума на оправдание.

Но поетът не дочака.

Т. Александров, д-р А. Балабанов, Влад. Василев, д-р К. Кръстев, Боян Пенев.

НА БАН, ф. 37 к, оп. 1, а. е. 962, л. 1-6 и в. „Утро“, С., г. ІV, бр. 1355-1359, 31 октомври - 4 ноември 1914. За историята на Яворовото изложение до Софийския апелативен съд разказва в спомените си книгоиздателят и приятелят на П. К. Яворов Владимир Василев. Тук ще цитираме само тази част от спомените му, отнасяща се до изложението:

„Не искам да се спирам на отношенията на Яворов с Лора. Един ден, край Градската градина, той ми съобщи, че ще замине за Македония и утре щял да се венчае с Лора, в Подуяне или Бояна, не помня; няма да кани никого, да не се сърдя. Аз съм ходил у тях и съм имал възможност да ги наблюдавам. Жена с културен вкус, Лора беше създала в квартирата на ул. „Раковски“ скромна, но приятна обстановка, с ласкава атмосфера на интимност и деликатни отношения (поне тогаз). И Яворов чувствуваше това. Той нямаше защо да ревнува Лора. В тая любов тя бе активната страна, още от началото. Наопаки, нейната голяма любов е, която криеше ревността и която доведе тоя трагичен край. Хората си обясняват случая много просто: убил нея, след това убил себе си. Какво по-естествено? Тъй се пише по романите. И никой не смееше да ги защити - толкоз враждебно беше настроението в обществото и в буржоазната преса. За да се изпълни искането на Яворов в завещанието му – „ако има пет души, за които истината да значи нещо, да изяснят случая пред обществото“, - аз написах във в. „Утро“ една статия „Истината за Яворов“, подписана от д-р Кръстев, Боян Пенев, Т. Александров, Ал. Балабанов и мен. Тя има своето действие, но не прекрати мълвата. Поддържаше се от заинтересовани лица и от заблуждението за някакви две експертизи: първата констатирала, че задната рана е по-малка, следователно стреляно е откъм гърба. Това обаче не е експертиза, а „външен оглед“, както се казва на съдебен език, и той не решава нищо. Действителната експертиза от лекари и артилерийски офицери установява: предната рана е широко обгорена от нагар, значи, стреляно е от упор; проследен хода на куршума вътре, вижда се, че е минал отпред назад. Какво по-очевидно от това? А предната рана е по-голяма, защото куршума, излизайки от дулото, няма време да се засили и срещайки съпротивата на тъканта, разкъсва я. Но вън от тия доказателства има нещо още по-просто и убедително: каквато и да е домашната разпра, никой няма да стреля жена си с револвер, допрян в гърдите й; а в гърба - значи да издаде себе си, че е той, а не тя. Това става само при физическа схватка, на улицата, при бягство и пр. Но има хора, разправяй им, колкото искаш, знаят си своето… Да мислят, каквото щат, от това истината няма да стане друга.

Прокурорът Ал. Огнянов не намери данни за обвинение и внесе делото в Окр[ъжния] съд за прекратяване. Съдът обаче, над който все пак тежеше създалото се обществено мнение, възбуди т. нар. пререкание (спор) с прокурора и прати делото на по-горна инстанция да разреши въпроса. На Апелативния съд представихме известното „изложение“, което обикновено се цитира. Яворов ми повтори пак фактическите обстоятелства, които бе ми казал в Александровската болница, когато отидох на третия ден след случката да го видя (нищо не ги опроверга) и някои нови подробности. Но той не знаеше делото, нито какво е юридическа аргументация и процесуални форми, не можеше и да пише - написах го аз, от първото до последното изречение. Гледах тук-там да дам впечатление уж на негов стил. Към изложението бях приложил и писма от Лора, в които тя говори не един път за самоубийство. Те обаче липсваха на делото. Дълг е на оня, който ги е измъкнал, да ги публикува, а оригиналите да предаде на Държавния архив. (Същото да направи и неизвестният друг някой, който е взел от тавана на старата ни къща седем Яворови писма до мене, от Нанси, с важно литературно значение.) Апелативният съд отбягна да се произнесе, намери едно формално основание: Яворов не бил привлечен в следствието като обвиняем, а разпитван само като свидетел, следователно няма повод съдът да бъде сезиран. И върна делото в Окръжния съд. Това значеше ново разтакане месеци, неиздържимо вече за Яворов. Той само разреши пререканието…“ Вж. Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си, С., 1963, с. 596-598. Изложението на П. К. Яворов и писмата на Лора Каравелова до Яворов не са запазени. По изложението и спомените на Вл. Василев изказва своето мнение юриста Никола Гайдаров, като отхвърля твърдението му за авторството на изложението. Вж. Н. Гайдаров, Житейската драма на Яворов, С., 1979, с. 102-111.

 

№ 3
НЕКРОЛОГ ЗА СМЪРТТА НА П. К. ЯВОРОВ ОТ БЛИЗКИТЕ МУ

ЧИРПАН, 17 ОКТОМВРИ 1914 Г.

 

СКРЪБНА ВЕСТ

С дълбока скръб известяваме на роднини, приятели и познати, че многообичния ни и незабравим син, брат и шуря

Пею Яворов

След кратко боледуване, снощи в 10 часа преди полунощ на 37-годишна възраст, предаде Богу дух, като ни остави за винаги опечалени.

Мир на прахът ти, незабравимий ни!

Опелото ще се извърши утре, в столица София.

От опечалените: баща: Тотю, братя: Никола и Атанас; сестри: Мина и Екатерина; зет: Никола

Публ. в Г. Найденова - Стоилова, П. К. Яворов - Летопис за живота и творчеството му. Второ преработено издание. С., 1986, с. 688-689. По-нататък П. К. Яворов, Летопис…

 

№ 4
НЕКРОЛОГ ЗА П. К. ЯВОРОВ ОТ ПРИЯТЕЛИТЕ МУ

17 ОКТОМВРИ 1914 Г.

 

С дълбока скръб съобщаваме за трагичния край на злочестия поет на страданията.

Изгубил след една нещастна случка зрението си, той ревностно събираше и последните искрици живот, за да изпее своята последна песен, за да овенчае с ореола своето велико страданиеи своята велика любов. И може би щеше да каже още много нови, вдъхновени слова, и може би щеше да даде на българската поезия още много нови, красиви изваяния на своята мечта. Но напуснат от всички, останал без средства, терзан от една обществена хула, която дълбоко го огорчаваше, той падна под гнета на страшното жестокосърдечие на своето време. Замина той от нас, без неговата родина, която толкоз обичаше, да му изпрати поне в предсмъртния час един радостен, топъл слънчев зрак. Оплаквайки неговата злочеста съдба, нашата единствена утеха е скъпия спомен, който оставя в сърцата ни, и милия образ, който ще светив пантеона на българската реч!

Поклон на праха ти, милий Пейо!

Приятелите ти.

Публ. в Летопис..., с. 689.


№ 5
НЕКРОЛОГ ЗА СМЪРТТА НА П. К. ЯВОРОВ ОТ ДРУГАРИТЕ МУ ОТ ВМОРО

ОКТОМВРИ 1914 Г.

 

КРАЙ НА ЕДИН ТРАГИЧЕН ЖИВОТ

Поетът-революционер

Пейо Яворов

се е самоотровил и самозастрелял. За да не му измени пак куршумът, той го е съпроводил и с отрова.

Преповтаряйки страшната мисъл на античните стоици – срещу обидите на живота аз имам източника на смъртта – той е теглил куршума със смоята твърда ръка на революционер на същото място в черепа, дето и по-рано.

Едва ли има човек, животът на когото да напомнюва повече хероите на старогръцките трагедии. Над Пейо Яворов тежеше неумолима орисия, в която елементи бяха любовта му към общобългарското отечество и към неговата Лора.

Според последните си завети, той се пренесе в жертва и на отечеството и на любимата си Лора. Така говори той в своя последен завет – Да бъда погребан в четнишките си дрехи до Лора.

Ние, другарите по по идеи и оръжие на нещастния поет, като скърбим за скъпата нова жертва, дълбоко вярваме, че онова, за което Яворов ратува през целия си живот и не го видя приживе осъществено – свободата на Македония – ще бъде реализирано после неговата смърт: слънцето на свободата ще блесне по ония планини и поля, по които той тъй дълго е бродил; свободна Македония ще бъде най-величествения паметник на революционера поет, Пейо Яворов, и на неговите паднали на бойното поле другари по оръжие.

От другарите по идеи и оръжие на Яворова.

ЦДА, ф. 10 к, 1 л. Печатно.