ПРОФ. НИКОЛА МИЛЕВ ЗА МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

На 13 февруари т.г. се навършват 93 години от убийството на проф. Никола Милев (8 май 1881, с. Мокрени, Костурско – 13 февруари 1925, София). Той е един от най-бележитите български учени, както и публициста с най-изтънчения стил. Ако изследванията на голяма част от нашите учени са остарели поради своята методология и откритието на нови документални извори, то творчеството на проф. Н. Милев и до ден днешен не само, че е непокътнато от дистанцията на времето и развитието на науката, но и продължава да бъде пример, за всеки който се занимава с научно дирене. Все още не разполагаме с пълно събрание на неговите исторически изследвания, а в неговият архив все още стоят неиздадени сборниците с документите за българската история, събрани по време на научните му командировки във Виена, Ватикана и Италия. Остана недовършено и издаването на неговата публицистика, въпреки че тя е достъпна в нашите библиотеки.

Освен учен със световна известност и авторитет, проф. Н. Милев е и един от дългогодишните дейци на ВМОРО и най-добър познавач на историята на македонския въпрос. Като такъв той е един от  авторите на мемоарите на Вътрешната организация до Великите сили и международните организации, а така също и неоценим съветник към Централния й комитет и Задграничното й представителство.

С неговото убийство се нанася един от най-силните удари както срещу ВМРО, така и срещу българската наука и свободата на словото.

Днес малко е позната една негова кратка характеристика, отпечатана в Общия годишник на България (1923/25) № 2, издание на Дружеството на столичните журналисти. София, 1924 г., с. 896. Тя има следното съдържание:

„Проф. Никола Милев, председател на дружеството.

Роден на 8 май 1881 г. в с. Мокрени, Костурско, Македония. Получил средно образование в Галата-Сарайския лицей, Цариград. Свършил по история в Софийския университет; специализирал се две години по българска история във Виена.

Бивш директор на печата (1918-1919), главен редактор на „Echo de Bulgarie“ и сътрудник на „Вечерна поща“ и „Courrier de Sofia“ (1903-1906). Сега директор на в. „Слово“ и редовен доцент при Софийския университет по българска история и история на балканските народи.

Народен представител от Кърджалийска околия.“

След Първата световна война проф. Н. Милев е един от най-ценните съветници и към българските правителства, участник и докладчик в международните асамблеи на Обществото на народите. Същевременно той най-умело използва и периодичната преса като една от най-сериозните трибуни при отстояването на идеите на ВМРО и при пропагандиране на истината по македонския въпрос.

Сега ще имате възможност да се запознаете с някои негови публични изяви по международното положение на македонския въпрос. В тях той отстоява идеята на ВМРО за автономията на Македония като един от възможните начини за запазването на нейния български характер, както и за спасяването на народа ни от денационализация в съседните страни Сърбия и Гърция и за запазването на българските институции и църква в заграбените дялове на Македония.

Макар и не големи по обем тези четири материала най-добре свидетелстват за Никола-Милевата дейност по отстояването на истината по македонския въпрос.

Цочо В. Билярски

* * *

АНКЕТА НА В. „МАКЕДОНИЯ“ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС
МНЕНИЕТО НА ПРОФ. НИКОЛА МИЛЕВ

Македонският въпрос, открит от Берлинския договор, който разпокъса българското политическо единство, бе ядката на балканските усложнения, от които се породиха ако не причините, то поне поводът за Общоевропейската война. Най-простият здрав разум повеляваше, тоя въпрос да бъде уреден така при ликвидацията на войната, че да се премахнат триенията между балканските народи, независимо от това, че с правилното му разрешение Европа щеше чисто и просто да завърши своята акция от 1903-1908 г. в Македония, а Съглашението щеше да приложи громко провъзгласяваните свои принципи в една класическа страна на борба за самоопределение. Вместо това, олимпийските богове събрани в международния съд за раздаване на правда, преминаха в упорито мълчание всички позиви, молби, предупреждения и възражения и оставиха в сила старото положение: еднички следи от някаква грижа за Македония намираме в договора за покровителство на малцинствата, наложен на Югославия, - който съставя акт положителен - и в конвенцията за взаимно и доброволно изселване между Гърция и България, наложена на последната и съставляваща дело отрицателно. Мъчнотията, вместо да бъде премахната, е само заобиколена. Македонският въпрос съществува и остава да тежи върху балканската атмосфера.

Как се поставя той и какви са изгледите за бъдещето?

Ако всичко около нас беше сносно уредено, ако от победата на Съглашението бе се родил един нов, траен международен строй, ние трябваше да смятаме, че съдбата на нашата родина е решена и да наведем тъжни глави над гроба на толкова погребани надежди. Но положението днес е съвършено друго. В своето заслепение победителите не само не отстраниха причините, които изложиха на опасност спокойствието на света, но натрупаха нови избухвателни вещества в старата сграда на Европа. Никога от Френската революция насам, Европа не е била така издъно раздрусана, както е днес. Мирът е „продължение на войната с други средства“ и краят на тая война за национална и за социална правда още не е настъпил.

Как ще се развият събитията в близко бъдеще, никой не може да каже, но че днешното несигурно положение няма да трае, - в това никой не бива да се съмнява. Дали то ще се измени, чрез една разумна ревизия на договорите, за каквато най-усърдно се работи в Англия, или чрез насилствени средства и нови сътресения, за каквито мислят революционните елементи - няма никакви указания; и за единия изход и за другия не са създадени още достатъчно факти, които да могат да насочат умовете към разгатването на бъдещето. Но каквото и да стане, ревизия или прелом, тогава ще получи и Македонският въпрос своето справедливо разрешение.

Подкрепата от тая вяра, ние не бива, обаче, да оставим на силата на нещата всичката грижа за освобождението на Македония. Всичко, за което можем да се заловим, за да поддържаме буден интереса към нашия въпрос, трябва да го използваме. Цели тридесет години Македония нямаше друга опора за своите политически искания, освен чл. 23 от Берлинския договор. Днес тя има, свръх мощните традиции на една велика борба, друга опора в договорите за покровителството на малцинствата и в техния пазител - Обществото на народите. Те все струват повече от Берлинския договор! Разбира се, Обществото на народите има засега повече благородни намерения, отколкото действителна сила; може тази сила да остане и завинаги под добрите намерения, и ние трябва да се пазим да влагаме всичките си надежди там; но за нас то остава открита една широка трибуна, отдето можем да изявяваме нашите права и нашите искания.

За да имаме успех в това, трябва населението, което е останало в страната, да отстоява своята националност и своите стремежи, като е убедено, че Югославия от 1920 г. не е Сърбия от 1913 г. и че съдбата на Македония е свързана по-тясно от всякога с общото положение в Европа, което далеко не е установено. Трябва и емиграцията, особено тази в България и Америка, опряна на традициите, и на гаранциите, които обещават договорите, за национална и културна свобода на народностите, намиращи се под чужда власт, да не се забрави Македония.

Нашите искания почиват на ясно определени начала: по тях няма спор. Но ние трябва да имаме и една практическа политика, която трябва да се състои, от една страна, в събиране и закрепване на националните сили, а от друга - в застъпване македонското дело пред всички чужди фактори. Ако изпълним добре тази своя задача, можем за останалото да се доверим на времето и на ония сили в света, които ще изменят невъзможния ред, създаден от озлоблението от войната и заслепението от победата.

Публ. във в. „Македония“, С., 1920 г.

 

* * *

 

МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ И МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

 

Сърбия и Гърция си поделиха Македония през 1913 г. Договорите от 1919 г. закръглиха дележа, като дадоха на Сърбия и Струмишко. Сърбия от четири милиона стана Югославия със около 13 милиона население. Гърция също увеличи земята си и населението си според Севърския договор. И едната и другата влизат в лагера на победителите, и едната и другата имат приятели и покровители. Освен това Югославия влиза в една особена политическа система, наречена Малко Съглашение, което има претенцията да играе ръководна роля в Средна и Източна Европа, а Гърция се тъкми да се присъедини към същата групировка. Чрез Букурещ гръцката и сръбската династия се сродиха и - както някога в средните векове - това роднинство се смята като нова връзка между двете държави. А над всичко това господствува намерението и на сърби и на гърци и на техни по-близки или по-далечни приятели, да бранят сегашния ред на нещата, като не допускат по никой начин едно изменение на договорите.

Може ли при такива обстоятелства, като се говори за международното положение, да става дума за Македонския въпрос?

За хора, които гледат на работите отгоре-отгоре сигурно не може: старата европейска обстановка бидейки изменена; България - която в миналото държеше Македонския въпрос дипломатически открит - бидейки обезсилена и стегната в обръча на своите съседи; а Македония - която се наложи на Европа чрез своите борби - бидейки поделена и обезглавена поради пропъждането на нейната интелигенция, такива хора са наклонни да мислят, че Македонският въпрос е слязъл завинаги от международната сцена.

За ония, обаче, които си дадат труд да се вгледат малко по-внимателно както в миналото и в делото на Парижката конференция, така и в събитията, които се развиват пред нашите очи, не може и за минута да има съмнение, че Македонският въпрос съществува.

Защо?

Защото войната и разните договори, с които й се тури край, не разрешиха окончателно никакъв голям международен въпрос; те само докараха едно разместване на силите и създадоха едно колебливо, неустановено положение, което измъчва всички народи; при една редица договори за мир и при постоянни почти конференции - Генуезката ще бъде тринадесетата поред - Европа е без мир вече четвърта година след свършека на войната.

Войната не само не разреши най-големия от въпросите, Източния, а чрез договорите в Нйой и Севър го усложни още повече; а Македонският въпрос, който от Берлинския конгрес насам беше в центъра на балканските разпри, е само една част от Източния. Не че на Изток, както и в Средна Европа, не станаха промени. Станаха. Два важни фактора, Австро-Унгария и Русия, които имаха решително влияние в Югоизточна Европа, изчезнаха, първата сигурно завинаги, втората за известен период време. Но това съвсем не опрости въпросите; напротив, ние виждаме, че отсъствието на Русия и смазването на Германия, която имаше силно влияние в Турция, никак не са отстранили съперничествата в Цариград, а пак мястото на Австрия, по отношение на Адриатическо море и на Вардарската долина със Солун, се зае от Югославия. И тук съперничествата са може би по-остри и по-опасни, отколкото по-рано между Австрия и Италия. Парижката конференция се опита, наистина, да премахне тия съперничества, но не сполучи, въпреки много шумната намеса на председателя Уйлсън; въпросът за Фиуме остана да тежи над итало-югославянските отношения, въпреки компромиса (договора в Рапало), с който се намери временен изход от едно безизходно положение. Конфликтът в Албания, който миналата есен дойде тъй неочаквано, макар да се знаеше след Мирдитското въстание, че сърбите ще се помъчат да предизвикат нови усложнения, е също една от формите на адриатическия спор.

Неразрешеният, въпреки сгромолясването на Русия, Източен въпрос няма днес само формата на съперничество между Силите: той се изразява още по-ярко във въоръжен конфликт между турци и гърци. Когато България излезе от строя и Турция сложи оръжие, гърците помислиха, че няма вече никаква пречка за триумфалното шествие на мегали идея; заедно с големите сили от Съглашението и те се наредиха в Цариград, подобно на Петко от народната поговорка, който върви барабар с мъжете; големи гръцки знамена се спускаха от гръцките къщи и дюкяни и се докосваха до фесовете на минувачите турци, а пред портретите на Венизелос, изложени по витрините, горяха кандила ... Турското национално самолюбие беше тежко наранено, за щото никъде през войната турците не бяха се срещали с тия победоносни противници. При това настроение стана окупацията на Смирна и Смирненско, последвана от известното клане на турското население, жестоките подробности на което се установиха от официалната съглашенска анкета. Останалото се знае: турците се сепнаха, организираха се в Анадола и започнаха срещу гръцката окупация и срещу постановленията на Севърския договор една борба, която трае ето повече от две години. Тази борба се разви съвсем не така, както си мислеше Венизелос и сетне Константин и както вярваше Гръцкия генерален щаб, т.е. със сломяването на турците и пръсването на Кемаловите „разбойнишки банди“. „Бандите“ се оказаха дисциплинирани дивизии, които на два пъти накараха гръцката армия да обърне гръб, а гръцкото правителство - да търси изход чрез намесата на Великите сили.

През това време поведението на Великите сили по източните работи претърпя значителни промени. Английската политика, за която целостта на Турция бе една основна догма, се яви защитница на гръцките претенции, защото Англия смяташе, че гръцката сила е достатъчна да замести и турците и българите; в една реч държана в Английския парламент през пролетта 1920 г., Лойд Джордж заяви това съвсем открито. Днес, след поуката, която дадоха събитията в Анадола, погрешността на тая сметка сигурно се съзнава в Лондон, но вероятно Лойд Джордж, като хвърля поглед върху картата на Предния Изток, от Дунава и Черно море до Кавказ и Персийския залив, продължава да гледа с недоверие и на славянска България и на ислямска и - чудо невидяно! - русофилска Турция. Може би и ролята на Гърция върху шахматната дъска на Форейн Офис да не е още свършена. Във всеки случай, Англия си остава покровителка на Гърция. Без да бъде покровителка на Гърция, Италия стои днес за днес близо до английското становище, като се мъчи да помири турските интереси с гръцките искания. Това изглежда странно, като се знае, че преди една година италианското правителство подписа отделна спогодба с ангорското и че гърците не един път са обвинявали Италия, че поддържа турските националисти; но това поведение се обяснява лесно, ако си спомним, че по въпроса за границите на Албания, които бяха застрашени от Сърбия, Италия биде енергично подкрепена от Англия както в Конференцията на посланиците, така и в Обществото на народите и сръбската войска трябваше да изпразни заетата албанска територия. Италия даде, за да вземе. Може би това няма да е единствената размяна. И тъй, както се срещат вълните на Бяло и на Адриатическо море, така се преплитат и интересите, които големите държави имат по техните брегове и се сливат или се сблъскват.

Но отзвука от събитията на Изток се простира далеко на запад и през Рейн, стига до Сена и Темза. Противоречието между английската и френската политика е днес явно за всички и съставя най-крупния факт в международната политика. То се проявява, за да не кажем избухва, при всички по-важни случаи. Така беше за Горна Силезия, така беше и по въпроса за подводниците на Вашингтонската конференция, така по отношенията със Съветска Русия, така по въпроса за репарациите, така и по турско-гръцкия конфликт и изменението на Севърския договор, който Франция счита за пропаднал, и за това сключи особна спогодба с Мустафа Кемал.

Репарациите и ревизията на Севърския договор са в настоящия момент двата големи, нека кажем съдбоносни въпроси, пред които е изправена цяла Европа. Репарациите, т.е. цялата тежка и сложна задача за стопанското възстановяване и, следователно, за умиротворението на Европа; ревизията на Севърския договор, т.е. грижата да се замени днешното положение около Цариград и Протоците чрез едно по-справедливо, по-разумно разрешение на вековния Източен въпрос във фазата, в която се поставя днес.

Умиротворение на Европа, разрешение на Източния въпрос: не са ли това старите задачи, които бяха изправени пред народите в ония страшни дни, когато те грабнаха оръжието едни срещу други? За какво бяха толкова жертви, толкова разрушения, толкова кърви, ако три години след като биде свикана Конференцията за мир, Европа е изправена пред същите съдбоносни проблеми и човечеството стои настръхнало и уплашено за утрешния ден?

Конференцията не можа да даде мир на народите, защото нейните водители, освен Уйлсън, не вярваха на никакъв принцип, не се ръководеха от никакъв принцип и се показаха ненарастнали за великото дело, за което светът мислеше, че са призвани: да създадат един нов, по-съвършен международен строй. Освен ония, които писаха за да оправдаят собственото си дело, като френският делегат Тардйо, всички други, които са участвували в конференцията и са писали за нея, рисуват тоя уж световен ареопаг като нещо много печално. Бившият американски държавен секретар Лансинг, първият човек в делегацията подир Уилсъна, издаде миналата пролет една книга, в която майсторски нарисува портретите на главните участници: Клемансо, Уйлсън, Лойд Джордж, Орландо и пр. и описа работата във Върховния съвет: „едно заседание на Върховния съвет, казва той, беше една комедия, когато не беше трагедия“. Англичанинът професор Кейнс, автор на прочутата книга върху икономическите последици от войната, която произведе необикновено силно впечатление в цял свят, също даде поразителни характеристики за хората, които абсолютно и безотговорно решаваха съдбините на толкова народи; а друг един член от делегацията на една велика сила така е изразил впечатлението си: конференцията е един Йерусалимски храм, в който са се събрали разни търговци; липсва само камшика на Исус Христос, за да бъдат разгонени. Ако е имало някаква ясна и определена идея, то е било да се смажат победените, като им се представи една лихварска сметка за истински или мними щети, под вид на възстановяване или репарации. За останалото, всеки е имал предвид своите интереси, и понеже Клемансо е теглил на една страна, Лойд Джордж на друга, а Уилсън подкопаван отвсякъде, скоро се объркал и оплел, малките съюзници, според думите на един виден французин, приведени от знаменития италиански писател Гулиелмо Фереро, схванали веднага несъгласията между големите, почнали да карат водата в своята воденица, без да им трепне окото. „Трябва да се чуе, бележи в своя дневник Фереро, какъв език държат те и какви претенции имат всички: гърци, сърби, румъни, поляци! Бедна Европа, наистина си попаднала в добри ръце!“

В същите тия ръце попадна и Македония ... Но нейните права бяха така здраво установени, щото, всред това Вавилонско стълпотворение, можаха да се чуят и разберат гласове издигнали се в нейна полза. При разглеждането на балканските териториални въпроси в съответната комисия, американският делегат е предложил автономията на Македония предложението му било подкрепено от италианския и японския делегати; французкият представител, обаче, се противопоставил, като изтъкнал, че договорите за покровителство на малцинствата са достатъчни за правата на населението; това мнение било подкрепено от англичанина, към когото след известно колебание се присъединил и японеца, който отстъпил от първото си становище. Така предложението пропаднало, като се подхвърлиха на Македония трохите на Договора за покровителство на малцинствата.

Както се знае, тоя договор е поставен тържествено под гаранцията на Обществото на народите.

Обществото на народите е единствената отстъпка, която европейските държавници направиха на председателя Уилсън; от прочутите четиринадесет точки, които трябваше да бъдат основния закон на международното общежитие, остана само един блед отпечатък. Обществото на народите е влязло вече в своите функции, но, за жалост, неговото влияние е още слабо, тъй като то не разполага с някоя сила извън и над държавите, а при съществуващите международни отношения, големите държави, които влизат в него, повече го спъват, отколкото го засилват. Но такова, каквото е, то е една инстанция, пред която онеправданите и потиснатите народи могат да представят своите жалби, една врата, през която охуленото право може да влиза между силните и да им напомня, че е по-мощно от грубата сила.

Пред Обществото на народите, Македонският въпрос съществува, както всички неразрешени национални въпроси. Той е поставен главно чрез Договора за малцинствата. Ние знаем, разбира се, че нито атинското нито белградското правителства ще изпълнят това свое задължение спрямо нас: за тях няма българи в Македония, а прави сърби заблудени от „българската пропаганда“ и „българогласни елини“, които трябва с всички средства и час по-скоро да се приберат в лоното на сръбството и на елинизма; не се ли възмущаваше напоследък един гръцки вестник, че от Солун до Костур се чувало все проклетото „има - няма“ и че елинският слух се дразнел като чува на всяка стъпка проклетия език на „Крумовите потомци“?

За общественото мнение в чужбина, обаче, не само българи в Македония има, но има и Македонски въпрос, който вика за разрешение и стои като жив укор пред съвестта на ония, които мислеха, че могат да го отминат с мълчание или пък с една троха хвърлена като милостиня, да задоволят гладното за свобода македонско население. Приятелите, които нашето освободително дело имаше в миналото, има ги и днес; те са днес повече, отколкото по-напред, защото мнозина от ония, които бяха в Македония да се бият за „освобождението“ на „сръбската“ територия, видяха, че в тази земя сърби няма и че сръбската власт е една натрапница. Същото е за гърците и Гърция.

Всички тия благородни хора, които принадлежат към големите западни народи, работят неуморно и предано за Македония, защото, като защищават нейните права, те се борят за правото, истината и мира. Тяхната борба има за сега, разбира се, чисто морално значение; но това за нашето дело стига, днес за днес. Нейната важност е обаче много по-голяма, отколкото недоверчивите и отчаяните хора може да си мислят; тя влиза в рамките на мощната, обща борба водена от най-прозорливите умове и най-благородните сърца срещу несправедливите и пакостни договори, които тласкат Европа към окончателна катастрофа.

Днес в Европа се борят две течения: едното за запазване непокътнатостта на договорите, другото за изменението им и за установяване на траен мир, като се премахнат грубите грешки и възмутителните неправди, които на всеки момент могат да запалят някой пожар, които, във всеки случай, поддържат в Европа и в света едно положение по-лошо от войната. Върховната политическа мъдрост след войната не може да бъде отмъщението, във вид на репарации, а възвръщане онова морално равновесие, оная атмосфера на международна солидарност, без която никой народ не може да добрува.

„Да не забравяме, пише в своя „Дневник на мира“ споменатият италиански мислител и политически писател Фереро, че репарациите спадат към областта на материята и че в Европа трябва да възстановим не само къщите и стените, но и духовния строй на нашата цивилизация. Да гледаме добре, от бързина да поправим къщите и покъщнината на едно поколение, да не развалим духовния строй за сто години; защото тогава не само няма да се поправят къщите и покъщнината разрушени от войната, но има опасност да не рухнат и тези, които са останали от войната!“

Борбата за ревизия на договорите се засилва всеки ден и всеки ден позициите се подобряват. Всяка една нова конференция, даже и когато свършва без резултат, откъртва по един камък от онази Вавилонска кула, която забърканите езици построиха в Париж. Не побързаха ли държавите от Малкото Съглашение да оповестят, във връзка с предстоящата конференция в Генуа, че няма да допуснат да се разискват Нйойският и други договори, които ги засягат? И не показва ли тая тревога, че такъв въпрос може да се постави?

И така Македонският въпрос съществува международно, както всички стари, неразрешени въпроси. За сега той занимава повече съвестта на добрите европейци, загрижени за бъдещето на европейската култура, отколкото ума на дипломатите, за които един духовит френски писател беше казал, че са „господиновци, които не искат да имат главоболия“. Но ще дойде време, и в това трябва да вярваме непоколебимо, когато съдбата на Македония ще се сложи без друго на разглеждане. И не само да вярваме непоколебимо, но и да действуваме с ум и енергия, за да ускорим идването му. Задачата, която, в това отношение, се пада на македонската емиграция е толкова ясна, щото няма нужда да се доказва. Има нужда обаче да се каже, че онзи македонец в чужбина, който не мисли и не работи, за да се държи открит Македонския въпрос, върши грях спрямо родината и спрмо себе си.

Но Македонският въпрос има и друга една страна, и тя е много важна. Македония е поробена и поделена между ония две държави, които в миналото бяха най-лукавите врагове на нейната автономия. И двете потискат народното чувство на населението. Но и двете бяха принудени, поради вътрешни нужди повече, отколкото от хорски срам, да му дадат политически права. И в гръцка и в сръбска Македония населението показа, през последните избори, че то е против натрапеното му чуждо господство: в Гърция гласува против Венизелос, в Сърбия с комунистите, т.е. с разрушителните елементи. Извършен при познатите вътрешни условия, този акт свидетелствува, че македонското население е политически напълно съзнателно.

Нека разгледаме по-отблизо положението в Сърбия - Югославия, тъй като тя държи по-голямата част от Македония.

Както в Европа се борят две течения: консервативно, т.е. за запазване на съществуващите договори, и ревизионно, т.е. за преустройство на международните отношения, така и в Югославия борбите се водят около две основни идеи за устройството на новата държава: централизъм и федерализъм, или по-ясно казано, великосръбската и югославянската идея. Докато привържениците на последната искат да направят новата държава обща за всички югославянски народности, като се запазят правата, интересите и физиономията на всяка една от тях, великосръбските проповедници и властници искат да наложат навсякъде и на всичко печата на Шумадия. Да не говорим и за ония сепаратистични елементи, които въобще са против държавата. Никак няма да сгрешим, ако сравним днешна Сърбия с хуриетска Турция. Както младотурците мислеха, чрез централизация, отоманизация и военна сила, да се наложат на всички народности и да заличат особеностите им, така и белградските управници и военни мислят, че сръбството трябва да командува в цялата държава. Турците не стояха нито числено, нито икономически по-горе от народностите, които искаха да претопяват; и българи и гърци и арменци и араби и други ги надминаваха; но те имаха поне една петвековна традиция на управление, която беше голяма сила в ръцете им. Сърбите и това нямат. Напротив, хървати и словенци, културно и стопански много по-развити от сърбите, прекараха австрийската и маджарска школа, дето научиха много неща. Същото важи и за Далмация и Босна. Същото и за Македония, на която сърбите с нищо не могат да импонират. Освен това, сърбите са на нож почти с всичките си съседи: Италия, Маджарско, България, Албания, а и с Гърция отношенията им не са пропити с доверие. И за туй, в днешното скъпо и тежко време, белградското правителство поддържа една армия от двеста и тридесет хиляди души. Също тъй както едно време Турция.

Политиката на нетърпимост, на шовинизъм и на предизвикателство знаем как свърши за турците: те изгубиха европейските си владения. Как ще свърши за сърбите, ще има да видим. Ние вече виждаме. Две години новата държава живя без конституция, защото великосръбския шовинизъм не търпи не само федерация, но даже и децентрализация, и когато истинските югославяни се обявиха против такава една система на управление, правителството на Пашича гласува конституцията като купи гласовете на няколко мюсюлмански депутати. За това държавната криза продължава. Станаха убийства, избухнаха бомби над главата на регента, сегашния крал. Хърватите напуснаха Камарата, отидоха си й Загреб и няма да се върнат докато не се наложат. Може да не е вярно съобщението, че хърватските депутати са отправили до Генуезката конференция един меморандум, с който искат отделянето си от сегашната „Югославия“, но вън от съмнение е волята на хърватския народ да не се остави да бъде мачкан от свои, след като е отхвърлил чужди гнет.

Борбата против федеративната идея изтощава безспорно сърбите, които имат наистина много суровост и енергия, но нямат оная политическа култура, която е необходима за управление в днешните трудни времена. Тя, от друга страна, обединява в един стремеж всички национални елементи, които са против диктатурата на Белград, в това число и сърбите от Босна, а може би и от Банат. Без да има каквито и да е спогодби, македонци, косовски албанци, черногорци, бошняци, хървати, маджари и пр. се чувствуват солидарни и обединени в своите стремежи. И те ще се наложат над по-малобройните и по-некултурните сърби. Бъдещите избори, общи или частни, при какъвто избирателен закон да станат, ще дадат съвсем друга физиономия на Скупщината. В Югославия кризата е остра и положението бързо узрява.

Ръководено от своето вярно чувство, вдъхновявано от свещените традиции на своето борческо минало, населението на Македония е намерило своя път; без да се уплаши от методата на управление на новите господари - както не се остави да бъде сломено и от старите тирани - то върви мълчаливо, но твърдо, този път със сигурна и многобройна дружина - към върховната цел на неговите героични усилия - към автономията.

Публ. в сп. „Македония“, г. І, кн. ІІ, февруари 1922 г., с. 3-11.

 

* * *

 

БЪЛГАРСКИТЕ МАЛЦИНСТВА В ЮГОСЛАВИЯ (СЪРБО-ХЪРВАТСКО-СЛОВЕНСКА ДЪРЖАВА), В РУМЪНИЯ И В ГЪРЦИЯ.

Експозе на Н. Милев, експерт в българската делегация за Лондонската конференция към швейцарския федерален съветник Рюгер.

 

В трите съседни на България държави Югославия, Румъния и Гърция съществува значителна маса от население, което но произход, език и чувство е българско. Извън България живеят като емигранти и бежанци в съседните държави половин милион българи от различни съсловия. В политическия живот и всяка национална изява на България тези емигранти играят значителна роля, но след последните войни българското правителство е натоварено с печалното задължение да се грижи за издръжката на твърде голямо множество бежанци; според една съвсем нова статистика 160 000 души са на държавна издръжка, без да се споменава тук и частната благотворителност. С надеждата, че ще могат да се завърнат по родните си места тези бежанци не се установят окончателно в новите си огнища, но те не могат да се върнат по две главни причини: отказът на заинтересованите правителства да ги приемат, и липсата на гаранции за националните им права, свободно ползване на езика и пр.) в случай, че ще бъдат приети. Малцинственият въпрос се проявява по отношение на България в два аспекта: морален и икономически.

България не храни никакви амбиции относно анексирането на територии, присъдени на съседните държави от договорите, в които българите съставляват основната маса на населението, както е в Македония, Добруджа и Тракия. Напротив, макар и да не признава условията на мира, които съюзниците му наложиха след юни 1919 г., българското правителство декларира в нота, адресираната до Великите сили, че приема плебисцита за всички територии, представляващи обект на съперничество между България и трите съседни държави. Днес то обяви, че ще отстъпи частта от македонската територия, която Букурещкият договор (1913) му беше присъдил, а Ньойският договор (1919) не му отне напълно, в деня когато Македония ще поиска да бъде автономна или независима държава.

Но уважението към езика и чувствата на българското население в трите държави - наложително за успокоението на духовете и подобряването на взаимоотношенията между четирите заинтересовани правителства - беше посочено като международно задължение в договорите за протекции на малцинствата, подписана поотделно между главните съюзнически сили от една страна, Сърбо-Хърватско-Словенската държава, Румъния и Гърция от друга страна. България смята, че Обществото на народите трябва да осигури под негова закрила прилагането на посочените договори.

Тези договори на практика досега са останали само мъртви слова. Справедливо е да се отбележи все пак, че румънската администрация в Добруджа показва известна търпимост. Българският език е допуснат в църквите, няколко български училища функционират в градовете. Но в другите две държави Югославия и Гърция всички национални прояви на българите са премахнати. Организираните добре български общности от Тракия и Македония поддържаха голям брой начални и средни училища под турска власт. Днес няма нито едно. Не се търпят нито една българска книга или вестник. Родителите са длъжни насила да изпращат децата си в сръбски или гръцки училища. Дори учебните заведения към католическите и протестантските мисии в Солун, Монастир, Одрин са закрити или принудени да премахнат преподаването на български.

Това положение създава напрежение. То дори е твърде опасно; на територията на Югославия и Гърция има съпротива. През миналите май и юни извънредните съдилища организираха два големи процеса в Куманово и Скопие (Сръбска Македония). Близо 500 души селяни и граждани бяха обвинени, че подриват сигурността на държавата и нейното единство; половината от обвинените бяха осъдени на различни наказания - от обикновен затвор до смърт. След като не успя да сломи духа на съпротивата сред населението правителството в Белград, подкрепяно съюзниците му в Букурещ и Атина, обвини България, че насърчава безредиците на нейните македонски територии; обвиненията бяха последвани от заплахи; въпросът е отнесен до Съвета на Обществото на народите. Явна е цялата сериозност на положението. То няма да се подобри, ако договорите за покровителство на малцинствата не се прилагат под наблюдението на Обществото на народите.

Друга причина, която задължава България да привлече вниманието на членовете на Обществото на народите върху българските малцинства е съдбата на бежанците на негова територия. Не е необходимо да се подчертава, че тя е плачевна. Българските финанси са в твърде несигурно положение. Националната парична единица, силно обезценена (1 швейцарски франк = 30 български лева) трябва да покрие суми, баснословни спрямо възможностите й. Мирният договор поставя и непосилния товар от 2 милиарда и 250 милиона франка репарации, което застрашава да хвърли страната в икономическа разруха. По-справедливо е да се даде възможност да се работи целенасочено и да се изплаща, завръщането на бежанците ще допринесе по ефикасен начин за това.

Уреждането на въпроса за малцинствата, който е основен за България, подхранва законната надежда, че Обществото на народите ще намери справедливо решение съобразно духа и буквата на закона, като създаде специален контролен орган. Представителите на нации, като Швейцария, която привлича света с благородното мирно съжителство и сътрудничество на три нации са способни да предизвикат благотворителна акция и ще настояват по-силно от другите да се наблегне върху искането за изпълнение на тези договори.

Берн, 9 август 1922 г.

Публ. в T. Dimitrov, L’amitie Bulgaro-Suisse. 100 ans de relations culturelles bulgaro-suisses, Geneve, 1982, p. 687-688. (на френски език)

 

* * *

 

МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС В ЧУЖБИНА

 

Г-н Хр. Ал. Божков с младенчески жар, достоен за предмета, който излага, ни рисува една жива картина на македонското освободително движение.

Както всички политически движения, и македонското има една интересна и, можем да кажем, твърде поучителна външна история, особено като се знае, че участието на чуждите сили в политическите събития на Балканския полуостров е било в миналото, пък продължава да бъде и сега, от твърде голямо значение,

Македонският въпрос се роди като въпрос на международната политика в момента, когато Берлинския конгрес възстанови владичеството на султана върху голяма част от европейските владения, които той губеше по силата на Санстефанския договор. Едничкото задължение, което Високата порта – цариградското правителство – поемаше пред силите срещу това благодеяние беше да въведе административни подобрения в европейските си провинции: това е прочутия чл. 23 от Берлинския договор.

Но Високата порта съвсем не мислеше пък и не беше способна да въведе тия реформи. Европейската дипломация не искаше да си създава нови грижи в тоя трънлив Изток, дето се преплитаха големи интереси и се сблъскваха страшни съперничества. И въпреки някои местни избухвания, (Кресненско въстание. Охридско и пр.) Македония биде изоставена на своята съдба; там не биде направен дори опит да се приложи отличния Закон за вилаетите, изработен през 1880 г. от европейската комисия, която бе извършила полезно дело в Източна Румелия. Дипломатите бяха „господа, които се боят от истории“, а султана – майстор в приспиването им: оставаше третия заинтересуван: македонското население. Докато то не се сети да търси правата си, никой не мислеше, че то има такива.

Безспорно, недъзите и пороците на отживелия времето си турски режим бяха много и населението страдаше от тях. Но то страдаше и по-рано, без да изразява в определени форми негодуванието си и желанието си да смени тоя режим е по-добър. Заслугата на Вътрешната организация е именно тази, че стана политическа възпитателка на населението и обедини неговите усилия. Вътрешната организация беше в същност една негласна държава, с повечето от функциите на държавата; тя упражняваше в своята територия съдебна и административна власт, тя имаше своя вътрешна и външна политика.

Външната политика на Организацията, както всички помним, се стремеше да наложи идеята за автономия на Македония и да предизвика, чрез революционни акции в Турция и чрез пропаганда вън, намесата на Великите сили в Македонския въпрос.

Идеята за автономия имаше трима противници: Турция, която виждаше в нея опасност за целостта на европейските си владения, балканските държави, които искаха да си поделят част от тия владения и някои велики сили, които имаха „специални“ интереси на Балканите. Турция упорито бранеше своето владичество и отстъпваше само стъпка по стъпка и пред напора на организацията и на външната намеса. От балканските държави само България възприе автономната идея и съдействува за прилагането й. Събитията от последните години размътиха донякъде понятията, но историческата истина е, че от 1895 до 1912, при правителства с различна политика. България никога не се съгласи с предложенията на съседите си, подкрепвани от известни големи канцеларии, за дележ на Македония. Даже в сръбско-българския договор от 1912 автономията, се предвижда като първо решение на македонския въпрос.

Сърбия и Гърция, напротив, бяха явни и неумолими противници на автономията. Кървавата борба, която тяхната въоръжена пропаганда откри на българския елемент и на организацията, след като ги видя омаломощени от илинденския подвиг, е черно доказателство за това. Не, обаче, единствено доказателство: както атинското така и белградското правителства никога не са скривали, че са против автономията на Македония. Това е принуден да признае и един голям враг на България и на българщината въобще, и още по-голям приятел на сърбите и гърците, френският публицист Огюст Говен, който през 1913 г. писа следното: „както в Сърбия тъй и в Гърция считаха дележа на Европейска Турция, или поне на Македония, като единственото възможно разрешение. В България, напротив, бяха враждебни на дележа... България действуваше за недележа на Македония.“

Няма нужда да се напомня историята на срамния съюз между Абдул Хамид и неговите сегашни наследници в Македония: тя е записана както в съзнанието на македонското население, така и в дипломатическите архиви: в един рапорт от 4 март 1902 г., френският консул в Битоля г. Шублие, като говори за поведението на сърбите и гърците спрямо революционното движение, пише за последните: „Навсякъде те са доносници против българите. Самите гръцки власти в Битоля (т.е. владиката, консула и пр.) не се стесняват да насърчават това и да вземат страната на турците против същото онова християнско население, което искат един ден да се падне на гърците.“

Но въпреки тая борба с интриги и с оръжие против автономията на Македония, последната взе да се очертава веднага подир Илинденското въстание. Последва намесата на Великите сили, назначаването на руски и австрийски цивилни агенти, на чужди жандармерийски офицери, въвеждането на съдебни реформи и финансов контрол. Действието на всички тия международни органи се разпростре, с много малки изключения, върху територията на организацията. Любопитно е да се забележи, че сръбското и гръцкото правителство, като видяха, че автономията зрее, поискаха да се разпрострат реформите върху Епир, Косово поле и други области, – очевидно за да не може да се очертаят границите на Македония. Този техен опит биде осуетен: Великите сили не приеха това разширяване на бъдещата автономна област. В границите на „трите вилаета“ Македония се отделяше като цяло.

Младотурската революция (10 юли 1908 г.) измени международното положение на македонския въпрос. Проектът за автономия, изработен в Ревал, биде изоставен, Силите дигнаха своите органи от Солун, Скопие, Битоля и пр., прекратиха контрола и дадоха на новия режим широк политически кредит. Македонския въпрос стана главно вътрешен въпрос. Едни дори повярваха, че той се разрешаваше с гражданската и политическа свобода, провъзгласена от младотурците. Той наистина, можеше да се разреши, ако новите хора в управлението бяха уважили културните и социални искания на населението. Надеждите, цъфнали в душата на измъченото население скоро обаче увехнаха от ледения вятър, що повея от Цариград. Положението се влоши. Влошиха се и отношенията на Турция със съседните балкански държави и стълкновението стана неизбежно. Войната от 1912–1913 г. се свърши с поражението на Турция, но тя не разсече възела на балканските раздори и съперничества – македонския въпрос – в духа на исканията на македонското население. Гърция и Сърбия се споразумяха върху подялбата на Македония според „базата на действителната окупация“ и оставиха на България един къс, смятайки очевидно, че като имат обща граница – която, казва се в договора им, е от жизнено значение – те ще запазят плячката с общи усилия.

Не беше трудно да се предвиди, че това положение няма да трае: преди още Букурещкият договор да стори година, избухна Общоевропейската война, в която Сърбия първа изпита ударите на съдбата.

Превратностите на голямата борба са известни. Македония стана боен театър на няколко армии. И всички те разбраха, че тая земя не принадлежи нито на Атина, нито на Белград. „Ние сме тук както германските чиновници в Елзас, казвал един сърбин на един френски офицер, т.е. живеем между едно враждебно нам население.“

Войната се свърши. Свика се в Париж световния ареопаг, за да раздава правда между народите. Македония очакваше своя ред. Знае се вече от свидетелствата на хора посветени в работата на конференцията, че в нея е било предложено да се даде на Македония автономията, за която тя бе дала толкова жертви. Това предложение, атакувано от сърбите и гърците и от техните покровители, биде провалено, зашито не могло да се отнема територия от една съюзна държава... Всичко, което сe призна на македонското население, то е правото да има покровителството на Договора за малцинствата.

Договорът за покровителството на малцинстватa е троха за гладните за права народи. Но същото беше и чл. 23 от в Берлинския договор. Както съм имал случай да изтъкна още преди повече от две години, както може да каже всеки, който следи събитията, Договорът за покровителството на малцинствата е юридическата основа на нашите искания пред чуждото  обществено мнение, пред правителствата и пред Обществото на народите.

Мястото не позволява, за да покажа тук ползата, която би имало за Македония от едно постоянно и умело изтъкване на нейните права, признати от договора за покровителството на малцинствата, поставен под гаранцията на Обществото на народите. Но това не е и нужно да се показва: всички македонци го съзнават.

Обществото на народите, обаче, сега за сега е още без действителна сила и избягва политическите въпроси, или когато взима някакви решения във вид на резолюции, тия решения остават като прости благопожелания.

Тогава?

Накъсо казано, македонският въпрос в чужбина (По-подробно писах за това в сп. „Македония“, год. I, кн. I (февруари) 1922.), се явява под следната светлина:

Като морален въпрос, той е открит пред общественото мнение. Всички, които познават работите на Балканите, знаят че нито Букурещкият, нито Ньойският договор са разрешили споровете между балканските народи. Нo сега света е залисан от много тежки грижи; стопанският живот не е уравновесен, духовете не са намерили още спокойствието си, една обща тревога владее за съдбата на новосъздадения политически ред, за съдбата на Европа въобще. За това мъчително състояние отговорността се стоваря най-много върху мирните договори, считани за несправедливи от всички свободни умове. Така щото, македонският въпрос влиза като част в цялата съвкупност на зле разрешените или неразрешените въпроси, които висят като воденичен камък на врата на Европа и не й дават свободно да се движи. Ще не ще, рано или късно, по собствена воля или под натиска на събитията, тя ще трябва да се справи с тая спънка.

Дипломатически прочее, македонският въпрос не се намира, след договорите от 1919 г., в онова положение, в което се намираше до 1908. Сега няма Турция, няма и Европейски концерт, по музиката на който Турция трябваше да играе. Но това съвсем не ще рече, че днешното му положение е по-малко благоприятно, отколкото в миналото: напротив, когато целия свят очаква да настъпят дълбоки промени, не е Македония, която ще бъде забравена, или която последна ще се яви да иска правата си.

Сигурно е, от друга страна, че ако тия очаквания в международните промени не се оправдаят, за македонския въпрос има много благоприятни условия в самата Югославия, която държи най-голямата част от Македония. В Югославия се борят две главни идеи: югославянската – за автономия и федерация на областите, според техните народностни, исторически и други особености – и великосръбската, за господство на Сърбия в новата държава. Върху крайния изход на тая борба, не може да има съмнение: великосръбската идея, бранена от числено, културно и стопански по-слабите сърби от старото кралство, ще падне, както младотурската политика фалира на времето пред отпора на нетурските народности. А с победата на югославянската идея, ще победи и македонската.

И в единия и в другия случай – и ако международните събития и ако вътрешното развитие в С.X.С. държава наложат промените в днешния ред на нещата – най-безспорния факт е този, че повече от всякога македонският въпрос се намира в ръцете на македонското население. И това е, което изглежда да безпокои най-много владетелите на Македония. Но той е, който окриля вярата на македонското население, което, в края на краищата, ще каже решителната си дума за уреждането на съдбините му.

Н. Милев

Публ. в Хр. Ал. Божков, Македонското освободително движение. С предговор от проф. Н. Милев – Македонският въпрос в чужбина. София, 1923, с. 3-7.