ОЩЕ СВЕТЛИНА ЗА ПОСТИГАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ ПРЕЗ 1908 Г.

Преди дни на книжния пазар се появи поредния 41 номер от библиотечната поредица „Сите българи заедно“, излизаща под общата редакция на Никола Григоров. Става дума за документалната книга на Цочо Билярски – „Руско-българските тайни договори, българският суверенитет и независимост, и цар Фердинанд“.

Въпреки, че досега са написани хиляди страници от историци и юристи за извоюването на българската независимост на 22 септември 1908 г. и са публикувани огромен брой наши и чуждестранни извори, все още имаше някои неясноти около дипломатическите игри за самия акт на независимостта. Мемоаристите също не са единни в излагането на фактите и събитията. На първо време една от будещите смях случки от деня 22 септември 1908 г. беше необяснимото щуране на двете групички, състоящи се поотделно от българския монарх и вярното му правителство из тесните улички на Търново, поради недоразуменията къде да бъде четен Манифеста – дали в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ или на хълма Царевец. Накрая събитието е увековечено върху една допълнително боядисана илюстрована картичка в подножието на баира, но без да се уточнява кога точно е запечатано събитието, а тиражираната и до днес архивна снимка носи датата 5 октомври 1908 г., без да се уточнява дали става дума за нов или стар стил. Все още се спори и за авторството на самия Манифест, написан в трена върху хвърчащи листа на коляно от тогавашния министър-председател Александър Малинов, изразително прочетен от самообявилия се за цар на българите чужденец-авантюрист, впоследствие художествено пресъздаден от художника Харалампи Тачев и окичен с дрънкулките-печати на различните министерства. Но това са дребни и незначителни технически подробности, които заслужава да бъдат разказани от цветущото перо на един нов Симеон Радев. И днес се питаме защо авторът на непреходните „Строители на съвременна България“ е прескочил да разкаже в своите невероятни спомени „Лица и събития от моето време“ за този „най-български акт след Съединението“. Сега може да си отговорим на този въпрос. Това се дължи на глада за информация и свидетелства за обявяването на независимостта, както и на откраднатите от абдикиралия през 1918 г. измамник най-важни български архиви. Като че ли доскоро изследванията ни насочваха само в посоката на съгласуването на обявяването на българската независимост с анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, извършена по същото време в разстояние само на часове между двете събития.

В тази книга ще имате възможност да направите нов прочит на историческите факти и събития, чрез документите, съдържащи се в тази книга. Българският монарх Фердинанд Сакскобургготски, заедно с послушните си оръдия от министри, дипломати и дворцов антураж, сред които са дипломата Димитър Станчов и генералите Стефан Паприков и Данаил Николаев подготвя този акт още от 1902 г. когато е подписана Тайната руско-българска военна конвенция, последвана от следващия Таен руско-български договор от 1907 г., с който се дава зелена улица на българската независимост.

Фердинанд Лисицата с верния си антураж от послушни изпълнители успя да постигне българската независимост, договаряйки я потайно с обиграната и зле настроена срещу България и българите руска дипломация, като няколко месеца по-късно беше изплатена на Русия с тонове злато, договорено със специален протокол на 6 април 1909 г.

Тази нова книга, която ви препоръчваме, ще ви даде храна за размисъл около постигането на нашата независимост през 1908 г., както и около портрета на хитреещия лисунгер, изигран за пореден път от Русия, останал до края на живота си чужд на народа, когото беше управлявал цели три десетилетия.

Сега ви предлагаме ви да се запознаете с предговора на Цочо Билярски към книгата и интервюто на нейния редактор Никола Григоров, дадено пред FAKTOR.BG.

Може би на някои читатели ще направи впечатление неточното отбелязване на титлите на Фердинанд и на руския велик княз в договора от 1907 г. По този въпрос искам да отбележа, че все пак документът е в превод от немски на български език и тези несъответствия са допуснати или по вина на преводача, или по вина на немската и австрийската преса, които са го публикували първи, които ние не сме си позволили да коригираме. Истината ще се уточни едва след като се доберем до автентичните документи, които най-вероятно се крият сред документите на руското Външно министерство или сред документите на Азиатския департамент, тъй като т.нар. Фердинандов архив сериозно е разбърникан преди са върне в България и всичко уличаващо монарха е прочистено. Потвърждение на този факт може да видите и в липсата на оригинала на писмото със съветите на Фердинанд към сина си цар Борис III, преписано през 30-те години на миналия век с редица още документи от Фердинандовия архив в Кобург от дипломата Димитър Йоцов.

ОТ „СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО“.

5 октомври 1908 г., Велико Търново.

Цар Фердинанд, министър-председателят Александър Малинов, членове на правителството и генерали при обявяването на независимостта на България.

* * *

 

ПРЕДГОВОР

От детските си години помним стиховете на народния поет – „Кат Русия няма втора, тъй могъща на света, тя е нашата опора, тя е нашта висота…“ и т.н. След повече от едно столетие възпитаване на нашия народ в славянофилство и в любов към „двойния освободител“ – Русия, би било добре да се погледне и зад завесата, спусната от държавници, политици и дипломати, биле те русофили или русофоби, за да се види как наистина стоят нещата. Но за това са необходими очи, разум и търпение, а на първо място и много знания.

Искам да ви припомня думите на големия българин Старозагорския митрополит Методий Кусевич, родом от Прилеп, които той произнася през 1914 г. в книгата си „Погрома на България. Виновникът“: „Русофилството в България достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме пакостите правени нам от Русия...“ Това наше положение, създадено в желанието ни да запазим свято своето русофилско чувство... И ние, сироти русофилите българи, жумиме, не си отваряме очите, за да не видим какво прави „вампирът“ за нашата съдба. Жумим пред пакостните му дела, за да мислим, че той само добро прави за нас. Не поглеждаме, защото не желаем да видим, че нашия идол, на когото се покланяме като на свой величайши добродетел, е зъл гений за съдбата на честита и велика България...

Руския император (Николай ІІ), който, както се види, не държи сметка за чувствата на самите нас русофилите, дойде на поклонение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България, да й благодари, че извърши с достойнство мисията, с която бе натоварена от Него за да извърши препоръчания погром. Дойде със Сазонов, шефът на неговото правителство, за да се не изпретълкува визитата и да се не каже, че е една проста етикета, повръщане на визита, а да разберат всички, че посещението е с политическа цел: да благодари за погрома нанесен на България и да санкционира Букурещкия договор (28 юли 1913 г.), за ненарушението на който Сазонов, шефът на руската дипломация, се произнесе категорично с внушение да разбере България, че е невъзможно нарушението на тоя договор и за това да не мисли за реванш и да се не надее, че ще може един ден да си земе назад нещо от ограбеното, което ограбване е предначертано от преди 25 години.

Когато ние, русофилите, си деряхме гърлата да викаме: не е Той, а е 16 юни (1913 г. – началото на Междусъюзническата война. - Б.м.), императорът в Кюстенджа, пред очите на целия свят, във време на тостовете отговори, като извика гръмогласно и рече. „Аз съм, аз произведох погрома на България! О, вие слепи русофили, не ми отнимайте славата с вашето сляпо твърдене, че не съм аз и че е бил 16-й! За да се отворят очите като на вас слепци и да не ми отнимате заслугата, следователно и славата за нанесения от мене, чрез моето правителство, погром на България, аз станах шеф на полка, който пръв влезе в Силистра! Аз съм шеф на крадливия полк, който със своето първо влизане в Силистра огласи, даде сигнал за погрома на България. Аз станах шеф на тоя полк за да докажа на слепите българи, че аз съм шефът на погрома, шеф за изплячкосването на България. Разберете бе българи, аз произведох погрома, според както бях казал: „България ще бъде наказана, но не съвсем унищожена! Никой няма право да ми отнема наградата и похвалата които заслужавам за тоя погром, който допринесе много на мира, умиротворението на Балканите: нали съм „миротворец“! Мой е тоя погром. Аз го извърших. Вързах кучето и умиротворих Балканите. Спасих общия мир, мирът на Европа.“

Императорът със своето посещение в Кюстенджа и с тостовете, разменени между него и краля Карола, показа кому се дължи честта и славата за умиротворението на Балканите, следователно и на Европа, чрез нанесения погром на България. ... Без оръдията, виновникът, „дееца“ на погрома не можеше да направи нищо, не можеше да изпълни своя план. Да видим как тия оръдия, тия наши държавници и умни мъже съдействуваха за изпълнението на планът, кроен от преди 25 години за достигането на тоя погром. „Истината всеки я знае“, каза Негово Блаженство (Българският Екзарх Йосиф І – Б.м.), „тя е ясна като бял ден“, че оръдията, които предизвикаха тая катастрофа, са наши държавници и умни мъже“. ... Осветлението е, че виновници за катастрофата са: и народът, и главата му – царят и неговите държавници. Тоест: всички. Това е вярно. Това е самата истина. Какъвто е народът, такъв му е и главата – царят, таквиз му са и сановниците, държавните мъже. Излагаме и обвинението и оправданието. Нашият, българският народ, в своето болшинство, в своите девет десети части е бил крайно, сляпо русофилски. Никой не е бил в състояние, нищо не е могло да подействува, за да се отклони от своето чувство на крайна преданост, неразривна привързаност към матушката. Той е бил готов да пожертвува даже и интересите на своето отечество, ако това би изисквали руските интереси. Доверието, което имаше българския народ към матушката, нямаше предел, нямаше никакво ограничение, беше пълно: любов и доверие към Русия повече даже отколкото към Бога. Такава безпределна беше любовта и доверието на българите към Русия в лицето на нейния император и на нейното правителство.“ Няма да Ви цитирам повече от думите на великия българин - Дядо Методий Кусевич, изпълнени с мъка, с горест. Тях може да прочетете в книгата, която издадохме от поредицата на „Сите българи заедно“ „Митрополит Методий Кусев, Виновниците за погрома на България през 1913 година“.

Тук е особено важно да си припомним не само заповедта от 16 юни 1913 г., когато нашата армия напада неверните си съюзници Сърбия и Гърция, но и последвалите след него два дни, когато не е ясно кой управлява България и защо руският посланик в София получава най-високото сръбско отличие след българската катастрофа, а руският император Николай ІІ, внукът на Цар Освободителя ще връчи в Кюстенджа своя почетен знак на румънския полк, който пръв е пресякъл българската граница и ударил България в гръб по време на „кокошкарския й поход“ в Северна България, а румънския престолонаследник ще бъде отличен с императорски отличия и почести. Дипломатическите документи, открехват завесата, за да се види по-ясно и подстрекателските роли на Русия и Сърбия за нарушаването на Лондонския договор от Турция, когато нейните войски пресякоха линията Мидия – Енос и навлязоха в старата българска територия, след като беше осигурена и румънската подкрепа за тази акция. Интересно защо управляващите русофили с научни и академични титли (Ив. Ев. Гешов е академик и председател на Българската академия на науките, а д-р Стоян Данев е професор) стоят начело на България и насочват държавното кормило в грешната посока и разчитат на руския императорски арбитраж, след като познават руските заплахи към България още от 1890 г. по време на управлението на Стефан Стамболов. В книгата си „Из прошлаго русской дипломатии“ (с. 503) известният руски дипломат и историк Сергей Спиридонович Татищев пише: „След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.“ По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока“, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия“. Тук искам да вметна, че само 4 години по-късно именно Татищев ще договоря с княз Фердинанд свалянето на Стамболов.

Десетина години преди да отпечата книгата си „Виновникът“ Дядо Методий Кусевич има възможност да покаже своя непреклонен характер при освещаването на Храм-паметника „Рождество Христово“ в с. Шипка на 15 септември 1902 г., което съпровожда Шипченските тържества по случай 25-годишнината от Освобождението на България. Той не отстъпва от правото си да освети храма и да се противопостави на обидното държане на руското духовенство към него и към нашата църква като схизматическа. Неговата постъпка му навлича гнева на руското духовенство и на блюдолизническото русофилско правителство на д-р Стоян Данев.

Отново след като Родината е сполетяна от първата национална катастрофа, Дядо Методий грабва перото, за да търси и разобличи виновниците за погрома на свидната му България. „Старият македонец“ и „искрен русофил“, както той се зове присмехулно, най-безцеремонно ще разкрие и публично ще заклейми „заслугите“ на руската имперска политика и късогледството на управляващите български русофили, заложили съдбата на Отечеството в ръцете на неговите гробокопачи. Творчеството му в защита на българските национални интереси срамежливо беше премълчавано и отминавано от изследователите-историци и от Българската православна църква като не основно в дейността му. Но ако читателят разгърне българската преса от ония години ще забележи, че перото и думите на Дядо Методий предизвикват небивала дискусия сред българската общественост за виновниците на първия погром от лятото на 1913 г. Днес можем само да съжаляваме, че няма личности като Дядо Методий, които да отстояват по такъв начин българските интереси.

Главният виновник за катастрофата на България през 1913 г. според Дядо Методий е Русия, с нейната имперска политика. След това по ред сред виновниците са заслепените русофили, които управляваха България (народняци и цанковисти), както и доверчивостта им към коварните Сърбия и Гърция.

Като четем написаното от Дядо Методий трудно можем да си представим, че тези разсъждения и точни анализи на политическия живот и външната политика са излезли изпод перото на един духовник, а не от това на някой бележит държавник или политик. Информираността на Дядо Методий е най-сериозното му оръжие в неговата полемика с виновниците за катастрофата. Дискусията, до която довеждат неговите статии и книги, цели не само да бъдат разкрити и приковани на позорния стълб виновниците, но и да се търсят нови пътища за излизане от ужасното положение, в което е вкарано, както общобългарското отечество, така и попадналите в ново робство, този път православно, македонските, тракийските и добруджанските българи. Престарелият вече духовник, както събратята си, които вървят в първите редици по фронтовете, воюва най-безцеремонно с виновниците, ощетили народа и държавата ни. Българската истина при Дядо Методий е издигната на пиедестал и той въпреки, че е с расо съвсем не прощава по християнски. Пророческите му думи, че злосторниците Русия, Сърбия, Гърция и Румъния не може да не бъдат наказани от Всевишния и от Провидението за престъпленията си спрямо любимия му народ се сбъдват и то доста скоро. Октомврийската революция ще разсипе само след три години голямата Руска империя, както предрича войнстващия митрополит. Макар и късно, но същата съдба постигна и главния враг на българите, както го охарактеризира Дядо Методий – западната ни съседка Сърбия, макар че тя успя да нанесе непоправими злини на народа ни, а „потурнаците“, около Вардара още не могат да се отърсят от сръбската зараза, като напоследък ги гони и някакъв необясним и с нищо неличим грандомански и гигантомански вирус. Дядо Методий Кусевич прави преглед в исторически план, а не изобщо към аспирациите на външната политика на Руската империя, като ги свързва със симпатиите й към Сърбия. Неговите виждания още тогава обединяват срещу му скъпоплатената от руския посланик Александър Савински русофилски настроена публицистика и журналистика, а руската политика Дядо Методи определя като подстрекателска. Войнстващият духовник е безкомпромисен и издирвайки внимателно българските и чуждестранните документи, намира аргументите, с които обосновава позицията си. И за днешния историк е впечатляваща неговата информираност. Той познава и съпоставя фактите от Руската оранжева и от Румънската синя книги. Изборът на заинтересуваният арбитър в лицето на Русия в сръбско-българския спор относно Македония се оказва катастрофален за България. Кокошата слепота на управляващите русофили Ив. Ев. Гешов и д-р Ст. Данев, довежда до там, че дори Гешов позорно ще си подаде оставката и ще замине по най-скоростния начин за чужбина, а самия Данев публично ще признае катастрофата на собствената си и на руската политика. От днешна гледна точка също е необяснимо как управляващите и народа са разчитали на руската обективност и безпристрастност и то след като са били наясно, че такава изобщо не съществува. Въпреки размразяването на руско-българските отношения след падането на Стамболовия режим (1894) Русия на Балканите има своя фаворит в лицето на Сърбия. Такива са и инструкциите както към руските дипломати на Балканите, така и към руските цивилни агенти, прилагащи Мюрцщегската програма от края на 1903 г. в Македония.

Макар че официалната руска историческа и езиковедска наука не отрича българския характер на населението в Македония, руската дипломация и политика нямат нищо общо нито с истината, нито с морала. Прозренията и предчувствията на Дядо Методий го родеят с възрожденците от ранга на Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев, а титаничния сблъсък на Ст. Стамболов с руската политика отново ще бъде продължен от Старозагорския митрополит.

Преди да премина към същината на темата искам да Ви припомня още един изключително важен факт от нашата история и от българо-руските отношения. Когато започва Първата световна война Русия и Румъния отново са съюзници, а след като България се включва във войната в късната есен на 1915 г. тя среща в Българските Добруджи (Северна и Южна) настъпващите обединени румънски, руски и сръбски войски, като руски войски воюват срещу Родината ни не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт, заедно с гръцките, сръбските и обединените антантски войски. Какво търсеха „братята освободители“ по нашите земи и то в съюз с румънците след като бяха подписали през 1902 г. тайна военна конвенция с България, за да я пазят от Румъния?

По-долу ще видите текста на тази не много известна конвенция, която беше в сила и когато нашата „освободителка“ подстрекаваше Румъния и другите ни съседи да нападнат Родината ни.

По време на подписването на Тайната военна конвенция княз Фердинанд І, начело на българска делегация е на посещение в Русия и поднася на руския император Николай ІІ като дар умален макет на проекта за паметник на Цар Освободителя, изработен от френския художник и скулптор Бовери.

При предишното публикуване на конвенцията от д-р Богдан Кесяков в книгата му „Принос към дипломатическата история на България (1878-1925), Договори, конвенции, спогодби, протоколи и други съглашения и дипломатически актове с кратки обяснителни бележки, с предговор от професор Ст. Баламезов“ (1925) неточно е отбелязано, че тя е подписана на 22 април 1902 г. от началник-щаба на руската армия генерал Жилински. Д-р Кесяков отбелязва, че конвенцията е сключена като отговор на военната конвенция между Австрия и Румъния от 1901 г., която е била насочена и против България. Конвенцията, както отбелязва д-р Кесяков е оспорвана, поради това че не е била вотирана и ратифицирана от Народното събрание. (Вж. Пос. сборник, с. 20-21.) От текста на чл. 10 се вижда ясно, че конвенцията е тайна и не се изисква за нея ратифициране от Народното събрание, а точно е отбелязано и от кога влиза в сила. На нея се позовават през Балканската война (1912-1913 г.) председателят на Народното събрание д-р Ст. Данев и министър-предедателят Ив. Ев. Гешов, когато искат намесата на Русия в спора със съюзниците. По конвенцията прави разследване Парламентарната изпитателна комисия през 1914 г., като разпитва ген. Стефан Паприков, ген. Данаил Николаев, ген. Рачо Петров, ген. Михаил Савов, Ив. Ев. Гешов и д-р Ст. Данев.

По-долу ще Ви цитирам отговорите на анкетираните от Парламентарната комисия. По такъв начин ще имате възможност да се запознаете с техните факти и да прецените кой от тях казва истината. От особена важност е и текстът, който съм включил от книгата „Балканските войни“ на видния български дипломат и държавник Андрей Тошев по нейното съдържание, приложение и коментарите му върху отговорите на анкетираните, въпреки някои негови дребни фактологически пропуски.

Тази конвенция, както беше отбелязано по-горе е предизвикана от военния договор между Румъния и Австро-Унгария. Тъй като анкетираните явно не са достатъчно осведомени по него или най-безцеремонно лъжат, въпреки че по думите на ген. Ст. Паприков са разполагали с неговия текст, ще Ви цитирам думите на американската историчка Барбара Иелавич – „През октомври 1883 г. румънското правителство подписало отбранителен договор с Австро-Унгария, насочен срещу Русия. Германия се присъединила незабавно, а Италия се включила през 1888 г. Условията на споразумението изисквали румънските съюзници да влязат във война в случай на руска атака, но Румъния се задължавала да се сражава само ако Русия или Сърбия нападнат Хабсбургската империя, а не ако конфликтът е ограничен до Русия и Германия. Договорът се пазел в строга тайна, известен само на краля и на няколко ключови министри. Той не бил представен пред Парламента или пред обществеността. Подновяван редовно, той бил в сила до избухването на войната през 1914 г.“ (Вж. Б. Иелавич, История на Балканите – ХХ век. Т. 2. София, 2003, с. 33.)

В руския Дипломатически речник за Българо-руската военна конвенция от 1902 г. няма и дума, но по въпроса за сключването на договора между Румъния и Австро-Унгария е отбелязано следното: „През 1882-1883 г. във Виена, а след това в Берлин са проведени преговори за присъединението на Румъния към Тройния съюз. През септември 1883 г. правителството на Йон Братияну приело предложението на Ото фон Бисмарк да сключи съюзен договор с Австро-Унгария с надеждата, че Германия и Австро-Унгария ще поддържат Румъния в нейните стремежи за Бесарабия. На 30 октомври 1883 г. във Виена е подписан секретен договор, който бил сключен за срок от 5 години с правото след това да бъде продължаван за 3 годишни периоди. Румъния се задължавала в случай на нападение на съседните с нея области на Австро-Унгария да се притече на помощ, а Австро-Унгария поела аналогични задължения към Румъния. Фактически договорът бил насочен срещу Русия. Към него скоро се присъединила и Германия. През 1892 г. договорът бил заменен с аналогичен договор, който се продължавал през 1896 и 1902 г. По време на предварителните преговори за неговото възобновяване с Австро-Унгария през 1901 г. Румъния направила опит да стане формално равноправна, т.е. Тройния съюз да се превърне в Четворен, като освен това настоявала за гаранции по отношение на България. И едното и другото й искания били отказани. По такъв начин договорните отношения се запазили до 1913 г. сключеният на 5 февруари 1913 г. нов договор нямал практическо значение. През август 1916 г. Румъния се включила във войната на страната на държавите от Антантата.“ (Вж. Дипломатический словарь. Т. І, Москва, 1984, с. 10.)

По такъв начин за подписването на Военната конвенция и България, и Русия имат своите основания. Русия е заинтересувана от военното си сътрудничество с България, след като става известно за съществуването на насочения срещу нея договор на Румъния със страните от Тройния съюз, а България от своя страна е изправена пред заплахата от война на Румъния срещу нея след избухването на Михайляновата афера. Накратко да отбележа в какво се състои тази афера.

В Българското княжество е избрано ново ръководство на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), начело с Борис Сарафов. Тясното му сътрудничество с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) се изразило и в участието им в т.нар. Михайлянова афера в Румъния, когато терористи на двете организации на 22 срещу 23 юли 1900 г. убиват румънския журналист Стефан Михайляно, куцовлах от Македония, който във вестника си „Peninsula Balcanica“ (Балкански полуостров) издава не само съществуването на Вътрешната организация, но и разпространява секретни материали, свързани с нея и с комитета. Вследствие на убийството и от направените разкрития от румънската полиция възниква опасност и от военен конфликт между България и Румъния. В резултат на Михайляновата афера е издадена заповед за арестуването на членовете на ВМОК. Арестувани са Б. Сарафов, Тома Давидов, Владислав Ковачев, Георги Петров и Гьорче Петров, а военният министър генерал Стефан Паприков издава заповед, с която забранява участието на българските офицери в македоно-одринското революционно движение под заплахата от уволнение. Докато трае следствието арестуваните са в затвора. Делото срещу Сарафовия комитет се е гледало през май 1901 г., като съдът оправдава всичките подсъдими. Наскоро след привършването на работата на конгреса Б. Сарафов, Т. Давидов и останалите членове на комитета са освободени от затвора. Но опасността от война все още съществува. Това е една от причините България да потърси руски военни гаранции, въпреки че руските дипломати в Македония обслужват интересите предимно на Сърбия, за което дори българските русофилски правителства отправят протести. Русия упражнява и силен натиск над България и над Високата Порта за скопски патриаршистки митрополит да бъде назначен сърбинът Фирмилиян. До военно сътрудничество между Българското княжество и Русия така и не се стига, въпреки че български участници на страната на руската армия има през Руско-Японската война (1904-1905), като е изпратена и мисия на Българския Червен кръст.

Но фактически Военната конвенция е в сила, дори и когато Русия подстрекава Румъния да нападне България в гръб през 1913 г. и в последвалите си дипломатически демонстрации застава зад гърба на румънските агресори. Руските обвинения срещу България, българския народ и неговата армия са абсолютно безоснователни. А писанията срещу цар Фердинанд имат дотолкова основания, доколкото те се правят че не виждат в него лъжеца, измамника и циника, който проигра българските национални интереси. Та нали Русия и нейния император бяха, тези които му дадоха огромен паричен заем дни преди започването на Балканската война и който той никога не върна. А за съществуването на този заем първи съобщиха и го оповестиха болшевиките след идването си на власт през 1917 г.

Искам да отбележа още един факт, който ще Ви направи впечатление. Ген. Ст. Паприков дава неверни обяснения къде се съхранява оригиналът на Руско-българската военна конвенция, споменавайки ту Военното, ту Външното министерство. В края на краищата тя се намери в ръцете на цар Фердинанд, който си я беше замъкнал заедно с архивите на Тайната канцелария, на двореца, на Военното и на Външното министерство, когато избяга от България на 3 октомври 1918 г. За да я публикуваме, получихме ксерокопие от нейния оригинал от Хувъровия институт в САЩ, където се намираше заграбеният от Фердинанд архив, преди внук му да го върне на България. Сред изчезналите документи, които биха ни интересували, макар че не е свързано с тази тема, е и Фердинандовото досие от Българската народна банка, чрез която той поема гаранции за руския и германския заеми, както и вторият таен българо-руски договор от септември 1907 г. Верният Фердинандов лакей – ген. Ст. Паприков лъже и когато не дава информация на Парламентарната анкетна комисия по съдържанието на конвенцията тъй като тя била тайна, а от поверителното писмо на Фердинанд до сина му княз Борис Търновски от 14/27 ноември 1913 г. става ясно, че австро-унгарския император разполага с нейния текст. А за договора от 1907 г. изобщо и не става дума докато от публикацията на договора в „Работнически вестник“ на 14/27 ноември 1913 г., текстът на който е взет от германската и австро-унгарската преса се вижда, че той също е бил известен сред бъдещите наши съюзници от Тройния съюз, но в България подписалите го отново си правят оглушки, разчитайки че няма да стане известен. Както ще забележите от приложените по-долу стенограми от разпитите на виновниците за първата национална катастрофа от Парламентарната изпитателна комисия, които са проведени през октомври 1914 г., т.е. почти една година след публикуването му в „Работнически вестник“, всички си правят оглушки – и разпитващи и разпитвани. Само д-р Н. Генадиев намеква за някакъв друг договор, но без да уточни какво има предвид. Прави впечатление и това, че като че ли никой не е виждал и не познава и конвенцията от 1902 г., а в действителност се оказа, че тя е запазена в препис в личния архив на д-р Ст. Данев, където я открива Симеон Радев когато пише спомените си. Там той открива и преписа от Австрийско-румънската конвенция и прави заключението си, че това е добре скроена провокация и примамка от руска страна към д-р Данев и българската делегация, а по отношение на Фердинанд С. Радев почти го оневинява, тъй като уж бил изненадан и поставен натясно от постъпката на първия си министър.

От приложените по-долу документи и сами може да си направите съответните изводи и да си обясните защо Русия не спази действащата Военна конвенция от 1902 г., както и договора от 1907 г. да защити България и се нареди не само сред враговете на Родината ни, но и ги поощряваше, както морално, така и материално. Дори през Първата световна война Русия воюваше срещу България по всички фронтове, а след войната Врангеловите войски, преодолявайки всякакъв срам, потърсиха убежище в гостоприемната и „свещена българска земя“, както я нарича руския военен историк Степан Кашурко. Искам да Ви задържа още малко вниманието преди да се впуснете да четете приложените документи. Смятам, че текста, който ще прочетете от писмото на д-р Георги Николов, представител на ВМРО в Цариград, ще Ви развълнува, както развълнува и мене, когато за пореден път се срещам с българската доброта, родееща се не рядко с глупостта. В него представителят на ВМРО на 13 юни 1919 г. разказва за срещата и разговора си със сина на граф Н. П. Игнатиев, който като всеки руснак е щедър на обещания и ангажименти да защитава българските интереси, този път пред Парижката Мирната конференция:

„От няколко дни насам се намира в Цариград граф Николаевич Игнатиев, заедно с жена си Наталия Николаевна Игнатиева, дъщеря на княз Мещерски. При срещата си с председателя на руските бежанци г-н Чариков, последният му разправил за моя жест – поканата ми да изпращат страждущите руси като в тяхна болница в нашата такава. Игнатиев останал трогнат и пожелал да ме срещне и посети в болницата. Определи ми часа и приготвих чай за 10 души, като поканих и владиката Милетий да се намери в болницата уж случайно, защото графът ми телеграфира срещата да бъде опростена от всякакви официалности, предвид обстоятелствата, при които живеем. Действително завчера в 4 часа сам графът и графинята, придружени от г-н Владимир Иванов Некрасов, директор на Източните департаменти и цариградския консул г-н Константин Константинович Якимов, стояха повече от един час, водиха се разни политически разговори около славянството въобще, разведох ги из болницата, която намериха много хубава и на хубаво място. Стана дума и за българското воюване срещу Русия, което графът не го прие, а каза, че то е било не воюване на българския народ срещу Русия, а воюване посредствено за осъществяването на идеали обещани. В тоя момент му подадох един току-що получен български вестник, гдето пише, както всички културни дружества в София и провинцията са се запретнали да събират помощи за страждущите руси в Цариград. Графът не можа да допрочете без да се разплаче. Като ми подаде вестника, казах му: „Ваше превъзходителство, нашата помощ, като от малък народ, ще бъде малка, но бъдете уверени, че тя е искрена и от сърце.“ Той извади кърпата си и обърса сълзите. Всички присъствуващи се разплакаха. На тръгване графът се обърна към мен и ми каза: „Като Ви благодаря за искрения и любезен прием, заявявам Ви, че при все дето нямам днес никаква дипломатическа служба, в срещите ми с познати дипломати в Париж и Лондон ще се старая да защищавам справедливата българска кауза, която ми е завещана от покойния ми баща наравно с руската...“ Отговорих му: „Щастлив се считам, Ваше превъзходителство, дето ми се удаде случай да посрещна сина на приснопаметния творец на Велика България в тоя благотворителен дом, тъкмо в момента, когато се оспорват правата на българския народ, така доблестно защищавани от покойния Ви баща. Повече от убеден съм, че Вие ще направите всичко, за да се реализира окончателно започнатото от Вашия баща дело – обединението на българското племе, та с това станете истински наследник на бащините Ви идеали за България, така както и за Русия. Пожелах му добър път и сполука за по-скорошното туряне край на братоубийствената руска война.

Вчера вечерта графът е получил бърза телеграма от Париж да замине веднага, като се е телеграфирало на генерал Депере да улесни пътуването му. Дадох му един мемоар на френски от мемоара на българското правителство (Външното министерство) и копие от писмото на българската колония в Цариград до Уилсъна. Копие от това писмо изпращам и Вам. Графът остана много доволен от мемоара, като каза: „Вие дадохте възможност да се приготвя добре по българските работи, нещо, което би ми отнело много време ако го търся в Париж, а от друга страна, ще използувам времето си през пътуването.“ След четвърт час се разделихме като ми каза: „Надявам се скоро да се конституира руско правителство, което ще даде делегат в конференцията. Чрез тоя делегат ще се помъча да сторя нещо в полза на българската кауза.“

Повече подробности за военната конвенция от 1902 г. може да откриете и в книгите: „Лисицата и лъвът. Фердинанд І на фона на българската психологическа и политическа действителност (1886-1902)“. Съст. Д. Давчева, Св. Овчаров. Т. І. София, 194, с. 253-285, в „Из тайния архив на българския цар Фердинанд І. Документи за военната и политическата история на България“. Съст. Д. Минчев, Ц. Билярски. София, 2001, с. 8-10, както и в спомените на Симеон Радев „Лица и събития от моето време“.

Следващият автентичен текст в хронологически ред, който ще имате възможност да прочетете по-долу сигурен съм, че едва ли Ви е известен. Той представлява една редакционна уводна статия, без автор, в печатния орган на БРСДП (т.с.). Към нея е приложен и коментиран от тесните социалисти един неизвестен таен договор между Русия и България. Колкото и да издирвах в публикуваните български дипломатически договори от д-р Б. Кесяков, проф. Г. П. Генов, проф. Вл. Кутиков и др. никъде не открих неговия текст. Същевременно никъде не открих и нещо писано за него или опровержение в литературата, че такъв договор не съществува или че е фалшификат. От този документ, който тесните социалисти определят като още един пореден акт на „предателската политика на българските властници“, сред които са управляващите партии и техните правителства, назначавани лично от княз (и цар от 1908 г.) Фердинанд, когато и както намери за добре съобразявайки се само със собствените си интереси. Когато след първата национална катастрофа в Народното събрание се създава Парламентарната анкетна комисия, която да търси и осъди виновниците за погрома става известен текста на Българо-руската военна конвенция от 1902 г. Търсят се причините защо тя не е изпълнена от руска и от българска страна, тъй като според нея Русия се е задължавала да защити страната ни в подобен военен конфликт, какъвто е Междусъюзническата война, а на практика, тя не само е в лагера срещу България, но е и подстрекател на Румъния, на бившите съюзници от Балканската война и на Турция. Вестниците от онова време са изпълнени с репортажи и статии за провежданите разпити и анкета, но за този таен руско-български договор от 1907 г., доколкото съм запознат така и не става дума.

Неговият текст за първи път е публикуван от „заинтересувани австрийски кръгове“ още преди Балканската война в „германския печат“, откъдето го препечатва вестник „Работнически вестник“ в публикацията си от 14/27 ноември 1913 г. Това означава, че той не само е бил известен, но и вече е бил и публикуван и в България, и е достъпен за Парламентарната комисия.

Този договор предхожда Ревалската среща на 9 и 10 юни 1908 г. между руския император Николай II и английския крал Едуард VII. В Ревал (днешния Талин) те се договарят за въвеждане на ефективни реформи в Македония, които да доведат до нейната автономия, но на практика довеждат до запазване на статуквото след започването на Младотурската революция само след три седмици. Договорът е сключен през месец септември 1907 г. при правителството на д-р Петър Гудев. Той е подписан от най-верните царедворци на княз Фердинанд – външния министър Димитър Станчов, който от 1896 до 1906 г. е дипломатически агент в Петербург и в продължение на няколко дни от 27 февруари до 3 март 1907 г. е министър-председател и министър на външните работи, като остава за министър на външните работи и в правителството на д-р Петър Гудев (3 март 1907 – 16 януари 1908 г.). Военният министър, който подписва договорът е генерал Данаил Николаев. А третият, най-верен царедворец, който подписва договорът е дипломатическия агент в Петербург генерал Стефан Паприков, който е сменил на този пост Д. Станчов и остава на него от 5 ноември 1906 до 23 март 1908 г., а след това е назначен от Фердинанд за външен министър на мястото на Д. Станчов от 16 януари 1908 г. в правителството на демократите, начело с Александър Малинов.

Генерал Ст. Паприков, като военен министър беше отново този, който подписа другата тайна военна конвенция с Русия през 1902 г., в присъствието също на княз Фердинанд. При подписването сред подписващите са министър-председателят д-р Стоян Данев, ген. Данаил Николаев, ген. Радко Димитриев и дипломатическият агент Димитър Станчов. По същото време, успоредно с официалната делегация в Русия се намира старият русофил и заговорник Драган Цанков. По-късно отново подписите на ген. Ст. Паприков и на ген. Д. Николаев ще бъдат заедно с подписите на тези министри, които ще приподпишат и Манифеста за независимостта на 22 септември 1908 г. И двамата тези министри ще бъдат назначени в правителството на Ал. Малинов по настояване на Фердинанд като най-верни негови оръдия, което е доказателство че в събитията през онова време няма нищо случайно, а всичко е дирижирано от монарха.

Ако Ви прави впечатление едни и същи са действащите лица във Фердинандовата тайна дипломация, когато той се договаря с Русия, използвайки послушните си русофилски правителства и доверени хора, на които той раздава министерски постове, често през главата на министър-председателя. Това отново потвърждава факта, че Фердинанд е главният виновник за двете национални катастрофи. Само се вгледайте в трите документа и ще видите, че и трите са подписани от ген. Ст. Паприков, два от тях от ген. Д. Николаев, а един от Д. Станчов, но присъства и при подписването на конвенцията от 1902 г. Ген. Ст. Паприков наистина се оказва едно от най-доверените Фердинандови лица, който го назначава за военен министър в правителствата на Димитър Герков (1899), на Тодор Иванчов (1899-1901), на ген. Рачо Петров (1901), на Петко Каравелов (190-1901), на д-р Стоян Данев (1901-1903) и на външен министър в правителството на Александър Малинов (1908-1910), а в промеждутъците от министерстванията си е дипломатически представител и на най-важния за онова време пост в Санкт Петербург (1906-1908, 1910-1912). За ген. Д. Николаев може да припомним и факта, че той без много да се замисля напуска важния пост на председател на Върховния македонски комитет през 1897 г., тъй като Фердинанд го назначава за свой генерал-адютант, на която длъжност остава в продължение на едно десетилетие. Третият Фердинандов довереник Димитър Станчов освен, че е министър-председател и външен министър за няколко дни през 1907 г. е министър на външните работи в правителствата на Димитър Петков (1906-1907) и на д-р Петър Гудев (1907-1908). За министър-председателя д-р Петър Гудев също могат да се припомнят интересни моменти от неговия живот и биография. Тук ще се задоволя само да отбележа, че той под псевдонима „Петвеков“ издава една интересна и доста любопитна „История на Източния въпрос“ (1908), както и анонимните издания на брошурите „Време е да видим Русия освободи ли ни?“ (1887) и „Руската политика спрямо България и българския народ от 1878 до 1914 г.“ (1915), като в продължение на 20 години (от 1899 до 1919) е редактор на вестник „Нов век“, орган на Народнолибералната (стамболовистка) партия. А по отношение на него като държавник и за връзките му с Фердинанд ще отбележа един малкоизвестен факт, на който попаднах докато работех в Централния държавен архив. Там е запазена негова необемиста лична кореспонденция с Фердинанд, в която освен, че лакейничи пред него, но и пише доноси срещу собствените си министри, и която би представлявала интерес на читатели и изследователи.

При публикуването на договора от 1907 г. във в. „Работнически вестник“ в коментара към него е отбелязано, че той е сключен „при властването на Демократическата партия“, като тази неточност е повторена и от Велчо Т. Велчев, който го отнася чак през време на посещението на Фердинанд и Ал. Малинов в Петербург през 1910 г. Но от съдържащите се в него сведения се вижда, че това е станало не при кабинета на Ал. Малинов, а при управлението на д-р П. Гудев, тъй като от подписалите го от българска страна, които до тогава са били министри след смяната на кабинета на 16 януари 1908 г. Д. Станчов вече не е външен министър. Искам да отбележа един факт, който смятам, че и Вие ще установите. Тесните социалисти за пореден път се изявяват като отговорни български партиоти, милеещи за останалите под робство българи в Македония и Одринско, за съдбата на които се договарят зад гърба на българския народ заинтересуваната и провеждаща антибългарска политика имперска Русия и лакеите на Фердинанд сред българските управляващи. Анонимният автор на тази статия, както личи от нейния текст, е изключително добре запознат с българската дипломатическа история, както и с дипломацията на Балканите по Македонския въпрос. Завидна е и неговата информираност и по отношение на руските и австро-унгарски интереси на Балканите. В тази статия авторът отново се връща и около някои неизвестни за онова време подробности, публикувани тогава във френския печат, около сключването на Балканския съюз и изпълнението на Българо-сръбския договор от 1912 г., потвърждаващи съществуването на този таен договор (конвенция) от 1907 г. Но и тук, както и в другите социалистически писания се издигат грешните и нереализуеми лозунги за Балканска социалистическа федерация, в която според тях ще се разреши националния въпрос на Балканите.

Колкото и да е оскъдна литературата за тези два българо-руски тайни договори все пак в спомените си двама от най-добрите български вестникари и публицисти - Симеон Радев и Велчо Т. Велчев се спират на тях в своите спомени. Въпреки непоносимостта, която съществува между двамата и водената словесна престрелка на страниците на вестниците „Ден“, „Вечерна поща“ и „Воля“ в техните спомени – на В. Т. Велчев „Из бурните времена на новата ни история. Записки и спомени“ и на С. Радев „Лица и събития от моето време“ се съдържа, макар и с някои ниточности важна информация за двата договора. Изадателят и главен редактор на вестник „Ден“, В. Т. Велчев не може да бъде обвиняван в никакви симпатии към българските социалисти и комунисти, а точно обратното, а като убеждения трябва да подчертая, че той е искрен русофил. От неговите спомени се вижда, че наистина е имало такъв Таен руско-български договор. За това свидетелстват текстовете от спомените на В. Т. Велчев и приложените в тях негови статии за българо-руските отношения. Той също не е разполагал с текста на този договор, макар че препис от него му е показан от члена на Демократическата партия публициста Димитър Мишев, но коментира ширещите се в обществеността и пресата слухове и информация. Ще забележите, че тук има някои неточности, дължащи се именно на това, че не разполага на ръка с текста на договора. Пътуването на Фердинанд до Петербург, придружен от най-доверените си министри по онова време е вероятно за преподписване и потвърждаването на договора. Ако Ви прави впечатление и двата договора са подписани в присъствието на цар Фердинанд, единият в Петербург, а другият в Евксиноград. Убеден съм, че оригиналът на този договор също се е съхранявал сред документите, които Фердинанд завлича от България след абдикацията си през 1918 г., ако не е изчезнал безследно след бърникането във Фердинандовия архив.

Спомените на В. Т. Велчев, въпреки някои неточности, дават отговори на редица въпроси. Един от тях е преди всичко и големия жест, който прави Русия след обявяването на българската независимост да изплати нашия дълг към Турция. Дали този „благороден жест“ не е свързан именно със заробващите страната ни членове на втория договор, но пък там има и друг важен текст. С него на практика след пълния отказ на Фердинанд от държавен суверенитет Русия дава зелена улица на обявяването на българската независимост, нещо което ще се случи точно след една година.

Доколкото се отнася до личното присъствие на Фердинанд при подписването на тези два важни руско-български договора в Санкт Петербург (1902) и в Евксиноград (1907) трябва да се отбележи, че една от характерните особености на личния режим на Фердинанд е правото, което получава с изменението на Търновската конституция да сключва и подписва тайни договори с чужди страни без да се допитва или да информира правителството и Народното събрание. Своята тайна дипломация той води и преди узаконяването й, а истината за нея все още не е излязла на бял свят. Фердинанд разполагаше с неконтролирана власт след промяната на Търновската конституция (чл. 17) да сключва тайно договори с чужди страни през главата на правителствата и Парламента, след като беше вече станало за предходното време като негова практика. Промяната беше внесена от правителството на демократите, начело с Ал. Малинов в ХІV Обикновено народно събрание, но се санкционира от управляващата коалиция от народняци и цанковисти по време на тържествените заседания на V Велико народно събрание през юни-юли 1911 г. Не че досега Фердинанд не правеше каквото си иска без да се съобразява с конституцията и през главата на правителството и Парламента, но от този момент можеше да го прави и законно, без да е задължен да отговаря за действията си пред когото и да било. Оставаше само да се съберат плодовете от неговите тайни ходове и машинации. И те не закъсняха. Ако разгърнете стенографските протоколи на Народното събрание ще срещнете още безспорни и неопровержими данни за това. А в материалите от Парламентарната изпитателна комисия за първата национална катастрофа, когато са разследвани престъпленията на двете русофилски правителства на Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев (1911-1913) са препълнени със забравени днес истини за Фердинандовите престъпления.

Симеонрадевия шедьовър „Строителите на съвременна България“ така и остава недовършен. Неговият трети последен том завършва с избора на Фердинанд Сакскобургготски за български княз. Фердинанд следи с интерес и страх статиите на младия вестникар, публикувани във в. „Вечерна поща“ и „Воля“, където често пъти и той е обект на жилещото му перо, а след излизането от печат на „Строителите“ и бързото разграбване и на двете им издания, Фердинандовите опасения се увеличават. Страхът на монарха от перото на С. Радев се потвърждава от царица Елеонора, която му предава по време на един прием желанието на Фердинанд да не продължава „Строителите“, а чрез един от министрите му се предават думите на царя: „Този човек ще ми бърка в душата.“

В излезлите 7 тома със спомени „Лица и събития от моето време“ Симеон Радев не веднъж се спира на своите впечатления от срещите и разговорите си с българския монарх Фердинанд Сакскобургготски. Там където е необходимо да допълни спомените си с още информация той се позовава на документи от архива на Министерство на външните работи и изповеданията, както и на публикуваните документи в тъй наречените цветни книги на министерствата на външните работи на други страни. Често пъти в своите писания той цитира достъпните му по онова време спомени и дневници както на наши, така и на чужди политици, държавници и дипломати.

Оказва се, че някои от най-важните за нашата история документи са му били недостъпни, както на него когато пише спомените си и „Строителите на съвременна България“, така и на нас днес.

Работейки с архива на видния български дипломат, историк и публицист С. Радев се убедих, че голяма част от най-важните български външнополитически документи са изнесени от страната ни през 1918 г., при абдикацията на цар Фердинанд, и днес те са в неизвестност или са унищожени, за да се прикрият следите от престъпните действия на този височайши интригант и себелюбив монарх, което е потвърдено и от ген. Рачо Петров пред С. Радев. Втори път най-важните български документи са изнесени от страната ни след 9 септември 1944 г. Тогава съветски емисари също грабят едни от най-важните документи от МВР и МВнР и днес те се съхраняват в т.нар. „Особый архив“ в Русия, където се намират и документите на осъдения на смърт регент княз Кирил Преславски, а други по всяка вероятност са изнесени от семейството на непълнолетния български цар Симеон ІІ. Това преди всичко се отнася и до архива на неговия баща цар Борис ІІІ, който вече в продължение на близо осем десетилетия е в неизвестност и липсва каквато и да било официална информация за него. Опасността за българската история да бъде ощетена откъм исторически извори е очевидна. Прочистването на т.нар. Фердинандов архив преди да бъде предаден в САЩ и България е неоспорим факт. Тук искам отново да подчертая, че огромната част от документите на т.нар. Фердинадов архив са незаконно завлечените от него документи от двореца, съхранявани в Тайната канцелария на българските князе и царе, където се пазят останалите части от него. (Става дума за архивен фонд 3 К – Монархически институт в Централния държавен архив в София.) На първо време не е трябвало да си позволява да бъдат изнесени от страната ни, а когато се връщат, то е трябвало да стане безусловно, а не след подозрителни бърникания в документацията. Вероятно поради недоглеждане от членовете на династията някои важни външнополитически документи са запазени в замъкнатия в Кобург архив от Фердинанд, след това прехвърлени и обработени по най-безобразен начин в Хувъровия институт в САЩ и вече на съхранение в Централния държавен архив. От тези случайно запазени от проведената чистка писма на Фердинанд със сина му Борис може да се види, какви важни документи за нашата история са безвъзвратно загубени.

Липсват и най-важните документи от българските легации в Петербург, Москва и Цариград.

В спомените си С. Радев бележи, че до някои важни външнополитически документи се докопва благодарение на добрите си отношения с ген. Рачо Петров, който също е замъкнал важни документи в дома си след оставката на кабинета. Същото може да се установи и след преглеждането на личните архиви и на други министър-председатели или министри, на които архивите са предадени на държавно съхранение, като например архивите на д-р Константин Стоилов, д-р Васил Радославов, Андрей Ляпчев, сем. Гешови и мн. др.

Благодарение на публикуваните вече спомени на С. Радев днес може да възстановим не само редица подробности от тайната дипломация на българския монарх, но и да изградим доста пълнокръвен образ на този злополучен за народа ни монарх. С особена стойност са тези откъси от тях отнасящи се до сключените с Фердинандово участие тайни договори с Русия през 1902 и 1907 г. В случая с тези договори може да се каже, че „Лисицата“ Фердинанд беше надхитрена от руска страна, но негативите останаха за целокупния български народ, който беше сполетян от сътворените от Фердинанд и неговите послушни царедворци, министри и военни две национални катастрофи. За да избегне народното възмездие той скоропостижно се измете от страната, псувайки я на маджарски и проклинайки народа й, но награбил цяла влакова композиция с ценности, произведения на изкуството, документи и какво ли още не. Явно позабравил за срамното си бягство по време на управлението на Андрей Ляпчев той настоява да се върне в озлочестената България, за да присъства на сватбата на сина си. А. Ляпчев категорично му отказва. Тук трябва да припомня и един друг важен факт, свързан отново с Ляпчев и С. Радев. Те, двамата, заедно с ген. Иван Луков са членове на българската делегация, която подписва в края на септември 1918 г. Солунското споразумение за излизане на страната ни от Първата световна война и Ляпчев е човекът, донесъл му мнението на Антантата, изразено чрез маршал Франше де Епре, че той не може повече да стои на българския престол. За чест на българските управляващи до 9 септември 1944 г. трябва да отбележим, че те не допуснаха този злосторник да се върне жив в озлочестената от него земя, докато днес някои се опитват да го върнат поне мъртъв в Родината ни. За съжаление трябва да отбележим и друг важен момент от величаенето на този монарх, довел народа ни до две национални катастрофи, по време на отбелязването на годишнината от Независимостта на България. Къде вярно, къде невярно от екрана и от пресата ни заливаха с лъжи и преиначавания на историческите факти около Независимостта и пресилване на неговите заслуги, а е известно че дори манифеста, който прочита в Търново на 22 септември 1908 г. е написан от министър-председателя Александър Малинов.

Сега са отдадени на забвение и неговите „заслуги“ за свалянето на Стефан Стамболов именно с помощта на онзи Татисчев, който предлагаше България да бъде постигната от съдбата на непослушната Полша и да бъде раздадена на комшиите ни сърби, гърци и румънци като се остави само една полоса по черноморското крайбрежие за пряк път за руските стремления към Цариград. По онова време на всички е било известна неговата роля и в покушението срещу Стамболов, че дори вдовицата му публично връща изпратения от Фердинанд венец, а вдовицата на д-р Константин Стоилов отказва да предаде на дворцовите пратеници кореспонденцията на Фердинанд с покойния й съпруг. Днес все още тази ценна кореспонденция е в личния архив на д-р Стоилов и стои непреведена и непубликувана.

По някакво недоглеждане тайната българо-руска конвенция от 1902 г. беше запазена сред заграбените от Фердинанд архиви, както и в Стоян Даневия архив, но за съжаление тайния договор от септември 1907 г. не беше открит сред завърналите се документи. Днес ние разполагаме с него след публикацията му във в. „Работнически вестник“ препечатан там от направените разкрия от немската и австрийската периодична преса. Явно, че С. Радев не е успял да се добере до този документ, подготвен с прякото участие на Фердинанд и на руският велик княз Владимир, и верните Фердинандови царедворци по време на кабинета на д-р Петър Гудев Димитър Станчов, ген. Данаил Николаев и ген. Стефан Паприков. Договорът е подписан в Евксиноград през септември 1907 г., когато великият княз Владимир идва в България, за да участва в празненствата по случай годишнината от Руско-турската война. Тъй като в публикувания текст на договора във в. „Работнически вестник“ не е отбелязана датата тя бе установена от спомените на С. Радев, който преразказва разговора на френския пълномощен министър в България Морис Палеолог с Фердинанд. От самия договор, се вижда че Д. Станчов е министър на външните работи, а ген. Д. Николаев е военен министър. По това време дипломатически агент на България в Петербург е ген. Ст. Паприков и всичко това става по времето, когато министър-председател е д-р Петър Гудев, а правителството се води, че е излъчено от партията на стамболовистите, възглавявана от д-р Никола Генадиев, но който е само министър на търговията и земеделието. На него Фердинанд му няма никакво доверие и не му възлага формирането на кабинета след убийството на Димитър Петков, тъй като го е обявил за свой личен враг № 1 и ще видим, че няколко години по-късно чрез ген. Сава Савов ще поръча на Тодор Александров неговото убийство. Изпълнението на поръчката ще позакъснее и ще бъде изпълнена чак през октомври 1923 г. по време на управлението на наследника му цар Борис III, но това е вече друга тема. Тук трябва да се отбележи и факта, че участниците в този заговор по подписването на тайния българо-руски договор не са оставили свои спомени и дневници, а и архивите им са в неизвестност, а това което е на държавно съхранение е непълно, което означава че следите са напълно заличени.

Колкото и да се доверява на френския дипломатически представител в София Морис Палеолог Фердинанд през 1907-1908 г. засяга въпроса за българската независимост, но без да влиза в подробности.

От спомените на С. Радев става за известно още, че чрез него Палеолог прави предложение до д-р Н. Генадиев, че ще осигури подкрепата за едно по-ранно обявяване на независимостта на България, като дори чертае и условията за осъществяването му. Но с най-голямо значение са тази част от тях, в която се дават подробности около връзките на Фердинанд с Русия и неговите приятелства в императорския двор. Тук ще срещнете и важни моменти за времето когато е подписана и Тайната руско-българска военна конвенция от 1902 г. от правителството на д-р Стоян Данев, отново в присъствието на Фердинанд.

В седемте тома от спомените на С. Радев значителна част са посветени на царуването на Фердинанд и мемоаристът не един път се връща на срещите и разговорите си с него, както и на събрана информация от негови съвременници.

Ако член 10 от договорът от септември 1907 г. гласи, че „на България се признава правото, да издействува независимостта си от Турция и превръщането си в независимо царство. Русия се задължава в такъв случай да издействува одобрението на подписавшите Берлинския договор Велики сили“ то и в разговорите си Фердинанд набляга на този важен момент, че без Русия не може да бъде обявена независимостта на България. Но на каква цена, това е друг въпрос, а за машинациите и заиграванията на Фердинанд с Русия както се вижда от развитието на събитията щеше да плаща българския народ.

По-долу ви предлагам пълните текстове на двата тайни българо-руски договора от 1902 и 1907 г., както и Манифеста за независимостта на България от 22 септември 1908 г., руско-българския протокол от 6 април 1909 г. за цената на българската независимост, след подписването на който Русия първа признава българската независимост, документите за заема-подкуп от Русия за Фердинанд от есента на 1912 г., както и извлечения от спомените на В. Т. Велчев и С. Радев и то в частите им за неговата тайна дипломация с Русия. Пълните текстове на спомените може да прочетете в излезлите досега томове. Прилагам и отговорите на анкетираните от Парламентарната комисия за първата национална катастрофа през октомври 1914 г. Чрез тях ще имате възможност да се запознаете с техните факти и да прецените кой от анкетираните казва истината. От особена важност е и текста, който съм включил от книгата „Балканските войни“ на видния български дипломат Андрей Тошев по съдържанието на конвенцията от 1902 г. и коментарите му върху отговорите на анкетираните, въпреки някои дребни фактологически грешки на Тошев.

След публикуването на текстовете за тайната дипломация на Руската империя през декември 1917 – януари 1918 г. в „Сборник Секретных Документов из архива бившаго Министерства Иностранных Дел“, № 4, Издаден от Народния Комисариат (Министерството) на Външните Работи в Петроград, сред които са и документите за заемът-подкуп, който Фердинанд получава от Русия в българския Парламент те публично са четени от трибуната на Народното събрание от Никола Харлаков. За първи път в България тези документи са публикувани в сп. „Социалистически преглед“ (14 юни – 19 юли 1919 г.) под заглавие „Документи из Тайната политическа архива на руското Министерство на външните работи. (Тайните политически договори на българския монархизъм)“. Тук в заключение е отбелязано, че „Прочетените в Камарата документи за цар Фердинанд бяха последния морален удар, които го съкрушиха. Те го направиха невъзможен повече в България и той трябваше да си отиде.“ Като завършек на публикацията редакцията на „Социалистически преглед“ перефразира думите от Неклюдовия рапорт за подкупа и за личността на Фердинанд - „Човек, който е способен да търгува със своето политическо влияние, бидейки на трона или до трона – няма никакъв морал.“

В заключение искам да отбележа, че ако искаме някой ден да излезе пълната истина по темата за тайната българо-руска дипломация и за обвързаността на Фердинанд и на българските партии и правителства с Русия, то това може да стане само след осигуряването на пълен достъп до руските архиви и по-специално до архивите на Руското министерство на външните работи, до документите на Азиатския департамент, до документите на руския императорски дом, както и до прибраните като трофейни български архиви след 9 септември 1944 г. в СССР, а до тогава ще се задоволяваме само с документите от домашен произход.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ИНТЕРВЮ НА НИКОЛА ГРИГОРОВ ПРЕД FAKTOR.BG 
С ТАЕН ДОГОВОР ФЕРДИНАНД ПОСТИГА НЕЗАВИСИМОСТТА ОТ ТУРЦИЯ, НО ДОБРОВОЛНО Я ПРЕДАВА НА РУСИЯ

 

Днес българската история все още е пълна с фалшификации и опашати лъжи относно отношенията ни с Русия и Съветския съюз. По вина на Русия сме загубили през деветнадесети и двадесети век 93,4 хиляди км 2 изконни български земи с около три милиона души население, казва пред Faktor.bg родолюбецът-изследовател. Никола Григоров е автор на програмата „Сите българи заедно“, включваща телевизионно предаване, поредица от исторически книги, музикални албуми и песнопойки

Интервю на Светослав Пинтев

- Г-н Григоров, датата 22 септември 1908 г. връща България на политическата карта на Европа, възстановява царството ни след половин хилядолетие. Нормално е за всяка държава да чества като национален празник независимостта си. Имате ли обяснение защо у нас не е така?

- В България след 1944 година истинските български национални празници са подценявани, пренебрегвани понякога и напълно игнорирани за сметка на такива, които ни свързват и обвързват с Русия. Което се дължи на факта, че и днес българската история все още е пълна с фалшификации и опашати лъжи относно отношенията ни с Русия, Съветския съюз и пак Русия. Например все още продължава да се натрапва на българите идиотската лъжа за 200 хиляди избити руски войници по време на Руско турската война от 1877–1878, която лъжа и днес виси на официалния сайт на Българския Свети Синод. А броят руските войски преминали Дунав възлиза на 193 000 души, от които общите загуби възлизат на 48 808, от които 22 391 души са убити в сраженията и умрели от раните си след това.

А сега празнуваме 3 март като национален празник - ден на Освобождението, въпреки че този ден е ден на окупацията на България. Тази окупация на всичкото отгоре сме си я заплатили скъпо и прескъпо с много пари, със загубата на вековни български земи и с около 100 000 жертви, за които почти нищо не се говори, а даже и паметници няма.

- И 100 годишнината от Деня на независимостта през 2008 г. не отбелязахме, както подобава, може би, защото тогава управляваше Сергей Станишев?

- Денят на Независимостта наистина досега е подценяван като празник и доскоро и в мен клокочеше негодувание от това. От няколко години обаче съвсем категорично считам, че 22 септември много отстъпва като значение за национален празник на нас, българите, пред 6 септември. Причината е, че един изключителен историк- документалист г-н Цочо Билярски откри съвсем случайно Таен руско-български договор, предхождащ обявяването на Независимостта, с който договор България става абсолютно зависима от Русия. Този договор все още е абсолютно неизвестен на учените и го няма в нито един учебник за средните и висши училища. И от който договор точка 10 казва, че на България и се признава правото да си издейства независимостта от Турция. … Или с този договор България обявява независимост от Турция след като вече доброволно е предала своята независимост на Русия.

- Какво точно пише в този неизвестен, но важен документ?

- Ето и самия таен руско-български договор:

„Между Негово царско височество великия княз Владимир Александрович и генерал Молозов от една страна – които действуват от името на руското Министерство на външните работи; и Негово царско величество княза на България, заедно с високопочтения министър на външните работи Д. Станчев, военния министър Д. Николаев и княжеския български дипломатически агент в Петербург – които действуват от името на България – от друга страна: е сключена в Евксиноград следната конвенция:

1. Българското княжество, като потвърдява своя договор с Русия, сключен в 1895 год. и потвърден в 1898 год., след това отново изменен и потвърден в 1906 год., се задължава към Русия да й предаде напълно върховното ръководство на външната политика, във всичко що се отнася до Македоно-одринския въпрос; България се задължава да не повдига самостоятелно този въпрос, нито в бъдеще да се опитва да го разрешава с въоръжена сила.

2. България се задължава в пределите на своята държава да потъпква всяко македонско движение и особено да арестува всички образуващи се на нейна територия чети; Русия от своя страна се задължава да наложи на Сърбия спазването на същия принцип.

3. България признава на Русия и Австро-Унгария съвместното владение в турските провинции, под условието щото в случай на военна окупация цялата земя между Вардар и Черно море да бъде предоставена на българската редовна армия, размера на която ще се определи от българското Военно министерство.

4. В такъв случай руското Военно министерство е, което ще определи военноначалниците, които ще бъдат поставени на чело на българския Генерален щаб и на българските дивизии.

5. Две руски кавалерийски дивизии ще навлязат в България и ще се поставят под разпорежданията на българското Военно министерство, най-късно седем деня след отварянето на неприятелските действия между България и Турция, или между Русия и Австро-Унгария от една страна и Турция от друга.

6. България поставя своята флотилия, както и пристанищата Варна и Бургас под командата на руския адмирал, който има върховното началство над руската черноморска флота. България се задължава, през целият период на неприятелските действия да доставя на флотата и на кавалерийския корпус необходимите хранителни продукти.

7. България се задължава в случай на нужда да принуди Румъния към необходимия неутралитет и за тая цел да струпа на нейните граници и зад нейните крепости по дунавската линия необходимото количество войска.

8. В случай на победоносна война България ще получи една трета от военната контрибуция, както и една трета от завзетата територия; тя, в същото време има правото да си осигури един излаз на Егейско море. От друга страна, Цариград остава обекта (целта) на руската акция, за постигането на който, обаче, българската армия ще вземе участие, едновременно със стоварените там по море руски войски, чрез обсаждането на Одрин и форсирането на укрепената линия Чаталджа.

9. Правото да обявява война и да сключва мир принадлежи на Русия.

10. На България се признава правото, да издействува независимостта си от Турция и превръщането си в независимо царство. Русия се задължава в такъв случай да издействува одобрението на подписавшите Берлинския договор велики сили.“

(Публ. във в. „Работнически вестник“, София, 11 декември 1913 г., с. 1-2.)

- Скоро след обявяването на Независимостта цар Фердинанд прочита телеграма с поздравленията от руския император Николай ІІ. Нашият монарх благодари сърдечно и обеща „близко единение“ с руския народ в името на „щастливо и мирно бъдеще“. После руският цар става кръстник на престолонаследника Борис, княз Търновски. Как става така, че през следващите години точно Руската империя нанася поредица от жестоки удари на освободената от нея страна, преди самата тя да рухне?

- Типичен пример на приспиване на вниманието до настъпване на най-удобния момент за удар срещу България и българския народ. Русия винаги е работила за максимално ограбване и унищожаване на българския народ. Такава е нейната политика от векове, такава е тя и сега. Тук задължително следва да се отбележи, че по вина на Русия ние българите сме загубили през деветнадесети и двадесети век 93,4 хиляди км2 изконни български земи с около три милиона души население. А ударите са най страшни, когато не сме ги очаквали, когато сме се доверявали на най върлия враг в цялата ни история. Затова говори и най-тежката национална катастрофа в цялата ни история – тази през 1913 година – организирана и координирана от Русия. При която катастрофа след като ни е приспала вниманието и след като се е ползвала от пълното доверие на българските политици, Русия е организирала всичките балкански държави срещу България, дала е понтонни мостове на румънската армия, даже е подтикнала и Турция да ни нападне и да си вземе земите до Марица. В тази си антибългарска дейност Русия е много подпомагана от българските русофили начело с Радко Димитриев–Наполеончето, Иван Гешов и Стоян Данев.

- Чел съм някъде, че Николай ІІ всъщност е бил бесен, защото смятал, че титлата цар е само руска. Известно е, че за първи път я използва Симеон Велики, а на наследника му цар Петър тя е призната от самата Византия. Възможно ли един самодържец всерусийски, който между другото е носел и титлата княз български, да не е знаел това или е било част от политическата игра?

- За мене е било политически цирк, като се знае тайният руско български договор, който посочих изцяло по горе.

- Казвате, че руската имперска политика е главен виновник за погрома над България през 1913 година…

- Разбира се че Русия е главният виновник за националната катастрофа през 1913 година, което прекрасно личи от следните факти:

Русия подкупва цар Фердинанд с „малък заем“ от 3 милиона златни франка, който „заем” Фердинанд не изплаща до края на живота си.

Затова никак не е случайна заповедта на Фердинанд за започване на военните действия срещу Сърбия и Гърция през 1913 година. За мен това е услуга за Русия от Фердинанд, за да се даде повод за войната, за да се омаскари България и българският народ пред Европа и Великите сили.

По настояването на Русия е сключен Българо-сръбския договор от 1912 година с арбитър руския император.

Русия изцяло контролира управляващите русофили генерал Радко Димитриев, Иван Гешов и Стоян Данев, които ежедневно я уведомяват за всички държавни решения!

Русия отказва да влезне в ролята си на арбитър съгласно договора.

Даже руския пълномощен министър в България Неклюдов съветва Стоян Данев да напише писмо до император Николай Втори с молба да избърза с арбитража.

Император Николай Втори се „разсърдил“ от писмото и се скрил да чака България да падне в капана.

Русия отказва да изпълни задълженията си по Руско-българската конвенция от 1902 година, съгласно която конвенция ако ни нападне Румъния, Русия трябва да нападне Румъния в гръб.

Русия дава понтонните мостове на румънската армия за да мине Дунав.

Даже руски официални лица присъстват и помагат на десанта на румънската армия.

Руският ибрикчия Радко Димитриев, който умишлено проваля атаката на Чаталджа, умишлено потопява българската Дунавската флотилия, точно преди румънския десант. Радко Димитриев под предлог, че нямало снаряди, предлага позициите южно от Горна Джумая да се преместят на Витоша. Той изцяло разстройва Първа армия, която при нормални обстоятелства е могла да влезе в Белград за три дена.

Русия подтиква Турция да настъпи и да си вземе земите до Марица.

- И все пак имперска политика на царска Русия е направо песен, сравнена със съветската такава… Последствията й ни тежат и днес….

- Не мога да кажа, коя политика е повече антибългарска и коя е нанесла повече вреди. Историята казва че вековната цел и на руската и на съветската политика е максимално ограбване и изтриването на българския народ от картата на Балканския полуостров. Руския царизъм е нанесъл изключителни поразии на българщината във всички направления. Особено през злощастната 1913 година. Съветската антибългарска политика е дива и варварска, изключително жестока след 1944 година, защото Съветска Русия окупира през 1944 г. България и поставя на власт утайката на обществото –терористи, криминални престъпници и национални предатели. Която каста управлява България съгласно съветските указания за управление на окупираните територии и никога в български интерес. И която руско-сръбско болшевишка каста управлява и до днес България. А тази-руско болшевишка каста е тотално ампутирана от български национални чувства и води постоянно руско угодна политика във всички направления.

Затова само от газовите доставки за десетина година сме ограбени от Русия с около 7 милиарда лева.