НЕИЗВЕСТНИТЕ БИОГРАФИИ НА ОХРИДСКИЯ ПАТРИАРХ АТАНАСИЙ БЪЛГАРСКИ И АЛЕКСАНДЪР ОТОМАНУС ЯХЯ

През 30-те години на миналия век видният наш историк, публицист и дипломат Симеон Радев започва да работи върху биографиите на двама авантюристи, живели през XVI и XVII век. Единият е останалият в историята Охридски български патриарх Атанасий, а другият е самозванецът-претендент за турския престол Александър Отоманус Яхя. И двете биографии остават недовършени, тъй като С. Радев работи върху тях само в промеждутъците между новите му назначения като пълномощен министър след отзоваването му от Вашингтон.

 

Сигурни сме, че читателите ще се убедят в думите на онзи български критик, който отбелязва, че в творчеството си Симеон Радев се изявява не само като сериозен изследовател на родната история, но и като автор, притежаващ уменията на художествен разказвач, който изгражда завладяващи образи и портрети на нашите предходници, пилеейки с лека ръка тази си дарба. В това ще се убеди всеки, който прочете текстовете от четивото с продължение за „балканския самозванец“ от ХVII век авантюриста Александър Отоманус Яхя и за неговия съвременник Охридския патриарх Атанасий Български.

Амбициозният самозванец Яхя, сменял набързо религиозната си принадлежност, опитвайки се да организира и обедини подчинените православни и западните католически народи в антитурска коалиция, преследвайки набелязаната си цел – турския престол. Този му разказ не отстъпва на познатите на читателите книги на Вера Мутафчиева и Иво Андрич и за други претенденти за престола на падишаха и султани-самозванци. Докато разказът за Охридския патриарх е запазен само като чернова в различни варианти в архива на С. Радев, основната част от приключенската новела за Александър Яхя, е публикувана, но в личния архив на С. Радев се откриха и допълнителни страници, свидетелстващи за намеренията му да продължи разказа за него. Те стават известни за пръв път едва сега. От разказа на С. Радев ще се убедите, че те не са плод на фантазията на автора им, а са изградени на солидна изворова база от домашни и чуждестранни извори.

Цочо В. Билярски

 

* * *

СИМЕОН РАДЕВ
АТАНАСИЙ БЪЛГАРСКИ

В 1570 г. един чауш, на име Кобад ага, се яви във Венеция със заповед от султана да му се предаде незабавно Кипър. Основата на това искане бе една фетва на стамболския башмюфтия. На такава една постъпка отговорът не можеше да бъде освен отрицателен. Тогава една могъща турска флота мина Дарданелите и тръгна да завладее отдавна възжелания остров. Ако да бе само тя в опасност, Венеция можеше да бъде изоставена на нейната участ. Тя не се радваше на симпатии в християнския свят. Всичко, което от толкова дълго време се знаеше, се разправяше или се пишеше за нея: нейния спекулантски дух, егоизма на нейната политика, коварството на нейната дипломация, легендата за нейните измени към християнските й съюзници за добиване приятелството на Турция, всичко туй бе създало, основателно или не, такова едно лошо разположение към Венецианската република, че едно нейно нещастие не само нямаше да опечали никого, но у мнозина щеше да събуди злорадство. Обаче нападението на Турция върху Кипър не застрашаваше само венецианските интереси. То хвърляше в тревога и други сили.

На 7 октомври 1571 г., в залива на Лепанто, Дон Жуан Австрийски, главнокомандующ на съединените морски сили на Италия, Венеция и Папата унищожи в няколко часа турската флота. Щом новината пристигна в Цариград, венецианският представител Барбаро, който, въпреки войната, бе останал на своя пост, отиде в Портата, за да види какво впечатление бе произвело върху нея страшното поражение. Великият везир Мехмед Соколович, който добре проумяваше причините на това посещение, посрещна венецианският дипломат с тия горди думи към него: „Ти идеш, без съмнение, да видиш как е нашия кураж подир последната случка, що ни се случи; но има голяма разлика между нашите загуби и вашите. Когато ние ви отнемем някоя област, то е като да сме ви отсекли едната ръка. А вие, като ни разбихте флотата, какво направихте? Обръснахте ни брадата. Но една отсечена ръка вече не израства, когато една обръсната брада пониква още по-буйно.“ Такова бе високомерието, такава бе самоувереността на турците подир Лепанто. Буквално взети, думите на везира бяха прави. Наистина, не се минаха повече от седем месеци и от цариградските строителници излезе една нова флота, не по-малобройна от разрушената. Френският посланик, свидетел на тази чудотворна бързина във възстановлението на турската морска сила, пишеше на 8 май 1572 г. до своя крал: „Никога не бих повярвал в могъществото на тази монархия, ако да не бях го видял с очите си.“

Но ако материалната щета, нанесена на Турция при Лепанто, бе тъй скоро поправена, моралният ефект от нейното поражение не бе с туй премахнат. Това, което бе унищожено в Лепанто не бяха само турски кораби, там беше унищожена идеята за непобедимостта на Турция. Една легенда от два века, произлязла от толкова бойни полета, в които християнското войнство биде сразено от турския меч, рухна. Самите турци не можеха обаче да проумеят смисъла на своето поражение, тъй като някои исторически събития са като някои болести: техните последствия за пострадалите стават явни за пострадалите само след време.

Ако Турция сметна сражението при Лепанто като една случка нещастна, но лишена от значение, християнска Европа му отдаде в първия момент решителна важност. Впечатлението бе, не само че Турция е победена – туй бе малко –, но че е победена безвъзвратно и че дългата саморазправа между кръста и полумесеца бе стигнала до своя край. Още едно усилие, мислеше се, и турците са вън от Европа. Това въодушевление трябваше да бъде обаче малотрайно. Скоро стана известно, че победителите при Лепанто – съединените флоти на Испания, Венеция и Папата – спряха своите действия и се разпръснаха, разделени помежду си от взаимни подозрения и завист. На 7 ноември, точно един месец подир сражението, кардинал Де Рамбуйе съобщаваше на Карл ІХ: „Чух вчера, че една от главните причини, задето те (победителите) се оттеглиха тъй скоро, без да предприемат нищо е, че не можаха да се съгласят върху подялбата на Морея, ако биха могли да направят там някое важно завоевание; но мнозина мислят, че те делят помежду си кожата на мечката преди да е уловена.“ Споменавайки за разните планове, за които се разправяло в Рим след известието за победата, той забелязваше: „Всички тия приказки и други безконечни подобни се изпариха като дим.“ Бездействието на съюзниците произведе в християнска Европа грамадно разочарование. От една крайност умовете се хвърлиха в друга. Изгонването на турците от Европа – въжделение и завет на толкова поколения, почна да се явява вече като една утопия. Туй умонастроение много добре е илюстрирано в едно съчинение от туй време, на което любопитният наслов е: „Слово върху царството на турчина, което макар и тиранично и насилническо, трябва да е дълготрайно, въпреки мнението на Аристотеля, и непобедимо по причини естествени“. Странно е да се каже, но туркоборският дух, който бе останал неугасим, въпреки толкова несполуки в миналото, се омаломощи именно след най-гръмката победа на християнското оръжие срещу Турция. Не напразно Цинкайзен нарича новата фаза на Източния въпрос: „Die Ohnmacht des Westen“ („Безсилието на Запада“).

Друго едно любопитно явление на тая епоха е, че докато Западна Европа изтрезняла от всяко кръстоносно въодушевление, се бе помирила повече от всякога със съществуването на Турция и търсеше способи за мирно съжителство, между подвластните на султана християнски народи се развиваха, покрай пределите на царството, никога неугасналите мечти за освобождение. Външните причини за тоя подем са различни, според областите. Дунавска България се вълнува от войнствените мълви, които идат от север, и тия, които подготвят въстанието в Търново имат очите си обърнати към Стефан Батори, княз на Трансилвания. Западните крайнини на империята гледаха оттатък Адриатическото море. Морето ги туряше в близост или съседство с три заклети врагове на Турция: Венеция, Папата и Испания, владетелка от времето на Карл V на Сицилия и Неапол. Ту от единия, ту от другия от тия съседи, тия крайнини бяха чакали от векове спасителна ръка, винаги разочаровани, никога обезверени. Обясними са поради туй радостните надежди, с които те посрещнаха вестта за образуването на една лига против Турция и от трите тия държави. Още при първите мълви за тая лига едно силно раздвижване на умовете настъпи и един порив за бунт. И ето, че малко след туй екна гръмотевичният удар на Лепанто. Далече във вътрешността на империята се разнесе, несъмнено, отзвука на тоя гръм; чу се той в Охрид и Скопие, в полите на Балкана и в Дунавските равнини, отекна във въображението на всички поробени. Но никъде впечатлението от това събитие не можеше да бъде тъй силно, както в западното крайбрежие на Турция. Заливът на Лепанто, където се даде прочутото сражение, е водният ръкав, чрез който подир прокопаването на Коринтския провлак Йоническото море се съобщава с Егея. На север, към Албания, и на юг, в Морея, населенията от толкова близо чуха за разрушението на турската флота, че поражението й пося радост, като да бяха видели сами станалото чудо. Един безкраен възторг ги завладя. Те помислиха, че мощта на Турция е сразена, че нейният сетен час удари. Стори им се, че свободата е пред тях, на хвърлей камък. С погледи, устремени към морските далечини, на много места по крайбрежието, водителите чакаха да се доближи победоносната флота на кръста, за да повдигнат масите. Но дните минаваха и те оставаха на брега да изпитват небосклона, както в познатата песен жената на Малбруг на върха на кулата си. Особено напрегнато бе очакването в Морея. Тук в споразумение с лигата всичко бе приготвено за едно въстание. Във време на сражението при Лепанто пратеници от Морея бяха на венецианските кораби. Те трябваше след победата да слязат на брега със спомагателните войски. Но вместо към Морея разкараните съюзници поведоха ескадрите си обратно към своите пристанища. Туй обаче излъга само очакванията на готовото за бунт население, но не прекрати неговите надежди. Сам Дон Жуан Австрийски от своя страна поддържаше с щедри обещания вярата в скорошна помощ. През 1572 г. – кога точно не знаем – той, в едно писмо до Монемвазийския митрополит, известява, че ще дойде със своята флота да избави християните. Но каквито и да са били намеренията на прочутия военачалник за бъдещи действия срещу Турция, тия намерения останаха несбъднати. [През] същата тая 1572 г. подновената турска флота се яви в Средиземно море и не срещна неприятел. Победата при Лепанто се оказа ялова. Ялова в смисъл, че не бе използвана от победителите; но не без последствия. Един дълготраен оттек ще остане от нея в западните области на Турция, особено в приморските. Под впечатлението на Лепанто ще се затвърди мисълта, че турската сила, тъй страшна някога, бе в безвъзвратен упадък, че Турция фатално върви към своя край и че с малко помощ отвън самите християнски населения ще могат да й нанесат смъртния удар. Тая илюзия ще трае повече от полвек. През тоя период приморските области ще са в кипеж и заговори за повдигане ще се завързват и развързват безспир.

Същевременно от тук и от по-навътре ще почнат да се вестяват в Европа, ходейки от една столица в друга, от един владетел при друг, проповедници на война срещу Турция и съчинители на планове за изгонването на турците от Европа. В тоя пъстър свят от апостоли, търсещи приключения, самозванци, Атанасий, Патриарх Охридски – или както руските историци го наричат Атанасий Болгарский – заема, ако не по друго, то поне по своето постоянство, първото място.

* * *

Макушев бе първият, който в 1872 извади Атанасий от мрака на миналото. Но той знаеше от неговата дейност само няколко епизода. В наше време Никола Милев се бе заел да възкреси напълно тая любопитна фигура. В пролетта на 1921 г., при една наша среща във Виена, Атанасий бе любимата му тема на разговор. Един македонски деец на прага на седемнайстия век; един предшественик на Раковски, тръгнал да хлопа по големите порти на християнска Европа с патерицата Светаго Климента(1 В 1893 г., ученик в Охрид, ние чухме израза от стария поет Пърличев в приветствената му реч към новопристигналия български владика Григорий.) да търси помощ за освобождението на своето паство от Турция. Изпод своето расо той е всякога готов да извади някой грандиозен план за въстание, щедро обещава Албания, Македония, всички области на тая държава, която ще ги подкрепи да строшат игото агарянско; изобретателен е, красноречив е, без умора повтаря пред всички дворове своите туркоборски ектении, но гласът му остава без отзвук. Така се явяваше охридският йерарх в Милевото въображение. Така се обяснява и тая смес от забавление и обич, с които той търсеше да възстанови неговото изпълнено с превратности житие-битие. В архивите в Рим, във Венеция, във Виена Милев прави дълги издирвания за тая цел. Той мислеше да ги продължи, при първа възможност, в Неапол, Мадрид и Прага. Но тъмната орисия на нашето време го покоси с жестока внезапност и Милев отнесе в гроба си тая вдъхновена любов към българското минало, тая вещина в издирванията, тоя проницателен поглед, тая широта на схващанията, тоя стегнат и изящен език, всичко, което правеше от него, макар още не взел напълно своя полет, един историк без равен на себе си в своето поколение. Толкова големи проекти, за които ние знаем от него, останаха или неначенати, или недовършени. Недовършени останаха и предприетите от него с толкова въодушевление изследвания за Атанасий. Обнародваните от него нови данни отиват до 1920 и там спират. Последната част от живота на Атанасий остана в тъма. (Н. И. Милев, Охридският патриарх Атанасий, „Известия на Историческото дружество“, кн. 5, 1922.)

Другар на Милева от юношеството и никога неутешен за неговата смърт ние намислихме, за причастие с неговия светъл дух, да продължим една от неговите прекъснати работи. Щастието ни помогна да открием някои нови известия за Атанасий. Но преди да ги изложим, смятаме да поставим тоя деятел в рамките на неговото време, защото така само ще може да се разбере както големината, тъй и ценността на неговото дело.

Атанасий се явява на политическата сцена на Европа в началото на 1596 г. По онуй време албанското население в Химара, крайморска област срещу остров Корфу, се готвело да въстава. Атанасий, който бил в близки връзки с неговите водители, знаел за тия приготовления, но неговото намерение било много по-обширно. Той мислел за едно общо повдигане на християнските народности срещу Турция. Но такова едно смело предприятие бе невъзможно без чужда помощ. А помощ не можеше да се очаква в тоя момент освен от някоя от католическите държави, познати като традиционни врагове на Турската империя. Неговата първа постъпка е пред Венеция. На 26 януари в Бутринто, пристанище на албанския бряг, Атанасий има среща с Анджело Базадона, адмирал и уравител на насрещния о. Корфу, тогава венецианско владение. Той знае нескритата вражда между Венеция и Испания, тяхното съперничество, взаимните им подозрения, и на тая струна бие. Испания, разправя той на венецианския сановник, мисли да завземе Авлона и от там да повдигне въстание, за да завладее Албания. В Охрид, у отец Захария, у епископ Бендери, той видял писма на испанския вицекрал в Неапол, които разкривали интригите на Испания. Вицекралят се обърнал чрез едно друго влиятелно лице, отец Димитрий, и към него – Атанасий, канейки го да помогне на въстанието на албанците. Но той не се отзовал на тая покана. Напротив, той убеждавал албанците да се пазят от Испания, защото под нейната власт по-голямо зло ги очаква. Неговият съвет бил да потърсят помощта и покровителството на Венеция, която тъй бащински ще ги посрещне. Сега сам той идеше с тая молба към Венеция. Неговото искане не бе голямо: един малък отряд от две-три хиляди души бе достатъчен. С тая помощ той ще повдигне албанците и ще предаде Албания в ръцете на Венеция. Но не трябваше да се губи време, защото опасността бе голяма, вопиюща. Химариотите са получили отвън пушки, военни припаси; всеки ден въстанието може да избухне и, ако Венеция не побърза, испанците ще завземат албанския бряг. „Ще чакам отговора тук близко, в околностите на Химара, но тоя отговор трябва да бъде незабавен, защото иначе събитията ще ни изпреварят“, заключил Атанасий.

Венецианският отговор не можеше да бъде освен отрицателен – и това по много причини. Охридският патриарх добре бе намислил да размаха пред своите събеседници испанската опасност; но Венеция не вярваше в нейната действителност. Наистина предсказаното въстание в Химара избухна малко по-късно без да последва някакава намеса от страна на Испания. Не по-добър прием трябваше да намерят и уверенията на Атанасий, че щом две-три хиляди венециански войници се явят на албанския бряг и населението види знамето на Св. Марко, ще последва едно повдигане от християните, което ще обхване всички области и ще тури край на скапаното царство на султана. Венеция бе, но и още е зашеметена от жестоките й поражения в о. Кипър. Политиката на „светлейшата“ (la soremissima) е, както се изразява един съвременник, да се държи за пешовете на султана. Тогава Атанасий отправя погледите си към Испания. Испания е вече в начинающ отпадък, но името й е още голямо. Тя е вече отвърнала лицето си от Изток, но спомените от миналото още я сочат като най-страшния враг на Турция. В Неапол властва един испански вицекрал; нататък иска да върви Атанасий. Но пътят му е преграден. Тогава той потегля за Рим (1597).

Обясними са прочее надеждите, с които Атанасий се запъти към вечния град. Изгонването на турците в Европа продължава да бъде неизменната политика на Светия престол. На всичките кръстоносни походи срещу турците от появяването им в Европа папите са или водителите, или вдъхновителите. Не бе минало много време откак йезуитинът Посивино се бе явил в Москва да увещава Ивана Грозни за война срещу Турция. Война срещу Турция, това ще бъде непрестанното подканяне, което полският крал Стефан Баторий ще получава от Рим до последното си издихание (1586). За всяко действие против Турция пипалата на Рим са готови да се разшават. Атанасий е на добро място. Но редом с изгонването на Турция от Европа, Рим има и друга цел: обединението на църквите под папския престол. Едното обуславя другото. Когато Атанасий извади изпод расото си своите големи планове за разрушението на Турция, първите думи, които чува са, че той и паството му трябва да приемат унията. Помощта на Рим е на тая цена. От тук, изпаднал в дългове, той бяга пеш в Неапол. Но и тук го чака нова разочарование. През 1598 г. го виждаме в Прага, където пребивава император Рудолф ІІ. Рудолф ІІ е във война с Турция, но съкровището му е празно; Атанасий тръгва за Испания. На път обаче затварят го в един манастир в Милано. В 1599 г. той е освободен, но в какво положение! От беднотия той си залага дрехите. Толкова големи неуспехи не го отчайват. Той се завръща в Охрид и от там крои нави предприятия. В 1615 г. той се вестява в Палермо.

ЦДА, ф. 77 к, 46 л. Чернова. Ръкопис. С. Радев е замислил този си материал като по-обемен и е планирал още два раздела към него – „Атанасий Български между казаците“ и „Смъртта на Атанасий Български“.

 

* * *


СИМЕОН РАДЕВ
ЕДИН БАЛКАНСКИ САМОЗВАНЕЦ В 17-ТИЯ ВЕК - АЛЕКСАНДЪР ОТОМАНУС ЯХЯ

 

В 1624 г., на седмия ден на февруари, явили се в Путивъл, пропускателна точка за вътрешността на Русия, Марко Тодоров, македонец, и Ивашка Мартинов, запорожки казак. На пограничните власти те зая¬вили, че са пратеници до руския цар от страна на Александър Отоманус Яхя, син на султан Мехмеда, избягал от Турция и покръстен. Сетне те разказали, че Яхя възнамерявал да се постави напролет начело на запорожките казаци и да нахлуе в Турция, за да си вземе бащиното наследие и да се качи на престола на султаните, като християнски господар. Със себе си те носели едно писмо от Киевския митрополит Йов Борецки до путивълския войвода Алексей Головин. Големият тоя радетел за пра¬вославието против католическа Полша препоръчвал „благочестивый муж Александър Оттоман, сын царя турскаго Ахмета, султан Иахя“ и молел за него „благоутробната помощ на московския цар, тъй като с Христовата благодат се приближавало разрушението на нечестивото вавилонско турско царство“. Двамата пратеници били допуснати в Москва и се явили заедно с едно ка¬зашко посолство при цар Михаила. Но от там се върнали с добри думи и подаръци, но не и с обещание за помощ.

Една година по-късно на втори декември 1625 г. явил се в Путивъл, придружен от едно до¬верено лице на Йов Борецки, поп Филип, самия Яхя. Той искал да се представи лично на московския цар и да му разправи своите планове: ще мине през Дунава в България; българите, с които той е във връзки, ще се повдигнат при неговото появяване; ще въстанат след тях и другите християнски народи; и всички заедно, и по-начело с тях, ще тръгнат за Цариград. Московският цар, обхванат от подозрения, се двоумял дори да го приеме или не. Той пратил двама приближени свои хора да открият, чрез изкусно разпитване, кой бе в действителност той и от де иде.

Двамата московци си изпълниха своята задача с голямо усърдие. В дълги писма до своя цар те разправят и наивно и хитро за своите разгово-ри с тогова, когото те наричат почти¬телно „турския Царевич“. За бурното житие-битие на Яхя те изобилствуват с интересни данни. Известия за него има и от много други източници. За легендите около неговия произход, за скитанията му, в дружби с раз¬ни хайдути по балканските планини, за появяването му в европейските дворове, за непрекъснатите му големи планове, говорят много от неговите съвременници, та и те като него за-бравени. Но най-пълни сведения дава верният му другар и политически душеприказчик, охридският католишки владика Рафаил в една отчасти използувана, но още неизда¬дена биография. По нея ще се водим главно в нашия опит да възкресим тая любопитна фигура от едно тъмно минало, в което тя се мярка заедно с незнайни българи, нейни сподвижници.

За произхода на Яхя се знае само това, което той е разказвал за себе си. Баща му бил син на Мурада III, Мехмеда, изпратен за управител в Магнезия, съгласно един старинен обичай на турския царски дом. Майка му била християнка и се казва Елена, но за нейния род той различно е разправял. В 1595 г. Мехмед получил тайно известие за смъртта на баща му и внезапно заминал за Цариград, като оставил в Магнезия няколкото си жени с петтях деца, които имал от тях. Елена, която била набожна християнка в душата си и искала да възпита в своята вяра сина си Яхя, тогава дете на десет години, решила да избяга заедно с него. Яхя имал за възпитател един скопец, на име Хаста Мехмед безроден българин от Мелник, някога насила потурчен. Тя му открила своето намерение, и той не само обещал да й помогне, но изявил готовност да свърже своя¬та участ с нейната.

Избягването стана, но без мъка, благодарение на залисията, която последвала заминава¬нето на Мехмеда.

Бегълците, след бурно плаване, из¬лезли в Пелопонес, на залива на Майна, някога населен от славяни. От там по скрити пътища стигнали до Солун. Тук те поверили тайната си на местния владика Козма, човек с голяма мъдрост и благочестие, кой¬то им укрепил духа и ги взел под своя закрила. Елена той настанил под чуждо име в монастира „Св. Теодора“. За малкия Яхя се търсе¬ло някое тайно място, за да не го открият турците. Скопският Мехмед бег, който между туй заминал за България и се завърнал оттам след малко, искал да го отведе в планините „близо до Самоков“, къ¬дето нямало никакви турци. Майката, обаче, не се съгласила. Тя настоявала, щото детето й да се покръсти най-напред и сетне да се остави в някой монастир на учение.

Кръщението станало в монастиря „Света Анастасия“, при с. Бугариево, на пет часа път от Солун. Тоя ден бил първи септември, стар стил и Яхя получил името Симеон. Обредът бил извършен без големи мъчнотии от страна на кръщелника. Израсъл в блясъка и велелепието на един султански двор, той инстинктивно се отдръпвал от тъмните килии, в които го въвели и от черното расо, в което го пред¬решили като послушник. Но молбите на майка му най-сетне го укротили. След обреда той бил поверен от Козма на един просветен монах на име Нил, който го завел в монастира „Св. Йоан Предтеча“, в Серско. Няколко години Яхя прекарал тук скрит от всяко чуждо любопитство. Нил го учел на елински език и на богословие. Младият момък се учел добре, защото бил природно надарен с жив ум, но въображението му го влечало далече от монастира и мирните занятия, и запалвало у него жажда за волен живот и приключения. В тоя копнеж го поддържал първият му възпитател скопеца Мехмед, който от родното си място, Мелник, идел често да го навещава. Той му носел като подарък лъкове и стрели и го учел на езда. Тоя също го учел да говори по български. Тоя език бил нужен за намеренията, които Хаста Мехмед имал за своя възпитаник. Действително, когато Яхя навършил осемнайсет години и станал силен и пъргав юноша, скопецът дошъл да го вземе от монастира и го завел в Стара планина – при българските хайдути.

От тоя момент почват неговите странствувания.

Оставихме покръстения син на султан Мехмеда, Яхя, и неговия възпитател, българския скопец, Хаста Мехмед, на път за Стара планина.

От падането на българското цар¬ство под турците, Балканът никога не бе останал без хайдути, но сега те пъплеха в него. Защото времето бе много размирно и българ¬ските надежди се бяха укрепили. Тур¬ция водеше дълга война с всички царства оттатък Дунава - Австрия, Седмиградско, Влашко, и търпеше поражения. Българите помислиха, че уре¬чения час е ударил.

Още в 1593 г. се бе завързал в Северна България един заговор за въстание, начело на който бяха Търновския митрополит Дионисий и един болярин от Никопол, Балина. Няколко години по-подир, в 1601, българите предлагаха на влашкия княз Михаил, ако той мине Дунава, да се присъединят към него с 15 000 души. Това не бяха празни думи, за¬щото в 1596 г. българските бунтов¬ници бяха нападнали турската войска при едно нейно връщане от поход и бяха направили сеч в нея. И сега още те я дебнеха по всички теснини на Балкана. При тях скопецът-българин зовял своя възпитаник.

За първите срещи на Яхя с българските хайдути съществуват оскъдни известия. Знае се само, че той скитал известно време по Стара планина и оттам минал във Влашко. После се прехвърлил в Македония. По горите той и скопецът пътували в хайдушки каяфет, в градовете като дервиши. В нача¬лото на 1604 г. те влезли в Скопие и заварили града в шумно зрелище: биели тъпани, свирели зурли и по ули¬ците, осветени от безброй малки фе¬нери, тълпата надавала викове. Като запитали за причините на това веселие, двамата пътници се научили, че в Цариград се възцарил нов султан, Ахмед I.

Тая вест прерязала Яхя като с нож. Ахмед бе по-младия му брат. Той заемаше сега царския престол, който по право се падаше на него, изгнаника. И гняв избликнал у него против набожната му майка, която станала причина да изгуби той своето бащино наследие. Защото по онуй време Яхя бил още слаб в хри¬стиянската си вяpa. Каквато страст имало в неговото юношеско сърце, тя била за величие и сила. От сега нататък, през цялото негово житие, тъй пълно с начинания и преврат¬ности, тя ще го води за ръката.

Първата мисъл на Яхя била да мине в Анадола, където двама турски въстаници, Кара Саид и Календероглу, след като разбили войските на сул-тана, се доближавали все повече до Цариград; но скопецът-българин, „человек мъдър и вещ в рабо¬тите на света“, го отклонил от това му намерение, като му казал, че трябва да чака някой по-добър слу¬чай. Между туй в Македония, в долината на Вардара, избухнало друго въстание, против султана, водено от Пири паша. Тоя път Яхя не желаел вече да чака. По неговото буйно настоява¬не скопецът заминал за станът на бунтовниците, открил им, че недале¬че от тях се намира истинският наследник на престола Яхя, и те му дали клетва за вярност. Яхя чакал изхода на преговорите в с. Търлис, Драмско. Тук дошли да го вземат, от името на сина на Пири паша, три хиляди конници под командата на един прочут войвода, на име Балбан капитан, защото бунтовниците били християни и турци смесено. Според един ръкопис от 17-и век начело на тоя отряд бил заедно с Балбан капитан и Верго. Верго, родом от Костурско, най-голямата фи¬гура на хайдутин от онуй време, игра заедно с Дупнишкия владика Висарион най-голямата роля в приклю¬ченията на Яхя по балканските плани¬ни. Но изглежда, че той се срещна с Яхя не сега, а по-късно.

Начело на отряда, Яхя, облечен разкошно и възседнал на великолепен кон, подарък от Пири паша, се отправил през Струмица за към Вардара. Но по пътя бил нападнат с много по-големи сили от верния на султана Екмекчи заде. Захванал се кървав бой. Яхя се бил като лъв и бил ранен на четири места. Но неприятелят взел превез и, когато Балбан капитан, след тежки загуби, се оттеглил, Яхя, който не можал да го следва в отстъплението, останал сам по пътя. Благодарение на суматохата, която последвала боя, той останал незабелязан и можал да мине оттатък Вардара, където се крил в един монастир.

След тая несполука, мисълта да отиде при въстаниците в Анадола пак завладяла Яхя.

Той, след като видял майка си в нейния монастир, дето била скрита под чуждо име и взел от нея па¬ри, заминал за Мелник да дири своя възпитател и да иска помощта му за своите планове. Скопецът, кой¬то го смятал за убит, зарадвал се толкова да го види жив, че не рачил вече да му противоречи. Тръгна¬ли и двамата, пак като дервиши, ми¬нали през Галиполи в Азия и след разни случки стигнали в стана на Кара Саид при Коня. Но тъкмо в туй време станало едно събитие, което дало нова на¬сока на намеренията на Яхя: от Цариград дошло известието, че велик везир бил назначен Дервиш паша.

Дервиш паша бил един от чети¬римата бостанджии, т.е. телохранители, които Яхя имал като дете в бащи¬ния си двор, в Магнезия. Когато султан Мехмед се възцарил, той, като лично познат нему, можал по¬степенно да се издигне. Станал бостанджи баши (една висока длъжност в Сарая), после капудан паша, т.е. главен адмирал на турската флота и най-сетне велик везир.

Когато скопецът се научил за станалото, той заминал веднага за Цариград, като оставил Яхя в прочутото теке на дервиши в Коня. Дервиш паша бил, както самия него, българин (Bulgare di nazione, казва биографа, когото следваме) и през пребиваването им в Магнезия те се били клели, по стария български обичай, в побратимство. Хаста Мехмед се надявал, че, при тия връзки, няма да бъде невъзможно да го спечели за делото на своя ученик. Тия му очаквания се оправдали напълно. Дер¬виш паша, който бил недоволен от султана и се боял за живота си, радостно възприел мисълта да го свали и да постави на негово място един свой човек, който ще го смя-та за благодетел. По негова заповед Яхя тръгнал тайно за Цариград.

Когато той се представил пред него, старият  везир се разплакал и казал, че каквото и да стане, ще го тури на престола. В своя заговор Дервиш паша поверил и мюфтията Аблул Керим ефенди. За да при¬стъпи към  дело той чакал само при¬стигането на румелийския бейлербей и на началника на еничерите, които той повикал от Аналола, дето се биели срещу въстаниците. Докато те се върнат, обаче, станало едно неочаквано и трагично събитие, което срутило от дъно техния план.

Българинът Дервиш паша бил човек безпощаден. Когато получил  печата на велик везир и събрал за пръв път дивана, той казал на сановниците: „Недейте ме смесва с моите предшественици. Ако някой от вас рече да остави днешната работа за утре, той утре ще бъде обесен“. И в изпълнение на думите си на другия ден турил на въжето един бивши бейлербей. В Цариград настъпил трепет и една голяма ом¬раза се вдигнала срещу него. Боял се от него и султанът и тъкмо тоя страх използували враговете на Дервиш  па¬ша, за да го погубят. Дервиш паша градял тъкмо срещу вpaтите на царския са¬рай един великолепен  дворец за себе си. Предприемачът му бил един евреин, който изразходвал грамадни суми по постройката. Когато той си представил сметката, Дервиш па¬ша я погледнал  намусено и казал: „Много пара!“ Евреинът, разтреперан за живота си, му отговорил: „Паша, каквото е на раба е и на господаря; на мене не е идвало на ум да искам даже една аспра. Представих ви сметката, само защото вие я поискахте.“

И той си отишъл, но с жажда за мъст в сърцето си. Понеже сградата не била свършена, той, чрез доверени работници, изкопал под нея един лагъм, който водел към са¬рая, и известил на султана, че него¬вия велик везир поискал това под¬земно съобщение. Побеснял от яд, султанът повикал своя велик ве¬зир и щом се явил, казал да го убият.

Смъртта на Дервиш паша била посрещната с ликуване от населе-нието. По улиците били залепени сатири срещу неговата памет. А у Яхя и скопецът се явила голяма тревога, толкоз  повече, че за тяхното присъствие в Цариград почнали да се носят мълви.

Известно време те се крили в Еникьой, на Босфора, после успели да избягат в Месемврия и оттам през Стара планина поели пак пътя за Балкана.

Видяхме, че след трагичния край на заговора на великия везир, потурченият българин Дервиш паша, Яхя и скопецът Хаста Мехмед из-бягали от Цариград в Месемврия и от там през Ямбол и Стара Загора поели пътя за Балкана. Тук те се крили известно време и правили планове за бъдещето. Хаста Мехмед, вещ в работите на Турция, не виждал вече никаква надежда за сполука в нови съзаклятия в Цариград.

Той съветвал своя ученик да обърне сега погледите си към християнските царства. „Немският цар, казал му той, води война сре¬щу султана. Иди при него. Но аз съм немощен и стар; не мога да тръгна с тебе на такъв дълъг път.“ Яхя послушал своя наставник. Но преди да се впусне в новото си незнайно поприще, той решил да оти¬де в Солун, за да се прости с майка си и да вземе благословията на владиката Козма, който му дал и едно свидетелство за неговото покръстване и за султанския му произход.

Яхя пътувал предрешен и под разни имена. От Солун той се от¬зовал в София като търговец. Един керван заминавал през Никопол за Търговище, тогава столица на Влаш¬ко. Той се присъединил към него. От Търговище той заминал с друг един керван от гърци и арменци за Яш. Това му пътуване не станало без премеждия.

Кога да тръгне от Балкана скопецът бил му дал двама свои роби, немци, да го придружават: но единия от тях му задигнал всичко и избягал, другия умрял от чума. Стигайки в Яш, Яхя е в голяма неволя. Но ни¬какви превратности не можеха да разколебаят в него тая сляпа вяра, която той имаше в своята звезда. Едно полско посолство, идеше от Ца¬риград, минало през Яш на път за Краков; той тръгна с него пеш. В Краков го чакала нова беда. Там се намирал, на някакви дипло¬матически преговори, един пратеник на султана. Като узнал за пристига¬нето на един млад човек, който се казвал  наследник на турския престол, той поискал от крал Сигизмунда да му го предаде, обещавайки в замяна големи облаги. Отговорът на рицарска Полша не можеше да бъде друг освен решителен отказ. Тогава чаушът (такава титла носеха тогава турските пратеници) нагласил татари от кралската гвардия да го задигнат и убият.

Краков тогава става тесен за Яхя и той, след като се крие няколко дена, излиза тайно от града и взема пътя за Прага, където немския цар бе установил своята столица, Виена бидейки тогава не по-далече от тур¬ската граница колкото София е от Пловдив.

Един иезуитин превел от гръц¬ки на латински свидетелствата, които Яхя носел от Солун, и с тях се явил в царския двор. Но за плановете, с които той бе тръгнал от Стара планина, бе вече късно. След четиринадесет годишна страшна вой¬на - толкова страшна, че от тога¬ва остана в немските земи обичая да бие за молитва тъй изречената тур¬ска камбана - Рудолф II бе сключил мир със султана. При все това той приел Яхя много милостиво и го настанил на свои средства в Прага. Младият самозванец прекарал тук една година. То бе неговото школуване за ролята, в която той ще се вести пред Ев¬ропа. Той бе, по всички свидетелства, природно надарен и с болярски вид. Но се пак идеше направо от Балкана. В Прага той се запознава с дворяни, с дипломати и в тази среда добива светското възпитание, което му тряб¬ваше.

Немският цар бе в постоянен страх да не би турците да нарушат с мъка сключения мир и това на¬лагаше, щото присъствието на Яхя в Прага да бъде, колкото се можеше, тайно. Но, поради връзките, които си бе създал, името му бърже почна да се разпространява. Наскоро станалите събития трябваше при това да възбуждат недоверие към твърденията му за неговия произ¬ход. Не бяха се минали две години откак се откри, че Лъже Димитрий, който се качи на руския престол като внук на Иван Грозний, бил един монастирски слуга на име Гриша Отрелев.

Пресен бе също примерът на тримата авантюристи, които бяха се явили един подир друг с името на португалския крал Севастиян, убит в Мароко, и бяха свършили кой в каторга, кой на бесилката. Но въображението на хората ги влече към чудесното и разказите на Яхя намираха вяра. Него¬вото име стигна и до тосканския двор и оттам той получи покана да замине за Фло¬ренция.

Тосканският велик княз от из¬вестно време вършеше срещу Турция морско разбойничество, на което той даваше вид на кръстоносен поход. Неговите кораби дебнеха турските, особено тия, които се връщаха от Александрия с данта на египетския паша, и ги плячкосваха. Покрай своето пиратство той имаше предвид, обаче, и търговията на Тоскана. В Сирия бяха се повдигнали пашата на Алеп, Джамбалат - прадядо на тоя Джамбалат, който биде обесен преди няколко години в Ангора - и емирът на друзите, Фахреддин. Тосканският велик княз бе във връзка с тях и ги подкрепяше с надежда, ако откъснат от султана Сирия, той да вземе в ръцете си нейния износ и търговските й пътища. Въстанието траеше от известно време и бе поч¬нало да тлее. За да го съживи, великият княз бе намислил да из¬прати в Сирия Яхя, предпола¬гайки, че неговото появяване като законен наследник на престо¬ла, ще даде тласък на събитията.

Яхя се отзова на поканата много радостно, защото и тъй хранеше същите надежди за себе си. През пролетта на 1609 г. той, под името на един маджарски магнат, граф Палфи, заминал за Флоренция. Мястото е твърде ограничено тук, за да раз¬правяме надълго за сношенията на Яхя с тосканския двор. Великият княз поискал най-напред да провери разказите му за неговия царски произход, за бягството му, за скитанията му и за тая цел изпратил в Турция един гръцки монах, на име Григорий Москети. Но додето той се за¬върне, станало нужда Яхя да замине за Сирия.

Той тръгнал с цяла една ескадра, водил по пътя бой с турската фло-та, но когато стигнал бреговете на Сирия, въстанието било вече безна-деждно и той трябвало да се върне назад.

Нещастният изход на това пред¬приятие не обезсърчава Яхя. Планове кипят в главата му, все по-смели. А и името му расте; увеличават се връзките му. Няколко години той ще прекара сега в Италия, постоянно в срещи и в преговори. Фахредин иде от Сирия във Флоренция; Яхя е в сношение с него. Пристига един пратеник на персийския шах за съюз против султана; Яхя е между тия, с които той преговаря. Като че ли няма вече заговори срещу Турция без него. Папата го вика в Рим; испанският вицекрал го вика в Неапол. Между туй, той не скъсва връзките с Фло-ренция.

Великият княз бе намислил сега да го използува за друг един свой план. От старо време един клон от неговия род, Медичите, бе владял в Атина и Коринт. Съживявайки тия спомени, той поискал да изпрати Яхя в Гърция, за да се постави там начело на едно въстание. Яхя, който бе почнал своето призвание в Балкана, не бе никога, въпреки всичките други свои начинания, престанал да гледа към земите, където бе израснал. А и неговото име се разнасяло по тях. И докато великият княз тоскански го тъкмял за Пелопонес, ето че дошъл до него позив от друго място, от славянските области на Турция.

По тая точка западните животоописания на Яхя са лъжливи или разбъркани. Но ние имаме точни известия от самия него, в една бележка, която той написал в Киев, за да бъде представен на руския цар. Той раз-казва, че в Неапол  се явили при него херцеговинския владика Макарий, и дупнишкия Висарион и му донесли предложение да стане цар, ако прие¬ме тия условия: първо, да царува благочестиво и набожно както старите православни царе; второ, да пази не¬нарушими уставите на църквата; трето, да припознава Вселенския патриарх като върховен глава на православието; четвърто, да отвори училища, странноприемници и болници; пето, всички плячки от турците, „които Бог даде“, да се делят на три части - една за църк¬вата, друга за войската, трета за ца¬ря; шесто, шестдесет и четирима князе, които ще докажат своето благородно потекло, да бъдат въдворе¬ни в старинните им права.

Кои бяха тия двама пратеници до Яхя? От чие име идеха те? Това ще видим идущия път.

От чие име се явиха при Яхя два¬мата владици, които му предложиха царска корона? Това е една дълга и любопитна история.

Първите десетилетия на XVII век бяха времето на големите съзаклятия в Балканския полуостров.

Пратеници от тук се явявали в Западна Европа един подир други, непрекъснато. Те носеха в себе си воплите на поробените населения срещу игото агарянско и из джобовете си вадеха нови планове за изпъждането на турците от Евро¬па. Ходейки от столица в столица, те хлопаха на всички врати за помощ. Държавите се вслушваха в техните позиви, на вид от християн¬ско състрадание, в действителност от сметки за завоевания. Изгледите, които се отваряха от едно възможно разрушение на турското царство в Европа, запалиха много въображения.

Най-вече бе пламнал невърският дук Шарл, един от най-големите боляри на Франция.

Невърският дук бе по майка потомък на византийския царски род на Палеолозите. Не се знае точно кога известието за неговия произход се пръсна по гръцките земи, но още в 1609 г., майнотите (едно славянско племе, което в много старо време бе се заселило в Пелопонес, там, дето някога владееше Спарта) му пратили няколко първенци да го канят да се постави начело на готвено¬то от тях въстание срещу Тур¬ция. Малко по-късно, в 1612, един владика от Майна, Неофит, му пише, че като се разчуло за неговото при¬стигане в Морея, той пътувал цяла нощ, за да го поздрави като богопомазан цар, да го благо¬слови и, както той се изразява, „да се наслади от лицезрението му, както се насладиха евреите от лицето на Христа, който бе Месия и Бог“. Мълвата била невярна и в действи-телност невърският дук нито то¬гава, нито друг път някога стъпил в Морея, но той усърдно поддържал надеждите на тия, които бяха обър¬нали погледите си към него. В 1614 г. той изпратил в Майна два¬ма свои доверени хора, които, насърчени от всичко видяно и чуто между съзаклятниците, минали в Македония и другите славянски земи, за да ги привлекат към заговора. Тяхната мисия успяла. На 8 септември 1614 г. в Северна Албания, която тогава бе полусвободна, в землището на юначното чер¬ногорско племе кучи, се събрал голям събор, привидно църковен, но в същност бунтовнически. Тук дошли, заедно с много владици и други духовни лица, първенци от България, Македо¬ния, Сърбия, Босна Херцеговина и Албания. В едни книжа на невърския дук в Народната библиотека в Париж се намира протокола на ре¬шенията на събора. Тук виждаме очертан целия план на действие на въстанието.

Предвидено било да се внесе оръжие през Адриатическото море в Черна гора и в Химара, област съседна до Валона, от там то да се пренесе в планините на Северна Ал¬бания, където живееха войнствени пле¬мена, тогава изцяло християнски. Те щели да дадат тридесет хиляди бор¬ци, към които щели да се присъединят дванадесет хиляди отбор юнаци из славянските земи. Така образувания отряд щял да има тридесет хиляди пехота и дванадесет хиляди конница.

Първото действие трябвало да бъ¬де завземането чрез изненада на турските крепости край Адриатическото море, за да се установи линия на съобщение с християнска Европа. Едно¬временно с туй трябвало да въстанат всички области, влезли в съза¬клятието и да изколят турците, работа смятана за лесна, понеже войските на султана тогава били в Азия. Въстаналите земи можели да дадат сто и двадесет хиляди души. Цялата войска на повдигнатите славянски зе¬ми, на брой сто шестдесет и две хи-ляди души, трябвало да се събере в Скопие, от там да тръгне за Одрин.

В борбата щели да се присъе¬динят и князете на Влашко и Молдавско, които обещали да минат със своите войски през България. Всичките тия сили, събрани вкупом, трябвало да тръгнат за Цариград, крайна цел на похода. По пътя не се предвижда¬ла никаква съпротива, тъй като турци¬те нямали крепости във вътрешността. Цариград щял да падне лесно, би¬дейки останал без силна отбрана.

В събора бил разискван и въпросът за средствата за поддържане на такава грамадна войска. И на туй цярът бил намерен. Решило се да се насекат бакърени пари, слабо посребрени и с тях да се посрещат военните нужди, а на населението да се обясни със заповед, че по-късно, след превзимането на Цариград, то щяло да ги размени срещу сребро.

Досежно финансите на новата държава, съборът изглежда да е бил изпълнен с великолепни надежди. Той е вярвал, че от плячката, взета от турците и евреите, съкровището така ще се напълни, че в продължение на няколко години още от него ще мо¬же да се поддържа войската, без да става нужда да се налагат данъци на освободения народ.

Протоколът, на който правих разбор, е написан на италиански. Към него има, със същия почерк и на същия език, една бележка, в която писателят казва, от свое име:

„Току-що узнах, че християнските владетели дали на султан Яхя една армия, за да си възвърне бащиното царство и вместо да продължа пътя си, се отправям към него.“

Тая бележка гласи, че Яхя се намирал в това време в Napoli di Ro-mania, който е град в Пелопонес. Сам Яхя в споменатата от нас за¬писка, писана от него десет години по-късно от Киев, казва, че тогава бил в Неапол. Къде е истината?

Това остава да се издири. Но туй е една подробност. Интересният въпрос е следния: съборът в Кучи бе свикан по побуждението на невърския дук. Решенията трябваше да се съобщят нему. Как стана тъй, че Яхя излиза на сцената и водителството нему се предлага? Сам той дава ед¬но обяснение, което изглежда правди¬во. Според него съзаклятниците отклонил от невърския дук Ипекският патриарх Иван. Той им казал да не го приемат за цар, защото бил латинец, враг на православието и обяснил, че единственият, който можел да извърши замисленото дело с благоче¬стие, бил Яхя „каторий милует набоженство, веру и церемонеи восточной церкви“. Мнението на патриарха било възприето от всички и така два¬мата владици, Макарий Херцеговински и Висарион Дупнишки тръгнали при Яхя с известната вече мисия. Яхя приел техните шест условия за себе си и за своите наследници и ги подписал. Двамата „святители“, след като така сполучливо изпълнили възложеното им дело, тръгнали обратно за своите места, носейки със себе си обещанието на Яхя, че той ще се яви скоро меж-ду своя народ.

Когато стават тия събития, Неа¬пол бе испанско владение и седали¬ще на вицекралство. Вицекралът, граф Лемос, изглежда да е смятал Яхя за авантюрист и бил наклонен да го затвори в някоя крепост, де¬то да го забрави света. Може би той е виждал в него една пречка за плановете на испанската политика. Тъкмо по онуй време друга една депутация, начело с Охридския патриарх Атанасий - Атанасий Болгарски, както го наричат руските историци - се намираше в Палермо и водеше преговори, пак с цел за въстание срещу турците, с вицекраля на Сицилия, дук де Осуна. Яхя се оплаква, че испанците, като узнали за пратениците, които той приел в Неапол, не искали да го пуснат. Но най-сетне той можал да тръгне - и ето го сега на път за планините, които го очакват като цар.

Когато пишем за Яхя, трябва по необходимост да се озъртаме напред, назад и от страни, защото известията за него са често пъти раз-бъркани и понякога си противоречат. Ние следваме тия, които изглеждат нaй-вepoподобни и най-добре се свързват едни с други.

След като се измъкнал от Неапол, дето испанския вицекрал, граф Лемос го гледал с голямо подо¬зрение, Яхя стигнал във Венеция, оттам се прехвърлил с една гръцка лодка в Албания и се впуснал във вътрешността.

Той пътувал преоблечен като спахия и под името Мурад аза. Според едно сведение, неговото намерение било да влезе във връзка с един бивш бунтовник против султана, Назух (?) паша, с когото имал по-рано сношения. Но когато влязъл в едно кафене и, с наргилето пред себе си, почнал да приказва с на¬седелите по миндерите турци, научил от тях, че споменатия паша станал велик везир и бил сетне удушен. Тогава Яхя поел обратно и се отзовал в Охрид. Какво е правил тук остава за сега неизвестно. Споменахме по-рано, че тъкмо по онуй време един Охридски патриарх, Атанасий, се намирал в Палермо и преговарял с испанския вицекрал на Сицилия дук Осуна. А Осуна, който от своя стра¬на кроял тогава големи планове за въстания и завоевания в Турция, се явявал като съперник на младия самозванец. Както и да е, Яхя изглеж¬да да е минал-заминал през Ох¬рид и се упътил за Метохия, където беше седалището на Ипекския па¬триарх.

В Метохия Яхя заварил двама¬та владици, които бяха му донесли в Неапол поканата да дойде да царува над славянските земи - Макарий Херцеговински и Висарион Дупнишки. Поя¬вяването на Яхя възбудило голямо въодушевление. Неговото име било поз¬нато тук от разказите на един калугер на име Мардарий, който седем години по-рано, на връщане от Торино, дето ходил при савойския дук пак с един план за въстание и с молба за помощ, се запознал с Яхя във Флоренция. Мардарий разправял чуде¬сии за рождението на Яхя, покръщението му, храбростта му и крайното му благочестие. Много е за вярване, че тия именно разкази бяха накарали Патриархът Иван да каже на събо¬ра в Кучи, че Яхя е човека, определен от Провидението. Една от пър¬вите работи на младия самозванец била да пита, къде е сега Мардарий; но отговорът бил много скръбен.

Казали му, че Мардарий станал Скопски митрополит, но връщайки се от едно пътуване в Цариград, починал в София, вероятно отровен от дубровнишките търговци в тоя град. И друга една печална новина чакала Яхя: преди пристигането му предал Богу своята смела и набожна душа самият Патриарх Иван. На негово място бил избран един боязлив човек, Паисий, приятел на турците. По тая причина идването на Яхя бяло скрито от него и всички съвещания ставали много тайно.

След тия съвещания Макарий си заминал за своята епархия в Хер-цеговина, като обещал да помогне на замисленото дело със своите молитви. А изпълнението останало на Висарион.

Ако да имахме дарбата да напишем една историческа повест, тоя романтичен владика на Дупница, Висарион, щяхме да го изпишем с багрите, така както Сенкевич описва своите полски герои. Но дарбата ни е оскъдна за подобни призвания и ние ще трябва сухо да разкажем събитията. Висарион принадлежал на един голям род, част от който бил потурчен. Това обсто¬ятелство не е чудно за ония времена: стига само да напомним, че прочу¬тия велик везир Мехмед Соколович, като възстанови Ипекската патри¬аршия в 1557 год., постави на нейния престол своя племенник Макарий. Поради своите роднини, хо¬ра с високо влияние в Цариград, Висарион имал титлата бег, ходел облечен в турски дрехи, носел чал¬ма и когато пътувал, пред него и зад него вървели сеймени, въоръжени от глава до пети. Въпреки че се радвал на толкова големи правдини от султана, Висарион смъртно ненавиждал царството му. Като говори за него, Охридският католишки архиепископ Рафаил казва: „Той изби¬ваше много турци, бидейки войнствен и враг на вярата им.“

Връзките на Висариона били много обширни. Те обгръщали Северна Албания, където живеели войнствени славянски племена, Плава, Херцеговина, Кратовската област, Ста¬ра планина, Пирин, Родопите. Навсякъде в изброените земи той имал свои верни хора, които при първи позив от негова страна долитали при него през гори и планини да чуят заповедите му.

От Ипек Висарион, тръгвайки с Яхя, водел със себе си само двайсет души, всички с пушки на рамо и ятагани на пояса. Те стигнали до една планина, на която не знаем за жалост името, но която е била нейде в Косово поле. По един знак на Висарион тук се събрали от околните места около хиляда и двеста души. Като ги събрал, той им представил Яхя, разправил с пламенни думи за неговия произход и за неговата храброст и после, падайки на колене пред не¬го, му се заклел във вярност. По негов пример коленичили и събраните войводи и юнаци и дали също клетва. Тая церемония бе предисловие на дру¬га една по-тържествена, която ще видим по-късно.

Висарион поръчителствувал за храбростта на Яхя, но все някак искало му се да изпита на дело. Той му предложил да тръгнат заедно с образувания отряд, да нападнат Янево (едно малко градче в източната част на Косово поле) и да избият там турците. Яхя не само не показал никакво двоумение, но и с радост се съгласил. Вдигнали се те и на полунощ заобиколили градчето, викайки на християните да не излизат от къщите, понеже всичко турско щяло да мине под нож. Настъпило след това плячкосване и сеч. Плячката не ще да е била мал¬ка. В Янево имаше тогава сребърни рудници, прочути по своето богатство. Половината от добитото сребро се падало на султана и било държано в запаси, дорде да го изпратят в Цариград. Не е за удивление, че по¬край намерението си да постави на проба юначеството на Яхя, Висарион е имал на ум и завладяването на натрупаните количества сребро. Както казахме и друг път, в тия времена плячкаджийството вървеше под ръка с кръстоносните предприятия. Дупнишкият владика, човек на епохата, е бил и в двете работи майстор.

След нападението на Янево Висарион разделил плячката меж¬ду участниците и разпуснал по-голямата част от тях да си идат по домовете до ново повикване. От тях той задържал със себе си само триста души, най-отбрани по юначен вид и смелост. Всичките били облечени в турски дрехи и на коне. Начело на тая кавалерия, Висарион и Яхя, и те с чалми, тръгнали към Македония и от там през кратовските планини за Родопите.

Тук ги чакаше Верго.

Живописният владика на Дупница, Висарион, когото видяхме да върви заедно с Яхя и един отряд кон¬ници за Родопите, имал по всички планини верни хора. Но най-близък негов приятел и сподвижник бил Верго.

Каквото знаем за Верго, знаем го от Охридския архиепископ Рафаил. На него можем да вярваме напълно, защото е съвременник и близък до театъра на събитията. Верго бил от Костурско, откъдето про-излиза и познатото видно българско семейство Вергови. Той бил човек безкнижен, но надарен със силен природен ум. Жестокостта и ве-ликодушието странно се съчетавали в него. До времето, в което се по¬ставя нашия разказ, той бил хайдутувал вече тридесет и шест години, и през тоя период време бил заклал собственоръчно (di propria mano) повече от две хиляди турци, всички хора с висок чин. Благочестивият Рафаил ги изброява, не без видимо удоволствие, по разреди, според техния чин: заими, бегове, мутаферака, спахии, чауши и „други, казва той, дворцови хора“. На турците от простолюдието, обаче, той не правел никаква пакост. Плячката, която задигал от убитите турски големци, Верго раздавал „отчасти на монастирите в Св. Гора, отчасти на бедни жени и на сирачета“. Своите нападения той извършвал в съдру¬жие с Висарион. Когато искали да съберат дружините си за някое пред¬приятие, те запалвали големи огньове по върховете на някои планини и по тоя знак се стичали на определеното място хората им, въоръжени кой с каквото може. Идели така хора от Балкана, кратовските планини и чак от Мокра планина, която е до Охрид¬ското езеро. „Това бяха, бележи Рафаил, мъже храбри и се събираха в голям брой.“

При тоя свой приятел Дупнишкият владика водеше сега Яхя. Когато те се запътили за при него, Яхя се намирал, казва нашият източник, в полите на Monte di Dio, т.е. Божи връх, в Тракия. За каква планина се касае? Един български географ, запитан от нас, отговори ни, че под Monte di Dio се разбирало в онова вре¬ме Родопите. Във всеки случай, бележи се в използувания от нас ръкопис, че за да стигнат до там, Висарион и Яхя минали най-напред през Стара планина. Както и да е, тук Верго чакал своите гости, опънал разкошни шатри (nobilissioni раdiglioni) и окръжен с хиляда и петстотин  юнаци, „най-храбрите, които един народ може да даде“. Когато Яхя пристигнал, той бил настанен на няколко километра далече от Вер¬го, и пред шатрата му бил поставен почетен караул. След туй Висарион отишъл при Верго и стоял при него шест часа. Види се, че те са определяли протокола, защото след туй Верго тръгнал да посети Яхя, придружен от такава блестяща свита „че изглеждало като че ли той е ве-ликия везир на султана“. Когато Яхя получил известие, че той наближава до шатрата му, излязъл да го по¬срещне. Щом Верго го видял, скочил от коня си и паднал на колени пред него; Яхя, обаче, го вдигнал, прегърнал го в обятията си и го завел в своята шатра. Тук те стояли четвърт час сами. Сетне качили се на коне и тръгнали за рези¬денцията на Верго.

Шатрата на Верго била от златошит плат и сърма. Над вратата й било написано на турски: сабах хаир, сабах хаир - два пъти, което ще рече: добро утро. Яхя попитал: „Чичо Верго (така се отправял той към него) от де имаш тая великолепна шатра?“ Верго му обяснил, че когато турският везир Синан паша се връщал от един поход във Влашко срещу княз Михаил Храбрия, той го нападнал и му пленил целия обоз. „Ако да не бе умрял, добавил Верго, аз, както му взех шатрата, щях да му взема и главата.“

На другия ден бил празникът на Възнесението. Сутринта един монах служил литургия; Верго се причестил (!). Сетне, на часът два след обяд, събрал своите войводи и след като им представил Яхя, коленичил с тях пред него и всич¬ки заедно се заклели, че ще го имат за свой господар и ще му служат вярно. Яхя след тая церемония направил преглед на дружините на Верго, който отделил двеста души от тях за лична гвардия на ново¬избрания владетел.

Вечерта била сложена софра, и посред веселието Висарион и Верго помолили Яхя да се казва в бъдеще Александър, като му казали, че, с надежда в Бога, той ще успее да изпъди турците от Европа и ще стане втори Александър Македонски. Яхя приел с радост това предложение и, макар да бе кръстен на името Симеон, за в бъдеще ще се казва ве¬че всякога Александър.

Яхя останал в Родопите известно време, но не се знае колко. През то¬ва свое пребивание той водил дълги разговори с Висарион, с Верго и с войводите. Те му казвали, че могат да вдигнат на крак сто и петдесет хиляди души, но трябвало да се набави за тях оръжие; иначе, „да повдигнат народа с празни ръце, щяло да рече да го водят на зако¬ление“. „Ако се доставят, казвали те, най-много шестдесет хиляди пушки, и се въоръжат българите и сърбите, те ще могат без мъка да се разправят с турците“. На край било решено, че преди да се прави въстание, Яхя да замине за Европа, за да изпроси оръжие от християнските владетели.

Яхя имал насаме дълги беседи с Верго, през които чул от него много доверителни работи, и после заминал с Висариона по планините, за да влезе във връзка с други войводи. От планина на планина, навсякъде посрещнати с радост и въодушевле¬ние, те стигнали в Осоговския балкан, до Кратово. Тук дошли при тях, заедно с отбор първенци, Херцеговинския влади¬ка Макарий, познат вече на Яхя от Ипек, и Гърдан войвода. Гърдам, родом от Никшич, Църногорска Хер¬цеговина, е една много прочута фигу-ра на хайдутин от оная епоха. Близък на Ипекския патриарх Иван, той бе ходил с мисия от него по разни европейски дворове, между друго в Торино, при савойския дук, и в Прага, при немския цар. С новодошлите хора Яхя държал пак съвет досежно изгледите за едно масово въстание. И тук заключението било, че не бива нищо да се предприема, преди да пристигне оръжието. По-рано пратеници на Патриарх Иван били успели да добият от Амстердам, чрез някои търговци, известно количество оръжие, но двата кораби, които го пренасяли, били заловени в Средиземно море от турците. На Яхя била поверена сега мисията да намери пушки и да уреди тяхното безопасно пренасяне. Яха поел тази грижа, но поръчал на участниците в съвещанието за всичко да поддържат връзки с Верго, в когото той имал пълна вяра.

След това той имал дълъг разговор насаме с Висарион и, взимайки със себе си шестима души, заминал през албанските планини за Венеция.

Историята на нашия самозванец още от самото начало бе удивител-на и колкото вървим по-нататък, все повече прилича на роман. Но ние я описваме така, както я намираме в известията от епохата и главно в ръкописа на Рафаил Охридски.

Яхя тръгна от Родопите и стиг¬на в Италия, с надежда да намери оръжие за едно въстание на Балканите. За тая цел той ще посети сега много столици и на много врати ще хлопа. Най-напред го виждаме в Амстердам. Той намерил тук пушки за сто хиляди души и ги пазарил. Усло¬вието било да внесе една четвърт от стойността в предплата, а оста¬тъка в срок от една година. В това пътуване Яхя бил придружен от един дубровничанин на име Минияти. Двамата тръгнали сега да търсят нужната сума. Първата им мисъл била да се отнесат до един от най-големите и най-богатите вел¬можи на Франция, невърският дук Шарл, и заминали за Париж. Но невърският дук, потомък по майка на Палеолозите, се смяташе - видяхме по-рано - за законен наследник на византийския престол, и по¬кръстения султански син, който меч¬таеше също да се възцари в Цариград, се явяваше за него като съперник.

Двамата претенденти не се срещаха за пръв път. Няколко години по-рано невърският дук, в едно писмо до испанския крал - то се намира в Народната библиотека в Париж - пишеше, че за своето предприятие ще има, „доколкото ще бъде угодно на Бога“, съдействието на „султан Яхя“. Но от тогава Яхя, вместо да служи дру¬гиму, бе предпочел да работи за се-бе си и не е чудно, дето в Париж той бил посрещнат по-скоро хладно. Наистина, обещания за помощ той получил, но при условия неприемливи. На туй отгоре невърският дук не признавал на Яхя титлата Височество, а само титлата Превъзходителство, и Яхя, който се носел ка¬то владетел, водел със себе свита и раздавал сам звания на благородство, останал уязвен от това подценява¬не на неговото достойнство. Както и да е Яхя тръгва от тук разочарован. Но в природата на тоя човек бе да не познае що е обезсърчение. Един план пропаднал, той веднага ще образува нов, една перспектива затворена, ето че отворил друга. От Париж той тръгва за Прага при нелския цар. Но нелския цар току-що е подновил за нов срок мира с Турция и не иска да чуе за никакви въстания против султана. Яхя си отърсва и тук праха от обущата. Една друга надежда му блясва сега в ума: граф Алтан. Тоя германски аристократ бе тоже замесен в някои от тия заговори срещу Турция, които по онова време никнеха като гъби, и ако се съди по факта, че той бе подарил една камбана на църква¬та в Чипровци, вижда се, че той имал сношения в България. Яхя отишъл да го дири във Виена, обаче и пред него ударил на камък. В Грац живееше ерцхерцогът на Австрия Фердинанд, който малко по-късно стана немски цар. Той е набожен католик и Яхя, който умее както никой къде-как да се представи, явява се при него с писмо от началника на йезу¬итския орден, кардинал Алмавива. Както и при другите капии, тъй и тук Яхя изважда от джоба си своите големи планове, посочва своите връз¬ки в Турция, иска оръжие. Фердинанд го изслушва с внимание, но всичкото което му дава, е една дип¬лома, в която то нарича illustris no¬bis dilectus Alexander.

След тия ялови постъпки Яхя решил да се завърне в планините, кои-то бяха го избрали за цар и да раз¬прави за неуспеха на своята мисия. Най-близкият му път от Грац бе през турска Славония. Той прониква тук с една група калугери, сам облечен в расо. Но щом минали гра¬ницата, заловили ги еничери и Яхя се вижда в голямо премеждие. Тук ве¬че проблясват неговата голяма хит¬рина и изобретателния му ум. Когато го закарали в Посега (!), град населен от турци, Яхя поискал да види ходжата и му разказал една трогателна история. „Аз съм, казал му той, спахия, родом от Одрин. Тръгнал бях за Александрия, в Египет, за да зами¬на от там за Мека, на поклонение. По пътя, обаче, корабът ни бе нападнат от пиратите на Малтийския орден и аз бях пленен. Прекарах между неверниците дълги годи¬ни на робство. Най-сетне, слава на Аллаха, дойде деня на моето избавле¬ние. Един рицар ме взе със себе си като слуга във войната във Фриул, до Венеция, и оттам избягах с помощта на добри босненски калугери, които ме преоблякоха в едно тяхно расо и ме взеха със себе си.“

Яхя говорел отлично турски, бил красноречив, и ходжата се трогнал от неговия разказ. Той му купил турски дрехи, един кон и го завел у дома си. Скоро се разчуло в гра¬да за пристигането на странника. Турските първенци се стекли да го видят и май трябвало да повтори не веднъж пред тях историята на свое¬то чудесно избавление. Трогнати и те от страданията му, събрали помежду си шестдесет хиляди аспри, за да улеснят връщането му в родния град. Яхя не бе останал съвсем без средства - в кемеря му звънтели още жълтици от посещението му в толкова дворове, - но тоя дар на правоверните все пак дошъл на място.

От Славония, облечен вече като турчин, с чалма и кобури на пояса, и под името на Мурад ага, спахия, Яхя тръгнал към българските планини и след осемнайсет дни стигнал в Кратовския балкан. Тук той, след като разпитал за старите свои прия¬тели - Висарион и Верго и узнал къде се намират, тръгнал да ги ди¬ри. Най-напред се отправил при Висариона в Дупница, но по пътя се спрял в един монастир, дето живеела по онуй време майка му, която той от толкова години не бил видял. Сетне се срещнал с Висариона и придружен от него отишъл при Верго, в Родопите. Той му разправил за пазарените пушки в Амстердам и за суетните си опити да намери нужните суми за предпла¬та. Яхя бил скръбен за своя неуспех, но Верго го зарадвал с добри новини. Той му обадил, че в негово отсъствие нападнал многобройни турски кервани и плячкосаните стоки складирал в разни пещери. „Тия стоки са редки и скъпи - казал той на Яхя. -  Вземи ги, продай ги в християнските държави и с получените пари плати оръжието.“ После старият хайдутин добавили: „Аз съм вече на седемдесет и две години. Твърде много време стана откак скитам по горите и много свят изтребих измежду душманите на вярата ни. Сега вече съм уморен и трябва да мисля за спасението на душата си. Нека младите продължат народното дело. А аз ще се оттегля в някой монастир, в самотен живот и молитва.“

След това той поверил на Яхя някои тайни, които по-рано не бил му казал; учил го как да готви народа за бунт и как да го пов¬дигне; разправил за планинските про¬ходи, за тайните пътища, за условните думи на съобщение; дал му съ¬вети как да води хората и с какви военни хитрости да си служи - с една реч предал му всичката си опитност от толкова години хайдутство.

Яхя изслушал стария войвода с голяма тъга, че скоро ще загуби такъв един скъп учител и приятел, но от срещата си с него той излязъл силно ободрен и тръгнал за нови приключения.

От приключенията на Яхя, които остава да разкажем, най-любопитното е появяването между запорожките казаци. Но докато стигнем до него, трябва да разкажем и някои други епизоди от пълното с чудесии не¬гово житие-битие.

След трогателната си раздяла с Верго, Яхя потеглил за Европа, за да продаде там скъпите плячки, които стария войвода бе натрупал от сво-ите нападения на турските кервани и които той бе му предал, за да се купи, с парите получени срещу тях, оръжието нужно за едно въстание. Но когато, на път за бреговете на Адриатическо море, той стигнал до Косово поле, и се научил, че седемнайсет хиляди албанци от християнските племена слезли от планините и вървели срещу Прищина и Скопие, у него пламнало веднага желанието да се присъедини към тях. Бунтовниците, като разбрали кой е той, се зарадвали и се поставили под неговата команда. Тоя отряд минал като разорителна стихия и се втурнал в Македония, но тук му се изпречила на пътя силна турска войска, изпратена от София.

Създало се тогава едно опасно по¬ложение, от което Яхя можал да излезе само с военна хитрост. Той изпратил триста души да запалят в тъмнината огньове далече зад него¬вия лагер, та да помислят турците, че е отстъпил, и към полунощ, когато те се мислели в пълна безпечност, нападнал ги внезапно и им нанесъл страшно поражение. Летописецът, който разказва за това на¬падение, бележи, че Яхя заповядал на своите хора да си турят ризите над облеклото си, за да могат в предстоящите нощни схватки да се разпознават лесно едни други.

В тоя жесток бой Яхя получил две рани: една от стрела, в десния крак; другата от копие, в слаби¬ните Въстаниците го отвели в землището на племето Клемент, където останал до оздравяването си. От добрата плячка той се отказал в полза на най-бедните, като взел за себе си само една шатра от златошито платно и осемдесет и пет ко¬ня от благородна порода, които пре¬дал на съхранение на племето Кучи.

Яхя бе тръгнал за някое приста¬нище на Адриатическото море, за да прескочи от там в Италия, но из¬вестието за някои предстоящи съби¬тия го накарало да се върне назад и да тръгне за друг път. Като се научил, че Полша и Турция били в навечерието на война и че Искендер паша, управител на Оджаково, в Бе¬сарабия, се готвел вече за поход, той съобразил веднага, че поляците ще приемат с радост един съюзник като него, който можел да по¬вдигне християнските народи против султана, и тръгнал да си предлага услугите. Той минал през Македония и България, прехвърлил Дунава при Никопол и се отзовал  в Камиенец.

Едно опасно положение го очаквало тук. Управителят на Камиенец, Калиновски, го взел за турски шпионин и го затворил, въпреки заявле-нията му, че той иде като посланик на толкова народни водители и вой-води, готови да се бият редом с Полша. Великият канцлер полски, ка¬то се научил за станалото, крайно възнегодувал от неразумната ревност на своя подчинен и го измъмрил, че така постъпил спрямо една знатна личност, а на Яхя изпратил едно почетно отделение, за да го до¬веде при него, в Бар. Явявайки се пред великия канцлер, Яхя му представил едни писма, с които Висарион, Верго и други „князе“ го упълномощавали да води преговори от тяхно име. Полският държавник го изслушал с голяма благосклонност и с жив интерес, разпитал го за силите, с които той би могъл да разполага, и му обещал, че, ако войната с Турция се започне, ще дока¬ра през Данциг пушките, пазени в Амстердам, и ще му ги тури на разположение. У Яхя блеснала тога¬ва голяма надежда, но за кратко, за¬щото скоро след тоя разговор меж¬ду Турция и Полша се постигнало спо¬разумение и за поляците самото присъствие на Яхя станало вече не¬желателно. Той напуща Краков с една илюзия по-малко, но илюзиите у него са толкова много... Никаква несполука не го обезсърчава. Ето сега пак пред старите врати, и с нови планове: във Виена той вижда немския цар, в Грац ерцхерцог Фердинанд, във Флоренция великия княз Козма. Козма той моли да му помогне да предаде плячката на Вер¬го и с негова препоръка се отнася до прочутия дук Осуна, сега испан¬ски вицекрал на Неапол, за да изпрати той своите кораби да вдигнат от адриатическите бре¬гове стоките пренесени там и скрити. За нещастие източниците не казват дали тая сделка е могла да стане. Във всеки случай, не изглежда, че Яхя се е осланял много на нея за доставката на оръжието: надеждата му е била другаде и тоя път като че ли не без основание. С помощта на католически духовници той можал да убеди Козма да му даде 12 000 пушки. Яхя разказвал по-късно в Русия, че срещу обещаната помощ Козма искал от него задължение, че когато се възцари над балкански¬те народи, ще се ожени за сестра му.

Тук голямото въображение на са¬мозванеца може да си е дало важност, но обещанието на тосканския владетел досежно пушките е несъм-нено. Козма даже се опитал, макар и напразно, да склони папата, Павел V, и той да помогне с дарявание на оръжие. Козма, за да улесни Яхя в неговите постъпки пред дру¬ги владетели, дал му освен това едно отворено препоръчително писмо, в което казва за него, че „великодуш¬ните му помисли имали за цел честта и службата на Бога и на християнския мир“.

С получените обещания Яхя решил да се завърне в България, но как? Всичките пътища били опасни, поради владеещите през него време размирия. Стига до Молдова, с наме¬рение да мине оттам Дунава, но Молдова е пълна с турски войски, там могат да го заловят; минава в Маджарско, но Маджарско е във военна бъркотия, взимат го за шпионин, дирят го за да го убият и го спасява по чудо една жена, която три дни го крила в една бъчва. Яхя разбира, че по сухо не може да се до¬бере до България. Тогава той взима пътя по море, отива във Венеция, от¬там в о. Корфу и после се вмъква в Албания.

Идването на Яхя в българските земи било, за да намери средства да прехвърли обещаните пушки от Ита¬лия в Турция. От Скопие той изпратил за тая цел двама свои посланици с писмо до Козма. Те стигнали до Дубровник и от там тръгнали за Анкона, на отсрещния бряг, но види се са били пленени по пътя или техния кораб е претърпял круше¬ние, защото от тях не се чула вече никаква вест.

Очаквайки пушките от Флоренция, Яхя се намирал, както пише архиепископ Рафаил, в Стара планина. Той бил окръжен там от една дружина отбор юнаци (brava gente) и с тях вършел нападения върху турците, „както по-рано неговия приятел Beрго“.

Докато Яха се подвизаваше в Стара планина, в Цариград станаха събития, конто ще насочат неговите планове в друга посока и ще отворят нови простори за неговите при¬ключения. Досега неговия театър бе Европа; сега се отваря за него и Азия.

Докато Яхя скиташе със своите верни хора по българските планини, в Цариград се случи едно събитие, което трябваше да го тласне по нови пътища.

На 20 май 1622 г. еничерите уби¬ха султан Османа и въдвориха на престола султан Мустафа, низвергнат няколко години по-рано като слабоумен. При получаването на това известие Яхя помислил, че от такива недъгави ръце ще мо¬же сега по-лесно от всякога да изтръгне бащиното си наследие. Един нов план завладява буйното му въо¬бражение: вместо да чака обещаните от великия княз Козма пушки, за които не чуваше вече нищо, да влезе в сношение с мюсюлманските враго¬ве на султана и с тяхна помощ да го свали, като вземе за себе си Ца¬риград и европейските области, а тям остави другите владения на Турция.

С тая мисъл в главата си Яхя напуска Стара планина, стига през Добруджа до Исмаил, на устията на Дунава и през море се отзовава в Крим, при татарския хан Мехмед Гирай, за когото се чувало, че се готвел за война срещу Турция.

Като се явил пред татарския хан, той не му обадил кой е, а се представил под чуждо име. „Аз съм, ка¬зал той, Сюлейман ага и ида при тебе като пратеник на законния на¬следник на турския престол Яхя, който сега се намира в България.“ След тия думи той му предал едно писмо, което носело подписа и печата на Яхя и съдържало предложение за съюз и общо действие.

Мехмед Гирай, като прочел писмото, отговорил, че скоро ще мине Ду¬нава със сто хиляди души конници, за да нападне Цариград и че ако Яхя иска да го види, нека го чака в Одрин. Никакво обещание, обаче, той не искал да даде преди да разпита, чрез една магия, съдбата. Той казал да му донесат една кръгла тепсия, на която имало в средата дупка; ту¬рил  в тая дупка един гвоздей и казал на мнимия Сюлейман ага да го държи от една страна, докато той го държи от друга. После промълвил на татарски език някои тайнствени думи и завъртял тепсията. Това движение повторил  няколко пъ¬ти, след  всеки път по-намръщен. Като свършил най-сетне магията, той казал, че Яхя е роден без късмет, че не му е писано да стане цар.

С това пророчество Яхя напус¬нал Крим и от сега за известно време неговата биография замязва досущ на едно баснословие. От Крим той сти-га по море в Трапезунд; през планините на Армения изтъпанва се в Исфахан, тогава столица на Персия. Шах Абас, който още от възцаряването си се намираше в непрекъсна¬ти войни с Турция, бе правил не веднъж опити за сключване съюз с християнските владетели. Неговите посланици пред дворовете бяха се срещали и с Яхя и бяха искали не¬говото съдействие. Тъй щото Яхя идеше сега в Исфахан и като непознат човек. Но за негово нещастие шахът тъкмо-що беше подписал мирът със султана. Какво се бе случило със самозванеца в Исфахан? Побоя ли се той да не би шахът, за дока¬зателство на своето миролюбие, да го предаде на турците? Във всеки случай, заминаването му от персийския двор много прилича на бягство. С един керван от поклонници, тръгнали за Мека, той, преоблечен като дервиш, стига в Аден, на брега на Арабия. Тук той се заразява от чума и един арабски лекар го спасява, като му дал да пие от една течност, наре¬чена безсмъртна вода. В Аден Яхя се запознава с арабски учени и търси да узнае от тях някои тайни на природата. Главно и той, както тол-кова хора от негово време, се блазнел от познанието на най-голямото из-куство: превръщането на металите в злато. Но надеждата му останала суетна.

Охридският архиепископ разказва, че от Аден Яхя заминал с една група поклонници за Мека и от там пак с един керван на хаджии стигнал в Дамаск. Ако това е вярно, трябва да се заключи, че той не е имал друг начин да се из¬мъкне от Арабия, където неволно бе попаднал след напускането на Исфа¬хан.

Във време на пристигането на Яхя Мала Азия била в голям хаос. След повторното възца¬ряване на слабоумния Мустафа много анадолски паши се повдигнали както в началото на миналия век - Пазвантоглу във Видин и Али паша Янински. Между бунтовниците с най-голяма сила и с най-смели планове се явил ерзерумския управител Абаза паша. За неговото въстание Яхя се научил ко¬гато стигнал в Токат. Веднага той оставя кервана на хаджиите и се отправя за Ерзерум. Един булюкбашия, с когото се запознал по пъ¬тя, го представил на пашата. Яхя не изповядал пред него своето качество. Той му казал, че е спахия от Одрин, че се казва Сюлейман Челеби и че е преоблечен като дервиш, защото се връщал от Мека; че, като се научил за неговия бунт и за неговата слава, почувствувал же¬лание да служи при него. Пашата, поласкан от тия думи, го облякъл в разкошни дрехи и му дал да командува един кавалерийски отряд от седем хиляди кюрди, с които той нахлул в областите на Кирасун и Апася, и водил с верните султану еничари ожесточени боеве, сеейки, дето мине, ужас и разрушение. С юначните си подвизи, както и с бляскавия си ум Яхя не закъснял да спечели доверието на своя временен началник.

Абаза паша му разкрил своите тайни мисли. Казал му, че персийският шах ще му даде една от своите племенници и ще го признае за цар на Анадола; че той бил се разбрал също с татарския хан и с кавказките князе. „Остава ми сега, добавил той, да сключа съюз с немския цар и с краля на Испания, за да обявят те войни на султана, когато аз от тука ще настъпя към Цариград. При тия думи на пашата, мнимият Сюлейман Челеби го попитал, дали той е чувал за Яхя. „Чувал съм, отговорил Абаза, но от няколко години не се говори вече за него. Мюсюлмани, които са се върнали от Италия, разправят, че Рим-папа (папата) му отсякъл главата, защото той отказал да приеме християнството.“

Но неговият събеседник го разуверил. „Яхя, обяснил той, е жив и се намира в планините на България и на Албания, от дето воюва срещу турците. Той има голямо сношение с християнските владетели и може един ден да седне на бащиния си престол в Цариград.“ Сетне добавил: „Най-добре е за вас да се споразумеете с него за една подялба на турското царство и да се заемете заедно за унищожението на султана.“

Абаза веднага склонил на тоя съвет. „Кого мога да пратя при султан Яхя“?, попитал той. „Мене, отговорил мнимият Сюлейман. Аз познавам езика на българите, между които Яхя главно се движи, и затова лесно ще го намеря.“ Пашата се съгласил. „Отлично, казал той. Замини, но да се върнеш в срок от четири месеца с един отговор.“

След тоя разговор, Яхя, снабден с пари и с едно пълномощие от Абаза паша, тръгнал с един ар¬менски керван, на път за България.

 

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЯХЯ.

Читателите на „Зора“ не са забравили статиите на нашия сътрудник г. С. Радев за Яхя, самозван син на един турски султан, избягал от сарая с майка си Елена, покръстен в Македония и сподвижник, в българските планини, на стария войвода Верго от Костурско и на Дупнишкия владика Висарион. Г. Радев ни го показа предрешен скитник по много пътища на Европа и Азия, посетител на разни дворове, вред със своята легенда на царски син и със своите планове за повдигане на християнските народи в Турция. От днес той ще продължи своя разказ за тоя необикновен човек на миналото, непознат до сега на българската публика.1

* * *

Последния ни разказ за Яхя бе как след едно пътуване в Крим, при татарския хан, и до Исфахан при персийския шах, той минавайки през Аден, на Червено море и през светите мухамедански градове Мека и Медина, стигна до Ерзерум и влезе във връзка с въстаналия против султана Абаза паша. Сега ще продължим прекъснатото си писание за неговите приключения.

Яхя се бе представил пред могъщия паша на Ерзерум не под свое име, а като Сюлейман Челеби от Одрин. Така прикрит той му разправил за чутовния Яхя, за необикновения му ум, за връзките му в Европа, за славата му, за силата му, и накрай му казал: „Вие трябва да се съюзите с него, да изтребите турското царско семейство и да си поделите империята, той в Европа, вие в Азия.“

„Добър съвет е този“, отговорил пашата, и като попитал кого може да изпрати да преговаря с Яхя, мнимия Сюлейман Челеби заявил, че той сам е готов да се наеме с тази работа, толкоз повече че знаел езика на българите, с които само се сношавал султан Яхя и тия последни думи са из животоописанието на нашия самозванец от Охридския архиепископ Рафаил, негов приятел и душеприказчик.

От Ерзерум Яхя тръгнал с един керван от арменски търговци, стигнал в Цариград и от там в Одрин. Тук той освободил прислугата, която водел със себе си и се упътил към Стара планина. Балканът му бе от невръстни години като домашен ъгъл. Тук той намерил стари свои служители, които пак събрал около себе си. След това Яхя заминал за манастира „Корница“ (?) до Пещера, дето имало една чудотворна икона, изписана от евангелиста Лука. В манастира Яхя прекарал на почивка осем дена. През туй време той разказвал на разни страни за верните си приятели. Верго войвода, неговият пръв учител в хайдушките изкуства, бе вече изчезнал от театъра на своето поприще. Но друга една вест дошла като голям удар за Яхя. Пратеникът, когато той проводил при Висариона в Дупница, се завърнал да обади, че юначния владика бил изменически убит в своята градина от гръцки калугери.

От манастира Яхя пак се завърнал в обикновеното седалище на своята главна квартира: Стара планина. След всяко дълго отсъствие той имал обичай да събира своите доверени лица, за да ги посвети в своите преговори в чужбина и в своите нови планове. И сега той свикал един голям таен събор. Съгласно старинния хайдушки обряд, на който бяха го научили Висарион и Верго, той накарал да запалят на Балкана условните огньове, които подети от овчарите, разнасяли от връх на връх заповедта на главатаря. В Стара планина се затекли така много князове и войводи и пред тях Яхя изложил своите странствувания и съглашението с пашата на Ерзерум.

Между туй арменски търговци донесли на самозванеца важни известия за събитията в Еропа. Първият период на Тридесетгодишната война бе свършен. С прочутата победа на Бялата гора (1620) където загина свободата на чешкия народ, немският цар Фердинанд II бе смазал протестантските бунтовници, които му оспорвали короната. Яхя бе се представил на Фердинанда в 1618 г. в Грац, когато той бе само австрийски ерцхерцог, и бе получил от него ласкав прием и графска титла. Със своя бърз и съобразителен ум той веднага разсъдил сега, че неговия висок покровител станал по-могъщ и при това свободен вече от грижи на Запад, ще може да му помогне в неговите начинания в Турция, историческия враг на немското царство. Той свикал на съвет събралите се „князове и войводи“ и им съобщил намерението си да отиде във Виена, при Фердинанда. Добавил им също, че от Виена ще отиде във Флоренция, за да получи дванайсетте хиляди пушки, обещани нему от тосканския велик княз, Козма II, и да ги докара в България. „Вие ще чакате известие от мене, казал той, и когато ще видите огньовете на тия и тия върхове, в тоя и тоя вид, те ще бъдат знак, че съм пристигнал с корабите в еди кое си пристанище. Тогава ще изберете колкото можете юнаци и ще ги пратите в това пристанище, да им предам оръжието.“ След туй Яхя се сбогувал тържествено с привържениците си, напомнил им клетвата, която му бяха дали, когато го прогласиха за цар, препоръчал им да имат вяра в Божията помощ и потеглил от Балкана „с шестнайсет души българи“.

Яхя пътувал и тоя път предрешен като турчин и в каяфета на един важен ага. По пътя си той разправял, че конете, които води със себе били подарък от румелийския бейлербей за влашкия княз (влашки княз бе тогава Радул, когото власите бяха кръстили с българското прозвище Радул Празна Глава).

Пътят на Яхя бе през Дунава за Влашко.

Когато стигнал в София  се срещнал с един дубровчанин, Джеронимо Граси, види се член на дубровнишката търговска колония, който му съобщил известия за нови успехи на немския цар. В София Яхя се научил също, че го дирел с някакво послание от тосканския велик княз един гръцки калугер, на име Григорио Москети, същият когото години по-рано Козма II бе изпратил в Турция, за да провери дали разказите на самозванеца за неговия царски произход и за чудесното му бягство от сарая били верни или не. Докладът на Москети бе тогава утвърдителен, но какво бе посланието, което се носеше е неизвестно.

Яхя минал Дунава при Рахово и се отправил за Търговище, тогава столицата на Влашко. С князете на Влашко и Молдова той не изглежда да е имал сношения; всякога го виждаме само да минава-заминава през техните предели, може би защото той не е доверявал тям или се е боял, че те няма да повярват в неговата басня. През Търговище минал тогава за Львов, в Полша, един керван и Яхя се присъединил към него. В Львов го чакало едно печално известие: от един флорентинец той се научил, че великия княз Козма, от когото очакваше обещаните дванайсет хиляди пушки се бил поминал.

Яхя пристигнал във Виена точно на 24 юни 1624 г. Във Виена се намирал тогава синът на полския крал Владислав на път за Рим с някаква мисия при Папата. Яхя, който го познавал от по-рано го посетил и получил от него насърчения и някакви обещания. Но главната надежда на самозванеца била в помощта на немския цар. Фердинанд II го приел веднага щом се известил за неговото пристигане. Яхя напомнил плановете, които бе му изложил в 1618 г., в Грац, и доказвал, че сега бил момента за тяхното изпълнение. Анадола бил в ръцете на неговия съюзник Абаза паша, персийския шах бил готов да обяви война на султана, а татарите чакали само един знак, за да нахлуят от север. Вътре в Турция Яхя можел на всяка минута да повдигне българите и сърбите. Достатъчно било да му се даде оръжие и един малък отряд отбрани хора. Красноречието на Яхя обаче отишло на пусто. Фердинанд му обяснил, че макар да имал успехи срещу протестантите, религиозната война не била свършена и че докато тя трае той не може да мисли за никакви предприятия срещу султана. Единственото, което той склонил да направи било да даде на самозванеца едно писмо до своя племенник, новия велик княз във Флоренция да изпълни обещанието на баща си за дванайсетте хиляди пушки. Едни нови [приключения предстояха].

ЦДА, ф. 77 к, 10 л. Оригинал. Ръкопис. Публ. във в. „Зора“, бр. 4355, 7.01.1934 г., с. 8, бр. 4360, 15.01.1934 г., с. 5, бр. 4389, 19.02.1934 г., с. 5, бр. 4395, 26.02.1934 г., с. 2, бр. 4406, 12.03.1934 г., с. 2, бр. 4415, 23.03.1934 г., с. 2, бр. 4428, 7.04.1934 г., с. 2, бр. 4434, 10.04.1934 г., с. 2, бр. 4441, 25.04.1934 г., с. 2.

-------------

1 Събщението във в. „Зора“, че С. Радев продължава да публикува „Приключенията на Яхя“ е написано от неговата ръка. От това продължение той написва само една част, която остава в ръкопис в неговия архив и не е публикувана до сега.